Джеймс Ролинс
Последният оракул (12)

10.

6 септември, 07:45

Вашингтон

 

— Рискове, това виждам аз — обясни Трент Макбрайд. — При това твърде много.

Юри го видя, че поглежда към него, но не реагира. Нека го убият. Нямаше значение. Седеше на удобен въртящ се стол. Позволиха му да се облече, след като махнаха електродите. Изтезанието се беше проточило още двайсетина минути. Юри не се опита да спести от истината. Разкрил беше много неща, още и още подробности за генетичната особеност на децата, тайната, която двамата със Савина бяха крили от американците.

Дори призна защо руснаците не бяха възразили срещу включването на д-р Арчибалд Полк. Той така или иначе се беше приближил твърде много до същината на генетичната тайна. Савина беше решила да му организира смъртоносна „злополука“ още докато той беше в Зайчарника. За да му затвори устата.

Но в тази игра на опасно надлъгване, нито той, нито Савина бяха допуснали, че личният приятел и колега на Полк ще уреди бягството му с единствената цел да изведе на открито някое от децата.

И Савина беше захапала стръвта. Не й пукаше особено, че Полк е избягал с черепа, който беше получил от Макбрайд. Причината да прати по петите му Юри и Саша беше информацията за генетичната тайна, която Полк бе изнесъл от Зайчарника. И така беше паднала право в капана на американците.

— Твърде много? — попита Мейпълторп с вдигната вежда. После поклати глава. Не изглеждаше притеснен. — Аз виждам само три. Момичето, черепът и пътуването на Полк до Индия. По последното вече се работи активно. А сред нашите среди се носи слух, че липсващият череп е на път мистериозно да се появи отново.

— Това пък как го постигна? — попита Макбрайд.

— Като загрееш водата достатъчно, на повърхността изплуват разни неща, нали знаеш.

— А момичето?

Юри се напрегна. Усети и погледа на Мейпълторп върху себе си. Знаеше, че още е жив само заради Саша. Мейпълторп се нуждаеше от него заради здравословното състояние на момичето и проблема, който се проявяваше при всичките им деца. Стресът на умствената стимулация се отразяваше върху здравето на обектите. Едва малцина доживяваха до двайсетата си година, а най-талантливите бяха и най-уязвими. Този проблем изискваше да се събират яйцеклетки и сперма, за да се запази жизнена най-силната генетична линия.

Мейпълторп въздъхна.

— Надявам се момичето да е при нас преди залез слънце… а може и по-рано.

„И пак ще сте закъснели“, помисли си Юри.

Колко наивни бяха тези американци, готови бяха да повярват, че изтръгнатата с изтезания информация по подразбиране е и пълна. Вярно, Юри не беше излъгал за нищо, но беше извършил друг грях — грехът на премълчаното. Макбрайд дори не знаеше какъв въпрос да му зададе, толкова сигурен беше в превъзходството си, така садистично разчиташе на властта чрез болка.

Юри седеше и ги слушаше със стоическо изражение. Опитали се бяха да го пречупят с изтезания, но той беше стар човек, свикнал да пази тайни. В крайна сметка само бяха подсилили решимостта му да посрещне предстоящото. През последните месеци го мъчеха съмнения относно плана на Савина.

Което си беше в реда на нещата.

Милиони щяха да умрат по ужасен начин.

В името на един нов свят.

Нов Ренесанс.

Юри се вгледа в самодоволната физиономия на Мейпълторп и самоуверения блясък в очите на Макбрайд.

И всичките му колебания изчезнаха.

Савина беше права.

Време беше да подпалят света.

 

 

14:55

Южен Урал

 

Генерал-майор Савина Мартова знаеше, че нещо не е наред. Усещаше го с костите си — нетипична за нея тревожност, която не й даваше мира. Повече не можеше да чака в кабинета си. Трябваше й нещо, което да й вдъхне увереност.

Вдигнала портативната радиостанция до ухото си, тя поведе двама войници по тъмните и пусти улички на бетонния жилищен комплекс от времето на съветската ера, който заемаше половината площ на подземната пещера. Еднотипните панелни блокове били построени като общежития за затворниците, които работели в мините и рафинериите. Мъже, решили да заменят доживотни присъди в трудовите лагери срещу пет години работа тук. Никой от тях не доживял до петата година, разбира се. Повечето умрели от лъчева болест, преди да е изтекла първата.

Глупаво решение, но пък надеждата превръщаше в глупак и най-разумния човек. И всичко това тя беше получила в наследство. Ведно с поуката.

Хората я смятаха за жестока, но необходимостта рядко имаше друго лице. За децата се грижеха добре. Колкото до болката — и нея гледаха да им спестят според възможностите си.

