Васил Сотиров
Диптих за селцето

I.

Едно съвсем опърпано селце

смълчано сред баирите се гуши.

Във него числом-словом налице

са общо има-няма двайсет души,

 

които тягостно душа берат,

наместо да ги радват плодовете.

Излишен е и този селски път,

полегнал и повяхнал като цвете.

 

Повява вятър и шепти бреза,

селцето кърши свойта изнемога —

то тук е като капнала сълза

от безпристрастното око на Бога.

 

Ала далече от свети места,

за кой ли дявол кротичко сълзата

очаква някой ден да бъде тя

изтрита от лицето на земята?

II.

Какво ли може да се случи тук?

Пък и защо ли някой да се пита?

Но пролет е. И ето че от юг

внезапно ято ангели долита.

 

Какъв омайващ полъх на пера,

дошъл кахърното да изтърбуши!

Със светнали очи „И таз добра…“

си казват има-няма двайсет души.

 

Живот изпълва всеки селски двор,

комай и за сеитба идва време…

Навред звучи ангелогласен хор

и хубаво е, дявол да го вземе!

 

Е, хайде — пък каквото Бог реши:

дори да секне ангелската песен,

дори и двайсетината души

да отлетят със ятото наесен…