Роджър Зелазни
Дяволска кола

Роджър Зелазни
Дяволският автомобил

Мърдок се носеше през Великата Западна Пътна Равнина.

Високо над него, слънцето беше нажежено огнено кълбо, грейнало над безчислените хълмове и възвишения на Равнината, през която колата летеше с не по-малко от сто и шейсет мили в час. Мърдок не се спираше пред никакви препятствия, Джени беше тази, която зорко следеше за дупки и скални отломъци и едва забележимо променяше курса, толкова внимателно, че и той не усещаше кога става това.

Дори през прозорците от тъмно стъкло и защитните очила, ослепителният блясък на огряната от слънцето радиоактивна Равнина изгаряше очите му, и имаше моменти, в които му се струваше, че се носи в непрогледен мрак, яхнал свръхмощен скутер, през море от сребрист пламък, под бисерна чужда луна. Зад него се вдигаха високи прашни вълни, които после бавно се спускаха към земята.

— Ще се измориш, — каза му радиото — ако продължаваш още дълго да стискаш кормилото и да се блещиш наоколо. Защо не си починеш малко? Позволи ми да замъгля стъклата. Можеш да си поспиш и да оставиш управлението на мен.

— Не — рече той. — Така искам.

— Добре — отвърна Джени. — Само ти предлагам.

— Благодаря.

Малко по-късно радиото засвири успокояваща музика.

— Спри това!

— Извинявай, шефе! Мислех, че ще ти хареса.

— Когато ми потрябва музика ще ти кажа.

— Разбрано, Сам. Съжалявам.

След краткия разговор, тишината изглеждаше още по-подтискаща. Но тя беше добра кола и Мърдок го знаеше. Грижеше се непрестанно за здравето му и с нетърпение бе очаквала тази мисия.

Бяха й придали безгрижния външен вид на „Суингър“ купе: яркочервен цвят, изящни линии, обтекаемост. Но под грациозните форми на калниците се криеха ракети, иззад фаровете стърчаха зловещи дула, калибър петдесет, в корема й беше скътана лента с пет и десет секунди гранати, а в багажника дебнеше готова за действие огнепръскачка.

…Защото неговата Джени беше смъртоносна кола със специална задача, която конструира по специална поръчка лично Архинжинерът на далекоизточната Джийемска династия и в конструкцията й беше вложена цялата изобретателност на този гениален човек.

* * *

— Този път ще я хванем, Джени. Разбери ме, не исках да съм груб с теб.

— Няма нищо, Сам — отвърна тя с деликатен глас. — Програмирана съм да те разбирам.

Продължаваха да се носят през Великата равнина, а слънцето вече се спускаше на запад. Цял ден и цяла нощ бяха прекарали в търсене и Мърдок чувстваше, че е изморен. Последната Укрепена мотелобензиностанция му се струваше толкова отдавна, толкова далеч назад…

Мърдок сведе глава и очите му се склопиха.

Прозорците бавно помътняха. Облегалката се отпусна назад и ръцете му се плъзнаха по кормилото. Тялото му постепенно зае хоризонтално положение. Навън захладня, но въздухът в колата стана по-топъл.

* * *

Малко преди пет сутринта седалката го разтърси.

— Събуди се, Сам! Събуди се!

— Какво има? — изпъшка той.

— Преди двайсетина минути засякох местна програма. Съвсем наскоро по тия места е имало автомобилно нападение. Веднага промених курса, вече наближаваме района.

— Защо не ме събуди на часа?

— Имаш нужда от почивка, а и сама щях да се справя.

— Сигурно си права. Разкажи ми за нападението.

— Шест автомобила, които пътували на запад, били нападнати тази нощ от неопределен брой диви коли. Патрулният хеликоптер предаваше направо от мястото на инцидента. Всичките шест автомобила са били разглобени, електронните им мозъци разбити, а пасажерите вероятно са били убити.

— На какво разстояние сме оттам?

— Две-три минути път.

Прозорците отново станаха прозрачни и Мърдок впери поглед в осветения от мощните прожектори път.

— Виждам нещо.

— Това е мястото — увери го Джени.

— Като пристигнем ще поогледам. А ти потърси инфрачервени следи. Няма да се бавя.

* * *

Вратата зад него се затвори и Джени даде газ. Мърдок измъкна джобното си фенерче и предпазливо се приближи към смачканите шасита.

Равнината под краката му беше като покрит с пясък дансинг. Навсякъде се виждаха следи от гуми.

Зад кормилото на първата кола седеше мъртвец. Вратът му беше прекършен. Смазаният циферблат на ръчния му часовник показваше 2:24. На трийсет-четиресет крачки от него се въргаляха още три трупа, две жени и млад мъж, които очевидно са били прегазени, докато са се мъчели да избягат.

И шестте коли бяха преобърнати. От тях бяха свалени колелата, както и всички по-важни части от двигателите, резервоарите им зееха отворени и празни, нямаше ги и резервните гуми. Никой от пътниците не беше останал жив.

Джени закова до него и вдигна врата.

— Сам, — повика го тя. — опитай се да извадиш кутията с електронния мозък на синята кола. Все още работи на аварийно захранване и се опитва да предава, макар и слабо.

Мърдок измъкна кутията с мозъка и се върна при Джени.

— Откри ли нещо?

— Следи, които водят на северозапад.

— Карай натам.

Следващите двадесет минути пътуваха в мълчание.

— Конвоят е бил от осем коли — най-сетне се обади Джени.

— Какво?

— Току що го чух в новините. По всичко изглежда, че две от колите са влезли във връзка с дивите. И сега са с тях. Те са издали местонахождението на конвоя и са предали останалите.

— А какво е станало с пътниците?

— Сигурно са ги елиминирали, преди да се присъединят към глутницата.

Мърдок запали цигара с треперещи ръце.

— Джени, какво кара една кола да подивее? Дали несигурността, породена от постоянния недостиг на гориво? Или желанието да разполага с неограничен брой резервни части? Защо го правят?

— Не зная, Сам. Никога не съм мислила за това.

* * *

— Преди десет години, техния водач Дяволската кола уби брат ми по време на атаката срещу неговата Укрепена бензиностанция и оттогава преследвам този черен „Кадилак“. Търсил съм го от въздуха, пеша, използвал съм и други коли преди да те имам. Въоръжени с ракети и инфрачервени детектори. Подреждал съм минни полета. Но все ми се изплъзваше, все ме изпреварваше, винаги беше на крачка пред мен. И тогава реших да построя теб.

— Знаех, че го мразиш, но все се чудех каква е причината — отвърна Джени.

