Джули Гарууд
Танц в сенките (8)

ОСМА ГЛАВА

На следващата сутрин Джордан стана рано. Откара колата до сервиза на Лойд, паркира и го зачака да отвори.

Надяваше се механикът да поправи радиатора, а след това смяташе да отиде до бакалията, където й казаха, че има копирна машина. Ако всичко вървеше добре, можеше да свърши с едната кутия, а може би и с половината от другата. Те бяха пълни догоре и за неин късмет професорът не беше писал от двете страни, защото мастилото се бе просмукало през някои от листовете.

Вратите на сервиза се отвориха няколко минути след осем. След като отвори капака на колата и гледа двигателя около трийсет секунди, механикът, едър и груб мъж на нейната възраст, се облегна на бронята, кръстоса глезени и докато бършеше ръцете си в някакъв омазнен парцал, я измери с бавен и определено зловещ поглед, от който я полазиха тръпки.

Навярно бе решил, че е пропуснал нещо при просташкия си оглед, защото я измери повторно, а сетне още веднъж. Честно казано, колата й не бе удостоена с подобно внимание.

Налагаше се да изтърпи нахалника, тъй като до понеделник той бе единственият механик в града.

— Сигурна съм, че в радиатора има теч — обади се тя. — Какво мислите? Ще можете ли да го закърпите?

Името на механика бе написано на лентичка върху джоба на ризата му. Краищата й се бяха подгънали. Мъжът се обърна, захвърли парцала на близкия рафт и отново се извърна.

— Дали мога да го закърпя? Зависи — рече провлачено. — Ще е доста трудничко.

— Така ли?

— Нали схващаш… разслюнил се е.

Лойд очевидно обичаше да се изразява доста екзотично. Разслюнил? Имаше ли изобщо такава дума?

— Но ще можете ли да го поправите?

— Почти не може да се поправи, сладурче.

Сладурче? Не и за теб. Тя мислено преброи до пет, опитвайки се да запази самообладание и да не избухне. Нямаше да е разумно да си спечели за враг единствения човек, който можеше да поправи колата й.

Добрият стар Лойд тъкмо бе огледал краката й до долу и сега погледът му пъплеше отново нагоре.

— Да, изправени сме пред доста сериозна ситуация — измърмори.

— Наистина ли? — Решена да не се поддава на яростта, набъбваща в гърдите й, Джордан кимна. — Казахте, че почти не може да се поправи, така ли?

— Точно така. Почти.

Тя скръсти ръце и зачака да довърши поредната инспекция на краката й. Досега вече трябваше да ги е запомнил.

— Ще бъдете ли така добър да ми обясните по-подробно?

— Радиаторът има теч.

Джордан имаше чувството, че всеки миг ще закрещи. Вече му го бе казала.

— Бих могъл временно да го закърпя, но не мога да гарантирам колко ще издържи — осведоми я Лойд.

— Колко време ще ви отнеме поправката?

— Зависи какво ще открия под капака. — Той повдигна многозначително вежди и тъй като тя не реагира, добави: — Нали се сещаш какво искам да кажа?

Тя знаеше отлично какво иска да каже. Лойд беше истински негодник. Търпението й бе на изчерпване.

— Вие вече погледнахте под капака — остро заяви тя.

Нескриваният й гняв не му направи впечатление. Сигурно бе свикнал да го отблъскват, реши младата жена. Или бе това, или беше стоял прекалено дълго на слънце и мозъкът му се бе спаружил.

— Омъжена ли си, сладурче?

— Дали съм какво?

— Омъжена. Имаш ли си мъж? Трябва да знам на кого да пратя сметката — обясни свалячът.

— На мен.

— Просто се опитвам да бъда дружелюбен. Не е нужно да се държиш грубо.

— Колко време ще отнеме поправката?

— Ден… може би два.

— Добре — любезно рече тя. — В такъв случай ще си вървя.

Той явно не схвана, докато тя не го заобиколи и не отвори вратата на колата.

— Чакай малко. Тръгваш с теч…

— Да, точно така.

Мъжът изсумтя.

— Няма да стигнеш далеч.

— Ще рискувам.

Той мислеше, че тя блъфира, докато не запали двигателя и не даде на заден, за да излезе от сервиза.

— Може би ще успея да го оправя до обяд — избъбри механикът.

— Може би?

— Добре, сигурен съм, че до обяд ще стане — съгласи се той. — И няма да ти взема много скъпо.

Джордан натисна спирачките.

— Колко?

— Шейсет и пет, може би седемдесет, но не повече от осемдесет. Не приемам кредитни карти, а тъй като не си оттук, няма да взема и чек. Ще трябва да ми платиш в брой.

Изкушена от обещанието му, че колата й ще е готова до обяд, Джордан се съгласи и подаде ключовете на Лойд.

Върна се в мотела и се спря във фоайето, за да поговори с Амилия Ан.

— Имам няколко кутии с документи, които трябва да фотокопирам — обясни й тя. — В бакалията близо до Парсънс Крийк има копирна машина, но е доста далеч оттук. Чудех се дали има някъде по-наблизо.

— Ще проверя, докато закусваш. Мисля, че ще мога да намеря.

Дневният бар на мотела „Домашен уют далеч от дома“ беше с големината на гардеробна. Джордан бе единственият посетител. Не беше много гладна и си поръча препечена филийка и портокалов сок.

След малко Амилия Ан дойде да я търси.

