Джеймс Ролинс
Ключът на страшния съд (15)

10.

11 октомври, 15:32

Вашингтон, окръг Колумбия

 

Пейнтър се подготвяше за предстоящата битка. Седеше зад бюрото си. Беше толкова подготвен, Колкото можеше да се очаква. След дългата нощ бе дремнал за малко, след което взе душ и се преоблече.

Преди часове беше научил, че Грей и Ковалски са в безопасност и напускат Рим. Командир Пиърс вече му беше направил най-общ доклад за случилото се в Италия, но трябваше да продължи да се движи. Щеше да докладва подробно едва след като се установи на някое сигурно място извън града.

Интеркомът избръмча.

— Сър, генерал Меткаф е тук — отривисто каза Брант.

Пейнтър вече беше предупреден, че шефът на АИОП пътува към щабквартирата на Сигма. Подобни визити бяха рядкост. И обикновено не вещаеха нищо добро.

Пейнтър натисна бутона на интеркома.

— Брант, покани генерала да влезе.

Секунди по-късно вратата се отвори. Пейнтър се изправи, докато генерал Меткаф влизаше в кабинета. Носеше фуражката си под мишница и физиономията му бе здравата намръщена.

Пейнтър заобиколи бюрото да се ръкува с госта си, но Меткаф тръгна право към стола, метна фуражката си на бюрото и махна на Пейнтър да се върне на мястото си.

— Имате ли представа за политическата лайняна буря, която вилнее в Италия? — попита като въведение.

Пейнтър се върна зад бюрото си, изчака Меткаф да седне и също седна.

— В течение съм с положението, генерале. Следим всичко по различните разузнавателни канали.

— Първо стрелба в хотел, после преследване по улиците с купища поразии, а като капак на всичко едно от чудесата на света е подложено на атака със запалителни бомби. И вие ме информирате, че един от нашите… от вашите агенти е замесен във всичко това?

Пейнтър вдиша през носа. Върховете на пръстите му лежаха на ръба на бюрото.

— Да, сър. Един от най-добрите ни оперативни агенти.

— Най-добрите? — саркастично повтори Меткаф. — Не бих искал да научавам за най-лошите ви.

Пейнтър позволи на тона си също да е малко хаплив.

— Била му е устроена засада. Правил е необходимото, за да защити важни сведения. И да опази живота на всички.

— И на каква цена? Доколкото разбрах, занимавал се е с въпроси, които са грижа на местните власти. И че техните разузнавателни служби наред с Интерпол са държали под контрол всичко. Ако намесата на агента ви е изложила или навредила…

Пейнтър го прекъсна.

— Генерале, случаят излиза далеч извън границите на Италия. Именно затова поисках тази среща на четири очи. Засега никой не знае, че Сигма има нещо общо, и искам нещата да си останат така.

Меткаф го погледна изпитателно и зачака подробности. Пейнтър го остави да се тормози. Помисли си, че някой по-слаб човек би се пречупил пред този стоманен поглед. Самият Пейнтър дори не мигна.

Накрая Меткаф изсумтя раздразнено и се облегна назад.

— Е, казвайте какво се е случило.

Пейнтър позволи на раменете си да се отпуснат. Отвори папката върху бюрото, извади една снимка и я плъзна към генерала.

— Това е съдебномедицинска фотография на жертвата, убита във Ватикана.

Меткаф взе снимката и я заразглежда. Веждите му се сключиха — това бе неговият еквивалент на шок.

— Същият знак — каза той. — Жигосан на челото му, също като при сина на сенатор Горман.

— И при професора от Принстън — добави Пейнтър. Знаеше, че Меткаф вече е прочел доклада за случилото се в университета.

— Но какво общо има този свещеник със случилото се в Африка? Разбирам връзката на Джейсън с професора от университета, но това? — Меткаф плъзна снимката към Пейнтър. — Нищо не разбирам.

— Нашият агент в Италия — командир Грей Пиърс е намерил и пази жизненоважно парче от този пъзел. Толкова важно, че някой е бил готов да унищожи Колизея, за да се сдобие с него.

— И то е у нас?

Пейнтър кимна.

— Какво представлява?

— Все още се опитваме да разберем. Става въпрос за древен артефакт, вероятно свързан с археологически обект в Англия. Бих предпочел засега да не навлизам в подробности. По-добре е да се придържаме към онова, което е най-необходимо да се знае.

— И смятате, че не ми е необходимо да знам, така ли?

Пейнтър го погледна.

— Наистина ли искате да научите?

