Хедър Греъм
Интриги (3)

ВТОРА ГЛАВА

Облечен в пурпурни панталони до коленете и виненочервен жакет върху бяла риза с жабо, Чарлз седеше на кралския си кон с високо вдигнати тъмни вежди. Кафявите му очи святкаха развеселено и Пиърс също щеше да се забавлява, ако беше хванат на местопрестъплението само от краля.

За съжаление Чарлз беше избрал за своя спътница лейди Ан. Амазонката от люляково кадифе подчертаваше златно-русата й красота. Тя изгледа стъписано момичето, което се мяташе в ръцете на Пиърс, и той въздъхна смутено. Как да й обясни, че това невъздържано хлапе заслужаваше грубото му отношение?

— Гледката е възхитителна — отбеляза Чарлз, обърнат към Ан. — Питам се само дали двамата са били официално представени един на друг. Роуз, мое нежно малко цвете! Би трябвало да бъдете малко по-учтива и за в бъдеще да се откажете да наричате този момък недодялан селяк. Той е един от най-старите и най-скъпите ми приятели, член на Парламента, Негова светлост лорд Пиърс Дефорт, херцог Уертингшиър. Колкото и да съжалявам, няма да го потопя във врящо масло, нито ще го окача на бесилката, защото много скоро отново ще имам нужда от помощта му. А сега ще кажа нещо и на вас, Пиърс, стари приятелю: тази красива млада дама е госпожица Роуз Удбайн от Вирджиния, скъпа гостенка в моя двор. Младото момиче има настойник в Англия, но въпреки това аз се чувствам отговорен за благополучието му, също както и съпругата ми. — Той се ухили и добави: — Баща й също ми е приятел.

Значи това беше Роуз Удбайн! Трябваше да се сети по-рано. Пиърс направи опит да се усмихне и се обърна към пленницата си:

— Госпожица Удбайн…

— Лорд Дефорт… — Роуз произнесе името му, сякаш се давеше.

Кралят се покашля многозначително.

— Мисля, че е време да пуснете момичето, Пиърс.

В очите на Роуз светна злобно тържество. Лордът се подчини веднага, тя се подхлъзна и се озова отново на дъното на потока.

— Пиърс! — извика уплашено Ан, но приятелят й се запъти най-спокойно, към брега с изражение на пълна невинност. Чу зад себе си тихите проклятия на падналата, но изобщо не се обърна. — Ами ако дамата не може да плува?

— Разбира се, че може.

Пиърс се изправи пред коня на Ан и й протегна ръка.

Роуз изскочи от водата и отърси ядосано мократа си коса.

— Копеле!

— Тя може както да, плува, така и да язди, Ан — продължи с повишен глас Пиърс, — и то много по-добре от мен. Скъпата малка гостенка от колониите няма нужда от моята помощ.

— Стига, Пиърс! Знаете ли, госпожица Удбайн, обикновено лордът има по-добри маниери — увери я загрижено Ан. — Сигурно си е ударил главата в някой камък.

Госпожица Удбайн не се интересуваше ни най-малко от маниерите му, Пиърс беше сигурен в това. Чарлз скочи от коня и са втурна да помогне на момичето. Очевидно малката буржоазка намираше вниманието на краля много по-важно от всичко, което би й предложил един херцог. Смарагдовите й очи го пронизваха със смъртоносна ярост.

— О, мисля, че няма какво повече да се желае, милейди. Този господин просто няма маниери.

Пиърс въздъхна съжалително.

— Скъпа Ан, боя се, че това безсрамие е свързано с произхода на мис Удбайн. Тя идва от колониите, нали знаете.

Ан го погледна смаяно и смръщи чело. Никога не го беше виждала толкова раздразнен. Нито пък така жесток. Малката Роуз нямаше вина, че домът й беше оттатък Атлантика.

— Какво ти става, Пиърс? Защо се държиш тъй зле с това красиво дете? Настоятелно те моля да подобриш поведението си. Хората ще започнат да говорят!

Засрамен, мъжът прехапа устни. Ан беше права. Но тя не знаеше колко изнервящо може да бъде това „красиво дете“. Той погледна скритом към Роуз и въздъхна. Разкошната й мокра коса падаше до хълбоците. Ан се лъже, каза си той, тя не е дете, а напълно оформена, невероятно красива жена, темпераментна и със силна воля, точно от типа жени, които създаваха най-големи трудности на мъжете… Въпреки сегашното си състояние тя изглеждаше замайващо красива. И кралят без съмнение го беше забелязал.

