Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Weaveworld, (Пълни авторски права)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 14 гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне

На Д.Дж.Д.

„…своя родина има духът — царството на смисъла на нещата.“

Сент Екзюпери

„Мъдростта на пясъците“

ПЪРВА КНИГА
В ЦАРСТВОТО НА КУКУВИЦИТЕ

Първа част
ДАЛЕЧНА НЕОБЯТНА СИНЕВА

„Не познавам гледка по-мила на взора човешки от родната страна…“

Омир, „Одисея“

I. НА ПЪТ КЪМ ДОМА

1

Нищо няма начало.

Няма първи миг, няма една дума или едно място, които да поставят началото на тази, или която и да е история.

Винаги може да се проследят нишките назад, до някоя предишна приказка, и до още по-ранни приказки — макар че колкото по-далечен става гласът на разказвача, толкова по-слаби изглеждат връзките — всяка епоха изисква приказката да се разказва така, сякаш е създадена през нея.

Така езичниците стават светци, трагичното — смешно, влюбените стават сантиментални, а демоните — механични играчки.

Нищо не е неизменно. Совалката влиза и излиза, факти и измислици, дух и материя, втъкани в мотиви, а общото помежду им е може би само това: сред тях е скрит филигран, който с времето ще се превърне в един свят.

 

В такъв случай мястото, което ще изберем за начало, трябва да бъде произволно.

Някъде между полузабравено минало и бъдеще, което засега сме зърнали само за миг.

 

Например, това място.

Тази градина, за която не са полагани грижи от смъртта на нейната пазителка преди три месеца, и която сега избуява под ослепително яркото небе на късния август — плодовете й висят необрани, цветните бордюри са се разбунтували, подмамени от поройните дъждове и внезапния зной на летните дни.

Тази къща, еднаква като стотиците други на тази улица, е толкова близо до железопътната линия, че когато минава пътническият влак от Ливърпул за Кру порцелановите кученца на перваза в хола потреперват.

И този млад мъж, който в този момент излиза от задната врата и се отправя по обраслата пътека към една паянтова колиба, където го посреща приветствен хор от гукания и пърпорене на криле.

Името му е Калхун Муни, но навсякъде го знаят като Кал. Той е двадесет и шест годишен, и от пет години работи в една застрахователна фирма в центъра на града. Това е работа, която не му доставя удоволствие, но бягството от града, в който е прекарал целия си живот, изглежда още по-малко вероятно след смъртта на майка му, и може би на това се дължи умореното изражение на хубавото му лице.

Той се приближава към вратата на гълъбарника, отваря я, и в този миг — защото няма по-подходящ — тази история разтваря крила и полита.

2

Кал няколко пъти бе казвал на баща си, че дъските в долната част на вратата изгниват. Беше само въпрос на време преди да се скапят напълно и плъховете, които живееха и дебелееха край железопътната линия, да се доберат до гълъбите. След смъртта на Ейлийн обаче Брендън Муни не проявяваше почти никакъв интерес към състезателните си птици. Въпреки, или може би, защото птиците бяха постоянното му увлечение докато тя беше жива. Колко ли пъти бе чувал Кал майка му да се оплаква, че Брендън прекарва повече време с ценните си гълъби, отколкото в къщата?

Сега тя не би могла да се оплаче от това — сега баща му през по-голямата част от деня седеше до задния прозорец — загледан в градината наблюдаваше как дивата природа упорито завладява делото на жена му, сякаш тази гледка на разпадане можеше да му подскаже как по същия начин да заличи скръбта си. Но не личеше да бе научил нещо от това свое бдение. Всеки ден, когато Кал се връщаше в дома на Чариът Стрийт — дом, който смяташе, че е напуснал завинаги преди половин десетилетие, но в който трябваше да се завърне поради усамотението на баща си — откриваше, че Брендън сякаш малко по малко се смалява. Не бе прегърбен, а някак си свит, като че ли бе решил да бъде колкото е възможно по-малка мишена в един свят, който изведнъж бе станал враждебен.

 

Кал промърмори някакъв поздрав за около четиридесетината птици и пристъпи в гълъбарника, посрещнат със силна възбуда. Почти всички гълъби летяха напред-назад в клетките си, едва ли не в истерия. Дали плъховете не са успели да влязат, помисли си той? Огледа се за някакви щети, но нямаше видими причини за този фурор.

Никога не ги бе виждал толкова възбудени. Цяла половин минута стоя озадачен и наблюдаваше представлението им. От силния шум на крилете главата му се замая, после реши да влезе в най-голямата от клетките и да измъкне от мелето най-добрите птици преди да са се наранили.

Махна резето, и когато отвори вратата само два-три инча един от миналогодишните шампиони, обикновено спокоен гълъб, разпознаван като всички по своя номер — 33 — полетя към пролуката. Стреснат от скоростта му, Кал пусна вратата и за няколкото секунди, докато пръстите му намерят отново резето, 33 се оказа навън.

— Да те вземат дяволите! — извика Кал, ругаейки не толкова птицата, колкото себе си, защото той бе оставил вратата на гълъбарника отворена и 33 се отправи към небето, очевидно без да го е грижа, че може да пострада при това си начинание.

Докато Кал сложи отново резето на клетката, гълъбът излетя през вратата. Препъвайки се, Кал се втурна да го преследва, но когато излезе навън, 33 вече пляскаше с криле над градината. На височината на покрива птицата направи три все по-големи кръга, сякаш за да се ориентира. После изглежда определи посоката си и полетя на север-североизток.

Някакво почукване привлече вниманието на Кал, той погледна надолу и видя баща си застанал до прозореца да говори нещо, но думите му не се чуваха. Измъченото лице на Брендън не бе изглеждало толкова оживено от месеци — бягството на птицата временно го бе изтръгнало от унинието му. След миг той беше вече на задната врата и попита какво става. Кал нямаше време за обяснения.

— Отиде… — извика той.

После тръгна по пътеката край къщата без да откъсва поглед от небето.

Когато стигна отпред, птицата още се виждаше. Кал прескочи оградата и пресече Чариът Стрийт на бегом, решен да я преследва. Знаеше, че това е направо безнадеждно преследване. При попътен вятър един отличен гълъб може да достигне максимална скорост 70 мили в час, и въпреки, че 33 не се бе състезавал почти година, лесно можеше да изпревари бягащ човек. Но знаеше също, че не може да се върне при баща си без да положи усилия да проследи беглеца, колкото и безплодни да са те.

В долния край на улицата птицата се изгуби от погледа му зад покривите, и той се отклони към пешеходния мост над Ултън Роуд, вземайки по три-четири стъпала наведнъж. От най-горната част на моста градът се виждаше добре. На север към Ултън Хил, и на изток, и на югоизток, над Алъртън към Хънтс Крос. Пред очите му се разкриваха ред след ред покривите на общинските жилища, блестящи в жестоката жега на следобеда, зигзагообразният ритъм на гъсто подредените улици бързо отстъпваше пред промишлената пустош на Спийк.

Кал видя и гълъба, нищо че изглеждаше като бързо смаляваща се точка.

Нямаше голямо значение, защото от тази височина целта на 33 беше съвсем очевидна. На по-малко от две мили от моста въздухът бе изпълнен с кръжащи птици, привлечени към мястото несъмнено от някакво струпване на храна в района. Всяка година имаше поне един такъв ден, когато популациите на мравките и мушиците изведнъж се развиваха, и птичият свят на града се обединяваше в своята лакомия. Чайки от калните брегове на Мързи летяха крило до крило с дроздове, гарги и скорци, и всички бяха доволни, че участват в джамбурето докато лятото още топли гърбовете им.

Без съмнение това беше призивът, който бе чул 33. Отегчена от балансираната си диета от царевица и кленови семена, уморена от йерархията в гълъбарника и предсказуемостта на всеки ден, птицата бе пожелала да излезе — да излети нагоре и надалеч. Един ден на разкошен живот, с храна, която трябва да бъде преследвана малко, но от това става по-вкусна, в компанията на диви същества. Всичко това някак си смътно мина през главата на Кал докато наблюдаваше ятата, виещи се в кръг.

Знаеше, че е абсолютно невъзможно да открие една отделна птица сред разбунтувалите се хиляди. Трябваше да разчита на това, че 33 ще остане доволен от своя летящ пир, и когато се насити ще постъпи така, както е научен — ще се върне вкъщи. Все пак самата гледка на толкова много птици го привлече по особен начин и като пресече моста, Кал се запъти към епицентъра на пернатия циклон.

II. ПРЕСЛЕДВАЧИТЕ

Жената до прозореца на хотел „Хановер“ дръпна сивото перде и погледна надолу към улицата.

— Възможно ли е…? — промърмори тя на сенките, които заседаваха в ъгъла на стаята. Въпросът й нямаше да получи отговор, а и не бе необходимо. Колкото и невероятно да изглеждаше, следата безспорно водеше насам, към този уморен до смърт град, лежащ изранен и изоставен край река, която някога бе носила кораби с роби и памук, а сега едва носеше собствената си тежест към морето. Към Ливърпул.

— Какво място — рече тя. Малка прашна вихрушка танцуваше като дервиш на улицата и вдигаше във въздуха праисторически боклуци.

— Защо си толкова изненадана? — попита мъжът, полегнал на леглото, подпрял с възглавници внушителното си тяло и с ръце зад главата. Лицето му бе широко, едва ли не прекалено изразително, с черти на актьор, направил кариера от удоволствието на тълпата, експерт по евтините ефекти. Устата му, която познаваше хиляди варианти на усмивката, си избра един, който подхождаше на спокойното му настроение, и каза:

— Накараха ни доста да потичаме, но почти стигнахме. Не го ли усещаш? Аз го усещам.

