Джули Гарууд
Бавно изгаряне (41)

ЧЕТИРИДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

Сърцето на Дилън се сви на топка в стомаха му. Как можа да позволи това да се случи? Кейт! О, боже, Кейт!

Едва осъзнал новината, че е изчезнала, чу шум от спирачки пред сградата. Агент Клайн беше казал, че ще дойде при него в „Смит и Уесън“, но изобщо не слезе от колата, само натисна клаксона.

Пазачът, който бе напуснал поста си, отскочи встрани за нула време, иначе Дилън щеше да го помете, като се хвърли към вратата. Мозъкът му действаше на автоматичен режим.

Клайн извика през прозореца:

— Качвай се! Да тръгваме, бързо! Пресегна се през седалката и отвори вратата от вътрешната страна.

Дилън скочи вътре. Още не беше затворил, когато Клайн настъпи газта. Колата се изстреля напред.

— Кейт е изчезнала — изръмжа Дилън.

— Знам — отвърна Клайн. — Чух от диспечера. Знам къде е — допълни той с надеждата да не греши. — От полицията в Савана ми подадоха информация. Ванеса напуснала болницата по спешност. Трябвало да се срещне с Юън в къщата на Комптън. Там е в момента и предполагам, че Кейт е с нея. На принципа на елиминирането.

Мина на червено, зави наляво и продължи с бясна скорост.

— Да, и аз така си мисля — каза Дилън, като опитваше да осмисли всичко.

И двамата знаеха, че Кейт може да е вече мъртва, но никой не изрече на глас страха си.

— Кейт трябва да е там с Ванеса — каза Дилън. — Ако не е, не знам къде може да са я отвели. Изобщо не биваше да я оставям сама. Трябваше да остана при нея.

— Близо сме — каза Клайн. — Всички свободни коли пътуват натам. Ще стигнем навреме. — Взе още един завой на две колела, изправи колата със свирене на гуми и продължи.

Дилън извади пистолета от кобура си, провери пълнителя и го върна на мястото му.

— Ако някой нарани Кейт, ще го убия. Няма да го оставя да му се размине.

Тирадата на Дилън изнерви Клайн.

— Не забравяй, че съм федерален агент! Не ми казвай, че ще убиваш някого. Това се нарича предумишлено убийство. Ти си детектив. Знаеш това.

Дилън пъхна пистолета в кобура.

— Не можеш ли да караш по-бързо? Радиостанцията в колата изпука и диспечерът съобщи информацията за обаждането на Ванеса.

Дилън чу думата „бомба“. Почувства се, сякаш някой му изкара всичкия въздух от дробовете.

Диспечерът насочваше полицейски коли, линейки и пожарни към района. Клайн се обади по радиостанцията и съобщи на оператора след колко време ще пристигне на адреса.

Завиха по една натоварена улица с четири платна и започнаха да задминават бясно останалите коли. Повечето шофьори се отбиваха встрани, когато чуваха сирената, но имаше някои, които или не я чуваха, или се преструваха, че не я чуват. Клайн сменяше платната и минаваше между колите като автомобилен състезател.

Въпреки това Дилън смяташе, че могат да се движат и по-бързо.

— Ванеса казала, че Юън има бомба, така ли? — попита Клайн.

— Не е Юън — извика Дилън.

— Знам, знам — каза Клайн. — Ти ме убеди, но се опитвам да ти кажа, че според мен бомбата още не е избухнала. Ако е като другите две бомби, щяхме да чуем експлозията.

— Така е. — Дилън усети искрица надежда. — Никога не съм й казвал, че…

— Че какво?

Той не отговори.

— Защо намаляваш скоростта?

— Защото наближаваме. Сапьорският екип трябва да е точно зад нас. По дяволите, още една бомба. Третият път… Трябва да пипнем негодника.

Клайн забеляза, че зад тях линейка си проправя път между колите.

— Още едно кръстовище и после напред километър и половина. В този богаташки квартал къщите са доста раздалечени, което е добре, защото не ми се мисли… — Той спря, но не навреме.

Дилън довърши мисълта му:

— Какво ще стане с околните къщи, ако са нагъсто, когато избухне бомбата? Ще има множество пострадали. Да не мислиш, че не знам какви са проблемите?

Клайн извика в отговор:

— Не искам ти да се превръщаш в проблем. Имаш връзка с Кейт, нали? Усещам по гласа ти и по изражението на лицето ти. Емоциите те превръщат в риск. Трябва да се владееш, иначе няма да си от полза.

Когато правеше завоя, Клайн не намали скоростта и колата едва не се завъртя. Бързо успя да я овладее и продължи напред.

— Когато това свърши, Клайн, трябва да се запишеш на опреснителен шофьорски курс. Караш като някоя бабичка.

— Карам със сто по улица в жилищен квартал.

Пред тях имаше кръстовище с четири стопа. Две полицейски коли се приближаваха с голяма скорост от противоположни посоки. Клайн профуча покрай стоповете и се размина на косъм с двете коли.

От всички страни прииждаха автомобили към имението на Макена. Две полицейски коли блокираха улицата, а униформени полицаи отцепваха района. Един направи знак на Клайн да спре, но той не му обърна внимание и мина по тротоара към желязната порта. През дърветата Дилън зърна къщата. Линейка, паркирана до някаква кола, му пречеше да види хората, скупчени на едно място.

Клайн имаше по-добра видимост.

— Халинджър е тук. Това е неговата кола, нали?