Жестокост?

Плъзна поглед по празните дупки на прозорците наоколо — студени, тъмни, пълни с призраци.

Виждаше единствено необходимост.

Радиото изпука до ухото й — дано този път лейтенант Борсаков имаше новини. Досега заместникът й беше докладвал единствено за неуспехи. Издирването на децата сред околните планини още не даваше резултат. В началото потерята беше тръгнала по фалшива следа, отвела ги до захвърлената болнична роба.

— Намерихме две мъртви кучета — каза Борсаков. — До реката. Разкъсани. Явно ги е нападнала мечка. Но уловихме силна следа.

— А котките? — попита Савина в радиостанцията. Мълчанието отсреща се проточи.

— Лейтенант? — подкани го твърдо тя.

— Исках да уловя силна следа, преди да ги пусна. Иначе рискувахме кучетата.

Гласът му уж трябваше да прозвучи делово, но Савина усети напрежението зад думите му. Не за кучетата се притесняваше лейтенантът, а за децата.

Защо винаги тя трябваше да бъде твърдата?

Заговори отсечено:

— Вече разполагате със силна следа, нали така, лейтенант?

— Да, генерал-майор.

— Тогава не ме разочаровайте отново.

— Тъй вярно, генерал-майор.

Савина прекъсна връзката. Може бе думите й бяха прозвучали по-остро от необходимото, но през последния час беше получила обезпокоителни новини.

Работник по поддръжката от съседното градче Озьорск беше открил един от по-старите камиони на Зайчарника, използван първоначално за транспортиране на отпадъци от една фабрика за обогатяване на уран близо до брега на езеро Карачей. Вътре работникът беше намерил фалшив бадж със снимка на д-р Арчибалд Полк.

Това даваше отговор на загадката как бе успял да избяга професорът.

Някой му беше помогнал.

Оттам нататък беше лесно да се досети човек кой точно е бил помагачът. Д-р Трент Макбрайд беше най-вероятният кандидат. Каква игра бяха подхванали американците? А продължителната липса на новини от Юри най-вероятно означаваше, че той и момичето са били заловени. Нещо повече, бягството на професора може да е било организирано именно с тази цел.

В такъв случай Макбрайд заслужаваше уважение за усилията си.

Явно и той като нея разбираше естеството на необходимостта.

Защо изобщо се беше захванала с тези американци? По-добре никога да не се беше обръщала към тях. Но по онова време нямаше избор. В хаоса след разпадането на Съветския съюз нейният проект беше останал без никакво финансиране и сътрудничеството с американците беше единственият начин работата й да продължи.

Съединените щати осигуриха временно финансиране, защото търсеха нови начини да разширят достъпа си до разузнавателна информация, а нейният проект изглеждаше обещаващ в това отношение. Предлагаше и нещо друго, на което американското правителство не можеше да устои — възможност за „правдоподобно разграничение“, по подобие на финансираните от ЦРУ тайни лагери за изтезания в Европа. В новите реалности на последните десетилетия границите на приемливо поведение — както във военната, така и в научната област — силно се бяха размили.

„Не на родна почва“ беше новото американско кредо.

По онова време тя нямаше нищо против да се възползва от политическата конюнктура.

Загубата на Юри и детето беше неприятна, но не и фатална. Просто означаваше, че ще трябва да съкратят заложените срокове. Операцията с кодово име „Сатурн“ бе предвидено да започне седмица след действията на Николай в Чернобил. Сега двете щяха да стартират едновременно.

Утре.

Двете операции — „Уран“ и „Сатурн“ — бяха наречени на две стратегически офанзиви от времето на Втората световна война, когато съветските сили победили германците в битката за Сталинград, най-кървавата битка в човешката история. Близо два милиона загинали, включително и огромен брой цивилно население. Въпреки това поражението на германците при Сталинград се считаше за повратната точка на войната.

Величава победа за Отечеството.

И както тогава, така и сега операциите „Уран“ и „Сатурн“ щяха да освободят Русия и да променят курса на световната история.

И пак както тогава, нямаше да мине без жертви.

Необходимостта беше жесток господар.

Савина стигна далечната стена на пещерата. Там имаше тунел с дебели оловни врати, миниатюрна версия на тези при главния вход на Челябинск 88.

В тунела чакаше влак. Електрифициран релсов път свързваше Зайчарника със сърцето на операция „Сатурн“ от другата страна на езеро Карачей. Старият тунел минаваше под токсичното езеро и осигуряваше бърз транспорт между двете ключови точки без риск от облъчване въпреки смъртоносната радиационна супа от стронций 90 и цезий 137 на езерото.