— Трябваше само да се обадя на едно-две места — оповести тя. — Имаш късмет. Чарлин от застрахователната агенция на Нелсън има съвсем нова копирна машина. От компанията им я доставили миналата седмица и е на изпитателен срок, така че не ги е грижа колко копия ще направиш, стига да си платиш хартията. Стив Нелсън държи застраховката за този мотел, така че няма нищо против да ми направи услуга.

— Това е чудесно — зарадва се Джордан. — Много благодаря.

— Обичам да помагам, когато мога. Чарлин ми поръча да ти кажа, че машината се зарежда автоматично и скоростта й е доста висока.

Най-после нещата започваха да се нареждат. Застрахователната агенция беше само на три пресечки от мотела, а копирната машина се намираше в отделна стая, така че Джордан нямаше да притеснява Чарлин или шефа й.

Копирната машина се оказа истинска мечта и тя напредваше бързо. Прекъсна само веднъж заради клиент на агенцията — Кайл Хефърминт, който се отби да получи някаква справка. Докато Чарлин я подготвяше, той зърна Джордан и се нагърби с ролята на „комитет по посрещането“ от името на град Серенити. Облегна се на стената и забъбри приятелски, докато Джордан продължи да работи. Кайл беше приятен мъж и тя с удоволствие слушаше разясненията му за историята и политическите нагласи в общността, въпреки че навикът му да повтаря името й и да натъртва думите си с повдигане на едната вежда беше малко дразнещ. След като тя отклони четвъртата му покана да я „разведе наоколо“, Чарлин дойде да я спаси и го изтика от стаята.

До обяд Джордан беше изкопирала две пълни кутии. Олюлявайки се под тежестта им, тя занесе оригиналите в мотелската си стая, после се върна, за да продължи. Пъхна снопче листове в голямата торба при лаптопа, за да може, докато обядва, да ги прегледа.

Беше дванайсет без петнайсет, когато пристигна в сервиза на Лойд. Завари радиатора и почти целия двигател да лежат разглобени на части върху един брезент.

Лойд се бе излегнал върху един метален стол и си вееше със сгънат вестник, но щом я съзря на вратата, захвърли вестника и скочи. Вдигна ръце нагоре, сякаш искаше да се предпази от удар.

— Само недей да избухваш.

Маркучът на радиатора беше завит на колело и оставен в средата на брезента.

— Какво е всичко това?

— Части… всички са от колата ти. Натъкнах се на няколко проблема — продължи Лойд. — Исках да се уверя, че наистина има теч в радиатора, а не е нещо друго, затова свалих маркуча, за да видя дали не се е скъсал — не беше, след това реших да проверя скобата — и тя си беше наред, а накрая прегледах и още две-три неща. И знаеш ли какво, в крайна сметка се оказа, че течът е в радиатора, точно както подозирах от самото начало. Но все пак е по-добре човек да е съвсем сигурен, нали? Няма да ти взема повече пари за допълнителната работа. Едно „благодаря“ ще ми е достатъчно. О, и още нещо — додаде припряно, — ще свърша до утре на обяд, точно както ти обещах.

Тя пое дълбоко дъх.

— Ти ми обеща, че ще поправиш колата за днес до обяд. — Беше толкова бясна от прозрачната му игричка, че гласът й трепереше.

— Не, ти сама си предположила така.

— Каза, че ще е готова до днес на обяд — гневно настоя Джордан.

— Не, въобще не съм казвал, че е за днес. Ти сама си го решила. Аз само казах до обяд. Не съм казал дали е днес или утре. — И без да спре, за да си поеме дъх, попита: — След като ще се наложи да останеш още една нощ в града, а не познаваш никого тук, какво ще кажеш да вечеряме заедно?

Лойд очевидно живееше в някакво друго измерение.

— Събери всички части и ги сложи обратно. Веднага.

— Какво?

— Чу ме. Искам да сглобиш всичко и да го поставиш на мястото му. Започвай веднага, ако обичаш.

Явно погледът й никак не му се понрави, защото побърза да отстъпи крачка назад.

— Не мога — смънка механикът. — Първо трябва да свърша една друга работа.

— Така ли? Тогава защо си подремваше, когато влязох?

— Не съм дремел. Само малко си почивах.

Знаеше, че няма смисъл да спори с него.

— Кога ще бъде готова колата ми?

— Утре на обяд — отвърна той. — Видя ли какво стана току-що? Обещах утре до обяд и няма да се отметна. Когато кажа нещо, значи е казано.

Джордан примигна. Какво, за бога, трябваше да означава това? Може би не го бе чула правилно.

— Когато кажеш нещо…

— …значи е казано — повтори той и кимна. — Това означава, че няма да се отметна.

— Бих искала да го напишеш — заяви тя. — Да гарантираш, че колата ще бъде готова до утре на обяд и да напишеш цената. След това ще се подпишеш — добави.

— Добре. Ще го направя — съгласи се мъжът и влезе вътре. След минута се върна с лист и химикалка. Облегна се на колата и започна да пише. Накрая се подписа и дори добави датата, без да го молят. — Доволна ли си? — Подаде й листа и тя го прочете.

Джордан кимна:

— Ще се върна утре на обяд. Не ме разочаровай.

— И какво ще направиш? Ще ме нараниш ли?

— Може и да го направя. — Тя се извърна, за да си върви.

— Почакай малко.

— Да?

— Все пак ще трябва да се нахраниш по някое време. Какво ще кажеш да вечеряме заедно?

