Брайън Олдис
Отвън

Те никога не излизаха от къщата.

Човекът на име Харли обикновено ставаше пръв. Понякога се разхождаше из сградата по пижама — дните минаваха, а температурата винаги беше умерена. После събуждаше Калвин, красивия, широкоплещест мъж, който изглеждаше като че притежава цяла дузина дарби, но не прилагаше в действителност нито една. Той беше компаньон дотолкова, доколкото Харли имаше нужда от компания.

Дапъл, чернокосото момиче с обаятелните сиви очи, спеше леко. Звукът от разговора между двамата мъже я събуждаше. Тя ставаше и отиваше да събуди Мей; двете слизаха заедно да приготвят нещо за ядене. Докато вършеха това, другите драма членове на домакинството, Джагър и Пийф, се събуждаха.

Така започваше всеки «ден»: не с подобието на нещо като зора, а точно когато шестимата след сън преминаваха отново в будно състояние. Никога не се изтощаваха през деня, ала когато се качваха обратно в леглата си, кой знае защо, заспиваха дълбоко.

Единственото дневно вълнение преживяха, когато отвориха склада за пръв път. Складът беше малко помещение между кухнята и синята стая. На отдалечената стена беше поставена широка лавица, а от тази лавица зависеше съществуването им. Тук «пристигаха» всичките им припаси. Вечер заключваха вратата на гола стая, а когато влезеха на сутринта, нужното им — храна, бельо, нова перална машина — ги чакаше на лавицата. Всички приемаха като даденост тази част от съществуването си и никога не си задаваха въпроси за нея.

Тази сутрин Дапъл и Мей бяха приготвили закуската, преди четиримата мъже да слязат. Наложи се дори Дапъл да отиде до долния край на широката стълба и да вика Пийф, докато се появи; така отварянето на склада трябваше да се отложи за след закуската, защото, макар че отварянето съвсем не се бе превърнало в церемония, жените се страхуваха да влизат там сами. То беше едно от ония неща…

— Дано да получа тютюн — каза Харли, когато отключи вратата. — Почти съм го свършил.

Влязоха и огледаха лавицата. Тя беше почти празна.

— Няма храна — забеляза Мей с ръце на препасаната си с престилка талия. — Днес ще бъдем на намалени дажби.

Това не се случваше за пръв път. Веднъж — преди колко време беше? — те почти не държаха сметка за времето — три дни не се бе появила никаква храна и лавицата бе стояла празна. Бяха се примирили спокойно с недоимъка.

— Ще изядем теб, Мей, вместо да умираме от глад — каза Пийф и се засмяха за миг, за да покажат, че разбират шегата, макар че Пийф я бе подхвърлил и предишния път. Пийф беше невзрачен дребен човечец; в една тълпа би се изгубил.

Малките му шеги бяха неговият най-ценен капитал.

На лавицата имаше само два пакета. Единият беше тютюнът на Харли, другият — колода карти. Харли прибра своя пакет със сумтене, а втория показа, като го разопакова и го размаха, за да го видят другите.

— Ще играе ли някой? — попита той.

— Покер — рече Джагър.

— Канаста.

— Руми.

— Ще играем по-късно — каза Калвин. — Така ще убием времето довечера.

Картите щяха да бъдат изпитание за тях; за да играят, щеше да се наложи да седнат заедно около една маса, един срещу друг.

Нищо не беше в състояние да ги раздели, ала като че ли липсваше някаква могъща сила, която да ги сплотява, щом свършеха дребната работа с отварянето на склада. Джагър работеше с прахосмукачката по коридора, покрай предната врата, която не се отваряше, и я качи по стълбата, за да почисти горните площадки; не че мястото беше мръсно, просто чистенето беше нещо, което така или иначе се върши всяка сутрин. Жените седяха с Пийф и обсъждаха разпокъсано как да разпределят дажбите, но след това престанаха да общуват и се разделиха. Калвин и Харли вече бяха излезли на разходка в различни посоки.

Къщата беше построена безразборно. Малкото и на брой прозорци не се отваряха, бяха с нечупливи стъкла и не пропускаха никаква светлина. Навред цареше мрак; когато човек влезеше в някоя стая, се задействуваше осветление от някакъв невидим източник — мракът изчезваше, щом прекрачиш прага. Всички стаи бяха мебелирани, но с чудновати мебели, които нямаха почти нищо общо помежду си, сякаш помещенията нямаха определено предназначение. Такъв вид имат стаи, обзаведени за нецеленасочени същества.

