Андрей Гуляшки
Открадването на „Даная“ (3)

Сумрачно стана и в „Боргезе“. Феликс Чигола заповяда да се угаси осветлението в залите, а в мраморния хол остави да свети само един лампион. Лампите на тоя кристален полилей заприличаха на пет ужасно усамотени звезди. Чигола знаеше, че сумракът потиска и че потиснатата психика по-лесно се разпуква. При това мракът в „Боргезе“ беше особен и действуваше по-угнетяващо: огромното пространство между партера и тавана беше отворено, безлюдно и глухо. Поглеждайки нагоре, човек имаше чувството, че се взира в света от дъното на дълбок кладенец.

В 1,30 ч. пристигнаха Луиза Ченчи и Чезаре Савели, придружени от двама полицаи. Чигола посрещна началника на охраната учтиво, но с подчертана студенина. Човек с опит, той знаеше, че Чезаре Савели е „фактор“ между най-десните, което означаваше дискретно, че е близък с мафиозите. И понеже при това следствие имаше опасност да се скара с мафиозите, той виждаше в лицето на Савели човека, който непременно щеше да заповяда на някое типче като Карло Колона да му забие куршум в тила. Тоя „куршум в тила“ беше се загнездил болезнено в съзнанието му като куршума в плешката на тигър. Беше станал прекалено раздразнителен. Само че тоя път поради усложнената обстановка лошото му настроение се стоварваше не само върху главите на левите, но и върху десните, което се случваше за пръв път в живота му.

— Имали сте късмет — каза той на Савели, че през изтеклата нощ и тая заран до 9 ч. не сте били в Рим.

— Е, какво — каза Савели с привичната си самоувереност, — какво щеше да стане, ако бях останал в Рим?

— Много просто — изкриви устни Чигола, — щях да ви задържа заедно с другите.

— Вие, сеньор, май забравяте с кого говорите! — каза Савели.

— Напротив, господине, зная много добре, че сте „нещо“ в социалното движение и че имате подръка една дузина хора, решени на всичко.

Като каза това, той си представи мигновено „онова типче“ Карло Колона, зализания слугински любовник, да се прицелва с пистолет в някого и, кой знае защо, усети в тила си някаква парлива болка, сякаш Карло Колона го беше улучил точно там. Той тръсна глава и се намръщи. Ето докъде го бяха довели тия усложнени неща.

— Какво ще искате от мен? — попита с безкрайна студенина и с още по-безкрайно пренебрежение Чезаре Савели.

— От вас не искам нищо — каза Чигола — освен едно — да спазвате работното време в „Боргезе“, като бъдете на мое разположение от 8 до 12 и от 2 до 6.

— Работното време в „Боргезе“ започва от 9 и свършва в 4 следобед.

— Е, не се сърдете! — омекна изведнъж Чигола. — Нали виждате колко е важно за правителството тази работа да свърши до събота! Аз се надявам на услугите ви, господине.

— Каквото мога, ще направя за ваше добро! — опита се веднага да го сложи под коленете си Савели. — Искам обаче да разпитате незабавно племенничката ми Луиза Ченчи и да я освободите тутакси, след като отговори на последния ви въпрос.

И тоя път той се беше излъгал, защото Чигола, поне външно, не приличаше никак на човек, който се клатушка на краката си.

— Много съжалявам, че ще ви наскърбя — повдигна рамене Чигола. — Аз не възнамерявам да освобождавам тутакси вашата племенничка, господине, тъй като тя е от малкото хора, които са се намирали в тази сграда по време на грабежа.

— Но тя си е отишла оттук към 12,30 ч.! — забеляза Савели с такъв тон, сякаш Луиза не беше си отишла след полунощ, а в ранните часове на вечерта, когато примерните ученички се прибират в къщи, за да вечерят с татко и мама.

— Господине — каза Чигола, — аз тепърва ще установявам кой кога си е отишъл оттук.

Чезаре Савели помълча някое време, после каза:

— Все пак вие ще се съгласите, че за едно момиче не е съвсем безопасно…

Той не се доизказа, защото Чигола удари с юмрук по масата и се изправи:

— Какви ги дрънкате, господине! Каква безопасност? Аз съм поставил на всеки вход по един часови, в хола ще дежури ден и нощ по един часови, тука, в тази стая, също ще дежури по един часови. Какво искате повече! — После, осъзнал донякъде дебелашката си шега, той се позасмя: — Нека госпожицата да се разположи във вашия кабинет, там никой няма да я безпокои!

