Година
(Пълни авторски права)
Форма
Поезия
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 15 гласа)

Лято 1946 г.

в памет на моя другар партизанин Стефан Минев — Антон

Колко дена го били —

ни дума, ни вопъл, ни стон,

но устата сгрешила,

сама промълвила — Антон…

 

Своето име им казал,

но седмица после мълчал,

а пък тялото — в язви,

и язвите гнойни текът…

 

— Где са твойте другари? —

той виждал отряда любим

и очите притварял

и тръпнел, но бил несклоним.

 

Побеснял и разгърден,

край него прострелвал агент —

той отвърнал му твърдо:

— Убиецо, стреляй във мен!

 

Те в раните люти

посипали сол като жар —

скърцал с зъби нечуто

и как ли без вик издържал?…

 

И в злоба безсилна

пак били го диви и зли

в страшни мъки се свивал,

но дума не им промълвил…

 

После бавно притихнал-

смутени, учудени в страх,

те го гледали тихо —

безмълвен, но горд, величав.

 

— Не човек, а желязо —

просъскал агентът фашист.

Тихо мъртвия казал:

— Не, комунист!

Край
Читателите на „Балада за комуниста“ са прочели и: