Джули Гарууд
Бавно изгаряне (24)

ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Юридическата фирма „Смит, Уесън и партньори“ се намираше в триетажна къща от началото на XIX век, превърната в офиси, но запазила старинната си елегантност.

Фоайето беше просторно и цветната мозайка на пода веднага привличаше погледа. Широко стълбище в средата водеше до един открит балкон, който заобикаляше фоайето, подпрян от бели дорийски колони.

Дилън почти очакваше някоя южняшка красавица с огромна рокля да слезе величествено по стълбите, за да ги посрещне, но вместо това иззад подреденото махагоново бюро им се усмихна секретарка в тъмен костюм, копринена блуза и перлена огърлица.

Кейт чакаше до Дилън, докато той говореше с охраната. Алармата се разсвири, когато той влезе, но щом показа значката си, пулсиращият звук спря.

Не се наложи Кейт да казва името си на секретарката. Младата жена вече знаеше коя е тя.

— Добър ден, госпожице Макена. Господин Смит ще слезе ей сега. Няма търпение да се запознае с вас.

Няма търпение? В добрия смисъл или в лошия? — зачуди се Кейт.

След по-малко от минута адвокатът се появи забързано по стълбите. Усмивката му изглеждаше искрена. Все пак той е адвокат, напомни си Кейт, и като се съдеше по офиса му, очевидно много преуспяващ. Следователно би трябвало добре да умее да маскира емоциите си.

Той й протегна ръка и каза:

— Аз съм Андерсън Самюъл Смит и съм очарован да се запозная с вас, госпожице Макена. Наистина съм очарован.

Беше много опитен, защото моментално я предразположи. Ръкува се с Дилън, като го поздрави учтиво. Обърнат и към двамата, той каза:

— Бях адвокат на чичото на баща ви, Комптън Макена, в продължение на седем години и съм убеден, че фирмата ни се грижеше добре за него. Той беше много интересен човек. Може да отидем на вечеря някой ден и да ви разкажа това, което знам за него.

— Познавахте ли брат му? — попита Кейт.

— Да, познавах го, госпожице Макена. Но нашата фирма не го представляваше.

— Моля, наричайте ме Кейт.

Той се усмихна ослепително.

— Кейт. Хубаво име — добави с одобрение. — Тогава вие трябва да ме наричате Андерсън.

— Ако нямате нищо против, бих искала да се освежа.

— Добра идея — каза Дилън.

Добра идея? Какво означаваше това? Или имаше нещо не наред във вида й, или Дилън искаше да поговори с адвоката насаме.

Андерсън й посочи къде е тоалетната и се върна при Дилън във фоайето.

Кейт си изми ръцете и провери вида си в голямото огледало. Вярно, че беше малко разрошена, но не изглеждаше зле. Не изглеждаше и добре. Реши, че може малко да се разкраси.

Вчеса косата си, но не я прибра с шнола, а я остави пусната. Изрови червило и руж от чантата и освежи грима си. Отново се погледна. Не можеше да направи нищо по-добро, освен ако не се подложеше на пълно преобразяване.

Искаше да даде на Дилън още няколко минути насаме с адвоката. Спря до вратата и опита да си направи бърз автотренинг. Опитай да се настроиш оптимистично и спри да гледаш толкова тревожно. Всичко ще е наред. Андерсън нямаше да е толкова радостен от срещата с нея, ако се канеше да й каже, че тя дължи пари на роднините, нали? Не, в това нямаше никаква логика. Може пък да е доволен, че се е появила, защото така ще я накара да върне парите — а тя щеше да ги върне, дори да трябваше цял живот да ги събира.

Чакай, това не е позитивно мислене. Кейт искаше да се захване за нещо, което да я накара да се почувства по-добре. Снимките. Да, щеше да получи снимки на баща си като малко момче. Това щеше да е чудесен подарък за нея и сестрите й, така щяха да имат връзка с човека, който е обичал майка им и е дал живот на тях трите.

Добре. Автотренингът вършеше работа. Продължи го още малко. Може би щеше да хареса братовчедите си. Възможно е.

Изпъна рамене и прошепна:

— Започва се. — После отвори вратата.

Дилън почти не я погледна. Задълбочено слушаше това, което адвокатът му обясняваше със сериозно изражение. Кейт не искаше да ги прекъсва, така че изчака до бюрото на секретарката, докато завършат разговора си.

Усмивката се върна на лицето на Андерсън веднага щом я забеляза.

— Хайде да се качим горе — каза той и ги поведе по стълбите.

