Джеймс Ролинс
Ключът на страшния съд (21)

16.

13 октомври, 00:22

Лейк Дистрикт, Англия

 

Пожарът продължаваше да бушува. Грей стисна юздите на жребеца си. Бяха оседлали понитата веднага. Нямаха никакво време за губене.

След първоначалната огнена буря пламъците бяха намалели до адски зарева навсякъде около тях. Плащ от гъст дим обгърна долината и скри звездите. На едно място танцуваха ослепителни езици — явно огънят бе стигнал до някой стар изсъхнал дънер. Останалата част от гората бе покрита със сняг и засега се съпротивляваше на пламъците.

Но групата съвсем не беше в безопасност.

Трябваше незабавно да се махнат от това място. Всяка секунда бе от значение — дебнеше ги още по-коварна заплаха. Торфените огньове се разрастваха под земята, разпространяваха се по тлеещите канали и по-дълбоките ями. Гората бе тъмна, но криеше под себе си същински огнен ад.

Уолас бе предрекъл, че цялата долина ще бъде погълната от пламъците за по-малко от час. Никакви спасители не можеха да пристигнат навреме. С помощта на сателитния си телефон Грей се бе свързал с Пейнтър, за да му обясни накратко ситуацията и да му предаде координатите им, но дори директорът се бе съгласил, че въздушната помощ не би могла да се мобилизира навреме, за да им помогне.

Бяха оставени сами на себе си.

Докато Грей яхаше коня си, един от тежките камъни на кръга падна — горящият под него торф беше поддал. От тъмната земя изригнаха пламъци. Другите камъни също почнаха да падат и да изчезват в огнени ями.

Това не беше естествен пожар на торфище.

Някой бе подпалил местността явно с намерението да унищожи археологическия обект — и всички на него.

Рейчъл поведе понито си до Грей, стискаше здраво юздите. Кобилата й въртеше очи и беше на ръба на паниката. Самата Рейчъл изглеждаше не по-малко уплашена.

Всички знаеха каква опасност ги грози.

Когато избухна пожарът, едно от понитата се бе освободило от коневръза и напълно обезумяло, мятайки глава, бе побягнало право към гората. Секунди по-късно се чу трясък. Избухнаха нови пламъци, последвани от ужасен писък.

Грей погледна към падналия камък, който бавно потъваше в огненото тресавище, сякаш за да им напомни за опасността под краката им. Една погрешна стъпка и всички можеха да споделят съдбата на паникьосаното пони.

Сейчан — тя бе останала без кон — изтича до Грей. Той се наведе, хвана я за ръката и я издърпа на седлото зад себе си.

— Да вървим! — Посочи най-тъмната част от гората, където за момента не се виждаха пламъци. Трябваше да излязат от огнения пръстен и да стигнат до хълмовете.

Грей поведе. Уолас яздеше до него. Пред тях подтичваше териерът Руфъс.

— Той ще намери безопасен път — каза професорът. Лицето му бе с цвят на пепел. — Торфът гори там, където е най-узрял. Носът на Руфъс е способен да открие онова, което ние не можем да видим.

Грей се надяваше да е прав, но пък цялата долина миришеше на горящ торф. Малко вероятно бе носът на кучето да различава дима от подземните огньове. Но каква друга възможност имаха?

Кучето обаче май все пак усещаше нещо, защото ги водеше на зигзаг между дърветата, като често спираше и завиваше в неочаквани посоки.

Яздеха в бавен тръс, балансирайки между скоростта и предпазливостта. Кучето тичаше по снега после прескочи един заледен поток. Изглеждаше невъзможно в такава студена нощ, когато земята бе покрита с лед и сняг, под краката им да бушува огнен пъкъл.

Но опасността напомни за себе си, когато един подплашен от пожара елен пресече пътя им. Носеше се уверено между дърветата, след което полетя право в едно затрупано със сняг дере. Земята под него хлътна. Задните му крака пропаднаха в огнена яма, вдигна се вихрушка от пламъци и горяща пепел. Шията на елена се изпъна в безмълвна агония, след това тялото му се отпусна безжизнено и изчезна от поглед. Вдигнаха се кълба черен дим. Горещата вълна от ямата прогони нощния мраз.

Отрезвяващ урок.

— Христе на шиш — промълви Ковалски.

Ръцете на Сейчан се стегнаха около кръста на Грей.