Джордан положи всички усилия, за да бъде любезна, докато отклоняваше поканата му. Дори стигна толкова далеч, че му благодари за предложението. Той изглеждаше умилостивен, когато най-после тя си тръгна.

Пое с по-бавни крачки към ресторанта „При Джафи“. Жегата беше почти непоносима. Когато стигна до заведението, вече умираше от жажда, а дрехите й бяха полепнали по тялото от пот. Как издържаха жителите на Серенити? Термометърът пред заведението показваше 35 градуса.

Анджела носеше чиния към една от масите, когато Джордан влезе вътре.

— Здрасти, Джордан.

— Здрасти, Анджела. — Мили боже, започваше да звучи като местна.

Мисълта я накара да се усмихне.

— Искаш ли да седнеш на обичайната си маса? Ей сега ще я почистя.

Ресторантът бе почти пълен и всички клиенти я изпроводиха с погледи, докато вървеше към ъгловата маса. Очевидно проявяваха любопитство към чужденците.

— Бързаш или предпочиташ първо да изпиеш чаша чай с лед?

— Мога да почакам, а чаша студен чай ще ми дойде добре.

Анджела й донесе напитката веднага, а след това отиде да обслужва други клиенти, докато Джордан преглеждаше менюто. Избра си пилешка салата, остави менюто, отвори лаптопа си, включи го и разпръсна пред себе си няколко листа, готова за четене.

Докато четеше, си водеше бележки, за да провери проучванията на професора, когато се прибере в Бостън.

— Пръстите ти направо летят по клавишите — с възхищение отбеляза Анджела. — Да не прекъсвам мисълта ти?

— Не — усмихна се Джордан и вдигна глава от екрана.

— Какво правиш?

— Отбелязвам някои неща и вкарвам едни данни в програмата си. Нищо важно — додаде Джордан и затвори лаптопа.

— Значи трябва доста да разбираш от компютри… нали се сещаш, как работят и така нататък.

— Да — кимна тя. — Работя с компютри.

— Трябва да те запозная с Джафи. Той има компютър, но нещо не работи както трябва. Може би ще можеш да му отговориш на някои въпроси, след като приключиш с обяда.

— С удоволствие ще му помогна.

Когато свърши със салатата си, ресторантът вече се бе изпразнил. Анджела се появи от кухнята, придружена от собственика. Представи го, а Джордан му направи комплимент за ресторанта.

— Очарователно място — отбеляза тя.

— Е, кръстено е на мен, разбира се — сподели мъжът с усмивка. — Малкото ми име е Върнън, но всички предпочитат да ме наричат Джафи. На мен също ми харесва — призна си. — А ти откъде си, Джордан Бюканън? — Говореше носово, с приятна мелодична нотка като подрънкването на струни на китара.

— От Бостън — отвърна тя. — Ами ти? Тук ли си отраснал, или си пришълец като Анджела?

— Пришълец съм — осведоми я Джафи и я озари с усмивка. — От един друг малък град, за който едва ли си чувала. Работих известно време в Сан Антонио, където се запознах със съпругата си — Лили. Тя работеше в същия ресторант и нали се сещаш… паснахме си. Женени сме от четиринайсет години и все още си пасваме. Какво е времето в Бостън? И там ли става толкова горещо като тук?

Около десетина минути разговорът продължи да се върти около времето. Джордан не се сещаше за друг, освен може би някой метеоролог, който да се интересува от времето повече от Джафи.

— Имаш ли нещо против да ти отнема няколко минути? — попита накрая той, издърпа стола срещу нея и седна. — Анджела ми каза, че не би имала нищо против да ми отговориш на няколко въпроса около компютрите.

— Нямам нищо против — увери го Джордан.

— Хареса ли ти салатата? Градските момичета много обичат салати, нали?

Тя се засмя:

— Е, аз определено не съм изключение.

Джафи беше много мил мъж и явно бе в настроение да си побъбри.

— За закуска тук винаги е пълно, но на обяд навалицата е наполовина. Истината е, че през летните месеци почти нямам клиенти — дори за вечеря, но с настъпването на есента бизнесът оживява. Тогава съпругата ми ми помага. Наоколо съм прочут с шоколадовия си кейк. По-късно следобед идват доста хора, за да си хапнат по едно-две парчета. Но ти не се тревожи. Вече съм ти заделил от него.

Мъжът се размърда на стола и тя реши, че се кани да стане. Протегна ръка към една от папките си, за да прочете поредната възмутителна история за светците Макена и демоните Бюканън.

Но Джафи нямаше намерение да си тръгва, а само се наместваше по-удобно.

— Шоколадовият кейк е причината да се захвана с това заведение.

Джордан остави папката и се приготви да го слуша.

— „Тръмбо Мотърс“ — поясни събеседникът й. — Или по-точно Дейв Тръмбо. Той е собственик на автокъща в Бърбън, който е на около шейсет и пет километра оттук. Както и да е, той и жена му — Сузан, били на почивка в Сан Антонио и се отбили да вечерят в ресторанта, където аз работех. Тогава бях направил шоколадовия си кейк и той така го хареса, че изяде три парчета, преди жена му да го накара да спре. — Засмя се. — Дейв умира за шоколад, но Сузан не му го позволява често. Тревожи се за холестерола и такива неща. Както и да е — продължи Джафи, — Дейв не могъл да забрави кейка, а определено не му се искало постоянно да пътува до Сан Антонио, който е доста далеч оттук. И знаеш ли какво стори? Направи ми предложение, на което ми беше трудно да откажа. Първо ми разказа за Серенити и как тук нямало нито един свестен ресторант, а после добави, че отишъл при най-добрия си приятел Илай Уитакър — богат собственик на ранчо, който винаги е готов да направи добра инвестиция. Дейв го убедил да ми даде първоначален капитал. Илай е собственик на сградата, но аз няма да плащам наем, докато не започна да печеля достатъчно. Той е, както ние ги наричаме, мълчалив партньор. Рядко преглежда счетоводните книги, а през няколко месеца, когато получавам извлечението си от банката, виждам, че по сметката ми са преведени пари. Не си го признава, но знам, че той или Тръмбо са ги внесли.

