Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Бюканън-Ренард (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Killjoy, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 163 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Xesiona (2009)
Сканиране
Lindsey (02.10.2009)

Издание:

Джули Гаруд. Убийствен чар

Редактор: Петя Димитрова

Коректор: Мария Владова

Оформление на корицата: Борис Стоилов

ИК „Хермес“

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация

Петнадесета глава

Кристъл каза на Кени, че ще спечели голяма награда, ако отиде с колата до града, за да се обади на номера, даден им от Ейвъри. Кени не й повярва и не искаше да го направи. Ейвъри отдаде неохотата му на факта, че отново му потече кръв от носа.

За разлика от Ейвъри Джон-Пол изобщо не им се моли, защото вече бе разбрал как работят миниатюрните им мозъци. Беше му писнало от двамата идиоти. Той блъсна Кени до стената и спокойно му каза, че ще го открие и ще го одере жив, ако не направи това, което Ейвъри иска. Просто и ясно. Онзи му повярва, жена му също. Погледът в очите на Джон-Пол им подсказа, че той не си пада по напразните заплахи.

Кристъл отскочи назад, когато Джон-Пол мина край нея. Тя събори телефона от тезгяха, но бързо го вдигна. Инстинктивно допря слушалката до ухото си, за да се увери, че линията е свободна, после затвори и каза на Кени:

— Телефонът не работи.

— Да не би да няма сигнал? — попита задъхано Кени, който още се опитваше да нормализира дишането си.

— Нали току-що ти казах.

— Тя го е направила — реши Кени и изгледа ядосано Ейвъри. — Сигурно го е счупила, след като свърши разговора с онази жена. Нали я видя как затръшна слушалката, Кристъл? Ще трябва да платиш за поправката — заяви той на Ейвъри.

Тя вдигна слушалката да провери дали Кристъл казва истината. Нямаше никакъв сигнал. Бързо действат, помисли си тя. Явно са били готови.

Джон-Пол стоеше до вратата и се опитваше да привлече вниманието й.

— Ейвъри…

— Само минута. — Тя отиде до младежите, които бяха проснати на пода. Двама се бяха свили като котараци и спяха, но Марк още седеше с отворени очи и следеше всяко нейно движение, а тъпата му усмивка все още стоеше залепена на лицето му.

— Кой е шофьорът?

— А?

Тя ритна леко крака му.

— Кой кара колата?

— Аз.

— Дай ми ключовете. Усмивката му не помръдна.

— Не съм длъжен — каза той заваляно, но бръкна в джоба си и извади ключовете. Поклати ги пред лицето си. После се изкикоти.

Тя грабна ключовете от ръката му и ги хвърли на тезгяха.

— Кристъл, ти отговаряш тези момчета да не се качат в колата. Разбра ли?

— Няма да се правя на бавачка. Да не искаш да стоя тук и да ги гледам?

— Накарай ги да спят отвън, но не им давай ключовете. — Тя се обърна и тръгна, но Джон-Пол вдигна ръка да я спре.

— Още клиенти — продума той. Погледна през прозореца, където две възрастни жени, облечени с планинарски дрехи, слязоха от един форд. Той бутна ръката на Ейвъри от дръжката на вратата. — Ти няма да идваш с мен.

— О, ще дойда и още как! — настоя тя.

— Чуй ме — заповяда той. — Върни се в града с тези жени и отиди в полицията. За всеки случай задръж пистолета.

— Докато ти отидеш до Кауърдс Кросинг?

— Да. Ако стигна там бързо, може да намеря добро място, където да му устроя засада.

Тя поклати глава.

— Ако го убиеш, няма да можем да намерим Кери и останалите.

— Жената знае къде са.

— Тя ще изчезне и ти го знаеш. Твърде рисковано е. Освен това, ако Мънк или жената разберат, че не съм с теб…

— Няма да разберат.

— Трябва да ме вземеш със себе си.

— Не. Прекалено опасно е за теб и ще ме забавиш.

— Тогава ще вървя след теб. Кени обясни и на двама ни как се стига до мястото. Мога да го намеря и сама. Ще взема колата на младежите. Съвсем просто е, Джон-Пол. — Тя го сръга в ребрата. — Нуждаеш се от мен, за да го пипнеш. Сега се дръпни от пътя ми.

