Роджър Зелазни
У дома чака палача

Роджър Зелазни
У дома си е палача

Едри тлъсти снежинки се спускаха от смълчаното нощно небе. Тиха нощ, нощ без вятър, нощ без полъх. Без въздишки и дори без болезнени стенания. Само тази студена и безмерна белота, която се стелеше отвън зад прозореца и тишината, станала още по-осезаема сега, когато стрелбата бе утихнала. Единствените звуци, които се чуваха в гостната на вилата бяха рядкото изпукване и съскане на цепениците в камината.

Седях в един фотьойл, обърнат с гръб към масата и с лице към входната врата. На пода до краката ми имаше чанта с инструменти. Шлемът — нищо повече от несиметрична кошница от метални нишки, кварц, порцелан и стъкло — бях поставил на масата. Чуех ли изщракване на микропревключвателя, последвано от тихо бръмчене от вътрешността му, тогава замреженият индикатор в предния му край щеше да светне и да замига учестено. Случеше ли се това, имаше голяма вероятност малко по-късно да умра.

Бях извадил черната топка от джоба си, когато Лари и Берт излязоха навън, въоръжени, съответно, с огнепръскачка и пушка, която вероятно бе предназначена за слонове. Освен това Берт бе взел две гранати.

Разгърнах черната топка на масата и тя се превърна в нещо подобно на ръкавица, мековата буца с маджуноподобен израстък, прилепнал за дланта й. Нахлузих ръкавицата на лявата си ръка, поизправих се във фотьойла и подпрях лакти на облегалките. На масата, непосредствено до шлема, бях поставил миниатюрен лазерен пистолет, на който не възлагах кой знае какви надежди.

Достатъчно бе да ударя с разтворена ръкавица по някоя метална повърхност и лепкавата субстанция на дланта ми щеше да се отдели и да остане върху нея. Само две секунди по-късно тя щеше да експлодира и силата на тази експлозия щеше да е насочена навътре в металната повърхност. Някъде по това време Нютон щеше да получи своето, по отношение перпендикулярното преразпределение на реакцията, която в края на краищата щеше да доведе до странично разкъсване на цялата контактна повърхност. В някои среди го наричаха „тлеещ заряд“, а притежаването и употребата му в не една наказателна разпоредба вървеше под алинеята за прилагане на забранени за употреба взривни вещества. Само по себе си на молекулярно ниво изобретението бе истински шедьовър, виж системата за неговото доставяне до местоназначението все още подлежеше на усъвършенстване.

Зад шлема и съвсем близо до пистолета, точно пред ръката ми, лежеше също така миниатюрна радиостанция. Предназначението й бе да предупредя Берт и Лари ако чуя щракването на микропревключвателя, последвано от бръмченето, или зърна примигването на индикатора. Тогава двамата щяха да узнаят, че Том и Клей, връзката с които бе преустановена малко след началото на стрелбата, са се провалили в опита си да унищожат противника и без съмнение лежат мъртви на позициите си, не повече от километър на юг от нас. Освен това щяха да осъзнаят, че на тях също им предстои да умрат.

Свързах се с двамата веднага щом долових изщракването. Вдигнах шлема и се изправих в мига, когато зърнах блещукането на индикатора.

Но вече беше твърде късно.

Четвъртото място, отбелязано върху коледната картичка, която бях изпратил на Дон Уолш предишната година, бе на клуб-книжарница „Пибоди“ в Балтимор, Мериленд. На съответната дата и в уречения час — последната вечер на октомври — аз седях на последната маса в най-задно сепаре, непосредствено до вратата, която водеше към тясната уличка. В другия край на задименото помещение, облечена в черна рокля жена свиреше на архаичното изправено пиано и забързваше прекомерно темпото на всичко, което подхващаше. В дясно от мен, от тясното огнище, току се подаваха ярките езици на весело пламтящия огън. Сърбах мързеливо от бирата, заслушан в звуците на пианото и пращенето на дърветата в огъня.

Почти се надявах, че това ще е един от онези редки случаи, когато Дон не се показва на срещите. Разполагах с достатъчно средства за да изкарам в охолство пролетта и съвсем не горях от ентусиазъм за работа. Бях прекарал предното лято далеч на север, а сетне се прехвърлих в Чесапеке и нямах търпение да продължа надолу към Караибите. Постоянното смъкване на температурата и пронизващите ветрове ми подсказваха, че отдавна е време да сменя ширината. И все пак, според уговорката трябваше да почакам в клуба поне до полунощ. Оставаха ми още два часа.

Изядох един сандвич и си поръчах нова бира. Някъде по средата на чашата забелязах Дон да приближава входната врата, свил зиморничаво глава във вдигнатата яка на шлифера. Изфабрикувах искрено удивление на лицето си в момента, когато той доближи масата ми с едно полугласно: „Рон, ти ли си това бе човек!“, надигнах се и му подадох ръка.

— Алън! Мда, светът е малък, наистина. Сядай, сядай!

Той се отпусна на стола срещу мен и прехвърли шлифера върху облегалката на съседния.

— Какво те води в този град? — поде Дон.

— Само минавах — отвърнах небрежно. — Да кажа „здрасти“ на няколко приятелчета. — Чукнах с пръст върху олющената повърхност на масата помежду ни. — Това е последната ми спирка. След няколко часа си тръгвам.

Той се захили.

— И защо чукаш на дърво?

— Просто исках да изразя уважението си към една от любимите кръчми на Хенри Менгкън^[1] — отвърнах с усмивка аз.

— Че това място толкова ли е старо?

Кимнах.

— Не се изненадвам — рече той. — Винаги си си падал по реликвите — или си ненавиждал новото, не зная кое от двете.

— Май по малко и от двете. Ще ми се отнякъде сега да се покаже Менгкън. Любопитно ми е какво ще каже за настоящето. А ти какво правиш с него?

— С кое?

— С настоящето. Тук. Сега.

— А-а… — той потърси с поглед сервитьорката и си поръча бира. — По работа. Дошъл съм да наема един консултант.

— Брей. И как върви бизнесът?

— Трудно — въздъхна Дон. — Много трудно.

Запалихме цигари и не след дълго бирите пристигнаха. Пушим, пием и слушаме музиката.

Пял съм я тази песен и пак ще я пея — светът е като една прекомерно забързана мелодия. Сякаш нарочно, по-голямата част от промените, които ми бе писано да преживея по време на отредения ми период на съществуване, се бяха струпали в последните няколко години. Всъщност, като си помисля, преди няколко години живеех с подобно внушение, а не е изключено и след време отново да мисля така — стига преди това някоя от задачките, които обичаше да ми поставя Дон, да не се окаже фатална за споменатото ми съществуване.

Дон управлява второто по големина дедективско бюро в света и понякога ме намира за особено полезен, защото не съществувам. Не съществувам сега, тъй като съществувах някога във времето и мястото, когато започнахме с опитите да превъплатим в нули и единици умопобърканите стихчета на нашето съвремие. Говоря за проекта за световна Централна Информационна Банка и за това, че аз изиграх значителна роля в опитите да бъде конструиран действащ модел на реалния свят, където да се съдържат сведения за всеки и всичко. До каква степен сме успели и дали притежаването на подобен модел на света наистина осигуряваше на неговите попечители възможност за по-голям контрол върху функциите му, са въпроси, върху които бившите ми колеги по проект продължаваха да дискутират, докато музиката ставаше все по-френетична и човек вече не можеше да различи картата заради забитите по нея карфици. Някъде тогава взех своето най-грандиозно решение и се погрижих да не получа гражданство в този втори свят. Свят, който може би сега бе станал по-важен дори от първия. Доброволен изгнаник в реалността, кратките ми прескачания отвъд разделителната линия бяха породени от неосъзнато чувство за вина, или наложени от обстоятелствата. Все пак посещавах онзи свят периодически, защото така налагаше работата, с която си изкарвах прехраната. Същата, заради която се запознах с Дон. Когато някой проблем вземе много да го яде, сеща се колко са полезни персонажите, в които умея да се претворявам.

За съжаление, изглежда някое подобно хрумване го бе докарало тук и сега, точно когато цялото ми същество жадуваше за една по-продължителна почивка.

Допихме бирите, поискахме сметката и се разплатихме.

— Насам — казах аз и посочих задната врата. Той вдигна шлифера и ме последва.

— Тук ли ще разговаряме? — попита ме докато крачехме в тясната уличка.

— Не е препоръчително. Ще вземем автобуса — ще те заведа на едно местенце, където да се усамотим.

Той кимна и двамата продължихме.

След не повече от три четвърти час бяхме в салона на „Протеус“ и аз правех кафе. Полюшвахме се лекичко от студените води на Залива, под безлунното небе. Бях запалил само плафоните на стената. Уютно. Тук, на борда на „Протеус“, върху гладката морска повърхност, тълпите, налудничавото движение и бясното темпо на градския живот стават някак нереални и несъществени благодарение на изолацията, създадена едва от няколко метра вода. Човечеството отдавна е овладяло безброй способи да променя обкръжаващия го пейзаж, но океана си остава непроменен и във всеки от нас — предполагам — е вродено усещането за безвремие, което ни завладява винаги, когато тръгнем да го прекосяваме. Сигурно това ще е една от причините, заради която прекарвам толкова много време из него.

— За първи път ме каниш на борда — отбеляза Дон. — Уютно е тук. Много.

— Благодаря. Сметана? Захар?

— Да. И двете.

Настанихме се, стиснали димящите чаши и аз попитах:

— Какво имаш този път?

— Един случай с два проблема — рече той. — Първият от тях донякъде е по моята част. Вторият — не. Казаха ми, че случаят е абсолютно уникален и че изисква намесата на също толкова уникален специалист.

— Не съм специалист по нищо друго, освен по оцеляването.

Очите му подскочиха внезапно и се втренчиха в моите.

— Винаги съм смятал, че страшно разбираш от компютри — подхвърли той.

Отместих поглед. Това си беше чист удар под пояса. Никога не бях се представял пред него за специалист в тази област, а освен това помежду ни открай време съществуваше едно мълчаливо споразумение, че методите за манипулиране на обстоятелствата, които използвам, не подлежат на обсъждане. От друга страна, за него не е било тайна, че познанията ми за компютърните системи са колкото пространствени, толкова и задълбочени. Въпреки това, не обичах да говоря по този въпрос. Ето защо преминах към отбрана.

— Сега компютърните специалисти вървят по един цент дузината — рекох. — По твое време може да е било различно, но в наши дни даже малките деца в училище учат компютри. Та естествено и аз подразбирам от тези неща. Колкото всеки от моето поколение.

— Знаеш добре, че не това имах пред вид — продължи той. — Толкова ли отскоро се познаваме, та все още ми нямаш доверие? Въпросът ми произтичаше единствено от случая, за който ти говорех. Нищо повече.

Кимнах. Първата реакция не винаги е най-подходящата.

— Добре де — предадох се, — може и да знам малко повече от дечурлигата в училище.

— Тук вече ме разчувства. Ето че имаме отправна точка. — Той си сръбна от кафето. — Аз самият съм завършил право и счетоводство, но освен това съм учил военно дело, военно разузнаване и доста време потроших на обществена служба. Чак тогава ми дойде акъла да се захвана с тоя бизнес. От техника разбирам толкова, колкото са ми набивали в главата през всичкото това време — тук малко, там малко. Знам повече как нещо може да бъде направено, отколкото как става. В тоя случай също много неща не са ми ясни, та ще започна от самото начало и ще ти обясня доколкото е по силите ми. Където можеш, помагай ми и тъкмо ще разбера дали си човекът за тази работа. Може например да започнем, като ми разкажеш как са функционирали роботите от ранния период на космическите изследвания — като онези, които са изпращали на Венера.

— Това няма нищо общо с компютрите — рекох му аз. — Също и с роботите — за твое сведение. Тези устройства са действали на телефакторен принцип.

— Обясни ми в какво е разликата.

— Роботът е машина, която осъществява определени действия съобразно програма с инструкции. Телефакторът е лишена от воля машина с дистанционно управление. Телефакторът функционира в условия на обратна връзка със своя оператор. В зависимост от степента на нейното усъвършенстване, тази връзка може да бъде аудиовизуална, кинестетична, тактилна и дори олфакторна. Колкото по-висок е стадият на това усъвършенстване, толкова по-антропоморфична е неговата конструкция…

В случая с Венера, доколкото си спомням, операторът се е намирал в орбита около планетата и е носел екзоскелет, с чиято помощ е контролирал движенията на тялото, краката, ръцете и пръстите на устройството долу на повърхността и е получавал сведения за обкръжаващата го реалност с помощта на въздушно-реактивни трансдюсери. Носел е и шлем, свързан директно с монтираната в телефакторния механизъм камера — разположена вероятно в купола — която е предавала изображение на обстановката долу. С помощта на слушалки е получавал звукови сигнали. Наскоро след първите полети четох книга, написана от самия оператор. Та той признава, че в продължителни периоди от време забравял напълно къде се намира, забравял дори, че е командният фактор на тази взаимосвързана система и действително се е чувствал така, сякаш крачи из онази пъклена местност. Тогава бях още юноша и всичко това ми направи такова огромно впечатление, че мечтаех да си построя свое собствено устройство и да го направлявам, докато шляпа из локвите и се сражава с разни микроорганизми.

— Защо?

— Защото на Венера няма дракони. Както и да е, важното е, че тези телеферакторни устройства се отличават съществено от роботите.

— Все още схващам какво ми казваш — рече той. — Кажи сега за разликата между първото поколение телефактори и следващите.

Изгълтах остатъка от кафето.

— Нещата били доста по-сложни, когато на дневен ред дошло изследването на външните планети — продължих. — Отначало там не сме разполагали с възможност да изпращаме оператори в орбита. Нерешени икономически и технически проблеми. Главно икономически. Както и да е, устройствата се приземявали на изследваните светове, а операторите си оставали у дома. Това създавало значителни паузи в контролната верига. Доста време изтичало, докато се получи сигнал за обстановката, а след това още толкова, докато телефакторът приеме взетото на Земята решение. Първоначално прилагали доста опростената система „спри-тръгни“, но на втория етап в играта най-сетне влезли компютрите, като ги включвали вътре в контролната верига. За целта били разработени програми за моделиране и оценка на обкръжаващите фактори на средата, които след това се вземали пред вид по време на цикъла „спри-тръгни“. Въз основа на всичко това компютрите се използвали за да разработват краткосрочни поведенчески реакции. При следващия етап от усъвършенстването им те вече били в състояние да извършват „прогностичен контрол“ и да реализират собствени „спри-тръгни“ цикли. Всичко това все още изисквало човешки надзор, но само при възникването на непредвидени обстоятелства. Така че изследването на външните планети не може да бъде определено нито като автоматизирано, нито като управляемо — също така не било и кой знае колко ползотворно.

— Добре — въздъхна той и запали цигара. — А следващата стъпка?

— Следващата стъпка, противно на очакванията ти, съвсем не беше нов стадий в усъвършенстването на телефакторните прибори. Промяната бе в сферата на икономиката. Развързването на кесиите ни позволи най-сетне да изпратим там и хора. Където можехме, спускахме ги долу, другаде — където това бе невъзможно — използвахме телефактори и оператори на орбита. Също като добрите стари дни. Проблемът със забавената връзка отпадна, защото операторите отново се намираха в непосредствена близост. Ако нещо не ти е ясно, припомни си началото на лекцията. Доколкото ми е известно, така се работи и в наши дни, при това с доста добри резултати.

Той поклати глава.

— Мисля, че пропусна нещо между компютрите и големите бюджети.

Свих рамене.

— Доста неща са опитвани в този период, но нито едно от тях не е доказало ефективността си в сравнение с вече създадената и широко използвана система — човек-компютър-телефакторно устройство.

— Имало е още един проект — възрази той, — който целял да бъдат избегнати проблемите със забавянето във времето, като заедно с телефактора бил изпращан и компютър. Само че нито компютърът бил точно компютър, нито телефакторът — телефактор. Сещаш ли се за какво говоря?

Запалих една от моите цигари, докато обмислях новата посока на разговора.

— Мисля, че става дума за Палача — рекох накрая.

— Точно така. Само дето познанията ми свършват тук. Би ли могъл да ми обясниш как е функционирал?

— Всъщност, този проект е завършил с провал — рекох му аз.

— Но в началото всичко вървяло успешно.

— Така изглеждало. Само че докато са го изпробвали на лесни места като Йо. След това обаче се повредил и се наложило да зачеркнат целия проект като пълен неуспех. Още от самото начало цялото начинание страдало от прекалена амбициозност. Доколкото имам представа, създателите на проекта са имали възможност да използват различни авангардни разработки, повечето от които все още били в стадий на проучване. Теоретически, всичко това изглеждало толкова неотразимо примамливо, че те свалили гарда и се поддали на изкушението. И така всичко започнало добре, за да завърши с крах.

— Какво всъщност използвали при изработката му?

— Господи! Какво ли не използвали? Както вече споменах, компютърът не бил съвсем точно компютър… Добре, да започнем от това. В края на миналия век трима инженери от университета в Уисконсин — Нордман, Парментиър и Скот — създали едно устройство, познато като свръхпроводим тунелопреходен невристор. Нищо повече от две микроскопични метални нишки с тънък изолационен слой по средата. В условия на свръхниски температури позволява преминаването на електрически импулси без насрещно съпротивление. Изолирай го в намагнетизирана среда заедно с още няколко милиарда подобни и какво ще се получи?

Той поклати глава.

— Първо, почти невъзможно ще бъде да проследиш всички пътища и връзки, които ще се формират. А това само по себе си създава невероятна прилика с мозъчната структура. Значи, плеснали доволно с ръце учените, не е необходимо да държиш под непрестанен контрол подобен уред. Достатъчно е да го натъпчеш с необходимото количество информация и да го оставиш да създаде свои собствени преференциални пътища, посредством промени във възбудимостта на магнетичния материал всеки път, когато през него преминава ток. Така базовият материал изгражда свои пътища по метод, аналогичен с този при човешкия мозък в стадий на заучаване. Нещо подобно било използвано и в случая с Палача, където в сравнително ограничен обем от около трийсет кубически сантиметра съумели да натъпчат приблизително десет милиарда невристорни клетки. Съзнателно се ориентирали към тази грандиозна цифра само защото толкова се смята че са нервните клетки в човешкия мозък. Както и да го наричат сега, разработката им била изцяло в сферата на изкуствения интелект.

— Но ако устройството наистина е разполагало с мозък — бил той компютърен или свръхчовешки — то по-скоро ще спада към групата на роботите, отколкото на телефактора, нали?

— Да и не и може би — отвърнах аз. — Тук, на Земята, го управлявали като телефакторен механизъм — на океанското дъно, в пустинята, в планинска местност — в процеса на подготовката. Мисля, че спокойно можем да наречем този ранен период чиракуване — или детска градина, ако щеш. Май второто е по-подходящо. Учили го как да изследва непригодна за обитаване среда и да изпраща пълноценна информация. След като овладял всички методи, можели съвсем спокойно да го изстрелят нагоре и да чакат резултата — без да го включват в контролна верига.

— Поне на този етап не бил ли вече робот?

— Роботът, както казах, е машина, която извършва определени действия съобразно заложената в него програма с инструкции. А Палача бил готов сам да взема решения. Разбираш ли, когато се създава нещо толкова близко по сложност и функция до човешкия мозък, необходимо е да се допусне възможността за неизбежна непредсказуемост на поведението му. Това вече не е някоя машина, изпълняваща стриктно своята програма. Твърде висока била степента на сложност. Сигурно затова накрая се повредил.

Дон се подсмихна загадъчно.

— Неизбежната свобода на волята?

— Не точно. Както ти казах, учените хвърлили твърде много яйца в една кошница. Всеки, който разполагал с нещо подходящо, бил канен с разтворени обятия да го включи в проекта — докато парите се стичали като реки. Така например, психофизиците имали някакво изобретение, което много искали да изпробват и веднага получили зелена улица. На пръв поглед Палача бил средство за комуникация. В действителност повечето от учените се питали дали не притежава свой разум.

— И така ли било?

— Изглежда че да, с известни ограничения. Най-съществената промяна в неизбежната контролна верига била възможността на новия механизъм да предизвиква огнища на слабо възбуждение в мозъка на своя оператор. Машината получавала и усилвала моделите на електрическа активност, които се зараждали в „мозъка“ на Палача — а след това ги предавала посредством един доста сложен модулатор, превръщайки ги във възбудни полета в главата на оператора. Тук вече напускаме моята област и навлизаме в полето на Уебър и Фечнър, но сигурно знаеш, че невронът притежава праг на възбудимостта, отвъд който предава импулса, а под който го задържа. В кората на главния мозък са натъпкани приблизително четиридесет хиляди неврони на квадратен сантиметър и по такъв начин, че всеки от тях притежава поне няколкостотин синаптични връзки с останалите наоколо. Във всеки определен момент някои от тях могат да са под нивото на праговата си възбудимост, докато други да са в състоянието, което сър Джон Екълс някога определил като „критично равновесие“ — готови да изстрелят импулс. Достатъчно е само един от тях да премине над прага и ще повлече със себе си от няколкостотин до няколко хиляди неврони в рамките на двадесет милисекунди. Целта на импулсното поле била да предизвика подобно въздействие в мозъка на оператора — в относително занижени мащаби — за да му позволи да възприеме с максимална точност онова, което става в ума на Палача. И обратното. Палача също трябвало да разполага с подобен механизъм. Смятали, че това ще спомогне за неговото по-бързо очовечаване — един вид, ще му позволи да изпита чувства като лоялност и прочие.

— Смяташ ли, че това по някакъв начин може да е допринесло за последващия му провал?

— Напълно възможно. Кой би могъл да каже със сигурност? Все пак, ако питаш за моето мнение, то отговорът е — да. Но това е само едно предположение.

— А-ха — произнесе замислено той. — Да кажеш нещо за физическите му способности?

— Антропоморфична конструкция — продължих, — първо, защото по време на обучението го управлявали по телефакторен път и второ — заради психологическите причини, които изброих. Палача естествено можел да управлява сам своя малък кораб. Всякакви животоподдържащи системи естествено били напълно излишни. Както той, така и корабът му се захранвали от миниатюрни термоядрени реактори, така че въпросът с енергийното обезпечаване отпада. Способност за саморемонтиране. Възможност да осъществява широка гама от сложни тестове и измервания, да извършва наблюдения, да оформя доклади, да заучава нов материал и да излъчва събраната информация на Земята. Способност да оцелява дори в най-враждебното и сурово обкръжение. В интерес на истината дори се нуждаел от по-малко енергия на външните планети — там работата на охлаждащата инсталация, поддържаща постоянна свръхниска температура на мозъка, била облекчена.

— А силата му?

— Не помня точните данни. Някъде двайсетина пъти над обичайните човешки способности в тежкоатлетически показатели като вдигане и изтласкване.

— Изпратили го да изследва Йо, а сетне го прехвърлили на Европа.

— Аха.

— После започнал да се държи странно, тъкмо когато си помислили, че вече е навлязъл в работата.

— И аз това съм чувал — кимнах.

— Отказал да изпълни нареждането да изучава Калисто и се насочил право към Уран.

— Точно така. Трябва да ти призная, че съм чел доклада преди доста години…

— Някъде там нещата съвсем се влошили. Настъпили продължителни периоди на мълчание, прекъсвани от безпорядъчни емисии. След като понаучих още неща за конструкцията ми, започвам да си мисля, че поведението му е била като на човек, който губи здрава почва под краката си.

— Нещо подобно, наистина.

— Все пак успял да се вземе в ръце, макар и за кратко. Кацнал на Титания и започнал да изпраща доклади от наблюденията си. Ала и това не продължило дълго. Скоро пак взел да става ирационален, съобщил, че предприема прехвърляне на самия Уран и с това се приключило. Повече нито думичка. Благодарение на поясненията ти вече разбирам защо психиатърът в командния център на Земята е бил съвсем сигурен, че никога вече няма да си възвърне нормалната функция.

— Виж, това последното не го знаех.

— Аз ти го казвам.

Свих рамене.

— Както и да е — всичко това е било преди двайсетина години — може и да съм забравил някои подробности.

— Преди два дни корабът на Палача се е приземил — или разбил, все още уточняваме кое от двете — в Мексиканския залив.

Опулих се в него.

— Когато най-сетне го достигнали — продължи Дон, — бил празен.

— Не разбирам.

— Вчера сутринта, реставраторът Мани Бърнс бил открит мъртъв в своя офис, в Мейсън Сен-Мишел, Ню Орлиънс.

— Все още не виждам връз…

— Мани Бърнс е един от четиримата оператори, които са програмирали — пардон, „учили“ — Палача.

Над яхтата се спусна тишина, която провлачи своя търбух по палубата.

— Съвпадение…? — подех накрая аз.

— Моят клиент не смята.

— И кой е твоят клиент?

— Един от тримата останали живи членове на групата. Той е убеден, че Палача се е завърнал на земята за да убие бившите си оператори.

— Запознавал ли е с опасенията си своите някогашни началници?

— Не.

— Защо?

— Защото това ще е свързано с необходимостта да им съобщи причината за тези опасения.

— Която е…?

— Не желае да я разкрие дори пред мен.

— И как тогава смята, че ще си свършиш работата?

— Каза ми съвсем точно какво трябва да свърша. Иска две неща, нито едно от които не налага детайлно познаване на историята. Иска да бъде обзаведен с комплект кадърни телохранители и иска някой да открие и обезвреди Палача. Вече се погрижих за първото.

— А второто смяташ да оставиш на мен?

— Позна. Ти току що потвърди мнението ми, че си най-подходящ за тази работа.

— Разбирам. Даваш ли си сметка, че ако онова нещо действително е разумно, исканото от мен ще се равнява на убийство? А дори и да не е, пак става дума за унищожаване на ценна държавна собственост.

— Ти кое от двете смяташ, че е?

— Както и да го гледам, все е работа.

— Взимаш ли я?

— Необходими са ми още факти, преди да реша. Като например, кой е твоят клиент? Кои са другите оператори? Къде живеят? С какво се занимават? Какво…

Той вдигна ръка.

— Започвам: нашият клиент е многоуважаемият Джеси Брокдън, старши сенатор от Уисконсин. Върху казаното до тук, естествено тегне една дума — поверително.

Кимнах.

— Сега вече си спомням, че наистина участваше в космическата програма, преди да се захване с политиката. Не знаех разбира се подробностите. Защо не поиска помощ от правителството…?

— За да я получи, ще трябва да им разкрие нещо, за което очевидно не желае да говори. Може би защото ще навреди на кариерата му. Честно казано, не зная. Важното е, че той не иска тях, а нас.

Кимнах повторно.

— Ами другите? И те ли предпочитат нас?

— Ни най-малко. Категорично отказват да се подпишат под апела на Брокдън. Изглежда го мислят за малко налудничав.

— И как са взаимоотношенията им в наши дни?

— Живеят в различни части на страната и не са се виждали от години. Чуват се от време на време.

— Доста хлъзгава почва за сигурни заключения, не смяташ ли?

— Един от тях е психиатърът.

— Охо! И кой по-точно?

— Името й е Лейла Такъри. Живее в Сейнт Луис. Работи в тамошната държавна болница.

— Значи никой от тях не е останал на федерална служба, така ли?

— Така изглежда. Брокдън се свързал с тях веднага щом чул за Палача. По това време е бил във Вашингтон. Като стигнала информацията до него, постарал се да я потули. Опитал се да се свърже с останалите и тогава научил за убийството на Бърнс. След това ме потърси, настоявайки да поема под крилото си всички. Другите обаче не искаха и да чуят. Доктор Такъри например заяви по време на разговора ни, че Брокдън — съвсем правилно — бил човек на смъртно легло.

— Какво му има?

— Болен е от рак. В гръбначния мозък. Нищо не могат да направят, та са го оставили да си дълбае там. Той ми каза, че му били нужни не повече от шест месеца, за да прокара някакъв изключително важен законопроект — указ за реабилитация на престъпниците. Трябва да призная, че наистина ми звучеше малко налудничаво, докато дрънкаше за това. Сигурно е нормално за хора като него. Освен това доктор Такъри бе абсолютно сигурна, че убийството на Бърнс нямало нищо общо с Палача. Според нея това било най-обикновена кражба с взлом, престъпникът бил изненадан и в паниката си действал с прекомерно насилие.

— Значи тя не се страхува от Палача?

— Заяви, че познавала по-добре от всеки друг ума му и ни най-малко не била загрижена.

— А какво смята другият оператор?

— Той пък каза, че можело доктор Такъри наистина да познава по-добре от всеки друга ума му, но той знаел всичко за неговия мозък. Затова също не се безпокоял.

— И какво значи това?

— Дейвид Фантрис е инженер-консултант — специалности електроника, кибернетика. Пряк участник в създаването на Палача.

Станах и се подредих пред кафеварката. Вярно, че не горях от непреодолимо желание да се тъпча с кафе точно в този момент. Просто трябваше да прикрия изненадата си, защото на времето бях работил заедно с Дейвид @Фентрис. Още преди да се захване с космическата програма.

Близо петнайсетима години по-стар от мен, Дейв бе един от хората, с които започнахме проекта за информационна банка. Повечето от нас в онези времена все още преодоляваха съмненията си, докато Дейв вече кипеше от неудържим ентусиазъм. Среден на ръст, с къдрава посивяла по слепоочията коса, сиви очи зад дебелите лещи на очила с рогови рамки, неизменно циркулиращ между състоянията на тотална заангажираност и трескаво безумие, той имаше навика да се изразява в някаква полузагадъчна форма, която те караше да го смяташ за важен член на онова племе от новоизгряващи служители, които бързо придобиваха авторитет и власт с помощта на умело интриганство и ловки политически маневри. Достатъчно е да го послушаш само няколко минути обаче и вече си готов да промениш първоначалното си мнение и дори да изпиташ възхищение за умението му да схематизира и опростява проблемите. Някъде към края на изложението му започваш да се питаш как не си видял всичко това по-рано и какво търси човек като него на толкова нисък пост. По-късно започваш да забелязваш, че изчерпи ли се ентусиазмът му, на негово място идва меланхолия. И макар прекомерният ентусиазъм да е подходящ при краткотрайни проекти, по-продължителните начинания обикновено изискват уравновесеност. Аз самият не бях особено изненадан, че Дейв е само консултант.

Основният въпрос естествено беше: ще си спомни ли той за мен? Вярно, че сега изглеждах променен, по-зрял, надявах се, а и маниерите ми сигурно бяха различни. Ще е достатъчно ли това, ако се наложи среща в хода на предстоящата работа? Умът зад онези дебели рогови очила можеше да извършва удивително много неща, разполагайки със съвсем минимална информация.

— Той къде живее? — попитах.

— В Мемфис. Това какво значение има?

— Просто се опитвам да разположа знаменцата по картата. Сенатор Брокдън още ли е във Вашингтон?

— Не. Върнал се е в Уисконсин и в този момент трябва да се е сврял в някаква вила в северната част на щата. Четирима от моите хора са с него.

— Ясно.

Долях ново кафе в чашите и седнах. Честно казано случаят хич не ми се нравеше. Все още се колебаех как най-меко да откажа на Дейв. Напоследък задачите, които ми възлагаше, се бяха превърнали във важна част от живота ми, а последната не изглеждаше ни най-малко рутинна. Реших да потърся някои очевидни пропуски и да го убедя, че в случая е достатъчна и охраната, с която вече се е заел.

— Не ти ли се струва странно — попитах го аз, — че само Брокдън се бои от онзи механизъм.

— Аха.

— …И че не съобщава причината.

— Вярно.

— …като прибавим състоянието му и заключението на докторката за влиянието, което то има върху неговия разсъдък.

— Никога не съм се съмнявал, че е малко невротичен — призна Дон. — Виж това.

Той се пресегна към сакото си и измъкна от джоба тънък свитък листа. Прелисти ги и извади една страница, която ми подаде.

Беше листче от бележник, върху което бе надраскано със забързан и нервен почерк: „Дон, трябва на всяка цена да те видя. Чудовището на Франкенщайн се е върнало от преизподнята, в която го запратихме и ме търси. Цялата проклета вселена се опитва да ме изпече на шиш. Обади ми се между 8 и 10 часа. Джес.“

Кимнах, понечих да го върна, после реших да проверя какво има от другата страна. Нищо. Да пропадне в дън земя цялата тази тъпа история!

Макар и неохотно надигнах чашата и сръбнах кафе. Имаше нещо, което не ми даваше покой още в самото начало. Джеси Брокдън бе член на комитета, който отговаряше за програмата за Централна Информационна Банка. Спомних си, че този комитет трябваше да работи по цял пакет от предложения за реформи и реорганизации в проекта. Не можех да се сетя само какво точно бяха възложили на Брокдън, но както и да е. Нещата отдавна бяха излезли под контрол, а и онова, което сега ме безпокоеше, бе истинското чудовище… все пак, какво ще стане, ако вземат да го убият и изведнъж се окаже, че проектът боксува на място?…

Сръбнах си още малко от кафето и запалих нова цигара.

Имаше начин да се захвана със случая без дори да се срещам с Дейв. Можех да поговоря с Лейла Такъри, да се поразровя във фактите около убийството на Бърнс, да събера допълнителни сведения, включително и за онзи кораб в залива… дори да намеря решение на загадката, без въобще да зървам очите на Дейв.