Жената погледна отново към мъжа. Беше съблякъл сакото — нейният подарък в знак на всеотдайна любов — и го бе метнал на облегалката на един стол. Ризата под него беше пропита от пот под мишниците, а лицето му изглеждаше восъчно в следобедната светлина. Въпреки всичко, което изпитваше към него — а то бе достатъчно, за да отхвърли всяка мисъл за някакви сметки — той беше само човек, и днес, след толкова жега и пътувания, всяка от неговите петдесет и две години си личеше. През времето когато заедно преследваха Фугата, тя му бе отдала всичките си сили, така както той й беше отдал своя ум и своя опит за да оцелее в това царство. Царството на Кукувиците — така го наричаха Родовете открай време — този жалък човешки свят, който бе изтърпяла в името на отмъщението.

Но сега вече преследването скоро щеше да свърши. Шадуел — мъжът на леглото — ще се възползва от онова, което открият, а тя ще постигне своето отмъщение — ще види плячката омърсена и продадена в робство. После ще напусне Царството и мръсния му живот, при това с удоволствие.

Жената отново насочи вниманието си към улицата. Шадуел беше прав. Накараха ги доста да потичат. Обаче гонитбата скоро ще спре.

От мястото си Шадуел виждаше ясно силуета на Непорочна на фона на прозореца. За кой ли път мислите му се връщаха към този проблем — как да продаде тази жена? Това си беше чисто теоретично занимание, разбира се, но то напрягаше уменията му докрай.

По професия той беше търговец, това бе заниманието му още от младини. Нещо повече от занимание, дарба. Гордееше се с това, че нямаше нищо, живо или мъртво, за което да не може да намери купувач. Навремето си бе бил търговец на необработена захар, продавач на оръжие, продавач на кукли, кучета, застраховки за живот, парцали от Армията на спасението и осветителни тела. Беше въртял незаконна търговия със светена вода и хашиш, китайски паравани и специалитети против запек. Сред този парад от артикули имаше, разбира се, много измами и фалшификации, но нищо, нищо, което да не може да пробута на обществото рано или късно, било чрез съблазън или чрез заплаха.

Обаче тя — Непорочна, не съвсем жена, с която бе споделил всеки миг от живота си през изминалите много години — тя, знаеше той, не се поддава на таланта му на търговец.

От една страна, тя бе парадоксална, а купуващата общественост нямаше вкус към такива неща. Хората искат стоката да бъде без двусмислици: проста и безопасна. Тя не беше безопасна, о-о, определено не, не и при нейния ужасен гняв и още по-ужасни клетви, а не беше и проста. Под пламенната красота на лицето й, зад очите, които скриваха векове, но можеха да бъдат толкова проницателни, че да разкъсват до кръв, под тъмната мургава кожа, кожа на еврейка, се криеха чувства, които можеха да нажежат въздуха, ако бъдат пуснати на воля.

Беше твърде естествена, за да бъде продадена, не за пръв път реши той, и си рече да забрави тази идея. Това беше нещо, което не можеше и да се надява да постигне, защо да се мъчи?

Непорочна се обърна от прозореца и го попита:

— Почина ли си вече?

— Ти искаше да се скриеш от слънцето — напомни й той. — Готов съм да тръгна щом кажеш. Въпреки че нямам представа откъде да започнем…

— Не е толкова трудно — отвърна Непорочна. — Помниш ли какво предсказа сестра ми? Решителният момент наближава.

Докато говореше, сенките в ъгъла на стаята се размърдаха отново и двете мъртви сестри на Непорочна се появиха в безплътните си рокли. Шадуел винаги се бе чувствал неспокоен в присъствието им, а те от своя страна винаги го бяха презирали. Старата обаче, Вещицата, Старицата, притежаваше уменията на оракул, в това нямаше съмнение. Онова, което виждаше в нечистотиите на сестра си, плацентата на Блудницата, обикновено се оказваше вярно.

— Фугата не може да остане скрита за дълго — рече Непорочна. — Щом я преместят, тя предизвиква вибрации. Няма начин. Толкова много живот, притиснат в такова скривалище.

— А ти чувстваш ли някои от тези… вибрации? — запита Шадуел, спусна крака от леглото и стана.

— Не. Още не — поклати глава Непорочната. — Но трябва да бъдем готови.

Шадуел взе сакото си и го облече. Хастарът заблестя, протягайки нишки на изкушение из стаята. В светлината на мигновения им блясък той видя Блудницата и Вещицата. Старата жена закри очи да не вижда разпиляното от сакото, боеше се от неговата сила. Блудницата не я беше грижа — клепачите й отдавна бяха зашити над очи, ослепели при раждането.

— Когато започнат движенията, ще трябват може би час или два, за да определим мястото — каза Непорочна.

— Един час? — възкликна Шадуел. Преследването, което най-накрая ги беше довело тук, днес му изглеждаше като цял един живот.

— Мога да почакам един час.

III. КОЙ РАЗДВИЖИ ЗЕМЯТА?

1

Когато Кал приближи, птиците продължаваха да се вият в спирала над града. Всяка, която отлиташе, биваше замествана в множеството от нови три-четири.

Явлението не бе останало незабелязано. По тротоара и край вратите стояха хора, прикрили очи с ръце срещу блясъка на небето, и се взираха нагоре. Всеки изказваше мнението си относно причината за това струпване. Кал не спря да предложи и той своето, а продължи през лабиринта от улици. Понякога се налагаше да се върне и да търси нов път, но постепенно се приближаваше към центъра.

Сега, когато вече бе близо, стана ясно, че първоначалната му теория е била неправилна. Птиците не се хранеха. Нямаше внезапни спускания или разправии за шесткраки трохи, нито пък над земята се забелязваха признаци на изобилие на насекоми, което да привлича толкова много птици. Те просто кръжаха. Някои от по-дребните видове — врабчета и сипки — се бяха уморили да летят и бяха накацали в редици по покриви и огради, оставяйки по-големите членове на братството — врани, свраки и чайки — да владеят висините. Тук не липсваха и гълъби, ята от петдесетина и повече диви гълъби се извиваха и обръщаха, а сенките им пробягваха на вълни по покривите. Имаше и няколко питомни, без съмнение избягали като 33. Канарчета и зелени папагали — птици повикани от просото или камбанките на цветята от същата сила, която бе призовала останалите. За тези птици самото им присъствие тук бе равносилно на самоубийство. Въпреки че в момента събратята им бяха твърде възбудени от ритуала, за да забележат домашните питомци сред тях, щом изчезнеше омаята, която ги караше да кръжат, те нямаше да останат толкова безразлични. Щяха да бъдат жестоки и бързи. Щяха да налетят на канарчетата и папагалите и да изкълват очите им, да ги убият за престъплението, че бяха опитомени.

Засега обаче парламентът беше спокоен. Издигаше се във въздуха, високо, още по-високо, раздвижваше небето.

Преследването на това зрелище бе отвело Кал в една част на града, където рядко бе стъпвал. Тук простите правоъгълни сгради на общинските жилища отстъпваха пред запусната и зловеща ничия земя, в която все още съществуваха улици с някога хубави триетажни къщи с тераси, необяснимо запазени от булдозерите, заобиколени от площи, изравнени в очакване на икономически бум, който така и не бе настъпил — острови в море от прах.

Изглежда, че точката над която се събираха ятата, беше една от тези улици — на табелката пишеше Рю Стрийт. Там имаше по-големи групи изтощени птици, отколкото на съседните улици, те цвъртяха и чистеха с клюн перата си по стрехи, комини и телевизионни антени.

Кал вървеше по Рю Стрийт и оглеждаше небето и покривите. И ето — при шанс едно на хиляда — той забеляза своята птица. Самотен гълъб, разделящ облак от врабчета. Годините на взиране в небето, когато очакваше гълъбите да се върнат от състезания, го бяха дарили с орлов поглед, можеше да разпознае определена птица по дузина индивидуални характеристики на начина й на летене. Беше открил 33, в това нямаше съмнение. Но още докато гледаше, птицата изчезна зад покривите на Рю Стрийт.

Кал отново се впусна в преследване, по средата на улицата откри някаква тясна алея напряко между къщите с тераси, която го отведе на една по-широка зад тях. Алеята не беше поддържана. По протежението й бяха нахвърляни купища домашни отпадъци, самотните кофи за боклук бяха съборени, а съдържанието им — разпиляно.

На двадесетина метра от него обаче се работеше. Двама носачи маневрираха с един фотьойл, за да го изкарат от двора зад една от къщите, а трети се беше загледал в птиците. Няколкостотин от тях се бяха събрали на стената, която ограждаше двора, по первазите и парапетите на прозорците. Кал тръгна по алеята, оглеждайки внимателно сборището за гълъби. Откри около дузина в множеството, но не и този, който търсеше.

— Какво ще кажеш, а?

Беше стигнал на десетина метра от носачите, и единият от тях — онзи, който не работеше, се обърна към него.

— Нищо не разбирам — призна си честно Кал.

— Може би ще мигрират — каза по-младият от двамата, дето мъкнеха фотьойла, пусна своята половина от товара и се загледа в небето.

— Не ставай идиот, Шейн — намеси се другият. Името му — Гидиън — бе изрисувано на гърба на гащиризона. — Що ще мигрират посред шибаното лято?

