Сергей Есенин
Кобилешки кораби

1

Щом вълкът подивее съвсем,

ще завие към облаците продрани.

Кобилите тръгват с разпран корем,

като черни платна са враните.

 

Няма в снежната кашлица-смрад

да забие нокти лазура,

златохвойния листопад

под виеличен вопъл се щура.

 

Вие чухте ли? Чухте ли звънък звук?

Слиза утрото в коларските пътища.

С изпосечени длани сте тук,

но гребете към далечното бъдеще.

 

Плувайте в синята вис

с огласени от грак небосклони!

Скоро бяло дърво ще отрони

на главата ми жълтия лист.

2

Мен ли викаш, поле, в утринта?

Или сънища виждам щастливи —

като конница тича ръжта,

изпреварила къщи и ниви.

 

Не ръжта, а вихрушка подскоква,

блъска портите без надежда.

Даже слънцето, смръзната локва,

като пикоч на кон ми изглежда.

 

Кой е тук? Или ти, моя Рус?

Кой с черпака снега ти отмята?

Надалеч в простора ти пуст

гладни псета ръфат зората.

 

Не мечтаят за оня свят те —

тук, при хората, в топлото, в задуха.

Даде бог на вълчица дете,

а човеците го изядоха.

3

О, кого да възпея от скръб

под зора като трупна проказа?

Вижте, гледайте — женския пъп

като трето око се показа.

 

Ей го — цъкли се — като луна,

да открие по-месести кости.

Станах смешен, че с вещина

съм възпявал очаквани гости.

 

И къде са светци и апостоли,

взрени в бозки от светлина?

Щом се жениш, поете, просто

избери си овца за жена.

 

Причестявай се с вълна и плесен,

но словесния восък пази.

Смъква пръстени хищната есен

от ръцете на всички брези.

4

Зверове, зверове, приближете до мен,

изплачете се в чашките на моите длани!

Докога този месец студен,

ще излочва облаците продрани?

 

Кучета-братя и кучки-сестри,

хората спрямо мен не са толкова кротки.

Не искам кобилешки кораби и дори,

сврачешки платноходки.

 

Ако гладът в разрушения град

за косата ме улови —

ще си изям половината крак,

половината яжте вий.

 

Нямам нужда от никого аз,

по-добре да умра като куче,

отколкото камък да вдигна и с бяс

моят брат полудял да улуча.

5

Аз бих пял, аз бих пял, аз бих пял!

Ни коза, ни овца ще отмина.

Ако има причина за жал

и за смях се намира причина!

 

Дай ни радост — ябълка свежа

и разбойнишки вик отривист.

Есента по градински ще среже

на главата ми жълтия лист.

 

Есента скита с боси нозе,

глозга вятърът жълти листа.

Всичко имал и нищо невзел,

преживява поетът в света.

 

Само кравите нежно ласкай

и се вслушва в житния клас.

Съскай, сърп на стиха ми, докрай!

С цвят засипвай ме, Слънце-храст!

 

1919