— Не виждам Кейт. Ти виждаш ли Кейт? — попита Дилън и посегна да отвори вратата си.

— Стой. Чакай да вляза вътре, продължавай да се оглеждаш — подкани го Клайн. — А, ето я Ванеса. Ей там, вдясно. Остави ме аз да се оправям с нея, чу ли?

— Не виждам Кейт, не я виждам.

— Сапьорите са пристигнали. В момента се подготвят. Дилън, какво по дяволите правиш?

Клайн скочи на спирачката, но Дилън вече бе слязъл от колата и търчеше към портата. Клайн изруга, паркира колата и се втурна след него.

— Дилън, чакай, чакай… — викаше Клайн.

Дилън не го слушаше., Той трескаво търсеше Кейт, докато Клайн се опитваше да го настигне, преди да е направил някоя лудост.

Дилън заобиколи микробуса на сапьорите. Двама полицаи стояха при Ванеса, която ридаеше и сочеше къщата. Един от тях забеляза, че Дилън идва при тях, и побягна да го спре.

— Видяхте ли Кейт Макена? — попита Дилън веднага.

— Току-що пристигнахме, бяхме първите. След нас дойде линейка и после детектив Халинджър.

Клайн дотича ужасно задъхан. Полицаят продължи:

— Ванеса Макена ни каза, че вътре има хора. Детектив Халинджър тъкмо тръгна натам, побъркан човек. Ще се опита да ги освободи, преди да избухне бомбата. Не можах да го спра.

Дилън вече бягаше. Той прекоси алеята, прехвърли се през багажника на колата, която му препречваше пътя, и се втурна нагоре по хълма.

Кейт беше още вътре. Ако бомбата избухнеше… Трябва нещо да беше засякло, защото къщата си стоеше цяла и непокътната. Може би Ванеса не е настроила таймера правилно… Може би се е обадила твърде рано… Какъв, по дяволите, е планът? Мислите му препускаха. Трябваше да има резервен план.

Тъкмо стигна до алеята отпред, когато чу изстрел.

Той извади пистолета си, освободи предпазителя и влезе крадешком в къщата. Не се виждаше никой.

Нейт стоеше на вратата на библиотеката в дъното на къщата. Трябва да беше блокирал ключалката в бързането си да влезе и се е видял принуден да стреля по нея и да изрита вратата. Огледа цялата стая. Юън беше на пода, с лице нагоре и със затворени очи. Нейт потърси Кейт, но не я намери. Видя кошницата с цветя на масата и се олюля на пети, знаейки, че може да избухне всеки момент. Отвори уста да извика Кейт, но се чу само пресипнал звук. Усети, че към тила му се притиска дуло на пистолет.

— Пусни оръжието или си мъртъв.

Дилън стоеше зад него.

Нейт примигна.

— Какво правиш? Да не си полудял? Махни оръжието от мен. Опитвам се да измъкна Кейт и Юън, преди да…

— Пусни оръжието, кучи син?

— Какво, по дяволите, ти става? — изръмжа Нейт.

— Къде е Кейт?

— Не знам. Опитвам се да я спася.

— Имаш предвид да я убиеш? С пистолета на Юън ли щеше да стреляш или със своя? Чисто и просто, а? Ще изкараш, че Юън е стрелял. После ти си героят, че си го елиминирал.

— Това е лудост. Защо да…

Дилън го прекъсна:

— Направи голяма грешка. Знаеше за парите още преди да си говорил с адвоката. — Дилън притисна цевта към черепа на Нейт и извика: — Къде е тя?

— Казвам ти, нещо не си…

— Тук съм. — Вратата на библиотеката зад тях се открехна леко и Кейт се подаде иззад нея, стиснала ножица. Тя отпусна ръка и каза потресена:

— Мислех, че Ванеса се връща, че…

Пистолетът на Нейт сочеше към Юън, но той го отмести леко, така че да се извърне към кошницата на бюрото.

— Няма да оставя да ме пипнат, Дилън. Натискам спусъка и всички умираме. Дай ми пистолета си и никой няма да пострада. Кейт ще е моята застраховка. Тя ще излезе с мен и всички ще си останат живи. Нямам какво да губя. Сега побързай и реши. Бомбата може да избухне всеки момент.

Дилън не свали пистолета си.

— Кейт, махни се оттук. Бягай!

— Но, Дилън…

— Тръгвай! Веднага!

Кейт не помръдна.

— Дилън…

Вратата на къщата се отвори рязко. Главата на Нейт се отмести за частица от секундата. Като светкавица, свободната ръка на Дилън удари китката на Нейт и пистолетът му изхвърча. С едно движение Дилън го изрита и събори на пода с крак, а пистолетът му продължаваше да се опира в тила на Нейт.

Сапьорите нахлуха в библиотеката с пълно защитно облекло и Дилън им извика, изправяйки Нейт на колене.

— Първо изведете Кейт. Също и Юън. Бързо!

Кейт най-после успя да проговори. Когато сапьорите пристъпиха към нея, тя вдигна ръка.

— Не е нужно, аз…

Дилън бе изправил Нейт на крака и го блъсна към вратата.

— Бързо, Кейт! — нареди Дилън.

— Ти не разбираш. — Кейт отиде до бюрото и остави ножицата, после отвори ръката си. В дланта й лежеше синя жица, дълга само няколко сантиметра. — Бомбата няма да избухне.

— Откъде знаеш…? — започна Дилън.

Тя му се усмихна.

— Никога няма да познаеш кой ми се обади.