 

 

С това приключи разговорът между двамата.

Савели отиде да настанява племенничката си, а Чигола се зае да разглежда снимките, обясненията и изводите на техническите експерти. Експертите изключваха проникване в сградата с взлом. Прозорци, решетки, подове — нищо не беше насилвано. По стените не личаха никакви драскотини. Службата за парното отопление ползуваше отделен вход и фактически нямаше връзка с изложбените помещения. Прозорците, от тавана до партера, бяха обковани отвън с дебели пръчки от вито ковано желязо. Според експертите, отвън не можеше да проникне дори котка, камо ли човек.

Около мястото на откраднатата картина, както и в самата зала, не беше забелязано нищо особено. Върху рамката на откраднатата картина (на снимката местата бяха отбелязани с кръстчета) бяха открити следи от пръстите на Ливио Перети. Кабърчетата, с които беше прикрепено платното на Ливио Перети върху рамката, бяха от стандартен тип, продаваха се в кутийки навсякъде. По главичките на кабърчетата не бяха забелязани абсолютно никакви следи, което означаваше, че са били натискани с пръсти, облечели в ръкавица.

Чигола запали цигара и се замисли. За какъв дявол крадецът (или крадците, все едно) беше окачил идиотското платно върху рамката на откраднатата картина? Отговорът можеше да бъде само един: за да спечели време. Една празна рамка бие веднага в очи, буди веднага тревога, а платното, колкото и да е идиотско, буди най-напред любопитство, после предизвиква недоумение и най на края предизвиква тревога. От любопитството до тревогата тече време. Тече толкова време, колкото е необходимо, за да се изнесе картината навън или за да се скрие някъде из помещенията на галерията. Друго обяснение не може да има! Чигола се позасмя самодоволно, поглади брадата си и почувствува как в душата му, в най-отдалечения и ъгъл, се поразмърда нещо, оживява — може би това беше надеждата.

Повика началника на групата и му заповяда да претърси най-внимателно служебните стаи, сервизните помещения на галерията, както и квартирите на задържаните. Платното на „Даная“ беше скрито или изнесено през нощта навън.

След това Чигола заповяда да му доведат Ливио Перети.

 

 

Роберто Тоци пристигна малко преди Ливио Перети да бъде доведен при Чигола. Той изглеждаше повехнал, посърнал, приличаше на болен, а походката му напомняше съсипан човек. Той седна в ъгъла до прозореца, срещу огромното си бюро от червено дърво, и боязливо погледна към Чигола. Главният инспектор разсеяно му кимна, Роберто Тоци учтиво каза „благодаря“. Той нямаше кой знае какви основания да се държи като съсипан човек, защото генералният директор направо му заяви, че няма да го държи отговорен за кражбата, само ще го лиши от новогодишни тантиеми: Инесса, съпругата му, стократно по-земна от него, каквито са повечето жени, повдигна пренебрежително рамене и каза, че държавата няма да пропадне заради тая Даная и че ще бъде по-добре той да мисли къде ще прекарат предстоящите коледни празници; и да не си отвлича вниманието с разни кражби, защото има полиция, на която й плащат, за да се занимава с тия неща. След като беше ободрен от генералния директор и окуражен от жена си, той, разбира се, нямаше основание да преживява събитията толкова трагично.

И така, директорският кабинет (стил ампир, олекотен с малко рококо) беше превърнат от Чигола в следствена камера. Работеше магнитофон, наблюдаван от дежурен офицер. Офицерът изпълняваше същевременно службата на дежурен адютант. Следствието водеше Чигола, главен инспектор на криминалната полиция, а Роберто Тоци представляваше страната, която неудържимо губеше илюзиите си.