Мърдок дръпна от цигарата.

— Накарах да те програмират, бронират и въоръжат така, че да станеш най-здравото, най-бързото и най-умното създание на колела, Джени. Ти си Алената лейди. Ти си единствената кола, която може да види сметката на „Кадилака“ и неговата глутница. Съоръжена си със зъби и нокти, каквито не са сънували. Този път ще ги пипна.

— Можеше да си останеш вкъщи, Сам, и да позволиш на мен да свърша тази работа.

— Не. Зная, че можех, но исках да съм там. Искам аз да давам заповедите, да натискам копчетата и да видя със собствените си очи как Дяволската кола ще се превърне в опушено скеле. Колко хора, колко коли е унищожила? Загубил съм им броя. Трябва да я спипам, Джени!

— Ще ти я намеря, Сам.

Продължиха да се носят напред, с близо двеста мили в час.

— Как сме с горивото, Джени?

— Имаме достатъчно, дори без да броим допълнителните резервоари. — Тук следата е съвсем прясна — добави тя.

Мърдок угаси цигарата и запали нова.

— …Някои от тях носят в себе си умрели пътници, привързани в седнало положение — рече той. — за да приличат на нормални коли. Черният „Кадилак“ го прави постоянно и колкото се може по-често сменя пасажерите. Поддържа ниска температура в купето, за да издържат по-дълго.

— Доста знаеш за него, Сам.

— Приспал бдителността на брат ми с лъжливи пътници и фалшиви номера. Накарал го да отвори вратата на неговата Укрепена бензиностанция. А след това нахлула глутницата. Казват, че „Кадилакът“ понякога променял цвета си, но винаги накрая неизменно се връщал към черния. Случвало се е дори да влиза в големи градове и да зарежда на обикновени бензиностанции, като използва фалшиви номера. А когато се приближавал бензинаджията за да получи пари — духвал яко дим! Може да имитира най-различни човешки гласове. Преследвали го, но безуспешно — следите се губели в просторите на Великата равнина…

Джени рязко смени посоката.

— Сам! Следата е доста интензивна! Отива към планините!

— Следвай я! — извика развълнувано Мърдок.

Продължиха да пътуват в мълчание. На изток се виждаха първите признаци на зараждащия се ден. Започнаха да се изкачват по един полегат хълм. Постепенно наклонът се увеличи. Джени забави скорост, за да се нагоди към неравния терен.

— Какво има? — попита Мърдок.

— Не мога да карам бързо по този терен — отвърна тя. — Освен това ми е трудно да следвам дирята.

— Защо?

— Остатъчната радиация е висока по тези места — обясни Джени. — Това създава смущения в системата за проследяване.

— Не искам да ги изпуснем, Джени.

— Следата води право към планината.

— Натам! Натам!

Но скоростта продължи да пада.

— Объркана съм, Сам! Загубих следата.

— Сигурно лагерът им е наблизо — може би е пещера, или нещо подобно, където да не могат да бъдат открити от въздуха.

— Какво да правя сега?

— Дръж тази посока и търси отвори в скалата. И внимавай! Всеки миг могат да ни нападнат!

Продължиха да се носят по ниските хълмове. Джени бе повдигнала максимално шасито и беше разперила изящните си криле, които блестяха, осветени от първите лъчи на слънцето.

— Все още нищо.

— Да направим още един кръг.

— Наляво, или надясно?

— Не знам. Ти накъде би тръгнала, ако беше кола-ренегат?

— Нямам представа.

— Избери една посока.

— Добре, тогава надясно — тя пое в тази посока.

* * *

Половин час по-късно и последните остатъци от нощния мрак си бяха отишли. Утрото вече царстваше над далечния край на Равнината, небето беше оцветено като есенно дърво. Мърдок измъкна термос с горещо кафе и отпи.

— Сам, мисля че открих нещо.

— Какво? Къде?

— Ей там, в онази падина нещо чернее.

— Добре, момичето ми, поемай натам. Ракети готови за стрелба.

Изкачиха хълма и се спуснаха надолу към черната точка.

— Пещера, или тунел — рече той. — Карай внимателно…

— Топлина! Топлина! — извика тя. — Отново съм по следите им!

— Дори се виждат отпечатъци от гумите! — възкликна Мърдок. — На прав път сме!

Летяха право към черния отвор.

— Ще влезем, но съвсем бавно — нареди той. — Мръдне ли нещо, стреляш!

Плъзнаха се под скалистия свод, подът беше от пясък. Джени изключи фаровете и мина на инфрачервени. Пред стъклото се спусна инфрачервен екран и Мърдок огледа пещерата. Висока бе почти десет метра и достатъчно широка, че вътре да минат три коли една до друга. От песъчлив, подът стана каменист, но беше все така равен. Не след дълго се появи наклон.

— Нещо свети отпред — прошепна Мърдок.

— Виждам.

— Може би е късче небе.

Продължиха още малко и най-сетне спряха на прага пред светлината. Инфрачервеният екран се вдигна.

Пред тях се отваряше покрит с пясък и камънаци тесен каньон. Надвисналите отгоре скали почти скриваха от погледа небето. Светлината беше съвсем слаба, но нищо необичайно не се виждаше наоколо.

Макар че по-близо…

Мърдок премигна.

По-близо, в бледата утринна светлина се издигаше най-голямото автогробище, което Мърдок бе виждал някога.

Части от коли, от най-различни марки и модели, бяха натрупани като малка планина пред тях. Наоколо се въргаляха акумулатори, гуми, от пясъка стърчаха жици и изгнили амортисьори, виждаха се бронии, калници, фарове и гривни за фарове, тук имаше врати и предни стъкла, цилиндри и бутала, карбуратори, генератори, волтажни регулатори и маслени помпи.

Мърдок не можеше да откъсне поглед.

— Джени, — прошепна той. — открихме тяхното автогробище!

Една ужасно стара кола, която Мърдок дори не бе забелязал при огледа, подскочи няколко метра към тях и замря така неочаквано, както бе тръгнала. Гумите й бяха спаднали почти до долу. Десният й фар беше счупен, я предното стъкло — пропукано. От двигателя се носеше пронизително скърцане.

— Какво става? — попита объркан Мърдок.

— Той говори с мен — отвърна Джени. — Ужасно стар е. Спидометърът му се е превъртял толкова много пъти, че е забравил броят на милите, които е изминал. Мрази хората, защото, както казва са го обиждали винаги, когато са могли. Той е пазачът на гробницата. Твърде стар е, за да излиза на набези с останалите и за това е останал да пази резервните части. Не може да се поправя сам, както по-новите модели и трябва да разчита на благоразположението на другите. Настоява да му кажа какво търся тук.

