Джули Гарууд
Убийствен чар (6)

Пета глава

Ейвъри загуби представа за времето. Трескаво се опитваше да свърши възможно най-много работа, преди да потегли за летището. Бюрото й бе напълно разчистено, когато си тръгна от работа предната вечер. Бе дошла в офиса в шест и половина тази сутрин, за да успее с всичко.

Сега беше със замъглен поглед и едва успяваше да фокусира компютърния екран. И се печеше на бавен огън. Някой, не знаеше кой е виновникът, бе стоварил двайсет и две папки на бюрото й и тя трябваше да прехвърли цялата информация в базата данни. Освен това трябваше да прочете и отговори на поне шейсет имейла и не се бе сещала да провери личната си гласова поща повече от двайсет и четири часа.

Бюрото й все още изглеждаше, сякаш край него бе минал циклон. Папките сякаш се умножаваха, но как бе възможно това?

— Не трябва ли вече да си в самолета? — попита Марго. Опитваше се да удържи купчина папки, празната си бутилка от вода и една кутия с понички.

— Имам още малко време — отвърна Ейвъри, докато пишеше отговор на един имейл.

Лу се изправи и протегна ръце.

— Марго, останаха ли още понички?

— Една. Ейвъри не изяде нейната.

— Изяж я, Лу — каза Ейвъри.

Той грабна кутията от ръцете на Марго и я отвори.

— Ти кога тръгваш?

— Скоро.

— Със самолет ли ще пътуваш?

— Разбира се, че ще пътува със самолет — намеси се Марго.

— Изчислила съм всичко до минутата. Ако тръгна точно в четири и петнайсет, ще имам време да мина през къщи, да се преоблека, да си взема багажа, да стигна до летището по магистралата, да оставя колата на паркинг за продължителен престой и да се добера до терминала навреме.

Марго извади чантата си от чекмеджето и заобиколи преградата.

— Ейвъри, успя ли да се обадиш на жената, която се грижи за госпожа Спийгъл, и да й обясниш, че трябва да крие по-добре ключовете за колата?

— Не, забравих.

— Искаш ли аз да потърся телефона й и да се обадя? Трябва да се направи нещо, за да се защити обществото от тази жена.

— Ще съм ти благодарна, ако го направиш — каза Ейвъри. — Но не вдигай скандали, Марго. Госпожа Спийгъл е много мила. Тя знае, че не трябва да шофира, но понякога се обърква.

— Ейвъри, тя за малко не те уби — въздъхна Марго. — Добре, няма да вдигам скандали.

Мел се включи в разговора.

— Всички във Вашингтон ще бъдат на магистралата по това време. Сигурно ще има задръстване. По-добре мини по „Джеферсън Дейвис“ и оттам по деветдесет и пет. Ще си спестиш поне двайсет минути.

Марго не се съгласи.

— Тя ще тръгне точно в пиковия час. По магистралата е по-бързо.

Ейвъри ги слушаше с половин ухо. Пръстите й препускаха по клавиатурата и пишеха отговор на едно запитване.

— Чувствам се ужасно, че ви оставям недовършена работа — каза тя, без да се обръща към някого конкретно.

— Не се тревожи — успокои я Лу.

— Ще си поделим работата — каза Марго. — Лу, имаш пудра захар на колана.

Тя се пресегна през главата на Ейвъри, взе една салфетка от кутията на рафта и му я подаде. После се обърна към Ейвъри.

— Смятам да ви стоваря цялата си работа, когато замина за Сан Диего следващия месец за сватбата на братовчедка ми.

— Най-добре да ти напечатам маршрута, по който да минеш за летището — обади се Мел. — Ще ти дам разпечатката, когато тръгваш.

— Стига да тръгна от офиса в четири и петнайсет.

— Ще се погрижа за това — обеща Мел. — Да си сверим ли часовниците?

— Така правят смотаняците — каза му Марго. — Виж, Брад Пит никога не би…

Телефонът иззвъня и прекъсна мисълта й. Докато тя търчеше към бюрото си, Лу довърши изказването й вместо нея.

