Джули Гарууд
От милост (6)

ПЕТА ГЛАВА

Стаята бе пълна с цветя, когато Тео се събуди след сутрешната си дрямка. Чу някакъв шепот в коридора, отвори очи и видя, че една от сестрите говори с някакъв възрастен мъж. Той сочеше кашона, оставен от санитаря в стаята на Тео.

Тео реши, че мъжът прилича на пенсиониран бейзболист. Или боксьор може би. Ако това бе бащата на д-р Ренърд, тя бе наследила красотата си по майчина линия.

— Не искам да ви безпокоя — каза мъжът с доста силен южняшки акцент. — Просто искам да взема кашона, който доктор Купър е приготвил за дъщеря ми, и си тръгвам.

— Влезте — каза Тео. — Вие сте бащата на доктор Ренърд, нали?

— Точно така. Казвам се Джейк Ренърд. — Той се доближи до леглото и се ръкува с Тео. Нямаше нужда Тео да се представя. Джейк знаеше за него. — Моето момиче ми разказа за теб.

— Така ли? — не успя да скрие изненадата си той.

Джейк кимна.

— Явно си бил много бърз, синко, защото моята Майк знае как да се грижи за себе си.

Тео не разбираше какво му казва възрастният човек.

— Бил съм бърз?

— Когато си се стоварил върху нея — обясни мъжът. — Откъде, мислиш, й е тази синина на окото.

— Аз ли съм я направил? — Не можеше да повярва. Нямаше никакъв спомен за това, а тя изобщо не беше я споменала. — Сигурен ли сте?

— Напълно. Разбрах, че не си искал да я удариш. Тя ми обясни, че в този момент си имал много силни болки. Извадил си късмет, че те е забелязала. — Мъжът се облегна на таблата на леглото и скръсти ръце на гърдите си. — Дъщеря ми обикновено не ми разказва за пациентите си, но знаех, че ще ходи на някакъв важен прием с чисто новата рокля, за която не искаше да харчи пари и когато я попитах дали си е прекарала добре, тя ми разказа за теб. Тъкмо била пристигнала на приема, когато се наложило да поеме обратно към болницата. Не хапнала нито хапка.

— Трябва да й се извиня.

— Скъсал си роклята й. Сигурно трябва да й се извиниш и за това.

— Скъсал съм роклята й?

— Малко след като си повърнал отгоре й. — Джейк се засмя. — Съсипал си чисто нова рокля за четиристотин долара.

Тео изстена. Изобщо не помнеше това.

— Струва ми се, че имаш нужда от почивка. Ако видиш дъщеря ми, ще й кажеш ли, че я чакам долу във фоайето? Радвам се, че се запознахме.

— Защо не я изчакате тук? — предложи Тео. — Спах цяла сутрин — добави той. — Когато дъщеря ви дойде да ви търси, ще мога да й благодаря.

— Ами, може и да поседна за малко. Но не искам да те изморявам.

Джейк си придърпа един стол до леглото и седна.

— Ти откъде си, синко? Ако съдя по акцента ти, си някъде от Източното крайбрежие.

— Бостън.

— Никога не съм ходил там — призна си Джейк. — Женен ли си?

— Бях.

— Разведе ли се?

— Не, жена ми почина.

Тонът му подсказа на Джейк да не продължава тази тема.

— Ами родителите ти? Живи ли са още?

— Да — отвърна Тео. — Ние сме голямо семейство. Осем деца — шест момчета и две момичета. Баща ми е съдия. Все опитва да се пенсионира, но още не е измислил как да го направи.

— Май не познавам нито един съдия — каза Джейк. — Жена ми, Ели, искаше да имаме много деца и ако бяхме извадили късмет, сигурно щях да измисля как да ги изхранвам. Бях готов да изпълня своята част от задълженията, но се наложи да спрем на три деца. Две момчета и едно момиче.

— Къде по-точно е домът ви, сър? Дъщеря ви ми разказа за клиниката си, но така и не спомена името на града.

— Викай ми Джейк. Ние сме от Боуън, Луизиана. Сигурно не си го чувал. Градът е толкова малък, че даже го няма на картата. Вярно, че не е голям, но е най-красивото кътче земя в цяла Луизиана. Някои дни, когато слънцето залязва и бризът се усили, зеленината се раздвижва и светлината се отразява като от огледало, а жабите и алигаторите си забърборят… въобще, синко, мисля си, че живея в рая. Толкова е красиво. Най-близкият град е Сейнт Клеър, там ходим да пазаруваме в събота, не сме съвсем изолирани. В северния край има болница. Но е стара и недостатъчна — добави той.

— Синовете ти в Боуън ли живеят?

— Реми, най-големият, е в Колорадо. Стана пожарникар, още не е женен. Навестява ме от време на време. Джон-Пол, средният, напусна флота и се премести в Боуън преди две три години. Но и той не е женен. Прекалено е зает, тъй казва. Живее в хубава малка къща, която си построи навътре в мочурищата и когато не работи в бара при мен, майстори разни неща, дърводелец е. Миналата година открихме съвсем ново училище и Джон-Пол помогна при строежа. Кръстиха училището на една местна знаменитост — Даниъл Бун.

— Да не би да говориш за Даниъл Бун, който е участвал в създаването на Кентъки… пионера… той ли?

— Точно той.

— И казваш, че Бун е живял в Боуън?

Джейк поклати глава.

— Не, синко, не можем да се похвалим с това, но според легендите, Бун обикалял района надлъж и нашир, идвал тук на лов, и за риба. Разбира се, това е било преди два века, когато Боуън даже не е бил град. Все пак ни харесва да си мислим, че Даниъл Бун е ловил риба по нашите места.

