Джули Гарууд
Танц в сенките (37)

ТРИДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА

Джордан не издържа и си купи нов мобилен телефон — същия като онзи, който Джей Ди бе строшил, преди да й налети. Можеше да си вземе по-нов модел, но имаше резервна батерия в зарядното на бюрото си, а и кабелът в колата бе предназначен за стария й телефон.

Каза си, че не се превръща отново в роб на технологичните играчки. Просто проявяваше здрав разум. Мобилният телефон бе средство за безопасност, особено когато бягаш сама в парка или караш по магистралата. Ако нещо се случи, трябваше само да се обадиш за помощ, стига, разбира се, да има сигнал.

Запази си същия номер и когато се прибра вкъщи, веднага включи новата си придобивка в компютъра, за да го програмира. Докато се преоблече, среса косата си и сложи малко грим, телефонът вече бе готов за използване.

Имаше още час и половина до разрешения за посещение час в болницата. За да избегне натовареното движение, Джордан мина по странични улички. За нещастие, мнозина шофьори бяха направили същото.

Паркира колата в подземния гараж на болницата, свързан с приемната за спешни случаи. Беше добре осветен и постоянно влизаха и излизаха хора. Мястото за линейките на Бърза помощ се намираше до автоматично затварящите се врати.

Седнала на пейката отпред, една сестра ядеше шоколадово блокче. Шоколадът напомни на Джордан за шоколадовия кейк на Джафи. Още не му се беше обадила. Кой знае откога очакваше обаждането й. Извади телефона си, за да провери дали има сигнал. Можеше да му звънне сега. А може би по-късно. Ако Джафи имаше повече въпроси за компютъра, сигурно щеше да й се наложи да остане доста дълго на телефона и часовете за свиждане да изтекат. А трябваше на всяка цена да види Лорен. Но се закле, че веднага щом излезе от болницата, ще му се обади.

Когато влезе в самостоятелната стая на Лорен на петия етаж, Джордан с изненада установи, че вътре се е събрала малка тълпа. Баща й току-що бе пристигнал и целуваше снаха си по бузата. Ник също беше там, проснал се на един стол и полузаспал.

В стаята беше и Ноа, облегнат на рамката на прозореца в очакване да поговори със съдия Бюканън, който тъкмо се бе запътил към него. Ноа изглеждаше напълно спокоен, скръстил ръце на гърдите си. Джордан многократно се бе питала какво ще почувства, като го види отново, и се оказа точно това, което бе смятала: пронизваща болка право в сърцето.

Облекчен да я види, Ноа изведнъж се ядоса. Къде, по дяволите, е била досега? Ник му бе казал, че е на път за болницата, но явно й беше отнело дяволски дълго време, докато стигне дотук. Дали за по-напряко не бе минала през Ню Хампшър?

Чакането го бе съсипало. Беше се обадил на домашния й телефон, но се включи секретарят. Ако имаше мобилен телефон, щеше да й звънне и да се успокои, че е добре. Неизвестността го подлудяваше.

Джордан прегърна баща си и стисна ръката на Лорен. Тъй като Ник приличаше на заспал, реши да не го безпокои. Не знаеше какво да каже на Ноа, затова едва накрая погледна към него и неуверено му се усмихна.

— Здравей. — Не беше много оригинално, но не можа да измисли нищо друго. Другият възможен избор беше: Радвам се да те видя отново. По-добре, че не го каза.

Той се изправи.

— Трябва да поговорим.

И неговият поздрав не беше много ентусиазиран. Прозвуча й като на сержант, обучаващ новобранци. Ноа сграбчи ръката й и я повлече към вратата.

— Ей сега се връщам! — извика през рамо тя.

Той я дръпна по-надолу в коридора, сетне спря и се извърна към нея.

— Чуй ме…

— Да? — Джордан говореше тихо като него.

— Добре ли си?

Не знаеше какво да отговори. За истината не можеше и дума да става. Питаше се как ли ще реагира, ако му изтърси, че не се чувства никак добре, че е нещастна… благодарение на него.

— О, ами нали знаеш… — заусуква го тя.

Той чакаше намръщено.

— За какво искаш да говориш с мен? — попита Джордан.

— Разговарях с Чадик.

Внезапно неловкостта й се стопи.

— Аз също. Можеш ли да повярваш? Не си ли изумен като мен?

— Е, изненадан съм.

— Какво нахалство! — изсумтя тя.

— Какво?