— Приемете фактите. Ние сме смотаняци.

— И какво от това? — обади се Мел. — Ами замислете се. Бил Гейтс е смотаняк, а си живее добре.

— Може би, но ние не печелим милиони, нали? И всички в Бюрото ни смятат за смотаняци.

— Не ми се вярва — настоя Мел. — Ние сме важен екип.

Марго ги прекъсна.

— Агент Андрюс идва насам — извика тя. — Секретарката на Дъглас го чула да пита къде е кошарата.

— Сигурно идва да ти благодари, Ейвъри, че го остави да получи признанието, което ти заслужаваше — каза Лу.

— Малко е закъснял — отбеляза Марго. — Трябваше да й благодари онзи ден, след пресконференцията.

— Андрюс ще ти отнеме от времето — каза Мел. — Май ще трябва да измисля и разпечатам резервен маршрут. Можеш да решиш по кой да минеш, когато си вече в колата. Само не забравяй да си включиш радиото и да слушаш съобщенията за задръствания.

Ейвъри се опита да не се усмихва. Мел — както винаги — се вманиачваше и до най-малката подробност.

— Благодаря, Мел.

— Ще оставим Андрюс да говори… колко? Четири? Пет минути?

— Толкова е достатъчно.

— После ти ще го прекъснеш — каза Мел на Лу. — Бива те за това.

Андрюс провали графика й. Въпреки че Ейвъри никога не бе срещала лично агента, разбра що за човек е за по-малко от минута. Той се мислеше за съблазнител. Но грешеше в това си предположение. Андрюс приключи с благодарностите доста бързо, но приседна на ръба на бюрото на Ейвъри и я покани на вечеря. Погледът му не бе чак похотлив, но почти. Лу и Мел веднага се опитаха да я отърват от него.

— Ейвъри заминава на почивка — каза Мел. — Трябва да хване самолета си.

След като Андрюс не разбра намека, Лу реши да говори по-директно.

— Най-добре да си тръгвате. И без това времето не й стига и вие съвсем й обърквате графика.

В отговор Андрюс скръсти ръце и се ухили още по-широко.

Нямаше нужда човек да притежава аналитичен талант, за да разбере, че Андрюс е попаднал под въздействието на външността на Ейвъри, което не бе нещо необичайно. Повечето мъже, които се доближаха до нея, губеха временно разсъдъка си. Мел развиваше теорията, че това се дължи на големите й бебешко-сини очи. Когато тя погледнеше някой мъж и му отдадеше изцяло вниманието си, мозъкът му буквално изключваше. Лу не бе съгласен с теорията на Мел. Сините очи може и да имаха нещо общо с привличането на вниманието на мъжете, но убийственото й тяло и дългата й копринена руса коса ги превръщаха в идиоти, бръщолевещи глупости.

В момента Андрюс правеше точно това. Всъщност беше тъжно да гледа човек как този опитен професионалист потъваше в блатото толкова бързо.

Мел, който винаги защитаваше Ейвъри, се надяваше Андрюс да побърза да й направи някой комплимент. Всички го правеха, рано или късно, и след това Ейвъри веднага ги отпращаше. Мел погледна часовника си и мълчаливо предизвика Андрюс да каже на Ейвъри колко е красива. Ако не започнеше да я забива скоро, тя щеше да изпусне самолета си.

Хайде, хайде, мълчаливо му внушаваше Мел. Давай. Кажи й, че е неотразима.

— Трябва да те питам нещо — каза Андрюс.

— Да? — попита Ейвъри.

— Как може такава красива жена да е завряна в тази дупка в мазето? — Агентът почти изпя въпроса си като някой сълзлив кънтри певец. — С твоята външност…

Не успя да продължи. Бедният човечец така и не разбра какво сбърка.

Гласът на Ейвъри почти кипеше, докато тя изричаше краткия си отговор.

— Агент Андрюс, нямам никаква заслуга за това как изглеждам. А сега, ако ме извините, трябва да работя. Предполагам, вие също. Станете от бюрото ми и изчезвайте.