— Явно са добри хора — отбеляза Джордан.

— О, да, такива са — потвърди Джафи. — Илай е малко особняк, живее уединено. Тук идва доста често, но не мисля, че е напускал Серенити, откакто преди петнайсет години се е преселил да живее тук. Може би следобед ще се запознаеш с него. Дейв ще му докара новия пикап. Илай всяка година си купува нов пикап.

Джордан помисли, че този път Джафи наистина ще си тръгне, и затова отново се пресегна към папката.

— Дейв е най-добрата ни реклама. Този мъж обожава шоколадовия ми кейк и много хора идват тук само защото им го е препоръчал.

— А „Тръмбо Мотърс“ разполагат ли с добър механик?

— Разбира се. И не само с един. — Джафи се засмя. — Чух, че Лойд ти създал доста неприятности.

Очите й се разшириха.

— Чул си? И кой ти го каза?

— Това е малък град, а хората обичат да приказват.

— И говорят за мен? — Не можа да скрие изненадата си.

— О, да. Ти си най-обсъжданата тема в града. Красива жена като теб много рядко идва тук. При това не се надуваш и си говориш с обикновените хора.

Джордан не разбра за кого говори той. Тя определено не беше красива. И с какви обикновени хора бе говорила? И какво искаше да каже с това обикновени!

— Изглеждаш учудена — ухили се Джафи. — Тук е по-различно от Бостън. Ние обичаме да мислим, че се държим приятелски, но всъщност сме любопитни. Ще свикнеш, тук всички познават и кътните си зъби. Ето какво ще ти кажа. Когато Дейв докара пикапа на Илай, обезателно ще се отбие да си хапне кейк и аз ще ви запозная. Обзалагам се, че той е чул за перипетиите ти с колата.

— Но нали каза, че той живее в друг град…

— Така е — кимна Джафи. — Живее в Бърбън, но всички в Серенити купуват колите и пикапите си от него. Той има най-добрата автокъща наоколо. Постоянно му казвам да пусне реклама по телевизията, както правят онези градски момчета, но той не ще да го снимат. Предполагам, че се срамува и предпочита да върти бизнес с местните. Често идва в Серенити. Жена му си прави тук прическата и маникюра, така че е осведомена за последните новини от дамите във фризьорския салон.

Джафи най-после зададе компютърните си въпроси и когато Джордан му обясни за какво са различните команди, той изглеждаше доволен. Върна се в кухнята, за да се заеме с приготвянето на вечерното меню, но Джордан продължи да мисли за живота в малкия град. Щеше да полудее, ако живееше в място, където всеки знае какво правят останалите. Сетне се замисли за семейството си и осъзна, че вече го е преживяла.

Шестимата й братя бяха чудесни и тя ги обичаше, но те непрекъснато си пъхаха носа в работите й. Може би професията им ги бе научила да се месят в делата на другите. Четирима от тях бяха от силите на реда, макар че навярно не би трябвало да брои Тео, защото той работеше за Министерството на правосъдието и за разлика от Ник, Дилън и Алек, не ходеше постоянно въоръжен. Бяха свикнали да се ровят в живота на хората, а и откакто се помнеше, винаги знаеха какво правят тя и сестра й. Имаха навика да плашат до смърт момчетата, с които излизаше в гимназията. Джордан се оплакваше на баща си, но без никаква полза. Всъщност подозираше, че той тайно е на страната на братята й.

Големите семейства приличаха на малките градове. Нямаше съмнение в това. Също като шотландските кланове, за които четеше сега. Според изследователския материал на професор Макена, родът Бюканън винаги се е намесвал в живота на другите. Те, изглежда, са знаели до най-малка подробност всичко, което правели онези от клана Макена и всичко ги вбесявало. Не пропускали и най-незначителното нещо. На Джордан не й побираше умът как са успявали да помнят всички вражди.

По цялата маса бяха разпилени листове. Тя се опитваше да разчете някои от бележките, които професорът бе надраскал в полетата. Струваха й се безсмислени — цифри, имена, доларови знаци и други символи, сложени тук-там. Това корона ли беше? Някои от цифрите биха могли да са дати. Дали се бе случило нещо важно през 1284 година?

Чу смеха на Джафи и вдигна глава. Видя го да излиза от кухнята. Един мъж го следваше по петите, понесъл чиния с огромно парче кейк. Сигурно беше Дейв Тръмбо.

Едрият мъж крачеше самоуверено към нея. Имаше сурово изражение, а чертите на лицето му сякаш бяха издялани от камък. Раменете му бяха широки, а съдейки по начина, по който бе облечен — снежнобяла риза, вратовръзка на дискретно райе, тъмносиви панталони, черни мокасини, — заключи, че полага грижи за външността си. Тръмбо беше това, което майка й би нарекла „конте“. Той свали слънчевите си очила и се засмя на нещо, изречено от Джафи.