Влакът я чакаше, готов да потегли.

Савина се качи в единия защитен с оловна облицовка вагон. Имаше само два такива — в началото и в края на влака. Останалите четири вагона бяха открити — товарни платформи за транспортиране на доставки, миньорско оборудване и скална маса.

Влакът потегли с ритмично трополене и бронираните врати отзад се затвориха. Тунелът потъна в мрак. Пътуването щеше да продължи пет минути. Докато влакът набираше скорост, Савина погледна нагоре и си представи тоновете вода, от които я делеше половинкилометров скален пласт.

Районът горе беше сърцето на съветската ураниева и плутониева промишленост. Изоставен сега в огромната си част, в годините на разцвета си комплексът включвал седем активни реактора за производство на плутоний и три фабрики за плутониева сепарация. До един управлявани зле и със символични мерки за безопасност. От 1948 — а насам от комплекса е изтекла пет пъти повече радиация от аварията при Чернобил и всички атмосферни ядрени опити по света взети заедно.

И половината от тази радиация все още се съхраняваше в езерото Карачей.

Радиационните нива по бреговете му се колебаеха около шестстотин рентгена на час. Шейсет минути там гарантираха смъртоносна доза.

Работникът от Озьорск беше намерил изоставения от д-р Арчибалд Полк камион на брега на езерото.

Поклати глава. Не е имало нужда да праща Юри й момичето след него. На практика той вече е бил мъртъв.

Напред се появиха светлинки.

Грееха с надеждата за едно по-добро бъдеще.

Сърцето на операция „Сатурн“.

 

 

15:15

 

— Какво планират? — възкликна Монк, забравил за собственото си нареждане да говорят тихо.

Вървяха покрай брега на реката вече час. Друга река, не онази, където бяха налетели на мечката. Нея я бяха прекосили, прескачайки от камък на камък, и бяха вървели по руслото й до мястото, където се вливаше в своя по-широка сестра, дълбоко в сянката на гъст боров лес. Монк на няколко пъти се беше консултирал с топографската карта. Изглежда следваха вододела, по който се оттичаха водите на източните планински склонове. Дъждовната вода и снежното топене по западните склонове на Урал се оттичаха към Каспийско море, но от тази страна всичко се събираше в просторен басейн от големи реки и стотици езера, които на свой ред се оттичаха — над и под земята — към Арктическия океан.

„Планът на руснаците…“

Възклицанието му беше породено от искрен шок.

Константин примижа стреснато.

— Извинявай — овладя гласа си Монк. Сякаш не знаеше, че в планината звуците се чуват надалеч. Нали именно той беше предупредил децата да шепнат. Сниши глас, макар да си даваше сметка, че напрежението още звънти в думите му. — Може да имам дупки в паметта, но пак ми е ясно, че онова, дето са го намислили, е чиста лудост.

— Няма начин да не успеят — възрази делово Константин. — Не е трудно. Обикновена стратегия. Ние… — той махна към Пьотър и Кишка, а после описа широк жест с ръка зад себе си, сякаш да обхване и другите деца в подземния комплекс — създавахме сценарии и модели, изчислявахме вероятните резултати, анализирахме статистически глобални данни, преценявахме екологичните последици и екстраполирахме крайния резултат. Така че изобщо не е лудост.

Монк слушаше момчето. Звучеше повече като компютър, отколкото като пубер. Но пък обикновените пубери нямаха стоманени пластини зад ухото си. Тук всички имаха такива. Дори Марта имаше голямо колкото нокът на палец парче хирургическа стомана в козината зад ухото си. През последния час Константин му беше демонстрирал умението си да изчислява наум. Не личеше упражнението да го уморява, дори напротив — сякаш му действаше успокояващо. Кишка пък му показа как различава птичите песни и ги имитира съвършено.

Само Пьотър изглежда се стесняваше да говори за способностите си.

— Той е емпат — обясни Константин. — Разчита емоциите на другите хора дори когато ги крият или демонстрират обратното. Една учителка каза, че бил като жив детектор на лъжата. Точно затова предпочита компанията на животни и повечето време стои в Менажерията. Той настоя да вземем Марта с нас.

Монк погледна към Пьотър и старото шимпанзе. Двамата бяха неразделни. Монк беше наблюдавал детето, начина му на общуване. Между него и Марта протичаше постоянна комуникация под формата на мълчаливи погледи, гримаси, жестове.

А после Пьотър изведнъж застина и спря. Марта направи същото. Момчето хукна към Константин и заговори бързо и уплашено, първо на руски, после на английски. Вдигна детските си очи към Монк с надежда за някакво чудодейно избавление.