Влезе Ливио Перети, кисел, озлобен и обиден. Той поздрави Роберто Тоци, а Чигола не удостои дори с поглед. Главният инспектор не се трогна видимо от това демонстративно незачитане, той беше привикнал с всички възможни видове чувства, каквито за подозрените изпитват обикновено към полицейския инспектор. Някои даваха вид, че са готови да прегръщат и целуват краката му, други го душеха и разкъсваха с очи, а трети го гледаха като празно пространство или пък „отвисоко“, както например директорът на полицията гледаше на сержантите и лейтенантчетата. Към тия, които просеха милост или пък го заплашваха, той се отнасяше с безразличие като с живи предмети; не му правеха впечатление и последствените, които го гледаха „отвисоко“ — тази работа беше свързана със социалното положение и с парите. Преди две години му се падна да разпитва маркиз Джулио Терачини, обвинен в сутеньорство и поддържане на домове за разврат. Маркизът имаше половин дузина хотели, толкова луксозни ресторанти, бронирана лека кола кадилак и над сто проститутки, които се трудеха за него. При разпитите маркизът го гледаше така, както може би лъвът гледа, да речем, някакъв презрян чакал. И Чигола си казваше, че маркизът има право: той беше маркиз, и най-главното — беше богат, много богат. На такива хора е дадено да гледат „отвисоко“ и човек не бива да се сърди.

Само една категория особняци го караше да трепва вътрешно и да изпитва в известен смисъл неудобство — това бяха хората, които го гледаха като празно пространство погледът им минаваше през него, без да се задържи дори за секунда. Презрението им го смаляваше и изпепеляваше до такава степен, че го превръщаше на нищо. Да бъде ненавиждан или гледан „отвисоко“ — това Чигола разбираше и в някои случаи оправдаваше, защото мръсотията на живота го беше научила на известен тип мъдрост. Но да бъде презиран и превръщан на нищо, на празно пространство — беше загадка, в която не можеше да проникне.

У по-слабите хора безсилието поражда отчаяние, а у по-силните, енергичните — ожесточение Като не можеше да проникне в мотивите, които караха някои да го превръщат на празно пространство, той настръхваше вътрешно, ожесточаваше се до такава степен, че на всяка цена гледаше да ги „натопи“, дори когато съзнаваше, че са невинни. Той не се трогна видимо от убийственото пренебрежение на Ливио Перети, престори се, че не забелязва незачитането му, много го е грижа, че един хлапак в изтъркани кадифени дрешки не го поздравява, но в душата му се отключиха някакви мрачни килии и оттам изскочиха една дузина настръхнали вълци. Вълците клекнаха на задниците си, вирнаха муцуни към небето и отправиха към звездите ужасния си вой.

— Дайте ми личната си карта! — започна Чигола с безстрастен глас, като съзерцаваше ноктите си.

Ливио Перети му подхвърли небрежно личната си карта.

— Не може ли по-възпитано? — не се сдържа адютантът.

— Остави момчето, Джовани! — намеси се Чигола, но с тон, който казваше „Не виждаш ли, че е идиот какво искаш?“ — Той прегледа данните, остави книжката настрана и попита — Как се казвате, младежо, къде живеете и с какво се занимавате?

— Името ми току-що прочетохте! — отвърна Ливио с такава гримаса на лицето си, сякаш беше сдъвкал таблетка хинин. Той помълча някое време и продължи: — Живея на „Виа Помпео Магно“ №17, заемам таванска стая до гълъбарника на моя хазяин, следвам живопис в академията по изкуствата, последна година.

— Кой ви издържа?

— Издържам се сам.

— Как изкарвате хляба си?

— Келнерувам.

— Отговаряйте по конкретно, дявол да го вземе! Къде келнерувате?

— Откъде да знам, че се интересувате от подробности! Келнер съм в гостилница „Република“, на пиаца „Република“, срещу фонтана „Найадите“. Стига ли ви?

— Кога ходите на работа?

— Вечер.

— Всяка вечер ли келнерувате?

— Всяка вечер, с изключение на неделите.

— Трудолюбието ви е похвално А кога отиват, ла работа и по кое време излизате от ресторанта?

— Отивам в шест и излизам към единадесет — Ливио Перети изведнъж набърчи вежди и очите му пламнаха. — За какво, моля, ми задавате тия глупави въпроси? — извика той и тъмните му южняшки очи се впиха в аскетичното северняшко лице на Чигола.

— Света Чечилия! — учуди се безкрайно адютантът и разпери ръце. — Каква дързост! Да наричате въпросите на господин инспектора „глупави“!