Мъжът имаше чаровна усмивка, която смекчаваше строгото му лице. Погледна я право в очите, стисна ръката й и й каза, че му е много приятно да се запознае с нея. О, беше много любезен. Нямаше нужда да го пита дали през целия си живот е живял в Тексас. Контето Дейв говореше с характерното тексаско провлачване. Ноа беше роден в Тексас и понякога провлачваше думите, особено когато флиртуваше.

— Джафи ми каза, че сте имали известни неприятности с Лойд и аз много съжалявам да го чуя. Ако искате, бих могъл да поговоря с него. Ето какво ви предлагам да направим, ако все пак откаже да сътрудничи. Бих могъл да изтегля с въже колата ви до Бърбън и някой от моите механици да я поправи и сглоби. Жалко, че не можете да я смените с нова кола. Разполагам със страхотен, съвсем нов шевролет „Събърбан“, на който едва ли някой би могъл да устои.

— Нейната кола е взета под наем, Дейв — напомни му Джафи.

Мъжът кимна:

— Да, знам. Точно затова казах, че е жалко, задето не може да я смени. Трябва да направите оплакване в агенцията, където са ви я дали. Никак не е добре да мамят така хората.

Джафи осведоми Дейв, че тя идва от Бостън, след което Джордан му отговори на няколко въпроса за родния си град. Дейв каза, че още не е ходил там, но би искал да заведе семейството си на почивка.

— Дейв има момче и момиче — уточни Джафи.

— Така е — кимна Дейв. — Затова работя толкова много. По-добре да си изям кейка в кухнята, в случай че жена ми реши да се отбие. Ще дойде по някое време днес следобед, за да пазарува или да си направи косата. Според мен и така изглежда идеално, но тя твърди, че трябвало да бъде в крак с последните модни тенденции, за които чете в списанията. Направо ще припадне, ако ме види да ям кейк. — Потупа корема си. — Май съм понатрупал тлъстинки тук, но този десерт си заслужава да пробягам малко допълнителни километри на пътечката във фитнеса.

Не изглеждаше пълен, а стегнат и в добра форма. Но нямаше да остане дълго така, ако продължаваше да си хапва сладкиши. Джордан забеляза, че от горния джоб на ризата му се подава краят на шоколадово блокче. Дейв определено бе почитател на шоколада.

Джафи се обърна и погледна през предния прозорец.

— Илай паркира пикапа си отсреща — информира ги.

— Изглежда съвсем нов.

— Този месец ще стане на една година — уточни Дейв.

— Затова го сменя. Той може да си позволи да си купи каквато кола пожелае. Бог ми е свидетел, че се опитах да го убедя да си купи един луксозен седан, но той всяка година продължава да си поръчва все една и съща марка пикап, само моделът е нов. Дори не им сменя цвета. Винаги са черни.

Джордан видя богатия собственик на ранчо да прекосява улицата. Илай Уитакър изглеждаше добре — висок, тъмнокос и определено хубав. Очакваше да носи каубойски ботуши и шапка „Стетсън“, но той беше облечен в джинси, риза и маратонки.

Дари я с широка усмивка, когато Джафи ги запозна, а ръката му бе топла и стисна силно нейната.

— За мен е удоволствие да се запозная с вас, Джордан — рече той.

Джафи набързо го осведоми за причината за идването й в града.

— Съжалявам да чуя за неприятностите ви, но този град е добро място и мисля, че няма да ви разочарова. Ще разберете, че хората в Серенити са много мили и гостоприемни. Винаги може да се обърнете към мен за помощ.

— Благодаря — отвърна Джордан. — Всички бяха много любезни. Колата ми ще бъде готова утре и ще мога да си тръгна.

Тримата мъже останаха до масата й и продължиха да си бъбрят още няколко минути, макар че говореха предимно те, а тя просто слушаше.

— Е, беше удоволствие да си поговорим, Джордан Бюканън, а следващия път, като посетите града, непременно трябва да се отбиете в „Тръмбо Мотърс“ — рече накрая Дейв Тръмбо. — Никой наоколо не продава повече коли от мен — похвали се, сетне прегърна през рамо Илай и попита: — Искаш ли да хапнеш парче кейк, Илай? Хайде да вървим в кухнята и да оставим тази млада дама да се върне към домашното си.

Да се върне към домашното си? Да не би той да си мислеше, че посещава лятно училище?

— Това не е домашно, Дейв — осветли го Джафи. — Това са истории за нейните роднини в Шотландия. Отдавнашни истории. Изминала е целия този път, за да ги вземе от някакъв професор. Нали така, Джордан?

— Да, точно така. Това са проучванията на професор Макена.

Дейв надникна над рамото й и хвърли поглед на това, което тя четеше.

— Разбирате ли всичко? — учуди се мъжът.

— Опитвам се — засмя се Джордан. — Понякога не е много ясно.

— На мен ми прилича на домашно упражнение. Ще ви оставя да си работите на спокойствие. — Той се обърна и без да сваля ръка от рамото на Илай, се запъти към кухнята, следван по петите от Джафи.

Времето измина неусетно и беше четири часът, когато Джордан най-после събра листовете. Джафи стоеше до вратата и я гледаше как пъха компютъра си в торбата. Почеса се отзад по врата и заговори:

— Виж, за онези команди…

— Да?