— Те са тук — прошепна момчето.

Нямаше нужда да пита за какво говори Пьотър. Видно бе по суровия ужас в гласа му. Аркадий и Захар. Сибирските тигри.

— Тичайте! — каза Монк и всички се юрнаха покрай брега. Константин водеше колоната, сестра му Кишка припкаше като газела след него. Монк остави на голямото момче да избира пътя сред къпинаците, трънливите храсти и камъните по речния бряг. Самият той отговаряше за края на колоната. Трябваше да внимава. Сламеножълти смърчови иглички се спускаха на петна към брега, хлъзгави като лед под краката.

Пьотър се хлъзна на едно такова място и падна тежко по дупе. Марта го вдигна с косматата си ръка. Монк ги подкани да побързат. Константин и Кишка вече имаха значителна преднина.

Тичаха пет минути и усилието скоро започна да изцежда силите им. Дори адреналинът и страхът не можеха да ги поддържат безкрай. След още десет минути вече влачеха крака.

Групичката им се събра отново.

Все така не се чуваха звуци от преследване, нямаше пукот на счупени клонки и стъпкани шишарки. Нямаше и помен от тигрите.

Константин, задъхан и зачервен, изгледа ядосано Пьотър и му заговори строго на руски. Явно го гълчеше, задето е вдигнало фалшива тревога.

Монк му махна да спре.

— Не го обвинявай — успя да изрече той, като си поемаше жадно въздух.

Лицето на Пьотър се бе изкривило от обида, но ужасът му не беше намалял и грам.

Марта издаде тих звук и сръга Константин.

Кишка също смъмри брат си на руски.

Бяха обяснили на Монк, че Пьотър не умее да преценява добре разстоянията, разчитал безпогрешно единствено намерения. Можеха само да се надяват, че когато тигрите наистина се приближат…

… Пьотър се вдърви на място с изправен гръб, очите му се разшириха.

Отвори уста, но от страх не успя да издаде и звук.

Не че беше необходимо.

— Сега! — изкрещя Монк.

Всички се обърнаха като един и хукнаха право към бързото течение на реката, както се бяха уговорили. Монк грабна Пьотър, притисна го силно към гърдите си и скочи от брега. Чу още два плясъка — Константин и Кишка бяха скочили във водата няколко метра по-надолу.

Монк изскочи над леденостуденото течение. Пьотър го стискаше отчаяно за врата. Обърна глава и зърна Марта, която се катереше бързо по клоните на едно дърво.

А по-навътре в гората… движение… бързо движение… жълтеникава козина се мерна за миг…

Монк заплува към най-дълбокия и бърз участък на течението. С периферното си зрение видя как Марта се прехвърля от дърво на дърво в гъстата гора. Шимпанзетата не можеха да плуват, дори не можеха да се задържат над водата като хората. Затова Марта трябваше да поеме по друг път.

Горските сенки се пръснаха на парчета под натиска на огромен силует, приведен ниско над земята, с озъбена муцуна, с широки лапи и щръкнала право нагоре раирана опашка.

Тигърът изскочи на речния бряг, а оттам право към Монк.

Монк риташе трескаво с крака, влачен от тежестта на раницата и момчето. Пьотър го стискаше толкова силно, че беше на път да го задуши.

Тигърът летеше в скока си с широко разтворени крака и оголени черни нокти, озверял.

Колкото и бързо да плуваше Монк, нямаше как да му избяга.

Но течението беше на негова страна.

Тигърът цопна на няколко метра встрани от плячката си.

Монк се насочи към бързей между две големи скали. Водовъртежът го потопи дълбоко, после го изплю обратно на повърхността.

Пьотър се давеше и кашляше.

Монк се завъртя и видя тигъра да се мята в лапите на друг водовъртеж. Въпреки всеобщото мнение, че котките мразят водата, тигрите не бяха съвсем безпомощни във водна среда. Все пак животното заплува към брега. Котките предпочитаха да ловуват по друг начин.

Котките обичаха засадите.

Точно това бяха направили тигрите и сега — проследили ги бяха тихо през гората, докато те бягаха, предупредени от Пьотър. Момчето е било право. Следвайки древните си ловни инстинкти, тигрите ги бяха последвали и търпеливо бяха изчакали плячката да се умори, преди да нападнат. Те бяха спринтьори, а не маратонци. Избрали бяха най-подходящия момент за атаката си.

Вторият тигър се появи на брега. Обикаляше ядосано напред-назад. Първата котка излезе от реката, мокра до кости и изтръска подгизналата си козина.