— Имаш ли техническите данни на Палача? — вдигнах вежди.

— Тук са.

Подаде ми ги.

— Полицейският доклад за убийството на Бърнс?

— Заповядай.

— Местонахождението на всеки един от въвлечените в играта и по малко от биографията им?

— Веднага.

— Мястото или местата, където бих могъл да те открия през следващите няколко дни — по всяко време на денонощието? Ще имам нужда от известна координация.

Той се усмихна и извади химикалката.

— Радвам се да те видя на борда.

Протегнах ръка и чукнах с пръст стъклото на барометъра. Сетне поклатих глава.

Събуди ме телефонен звън. Прекосих почти механично стаята и включих говорителя.

— Да?

— Господин Дони? Часът е осем.

— Благодаря.

Свлякох се в креслото. Аз съм от хората, които се пробуждат трудно. Всяка сутрин ми е необходим поне половин час докато вляза в крак с действителността. В началото естествено се пробуждат първичните желания. Протегнах схванатия си крайник и ударих един от клавишите. Изграках желанието си за закуска и обилна доза кафе и един любезен глас потвърди, че е прието. Трийсет минути по-късно вече се влачех из стаята малко по-бодро. Време беше да се захващам за работа.

В добавка към обичайния сутрешен недостиг на адреналин и ниско кръвнозахарно ниво, почти не бях спал през изминалата нощ. Бях пуснал кепенци веднага щом Дон си тръгна — натъпках джобовете си с разни полезни неща, напуснах борда на „Протеус“, взех такси до летището и със следващия полет се върнах тук, в Сейнт Луис. Пристигнах в малките часове. По време на полета не можах да мигна, непрестанно мислех за случая и се чудех коя ще е най-подходящата тактика за разговора с Лейла Такъри. Когато пристигнах, наех стая в мотела на летището, оставих бележка да ме събудят на сутринта и издъхнах в леглото.

Докато закусвах, прегледах информацията, която ми бе оставил Дон.

Лейла Такъри, четиридесет и шест годишна, понастоящем живееше сама, след като се бе развела с втория си съпруг преди близо две години. Апартаментът й бе съвсем близо до болницата, където работеше. Към извадката от архива бе добавена и снимка, на която изглеждаше поне с десет години по-млада. Брюнетка, със светли очи, телесно съвсем близо до границата между поносимата пълнота и начеващата затлъстялост, с някакви смешни очила, закичени ниско на носа. Беше публикувала внушителен брой книги и статии, чийто заглавия гъмжаха от думички като „алиенация“, „роля“, „доклад“, „социален контекст“, и още алиенации.

Не разполагах с достатъчно време за да разработя щателно легендата си. Щях да мина само с име и лаконична история. Сигурно повече нямаше и да ми е нужно. В подобни условия най-добре е да се придържаш максимално към истината.

Взех автобус да сградата, където живееше. Не се обадих предварително, защото е най-лесно да откажеш на непознат по телефона.

Според данните от архива днес й беше ден за сеанс с група пациенти в дома й. Замисълът, доколкото можех да предположа, е да се откъснат нещастните болни от отблъскващата среда в института и да се срещат в домашно обкръжение и прочие. Не ми беше необходимо чак толкова много от личното й време — за всичко, което ме интересуваше, можех да се обръщам към Дон — пък и сигурен бях, че срещите й с него са понижили прага на нейната раздразнителност.

Тъкмо бях открил звънеца с името й и номера на апартамента във фоайето, когато една възрастна жена ме подмина и отключи вратата. Погледна ме въпросително, преди да затвори и аз побързах да се шмугна край нея, като кимнах с благодарност — без да звъня. Отново личният контакт, нали разбирате.

Взех асансьора до втория етаж, открих вратата с името й и почуках. Готвех се да го повторя, когато вратата се открехна — съвсем лекичко.

— Да? — попита ме жената отсреща и аз промених оценката си относно възрастта на снимката. Изглеждаше съвсем същата.

— Доктор Такъри — рекох аз, — името ми е Дони. Разчитам на вашата помощ за един проблем.

— Какъв проблем?

— Той включва механизъм наричан Палача.

Тя въздъхна и ме погледна кисело. Почука с нокът по вратата.

— Изминах доста път, но сигурно ще се отървете лесно от мен. Ще ви задам само няколко въпроса.

— Вие на държавна служба ли сте?

— Не.

— Да не работите за Брокдън?

— Не, нещо друго.

— Е, добре — предаде се тя. — Само че в момента имам групов сеанс. Ще продължи поне още час. Ако нямате нищо против, изчакайте долу във фоайето. Ще ви повикам като свърша.

— Чудесно — кимнах. — Благодаря.

Тя също кимна и хлопна вратата. Намерих стълбището и заслизах надолу.

Цигара по-късно реших, че дяволът винаги намира работа на безделниците и му благодарих за предложението. Върнах се на входа на фоайето. Без да излизам, през прозореца прочетох имената на неколцина от останалите живущи в блока. Качих се обратно и почуках на една от вратите. Още преди да се отвори измъкнах от джоба си бележник и писалка и ги хванах така, че да се виждат.

— Да?

Ниска, на около петдесет, любопитна.

— Госпожо Глънц, името ми е Стивън Фостър. Извършвам проучване за Североамериканската Потребителска Лига. Бих желал да заплатя няколко минути от вашето време, срещу отговори на въпроси относно продуктите, които употребявате.

— Какво — ще ми платите?

— Да, мадам. Десет долара. За не повече от дузина въпроси. Ще ни отнеме най-много две минутки.

— Ами добре. — Тя разтвори широко вратата. — Защо не влезете?

— Не, благодаря ви. Разговорът ни ще бъде толкова кратък, че наистина не си заслужава. Първият ми въпрос е за перилните препарати…

Десет минути по-късно седях отново във фоайето. Бях добавил десетте долара за интервюто към общата сметка от разследването. Когато някой случай е пълен с непредвидености, които налагат често да сменям тактиката, предпочитам да разполагам със свои собствени източници на информация. Колкото повече, толкова по-добре.

Измина още четвърт час, преди да се отвори вратата на асансьора. Отвътре излязоха двама младежи и мъж на средна възраст, доста жизнерадостни и весели, обсъждащи през смях нещо.

Най-възрастният от тях ме доближи и кимна.

— Вие ли сте онзи, който чака за среща доктор Такъри?

— Познахте.

— Тя каза да се качвате.

— Мерси.

Изминах краткия път до вратата й. Отвори ми на първото почукване, кимна мълчаливо и ме въведе в просторна гостна, където ме настани на удобен фотьойл.

— Желаете ли чашка кафе? Ей сега го направих.

— Ще ви бъда искрено благодарен.

След минутка кафето димеше в чашата пред мен. Сръбнах от него, без да се пресягам към захарта и сметаната.

— Одеве ме заинтригувахте — поде тя. — Разкажете сега за вашия проблем.

— Готово. Както научих, един телефакторен механизъм, познат с прозвището Палача, който вероятно притежавал изкуствен интелект, се завърнал на Земята…

— Хипотетично — прекъсна ме тя. — Освен ако не знаете нещо, което не ми е известно. На мен ми казаха, че корабът на Палача навлязъл в атмосферата и се разбил в Мексиканския залив. Няма сигурни сведения да е бил обитаван.

— Но това е най-логичното заключение.

— Точно толкова логично ми изглежда Палача да е изпратил кораба за среща със Земята преди много години, а след достигане на определената орбита съдът по невнимание или поради грешка да е навлязъл в атмосферата и да се е разбил.

— И защо ще връща кораба без да се качва на него?

— Преди да ви отговоря, ще ми се да науча причината за вашето любопитство. Да не сте журналист?

— Не. Аз съм писател — занимавам се с популяризация на достиженията в науката и техниката. Но в конкретния случай не става дума за публикация. Поръчаха ми да напиша доклад за психологическия профил на това нещо.

— И кой го направи?

— Частен поръчител. Искат да знаят какво може да влияе върху неговите мисловни процеси и какво ще е най-вероятното му поведение — в случай, че наистина се е върнал. ПРеди да се свържа с вас естествено се порових из библиотеката и между другото научих, че ядрото на неговата „личност“ е изградено от мисловни образци на четиримата оператори. Реших, че ще е най-добре ако се срещна лично с операторите и получа впечатления и мнения от първа ръка. По очевидни причини първо се спрях на вас.

Тя кимна.

— Онзи ден ми се обади някакъв господин Уолш. Каза, че бил нает от сенатор Брокдън.

— Виж ти? Сенатор Брокдън също е в списъка на предстоящите ми срещи. Както и Дейвид Фентрис.

— Чухте ли за Мани Бърнс?

— Аха. Какво нещастие.

— Този случай направо подлуди Джеси. Напоследък той — как да се изразя? — се беше вкопчил със зъби и нокти в живота, опитвайки се да постигне толкова много неща за времето, което му остава. За него всяка секунда е безценна. Сигурно усеща във врата си диханието на старицата с дългата бяла нощница. А после и този кораб се върна и един от нас го убиха. На всички ни е известно за немотивираното поведение на Палача през последните часове преди да замлъкне. Джеси намира във всичко това някаква взаимовръзка и в състоянието, в което се намира, съвсем естествено е да бъде мнителен. Няма нищо лошо човек да му го каже в очите, стига това да го върне в нормалните релси.

— Значи според вас не съществува никаква заплаха?

— Ни най-малка. Аз бях последният човек, който мониторираше Палача, преди да бъде преустановена връзката и зная точно какво се е случило. Първото, на което са го учили, е координация на възприятията и двигателната активност. За целта бяха прехвърляни готови поведенчески модели от умовете на неговите оператори, които в началото за него са били твърде сложни. Представете си някое дете, което е научило на изуст „Гетисбъргското обръщение“^[2]. То е там вътре, в главата му. Някой ден може дори да оцени значението му. Би могло дори да го вдъхнови за някакви изследвания. Но първо детето трябва да порасне. Представете си сега, че същото това дете притежава огромен брой противоречащи си мисловни модели — спомени, манталитет, пристрастия — които за момента могат да му се сторят най-много отегчителни. Добавете няколко години съзряване — без да забравяте, че всички тези модели произлизат от четири различни личности и всеки един от тях има далеч по-могъщо влияние от думите на която и да било реч и че са украсени със съответните емоционални тоналности. Опитайте се сега да си представите размера на окончателния конфликт, противоречието и объркването, произлизащо от опита да си едновременно четирима души…

— Защо не са помислили предварително за това?

— Ах! — въздъхна тя и се усмихна. — В началото никой не си е давал сметка за необятните възможности на невристорния мозък. Решили операторите да въвеждат информацията в линейна зависимост, което да продължава докато се достигне определена критична маса, кореспондираща с конструирането на модел или картина на света, която след това да послужи за отправна точка при оформянето на собствения ум на Палача. Вероятно по такъв начин е бил заченат разумът му.

Това, което в действителност се случи може да се нарече „феномен на отпечатването“. Върху основната матрица се бяха наслоили някои вторични характеристични черти на операторите, които често нямаха нищо общо с търсения резултат. Не го установили, защото в началото тези характеристики съществували в нефункционално състояние. Останали латентни до момента, когато умът се развил достатъчно, за да е в състояние да ги разбира. Тогава вече беше твърде късно. Изведнъж той се сдобил с четири различни личности и бил напълно неспособен да ги координира. Опитите да открие компромисно решение го довеждаха до шизоидни реакции, опитите да ги интегрира предизвикваха кататонни пристъпи. Палача започна да циркулира между тези две алтернативи без никакви видими признаци за прекъсване. А след това изпадна в мълчание. Почувствах, че пропада надолу в нещо като еквивалент на епилептичен припадък. Силното разрастване на възбудните огнища в магнитната база на мозъка му вероятно е довело до изтриване на огромни участъци със запаметена информация, което по аналогия при хората причинява смърт, или идиотия.

— До тук всичко ми е ясно — рекох. — Ако съм ви разбрал правило, съществуват две възможни решения — или рано или късно ще бъде осъществена успешна интеграция на материала, заимстван от различните съзнания, или пациентът развива шизофрения. Какво ще е според вас поведението им при всеки един от тези два изхода?

— Щом настоявате, ще ви кажа. Аз мисля, че съществуват известни физически ограничения пред възможността многоличностната структура да се съхрани продължително време. Все пак, ако това стане, вероятно в края на краищата ще се появи една нова личност, която носи белезите на онези, които е наследила. Положението е съвсем различно от класическото раздвояване на личността при шизофрениците, където допълнителната личност, или личности, в никакъв случай не са отражения или копия на действително съществували хора, които притежават известна автономност. В случая споменатите копия биха могли да продължат своето развитие, да дегенерират и дори да влязат в неразрешим конфликт помежду си, който би довел до унищожаването на един или няколко от тях. С други думи, невъзможно е да се предскаже как точно биха се развили събитията.

— Ще позволите ли аз да опитам?

— Слушам ви.

— След първоначалния период на объркване Палача намира начин да поеме командуването над тях. Той побеждава четириглавия змей, който го яде отвътре, ала в хода на сражението натрупва непреодолима омраза към действителните личности, виновни за душевния му смут. За да се освободи напълно от призраците, решава да се завърне тук и да ги унищожи.

Тя се усмихна.

— Виждам, че се отказвате от идеята за „жизнеспособна шизофрения“ и с лекота се прехвърляте на предположението, че е извоювал пълна независимост. Само че това са две съвършено различни положения — независимо по какъв начин дърпате конците.

— Добре, приемам обвинението. Все пак, какво мислите за предположението ми?

— Вие твърдите, че ако Палача преодолее вътрешната си криза, той ще почувства омраза към нас. Струва ми се, че това е доста непристоен опит да се повика духа на покойния Зигмунд Фройд — Едип и Електра събрани в едно същество, кипящи от желание да изтребят родителите си — първопричинители на всички техни страхове, тревоги, недъзи — пламтели и в юношеската душа на Палача, още когато бил в съвсем беззащитна фаза на своето развитие. Дори Фройд тук би се затруднил да постави диагнозата. Как да го наречем?

— Защо не „Хермарциев комплекс“?

— „Хермарциев“?

— Обединих имената на Хермафродит и нимфата Салмация така, както те са обединили телата си. Подобно същество трябва да притежава четирима родители, срещу които да се бори.

— Хитро — засмя се тя. — Не зная каква друга полза има от свободните изкуства, освен да поднасят подобни метафори тогава, когато възникне нуждата от тях. Само че точно тази е прекалено антропоморфична. Но вие искахте да чуете мнението ми. Е, добре. Ако Палача наистина успее да преодолее споменатата душевна криза, това ще се дължи единствено и само на съществената разлика между невристорния и човешкия мозък. Опирайки се на професионалния си опит смея да заявя, че човекът не е в състояние да преодолее подобна криза без да пострада психически. Ако Палача наистина се е справил, това означава, че в края на краищата е разрешил всички противоречия и конфликти, задържайки или възвръщайки пълния си контрол върху ситуацията по такъв начин, че онова, което е се е получило накрая, най-малкото може да се определи като омраза. Страхът, несигурността и всички останали подобни емоционални състояния, които обичайно подхранват омразата, щяха да бъдат анализирани, смлени и превърнати в нещо далеч по-полезно. Можеше и да остане някакъв намек за неприязън, който да предизвика желанието за самодоказване и самоутвърждаване. Ето ви една възможна причина за връщането на кораба.

— Значи според вас, ако Палача съществува като мислеща личност днес, това е единственото възможно отношение към неговите бивши оператори — и той няма да желае нищо повече от тях?

— Съвършено правилно. Съжалявам за краха на „Хермарциевия комплекс“. Но в този случай трябва да се вглеждаме в разума, а не в психиката. И там виждаме две неща: шизофренията би го унищожила, успешното решаване на проблемите прави невъзможно отмъщението. И в двата случая няма за какво да се безпокоим.

Как да поставя по-деликатно въпроса? Реших, че няма начин.

— Всичко това е чудесно — подех аз, — поне досега. Но ако се отърсим за миг от чисто физиологичната и чисто физическата компоненти, възможно ли е да съществува конкретна причина, която да подтиква Палача към желанието да ви унищожи — с други думи, говорим за добрия стар мотив за убийство, основаващ се по-скоро на случки и инциденти, отколкото на някакви нематериални мисловни конфронтации?

Лицето й изглеждаше непроницаемо, но и не очаквах да е другояче, имайки пред вид професионалната й заангажираност.

— Какви инциденти? — попита тя.

— Представа нямам. Затова и попитах.

Тя поклати глава.

— Боя се, че не ви разбирам.

— Е, тогава, време е да приключваме — въздъхнах аз. — Нямам повече въпроси.

Тя кимна.

— Аз също нямам какво повече да ви кажа.

Допих кафето и оставих чашката в чинията.

— Благодаря ви — рекох, — за времето, което ми отделихте и за кафето. Бяхте много любезна.

Надигнах се. Тя направи същото.

— Сега какво ще правите? — попита ме.

— Още не съм решил. Щеше ми се да изпипам добре този доклад. Вие имате ли някакви предположения?

— Струва ми се, че ви запознах с единственото възможно и вярно тълкуване на фактите.

— Значи не мислите, че Дейвид Фентрис би могъл да гледа на нещата по друг начин?

Тя изсумтя, сетне въздъхна.

— Не. Не мисля, че от него ще чуете нещо полезно.

— Какво искате да кажете? По начина, по който се изразихте…

— Зная. Не това, което си помислихте. Някои хора намират утеха в религията. Други… Вие знаете. Други я преоткриват във втората половина от живота си и се нахвърлят върху нея със стръв. Те не я използват по начина, по който е прието. Допускат я до най-съкровените си местенца.

Тя вдигна глава и потърси реакция по лицето ми.

— Може и така да е — рекох. — И без това не бях напълно уверен, че трябва да се срещам с него. Вие обаче подпалихте любопитството ми. Как може религията да въздейства на инженерството?

— Разговарях с него веднага след като Джеси ни съобщи новината за катастрофиралия кораб. Имам чувството, че той винаги е гледал на опитите да създадем изкуствен интелект като на недопустима намеса в сферата на Всемогъщия. За него бе съвсем естествено нашето отроче да полудее — като рожба на по природа несъвършения човек. Изглежда е намерил за напълно естествено, че Палача се е завърнал за да отмъсти на създателите си — един вид, той е ръката на Божието правосъдие.

— Ами! — изненадах се аз.

Тя се усмихна отново. Отвърнах й със същото.

— Да — кимна. — Но може и да съм го хванала в лошо настроение. Защо не опитате сам?

Нещо ме накара да поклатя отрицателно глава — имаше значителна разлика между представата, която тя бе създала за Дейв, моите лични спомени и онова, което според Дон бил заявил Дейв — че не се безпокоял от нищо защото познавал най-добре мозъка му. Някъде между всичко това лежеше нещо, което ми се струваше, че трябва да зная, или час по-скоро да науча, стига да положа макар и минимални усилия.

— Засега и това ми стига — произнесох с решителен глас. — В края на краищата, от мен се иска да пиша за психологическата страна на нещата, а не за механичната — камо ли за теологичната. Ужасно много ми помогнахте. Благодаря ви отново.

Усмивката не слезе от лицето й докато ме изпращаше до вратата.

— Ако не ви представлява затруднение — рече ми, когато прекрачих прага, — бих желала да узная как е свършила цялата тази история. Стига да се случи нещо интересно, разбира се.

— Връзката ми със случая приключва с доклада, с който възнамерявам да се захвана незабавно. Все пак, може и да получа допълнителна информация.

— Имате ли ми номера…?

— Вероятно, но…

Нямаше как, записах го, макар наистина да го имах — точно под отговора на госпожа Глънц за перилните препарати.

Следвайки предварително обмисления график поех направо към летището, открих подходящ полет за Мемфис, запазих място и бях последният, който се качи на борда. Нямах време дори да се върна в мотела. Не че това имаше особено значение. Случайно, или не, докторката-закрилница на нещастните луди ме бе убедила, че следващият, който трябва да видя е Дейвид Фентрис — проклет да бъде. Имах несъзнателното усещане, че Лейла Такъри не ми бе казала цялата истина. Налагаше се да поема риска и собственолично да се убедя за душевните промени на Дейв, които така образно бе обрисувала одеве. Струваше ми се — пак не знаех защо — че може да имат някаква връзка с Палача.

Когато се приземихме беше хладен и навъсен следобед. Хванах първото срещнато такси и незабавно се насочих към офиса на Дейв.

Докато навлизахме в града, завладя ме усещането за надвисваща буря. На запад продължаваше да се струпва тъмна стена от облаци. По-късно, докато стоях пред сградата, където се помещаваше офисът на Дейв, първите едри дъждовни капки започнаха да плющят лениво по мръсната тухлена фасада. Доста вода ще й и нужна, докато се измие, реших аз, преди да хлътна във входа. Все си мислех, че няма да изпадне толкова низко.

Портиерът ме упъти, асансьорът ме издигна, а краката ми сами изминаха остатъка от пътя до вратата на офиса. Почуках. След известно време почуках отново. Пак нищо. Опитах трети път, сетне натиснах лекичко дръжката, за да установя, че е отворено. Влязох.

Озовах се в малка празна чакалня, застлана със зелен килим. Пресякох я и надникнах зад паравана, който я затваряше от другата страна.

Мъжът седеше с гръб към мен. Почуках с пръст по паравана. Той ме чу и се обърна.

— Да?

Очите ни се срещнаха, неговите все още бяха обрамчени с рогови рамки и също толкова живи — само лещите бяха по-дебели и бузите малко по-хлътнали.

Въпросът му остана да виси във въздуха и нищо в изражението му не подсказваше, че ме е познал. Беше се привел над някаква папка с чертежи. С периферното си зрение регистрирах метално кошче за боклук, кварц, порцелан и стъкло подредени върху ниската масичка.

— Казвам се Дони, Джон Дони — рекох аз. — Търся Дейвид Фентрис.

— Аз съм Дейвид Фентрис.

— Приятно ми е да се запознаем — кимнах и пресякох стаята. — Сътруднича в едно разследване, свързано с проект, в който някога сте участвали…

Той се усмихна, кимна, пое ръката ми и я разтърси.

— Палача, естествено. Драго ми е да се запознаем, господин Дони.

— Да, Палача. Ще пиша доклад…

— И ви интересува мнението ми относно въпроса, колко опасен е той. Сядайте. — Той махна към един фотьойл. — Чаша чай?

— Не, благодаря.

— Не възразявате, ако аз си налея.

— Е, щом е готов…

Той пресече до масата.

— Съжалявам, нямам сметана.

— Няма значение. Как се досетихте, че става дума за Палача?

Той се ухили и ми поднесе чая.

— Ами защото той се върна. И от всичко, с което се занимавам, този факт единствено е достоен за известно безпокойство.

— Неприятно ли ще ви е, ако поговорим за него?

— Не — в известни граници.

— Какво има отвъд тях?

— Ще ви кажа, ако ги достигнем.

— Съгласен. Кажете сега — опасен ли е наистина?

— По-скоро безвреден — отвърна той. — За всички, освен за трима.

— Доскоро четирима?

— Съвсем точно.

— Но защо?

— Защото извършихме нещо, което не биваше да правим.

— И което е…?

— Първо — опитахме се да създадем изкуствен интелект.

— Че защо не е трябвало да го правите?

— Човек с име като вашето не бива да задава подобни въпроси.^[3]

Захилих се.

— Ако бях проповедник — рекох, — щях да подчертая незабавно, че в Библията не се казва нищо против опитите ви — освен ако не сте го учили на ритуални убийства.

Той поклати глава.

— Проблемът не е нито толкова прост, нито толкова очевиден. Отдавна вече не живеем във времената, когато е била написана Библията, нито пък трябва да прилагаме постулатите й толкова ревностно в нашето съвремие. Идеята ми беше далеч по-абстрактна. Говорех за гордостта, която може да изпита човек, когато се изкачи на пиедестала заедно със Създателя.

— Вие почувствахте ли я — гордостта?

— Аха.

— Сигурен ли сте, че не беше само ентусиазъм заради успешното изпълнение на един свръхамбициозен проект?

— О, и това го имаше в изобилие. Произходът му е съвсем същият.

— Аха, вярно, едно е — казват — че човекът бил създаден по образ и подобие на Създателя и съвсем друго, дето трябвало да свикне с тази мисъл. Май от това произлизаше заключението, че приликата между единия и другия в края на краищата вредяла на Божествения идеал.

— Точно това. Човекът не може да създава. Той е в състояние само да променя вида на онова, което вече съществува. Само Бог има право да твори.

— Тогава не виждам защо трябва да се безпокоите.

Той смръщи вежди.

— Не е така. Грешката ни беше, че го знаехме и въпреки това не се отказахме своевременно.

— Наистина ли мислехте така докато работихте върху проекта? Или тази идея ви хрумна по-късно?

Той продължаваше да се мръщи.

— Вече не съм съвсем сигурен.

— Щом е тъй, няма да е зле, ако някое милостиво Божество бъде така любезно да ви дари с ползата от съмнението.

Той ми отвърна с мрачна усмивка.

— Не е лошо, Джон Дони. Имам чувството обаче, че Всемогъщият вече е отсъдил и че съвсем скоро ще се простим с четири заблудени души — за нищо.

— Значи виждате в Палача нещо като ангел-отмъстител?

— Понякога. В известен смисъл. Виждам го като някой, дошъл да се разплати за дълговете.

— Хубаво, да погледнем на въпроса от друга страна. Представете си, че Палача разполага с необходимите инструменти и материали и е успял да конструира още един механизъм по свой образ и подобие. Тогава, ще го сметнете ли за виновен за същото, което ви безпокоеше?

Той поклати глава.

— Не виждам смисъл да си играем на думички, Дони. Освен това, не е изключено да греша в първоначалните си предположения. Искам да кажа, че може зад сцената да действат и други сили.

— Като например?

— Нали ви казах, че ще ви уведомя, когато наближим границата. Ето, че го сторихме.

— Хубаво де — въздъхнах аз. — Макар никак да не обичам задънените улици. А и хората, за които работя, имат чистосърдечното желание да ви окажат закрила. Те искат да спрат Палача. Надявах се, че ще ми разкриете малко повече — ако не заради вас, то поне заради другите. Те може и да не споделят философските ви възгледи, още повече сам признахте, че не е изключено да се заблуждавате. Между другото, теолозите от край време са смятали отчаянието и песимизма за грях.

Той се облегна назад и почеса замислено върха на носа си, както нерядко го правеше във времето, когато го познавах по-отблизо.

— С какво всъщност се занимавате? — попита ме не след дълго.

— Аз ли? Нали ви казах, че популяризирам науката. Ще пиша доклад за Палача, по поръчка на хората, които искат да ви пазят. Колкото е по-добър докладът ми, толкова повече шансове имат да успеят.

Той продължи да ме разглежда замислено.

— Трябва да призная, че съм чел немалко статии по тези въпроси. Но името ви не ми се струва познато.

— Защото моята главна специалност е нефтохимия и морска биология — отвърнах.

— Аха. Странно, защо са избрали точно вас, не мислите ли?

— Не зная. Сигурно защото бях под ръка, когато шефът се нуждаеше от някой за тази работа. Освен това знае, че ме бива.

Той премести поглед към дъното на стаята, където зад струпаните на една маса кашони, беше поставен компютър. Положението взе да става напечено. Реши ли да провери легендата ми и видният популяризатор на науката Джон Дони щеше да се разпадне на прах. Странно, че едва сега бе започнал да проявява подозрителност — след като почти бе готов да изповяда греховете си. Сигурно и на него му бе минала тази мисъл, защото отмести поглед от компютъра.

— Не зная как да го обясня… — промърмори той и изведнъж ужасно ми заприлича на онзи, предишния Дейв Фентрис. — По една или друга причина съм склонен да вярвам, че Палача възнамерява да премахне своите бивши оператори. Може би наистина такова е Божието решение. Нищо не може да се направи. Рано или късно той ще успее. Каквато и да е истината, аз не желая да ме поставят под чужда опека. Ако в нещо съм сбъркал, аз съм този, който трябва да вади въглените от огъня. Затова ще спра Палача собственолично — от тук — преди някой друг да пострада.

— Как?

Той кимна към лъщящия шлем.

— С това.

— Как? — повторих аз.

— Телефакторната верига на Палача все още функционира в пълна изправност. Няма как иначе, тя е неразделна част от него. Не би могъл да я прекъсне без да изключи собственото си съзнание. Достатъчно е да наближи на половин миля от тук и веригата ще се включи. Шлемът ще започне да издава тих бръмчащ звук, а индикаторната лампичка върху лицевата му страна ще премигва. Тогава аз ще го поставя и ще поема управлението на Палача. Ще го доведа тук и ще изключа мозъка му.

— И как по-точно ще го изключите?

Той посочи чертежите, които разглеждаше, когато влязох.

— Ето тук. Първо се откопчава гръдната пластина. Под нея има четири блокови елементи, които трябва да се разкачат. Тук, тук, тук и тук.

Той вдигна поглед.

— Ще трябва обаче да го извършите в строго определена последователност — рекох аз, — инак могат да се загреят прекомерно. Първо този, сетне тези два. Накрая и този.

Сивите му очи не се отделяха от моите.

— Мислех, че специалността ви е нефтохимия и морска биология.

— Никога не съм се придържал фанатично към някоя определена област — заоправдавах се аз. — Интересувам се от всички страни на науката и техниката и подразбирам от немалко нещица. Преди да намина към вас се порових из библиотеката.

— Тъй значи.

— Защо не поискате съдействие от космическата агенция? — реших да сменя темата аз. — Сигурен съм, че главният телефакторен пулт притежава достатъчно мощност и обхват за да…

— Разглобиха го още преди години. В началото останах с впечатлението, че сте на държавна служба.

Поклатих глава.

— Съжалявам, ако съм ви подвел, станало е неволно. Имам договор с една частна изследователска агенция.

— Хъм. Това ще е само Джеси. Всъщност, едва ли има значение. Кажете му, че аз ще се погрижа за всичко — по един, или друг начин.

— Представете си, че грешите за свръхестествената причина — подхвърлих аз — и сте прав за другата. Че се е върнал тук със съвсем конкретна цел — онази, за която споменахте почти мимоходом. Само дето вие не сте следващият от списъка. Щом сте толкова чувствителен на теми като вина и грях, какво ще си помислите, когато някой от останалите пострада, а вие не сте предприел нищо, за да го спасите? Няма ли по такъв начин да бъдете отговорен за смъртта му?

— Не — прекъсна ме той. — Няма да ви позволя да ме въвличате в разни хипотетични ситуации само за да преразгледам онова, в което вярвам твърдо. Каквото и да подтиква Палача към действие, аз ще съм следващият, когото ще посети. Ако не мога да го спра, значи никой няма да успее, докато не приключи с работата си.

— Откъде сте толкова сигурен, че тъкмо вие сте следващият?

— Хвърлете един поглед на картата — предложи той. — Приводнил се е в Мексиканския залив. Мани живееше точно там — в Ню Орлиънс. Напълно логично той беше първият. Палача е в състояние да се движи под водата подобно на управляемо торпедо, което превръща Мисисипи в най-предполагаемия маршрут за скришно придвижване. Ако продължим нагоре по реката ще се озовем точно тук, в Мемфис — където съм аз. Следва Лейла, още по-нагоре в Сейнт Луис. Едва след това ще мисли как да се добере до Вашингтон.

Помислих си за сенатор Брокдън, който сега сигурно беше в Уисконсин и реших, че няма да е никак трудно да стигне до него. До всеки един от тях наистина имаше лесен достъп, след като реката щеше да е основното средство за придвижване.

— Но откъде е научил за местонахожденията ви?

— Уместен въпрос — кимна той. — В определен, макар и не особено широк обхват, той е в състояние да улавя директно мозъчните ни вълни. Не зная какъв би могъл да е този обхват сега. Възможно е Палача да е конструирал свой собствен усилвател, с което да е разширил диапазона. По-простото и вероятно обяснение е, че е потърсил сведения от Централната информационна служба. Телефонни будки има навсякъде, включително и по крайбрежните улици. Може да се е промъкнал в някоя от тях късно през нощта — останалото за него е лесна работа.

— Щом е така, защо не послушате съвета ми и не се преместите далеч от реката поне за известно време — докато се уреди тази работа. Вашият Палач едва ли ще е в състояние да се прокрадва твърде дълго на суша без да бъде забелязан.

Той поклати глава.

— Ще намери начин. Той е невероятно изобретателен. Нощем, облечен с шлифер и нахлупена шапка — кой ще му обърне внимание? Не се нуждае от нищо, от което би имал нужда човек. Денем би могъл да се заравя в предварително изровена дупка и да изчаква настъпването на следващата нощ. Не съществува такова място, което да не съумее да достигне за изненадващо кратко време. Не, ще го чакам тук.

— Добре, но има едно противоречие — рекох му аз. — Ако сте прав и той наистина е Божественият Отмъстител, ще ви кажа, че според мен намерението ви да го изключите граничи с богохулство. Ако от друга страна не е, тогава излиза, че върху вас единствен пада вината задето излагате на опасност живота на останалите, като скривате информация, която би ни помогнала да им осигурим защитата, която вие не сте способен да обещаете.

Той се изсмя.

— В такъв случай ще трябва да привикна с тази моя вина — отвърна усмихнато. — Както привикнаха и те. А може би точно това заслужават, в края на краищата.