Изведнъж Пиърс се усмихна и се съгласи с думите на любимата си. Не биваше да си разменя обиди с това момиче, да пада до неговото ниво.

— Мисля, че ловът отиде по дяволите, Ан — засмя се той. — Ваше величество, много ви моля да ми извините, но ще се върна в двореца да се преоблека.

— Най-добре е всички да се приберем в къщи — отговори спокойно кралят. — Предполагам, че красивата Роуз също има нужда от топла баня.

— Колко мило — отбеляза подигравателно Пиърс. — Е, добре, да тръгваме!

Подигравката му бе удостоена с укорителен поглед от страна на лейди Ан. Тя също обичаше да се забавлява, но държеше много на добрите маниери, във всички ситуации. Роуз се усмихна на краля и се запъти към кобилата си. Възседна я, без да чака помощ.

— Нямам нужда от придружители. Ваше величество, лейди Ан…

— Не бива така — възпротиви се Пиърс. — Трябва да проявим малко повече учтивост към прелестната малка американка. — Той изсвири през зъби и Беоулф дотича послушно. Господарят му се метна на седлото, без да престава да се пита защо малката колонистка беше успяла да събуди всички дремещи в сърцето му демони. — Тръгваме заедно!

Кобилата на Роуз затанцува неспокойно, сякаш усещаше гнева на господарката си.

— Лорд Дефорт, всяка нова учтивост от ваша страна кара кръвта да се замръзва в жилите ми. Сигурна съм, че съм способна да се грижа за себе си. Затова не ми натрапвайте присъствието си.

— Може би аз се грижа не толкова за вас, госпожице Удбайн, колкото за нещастните пътници, които ще посмеят да се изпречат на пътя ви. — Той заби колене в хълбоците на Беоулф и големият жребец препусна напред, следван от кобилата на Роуз. Кралят и лейди Ан ги последваха на известно разстояние.

Щом излязоха от гората, Роуз пусна юздите и кобилата й полетя в галоп. Пиърс нямаше намерение да се предаде толкова лесно. Пък и Беоулф заслужаваше шанса да си отмъсти — и за себе си, и за господаря си. Много скоро сред зелените хълмове започна истинско състезание.

Кралят погледна изненадано след двамата и се обърна към лейди Ан:

— Какво го е прихванало?

Младата жена вдигна рамене и прехапа устни. Пиърс не беше на себе си. Отдавна трябваше да се изправим пред олтара, помисли с внезапна болка тя. Нали се обичаме…

В същото време обаче и двамата ценяха свободата си. Тази любовна връзка не беше първата в живота на Ан, нито в неговия. И двамата имаха богатство, влияние и жизнен опит. Не се нуждаеха от женитбата нито по финансови, нито по обществени причини, затова не бързаха. Аз трябваше да ускоря нещата, каза си сърдито лейди Ан и изведнъж потръпна от студ. Много скоро щеше да дойде нощта и тя щеше отново да лежи в обятията на любимия си…

— Мисля, че е крайно време вие двамата да се ожените — отбеляза Чарлз, сякаш беше прочел мислите й. Ан и Пиърс бяха между най-верните му привърженици и тази женитба щеше да му бъде от полза. Решението му да бъде толерантен владетел беше твърдо, макар че тайно в себе си беше съгласен с баща си, който вярваше в божествените права на монарха. Ала борбата срещу парламентаристите завърши със смъртта на Чарлз I и болезнените спомени щяха вечно да преследват сина му. Каквото и да мислеше, Чарлз II беше твърдо решен да управлява в съгласие с Парламента и да бъде търпелив. Все пак трябваше да знае, че един ден ще може да разчита на помощта на богати и властни приятели. Богатството на лейди Ан щеше да направи Пиърс още по-силен. Като неин съпруг той щеше да отстоява правата на своя крал с много повече власт.

— Прав сте, Ваше величество, би трябвало да се оженим — отговори тихо жената. Всъщност, каза си тя, не е редно да изпитвам ревност, след като Пиърс беше необичайно груб с малката Роуз Удбайн. Въпреки това не беше в състояние да пропъди неприятното усещане. Между двамата цареше странно напрежение, което правеше слънчевите лъчи още по-горещи и караше въздуха да вибрира.

Дали и Чарлз го беше забелязал? Не, той беше зает единствено с Пиърс.