Чак сега Монк можа да ги огледа добре. Макар и с все още силна мускулатура, двете котки изглеждаха недохранени. Козината им беше проскубана. И те като вълците имаха метални пластинки на тила. Единият беше с разкъсано ухо, спомен от стар ловен неуспех. Захар, според описанието на Константин. Били от едно котило и се различавали само по белега.

С общо плавно движение, сякаш в отговор на беззвучен сигнал, двата тигъра се обърнаха и хлътнаха в мрака.

Монк знаеше, че това не е краят.

Ловът едва започваше.

Обърна се и видя Константин и Кишка да изчезват зад един завой на реката. Заплува след тях. Телцето на Пьотър трепереше до гърдите му. Монк знаеше, че не трепери от студа, дори не и от страха си пред тигрите. Огромните му обезумели очи не бяха насочени към брега, а към бързата вода наоколо.

Какво го плашеше толкова?

 

 

15:35

 

Пьотър се беше впил в едрия мъж. Стискаше с ръце врата му, краката си беше увил около кръста му. Навсякъде около него течеше вода, изпълваше света. Усещаше я в устата си, в ушите си, подушваше зелено-сладникавата миризма на леш. А студът го хапеше до костите.

Той не можеше да плува.

Като Марта.

Отправи поглед към далечния бряг с надежда да зърне приятелката си.

Знаеше, че страхът й от водата идва от сърцето. Дълбоката вода беше смърт за нея. Беше усетил забързания й пулс, когато пресякоха реката по камъните по-рано през деня, видял беше стиснатите й челюсти, разширените и оцъклени очи.

Нейният страх беше и негов. Пьотър стисна още по-силно мъжа.

Но истинската сърцевина на Мартиния страх беше по-надълбоко от всяко море. Беше го разбрал още щом тя влезе в болничната стая и клекна до леглото му, а после сложи набръчканата си длан на чаршафите като покана за приятелство. Повечето смятаха, че е дошла да му даде утеха след първата му операция.

Но в онзи дълъг затаен миг, докато се взираше в карамелените й очи, Пьотър беше разбрал тайната й. Марта беше дошла да потърси утеха за себе си, да почерпи сили от него.

И от онзи миг страхът и обичта ги бяха свързали завинаги.

Те, както и една тъмна тайна.

 

 

16:28

Ню Делхи, Индия

 

— Знаете ли, че човек може да вижда в бъдещето? — попита д-р Хейдън Мастерсън, докато пишеше по клавиатурата на компютъра.

Грей вдигна очи от утайката на кафето си. Събрали се бяха в една от частните зали на „Делхи интернет кафе & видео“. Ковалски се беше облегнал на вратата от непрозрачно стъкло и имаше грижата да не ги прекъсват. И току подръпваше лепенката на брадичката си. Елизабет се беше погрижила за нараняванията му и сега подреждаше листовете, които плюеше лазерният принтер. Бяха само четиримата. Росауро и Лука бяха отишли да вземат нова кола под наем за следващата част от пътуването им.

Макар че Грей изобщо не беше сигурен накъде ще тръгнат.

Това зависеше от Мастерсън, а той не беше в разговорливо настроение. Откакто се измъкнаха от хотела, не беше казал и дума. Опитите им да го включат в разговора, да разберат защо според него е станал обект на опита за покушение, постигнаха обратния резултат.

Мълчеше като риба и сякаш не можеше да откъсне поглед от съсипаната дръжка на бастуна си. Очите му направо се бяха оцъклили — не от страх, а в резултат на дълбока концентрация.

Уловила погледа на Грей, Елизабет беше поклатила мълчаливо глава.

„Не го притискай“.

Така че бяха поели на север от Агра към столицата на Индия — Ню Делхи. По време на сто и четиридесетте километра път бяха сменили автомобила на два пъти.

Когато най-после наближиха пренаселения и шумен град, Мастерсън си беше отворил устата колкото да даде кратко указание — трябвал му достъп до компютър.

И се бяха озовали тук, в тясната задна стаичка на интернет-кафето. Без излишни приказки професорът влезе в частен адрес към уебсайта на Бомбайския университет с тройна парола за достъп.

— Проектът на Арчибалд — обясни пестеливо той, след което зададе на компютъра да принтира всичко. И отново потъна в мълчание чак до тайнствената си реплика за бъдещето и че човек можел да вижда в него.

— Какво имате предвид? — попита Грей.

Мастерсън избута стола си назад от бюрото с компютъра.

— Ами много хора не го знаят, но през последните две десетилетия беше научно доказано, че човек е в състояние да вижда в бъдещето. Е, съвсем малко напред — около три секунди, плюс-минус.

— Три секунди? — повтори след него Ковалски. — Голяма полза, няма що.