След като каза това, тя се завъртя на стола си и отново се зае да пише на компютъра си. На озадаченото лице на Андрюс се изписа въпросът: „Какво толкова казах?“, той се изправи и бавно тръгна към вратата, изчервен като девойче.

Мел се разсмя чак когато агентът се отдалечи достатъчно, за да не го чуе.

— Значи няма да излезеш на вечеря с Андрюс, когато се върнеш от отпуската си?

— Опитвам се да работя.

Лу протегна ръка и Мел намръщено издърпа портфейла си от задния джоб на панталона, извади един долар и го подаде на приятеля си. Двамата мъже имаха постоянен облог по отношение на комплиментите, които другите мъже правеха на Ейвъри. Тъй като Андрюс не бе казал нищо за краката й, Лу печелеше долара. Краката на Ейвъри бяха наистина невероятни и повечето мъже веднага ги забелязваха, но Андрюс очевидно не бе от тези, които се заглеждаха по краката.

— Защо това никога не ми се случва на мен? — попита Марго. — И аз съм сладка, нали?

— Да, сладка си и още как — увери я Лу.

— И аз искам някой ден да се омъжа и да имам семейство — продължи тя, сякаш Лу не бе отговорил на въпроса й. — Докато Ейвъри е заявила напълно недвусмислено безброй пъти, че никога няма да се омъжи. Не е справедливо. Аз подхождам идеално на Андрюс. Наистина. Но той дори и не ме погледна.

— Защо мислиш, че му подхождаш? — попита Лу.

— Защото е сладур — отвърна тя. — А никоя жена не би оценила един сладур по-добре от мен. Щяхме да сме чудесна двойка — добави през рамо, като се върна на компютъра си.

Мел пъхна портфейла в джоба си и се залови за работа. В четири и петнайсет той стана и извика:

— Време е да тръгваш, Ейвъри.

— Само още десет минути…

Десетте минути се превърнаха в четирийсет и пет и когато тя най-после си тръгна, минаваше пет. За щастие коляното й бе много по-добре и можеше да бяга. Въпреки това изпусна самолета си. На магистралата беше станала някаква катастрофа, заради която две платна бяха блокирани, и когато Ейвъри най-после пристигна на летището и хукна към терминала, самолетът бе излетял.

Ейвъри се понаслаждава на идеята да се върне у дома и да си легне в собственото легло. Не й се събираха по повече от четири часа сън на нощ през изминалата седмица и се чувстваше изтощена. Но не посмя да се поддаде на това желание. Кери щеше да я убие, ако закъснееше с цял ден.

„Утопия“ не бе в представите й за идеална почивка. Отиваше само за да зарадва леля си. Когато беше на някое ново място, предпочиташе да види забележителностите, да попие местния колорит. Не й харесваше идеята да стои затворена в хотела шест дни, но Ейвъри бе обещала на Кери и нямаше да се отметне от думата си.

Следващият полет през Денвър до Аспен беше пълен и се наложи Ейвъри да избере друг вариант. Накрая се озова в Гранд Джаксън, Колорадо. Трябваше да изчака до сутринта, за да вземе друг самолет до Аспен. След като взе багажа си и се настани в хотела до летището, тя се обади на мобилния телефон на Кери. На първото позвъняване се включи гласовата й поща. Ейвъри предположи, че леля й е включила телефона си да се зарежда и си е легнала — в Аспен вече бе полунощ. Остави съобщение, че ще пристигне в хотела към обед на следващия ден.

После се обади в хотела да ги уведоми, че ще пристигне със закъснение. Тъй като вече бе оставила съобщение на Кери, не поиска да я свържат със стаята на леля й.