Абсолютно нахалство от страна на онази Хейдън. Да го предлага в еВау! Как е могла да си въобрази, че няма да я хванат?

— Джордан, за какво говориш?

— За лаптопа ми. Маги Хейдън се е опитала да го продаде по eBay.

Ноа наведе глава.

— Сладурче, трябва да се съсредоточиш върху нещо много по-важно. Не си ли чула? Установено е, че Джей Ди е бил убит.

— Да, знам. Прав си. Нещата са доста по-сложни. Много мислих за това, но всеки път изникваха все нови и нови въпроси и никакви отговори. Какво смяташ, че се крие зад всичко случило се?

— Не знам — призна той. — Благодарение на списъка на Джей Ди разполагаме с доста заподозрени. Но едно ще ти кажа: няма да спра да се тревожа за теб, докато този случай не се разреши и убиецът не се озове зад решетките.

— Серенити е доста далеч оттук, Ноа. Не е нужно да се тревожиш за мен. Просто в Тексас се озовах на погрешното място в погрешното време.

— Много ме успокои. Ще внимаваш, нали?

— Да, добре.

— И си купи проклетия мобилен телефон.

Това пък какво беше?

— Какъв чаровник си — прошепна Джордан и го последва обратно в болничната стая.

Баща й разказваше на Ник и Лорен някаква забавна история за „сенките“ си, както наричаше контингента бодигардове, които през последните месеци го следваха неотлъчно. Джордан се зарадва да види, че баща й отново се смее. Бръчките по лицето му се бяха изгладили и той имаше вид на човек, от чиито плещи е било свалено огромно бреме.

Когато Ник повдигна въпроса за недостатъчната бдителност в Нейтънс Бей, съдията не му обърна внимание, а похвали агентите за усърдието и професионализма им. Макар да призна, че е доволен, задето се е отървал от тях.

Разговорът бе прекъснат от появата на лекаря на Лорен, дошъл на обичайната вечерна визитация. Всички в стаята узнаха с облекчение, че резултатите от изследванията са добри. Контракциите на Лорен спрели и ако всичко било спокойно през нощта, на другата сутрин щели да я изпишат. След като обеща на другия ден да се отбие у тях и да помогне на Ник за Сам, Джордан си тръгна няколко минути преди края на свиждането. Ноа я последва в коридора и извика зад гърба й:

— Чакай ме. Ще те изпратя до колата.

— Трябва да проведа един разговор, който отдавна отлагам — осведоми го Джордан, извади мобилния си телефон и го размаха. — Както виждаш, вече си купих проклетия мобилен телефон.

Той се ухили.

— Добре. Обади се, но ме чакай долу, в приемната на спешното отделение.

Тя влезе в асансьора и се обърна. Ноа остана да наблюдава, докато вратите се затвориха помежду им.

 

 

Отвън Пол Нютън Пруит търпеливо чакаше Джордан. Свит зад волана на колата, сигурен, че никой няма да го забележи, той смяташе, че е открил идеалното място. Взетата под наем кола се намираше между два седана. Беше паркирал така, че да може лесно да потегли.

Нямаше да отнеме много време. На седалката до него лежеше пистолетът, готов за стрелба.

Целият ден бе игра на очакване. Прекара по-голямата част от следобеда, паркирал надолу по улицата, на която се намираше апартаментът на Джордан. По-рано бе установил коя е колата й и знаеше, че е вътре. Планът му беше да я изчака, докато излезе, след което Пруит щеше да проникне в апартамента й и да вземе това, което му бе нужно. Не му пукаше колко дълго време ще отнеме. Можеше да чака един или дванайсет часа. За него нямаше значение.

Много внимателно бе начертал стратегията си. След като проникне в апартамента й, ще вземе всички копия от документите на Макена, които тя бе изпратила от Серенити. За целта се бе снабдил с големи кашони. После ще изчезне и така нямаше да остане нищо, което да уличава Пол Пруит.

Отначало смяташе да преобърне апартамента й, така че да прилича на взлом с цел грабеж, но после осъзна колко глупав е планът му. Защо един крадец ще се интересува от някакви исторически проучвания?

Нека Джордан се чуди защо са били взети. Без копията никога нямаше да разбере. А Пруит щеше да запази хубавия си нов живот.

За нещастие, планът му малко се усложни, след като Пруит най-после се озова в апартамента на Джордан. Прекосяваше дневната, когато телефонът иззвъня. Включи се секретарят. Бащата на Джордан се обаждаше, за да й каже, че ще се срещнат в болницата „Сейнт Джеймс“, и да й напомни, че Лорен е в стая номер 538.