Кейт дръпна леко Дилън и му прошепна:

— Намръщен си. Какво не е наред?

Дали да я предупреди? Или да я остави да влезе без никаква предварителна идея какви змии са братовчедите й според описанието, което Андерсън им направи току-що.

Реши все пак да я предупреди, поне отчасти.

— Май няма да харесаш братовчедите си.

— Може пък да ги харесам — настоя тя, решена да не се разделя с оптимизма, който си самовнуши.

Той се усмихна.

— Сигурен съм, че няма.

— Не можеш да предскажеш… — Тя рязко млъкна. О, кого заблуждаваше! Сапуненият мехур на нейния ентусиазъм се спука.

Той видя обезкуражения поглед в очите й и осъзна, че не е трябвало да й казва.

— Само бъди твърда — прошепна Дилън.

— Аз съм твърда.

Бяха стигнали до площадката, когато чуха мъжки глас да ругае. Кейт спря и погледна Дилън. Той сви рамене, сякаш е в реда на нещата.

Андерсън изглеждаше покрусен.

— Изчакайте ме само момент, моля — каза той.

Забърза по коридора, вероятно с намерението да накара гостите си да млъкнат, предположи Дилън, но белята вече стана. Кейт не бе разтревожена, а направо изплашена.

Тя стисна ръката му.

— Андерсън обясни ли ти защо съм получила писмото?

— Знаеш защо. За да присъстваш на прочитането на завещанието.

— Да, но той каза ли ти нещо повече?

— Изобщо не сме говорили за завещанието — увери я Дилън. — Исках да знам какво да очакваме и той ме осведоми що за хора са братовчедите ти. Между другото, той иска да те увери, че не представлява никого от тях.

Кейт продължи по коридора. Чу поредната вулгарност и прошепна:

— Мили боже! На какво се натресох? Може би не е добра идея да се срещам с тях точно сега? Или когато и да е, добави наум.

Дилън не искаше тя да влезе в гнездото с пепелянките с изплашен вид. Ако те усетеха нейната уязвимост, щяха да атакуват. Братовчедите трябваше да видят колко силна жена е.

Андерсън отвори вратата и ги покани да влязат.

— Кейт… — Дилън докосна ръката й, за да я накара да спре.

Тя го погледна и се шокира от усмивката на лицето му.

— Да, Дилън?

Той понижи глас, за да го чуе само тя, и попита:

— Да се обзаложим ли, че Андерсън Самюъл Смит никога не подписва нищо само с инициалите си?

Няколко секунди тя не разбра какво й казва, но после осъзна шегата^[1].

— Боже господи, това може да хрумне само на някой мъж! — Влезе в кабинета на адвоката засмяна.

Атмосферата бе пропита от враждебност, но виковете и вулгарностите спряха, когато един по един братята забелязаха двамата новодошли.

Роджър пръв се отърси от изненадата.

— Какво по… Кои са тези, Андерсън?

— Какво ми пука кои са. Нямат работа тук — озъби се Юън и направи заплашително крачка към тях.

Да не би да мислеше, че можеше да я подплаши, така че да излезе от кабинета? Тя нямаше да се церемони с подобно грубо отношение. Погледна го право в очите и пристъпи в стаята.

Андерсън вдигна ръка.

— Ако обичате да се успокоите, сега ще ви представя един на друг. Кейт, запознай се с Ванеса Макена.

Впечатляващата жена бе съвсем различна от мъжете наоколо. Не изглеждаше ядосана, само любопитна.

— Здравейте — усмихна се учтиво Ванеса.

— Ванеса — продължи Андерсън — е омъжена за Брайс Макена.

Мъжът, когото Андерсън посочи, не каза нищо. Само кимна рязко на Кейт.

— Точно до Брайс е Роджър Макена, а вдясно от теб — Юън Макена. А сега ми позволете да ви представя вашата братовчедка, Кейт Макена.

— Нашата братовчедка? — изръмжа Юън. — Трябва да е някаква измамница. Нямаме никакви братовчеди.

— Юън е прав — включи се веднага и Брайс. — Нямаме братовчеди.

— Очевидно имате — каза Ванеса с леко приповдигната нотка в гласа.

Братята не й обърнаха внимание.

— А той кой е? — попита Роджър. — И той ли се представя за братовчед?

— Господинът просто придружава Кейт — отвърна Андерсън без допълнителни обяснения.

— Мислят си, че ще получат парче от баницата ли? Това е абсурдно! — каза Брайс.

Андерсън пак вдигна ръка.