Той не искаше да губи повече време в спорове. Реши, че ще трябва да намери подходящо място по пътя, където да я остави да чака. Някъде, където щеше да бъде в безопасност. Да, точно така.

Той отвори вратата.

— Стой наблизо — прошепна той и направи път на посивелите жени да влязат в магазина.

Дамите минаха право покрай младежите, сякаш не ги забелязаха, и се отправиха към тоалетната.

Ейвъри се обърна отново към Кристъл, която на този етап бе по-сговорчива от двамата.

— За колко време ще стигнем до Кауърдс Кросинг?

— Няма да успеете преди залез слънце — отвърна Кристъл. — С този дъжд, който се изсипа последните дни, малките пътища ще бъдат съвсем размити.

Джон-Пол тъкмо отваряше вратата, когато Кени извика:

— Хей, чакай малко. Няма да ми вземеш пистолета, чу ли? Трябва ми нещо, с което да се защитавам, тук сме съвсем сами с госпожата.

— Остави го, Кени — каза Кристъл. — Джордж и без туй няма разрешително за него.

Лицето на Кени почервеня.

— Защо си отваряш голямата уста и приказваш каквото не трябва?

— Тя щеше да поиска да го види — защити се Кристъл. — Винаги го искат.

— Кои те?

— ФБР — съобщи натъртено тя.

— Какво? — изпищя Кени. — Момичето е от ФБР? — Очите му почти изскочиха от изненада.

Марк изстена.

— Уф, сега ни пипнаха.

Без да обръща внимание на пияния, Джон-Пол затвори вратата, преди Ейвъри да излезе, и попита тихо:

— Ти си агент от ФБР?

Охо. Един бърз поглед към изражението му, и тя се присви мислено. Изглеждаше толкова засегнат и тя прецени, че сега не е подходящ момент да му обяснява. Може би по-късно, помисли си, когато е заспал.

— Отговори ми — настоя той. — От ФБР ли си?

Нямаше да се помръдне, докато не получеше отговор.

Тя преглътна и прошепна.

— В известен смисъл.

После Кристъл, за която вече и Ейвъри смяташе, че има твърде голяма уста, се обади:

— Тя ми каза, че картата й е в колата, но ще ми я покаже, ако искам.

— Тръгвам — заяви Ейвъри. С цялата си сила избута Джон-Пол настрана, за да стигне до вратата.

Но той не помръдна нито сантиметър.

— Ще говорим за това по-късно.

Тя го изчака да се дръпне и бързо мина край него. Детинско желание последната дума да е нейната я накара да измърмори:

— Не, няма.

Джипът излезе от паркинга и пое по черния път. Джон-Пол веднага настъпи газта и камъчета и буци пръст започнаха да хвърчат изпод гумите. Караше към реката и се държеше като побъркан.

— Намали.

Той отпусна малко педала, а Ейвъри повтори упътването, което бяха получили.

— Трябваше да питам Кристъл колко километра са приблизително дотам.

— Ще се катерим пеша — каза той.

— Няма да изостана от теб, колкото и бързо да се движиш.

— Ще видим. Кажи ми какво каза жената по телефона?

Тя повтори разговора и добави:

— Исках да говоря с Кери, но тя каза, че е невъзможно.

Той поклати глава.

— И ти още вярваш, че леля ти е жива?

— Да, вярвам го. Мисля, че жената не бърза да премахне Кери… поне още известно време. — Нямаше смислено обяснение защо се чувстваше по този начин. Може би това бе просто отчаяна надежда. — Знаеш ли какво не разбирам?

— Какво?

— Защо си създават толкова много трудности, за да ме убият? Защо го правят толкова сложно? Имаха предостатъчно възможности да ме изненадат от засада, докато бях в хотела, преди ти да се появиш. Щеше да е много по-лесно. — Тя се плесна с длан по челото. — Разбира се. Не са знаели, че ще отида до „Утопия“ с кола. Изпуснах полета си и те е трябвало да импровизират. После ти усложни положението още повече. Висеше в хотела и задаваше въпроси. Сега всичко се връзва.

Тя поклати глава. Явно бе уморена. Отне й толкова време да се сети. Затвори очи за момент и отново се замисли за телефонния разговор.

— Жената… тя се забавлява от това.

— Моля?