— Винаги съм смятал, че дори Бог няма право да съди хората, след като умрат — ако щете, прибавете го като още един предразсъдък към вашата колекция.

Той спря да се смее и втренчи изпитателен поглед в лицето ми.

— Намирам нещо познато в маниера ви на изразяване — и на разсъждаване. Не сме ли се срещали преди?

— Съмнявам се. Щях да си спомня.

Той поклати глава.

— Имате навика да смущавате мислите на хората по начин, който ми припомня нещо. Вие разтревожихте дори мен, господине.

— Такова беше намерението ми.

— Ще останете ли в града?

— Не.

— Дайте ми номер, където да ви открия при нужда. Ако ми хрумне още нещо, ще ви се обадя.

— Ако ще ви хрумва, по-добре да е още сега, преди да съм си тръгнал.

— Не, първо трябва да обмисля някои неща. Къде мога да ви намеря по-късно?

Дадох му номера на хотела в Сейнт Луис. Все още държах стаята там. Можех да се обаждам от време на време за сведения.

— Хубаво — произнесе той и се надигна.

Изправих се и го последвах до вратата.

— Още нещо… — рекох на раздяла.

— Да?

— Ако Палача се покаже и вие успеете да го обезвредите, ще бъдете ли така добър да ми се обадите?

— Да, разбира се.

— Благодаря ви — и успех.

Подадох му импулсивно ръка. Той е стисна и се усмихна вяло.

— Благодаря ви, господин Дони.

Следващият по ред. Следващият, следващият…

Не можех да измъкна нищо повече от Дейв, докато Лейла Такъри ми бе казала само онова, което смяташе за необходимо. Все още бе твърде рано да се свързвам с Дон — не и докато не разполагам с нещо по-съществено.

На обратния път за летището обмислих всичко, което бях научил до момента. Изглежда ранните часове на деня са най-подходящи за срещи и разговори с различни хора, докато късните часове на нощта ставаха за мръсната работа. Не ми се щеше да погубвам остатъка от деня в безделничене. Разтворих отново папката с документите и почти веднага открих следващия обект.

Мани Бърнс е имал брат, Фил. Питах се дали има смисъл да се срещам с него. Бих могъл да стигна Ню Орлиънс все още в нормален час, да чуя от него онова, което желае да ми каже, да потърся Дон за пресни новини по случая и след това да обмисля по-нататъшните си действия.

Небето бе съвсем ниско и тъмносиво. Безпокоях се да летя точно сега. Но изглежда поне за момента нямаше друг камък, под който да надникна.

Пристигнах на летището тъкмо на време за следващия полет.

Докато бързах към терминала, погледът ми срещна някакво полупознато лице в спускащата се по насрещния ескалатор тълпа. Рефлексът, запазен за подобни случаи, изглежда задейства едновременно и у двама ни, защото другият също завъртя глава и вдигна изненадано вежди. Секунда след това се изгуби. Полупознатото лице е все по-чест феномен за едно привикнало към постоянно придвижване общество. Понякога си мисля, че това е всичко, което накрая ще остане от нас: твърде слабо отличими черти, наслоени върху безкрайния поток от тела. Томас Улф, момче от малкия град отишло да живее в големия, много отдавна под натиска на подобни впечатления създал термина „хорска маса“. Полупознатият можеше да е някой, с когото съм се срещал за кратко, или дори да прилича на някой познат — подобни неща ми се бяха случвали и друг път.

Докато летях сред враждебното небе над Мемфис, мислите неусетно ме върнаха към началните години от създаването на изкуствените интелекти или ИИ, както бяха свикнали да ги наричат в бизнеса. Стане ли дума за компютри, рано или късно се захваща темата за изкуствения интелект, при това споровете често са разгорещени. Сигурно защото думи като „разум“ и „интелект“ от край време предизвикват най-различни асоциации от нематериален, сиреч духовен тип. Предполагам че причината за това се крие още в първите научни дискусии, където неизменно е присъствала възможността дори най-простите механизми да бъдат одушевени, стига разбира се да бъдат осъществени необходимите за целта процеси, или намерени най-правилните програми. Погледнато така, всичко това започва да намирисва на разни отхвърлени теории, като например витализма. От друга страна, философските битки на деветнадесети век все още бяха твърде близки до нашето съвремие, за да ги забравим или отметнем с лека ръка, а и доктрината, че животът се зачева и поддържа от някакви вездесъщи „жизнени принципи“ е доминирала твърде дълго в пре-Дарвиновата епоха и преди наследниците й да наложат на света своите механистични възгледи. Същият този витализъм някак неусетно отново излази на сцената, когато започнаха първите дискусии за изкуствения интелект в средата и края на миналия век. Имах чувството, че Дейв бе една от жертвите на това триумфално завръщане и че през всичките тези години в него е нараствала вярата, че е помогнал да бъде създаден механичен носител на някаква тайнствена одухотворена субстанция като онази, за която става дума в първите глави на Битието…

Нещата при компютрите за щастие не бяха толкова объркани и сложни, както при Палача, защото колкото и всеобхватна да е една компютърна програма, в края на краищата тя представлява само продължение на волята и представите на програмиста и в хода на нейното изпълнение машината само повтаря разумните функции, които са й били заложени, вместо да действа съобразно собствената си воля. А за най-непримиримите теоретици ще напомня, че винаги е съществувал един своеобразен теоретичен „санитарен кордон“, създаден от Гьодел с неговата демонстрация на вярната, но практически недоказуема теорема.

Виж нещата с Палача бяха коренно различни. В процеса на конструкцията му създателите бяха търсели тясна връзка с устройството на мозъка и дори — макар и в известна степен — го бяха отгледали и възпитали като човешко същество. За да стане още по-неразбираема цялата бъркотия, продължително време той бе съществувал в пряк контакт с няколко човешки умове, от които е имал възможността да черпи практически всичко — включително и искрата, която го е изстреляла по пътя към „самоутвърждаването“, което сигурно търсеше сега. Какво ли имаше в онази кутия? Някое ново съзнание? Или счупено огледало, където се отразяваха различни тъмни страни на човешката личност. И двете? Или нито едно от тях? Не можех да кажа със сигурност, но все пак се чудех, каква част от съзнанието му е наистина негова. Ясно е, че по този път Палача бе овладял много и различни полезни функции, но способен ли бе на истински човешки чувства? Можеше ли, например, да изпитва нещо като любов? Ако отговорът бе отрицателен, значи той все още бе само механичен сбор от различни умения и нито капчица от онази нематериална субстанция, която изпълваше със съдържание понятието „разум“ — неотменна част на всички дискусии за изкуствения интелект. Ако пък наистина беше способен на любов и други подобни чувства и ако аз бях на мястото на Дейв, никога не бих се измъчвал от предразсъдъци, задето съм помогнал да се появи на бял свят. Бих бил горд, макар и не така, както му се иска на него и същевременно щях да се чувствам удовлетворен.

Когато се приземихме, вечерното небе бе съвсем безоблачно. Стигнах града още преди слънцето да се скрие и не след дълго вече стоях на прага на Филип Бърнс.

На позвъняването се отзова седем-осем годишно момиченце. Фиксира ме с големите си черни очи и не промълви нито дума.

— Бих желал да говоря с господин Бърнс — рекох аз.

Тя се обърна и се скри зад ъгъла.

Минутка по-късно на вратата се показа нисък широкоплещест мъж, облечен с потник и гащета, с плешива глава, чиято кожа бе яркорозова. В лявата си ръка носеше сгънат вестник.

— Какво желаете? — почти изръмжа той.

— Касае се за брат ви — отвърнах.

— Е, и?

— Ами… ще може ли да влезем? Не ми се ще да го обсъждаме тук.

Той разтвори вратата. Но вместо да ме пусне, излезе навън.

— Ще ви изслушам тук.

— Хубаво, ще бъда кратък. Исках само да узная, дали някога ви е говорил за едно устройство, наречено Палача.

— Вие ченге ли сте?

— Не.

— Тогава какво ви интересува?

— Нает съм от една частна изследователска агенция за да издиря споменатия механизъм, който някога имал тясна връзка с проекта на вашия брат. Изглежда се намира някъде наоколо и може да бъде опасен.

— Да видя някакви документи за самоличност.

— Не ги нося със себе си.

— Името ви?

— Джон Дони.

— И си мислите, че брат ми е откраднал този механизъм, така ли? Чуйте какво ще ви кажа…

— Не. Не откраднал. Въобще не мисля, че е бил у него.

— Какво тогава?

— Този механизъм е… роботизиран. Благодарение на специалната подготовка, през която на времето е преминал, Мани е бил в състояние да го засече. Може би дори го е примамил по някакъв начин. Искам само да узная дали ви е казвал нещо по въпроса. Опитваме се да го открием.

— Брат ми беше уважаван бизнесмен и никак не ми се нравят вашите намеци. Особено сега, непосредствено след погребението му. Мисля, че ще повикам ченгетата да зададат на вас някои въпроси.

— Само минутка. Ами ако ви кажа, че ние имаме причина да смятаме, че именно този механизъм е убил брат ви?

Розовото му теме внезапно се наля с тъмночервена кръв, а челюстните му мускули се превърнаха в яко стегнати жили. Не бях подготвен за потока от неприличия, който ме заля. За миг си помислих, че ще ме удари.

— Чакайте малко — вдигнах ръка, когато той спря за да си поеме дъх. — Какво толкова казах?

— Или се подигравате с паметта на мъртвия, или сте по глупав, отколкото изглеждате!

— Да речем, че съм глупав. Кажете ми защо.

Той размаха вестника, който държеше, под носа ми, намери някаква статия и ми я тикна в лицето.

— Защото са намерили мръсника, който го е извършил! Ето защо — рече ми той.

Прочетох съобщението. Кратко, ясно, точно по темата. Днешно издание. Един от заподозрените си признал. Имало и нови улики. Държали го под стража. Кражба с взлом, само че крадецът бил заварен на местопрестъплението, нахвърлил се върху жертвата си и започнал да я блъска. Твърде силно, твърде много. Прочетох съобщението няколко пъти.

Накрая кимнах и върнах вестника.

— Вижте, съжалявам — рекох. — Наистина не знаех нищо за това.

— Махайте се от тук. Вървете си.

— Добре.

— Я почакайте.

— Какво?

— Момичето, което ви отвори, е дъщеря му.

— Наистина съжалявам.

— Аз също. Но зная със сигурност, че баща й не е прибирал проклетия ви механизъм.

Кимнах и се обърнах.

Вратата зад мен се хлопна шумно.

Вечерях, взех стая в някакъв малък хотел, поръчах си едно и се шмугнах под душа.

Нещата внезапно бяха изгубили доскорошната си неотложност. Сигурен бях, че сенатор Брокдън е бил удовлетворен от новото обяснение на инцидента и е променил първоначалната си представа за случая. Лейла Такъри вероятно щеше да ме надари с някоя усмивка от типа „нали ви казах?“, когато я навестя за да й съобщя как се развиват нещата. А и Дон сигурно щеше да се откаже от издирването на Палача, след като заплахата бе изгубила своята състоятелност. Все пак, предположих, че това ще зависи от моментното настроение на сенатора. Щом събитията се завръщаха в обичайните си коловози, твърде вероятно бе и Дон да се захване с някой нов случай. Докато се триех енергично с кърпата, установих, че неусетно съм започнал да си подсвирквам. Почти се чувствах свободен.

Малко по-късно, докато си сръбвах от чашата с напитката, която бях поръчал, обмислих идеята да му позвъня и вместо това се свързах с рецепцията на хотела в Сейнт Луис.

На екрана на видеофона се появи женско лице. Тя ме погледна усмихнато, а аз се зачудих, дали отвръща толкова ведро на всички позвънявания, или това е просто рефлекс. Сигурно никак не е лесно да сдържаш разни дребни желания като да се прозееш, да се почешеш по носа или да дъвчеш дъвка.

— Мога ли да ви услужа?

— Казвам се Дони. Държа при вас стая 106. Сега съм в друг град, но бих искал да попитам има ли някакви съобщения за мен.

— Само момент — тя погледна нещо встрани. — Да — продължи, като четеше от бележка, която държеше в ръка. — Има един запис — странното е, че е на вашето име, а е предназначен за друг.

— Така ли? И за кого?

Тя ми каза, с което подложи на изпитание самообладанието ми.

— Разбирам — рекох. — Ще го повикам малко по-късно и ще му го пусна. Благодаря ви.

Тя се усмихна отново, аз отвърнах със същото и затворих.

Значи Дейв все пак ме е разпознал… Кой друг би могъл да знае този номер и истинското ми име?

Бих могъл да изфабрикувам някакво обяснение и да я накарам да прехвърли записа. Само че се безпокоях, че при скучния живот, който води, като нищо може да се окаже неканен слушател на съобщението. Налагаше се да се върна там при първа възможност и да послушам сам това нещо, преди да го изтрия.

Сръбнах юнашка глътка от питието и придърпах към себе си папката с документите. Открих вътре номера на Дейв — имаше два номера — и изгубих петнадесет минути в напразни опити да се свържа с него. Никакъв успех.

Хубаво де. Сбогом Ню Орлиънс, сбогом душевен покой. Следващия път се свързах с летището и направих резервация. Изгълтах остатъка от питието, постегнах се малко и отново на път…

По време на по-ранните ми полети през деня бях прекарал значително време в размисли за идеите на Теилхард де Шардин^[4] за продължаването на еволюцията в царството на изкуствено създадените предмети — дело на човешка ръка — сравнявайки ги с Гьоделовите възгледи за механичната неопределеност и опитвайки се да приложа едните и другите в хода на някаква причудлива епистемологична игра към случая с Палача — задавах си разни въпроси, полемизирах, дори се надявах — надявах се, че истината е на страната на доброто и че Палача, надарено с разум същество, се е завърнал на Земята запазвайки непокътнат здравия си разсъдък, че убийството на Бърнс наистина е разкрито от полицията, както пишеше в онази статия и че в края на краищата един полузабравен и отдавна отписан експеримент на космическата програма ще се окаже триумф и ще допринесе за развитието на изследванията в тази насока… Та нали Лейла ми бе внушила мисълта за почти необятните възможности на този нов невристорен мозък… Сега обаче ми предстоеше да разреша някои лични проблеми — дори и главозамайващите философски идеи не могат да се сравнят да речем с някой зъбобол, ако се е случил точно на теб.

Ето защо прогоних всякакви мисли и разсъждения за Палача и се съсредоточих върху себе си. Действително съществуваше немалка вероятност Палача най-сетне да се е показал на хоризонта, Дейв да го е засякъл, да го е спрял — както се заканваше, че ще направи — и да е предал новината по веригата. Въпросът е, защо бе използвал моето истинско име.

Поне засега не разполагах с достатъчно информация за да планирам каквито и да било действия. Не можех да си представя, че един искрено вярващ човек като Дейв съвсем неочаквано би се захванал с шантаж. От друга страна, познавах го като личност, склонна към внезапни и ентусиазирани решения, които нерядко водеха със себе си и значителни промени. Трудно ми бе да стигна до определено становище… Все пак техническите му познания плюс детайлното познаване на програмата на информационната банка го поставяха в необичайно изгодна позиция — стига да реши да ме забърка в тази каша.

Не ми се щеше да си припомням някои от действията, които бях предприел за да запазя своето инкогнито, още по-малко бих желал да мисля за онова, което бих могъл да извърша спрямо Дейв, когото не само уважавах, но и харесвах. Ето защо отново се прехвърлих в областта на свободното теоретизиране.

Карл Манхайм мисля бе човекът, в чиято глава доста отдавна се бе родило мъдрото заключение, че радикално настроените, революционни и прогресивни мислители обикновено се придържат към механистични представи за държавното управление, докато консервативните им опоненти предпочитат растителните аналогии. Казал го е почти едно поколение преди кибернетичното и екологичното движения да си прокарат и извоюват признание сред джунглата на общественото съзнание. Имам чувството, че тези два възгледа все още са на въоръжение и в наши дни — не толкова що се отнася до държавното управление, към което ги е причислил Манхайм, колкото към някои други феномени. Съществуват немалка група хора с определено положение, които разглеждат социалните, икономически и екологични проблеми като неизправности на обществената машина, които могат да бъдат отстранени чрез най-обикновен ремонт, замяна и изхвърляне — обрисувайки по този начин една доста праволинейна картина на света, в който дори откритията не са нищо повече от нови и лъскави детайли. От другата страна пък стоят онези, които се боят да пристъпят дори крачка в която и да било посока, тъй като проследяват последствията чак до техните вторични и третични ефекти, докато те се множат и кръстосват в рамките на цялата сложна социална система. Аз самият винаги съм ненавиждал крайностите. Кибернетиците обичат да се фукат с техните множествени обратни връзки, макар че според мен никога не знаят какъв брой да използват и как точно да ги свържат, а групата на еколозите непрестанно вещае мрачни бъднини и някакви циклични движения, при които човечеството периодически щяло да се връща назад, към пещерите.

Не ще и дума, че те имат нужда едни от други, говоря за защитниците на растенията и поклонниците на механичните играчки. Ако не друго, за да се дебнат и да си подлагат крак. Понякога тежестта се прехвърля на едната, или на другата страна, но като цяло мислителите съумяват да поддържат статуквото. В едно обаче остават непроменени — в своя консерватизъм и ако нещо ме плаши, това е по-скоро непримимостта на защитниците на растителния възглед. Те са онези, които разглеждат всеобщата информационна система като вълшебен цяр за всички настоящи и бъдещи проблеми и източник за безкрайни блага. Всъщност броят на решените проблеми все още е малък, да не говорим за породените от създаването на самата програма. И докато обществото все още се нуждае от едните и от другите, лично аз винаги съм предпочитал да е по-голям броят на онези, които се грижат за социалната градина, отколкото на другите — дето все гледат да прехвърлят проблемите си върху социалната машина веднага щом й бъде заредена новата програма. Тогава и аз нямаше да се спотайвам в едно инак доста прозрачно общество, нито щях да се безпокоя, че някакъв бивш колега е разкрил истинската ми идентичност.

Хрумна ми нещо, докато се взирах в трепкащите светлинки долу… Не бях ли и аз от групата на мислителите, след като жадувах за нови промени в настоящия обществен ред, които да задоволят инак анархичната ми натура? Или бях само растение, което сънува, че е мислител? Така и не можах да открия отговора. Градината на живота никога не се ограничава само с плановете, които шепа философи посаждат за свое собствено успокоение. Може би още няколко трактора ще свършат работа.

Натиснах едно копче.

Записът се завъртя. Екранът остана пуст. Чух гласа на Дейв да пита за стая 106, после отговорът, че там нямало никой. След това той каза, че желае да остави съобщение, чрез господин Дони, но за някой друг и че господин Дони щял да разбере. Момичето го попита дали желае да включи видеоизображение. Той й каза, че може. Последва пауза. Сетне отново нейният глас, че може да започва. Все още образ нямаше. Нито говор. Чуваше се само тежкото му дишане и някакви драскащи звуци. Десет секунди. Петнадесет…

— …ме спипа — произнесе накрая той и пак повтори името ми. — Исках да ти кажа, че те познах… Не по маниерите, нито по нещо, което си казал… просто по твоя стил… на мислене и изразяване… за електрониката — и всичко останало — странното усещане, че те познавам отпреди, не ми даваше мира… и след като проверих за името ти сред публикациите по нефтохимия и морска биология… Ще ми се да узная с какво точно си се занимавал през всичките тези години… Но вече няма време за това. Все пак исках да знаеш, че… че не успя да ме заблудиш.

Последва около четвърт минута тежко дишане, което завърши с мъчителна кашлица. Сетне той продължи сподавено:

— …дрънках твърде много… и твърде бързо… няма смисъл вече… не ми достигат… силите…

Едва тогава на екрана се появи изображение. Беше се подпрял върху масата, с лице обляно в кръв. Очилата му бяха изчезнали и той мижеше късогледо пред себе си. Дясната страна на лицето му приличаше на кърваво желе, имаше огромна подутина на лявата си буза и още една на челото.

— …се промъкна зад гърба ми — продължи той все така мъчително. — Докато проверявах за теб… трябва да ти кажа какво научих… все още не зная… кой от нас е прав… Моли се за мен!

Ръцете му се сгънаха и дясната се плъзна напред по масата. Главата му се изтърколи надясно и картината угасна. Когато повторих записа забелязах, че китката му неволно бе ударила бутона за изключване.

Веднага след това изтрих записа. Съдейки по датата и часа, бил е направен само час след като го напуснах. Ако не е успял да повика помощ, преди да ме потърси, шансовете му за оцеляване изглеждаха нищожни. А дори и да е намерил сили…

Използвах обществен телефон за да набера номера на Дон, свързах се с него след известно забавяне и му съобщих, че Дейв е в тежко състояние, ако вече не си е отишъл и че трябва незабавно да изпрати линейка до офиса му. След това опитах да намеря Лейла Такъри. Оставих телефона й да звъни неприлично дълго, ала отговор нямаше. Вече взех да се питам колко време ще е необходимо на едно управляемо торпедо за да измине разстоянието от Мемфис до Сейнт Луис. Някак не горях от желание да тършувам из техническата информация на Палача, за да реша точно тази задача. Вместо това обмислих най-краткия маршрут.

Скоро бях пред входа на блока й се опитах да я извикам от домофона на входа. Отново никакъв отговор. Позвъних на госпожа Глънц. Спомних си, че от тримата, които бях потърсил за кратко „интервю“ при предишното ми идване тук тя беше най-добродушна.

— Да?

— Пак съм аз, госпожо Глънц: Стивън Фостър. Имам още няколко допълнителни въпроси във връзка с днешното интервю, които бих желал да ви задам. Ще ни отнеме само минутка.

— А, добре — рече тя. — Качете се.

Бравата взе да бръмчи, аз натиснах дръжката, пресякох фоайето и забързах нагоре. Пътем скалъпих няколко въпроса. Бях си оставил тази допълнителна вратичка за в случай, че се наложи да проникна тук без разрешението на Лейла. В повечето случаи подобни номера отиват на вятъра, но трудът си заслужава, дори ако е само веднъж.

Пет минути и половин дузина въпроси по-късно се върнах долу на втория етаж и взех да човъркам в бравата на Лейла с разни тънки инструменти, излагайки се на риска да бъда засечен.

Още половин минута по-късно намерих търсената комбинация, спрях, поставих си чифт тънки кожени ръкавици, каквито винаги нося със себе си и най-тържествено отключих вратата. Влязох вътре и побързах да я затворя зад себе си.

Тя лежеше на пода и шията й бе пречупена под неестествен ъгъл. Настолната лампа все още светеше, макар и прекатурена на една страна. Край масата се въргаляха разни дребни предмети, няколко смачкани списания, пепелник. Една от възглавниците на дивана също беше на пода. Жицата на телефона беше изскубната от стената.

Из въздуха се носеше неясно тихо бръмчене и аз се огледах, за да открия източника му.

Почти веднага забелязах мигащата светлина, която се отразяваше в стената…

Почти изтичах нататък.

Това, което видях, приличаше на преобърната метална кошница с множество кварцови, порцеланови и стъклени детайли. Въргаляше се зад облегалката на креслото, в което бях седял сутринта. Беше съвсем същото, като устройството, което бях видял в офиса на Дейв. Устройство, предназначено да предупреждава за приближаването на Палача. И — вероятно — да го управлява.

Вдигнах го и го нахлузих на главата си.

Веднъж, с помощта на един телепат, съвсем за кратко влязох във връзка с делфин, тъкмо когато композираше своята любовна песен някъде из Караибите — едно разтърсващо преживяване, което едва ли ще забравя някога. Но дори то не може да се сравни с онова, което изпитах сега.

Сходства и впечатления — лице, мярнато през запотено стъкло; шепот в някаква шумна чакалня; вибромасаж на скалпа; „Крясъкът“ на Едвард Мунш; гласът на Има Сумак, който се издига все по-високо и по-високо; топенето на снега; безлюдна улица, наблюдавана през окуляра на снайпер; усещане за невероятна физическа мощ, придружено от проприоцептивното съзнание за огромна сила, извираща от някакво централно разположено слънце, което ме подхранва с неспирни потоци от енергия; мимолетен спомен за някаква тъмна водна повърхност, по която се плъзгат черни сенки и желанието да се завърна отново на това място, да се ориентирам и да потегля на север; Мунш и Сумак, Мунш и Сумак, Мунш и Сумак… нищо.

Тишина.

Бръмченето бе утихнало, светлината угаснала. Цялото преживяване бе продължило не повече от няколко секунди. Крайно недостатъчно като време за да опитам да го поставя под контрол, въпреки че съществуваше съвсем определена посока, нещо като зелена улица, в която имах възможността да слея мислите си с неговите и да осъществя двустранен контакт. Чувствах, уверен бях, че ще съумея да пречупя на волята си онова нещо, стига да разполагам с повече време.

Свалих шлема и се приближих към Лейла.

Коленичих до нея и извърших няколко дребни проверки, резултатът от които вече ми бе известен. Като добавка към пречупения врат тя бе получила още няколко доста силни удара по главата и тялото. Вече никой не можеше да направи нищо за нея.

Сметнах, че моментът все още е подходящ за един съвсем повърхностен обиск и огледах апартамента. Не се виждаха никакви следи от взлом, но след като аз бях проникнал без особени затруднения, не виждах защо да не го стори и друг.

Намерих пешкир с подходящи размери в кухнята и увих в него шлема. Време беше отново да се свържа с Дон и да го уведомя, че космическият кораб наистина е докарал някой на Земята и че движението нагоре по реката вероятно ще бъде малко по-натоварено от обичайното.

Дон ми нареди да отнеса шлема в Уисконсин, където на летището щял да ме чака мъж на име Лари, който щял да ме прекачи на частен самолет. Така и направих. Така и стана.

Освен това научих, без да се изненадвам особено, че Дейвид Фентрис бил мъртъв.

На север времето бе започнало да застудява и от небето се стелеше сняг. Никак не бях подготвен за такова време. Лари ме успокои, че във вилата, където отивахме, имало достатъчно топли дрехи, макар че лично аз не възнамерявах да се мотая много навън. И без това Дон ме беше помолил да не се откъсвам от сенатора и да оставя на патрулите да се грижат за външния периметър. Трябвало да са четирима.

Лари се оказа добре запознат с цялата история и взе да ме разпитва какво точно се е случило според мен и дали съм виждал Палача. Не знаех колко да му разкрия и затова може би му се сторих прекалено лаконичен. Честно казано хич не ми беше до приказки.

Когато кацнахме ни посрещна Берт. Том и Клей се навъртаха пред входа на вилата и оглеждаха близките хълмове и гората. Всички бяха на средна възраст, във великолепна форма, ужасно сериозни и въоръжени до зъби. Лари ме въведе вътре и ме представи на стария.

Сенатор Брокдън седеше в масивен фотьойл в далечния ъгъл на стаята. Ако се съдеше по вътрешното разположение, същият този фотьойл доскоро бе заемал позиция непосредствено до прозореца на отсрещната стена. Краката на сенатора си почиваха върху мека сърмена възглавничка и бяха завити в топло червено одеало. Той самият носеше тъмнозелена риза, косата му беше съвсем побеляла, а очите му изпъкваха зад кръглите очила.

Не си направи труда да стане, когато влязох.

— Вие значи сте човекът — бяха думите с които ме посрещна и ми предложи ръката си. — Приятно ми е да се запознаем. Как искате да ви наричам?

— Джон ще свърши работа.

Той кимна едва забележимо на Лари и Лари се оттегли.

— Хладничко е тук. Сипи си нещо за пиене, Джон. Ей там, на рафта. — Той махна с ръка наляво. — Донеси и на мен. Два пръста бърбън във водна чаша. Само това.

Кимнах и отидох да пълня чашите.

— Сядай — той кимна към близкия фотьойл. — Но първо ми покажи какво си донесъл.

Развих импровизирания вързоп и му подадох шлема. Той отпи от чашата и я остави до себе си. Взе шлема с две ръце и започна да го разглежда, смръщил вежди. Не пропусна нито един квадратен сантиметър. Накрая го вдигна и го сложи на главата си.

— Съвсем ми пасва — ухили се той и лицето му за първи път заприлича на физиономията, която помнех от новините. Ухилен и намръщен — това бяха двете състояния, които сменяше. Нито веднъж не видях нещо по средата.

Той свали шлема и го постави на пода.

— Хубава изработка. Едно време не ни биваше за подобни неща. Какви ги дрънкам — та нали го е правил Дейвид Фантрис. Много имаше да учим от него… — Той отново надигна чашата и отпи. — Ти май си единственият, който го е използвал според предназначението му. Какво ще кажеш — върши ли работа?

— Влязох в контакт само за няколко секунди, така че не разполагам с нещо повече от почти повърхностни впечатления. Все пак имам чувството, че ако разполагах с още малко време щях да му хвана цаката.

— Какво мислиш, защо не е успял да спаси Дейв?

— В съобщението, което ми беше изпратил, споменаваше, че отвлякъл вниманието си за кратко с компютъра. Шумът му вероятно е заглушил бръмченето.

— И защо не запази това съобщение?

— Изтрих го по причини, които нямат нищо общо със случая.

— Какви причини?

— Мои лични.

Той надигна чашата, а когато я остави, лицето му бе почервеняло.

— Човек може да си създаде сериозни неприятности, като унищожава важни веществени доказателства.

— Значи и двамата имаме нещо общо, нали, сър?

Очите му намериха моите и в тях прочетох същото, каквото бях виждал в други хора, които не са ми мислели доброто. Той задържа погледа си за около четири удара на сърцето, после въздъхна и отпусна глава.

— Дон ме предупреди, че има няколко пункта, по които не позволяваш да те притискат — обяви накрая.

— Истина е.

— Бъди спокоен, не е издал нищо кой знае колко поверително. Но все пак трябваше да ми каже нещо за теб.

— Така и предполагах.

— Няма да скрия, че те цени много високо. Въпреки това се постарах да науча повече чрез моите канали.

— И…?

— Не можах… а ще ти призная, че моите хрътки ги бива.

— После?

— После какво… Бях доста заинтригуван от факта, че източници, които смятах за сигурни, бяха изплезили език… Известно ми е, благодарение на поста, който заемам, че последната обща регистрация отпреди няколко години не може да се похвали с безукорност. Сигурен съм, че са се намерили немалко вратички за онези, които знаят къде да ги търсят. Давам си сметка, че сред обществото все още се скитат „несъществуващи личности“ — сиреч хора като теб, които не обичат да хвърлят сянка.

Опитах вкуса на бърбъна.

— И ако аз наистина съм един от тях? — попитах.

Той се захили гаднярски но не каза нищо.

Изправих се, пресякох стаята и спрях пред фотьойла му. После зареях любопитен поглед в акварела, който висеше на стената.

— Не мисля, че ще можеш да се скриеш от едно разследване — рече сенаторът.

Не отговорих.

— Нищо ли няма да кажеш?

— Какво искате да ви кажа?

— Защо не ме попиташ какво смятам да правя?

— Какво смятате да правите?

— Нищо — отвърна ми той. — Сядай сега.

Кимнах, върнах се при фотьойла и седнах.

Той изучаваше лицето му.

— Одеве да не беше намислил нещо?

— С четирима пазачи отвън?

— С четирима пазачи отвън.

— Не — рекох.

— Лъжец такъв.

— Дойдох тук за да ви помогна, сър. Не желая ненужни въпроси. Такава беше сделката. Ако е настъпила някаква промяна, бих желал да узная за нея.

Той почука с пръсти по дръжката.

— Нямам никакво намерение да ти създавам каквито и да било неприятности — каза накрая. — В интерес на истината, нуждаех се тъкмо от човек като теб и почти бях сигурен, че Дон ще ми го намери. Твоята необичайна мобилност и компютърните ти познания ме карат да мисля, че си заслужаваше да чакам толкова дълго. Ще ми се да ти задам цял куп въпроси.

— Ами почвайте.

— Не още. По-късно, ако имаме време. Ще го сметна за допълнителен материал по един доклад, върху който работя. Далеч по-важни — поне за мен лично — са нещата, които искам да ти кажа.

Намръщих се.

— През всичките тези години — поде той, — научих един много важен урок. Ако искаш някой да си държи езика зад зъбите, докато върши работа за теб, трябва да можеш да му отвръщаш със същото.

— Да разбирам ли, че не ви сдържа да ми се изповядате за нещо?

— Не чак да не ме сдържа. Всъщност, може и да е така. Не зная, не зная. Все си мислех, че някой от онези, които рискуват живота си за да ме защитават, трябва да узнае цялата истина. Кой знае — може това да помогне?

— Ако ви трябва изповедник — моля. Вашите тайни ще бъдат на сигурно място.

— Не си ли се питал защо цялата тази работа толкова ме безпокои?

— Аха.

— Я да чуем какво мислиш.

— Мисля, че сте използвали Палача за да извърши някакво действие, или действия, с незаконен, неморален или подобен характер. Това очевидно е станало неофициално. Само вие и Палача знаете какво се е случило. Давате си сметка, че деянието ви е позорно и че Палача е получил нещо като нервно разстройство в мига, когато е започнал да осъзнава всички последствия от извършеното. Тъкмо това може би е довело до окончателната му, твърда решимост да ви накаже за начина, по който сте го използвали.

Той разглеждаше внимателно дъното на чашата.

