Джули Гарууд
Танц в сенките (10)

ДЕСЕТА ГЛАВА

Полицейският участък беше изключително малък. На Джордан й приличаше на декор в стар каубойски филм. Имаше две бюра с високи до кръста дървени перила помежду им, както и люлееща се врата, водеща към вътрешната част на помещението, в дъното на което се намираше тесният кабинет на шерифа с големината на будка за събиране на таксата по магистралата. Вратата вляво отвеждаше към коридора, където се помещаваха тоалетната и единствената килия.

В участъка нямаше никой, с изключение на една млада жена, която седеше пред компютъра и плачеше. Когато шефката на полицията и Джордан влязоха, тя попи очи с маншета на ризата си и наведе глава. Джордан чу как полицайката изруга под нос.

— Още ли имаш неприятности, Кари?

— Знаеш, че мразя всичко това.

— Разбира се, че знам. Откакто пое тази работа, не правиш нищо друго, освен да се оплакваш.

— Не съм я поела — измърмори младата жена. — Беше ми натрапена. И не съм се оплаквала толкова много.

— Не спори с мен в присъствието на заподозрян.

— Аз ли съм заподозряната? — попита Джордан.

Очакваше шефката на полицията да го потвърди. В крайна сметка трупът бе в нейния багажник. След това полицайката бе длъжна да й прочете правата, а тя щеше да поиска адвокат.

Нищо подобно не се случи.

— А не си ли заподозряна? — повтори шефката на полицията. Наклони глава и се намръщи, сякаш се колебаеше. — Ще реша, след като те разпитам.

Джордан помисли, че жената сигурно се шегува, но изражението на лицето й показваше, че е съвсем сериозна. Наистина ли смяташе, че Джордан доброволно ще отговори на въпросите и сама ще се признае за виновна, така че полицайката да я арестува? Не може да е истина, помисли си тя. Цялата история приличаше на някакъв кошмар.

Но килията си бе съвсем истинска. Беше завряна зад ъгъла, в дъното на коридора.

Шефката на полицията отведе Джордан в тясната стаичка, после затвори вратата.

— Ще те заключа тук, за да съм сигурна, че няма да избягаш, докато се върна на местопрестъплението, за да говоря с криминалните експерти. Ще взема и ключа — добави Хейдън — за всеки случай, ако на някого му хрумне да те освободи.

Джордан не каза нищо. Не можеше. Беше изгубила дар слово. Трябваше да се успокои, да събере мислите си. Отпусна се на походното легло, постави ръце на коленете си с дланите нагоре, изправи гръб и се втренчи в каменната стена отсреща. След няколко минути затвори очи и се опита да си припомни някои от упражненията по йога, чрез които инструкторката й бе казала, че се постига вътрешен покой. Е, в момента и дума не можеше да става за вътрешен покой, но поне можеше да се опита да укроти бесните удари на сърцето си, да успокои дишането, а след това може би да овладее и страха, който я бе сковал.

Минаха повече от два часа, преди Хейдън да се върне в участъка. Тя отключи вратата на килията и влезе, влачейки зад себе си стол с висока дървена облегалка. Джордан чу помощничката да мърмори нещо в другата стая, но не успя да различи думите.

— Да не би помощничката ви да плаче? — попита Джордан.

Полицайката настръхна.

— Разбира се, че не. Това би било непрофесионално.

И двете чуха изхлипване.

— Явно съм се объркала — рече Джордан.

— Ще записвам разговора — заяви Хейдън, измъкна отнякъде малък касетофон и го остави върху походното легло.

Полицай Хейдън явно бе изключително некомпетентна. Джордан искаше да я попита дали някога досега е разследвала убийство, но въпросът сигурно щеше да я ядоса, особено ако изтъкнеше, че още не й е прочела правата.

— Имам някои въпроси. Готова ли си да ми отговориш честно? — Хейдън не изчака арестуваната да й отвърне. — Можеш да започнеш, като ми обясниш как е възможно да караш кола и да не знаеш, че в багажника й има труп.

Обвинителният тон никак не се понрави на Джордан.

— Вече казах, че взех колата от сервиза и не съм отваряла багажника, докато не излязох от магазина.

— А този твой приятел, професор Макена, се е срещнал с теб онзи ден и след два дни е намерен мъртъв. И ти нямаш никаква представа как е станало, така ли?

