Джули Гарууд
От милост (44)

ЧЕТИРИДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА

Издържа три дълги нещастни седмици.

После се обади на една транспортна фирма, обяви лодката си за продан, натъпка багажника на колата си и пое към Боуън. Първо се отби в „Лебедът“, ръкува се с Джейк и официално поиска ръката на дъщеря му.

После си отиде у дома. При Мишел. Почука на вратата и когато тя отвори, я издърпа в прегръдката си и й каза, съвсем категорично, че няма никакво намерение да стои шест месеца разделен с жената, която обича. Беше дошъл завинаги и тя трябваше да се примири.

Тя не спори с него — беше прекалено заета да го целува, но Тео се беше разприказвал и нямаше спиране. Каза й, че ще си отвори офис в Боуън и ще стане конкурент на некадърните адвокати в Сейнт Клеър, че освен това ще работи и за предишните си шефове, като ходи в Ню Орлиънс за по два-три дни седмично — от министерството не искаха да се разделят с него — и че има достатъчно спестени пари, за да преживяват прилично.

В действителност можеше даже да се пенсионира веднага, благодарение на сестра си, Джордан. Той и другите от семейството бяха инвестирали в нейната компания и тя им беше спечелила цяло състояние. И последно, добави той, докато стискаше ръцете й, вече се беше обадил на Конрад и го бе информирал, че приема предложения му договор за треньор на училищния отбор.

После я целуна и й каза колко много я обича.

— Дойдох в Боуън да търся това, което съм загубил. Исках отново да почувствам онази страст и енергия. Сега се чувствам жив. Животът ми е тук, с теб, Мишел. Тук е моят дом.

Лицето й бе обляно в сълзи.

— Обичам те, Тео!

Той я прегърна силно.

— Ако някога отново ме прогониш, кълна се, ще направя нещо толкова скандално, че няма да можеш да го преживееш. Хората в Боуън ще разправят и на внуците си за него.

— Аз съм лекар — напомни му тя. — Нищо не може да ме притесни.

— Така ли? Значи ако се обадя в болницата, докато си на визитация, няма да се притесниш, ако накарам телефонистката да извика по уредбата лекарката с най-хубавите крака.

Тя се отдръпна, за да го погледне в очите.

— Не би посмял да…

— Опитай.

— Обещавам, че вече никога няма да те гоня.

Напрежението се разсея и той се отпусна.

— Искам да дойдеш с мен на сватбата на брат ми следващата седмица. Ще бъде в Айова. Искам да се запознаеш със семейството ми, всички ще бъдат там. Съгласна ли си, скъпа моя?

— Тео, сигурен ли си…

— Сигурен съм — каза той категорично. — Можеш да помолиш Ландуски да те замества, нали? Баща ти ми каза, че още не си ползвала отпуска си.

— Кога си говорил с баща ми?

— Отбих се в „Лебедът“ на път за тук. Ще се омъжиш ли за мен, Мишел?

— Да. — Толкова беше просто. Радостта, която изпита, бе неизмерима. Мишел заплака.

— Поисках ръката ти от баща ти.

— Много мило.

— Той се разплака.

Очите на Мишел отново се насълзиха. Но Тео успя да я разсмее.

— Джон-Пол също се разплака.

— Той ще свикне с теб.

— Целият град ще празнува. Всички се опитваха да ти помогнат да си намериш мъж.

— Какво?

Той се ухили.

— Нали затова нямаше никакви картички „Добре дошъл в Боуън“ с всичката онази храна. Как така ти не се сети? Всички знаеха, че сме родени един за друг, всички, освен теб.

Преди тя да се смути заради тази конспирация, той я целуна отново. После погледна часовника си.

— Трябва да тръгвам, скъпа. Не искам да закъснявам за работа.

Тя остана на верандата и го изпрати с поглед. После въздъхна. Трябваше да планира сватбата. Замисли се за всички неща, които трябваше да свърши, и реши, че ако побърза, ще успее да се справи за шест месеца. Това бе реалистично. Шест месеца.

Ожениха се след три.

Сватбата беше много елегантна. Сватбеният прием бе фантастичен. Братята на Мишел, Реми и Джон-Пол, бяха шафери, а сестрите на Тео, Джордан и Сидни — шаферки. Братът на Тео, Ник, му беше кум, а Мери-Ан беше почетната шаферка.

Булката бе сияйно красива, но много нервна, докато вървеше под ръка с баща си по пътеката на църквата. Когато младоженецът пристъпи да я посрещне, невероятно елегантен в смокинга си и й намигна дяволито, тя започна да се отпуска.

Джейк беше предложил да наеме красива бална зала в някой от скъпите хотели в Ню Орлиънс, но Тео и Мишел не искаха изобщо да чуят за този вариант. Държаха сватбеното тържество да бъде в „Лебедът“.

Тъй като те не отстъпиха, Джейк се предаде и реши да използва малка част от наследството на Катрин, за да освежи бара. Остави лебеда на покрива само защото смяташе, че провисналото крило на птицата придава особен чар на бара, но асфалтира паркинга, нае голяма бяла тента и я напълни с цветя и маси, покрити с бели ленени покривки.

Нае и оркестър, но в последния момент се наложи братът на Тео, Закъри, да замести барабаниста, който офейка яко дим, когато разбра колко полицаи ще присъстват на тържеството. Оказа се, че барабанистът имал някаква висяща гаранция.

Тео стоеше до брат си Ник и гледаше Мишел, която танцуваше с баща им. Лорън, жената на Ник, танцуваше с малкия Джон-Патрик; Ноа и Мери-Ан бяха като залепени един за друг, а Джейк въртеше майката на Тео отново и отново.

— Някакви новини за Джон Ръсел? Или Мънк? — попита Ник. — Ноа ми каза, че проверяват всяка следа…

— Вече приключват. Скоро ще пипнат и двамата.

— Това е доста оптимистично.

— Хей, днес е сватбата ми. Имам право да бъда оптимист.

Ник смени темата с по-приятна.

— Ноа и Джейк са спечелили турнира, така ли?

— Да. Дариха парите от наградата на футболния отбор. Всички играчи ще получат нови екипи, а Джейк се чуди как да рекламира „Лебедът“ върху маратонките.

Ник се усмихна.

— Значи сега си и треньор по футбол, освен всичко останало?

Тео не можеше да отдели поглед от красивата си булка дори колкото да погледне брат си.

— Да. Можеш ли да си представиш.

Ник се засмя.

— Ще бъде хубаво да си имаме лекар в семейството. Кажи ми — каза той и сръга брат си, за да привлече вниманието му.

— Какво?

— Как стана това?

— Как стана кое?

— Как те направиха треньор?

Тео се усмихна.

— Ами имаше едно момче…