— Усетих го в гласа й. Беше въодушевена, дори когато ме ругаеше и ме наричаше тъпачка. Не желае това да свърши твърде бързо. Иска да го удължи. — Обмисли ситуацията още минута и добави: — Харесва й да дава заповеди: стига ние да играем по правилата на играта й — или на търсенето на съкровището, както тя го нарича, — може да я удължава дори още повече.

Той караше толкова бързо, колкото му позволяваше пътят, а тя го насочваше. Ейвъри прехвърляше отново и отново разговора в главата си, анализирайки малкото информация, с която разполагаше. Беше толкова потискащо.

Джон-Пол я прекъсна.

— Добре, Ейвъри. Сега е по-късно.

— Моля?

— Сега е моментът да говорим за това. Защо, по дяволите, не ми каза, че си федерален агент?

— Защото ти открито демонстрира, че никак не харесваш Бюрото.

— Така ли? И кога?

— Когато бяхме в кабинета на управителя в „Утопия“, ти се обади на приятеля си Ноа. Чух те да му казваш да извика подкрепление.

— И?

— И после ми каза, че те ще оплескат разследването. Когато те попитах защо, ти се настрои съвсем враждебно. Освен това… — Тя усети, че се изчервява. — Аз всъщност не съм агент, поне засега.

Той намали скоростта.

— Така ли? Тогава защо разправяш на хората, че си? — Той поклати глава и каза: — Кой човек със здрав разум ще се представя за агент от ФБР?

Ейвъри мразеше да се оправдава. Боже, бе такъв особняк и инат.

— Обикновено не лъжа хората, че съм агент. Казах го само на Кристъл, за да я накарам да ми сътрудничи. За разлика от теб — добави тя — не използвам заплахи и груба сила, за да постигам целите си.

Джон-Пол не обърна внимание на критиката по отношение на неговата тактика. Защо да прави излишни усилия? Грубата сила винаги вършеше работа.

— Правя това, в което съм добър. Това е моето мото.

— Внимавай — извика тя, когато той зави и едва не блъсна един елен. Джон-Пол натисна рязко спирачката, сви настрани от пътя и успя да избегне животното. Колата подскачаше и се тресеше, но се държеше на гумите си.

Беше прекалено опасно да се опитват да поддържат висока скорост. Той намали и каза:

— Кристъл е права. Няма да стигнем преди залез слънце.

— Мисли позитивно.

— Защо? — В гласа му прозвуча искрено недоумение.

— Може скоро да попаднем на свестен път.

Завиха в следващия остър завой. Встрани, малко по-долу от тях, имаше път, който изглеждаше по-често използван. Джон-Пол реши да стигне до него.

— Дръж се — предупреди той, като пое надолу по хълма. Склонът бе стръмен и трябваше постоянно да заобикаля стърчащите остри скали.

Ейвъри се вкопчи в седалката си, докато подскачаха надолу.

— Значи излъга, че имаш значка от ФБР, така ли?

— Имам служебна карта в раницата.

— Но не си агент?

— Не.

— Тогава с какво, по дяволите, се занимаваш, та имаш служебна карта?

— Наистина работя за Бюрото. Но не съм агент.

— Хубаво.

— Защо? Защото мразиш Бюрото ли?

— Не, защото ти не си достатъчно добра, за да те направят агент.

— Откъде знаеш в какво съм добра? — сопна се тя. Боже, колко бе досаден. Всеки път, когато отвореше устата си, казваше нещо, което я засягаше. Никой мъж не бе успявал да влезе под кожата й така, както Джон-Пол.

— Нямаш нужните инстинкти — каза той. — И преди да избухнеш да ме убеждаваш, отговори ми на един въпрос, но бъди честна.

Тя скръсти ръце и му се намръщи.

— Какво?

— Очакваше ли, че Кени има зареден пистолет под тезгяха? Дори за частица от секундата хрумна ли ти за тази възможност?

— Не.

— Ето, виждаш ли?

— Аз не съм обучавана за агент. Не съм завършила академията.

— Това не е извинение. Или го имаш, или не. Владееш някои добри движения — призна той. — Начинът, по който срита онова хлапе, бе впечатляващ. Но въпреки това от теб няма да излезе добър агент.

Тя отказа да коментира оценките му.

— Какво точно работиш в Бюрото?

Джон-Пол забеляза, че тя отново се изчервява. Или се смущаваше, или му бе толкова ядосана, че лицето й почервеняваше. Красива беше, нямаше спор. По дяволите, откъде му хрумна пък това? Не му беше работата да мисли такива неща, особено сега, като знаеше, че тя представлява всичко, което той ненавиждаше.