Добре, каза си Пруит. Сигурно в момента е на път към болницата. Не знаеше коя е тази Лорен и не го бе грижа. Възнамеряваше да изчезне много преди Джордан да се прибере у дома и да открие кражбата.

Беше истински късмет, че зърна бележника върху масичката за кафе. Когато видя какво бе написано, мигом замръзна. Там, по средата на страницата, пулсираща като неонов надпис, беше цифрата 1284. А наоколо се виждаха множество въпросителни.

Тя беше твърде близо. Пруит откъсна листа от бележника и се втренчи в него, докато мислите му бясно препускаха. Отново всичко се променяше. Но той знаеше какво трябва да направи.

Баща й… да, баща й, съдия Бюканън, беше в болницата. Идеална възможност. Пол бе проучил Джордан и знаеше кой е баща й, а и бе разпознал името му, което съвсем наскоро бе чул по новините. Не бе възможно да се пропусне. Всички медии излъчваха репортажи за тежката присъда по този процес и за съдията, който го председателстваше. Репортерите от новините не пропускаха да споменат смъртните заплахи, които бе получил. Ето защо, ако подбереше подходящия момент, Пруит можеше да нагласи всичко така, че да излезе, че мишената е бил бащата, а не дъщеря му Джордан.

И ето го сега, седнал в колата на паркинга, откъдето се откриваше отлична видимост към вратите на болницата. Ако късметът не му изневери, всеки миг съдията ще се покаже, съпровождан от дъщеря си.

Внезапно Пруит се изправи. Това не беше ли тя? Да… Джордан Бюканън излизаше.

Пруит посегна към пистолета и зачака удобния момент.

 

 

Джордан мина през вратите на приемната на спешното отделение и се озова на паркинга. Извади мобилния си телефон и се обади на „Справки“ за телефонния номер на Джафи. Погледна часовника си, пресметна часовата разлика и реши, че по това време е в ресторанта.

Тя знаеше, че операторът ще предаде обаждането, но искаше да си запише номера, за да може да се обади пак, ако се наложи. Затършува в чантата си за бележник и химикалка. Притиснала телефона към ухото си, чакаше да й го продиктуват. Отстрани на бетонната колона имаше пейки. И двете бяха празни. Тя се запъти към по-отдалечената от входа. Ярката флуоресцентна светлина над плъзгащите се стъклени врати дразнеше очите й, а една от тръбите примигваше и издаваше неприятно жужене.

Докато операторът диктуваше номера, от една линейка слязоха двама санитари, които говореха на висок глас с шофьора, затова се наложи Джордан да помоли оператора да повтори, след което бързо си го записа.

Седна на пейката, докато чакаше да се свърже.

— Ало. — На другия край на линията беше Анджела. Джордан притисна ръка към другото си ухо, за да приглуши околните шумове.

— Здравей, Анджела.

— Джордан? Здрасти, Джордан! Как си? Джафи много ще се зарадва да те чуе. Наистина много се изтормози за Дора.

— Има ли много клиенти в момента? Ако не е удобно, мога да се обадя по-късно.

— Затворено е. Джафи направи огромен шоколадов кейк и го откара в дома на Тръмбо в Бърбън. Съпругата му — Сузан, е домакиня на ежемесечната сбирка на тамошния бридж клуб.

— Съжалявам, че го изпуснах. Моля те, предай му, че утре ще се обадя.

— О, не, недей да чакаш до утре. Можеш да го хванеш в къщата на Тръмбо. Жената на Джафи е една от участничките в клуба, така че той ще я откара до Бърбън и ще я изчака, за да я доведе обратно у дома. Така е всеки месец. Носи огромен шоколадов кейк за гостите на Сузан и бутилка ирландско уиски „Бейлис“, за да си слага Дейв по няколко капки в кафето. Джафи все се оплаква, че само той си пие кафето чисто, тъй като трябва да шофира по обратния път. Не му се полагат никакви добавки. Ще чака в кухнята на Тръмбо, така че спокойно можеш да му се обадиш там. Сигурна съм, че много ще се разстрои, ако не му звъннеш до довечера.

Джордан обеща веднага да се свърже. Опита се да приключи разговора, но Анджела още не бе готова да си кажат „довиждане“.

— Чу ли новината? Казват, че Джей Ди е бил убит.

— Да, чух я.