— Много е горещо — дойде отговорът. — Това е. Дяволски горещо. Направо им изпича мозъците, там горе.

Гидиън вече беше оставил своята част от фотьойла и се облегна на стената на двора, запалвайки наполовина изпушена цигара, която измъкна от горния си джоб.

— Няма да е зле, нали? — замисли се той. — Да си птица. Пра’иш си к’вот щеш цяла пролет, после заебаваш към Южна Франция щом ти захладнее на топките.

— Те не живеят дълго — рече Кал.

— Така ли? — попита Гидиън и дръпна от цигарата. — Кратко и сладко — вдигна рамене той, — на мене ми отърва.

Шейн подръпваше русите косъмчета на едва наболия си мустак.

— Ти разбираш нещо от птици, а? — запита той Кал.

— Само от гълъби.

— Участваш в състезания, нали?

— Понякога…

— Зет ми гледа хрътки — каза третият, мързеливецът. Гледаше Кал сякаш това съвпадение бе едва ли не някакво чудо, и сега щяха с часове да спорят. На Кал не му дойде нищо на ума, само отвърна:

— Кучета.

— Точно — каза оня, доволен, че бяха в съгласие по въпроса. — Има пет. Само че едно умря.

— Жалко — рече Кал.

— Не чак толкова. Беше кьораво с едното око, а с другото не виждаше.

Мъжът се изкикоти на тази забележка, и с това разговорът им приключи. Кал насочи отново вниманието си към птиците и се усмихна — видя на горния перваз на прозореца своята птица.

— Виждам го — каза той.

— Кое това? — Гидиън проследи погледа му.

— Гълъбът ми. Избяга. — Кал посочи към него. — Ей там. На средата на перваза. Виждаш ли го?

Сега и тримата погледнаха.

— Струва доста, а? — попита мързеливецът.

— Бъди сигурен, Бъзо — изкоментира Шейн.

— Само питам — отвърна Бъзо.

— Печелил е награди — изтъкна с известна гордост Кал. Не откъсваше поглед от 33, но гълъбът не показваше с нищо, че иска да лети, само си чистеше перата на крилете и от време на време обръщаше око като мънисто към небето.

— Стой там… — каза му тихо Кал, — …не мърдай. — После се обърна към Гидиън: — Може ли да вляза? Да се опитам да го хвана.

— Заповядай. Старата, дето беше в къщата, я откараха в болница. Ние взимаме мебелите, за да й платим сметките.

Кал се спусна през двора, заобикаляйки вехториите, които тримата бяха захвърлили, и влезе в къщата.

Вътре всичко беше нагоре с краката. Дори жената да бе притежавала нещо значително, то отдавна е било изнесено. Няколкото картини, които висяха по стените, не струваха нищо; мебелите бяха стари, но не достатъчно, за да излязат отново на мода; килимите, възглавниците и пердетата бяха толкова износени, че ставаха само за парцали. Стените и таванът бяха потъмнели от дима, опушвани години наред — по всяка лавица и перваз имаше свещи, от които висяха сталактити пожълтял восък.

Той мина през лабиринта от мизерни, тъмни стаи, и излезе в коридора. И тук картината бе пак така отчайваща. Кафявият линолеум бе набръчкан и скъсан, навсякъде миришеше силно на плесен и прах, на бавно разложение. По-добре, че се е махнала от това мръсно място, помисли си Кал, където и да е — в болницата ще е по-добре, там поне чаршафите са сухи.

Тръгна по стълбите. Докато се изкачваше в мрака изпитваше странното усещане, че с всяко изминато стъпало ослепява все повече и повече. Над главата му се чуваха стъпките на птиците по плочите на покрива, а над тях — приглушените крясъци на чайки и врани. Сигурно му се струваше, но сякаш гласовете им кръжаха, като че ли самото място бе в центъра на вниманието им. Сети се за една снимка в „Нешънъл Джиографикъл“. Снимка на звезди, направена с продължително експониране; точките светлина описваха кръгове при движението си, или изглеждаха като че ли се движат по небето, а Полярната звезда, Гвоздеят на Небесата, стоеше неподвижна в средата.

Кръжащите звуци и картината, за която му напомниха, започнаха да го замайват. Изведнъж се почувства слаб, дори уплашен.

Сега не е време за такива слабости, скара се той на себе си. Трябваше да хване птицата преди да отлети отново. Ускори крачка. На най-горната площадка заобиколи някакви мебели от спалнята и отвори една от вратите пред себе си. Стаята, която бе избрал, бе съседна на онази, на чийто перваз бе 33. През прозорците без завеси нахлуваше слънчева светлина. Задухата го накара отново да се изпоти. Мебелите бяха изнесени от стаята, единственото, което напомняше, че тук е живял някой, бе календар от 1961 година. На него имаше снимка на лъв под някакво дърво; рошавата му, монолитна глава лежеше върху огромни лапи, погледът му беше замислен.

Кал излезе отново на площадката, избра друга врата, и този път попадна точно в стаята, която му трябваше. Гълъбът се виждаше зад мръсното стъкло.

Сега всичко зависеше от тактиката. Трябваше да внимава да не подплаши птицата. Приближи се внимателно към прозореца. На огрения от слънцето перваз 33 наклони глава, мигна с очи, но не помръдна. Кал затаи дъх и хвана с ръце рамката на прозореца, за да го вдигне, но тя не поддаде. Един бърз оглед му разкри причината. Рамката бе закована още преди години, в дървото бяха забити поне дузина пирони. Примитивна форма на сигурност, но без съмнение тя бе успокоявала старата жена, живееща самичка.

Долу на двора се чу гласът на Гидиън. Надникна и видя тримата да измъкват от къщата голям навит килим. Гидиън даваше непрекъснато нареждания.

— …наляво от мене, Бъзо. Ляво! Не знаеш ли къде ти е ляво?

— Ами аз вървя наляво.

— Не твойто ляво, идиот. Мойто ляво.

Птицата на перваза не обърна внимание на раздвижването. Изглеждаше напълно доволна от мястото, където бе кацнала.

Кал тръгна обратно надолу. Докато слизаше реши, че единствената възможност, която му остава, е да се качи на оградата на двора и да се опита да примами птицата оттам. Наруга се, че не се бе сетил да напълни джоба си със зърно. Ще трябва да се справи само с гукане и сладки приказки.

Когато излезе отново на жегата в двора хамалите бяха успели да изнесат килима от къщата и си почиваха след напрежението.

— Не успя ли? — попита Шейн, като го видя да излиза.

— Прозорецът не се отваря. Ще трябва да опитам оттук.

Забеляза неодобрителния поглед на Бъзо.

— Оттук изобщо няма да го стигнеш — рече той и почеса ивицата бирено шкембе, белееща се между фланелката и колана му.

— Ще опитам от стената — отвърна Кал.

— Пази се… — предупреди го Гидиън.

— Добре.

— …може да си счупиш гръбнака…

Като стъпваше в дупките по изронената мазилка, Кал се покачи на високата повече от два метра стена, разделяща двора от съседния.

Слънцето пареше по врата и главата му. Отново му се зави свят, както докато се качваше по стълбите. Яхна стената като седло докато свикне с височината. Въпреки че беше широка колкото цяла тухла, и имаше достатъчно място, за да се върви отгоре, височините винаги го притесняваха.

— Изглежда е бил добра работа — каза Гидиън отдолу. Кал погледна надолу и го видя приклекнал до килима, който бе развил така, че се виждаха сложните орнаменти по края. Бъзо се приближи към Гидиън и внимателно огледа го огледа. Кал забеляза отгоре, че беше започнал да оплешивява, косата му бе грижливо пригладена с мазнина, за да прикрие голото място.

— Жалко, че не е в по-добро състояние — рече Шейн.

— Задръж малко — отвърна Бъзо. — Я да го огледаме по-добре.

Кал се съсредоточи отново върху проблема си — трябваше да се изправи. Килимът поне щеше да отвлече вниманието на публиката за известно време, достатъчно дълго, молеше се той, за да успее да стане. Горе не се чувстваше дори полъх на вятър, който да смекчи яростното слънце. Чувстваше как потта се стича по тялото му и залепва бельото му отзад. Започна предпазливо да се надига, коленичи на един крак, а с две ръце се бе вкопчил в тухлите с всички сили.

Долу развиха килима на светлината на слънцето и одобрително замърмориха.

— Виж само каква изработка — възкликна Гидиън.

— И ти ли си мислиш същото? — попита Бъзо с приглушен глас.

— Не знам, ще трябва да ми кажеш — отвърна Гидиън.

— Какво ще кажеш да го занесем в магазина на Гилкрайст. Може да даде добра цена.

— Шефът ще разбере, че го няма — протестира Шейн.

— По-тихо — прошепна Бъзо, за да им напомни за присъствието на Кал. Той всъщност бе твърде зает с неумелото си балансиране, за да обърне внимание на дребната кражба. Най-после стъпи с два крака върху стената и тъкмо щеше да се изправи.

Долу, на двора, разговорът продължи.

— Хвани другия край, Шейн, хайде да го разгледаме целия…

— Как мислиш, дали е персийски?

— Понятие си нямам.

Кал се изправи много бавно, вдигнал ръце перпендикулярно встрани от тялото си. Реши, че това е може би най-стабилното положение и се осмели да хвърли един поглед към перваза на прозореца. Птицата още беше там.

Отдолу се чуваха пъшканията на мъжете, които развиваха килима, възкликвайки с възхищение.

