Джеймс Ролинс
Последният оракул (25)

Епилог

Момчето седи до прозореца и се взира в здрачния свят навън. Още не е готово да излезе там. Все още има много неща, които да нагоди в синхрон с новото си обиталище. То не му е по мярка и в него му е трудно да мисли.

Вижда отражението си в стъклото — тъмна коса, дребни черти, познато лице. Но все още не го чувства като свое. С времето и това ще стане. Гледа и вижда листата, които се сипят от дърветата навън, носят се по вятъра.

Вече няма страх, дори когато листата стават повече. Онова, което се крие дълбоко в него, запълва със сянка и форма празнините. И резултатът все още му е по-познат и близък от собственото му отражение в стъклото. Знае, че това, което вижда, е лицето, което е носил преди.

Още помни мрака, черното море, в което се вихрят светлинки. Помни умиращото слънце в центъра, угасено, за да греят другите на свобода. Ала в последния момент момчето, което бе живяло тук преди, запази една тайна от всички тях. Докато напускаше тъмното мор на път към мястото отвъд, то беше изтеглило друга угасваща светлинка и я бе пуснало в празното тъмно море.

За да заживее отново.

Вятърът вън върти листата и сенки на спомени запълват празнините, оформяйки истинското лице на онзи, който обитава тялото сега.

Това старо лице с времето щеше да се забрави, но не и момчето, което даде живота си, за да се роди нещо ново. В сънищата си често вижда онова момче да тича през тревата, да изкачва хълм, да се обръща да маха за сбогом… а после изчезва.

Толкова е щастливо сега.

Новото момче в стола гледа през прозореца.

Някой ден и то ще тича навън.