Отначало очите на Меткаф се присвиха гневно, после в тях се появи някакво мрачно веселие.

— Добро попадение. След случилото се в Рим може би не. Предполагам, че засега най-добрият курс е да се отрича.

— Оценявам решението ви — рече Пейнтър. И беше искрен. Това бе най-голямата свобода на действие, която бе получавал от този човек.

Но се нуждаеше от още повече.

— Каквото и да се случва, то далеч надхвърля границите на Италия — продължи Пейнтър. — И най-добрият начин да се доберем до истината е да не разгласяваме, че имаме пръст във всичко това.

Меткаф кимна в знак на съгласие.

— Преди събитията в Италия бях стигнал до заключението, че се нуждаем от повече информация за генетичния проект, по който са работили в лагера на Червения кръст.

— Имате предвид фермата на корпорация „Виатус“.

— Дотук с този проект е свързана смъртта на двамата американци — Джейсън и неговия професор. Как и защо — не знаем. И трябва да разширим разследванията си именно в това направление. Нужни са ни повече подробности. Информация, която може да се намери само на едно място.

— Имате предвид самата „Виатус“.

— Утре в Осло започва среща. Световна конференция по изхранването. Главният изпълнителен директор на „Виатус“ Ивар Карлсен ще участва в нея. Някой трябва да го притисне, да го накара да говори, да разкрие повече подробности за естеството на проучванията, които са провеждали в Африка.

— Чувал съм за репутацията на Карлсен. Не е някой балама. Твърдият подход изобщо няма да бъде от полза.

— Разбирам.

— Освен това той има могъщи приятели. Включително и тук, в Щатите.

— Това ми е известно.

Пейнтър разполагаше с пълното досие на Карлсен и компанията му. „Виатус“ си бе осигурила сериозни позиции в Съединените щати — финансиране на консорциум за биогорива в Средния запад, партньорство с една от големите нефтохимически компании, произвеждаща изкуствени торове и хербициди, и, естествено, няколко доста рентабилни съвместни патента с „Монсанто“ за генномодифицирани сортове зърнени култури.

— Всъщност вече знам за срещата в Осло — продължи Меткаф. — Един наш общ приятел ще участва в нея. Човекът, който поиска от АИОП отговори за убийството на сина му.

— Сенатор Горман? — Това изненада Пейнтър.

— Вече е в Осло. Въпреки обстоятелствата около смъртта на сина му, той си остава близък съдружник на Ивар Карлсен. Не ви препоръчвам да ядосате когото и да било от двамата. Всякакво разпитване на Карлсен трябва да се направи възможно най-дискретно.

— Разбирам. В такъв случай това подкрепя още повече втората причина да поискам тази среща.

— И каква е тя?

— Поради деликатността на случая и заплахата от международни усложнения бих искал лично аз да говоря с Карлсен.

Меткаф не беше очаквал това. Нужни му бяха няколко секунди, за да схване искането.

— Смятате да отидете лично? В Осло?

— Да, сър.

— Кой ще ръководи Сигма, докато ви няма?

— Катрин Брайънт. Тя е мой заместник. Служила е във флотското разузнаване и има връзки с чужди и международни служби. Напълно подходяща е да ръководи Сигма и да координира всяка операция.

Меткаф се облегна назад и се замисли върху плана.

Пейнтър знаеше, че мъжът пред него има твърд кодекс относно личната отговорност. Именно благодарение на него се бе изкачил толкова бързо по йерархичната стълбица на Въоръжените сили. И сега Пейнтър натискаше именно в тази посока.

— Вече обяснихте колко е тънък ледът под Сигма — убедено заговори той. — Дайте ни шанс да се докажем. И ако всичко отиде по дяволите, нека вината за това да е моя. Ще поема пълната отговорност.

Меткаф мълчеше. Отново фиксира Пейнтър със стоманените си очи. Пейнтър отговори на погледа му, без да трепне.

Преди да отстъпи, Меткаф натисна още мъничко:

— Стъпвайте леко, директор Кроу. И не повишавайте глас.

— Не се безпокойте. Точно с това са известни предците ми. Стъпките им са много леки.

Това предизвика крива усмивка у шефа. Той стана и тръгна към вратата.

— Може би. Но в случая имах предвид Теди Рузвелт.

Генералът излезе, а Пейнтър остана прав. Трябваше да отдаде дължимото на този тип. Беше прав за Теди. Мотото му беше идеално за всеки агент, тръгнал на задача.

„Не повишавай глас, но дръж голяма тояга“.

 

 

16:10

 

— Тези думи ли използва директор Кроу? — попита Кат.