— Напротив — отвърна Мастерсън.

Грей изгледа намръщено Ковалски и се обърна отново към професора.

— Какво имате предвид, като казвате, че е „научно доказано“?

— Чували ли сте за проекта на ЦРУ „Старгейт“?

Грей и Елизабет се спогледаха.

— Д-р Полк е работил известно време по него.

— Друг учен по проекта, д-р Дийн Радин, извършил редица експерименти с доброволци. Свързал ги към детектори на лъжата, за да следи кожната проводимост, и започнал да им показва поредица от образи на екран. Разбъркани снимки, някои ужасни, други приятни. При снимките с насилие детекторът отчитал силна реакция, нещо като електронно „примижаване“. След няколко минути доброволците започнали да „примижават“ още преди на екрана да се появи неприятна снимка, като преднината е била в рамките на три секунди. Д-р Радин повторил експеримента и получил същите резултати. В университетите в Единбург и Корнел други учени, включително нобелови лауреати, провели подобни тестове и получили същите статистически данни.

Елизабет поклати невярващо глава.

— Как е възможно такова нещо?

Мастерсън сви рамене.

— Нямам представа. Но експериментът бил разширен — изследвали комарджии. Тествали ги, докато играят карти. И при тях се проявил същия модел — реагирали секунди преди картата да бъде обърната. Позитивна реакция, когато картата била в тяхна полза и негативна в противния случай. Това толкова заинтригувало един физик от Кеймбридж, също нобелов лауреат между другото, че решил да задълбочи експеримента, като свърже обектите към скенери за магнитно-ядрен резонанс, за да следи мозъчната им активност. Открил, че източникът на предчувствията изглежда се намира вътре в мозъка. Та този нобелов лауреат — подчертавам го, за да е ясно, че не става въпрос за някой откачен ентусиаст лаик — стигнал до заключението, че обикновените хора са в състояние да виждат бъдещето с няколко секунди напред.

— Удивително — каза Елизабет.

Мастерсън я изгледа продължително.

— Точно това тласкаше баща ви напред — нежно каза той накрая. — Искаше да разбере как и защо е възможно. Щом обикновените хора могат да виждат с три секунди напред, не може ли тази преднина да се увеличи? Часове, дни, седмици, години дори? За физиците подобна идея не е немислима. Самият Алберт Айнщайн е казал, че разликата между миналото и бъдещето е само една „закостеняла и упорита илюзия“. Времето е само поредното измерение, също като разстоянието. Всички ние без проблем поглеждаме напред и назад по кой да е път. Защо да не поглеждаме и по оста на времето?

Грей си помисли за Странното момиче. За скицираното с въглен изображение на Тадж Махал. Ако човек може да вижда през времето, както твърдеше д-р Мастерсън, защо да не вижда и на големи разстояния? Директор Кроу беше споменал нещо за успехите на ЦРУ в проекта за дистанционно наблюдение, спомни си той.

— Нужно било — продължи Мастерсън — само да се открият онези редки индивиди, които могат да виждат по-надалеч от останалите. И да бъдат проучени.

„Експлоатирани, по-скоро“ — поправи го наум Грей, като си мислеше за момичето.

Елизабет извади и последния лист от принтера. Сложи го в купчината при другите и ги даде на Мастерсън.

— И моят баща е… търсел е такива редки индивиди, така ли?

— Не точно, мила моя — отвърна загадъчно професорът.

Елизабет свъси объркано вежди. Мастерсън я потупа по ръката.

— Твоят баща ги намери. Грей само дето не подскочи на стола си.

— Какво?

Почукване на вратата прекъсна професора, преди да е обяснил. Ковалски се размърда, провери кой е, после отвори.

Росауро подаде глава и връчи на Грей тежка връзка автомобилни ключове.

— Тук приключихте ли? — попита тя.

— Не — отвърна кратко Грей.

Мастерсън мина покрай него, награбил купчина принтирани листове.

— Да, приключихме.

Грей завъртя очи и махна на останалите.

— Хайде.

Тръгна след професора, като мислено го стискаше за гушата.

Ковалски му пошушна в ухото:

— Има да ти връща, това е — каза той и кимна към бастуна, който Мастерсън стискаше под другата си мишница. — Задето му съсипа любимото бастунче.

Излязоха от интернет-кафето и завариха Лука Херн да се подпира на високопроходим джип с цвят на мед — мерцедес-бенц G55. Приличаше повече на танк, отколкото на автомобил.

Росауро заобиколи към предните места и още в движение вдигна ръка да предотврати очакваните възражения.