Опита се да не им обръща внимание и направи първата си несигурна крачка по стената.

— Ей ти … — промърмори той на беглеца, — … помниш ли ме?

Гълъбът не реагира. Кал направи втора крачка с разтреперани крака, после трета с нарастваща увереност. Вече свикваше да пази равновесие.

— Хайде, ела при мене — повика го той като някакъв прозаичен Ромео.

— Ела, момче … — рече Кал и неуверено вдигна ръка към прозореца, рискувайки още една крачка.

В този миг или кракът му се хлъзна, или тухлата под петата му поддаде. Усети се как надава тревожен вик, който подплаши птиците на перваза. Те за миг излетяха, плясъкът на крилата им иронично аплодираше опитите му да се закрепи на стената. Паникьосан, погледна първо към краката си, после надолу към двора.

Не, не към двора — той бе изчезнал. На негово място бе килимът. Той бе развит напълно и запълваше двора от край до край.

Това, което се случи после, трая само няколко секунди, но или мисълта му летеше светкавично, или миговете се проточиха, защото му се стори, че продължи безкрайно…

Имаше достатъчно време, за да оцени изумителната сложност на картината, разгърната под него — внушително пространство от изключително изработени детайли. Годините бяха отнели яркостта на цветовете, алено червеното се бе превърнало в меко розово, кобалтовото — в тебеширено синьо, а на места килимът бе изтъркан, но въпреки това от височината, на която се олюляваше Кал, ефектът бе поразителен.

Всеки инч от килима бе изпълнен с мотиви. Дори по края рисунките преливаха една в друга, всяка едва доловимо различна от съседната. И все пак ефектът не беше пресилен — Кал се наслаждаваше на всяка подробност. На едно място дузина мотиви се бяха събрали, сякаш свързани заедно; на друго — стояха разделени като враждуващи родове. Някои продължаваха само по края, други се разгръщаха във фона, като че ли нетърпеливи да се присъединят към гъстото множество в средата.

В основното поле цветни ленти описваха арабески на фона на страстни кафяви и зелени форми — чиста абстракция — ярки наброски от дневника на някой дивак, преплетени със стилизирана флора и фауна. Цялата тази сложност обаче бледнееше пред центъра на килима — огромен медальон от най-различни цветове като лятна градина, В него изкусно бяха втъкани стотици фини форми по такъв начин, че погледът можеше да открие във всяка шарка цвете или теорема, ред или безредие, и винаги да намери тяхно отражение някъде в общата картина.

Кал успя да забележи всичко това с един изумен поглед. Миг след това гледката пред очите му започна да се променя.

С крайчеца на окото си видя как останалия свят — дворът, мъжете в него, къщите и стената, от която падаше — изчезваха. Изведнъж се оказа увиснал във въздуха, под него килимът се разрастваше, величествените форми изпълваха съзнанието му.

Картината се местеше, забеляза той. Възлите бяха станали неспокойни, трепереха за да се развържат, цветовете сякаш се сливаха, от съчетанието на боите изникваха нови форми.

Колкото и невероятно да изглеждаше, килимът оживяваше.

Някакъв пейзаж, или по-скоро смесица от пейзажи струпани в невероятна бъркотия, се появяваше от основата и вътъка. Това под него не е ли планина, издигаща връх през облаци от цветове? А онова там не е ли река? Нали чува грохотът на белите водни потоци, които потъват в сенчест пролом?

Там, под него, имаше някакъв свят.

Изведнъж той бе птица, безкрила птица, която се виеше в един бездиханен миг в лекия, ароматен вятър, единствен свидетел на чудото, което спеше долу.

При всеки удар на сърцето му нови неща привличаха погледа.

Езеро, обсипано с безброй острови, като гърбове на китове по спокойната му повърхност. Шарени поля с треви и жита полюлявани от същия порив на вятъра, който носеше и него. Кадифени гори пълзящи по заоблен хълм, на върха на който се издигаше белостенна кула, нашарена от сенките на облаците.

Виждаха се и други признаци на живот, но хората ги нямаше. Няколко къщи бяха обгърнали завоя на реката, други бяха накацали като пчели върху скалите, изкушавайки гравитацията. Имаше и един град, разхвърлян като архитектурен кошмар, половината от улиците му бяха извити в безнадеждна спирала, а останалите — задънени.

Кал забеляза, че навсякъде цари такова безразличие към организацията. Умерени и бурни зони, плодна и гола земя бяха струпани в противоречие на всякакви геоложки или климатични закони, сякаш от някакъв Бог с вкус към противоречията.

Колко хубаво би било човек да се поразходи там, помисли си той. В едно толкова малко място имаше толкова разнообразие, никога не знаеш какво те очаква зад ъгъла — лед или плам. Такава сложност надхвърляше въображението на картографите. Животът в един такъв свят би бил вечно приключение.

Може би най-внушителната гледка се намираше в центъра на тази разцъфнала страна. Масив от тъмносиви облаци, чиято вътрешност бе в непрестанно спираловидно движение. Това му напомни за птиците, които се виеха над къщата на Рю Стрийт — като ехо на това голямо колело.

При мисълта за тях и за мястото, което бе напуснал, той чу гласовете им — и в този миг вятърът, който го бе издигнал от долния свят да полети, стихна.

Отпърво почувства ужаса в стомаха си, а после и в червата: щеше да падне.

Врявата на птиците се усили, крещяха от удоволствие докато падаше. Той, узурпаторът на средата им, той, който бе зърнал за миг чудото, сега щеше да се разбие върху него.

Опита се да извика, но скоростта изтръгна вика от устата му. Въздухът зафуча край него и развя косата му. Опита се да разпери ръце, за да забави падането, но се завъртя през глава, отново и отново, докато загуби представа за горе и долу. Има милост в това, помисли си мрачно той. Поне няма да види приближаването на смъртта. Само се премяташе — отново и отново, докато…

… светът изчезна.

Падаше през някакъв мрак, без звезди, птиците продължаваха да крещят в ушите му, и се блъсна в земята, силно.

Болеше го, продължаваше да го боли, а това му се видя странно. Винаги бе предполагал, че забравата е безболезнено състояние. И безшумно. Но чуваше гласове.

— Кажи нещо … — рече един от тях, — … поне сбогом.

И избухнаха в смях.

Отвори леко очи. Слънцето бе ослепително ярко. Тялото на Гидиън го закри.

— Счупи ли си нещо? — попита го той.

Кал отвори очи още малко.

— Кажи нещо, човече.

Той повдигна глава и се огледа наоколо. Лежеше на двора, върху килима.

— Какво стана?

— Падна от стената — отвърна Шейн.

— Сигурно си стъпил накриво — подхвърли Гидиън.

— Паднах — рече Кал и се надигна да седне. Гадеше му се.

— Не мисля, че си пострадал много — каза Гидиън. — Само няколко драскотини.

Кал се огледа, за да потвърди забележката му. Дясната му ръка бе одрана от китката до лакътя, беше натъртен от удара в земята, но не чувстваше остра болка. Единствено достойнството му бе сериозно засегнато, но това рядко бе фатално.

Изправи се разтреперан с поглед в земята. Килимът не даваше признаци на живот. Нямаше издайническо потрепване в редиците от възли, нищо не подсказваше появата на скрити върхове и дълбини. А и останалите не показваха с нищо, че са видели нещо чудно. Както и да го погледнеше, килимът под него си беше просто килим.

Кал тръгна накуцвайки към портата и пътьом промърмори нещо в благодарност на Гидиън. Когато излезе на улицата, Бъзо извика след него:

— Птичката ти излетя.

Той вдигна леко рамене и продължи.

Какво бе това, което се случи току-що? Халюцинация от силното слънце или от леката закуска? Дори и така да е, беше учудващо истинска. Вдигна поглед към птиците, които продължаваха да кръжат над главата му. Те също бяха почувствали нещо необикновено, затова се бяха събрали. Или беше така, или и те, и той изпитваха едно и също заблуждение.

Единственото, в което бе сигурен, бяха натъртванията. И фактът, че на не повече от две мили от бащиния си дом, в града, в който бе прекарал целия си живот, изведнъж се почувства обзет от мъка като изгубено дете.

IV. СЪПРИКОСНОВЕНИЕ

Непорочна пресичаше обжареното пространство между стълбите на хотела и сенчестата прохлада на мерцедеса на Шадуел. Изведнъж извика и се хвана за главата, а тъмните очила, които винаги носеше в Царството, паднаха от лицето й.

Шадуел изскочи от колата и отвори вратата, но спътничката му поклати глава.

— Много блести — промърмори тя и се върна през летящите врати във вестибюла на хотела. Вътре бе пусто. Шадуел незабавно последва Непорочна и я откри в най-отдалеченото кътче от вратата, до което бе успяла да се добере. Сестрите-привидения я пазеха. Присъствието им раздвижваше застоялия въздух, но той не се сдържа да използва възможността, под предлог, че е наистина загрижен, да я докосне. Такова съприкосновение за нея бе анатема, а за него още по-голяма радост, защото тя го забраняваше. И затова той използваше всеки случай, когато докосването можеше да изглежда случайно.

Неодобрението на призраците го облъхна със студ, но Непорочна бе напълно в състояние сама да брани неприкосновеността си. Тя се обърна, очите й бяха изпълнени с гняв срещу дързостта му. Шадуел отдръпна ръката си веднага, пръстите му горяха. Щеше да брои минутите докато остане сам и ги докосне до устните си.