— Чичо ви ме увери, че видеозаписът ще изясни всичко и ще отговори на всичките ви въпроси. Освен това по негово настояване всеки от вас ще получи копие от записа, който сега ще видите. Терънс, моля те, раздай дисковете на всички. — Той забеляза, че слънцето огрява телевизионния екран и бързо отиде до прозореца, за да намести щорите. — Нали има диск в плейъра?

— Да, сър, всичко е готово — отвърна Терънс.

Андерсън плесна с ръце и опита да прозвучи ентусиазирано.

— Добре тогава, да започваме.

— Крайно време беше — вметна Брайс.

— Моля всички да седнат. — Андерсън погледна Роджър и Юън. — И ви моля да се опитате да не коментирате или прекъсвате записа на чичо си.

Роджър се отпусна в стола.

— Ще трябва да изслушаме как старият ястреб ни чете лекция, преди да си получим парите?

Той беше отправил въпроса към Юън, който веднага отговори:

— Още се опитва да ни контролира, даже от гроба. Ама че упорито копеле!

Ванеса се обърна към Юън:

— Чичо ви не е тук, за да се защити. Само ти може да паднеш толкова ниско, че да ругаеш мъртвец.

Юън не се трогна от коментара й. Обърна се към Роджър и прошепна достатъчно силно, че да го чуят всички:

— Само една кучка може да обича такова копеле.

Кейт имаше чувството, че гледа филм на ужасите. Как, за бога, щеше да разкаже на Изабел и Кийра за тези отвратителни братя? Вече й се гадеше, че са й роднини. Ужасни вулгарни същества.

Брайс явно бързаше да се напие. Той се наливаше с алкохол като с вода и колкото повече пиеше, ставаше толкова по-непоносим. Братята му сякаш харесваха извратеното му остроумие и смехът им го окуражаваше още повече. Как щеше да ги опише пред Изабел и Кийра? „Гнусни“ беше първото, което й хрумна. И „гадни“. Много гадни. Никой не може да стане толкова противен без години практика в това отношение.

Кейт насочи вниманието си към Ванеса. Тя й беше най-интересна. Човек можеше да се заблуди, че елегантната жена е влязла в този кабинет по грешка. Изглеждаше толкова не на място тук.

Андерсън застана зад стола на Ванеса. Той кимна на Терънс, който взе дистанционното и пусна записа.

Разговорите спряха, когато Комптън Томас Макена се обърна към публиката си, но мълчанието не продължи дълго.

— Какво каза той, че бил променил завещанието си неотдавна? Защо не сме били информирани? — попита Юън.

— Млъкни и слушай — сряза го Роджър. — Ще говорим после.

— Пуснете записа отначало — намеси се Брайс. — Не чух нищо от бръщолевенето на братята си.

И крамолите започнаха отначало. Кейт не знаеше още колко ще издържи.

— Мили боже — прошепна тя.

Дилън я чу. Той отпусна ръка върху облегалката на стола й, сякаш да я предпази, наведе се и прошепна:

— Искаш ли да си тръгнем?

Определено искаше. Но искаше и да вземе онези снимки и да научи защо тя и сестрите й са поканени на това ненормално събиране.

— Трябва да видя това — отвърна му тихо.

Андерсън накара всички да млъкнат и отново пусна записа. Братята мълчаха, докато чичо им разказваше историята на семейството. Само единият от тях изстена шумно.

Кейт слушаше с огромен интерес за предците на баща си. Но после мъжът на екрана спомена майка й. За частица от секундата отношението на Кейт се промени от заинтригуваност на възмущение. Думите на стареца, изречени безсърдечно, отекваха в главата й. Тя беше бедна като просяците по улиците. Обидата не свърши с това. Презрението на стареца към майка й беше очевидно: то бе във всичко, което той изричаше по неин адрес.

Дали чичото е искал Кейт да види това, за да я унижи заради майка й? Това ли е била целта му, като я е извикал тук?

Тя се напрегна, когато той заговори за сестрите й и направо се шокира, като научи, че е изпратил някой да ги провери как живеят. Не можеше да повярва колко нагъл е този човек. Коментарът, който я порази най-много, беше неговата оценка за самата нея. Мили боже, как можеше той да си мисли подобно нещо? И се усмихваше, когато го казваше, сякаш е чудесно, че тя е точно като него самия.

Кейт не мислеше, че нещо може да я изненада повече. Просто не можеше да има още изненади, нали?

Но можеше.

Основната част от моето състояние… осемдесет милиона долара… оставям на Кейт Макена…

Не, не, това не може да е вярно. Тя понечи да стане и пак седна. Дискът падна от скута й. Не успя да чуе остатъка от записа и не забеляза нищо от хаоса, който се разрази около нея. Седеше като парализирана… виеше й се свят.