— Добре де, набива се на очи. Знам. Обаче не знаех нито къде отиваме, нито каква скорост може да ни притрябва.

Ковалски се ухили до уши.

— Или колко хонди ще се наложи да прегазим.

— С четириколесно задвижване е, има почти петстотин коня под капака си… и… и… — Тя сви рамене и изплю камъчето: — Така де, хареса ми.

Ковалски тръгна на свой ред да обикаля колата.

— О, да, о, да. Отсега нататък Росауро отговаря за избора на транспорт!

Грей въздъхна и пристъпи към д-р Мастерсън.

— Е, сега накъде?

Професорът разлистваше купчината листове и махна с бастунчето си на север, без да крие обзелото го раздразнение. Грей зачака някакви подробности, но така и не ги получи.

Думите на Елизабет прозвучаха предупредително в главата му: „Не го притискай…“

Той вдигна рамене и махна към джипа. Нямаше време за излишни спорове. И така се бяха задържали твърде дълго на едно място. Предпочиташе да са в движение, дори да не знае накъде точно се движат. Ако някой се беше сетил да вкара търсач в уебсайта на Бомбайския университет, сигурно вече бяха засекли местоположението им.

— Качвайте се — нареди той.

Ковалски протегна ръка за ключовете.

Грей обаче ги хвърли демонстративно на Росауро.

— Много си гаден, да знаеш — озъби му се мъжагата.

 

 

17:06

 

Елизабет не можеше да чака повече. Обърна се към д-р Мастерсън напук, на собственото си предупреждение:

— Хейдън, стига игрички. Какво имаше предвид, като каза, че баща ми е „намерил“ онези хора?

— Точно каквото казах, скъпа моя.

Професорът седеше на средната редица седалки между Елизабет и Грей. Вече десет минути разлистваше принтираните листове и току отбелязваше по нещо с химикалката си. Росауро погледна през рамо към тях откъм шофьорското място. Ковалски се цупеше на седалката до нея, скръстил ръце пред гърдите си.

Лука се размърда зад тях и се наведе напред да не изпусне нещо.

Хейдън обясни:

— Последните десет години баща ти събираше и сравняваше ДНК проби от най-обещаващите йоги и мистици на Индия. Пропътува цялата страна. Събра огромно количество данни, обработи ги и класифицира генетичните кодове. Накрая създаде статистически модел, който анализира връзката между менталните способности и генните вариации.

— Изследвал е и хората на Лука — каза Елизабет.

Циганинът изсумтя утвърдително.

— Защото произхождат от района на Пенджаб — каза Хейдън.

— И защо е важно това? — попита Грей.

— Нека ви покажа. — Професорът запрелиства отново купчината, накрая откри търсения лист и го измъкна. — Баща ти, Елизабет, беше истински гений, когото колегите му силно подценяваха. Той успя да определи три гена, които се срещат при индивидите с най-изявени способности. Както повечето научни пробиви, и неговото откритие дойде като резултат от равни дози гениалност и късмет. Стигнал до въпросните три гена, след като установил, че много от най-талантливите индивиди показват симптоми на различен по степен аутизъм.

— Аутизъм ли? — попита Елизабет. — Защо аутизъм?

— Защото това умствено заболяване или състояние, или недостиг, ако щете, което затруднява в различна степен социалното функциониране на засегнатите, често води и до някои удивителни способности, които граничат с гениалното. — Хейдън я потупа по коляното. — Знаеш ли, че много от ключовите фигури в човешката история са показвали признаци на аутизъм?

Елизабет поклати глава.

Мастерсън започна да изброява на пръсти:

— В сферата на изкуството говорим за Микеланджело, Джейн Остин, Емили Дикинсън, също Бетовен и Моцарт. В науката — Томас Едисон, Алберт Айнщайн и Исак Нютон. В политиката — Томас Джеферсън. Дори за Нострадамус се смята, че е страдал от умерена форма на аутизъм.

— Нострадамус? — попита Грей. — Френският астролог?

Хейдън кимна.

— Хора като тях са променяли историята, оказали са положително влияние върху човечеството като цяло, служели са като движеща сила напред. Арчибалд си имаше един любим цитат. От д-р Темпъл Грандин, болна от аутизъм писателка. „Ако по някакъв начин аутизмът е бил заличен от човешкия генотип, хората още щяха да се събират около лагерен огън пред входа на пещерата“. Самият аз вярвам, че е била права.

— А баща ми?

— Той беше убеден в това. Вярваше, че съществува пряка връзка между аутизма и собствените му изследвания върху интуицията и предчувствията.

— И открил ли е тази връзка? — попита Грей.

Професорът въздъхна.