Монк стоеше пред нея. Тя бе седнала на канапето в кабинета си.

— Точно тези. Трябва му голяма тояга.

— Но нужно ли е ти да си въпросната тояга?

Монк пристъпи напред и се отпусна на коляно, за да е очи в очи с жена си. Знаеше, че пазарлъкът ще е тежък. Беше говорил с Пейнтър преди половин час. Директорът бе предложил на Монк работа на терен — да отиде със самия него в Осло. Въпреки това той едва сега успя да събере достатъчно кураж, за да съобщи на Кат.

— Няма да е нищо повече от един светски разговор — обеща Монк. — Като онези, които провеждам тук през последните месеци. Само дето този ще е малко по-далеч.

Тя не срещна погледа му. Взираше се в стиснатите си в скута ръце. Гласът й бе тих.

— Да, а виж как завърши последната ти лесна задача.

Монк се придвижи още напред и се намърда между коленете й.

— Всичко ще е наред.

Току-що бе проверил какво става с Андреа Солдерич. Вече я бяха преместили на сигурно място под защитата на Вътрешна сигурност под личната охрана на Скот Харват — агент, на когото Монк имаше пълно доверие.

— Въпросът не е в това — каза Кат.

Монк разбра думите й. Пресегна се, пъхна ръце под блузата й и нежно сложи длан върху корема й. Кожата й беше гореща. Тя потръпна от докосването.

— Знам в какво е въпросът — с дрезгав глас рече Монк. — Паметта ми може и да е като швейцарско сирене, но нито за секунда не забравям онова, което е наистина важно. И именно затова ще се погрижа да не се случи нищо лошо.

— Не можеш да контролираш всичко.

Монк вдигна очи към нея.

— Нито пък ти, Кат.

В погледа й продължаваше да се чете болка. Монк знаеше колко й е било трудно да се грижи за него, докато се възстановяваше, колко мразеше да се разделят. Дори и сега. Закрилническото й поведение бе рожба на страха. Месеци наред бе убедена, че Монк е мъртъв. Той можеше само да си представи какво й е било. Затова не настоя, въпреки че това не беше добре и за двамата.

Дори сега отказа да настоява пред нея.

Ако тя не искаше, той нямаше да замине.

— Не мога да понасям мисълта, че ще тръгнеш на задача — каза Кат. Издърпа ръцете му изпод блузата си и ги стисна здраво. — Но бих намразила още повече себе си, ако ти кажа да не го правиш.

— Не е нужно да ми го казваш — тихо каза той. Внезапно се почувства като егоист. — Знаеш го. Разбирам. Ще има и други мисии. Когато и двамата сме готови.

Кат го изгледа свирепо. После го придърпа към себе си. Устните й се спряха над неговите.

— Вечният мъченик Кокалис.

— Какво…?

Тя го накара да млъкне с устни. Когато го пусна, той изпъшка и се наведе за още.

— Само гледай този път да се върнеш с всичките си чаркове — каза тя и смушка с пръст изкуствената му ръка.

Монк, който винаги бе по-бавният от двамата, все още се мъчеше да догони мислите й.

— Да не искаш да кажеш…

— Ох, Господи, Монк. Да, можеш да отидеш.

Заля го радост и огромно облекчение. На лицето му цъфна щастлива усмивка, която тутакси стана похотлива.

Кат прочете мислите му и постави пръст на устните му.

— Не, не искам дори да чувам майтапа, че си голямата тояга.

— Стига, маце… нима бих го направил?

Тя махна пръста си и го целуна отново. Той пъхна ръце под нея, сложи я в скута си и прошепна:

— Защо да го казвам, когато мога да го докажа?

 

 

22:15

Терни, Италия

 

Грей стоеше на пост до прозореца и се взираше в тъмната градина зад старата селска къща. Имаше и изглед към мястото за паркиране и минаващото наблизо шосе Виа Тиберина. Бяха изминали сто и трийсет километра, за да стигнат малкото градче в областта Умбрия, известна с древноримските си развалини и бани.

Рейчъл бе предложила да дойдат тук. Двуетажният чифлик бе превърнат в хотел, но все още пазеше голяма част от някогашния си чар със своите греди от кестен, тухлени сводове и железни светилници. Освен това бе изолиран и се намираше встрани от шумните пътища.

Въпреки това Грей продължаваше да е нащрек. След случилото се в Рим нямаше никакво намерение да рискува. И не беше единственият с подобна нагласа.