— Съжалявам — рече той. — Безпокоях се.

Чу се някакъв глас. Мъжът от рецепцията бе излязъл от стаята си. В ръката си държеше един брой на „Спортен живот“.

— Мога ли да ви помогна? — попита той.

— Не, не… — отвърна Шадуел.

Но той не гледаше него, а Непорочна.

— Топлинен удар, нали? — каза мъжът.

— Може би — отвърна Шадуел. Непорочна тръгна към стълбите, далече от изпитателния поглед на хотелиера. — Благодаря ви за загрижеността…

Мъжът направи някаква гримаса и се върна на фотьойла си. Шадуел последва Непорочна. Тя бе открила сенките, или те бяха открили нея.

— Какво стана? — попита той. — Или беше само от слънцето?

Не го погледна, но благоволи да проговори.

— Почувствах Фугата… — рече тя, толкова тихо, че той трябваше да затаи дъх, за да чуе думите й, — …после нещо друго.

Шадуел чакаше още, но тя мълчеше. После, тъкмо когато щеше да наруши мълчанието, тя продължи:

— В гърлото ми… — Преглътна, сякаш споменът й горчеше, — …Бич божи…

Бич божи? Правилно ли бе чул?

Непорочна или усети съмнението му, или и тя се съмняваше, защото повтори:

— Там беше, Шадуел.

А когато изрече това дори изключителният й самоконтрол не можа да спре треперенето в гласа й.

— Сигурно грешиш.

Тя поклати леко глава.

— Мъртъв е, не съществува — добави той.

Лицето й сякаш бе издялано от камък. Само устните й се раздвижиха, а той копнееше за тях, въпреки мислите, които изричаха.

— Такава сила не умира — каза тя. — Не може да умре. Тя спи. Чака.

— Какво чака? Защо?

— Може би да се събуди Фугата — отвърна тя.

Очите й бяха изгубили златистия си блясък — станаха сребристи. Прашинки от менструума се завъртяха в светлината на слънцето, откъснаха се от миглите й и се изпариха на няколко инча от лицето му. Никога преди не я бе виждал такава — за малко да разкрие чувствата си. Уязвимостта й го възбуди неимоверно. Членът му така се надърви, че го болеше. Но тя очевидно не усещаше възбудата му, или предпочиташе да не й обръща внимание. Блудницата, сляпата сестра, не беше толкова безразлична. Шадуел знаеше, че тя проявява апетит към онова, което един мъж изхвърляше, и го използва за ужасни неща. Дори и сега видя как формата й се сгъстява от нищото в някаква ниша в стената, от главата до петите бе въплъщение на глада.

— Видях някаква безкрайност — рече Непорочна, отвличайки вниманието на Шадуел от авансите на Блудницата. — Ярко слънце. Ужасно слънце. Най-празното място на земята.

— И Бич божи сега е там?

Тя кимна.

— Спи. Мисля… че не може да се контролира.

— Тогава ще си остане така, нали? — каза Шадуел. — Кой, по дяволите, ще го събуди?

Но не можа да убеди дори себе си.

— Виж — продължи той, — ще намерим Фугата и ще я продадем преди Бич божи да успее дори да се обърне. Не сме изминали толкоз път, за да спрем сега.

Непорочна не отговори. Очите й още се взираха в онова неизвестно място, което бе видяла, или вкусила, или и двете, преди няколко минути.

Шадуел само смътно долавяше какви сили се бяха задвижили. В края на краищата, той си беше само Кукувица — човешко същество — и това ограничаваше представите му, за което понякога, като например сега, беше благодарен.

Но едно бе разбрал: за Фугата се носеха легенди. През годините на търсенето ги беше чул в най-различни форми — от приспивни песни до предсмъртни изповеди, и отдавна се бе отказал от опитите да отдели истината от измислицата. За него имаше значение само това, че много хора, и могъщи хора, копнееха за това място, споменаваха го в молитвите си без да знаят (повечето от тях), че то е истинско, или е било. И каква печалба щеше да изкара, когато извади за продан тази мечта, такава продажба никога не бе имало, и нямаше и да има. Не можеха да се откажат сега. Не и от страх от нещо, потънало в дълбок сън във времето.

— Той знае, Шадуел — каза Непорочна. — Дори и в съня си, той знае.

Ако имаше думи, с които да я разубеди от страха й, тя щеше да се отнесе към тях с презрение. Вместо това, той се опита да бъде прагматичен.

— Колкото по-скоро намерим килима и се отървем от него, толкова по-щастливи ще бъдем — рече той.

Това сякаш я откъсна от безкрая.

— Може би след малко — отвърна тя и очите й трепнаха и се насочиха към него за пръв път откакто се бяха прибрали от улицата. — Може би после ще го потърсим.

Менструумът изведнъж бе изчезнал. Мигът на съмнение бе отминал, старата увереност се бе върнала. Тя щеше да преследва Фугата до края, разбра той, така както бяха планирали винаги. Никакъв слух, дори и за Бич божи, не би я отклонил от злата й воля.

— Може да изгубим следата, ако не побързаме.

— Съмнявам се — каза тя. — Ще почакаме. Докато отмине жегата.

А, значи това щеше да бъде наказанието му за необмисленото докосване. Тя се подиграваше на неговата разгорещеност, а не на жегата навън. Ще бъде заставен да чака благоволението й, така както бе чакал преди, и да понася ударите мълчаливо. Не просто защото само тя можеше да проследи Фугата по пулса на втъкания в нея живот, а защото да чака още някой и друг час в нейно присъствие, опивайки се от дъха й, бе мъчение, което с радост щеше да изтърпи.

За него това бе ритуал на престъпление и наказание, който щеше да го държи надървен през целия ден.

За нея силата, която неговото желание й даваше, си оставаше нещо забавно и любопитно. В края на краищата пещите изстиваха, ако не се подклаждат. Дори звездите изгасваха след хилядолетия. Но похотта на Кукувиците, и толкова много други неща свързани с този вид, не се подчиняваха на никакви правила. Колкото по-малко я подхранваха, толкова по-разгорещена ставаше.

V. ПРЕДИ МРАКА

1

Сузана бе виждала баба си може би десетина пъти. Още като дете, преди да разбира напълно смисъла на думите, я бяха научили да няма доверие на старата жена, въпреки че не си спомняше да са й казвали някаква причина за това. Но неприятният спомен бе останал. При все, че бе в началото на зрелостта — сега бе на 24 години — тя беше свикнала да гледа критично на предубежденията на родителите си и подозираше, че каквито и да са били тревогите им по отношение на баба й, вероятно са били напълно безмислени, и все пак не можеше да забрави митологията, свързана с Мими Лашенски.

Самото име стряскаше. За едно дете то звучеше по-скоро като проклятие от приказките, отколкото като име. И действително, с тази жена бяха свързани много неща, които поддържаха измислицата. Сузана си спомняше Мими като дребна старица с винаги леко пожълтяла кожа, а черната й коса (като си помисли, тя всъщност май беше боядисана) бе опъната назад и откриваше лице, което едва ли можеше да се усмихва. Може би Мими имаше някаква причина, за да е тъжна. Първият й мъж, който бил някакъв цирков артист, изчезнал преди Световната война — избягал, според семейните клюки, защото Мими била такава вещица. Вторият мъж, дядото на Сузана, бе умрял от рак на белия дроб на четиридесетина години — пропушил се бе до смърт. Оттогава старата жена бе живяла във все по-ексцентрична изолация, отчуждена от и децата, и от внуците си, в някаква къща в Ливърпул. Тази къща, съгласно загадъчната молба на Мими, Сузана трябваше да посети след толкова дълго отлагане.

Докато караше на север в главата й се въртяха спомени за Мими и къщата. Спомняше си, че тя бе доста по-голяма от жилището на родителите й в Бристъл, и по-мрачна. Къща, която сигурно не бе боядисвана от преди потопа, стара къща, потънала в скръб. И колкото повече си спомняше за нея, толкова по-тъжна ставаше.

В книгата с истории, скрита в главата й, пътуването назад към дома на Мими бе връщане към блатото на детството — не спомен за щастливи, безгрижни години, а за едно тревожно, ограничено състояние, от което я бе освободила зрелостта. Ливърпул бе бил центърът на това състояние, град в постоянен полумрак, където въздухът миришеше на студен дим и още по-студена река. Като си помисли за него тя отново се почувства дете, изплашено от сънищата си.

Разбира се, тя се бе отърсила от тези страхове преди много години. Ето я сега, зад волана на колата си, абсолютно независима, кара в бързата лента, а слънцето блести в очите й. Какво можеха да й причинят сега старите тревоги? И все пак, докато караше, почувства, че се сеща за неща от настоящия й живот, като талисмани, които да я пазят от този град.

Помисли си за ателието, което остави в Лондон, за керамичните съдове, които остави да бъдат глазирани и изпечени докато — след малко — тя се върне. Сети се за Финеган, за вечерята и флирта с него преди два дни. Сети се за приятелите си, около десетина силни и разумни хора, на всеки от които би поверила живота и мислите си. Всичко бе толкова чисто, че със сигурност би могла отново да мине по пътеките на детството без по нея да останат петна от миналото. Пътят й сега бе по-широк, по-светъл.

Спомените обаче бяха все още силни.

Някои, като този за Мими и къщата, бяха образи, които се бяха явявали и преди. И по-конкретно един, който се появяваше от някаква скрита ниша в главата й, незапомнена от деня, в който го бе заключила там.