Продължиха през обгърнатата от дим гора. Тук-там избухваха нови пламъци — разпространяващият се пъкъл превръщаше мъртвите дървета в гигантски факли. Наложи им се да заобиколят отдалеч едно такова дърво. Беше стар дъб, съвсем сух, ударен от мълния. Пламъците танцуваха по белите му клони и предупреждаваха за опасността, спотайваща се под корените му.

Дори Руфъс започна да забавя темпо. Често спираше, въртеше глава, душеше и скимтеше. Явно увереността го напускаше. Но въпреки това продължаваше да води, а понякога се връщаше обратно, като се шмугваше между краката на плашливите коне.

Но накрая и той спря. Това стана на едно пресъхнало корито на поток — плитко дере, което се виеше напред. Нищо не вещаеше опасност, но кучето неспокойно се въртеше до брега от тяхната страна. Направи плах опит да слезе в коритото, но размисли и се отказа. Нещо го беше уплашило. Върна се при понитата. Тихото му скимтене се засили и в него ясно се долавяше страх.

Грей се загледа в гората. Навсякъде около тях пожарът беше започнал да излиза на повърхността и да доказва истинското си лице. Недалеч рухна голям бор и повлече със себе си по-малките дървета, за да бъдат погълнати от бушуващите пламъци. Същата участ застигаше все повече и повече дървета. Вече цели участъци от гората потъваха в горящото блато и падаха или когато корените им изгаряха, или когато самата земя се превръщаше в пламтяща пепел.

Трябваше да продължат. Колкото повече се бавеха, толкова по-лошо ставаше положението им. Трябваше да стигнат до хълмовете.

— Хайде, дърто псе — меко сгълча Уолас териера. — Можеш да го направиш, Руфъс. Хайде, момче. Води.

Кучето впери поглед в господаря си, после погледна надолу към коритото. Накрая седна. Продължаваше да трепери, но решението му бе твърдо. Нямаше безопасен път напред.

Грей скочи на земята и подаде юздите на Сейчан.

— Стойте тук.

— Какво правиш? — попита Рейчъл.

Грей отиде до един покрит с мъх камък на пътеката. Клекна, разклати го и го затъркаля към ръба на заснеженото корито. Вдигна го, залюля ръце и го метна в ниска дъга. Камъкът падна в средата на коритото — и потъна в огненото блато под него. Пламъците лумнаха нагоре. Снегът по ръбовете на дупката се разтопи, завря и засъска, вдигна се пара.

Дупката незабавно се разшири, огнени пипала плъзнаха във всички посоки. По дължината на коритото изригнаха още пламъци. Направеното от Грей бе като да метнеш камък в езерце. Огнените вълни се понесоха навсякъде, когато свежият кислород достигна погребания пъкъл. Пламъците танцуваха, вдигна се още пара. Огънят се разпространи по старото корито.

— Защо ти трябваше да го правиш? — обади се Ковалски. — Сякаш си нямахме достатъчно грижи.

Грей не му обърна внимание и отиде до друг камък. Вдигна го, засили се и го метна към другия бряг, който се намираше на шест-седем метра от тях. Камъкът падна с глухо тупване и остана заровен в торфа и снега.

— Там все още е твърдо. Ако можем да стигнем отсрещната страна… — Грей се обърна към Уолас. — Колко са добри в скоковете тия планински понита?

Професорът погледна огненото корито и отвърна колебливо:

— Бива си ги. Но разстоянието също си го бива.

— Не че имаме голям избор — сподели мнението си Ковалски.

Някъде зад тях рухна поредното дърво.

— Така е — съгласи се Уолас.

— Аз ще съм първи. — Грей забързано се върна при коня си и вдигна ръка към Сейчан, за да й помогне да слезе.

— Идвам с теб — каза тя.

— Не. Тежестта ти само ще му попречи да…

— Да виждаш случайно свободни коне? — рязко го прекъсна Сейчан. — Трябва да яздя с някого. А твоят жребец е най-едрият.

Беше права.

Грей яхна коня. Останалите се дръпнаха настрани, докато го отвеждаше на достатъчно разстояние от брега.

— Дръж се здраво — каза Грей.

Сейчан се подчини. Обгърна го здраво през кръста и опря буза в гърба му.

— Давай — прошепна.

Грей се наведе напред в седлото, смуши коня и отпусна юздите. Жребецът, вече подготвен, сякаш знаеше какво иска ездачът му, полетя напред сред грохот на копита. Само след миг вече препускаше в галоп.

Грей усещаше мощта му. Тежкият му дъх оставяше пара зад тях. Шията му се опъна напред, докато набираше още скорост — и в следващия момент стигна ръба.