Тази нощ Ейвъри спа непробудно. На следващата сутрин изяде леката закуска от препечена филия, сок и мляко и се обади да прослуша гласовата си поща в офиса. Имаше над двайсет съобщения, но за щастие никое от тях не бе спешно. Тя си водеше бележки, докато слушаше, после ги изтриваше едно по едно. Съобщението на Кери я накара да се усмихне. Леля й звучеше толкова развълнувана, че ще отседне в планинската вила, в която евентуално е бил гост Том Круз. Колко типично за Кери да се превъзнася до небето заради такава глупост. Ейвъри изтри съобщението и продължи да прослушва съобщенията, докато не чу и изтри и последното.

В осем и петнайсет вече напускаше хотела. Докато на рецепцията й разпечатваха фактурата, Ейвъри се загледа в една карта на Колорадо. Аспен не бе никак далече от Гранд Джаксън, само на два и половина часа път с кола. После чу една възрастна двойка да си говори за прекрасния пейзаж наоколо и без да се замисли повторно, реши да пътува с кола до „Утопия“. Взе автобуса до летището, нае кола и потегли.

Беше облечена в обичайните дрехи, с които ходеше през уикендите, протрити дънки, бяла тениска и стари маратонки. Кери нямаше да одобри вида й, но Ейвъри държеше повече на удобството, отколкото на модата.

Когато се озова на магистралата, която на изток водеше до Аспен, се почувства наистина във ваканция. Беше красиво, свежо лятно утро. Слънцето грееше, небето бе невероятно синьо и изглеждаше почти изкуствено. Отвори прозореца и си пое дълбоко дъх. Беше чудесно. Въздухът бе толкова чист и лек, сякаш дишаше направо кислород. Бе толкова приятно след смога в големия претъпкан град.

Спря на един „Макдоналдс“ да си купи бутилка вода и диетична кола. Плати за поръчката си и седна на една маса да огледа картата. Може да имаше някой по-интересен страничен път, по който да се стига до хотела, или някоя историческа забележителност. Знаеше, че щом се настани в хотела, Кери няма да й позволи да мръдне оттам, а все пак искаше да види нещо от Колорадо. Докато пътуваше, се убеди в красотата наоколо, но имаше чувството, че зърва само частица от това, което този щат можеше да предложи. Освен това Кери винаги се дразнеше, когато Ейвъри закъснява, така че какво значение щеше да има, ако пристигне час или два по-късно от предвиденото?

Тя разпъна картата на масата пред себе си и първо се опита да открие мястото, където Кери й беше казала, че ще прекара нощта. Как се казваше? Земята на езерата? Не, не беше така.

— Да не си се загубила, скъпа?

Дълбокият баритон я стресна. И подразни. Изобщо не бе в настроение някой да се опитва да я сваля. Потисна въздишката си, намръщи се и вдигна глава, готова да каже на натрапника да се разкара, но видя господина, който стоеше пред нея, и се усмихна. Беше поне на осемдесет. Безупречно облечен с изгладена дънкова риза с тюркоазена каубойска брошка на врата и дънки, напъхани в кафяви каубойски ботуши с орнаменти по края. В едната си ръка държеше кафява широкопола шапка, а в другата — чаша димящо кафе. Лицето му бе много характерно, от искрящите златисто кафяви очи и силен тен до идеално подстригания и оформен мустак. И той, и косата му бяха чисто бели.

— Моля?

— Попитах дали си се загубила — повтори той. — Видях, че гледаш картата, и реших, че може да успея да ти помогна да стигнеш докъдето искаш да отидеш, тъй като познавам всяко кътче в Колорадо. Този септември ще станат осемдесет и четири години, откакто живея тук.

— Просто оглеждах какви забележителности има наоколо — каза Ейвъри. — Всъщност можете да ми помогнете. Заповядайте, седнете при мен.

— С удоволствие — каза той.

Сложи кафето си на масата и седна срещу Ейвъри, като внимателно постави шапката на стола до себе си. Мога да остана само няколко минути. Внучката ми ще мине да ме вземе. Тя има чудесен магазин за уестърн сувенири и аз й помагам с клиентите два дни в седмицата. Затова съм издокаран така — обясни той. — Е, накъде си се отправила?

— Аспен.

— Значи няма как да се загубиш. Навсякъде има табели и знаци. Аспен не е далече.