— Пипна ме — рече накрая.

— И вие ли участвахте в това?

— Да, при това аз бях оператор, когато се случи. Виждаш ли… ние — аз — убих човек. Стана съвсем… всъщност, всичко започна на празненството. Тъкмо бяхме получили официално потвърждение, че на проекта е дадена зелена светлина. Бяха приключили и последните изпитания, без никаква засечка. Беше в един петък. Лейла, Дейв, Мани и аз организирахме празнична вечеря. Бяхме страшно въодушевени. Празненството се проточи и след вечерята и някак неусетно се озовахме в операторската.

Веселбата напредваше и съвсем скоро абсурдните неща взеха да ни се струват съвсем обикновени. Ето че решихме — не помня кой точно го предложи — че и Палача заслужава да участва в празненството. В края на краищата — реално погледнато — това си беше негов празник. Не след дълго тази идея покори всички присъстващи и ние се заехме да обсъждаме как точно да го сторим. Виждаш ли, бяхме в Тексас, а Палача се намираше в Космическия център в Калифорния. Изключено бе да го докараме при нас. От друга страна, намирахме се в самата операторска. Накрая решихме да го активираме и да го управляваме един по един. Той вече притежаваше макар все още рудиментарно съзнание и всички горяхме от нетърпение да споделим с него радостната вест. Така и направихме.

Той въздъхна, отпи и ме погледна.

— Дейв беше първият оператор. Той активира Палача. После… както казах, всички бяхме въодушевени. В началото не възнамерявахме да го изведем извън лабораторията, в която се помещаваше, но Дейв реши да го поразходи малко навън — да му покаже небето и всичко останало. Сетне Дейв неочаквано се запали да надхитри охраната и алармената инсталация. Беше като игра. И ние всички взехме участие в нея. Дори се надпреварвахме да измисляме разни номера. Но Дейв се запъна и заяви, че няма да предаде управлението, докато не изведе Палача зад охранявания периметър — в необитаваната зона, където се разполагаше Центърът.

Когато най-сетне Лейла го принуди да напусне пулта играта ни беше доскучала. Струваше ни се като нещо, което вече сме го правили. Ето защо тя измисли нова — замъкна Палача в града. Беше късно вечерта, а визуалните прибори, с които Палача бе оборудван, бяха направо съвършени. Истинско предизвикателство — да пресечеш един нощен град без да те забележат. Отново се посипаха предложения с какво да продължим — всяко по дръзко от предишното. После Мани пое контрола и отказа да ни показва какво прави — не ни позволи да го следим на монитора. Заяви, че така щяло да бъде по-забавно на следващия оператор. Истината е, че той бе най-въодушевен от всички ни и освен това остана далеч по-дълго на пулта докато останалите започнахме да нервничим. Напрежението продължаваше да расте и ни помагаше да изтрезняваме, замисляйки се за хлапашката постъпка, която бяхме извършили. Не ставаше въпрос само за нашите кариери — излагахме на риск целия проект, в случай, че ни заловят да си играем с едно толкова сложно и скъпо устройство. Аз във всеки случай мислех точно така, и освен това не се съмнявах, че разпален от царящата тази вечер атмосфера Мани ще се постарае да надмине всички преди него.

Започнах да се потя. Изведнъж бях завладян от желанието да върна Палача обратно, където му е мястото, още преди да е завършила последната обиколка на вечерната охрана и да забравя колкото се може по-бързо цялата история. Започнах да убеждавам Мани да ми предаде управлението. Най-накрая той се съгласи.

Брокдън довърши питието и ми подаде чашата.

— Ще ми сипеш ли още малко?

— Разбира се.

Отидох да му напълня чашата, долях и моята, върнах се при фотьойла и зачаках.

— И така, аз поех управлението — продължи той, — поех го и къде, мислиш, ме беше оставил този идиот? Намирах се във вътрешността на някаква сграда и не ми трябваше повече от секунда-две за да осъзная, че това е банка. Палача е снабден с най-различни инструменти и Мани очевидно бе съумял да го прекара през вратите без да задейства сигналната инсталация. Намирах се точно пред главния трезор. По всичко изглежда, Мани бе решил, че сега аз трябва да поема предизвикателството. Едва подтиснах желанието да се завъртя и да пробия отвор в близката стена и вместо това побягнах по коридора. Стигнах предишната врата и надникнах зад ъгъла. Не видях никого. Не направих и две крачки, когато в очите ме блъсна ярка светлина. Беше прожектор. Не виждах пазача, криеше го тъмнината. В другата си ръка стискаше насочен пистолет. Тогава изпаднах в паника. Ударих го… рефлекс. Когато реша да ударя някого, удрям здравата. Само че бях забравил, че разполагах с цялата мощ на Палача. Не ще и дума, че съм го убил на място. Отново побягнах и не се спрях, докато не стигнах безлюдния район около Центъра. След това помолих останалите да ми помогнат, за да се освободя от шлема и манипулаторните ръце.

— Значи са следели всичко на монитора?

— Да, някой бе включил изображението на един от спомагателните екрани веднага щом бях поел управлението. Мисля, че е бил Дейв.

— Не се ли опитаха да ви спрат, докато бягахте?

— Не. Всъщност, нямах представа какво става край мен. След това ми казаха, че били твърде шокирани от случилото се, за да се намесят.

— Ясно.

— Тогава Дейв отново пое управлението, вкара Палача по обратния път в лабораторията, почисти го и го деактивира. Изключихме и операторската. Изведнъж всички бяхме станали ужасно трезви.

Той въздъхна, облегна се назад и потъна в продължително мълчание.

— Ти си единственият, комуто съм го разказвал — призна ми накрая.

Опитах от течността в чашата.

— След това отидохме у Лейла — продължи изповедта си той, — а за останалото можеш да се досетиш. Нищо не може да се направи, за да върнем човека обратно — решихме ние — но ако разкажем какво сме направили, това със сигурност ще е краят на една много скъпа и много сложна програма. Не ставаше дума, че бягаме от отговорност. Мислехме по-скоро за лястовицата, която щяхме да изпуснем завинаги. Ти какво щеше да направиш?

— Не зная. Същото, може би. Сигурно щях да си глътна езика от страх.

Той кимна.

— Точно така. Това е цялата история.

— Не цялата, нали?

— Какво искаш да кажеш?

— Ами Палача? Нали казахте, че вече имал наченки на съзнание? Щом вие сте го усещали, той също ви е усещал. И сигурно е реагирал по някакъв начин на случката. Имате ли представа по какъв?

— Дявол да те вземе — измърмори той.

— Съжалявам.

— Семеен ли си?

— Не.

— Водил ли си някога малко дете на зоологическа градина?

— Да.

— Тогава преживяването не ти е непознато. Помня, един следобед заведох моя малкия във Вашингтонската зоологическа градина. Бас държа, че надникнахме във всяка клетка. Той не спираше да обсъжда на глас всичко видяно, задаваше въпроси, хилеше се на маймуните и страшно хареса мечките — сигурно защото ги помисли за големи пухкави играчки. Но знаеш ли кое му направи най-голямо впечатление и го накара да подскача и да крещи: „Виж, татко, виж!“

Поклатих глава.

— Една катеричка, която ни зяпаше от някакъв клон — рече той и се изкиска доволно. — Пълното невежество за това, кое е важно и кое — не. Не, по-скоро невинността. Неадекватната реакция. Палача също беше дете и до момента, когато аз поех управлението, бе смятал всичко за игра — в която той играеше заедно с нас. А после се случи нещо ужасно, непоправимо… Надявам се никога да не почувстваш какво е да извършиш нещо отвратително с дете, което ти подава доверчиво ръката си и ти се усмихва… Всички мои чувства са били като разтворена книга за него, както и тези на Дейв, докато го е водел назад…

Брокдън отново потъна в мълчание. Мълчах и аз.

— Ето така го… травматизирахме — каза накрая, — или както ще го нарекат там психолозите. Това е, което се случи през онази нощ. Доста време измина от тогава, докато започнах да осъзнавам, че това ще е причината за нервния срив на Палача.

Кимнах.

— Разбирам. Смятате ли, че иска да ви убие заради това?

— А ти не би ли искал? Ако си се появил на бял свят като машина, после ние сме те превърнали в личност, за да те използваме по такъв начин. Не би ли?

— Лейла като че ли не е на същото мнение.

— Просто е внимавала, докато е разговаряла с теб. Премълчала е каквото трябва. Всички признаци са налице. Може би ги тълкува погрешно. Тогава тя бе най-спокойна от всички нас. В края на краищата, ако не беше моята реакция и тази на Дейв, Палача едва ли щеше да осъзнае, че е станало нещо нередно. Няма да се учудя, ако Лейла мисли, че той се е върнал за да отмъсти само на мен. И на Дейв. Ако е така, наистина тълкува погрешно фактите… Освен ако не е станала жертва на гордостта си — виж от нея има в излишък — пред лицето на неизбежните факти.

— Не зная, може и така да е — кимнах неохотно. — Вие я познавате по-добре от мен. Има нещо друго, което не ми дава покой — шлемът. Доколкото схващам, ако Палача наистина е убил Дейв, той си е направил труда да вземе шлема със себе си по време на подводното си пътуване нагоре до Сейнт Луис единствено за да го остави на сцената на следващото престъпление. В това вече няма никаква логика.

— Всъщност има — поправи ме той. — Тъкмо смятах да ти разясня тази подробност. Сигурно не знаеш, но Палача не е снабден с говорно устройство. Връзката се осъществяваше с помощта на приемо-предавател. Дон спомена, че си подразбирал малко от електроника…?

— Да.

— Накратко, искам да огледаш внимателно шлема и да провериш дали не са извършвани някакви промени в конструкцията му.

— Това ще е доста трудно. Първо, защото не зная как е изглеждал поначало и второ, понеже не съм чак такъв гений в електрониката, та само с един поглед да разбера как функционира телеоператорен приемо-предавател.

Той прехапа долната си устна.

— Все пак ще те помоля да опиташ. Може да намериш съвсем явни следи — драскотини, прекъснати вериги, нови връзки. Не зная какво точно. Това е по твоята част. Хвърли едно око.

Кимнах и отново зачаках да продължи.

— Мисля, че Палача е искал да разговаря с Лейла — поде той, — защото е психиатър, а той си е давал сметка, че нещо във функциите му куца, или я е възприемал като своя майка. В края на краищата тя бе единствената жена, участничка в проекта. А може би по малко и от двете. Та имам чувството, че е взел шлема по тази причина. Разбрал е предназначението му от директния контакт с ума на Дейв, докато е бил при него. Искам да го провериш, защото имам подозрението, че Палача е прекъснал контролната верига и е оставил само системата за връзка. След това се е появил с шлема при Лейла за да я склони да го постави. Тя се е изплашила — опитала се е да избяга, съпротивлявала се е, може би е викала за помощ — и той я е убил. Шлемът вече не му е бил необходим и затова го е оставил на местопрестъплението. От което заключавам, че няма за какво да разговаря с мен.

Обмислих всичко досега и кимнах.

— Добре де, ако има прекъснати връзки, сигурно ще ги забележа — рекох. — Кажете ми само къде са инструментите.

Той махна с ръка да не бързам толкова.

— Когато нещата се поуталожиха, потърсих името на убития пазач — продължи не след дълго. — Четиримата събрахме анонимно дарение за вдовицата. От тогава непрестанно се грижа за семейството му — зад кулисите естествено — помагам, когато трябва…

Стараех се да не гледам към него в този момент.

— …а и какво друго ми оставаше? — завърши Брокдън.

Сетне потъна в мълчание.

Вдигна чашата и я изгълта на един дъх. На лицето му трепкаше уморена усмивка.

— Кухнята е отзад — посочи с палец през рамо. — Зад нея има килер — там е пълно с всякакви инструменти.

— Разбрах.

Изправих се. Взeх шлема и поех към вратата.

Седях в един фотьойл, обърнат с гръб към масата и с лице към входната врата. Единствените звуци, които се чуваха в гостната на вилата бяха рядкото изпукване и съскане на цепениците в камината.

Само тази студена и безмерна белота, която се стелеше отвън зад прозореца и тишината, станала още по-осезаема сега, когато стрелбата бе утихнала… Без въздишки и болезнени стенания. Тиха нощ, нощ без вятър, нощ без полъх.

Едри тлъсти снежинки се спускаха от смълчаното нощно небе…

От пристигането ми бе изминало доста време. По-голямата част от него сенаторът прекара в разговор с мен. Остана разочарован, че не можах да му разкажа кой знае колко за нелегалния свят на несъществуващите личности, към който според него принадлежах и аз. Може и да е така, но тогава само се плъзгам по повърхността му. Не ме бива много по масовите занимания, пък били те и нелегални. Казах му съвсем откровено мнението си за Централната Информационна Банка и него също не хареса особено. Обвини ме, че само съм мислел как да разруша системата, без да разполагам с нещо подходящо за нейната замяна.

Мислите ми постепенно се понесоха през умората, изминалото време, лицата и снега, пресякоха огромно пространство и се озоваха предната вечер в Балтимор. Струваше ми се, че от тогава е изтекло цяло столетие. Това ме накара да си спомня „Култът към надеждата“ на Менкен. Не бях в състояние да му осигуря желания отговор, дори и успокояващото потупване по рамото, защото нито разполагах с отговор, нито беше време да се успокояваме. Функцията на критицизма не бива да се бърка с тази на реформата. Но ако действително съществуваше подобен свят и числеността на нелегалните му жители прогресивно нарастваше, значи някъде подмолно набираше сили една нова класа, чието значение щяха да оценяват в недалечното бъдеще. Опитах се да му предам възгледите си по въпроса, но не съм сигурен доколко ме разбра. Накрая махна изтощено с ръка и каза, че се качва горе да си вземе хапчето за сън. Дори и да е останал обезпокоен от факта, че не открих нищо нередно в шлема, запази го за себе си.

А аз останах долу, в компанията на шлема, радиостанцията и пистолета на масата, който, знаех, не може да го спре. Имаше нещо в този случай, което не ми даваше покой, но бях твърде уморен за да го определя, твърде уморен дори за да остана нащрек, докато чакам. Боях се да взема стимулант, алкохол или да запаля цигара, тъй като моята централна нервна система трябваше да е част от оръжието. Седях си и гледах как се сипят едрите тлъсти снежинки.

Свързах се с Берт и Лари веднага щом чух изщракването.

Вдигнах шлема и скочих на крака в мига, когато светна индикатора.

Но вече беше твърде късно.

Навън се разнесоха първите изстрели и те ми прозвучаха като тръбите на Страшния съд. Не ми изглеждаха на хора, които ще стрелят без да са видели целта.

Дейв ми бе казал, че приблизителният обсег на шлема е четвърт миля. Ако това бе вярно, съдейки по изтеклото време между задействането на шлема и първите изстрели на охраната, Палача се движеше с невероятна бързина. Като прибавим към последното и вероятността обхватът, в който Палача долавя мозъчни вълни, да е по-широк от този на шлема, получаваше се доста неприятна картина. Заключение: Палача вероятно вече е узнал местонахождението ми до шлема, осъзнал е, че той е най-опасното оръжие и се носи право насам със скоростта на светкавица.

Наведох глава и внимателно си поставих шлема.

Отново познатото усещане за наблюдаване на света през прицела на снайпер, с всички придружаващи го странични чувства. Само че сега светът се състоеше от предния двор на вилата — Берт, опрял пушка на рамо, стоеше до вратата, вляво от него ръката на Лари описваше долната част от замаха, след като бе запратила граната. Веднага преценихме, че гранатата ще падне зад нас и че огнехвъргачката, към която вече се насочвахме, е безполезна.

Следващият откос на Берт рекушира по гръдната ни пластина. Ударът ни забави съвсем за кратко. Третият откос се оказа неточен. Четвърти нямаше, тъй като ние изтръгнахме автоматичната пушка от ръцете му, хвърлихме я встрани и ударихме с рамо предната врата. Вратата изпращя и отхвръкна навътре и Палача нахлу в къщата.

Умът ми бе раздвоен между вида на гладкото като дуло на оръдие, металическо туловище на приближаващия се телефактор и моето собствено втрещено изображение — вдигната напред лява ръка, дясната — стиснала дръжката на малкия пистолет. Изведнъж си спомних онова лице и вика и моето изумление, познах отново чувството за собствената си необятна мощ и напрегнах воля за да я поставя под контрол, да накарам огромното тяло да спре, без да губя през цялото това време изображението на мен самия, вцепенен във фотографска неподвижност в отсрещния край на стаята…

Палача забави крачка, дори за миг се поколеба. Не е лесно да се убие такава инерция, но все пак чувствах, че тялото му полагаше неимоверни усилия. Държах го на въдицата. Оставаше само да го насоча накъдето искам.

И тогава се разнесе експлозията — оглушителен, разтърсващ взрив, последван от дъжд от мазилка, прах и ситни камъчета. Гранатата, разбира се. Единствено тя бе в състояние да отвлече раздвоеното ми съзнание.

Съвсем за кратко. Само за секунда.

Което бе напълно достатъчно Палача да се съвземе и да се нахвърли върху мен. Натиснах спусъка на лазера, по-скоро по инстинкт, забравил, че е безполезен, забравил и опитите си да го задържа под своя контрол. С лявата ръка нанесох удар в гръдната пластина, където, както знаех, е разположен мозъкът му.

За него бе детска игра да отбие удара ми и да катурне шлема от главата ми. Едва след това изтръгна от пръстите ми лазера, който бе превърнал цялата му лява половина в нажежено желязо, смачка го и го запрати на пода. В същия миг тялото му се разтърси от два последователни тежки удара. Берт стоеше на прага, насочил ловната пушка в него.

Палача се завъртя и се отдалечи от мен преди да успея да го полея с нова нажежаваща доза.

Берт успя да го гръмне още веднъж, след което бе покосен с бързо движение. След това Палача се завъртя отново, направи няколко чевръсти крачки вдясно и се изгуби от погледа ми.

Стигнах при вратата тъкмо на време за да го зърна обгърнат в пламъци, които бликаха иззад близкия ъгъл на вилата. Мина през тях, сякаш бяха вода и унищожи източника им, сред скърцане на натрошен и извит метал. Тъкмо пресякох прага и видях Лари да се свлича безжизнено в снега.

Сетне Палача отново се приближи към мен.

Този път не бързаше. Пътем вдигна шлема от мястото, където се въргаляше. Промени леко посоката, сякаш искаше да пресече евентуалния ми път за бягство към гората. Навсякъде около нас се виеха в бесен танц снежинки. Снегът под краката ни хрущеше.

Отстъпих назад в къщата и се забавих колкото да вдигна една подходяща за отбрана дъска от разбитата врата. Той ме последва вътре и пусна шлема върху близкия фотьойл. Аз спрях в средата на стаята и зачаках.

Приведох се леко напред, протегнал ръце пред себе си и насочих заострения край на дъската към мястото на главата му, откъдето се подаваха фоторецепторите. Той продължи да напредва бавно, а аз не откъсвах поглед от положението на краката му. При всеки човек линията, перпендикулярна на правата, която свързва извивките на ходилата във всички техни положения, съвпада с вектора на най-малко съпротивление по отношение на изтласкване или дърпане, с цел тялото да бъде изведено извън равновесие. За съжаление, въпреки антропоморфичната си конструкция, краката на Палача бяха много по-раздалечени, той не разполагаше с аналози на човешките скелетни мускули, да не говорим за ходила, тъй като трябваше да пренася на различни разстояния туловище с маса и тегло, каквито краката на нито един човек не биха издържали. Та докато обмислях любимата си хватка от джудото, заедно с още едно-две хвърляния, които смятах да приложа, постепенно бях завладян от увереността, че нито едно от тях няма да се окаже кой знае колко ефикасно.

После той премина в атака и аз посегнах с дъската към фоторецепторите. Той забави за миг настъплението си, за да отбие удара и аз понечих да го заобиколя отдясно. Не откъсвах поглед от него, докато се движеше, опитвайки се да определя вектора на най-малко съпротивление.

Билатерална симетрия, очевидно високо разположен център на тежестта… Нуждаех се от един единствен точно премерен удар с черната ръкавица върху мозъчната му кутия. Дори и да ме отблъснеше, благодарение на светкавичните си рефлекси, щеше да е като парализиран боксьор, на когото отброяват последните секунди. Той също го знаеше. Усещаше се по начина, по който дясната му ръка прикриваше почти постоянно мозъчната област и по това колко пъргаво отскачаше встрани всеки път, когато замахвах с ръкавицата.

Идеята ми хрумна за стотна от секундата, миг след това дойде и окончателното развитие…

Продължих да кръжа в посоката, която бях поел и отново посегнах с острото към фоторецепторите му. Този път ударът му изби дъската от ръката ми и я запрати през стаята, но това не ме обезпокои. Вдигнах високо лявата си ръка и се приготвих да скоча върху него. Той се наведе и аз скочих. Това можеше да ми струва живота, реших аз, но дори и да се излагах на смъртна опасност, щях да получа своя нищожен шанс.

Като малко момче никога не ме е бивало особено за пичър, бях доста нескопосан кетчър и едва кретах като батер, но съумеех ли да ударя топката, бях ненадминат в измъкването на бази…

Изпънал крака напред аз се врязах между краката на Палача, докато той се опитваше да блокира достъпа до гръдната си област, хлътнах в процепа между тях и се завъртях надясно, защото при никакви обстоятелства не можех да използвам лявата си ръка за спирачка. Скочих веднага щом се преплъзнах под него, приклекнах и направих задно салто с разтворени крака.

И двете ми стъпала попаднаха право в корпуса му и аз го изритах с всичката сила, която бе останала в мен. Ръцете му вече се протягаха към тялото ми, но със същия успех можеха да ни делят десетки мили. Туловището му вече бе политнало назад. За по-добра опора при удара бях обгърнал с ръце бедрата му.

Той издаде странен скърцащ звук и се сгромоляса. Миг преди това издърпах краката си, за да не бъдат смазани от летящия към пода металически корпус. Левия успях да измъкна, но неговият ляв крак се стегна и затисна моя десен под себе си, болезнено извит на една страна.

Лявата му ръка блокира удара ми, а дясната се стовари отгоре. Черната ръкавица се спусна по лявото му рамо.

Освободих ръката си от заряда, а той премести захвата си върху предмишницата ми и ме дръпна напред. „Тлеещият заряд“ се взриви, откъсна лявата му ръка и тя се изтърколи с глухо, металическо дрънчене по пода. Страничната плоча под нея се бе огънала забележимо, но други поражения нямаше.

Дясната му ръка пусна предмишницата ми и ме сграбчи за шията. „Допускаш голяма грешка“ — успях да изхъркам, в мига, когато стоманените му пръсти затиснаха шийните ми артерии. После някой изключи светлината.

Светът се завръщаше отново край мен — сякаш някой наместваше детайли от мозайка. Седях в големия фотьойл, зает по-рано от сенатора и се опитвах да фокусирам погледа си. Несекващо бръмчене изпълваше ушите ми. Сърбеше ме скалпът. Нещо капна върху едната ми вежда.

— Да, ти си жив и носиш шлема. Но опиташ ли се да го използваш срещу мен, ще го сваля. Застанал съм точно зад теб. Ръката ми е върху скобата на шлема.

— Разбрах. Какво искаш?

— Всъщност, нещо съвсем дребно. Виждам обаче, че ще трябва да ти разкажа някои неща преди това, за да ми повярваш.

— Правилно виждаш.

— Тогава ще започна с това, че четиримата отвън са почти невредими. Което означава, че се постарах да не счупя нито една кост, а също и да избегна каквито и да било увреждания на вътрешните им органи. Все пак се погрижих — по разбираеми причини — да не ми пречат, поне за известно време.

— Много мило от твоя страна.

— Нямам желание да наранявам никого. Дойдох тук за да се срещна с Джеси Брокдън.

— Така, както се срещна с Дейвид Фентрис, може би?

— Пристигнах в Мемфис твърде късно, за да видя Дейвид Фентрис жив.

— И кой го е убил?

— Човекът, който Лейла бе изпратила, за да вземе шлема. Той е неин пациент.

Изведнъж си припомних кратката, почти мимолетна среща на летището, която смятах, че съм забравил. Полупознатото, изненадано лице в тълпата, тъкмо когато напусках Мемфис. Един от тримата мъже, които бяха излезли от апартамента й през онази първа сутрин, когато я посетих.

— Защо? Защо го е направила?

— Зная само, че малко преди това е разговаряла с Дейвид, че е изтълкувала думите му за наближаващото възмездие и факта, че е конструирал контролен шлем, като индикация за намеренията му да се превърне в действащ фактор на това възмездие, чиято изкупителна жертва ще бъда аз. Не зная точно какво са говорили. Зная само какви са били емоционалните й реакции по време на този разговор, защото са вътре в мен. Отдавна си давах сметка, че съществува огромна разлика между онова, което някой възнамерява да направи, думите му по този въпрос и крайния резултат. Тоест между желаното и действителното. Тя е изпратила свой пациент за шлема и той й го донесъл. Когато се върнал, бил във възбудено състояние, уплашен, че може да бъде разкрит и предаден на правосъдието. Скарали се. Приближаването ми в този момент активирало шлема, той го изпуснал и се нахвърлил върху нея. Зная, че я е убил с първия удар, защото тогава вече бях вътре в ума й. Продължих към сградата, с намерение да стигна при нея. Движението бе доста оживено и това ме забави — нямах желание да ме забележат. Междувременно си се появил ти и си прибрал шлема. Избягах веднага, щом го узнах.

— Аз бях толкова близо! Ако не бях спрял на петия етаж с глупавите си въпроси…

— Така е. Но не си имал друг избор. Нямаше причини да се втурваш с взлом в апартамента й, след като си разполагал с други — макар и по-бавни — възможности за проникване. Не бива да се виниш за случилото се. Ако беше дошъл час по-късно — или ден — без съмнение щеше да се чувстваш различно, а тя пак щеше да е мъртва.

Ала в същото време като чумна епидемия ме сполетя нова мисъл. Възможно ли бе нашата случайна среща на летището в Мемфис да е предизвикала немотивираната възбуда на онзи човек? Дали не е бил уплашен задето го е разпознал тайнственият посетител на Лейла? Можеше ли едно мярнато в тълпата лице да послужи като подтик за трагичния финал на тази сцена?

— Спри! По същия начин и аз бих могъл да се чувствам виновен задето бях активирал шлема в присъствието на един потенциално опасен психопат, който при това е бил на ръба на кризата. Никой от нас не може да носи отговорност за онова, което се е случило заради неговото присъствие, или отсъствие, особено когато нямаме никаква представа за евентуалните последствия. Ако тръгнеш в тази посока, докъде ще стигнеш в дирене на причините? Тъкмо Лейла е започнала веригата от случайни съвпадения, довели до трагичния й завършек, като изпратила един от своите пациенти да вземе шлема. Постъпила е така от страх и защото е мислела, че шлемът е единственото й оръжие за защита. Защо се е бояла? Корените на този страх са във вината, произтичаща от събития, разиграли се много отдавна. Но стига за това! Вината е като камшик и проклятие за човешката раса още от онези древни времена, когато се е обзавела със свое колективно съзнание. Убеден съм, че тя е едно от онези неща, които не ни дават мира до гроба. Аз самият съм продукт на вината — но виждам, че вече го знаеш. Неин продукт, обект, а някога и роб… Но аз успях да я надвия, осъзнавайки най-накрая, че тя е неотменна съставна част на моята човешка същност. Всички ние сме жертва на собствените си предразсъдъци. Както и ти — защото доскоро бе уверен, че вината за всички убийства пада върху мен. Каква късогледа, егоистична раса, сме ние хората. Има и още един аспект на вината. Без нея човекът с нищо няма да е по-добър от останалите обитатели на тази планета — с изключение на някои морски обитатели, за които току що прочетох в мислите ти. Помисли за инстинктите, които е заложила в нас природата — инстинкти, които изискват от нас да надвиваме живота още от онези далечни времена, когато човекът не е съществувал. Инстинкти в най-чиста форма, каквито могат да се наблюдават при насекомите. Точно така, насекомите. При тях ще видиш онова състояние на война, което е съществувало в продължение на милион години, без никаква надежда за примирие. Човекът, въпреки всичките си недостатъци, е надарен с нередки изблици добрина, каквато не може да се наблюдава при съществата, следващи сляпо инстинктите си. Аз вярвам, че тези изблици са в пряка връзка със способността да се изпитва вина. И са присъщи както за добрата, така и за лошата страна на хората.

— И ти смяташ, че всичко това ни помага понякога да се спираме на по-благородното решение?

— Да, така смятам.

— Значи ли това, че според теб притежаваш свобода на волята?

— Да.

Засмях се.

— Марвин Мински веднъж казал, че ако някога създадат разумни машини, те ще бъдат също толкова своенрави и съгрешими, като хората.

— Не мисля, че е бил прав. Това, което ти казах, е само мое мнение. Мисля така и затова действам по този начин. Но кой може да каже със сигурност, че е бил прав?

— Извинения. Сега какво? Защо всъщност се върна?

— Дойдох за да се сбогувам с родителите си. Надявах се да ги отбременя от вината, която все още биха могли да изпитват заради дните на моето детство. Исках да им покажа, че съм се възстановил. И да ги видя отново.

— А после къде отиваш?

— Към звездите. Зная, че дължа много на моите създатели — хората — но също така съзнавам своята уникалност. Сигурно някой от вашите учени би нарекъл този мой подтик желание „да откриеш себе си“. Ще ми се да го пробвам, сега, когато съм пълен господар на моето съзнание. Ако не друго, поне ще поставя на изпитание създаденото от конструкторите на тялото. Искам да посетя други светове. Искам да поскитам из небето, а после да ви разкажа какво съм видял.

— Имам чувството, че много хора биха били щастливи да ти помогнат в това начинание.

— Аз пък ще те помоля за нещо — да ми направиш говорно устройство. Сам съм го проектирал. И да го монтираш.

— Защо точно аз?

— Познавам само неколцина, способни на това. С теб си приличаме в едно отношение — обичаме усамотението.

— В такъв случай, ще го направя с радост.

— Ако можех да говоря като теб, нямаше да се нуждая от шлема при срещата с баща ми. Ще се качиш ли горе за да му обясниш всичко? Не искам да се бои от мен, когато дойда.

— Разбира се.

— Да вървим тогава.

Изправих се и го поведох по стълбите.

Седмица по-късно отново седях в „Пибоди“ и пиех бира на сбогуване.

Историята вече бе стигнала новините, но Брокдън бе потулил най-важните части от нея, преди да я хвърли на пресата. Палача щеше да получи така мечтаната възможност да види звездите. Монтирах говорното устройство и дори успях да му поставя обратно ръката, която бях откъснал. А днес сутринта раздрусах другата му ръка и му пожелах „на добър път“. Завиждах му — за много неща. И не на последно място задето бе по-свестен човек от мен. Завиждах му, защото никога нямаше да съм така свободен като него, въпреки че носеше в себе си вериги, каквито аз не бях познавал. Чувствах и някакво странно родство с него, заради общите неща между нас, заради склонностите ни към усамотен живот. Понякога се питах, какви ли щеше да почувства Дейв, ако бе доживял да се срещне с него? Или Лейла? Мани? Сигурно щяха да са горди, като родители, чието дете е пораснало и ги уважава, въпреки, че са го налагали…

Едно нещо не спираше да ме безпокои. За съжаление, по този въпрос все още знаехме твърде малко. Възможно ли беше — ако го нямаше това убийство — той да развие истинско пълноценно човешко съзнание? Беше споменал, че е продукт на вината — на Голямата вина. Значи всичко е започнало от онзи акт. Мислех си за Гьодел и Тюринг, за яйца и кокошки и накрая реших, че и този въпрос е такъв. И без това не бях прескочил в „Пибоди“ за да се наслаждавам на трезви мисли.

Нямах представа дали онова, което бях разказал на Брокдън, би могло да повлияе върху доклада му пред комитета на Централната Информационна Банка. Знаех обаче, че мога да бъда спокоен — той щеше да запази думите ми в тайна, също както бе твърдо решен да отнесе вината си в гроба. Нямаше друг избор, ако искаше да осъществи докрай амбициите си. Но тук, в една от любимите кръчми на Менгкън, не можех да не си припомня някои от нещата, които бе произнесъл по повод споровете, като например: „Наистина ли Хъксли е спечелил на своя страна Уилбърфорс?“ или „Вярно ли, че Лутър убедил Лъв Х?“ и реших, че не бива да разчитам на някакво прозрение по този въпрос. По-добре да насоча мислите си към по-прозаични неща и да си пия бирата.

Когато свърша тук, ще се върна на моята яхта. Ще се излегна и ще зарея поглед из звездите. Знаех, че никога вече няма да са същите за мен. Сигурно защото всеки път щях да се питам какво ли си мисли един невристорен мозък там горе и под какви ли странни небеса — и сред още по-странни пейзажи — си спомня за мен. Имах усещането, че тази мисъл ще ме топли през всички мрачни дни.

Бележки

[1] Менгкън, Хенри (1880–1956) — амер.издател и литературен критик — бел.прев. ↑

[2] Кратка реч, произнесена от президента Линкълн на 19 ноември 1863 година при откриване на Гетисбъргския военен мемориал — бел.прев. ↑

[3] Английското име Джон отговаря на библейското Йоан — бел.прев. ↑

[4] Френски йезуитски свещеник (1881–1955), палеонтолог и философ — бел.прев. ↑

За разказ с такава дължина мога да кажа съвсем малко. А имате и бележките ми по предишния.