Епизодът не се възстановяваше като другите, на части. Изникваше пред нея изведнъж, с учудваща яснота —

Тя беше на шест години. Бяха в къщата на Мими, тя и майка й, и беше ноември — не беше ли винаги така — мрачен и студен. Това бе едно от редките посещения при Баба, задължение, което винаги се спестяваше на баща й.

Видя Мими, седнала в едно кресло до огъня, който едва затопляше саждите в камината. Лицето й — огорчено и тъжно, почти трагично, побеляло от пудра, веждите — грижливо оскубани, очите й блестяха дори на слабата светлина, проникваща през дантелените пердета.

Тя заговори и мекият й глас заглуши шума от улицата.

— Сузана…

Момичето се вслуша в гласа от миналото.

— …Имам нещо за тебе.

Детското сърце сякаш се бе смъкнало и тупкаше някъде в корема й.

— Кажи благодаря, Сузи — сгълча я майка й.

Детето направи както му бе казано.

— Горе е — продължи Мими, — в спалнята ми. Можеш да отидеш и да го вземеш сама, нали? Увито е, най-долу в скрина.

— Върви, Сузи.

Тя почувства ръката на майка си върху своята, побутваше я към вратата.

— Хайде, побързай.

Тя погледна майка си, после отново Мими. Никоя от тях не прояви милост — трябваше да се качи по онези стълби, и никакъв протест не би ги накарал да се смилят. Излезе от стаята и застана пред стълбите. Те се издигаха като планина пред нея. Мракът на върха таеше ужас, за който не смееше да помисли. В която и да е друга къща тя не би се страхувала толкова. Но това беше къщата на Мими, мракът на Мими.

Тя тръгна нагоре стискайки парапета с ръка, уверена, че на всяко стъпало я очаква нещо ужасно. Стигна обаче догоре без да бъде изядена, и пресече площадката към спалнята на баба си.

Завесите бяха само леко разтворени, слабата светлина проникваща между тях бе с цвета на стар камък. Върху камината цъкаше часовник, но в сравнение с него пулсът й препускаше. На стената над часовника висеше овална снимка на мъж в костюм, закопчан до врата, който гледаше надолу към високото легло. А вляво от камината, от другата страна на килима, който заглушаваше стъпките й, бе скринът — два пъти по-голям от нея, че й повече.

Тя се приближи бързо към него, решена — сега вече когато бе в стаята — да свърши всичко и да излезе преди цъкането на часовника да надвие сърцето й, и да го забави докато спре.

Протегна се и завъртя хладната дръжка. Вратата се поотвори. Отвътре излезе миризма на нафталин, кожени обувки и лавандулова вода. Без да обръща внимание на роклите, които висяха в сянката, тя пъхна ръка между кутиите и салфетките в дъното на скрина, надявайки се да открие подаръка.

В бързината бутна вратата и тя се отвори широко — и нещо с огромни очи изскочи срещу нея от мрака. Тя изпищя. Нещото подигравателно изпищя срещу нея. В следващия миг тя вече тичаше към вратата, спъна се в килима и полетя надолу по стълбите. Майка й беше в коридора:

— Какво има, Сузи?

Не можеше да го опише. Хвърли се в прегръдките на майка си, въпреки че тя, както винаги, сякаш се поколеба за миг преди да я прегърне, и хлипайки каза, че иска да си върви. Не можаха да я успокоят, дори и след като Мими се качи горе и се върна, обяснявайки нещо за огледалото на вратата на скрина.

Скоро след това си тръгнаха, и доколкото можеше сега да си спомни, оттогава Сузана не бе влизала в спалнята на Мими. Що се отнася до подаръка, за него повече изобщо не стана дума.

Такъв бе споменът й в общи линии, но имаше и много други неща — аромати, звуци, нюанси на светлина — които го допълваха. Сега, когато бе изровила тази случка от паметта си, тя се налагаше над по-новите и привидно по-важни събития. Вече не можеше да си спомни — и подозираше, че едва ли някога ще може — лицето на момчето, на което бе отдала девствеността си, но си спомняше миризмата на Миминия скрин, сякаш още я усещаше в дробовете си.

Паметта бе странно нещо.

А още по-странно бе писмото, което я накара да предприеме това пътуване.

Това бе първото послание от баба й за повече от десет години. Само този факт би бил достатъчен да я накара да зареже ателието и да дойде. Но самото съобщение, написано с извъртяни драскулки върху хартия за въздушна поща, я подтикна да бърза. Тръгна от Лондон веднага щом го получи, като че ли бе познавала и обичала жената, която го бе написала, от половин век.

Сузана, започваше писмото. Не Мила или Скъпа моя. Просто:

Сузана,

Прости ми за драсканиците. В момента съм болна. Понякога се чувствам слаба, а понякога не. Кой знае как ще се чувствам утре?

Ето защо ти пиша сега, Сузана, защото се боя от това, което може да се случи.

Ще дойдеш ли да ме видиш, в къщата? Имаме много неща да си казваме, така мисля. Неща, които не исках да казвам, но сега трябва.

Всичко това за тебе няма смисъл, знам, но не мога да кажа нещата просто, не и в писмо. Има си причини.

Моля те, ела. Нещата не са така, както смятах. Можем да поговорим, така както трябваше да поговорим преди много години.

С много любов, Сузана,

Мими.

Писмото беше като езеро в средата на лятото. Отгоре изглеждаше спокойно, а отдолу? Какъв мрак. „Нещата не са така, както смятах“, бе написала Мими. Какво искаше да каже? Че животът е свършил твърде бързо, и че огряната от слънце младост с нищо не е подсказала колко горчива е тлеността?

Писмото бе забавено цяла седмица от капризите на пощата. Когато го получи, тя позвъни в къщата на Мими, но сигналът показваше само, че телефонът е прекъснат. Тя остави недовършени съдовете, които работеше, събра си багажа в една чанта, и тръгна на север.

2

Отиде направо на Рю Стрийт, но къщата на номер осемнадесет бе празна. Номер шестнадесет също бе пуст, но в следващата къща една ярко облечена жена на име Вайълит Пъмфри можа да обясни някои неща. Мими се била разболяла преди няколко дни, и сега била в болницата Сефтън, на прага на смъртта. Кредиторите й, включително компаниите за газ и електричество, и общинският съвет, освен дузината доставчици на храни и напитки, веднага предприели мерки, за да получат някакво обезщетение.

— Като лешояди бяха — каза госпожа Пъмфри, — а тя още не беше умряла. Срамота. А те измъкнаха всичко, до което можаха да се докопат. Имайте предвид, че тя беше труден характер. Надявам се, че нямате нищо против, че съм откровена, мила? Но такава си беше. Повечето време се криеше в къщата. Тя беше като проклета крепост. Това чакаха, нали разбирате? Докато свърши. Ако се бяха опитали да влязат, докато тя бе там, нищо нямаше да направят.

„Дали са взели скрина?“ — помисли си Сузана. Благодари на госпожа Пъмфри за помощта и се върна отново да погледне номер осемнадесети — покривът беше толкова покрит с птичи изпражнения, сякаш само върху него се бе извила буря. После тръгна към болницата.

3

Сестрата демонстрираше съчувствието си толкова добре, че изглеждаше безразлична.

— Боя се, че г-жа Лашенски е много болна. Вие близка роднина ли сте?

— Аз съм нейна внучка. Някой друг идвал ли е?

— Не, доколкото зная. Всъщност няма смисъл. Тя има тежък удар, госпожице…

— Париш. Сузана Париш.

— Боя се, че повечето време баба ви е в безсъзнание.

— Разбирам.

— Така че, моля ви, не очаквайте много.

Сестрата я отведе по един къс коридор до стаята, която бе толкова тиха, че можеше да се чуе и падането на лист, но в нея нямаше цветя. Беше влизала в стаи на покойници, майка й и баща й бяха починали преди години, шест месеца един след друг. Разпозна миризмата и тишината веднага щом влезе.

— Днес не се е будила — рече сестрата и се отдръпна, за да направи място на посетителката до леглото на Мими.

Първата мисъл на Сузана беше, че е станала някаква колосална грешка. Това не можеше да бъде Мими. Тази нещастна жена бе твърде крехка, твърде бяла. Възражението бе на върха на езика й, когато разбра, че грешката е нейна. Въпреки че косата на жената в леглото бе толкова тънка, че скалпът й прозираше, а кожата на лицето й провиснала върху черепа като мокър муселин, въпреки всичко това беше Мими. Лишена от сила, смалена от лошото функциониране на нерви и мускули до такава неприятна пасивност, но все пак това беше Мими.

Очите на Сузана се напълниха със сълзи, като видя баба си така увита като дете, но тя не спеше за да се подготви за нов ден, а за безкрайна нощ. Тази жена бе била толкова пламенна и решителна. Сега цялата й сила си бе отишла, и то завинаги.

— Да ви оставя ли малко сама? — попита сестрата, и без да дочака отговор се оттегли. Сузана сложи ръка на челото си, за да пропъди сълзите.

Когато отвори отново очи видя как покритите със сини венички клепачи на старата жена трепнаха и се отвориха.

За миг й се стори, че очите на Мими се бяха фокусирали някъде зад нея. После погледът й се стегна и когато се спря върху Сузана той бе все така покоряващ както си го спомняше.

Мими отвори уста. Устните й бяха пресъхнали от треската. Прекара език по тях, но без видим ефект. Безкрайно разстроена, Сузана се приближи към леглото.

— Здравей — рече тихо тя. — Аз съм. Сузана.