По-бедна от просяците по улиците. Как смееше той да изрече такива думи за майка й. Тя поклати глава.

— Не — каза на глас. — Не.

Обърнаха се към нея като глутница бесни животни. Кейт не осъзнаваше колко опасна е ситуацията. Дилън обаче схващаше. Изправи се и бързо застана пред нея.

Брайс хленчеше и псуваше, Роджър крещеше и плачеше, но истинската заплаха беше Юън. Лицето му се изкриви от гняв. Той скочи от стола си като побеснял бик, натъпкан със стероиди, и се нахвърли на Кейт, обладан от дива ярост.

— Как го направи? Как накара малоумния старец да промени завещанието си? — Опита се да избута Дилън, но не успя и изкрещя: — Махни се от пътя ми!

Дилън отвърна тихо:

— Седни си на мястото.

Юън опита да го удари с юмрук, но Дилън го блокира и каза:

— Не искам да правя това. Облякъл съм си хубав костюм и съм в този хубав офис с приятелката си. Не искам да започвам юмручен бой.

— Мислиш, че ще ме победиш?

Юън се държеше като шестнайсетгодишен грубиян, но на Дилън не му бе до смях.

— Все едно ще седнеш, ти си избери как.

Юън изръмжа и замахна диво. Дилън пак избегна удара, но това беше краят на кроткото му поведение. Когато Юън отново опита да го удари, Дилън заби десния си юмрук в корема му. Юън се преви на две, а Дилън го блъсна към канапето и Роджър се дръпна настрана, за да може брат му да се приземи върху възглавницата до него.

Дилън се засмя.

— Добре. Седна.

— Извикай полиция, Андерсън — изкрещя Юън. — Да арестуват този човек за нападение. Обади се на 911. Ще предявя обвинение. Защо не се обаждаш? Искам веднага да дойде полиция!

— Дали забравих да представя детектив Бюканън? Ако искаш да видиш значката му, сигурен съм, че той ще ти я покаже с удоволствие.

Беше очевидно, че Андерсън много се забавляваше, като гледаше как племенниците на клиента му най-после си получават заслуженото. Определено изглеждаше доволен.

Досега Ванеса не бе казала нито дума.

— Не мога да повярвам. Осемдесет милиона?

— Добре ли си, Ванеса? — попита Андерсън.

Юън се обърна към нея:

— Може би тъпкачът ти вече няма да си пада толкова много по теб. Получаваш само къщата и някакви си жалки сто бона.

— Аз много обичам къщата и Комптън го знаеше. Трогната съм, че е оставил къщата на мен.

Брайс й се хилеше.

— Много си доволна, а?

— Защо да не бъда доволна? Вашето отношение към него е срамно. На всички ви.

— Не й обръщай внимание — изкрещя Роджър. — Какво, по дяволите, ще правим?

— Ще я съдим — отвърна Брайс. — Ще оспорим завещанието.

— Това може да отнеме години — изтъкна Юън.

Роджър беше отчаян.

— Не мога да чакам — каза той. — Парите ми трябват веднага.

В стаята се разрази пълен хаос, защото и тримата братя започнаха да се надвикват.

В главата на Кейт шумът бе само приглушен тътен, защото мислите й се въртяха и две думи отекваха силно. Осемдесет милиона… осемдесет милиона… осемдесет милиона. Можеше да спаси компанията си, да плати образованието на Изабел. Можеха да запазят къщата и всичките им проблеми щяха да се решат. Това е отговорът на молитвите й, нали?

Тя взе чантата си и се изправи.

— Не ги искам — каза Кейт на Андерсън. В стаята се възцари тишина.

— Разбирам колко си шокирана от новината, Кейт — отвърна Андерсън. Той отиде до бюрото си и постави ръка върху дебела папка. — Сигурен съм, започваш да осъзнаваш, че чичото на баща ти, Комптън, обичаше да планира всичко до последния детайл. Той е уредил прехвърлянето на активите си до най-малката подробност. — Андерсън потупа с длан по папката. — Този обобщен анализ е изготвен от неговата счетоводна фирма. Трябва да ти го дам днес, за да се запознаеш с всички подробности по структурата и разпределението на активите. Комптън искаше ти да разбереш и оцениш какво е постигнал в живота си. Утре в три часа следобед имаш среща тук с неговите финансови съветници. Тогава те ще отговорят на всички твои въпроси и ще ти предложат съветите си, за да стане преходът възможно най-гладко.