Никаква плановост не се забелязваше нито на първия, нито на втория етаж, нито в дългите пусти тавански помещения. Само доброто ориентиране помагаше стаите и коридорите да не се превръщат в лабиринти.

Харли прекара много време в шляене насам-натам, с ръце в джобовете. По едно време попадна на Дапъл; тя се бе навела грациозно над един скицник и прерисуваше любителски някаква картина, окачена на една от стените — картина на стаята, в която седеше. Размениха си няколко думи, после Харли отмина.

Нещо се спотайваше на ръба на съзнанието му като паяк в ъгъла на мрежата си. Той влезе в стаята, която те наричаха «стаята с пианото», и в този момент разбра какво го тревожеше. Почти крадешком се озърна, когато мракът се отдръпна, а после погледна голямото пиано. Някои странни неща се появяваха от време на време на лавицата и ги нареждаха из къщата: едно от тях стоеше сега върху пианото.

Беше някакъв модел, тежък и висок около два фута, почти объл, със заострен нос и четири перки с подпори. Харли знаеше какво е това. То беше кораб земя-космос, модел на тромавите товарни машини, които обслужваха същинските космически кораби.

Появата на този предмет в склада ги бе объркала повече от появата на самото пиано. Без да откъсва очи от модела, Харли седна на столчето до пианото, обзет от напрежение, мъчейки се да измъкне нещо от дълбините на съзнанието си… нещо, свързано с космическите кораби.

Каквото и да беше, то не действуваше приятно, но всеки път, когато усетеше, че мислено се е докоснал до него, то се отдръпваше. Така непрекъснато му се изплъзваше. Да би могъл да поговори за това с някого, може би щеше да го измъкне от скривалището му. Неприятно: заплашително и все пак в заплахата се таеше известна надежда.

Да имаше начин да се добере до него, да се срещнат лице в лице, би могъл да направи… нещо определено. А докато не го видеше, не беше в състояние дори да каже какво беше «определеното нещо», което искаше да направи.

Стъпки зад него. Без да се обръща, Харли ловко вдигна капака на пианото и прокара пръст по клавишите. Едва тогава погледна предпазливо през рамо. Там стоеше Калвин с ръце в джобовете, солиден и приятен на вид.

— Видях светлина тук — каза той небрежно. — Реших мимоходом да се отбия.

— Аз пък рекох да посвиря на пианото — отвърна Харли с усмивка. За това не можеше да се спори дори с близък познат като Калвин поради… поради самото му естество… понеже трябваше да се държат като нормални, спокойни хора. Това поне беше логично и ясно и го караше да изпитва облекчение: да се държи като нормален човек.

Успокоен, той изтръгна от клавиатурата нежна мелодия. Свиреше добре. Всички свиреха добре — Дапъл, Мей, Пийф… щом сглобиха пианото, всички свиреха добре. Естествено ли беше това? Харли стрелна с поглед Калвин. Набитият мъж се бе облегнал на инструмента гърбом към оня объркващ модел и пет пари не даваше за нищо на света. Лицето му не показваше нищо освен изражение на угодническа любезност. Всички те бяха любезни, никога не се караха помежду си.

Шестимата се събраха на оскъден обяд, бъбреха весело на банални теми, а после дойде следобедът и протече по същия начин, както сутринта, както всички други сутрини: спокоен, уютен, безцелен. Само че на Харли сега всичко му се виждаше малко особено; той вече бе намерил подход към проблема. Не особено сигурен подход, но в мъртвия покой на дните им от доста голямо значение.

Мей бе послужила за повод. Когато тя си ядеше желето, Джагър смеешком я упрекна, че взема повече, отколкото й се полага. Дапъл, която винаги защищаваше Мей, каза: «Взе по-малко от теб, Джагър.»

— Не — поправи я Мей, — мисля, че си сипах повече от всички. Взех си толкова много по вътрешна причина.

С тази игра на думи всеки си служеше понякога. Но Харли се хвана за нея и започна да разсъждава. Обикаляше притихналите стаи. Вътрешни, скрити причини… Дали и другите тук чувствуваха безпокойството, което изпитваше той? Имаха ли причина да крият това безпокойство? И още един въпрос:

Къде беше «тук»?