— Въвеждам данни в един компютър — отговори тя. Чу се как се опитва да се оправдава и бързо добави: — Няма нищо лошо в това да пишеш на компютър.

— Не съм казал, че има.

— Част съм от много важен екип.

— Аха.

— Какво?

— Вързала си се, нали? Че трябва да си отборен играч. Сигурно си и с либерални възгледи, по дяволите.

— В интерес на истината — да. И със сигурност не се срамувам, че пиша на компютър… това е почтена работа в крайна сметка.

— Добре.

— Стига си се държал така снизходително. Не са ме наели да пиша на компютър, но правя почти само това, по цял ден. Прехвърлям информацията в базата данни. Сега може ли да сменим темата?

— Да, добре.

Изглеждаше разсеян.

— За какво си мислиш? — попита тя.

— Този път е хубав. Може би ще успеем да наближим Кауърдс Кросинг, преди да се стъмни. Ще се изкачим пеша няколко километра, ще намерим място, където да те скрием, и после аз ще…

Тя не му позволи да продължи.

— Няма да стане. Слушай какво ще ти кажа. Остави ме тук, намери си друг хубав път и с малко повече късмет може да стигнеш до Аспен, преди да се стъмни.

— И защо ми е да се връщам в Аспен?

— Мислех си…

— Охо!

Тя не обърна внимание на обидата.

— Мисля, че трябва да се измъкнеш от тази каша, докато още можеш, и да съобщиш на ФБР къде се намирам.

Той примигна.

— Шегуваш се. Нали?

Тя започна да кърши ръце.

— Не, говоря сериозно. Какво могат да направят, ако ти си тръгнеш? Нищо — отговори сама на собствения си въпрос. — Честно, не е нужно да се замесваш. Ти сам го каза. Те търсят мен, не теб. Освен това се обади на Ноа, а той е от ФБР. Сигурна съм, че той е предупредил местния клон на Бюрото и вероятно те вече действат. Когато стигнеш до телефон, му се обади още веднъж и му кажи точно накъде съм се отправила.

— Имам възможност да пипна Мънк и ти си мислиш, че ще… — Беше толкова ядосан, че говореше бързо и едва се разбираше какво казва. Поклати глава. — Нека си изясним това веднъж завинаги. Наистина ли вярваш, че ще те оставя насред дивата гора и ще си тръгна?

— Нали такъв беше и твоят план?

— Не, по дяволите — възрази той. — Щях да намеря някое безопасно място, където да се скриеш, докато се върна, някъде, където Мънк няма да те намери.

— С други думи, ще ме изоставиш насред дивата гора и ще изчезнеш. — Тя не му даде възможност да обмисли чутото. — Няма да ме оставяш никъде, освен ако не решиш да се връщаш в Аспен.

— Ти си побъркана, знаеш ли? Направо си побъркана.

— Това да ли означава?

Той не отвърна на сарказма й.

Тя махна косата от лицето си и постави ръце на главата си.

— Иска ми се да слезем от тази кола. Трябва ми някое тихо място, където да помисля.

— Не можеш ли да мислиш в колата?

Знаеше, че той няма да я разбере. Когато бе на бюрото си в службата, се чувстваше по същия начин, както когато се занимаваше с йога. Беше усъвършенствала техниката да освобождава съзнанието си и после бавно да въвежда фактите един по един, докато пръстите й препускаха по клавиатурата. Не, той не можеше да я разбере, а и тя не можеше да обясни.

— Е, кой прилича на теб?

— Моля?

— В магазина. Кристъл каза, че жената приличала на теб. Така че трябва да попитам, случайно да нямаш някоя побъркана роднина, която се опитва да те убие?

— Не. Нямам други роднини освен леля Кери и чичо Тони.

— Родителите ти мъртви ли са?

Тя се обърна на седалката и се взря в профила му, докато отговаряше.

— Не знам кой е баща ми. Не мисля, че и жената, която ме е родила, е знаела.

Тя се вгледа внимателно дали го е шокирала, но изражението му не се промени.

— Тя умря в автомобилна катастрофа преди години. Няма никой друг.

— Кристъл каза…

— Чух какво каза, Джон-Пол. Знаеш ли колко жени отговарят на описанието, което тя направи?