— Ами не работят. Ние тук, в Серенити, сме компютърни невежи, но се опитваме да не изоставаме от останалия Тексас и света. Младите учат компютри още в училище, но в Серенити още нямаме такива. Градът наскоро започна да се развива и току-що построиха първата гимназия, така че се надяваме много скоро да дойдат добри учители. Може би те ще ни научат на нещо за модерните техники. Отзад имам хубав компютър, но той не отговаря на нито една от командите, които ми каза. Направих нещо… не знам какво… и го счупих.

— Счупил си го? — усмихна се младата жена. — Освен ако не го халосаш здравата с ковашки чук, много трудно ще счупиш компютър. Ако искаш, може да го погледна.

— Ще ти бъда много благодарен. Обаждах се няколко пъти на специалистите в Бърбън, но тях ги мързи да дойдат дотук.

Той беше толкова мил с нея, като й позволи цял ден да виси в ресторанта му, че това бе най-малкото, което можеше да стори в отплата. Джордан грабна торбата си и го последва в кухнята. Офисът на Джафи се помещаваше в малка стаичка до задната врата. По днешните стандарти компютърът беше истинска антика. Целият бе опасан с разни кабели, повечето от които не бяха необходими.

— Е, какво мислиш? — попита Джафи. — Ще можеш ли да я спасиш и да я накараш отново да работи?

— Нея?

— Понякога наричам компютъра Дора — срамежливо си призна мъжът.

Тя не се засмя. Лицето му бе поруменяло и Джордан разбра, че той се срамува, задето мислеше за машината като за човек.

— Нека видя какво мога да направя. — Реши, че има достатъчно време, за да се върне в застрахователната агенция и да довърши преснимането на документите от последната кутия. Не бяха останали много, така че дори и да затвореха, можеше да свърши утре сутринта.

Джафи се върна към работата си в кухнята, а тя се зае с компютъра. Прегледа всички кабели, изхвърли два от тях, а след като разгада за какво служат останалите два, ги превключи. След това не й беше нужно много време, за да стартира компютъра. После провери инсталираните програми. Всички бяха стари. Джафи се бе опитал да пусне три различни от тях и всички бяха сгрешени. Ако разполагаше с повече време и подходящото оборудване, щеше да му напише нова програма. Щеше да го стори с удоволствие. О, боже, какво говореше това за нея? Изруга и се закле, че никога няма да дава имена на компютрите и да гледа на тях като на човешки същества.

След като не можеше да инсталира нов софтуер, реши да се опита да опрости съществуващия.

Когато Джафи надникна, за да провери какво става, с огромна радост установи, че екранът отново е син.

— Отново работи! О, слава богу! Но какви са тези неща, които пишеш?

Щеше да й отнеме твърде дълго време, за да му обясни.

— Просто двете с Дора си бъбрим. Когато свърша, ще ти е много по-лесно да пускаш програмата.

След като и последният посетител си тръгна в осем и половина, Джафи затвори ресторанта и седна при нея, за да му обясни промените, които бе направила.

Отне й още един час, за да му покаже как да работи с компютъра. Той си водеше бележки върху малки листчета, които залепи върху стената. Тя вече беше въвела своя имейл в списъка с адресите, за да може да й изпраща писма, ако изникнат някои въпроси, но Джафи я помоли да му даде номера на мобилния си телефон, само за всеки случай, ако не може да се оправи с електронната поща.

Тъкмо когато реши, че е свършила, Джафи й връчи списък с имейл адреси и я помоли да ги вкара в адресника. Илай Уитакър беше начело на списъка. Следващият беше Дейв Тръмбо. Тя се усмихна, когато прочете адреса му. Опасният търговец Дейв. Добави го без коментар и мина на следващия.

След като свърши, Джафи настоя да я придружи до мотела.

— Знам, че не е далеч, а и улиците са осветени, но въпреки това настоявам да те изпратя. Пък и без това искам да се поразтъпча.

Навън все още беше горещо, но след залеза на слънцето температурата бе поспаднала. Когато стигнаха до алеята за коли, водеща към входа на мотела, Джафи й пожела „лека нощ“ и си тръгна.

Джордан влезе във фоайето с намерението да се отправи веднага към стаята си. Наоколо бе пълно с жени.

Амилия Ан се спусна към нея.

— Толкова се радвам, че успя.

— Моля? — не разбра Джордан.

— На рецепцията седеше Канди, дъщерята на Амилия Ан. Тя бе отпечатала името на Джордан върху розово картонче и стана, за да го закрепи на рамото й.

— Много се радвам, че можеш да се присъединиш към нас — въодушевено избъбри Амилия Ан.

— Към какво да се присъединя? — попита Джордан, усмихвайки се на наобиколилите я жени.

— Устройвам прощално женско парти на Чарлин. Спомняш си Чарлин, нали? — додаде шепнешком Амилия Ан. — Тя ти позволи да преснемеш документите си в застрахователната агенция, където работи.

— Да, разбира се. — Джордан огледа усмихнатите женски лица, за да открие Чарлин. — Много мило, че ме каниш, но не бих искала да се натрапвам.

— Глупости — махна с ръка Амилия Ан. — Всички ще се радваме да се присъединиш към нас.

Джордан понижи глас:

— Но аз нямам подарък.

— Това може лесно да се уреди — отхвърли протеста й Амилия Ан. — Какво ще кажеш да й подариш комплект от китайски порцелан? Чарлин си е харесала един страхотен сервиз. На Вера Уонг.

— Да, ще се радвам, но…

— Не се тревожи. Утре ще го поръчам и ще го добавя към сметката ти. Канди? Върви да вземеш още една картичка за подаръци и напиши върху нея името на Джордан.