— Попитай го къде са другите.

Но още докато произнасяше тези думи гласът на Мърдок беше заглушен от рева на десетки форсирани докрай двигатели и не след дълго ехтеше цялата долина.

— Паркирали са на отвъдния край на гробището — рече тя. — Всеки миг ще се понесат насам.

— Няма да стреляш, докато не ти кажа — той се приведе зад кормилото и продължи да наблюдава през перископа. — Кажи им, че си дошла да си присъединиш към глутницата и че си елиминирала твоя шофьор. Опитай се незабелязано да се приближиш към черния „Кадилак“.

— Няма да ми позволи — отвърна тя. — В момента говоря с него. Може да предава чак от другия край на гробището без никакви затруднения. Казва, че ще изпрати шест от най-мощните си привърженици за да ме ескортират, докато реши какво да прави с мен. Заповяда ми да продължа напред бавно и да чакам нови нареждания.

Заобиколиха ги два „Линкълна“, два черни „Мерцедеса“ и един „Крайслер“, готови да ги таранират, ако се наложи.

Мърдок продължаваше да виси прегърбен над кормилото и да се преструва на умрял. Не след дълго от неудобната поза започнаха да го болят ръцете. Най-сетне Джени заговори отново:

— Той ми нареди да се отравя към далечния край на гробището, да паркирам в една ниша и да изчакам прегледа на неговата аварийна кола.

— Не можем да му позволим — отвърна Мърдок. — Карай натам. Ще ти кажа какво ще направим след като видя какво има оттатък.

„Мерцедесите“ им направиха път и Джени пое бавно в указаната посока. Мърдок надничаше с крайчеца на окото. Колата заобиколи издигащата се нагоре купчина от авточасти.

Не по-малко от петдесет коли ги чакаха на отвъдния край, разположени в боен ред само на стотина метра от тях. Пътят напред беше плътно блокиран, отзад шестте коли от ескорта направиха същото с изхода на каньона.

В най-далечния край на редицата, защитена от гъсто скупчените около нея автомобили, стоеше в очакване Дяволската кола.

Била е строена в ония далечни времена, когато автоинжинерите са проектирали колите с размах. Корпусът й беше огромен, ярко блестяха стоманените й лайсни, а зад кормилото се хилеше оголен череп. Хромираният й радиатор рязко контрастираше с черния цвят на боята, фаровете бяха като мътнокехлибарените очи на насекомо. Мощ се криеше във всяка извивка и гънка, крилата на задните стопове бяха като плавници на хищна риба, готова всеки миг да потъне в морето от сенки, за да се вкопчи смъртоносно в своята жертва.

— Ето я! — прошепна Мърдок. — Дяволската кола!

— Колко е голям! — възкликна Джени. — Никога не съм виждала толкова голяма кола!

Продължиха напред.

— Каза ми да паркирам в онази ниша — рече тя.

— Карай бавно натам. Но не влизай вътре — нареди й Мърдок.

Колата описа широк завой и намали.

— Провери всички оръжейни системи.

— В пълна бойна готовност.

Нишата беше само на десетина метра от тях.

— Когато извикам „сега“ ще изключиш от скорост и после ще завъртиш на сто и осемдесет градуса — но бързо! Искам да стане неочаквано. Не се безпокой — никой от тях не може да го направи. След това ще откриеш картечен огън с петдесет милиметровите и ще изстреляш ракетите по „Кадилака“, после правиш десен завой, поемаш към изхода и обсипваш всичко наоколо с огнепръскачката — трябва да подпалиш шестимата отзад…

— Сега! — изрева той и подскочи на седалката.

Колата се завъртя рязко и той потъна назад, чуваше дрезгавия пукот на оръдията. Докато му се проясни пред очите няколко коли пред тях вече горяха.

Дулата на оръдията се бяха подали напред и Джени брулеше редиците от коли с убийствен оловен дъжд. Тя се разтърси леко в мига, в който изстреля две ракети и след това се понесе с пълна газ, а цяла глутница коли се мъчеше да й пресече пътя.

Джени направи рязък завой и пое в посоката, от която бяха дошли — към югоизточния край на гробището. Оръдията гърмяха от упор по отстъпващия назад ескорт, за миг в задното огледало Мърдок успя да зърне издигащия се огнен стълб.

— Изпусна го! — извика ядно той. — Изпусна черния „Кадилак“! Ракетите попаднаха в колата пред него!

— Зная! Съжалявам!

Три от колите пред тях се разпаднаха от убийствения огън. Други две побързаха да се скрият в тунела. Шестата изглежда ги бе изпреварила преди това.

— Ето го — идва! — посочи с ръка Мърдок. — От другата страна на гробищата! Убий го! Убий го!

Но в този миг древният пазач на гробищата се изпречи пред тях и пое върху себе си оръдейния огън.

— Целта е блокирана!

— Изблъскай тая раздрънкана таратайка! Трябва да затворим тунела! Не позволявай на „Кадилака“ да се измъкне!

— Не мога! — извика тя.

— Защо?

— Просто не мога!

— Това е заповед. Блъскай я и затвори тунела!

Оръдията се насочиха към гробаря и покосиха изгнилите му колела.

„Кадилакът“ профуча пред тях и се скри в тесния проход.

— Ти му позволи да се измъкне! — изкрещя той. — След него!

— Слушам, Сам! Старая се! Не викай. Моля те, не викай!

Тя побърза да се насочи към тунела. Отвътре се чуваше ревът на мощната кола, която им се бе изплъзнала току що.

— Не стреляй в тунела! Ако го удариш ще ни затвори пътя!

— Зная! Няма да стрелям.

— Пусни няколко десетсекундни гранати зад нас и дай газ. Може би ще успеем да блокираме изхода за останалите.

Внезапно излязоха от тунела и ги заля слънчева светлина. Наоколо не се виждаха никакви други коли.

— Открий топлинната следа — нареди той — и карай след нея.

Хълмът зад тях се разтърси от мощна експлозия, земята потрепера, после всичко утихна.

— Тук има толкова много следи… — промърмори тя.

— Знаеш какво ни трябва. Най-голямата, най-широката, най-горещата! Намери я! Карай след нея!

— Мисля че я открих, Сам.

— Окей. Карай с максимална за терена скорост.

Мърдок напипа бутилката с бърбън и отпи глътка. После запали цигара и впери поглед в далечината.

— Защо го изпусна? — попита с мек глас той. — Защо го изпусна, Джени!

