Румен Ченков
Висоцки

Ти бе кумир приживе. Бе любим

на хиляди. На хиляди бе рупор.

И твоят глас хриплив, неумолим,

разстрелваше неправдите от упор.

 

Китарата бе твоят автомат,

а песните ти — твоите патрони.

В един объркан, неприветен свят,

ти искаше злините да прогониш.

 

И с глас — камбана, ти донесе смут,

печелейки любов, но и омраза.

Не беше дипломат. Не беше шут.

Ти бе за всички властници проказа.

 

А за приятелите беше Божи дар,

опора и томителна надежда.

В мъглата на застоя — ярък фар,

към който заблудените поглеждат.

 

Гласът ти днес пак призивно ехти,

събаряйки представи остарели.

И днес, като преди, живееш ти

в сърцата и душите наболели.

 

1994 г.