Тео удържа да не се разсмее. Явно на хората в Боуън им липсваха местни герои.

— Има ли доказателства, че Бун е бил в Боуън?

— Нищо черно на бяло — призна Джейк и очите му проблеснаха хитро. — Но ние вярваме, че е така. Та ти разправях, че децата от Боуън ходеха с автобус в голямото училище в Сейнт Клеър, но учениците там станаха прекалено много. Крайно време беше да си направим свое училище. Вече си имаме дори и футболен отбор. Всички много се гордеехме с този факт миналата година… преди да ги видим как играят. Направо са трагични. Но аз не съм пропускал мач, а така ще бъде и тази година, защото сега и дъщеря ми ще идва с мен. Майк прие да бъде лекар на отбора, което значи, че трябва да стои край страничната линия и да помага, ако някой се контузи. Отсега си знаем, че пак ще са на последно място, но трябва да насърчаваме усилията им, като ходим на мачовете и ги поддържаме. Не спечелиха нито един мач миналата година. Имаме няколко доста едри момчета, но не знаят какво да правят, когато получат топката. Не знаят и как да нападат. Ти обичаш ли футбол, Тео?

— Разбира се.

— Играл ли си?

— Да — кимна Тео. — В гимназията и в колежа, чак докато получих травмата в коляното.

— На какъв пост играеше? Ти си висок и здрав в раменете. Сигурно си бил полузащитник.

Тео кимна.

— Позна. Но ми се струва, че е минало цяла вечност оттогава.

В очите на Джейк проблесна хитро пламъче.

— Мислил ли си някога да станеш треньор?

Тео се засмя.

— Не съм.

— Майк може да успее да ти оправи коляното.

— Сигурно много се гордееш с дъщеря си, че се връща у дома и открива клиника.

— Разбира се, че се гордея. Но няма да я оставя да работи до припадък. В Сейнт Клеър има и други лекари, ще се заместват един друг, за да могат всички да почиват от време на време.

— А защо е работила в хирургията тук, в „Бредрин“?

— Да изкара малко допълнителни пари. Заместваше, но вече приключи и няма да се връща тук. Ходиш ли за риба?

— Ходех навремето, през последните години не ми остава никакво време за риболов — призна Тео. — Но помня, че няма нищо по-хубаво от спокойствието, което обзема човек, когато…

— … държи въдица в едната ръка и студена бира в другата.

— Да, точно така. С нищо не може да се сравнява.

Заговориха се кой каква стръв предпочита, после се пофукаха кой какви риби бил уловил. Джейк беше впечатлен. Не вярваше някой да разбира и обича риболова като него, но трябваше да признае, че съдейки по думите на Тео, той му беше лика-прилика.

— Казвам ти, трябва да дойдеш в Боуън. Там са най-добрите места за риболов в целия щат и съм готов да ти го докажа. Добре ще си прекараме на моя кей.

— Може и да се възползвам от предложението ти някой ден.

— Какво работиш? — попита Джейк.

— Адвокат съм.

— А защо шефът на полицията ти праща цветя? — Джейк добави смутено: — Бяха отвън на рецепцията, преди да ги внесат тук и прочетох картичката.

— Дойдох в Ню Орлиънс да изнеса една реч — каза Тео и пропусна факта, че е трябвало да получи награда от местните власти. — Работя за Министерство на правосъдието.

— Какво по-точно?

— В една специална оперативна група съм. — Усети, че отговаря уклончиво и добави: — В областта на организираната престъпност. Току-що приключих с една задача.

— Пипна ли лошите?

Тео се усмихна.

— Пипнах ги, да.

— И сега си без работа ли?

— Не. От министерството искат да остана на работа там. Не съм сигурен какво ще реша да правя.

Джейк продължи с въпросите си. Тео си помисли, че от него би излязъл страхотен прокурор. Имаше остър ум и бърза мисъл.

— Мислил ли си да започнеш частна практика? — попита Джейк.

— Хрумвало ми е.

— В Боуън няма много добри адвокати. В Сейнт Клеър има двама, но те направо ти одират кожата. Хората не ги обичат.

Докато Джейк говореше за града си, Тео се чудеше как да върне разговора на темата за Мишел, без това да се набива на очи.

— Дъщеря ти омъжена ли е? — Много деликатно, няма що.

— Чудех се кога ще се наканиш да ме попиташ за Майк. Отговорът е не, не е омъжена. Досега не е имала време. Разбира се, всички мъже в Боуън и Сейнт Клеър се опитват да привлекат вниманието й, но тя е прекалено заета с клиниката, за да ги забележи. Още е млада — добави той. — А също и умна. Бог ми е свидетел каква умница е дъщеря ми. Завърши колежа, преди да стане на двайсет и веднага започна да следва медицина. Изкара стажа си в друг щат, но си идваше у дома при всяка възможност. Много се грижи за семейството — добави доволно той. — И е красавица, нали?

— Наистина.

— Предположих, че си забелязал.

Джейк се изправи и върна стола до стената.

— Приятно ми беше да си побъбрим, но трябва да тръгвам. Ти поспи, а аз ще занеса кашона в колата. Доктор Купър подари на дъщеря ми някои стари хирургически инструменти и когато тя ме помоли да дойда да ги взема, се усмихваше, сякаш е получила коледен подарък. А ти, ако минаваш през Боуън някой ден, непременно се отбий в „Лебедът“. Това е моят бар — обясни той. — Аз ще черпя.

Вече бе на вратата, когато Тео го спря.

— Ако не видя дъщеря ти, преди да потегли, моля те, предай й моите благодарности и извиненията ми за роклята.

— Непременно.

— Може някой ден пътищата ни пак да се пресекат. Джейк кимна.

— Може.