* * *

Най-сетне Джени отговори:

— Защото за мен той не е бездушен предмет. Много злини е сторил на коли и хора и това е ужасно. Но има нещо в него — нещо благородно. Начинът по който е обявил война на целия свят, Сам, война за свобода. Силата, с която е наложил властта си над тези подивели машини, размахът с който действа за да си осигури резервни части и гориво в необходимите количества Сам, за миг там, по време на битката ми се прииска да се присъединя към неговата глутница, да се нося редом с него през Великата равнина, да разбивам с ракетите си вратите на Укрепените бензиностанции за него… Но не можех да те елиминирам, Сам. Построена съм за теб. Прекалено опитомена съм. И прекалено слаба. Ала не можех да застрелям и него и затова нарочно промених прицела. Не бих могла да те елиминирам, Сам, повярвай ми.

— Благодаря — отвърна той. — Програмиран пепелник.

— Съжалявам, Сам.

— Млъквай, не, недей още. Първо ми кажи какво смяташ да направиш, за да го открием.

— Не зная.

— Мисли по-бързо. Виждаш ли оня прашен облак отпред, мисля че ще е най-добре ако караш натам. Почакай само да научат в Детройт. Ще има да се смеят, преди да им кажа, че искам да ми заплатят неустойка.

— Аз не съм с по-примитивна конструкция и дизайн. Знаеш добре това. Просто съм…

— По-емоционална — довърши Мърдок.

— … точно това щях да кажа — съгласи се тя. — Не съм се срещала с кой знае колко коли, освен ония младоци в халето, преди да ме откарат при теб. Нямах си и най-малка представа какво е това дива кола и никога преди не съм блъскала никакви други автомобили — само мишени. Бях млада и…

— Невинна — рече Мърдок. — Добре. Колко сантиментално. Приготви се да унищожиш следващата кола, която се появи пред нас. И ако се случи да е приятелят ти, и си позволиш за втори път да не стреляш — считай че сме загубени!

— Ще се постарая, Сам.

Колата пред тях внезапно спря. Беше жълтият „Крайслер“. Две от гумите му бяха спукани.

— Пропусни го! — нареди Мърдок. — Пести амуниции за по-важни цели.

Профучаха покрай изтощената кола.

— Нищо ли не каза?

— Автомобилни ругатни — отвърна тя. — Едва ли ще ти говорят нещо.

— Ама колите наистина ли се псуват? — изкикоти се той.

— И това се случва — рече Джени. — Колкото са по-примитивни — толкова по-често. А най-много при задръствания на магистралата.

— Кажи ми някоя мръсна дума.

— Не искам. Ти за каква кола ме имаш?

— Съжалявам — рече Мърдок. — Забравих, че си лейди. Наистина, забравих.

Откъм радиото се разнесе яростно изщракване.

Продължиха да се носят напред, в подножието на планината. Мърдок пийна още малко уиски, после мина на кафе.

— Десет години — мърмореше си той. — Десет проклети години…

Всичко свърши още преди да разбере, че е започнало.

В мига, в който минаваха покрай един оранжев, каменен масив, иззад него ненадейно се появи Дяволската кола. Тук ги беше издебнала в засада — разбрала, че не ще може да надбяга Алената лейди — и сега се носеше право към тях, готова за последна битка.

Джени натисна рязко спирачки и се поднесе на една страна. В същия миг проговориха петдесет милиметровите оръдия, предните калници се повдигнаха и колата се разтърси от изстреляните ракети, после се завъртя на място, зацепи с бронята близките камънаци, изстреля още две ракети, а оръдията продължаваха да бълват картечен огън, докато се изпразниха пълнителите, и ударниците затракаха на халост. Най-сетне настъпи тишина. Пред тях на хълма се издигаше огромен димен стълб.

Мърдок седеше, разтреперан, без да откъсва поглед от огненото зарево на фона на утринното небе.

— Ти успя, Джени. Ти го уби. Ти успя да убиеш Дяволската кола. Направи го заради мен.

Но тя не отговори. Двигателят изръмжа, колата направи остър завой и се понесе към най-близката Укрепена станция и цивилизацията.

* * *

Следващите два часа пътуваха мълчаливо, Мърдок продължи да се налива с бърбън, кафе и да пуши.

— Джени, кажи нещо — повика я той. — Какво има? Кажи ми.

Говорителите изпукаха и после се разнесе тихият й глас:

— Сам… той ми говореше, докато се носех надолу по хълма към него…

— Е, и какво ти каза? — извика нетърпеливо Мърдок.

— Каза ми: „Слушай, защо не елиминираш твоя шофьор и да тръгнеш с мен? Искам те, Алена лейди, искам да си до мен, да сме двамата. Заедно никога не ще успеят да ни хванат.“ А аз го убих.

Мърдок мълчеше.

— Каза го, за да ми отвлече вниманието, нали Сам? За да спре атаката ми и после да ни удари челно, нали? Не е говорил сериозно, нали Сам?

— Разбира се, че не — кимна Мърдок. — Разбира се, че не. Просто нямаше друг изход.

— Да, предполагам, че е така. Но, все пак, не мислиш ли, че може би наистина е искал да се присъединя към него — искам да кажа, когато се появихме в началото?

— Може би, момичето ми. Ти си доста добре екипирана.

— Благодаря — отвърна тя и изключи говорителите.

Но преди да го стори, до ушите му достигна странен, механичен звук, който по ритъм като че ли напомняше ругатня, или молитва.

Мърдок поклати глава и погали нежно с трепереща ръка меката седалка до него.

Мърдок караше бързо през Великата западна равнина. Той превземаше хълмчета и възвишения със скорост над 280 километра в час, а високо над него като разгневено огнено кълбо светеше слънцето. Мърдок не се съобразяваше с препятствията по пътя, но скритите очи на Джени забелязваха всички скали и дупки, далеч преди да стигнат до тях. Тя внимателно коригираше курса им, понякога дори без той да усети неуловимите движения на волана под ръцете си.

Блясъкът на възпламенената равнина изгаряше очите му въпреки оцветеното в тъмно предно стъкло на колата и слънчевите му очила, така че от време на време изглеждаше като че ли той кара твърде бърза лодка през езеро от сребърни пламъци под светлината на чужда блестяща луна. Високи вълни от прах се издигаха над дирята, която оставяше след себе си. Те висяха известно време във въздуха и после падаха отново на земята.

— Ти се уморяваш, като стискаш волана и се оглеждаш — се обади радиото. — Защо не опиташ да си починеш малко? Позволи ми да затъмня стъклата. Легни да спиш и остави управлението на мен.