Стегнал всичките си мускули, жребецът скочи високо във въздуха. Грей изпадна в безтегловност и се повдигна над седлото с вкопчилата се в него Сейчан.

Полетяха над пламъците. Усетиха изпепеляващата им жега.

После стигнаха отсрещния бряг.

Грей се стовари обратно в седлото, като умело пое тежестта си с помощта на стремената. Жребецът продължи още няколко крачки, за да убие инерцията. Грей дръпна юздите и бързо го обърна назад.

Сейчан продължаваше да се притиска към него.

Грей се върна до огненото корито и въздъхна с облекчение. Махна с ръка на останалите да го последват. Все още не се доверяваше на гласа си. Трепет премина през цялото му тяло, но ръцете на Сейчан го държаха все така здраво.

— Успяхме — промълви тя в гърба му.

Другите побързаха да ги последват. Уолас прелетя над коритото с Руфъс в скута си. Грей се възхити на стареца. Определено си го биваше в язденето.

Рейчъл бе трета. Отведе коня си назад и гладко ускори към реката. Грей можеше и да има най-едрото пони, но това на Рейчъл бе най-бързото. Стигна до ръба, но нещо не стана както трябва.

Едното копито се хлъзна, понеже брегът под него се изрони.

Грей моментално разбра, че Рейчъл е в беда. Скокът бе прекалено нисък.

Нямаше да успеят.

 

Рейчъл ахна. Гледаше право надолу в огненото сърце на пожара. Нямаше да успее. Обгърна я изпепеляваща жега.

Чу разтревожени викове.

Предните копита удариха в твърдия торф на отсрещния бряг, но задницата на кобилата попадна в тлеещия ръб на огнената река.

Ударът стовари Рейчъл по корем върху врата на понито. Останала без въздух, тя изпусна юздите и изгубила равновесие, се плъзна назад към пламъците.

Под нея горката кобила пищеше в агония и се мъчеше да се освободи, което само разпалваше пламъците още по-силно.

Рейчъл се плъзгаше назад. Успя да се хване за седлото. Огънят подпали подметките й. Полудялата от болка кобила се мяташе и всеки момент щеше да я хвърли. Още по-лошото бе, че започна да се килва настрани.

— Дръж се! — изкрещя някой.

Рейчъл погледна нагоре. Беше Сейчан — метна се напред и сграбчи юздите на кобилата. Грей застана до нея и се опита да хване оглавника.

Двамата заедно се мъчеха да задържат кобилата да не се преобърне.

Сейчан уви юздите около ръката си, седна на земята и заби пети в торфа. Кобилата бясно мяташе глава и Грей я изпусна, след което отново се хвърли напред.

— Хвани я! — изкрещя Сейчан, която вече се плъзгаше към реката.

Рейчъл напрягаше всичките си сили да се задържи. Краката й горяха, представяше си, че панталоните й са се подпалили. В следващия миг нечии пръсти се вкопчиха в китката й. Ненадейно до нея се оказа Грей, проснат между плешките на кобилата. Дръпна я с едната си ръка, с другата се държеше за лъка на седлото. Придърпа я до себе си. Лицето му бе червено и напрегнато.

— Излази по мен! — заповяда й той.

Желязната решимост в стоманеносините му очи я застави да се подчини.

Рейчъл се пресегна и се вкопчи в канадката му. Набра се, посегна към колана му с другата си ръка и изпълзя върху гърба му. Накрая стигна до брега и се срина на четири крака в снега.

Грей бързо изпълзя обратно и скочи до нея, хвана я и почти я понесе нагоре по склона. Рухнаха в снега. Тя го прегърна и се разхлипа.

Проехтя изстрел.

Рейчъл се обърна рязко и видя Сейчан до реката, с гръб към тях. Държеше пистолет с все още димящо дуло. Писъците на кобилата секнаха, тялото й потрепери и се плъзна в огъня.

Сейчан бавно се свлече в снега, без да изпуска оръжието си.

„Страхотно“.

Ковалски все още беше от другата страна. Беше видял как кобилата на Рейчъл се спъва и какво последва. Собственият му кон не беше висок като жребеца на Грей и беше два пъти по-бавен от кобилата на Рейчъл. Освен това беше скопец и нямаше топки, което и без това го изнервяше.

Пипна се по корема. Май наистина трябваше да изкара онази диета, за която настояваше Лиз.

— Какво чакаш? — извика му Грей от другата страна.

Ковалски му показа среден пръст. После потупа понито си по шията.