Забеляза червено огънче в градината. Не знаеше, че Сейчан пуши — но пък от друга страна, не знаеше почти нищо за нея. Тя бе неизвестна величина и излишен риск. Знаеше много добре заповедите от Вашингтон — да бъде заловена на всяка цена.

Но въпреки това тя бе пазила гърбовете им днес, а навремето бе спасила живота му.

Докато я наблюдаваше как обикаля градината, Грей чу водата в банята да спира със стон на тръби. Рейчъл беше приключила с душа. След цял час в канализацията всички имаха нужда от гореща вода и сапун.

— Душът е свободен — каза тя и се огледа. — Къде е партньорът ти?

— Слезе да вземе нещо за хапване от кухнята.

— О. — Тя остана на вратата с ръце на гърдите си. Внезапно се бе почувствала неловко. Не смееше да срещне погледа му. От началото на шеметната им среща не бяха оставали наистина сами. Грей знаеше, че трябва да се извърне, но не можеше.

Тя бавно отиде до леглото. Стъпваше внимателно все още пазеше левия си крак. Парацетамолът и ластичният бинт бяха помогнали на изкълченото коляно, но й трябваше най-малко още ден почивка. На леглото имаше купчина нови дрехи, все още с етикетите и опаковките; за нея — джинси, тъмносиня блуза и дълго до прасците палто.

Вървеше, притиснала хавлията като щит. Нямаше нужда да го прави. Грей много добре знаеше какво се намира под нея. Беше го изучил и с ръце, и с устни. Но в момента се раздвижи не само плътта му. А и спомените за топлината, за тихите думи в нощта, за обещания, които така и останаха неизпълнени.

Накрая все пак се обърна към прозореца, не от смущение, нито дори от учтивост, а от завладялото го усещане за загуба, от мисълта за онова, което би могло да бъде.

Чу я да отива до леглото, слушаше шумоленето на опаковъчната хартия. Рейчъл не се върна да се преоблече в банята. Беше свалила хавлията и се обличаше зад него. Грей не усети съблазън в поведението и, а по-скоро израз на непокорство, на предизвикателство. Тя знаеше, че действията й му причиняват болка и в същото време го засрамват.

Но пък всичко това можеше да е и плод на въображението му.

След като се облече, тя дойде при прозореца, застана до рамото му и каза тихо:

— Още е на пост.

Той не отговори.

Тя остана да стои мълчаливо до него. В градината долу внезапно лумна пламъче и освети лицето на Сейчан, която палеше нова цигара. Грей усети как Рейчъл се стяга. Тя го погледна, после бързо се извърна и отново отиде до леглото.

Преди някой от двамата да заговори, на вратата се почука. Влезе Ковалски, натоварен с голям дървен поднос и две бутилки вино под мишница.

— Румсървис — обяви доволно.

Веднага забеляза захвърлената на пода хавлия и очите му се стрелнаха между Рейчъл и Грей. Отнесе товара си до масата, като си подсвиркваше тихо. Остави подноса, но задържа бутилките.

— Ако не ви трябвам, смятам да взема дълга гореща баня. И под дълга разбирам наистина дълга. Сигурно ще изкарам вътре най-малко час.

Погледна многозначително Грей. Това според него минаваше за дискретност.

Рейчъл се изчерви.

Грей бе спасен от неловкото положение от мобилния си телефон, който звънна на нощното шкафче. Погледна си часовника. Най-вероятно бе Пейнтър. Взе телефона и отново отиде до прозореца.

— Пиърс — каза, след като превключи на криптирана връзка.

— Значи сте се настанили? — попита директорът.

— Засега.

Беше доволен, че има възможност отново да се съсредоточи върху належащата работа. Ковалски тръгна към банята с двете бутилки. Рейчъл седна на леглото и се заслуша в разговора. През следващите петнайсет минути Грей и Пейнтър правиха разбор — три убийства на три континента, извършените погроми, целящи покриването на случилото се, значението на езическия символ, който сякаш свързваше всичко това.

Пейнтър сподели плана си да пътува до Норвегия и да разследва „Виатус“ и изпълнителния й директор.

— Значи Монк идва? — попита Грей едновременно изненадан и зарадван за приятеля си.

— Заедно с Джон Крийд, новия ни генетик. Именно той дешифрира данните от имейла на Джейсън Горман. — Тонът на Пейнтър стана по-сериозен. — Което ни довежда до намереното от лейтенант Верона. Онова, което някой явно иска да бъде унищожено.

— Мумифицираният пръст.