— Да, знам. Но се опитвах да открия някаква местност наречена Земя на езерата или Земя около езерата. Чувал ли сте за това място?

— Ако говориш за Земя между езерата, да, със сигурност съм чувал. Впрочем казвам се Уолт Джентри.

— Ейвъри Дилейни — каза тя и протегна ръка да се здрависат.

— Приятно ми е. — Той премести кафето си, за да не го събори, опря ръце на масата и каза: — Няма да откриеш това място на картата, така че спри да се взираш. Повечето хора извън Колорадо дори не са чували за него. Знаеш ли, идват хора от Калифорния или Вашингтон, купуват няколко декара земя, после си строят големи къщи и решават, че трябва да нарекат мястото по някакъв специален начин, например „Пондероса“ или нещо такова. Значи някой си Парнел, Денис Парнел, купи сто и шейсет декара първокласна земя високо в планината над Аспен преди известно време. Не би трябвало да може да я купи, но го направи — добави той и сви рамене. — После, преди около шест години, реши да построи там къщата на мечтите си. Отне му повече от две години и половина да я завърши и направо побърка природозащитниците, защото съсипа онази красива девствена природа. Представи си огромните камиони, които постоянно сновяха нагоре-надолу, дърветата, които отсякоха, за да се прокара път. Това, което той направи, бе срам и позор, но му се размина, защото играеха големи пари и той получи всички необходими му разрешения. Не мисля, че това би могло да стане сега — добави той. — През последните две години прокарахме по-строги закони за защита на природата. Както и да е — продължи, — когато къщата на Парнел бе завършена, той я огради отвсякъде с висока ограда. Чух, че къщата му излязла осем милиона, но това бе преди няколко години, сигурен съм, че цената се е удвоила, ако не и повече. Според слуховете Парнел я платил в брой и притежава и къщата, и земята напълно, без никакви ипотеки.

Не повярвах на тези клюки, но хората наоколо повярваха, пък и, разбира се, им харесваше да обсъждат откъде може той да има толкова много пари.

Ейвъри също бе заинтригувана от историята.

— И откъде?

— Разправяха, че били от наркотици, но се оказа, че Парнел притежавал малка компания в Силиконовата долина. Един от неговите инженери проектирал нов компютърен чип, който направил революция в бизнеса. Не разбирам нищо от тези работи — призна си той. — Но тъй като инженерът работел за Парнел, той получил патента. Спечелил цяло състояние, продал компанията, докато била на върха, и се преместил тук.

— Но той вече не е собственик на това място, нали? — попита Ейвъри, която реши, че Парнел трябва да го е продал на собственика на „Утопия“, за да го използват като вила за важните си гости.

— И е, и не е — отвърна Уолт. — Точно тук историята стига до неприятния обрат. Парнел се ожени в църквата, която се намира на около километър и половина оттук. Сватбата беше голямо събитие, струваше цяло състояние. Прием за петстотин гости. Чух, че планирали голямото парти цяла година. Дори поръчали да им доставят цветя от Европа. Явно тези в Америка не били достатъчно хубави за тях. Както и да е, планирането на сватбата продължи по-дълго от брака. Парнел беше женен само осемнайсет месеца, когато подаде молба за развод.

Възрастният мъж спря, за да поклати глава. После се отплесна по друга тема.

— Никак не разбирам модерния свят. Ние с жена ми, Она Мей, сме женени от четирийсет и седем години и естествено имало е моменти, когато ми се е искало да я напусна и никога да не се върна. Сигурно и тя се е чувствала така от време на време, но останахме заедно, защото сме се врекли един на друг и държим на брачната клетва. А сега чета из вестниците за някакви пробни бракове. Чувала ли си за тях?

Тя се усмихна.

— Чувала съм термина.