— Лорд Дефорт е добър придворен и парламентарист и аз разчитам на дружбата ни. — Кралят се засмя и поклати глава. — Учудващо, нали? Пред нас препуска мъжът, чийто чар убеждаваше коронованите глави на Европа да ни дадат убежище! Мъжът, който пазеше гърба ми от коварни убийци, един от най-добрите воини, който познавам! А сега изглежда твърдо решен да изпревари с коня си едно младо американско момиче!

— И ще успее — усмихна се уверено Ан.

— Давам една жълтица за победата на госпожица Роуз! — Очите му засвяткаха. Обзалагането беше голямата му страст.

— О, мисля, че ще загубите.

— Тя е отлична ездачка.

— Но той е мъж, който не понася предизвикателствата.

— Все пак аз залагам на момичето.

— Е, добре, Ваше величество — съгласи се през смях Ан. — Аз пък залагам на Пиърс. — Тя пришпори коня си и препусна напред, за да проследи надбягването.

Когато влязоха в двора на замъка, конярите се втурнаха да поемат юздите от ръцете им. Пиърс пристигна пръв и вече беше слязъл от коня. Роуз Удбайн тъкмо скачаше от кобилата си. Кралят извади една златна монета и я пъхна в ръката на лейди Ан.

— Той наистина е необикновен мъж, милейди. Тук сме на едно мнение.

Жената се усмихна и кимна.

— Девойката също е необикновена, Ваше величество. — Тя го изгледа замислено. Делата му не я засягаха, но цял Лондон говореше за извънбрачните му любовни приключения. Той беше очарователен мъж и преследваше упорито целта, след като беше направил своя избор. Следейки някоя жена с тъмните си чувствени очи, той й вдъхваше чувството, че е нещо съвсем особено. Може би младата американка го привличаше. Изведнъж Ан си пожела да е точно така. Тогава интересът на Пиърс щеше да угасне.

Чарлз сведе тъмните си мигли, после отговори спокойно на погледа й.

— Тя не ми е… интимна приятелка, лейди Ан, ако този въпрос се върти зад красивото ви чело. Сладко малко същество, наистина. И съвсем невинно. Може би имам своите пороци, но не съм развратник.

— Велики Боже, разбира се, че не! Вие сте кралят.

Все още мокър до кости, Пиърс обясняваше подробно на притичалия ратай как да се погрижи за коня му. Ан се уплаши, че строгите му думи ще объркат напълно бедното момче, но го видя как пъхна в ръката му една монета и се успокои. Пиърс беше взискателен мъж, но умееше да бъде великодушен.

Подобно на Чарлз, той не забравяше бедните години и знаеше колко много означава приятелското отношение към човек, който живее при не толкова благоприятни условия като него.

Пиърс изпрати момчето и се обърна към Чарлз и Ан, които вече бяха слезли от конете с помощта на слугите. Дамата се огледа търсещо.

— Къде е Роуз?

— Мисля, че малката Ксантипа^[1] се е скрила в покоите си — отговори равнодушно Пиърс и понечи да сложи ръка на рамото й, но после се отдръпна и направи гримаса. — Господи, колко съм мръсен! Трябва веднага да се оттегля. Нали ще ме извините, Ваше величество?

— Разбира се — отговори кралят. — Изглеждате отвратително, лорд Дефорт. Какво ви става? Защо отидохте да плувате с дъщерята на Ашкрофт Удбайн?

— Това не стана по мое желание, сир. Кълна ви се, че решението беше на момичето.

Устните на краля се изкривиха в усмивка, той поклати глава и се обърна към Ан:

— Понякога такива неща се случват и с най-разумните мъже, милейди. Те се превръщат в малки момчета, които не търпят да загубят дори един облог.

— Това не беше облог — започна разярено Пиърс, но веднага млъкна, защото Чарлз избухна в смях. — Добре, Ваше величество, вие сте кралят и винаги имате право. Ще ме придружиш ли, Ан?

— С удоволствие — отговори тя.

Но кралят нямаше желание да се лиши от компанията на дамата.

— С енергичната подкрепа на госпожица Удбайн вие сложихте край на лова, Пиърс, и ме лишихте от едно приятно развлечение. Сега трябва да ме обезщетите за простъпката си, затова ще ви отнема лейди Ан и ще я заведа на разходка в градината. Нали няма да ме изоставите, милейди? Това ще бъде наказанието на Пиърс, задето ни разигра целия този театър.