Очите на старицата се впиха в нейните. Знам коя си, говореше втренченият поглед.

— Искаш ли малко вода?

Лека гримаса смръщи челото на Мими.

— Вода? — повтори Сузана, и отново в отговор се появи слабата гримаса. Те се разбраха.

Сузана наля малко вода от пластмасовата кана на масичката до леглото в една пластмасова чаша и я допря до устните на Мими. Старицата вдигна леко ръка от хладния чаршаф и докосна ръката й. Докосването бе леко като перце, но така разтърси тялото на Сузана, че тя едва не изпусна чашата.

Дишането на Мими изведнъж стана неравномерно, около очите и устните й се образуваха тикове, докато се опитваше да каже нещо. Очите й блестяха от напрежение, но единственото, което се чу, бе някакво изхъркване в гърлото й.

— Всичко е наред — рече Сузана.

Но погледът от пергаментовото лице не прие това успокоение. Не, говореха очите, не е наред, съвсем не е наред. Смъртта чака на вратата, а аз дори не мога да изрека чувствата си.

— Какво има? — прошепна Сузана и се наведе по-близо към възглавницата. Пръстите на старата жена още трепереха върху ръката й. Кожата й смъдеше от докосването, стомахът й се бунтуваше. — Как да ти помогна? — попита тя. Въпросът бе възможно най-неопределен, но тя се опитваше да разбере.

Очите на Мими трепнаха и се затвориха за миг, гримасата се засили. Очевидно се бе отказала от опита да говори. Може би изобщо се бе предала.

После изведнъж, толкова внезапно, че Сузана извика, пръстите, които почиваха на ръката й, я хванаха за китката. Стиснаха я така, че заболя. Би могла да се отскубне, но нямаше време. Главата й се изпълни с нежна смесица от аромати: прах, салфетки и лавандула. Скринът, разбира се — това бе ароматът на скрина. С това дойде и друга увереност — по някакъв начин Мими проникваше в мислите на Сузана и остави там аромата.

За миг я обзе паника — животното в нея реагираше на загубата на самостоятелно мислене. След това паниката изчезна и пред нея се появи някаква картина.

Не беше сигурна какво представлява. Някакъв мотив, рисунка, която се топеше и възстановяваше отново и отново. Може би в рисунката имаше цвят, но бе толкова фин, че не можеше да го твърди със сигурност, формите също бяха много фини и се въртяха като в калейдоскоп.

И това, също като аромата, бе работа на Мими. Въпреки че разумът й отричаше, Сузана не се съмняваше, че е истина. Тази картина по някакъв начин имаше жизнено важно значение за старата жена. Затова тя използваше последните капчици от волята си, за да може Сузана да сподели онова, което виждаше в мислите си.

Тя обаче нямаше възможност да разгледа картината.

— О, Господи — рече зад нея сестрата.

Гласът развали магията на Мими и мотивите се пръснаха в буря от венчелистчета, изчезвайки. Сузана остана втренчена в лицето на Мими, за миг погледите им се срещнаха преди старицата да изгуби напълно контрол над съсипаното си тяло. Ръката й се откъсна от китката на Сузана, очите започнаха да се въртят гротескно, от ъгъла на устните й потече тъмна слюнка.

— По-добре почакайте отвън — каза сестрата и се протегна да натисне бутона за повикване до леглото.

Сузана се отдръпна към вратата, разтревожена от хъркащите звуци, които издаваше баба й. Появи се още една сестра.

— Повикай доктор Чай — каза първата. После се обърна към Сузана: — Моля ви, бихте ли почакали отвън?

Сузана я послуша — вътре не можеше да направи нищо, само пречеше на професионалистите. Коридорът бе оживен, трябваше да измине двадесетина метра от вратата на Мими преди да намери място, където да поседне.

Мислите й летяха като слепи, втурваха се напред-назад, но не стигаха до никъде. Паметта й отново и отново я връщаше в спалнята на Мими на Рю Стрийт, скринът се извисяваше над нея като някакъв укорителен призрак. Какво ли искаше да й каже Баба, с този аромат на лавандула? И как бе успяла да постигне това изключително предаване на мисли помежду им? Винаги ли бе могла да прави такова нещо? Ако е така, каква друга сила притежаваше?

— Вие ли сте Сузана Париш?

Поне на този въпрос можеше да отговори.

— Да.

— Аз съм доктор Чай.

Лицето пред нея бе кръгло като бисквита, и също толкова безизразно.

— Баба ви, госпожа Лашенски…

— Да?

— …положението й сериозно се влоши. Вие единствената роднина ли сте?

— Единствената в тази страна. Майка ми и баща ми починаха. Тя има син. В Канада.

— Има ли някакъв начин да се свържете с него?

— Телефонният му номер не е при мене… но мога да го намеря.

— Мисля, че трябва да бъде известен — каза Чай.

— Да, разбира се — отвърна Сузана. — Какво да…? Искам да кажа, можете ли да ми кажете колко ще живее?

— Никой не знае — въздъхна докторът. — Когато я приехме, мислех, че няма да изкара нощта. Но тя оживя. После още една. И още една. Продължаваше да се държи. Издръжливостта й е наистина забележителна. — Той спря и погледна Сузана в очите. — Мисля, че тя чакаше вас.

— Мен?

— Така мисля. Вашето име бе единствената смислена дума, която каза откакто е тук. Мисля, че нямаше да се предаде преди вие да дойдете.

— Разбирам — рече Сузана.

— Сигурно означавате много за нея — продължи той. — Добре е, че дойдохте. Знаете ли, толкова много от старите хора умират тук, и сякаш никой не го е грижа. Къде сте отседнали?

— Не съм мислила за това. Предполагам, че в някой хотел.

— Може би ще ни оставите някакъв номер, за да се свържем с вас, ако стане необходимо.

— Разбира се.

После той кимна и я остави сама с обърканите й мисли. Разговорът не им помогна много.

Мими Лашенски не я обичаше, както си мислеше докторът: как би могла? Тя не знаеше нищо за това, как е израснала внучката й, една за друга те бяха като затворени книги. И все пак, нещо от това, което Чай каза, бе вярно. Може би бе чакала, борила се бе докато дъщерята на дъщеря й пристигне край леглото й.

И защо? За да я хване за ръка и да използва последната си енергия, за да предаде на Сузана фрагмент от някаква тъкан? Подаръкът беше красив, но той означаваше или нещо твърде много, или твърде малко. Както и да беше, Сузана не го разбираше.

Върна се отново в стая номер пет. Сестрата я наглеждаше, старата жена бе неподвижна като камък на възглавницата си. Очите й бяха затворени, ръцете отпуснати до тялото. Сузана се вгледа в лицето, отново отпуснато. То не й говореше нищо.

Хвана ръката на Мими и я задържа няколко мига, после си тръгна. Ще се върне на Рю Стрийт, реши тя, и ще види дали докато е в къщата няма да изскочи някой спомен.

Изминало бе твърде много време, през което се бе опитвала да забрави детството си, да го сложи някъде, откъдето то не би могло да повика заблудата на трудно постигнатата зрелост. И сега, когато кутиите бяха запечатани, какво откри? Една загадка, която предизвикваше зрелия човек у нея и я примамваше обратно в миналото, за да търси решение.

Спомни си лицето в огледалото на скрина, което я подгони хлипаща надолу по стълбите.

Дали я чакаше още? И дали все още бе нейното?

VI. ЛУДИЯТ МУНИ

1

Кал бе изплашен като никога през живота си. Седеше в стаята, заключил вратата, и трепереше.

Треперенето започна няколко минути след събитията на Рю Стрийт, преди почти двадесет и четири часа, и оттогава нямаше никакви признаци, че ще спре. Понякога от него ръцете му така се тресяха, че едва удържаше чашата с уиски, която бе прегръщал през цялата безсънна нощ, друг път караше зъбите му да тракат. Но треперенето бе не толкова отвън, колкото отвътре. Като че ли гълъбите бяха влезли по някакъв начин в стомаха му и пляскаха с криле срещу вътрешностите му.

И всичко това защото бе видял нещо чудесно, и защото знаеше с цялото си същество, че животът му вече няма да е същият. И как би могъл да бъде? Беше се изкачил на небето и бе погледнал надолу към тайното място, което от детството си чакаше да открие.

Винаги бе бил самотно дете, и по свой избор, и по стечение на обстоятелствата. Най-щастлив беше когато сваляше оковите на въображението си и го пускаше на воля. Малко му трябваше за едно такова пътуване. Като си помислеше, половината от дните в училище бе прекарал загледан през прозореца, понесен от някакъв стих, чието значение не разбираше съвсем, или от песента на някой в далечна класна стая, към друг свят — по-изразителен и по-далечен от познатия. Свят, чиито аромати изпълваха ноздрите му, донесени от загадъчно топли ветрове през хладния декември, чиито същества понякога заставаха нощем край леглото му, и с чиито хора заговорничеше на сън.

И въпреки че мястото му беше познато, и че там се чувстваше удобно, точната му природа и място не можеха да се определят — прочете всички книги, които успя да открие, в които се разказваше за редки земи, но винаги оставаше разочарован. Тези царства от детството бяха твърде идеални, изпълнени с мед и лято.

Истинската Страна на чудесата не е такава, знаеше той. В нея има и сенки, и слънчева светлина, а загадките й се разкриват чак когато човек изчерпи възможностите на разума си и главата му едва ли не ще се пръсне.