— Можеш да го направиш… нали?

Конят тръсна глава и завъртя уплашено око към него.

„И аз така се чувствам, приятел“.

Отстъпи малко повече назад, за да може да се засили по-добре. Въпреки това се поколеба. Понито също. Отказа да тръгне, затанцува нервно на място. И двамата имаха доста за губене.

„Трябва само да се успокоим, да спрем за момент и да съберем…“

Един бор изпращя точно зад тях и пламна като бенгалски огън. Горящите парчета полетяха във всички посоки, заудряха канадката му и опариха задницата на понито.

Огненото подритване убеди коня и той се понесе напред. Ковалски едва не падна, но успя да запази равновесие. Яздеше, повдигнал се високо на стремената. Понито се носеше с грохот под него, стигна до ръба и полетя.

Ако беше по-храбър, Ковалски сигурно щеше да нададе ликуващ вик. Или щеше да размаха каубойската си шапка, стига да я имаше. Вместо това той се наведе ниско напред и се вкопчи с две ръце в коня.

Коритото под него се превърна в огнен ад, сякаш знаеше, че и последната му жертва се измъква. Пламъците полетяха навсякъде около тях.

Ковалски стисна очи, обгърнат от изгарящата жега.

В следващия миг се стовариха тежко върху твърдата земя на отсрещния бряг. Ударът го изхвърли през главата на понито и Ковалски падна в снега. Остана да лежи зашеметен за момент, докато проверяваше дали е цял.

„Още съм жив…“

Надигна се на лакти и се изправи. Върна се с олюляване до коня си. Краката и на двамата трепереха. Щом стигна до понито, Ковалски го прегърна през шията.

— Адски те обичам, скопено чудо такова.

След двадесет минути изтощеният отряд се изкачваше по каменистата пътека. Пламъците ги осветяваха и сенките им танцуваха по склона. Цялата долина под тях гореше и тлееше.

Натъртена и уморена до смърт, Сейчан яздеше зад Ковалски. Погледна Грей и Рейчъл. Двамата яздеха заедно жребеца му. Рейчъл го беше прегърнала през кръста и бе опряла глава на рамото му. След почти фаталното падане не се отделяше от Грей, сякаш черпеше от силата му.

Сейчан се помъчи да не се надсмее презрително на уязвимостта й.

Но не можеше така лесно да пренебрегне другото, което я жегна.

Забеляза колко лесно двамата бяха влезли в ритъм, с каква лекота станаха едно цяло. Докато яздеше с Грей, Сейчан също се беше държала за него, бе усещала мириса на потта му, топлината на тялото му. Но не изпитваше нищо от негова страна. За Грей тя със същия успех можеше да е и пътна чанта.

А ето че дори в този момент той потърка с длан ръката на Рейчъл. Беше успокояващ жест, направен съвсем несъзнателно, като в същото време не откъсваше поглед от каменистата пътека.

Сейчан се извърна. Гневът се надигаше в нея. Не беше насочен към Грей, а към собствената й глупост. Спомни си думите на Ковалски преди гората да избухне в пламъци. „Ученици, които си падат един по друг“. А тя си мислеше, че е успяла да скрие чувствата си. А как стояха нещата около твърденията на Ковалски за партньора му? Дали беше прав за Грей?

Позволи си за момент да повярва, че е така. Но сало за момент. Погледна към него и осъзна, че за тях двамата няма бъдеще. Пропастта бе твърде дълбока и твърде широка.

И щеше да става само още по-дълбока и по-широка.

Особено след онова, което предстоеше.

Бе време да продължи със следващия етап от плана.

 

02:07

 

Грей нареди да спрат, за да си починат и да напоят конете. Бяха стигнали едно от многото сини езерца, осеяли района като капчици живак.

Освен това искаше да провери и изгарянията на Рейчъл. Беше наложил със сняг краката й под коленете веднага след злополучния й скок, за да ги охлади. Кожата й беше зачервена и на едно-две места може би щяха да излязат мехури, но той искаше да се увери, че е добре.

Слязоха от понитата. Животните бяха ожулени от седлата и на места бяха изгорени. Дори след като прескочиха огнената река, едва успяха да се измъкнат.

„Ако не беше Руфъс да намери пътя…“

Грей гледаше как професорът вади парче сушена наденица и го дава на териера. Руфъс заслужаваше цяла планина наденици. Териерът обаче беше повече от щастлив да се задоволи и с едно хубаво чесане зад ушите за добре свършената работа.

Уолас се наведе и прокара пръсти през козината му.