Джордан се запозна с всичките двайсет и три жени и беше благодарна, че всички имат табелки с имената. През следващия час тя наблюдаваше отварянето на подаръците, докато отпиваше от сладкия пунш и похапваше кейк със сметана, покрит с дебел слой сладолед.

Когато се прибра в стаята си, имаше чувството, че във вените й тече захар вместо кръв. Бе напълно изцедена.

Спа непробудно през цялата нощ, на другата сутрин върна всички телефонни обаждания и остана в мотела до десет. Смяташе да отиде в застрахователната агенция, да копира останалите документи, да ги донесе в мотела, а после да изтича до сервиза на Лойд, за да го изчака да свърши с поправката на колата. И той щеше да свърши, каза си младата жена, дори да се наложи да виси над главата му и да го ръга с остен. Едно нещо бе сигурно: нямаше да търпи повече ново забавяне или изненади.

Но планът й се провали. Чарлин я посрещна с лоша новина:

— Опаковаха машината и я отнесоха един час след като Стив съобщи на продавача, че няма да я купи. Много ли ти остана да копираш?

— Около двеста страници — отвърна Джордан.

Благодари на Чарлин отново и се върна в мотела. Добре, планът се променяше. Щеше да отиде да вземе колата, а след това ще отскочи до бакалията, за да види с каква копирна машина разполагат. Ако не се зареждаше автоматично, щеше да потърси друга.

Лойд крачеше пред сервиза.

— Колата е готова! — изкрещя в секундата, в която я зърна. — Можеш да я вземеш. Дори свърших по-рано. Казах ти, че ще я поправя и го направих. Доволна ли си?

Целият се тресеше от нерви. Когато й подаваше сметката, ръката му трепереше. Явно бързаше да се отърве от нея, защото дори не преброи парите, които Джордан му даде.

— Нещо не е наред ли?

— Не, не, всичко е наред — припряно отвърна механикът. — Сега можеш да потегляш. — И без да я погледне повече, той се скри в сервиза.

Тя остави чантата си и лаптопа на предната седалка и завъртя стартера. Всичко изглеждаше наред. Реши, че Лойд спокойно можеше да спори с професор Макена за първото място на конкурс за откачалки. Радваше се, че повече няма да й се налага да си има вземане даване с него.

Подкара направо към бакалията и с облекчение установи, че копирната им машина е модерна и снабдена с всички екстри. Зае се за работа. Смяташе, че ако побърза, ще свърши за два часа. След това ще се обади на професора и ще му върне кутиите.

Напомни си, че е по-добре да се подсигури, отколкото сетне да съжалява. Затова купи вода, ако колата пак започне да прави номера на пътя. Освен това възнамеряваше да спре на първата бензиностанция и да купи антифриз за радиатора, ако отново се появи теч.

Изнесе двете деветлитрови бутилки с минерална вода от магазина. Паркингът беше пуст. Нищо чудно. Едва ли някой щеше да тръгне да пазарува в тази жега. Днес беше още по-горещо от вчера. Тя присви очи под палещите слънчеви лъчи. Имаше чувството, че ще изгори само докато стигне до колата. Остави бутилките на земята до багажника. Докато търсеше ключовете в чантата си, забеляза някакво парче найлон да се подава от процепа на капака. Стори й се странно, че не го е забелязала досега. Опита се да го издърпа, но не успя.

Намери ключа и го пъхна в ключалката. Капакът отскочи рязко нагоре и тя се дръпна. Погледна вътре… и замръзна. После бавно го затвори.

— Не — прошепна младата жена. — Не може да бъде. — Поклати глава. Просто й се привиждат разни неща, това е всичко. Въображението й си играеше лоши шегички с нея. Виновна е всичката онази захар, която погълна… и жегата. Да, това беше. Жегата. Навярно е получила слънчев удар, без да разбере.

Отново отвори капака. Имаше чувството, че сърцето й спря да бие. Вътре в багажника, свит като голям котарак в най-голямата найлонова торба, която бе виждала, беше професор Макена. Безжизнените му очи бяха широко отворени и сякаш се взираха в нея. Джордан бе толкова потресена, че едва смогваше да си поеме дъх. Не знаеше колко дълго остана така, взряна в мъжа — две секунди или може би три, но й се стори, че е изминала цяла вечност, докато вцепененият й мозък се размърда и изпрати сигнали към тялото.

Когато това стана, я обзе паника. Изпусна чантата си, препъна се в една от бутилките с минерална вода и затвори с трясък капака на колата. Колкото и отчаяно да се опитваше, не можеше да се убеди, че не е видяла труп в багажника.

Господи, какво ставаше тук?

Добре, ще погледне още веднъж, но, о, господи, никак не й се щеше. Пое дълбоко дъх, завъртя отново ключа и мислено се стегна.

О, боже, той все още е там.

Остави ключа в ключалката, притича отпред, протегна ръка и грабна мобилния си телефон от предната седалка.

На кого трябваше да се обади? В полицейското управление на Серенити? В окръжното или градското? На шерифа? Или на ФБР?

Две неща знаеше със сигурност. Първо, бяха й устроили капан, и второ — бе затънала до гуша. По дяволите, та тя беше добросъвестен гражданин, който спазва законите. Не разкарваше насам-натам трупове в багажника си и освен това нямаше ни най-малка представа какво да прави.

Нуждаеше се от съвет, при това бързо. Първият човек, на когото й хрумна да се обади, беше баща й. Като федерален съдия със сигурност щеше да знае какво да прави. Но в същото време се тревожеше прекалено много, както всички бащи, а и в момента имаше достатъчно притеснения с процеса в Бостън.