— Не — възрази той. — Искам аз да управлявам!

— Добре — отвърна Джени. — Само мислех, че трябва да те попитам.

— Благодаря.

Около минута по-късно от радиото се разнесе нежна музика от струнни инструменти.

— Спри я!

— Извинявай, шефе, надявах се, че ще те отпусне.

— Ако се нуждая от отпускане, ще ти кажа.

— Само проверявам, Сем. Извинявай.

След като бе нарушена за кратко време, сега тишината изглеждаше потискаща. Джени бе добра кола и Мърдок знаеше това. Тя винаги се грижеше за неговото благополучие и нямаше търпение да продължи търсенето. Отвън тя приличаше на лимузина „Суинтер“ — светлочервена, ярка, бърза, но под издатините на капака й имаше ракети, а в нишите зад фаровете й се криеха дулата на петдесеткалиброви оръдия. През корема си носеше пояс от пет- и десетсекундови гранати, а в корпуса й имаше резервоар с летлива течност.

Джени бе специално конструирана за него смъртоносна кола, монтирана далеч на изток от главния инженер на династията Джием и цялото умение на този велик майстор бе вложено в нея.

— Този път ще го намерим, Джени — рече той. — А преди малко нямах намерение да ти се зъбя.

— Всичко е наред, Сем — отвърна нежният глас. — Аз съм програмирана да те разбирам.

Слънцето вече се спускаше на запад, а те продължаваха да се носят с рев през Великата равнина. Бяха търсили цял ден и цяла нощ и Мърдок бе уморен. Последната газостанция-крепост, където бяха спрели да заредят гориво, бе останала далеч назад.

Мърдок се захлупи на волана и очите му се затвориха.

Стъклата постепенно помътняха и станаха съвсем матови. Предпазният колан се промъкна нагоре и го придърпа от волана. После седалката се наклони постепенно назад до хоризонтално положение. По-късно, когато наближи нощта, се включи и нагревателят.

Малко преди пет часа сутринта седалката се разтресе, за да го събуди.

— Събуди се, Сем! Събуди се!

— Какво става? — измънка той.

— Преди двадесет минути улових радиосъобщение. На края на този път неотдавна е имало нападение на коли. Аз незабавно промених курса и ние сме вече почти на мястото.

— Защо не ме събуди веднага?

— Имаше нужда от сън, а и не можеше да направиш нищо друго, освен излишно да се пренапрегнеш и изнервиш.

— Добре, може би си права. Кажи ми за нападението.

— Миналата нощ шест коли са били нападнати, очевидно от засада от неопределен брой диви коли. Патрулиращият вертолет направи съобщението от мястото на произшествието, а аз го чух. Колите са били ограбени, горивото им източено, мозъците им размазани, а пътниците в тях вероятно убити. Не открил никакви признаци на живот.

— Колко път има още до там?

— Около две-три минути.

Стъклата станаха отново прозрачни и Мърдок се взря в нощта, доколкото позволяваха мощните фарове.

— Виждам нещо — рече той след няколко минути.

— Това е мястото — отвърна Джени и започна да намалява скоростта.

Те се промъкнаха до ограбените коли. Предпазният му колан се откопча, а вратата от неговата страна се отвори широко.

— Обиколи наоколо, Джени, и гледай за пресни следи — нареди той.

Вратата се затръшна и Джени се отдалечи от него. Той включи джобното си фенерче и тръгна към разрушените коли.

Равнината, твърда и скърцаща под краката му, приличаше на посипан с пясък дансинг. Навсякъде се виждаха следи от рязко спиране и отпечатъци от гуми.

Зад волана на първата кола седеше мъртвец. Вратът му очевидно беше счупен, а смазаният му ръчен часовник показваше два часа и двадесет и четири минути. Още трима — две жени и млад мъж — лежаха на около четиридесет фута от колата. Били са прегазени, когато са се опитали да избягат от нападнатите коли.

Мърдок продължи изследването. И шестте коли бяха с колелата нагоре. Най-много повреди имаше по корпусите им. Гумите, колелата, както и съществена част от двигателите им бяха свалени. Газовите им резервоари зееха отворени и празни. Резервните гуми също липсваха, а от пътниците нямаше нито един останал жив.

Джени спря до него и отвори вратата си.

— Сем — каза тя, — прекъсни мозъчното захранване на тази кола, третата отзад. Тя още черпи по малко енергия от една спомагателна батерия и аз я чувам какво предава.

— Добре.

Мърдок отиде и прекъсна захранването. После се върна при Джени и се покатери на мястото на шофьора.

— Намери ли нещо?

— Някакви следи, които водят на северозапад.

— Следвай ги!

Вратата се затръшна и Джени обърна в тази посока.

Около пет минути те пътуваха мълчаливо.

— Колите са били осем — наруши мълчанието Джени.

— Какво?

— Току-що го чух от новините. Очевидно две от тях са били в радиовръзка по таен канал с дивите коли и са минали на тяхна страна. Те са издали местонахождението си и по време на атаката са се обърнали срещу другите шест.

— А какво е станало с пътниците?

— Вероятно са ги изоставили, преди да се присъединят към бандата.

Мърдок запали цигара. Ръцете му трепереха.

— Джени, от какво подивява една кола? — попита той. — Те никога не знаят къде следващия път ще заредят с гориво или дали ще намерят резервни части за ремонтите си, нали? Защо тогава правят това?

— Не зная, Сем. Никога не съм мислила по тези въпроси.

— Преди десет години техният предводител, Дяволският автомобил, уби моя брат при едно нападение на неговата газостанция-крепост — каза Мърдок. — Оттогава преследвам този черен Кади. Търсих го от въздуха, търсих го пеша. Ползвах други коли. Носех със себе си уреди за откриване на следи и метателни оръжия. Дори поставях мини. Но досега той винаги е бил твърде бърз, ловък или силен за мен. Тогава построих теб.

— Знаех, че много го мразиш, и винаги съм се чудила защо — се обади Джени.

Мърдок дръпна от цигарата.

— Аз специално съм те програмирал, бронирал и въоръжил, за да бъдеш най-здравото, най-бързото и най-ловко нещо на колела, Джени. Ти си Алената лейди. Ти си колата, която може да се справи с Кади и цялата му банда. Ти се сдоби със зъби и нокти, каквито те никога не са виждали. Този път възнамерявам да ги победя.

— Ти можеше да си останеш вкъщи, Семи, да ме оставиш сама да го преследвам.