Той я погледна и попита:

— Значи е истинска?

— Моля?

— Косата ти. Истинска ли е?

Тя примигна.

— Питаш ме дали нося перука ли?

— Не, питам за цвета. Истинска блондинка ли си или не?

— Какво те интересува цветът на косата ми?

— Не ме интересува. — Сега и той бе раздразнен. — Но жената е приличала на теб, така че се запитах…

— Не, не боядисвам косата си.

Той се изненада и не скри реакцията си.

— Така ли? Ами очите ти?

— Какво за тях?

— С цветни лещи ли си?

Тя поклати глава.

— Не.

— Без майтап?

— Нарочно ли се държиш като задник?

— Виж, просто се опитвам да навържа фактите. Кени каза, че жената била красива. Убийствено красива.

— И?

Той сви рамене.

— Ти поглеждала ли си се в огледало напоследък? Трябва да знаеш…

— Какво да знам? — попита тя, когато той млъкна насред изречението.

Той се намръщи.

— По дяволите, жено. Ти си красива, мамка му.

Това бе най-враждебният, груб комплимент, който бе получавала, и колкото и да бе странно, той не я разстрои. За пръв път не изпита нужда да се впусне в любимата си лекция за това, че външността не е важна.

Вместо това се насили да мисли за проблема, който ги занимаваше.

— Данните не са достатъчни, за да се формира заключение.

— Боже, говориш като компютър. Много неща не се връзват.

Тя се съгласи с кимване. Стомахът я болеше. Имаше чувството, че в слънчевия й сплит е заседнал горящ въглен. Взе раницата си, намери обезболяващи хапчета, бутилка вода и две шоколадови десертчета. Отвори бутилката, лапна хапчетата и отпи, за да ги глътне. После по- даде водата на Джон-Пол и отвори едното десертче за него.

— Благодаря — каза той, след като отпи продължително. Отхапа от десерта и го прокара с нова глътка вода. — Има вкус на картон.

— Да ти е сладко.

Усмивката му трая около секунда, но тя все пак я видя и реагира. Изненада се. Преди един час не можеше да понася този мъж, но сега не го смяташе за толкова ужасен. Имаше красив профил… и бе невероятно секси. Защо да се преструва, че не го забелязва. Въпреки това нямаше намерение да прави нещо по въпроса.

Пък и я защитаваше. Начинът, по който се бе опитал да я предупреди, когато тя хукна към офиса зад магазина. Той бе прозвучал… загрижен. Загрижен за безопасността й. Хубаво, помисли си тя. Не беше чак толкова студенокръвен в края на краищата.

— Ще завали — отбеляза той.

— Дъждът ще ни забави.

— Все едно — ще завали. Слънцето ще залезе скоро. Ще оставя часовника на около километър и половина оттук. После ще продължим, докъдето можем.

Той спря колата и взе часовника.

— Какво направи с пистолета, който взехме?

— В торбата на пода е.

— Извади го и го дръж в скута си. Тренирала ли си на стрелбище?

— Не.

Той въздъхна недоволно.

— Не сваляй предпазителя. — Той й подаде пистолета. — Няма да се бавя.

Изчезна, преди да успее да му каже да внимава. Заваля ситен дъждец и замъгли предното стъкло. Стори й се, че мина цял час, преди той да се върне, тичайки по склона срещу колата. Когато отвори вратата, студен въздух нахлу отвън.

Веднага щом той запали двигателя, Ейвъри включи отоплението.

— Къде остави часовника?

— Закачих го на едно дърво до някакъв кръстопът на запад оттук. Ако той ни следи, дано си помисли, че сме тръгнали по другия път.

Той продължи да кара, благославяйки Бог, че е с кола с висока проходимост. Движеше се на зигзаг по склона, като бавно се виеше покрай дърветата. Когато гората стана прекалено гъста, за да продължат с колата, той я скри под гъстите клони на няколко бора, като я обърна и паркира така, че да не се вижда от пътя под тях.

Нощта се спускаше бързо и връзваше ръцете им. Ситният дъждец се беше засилил. Отекна гръмотевица. Ейвъри потрепери.

— Имаш оръжие за всеки случай, вода и храна.

— Какво искаш да кажеш с това, че имам вода и храна. Да не мислиш да ме оставиш тук?

Той посегна към вратата.