— Не мога да кажа, че съжалявам кой знае колко. Макар че, откакто се разнесе вестта, хората в този град започнаха да се държат доста странно. Обикновено при такава голяма новина ресторантът се пълни докрай. Всички идват, за да обсъдят случилото се… както когато намери труповете на професора и Лойд, спомняш ли си? Но сега никой не идва да говори за Джей Ди, сякаш всички са се изпокрили в къщите си.

— Предполагам, че са изплашени. Докато не арестуват…

— Разбирам какво искаш да ми кажеш. Дотогава из града ще вилнее на свобода някакъв побъркан убиец и е нормално всички да са изплашени. Все пак става нещо необичайно.

— Не съм сигурна какво имаш предвид.

— Странно, но забелязах, че никой не смее да ме погледне в очите. Сякаш всички се срамуват от нещо. Онзи ден бях в бакалията, за да напазарувам някои продукти за ресторанта и видях Чарлин. Запътих се към нея, за да й кажа здрасти — сигурна съм, че тя много добре ме видя, — и знаеш ли какво направи? Заряза количката с покупките си по средата на пътеката и почти на бегом изхвръкна от магазина. Цялото й лице бе пламнало. След това говорих с госпожа Скот. Подобно нещо се случило и с нея в железарията, само че този път с Кайл Хефърминт. Не посмял да я погледне в очите и на бърза ръка се изсулил от магазина. Иска ми се да знам какво става… — въздъхна Анджела.

Това, което ставаше, бяха касетите със записите, помисли си Джордан. Очевидно Чарлин и останалите от списъка не бяха сигурни дали някой друг в града не е узнал за подвизите им. О, несъмнено всички са се паникьосали.

— Наистина звучи много странно — рече на глас Джордан.

— Това си помислих и аз — съгласи се Анджела. — А сега затваряй и се обади на Джафи… О, преди това се питах…

— Да?

— Мислех си за вас двамата с Ноа и каква идеална двойка изглеждахте, та се питах дали не си решила да бъдеш с него.

Въпросът свари Джордан неподготвена.

— Аз… не знам.

— Ноа е страхотен мъж, но ти също си страхотна жена, не го забравяй. Джафи казва, че е сигурен, че е виждал снимката ти в едно от онези учени списания.

Това комплимент ли беше? Да не би Джафи да смяташе, че е била на корицата на някое университетско списание?

Джордан се засмя.

— Сигурна ли си, че Джафи не е имал предвид Глеймър!

Шегуваше се, но Анджела беше съвсем сериозна.

— Ти наистина приличаш на модел на Ралф Лорън, знаеш ли?

— Благодаря ти, но…

— Просто казвам истината — прекъсна я Анджела. — Само не прави същата грешка като мен, Джордан. Никой мъж не заслужава да го чакаш осемнайсет години. Ако той не вижда какво има под носа си, никога няма да го осъзнае.

И с тези последни думи Анджела затвори. Джордан потърси празен лист в бележника си и отново се обади на „Справки“. Докато чакаше операторът да й продиктува номера на Дейв Тръмбо, се замисли над думите на Анджела.

Стъклената врата зад нея се отвори. Излезе жена с кошница увехнали цветя. Джордан се огледа и видя баща си да излиза от асансьора в дъното на коридора. Ноа беше зад него.

— Имам два адреса на Дейв Тръмбо — каза операторът. — Единият е „Дейв Тръмбо Мотърс“ на 9818 Фронтидж Роуд и Дейв Тръмбо на 1284 Ройъл Стрийт.

— Искам домашния му… Почакайте. Ако обичате, бихте ли повторили втория адрес на Ройъл Стрийт?

Джордан бе толкова смаяна, че изтърва телефона в скута си. Дейв Най-изгодната-сделка-при-мен живееше на Ройъл Стрийт 1284.

Чакай само Ноа да чуе това! Джордан грабна телефона, пъхна го в чантата си и скочи на крака. Чу се силно изгърмяване на автомобилен ауспух. От близката бетонна колона се разхвърчаха отломки. Тя инстинктивно се извъртя, за да се предпази. Ауспухът отново изгърмя и Джордан усети как нещо силно я блъсна отзад. Изсвириха гуми и някаква кола профуча с бясна скорост покрай нея. Тя зърна за миг шофьора с периферното си зрение, но в този миг краката й се подкосиха.

Всичко стана като в забавен кадър: Ноа бутна баща й и затича към нея, крещейки, докато вадеше пистолета от кобура си.

Очите на Джордан се затвориха и тя се свлече на пода.