— Я си гледайте магнитофона и не се обаждайте! — сряза го Ливио. — Вас кой ви пита? — После отново се обърна към Чигола и продължи със същия нерв: — Вместо да ми бъдете благодарни, че аз пръв открих открадването на картината и пръв сигнализирах за случката, вие ми губите безсъвестно времето и на всичко отгоре ми задавате провокационни въпроси!

Чигола помълча някое време, загледан в ноктите си. После пак помълча, но този път погледът му беше насочен към прозореца. Виждаше се част от площада и един от фонтаните. Валеше унило ситен дъждец и фонтанът изглеждаше тъжен.

— Ето какво — каза той, сякаш изведнъж беше се сетил за Ливио, — засега аз ще задавам въпроси, а вие ще отговаряте. Такъв е редът в полицията. Ако не отговаряте точно и както трябва, вие сам ще усложните положението си и ще удължите без нужда принудителния си престой.

— Добре, питайте! — въздъхна Ливио и потърси погледа на Роберто Тоци. Но Роберто Тоци не помръдна ни с глава, ни с очи, той беше унесен в свои мисли и не чуваше какво се приказва. Той като че ли присъствуваше само видимо в своя кабинет.

— От пиаца „Република“ до „Помпео Магно“ има доста път и аз съм сигурен, че вие не се прибирате в къщи преди дванадесет часа.

— Понякога изобщо не се прибирам! — поправи го Ливио, като предизвикателно понаведе глава встрани.

— Става дума за нормалните нощи, за тях питам. Когато се прибирате към дванадесет часа или след дванадесет, кой ви отваря?

— В тоя късен час портиерките обикновено спят, отварят портиерите.

— В колко часа отидохте снощи във вашия ресторант и кога излязохте?

— Снощи изобщо не съм ходил в моя ресторант.

— Опишете ми час по час какво сте правили вчера, къде сте ходили и с кого сте се срещали, и кога сте се прибрали в къщи, като почнете от 4 ч. следобед, когато сте излезли оттук.

На този въпрос Ливио Перети не отговори веднага. Той мълча дълго, може би повече, отколкото се полага в такива случаи. По мургавото му чело изби пот. На края каза:

— След като излязох от галерията, отидох при любовницата си. Там прекарах и цялата нощ.

— Как се казва любовницата ви и къде живее? — попита Чигола с леден глас.

— Не й зная името, а улицата не помня! — засмя се Ливио.

— Ще ви улесня — каза Чигола. — Докато си припомните тия неща, аз ще премина на друга тема. Разкажете ми подробно кога и как открихте, че картината „Даная“ от художника Кореджо е открадната.

— Това може да се разкаже с няколко думи. Изкачих се в залата, където рисувам. В залата нямаше никого. Предполагам, че е било 9 часът и три минути. Запътих се направо към статива си, защото първият сутрешен поглед върху рисунката е много важен. Първият поглед открива безброй неща — и добри, и лоши. Очите не са уморени, още не са привикнали с цветовете, чувствителни са към всички видове нюанси. Може да се каже, че първият поглед определя работата за през целия ден. Затова аз отивах направо към статива си, съсредоточен за тази първа среща, но когато го наближих, останах поразен: рамката беше празна, зееше ужасно. Някой беше изрязал платното…

— На какво разстояние бяхте от статива си, когато забелязахте, че платното е изрязано?

— Бях на около десетина крачки.

— Как разбрахте, че платното е изрязано, а не откачено? От десетина крачки разстояние подробностите не се забелязват обикновено.

— Вие няма да ги забележите, но с мен работата стои по другояче. Аз съм професионалист.

— Продължавайте.

— Както стоях втрещен, погледнах напреде си, към Кореджовата „Даная“, и насмалко не припаднах: моето платно беше там закачено с кабърчета и обтегнато несръчно над картината.

— На какво разстояние бяхте от картината?

— От моето място до картината имаше около петнадесет крачки.

— От петнадесет крачки никакво кабърче не може да се види Как разбрахте, че платното ви е било закачено с кабърчета?

— Тия работи, господине, не се разбират, а се чувствуват. Аз почувствувах, че платното ми е закачено с кабърчета, и толкоз!