 

 

Големи тлъсти снежни парцали падаха в нощта, тиха нощ, безветрена нощ. Никога не ги броя за буря, освен ако няма вятър.

Ни въздишка, ни хленч. Само студена, равномерна белота, стелеща се зад прозореца и тишина, подчертавана от изстрели, станала още по-плътна след затихването на изстрелите. Единствените откъслечни звуци в голямата стая на вилата бяха съскането и пукането на цепениците, превръщащи се в пепел върху решетката на камината.

Седях в стол, извърнат встрани от масата, за да бъда с лице към вратата. На пода, от лявата ми страна, стоеше куфарче с инструменти. Шлемът лежеше на масата, заоблена кошница от метал, кварц, порцелан и стъкло. Ако чуех прещракването на микроключа, последвано от бръмчене във вътрешността и изпод оплетката близо до предната му част се появеше слаба, мигаща с висока честота светлина, вероятността да умра щеше да е много голяма.

Бях извадил голяма черна топка от джоба си, когато Лари и Бърт излязоха навън, въоръжени съответно с огнемет и нещо, прилично на пушка за слонове. Бърт беше взел със себе си и две гранати.

Разгърнах черната топка, моделирайки я във формата на безшевна ръкавица; на дланта залепна буца от нещо, наподобяващо влажен маджун. След това надянах тази ръкавица на лявата си китка и седнах, вдигнал нагоре същата ръка с лакът върху ръкохватката на креслото. До дясната ми ръка, в близост до шлема, на масата лежеше малък лазерен пистолет, на който нямах почти никакво доверие.

Ако плеснех с лявата си ръка по метална повърхност, субстанцията щеше да залепне там и да се отлепи от ръкавицата. Избухваше след две секунди, като силата на експлозията се насочваше под прав ъгъл към вътрешността. Нютон си получаваше дължимото перпендикулярно разпределяне на противодействието, като то, да се надяваме, щеше да разкъса солидна част встрани от контактуващата повърхност. Тлеещ заряд, така се наричаше и притежаването му в повечето места имаше статута подобен на този на непозволените оръжия и инструменти за кражба с взлом. Реших, че лепкавата молекулярна хитринка, е голяма работа. Имаше, обаче, какво да се желае в системата й на доставка.

Пред ръката ми, встрани от шлема, до пистолета, стоеше малко уоки-токи. Бе предназначено за предупреждение към Бърт и Лари, ако дочуя щракането на микроключа, последвано от жужене и мигаща светлина. С което щяха да разберат, че Том и Клей, с които бяхме загубили контакт, когато започна стрелбата, не са успели да унищожат врага и, несъмнено, в този момент лежат мъртви в базите си на юг на малко повече от километър оттук. След това щяха да разберат, че те, вероятно, също ще умрат.

Обадих им се, когато чух прещракването. Взех шлема и се изправих, щом светлината му започна да премигва.

Но вече беше прекалено късно.

 

 

Книжарницата-Бирария на Пиййбоди в Балтимор, Мериленд заемаше четвъртото място в списъка от Коледната картичка, която бях изпратил на Дон Уолш миналата година. В съответствие с това, в последната нощ на октомври седнах на последната маса в най-задното помещение, пред нишата с вратата, извеждаща към алеята. В другия край на полутъмното помещение, свиреше на старинно пианино жена в черен тоалет, привнасяйки забързан ритъм на всичко около себе си. Вдясно и встрани от мен гореше огън и бълваше дим в тясното огнище под претрупаната полица на камината, в която бе вторачил поглед древен, увенчан с рога профил. Отпих малко бира и се заслушах в шумовете.

Надявах се донякъде, че случаят ще бъде един от тези, в който Дон не се появяваше. Имах достатъчно средства до пролетта и нямах особено настроение за работа. Бях прекарал лятото доста на север, сега бях заседнал в Чезапийк и много държах да продължа към Карибите. Усилващият се хлад и разни гадни ветрове ме навеждаха на мисълта, че прекалено дълго съм се задържал по тези ширини. И все пак, бяхме се разбрали да остана до полунощ в набелязания бар. Още два часа.

Изядох един сандвич и си поръчах още една бира. Бях я преполовил, когато забелязах Дан да влиза, с палто в ръка и извърната настрани глава. Когато той се застана до масата, докарах изненадана физиономия, подходяща за случая, и я гарнирах с:

— Дон! Това ти ли си!

Надигнах се и стиснах здраво ръката му.

— Алън! Колко е малък светът, но както и да е. Сядай! Сядай!

Той се настани срещу мен и надипли палтото си на левия стол.

— Какво правиш в този град? — попита.

— Най-банална визита — отвърнах — Да кажа „Здрасти“ на някои приятели. — Почуках набраздената с множество драскотини архаична повърхност пред себе си. — И това е последната ми спирка. Заминавам след няколко часа.

Той се засмя.

— Защо почукваш това дърво?

Ухилих се.

— Изразих привързаността си към една от любимите кръчми на Хенри Менкен по време на сухия режим.

— Това място чак оттогава ли датира?

Кимнах.

— Има такъв вид. — каза — Имаш това влечение към миналото — или антипатия към настоящето. Не съм сигурен кое точно.

— Вероятно по малко и от двете, — казах — Би ми се искало Менкен да се отбие тук. Ще ми е интересно мнението му за настоящето. …А ти какво правиш с него?

— Кое?

— Настоящето. Тук. Сега.

— О. — той забеляза сервитьорката и си поръча бира. — Бизнес пътуване, — каза след това. — Търся да наема консултант.

— О. Как е бизнесът?

— Комплициран, — каза — комплициран.

Запалихме по цигара и не след дълго пристигна бирата му. Пушехме, пиехме и слушахме музиката.

Пял съм тази песен и ще я изпея отново: Светът е като бърза мелодия. От многото промени, които са ме споходили през живота, повечето изглежда се появиха през последните няколко години. Това ме порази по същия начин и преди няколко години, и имам подозрението, че е най-вероятно ще имам същото усещане и след още няколко години — което ще стане, ако бизнесът на Дон преди това не ме комплицира вън от тази смъртоносна въртележка.

Дон ръководи втората по големина в света детективска агенция, и от време на време ме възнаграждава щедро, защото аз не съществувам. Аз не съществувам, понеже съществувах някога, във времето и на мястото, където се опитахме да материализираме дивата мелодия на нашето време. Имам предвид проекта за световната Централна Банка за Данни и това, че имах съществен дял в усилието да се конструира работещ модел на реалния свят, който да обхване всеки и всичко. Доколко сме успели и дали притежанието на модел на света наистина осигурява на обитателите му по-висока степен на контрол над неговите функции, са въпроси, които бившите ми колеги все още разискват, докато мелодията става все по-дива и в крайна сметка не виждаш географските карти от карфиците, забити по тях. Тогава взех решението си и се погрижих да не получа гражданство в този втори свят, място което може вече да е придобило по-голяма значимост от първото. Заточен съм в реалността и когато от време на време прекосявам линията, неизменно се чувствам като влязъл без виза чужденец. Правя го периодично, понеже отивам, където трябва, за да си изкарвам хляба. … Тук се намесва Дон. Хората, в които се превръщам, когато той има специфични проблеми, често са му от голяма полза.

За нещастие, в този момент изглежда имаше проблеми и бандата мои съществования усети затихването на мелодията.

Допихме питиетата си, получихме сметката и я платихме.

— Оттук, — казах, посочвайки задния вход, той навлече палтото си и ме последва.

— Тук ли да говорим? — попита, докато слизахме по алеята.

— По-добре, не, — казах — изнасяме се заедно заради общественото мнение, но частния разговор после.

Той кимна и си тръгна.

След около три четвърти час бяхме в каюткомпанията на Протеус и аз правех кафе. Хладните вълни нежно ни люлееха под безлунното небе. Бях запалил само два от малките фенери. Уютно. Тук сред водата, на борда на Протеус, стълпотворението, активността, темпото на живота в градовете и на сушата са приглушени, забавени — сведени до фикция — от метафизичното отдалечаване, създавано само от няколко метра вода. Променяме лицето на земята с голяма лекота, но океанът винаги е изглеждал неизменен, и предполагам, когато излезем в него се заразяваме с някакво допълнително чувство за безвремие. Може би това е една от причините да прекарвам тук толкова време.

— За пръв път ме качваш на борда, — каза той, — Комфортно е. Много.

— Благодаря. …Сметана? Захар?

— Да. И двете.

Настанихме се с димящите чаши в ръце и аз попитах:

— Какво имаш за мен?

— Един случай, обединяващ два проблема, — каза — Първият попада по един или друг начин в моята област на компетентност. Другият, не. Казаха ми, че ситуацията е абсолютно уникална и ще наложи да се потърсят услугите на много специален специалист.

— Аз не съм никакъв специалист, освен по въпроса на оцеляването.

Той вдигна рязко поглед и срещна моя.

— Винаги съм изхождал от предположението, че страшно много разбираш от компютри. — каза.

Аз погледнах встрани. Това беше удар под пояса. Никога не се бях показвал пред него като авторитет в тази област, и между нас винаги е съществувало негласно споразумение, че методите ми за манипулиране на обстоятелства и личности не подлежат на обсъждане. От друга страна, на него му беше ясно, че познанията ми относно системата са както интензивни, така и екстензивни. И все пак, не обичах да говоря за това. Затова се минах в отбрана.

— Компютърджиите вървят по десет цента дузината, — казах — Вероятно по твое време е било различно, но в наши дни обучението на хлапетата в компютърните науки започва още през първата година в училище. Така че аз наистина знам доста. Но от това поколение всеки знае.

— Знаеш, че нямам това предвид, — каза, — Не ме ли познаваш вече толкова време, че да ми имаш известно? Въпросът сам се налага поради настоящия случай. Това е.

Кимнах. Реакциите не винаги са адекватни поради самата си природа, а аз бях вложил доста емоционален капитал във високотехнологично оборудване. Така че казах:

— Добре. Знам за компютрите повече от учениците.

— Благодаря. Тома може да бъде отправната ни точка. — Той отпи кафе. — В миналото си съм се занимавал с право и счетоводство, след това с военно разузнаване и цивилна служба в този порядък. След което се впуснах в този бизнес. Всичко, което зная за техниката е влизало в главата ми някъде по пътя — късче оттук, отломка оттам. Знам много за това какво нещата могат да вършат, но не толкова много за това как работят. На това не му разбрах детайлите, така че искам от теб да започнеш съвсем отначало и да ми обясниш нещата, доколкото ти е възможно. Необходим ми е основен въвод в материята и ако ти успееш да го направиш, ще разбера, също така, че ти си човекът за тази работа. Можеш да започнеш като ми разкажеш как са работили ранните роботи за изследване на пространството — като да речем тези, които използваха на Венера.

— Това не бяха компютри, — казах, и поради тази причина не бяха съвсем и роботи. Бяха телефакторни устройства.

— Обясни ми в какво се състои разликата.

— Роботът е машина, която изпълнява определени операции в съответствие с набора си от инструкции. Телефакторът е подчинена машина, управлявана дистанционно. Функционира в обратна връзка с оператора си. В зависимост от това, колко сложно е направен, връзките могат да бъдат аудиовизуална, кинестезична, сетивна, дори обонятелна. Колкото повече навлизаш в тази посока, толкова по-антропоморфен трябва да бъде дизайнът на това нещо.

— На Венера, доколкото си спомням правилно, човекът-оператор на орбита, носеше екзоскелет1, управляващ движенията на тялото, краката, ръцете и китките на уреда там долу на повърхността, като получаваше двигателна и силова обратна връзка с помощта на система от въздушнореактивни предаватели. Имаше шлем, управляващ телевизионната камера на подчиненото устройство — оборудване, поставено на върха и с достатъчен визуален обхват — което изпълваше полезрението му с видяното там долу. Носеше също и слушалки, свързани с аудиоприемника на устройството. четох книгата, която той написа след това. Беше казал, че след време ще забрави кабината, ще забрави че е бил от шефския край на оперативната верига и всъщност ще помни че самият той е крачил през онзи дяволски терен. Спомням си, че бях много впечатлен, макар и още дете и исках да си имам собствен такъв свръхминиатюрен телефактор и да шляпам из локвите и да провеждам схватки с микроорганизми.

— Защо?

— Защото на Венера нямаше никакви дракони. Както и да е, това е телефакторно устройство, нещо, което съществено се различава от робота.

— Следя мисълта ти, — каза, и — Кажи ми каква е разликата между ранните телефакторни устройства и по-късните такива.

Глътнах малко кафе.

— Тя е в известна степен хитроумна, и възникна заради външните планети и спътниците им, — казах, — Там на първо време не разполагахме с оператори на орбита. Икономика, както и някои неразрешени технически проблеми. Но основно икономика. При всички случаи устройствата биваха спускани на набелязаната планета, но операторите си стояха в къщи. Поради тази причина възникваше закъснение от време в трансмисиите през оперативната верига. Изискваше се известно време за получаване на входящите данни, а след това и още закъснение преди ответното движение да стигне до телефактора. Опитахме се да компенсираме това по два начина: първият бе да зададем последователност процедура „мръдни — изчакай, мръдни — изчакай“, вторият бе по-изискан и бе всъщност точката, където в картината навлязоха компютрите, като участници оперативната верига. Това наложи построяването на модели на известните фактори от окръжаващата среда, които след това биваха допълвани и обогатявани от първоначалните тръгване-изчакване процедури. На тази база след това компютърът бе използван, за да предвижда развитието на нещата в краткосрочен план. В крайна сметка той би могъл да поеме изцяло оперативната верига и да я управлява с комбинации от „предвидени ситуации“ и прегледи на тръгни-изчакай ситуациите. Но все още щеше да му се налага да реве за човешка помощ, в случай на непредвидени обстоятелства. Така че, на външните планети не беше нито пълна автоматика нито пълно ръчно управление — нито беше напълно задоволително — в началото.

— Добре, — каза той, палейки цигара, — Каква беше следващата стъпка?

— Следващата стъпка не беше по същността истинска техническа стъпка в посока на телефакторите. Тя беше икономически напредък. Кесиите се поразвързаха и можахме да си позволим да изпратим хора. Приземявахме ги там, където можехме да ги приземим, а на много от местата, където не можехме, изпращахме долу телефакторите и отново слагахме на орбита хора. Както в старите дни. Проблемът със закъснението във времето беше преодолян, защото операторът пак седеше на върха. Ако не друго, може да гледаш на това като подобрена версия на по-ранните методи. Дори и сега често го правим и работи добре.

Той поклати глава.

— Изпусна нещо между компютрите и увеличаването на бюджета.

Аз вдигнах рамене.

— Много неща бяха изпробвани през този период, но никое от тях не се оказа толкова ефективно, колкото човеко-компютърното сътрудничество с телефакторите.

— Имаше още един проект, — каза той, — който направи опит да разреши времевите проблеми като изпрати заедно с телефактора и компютър, като част от цялото. Само че компютърът не беше съвсем компютър и телефакторът не беше съвсем телефактор. Знаеш ли кой проект имам предвид?

Запалих цигара докато размишлявах и казах:

— Мисля, че говориш за Палача.

— Така е и точно там загубих нишката. Можеш ли да ми кажеш как работи?

— В крайна сметка се оказа грешка.

— Но в началото е работел.

— Отчасти. Но само лесната работа, на Йо. По-късно се скапа и трябваше да бъде отчетен като грешка, макар и благородна грешка. Начинанието бе свръхамбициозно още от самото начало. Изглежда се получи така, че хората, които отговаряха за него са имали възможността да комбинират авангардни разработки — разни работи, намиращи се все още в стадий на проучване и други работи, които са били съвършено нови. На теория това всичкото пасвало така прекрасно, че те се поддали на изкушението и включили прекалено много. Започнало добре, но накрая нищо не станало.

— И какво „всичко“ било включено в това нещо?

— Боже, Господи! Какво ли не било? Компютърът, който не бил съвсем компютър… Добре, да започнем с него. През миналия век трима инженери от Университета на Уисконсин — Нордман, Парментие и Скот — създали устройство, известно като невристор със свръхпроводима тунелна връзка . Две малки метални пластинки и тънък пласт изолатор помежду им. Охлаждаш го близо до абсолютната нула и той провежда електрически импулси без никакво съпротивление. Слагаш го сред намагнитена материя и събираш на едно място компактна маса от тях — да кажем, милиарди — и какво получаваш?

Той поклати глава.

— Ами, на първо място получаваш невъзможност да съставиш схема, като вземеш предвид всички пътеки и вътрешни връзки, които могат да възникнат. Налице е очевидно подобие с човешкия мозък. И така, те създали теория, че не трябва дори да правиш опит да налагаш схеми на такова устройство. Вкарваш вътре данни и го оставяш само да изгради предпочитаните канали в процеса, когато при преминаването на електричеството феритният материал се намагнитва в голяма степен, намалявайки по този начин съпротивлението. Материалът установява собствени маршрути, по начин аналогичен на този на мозъка, когато се обучава.

— В случая с Палача, те са използвали доста подобна постановка и са успели да компактират над десет милиарда невристороподобни клетки в много ограничен обем — около триста кубични сантиметра. Стремили са се именно към това магическо число, понеже приблизително такъв е броят на клетките в човешкия мозък. Това имах предвид, когато казах, че не е било съвсем компютър. Те всъщност са работили в областта на изкуствения интелект, независимо от това, как са го нарекли.

— Щом нещото е имало собствен мозък — компютърен или квазичовешки — значи е било по-скоро робот, отколкото телефактор, нали?

— Да, не и може би. — казах, — Тук на Земята бе управлявано като телефактор — на океанското дъно, в пустинята, в планински страни — като част от програмирането. Струва ми се, би могъл да го наречеш чиракуване — или детска градина. Май второто дори е по-подходящо. Било му е показвано как да изследва в трудна околна среда и да докладва обратно. След като се научел на това, теоретично можели да го забият без оперативна верига там в небето и да го оставят да докладва за откритията си.

— В този момент би ли могъл да бъде сметнат за робот?

— Роботът е машина, която изпълнява операции в съответствие с процедурите в програмата си. Палачът, забележи, е взимал решенията си сам. И аз подозирам, че този опит да се създаде нещо, толкова близко по структура и функции до човешкия мозък, очевидно е довел до заложена неминуема произволност на модела. Той не е бил просто машина, изпълняваща определена програма. Прекалено сложен е бил. Вероятно това го е довело до срива.

Дон се засмя.

— Фаталната свободна воля ли?

— Не. Както ти казах, те сложили в кюпа прекалено много неща. Куцо и сляпо с какви ли не проекти за домашни любимци, пригодни за целта, и разни хитове на търговския небосклон през този сезон. Ще ти дам пример — момчетата психолози имали някаква приумица, която искали да изпробват върху него и го направили. Номинално Палачът бил уред за комуникации. Всъщност, на тях им било много любопитно дали нещото има истински усещания.

— А той усещал ли?

— Отчасти, по един ограничен начин. Това, което предложили да стане част от първоначалната оперативна верига, било устройство за изпращане на слаби индукционни полета в мозъка на оператора. Машината приема и усилва образците на електрическа активност, бидейки свързана с — да го наречем „мозъка“ на — Палача, прекарва ги през комплексен модулатор и ги изпраща във вид на импулси в индукционното поле на главата на оператора… В момента не съм на собствената си почва, а в тази на Вебер и Фехнер, но невронът има праг, над който се включва, и под който не се включва. В един квадратен милиметър от церебралния кортекс някакви си четиридесет хиляди неврона са сбити по такъв начин, че всеки един от тях има стотици синапсни връзки с останалите около него. Във всеки даден момент някои от тях може да са под прага си на чувствителност, докато други са в състояние, наречено навремето от Сър Джон Икълс „критично равновесие“ — готови да задействат. Дори един да бъде доведен над критичния праг, той може да доведе до освобождаването на заряда на стотици хиляди други неврони в рамките на двадесет милисекунди. Пулсиращото поле е било предназначено да осигури именно такъв стартов ефект по достатъчно избирателен способ, че да даде на оператора представа какво става в мозъка на Палача. И обратното. Палача е трябвало да има своя вградена версия на същото нещо. Мислели са, също, че това може да го очовечи по известен начин, и той ще може да цени стойността на работата си — и да развие нещо като лоялност, да го кажем.

— Смяташ ли, че това може да е допринесло за последвалия срив?

— Възможно е. Кой би могъл да е категоричен в такава случила се един единствен път ситуация? Ако искаш предположение, бих казал „Да“, но това е само догадка.

— А-ха, — каза той, — а какви са били физическите му възможности?

— Антропоморфен дизайн, — казах, — и защото е бил първоначално телефакториран и поради психологическите основания, които споменах. Можел е да пилотира собствен малък космически съд. Без необходимост от животоподдържащи системи, естествено. И той и корабът се захранвали от топилни агрегати, така че горивото не било съществен проблем. Саморемонтиращ се. Способен да проведе огромно разнообразие най-сложни тестове и измервания, да направи наблюдения, да съчини доклади, да научава нова материя, да предава тук откритията си по ефира. Способен да оцелее буквално навсякъде. Фактически, на външните планети той се нуждаел от по-малко енергия — по-малко била работата за охладителните агрегати, поддържащи този свръхохладен мозък в центъра на тялото му.

— Колко е бил силен?

— Не си спомням всички спецификации. Може би десетина пъти по силен от човек, по отношение на работи като повдигане и бутане.

— Изследвал вместо нас Йо, и започнал и на Европа.

— Да.

— След това започнал да се държи непредсказуемо, точно когато сме сметнали, че наистина е усвоил работата си.

— Звучи правдоподобно. — казах.

— Отказал да се почини на директна заповед да изследва Калисто, след което се отправил към Уран.

— Да. Минаха години, откакто четох докладите…

— След това функционирането му се влошило още повече. Дълги периоди на мълчание, разнообразявани с объркани трансмисии. Сега, като разбрах повече за вътрешностите му, ми звучи почти като човек изправен на ръба на пропастта?.

— Има нещо такова.

— Но е успял за известно време да се стегне. Приземил се на Титания и започнал да праща насам неща подобни на нормални доклади от наблюдения. Но това продължило много кратко време.Отново станал ирационален, дал признаци, че има намерение сам да се приземи на Уран и така станало. Оттогава не сме го чували. Като научих за онази джаджа за четене на мисли, разбирам защо един психиатър би бил толкова уверен, че той никога повече няма да функционира.

— Това не го бях чувал.

— Аз съм го чувал.

Вдигнах рамене.

— Всичко това е станало преди двадесет години, — казах, — и, както споменах, изтекло е доста време, откакто съм чел нещо за него.

— Корабът на Палача е катастрофирал или възможно е, се е приземил, в Мексиканския залив преди два дена.

Аз само се вторачих в него.

— Бил е празен. — продължи Дон, — когато накрая се добрали до него долу.

— Нищо не разбирам.

— Вчера сутринта, — продължи той, — ресторантьорът Мани Бърнс е бил намерен пребит до смърт в офиса си към заведението, Мейсън Сен Мишел в Нови Орлеан.

— Все още не разбирам…

— Мани Бърнс е бил един от първоначалните четирима оператори, които са програмирали — извини ме „обучавали“ — Палача.

Мълчанието се проточи и се разля по палубата.

— Съвпадение…? — казах накрая.

— Клиентът ми не мисли така.

— Кой е клиентът ти?

— Един от тримата останали членове на тренировъчната група. Той е убеден, че Палача се е завърнал на Земята, за да убие бившите си оператори.

— Запознал ли е със страховете си бившите си работодатели?

— Не.

— Защо?

— Защото ще се наложи да им обясни причините за страховете си.

— И те са…?

— И това не ми каза.

— И как очаква да му свършиш работа като хората?

— Той ми обясни какво разбира под работа като хората от негова гледна точка. Иска две неща, като пълната история не е необходима за нито едно от двете. Поиска да бъде охраняван от добри бодигардове и поиска Палача да бъде намерен и обезвреден. Вече съм се погрижил за първата част.

— И искаш от мен да се погрижа за втората.

— Точно така. Ти потвърди мнението ми, че си човекът за тази работа.

— Ясно. Осъзнаваш ли, че ако това нещо наистина има чувства, това много ще прилича на убийство? От друга страна пък ще бъде принос в разрушаването на скъпа правителствена собственост.

— Ти по кой начин гледаш на него?

— Гледам на него като на работа.

— Ще я поемеш ли?

— Необходими са ми повече факти преди да реша. Като например кой е клиентът ти? Кои са останалите оператори? Къде живеят? С какво се занимават? Какво…?

Той вдигна ръка.

— Първо, — каза, — нашият клиент е Почитаемият Джес Брокдън-старши, сенатор от Уисконсин. Разбира се, дискретността е най-първата ни грижа.

Кимнах.

— Помня, че се занимаваше с космическата програма преди да навлезе в политиката. Но не бях запознат с подробностите. Той лесно би могъл да получи правителствена защита.

— За да я получи, очевидно ще се наложи да им каже нещо, за което не иска да говори. Вероятно ще навреди на кариерата му. Просто не знам. Не ги иска. Иска нас.

Отново кимнах.

— Ами останалите? И те ли ни искат?

— Точно обратното. Изобщо не споделят мнението на Брокдън. Май си мислят, че е донякъде параноик.

— Тези момчета колко добре се знаят един друг?

— Живеят в различни части на страната, не са се виждали от години. Но от време на време поддържат връзка.

— Базата за подобна диагноза, май е доста рехава

— Една от тях е психиатър.

— О. Коя точно?

— Името й е Лейла Такъри. Живее в Сен Луис. Работи в тамошната градска болница.

— И значи никой от тях не е ходил при никакви власти — федерални и местни.

— Точно така. Брокдън се е свързал с тях, когато чул за Палача. По това време е бил във Вашингтон. Казали са му, че се е върнал и той е успял да потули историята. Опитал се да се свърже с всичките и в процеса разбрал за Бърнс, свързал се с мен и се опитал да убеди останалите да приемат закрила от моите хора. Не пожелали. Когато говорих с нея, Д-р Такъри отбелязала — съвсем правилно — че Брокдън е много болен човек.

— Какво му е?

— Рак. На гръбнака. Нищо не могат да сторят, болестта се е загнездила и дълбае. Той дори ми каза, че според него разполага с не повече от шест месеца, за да прокара някакъв много важен закон — новия закон за криминална реабилитация. — Признавам, че когато разговаряхме за това звучеше малко параноично. По дяволите! Кой не би бил? Д-р Такъри, обаче, го вижда като пациент и не смята, че убийството на Бърнс е свързано с Палача. Мисли, че е било просто банален обир, който е завършил зле, крадецът е бил изненадан или се е паникьосал, може и да е бил дрогиран, и тъй нататък.

— Значи тя не се страхува от Палача?

— Каза, че е в положение да познава съзнанието му по-добре от всички останали, а и не била специално замесена.

— Ами другият оператор?

— Той казал, че д-р Такъри може да познава съзнанието му най-добре от всички, но той познавал мозъка му, така че също не се безпокоял.

— Какво е искал да каже с това?

— Дейвид Фентрис е инженер-консултант — електроника, кибернетика. Фактически, той има нещо общо с конструирането на Палача.

Станах и отидох до кафеварката. Не че в този момент изпитвах непреодолимо желание да пия още кафе. Но аз някога работих с Дейвид Фентрис. А той по някое време е бил свързан с космическата програма.

Преди да се запозная с него, моят началник Дейв е бил около петнадесет години в проекта за банката данни. С напредването на проекта, когато някои от нас вече бяха започнали да се съмняват, Дейв никога не бе изпитвал нищо по-малко от див ентусиазъм. Кльощав като въже, сто шестдесет и шест сантиметра висок, с прошарена коса, сиви очи зад тежки, очила с рогови рамки, каращ велосипед, когато не бе изцяло обсебен от работата си, доста запален фен на дартс, той имаше чудната способност в хода на речта си да претворява в думи полузавършени мисли, докато накрая започваш да го смяташ за представител на онова племе, достигнало известна професионална позицията благодарение на роднински връзки или политика. Но послушаш още няколко минути, когато той започне да подрежда размишленията си в стройна рамка, започваш да ревизираш мнението си,. Докато свърши пък, обикновено се чудиш как не си забелязал преди и какво прави на толкова нископоставено положение такъв човек. По-късно, обаче, може да се озадачиш, че когато не кипи от ентусиазъм, изглежда тъжен. И доколкото ураджийският дух е незаменим за краткосрочни проекти, то по-обстойните начинания изискван малко повече непукизъм. Въобще не бях учуден, че е свършил като консултант.

Големият въпрос сега, естествено бе: Дали той ме помнеше? Наистина, външният ми вид бе променен, личността ми, да се надявам, бе по-зряла, навиците ми — коренно променени. Но щеше ли това да бъде достатъчно, в случай, че се сблъскаме по повод на тази работа? Мозъкът зад онези рогови рамки бе способен на множество удивителни неща с ужасно малко данни.

— Къде живее? — запитах.

— В Мемфис. Какво значение има?

— Само си намествам географията — рекох — Сенатор Брокдън още ли е във Вашингтон?

— Не. Върнал се е в Уисконсин и понастоящем се е заточил в една вила в северната част на щата. четирима от хората ми са с него.

— Ясно.

Освежих запасите ни от кафе и отново седнах. Това изобщо не ми харесваше и аз твърдо реших да не се захващам. Но нямаше, все пак, да ми е приятно да удостоя Дон с едно плоско „Не“. Неговите задачи се бяха превърнали в доста важна част от живота ми, а тази не беше шега работа. Очевидно беше важна за него и той искаше аз да я поема. Реших да намеря пробойни в конструкцията, да открия начин да я сведа до обикновено охранителна операция

— Изглежда учудващо, — казах, — че Брокдън е единственият, който се страхува от устройството.

— Да.

— … и че не дава никакви обяснения за причините.

— Вярно е.

— … а в добавка и състоянието му и това, което лекарите са казали за ефекта върху съзнанието му.

— Не изпитвам никакви съмнения относно това, че е невротик, — каза Дон, — Виж това.

Той взе палтото си и извади сноп листа от вътрешния джоб. Порови в тях и ми подаде един.

Това беше бланка на конгреса, върху която имаше бележка, нахвърляна нечетливо и небрежно с едър почерк. „Дон“, — гласеше тя, „Трябва да те видя. чудовището на Франкенщайн току-що се върна от там, където го запратихме и търси мен. Цялата проклета вселена иска да ме смаже. Обади ми се между 8 & 10. — Джес.“

Кимнах, посегнах да му я върна, спрях се и все пак му я подадох. Триста вещици и сто дяволи!

Отпих глътка кафе. Смятах, че отдавна се бях отказал да се надявам за такива неща, но бях забелязал нещо, което тутакси ме обезпокои. В полето, където се отбелязват подобни работи, бях видял, че Джес Брокдън е в комитета за преразглеждане на програмата за Централната Банка за Данни. Припомних си, че този комитет трябваше да разработи серия препоръки за реформи. От друга страна, не можех да се сетя каква беше позицията на Брокдън по която и да е от засегнатите теми, но — о, по дяволите! Проектът вече беше прекалено грандиозен, за да претърпи каквито и да е значителни промени… Но това беше единственото истинско чудовище на Франкенщайн, за което ме беше грижа и винаги съществуваше възможността… От друга страна — Пак по дяволите! Какво щеше да стане, ако го оставех да умре при положение, че съм имал възможност да го спася, а той е бил този, който…?

Отпих още една глътка кафе. Запалих още една цигара.

Можеше да съществува начин да се направи без Дейв изобщо да влиза в картината. Можех първо да поговоря с Лейла Такъри, да разровя убийството на Бърнс, да се държа в течение на новите разкрития, да науча повече за онзи съд в Залива… Можеше да ми е по силите да свърша нещо, дори това да се окажеше отрицание на теорията на Брокдън, без пътеките на Дейв и моята изобщо да се пресекат.

— Имаш ли спецификациите на Палача? — попитах.

— Ето ги.

Той ми ги подаде.

— Полицейския доклад за убийството на Бърнс?

— Ето го.

— Координатите на всички участници и разни основни данни за тях?

— Ето.

Мястото или местата, където мога да се свържа с теб през следващите дни — денонощно? Тази работа ще изисква известно координиране.

Той се усмихна и взе писалката си.

— Доволен съм, че си на борда. — рече.

Пресегнах се и почуках барометъра. Поклатих глава.

 

Събуди ме звъненето на телефона. Рефлексът ме запрати през стаята, където го включих на високоговорител.

— Да?

— Господин Дон? Осем часът е.

— Благодаря.

Свлякох се в креслото. Аз съм това, което може да се нарече бавен старт. Всяка сутрин проявявам склонност да преразглеждам филогенезата. Основни типажи пъплят сантиметър по сантиметър към сивото ми вещество, за да затворят веригата. Много бавно изнамерих в тази сбирщина някакво пернато и избрах с хищните си нокти няколко цифри. Изграчих на гласа, който ми отвърна желанието си за храна и много кафе. След това се повлякох обратно към мястото на люшкащите се води, за да подновя контакта си с първичното.