— Макар да не знаем точната причина за появата на аутизма, повечето учени смятат, че има десет гена, които са потенциално свързани с това състояние. Арчибалд пусна тези десет гена през своя статистически модел и откри, че три от тях са общи за всичките му обекти с висок потенциал. Точно този пробив беше търсил. Оставаше му само да проследи географски с помощта на трите генетични маркера честотата на проявата им сред населението. И състави карта.

Професорът подаде на Елизабет листа, който беше отделил от купчината. Карта на Индия със стотици точици.

Елизабет я разгледа, после я подаде на Грей.

Хейдън обясни:

— Всяка точка обозначава индивид, който има генетичния маркер. Ако се вгледате по-внимателно, ще откриете, че големите струпвания на точки са около големите градове като Делхи и Бомбай. Което е логично, разбира се, защото там живеят много хора.

— А тук горе? — попита Грей и посочи северния край на картата.

Елизабет знаеше какво има предвид Грей. Голям брой точки — всъщност най-голямото струпване — бяха именно там, на север, където нямаше обозначение на голям град.

— Именно. Арчибалд си задаваше същия въпрос. — Хейдън взе картата и посочи струпването на север. — Последните три години от живота си посвети на този район. Опитваше се да разбере на какво се дължи тази забележителна честота.

— Какво има там? — попита Елизабет.

— Това е Пенджаб. — Отговорът дойде иззад нея. От Лука Херн. — Прародината на ромите.

— Така е. Затова Арчибалд насочи вниманието си към циганските кланове в Европа и САЩ. Смяташе, че богатата циганска традиция в предсказанията и ясновидството неслучайно е възникнала на същото място, за да се разпространи след това в Европа и отвъд. Идеята му беше да провери дали генетичният маркер ще се установи и сред циганите.

— И? — Въпросът на Елизабет беше отправен едновременно към Хейдън и Лука.

Отговори й Хейдън:

— Да, но не в очакваните концентрации. Баща ти остана разочарован.

Лука изсумтя откъм задната седалка. Елизабет се обърна към него.

— Какво?

— Има си причина — отвърна той.

Грей се завъртя на свой ред.

— Какво имаш предвид?

— Точно заради това наехме д-р Полк.

Елизабет си помисли, че водачът на циганския клан така и не беше навлязъл в подробности по този въпрос. Бяха подхванали темата в самолета, но не успяха да я довършат.

— Както вече ви казах, д-р Полк искаше да вземе кръвни проби от най-надарените ни човихани. Не панаирджиите, а истинските ясновидци. Само че сред нас имаше малцина, които да отговарят на този критерий.

— Защо?

— Защото сърцето на нашия народ е било откраднато.

Бавно и с натежал глас Лука подхвана историята на една дълбоко пазена от народа му тайна, тайна на стотици години. Тайната била свързана с един от клановете, най-почитания сред всички. За този клан било забранено да се говори пред „гадже“, външни хора. Кланът не се смесвал с другите кланове, които се грижели да остане скрит и защитен. Той бил истинският източник на циганската традиция в ясновидството. В много редки случаи някои от онези човихани отивали да живеят в друг клан, за да споделят таланта си, да си вземат мъж или жена. Но най-често живеели отделно и в изолация. А после, преди петдесет години, кланът бил разкрит. Всички мъже и жени били избити, заклани и погребани в плитък гроб в замръзналата земя.

Тук думите на Лука се вгорчиха още повече:

— Само дето в онзи масов гроб не били открити детски кости.

Елизабет разбра какво имаше предвид Лука.

— Някой ги е отвел.

— Така и не разбрахме кой… но не спряхме да търсим и да разпитваме. Надявахме се, че д-р Полк с новия си начин на проследяване — чрез ДНК — ще може да улови отдавна изстиналата следа.

— И успя ли? — попита Елизабет. Лука поклати глава.

— Поне на нас не е казвал такова нещо. Макар че преди няколко месеца се обади със странна молба. Искаше да научи повече за статута ни на „недосегаеми“ в Индия. Сещате се — хората извън кастовата система, нещо като парии.

Елизабет всъщност не се сещаше, нямаше представа за какво говори Лука. Погледна към Хейдън, но той сви рамене. Въпреки това й се стори; че лицето му застина са миг, а очите му леко се присвиват. Професорът знаеше нещо.

Но вместо да обясни, той отбеляза малко кръстче върху картата.

— Какво е това? — попита Елизабет.

Кръстчето беше в центъра на струпването от точки в района Пенджаб.

— Това е следващата ни спирка, ако искаме отговори.

— И къде по-точно отиваме? — настоя Грей.

— Отиваме там, където изчезна Арчибалд.