Той рязко прогони това от съзнанието си.

Занимавай се с нещата едно по едно. Опипвай внимателно пътя си към пропастта. Систематизирай това, което знаеш.

Първо: Положението на Земята в студената война с Нитити леко се влошаваше.

Второ: Нититийците притежаваха обезпокоителната способност да придобиват точно външността на своите врагове.

Трето: По този начин те можеха да проникват в човешкото общество.

Четвърто: Земята не можеше да види нититийската цивилизация отвътре.

Отвътре… вълна на клаустрофобия обля Харли, когато осъзна, че основните факти, които знаеше, нямаха нищо общо с малкия свят вътре. Те идваха — сам не знаеше как — отвън, бяха нещо огромно и отвлечено, невиждано досега от никого от тях. Той си представяше мислено една звездна пустота, в която плуваха или се къпеха хора и чудовища, а после бързо заличаваше тази картина. Такива мисли не съвпадаха със спокойното държане на другарите му; щом никога не говореха за отвън, нима изобщо мислеха за това?

Харли се движеше неспокойно из стаята; паркетът кънтеше от нерешителните му стъпки. Бе влязъл в билярдната. Сега, раздиран от противоречиви намерения, побутна топките върху зеленото сукно с един пръст. Белите кълба се докоснаха, търкулнаха се и се разделиха. Точно така работеха двете половини на мозъка му. Несъвместими неща: трябваше да стои тук и да се приспособява; трябваше… да не продължава да стои тук (тъй като не помнеше времето, когато да не е бил тук, Харли не можа да оформи по-ясно втората мисъл). Друга трудност се състоеше в това, че «тук» и «не тук» не изглеждаха две половинки от еднородно цяло, а две несъответствия.

Билярдната топка се плъзна лениво в дупката. Той реши. Тази нощ нямаше да спи в стаята си.

* * *

Дойдоха от различни части на къщата да сръбнат нещо преди лягане. По мълчаливо съгласие картите бяха отложени за друг път; в края на краищата разполагаха с толкова много време.

Разговаряха за банални неща, а те включваха изминалия ден, модела на една от стаите, която Калвин строеше, а Мей обзавеждаше, дефектната лампа в горния коридор, която се запалваше много бавно. Бяха потиснати. Отново беше време за спане, а кой знае какви сънища щяха да се явят при това спане? Но щяха да спят. Харли знаеше — питаше се дали и другите също знаят, — че с мрака, който се спущаше, когато си лягаха, ще идва безпрекословната команда за сън.

Стоеше напрегнат от вътрешната страна на вратата на спалнята си и ясно чувствуваше колко необикновено е поведението му. Главата му се цепеше от болка и той притисна студена длан о слепоочието си. Чуваше как другите един по един отиват в отделните си стаи. Пийф му подвикна «Лека нощ!»; Харли му отвърна. Настъпи тишина.

Сега!

Когато пристъпи плахо в коридора, лампата светна. Да, бавно… неохотно. Сърцето му заби. Беше се решил. Не знаеше нито какво да прави, нито какво ще се случи, но беше се решил. Бе избягнал задължението да спи. Сега трябваше да се скрие и да чака.

Не е лесно да се криеш, когато навсякъде, където и да отидеш, те следи светлинен сигнал. Но като влезе в някаква ниша, която водеше към една неизползувана стая, затвори леко вратата и се сгуши до нея, Харли видя, че дефектната лампа на площадката угасна и той остана в мрак.

Не беше нито доволен, нито спокоен. В мозъка му кипеше някаква борба, която едва разбираше. Тревожеше го мисълта, че бе нарушил правилата, и се плашеше от заобикалящата го скърцаща тишина. Но напрежението не трая дълго.

Лампата в коридора светна отново. Джагър излизаше от спалнята си, без да си прави труд да пази тишина. Вратата се затръшна шумно подире му. Харли зърна лицето му, преди да завие и да тръгне към стълбата: изглеждаше спокоен, сякаш освободил се от всякакви отговорности — като човек, който напуща работата си. Слезе по стълбата с наперена, скоклива походка.

Джагър би трябвало да си е в леглото и да спи. Нарушен бе един природен закон.