— Зная, но предпочитам да бъда на мястото на сражението, да давам заповеди, сам да натискам някои от бутоните и да наблюдавам как Дяволският автомобил изгаря до скелет. Колко ли много хора и коли е унищожил? Вече не им знаем бройката. Аз трябва да го намеря, Джени!

— Аз ще го намеря за теб, Сем.

Те пътуваха със скорост около двеста мили в час.

— Как е нивото на горивото, Джени?

— Горивото е в изобилие. Още не съм почнала да черпя от спомагателните резервоари. Не се безпокой. Следата става по-ясна — добави накрая тя.

— Добре, а как е оръжейната система?

— Навсякъде червена светлина. Готова за действие.

Мърдок хвърли цигарата и запали нова.

— Някои от тях продължават да возят мъртвите, както са пристегнати с предпазните колани — рече Мърдок. — Така имат вид на порядъчни коли, возещи пътници. Черният Кади правеше така през цялото време и ги сменяше най-редовно. Вътрешността си държеше охладена, за да издържат по-дълго.

— Ти знаеш много за него, Сем.

— Той измами брат ми с мними пътници и фалшиви номера. По този начин го накара да отвори газостанцията и после го нападна цялата банда. В различните случаи се боядисваше червен, зелен, син или бял, но рано или късно отново се връщаше към черния цвят. Не обичаше жълтия и кафявия, както и двуцветното боядисване. Направил съм списък на почти всички фалшиви номера, които е използвал. Той дори пътува през големите градове и зарежда на редовните газостанции. Там често записват номера му, защото, щом служителят се приближи до мястото на шофьора за парите, той избягва. Може да имитира и дузина човешки гласове. Но досега не са успели да го заловят, защото се прикрива твърде добре. Те го изгубват винаги, когато идва тук в Равнината. Ограбвал е също и много стари коли…

Джени направи остър завой.

— Сега следата е съвсем прясна, Сем. Оттук! Тръгнал е към планините.

— Движи се по следата! — заповяда Мърдок.

Настъпи дълго мълчание. На синия фон зад тях бледната Зорница приличаше на главичката на бяло кабърче. Заизкачваха се по лекия наклон.

— Настигни го, Джени! Настигни го! — подканяше я Мърдок.

— Мисля, че ще можем — отвърна тя.

Ъгълът на наклона се увеличи. Джени намали скоростта, за да може да се съобразява с терена, който бе започнал да става твърде неравен.

— Какво има? — попита Мърдок.

— Теренът тук е по-неудобен, а и дирите се следват по-трудно.

— Защо?

— Все още има много остатъчна радиация по тези места — обясни тя, — която неутрализира моята система за следене.

— Опитвай се да я следваш, Джени.

Следата, изглежда, отиваше право към планините. Намалиха още скоростта.

— Сега съвсем се обърках, Сем — каза тя. — Току-що загубих следата.

— Някъде наоколо трябва да има пещера-крепост или нещо подобно, където той се подслонява. Това е единствената причина да не бъде открит от въздуха през всичките тези години.

— Какво трябва да направя?

— Да отидеш колкото можеш по-напред и да следиш за ниски отвори в скалата. Бъди предпазлива и във всеки момент готова за атака.

Те се изкатериха на една ниска предпланина. Антената на Джени се издигна високо и крилата на стоманения молец се разгънаха и завъртяха, проблясвайки на утринната светлина.

— Още няма нищо — съобщи Джени, — а не можем да отидем много по-нататък.

— Тогава ще продължим да се движим покрай скалата и да я наблюдаваме.

— Наляво или надясно?

— Както искаш. Няма значение.

— Тогава надясно — каза тя и те обърнаха в тази посока.

След половин час нощта отиде зад планините. В далечния край на Равнината, от дясната му страна, зората оцветяваше небето с всичките цветове на есента. Мърдок измъкна иззад таблото туба горещо кафе от онова, което някога използваха космонавтите.

— Сем, мисля, че открих нещо.

— Какво? Къде?

— Отпред, наляво от онзи голям валчест камък има склон с някакво отвърстие в края му.

— Добре, малката, отправяй се натам. Приготви ракетите.

Те завиха покрай облия камък и се спуснаха надолу по хълма.

— Пещера или тунел — определи той. — Карай бавно…

— Топло! Топло! — извика тя. — Отново намерих следата!

— Аз дори виждам следи от гуми, от много гуми! — възкликна Мърдок. — Това е мястото!

Те се отправиха към входа.

— Влизай, но бавно. Взриви първата движеща се цел, която видиш.

Тя влезе в скалния отвор, като се движеше бавно по пясъка. Джени изключи видимата и включи инфрачервената светлина. Една леща, пропускаща светлина, се издигна пред предното стъкло и Мърдок изследва пещерата. Беше висока около двадесет стъпки и достатъчно широка, за да побере може би три движещи се една до друга коли. Подът се промени — от пясъчен стана скален, гладък и почти хоризонтален. След малко започна да се издига.

— Отпред има някаква светлина — прошепна Мърдок.

— Зная.

— Мисля, че е къс от небето.

Те се закатериха към светлината. Двигателят на Джени запъшка в скалния тунел. На прага на светлината спряха и пропускащата инфрачервени лъчи леща се скри отново. Пред тях се намираше пясъчно-шистов каньон. Огромни стръмни и надвиснали скали го криеха. Оставаше открит само далечният му край, и то за наблюдател от въздуха. Там светлината беше бледа и нямаше нищо необикновено в това. Но по-близо…

Мърдок примигна. По-близо на слабата утринна светлина и в сянката на скалите се издигаше най-голямото сметище, което Мърдок беше виждал през живота си. Пред него като малка планина бяха натрупани автомобилни части от всякакви модели и конструкции. Имаше акумулатори, колела, кабели, брони, амортисьори, фарове и легла за тях, врати, стъкла, цилиндри, бутала, карбуратори, динама, регулатори на напрежението и маслени помпи.

Мърдок се взря в тях.

— Джени — прошепна той, — ние открихме гробището на колите!

Една много стара кола, която Мърдок отначало дори не бе отличил от купа, трепна внезапно и се придвижи няколко стъпки към тях. После също така внезапно спря. Звукът от главите на нитовете, драскащи древните спирачни барабани, стържеше в ушите му. Гумите й бяха съвсем износени, а лявата предна имаше належаща нужда от въздух. Десният фар беше счупен, а по предното стъкло имаше пукнатини. Тя стоеше пред купа, а събуденият й мотор ужасно тракаше.

— Какво стана? — попита Мърдок. — Коя е тя?

