Николай Теллалов
Слънцепиецът (5)

5

Ядрен полигон,

девет месеца след подновяване на проекта

Този път напрежението не можеше да се сравни с онова изпитание за разсъдъка отпреди близо три години. Привидно ДПКА^[1] „Гагарин“ с надписи на кирилица и латиница бе същият, почти близнак на така и не откъсналия се от гравитационната прегръдка на Земята, та дори и не издигнал се над повърхността й „Конкистадор-1“. Същият дизайн, същата големина. Незабележимата отначало разлика се състоеше в по-масивните блокове на електромагнитните дюзи. Освен това в кабината седяха не двама, а петима души.

И на никакво разумно разстояние от площадката нямаше и помен от стационарни горивни холдери. Източникът на работно вещество за звездолета щеше да е друг. Много по-мощен. Много по-яростен. И бая далечен.

Според двамата учени — бащи на проекта, източникът беше повече от сигурен.

— Когато пробиваме подпространствен тунел само с емитер, без приемник на материал по канала, червейевата дупка търси с края си най-близкото максимално огъване на пространство-времето, точката с максимална гравитация — обясни лаконично Зонтаг.

А колегата му добави:

— Всъщност, нямаме стройна теория защо това става така. В известен смисъл сегашната ни уредба представлява най-вече установка за експерименти, които биха могли да доведат до изясняване на някои аспекти относно идеята за Обединителната теория, която да свърже квантовата механика с теорията на гравитацията. Може би данните от работата на двигателите на нашите звездолети ще съдействат за това.

— Практиката изпревари теорията — с малко театрална тъга, която издаваше, че може би все пак е истинска, завърши другият физик.

— Ами рисковете? — беше зададен резонният въпрос.

— Риск да получим самоподдържащ се подпространствен канал заради голямата енергия, която ще преминава през него? — уточни Зонтаг.

— Именно! Нали не искате да изгорите цялата планета!

— Нямаме такова намерение. Постъпилата енергия тутакси ще захрани външна коаксиална червейева дупка и ще стабилизира основния подаващ канал. Той нито ще колапсира, нито ще се разширява безконтролно. Естествено, можем да увеличаваме ефективния диаметър в границите на предвиденото. Ако превишим една избрана за критична стойност, тогава ще се включи защитата и ще схлупи канала. Обаче по-вероятно е при прекаляване… той да се скъса… образно казано… някъде по трасето. В космоса ще се наблюдава внезапна ерупция, но останал без „котвата“ на емитера, „нашият“ край на тунела ще се придвижи с пределна скорост към другия си край. Защото условната дължина на канала няма да издържи на енергийния поток и МИГНОВЕНО ще стане фактически нулева. Подпространствените канали са много… еластични, господа…

— Ще се стопи като пластмасова тръбичка, през която е протекъл горящ напалм — намеси се Неделчев. — Риск няма. По-скоро ще ни се наложи да се борим да удържаме от „скъсяване“, но всъщност, нали разбирате, трудно може да се говори за „дължина“ на един „подпространствен“ канал, става дума за имагинерна, условна величина. И тя най-вероятно ще е лабилна при твърде интензивен поток енергия през нея.

— Ако не беше така, гигантските звезди и квазарите непрекъснато биха пораждали спонтанни червейеви дупки и досега да са изпепелили огромна част от видимата вселена… — замислено изрече Зонтаг…

Всичко това бе произнесено на последната пресконференция, на която присъстваха само подбрани от новия акционер в „Астроконкиста“ представители на журналистическата гилдия. И те изглеждаха в края на изложението доста стреснати.

Правителството на страната-домакин и борда на директорите на компанията не се огънаха от протестите на международната общност, както и на опита на възродената програма „Звезден скок“ отново да забрани изстрелването на кораба-слънцепиец…

В контролната кула всички се потяха от мисълта КАКВО ще изригне изпод дънището на „Гагарин“ само след минута.

— Петдесет и седем, петдесет и осем, петдесет и девет…

Гласът на брояча звучеше на руски и на английски. По настояване на двамата учени в залата имаше и надписи на родните им езици, а Борис беше пробутал свой сънародник за един от пилотите, след като в гръдния кош на астронавта-милиардер, титуляр за мястото, лекарите откриха тумор. Сега спешно го лекуваха, така че да може да се включи във втората мисия поне.

Ричардс гледаше екраните изпод козирката на избеляла бейзболна шапка.

Броячът се нулира.

В същия миг с пронизителен писък стартовата шахта, над която висеше върху телескопични държачи звездолетът, се изпълни с огън, по-бляскав от всичко видяно.

В залата екна една от хоралните прелюдии на Бах. По споразумение с акционерите, следващият музикален фрагмент щеше да е Глинка.

Ричардс не слушаше музиката, нито откъсваше насълзени очи от нажежения ад, блъвнат от „Гагарин“. Звездолетът се издигаше.

Боже мили, помислиха си не един и не двама души в кулата, това е плазма от слънчевото ядро… Енергията на звездното сърце движеше звездния кораб… към звездите.

Телепортерът на борда на кораба беше отворил подпространствен капиляр и пиеше от слънчевите недра изроден газ с температура около четиринайсет милиона градуса и плътност близо 200 грама на кубически сантиметър при невъобразимо налягане от милиарди атмосфери. Пред очите на потресените от постижението си хора танцуваха фотони, които при нормални обстоятелства биха достигнали до фотосферата на земното светило чак след средно един милион години.

— Господа, имаме откъсване… полетът е нормален, системите са в норма — чу се да изрича Ричардс и обърса с палец капките пот от слепоочията си. Обърна се към двамата създатели на проекта. Очите и на двамата подозрително блестяха.

Ръководителят на мисията вдигна ръце и бавно и отчетливо хлопна три пъти към тях.

„Вложихме допълнително понятие в думата «звездолет», джентълмени!“ — искаше му се да заяви на висок глас, ала в един момент се притесни, че ще прозвучи твърде банално, или, не дай си Боже, пуешки патетично.

Затова се ограничи с аплодисментите, които бяха подхванати от цялата контролна зала.

Корабът-слънцепиец успешно напусна атмосферата и продължи да се ускорява.