Пиърс, който гледаше с надежда любимата си, смръщи чело. Сигурно е очаквал да му изтрия гърба, каза си лейди Ан. Е, нека изпита на собствения си гръб какво значи да си ревнив. Тя се усмихна и пое ръката на Чарлз.

— Една малка разходка ще ме ободри, Пиърс. А и винаги се радвам на служа на краля си.

— Наистина ли? — промърмори мъжът и се наведе над ръката й. — Само внимавай по какъв начин му служиш. — Кралят и лейди Ан се отдалечиха, смеейки се весело. Пиърс ги проследи с мрачен поглед. Нека се забавляват за негова сметка, той щеше да го преживее.

Кралят изведе лейди Ан в градината, но разходката не продължи дълго. Младата жена се извини и побърза да се оттегли, защото не искаше да пропусне банята на любимия си. Кралят се беше погрижил да им дадат съседни покои, за да не създават проблеми на любопитните очи и уши.

Лейди Ан заемаше видно положение в двора, защото беше наследница на значително състояние и имаше големи права. За съжаление трябваше да дели богатството си с по-младия си брат.

При мисълта за Джером дамата въздъхна дълбоко. Двамата нямаха нищо общо и понякога постъпките му я довеждаха до отчаяние. Най-голямото им наследство беше от бащата, но майката също остави доста пари. Нейното имущество беше завещано по равни части на Ан и Джером. Тъй като им осигуряваше значителен доход, двамата бяха принудени да го управляват съвместно. Ако нещо се случеше с Ан, цялото майчино наследство щеше да премине в ръцете на Джером. Когато майка й беше на смъртно легло, тя й обеща, след като се омъжи, да припише на брат си и половината от бащиното наследство. Ако Ан и мъжът й си отидеха рано от този свят, Джером щеше да наследи всичко. Самият крал Чарлз беше заверил завещанието й.

Разбира се, Джером нямаше право да се меси в делата на сестра си. Самият той обаче беше на друго мнение. Имаше своя собствена представа за бъдещия й съпруг и вече беше направил избор, който никак не й харесваше. Може би поради тази причина Ан изпитваше известна симпатия към Роуз Удбайн.

След смъртта на стария лорд Брайънт официален настойник на момичето беше станал синът му Джеймисън. Този коварен, хитър интригант! Всеки път, когато я погледнеше, Ан оставаше с чувството, че очите му я разсъбличат. Очевидно само чакаше удобен случай да се нахвърли върху нея. Веднъж вече се бе опитал.

Май наистина отлагахме твърде много сватбата, размишляваше тя, докато вървеше по дългите коридори на палата.

Макар че бяха дискретни, целият двор знаеше за връзката им. Родителите на Пиърс бяха починали, братчето и сестричката му също и той не дължеше обяснения никому, най-много на краля, който обаче не ги искаше. Лейди Ан се усмихна и се изправи пред вратата на любимия си. Преди да влезе, огледа предпазливо пустите коридори. Трябва да уточним датата на сватбата, реши тя. Още следващата седмица.

Тя се промъкна безшумно през открехнатата врата и я затвори грижливо. Пиърс седеше във ваната с гръб към нея. Коленете му стърчаха от водата, тъмната глава беше облегната на ръба.

— Ти ли си, Питър? Можеш да ми донесеш още едно ведро гореща вода. Казах ли ти вече колко нахално се държа онази малка вещица? Хвърли в лицето ми тиня. Това дяволско американче! Побързай и ми изтрий гърба!

Ан се промъкна развеселено зад ваната. Дяволско американче? Тя намираше, че Роуз е много мила, и й се възхищаваше въпреки ревността си. Госпожица Удбайн беше американка и беше съвсем естествено да е по-независима от английските жени. Малката притежаваше завиден кураж.

— Питър! Няма ли най-после да ми донесеш гореща вода? Защо мълчиш? Да не си си глътнал езика?

Жената сложи ръце на раменете му, коленичи зад него и зашепна нежно:

— Помислих си, че предпочиташ аз да ти изтрия гърба, но Питър може да влезе всеки момент и…

Пиърс притисна ръката й към тялото си.

— Бързо, зарези вратата!

Тя се подчини и когато се върна при него, разбра, че е решил да се откаже от триенето на гърба.