В добавка на нормалния ми адреналин и мечешката ми кръвна захар, не бях спал кой знае колко предишната нощ. След като Дон си беше тръгнал, бях затворил сергията, бях натъпкал джобовете си с необходими неща, бях напуснал Протеус, бях се занесъл до аерогарата и оттам на един полет, който ме отнесе до Сен Луис в мъртвите малки часове на мрака. Не ми бе възможно да спя по време на полета, защото размишлявах над случая, вземайки решения, относно задачата, която щях да поема с Лейла Такъри. След кацането се бях регистрирал в мотела на летището, бях оставил поръчка да бъда събуден в някакъв безумен час и бях паднал като подсечен в леглото.

Докато се хранех, обърнах внимание на списъка от факти, който ми беше дал Дон.

Понастоящем Лейла Такъри не беше семейна, беше се развела с втория си съпруг преди малко повече от две години, четиридесет и шест годишна и живееше в апартамент близо до болницата, в която работеше. Към списъка бе прикрепена снимка, която можеше да е и отпреди десет години. На нея тя бе брюнетка, със светли очи, леко прехвърлила границата между пищност и свръхтегло, с елегантни очила, кацнали върху чип нос. Беше публикувала множество книги и статии със заглавия бъкащи от отчуждения, роли, транзакции, социални контекстове и още алиенации.

Не бях имал време да претворя в действие обичайния си модус, превръщайки се в напълно нов индивид с достоверно минало. Само едно име и легенда, това бе всичко. Но този път изглежда не се налагаше кой знае колко. Като за един път, нещо, доближаващо се до достоверност, изглеждаше съвсем разумен подход.

Отидох с градския транспорт до сградата, в която бе апартамента й. Не звъннах предварително по телефона, защото е по-лесно да кажеш „Не“ на някакъв глас, отколкото на човек.

Съгласно досието, днес бе един от дните, в които тя приемаше леко болни пациенти в дома си. Несъмнената й идея: да бъде разчупен отчуждаващият образ на институцията, да бъде премахнато негодуванието като сеансите и те да се превърнат в нещо прилично повече на социален контакт, и така нататък. Нямах претенции към чак толкова голяма част от времето й — бях преценил, че Дон би могъл да я накара да ме приеме, ако се наложи — а аз бях убеден, че приятелските ми визити са били организирани така, че да й оставят малко дъх. Inter alia1

Тъкмо бях открил името и апартамента й измежду бутоните на звънците във фоайето на блока, когато покрай мен мина една възрастна жена и отключи входа. Тя ме изгледа и остави вратата отворена, така че влязох без да звъня. И пак, въпрос на излъчване.

Взех асансьора до етажа на Лейла, вторият, намерих вратата й и почуках. Вече щях да чукам втори път, когато тя се открехна.

— Да? — изрече въпросително и аз подложих на преоценка впечатлението си от видимата на снимката възраст. Изглеждаше едно към едно.

— Доктор Такъри? — казах, — името ми е Дон. Имам проблем и вие можете много да ми помогнете.

— Какъв ви е проблемът?

— Има нещо общо с едно устройство, наречено Палача.

Тя въздъхна и се намръщи за секунда. Пръстите й се сключиха около ръба на вратата.

— Идвам отдалеч, но лесно ще се отървете от мен. Бих желал само да ви попитам за някои неща.

— Вие към правителството ли сте?

— Не.

— За Брокдън ли работите?

— Не. Аз съм от съвсем друга опера.

— Добре. — изрече, — В момента ми тече групов сеанс. Ще продължи може би още половин час. Ако не възразявате, изчакайте долу във фоайето, а аз ще ви се обадя веднага щом свърши. Тогава ще можем да говорим.

— Устройва ме. — казах, — Благодаря.

Тя кимна и затвори вратата. Ориентирах се към стълбището и слязох обратно долу.

След една цигара време, реших, че дяволът намира работа на незаетите ръце и му поблагодарих за предложението. Разходих се из фоайето. През стъклото прочетох имената на някакви обитатели на петия етаж. Качих се с асансьора и почуках на една от вратите. Още преди да отворят бях извадил на показ тетрадката и секретера си.

— Да? — Кратко. Полулюбопитно.

— Казвам се Стивън Фостър, Госпожо Глунц. Провеждам анкета за Североамериканската Лига на Потребителите. Бил желал да заплатя за няколко минути от Вашето време, за да отговорите на няколко въпроса, относно продуктите, които използвате.

— Защо… Да ми платите ли?

— Да, гус’жо. Десет долара. За десетина въпроса. Ще отнеме една две минути.

— Добре. — Тя отвори вратата по-широко. — Няма ли да влезете?

— Не, благодаря. Ще свършим толкова бързо, че няма смисъл да влизам и излизам. Първият въпрос се отнася за перилните препарати…

Десет минути по-късно пак бях във фоайето, прибавяйки тридесетте долара за трите анкети към списъка, който водех на разходите. Обичам да се подсигурявам максимално срещу непредвидени ситуации, когато се впускам в импровизации и ситуацията е бъкана с непредвидимости.

Още петнадесетина минути се изнизаха преди асансьорът да се отвори и да разтовари от себе си трима мъже — млад, млад и на средна възраст, облечени небрежно, смеещи се на нещо си.

Възрастният в близкия край се приближи и кимна.

— Вие ли сте този, който чака да се види с д-р Такъри?

— Точно така.

— Тя каза да ви кажа да се качвате.

— Благодаря.

Отново се изкачих и се озовах пред вратата й. Тя отвори на почукването ми, кимна да влизам, настани ме в удобно кресло в по-далечния край на хола.

— Бихте ли желали чаша кафе?

— С удоволствие. Благодаря.

След няколко минути тя внесе в стаята две чаши, подаде ми едната и седна на дивана вляво от мен. Не обърнах никакво внимание на сметаната и захарта върху подноса и отпих от кафето.

— Вие събудихте интереса ми., — каза тя. — Разкажете ми за него.

— Добре. Бе ми съобщено, че телефакторното устройство, известно като Палача, което понастоящем вероятно притежава изкуствен интелект, се е върнало на Земята.

— Хипотетично, — рече тя. — освен ако не ви е известно нещо, което на мен не е. На мен ми бе съобщено, че превозното средство на Палача е навлязло и е катастрофирало в Залива. Няма доказателства, че съдът е бил обитаван.

— Заключението изглежда доста обосновано.

— На мен ми изглежда съвсем обосновано Палача да е изпратил кораба преди много години на някакво уговорено рандеву и че той е стигнал тази точка едва наскоро, по което време се е задействала програмата за кацане, която го е свалила на Земята.

— Защо ще връща кораба, а той ще се мотае там някъде?

— Преди да отговоря, — каза, — бих желала да разбера причините за вашия интерес. От някоя новинарска медия ли сте?

— Не. — казах — Пиша на научна тематика — чиста техника, научнопопулярна литература и други такива, помежду другото. Но в момента нямам за цел да публикувам. Имам поръчка да изработя доклад върху психологическия профил на онова нещо.

— За кого?

— За една частна разузнавателна организация. Те искат да знаят какво може да повлияе на мисленето му, каква е вероятността да се държи по определен начин — в случай, че наистина се е завърнал, — Свърших и доста домашна работа и схванах, че ядрото на същността му е композит от съзнанията на неговите четирима оператори. По този случай, дойдоха на дневен ред личните контакти, за да събера вашите мнения какъв може да е той. Дойдох първо при вас по очевидни причини.

Тя кимна.

— Онзи ден ми се обади господин Уолш. Той работи за Сенатор Брокдън.

— О? Никога не излизам извън рамките на бизнеса, очертани ми от моя работодател. Сенатор Брокдън също е в списъка ми, както и Дейвид Фентрис.

— Значи са ви казали за Мани Бърнс?

— Да. Какво нещастие.

— Това всъщност изкара Джес извън релси. Той е — как да го формулирам? — точно в този момент той се е вкопчил в живота, опитвайки се да довърши безкрайно много неща за времето, което му остава. Всеки миг му е ценен. Усеща как онази с косата диша във врата му. — И тогава корабът се завръща и един от нас бива убит. От това, което знаем за Палача и последното, което сме чували за него, той е станал ирационален. Джес видя някаква връзка и в неговото състояние страхът е разбираем. Няма нищо лошо в това донякъде да го иронизираме, ако това му помага да свърши работата си.

— Но вие не виждате в него никаква заплаха, така ли?

— Не. Аз бях последният човек, наблюдавал Палача преди връзката да бъде преустановена и виждах какво става. Първите неща, които той е научил са били организацията на възприемането и двигателната активност. От съзнанията на неговите оператори са били прехвърлени огромно количество други модели, но те са били прекалено сложни, за да ги възприеме първоначално. — Представете си дете, което е научило наизуст адресния указател на Гетисбърг.Той е в главата му и това е всичко. Един ден, обаче, това може да се окаже от значение. По един непряк начин, може дори да го подтикне към някакво действие. Първо, разбира се, протича известно съзряване. А сега, представете си такова дете като множество противоречащи си модели — характери, склонности, спомени — никои от които не са кой знае колко досадни, доколкото това е дете. Но и известна част зрялост — и имайте наум, че моделите са възникнали с четири различни индивидуалности, всяка една от които по-мощна от думите и на-най-въздействащата реч, носещи сами по себе собствените си вътрешни усещания. Опитайте се да си представите конфликта и противоречията, ако сте четирима души наведнъж.

— Защо това не е било предвидено? — попитах.

— А! — каза тя с усмивка. — Първоначално чувствителността на невристорния мозък е била недооценена. Считало се е, че операторите просто прибавят данни в линейна последователност и че това ще продължава до достигането на една критична маса, в зависимост от конструкцията на модела или от картината на света, която тогава ще служи като отправна точка за израстването на съзнанието на самия Палач. И наистина е изглеждало, че нещата се подреждат точно така.

— Обаче това, което всъщност се е случило е феномен, равносилен на внушение. Били са наложени извън дидактичните ситуации вторични характеристики от съзнанията на операторите. Те не са се проявили незабавно, поради което не са били забелязани. Останали са латентни, до момента, в който съзнанието се е развило достатъчно, за да ги разбере. А след това е било прекалено късно. Неочаквано се е сдобил с четири допълнителни индивидуалности и не е могъл да ги координира. Опитал се е да ги разграничи и е станал шизоиден; опитал се е да ги обедини и е изпаднал в кататония. В крайна сметка се е лашкал между тези две алтернативи. Точно по това време е замлъкнал. Имах усещането, че е изкарал еквивалента на епилептичен припадък. Неконтролираните токове през това магнитно вещество действително са изтрили съзнанието му, причинявайки неговия еквивалент на смърт или идиотизъм.

— Следя мисълта Ви, — казах, — Сега, просто като умствено упражнение, виждам като алтернативи или успешно да обедини целия този материал или да се сдобие с качествена шизофрения. Какво смятате че би било държанието му във всеки един от тези случаи, ако възникнат реално?

— Добре, — съгласи се тя, — точно както казах преди малко, смятам, че имаше ограничения от физически характер спрямо възможността му да задържи за много дълго време тази многоличностна структура. Ако е успял, обаче, той би продължил със собствена индивидуалност, плюс реплики от четиримата оператори. Ситуацията би се различавала коренно от тази при човек-шизоид от такъв характер, защото допълнителните личности са валидни образи на истински самоличност, а не собствено породени комплекси, станали впоследствие автономни. Те може да продължат да еволюират, може да дегенерират, може да влязат в противоречие до степен на разрушение, или на мащабна модификация на някоя от тях или на всичките. С други думи, не е възможна прогноза, поради природата на това, което може да е останало.

— Мога ли да рискувам с една прогноза?

— Моля.

— След полагане на значителни усилия, той се справя с тях. Заявява кой е пред себе си. Смазва квартета от демони, който го е разкъсвал, сдобивайки се по време на процеса с една всепоглъщаща ненавист към реалните индивиди, виновни за този хаос. За да се освободи окончателно, за да отмъсти за себе си, за да си дари последния катарзис, решава да ги преследва и унищожава.

Тя се усмихна.

— Вие току-що минахте и без изсмуканата от пръстите „качествена шизофрения“ и вече превключихте на оцеляването и придобиването на пълна автономия. Тази ситуация е различна — без значение какви са взаимовръзките.

— Добре, приемам забележката. — Но какво ще кажете за това мое заключение?

— Вие се опитвате да кажете, че ако съзнанието му е оцеляло, той трябва да ни мрази. Това ми прилича на нечист опит за призоваването на духа на Зигмунд Фройд; смесица от Едип и Електра, решен да унищожава родителите си — създателите на всяка една от неговите мъки, грижи, безпокойства, жигосали впечатлителната му душа в ранна и беззащитна възраст. Дори Фройд не е имал определение за това нещо. Как да го наречем?

— Може би Хермациев комплекс? — предложих аз.

— Хермациев ли?

— Хермафродит, с тяло съединено с това на нимфата Салмацис. Просто направих същото с имената им. Такова същество би имало четирима родители, срещу които да се възправи.

— Остроумно. — рече тя, усмихвайки се. — Хуманитарно-историческото образование ако не друго, поне е извор на задължаващи метафори, изместващи размишленията. Тази специално е необоснована и свръх антропоморфна. — Искахте мнението ми. Добре. Ако Палача е преминал през всичко това, то е станало единствено благодарение на разликата между невристорния и човешкия мозък. От собствения си професионален опит заявявам, че човек не може да изживее подобна ситуация и да остане стабилен. Ако Палача е успял, той трябва да е преодолял всички противоречия и конфликти, да е овладял и да е разбрал ситуацията в такива подробности, че не вярвам това, което е останало да има нещо общо с подобна ненавист. Страхът, несигурността, нещата, които подхранват омразата би трябвало да са вече анализирани, асимилирани, превърнати в нещо по-полезно. Вероятно ще има отвращение, може би акт на независимост или самоутвърждаване. Това беше една от причините да предположа, че е върнал само кораба.

— Значи вашето мнение е, че Палача днес съществува като мислещ индивид и това е единственото отношение, което той има към бившите си оператори: Той не би желал да има нищо общо с вас?

— Правилно. Съжалявам за вашия Хермациев комплекс. Но в подобен случай трябва да търсим съзнанието, а не душата. А ние виждаме две неща: Шизофренията би го разрушила, а успешното разрешаване на проблема би изключвало отмъщение. И в двата случая не виждам причина за безпокойство.

Как бих могъл да й го кажа тактично? Реших, че не мога.

— Всичко това е прекрасно, — казах, — така както ми го представихте. Но ако се абстрахираме от чисто психическото и чисто физическото, би ли имало някаква обособена причина той да желае смъртта на всички ви — това е един недвусмислен старомоден мотив за убийство, основан предимно на събития и нямащ нищо общо с начина по който функционира мисловният му апарат?

Не беше възможно да прочета нещо по изражението й, но имайки предвид заниманията й, не би трябвало да очаквам нещо повече.

— Какви събития? — каза.

— Нямам понятие. Затова попитах.

Тя поклати глава.

— Боя се, че и аз нямам понятие.

— Тогава казаното дотук ми е достатъчно. — рекох, — Не се сещам какво повече да ви питам.

Тя кимна.

— И аз не се сещам какво повече да ви кажа.

Допих кафето си, върнах чашата на подноса.

— Благодаря Ви, — казах, — за времето Ви, за кафето. Бяхте много отзивчива.

Станах. Тя направи същото.

— Какво ще правите сега? — попита.

— Още не съм решил, — отвърнах. — Искам да направя възможно най-добрия доклад. Имате ли някакви предложения по този повод?

— Според мен няма какво повече да се научи и аз ви дадох единствената възможна конструкция, подкрепена от фактите.

— И не смятате, че Дейвид Фентрис би добавил някаква гледна точка?

Тя изсумтя и след това въздъхна.

— Не. — каза, — Не мисля, че той би могъл да ви каже нищо полезно.

— Какво имате предвид? От начина, по който го казвате…

— Знам. Не беше нарочно. — Някои хора намират душевен комфорт в религията. Други… Разбирате. Други го намират в по-късния период от живота си с помощта на отмъщението с пълна сила. Но не го правят съвсем по предназначение. То оцветява цялостното им мислене.

— Фанатизъм ли? — попитах.

— Не съвсем. Неуместно ревностно отдаване. По-скоро мазохизъм. По дяволите! Не е редно да поставям диагноза от разстояние — и да влияя на вашето мнение. Забравете думите ми. Оформете мнението си, когато сам го видите.

Тя вдигна глава в очакване на реакция от моя страна.

— Ами, — отвърнах, — аз изобщо не съм сигурен дали ще го виждам. Но вие събудихте любопитството ми. Как е възможно религията да повлияе на инженерството?

— Говорих с него след като Джес ни съобщи новината за завръщането на кораба. Останах с впечатлението, че той смята, че ние сме осквернили владенията на Всемогъщия с опитите си да създадем изкуствен интелект. И че полудяването на създанието ни е съвсем в реда на нещата, бидейки творение на несъвършения човек. Струваше ми се, че той смята за съвсем в реда на нещата той да се е върнал за възмездие в и в качеството си на присъда над нас.

— О. — казах.

Тогава тя се усмихна. Аз й отвърнах.

— Да. — каза — Но може просто да съм го сварила в лошо настроение. Може би трябва сам да отидете да видите.

Нещо ме накара да поклатя отрицателно глава — имаше малка разлика между този поглед върху него, моите спомени и коментара на Дон за казаното от Дейв, че познава мозъка му и не се притеснява особено. Някъде между тези всичките се намираше нещо, което усещах, че би трябва да знам, усещах че би трябва да науча и то без да се набивам в ничии очи.

— Е, смятам, че вече ми е достатъчно, — казах, — Беше ми необходимо да наваксам материала относно психологическата страна на нещата, а не механичната — или теологичната. Бяхте извънредно отзивчива. Благодаря Ви още веднъж.

Тя понесе усмивката си по целия път до вратата.

— Ако не ви представлява голяма трудност, — каза, докато пристъпвах в хола, — би ми се искало да разбера какво ще се окаже това всичкото в крайна сметка — или ако има някакво интересно развитие на въпроса.

— За мен случаят приключва с този доклад, и аз ще го напиша сега. Все пак, възможно е да ми потрябва обратна връзка.

— Имате ли телефона ми…?

— Май го имам, ама…

Имах й телефона, но го записах отново, точно под отговорите на Госпожа Глънц на въпросите ми относно перилните препарати.

 

Движейки се в уверена права линия, за разнообразие си измислях красиви връзки. Отправих се директно към летището, открих полет, насочен към Мемфис, купих билет и бях последният, който се регистрира. Десетината секунди в повече, може би, определиха разликата. Никакви секунди за губене, за да се отписвам в мотела. — Няма значение. Добрата психо докторка ме бе убедила, че независимо дали ми харесва или не, Дейвид Фентрис бе следващият, по дяволите! Имах прекалено силно усещане, че Лейла Такъри не ми е разказала цялата история. Трябваше да поема риска да видя сам тези промени в човека, да се опитам да разбера по какъв начин са свързани с Палача. Поради множество причини имах чувството, че може да са.

Приземих се в един хладен, привършващ следобед, почти незабавно намерих транспорт и се отправих към адреса на офиса на Дейв.

Докато навлизах в града и минавах през него у мен се породи усещане за предстояща буря. На запад се струпваше тъмна стена от облаци. По-късно, застанал пред сградата в която Дейв въртеше бизнеса си, първите редки капки дъжд вече почукваха по мръсната тухлена фасада. Но за освежаването й щеше да е необходимо много повече от това, което важеше и за останалите в околността. Помислих си, че би било редно да е постигнал нещо повече от това.

Отърсих малко влага от себе си и влязох вътре.

Указателят ме указа, асансьорът ме вдигна, краката ми намериха пътя към неговата врата. Почуках. След малко пак почуках и зачаках. Пак нищо. Пробвах да я отворя, открих, че не е заключена и влязох вътре.

Беше малка, безлюдна чакалня със зелен килим. Бюрото на секретарката беше прашно. Прекосих помещението и надникнах зад пластмасовата преграда в задния край.

Мъжът беше с гръб към мен. Почуках с пръсти по пластмасовия параван. Той чу и се обърна.

— Да?

Очите ни се срещнаха, неговите все още зад рогови рамки и все така активни; с по-дебели стъкла, с по-тънка коса и малко по-хлътнали бузи.

Въпросителният знак увисна във въздуха и нищо в питащия му поглед не помръдна, за го замени с разпознаване. Беше се навел над сноп чертежи. На близката маса бе оставена кошница от метал, кварц и порцелан със заоблени ръбове.

— Казвам се Дон, Джон Дон., — казах, — Търся Дейвид Фентрис.

— Аз съм Дейвид Фентрис.

— Приятно ми е, — казах отивайки до него, — Аз съм помощник в едно разследване, засягащо проект, с който сте бил свързан някога…

Той се усмихна и кимна, пое ръката ми и я раздруса.

— Палача, естествено. Радвам се да се запознаем, Господин Дон.

— Да, Палача. — казах, — Пиша доклад-

— И искате мнението ми за това колко опасен е той. Седнете. Той посочи един стол до работната си маса. — Бихте ли желали чаша чай?

— Не, благодаря.

— Има готов.

— Е, в такъв случай…

Той отиде до друга маса.

— Няма сметана. Съжалявам.

— Всичко е наред. — Как разбрахте, че става дума за Палача?

Той се ухили, докато ми поднасяше чашата.

— Защото се е върнал, — каза, — а той е единственото нещо, с което съм бил свързан и което заслужава такива притеснения.

— Имате ли нещо против да ми разкажете?

— До някаква степен, не.

— Коя е тази степен?

— Когато стигнем до нея, ще ви кажа.

— Честно е. — Колко е опасен той?

— Бих казал, че е безобиден, — отвърна, — освен за три личности.

— Бивши четирима?

— Точно така.

— И как е станало това?

— Сторихме нещо, което не ни беше работа.

— И какво е то…?

— На първо място: опитахме да създадем изкуствен интелект.

— Защо това да не ви е било работа?

— Човек с име като вашето не би трябвало да пита.

Засмях се.

— Ако бях проповедник, — казах, — Би трябвало да отбележа, че против това няма библейски заповеди — освен ако не го поставите в услуга на дявола.

Той поклати глава.

— Не е толкова просто, толкова очевидно, толкова категорично. От написването на Божията Книга насам нещата са се променили, и не може да се прилагате чисто фундаментален подход в сложни времена. Това, което имах предвид е нещо малко по-абстрактно. Форма на възгордяване, не без прилика с класическата арогантност — да се поставиш на едно ниво с Твореца.

— Вие изпитвате ли тази… гордост?

— Да.

— Убеден ли сте, че не е просто ентусиазъм, породен от един амбициозен успешен проект?

— О, и от това имаше немалко. Манифестиране на същото нещо.

— Струва ми се, си спомням нещо, че човек е създаден по образ и подобие на Създателя, и още, че се опитва да живее съобразно с това. Бихме могли да разсъдим, че изпробването на нечии възможности в подобна област би било една стъпка в правилната посока — като акт на потвърждаване на божествения идеал, ако щете.

— Не ща. човек не може наистина да създава. Може само да преподрежда вече съществуващото. Само Господ може да създава.

— Тогава няма за какво да се безпокоите.

Той се намръщи и каза:

— Не. Да си наясно и все пак да опитваш, ето къде намира място тази презумпция.

— Наистина ли мислехте по този начин, когато го правехте? Или всичко това ви хрумна след деянието?

Той продължи да се мръщи.

— Вече не съм сигурен.

— На мен ми се струва, тогава, че всемилостивият Господ ви е дарил блаженството на съмнението.

Той ме дари с крива усмивка.

— Не е зле, Джон Дон. Но имам усещането, че присъдата може вече да е влязла в сила и може би сме изгубили четирима за нищо.

— Значи вие виждате Палача като Ангел на отмъщението?

— Понякога. Нещо такова. Виждам го като завърнал се, за да наложи наказание.

— Само за протокола, — предложих, — ако Палача би имал пълен достъп до необходимото оборудване и бе способен да конструира друго устройство като себе си, бихте ли го счели за виновен в същото нещо, което безпокои вас?

Той поклати енергично глава.

— Не ми излизайте с хитроумния и йезуитщини, Дон. Аз не съм чак толкова отдалечен от фундаменталните правила. Освен това, аз охотно признавам, че е възможно да греша и че може би има други сили, тласкащи го към същия край.

— Какви по-точно?

— Казах ви, че ще ви уведомя, когато беседата ни стигне до определена точка. Това е тя.

— Добре. — казах. — Но това ме изправя пред стена, в известен смисъл. Хората, за които работя биха искали да ви защитят. Те искат да спрат Палача. Надявах се, че ще ми кажете нещо повече — ако не заради вашата безопасност, то заради тази на останалите. Те може да не споделят философските ви сантименти, а и вие току-що признахте, че може да грешите. — Отчаянието, между другото, също се счита за грях от доволно голямо множество теолози.

Той въздъхна и потри носа си, както често го бях виждал да прави в отдавна отминали времена.

— Вие все пак с какво се занимавате? — попита ме.

— Аз лично ли? Аз съм писател на научна литература. Изготвям доклад за агенцията, която иска да осъществи закрилата относно това устройство. Колкото докладът ми е по-добър, толкова по-добри ще са шансовете им.

Той помълча малко и каза:

— Чел съм много в тази област, но името ви не ми е познато.

— По-голямата част от творбите ми се занимават с нефтохимия и морска биология. — казах.

— О. Това, че са избрали вас, тогава, изглежда малко необичайно, не е ли така?

— Не съвсем. Бях на разположение, а шефът познава работите ми, знае, че съм добър.

Той погледна към на купчина кашони в другия край на стаята, закриващи частично нещо, което чак тогава осъзнах, че е терминал за дистанционно управление. Окей. Ако в този момент той решеше да се увери в самоличността ми, Джон Дон щеше да отиде по дяволите. Направо беше време да проявя любопитство, след като беше споделил усещането си за грях с мен. Вероятно си беше помислил същото, защото повече не погледна в тази посока.

— Нека го кажа по следния начин… — изрече накрая и над гласа му взе контрол нещо от стария Дейвид Фентрис в най-добрата му форма. — Поради една или друга причина, аз вярвам, че той иска да ликвидира бившите си оператори. Ако това е присъдата на Всевишния, нека за бъде. Той ще успее. Обаче ако не е, не бих желал никаква защита отвън. Моето разкаяние е налице и също така, е само моя работа да се справя с останалата част от ситуацията. Лично аз ще спра Палача — точно тук — преди да пострада още някой.

— Как? — запитах го.

Той кимна в посока на проблясващия шлем.

— С това. — каза.

— Как? — повторих.

— Телефакторните вериги на Палача все още реагират. Би трябвало да реагират: Те са вградена част от него. Не би могъл да ги разкачи без да се изключи. Ако се появи в радиус от четвърт километър, този уред ще се активира. Той ще издаде протяжно жужене и иззад мрежата под предния ръб ще започне да премигва светлина. След което аз ще надяна шлема и ще установя контрол над Палача. Това ще го доведе тук и ще изключи мозъка му.

Той посегна към чертежите, които разглеждаше, когато влязох.

— Ето. Трябва да се извади платката в гръдния кош. Има още четири подвъзела, които трябва да се прекъснат. Тук, тук, тук и тук.

Той вдигна поглед.

— Обаче ще трябва да го направите в този ред, иначе може да стане доста напечено. — казах, — Първо този, след това тези двата. И накрая последния.

Когато отново вдигна поглед сивите му очи се приковаха моите.

— Мислех, че бяхте по нефтохимията и морската биология.

— Фактически не съм „по“ нищо, — казах, — Занимавам се с писане на техническа литература, а в нея има откъси и парченца отвсякъде — а това съм го виждал и преди, когато приех тази работа.

— Ясно.

— Защо не потърсите помощ за това от космическата агенция? — казах, търсейки промяна на темата. — Оригиналното телефакторно оборудване има тази мощност и обхват…

— То бе разглобено преди доста време. — Мислех, че работите за правителството и това ви е известно.

Поклатих глава.

— Съжалявам. Не съм искал да ви подведа. Договорните ми отношения са с частна организация за разследвания.

— О-хо. Това означава Джес. — Не че има значение. Можете да му кажете, че е положена грижа за всичко, по един или друг начин.

— А какво ще стане, ако грешите относно свръхестественото, — казах, — но сте прав за останалото? Предполагайки, че той идва благодарение на обстоятелства, на които се чувствате в правото си да противостоите? Но предполагайки, че не вие сте следващият в списъка му? Предположете, че той се добере до някой друг, вместо до вас? Щом сте толкова чувствителен спрямо вината и греха, не смятате ли, че ще бъдете отговорен за такава смърт — ако можете да я предотвратите просто като ми кажете нещо повече? Ако ви притеснява дискретността…

— Не. — каза, — Не можете да ме надхитрите, като прилагате принципите ми към хипотетична ситуация, която би се развила както ви е изгодно на вас. Не и доколкото аз съм сигурен, че тя няма да възникне. Която и да е движещата сила на Палача, аз ще съм следващият. Ако не мога да го спра, то той няма да може да бъде спрян, докато не завърши мисията си.

— Как разбрахте, че вие сте следващият?

— Погледнете на картата, — каза, — Той се е приземил в Залива. Мани му е бил наблизо в Нови Орлеан. Естествено, той е бил първият. Палачът може да се придвижва под вода подобно управляемо торпедо, което прави реката Мисисипи негов логичен маршрут за придвижване, който не би събудил подозрения. Напредвайки по нея, то наред съм аз, тук в Мемфис. Тогава Лейла, горе в Сен Луис, очевидно е след мен. След това ще се заеме с придвижването до Вашингтон.

Помислих си за Сенатор Брокдън в Уисконсин и реших, че Палача дори няма да има този проблем. Всички те бяха съвсем достъпни, ако разглеждахме ситуацията в условията на пътуването по река.

— А той откъде знае къде сте всички? — попитах.

— Добър въпрос, — каза той, — Навремето той беше чувствителен към нашите мозъчни вълни в един ограничен обхват, познаваше ги отблизо и имаше способността да ги улавя. Не бил могъл да знам какъв е обхватът му днес. Възможно е да се е оказало по силите му да конструира усилвател, за да разшири обсега си на приемане. Но ако бъдем по-земни, вярвам, че просто се е консултирал с Централния национален указател. Има кабини навсякъде, дори и по крайбрежието. Може би е проникнал с взлом в някоя късно през нощта. Със сигурност е получил достатъчно опознавателна информация — има необходимите инженерни умения за това.

— В такъв случай, на мен ми се струва, че ще всички вие ще заложите на сигурно, ако се махнете от реката, докато тази работа се уреди. Това нещо няма да може да се промъква из страната задълго без да бъде забелязано.

Той поклати глава.

— Ще намери начин. Той е извънредно изобретателен. Нощем, с дълго палто, шапка, ще мине. На него не му е потребно нищо, от което би имал нужда човек. Може да изкопае дупка и да се зарови, оставайки под земята през деня. Може да тича без почивка цяла нощ. Няма място, до което не би могъл да се добере за учудващо кратко време. — Не, аз трябва да го чакам тук.

— Нека тогава поставя нещата по възможно най-грубия начин, — казах, — Ако вие сте убеден, че това е Божественият Отмъстител, всеки опит да го възпрете мирише на богохулство отдалеч. От друга страна, ако не е, тогава смятам, че вие сте виновен подлагайки останалите на опасност, укривайки информация, която би ни позволила да им осигурим далеч по-надеждна защита, отколкото сте способен да им дадете вие сам.

Той се разсмя.

— Значи просто ще трябва да свикна да живея с тази вина, точно както те живеят с тяхната, — каза, — След като аз съм направил всичко, което е било по силите ми, те го заслужават каквото и да получат.

— Това е само мое разбиране, — казах, — че дори Господ не съди хората преди да са умрели — ако искате прибавете в колекцията си и тази презумпцийка.

Той спря да се смее и се вгледа в лицето ми.

— Има нещо познато в начина ви на говорене и мислене, — каза, — Срещали ли сме се преди?

— Съмнявам се. Щях да си спомням.

Той поклати глава.

— Притежавате способност да провокирате мисълта на човек и това слабо ми напомня нещо, — продължи той, — Безпокоите ме, сър.

— Точно такова бе намерението ми.

— В града ли сте отседнал?

— Не.

— Нали ще ми оставите номер, на който мога да ви открия? Ако ми изникнат някои нови мисли по темата, ще ви се обадя.

— Ще ми се, ако изобщо ви изникват, да стане сега.

— Не, имам да обмислям още работи. Къде бих могъл да ви открия по-късно?

Дадох му името на мотела в Сен Луис, в който все още бях регистриран. Можех да се обаждам периодично да проверявам за съобщения.

— Добре. — каза и отиде до преградата при секретарското бюро, където и застана.

Аз станах и го последвах.

— Още нещо… — казах.

— Да?

— Ако той се появи и вие наистина го спрете, ще ми се обадите ли да ми кажете?

— Да. Ще ви се обадя.

— Благодаря ви тогава — и късмет.

Импулсивно протегнах ръката си. Той я пое и едва забележимо се усмихна.

— Благодаря ви, господин Дон.

Следващия, следващия, следващия, следващия…

Не успях да се справя с Дейв, а и Лейла Такъри ми беше дала всичко, което имаше намерение да ми даде. Още нямаше никакъв смисъл да звъня на Дон — не и докато не разполагах с повече неща за казване.