Без да се колебае, Харли го последва. Той се бе подготвил за нещо и наистина това нещо се бе случило, но кожата му настръхна. Хрумна му наивната мисъл, че може да се разпадне от страх. Все пак продължаваше упорито да се спуща по стълбата, като стъпваше безшумно по дебелия килим.

Джагър бе завил зад ъгъла. Вървешком си подсвиркваше тихо. Харли го чу да отключва някаква врата. Сигурно беше на склада — никои други врати не бяха заключени. Подсвиркването заглъхна.

Складът беше отворен. Никакъв звук не идеше отвътре. Харли предпазливо надникна в стаята. Отсрещната стена се бе завъртяла около една централна ос и зад нея се бе разкрил някакъв ход. Няколко минути Харли не можеше да се помръдне, вторачен в този отвор.

Най-после, и то с чувството, че се задушава, влезе в склада. Джагър бе минал отвъд. Харли също мина. Към място, което не му бе известно, към място, за чието съществуване не бе подозирал… Към място, което не беше къщата… Ходникът беше къс и имаше две врати, едната в дъното — подобна на нещо като врата на клетка (Харли не позна, че това е асансьор, виждаше такъв за пръв път), другата встрани — тясна и с прозорец.

Този прозорец беше прозрачен. Харли погледна през него и изведнъж се стъписа задъхан. Зави му се свят, нещо го стисна за гърлото.

Отвън светеха звезди.

С усилие се овладя и се върна обратно по стълбата, блъскайки се в перилата. Значи всички те бяха живели в страшна заблуда…

Връхлетя, залитайки, в стаята на Калвин и лампата светна. Във въздуха се усещаше лека сладникава миризма, а Калвин лежеше на широкия си гръб й спеше дълбоко.

— Калвин! Събуди се! — извика Харли.

Спящият не помръдна. Изведнъж Харли почувствува своята самота и зловещото присъствие на голямата къща около себе си. Навеждайки се над леглото, той разтърси силно Калвин за раменете и го плесна по лицето.

Калвин изпъшка и отвори едното си око.

— Събуди се, човече — каза Харли. — Нещо страшно става тук.

Другият се подпря на лакът, поддаде се на чуждия страх и се разсъни напълно.

— Джагър напусна къщата — рече му Харли. — Има изход за навън. Ние сме… ние трябва да разберем какви сме. — Гласът му се извиси до истеричен крясък. Той отново разтърсваше Калвин. — Трябва да разберем какво лошо има тук. Или сме жертва на някакъв отвратителен експеримент… или пък всички сме чудовища!

И докато говореше, пред вторачените му очи, под вкопчените му ръце, Калвин започна да се сгърчва, да се нагъва и да се замъглява, очите му се съединяваха, а голямото му туловище се свиваше. Нещо друго — нещо подвижно и живо — се образуваше на негово място.

Харли спря да крещи едва когато се втурна надолу по стълбата и гледката на звездите през малкото прозорче го успокои. Той трябваше да се измъкне навън, където и да беше това «навън».

Отвори врата и се озова на свежия нощен въздух.

 

 

Очите на Харли не бяха свикнали да преценяват разстоянията. Нужно му беше известно време, докато схване естеството на заобикалящата го обстановка, да разбере, че далеч на фона на звездното небе се извисяваха планини и че самият той стоеше на платформа, издигната на дванадесет фута над земята. На известно разстояние блестяха светлини, които хвърляха ярки правоъгълни петна върху замазаното с чакъл и катран пространство.

На края на платформата имаше стоманена стълба. Прехапал устни, Харли се приближи до нея и се заспуща несръчно. Трепереше силно от студ и страх. Когато краката му докоснаха твърда почва, той започна да тича. Веднъж погледна назад: къщата стърчеше на своята платформа като жаба, свита върху капан за плъхове.

Тогава се спря рязко, почти на тъмно. Вътре в него се надигаше отвращение, сякаш му се гадеше. Високите, мъждукащи звезди и бледите зъбери на планините започнаха да се въртят и той стисна пестници, за да не загуби съзнание. Онази къща, каквато и да беше тя, въплъщаваше всичката студенина в съзнанието му. Харли си рече: «Каквото и да са направили с мен, аз съм измамен. Някой ме е лишил от нещо толкова дълбоко, че дори не зная какво е то. Това е измама, измама…» И се задушаваше при мисълта за ония години, които му бяха откраднати. Никаква мисъл: мисълта обгаряше нервните връзки и течеше като киселина през мозъка му. Само действие! Мускулите на краката му се раздвижиха отново.