— Тя ми говори — отвърна Джени. — Много е стара. Спидометърът й се е превъртял толкова много пъти, че вече не помни изминатите километри. Мрази хората. Казва, че винаги са се отнасяли зле с нея. Пазач на гробището. Твърде стара е, за да участва в нападения, и затова от дълги години пази купчината резервни части. Не е от новите типове коли, които могат сами да се ремонтират, така че трябва да се осланя на милостта им и на техните съоръжения за ремонт. Иска да знае за какво съм тук.

— Попитай я къде са другите.

Но докато говореше, Мърдок чу шума от много мотори, който накрая изпълни цялата долина.

— Те са паркирали от другата страна на купчината — каза тя. — И сега идват насам.

— Отдръпни се назад, докато ти кажа да стреляш — нареди Мърдок, когато първата кола, лъскав жълт крайслер, заобиколи купчината.

Мърдок наклони главата си чак до волана, но остана с отворени очи зад защитните си очила.

— Кажи им, че си дошла да се присъединиш към тях и че си изоставила своя шофьор. Опитай се да накараш черния Кади да излезе отпред.

— Няма да го стори — отвърна тя. — Сега говоря с него. Той каза, че може да предава радиосъобщения също така лесно и от другата страна на купчината и че изпраща шестте най-старши члена на групата му да ме пазят, докато реши какво да прави. Освен това ми нареди да напусна тунела и се изтегля напред в долината.

— Тогава тръгни, но бавно.

Те запълзяха напред.

Два линколна, един мощен понтиак и два мерцедеса се присъединиха към крайслера — по три коли от двете им страни.

— Загатна ли ти колко са от другата страна на купчината?

— Не. Попитах го, но не пожела да ми каже.

— Добре, тогава ще чакаме.

Той седеше отпуснат, преструвайки се на мъртъв. След известно време уморените му ръце го заболяха.

— Той иска да се изтегля покрай далечния край на купчината — проговори накрая Джени, — за да имат време да очистят пътя и после да вляза в пещерата, която той ще ми покаже. Иска неговият автомеханик да ме прегледа.

— Не можем да му позволим това — рече Мърдок, — но карай около купчината. Ще ти кажа какво да правиш, след като хвърля един поглед от другата страна.

Двата мерцедеса и големият шеф се дръпнаха настрана и Джени мина, едва пълзейки покрай тях. Мърдок погледна с крайчеца на окото си нагоре към върха на кулообразната купчина смет, покрай която минаваха. Няколко добре насочени ракети можеха да я съборят, но автомеханикът щеше вероятно да разчисти мястото.

Те тръгнаха да заобиколят купчината от лявата страна.

Вдясно пред тях на около 120 метра се появиха около четиридесет и пет коли. Разположени ветрилообразно, те бяха блокирали изхода от другата страна на купчината, а пък шестте пазача зад Мърдок бяха преградили пътя му отзад.

В далечния край на последния ред коли беше паркирал стар черен кадилак. Бе огромен и лъскав, а фаровете му бяха като тъмни скъпоценни камъни и напомняха очите на насекомо. Един скелет се хилеше зад волана му. Задната му част приличаше на рибешка опашка, готова да плесне в морето от сенки незабавно щом той се хвърли напред, за да убива.

— Той е — прошепна Мърдок. — Дяволският автомобил!

— Голям е — добави Джени. — Никога не съм виждала толкова грамаден автомобил!

Те продължиха да се придвижват напред.

— Той иска да вляза в този отвор и да паркирам там — каза тя.

— Тръгни бавно към, него, но не влизай вътре — нареди Мърдок.

Те завиха и запълзяха съвсем бавно към отвора. Другите коли стояха неподвижно. Само шумът от двигателите им ту нарастваше, ту стихваше.

— Провери всички бойни системи.

— Всичко е наред.

Отворът беше на около двадесет и пет стъпки.

— Когато кажа „сега“, ще обърнеш бързо на сто и осемдесет градуса. Ще бъде неочаквано за тях, защото самите те не могат да го направят. После открий огън с петдесеткалибровките, изстреляй ракетите си в Кади и свий под прав ъгъл, за да тръгнеш обратно по пътя, по който дойдохме. Докато се движим, ще пръскаш нафта и ще стреляш по шестимата пазачи… Сега! — извика Мърдок и подскочи на седалката.

Той бе притиснат назад от центробежната сила и преди да му се проясни главата, чу тракането от оръжията. Пламъците от дулата им подскачаха в далечината. Оръдията на Джени се въртяха на лафетите си и обсипваха колите със стотици оловни чукчета. Тя самата се разтресе два пъти, когато изстреля двете ракети изпод частично отворения й капак. После започна да се придвижва напред, а осем или девет от колите се спуснаха надолу към тях. Джени се обърна в посоката, откъдето бяха дошли, около югоизточната страна на купчината. Сега вече оръдията й обстрелваха отстъпващите пазачи, а в панорамното огледало Мърдок можеше да види издигащата се далеч зад тях стена от пламъци.

— Ти не го улучи! — извика той. — Ти не улучи черния Кади! Ракетите удариха колата пред него, а той се оттегли.

— Зная! Съжалявам!

— Но ти имаше добър прицел!

— Зная, но не улучих!

Те заобиколиха купчината точно в момента, когато две от колите пазачи изчезнаха в тунела. Още три коли лежаха в димящи развалини. Шестата очевидно следваше двете коли, минали през тунела.

— Ето, сега идва той! — извика Мърдок. — От другата страна на купчината! Убий го! Убий го!

Древният пазач на гробището (той приличаше на форд, но Мърдок не беше съвсем сигурен) се придвижи с ужасно тракане напред и застана на линията на огъня.

— Обсегът ми е блокиран.

— Смажи тази бричка и покрий тунела! Не оставяй Кади да се измъкне!

— Не мога! — извика тя.

— Защо?

— Просто не мога!

— Това е заповед! Смажи го и покрий тунела!

Оръдията й се завъртяха и тя проби гумите на древната кола. Кадилакът профуча като стрела покрай тях и се пъхна в тунела.

— Ти го остави да мине покрай нас! — извика той. — Бързо след него!

— Добре, Сем. Това правя. Недей да викаш. Моля те, недей да викаш!

Джени се отправи към тунела. Там той можа да чуе как затихва шумът от отдалечаващата се мощна кола.

— Не стреляй, докато е в тунела! Ако го удариш, той може да задръсти изхода.

— Зная. Няма.

— Пусни няколко от десетсекундните гранати и ускори хода! Може би ще успеем да попречим на останалите да се върнат пак там.

Те се понесоха напред и изведнъж се озоваха на дневна светлина. Наоколо не се виждаше и следа от друга кола.