— Но вие не разбирате — настоя тя. — Аз не искам парите му. Не искам нищо.

— Дай си малко време да осмислиш новината — предложи Андерсън. — Прибързаното решение не е правилното.

— Чу я — настоя Роджър. — Тя каза, че не иска парите.

Юън се втурна напред.

— Какво ще стане, ако тя не ги вземе?

Андерсън отговори с неохота:

— Чичо ви държеше активите да бъдат наследени от Кейт и беше уверен, че тя ще ги приеме. Не е назовал наследник в случай на отказ от нейна страна.

— Това означава, че ако тя не ги вземе, парите отиват у следващия най-близък роднина, нали?

Андерсън не отговори. Вместо това се обърна към Кейт:

— Имаш време до утре да обмислиш решението си. Моля те, вземи папката и я прегледай. После ще говорим.

— Няма да е необходимо — отвърна Кейт спокойно. — Няма да приема наследството. Не искам нищо от този човек.

Дилън стоеше плътно до нея, в случай че някой от братята се приближи прекалено много, но сега Кейт държеше положението под контрол. Тя нямаше намерение да им позволи да я уплашат и това го впечатли.

Ванеса тръгна към вратата. Когато стигна до Кейт, спря и каза:

— Той е искал ти да го наследиш. Мисля, че е разумно да го обмислиш, преди да откажеш. — Тя се усмихна, а после прошепна: — Късмет!

— Хайде, действай, Андерсън — извика Юън. — Приготви документите, които тя да подпише, че се отказва от парите.

Адвокатът поклати глава.

— Не мога да го направя. Аз отговарям за желанията на чичо ви в пълна степен. — Той взе папката и погледна Кейт. — Не мога да те принудя да приемеш наследството, но настоявам да прегледаш тези документи, за да вземеш информирано решение.

— Остави папката, Андерсън. Тя не я иска.

Търпението на Кейт бе на предела си. Тя се усмихна на Андерсън и каза:

— Оценявам загрижеността ви и разбирам, че изпълнявате задълженията си. Но трябва да разберете, че няма да променя решението си. Ако има документ, който трябва да подпиша, че се отказвам от наследството, моля ви да го подготвите.

Андерсън осъзна, че няма смисъл от повече опити да я разубеди. Тя се нуждаеше от време.

— Много добре — кимна той. Ще ми трябват ден-два да осведомя всички и да изготвя документите. Когато са готови, ще ви съобщя.

— Може ли сега да получа снимките на баща си?

— Разбира се — отвърна той, бръкна в чекмеджето и извади голям жълт плик.

— Благодаря — усмихна се тя. — Да тръгваме — обърна се към Дилън.

— Разбира се — отвърна той. Застана встрани от нея, за да я пусне пред себе си и мина покрай братята, като не откъсваше поглед от тях. Направо пращяха по шевовете от щастие заради победата си.

— Ще ви изпратя — предложи Андерсън.

Тримата минаха през външния офис и се отправиха към стъпалата.

— Скоро ще се свържа с теб — каза Андерсън, докато ги придружаваше по коридора. — Моля те, обмисли нещата тази вечер. Може би ще промениш решението си.

— Ще ми бъде трудно да го обясня на сестрите си. Когато идвах тук, знаех, че ще се запозная с нашите роднини, но със сигурност не съм очаквала те да се окажат толкова…

Андерсън се усмихна.

— Знам. Трудно е да ги опише човек, нали?

Кейт се засмя.

— Да. Поне имам… О, забравих диска. — Тя се втурна към офиса, преди Дилън да я спре.

Чу смеха и звука от чаши, които се чукат за тост. Посегна към дръжката, но нещо привлече вниманието й. Замръзна. Братята вече празнуваха с пълна пара.

Смееха се гръмогласно, докато един от тях се подиграваше на семейството й.

Кейт остана на вратата и ги слуша няколко секунди. Беше й достатъчно.

После отвори вратата и влезе. Смехът секна. Не хвърли и един поглед към братовчедите си, просто отиде до стола и взе диска, който беше изпуснала. Обърна се и грабна папката от бюрото.

— Какво правиш? — попита Роджър.

— Промених решението си. В края на краищата това ще ми потрябва каза тя и ги погледна лице в лице.

Притиснала папката към гърдите си, тя тръгна към вратата, където я чакаше Дилън.

Погледна през рамо назад и каза спокойно:

— О, не ми позволявайте да ви прекъсвам, братовчеди. Моля ви. Продължете си тържеството. Един от вас тъкмо наричаше майка ми курва.