Реши да се обади на Ник. Брат й работеше за ФБР.

Телефонът й внезапно иззвъня. Звукът я стресна, тя извика и едва не изтърва телефона.

— Да? — Звучеше така, сякаш я душеха.

Обаждаше се сестра й. Изглежда, не забеляза истеричните нотки в гласа на Джордан.

— Няма да повярваш какво открих. Дори не си търсех рокля, но в крайна сметка си купих две. Имаше разпродажба и едва не купих една и за теб, но вкусовете ни са толкова различни, че сигурно нямаше да ти хареса. Дали все пак да не отида да я купя? Разпродажбата няма да продължи дълго, а и винаги мога да я върна…

— Какво? О, господи, Сидни, за какво говориш? Няма значение. Вкъщи ли си?

— Да. Защо?

— Има ли някой друг там?

— Не. Защо, Джордан, нещо не е ли наред?

Запита се как ли ще реагира Сидни, ако й каже истината. Да, нещо не е наред. В багажника на колата ми има труп.

Но Джордан не можеше да й каже. Ако Сидни й повярва, само ще се разстрои, а и нищо не можеше да направи от Бостън. Освен това, колкото и да обичаше сестра си, тя изобщо не можеше да пази тайна и щеше веднага да хукне да търси родителите им, за да съобщи новината. Всъщност сигурно щеше да каже на всеки, готов да я изслуша.

— По-късно ще ти обясня. Сега трябва да се обадя на Ник.

— Почакай. Ами роклята? Искаш ли…

Джордан прекъсна връзката, без да отговори на въпроса й, и бързо набра телефона на Ник.

Брат й не се обади. Вместо него чу гласа на партньора му Ноа.

Мили боже, не можеше да си поеме дъх.

— Здравей, Джордан. Ник не може да говори в момента. Ще му предам да ти се обади по-късно. Още ли си в Тексас?

— Да, но, Ноа…

— Страхотен щат, нали?

— В беда съм.

Паниката в гласа й отекна ясно и високо по линията.

— Каква беда? — тихо попита той.

— В багажника на колата ми има труп.

— Сериозно?

Явно не беше особено впечатлен.

— Той е в найлонов чувал.

— Така ли?

Не знаеше защо му съобщава тази подробност, но в момента й се стори много важно той да знае за найлоновия чувал.

— Облечен е в пижама на сини и бели райета. Макар че няма чехли.

— Джордан, поеми си въздух и се успокой.

— Да се успокоя? Чу ли какво ти казах току-що? Не схвана ли, че в багажника на колата ми има труп?

— Да, чух какво ми каза. — Тонът му беше вбесяващо невъзмутим. Звучеше така, сякаш не му съобщава нищо особено, което, разбира се, беше абсурдно, но фактът, че бе толкова спокоен, й помогна да се посъвземе. — Знаеш ли кой е той?

— Професор Макена. — Тя пое дълбоко дъх и снижи глас. — Запознах се с него на сватбата на Дилън. Снощи вечерях с него. Не, бъркам. Преди две вечери. Беше отвратителен. Ядеше като животно. Ужасно е да се говори по този начин за мъртвец, нали? Само че тогава той не беше мъртъв…

Осъзна, че бъбри несвързано и спря по средата на изречението. Един микробус влезе в паркинга и спря близо до предната врата. От него излезе жена на средна възраст, взря се за миг в Джордан, после влезе в магазина.

— Трябва да се махна оттук — прошепна тя. — Трябва да се отърва от него. Нали? Искам да кажа, че са ми устроили капан, за да ме обвинят в убийство.

— Джордан, къде си в момента?

— На паркинга пред бакалията в Серенити, Тексас. Градът е толкова малък, че почти не се вижда на картата. На около шейсет километра западно от Бърбън. Сигурно бих могла да изхвърля трупа там… Нали разбираш, ще намеря някое уединено място и…

— Никъде няма да изхвърляш трупа. Ето какво ще направиш. Ще се обадиш, за да съобщиш за него, аз също ще го направя — обясни Ноа. — Освен това след час, най-много два, ще изпратя там двама агенти на ФБР. А и Финикс не е много далеч. Двамата с Ник ще дойдем колкото е възможно по-скоро.

— Всичко това е постановка, нали? О, господи, чувам сирени. Идват да ме арестуват, нали?

— Джордан, затвори, преди да са дошли. Ако те арестуват, поискай адвокат и не казвай нито дума. Разбра ли?

Воят на сирените се чуваше съвсем наблизо, когато операторът на 911 отговори на обаждането на Джордан. Тя бързо обясни ситуацията и съобщи името си и къде се намира.

— Операторът тъкмо й даваше инструкции да не мърда от мястото си, когато сив седан навлезе с висока скорост в паркинга.

— Шерифът току-що пристигна.

— Шерифът? — изненада се операторът.

— Да — потвърди Джордан. — Това пише отстрани на колата, а и съм сигурна, че чувате сирените по телефона.

Джордан не чу следващия въпрос на оператора. Разнесе се свистене на гуми и колата спря на двайсетина крачки от нея. Вратата до шофьора се отвори рязко и някакъв мъж изскочи от предната седалка. Не беше с униформа.

Спусна се към нея със смразяващо изражение на лицето. Джордан видя нещо да полита към нея и инстинктивно се извърна, за да се предпази, но ударът се стовари върху лявата й буза и тя се свлече на асфалта.