— Мисля, че имам право на адвокат, ако ще продължавате с въпросите — учтиво отбеляза Джордан.

Хейдън се направи, че не я е чула.

Е, щом е така и аз ще се включа в играта, реши Джордан и започна да се преструва, че не разбира следващите въпроси.

Накрая полицайката спря.

— Мислех, че водим приятелски разговор — рече.

Джордан наклони глава и я изгледа изпитателно.

— Вие ме заключихте в тази килия и записвате всяка моя дума. На мен не ми прилича на приятелски разговор.

— Чуй ме сега. За разлика от братята Дики, мен няма да ме изплашиш с приказки за ФБР и Министерството на правосъдието. Ще имаш адвокат, когато аз ти позволя. Щом си толкова осведомена, значи ти е ясно, че след като отказваш да сътрудничиш, сама се превръщаш в заподозряна в убийство.

Тя изключи касетофона и стана, за да прочете правата на Джордан. Изнесе стола и затръшна вратата на килията.

След час надникна иззад ъгъла и рече:

— Ето ти телефонен указател. Можеш да го прегледаш и да си избереш адвокат. Можеш дори да си го изпишеш от Изтока, момиче, но ще останеш заключена в тази килия, докато не отговориш на въпросите ми. И не ми пука колко дълго. — Подаде й тънката книжка през решетките и прибави: — Извикай ме, когато си готова да се обадиш.

Можеха ли да я пратят в затвора и да я обвинят в убийство? Само ако знаеше приблизителното време, по което професорът е бил убит, можеше да си спомни къде е била тогава и дали някой я е видял. Надяваше се, че не е бил убит през нощта, защото не можеше да докаже, че е била в хотелската стая. Те можеха да заявят, че е изтичала до къщата на професора и го е убила, но в такъв случай как трупът му се бе озовал в багажника на колата й, след като тя е била заключена в сервиза на Лойд? А и какъв мотив би могла да има, за да го убие? Дали щяха да скалъпят някакъв?

Така нямаше да стигне доникъде. Не разполагаше с достатъчно информация, за да си изгради защита… или алиби. Дори не знаеше как е бил убит професорът. Беше прекалено шокирана, за да го огледа добре, когато го бе видяла напъхан в онзи найлонов чувал като някакъв боклук.

Чувстваше се като риба на сухо… или, както би казал Ноа — извън зоната си на комфорт. Всичко това е по негова вина, реши Джордан, защото той й бе изтъкнал колко скучен и еднообразен е животът й. Тя си беше напълно щастлива, докато живееше в неведение по въпроса. А сега се чувстваше безсилна. За да оцелее, тялото й се нуждаеше от храна и вода, но Джордан имаше нужда от компютър и мобилния си телефон. Без високотехнологичните си играчки се чувстваше като изгубена.

Джордан мразеше да е объркана и да не владее положението. Когато излезе оттук… ако изобщо излезе… ще се запише да учи право. Сега нямаше да е толкова уязвима, ако познаваше законите, нали?

Шефката на полицията прекъсна самосъжалението, на което се бе отдала Джордан.

— Ще се обадиш ли на адвокат или не?

— Реших да изчакам брат си.

Полицайката изсумтя.

— Ще продължаваш ли да си измисляш? Просто се опитваш да печелиш време. Много скоро ще ти дойде умът в главата, защото няма да получиш нищо за пиене и ядене, докато не започнеш да ни сътрудничиш. И не ми пука колко време ще мине. Ако се наложи, ще те оставя да умреш от глад — заплаши тя.

— Това законно ли е? — мило попита Джордан.

Хейдън наистина бе зла жена. Мушна пръст в гърдите си и заяви:

— В този град мога да правя каквото си пожелая. Разбра ли? Не съм толкова добра, колкото изглеждам.

Джордан не можа да се сдържи:

— Никой не би си помислил, че изглеждате добра.

Думите й явно засегнаха полицайката. Лицето й почервеня.

— Питам се дали ще продължаваш да си толкова дръзка, ако реша да те предам в ръцете на братята Дики.

Размаха пръст пред лицето на Джордан и тъкмо се канеше да продължи със заплахите, когато Кари я прекъсна:

— Маги?

— Казах ти да ме наричаш началник Хейдън — изръмжа тя.

— Началник Хейдън?

— Какво?

— Дойдоха от ФБР.