— Добро момче, краставо псе такова.

Опашката на Руфъс се замята бясно.

Дори Сейчан му подхвърли парче сирене, след което изпъна крака. Териерът го улови сръчно. Явно беше преодолял първоначалното си недоверие към нея.

Сейчан слезе до леденото езерце и спря на брега му откроена от лунната светлина, която се отразяваше от водата.

Грей я загледа.

Когато Рейчъл едва не падна в пламъците, Сейчан бе първата, която скочи да й се притече на помощ. Дори самият той бе половин крачка зад нея. Така и не беше намерил време да й благодари както подобава.

Но първо трябваше да се погрижи за някои неща.

Ковалски запали огън. Въпреки пожара долу нощта беше студена и всички се скупчиха около пламъците.

Грей си стопли ръцете, после въздъхна, дръпна ципа на един от джобовете на раницата си и извади сателитния телефон.

— У дома ли звъниш? — попита Ковалски.

— Трябва да се обадя на Пейнтър. Да му кажа, че сме се измъкнали от тая адска дупка.

— Не мисля — обади се зад него Сейчан тъкмо когато той вдигаше телефона до ухото си.

Грей се обърна. Беше насочила пистолета към главата му.

— Какво правиш? — попита той.

— Хвърли ми телефона.

— Сейчан…

— Действай.

Грей разбра, че няма смисъл да се опъва. Много добре знаеше, че тази жена знае как се стреля. Метна й телефона. Тя го улови ловко, без нито за миг да го изпуска от прицел, след което го запрати в езерцето и каза:

— Време е всички да излезем от мрежата.

Грей знаеше какво има предвид. Ако не докладваше, Пейнтър щеше да си помисли, че не са се измъкнали от горящата гора. Щяха да са необходими седмици, за да преровят пепелищата в търсене на останките им.

Но не можеше да разбере защо го прави.

Явно въпросът се бе изписал на лицето му.

Сейчан обясни:

— Целта ни е да намерим ключа, който е търсил отец Джовани. В миналото се показа доста способен, Пиърс. — Тя вдигна вежда към Грей. — Гилдията е напълно уверена в качествата ти.

Грей поклати глава и се наруга мислено. Беше подозирал, че тя може да използва събитията в своя полза и да си спечели отново доверието на бившите си господари — независимо дали наистина е двоен агент, или не. Така или иначе, беше смятал, че ще направи своя ход по-късно. Беше свалил гарда си. Всъщност не беше само това. Обхвана го ярост. Беше си позволил да й се довери донякъде.

Даде израз на част от гнева си.

— И как ще ни накараш да ти съдействаме? Не можеш непрекъснато да стоиш с насочен към мен пистолет.

— Така е. — Сейчан прибра оръжието.

Това още повече разтревожи Грей. Следващите й думи потвърдиха опасенията му.

— Именно затова отрових Рейчъл.

Шокът го накара да замълчи.

Рейчъл пристъпи напред.

— Какво?!

— С чая. — Сейчан дори не я погледна. Цялото й внимание беше насочено към Грей. — Специално подготвен биотоксин. Убива за три дни. За съжаление симптомите се появяват преди това и стават все по-силни. Гадене, главоболие, накрая — кървене.

Рейчъл заекна за момент, явно се мъчеше да се пребори с изненадата.

— Но… но ти ми спаси живота. Долу, в гората.

— Трябваш й жива — обади се Грей.

Сейчан сви рамене.

— Има противоотрова. Ензим, създаден точно за този токсин. Ключалка и ключ, така да се каже. Няма друго лекарство. И за да сме наясно, не знам какво представлява противоотровата, къде може да се намери и как да се сдобием с нея. Ще я получите едва когато намерите ключа.

— Не разбирам. За какъв ключ изобщо става дума?

— За онзи, който всъщност е търсил отец Джовани. Ключът към Книгата на Страшния съд.

Уолас подскочи и възкликна:

— Това е само мит!

— За доброто на Рейчъл по-добре да не е. Разполагаме с три дни да го открием.

— А каква е гаранцията, че наистина ще спазиш своята част от сделката? — попита Грей.

Сейчан завъртя очи при въпроса му.

— Наистина ли трябва да ти отговарям?

Грей се намръщи. Беше права. Не трябваше. Нямаше гаранция, нито беше необходима. Животът на Рейчъл беше залогът и нямаха друг избор.

Ковалски скръсти ръце и го изгледа кръвнишки.

— Следващия път, Пиърс, по-добре да послушаш кучето.