Затова трепереше сега, защото именно така се чувстваше. Като човек, на който ще му се пръсне главата.

2

Беше се събудил рано, слезе долу и си приготви сандвич с пържено яйце и бекон, яде и след това седя пред останките от лакомията си докато чу баща си да се размърдва горе. Обади се набързо във фирмата и каза на Уилкокс, че е болен, и няма да иде днес на работа. Каза същото и на Брендън, който се миеше и тъй като вратата на банята бе заключена, не можа да види бледото, разтревожено лице на сина си. После, когато приключи с всичко това, се върна в стаята си и седна на леглото, за да обмисли наново събитията на Рю Стрийт, като се надяваше евентуално да си изясни характера на вчерашната загадка.

Това не помогна. Както и да обръщаше нещата, те не се поддаваха на рационално обяснение, и в него остана същия изключително ярък спомен за преживяното и болката на копнежа по него.

В тази страна бе всичко, което някога бе желал; знаеше го със сигурност. Всичко, в което възпитанието го бе научило да не вярва — всички чудеса, тайни, сини сенки и духове с ароматен дъх. Всичко, което гълъбите и вятърът знаеха, и което човешкият свят някога бе познавал, но вече бе забравил, всичко това чакаше на онова място. Бе го видял със собствените си очи.

И вероятно това го караше да полудява.

Как иначе да си обясни халюцинация с такава точност и сложност? Не, той беше луд. И защо не. Безумието бе в кръвта му. Бащата на баща му, Лудият Муни, завърши живота си напълно откачен. Според Брендън той бил поет, въпреки че разказите за живота му и онова време бяха забранени на Чариът Стрийт. Престани с твоите глупости, казваше винаги Ейлийн когато Брендън споменеше за него, въпреки че Кал никога не успя да разбере дали това табу се отнася за поезията, делириума или ирландците. Както и да е, това бе забрана, която баща му често нарушаваше зад гърба на майка му, защото обичаше Лудия Муни и неговите стихове. Кал дори бе научил някои, докато седеше на коленете на баща си. И ето че сега продължаваше семейната традиция: привиждаха му се разни работи и плачеше над уискито си.

Въпросът беше да разкаже ли, или не. Дали да проговори за онова, което бе видял, и да понесе смеха и лукавите погледи, или да го запази в тайна. Част от него силно желаеше да говори, да излее всичко пред някой (дори пред Брендън), и да разбере какво мислят другите. Но друга част казваше: мълчи, внимавай. Страната на чудесата не се явява на онези, които я издават, а на тези, които си мълчат, и чакат.

Това и правеше. Седеше и трепереше, и чакаше.

3

Страната на чудесата не се появи, но дойде Жералдин, а тя нямаше настроение за луди. Кал чу гласа й в хола на долния етаж; чу Брендън да й казва, че Кал е болен и не желае да го безпокоят, чу тя да казва на Брендън, че възнамерява да види Кал независимо дали е болен или не; и в следващия миг тя бе пред вратата.

— Кал?

Завъртя дръжката, откри, че заключено и почука.

— Кал? Аз съм. Събуди се.

Той се престори на сънлив, подпомогнат от изпитото уиски.

— Кой е? — попита той.

— Защо е заключена вратата? Аз съм, Жералдин.

— Не се чувствам добре.

— Пусни ме да вляза, Кал.

Знаеше, че няма смисъл да спори с нея, когато е в такова настроение. Дотътри се до вратата и завъртя ключа.

— Изглеждаш ужасно — рече тя с омекнал глас щом го видя. — Какво ти е?

— Наред съм — възрази той. — Наистина. Просто паднах.

— Защо не ми се обади? Чаках те снощи на репетицията за сватбата. Забрави ли?

Следващата събота по-голямата сестра на Жералдин — Тереза — щеше да се омъжи за голямата си любов, добро момче-католик, чиято плодовитост бе вън от всякакво съмнение: любимата му бе бременна от четири месеца. Подутият й корем обаче не биваше да попречи на събитието: сватбата щеше да бъде грандиозна. Кал, който от две години ухажваше Жералдин, бе ценен гост, като се има предвид общото очакване той да бъде следващият, който ще положи брачна клетва пред една от четирите дъщери на Норман Келауей. Несъмнено това, че бе пропуснал репетицията, е било възприето като малка ерес.

— Напомних ти, Кал — рече Жералдин. — Знаеш колко важно е за мене.

— Имах малко неприятности — започна той. — Паднах от една стена.

Тя го изгледа недоверчиво.

— Какво си правил, та си се катерил по стена? — попита го, сякаш на неговите години би трябвало вече да не прави такива неприлични неща.

Разказа й накратко за бягството на 33, и за преследването до Рю Стрийт. Разбира се, спести й подробностите. Не спомена за килима или за онова, което бе видял там.

— Намери ли птицата? — запита тя, когато той приключи с разказа за преследването.

— В известен смисъл — рече той. Всъщност се бе върнал у дома на Чариът Стрийт, където Брендън му каза, че 33 е долетял обратно в гълъбарника късно следобяд и вече стои редом с шарената си съпруга. Това и каза на Жералдин.

— Значи пропусна репетицията за да търсиш един гълъб, който така или иначе се е върнал? — каза тя.

Той кимна.

— Но знаеш татко колко обича птиците си.

Споменаването на Брендън смекчи Жералдин още повече; тя и бащата му бяха приятели още откакто Кал ги бе запознал. „Тя е блестяща“, беше казал баща му, „дръж я, щото изпуснеш ли я, някой друг ще я хване“. Ейлийн изобщо не бе толкова сигурна. Винаги се държеше хладно с Жералдин, а този факт правеше преценката на Брендън още по-щедра.

Сега тя му се усмихваше нежно и опрощаващо. Въпреки че Кал с неудоволствие я пусна да влезе и да наруши мечтанието му, внезапно изпита благодарност за присъствието й. Дори почувства как треперенето малко отслабна.

— Тук е задушно — рече тя. — Трябва ти малко свеж въздух. Защо не отвориш прозореца?

Той я послуша. Когато се обърна, тя седеше на леглото с кръстосани крака, обърнала гръб на колажа от снимки, които бе налепил на стената като малък, а родителите му така и не бяха свалили. Стената на плача, така го наричаше Жералдин той винаги я разстройваше, беше като парад на филмови звезди, купести облаци, политици и прасета.

— Роклята е чудесна — каза тя.

За момент се зачуди на забележката й, мисълта му работеше бавно.

— Роклята на Тереза — подсказа му тя.

— А.

— Ела седни, Кал.

Той се поколеба до прозореца. Въздухът бе лек и чист. Напомняше му…

— Какво има?

Думите бяха на върха на езика му. „Видях Страната на чудесата“, искаше да каже той. Това беше, общо взето. Останалото — обстоятелствата, описанието — тези подробности бяха за украса. Трите съществени думи бяха достатъчно лесни, нали? Видях Страната на чудесата. И ако в живота му имаше някой, на когото би ги казал, това бе тази жена.

— Кажи ми, Кал — попита тя. — Болен ли си?

Той поклати глава.

— Видях… — започна той.

Тя го гледаше напълно озадачена.

— Какво? Какво видя?

— Видях… — започна той отново, и отново се сепна. Езикът му не се подчиняваше, думите просто не излизаха от устата му. Той отвърна поглед от лицето й и се загледа в снимките. — Снимките… — рече той накрая, — … дразнят очите.

Обзе го странна еуфория, едва не й разказа, после се размина. В този миг онази част от него, която искаше да запази тайната, спечели битката, а може би дори войната. Не можеше да й разкаже. Нито сега, нито когато и да било. Почувства голямо облекчение след като взе това решение.

Аз съм Лудия Муни, помисли си той. Това май не беше толкова лоша идея.

— Вече изглеждаш по-добре — каза тя. — Трябва да е от свежия въздух.

4

А какво би могъл да научи от лудия поет, сега, когато вече бяха братя по дух? Какво би направил Лудия Муни, ако бе на мястото на Кал?

Той би играл играта така, както е необходимо, дойде отговорът, а после, когато светът обърне гръб, би търсил, търсил, докато открие мястото, което е видял, без да го е грижа, че така може да изпадне в делириум. Би намерил мечтата си, би я държал и никога не би я пуснал.

 

Поговориха още малко, после Жералдин каза, че трябва да си върви. Следобяд трябваше да се правят още неща за сватбата.

— И вече да не преследваш никакви гълъби — каза тя на Кал. — Искам в събота да бъдеш там.

Тя го прегърна.

— Много си слаб. Ще трябва да те поохраня.

Тя очаква да я целунеш, прошепна лудият поет в ухото му, изпълни задължението си към дамата. Не бихме искали да си помисли, че си загубил интерес към съвокуплението, само защото си бил наполовината път до Рая и си се върнал. Целуни я, и кажи нещо впечатляващо.

Кал можа да осъществи целувката, въпреки че се страхуваше да не проличи подсещането за страстта му. Тя отвърна на престорената му пламенност с истинска, тялото й бе топло и стегнато.

Ето това е, рече поетът, сега намери няколко съблазнителни думи и я отпрати щастлива.

Този път увереността на Кал се запъна. Не умееше да говори мили неща, никога не бе го правил.

— Ще се видим в събота — само това успя да изрече. Тя изглеждаше доволна и от толкова. Целуна го отново и си тръгна.

Гледаше я от прозореца, броеше крачките й, докато зави зад ъгъла. И когато любимата изчезна от погледа, тръгна да търси онова, което сърцето му желаеше.