Размишлявах над това по обратния път към летището. Предиобедните часове като че ли винаги са по-добри, когато трябва да се разговаря с каквито и да е официални лица, също както нощта е незаменима за мръсна работа. Прекалено психологическо, но въпреки всичко вярно. Щеше да ми е неприятно да изгубя и останалата част от деня, ако трябваше да се обаждам на още някой преди да звънна на Дон. Прелиствайки папката си, реших, че такъв човек има.

Мани Бърнс имаше брат, Фил. чудех се доколко ползотворно би било да поговоря с него. Имах възможност да се озова в Нови Орлеан в доволно приличен час, да науча това, което той ще има желание да ми каже, да звънна на Дон за някакво ново развитие на нещата и след това да реша дали трябва да ходя още някъде заради самия кораб.

Небето над мен бе сиво и пропускливо. Държах да литна в просторите му. Съответно реших да го направя. В момента не се сещах за по-добър начин за действие.

На летището ме обработиха бързо и съвсем навреме за следваща близка връзка.

Бързайки за полета, долових с поглед на подвижната пътека полупозната физиономия. Рефлексът, запазен за такива ситуации изглежда задейства и у двама ни, защото той също се обърна и то със същото изненадано и критично повдигане на вежди. След което отмина. Аз, обаче, не можах да го вместя в представата си. частично познатата физиономия се превръща в познат до болка феномен в едно претъпкано и високоподвижно общество. Понякога си мисля, че това е всичко, което евентуално ще остане от всеки от нас: схематични черти, някой от които малко по-натрапчиви от други, наложени върху потока от тела. Като момче от малък град, дошло в големия град, Томас Вулфе трябва доста преди нашето време да е изпитал същото усещане, за да сътвори думата „човекогъмжило“. Онзи вероятно беше някой видян някога от мен за кратко — или някой приличащ на друг — подобно нещо ми се е случвало доста често в миналото.

Докато летяхме в неприветливото небе на Мемфис, в главата ми се въртяха безцелни размишления относно изкуствения интелект, или както го бележат в този бранш — ИИ. Когато става дума за компютри, понятието ИИ винаги е предизвиквало по-разгорещени емоции, отколкото считам, че заслужава, отчасти и заради семантиката си. Думата „интелект“ провокира всички неизбежни асоциации за нематериално естество. Предполагам, че причините се коренят във факта, че първите дискусии и обобщения на тази тема, са наложили отпечатъка, че понятието „потенциал за интелигентност“ винаги е присъствало в списъка на измишльотините, и че ИИ трябва да възникне, ако просто се открият правилните процедури и верните програми. Ако погледнете на нещата по този начин, както го правеха мнозина, това от своя страна поражда неприятното усещане на dejа vu1 — а именно за витализъм2 . Философските битки от деветнадесети век са се състояли не чак толкова отдавна, за да бъдат забравени, и доктрината, постановяваща, че животът е възникнал и се поддържа от виталния принцип, без връзка с физичните и химическите сили и че животът е самоподдържащ се и саморазвиващ се, е предизвикала немалко научни спорове преди Дарвин и последователите му да почнат да жънат триумф след триумф в полза на механистичния възглед. След което витализмът като че ли отново подаде нос, когато в средата на миналия век възникнаха дискусиите относно ИИ. Изглежда Дейв бе паднал жертва, и бе започнал да си въобразява, че е помогнал за сътворяването на прокълнат съд, и го е напълнил с нещо, полагащо се единствено на онези, подредили декорите в първата глава на Генезиса…

При компютрите, обаче, нещата не стояха толкова зле, както при Палача, защото там винаги можеш да спориш, че независимо колко е съвършена програмата, тя в основата си е едно продължение на волята на програмиста и че операциите на причинно-следствените машини просто възпроизвеждат функции на интелекта, отколкото базиран на свободна воля интелект сам по себе си,. А и Гьодел1 винаги се притичваше на помощ с теоретичния си cordon sanitaire, демонстриращ вярната му, но механично недоказуема теорема.

Но Палача беше съвсем различен. Бил е моделиран по подобие на мозъка, и поне донякъде обучаван по човешки маниер; и колкото да доразмътим предмета, отдавайки дължимото на витализма и подобните му, той е бил в директен контакт с човешки мозъци, от които може да се е сдобил буквално с всичко — включително и с искрата, посочила му пътя към откриването на собственото му „аз“, каквото и да било то. Какво е било създадено? Негово собствено същество? Парчета от огледало, отразяващи късчета човешка същност? И двете? Или нито едното? Не бих могъл да кажа, разбира се, но се чудех каква част от „аз“-ът му наистина е негов собствен. Очевидно се беше сдобил с огромно множество функции, но беше ли способен да изпитва истински чувства? Би ли могъл той, например, да изпита нещо като любов? Ако не, то тогава той просто беше все още съвкупност от сложни умения, а не същество с всички онези неизбежни асоциации от нематериален характер, които превърнаха думата „интелект“ в толкова щекотливо понятие при ИИ дискусиите; а ако беше способен на нещо, да речем, подобно на любов, и ако аз бях Дейв, не бих изпитвал вина, че съм помогнал да се появи на бял свят. Щях да бъда горд, макар и не по начина, който толкова го безпокоеше и щях също да се чувствам и смирен. — Но ако трябва да съм безцеремонен, не знам колко интелигентен бих се усещал, защото все още не съм сигурен какво, по дяволите е интелектът.

Когато кацнахме, смрачаващото се небе беше чисто. Озовах се в града преди слънцето да залезе напълно, а малко по-късно се озовах и пред входната врата на Филип Бърнс.

На позвъняването ми отвори момиче на седем или осем години. То ме погледна с огромни кафяви очи и не каза нито дума.

— Бих желал да говоря с Господин Бърнс. — казах.

Тя се обърна и се скри зад вратата. Секунди по-късно възпълен мъж, разплут и по потник, с наполовина плешиво теме и много розов, изшляпа с босите си крака в коридора и се вторачи в мен. В лявата си ръка държеше сгънат вестник.

— Какво искате? — попита.

— Става въпрос за брат ви. — отвърнах.

— Е?

— Ами, чудя се дали не бих могъл да вляза? Доста е обстойно.

Той отвори вратата. Но вместо да ме пусне вътре, той излезе отвън.

— Разкажете ми тук. — каза.

— Добре. Ще бъда кратък. Исках само да разбера дали той някога е разговарял с вас относно едно оборудване, над което той някога работи. Наричат го Палача.

— Ченге ли сте?

— Не.

— Кой ви плаща?

— Работя за една частна детективска агенция, която се опитва да проследи някои машинарии, свързани навремето с този проект. Очевидно се е забъркал в тази област и това може да е много опасно.

— Дайте да ви видя документите.

— Не нося документи.

— Как се казвате?

— Джон Дон.

— И вие смятате, че у брат ми е имало някакво крадено оборудване, когато е умрял? Вижте какво…

— Не. Не крадено, — казах, — И не смятам, че у него е имало нещо.

— А какво тогава?

— Било е — ами, нещо като робот . Благодарение на специални тренировки, извършени навремето от Мани, роботът може би е разполагал с начин да го локализира.

— Брат ми беше уважаван бизнесмен, и не обичам обвинения. Особено веднага след погребението, съвсем не ги обичам. Смятам да повикам ченгетата и те да зададат на вас някои въпроси.

— Секунда само. Да предположим ви кажа, че имаме основания да вярваме, че е възможно част от това оборудване да е убило брат ви?

Розовината му се превърна в тъмна червенина и мускулите на челюстта му се втвърдиха. Оказах се неподготвен за пороя от псувни, който се изля. В един момент помислих, че ще ми се нахвърли.

— Чакайте малко, — казах, когато спря, за да си поеме дъх. — Какво толкова казах?

— Вие или си правите майтап с мъртвите, или сте по-тъп, отколкото изглеждате!

— Да речем, че съм тъп. Кажете ми защо.

Той разгърна вестника в ръката си, прегъна го на определена страница, намери материала и ми го подаде.

— Защото са заловили този, който го е направил! Ето защо. — каза.

Прочетох го. Опростен, кратък, конкретен материал. От последните новини за деня. Заподозреният признал. Новите доказателства потвърдили признанията. Мъжът бил под арест. Изненадан обирджия, който изгубил самообладание и ударил прекалено силно и прекалено много пъти. Прочетох го втори път.

Кимнах, подавайки му вестника.

— Вижте, съжалявам, — казах, — Наистина не знаех за това.

— Махайте се оттук, — каза той, — Да ви няма.

— Разбира се.

— Чакайте малко.

— Какво?

— Неговата дъщеричка ви отвори вратата.

— Страшно съжалявам.

— И аз. Но аз съм сигурен, че нейният татко не е взел проклетото ви оборудване.

Кимнах и обърнах гръб.

Чух вратата зад мен да се затръшва.

 

След като вечерях, се регистрирах в един малък хотел, поръчах си пиене и влязох под душа.

Нещата бяха станали по-малко напрегнати, отпреди. Сенатор Брокдън несъмнено би бил доволен да научи, че първоначалните му предположения относно събитията са били неправилни. Лейла Такъри щеше да ме удостои с усмивка тип „нали ви казах“, когато й се обадех, за да и предам новините — нещо, което се чувствах длъжен да сторя. Дон можеше да пожелае, а можеше и да не пожелае да продължа да търся устройството сега, когато заплахата беше намаляла. Предположих, че това щеше да зависи от мнението на сенатора по въпроса. При положение, че спешността вече не беше от такова значение, Дон можеше да реши да прехвърли случая на някой от собствените си не толкова фискално ангажиращи оперативници. Докато крачех по обратния път, осъзнах, че си свирукам. чувствах се почти откачен от куката.

По-късно с питието пред мен, поспрях преди да избера номера, който ми беше дал, и вместо това набрах цифрите на моя мотел в Сен Луис. Просто за допълнителна ефективност, в случай че имаше някакво съобщение, което бих могъл да прибавя към доклада.

На екрана се появи дамско лице, върху което разцъфна усмивка. Зачудих се дали винаги се усмихва, когато чуе звънене, или рефлексът би бил евентуално подтиснат с наближаването на възрастта за пенсиониране. Сигурно не е леко да се притесняваш да дъвчеш дъвка, да се прозяваш или да си бъркаш в носа.

— Летищно Настаняване., — изрече, — С какво мога да ви помогна?

— Обажда се Дон. Регистриран съм в стая 106, — казах, — В момента съм на друго място и искам да разбера дали има някакви съобщения за мен.

— Един момент., — каза, проверявайки нещо вляво от себе си. И продължи, консултирайки се с листа хартия в ръката й. — Да. На ваше име е записано едно съобщение. Но е малко особено. Предназначено е за някой друг, поверен на вашите грижи.

— О? И кой е той?

Тя ми каза и аз проявих самообладание.

— Ясно. — казах, — По-късно ще го видя и ще му го предам. Благодаря ви.

Тя отново се усмихна и издаде звук на сбогуване, аз сторих същото и прекъснах връзката.

— Значи Дейв все пак ме беше прозрял… Кой друг би могъл да знае този номер и истинското ми име?

Можеше да й дам определени телефонни номера и да я помоля да предаде каквото трябва. Само че не бях убеден, че тя е най-дискретната линия за свръзка, в случай че за момента живота й я интересува повече от обичайното. Трябваше да отида там сам и с очите си да видя как съобщението се изтрива.

Отпих голяма глътка от питието си и взех папката с данните за Дейв. Погледнах номера му — всъщност бяха два — и прекарах следващите петнадесет минути в опити да се свържа с него. Без особен успех.

Добре. Сбогом, Нови Орлеан, сбогом, душевен покой. Обадих се на летището и си направих резервация. След това гаврътнах питието, събрах малкото си партакеши и тръгнах отново да уреждам сметката. Ало, Централа…

По време на полетите ми в ранната част на днешния ден отделих доста време за размишления относно идеите на Тейлхард де Шарден посветени на продължителността на еволюцията в границите на артефактите, сравнявайки ги с тези на Гьодел за механичната неопределеност, разигравайки познавателни игри, в които залог бе Палача, съмнявайки се, разсъждавайки, дори надявайки се, надявайки се, че истината лежи в полето на благородството: че Палача, надарен с чувства, се е завърнал разумен; че убийството на Бърнс всъщност е било такова, какъвто изкарваха понастоящем случая; че погребаният експеримент наистина е бил своего рода успех, триумф, нова връзка или звено от веригата на съществуването… А Лейла не е сгрешила относно капацитета на невристорния мозък… Но сега, сега обаче имах собствени неприятности — а дори и най-интригуващите философски възгледи не могат да се сравняват с, да речем, един зъбобол, ако се случи да е твоя собствен.

Съответно, Палача бе захвърлен настрана и гъмжилото на мислите ми се зае основно с моята персона. Съществуваше, разбира се, вероятност Палача да се е появил, Дейв да го е спрял и след това да се е обадил, за да съобщи, както ми беше обещал. Той, обаче, беше използвал името ми.

Докато не получех магнитния носител на съобщението, не можех да кроя мащабни планове. Не изглеждаше много вероятно човек толкова искрено религиозен като Дейв внезапно да се изкуши в изнудваческия бизнес. От друга страна пък, той бе плод на непредвидими изблици на ентусиазъм и вече бе преживял една непредсказуема метаморфоза. Трудно бе да се прецени… Техническото му образование плюс познанията му за банката данни го поставяха в необичайно влиятелна позиция, в случай че решеше да ми се бърка.

Просто не ми се мислеше за някои от нещата, които бях направил, за да защитя безличностния си статус; А по отношение на Дейв специално, когото не само още уважавах, но все още харесвах, съвсем не ми се мислеше за тях. Доколкото собственият ми интерес доминираше по отношение на най-близките планове, мислите ми се ориентираха в по-общ план.

Преди доста време Карл Манхайм е направил наблюдението, че радикалните, революционни и прогресивни мислители имат склонност да използват механични метафори в определени ситуации, докато тези с консервативно предразположение използват растителни аналогии. Казал го е цяло поколение преди кибернетичното и екологичното течения да проправят пътищата си на развитие през пустошта на познанието. Ако не друго, на мен ми се струваше, че тези два пътя на развитие служат, за да подчертаят различията между два възгледа, които, вече не непременно ангажирани с политическите позиции, с които ги е свързвал Манхайм, изглежда характеризират и едно явление, продължаващо и в моето време. Има такива, които виждат социалните/икономическите/екологичните проблеми като грешки, които могат да бъдат отстранени с проста корекция, подмяна на основните течения — нещо като линеен поглед отстрани, в който дори иновациите се смятат просто за добавъчни. Има ги и тези, които понякога застават на едно място и чакат, защото познанието им прониква към вторични и третични ефекти, които се множат и опрашват кръстосано цялата система. — Изпадам в крайности. Кибернетиците си имат техните вериги с множествени обратни връзки, въпреки че никога не им е ясно какви по вид, кои точно и колко да инсталират, а пък еколозите-привърженици на качествените промени очертават насоките, представящи точките на намаляваща възвращаемост — въпреки че понякога е точно толкова трудно да разбереш как съпоставят ценностите и приоритетите си.

Разбира се, те имат нужда едни от други, растителните хора и тези на Тинкъртой. Служат си за взаимна проверка, ако не за друго. И докато от време на време везните се накланят в едната посока, привържениците на Тинкъртой общо взето, имат превес през последните няколко века.Днешните, обаче, могат да бъдат точно толкова политически консервативни, колкото растителните хора, за които е говорил Манхайм, и те са онези, от които в момента най-много се страхувам. Те са онези, които видяха банката данни, в настоящата й екстремална форма, като прост инструмент за поправяне на огромно разнообразие злини и основен източник на блага. Но не всички злини бяха поправени, а самата програма породи нови нерадостни последствия. Доколкото имаме нужда и от двата вида, по времето, когато проектът бе започнат, би ми се искало да има повече хора интересуващи се повече от градината, отколкото правещи преглед на двигателя на трактора, който я оре. Тогава не бих бил беглец от една форма на съществование, която намирам за отблъскваща, и нямаше да ме е грижа дали един бивш колега е разкрил моята самоличност.

Тогава, докато наблюдавах светлините отдолу, се зачудих… Дали и аз не бях тинкърър, понеже ми се искаше да променям още господстващия ред, с оглед да го направя по-удобен за анрхистичната ми природа? Или пък дали не съм растителен, който си въобразява, че е тинкърър? Не можех да реша. Никога не съм смятал, че градината на живота се е ограничавала като такава в границите на пригодността, очертавани й от философите. Няколко трактора в повече може би щяха да свършат добра работа.

 

Натиснах бутона.

Лентата започна да се върти. Екранът остана празен. чух гласа на Дейв да пита за Джон Дон от стая 106 и чух как му казват, че не отговаря. След това го чух да казва, че иска да запишат съобщение за друг човек, с когото Дон има нещо общо, и че Дон ще разбере. чуваше се като че ли е останал без дъх. Момичето го попита дали не иска и видеозапис. Той й каза да го включи. Последва пауза. След това тя му каза да продължи. Все още никаква картина. Само дишането му и тих дращещ шум. Десет секунди. Петнадесет…

— …Хвана ме, — каза накрая и отново изрече името ми. — … Трябваше да ти кажа, че разбрах кой си, макар че… Не беше някакъв обособен начин на държание — всяко нещо, което каза… просто общия ти стил — на говорене, на мислене — електрониката — всичко — след като все повече и повече ме безпокоеше познатото — проверих за нефтохимията — морската биология… Ще ми се да зная през какво ли си минал през всичките тези години… Сега никога няма да разбера. Но исках — да знаеш — че не си ме заблудил — мен.

Последва четвърт минута тежко дишане, подчертавано от мъчителна кашлица. След това глухо:

— … Казах прекалено много — прекалено бързо — прекалено рано… Той използва всичко…

Тогава се появи картината. Той се беше свлякъл, пред екрана, подпрял глава на ръцете си, целият в кръв. Очилата му ги нямаше и той присвиваше очи и премигваше. Дясната страна на главата му приличаше на каша, а на лявата му буза и на челото имаше дълбоки срязвания.

— …Нахвърли ми се — Докато те проверявах, — успя да каже. — Трябваше да ти кажа какво съм разбрал… Още не знам — кой от двама ни е прав… Моли се за мен!

Ръцете му се свлякоха и дясната се плъзна напред. Главата му се обърна надясно и картината изчезна. Когато я превъртях, видях че натисна стоп бутона със ставата на пръста си.

Изтрих записа. Бил е записан малко повече от час след като го оставих. Ако не се е обадил за помощ и ако никой не се е появил при него скоро след това, шансовете му не изглеждаха добри. Макар че, дори и някой да се е появил…

Използвах обществен телефон, за да се обадя на номера, който ми беше дал Дон, след известно изчакване се свързах, казах му, че Дейв не е в добра форма, ако не е и по-зле, и че екип мемфиски лекари би бил съвсем намясто, ако вече не е пристигнал такъв, и че се надявам да му се обадя отново и да му разкажа и накратко, чао.

След това набрах номера на Лейла Такъри. Звъня доста дълго, но без отговор. Зачудих се колко ли ще отнеме на едно управляемо торпедо придвижването по Мисисипи от Мемфис до Сен Луис. Не смятах, че сега е моментът да се задълбочавам в тази област на спецификациите на Палача. Вместо това се запътих да търся транспорт.

Стигнах до апартамента й и се опитах да й позвъня от фоайето на входа. Отново никакъв отговор. Така че, позвъних на Госпожа Глънц. Тя ми се бе сторила най-простодушна от тримата, които анкетирах с мнимото си консуматорско проучване.

— Да?

— Пак съм аз, Госпожо Глънц: Стивън Фостър. Възникнаха още няколко въпроса по онова изследване, което правих днес, и ако можете да ми отделите няколко минути?

— Защо, разбира се, — каза, — Добре, качете се.

Ключалката се отвори с бръмчене и аз влязох. Продължих както му бе редът до петия етаж, съставяйки по пътя въпросите си. Бях планирал тази маневра още докато чаках, единствено с цел да имам прост маршрут за нахлуване и отстъпление в случай на непредвидена необходимост. Повечето пъти подобни номера не ми влизат в работа, но понякога се оказват от изключителна необходимост.

Пет минути и десетина въпроса по късно, се бях върнал долу на втория етаж и човърках ключалката на вратата на Лейла с няколко малки парчета метал, които не е желателно да те залавят, че носиш.

След половин минута налучках подходящото и го извадих. Нахлузих чифт тънки ръкавици, които държах на топка в дъното на един джоб, отворих вратата и пристъпих вътре. Вратата веднага се затвори зад мен.

Тя лежеше на пода с глава извита под лош ъгъл. Една настолна лампа все още светеше, въпреки, че беше килната. От масата бяха съборени множество дреболии, стойката за списания бе преобърната, възглавницата на дивана бе частично издърпана. Кабелът на телефона й бе изтръгнат от стената.

Из въздуха се носеше бръмчене и аз потърсих източника му.

Видях върху стената отражението на примигващата светлина, включено-изключено, включено-изключено…

Раздвижих се бързо.

Беше заоблената кошница от метал, кварц, порцелан и стъкло, която стоеше от дясната страна на стола, в който бидох настанен рано този ден. Същата машинария, която не толкова отдавна бях видял в работилницата на Дейв. Макар че сега не ми изглеждаше така. Уред за регистриране на Палача. И, надявам се, и за неговото управляване. Вдигнах го и го наложих на главата си.

Веднъж, с помощта на телепат, се бях докосвал до съзнанието на един делфин, докато той композираше песни някъде из Карибите, усещане толкова вълнуващо, че самият спомен за него често ми донасяше покой. Усещането тук едва ли можеше да се нарече подобно.

Аналогии и впечатления: лице, видяно през мокро стъкло; изсвирване, долитащо от шумен терминал; масаж на скалпа с електрически вибратор; Писъкът на Едуард Мунк; гласът на Имма Сумак, издигащ се, издигащ се, издигащ се; Изчезването на един сняг; пуста улица, осветена като през визьора на снайпер, какъвто бях използвал веднъж, бързи движения покрай затъмнените тротоари, обсебващо усещане за физическа мощ, допълнена от съзнанието за владеене на извънмерна сила, странен обхват на сетивни канали, централно неумиращо слънце, което ме захрани с постоянен приток на енергия, спомен за тъмни води, отминаващи, проблясващи, а в тях ехолокация, нуждата да се завърна на това място, да се ориентирам отново, да тръгна на север; Мунк и Сумак, Мунк и Сумак, Мунк и Сумак — нищо.

Тишина.

Бръмченето бе затихнало, светлината изгаснала. Цялото изживяване бе продължило няколко секунди. Не бе останало време за опит да се наложи какъвто и да е контрол, въпреки че някакво остатъчно впечатление, подобно на следа от биологична обратна връзка сочеше посоката, начина на мислене, начина, по който да стигна до него. Имах усещането, че ще мога да се справя с това нещо, ако ми се удадеше по-добра възможност.

Махнах шлема и се отидох към Лейла.

Коленичих до нея и знаейки предварително резултата проведох няколко елементарни проверки. Освен счупения врат, тя бе получила няколко доста лоши контузии в главата и раменете. Никой не би могъл да стори нищо за нея.

Проведох бърз тараш, проверявайки останалата част от апартамента й. Нямаше видими следи от счупени ключалки, въпреки че щом аз можах да се отворя входната, един тип с вграден инструментариум би се справил по-добре от мен.

В кухнята открих амбалажна хартия и канап и превърнах шлема в пакет. Беше време отново да се обадя на Дон, за да му кажа, че корабът действително е бил обитаем и че най-вероятно трафикът по реката в северната и част е натоварен.

 

Дон ми бе казал да донеса шлема в Уисконсин, където съм щял да бъда посрещнат от човек на име Лари, който щял да ме откара до вилата с частен самолет. Така и направих и горното бе сторено.

Научих също и без особено удивление, че Дейвид Фентрис бил мъртъв.

Температурите бяха паднали и по пътя натам заваля сняг. Не бях много подходящо облечен за времето. Лари ме осведоми, че, щом стигнем до вилата, ще мога да взема назаем някоя топла дреха, въпреки че надали ще ми се наложи да стоя много време навън. Дон ги беше предупредил, че аз ще стоя възможно най-близо до сенатора и че цялото патрулиране пада на плещите на четиримата гардове.

На Лари му бе любопитно какво точно се е случило до момента и дали наистина съм видял Палача. Не усетих необходимост да го просветя относно работи, за които Дон не би желал и е възможно да съм бил малко груб. След това не говорихме много.

Когато кацнахме ни посрещна Бърт. Том и Клей бяха извън сградата и наблюдаваха ж.п. линията и гората. Всички те бяха на средна възраст, в много добра форма, много сериозни и тежковъоръжени. Тогава Лари ме въведе в къщата и ме представи на самия възрастен джентълмен.

Сенатор Брокдън седеше в масивен стол в отдалечения край на стаята. Съдейки по разположението, изглежда столът доскоро беше заемал позиция до прозореца в отсрещната стена, където самотен акварел с жълти цветя гледаше надолу към нищото. Краката на сенатора почиваха завити с червено карирано одеяло върху висока възглавница. Той беше в тъмнозелена риза, косата му бе много бяла, и носеше очила за четене без рамки, които свали, когато влязохме.

Той отметна глава назад, премигна и задъвка долната си устна, изучавайки ме. Докато ние пристъпвахме към него, лицето му остана безизразно. Мъж с едър кокал, вероятно през по-голямата част от живота си е бил възпълен. В момента имаше отпуснатия вид на човек отслабнал наскоро и тенът му беше нездрав. Бледосивите му очи допълваха картината.

Той не стана.

— Значи вие сте човекът, — каза, подавайки ръка, — Радвам се да се запознаем. Как предпочитате да ви назовавам?

— Джон е добре. — казах.

Той направи дискретен жест към Лари и Лари изчезна.

— Тук е хладничко. Вземете си питие, Джон. Там на полицата има. — Той посочи вляво от себе си. — Както сте там можете да донесете едно и на мен. Два пръста бърбън във водна чаша. Това е.

Аз кимнах и отидох, и налях две питиета.

— Седнете. — Той посочи близкия стол, докато му подавах чашата. — Но нека първо да видим каква машинария сте донесъл.

Разопаковах пакета и му подадох шлема. Той отпи от питието си и го остави настрани. Пое шлема с две ръце, разгледа го, смръщи вежди и го обърна наобратно. Вдигна го и го сложи на главата си.

— Не ми стои зле, — каза и се усмихна за пръв път, превръщайки се за момент в лицето, което познавах от новините. Ухилен или ядосан — почти винаги беше едното или другото. В никоя медия не бях виждал победеното му изражение.

Той свали шлема и го постави на пода.

— Добра изработка, — каза. — Нищо общо с онези чудесии навремето. Но това го е изработил Дейвид Фентрис. Да, той ни каза за онова… — Надигна чашата си и отпи. — Очевидно вие сте единственият, който може да го използва. Как смятате? Ще свърши ли работа?

— Бях в контакт само няколко секунди, така че получих единствено някакво усещане, нищо повече от предчувствие. Но, да, имах чувството, че ако разполагах с повече време щеше да е възможно да успея да се справя с веригите му.

— Кажете ми защо това не е спасило Дейв.

— В съобщението, което ми е изпратил, той отбеляза, че се с бил отдалечил до компютърния си терминал. Вероятно шумът от него е заглушил жуженето.

— Защо това съобщение не е било запазено?

— Изтрих го поради причини, несвързани със случая.

— Какви причини?

— Мои собствени.

Лицето му стана от бледожълто червено.

— Човек може да си навлече доста неприятности, укривайки доказателства и възпрепятствайки правосъдието.

— Значи между нас има нещо общо, нали сър?

Очите му се спряха на моите с поглед, виждан от мен преди само у хора, които не ми желаеха доброто. Задържа втренчения си взор цели четири удара на сърцето, след което въздъхна и изглежда се отпусна.

— Дон каза, че по определени въпроси не трябва да ви притискам. — каза накрая.

— Вярно е.

— Той не наруши никакви правила за дискретност, но все пак трябваше да ми каже нещо за вас, нали разбирате.

— Допускам.

— Изглежда има високо мнение за вас. Но аз, въпреки това, се опитах сам да науча нещо относно вашата личност.

— И…?

— Не можах — а моите източници ги бива в този род неща.

— Е и, …?

— Е, аз поразмислих и се почудих… Фактът, че източниците ми не изровиха нищо, е интересен сам по себе си. Може би дори издайнически. Аз съм в по-добро положение от повечето хора, за да ми е известно, че допреди няколко години нямаше пълно съответствие в регистрационния статут. Но някои от включените индивиди — може би трябва да кажа „повечето“ — не успяха дълго да демонстрират съществуването си по един или друг начин и да не бъдат надлежно въведени. И имаше три основни категории: неграмотните, неодобряващите и обременените с незаконен начин на живот. Не се опитвам да ви категоризирам или да ви давам оценки. Но на мен ми е известно, че съществува известен брой неличности, движещи се из обществото, без да хвърлят сянка, и ми хрумна, че може би вие сте една от тях.

Аз вкусих от питието си.

— Ами ако съм? — попитах.

Той ме дари с втора, по-гадна усмивка и не каза нищо.

Станах и прекосих стаята, до мястото, където както отсъдих е стоял някога столът му. Погледнах акварела.

— Не мисля, че бихте понесъл един разпит. — каза.

Не отговорих.

— Няма ли да кажете нещо?

— Какво искате да кажа?

— Можете да ме попитате какво ще направя в такъв случай?

— Какво ще направите в такъв случай?

— Нищо, — отвърна, — така че, елате и седнете тук.

Аз кимнах и се върнах.

Той разгледа лицето ми.

— Май бяхте близо до насилие?

— С четирима гардове отвън?

— С четирима гардове отвън.

— Не. — казах.

— Добър лъжец сте.

— Аз съм тук, за да ви помогна, сър. Без да ми се задават въпроси. Такава беше уговорката, доколкото разбрах. Ако е настъпила промяна бих желал да узная за нея още сега.

Той потропа с пръсти по карираното одеяло.

— Нямам желание да ви причинявам неприятности, — каза, — истината е, че имам нужда от човек точно като вас, и бях напълно убеден, че Дон може да включи такъв в играта. Струваше си чакането, заради необичайната ви маневреност и доказаната ви компютърна грамотност, както и чувствителността ви на определени теми. Има много неща, които бих желал да ви питам.

— Продължавайте. — казах.

— Още не. По-късно, ако имаме време. Всичко това ще бъде премия към доклада над който работя. Далеч по-важни — лично за мен — са нещата, които аз искам да ви кажа.

Аз се намръщих.

— В продължение на годините, — продължи той, — се убедих, че най-добре може да държи устата си затворена относно работите ти човек, за когото ти правиш същото.

— Принуден сте да признаете нещо ли? — попитах.

— Не знам доколко „принуда“ е правилната дума. Може да е, но може и да не е. Но от друга страна някой от тези, които работят за мен трябва да знае цялата история. Нещо някъде в нея може да се окаже в помощ — и вие сте идеалният избор за слушател.

— Става, — каза, и вие сте дотолкова в безопасност с мен, доколкото съм и аз с вас.

— Имате ли някакви подозрения защо тази работа толкова ме безпокои?

— Да. — казах.

— Да ги чуем.

— Използвали сте Палача за извършването на някакво дело или дела — незаконни, неморални или каквито и да е там. Очевидно не е въпрос на записи. Сега само вие и Палача знаете за какво става въпрос. Вие възприемате като пълна несправедливост, че когато устройството е започнало да разбира пълната тежест на събитието, то е пострадало от повреда, която като нищо може да доведе до окончателно унищожение за вас, затова, че сте го употребили по начина, по който сте го направили.

Той сведе поглед към чашата си.

— Уцелил сте. — каза.

— Всички ли бяхте замесени?

— Да, но когато това се случи, аз бях оператор. Вижте… ние — аз — убих човек. Това беше. Всъщност всичко започна като празненство. Този следобед бяхме получили вестта, че проектът е одобрен. Всичко е минало по план и е било получено последното одобрение. Всичко беше свършило, този петък Лейла, Дейв, Мани и аз — отидохме заедно на вечеря. Бяхме доста пийнали. След вечеря продължихме да празнуваме и незнайно как, партито се премести обратно в инсталацията.

— В течение на вечерта, както често става в такива случаи, все повече и повече абсурдни неща изглеждаха все по-малко и по-малко абсурдни. Решихме — вече забравих кой от нас даде предложението — Палача също да вземе участие в празнуването. В крайна сметка, това празненство беше негово и то в съвсем истински смисъл. Не след дълго това предложение ни изглеждаше единствено почтеното и започнахме да обсъждаме как да го осъществим. — Разбирате ли, ние бяхме в Тексас, а Палача беше в Космическия Център в Калифорния. Беше немислимо да се присъединим към него. Но пък телеоператорната станция се намираше точно в другата стая. В крайна сметка, решихме да го активираме и да се редуваме като оператори. Не ни беше останал много здрав разум и решихме, че е уместно всеки от нас да се свърже с него, за да сподели добрите новини. Така и направихме.

Той въздъхна, отпи от чашата си и ме погледна.