Пиърс стоеше гордо изправен във ваната и Ан отстъпи крачка назад, за да се наслади на мъжественото му тяло. Белезите от рани не накърняваха могъщата му красота. Беше невероятно добре сложен, около десет сантиметра по-висок от краля, с широки рамене и тесни хълбоци. След като години наред беше водил битки като спътник на Чарлз II, мускулите му бяха съвършено оформени и издаваха великанска сила. На лицето му грееше очаквателна усмивка. Нарастващото му желание беше видимо. Той кимна на лейди Ан и разтвори ръце.

Пулсът й се ускори.

— Нали искаше да ти изтрия гърба… — Тя изписка уплашено, защото Пиърс изскочи от ваната, сграбчи я в прегръдката си и я вдигна високо във въздуха. — Ужасен си! — прошепна безсилно тя.

— Не, аз съм чудесен. Дай ми шанс да ти го докажа.

— Ти си…

— Развратник? Може би, освен това съм много ревнив. Ти държеше на всяка цена да се разходиш с краля, нали?

— О, той беше очарователен — отговори с невинно изражение Ан.

— Повярвай, аз ще бъда много по-очарователен.

— Ще ти бъде трудно да го докажеш, след като се държа невероятно грубо с госпожица Удбайн.

Изведнъж очите му помрачняха и Ан го погледна стъписано.

— Тя е зверче! — Гласът му прозвуча дрезгаво. — Но ти, любов моя… Чарът ми ще извика радостни сълзи в очите ти.

— Е, добре, докажи го! — помоли предизвикателно тя.

Мъжът се изсмя изкусително и преди да осъзнае какво става, Ан вече стоеше гола пред него, наслаждаваше се на замайващите милувки на ръцете му, на огнената игра на езика и устните, които се плъзгаха между гърдите й.

Тя простена и отметна глава назад. Пиърс я вдигна на ръце и я отнесе на леглото, за да продължи с интимните нежности. Щом се съединиха, Ан се понесе вихрено към върха на насладата. Тъй като беше господарка на съдбата си, тя познаваше много мъже, интересни личности, добри любовници. Нито един от тях не можеше да се сравнява с Пиърс. Никой не беше съумял да я доведе до върха на чувствената наслада. Ето и сега се зарея в облаците на рая, понесена от замайващ екстаз…

По-късно тя лежеше мълчаливо до него и си представяше колко ужасно би било да загуби всичко това. Мисълта за Роуз Удбайн отново събуди ревността й. Може би Джеймисън щеше да се влюби в своята подопечна и да се ожени за нея. Не. Ан не беше в състояние да пожелае това дори на вероятната си съперница.

Тя се сгуши на гърдите на любимия си и вдъхна дълбоко мъжествения му аромат.

— Тази вечер трябва да се извиниш на госпожица Удбайн.

— Какво?

— Ти си един от най-видните аристократи и си добър приятел на краля, затова си длъжен да даваш пример. Никога не си се държал така отвратително като днес. Моля те, извини й се. — Тя чу как мъжът до нея пое дълбоко въздух. Очевидно нямаше желание да изпълни молбата й. Беше готов да стори всичко за нея, но не и онова, което влизаше в противоречие с вътрешните му убеждения. Явно момичето го беше вбесило. Всъщност, това е предимство за мен, каза си тя. Така няма да имам причина за ревност. Но ще ми струва много по-големи усилия да го спечеля за плановете си. — Пиърс…

— Тя е едно отвратително малко зверче, Ан. Би трябвало да я напердаша. Заслужава си го.

— Вече е голяма за пердах. Вярно е, че трябва да се научи да обуздава темперамента си…

— Препуска като вятър, без да се оглежда. Не се замисля, че може да стъпче някого.

— Тя е отлична ездачка.

— И не се съмнява ни най-малко в собствените си способности. Заслужава някой да й натрие носа.

— Днес ти успя да го сториш.

— Това не беше истинско надбягване.

— Напротив!

— Беоулф беше твърдо решен да изпревари кобилата на госпожица Удбайн, това беше всичко — защити се сърдито мъжът.

Ан се засмя и го целуна по върха на носа.

— Е, получи си удовлетворението. Сега можеш спокойно да й се извиниш.

— Няма да го направя. Стига сме се карали за тази проклета американка.

— Би трябвало да изпитваш поне малко съчувствие към нея, Пиърс.

— И защо, ако мога да попитам?

— Баща й беше добър приятел с лорд Виктор Брайънт, братовчед на жена му. Затова и господин Удбайн определи лорда за настойник на дъщеря си, докато тя пребивава в Англия. За съжаление Брайънт почина миналия месец и сега малката е под опеката на Джеймисън. — Тя въздъхна и обясни: — Този тип ми къса нервите. Смята се за най-добрия приятел на брат ми и е… ох, не знам! Не е грозен, но…

— Така значи — засмя се Пиърс, за да я подразни.