Грей погледна Рейчъл. Бяха провели дълга дискусия във влака от Рим. Отец Марко Джовани провеждал разкопки в Северна Англия, в затънтен планински район край границата с Шотландия. Все още не разполагаха с повече подробности за обекта. Знаеха само, че някогашният студент на Вигор е проучвал корените на келтското християнство, когато езическите култове се смесили с католическата вяра.

Грей вече бе съобщил някои детайли на Пейнтър. Но не беше разказал онова, което му бе разкрила Рейчъл във влака.

— Господин директор, може би ще е по-добре да чуете това от лейтенант Верона. Не съм сигурен доколко е важно, но тя може да разкаже всичко по-пълно.

— Добре. Дай ми я.

Грей отиде до леглото и й подаде телефона.

— Мисля, че е по-добре ти да кажеш на Пейнтър каквото знаеш.

Тя кимна. Грей остана да стои до нея. След кратка размяна на любезности Рейчъл мина на странния въпрос за фикс идеята на свещеника.

— Преди да се разрази този ад в Рим, бях направила списък от публикувани статии и студии на отец Джовани, някои от които са от времето, когато е бил студент. Ясно се вижда, че е проявявал особен интерес към един специфичен мит на католическата вяра — въплъщението на Дева Мария, известно като Черната мадона.

Грей слушаше обясненията й с половин ухо. Познаваше темата. Беше изучавал сравнително религиознание, преди да постъпи в Сигма, и знаеше историята и загадките около култа към Черната мадона. През вековете, като се започне от самата зора на християнството, се появявали статуи и картини, в които Богородица е с тъмна или черна кожа. Тези изображения били дълбоко почитани и тачени. И до днес в Европа имаше повече от четиристотин, някои от които се отнасяха към единадесети век. Голяма част от тях все още бяха обект на почит — Черната мадона от Ченстохова в Полша, Мадоната на отшелниците в Швейцария, Гваделупската дева в Мексико. Списъкът бе дълъг.

Въпреки продължаващото почитане споровете около уникалните Мадони продължаваха. Някои твърдяха, че имат чудодейни свойства, а други твърдяха, че тъмната кожа се дължи не на друго, а на насъбралите се сажди от свещите или на естествено потъмняване на дървените статуи или мрамора. Католическата църква избягваше да признае наличието на някакви специални особености в тези изображения.

Рейчъл продължаваше да говори за фикс идеята на отец Джовани.

— Марко бил убеден, че в основата на келтското християнство е Черната мадона и че образът й представлява сливането на стария култ към езическата Майка Земя и новия на Дева Мария. През цялата си кариера е търсил тази връзка, опитвал се е да намери източника зад този мит.

Млъкна, явно за да изслуша въпроса на Пейнтър, след което отговори:

— Не зная дали го е открил. Но е попаднал на нещо, заради което е трябвало да умре.

Отново се заслуша.

— Да. Съгласна съм. Ще ви дам командир Пиърс.

Грей взе телефона и се върна при прозореца.

— Сър?

— Предвид разказа на Рейчъл, изглежда ясно каква трябва да е следващата ви стъпка.

Грей не се поколеба нито за миг.

— Да разберем повече за археологическия обект в Англия.

— Именно. Не знам как убийствата в Африка и Принстън са свързани с проучванията на отец Джовани. Такава връзка обаче трябва да съществува. Аз ще се заема с генетичните проучвания в Осло. А ти виж накъде сочи онзи мумифициран пръст.

— Да, сър.

— Имаш ли нужда от още хора? Или ще се справиш с Джоузеф Ковалски и лейтенант Верона?

— Мисля, че колкото по-леко се движим, толкова по-добре.

Отговорът му прозвуча малко напрегнато. Оставате една подробност, която не бе съобщил на Пейнтър Кроу. Погледна към градината и аленото огънче на цигарата. Мразеше да лъже директора дори и да ставаше дума само за спестяване на част от информацията, но ако съобщеше в централата за Сейчан, Пейнтър нямаше да има друг избор освен да прати екип да я прибере и да я закара в някой лагер за разпит.

Грей не можеше да позволи подобно нещо.

Въпреки това се поколеба.

Дали изборът му бе правилен? Или ненужно излагаше на риск цялата мисия?

Извърна се от прозореца и видя, че Рейчъл се взира в него. По очите й разбра, че решението му заплашва не само неговия живот. Но в същото време си спомняше и изпълнената с болка молба отпреди две години, така изпълнена с нужда и надежда.

„Довери ми се, Грей. Ей тоничко поне“.

Отново се обърна към тъмния прозорец и се загледа в отражението си. Пое дълбоко дъх, за да се овладее, и добави:

— Ще се оправим сами.