— Не ги разбирам — каза той. — Защо просто не живеят заедно, без да правят сватба и да изричат сватбената клетва. Май и Парнел е мислел, че това е пробен брак, щом реши да се развежда толкова бързо. Беше от най-неприятните разводи, с изваждане на много кирливи ризи, което естествено стигна и до вестниците. Хората много си падат по такива скандали. Разводът започна преди повече от година и още го влачат. Всички очакват да научат на кого ще присъдят къщата. Бъдещата бивша съпруга се кълне, че той й я бил обещал, и според нея къщата трябвало да си остане за нея. Сега съдията трябва да реши кой ще я получи. Памела Парнел твърди, че ще умре, но няма да му позволи да вземе къщата, а Денис казва, че няма нищо против това да стане. И двамата се държат като малки деца, ако питаш мен. Точно миналата седмица Парнел даде едно интервю и в него каза, че каквото и решение да вземе съдията, той няма никога да позволи бившата му жена да получи къщата. Чудна двойка са, няма що — добави той. — Но и хората около Аспен не са по-стока. Знаеш ли, че правят залози?

— За това кой ще спечели къщата ли?

— Точно така. Засега вероятността е деветдесет към десет в полза на Памела Парнел. Смятат, че ще я присъдят на нея заради съмнителния начин, по който Денис е получил онези разрешителни. Има слухове, че той ще бъде подведен под отговорност. А съдията, който трябва да реши на кого от двамата да присъди къщата, е сред най-активните природозащитници в района. Явно времето ще покаже кой е прав.

Той се наведе напред, почука по картата с пръст и каза:

— Ето тук. Тук е Земята между езерата. Нарича се така, защото е между две големи бистри езера. Имаш ли химикалка в себе си? Ще ти отбележа мястото на картата.

Ейвъри потърси в раницата си, намери една химикалка и я подаде на Уолт. Пръстите му бяха изкривени от артрита. Той едва държеше химикалката, докато отбелязваше с кръгче мястото.

— На два часа път с кола е оттук. Там, в планината, има и други красиви къщи, но не можеш да се доближиш до никоя от тях, защото всички пътища са частни и затворени.

— Мислех, че леля ми е отседнала в някаква вила, наречена Земята между езерата, но явно съм разбрала погрешно. Може да не съм я чула правилно. Линията доста пращеше.

— Дали не е казала Езерата близнаци? — попита той. — Ето, Земята между езерата е на север, но Езерата близнаци са на юг оттук и са отбелязани на картата.

Той й посочи мястото. Ейвъри кимна, после сгъна картата и я прибра в раницата си. Отново се ръкува с Уолт, като се изправи.

— Благодаря за помощта.

— За мен беше удоволствие — отвърна той. — Не забравяй да си сложиш предпазния колан, скъпа. Наоколо има разни луди шофьори, карат по тези виещи се пътища с над сто километра в час. Търсят си смъртта. Не им позволявай и теб да убият.

Тя се настани в колата и отново потегли. Чувството за вина я отказа от идеята да се отклони от главния път, за да разгледа забележителностите. Освен това бе попила малко от местния колорит от разговора с Уолт. Бе любезен старец и тя го бе изслушала с огромно удоволствие.

Може би щеше да успее да убеди Кери да се разходят из планината. Тази мисъл бе толкова абсурдна, че я разсмя. Ейвъри беше чувала, че леля й била спортна натура в гимназията. Играела волейбол, баскетбол и всеки друг спорт, за който имало условия. Спомни си, че като малка си играеше с наградите на Кери от турнири по тенис. Дали леля й още ги пазеше, или ги беше изхвърлила? Е, нямаше значение. Сега Кери определено не си падаше по заниманията на открито. Мразеше спортуването.

Представата на Кери за престоя й в „Утопия“ бе за нея да се грижат, не да я тормозят, за да влезе във форма. Ейвъри въздъхна шумно. Много се надяваше Кери да не я кара да се занимава с разните женски глупости, като кални бани и компреси с водорасли. Не че имаше нещо против всичко това, но нямаше чак толкова много време за забавления и предпочиташе да се поизкаля, катерейки се по планински пътеки.