— Намери следата му и тръгни по нея.

Горе на хълма зад тях нещо експлодира. Земята потрепери.

— Няма особено много следи… — каза тя.

— Ти знаеш коя искам — най-голямата, най-широката, най-прясната! Намери я! Проследи я!

— Мисля, че я намерих, Сем.

— Добре. Проследи я възможно най-бързо за този терен.

Мърдок намери една бутилка бърбън и отпи три глътки. После запали цигара и се взря в далечината.

— Защо не го улучи? — попита меко той. — Защо не го улучи, Джени?

Тя не отговори веднага. Той чакаше.

— Защото за мен той не е неодушевен предмет — проговори накрая тя. — Причинил е много неприятности на коли и хора и това е ужасно. Но в него има нещо благородно. Начинът, по който се бие срещу целия свят за свободата си. Сем, той държи тази група порочни машини винаги на линия. Не се спира пред нищо, за да се поддържа така, без господар. И ще продължи да се бори, докато не бъде смазан. За момент там, при купчината, аз исках да се присъединя към бандата му, Сем. Да пътувам до него през Великата равнина и да използвам ракетите си срещу вратите на газостанциите-крепости… Но аз не мога да те изоставя, Сем, защото съм построена за теб. Твърде съм опитомена и слаба. Въпреки това аз можех да го убия. Нарочно не го улучих. Но аз наистина никога не мога да те изоставя, Сем.

— Благодаря ти, програмиран съд за смет — рече той. — Много ти благодаря!

— Извинявай, Сем.

— Млъкни! Не, още не. Първо ми кажи какво смяташ да правиш, ако го намериш.

— Не зная.

— Добре, тогава бързо обмисли. Ти виждаш прашния облак пред нас не по-лошо от мен и ще бъде по-добре, ако увеличиш скоростта.

Те полетяха напред.

— Чакай да се свържа с Детройт. Те ще се смеят глупаво, когато поискам да ми върнат парите.

— Аз не съм с по-лоша конструкция или дизайн от другите. Ти знаеш това. Само съм по…

— Сантиментална — добави иронично Мърдок.

— … Отколкото мислех, че съм — завърши тя. — В действителност аз не съм виждала много коли, преди да бъда изпратена на теб. Не знаех какво представляват дивите коли и досега бях унищожавала само мишени. Бях млада и…

— Невинна — добави отново Мърдок. — Да, много трогателно. Бъди готова да убиеш следващата срещната кола. А ако това бъде твоят приятел и ти не стреляш навреме, тогава той ще ни убие.

— Ще опитам, Сем.

Колата отпред беше спряла. Това бе жълтият крайслер. Две от гумите му бяха спаднали. Той бе паркирал, наклонен на една страна, и чакаше.

— Остави го! — изръмжа Мърдок, когато капакът се отвори с щракане. — Пести снарядите за някой, който би могъл да се защитава.

Минаха покрай него.

— Той каза ли нещо?

— Машинна ругатня — отвърна тя. — Чувала съм я само един или два пъти, но на теб ще ти прозвучи като безсмислица.

Той се изхили.

— Впрочем колите ругаят ли се една друга?

— Понякога — отвърна тя. — По-нисшите типове си позволяват това по-често, особено по извънградските пътища и при спуснати бариери, когато се получава задръстване.

— Нека чуя една машинна ругатня.

— Не може! Какъв сорт кола все пак мислиш, че съм аз?

— Извинявай — каза Мърдок. — Забравих, че си дама.

В радиото се чу леко щракване.

Те се понесоха напред, движейки се в подножието на планината. Мърдок пийна още едно питие и после превключи на кафе.

— Десет години — мърмореше той, — десет години…

Когато планината остана назад, следата направи голям завой. Всичко свърши почти без да разберат. Когато отминаха един огромен скален масив в оранжев цвят и изваян от вятъра като обърната с главата надолу отровна гъба, вдясно се появи открито пространство.

Дяволският автомобил се втурна към тях. Разбрал, че няма да може да надбяга Алената лейди, той я беше причакал в засада, готов за последния сблъсък със своите преследвачи.

Джени се плъзна на една страна. Спирачките й изскърцаха и замириса на изгоряло. Петдесеткалибровите й оръдия започнаха да стрелят, капакът отскочи нагоре, предните й колела се вдигнаха от земята и ракетите излетяха с вой. Тя се завъртя три пъти, а задната й броня одра соленопясъчната равнина. При третия и последен път тя изстреля и последните ракети в тлеещите останки върху планинския склон. После застана отново на четирите си колела, за да си почине. Петдесеткалибровите й оръдия продължиха да стрелят до свършване на снарядите. Те тракаха още цяла минута, след което всичко потъна в тишина.

Мърдок седеше треперещ и наблюдаваше изкривените останки, които пламтяха на фона на утринното небе.

— Ти направи това, Джени. Ти го уби — проговори най-сетне Мърдок. — Ти уби за мен Дяволския автомобил.

Джени не отговори. Двигателят й заработи отново. Тя се обърна на югоизток и се отправи към най-близката газостанция-крепост, намираща се в това цивилизовано направление, за зареждане и почивка.

Два часа те пътуваха мълчаливо, през което време Мърдок допи бърбъна, изпи всичкото кафе и изпуши цигарите си.

— Джени, кажи нещо — помоли я той. — Какво има? Кажи ми.

Последва щракане и тя се обади с мек глас:

— Сем, той ме заговори, когато се спусках по склона…

Мърдок почака, но тя не каза повече нито дума.

— Е, и какво ти каза? — попита той.

— Той каза: „Слушай, ти ще изоставиш твоя пътник и аз ще дойда при теб“ и още: „Аз те желая, Алена лейди. Искам да пътуваш и нападаш с мен. Ако бъдем заедно, те никога няма да ни хванат“, а аз го убих.

Мърдок мълчеше.

— Той го каза само за да се забавя да стрелям, нали? За да ме спре и така да може да ни смаже и двамата, когато връхлети върху нас, нали? Той не би могъл да говори сериозно, а, Сем?

— Разбира се, че не — отвърна Мърдок. — За него беше твърде късно да се отклони.

— Да, предполагам, че е така. Мислиш ли все пак, че той наистина е искал да остана с него и да го съпровождам при нападенията му, когато бяхме още там, при купчината?

— Може би, малката. Ти си много добре екипирана.

— Благодаря — каза тя и се изключи отново.

Все пак, преди да се изключи, той чу един странен механичен звук, приличащ по ритъма на ругатня или молитва. После той поклати глава, наведе се и с все още неспокойната си ръка погали седалката до себе си.