Ан поклати укорно глава.

— Той е красив мъж, но ми вдъхва ужас. За щастие съм пълнолетна и мога да се разпореждам с наследството си, иначе щях сериозно да се страхувам, че Джером ще ме омъжи за Джеймисън. Наистина, Пиърс, страх ме е за това момиче.

Мъжът вдигна рамене.

— Баща й е още жив и се съмнявам, че младият Джеймисън би могъл да има някакви права над нея.

— Прав си, но все пак…

— Освен това тя заслужава красив и в същото време страшен мъж като Джеймисън. — Пиърс се надигна и отново започна да милва гърдите й. — Впрочем, баща й смята, че съм идеалният съпруг за дъщеря му.

— И аз чух същото. — Ан приглади назад непокорните му черни къдрици. — Това е още една от причините, поради които се страхувам за Роуз. Тя има нужда от съпруг, но не от Джеймисън.

— Щом толкова държиш на нея, опитай се да не я изпускаш от поглед.

— Точно това смятам да направя. Но те моля и ти да упражниш влиянието си в нейна полза.

— Моето влияние? О, Ан, не знам дали…

— Трябва само да заявиш, че малката е под твоя закрила. Тогава ще бъда спокойна.

— Кой те тревожи?

— Страх ме е от настойника й и приятелите му. Джеймисън и любимият ми брат са си лика-прилика и владеят всевъзможни трикове, с които защитават интересите си.

— Днес всички в кралския двор прилагат такива трикове. Брат ти е една подла змия, Джеймисън Брайънт е егоист и незрял, а онази малка вещица Роуз просто ще си получи заслуженото.

— Пиърс, тя е сърдечна и смела…

— Откъде ти хрумна това?

— Преди няколко дни Джеймисън ме хвана натясно — отговори колебливо жената. Случилото се беше много по-лошо, но тъй като познаваше темперамента на Пиърс, тя не смееше да му признае всички подробности около онази злощастна среща с приятеля на брат си.

Кралят пътуваше с част от свитата си на юг. По пътя Джеймисън се опита да изтласка кобилата й към гората. Роуз, която яздеше наблизо, забеляза какво ставаше и побърза да й се притече на помощ. Престори се, че е изгубила контрол над коня си, и тъй като беше отлична ездачка, това й се отдаде без усилия. Едва не хвърли Джеймисън от седлото, а през това време Ан успя да избяга.

— Трябваше да си там, за да я видиш, Пиърс. Роуз се хвърли да ме защити като безстрашен малък кавалер и прогони онзи негодник.

— И какво ти стори негодникът?

Ан махна небрежно с ръка.

— Всъщност нищо. Просто се бях озовала в твърде неприятно положение и смелата Роуз ме спаси. Няма ли да й предложиш протекцията си, скъпи? Направи го заради мен!

Мъжът въздъхна и се предаде.

— За теб съм готов да направя всичко. Е, добре, от днес нататък малката е под моя защита. Само трябва да ми обещаеш да я държиш далече от погледа ми.

Облекчена, Ан го целуна нежно.

— Обещавам. А сега…

— Сега не искам да чувам нищо повече за нея! — Той я прегърна и страстно впи устни в нейните. Много скоро Ан забрави Роуз Удбайн.

За разлика от любовника си… Това го ядоса извънредно много. В момента, когато прегърна Ан, той видя пред себе си лицето на Роуз, блестящата червенокестенява коса, красиво извитата уста, дълбоките смарагдовозелени очи… Изведнъж потрепери, уплашен от глада, който се събуди в тялото му. Обзе го нарастваща неловкост. Та тя беше само една красива буржоазка, нищо повече. И все пак… Ан не биваше да узнае, че това момиче го е омагьосало. В Роуз Удбайн имаше нещо, което го заслепяваше, привличаше го и го възбуждаше… В сърцето му се надигна чувство за вина. Той любеше Ан, а мислеше за Роуз Удбайн — и я желаеше. Гневът му се усилваше с всяка минута, но той не беше в състояние да потисне горещото си желание. От гърлото му се изтръгна измъчен стон.

Бяха му казали, че Роуз не проявява интерес към английските мъже и копнее да се завърне колкото се може по-скоро в скъпоценната си Вирджиния. Дано го направи и го освободи от присъствието си!