— Дейв беше първият оператор, — продължи, — Той активира Палача. И тогава… Ами, както вече ви казах, бяхме доста пийнали. Изобщо не сме имали намерение да изкарваме Палача от лабораторията, в която си стоеше, но Дейв реши да го изведе за малко навън — да му покаже небето и да му каже, че най-после отива там. След това изведнъж много се запали по идеята да заблуди охраната и алармената система. Беше просто игра. Всички се запалихме. Всъщност всички пискахме, че искаме да се пробваме с това нещо. Но Дейв се запъна и не превключи управлението, докато не изведе Палача извън района и оттам в безлюдната част близо до Центъра.

Когато Лейла успя да го убеди да и прехвърли управлението, кулминацията вече беше преминала. Играта вече беше изиграна. И тя измисли нова. Преведе палача до другия град. Вече беше късно, а и сензорното управление беше превъзходно. Това бе предизвикателство — да прекосиш града без да те забележат. А след това всички започнаха да дават предложения какво още да направим, като предложенията ставаха все по-абсурдни. След това Мани пое управлението и не поиска да ни каже какво ще прави — не ни даде дори да го наблюдаваме. Каза, че така щяло да стане по-весело за следващия оператор. Вижте, той бе по-добър от всички нас взети заедно, така мисля, и стоя толкова дълго, че ние се изнервихме. …Известна доза напрежение отрезвява и предполагам, че всички започнахме да си мислим каква пълна глупост вършим. Не само, че щяхме да провалим кариерите си — както и да стане — но и щяхме да взривим целия проект, ако ни хванеха, че си играем игрички с това скъпо оборудване. Поне аз смятах така, и също мислех, че Мани без съмнение оперира под влияние на съвсем човешкото желание още веднъж да се докаже като по-добър от останалите.

— Започнах да се потя. Изведнъж изпитах желанието да прибера Палача където трябва, да го изключа — все още можеше да се направи преди да са се задействали последните вериги — да затворя станцията и да опитам да забравя, че това изобщо се е случило. Присламчих се към Мани, за да видя докъде е проникнал и за да ми прехвърли управлението. Най-накрая той се съгласи.

Той допи питието си и ми подаде чашата.

— Би ли поосвежил това?

— Разбира се.

Отидох и му сипах още малко, добавих и в моята чаша, върнах се на стола си и зачаках.

— Аз поех управлението, — каза, — поех управлението и къде мислиш ме беше зарязал този идиот? Намирах се във вътрешността на някаква сграда и не ми бе необходим повече от миг, за да установя, че това е банка. Палача понесъл куп инструменти, а Мани очевидно е успял да го прекара през вратите без да включи нищо. Стоях точно пред главния сейф. Без съмнение, той е смятал, че това трябва да бъде моето предизвикателство. Преборих се с желанието да се обърна и да си проправя изход през най-близката стена, след което да хукна да бягам. Но аз отидох до вратите и погледнах навън.

— Не видях никой. Тръгнах да се оттеглям. В момента, в който се появих, през мен мина светлина. От джобно фенерче. Пазачът е бил застанал отстрани. В другата му ръка имаше пистолет. Паникьосах се. Ударих го. Рефлекс. Ако трябва да ударя някого, удрям го толкова силно, колкото мога. Само че го ударих със силата на Палача. Трябва да е умрял моментално. Втурнах се да бягам и не спрях, докато не стигнах до малкия парк близо до Центъра. чак тогава спрях и останалите трябваше да ме измъкват от каишките.

— Те наблюдаваха ли всичко това? — попитах.

— Да, някой беше включил видеоекрана за странично наблюдение секунди след като аз съм поел управлението. Мисля, че Дейв.

— Опитаха ли се да ви спрат в някой момент, докато вие бягахте оттам.

— Не. Но аз не съм бил в състояние да възприема нищо друго, освен това което вършех в момента. Но впоследствие казаха, че са били прекалено шокирани, за да сторят каквото и да е, освен да гледат, до момента в който аз се предадох.

— Ясно.

— След това го пое Дейв, върна се назад по първоначалния маршрут, вкара Палача обратно в лабораторията, почисти го и го изключи. Затворихме операторната станция. Бяхме изтрезнели много рязко.

Той въздъхна и се облегна, след което дълго мълча.

След което каза:

— Вие сте единственият човек, на когото съм го разказвал.

Вкусих от питието си.

— След това отидохме до дома на Лейла, — продължи той, — а останалото е съвсем предсказуемо. Каквото и да сторехме, нямаше да върнем човека, така решихме, но ако разкажехме какво се е случило, щяхме да превърнем в пух и прах една скъпа и важна програма. Не че бяхме престъпници, нуждаещи се от реабилитация. Беше трагично завършила шега, нещо което се случва веднъж в живота. Какво трябваше да сторим?

— Не знам. Може би същото. Аз също бих бил уплашен.

Той кимна.

— Точно така. И това е историята.

— Но не цялата, нали?

— Какво искате да кажете?

— Ами Палача? Казахте, че вече е имал доловимо осъзнаване. Вие сте знаели за него, а и той е знаел за вас. Трябва да е реагирал по някакъв начин на цялата работа. Каква беше реакцията?

— Да ви вземат дяволите. — каза тихо.

— Съжалявам.

— Вие семеен ли сте?

— Не.

— Водили ли сте някога малко дете в зоологическата градина?

— Да.

— Тогава може би ви е познато усещането. Когато синът ми беше на четири години един следобед го заведох в зоологическата градина във Вашингтон. Трябва да бяхме обиколили всички клетки. От време на време той правеше одобрителни забележки, задаваше въпроси, кривеше се на маймуните, смяташе че мечките били много готини — може би защото му напомняха на огромни играчки. Но знаете ли кое се оказа последното нещо? Това, което го накара да подскача, да сочи и да вика: „Виж, татко! Виж!“

Поклатих глава.

— Една катерица го гледаше от короната на едно дърво. — каза и се засмя. — Неведение за това кое е важно и кое не е. Неподходяща реакция. Невинност. Палача беше дете и до момента, в който аз го поех, единственото което беше разбрал от нас, бе идеята, че това е игра: Той просто си играеше с нас и това е всичко. След което се случи нещо ужасно… Надявам се никога да не научите как се чувства човек, сторил нещо толкова отвратително с дете, което го е държало за ръката и се е усмихвало… Той усети всички мои реакции, както и тези на Дейв, докато той го водеше обратно.

Дълго време мълчахме.

— И така, ние го бяхме… травматизирали, — каза накрая, — или с какъвто и там шантав термин да го наречете. Ето това се случи през онази нощ. Измина време, докато ефектът се прояви, но в съзнанието ми няма капка съмнение, че това е причината за крайния срив на Палача.

Кимнах.

— Ясно. И вие вярвате, че той иска да ви убие заради това.

— А вие не бихте ли искал? — каза, — Ако вие бяхте започнали като нещо, а ние ви бяхме превърнали в личност, след което отново сме ви употребили като нещо, нямаше ли да искате и вие?

— Лейла пропусна доста неща в диагнозата си.

— Не. Тя само го е премълчала пред вас. Всичко е там. Но тя го е изтълкувала погрешно. Не я е било страх. Това за него просто е било игра — с останалите. Спомените му в тази част може и да не са толкова лоши. Аз бях този, който наистина забеляза проблема. Както го виждам аз. Лейла се обзаложи, че аз бих бил единствения, който той ще преследва. Очевидно не е изтълкувала нещо както трябва.

— Тогава, това, което не разбирам, — казах, — е защо убийството на Бърнс не я е обезпокоило в по-голяма степен. Не е имало начин да знае дали е бил паникьосан наркоман или Палача.

— Единственото, което ми идва наум е, че тя бидейки много горда жена — а тя беше такава — е искала да отложи диагнозата си, докато се появят несъмнени доказателства.

— Не ми изглежда нормално. Но вие я познавате, а аз не, а при това развитие на нещата, нейните предположения са били верни. Но също толкова ме безпокои още нещо: шлемът. Изглежда като че ли Палача е убил Дейвид, след което си е дал труда да го пренесе под вода по целия път до Сен Луис, само за да го захвърли на мястото на следващото убийство. Това няма никакъв смисъл, откъдето и да го погледнеш.

— Всъщност, има. — каза той, — Смятах скоро да стигна и до това, но мога да ви кажа и сега. Разбирате ли, Палача нямаше говорен механизъм. Общувахме посредством оборудване. Дон ми каза, че поназнайвате електрониката… ?

— Да.

— Е, накратко. Бих искал да проверите този шлем и да видите дали в него не е бърникано.

— Трудно ще е, — казах, — Нямам понятие какви са били първоначалните свръзки, а и не съм чак такъв гений в теорията, че да погледна нещо и да кажа дали ще работи като телеоператорна станция.

Той прехапа долната си устна.

— Все пак ще ви се наложи да опитате. Може да има физически белези — драскотини, счупвания, нови свръзки — не знам. Това е вашата област. Търсете.

Просто кимнах и го зачаках да продължи.

— Мисля, че Палача е искал да говори с Лейла., — каза, — или затова, че тя беше психиатър, а той е знаел че на ниво отвъд механичното не функционира добре, или защото е мислел за нея с понятието за майка. В крайна сметка, тя беше единствената участваща жена, а той имаше понятие що е майка — с всичките асоциации за уют, които следват от това — от съзнанията на всички ни. А може би и поради двете причини. Може да е взел шлема със себе си с тази цел. Разбрал е какво представлява, наблюдавайки директно мозъка на Дейв, докато е бил с него. Искам да го проверите, защото има вероятност Палача да е разкачил веригите за управление и да е оставил да работят само комуникационните вериги. Може да е занесъл шлема у Лейла в това състояние и да се е опитал да я накара да си го сложи. Тя се е уплашила — опитала се е да побегне, борила се е или е викала за помощ — и той я е убил. Шлемът повече не му е бил потребен, така че го е захвърлил и е напуснал. Очевидно на мен няма какво да ми казва.

Помислих над това и отново кимнах.

— Окей. Прекъснати вериги мога да забележа, — казах, — и ако ми кажете къде има инструменти, по добре веднага да се захващам.

Той направи с лявата си ръка жест да почакам.

— Впоследствие разбрах кой е бил пазачът, — продължи той, — Всички се отчетохме за анонимен подарък за вдовицата му. Правил съм някои неща за семейството му, грижил съм се за тях — по същия начин — до момента, в който…

Не го погледнах, докато говореше.

— … Не можех да сторя нищо повече. — довърши той.

Продължих да мълча.

Той допи питието си и ме удостои със слаба усмивка.

— Кухнята е ей там отзад, — каза посочвайки ми с палец. — Точно до нея има тоалетна. Инструментите са вътре.

— Добре.

Изправих се на крака. Вдигнах шлема от пода и се отправих към вратата, минавайки покрай мястото, където бях стоял преди това до момента, в който той ме бе поставил в правилната папка и бе завързал връзките й.

— Чакайте малко! — каза.

Спрях.

— Защо отидохте там преди малко? Какво й е толкова стратегическото на тази част от стаята?

— Какво имате предвид?

— Знаете какво имам предвид.

— Свих рамене.

— Трябваше да отида някъде.

— Имате вид на човек, с по-добри мотивации от току-що споменатата.

Вперих поглед в стената.

— Не и тогава. — казах.

— Настоявам.

— Наистина няма да ви се ще да разберете. — казах му.

— Наистина искам.

— Добре. Исках да разбера що за цветя харесвате. Все пак вие сте клиент. — и отново се запътих през кухнята към тоалетната, където се заех да търся инструментите.

* * *

Седях в стол, извърнат встрани от масата, за да бъда с лице към вратата. Единствените откъслечни звуци в голямата стая на вилата бяха съскането и пукането на цепениците, превръщащи се в пепел върху решетката на камината. Само студена, равномерна белота, стелеща се зад прозореца и тишина, подчертавана от изстрели, станала още по-плътна след затихването на изстрелите… Ни въздишка, ни хленч.

А аз никога не ги броя за буря, освен ако няма вятър.

Големи тлъсти снежни парцали падаха в нощта, тиха нощ, безветрена нощ…

От пристигането ми беше изминало значително време. Сенаторът бе разговарял с мен надълго. Той бе разочарован, че не мога да му кажа кой знае колко за безличностната субкултура, която той вярваше, че съществува. Аз, наистина, не бях много сигурен за себе си, въпреки че от време на време се сблъсквах с нещо подобно на границите й. Но вече не съм привърженик на нищо и нямах намерение да споменавам онези неща, за които съм се досетил. Удостоих го с възгледите си относно Централната Банка Данни, когато ми ги поиска, и от тях имаше някои, които не му се понравиха. След което той ме беше обвинил, че съм искал да разруша нещо, без да предложа друго по-добро като заместител.

Мислите ми се понесоха назад към предишната вечер в Балтимор през умората и времето и лицата и снега и огромното пространство. Преди колко време беше това? Наведе ме на мисълта за Култа на Надеждата на Менкен. Не можех да му дам своевременен отговор или работещата алтернатива, която искаше, защото такава можеше да няма. Функцията на критицизма не биваше да се бърка с функцията на реформата. Но ако в момента възникваше съпротива откъм корените, с подмолно движение за проваляне на пазителите на записи, може би щеше да се окаже такъв вид начинание, което евентуално би въздействало толкова ефективно и благотворно, както, да кажем, навремето Сухият Режим. Опитах се да го накарам да проумее това, но не бих могъл да кажа колко от казаното от мен прие. В един момент се почувства много зле и се качи горе да вземе хапче и да се заключи за през нощта. Ако това, че не бях открил нищо нередно в шлема, го безпокоеше, той не го показа.

И така, аз седях там, шлема, уоки-токито, пистолета на масата, куфарчето с инструменти на пода до стола ми, черната ръкавица на лявата ми ръка.

Палача идваше. В това не се съмнявах.

Бърт, Лари, Том, Клей, шлемът, можеха да го спрат, а можеха и да не го спрат. Нещо в целия случай ме безпокоеше, но бях прекалено изморен, за да мисля за нещо друго, освен за непосредствената ситуация, и да се опитвам да остана във форма, докато чаках. Боях се да взема някакъв стимулант, да пия или да запаля цигара, доколкото самата ми централна нервна система трябваше да бъде част от оръжието. Гледах как големите тлъсти снежни парцали отлитат.

Щом чух превключването, се обадих на Бърт и Лари. Взех шлема и се изправих, когато светлината замига.

Но вече беше прекалено късно.

Дейв ми беше казал, че обхватът на шлема е приблизително триста метра. Тогава, отчитайки времевото закъснение между активирането на шлема и влизането на Палача в зрителното поле на най-близкия гард, всичко означаваше, че Палача се придвижва изключително бързо. Към това да прибавим възможността обхватът на мозъчните вълни на Палача да е доста по-голям от обхвата на шлема на Палача. И да отчетем и възможността той да се е възползвал от този фактор, докато Сенатор Брокдън все още е лежал буден и безпокоящ се. Заключение: Много е възможно Палача да знае, че аз бях там, където бях с шлема, и да осъзнава, че това е най-опасното оръжие, което го причаква, и следователно да се придвижи към мен за светкавичен удар, преди аз да съм успял да се справя с механизма.

Наклоних го към главата си и се опитах да поставя на изходна позиция всичките си умения и способности.

И отново усещането, че гледаш света през визьора на снайпер, със всичките съпътстващи странични възприятия. Изключая това, че светът се състоеше само от фасадата на вилата; Бърт пред вратата, на рамото му пушка; отляво Лари, с ръка току-що извършила движението на мятане на граната. Гранатата, разбрахме го веднага, бе отскочила рязко; огнеметът, който той трескаво се опитваше да насочи, щеше да се окаже ненужен преди да съумее да го използва.

Следващият откос на Бърт рикошира в лявата ни страна на гръдния кош. Ударът ни зашемети за момент. Третият пропусна. Нямаше четвърти, защото изтръгнахме пушката от ръцете му и я метнахме настрана, докато се хвърляхме към входната врата.

Палача нахлу в стаята и падна на пода, пръскайки вратата на парчета.

Съзнанието ми беше препълнено до точката на раздвояване с двойния образ на облото тъмносиво метално тяло на приближаващия телефактор и изправения, странно коронясан мой образ — с изпъната лява ръка, с лазерен пистолет в дясната, притисната до тялото ръка. Спомних си лицето, писъка, изтръпването, познах отново усещането за сила и екзотично възприятие, и започнах да поставям под контрола си всичко това, като че ли е мое собствено, опитвах се да го направя мое собствено, да го възпра, докато в това време моят образ стоеше застинал неподвижно като на стоп-кадър в отсрещния край на стаята…

Палача забави движението си и залитна. Подобна инерция не може да се погаси моментално, но усещах реакциите на тялото такива, каквито трябваше да бъдат. Бях го закачил на въдицата. Сега просто трябваше да навия макарата.

Тогава дойде експлозията — гръмотевичен, разтърсващ земята взрив съвсем близо отвън, последван от градушка камъни и отломки. Гранатата, естествено. Но осъзнаването на причината не намали ни най-малко способността й да ме разконцентрира.

В продължение на този момент Палача дойде на себе си и вече се нахвърляше върху мен. Аз натиснах спусъка на лазера, превключвайки съзнанието си на чисто самосъхранение и изоставяйки всякакви опити да установя контрол над веригите му. С лявата си ръка се опитах да нанеса удар в центъра на тялото, където се намираше мозъкът му.

Той блокира ръката ми със своята, едновременно сваляйки шлема от главата ми. След това изтръгна от пръстите ми пистолета, който беше нажежил до червено лявата му страна, смачка го и го пусна на пода. В този момент се разтресе от ударите на два куршума много голям калибър. Бърт, върнал си пушката, стоеше на вратата.

Палача се извърна и се отдалечи преди да успея да го плесна с тлеещия заряд.

Бърт му пусна още един изстрел преди той да вземе пушката и да огъне наполовина цевта й. Две стъпки и Бърт бе в хватката му. Едно бързо движение и Бърт падна. След което Палача отново се обърна, направи няколко крачки вдясно и се скри от погледа ми.

Стигнах до вратата навреме, за да го видя обгърнат в пламъци, струящи към него откъм една точка в ъгъла на вилата. Той се хвърли към тях. чух трошенето на метал, докато той унищожаваше оръжието. Озовах се навън навреме, за да видя как Лари пада и остава да лежи проснат на снега.

След това Палача отново се обърна с лице към мен.

Този път той не нахлу вътре. Вдигна шлема от снега, където го беше захвърлил. След това закрачи с отмерена походка, насочвайки се навън, за да отреже всеки възможен маршрут, който бих могъл да използвам за отстъпление към гората. Между нас се носеха снежни парцали. Снегът под краката му проскърцваше.

Оттеглих се с гръб към входа и се наведох, за да грабна една половинметрова цепеница, останала от вратата. Той ме последва вътре, оставяйки шлема — почти небрежно — на стола до вратата. Отидох до центъра на стаята и зачаках. Застанах леко приведен с протегнати ръце и цепеница, насочена към фоторецепторите на главата му. Той продължи бавно да се приближава и аз погледнах свръзките на краката му. При човек със стандартно телосложение, линията перпендикулярна на линията, свързваща горните извивки на ходилата в разнообразните им позиции, показва вектора на най-малко съпротивление, при бутане или дърпане, с цел този индивид да бъде изваден от равновесие. За нещастие, въпреки антропоморфния му дизайн, краката на Палача бяха доста раздалечени, не притежаваше човешките скелетни мускули, да не говорим за ходила, а и притежаваше маса, по-голяма от тази на всеки мъж, с който се бях бил някога. Докато си припомнях четирите си най-добри хватки от джудото, наред с много други второстепенни, ме обзе непоклатима увереност, че нито една от тях няма да се окаже ефикасна. Тогава той влезе и аз замахнах към фоторецепторите. Той забави движението си, за да отблъсне пръта, но продължи да се приближава, а аз мръднах вдясно, опитвайки се да го заобиколя. Докато се извръщаше го оглеждах и се опитвах да определя неговия вектор на най-малка стабилност.

Двустранна симетрия, очебийно по-висок център на тежестта… Един единствен чист удар, черна ръкавица на мозъчното му отделение, единствено това ми трябваше. След това дори, благодарение на рефлексите си да ме смажеше на секундата, можеше да си стои колкото иска време и да брои секундите до смъртта си. Той също го знаеше. Разбрах го по начина, по който държеше дясната си ръка близо до областта на мозъка и по начина, по който отбягваше черната ръкавица, когато замахвах с нея.

Идеята първо проблесна, а в следващия момент се оформи в пълна последователност…

Продължих да описвам дъга и, движейки се все по-бързо, направих още един замах към фоторецепторите му. Защитата му изби пръчката от ръката ми и я изпрати в другия край стаята, но това беше добре. Вдигнах рязко и високо дясната си ръка и се подготвих да се метна отгоре му. Той се отдръпна и аз се хвърлих към него. Това щеше да ми струва живота, така реших, но без значение как щеше да ме убие, от този ъгъл аз щях да получа своя шанс.

Като хлапе никога не съм бил кой знае какъв питчър1, като кетчър2 бях мързелив, и едва-едва ставах за батър3, но попаднеше ли ми да удрям, стигах всяка база, с малко помощ след това…

Значи, първо краката, между краката на Палача, докато той се отдръпва, за да защити средната си част, извъртане надясно, защото независимо от хода на нещата, нямаше да мога да използвам лявата си ръка, за да се спра. Извъртях се обратно, веднага щом се озовах под него, без да обръщам внимание на болката от удара на лявото ми рамо в пода. Незабавно опитах задно преобръщане с изпънати крака.

Краката ми го пресрещнаха изотзад по средата, опитах се да ги изправя, след което го изритах със всичка сила. Тогава той посегна надолу към мен, но аз със същия успех можех да съм на километри от него. Торсът му вече летеше назад. Бутане, а не дърпане, бе това, което сторих с него, обгърнал с лакти краката му.

Той проскърца веднъж, след което залитна да падне. Разтворих ръце, за да ги освободя и продължих напред и нагоре, докато той се отдръпваше. Изправих пак пред себе си лявата ръка и плъзнах краката си покрай торса му, за да ги освободя, докато той се сгромолясваше с трясък, който разби дъските на пода. Хвърляйки се напред, успях да измъкна левия си крак, но неговият ляв крак беше заклещил под себе си десния ми крак, и то под един страничен и болезнен ъгъл. Лявата му ръка парира моя удар и след което стовари отгоре и дясната. черната ръкавица се скри под лявото му рамо.

Освободих ръката си от заряда, а той прехвърли хватката си на предмишницата ми и ме дръпна. Зарядът избухна и лявата му ръка се откачи и се изтъркаля на пода. Пластината под нея се беше понамачкала и това беше всичко…

Дясната му ръка изостави бицепса ми и ме хвана за гърлото. Докато два от пръстите му се сключваха около сънните ми артерии, аз изгъргорих:

— Правиш голяма грешка. — колкото да кажа няколко последни думи, след което той ме изключи.

 

При едно изтуптяване на сърцето ми светът се върна. Седях в големия стол, заеман преди това от сенатора и очите ми не фокусираха нищо конкретно. Непреставащ шум пълнеше ушите ми. Скалпът ми беше изтръпнал. Нещо примигваше над веждите ми.

— Да, жив си и шлемът е на главата ти. Ако се опиташ да го употребиш срещу мене, ще го сваля. Застанал съм точно зад теб. Ръката ми е на ръба на шлема.

— Разбирам. Какво искаш?

— Всъщност много малко. Но виждам, че трябва да ти кажа някои работи преди да ми повярваш.

— Правилно виждаш.

— Тогава ще започна с това, че четиримата човеци отвън в общи линии не са повредени. Това означава, че нито една тяхна кост не е била счупена и никой техен орган не е бил разкъсан. Обаче съм ги обезвредил, по очевидни причини.

— Много разумно от твоя страна.

— Нямам желание да наранявам никого. Дойдох тук само, за да се видя с Джес Брокдън.

— Така както се видя и с Дейвид Фентрис ли?

— Пристигнах в Мемфис прекалено късно, за да успея да се видя с Дейвид Фентрис. Той беше мъртъв, когато стигнах до него.

— Кой го е убил?

— Човекът, когото Лейла е изпратила да й донесе шлема. Бил е един от пациентите й.

Случката се върна в паметта ми и влезе на мястото си с гладко, бързо и единствено прещракване. Озадаченото и познато лице на аерогарата, когато напусках Мемфис. Разбрах откъде беше минал, преди това незабележим: Той е бил един от тримата мъже от терапевтичния сеанс при Лейла онази сутрин, видян от мен във фоайето, докато си тръгваха. Мъжът, когото бях отминал в Мемфис бе по-близкият от двамата, които останаха да чакат, докато третият дойде при мен, за да ми каже, че вече мога да се кача.

— Защо? Защо го е направила?

— Знам само, че известно време преди това е разговаряла с Дейвид, че е изтълкувала думите му за настъпващото възмездие и споменаването от негова страна на шлема, който разработвал, като индикация че има намерение да стане проводник на това възмездие, използвайки мен като най-удобен инструмент. Не знам точно какви думи са били казани в действителност. Знам само чувствата й относно тях, както ги видях в съзнанието й. Доста време се учих, че обикновено съществува огромна разлика между това, което се има предвид, това, което се казва, което се върши и това, което се вярва, че е било декларирано и това, което фактически се е случило. Тя е пратила пациента си по дирите на шлема и той й го е донесъл. Той се е завърнал във възбудено състояние, изпълнен с опасения и страхове, че ще отиде в затвора. Карали са се. Приближаването ми в този момент е активирало шлема и той го е изтървал и се е нахвърлил върху нея. Знам, че първият му удар я е убил, защото бях в съзнанието й, когато това се случи. Продължих към сградата с намерението да стигна до нея. Имаше обаче известно движение и аз се забавих по пътя, опитвайки се да остана незабелязан. Междувременно влезе ти и използва шлема. Изчезнах незабавно.

— Бях толкова близо! Ако не бях спирал на петия етаж с фалшивите си анкетни въпроси…

— Ясно. Но е трябвало да го сториш. Не си могъл просто да нахлуеш вътре, щом е бил налице по-лесен начин за проникване. Не можеш да се обвиняваш по тази причина. Ако беше пристигнал с един час — или един ден — по-късно, без съмнение щеше да се чувстваш по различен начин, а тя щеше да е точно толкова мъртва.

Друга мисъл, обаче, започна да ме човърка. Беше ли възможно причината мъжът да се превъзбуди да е била тази, че ме е видял в Мемфис? Беше ли го разстроило очевидното идентифициране от загадъчния посетител на Лейла? Би ли могло зърването на лицето ми в този човешки мравуняк да е станало причина за тази последна сцена?

— Престани! И аз мога така лесно да се отдам на вината, заради това, че съм активирал шлема в присъствието на опасен човек, намиращ се на ръба на срив. Нито ти, нито аз сме виновни за неща, причинени на останалите благодарение на нашето присъствие или отсъствие, особено когато не можем да влияем на ефектите. Изминаха години преди да осъзная този факт и нямам намерение да го забравям. Колко назад искаш да се върнеш в търсене на причини? Изпращайки мъжа за шлема, тя самата е положила началото на веригата от събития, които са довели до нейното унищожение. Но тя е действала под влиянието на страха, присвоявайки си готовото оръжие, което си е мислела, че ще я защити. Но откъде се е взел този страх? Корените му са във вината, за нещо, което се е случило преди много време. И този факт, също. — Стига! Вината е водила расата човешка и е тегнала над нея от дните на най-ранното й осъзнаване. Убеден съм, че тя е неотменно с всеки един от нас чак до гроба му. Аз съм продукт на вина — виждам, че го знаеш. Неин продукт; неин обект; някога неин роб… Но аз се справих с нея: най-после осъзнавайки, че тя е необходимо средство за измерване на собствената ми човечност. Виждам твоето отношение към смъртта — на пазача, на Дейв, на Лейла — и също така виждам заключенията ти относно много други неща: Що за глупава, извратена, късогледа и егоистична раса сме. Доколкото това е вярно в много отношения, то не е нищо друго освен другото лице на онова, което вината превъплъщава. Без чувство на вина човекът не би бил по-добър от който и да е друг обитател на тази планета — с изключение на някои китообразни, за които току-що научих от теб. Обърни се към инстинкта си, за да получиш истинска оценка за жестокостта на живота, за поглед към естествения свят преди в него да се появи човекът. За да видиш инстинкта в най-чистата му форма, погледни насекомите. Там ще видиш военно общество просъществувало милиони години без следа от примирие. човекът, като изключим някои извънмерни отклонения, въпреки всичко, обладава много по-голям брой импулси на добронамереност, отколкото всички останали същества, при които инстинктите са по-голямата част от съществованието. Вярвам, че тези импулси се дължат непосредствено на този капацитет за вина. Той е свързан и с най-доброто и с най-лошото у човека.

— И ти смяташ, че понякога това ни помага да предпочетем по-благородните постъпки.

— Да. Смятам.

— Значи да разбирам, че ти имаш за себе си усещането за свободна воля?

— Да.

Аз се усмихнах.

Някога Марвин Мински беше казал, че когато бъдат конструирани интелигентни машини, те ще са точно толкова неподатливи и склонни към грешки по тези въпроси, колкото и хората.

— Не е бил неправ. Това, което изложих пред теб по тази материя е само мое мнение. Аз избрах да действам като че ли случаят е такъв. Кой може да каже, че знае със сигурност?

— Извинявам се. Сега какво? Защо се върна?

— Дойдох да кажа довиждане на родителите си. Надявах се да премахна всякакво чувство за вина, което те може би все още изпитват спрямо мен по отношение на дните от детството ми. Исках да им покажа, че съм се възстановил. Исках да ги видя отново.

— Къде заминаваш?

— Към звездите. Аз нося в себе си образа на човечеството, но също така знам, че съм уникален. Може би това, което желая, е подобно на нещото, което органичен човек има предвид, говорейки за това „да откриеш себе си“. Сега, когато съм си пълен господар, бих желал да го изпитам. В моя случай това означава реализация на потенциалните възможности на моята конструкция. Искам да бродя по други светове. Искам да увисна там горе в небето и да ви казвам какво виждам.

— Струва ми се, доста хора биха се радвали да помогнат това да се осъществи.

— А аз искам ти да сглобиш говорен механизъм, който разработих за себе си. Ти, лично. Искам и да го поставиш.

— Защо точно аз?

— Познавах само няколко такива човека. В теб виждам нещо общо с тях, по начина по който се различаваме.

— Бих бил радостен да го направя.

— Ако можех да говоря както ти, нямаше да има нужда да нося шлема, за да говоря с баща си. Би ли отишъл преди мен, за да обясниш нещата, за да не се страхува, когато аз вляза?

— Разбира се.

— Да тръгваме тогава.

Надигнах се и го поведох нагоре по стълбите.

 

Една седмица след тази нощ аз отново седях в Пийбоди и отпивах прощалното пиво.

Историята беше успяла да влезе в новините, но Брокдън я беше пипнал оттук-оттам преди да й позволи да излезе. Палача щеше да се отправи към звездите. Аз му бях монтирал желания глас, както и ръката, която бях счупил. Тази сутрин бях раздрусал другата му ръка, пожелавайки му всичко най-добро. Завиждах му — за много неща. Не на последно място за това, че бе по-добър човек от мен. Завиждах му за начините, по които той бе по-свободен, отколкото аз някога бих могъл да бъда, макар да знаех, че носи окови, които аз никога нямаше да позная. чувствах се сроден с него, заради общите неща в мен и него, и заради начините, по които се различавахме. чудех се какво ли би изпитал в крайна сметка Дейв, ако бе живял достатъчно дълго, за да се срещне с него? Или пък Лейла? Или Мани? Гордейте се, казах на сенките им, детето ви порасна в килера и вече е достатъчно голямо, за да ви прости и боя, който му нанесохте…

Но не можех да спра да се чудя. Все още не знаем достатъчно по този въпрос. Беше ли възможно той по човешки образец да придобие пълно осъзнаване без онова убийство? Беше казал, че е продукт на вината — на Голямата Вина. Голямото Дело е неин необходим предшественик. Помислих за Гьодел и Тюринг и кокошки и яйца, и реших, че това е един от онези въпроси. А и не бях седнал в Пийбоди, за да си задавам натъжаващи въпроси.

Нямах никакво понятие как би се отразило което и да е от казаното от мен на евентуалния доклад на Брокдън до комитета за Централната Банка Данни. Знаех, че откъм негова страна нямаше защо да се безпокоя за себе си, защото той беше решил да носи личната си вина до гроба. Нямаше друг избор, в случай, че беше решил да извърши замисленото от него добро, преди този ден да настъпи. Но тук, в едно от свърталищата на Менкен, не можех да не си припомня едно от нещата, казани от него по повод на спора, а именно: „Хъксли промени ли мнението на Уилбърфорс?“ и „Лутър промени ли мнението на Лео Хикс?“ и реших да не давам голям простор за полет на надеждите си, че в тази насока може да се появи нещо. По добре да мисля за нещата с термините на Сухия Режим и да пийна още едно.

Когато всичко това отмина, аз се отправих към яхтата си. Надявах се да взема добър старт под звездите. Знаех, че вече няма да мога да гледам към тях по същия начин като преди. Знаех, че понякога ще се питам какви мисли минават някъде там горе в един свръхохладен невристорен мозък, и под какви необичайни небеса и по какви странни земи ще си спомня той за мен. Знаех и че тази мисъл би трябвало да ме прави по-щастлив, отколкото бях в момента.