Около него се извисяваха сгради. Той просто се затича към най-близката светлина и се пъхна в първата врата. После се спря рязко, запъхтян, и с мигане се мъчеше да прогони ярката светлина от зениците си.

Стените на помещението бяха покрити с диаграми и карти. В средата на стаята имаше широко бюро с екран и високоговорител на него. На вид беше нещо като работна стая, отрупана с пепелници и в състояние на някакво системно безредие. Един слаб човек седеше нащрек на бюрото; той имаше тънки устни.

В помещението имаше още четирима души, все въоръжени, но като че ли никой не се учудваше, че го вижда. Човекът на бюрото бе облечен в спретнат костюм, другите бяха униформени.

Харли се облегна на рамката на вратата и захълца. Не намираше думи да заговори.

— Нужни ти бяха четири години, за да се измъкнеш оттам — произнесе слабият. Той имаше писклив глас. — Ела да погледнеш това — каза, сочейки екрана пред себе си. Харли се подчини с усилие, краката му работеха като неустойчиви патерици.

На екрана се виждаше ясно, като истинска, спалнята на Калвин. Външната стена зееше и през нея двама униформени измъкваха някакво необикновено същество, тънко, механично на вид създание, което някога се бе наричало Калвин.

— Калвин е бил нититиец — забеляза автоматично Харли. Собственото му наблюдение будеше у него някакво глупаво учудване.

Слабият кимна одобрително.

— Проникналите врагове представляваха сериозна заплаха — каза той. — Никъде Земята не беше предпазена от тях: те могат да убият човек, да го унищожат и да се превърнат в негови точни копия. Това ни затруднява… По този начин загубихме много държавни тайни. Но тук е мястото, където кацат, нититийски кораби, за да стоварват Нечовеци и да ги прибират обратно, след като са си свършили работата. Това е именно слабата брънка във веригата им. Ние засякохме един кораб с такъв товар и ги изловихме един по един, след като бяха приели човекоподобен вид. Причинихме им изкуствена амнезия и събрахме малки групи от тях в различна обстановка за изследване. Впрочем тук е Военният институт за проучване на Нечовеци. Узнахме много… достатъчно, за да се борим със заплахата… Разбира се, такава беше и вашата група. Харли запита с дрезгав глас:

— Защо ме сложихте при тях?

Слабият почука по зъбите си с линия, преди да отговори.

— Във всяка група трябва да има по един човек наблюдател въпреки всички изследващи уреди, които ги следят отвън. Както виждаш, един нититиец хаби много енергия, за да остане в човешки вид; щом придобие такъв образ, той го поддържа чрез самохипноза, която се прекъсва в моменти на стрес, като степента на поносим стрес е различна за всеки индивид. Един човек там, на място, може да усети този стрес… Такава работа е уморителна за него; ние винаги имаме дубльори, които се сменят през ден…

— Но аз бях там винаги…

— От вашата група — прекъсна го слабият — човекът беше Джагър, или двама души, които се редуваха като Джагър. Ти издебна единия от тях, когато напускаше работа.

— Нищо не разбирам — извика Харли. — Искате да кажете, че аз…

Думите заседнаха на гърлото му. Те не бяха вече произносими. Усещаше как външната му форма рухва като пясък, докато от другата страна на бюрото към него бяха насочени револверни дула.

— Твоето стресово равнище е необикновено високо — продължи слабият, отвръщайки очи от гледката. — Но и ти се проваляш там, където всички вие се проваляте. Подобно на земните насекоми, които подражават на растенията, вашата хитрост ви осакатява. Вие можете да бъдете само копия. Тъй като Джагър не вършеше нищо в къщата, всички останали инстинктивно следвахте примера му. Ти не се отегчаваше… не се опитваше да задяваш Дапъл… ти си най-типичният Нечовек, който съм виждал. Дори моделът на космическия кораб не предизвика у тебе забележима реакция.

Приглаждайки костюма си, човекът се изправи пред скелетоподобното същество, което сега се бе свило в ъгъла.

— Нечовешкото отвътре винаги ще ви издава — произнесе той с равен глас. — Колкото и човешки да изглеждате отвън.