Ейвъри премина с колата през Аспен и продължи. Един час по-късно бе сигурна, че се е загубила. Тъкмо се канеше да отбие от пътя и да огледа отново картата, когато забеляза табелата на „Утопия“. Пътят рязко завиваше, после се изкачваше и стесняваше в чакълена алея. След това стигна до железните порти. Ейвъри спря, за да каже името си на дежурния пазач.

— Името ви не е в списъка с пристигащите днес.

— Имам резервация — настоя тя. — Не може името ми да го няма.

Той се приближи до колата и се усмихна.

— Сигурен съм, че е някакво недоразумение. Може да го изясните на рецепцията.

— Благодаря — извика тя и продължи напред.

Ако пазачът бе типичен представител на персонала, в хотела определено се държаха много учтиво. Ейвъри погледна в огледалото за обратно виждане и го видя да стои на средата на пътя и да гледа след нея.

Посребрената му коса й напомни за чичо й Тони. О, боже, беше забравила да му се обади предната вечер. Щеше да го направи веднага щом се настанеше в стаята си. Тони бе такава паника. Ейвъри знаеше, че двамата с Кери имат проблеми, но се надяваше да успеят да ги разрешат. Вероятно Кери бе причината нещата помежду им да не вървят добре. Въпреки че Ейвъри обичаше леля си от цялото си сърце, не бе сляпа за нейните недостатъци. Понякога бе много досадна. Това, че се омъжи за Тони, бе най-доброто нещо, което бе направила, и може би, докато си почиваше в хотела, щеше да намери време да осмисли приоритетите си. Винаги бе възприемала Тони за даденост, а никой брак не би оцелял по този начин. За щастие чичо й имаше търпението на светец. Беше издържал много по-дълго от всеки друг мъж на негово място.

Направи още един остър завой. За бога, къде беше хотелът? Откакто мина през портала, бе изкачила половината планина и отвсякъде бе заобиколена от дива природа. И точно когато бе сигурна, че без да забележи, е поела по някой обслужващ път, „Утопия“ се появи пред погледа й.

Беше наречен много подходящо.

— Боже мой! — прошепна Ейвъри. Мястото бе величествено и сякаш излъчваше спокойствие. Жълто-кафявите сгради се гушеха в пищната зеленина. Самият хотел изглеждаше като част от планинския склон. Малки бунгала бяха осели хълма и от тях се виеха каменни пътеки, които се губеха между боровете. Навсякъде имаше диви цветя. Чуваше се шум от течаща вода. Ейвъри се обърна и видя стъпаловиден фонтан, вграден в един по-нисък хълм. Бълбукащата вода се спускаше и обливаше с пръски златна сфера, издигната над кръгъл басейн.

Един служебен камион изскочи пред колата на Ейвъри откъм някакъв сервизен път. Рязко натисна спирачката и изчака неколцина работници бързо да разтоварят няколко варела, а тя се дивеше на красотата и спокойствието на това място. Млади мъж и жена, очевидно влюбени, привлякоха вниманието й. Държаха се за ръце, докато вървяха по пътеката край фонтана. По едно време спряха, обърнаха се един към друг и се целунаха страстно.

Ейвъри усети бодване от завист и се насили да отмести поглед. Но не се сдържа и отново погледна към двойката и забеляза как двамата не можеха да откъснат очи един от друг. Реши, че сигурно са младоженци.

Камионът потегли и освободи пътя и тя с въздишка потегли по стръмния наклон. На върха имаше кръгла алея за коли. Огромни глинени саксии, преливащи от бръшлян и розови и жълти цветя, стояха като стражи пред мраморните стъпала, които водеха към входа.

Хората влизаха и излизаха, всички вървяха бавно и спокойно. Като влюбената двойка на хълма, и другите гости бяха облечени с еднакви тъмносини спортни дрехи. На гърдите, точно над джобчето, имаше малко лого — кръгче с името на хотела, избродирано в златисто.

Ейвъри паркира колата и един портиер се втурна към нея. Той й отвори вратата, подаде й ръка, за да й помогне да слезе, и каза:

— Добре дошли в „Утопия“.