Асен Разцветников
Гого млад юнак

Пушка взех на рамо,

чанта — на гърбина,

викнах Шарка само —

да ми е дружина.

 

Не пристъпил още

крачка през нивята,

гледам, че се пощи

Зайо сред житата.

 

Дървена е мо̀ре,

ала като цъкна —

рипна Зайо горе

тупна и не гъкна!

 

Взех го. Ей гората.

Стигам из поляна.

Виждам във тревата

Вълча и Лисана.

 

Тя, си рекох, стана

кървава и мътна.

„Буум!“ — и въз Лисана

Вълчо ми се гътна.

 

Всичко там се слиса —

аз пристъпих бавно,

дигнах Вълча, Лиса

и отминах славно.

 

Ето пак в тъмата

под столетни дъби —

Меца със пилата

точи свойте зъби.

 

Щом изскочих, зина,

бедната, вцепена:

„Майчице, загинах

млада и зелена!“

 

„Дръж се здраво, Гого!“ —

нещо в мен продума —

без да мисля много,

теглих й куршума.

 

Дигнах я тогава,

па избърсах чело

и със чест и слава

тръгнах си към село.

 

Но когато минах

край върбите доле,

с дрипи на гърбина

зърнах дяда Голя.

 

Той с глава закима

и ми се примоли:

„Девет внуци имам —

всичките са голи.

 

Пуста немотия

страшно ни покруси!

Дай да им ушия

гугли и кожуси!“

 

Как ме той сащиса

аз и сам не зная:

дадох Вълча, Лиса,

Меца, Зая Бая.

 

Дадох му ги смело

и добре се случи —

че си влязох в село

само с мойто куче.

 

Инак страшна каша

би настала тамо —

щях да изпоплаша

мало и голямо.