— Поздравявам ви за чувствителността — каза Чигола. — Продължавайте по-нататък. Какво направихте, след като видяхте платното си върху картината на Кореджо?

— Изтичах, улових левия край на платното, за да го смъкна, и тогава видях, че под платното няма нищо, че рамката е празна.

— Е, и какво?

— Няколко секунди стоях като замаян, а сетне хукнах по стълбите, за да уведомя директора.

— За какво да го уведомите?

— Че Кореджовата „Даная“ е открадната!

— Платното беше ли откачено, или изрязано!

— Това вие трябва да установите. Аз ви казах, господине, че видях рамката празна. Нямаше нито картината, пито поставката й.

— Защо предположихте, че картината е непременно открадната? Защо не предположихте например, че е дадена за почистване или реставриране?

— Предположих най-вероятното. У нас картини се крадат всеки месец, а почистване се прави на четвърт век веднъж!

Чигола запали цигара, издуха няколко клъбца дим и попита със съвсем равен глас:

— Е, спомнихте ли си името на любовницата?

— Абсолютно е изчезнало от паметта ми — усмихна се нахално Ливио Перети.

— Това може да се случи с човек, който има поне три дузини любовници и нито една вечер не спи с една и съща. Кажете ми улицата и номера на къщата, където сте прекарали нощта?

— Нали ви казах, че не помня!

— Значи, криете?

— Разбирайте го, както щете! — Ливио Перети изведнъж пламна. — Вие нямате право да ми задавате въпроси, които засягат интимния ми живот! Как си позволявате!

— На полицията и на докторите по венерически болести се разказва всичко, от начало до край. Излезте в хола, младежо, повторете си го това сто пъти или сто хиляди пъти, докато ви дойде нещо наум, и тогава елате да ми се представите пак!

Ливио Перети кимна на Роберто Тоци, който от някое време даваше вид, че следи разпита, и с доста наперена стойка излезе навън.

— Доведете ми пазача Марко Монтано! — обърна се Чигола към слисания адютант.

Адютантът се изправи, чукна токове и стремително изскочи навън. Не бяха изминали и десетина секунди, и откъм хола се дочу силна врява, заплашително загърмяха възбудени гласове. Роберто Тоци пребледня, а Чигола изхвърча тутакси през вратата. Като видя с каква котешка ловкост беше направено това, Роберто Тоци още по-силно пребледня.

Пред очите на Чигола се откри странна картина. Адютантът се готвеше да измъкне пистолета си, ръката му беше на кобура, а насреща му се усмихваше злъчно и с горящи очи Ливио Перети. Неколцина полицаи тичаха към тях.

— Джовани! — извика мрачно Чигола. Адютантът трепна, обърна се на токовете си и застана мирно. — Какви са тия сцени? — попита още по-мрачно Чигола.

— Готвя се да го застрелям! — отговори адютантът.

— Защо? — полюбопитствува със зловещ тон Чигола.

— Защото искаше да ме удари по лицето!

— Не само „исках“, ами го ударих наистина! Ето — той посочи с пръст дясната му буза.

— Защо го удари? — попита Чигола.

— Настигна ме и ме напсува мръсникът! — отговори Ливио.

— Трябва да го застрелям, господин полковник! — настоя отново адютантът.

— Това можеш да направиш, Джовани, на своя отговорност, разбира се, но само при едно условие — че вече съм приключил разпитването му. Налага се да почакаш!

— Ще почакам, господин полковник — съгласи се Джовани.

Когато Чигола слагаше ръка върху святкащата бронзова дръжка на вратата, чу Карло Колона да под виква от другия край на хола: „Началството защищава една червена хрътка! Как да разбираме това?“

„Злобен и отмъстителен тип! — помисли по негов адрес Чигола. — На такъв няма и окото да мигне, ако реши да изпрати някому куршум в тила!“

Той натисна дръжката и влезе.

 

 

Марко Монтано, който стоеше чинно в средата на кабинета, любезно му се поклони.

— Марко Монтано, колко години вече служиш в „Боргезе“?

— Тази есен се навършват двадесет години, ваше сиятелство!

— Не ме наричай „сиятелство“, Монтано! Ако искаш да туриш нещо пред името ми, наричай ме просто „полковник“.

— Разбирам, господин полковник!

— Какъв чин имаш във войската?

— Сержант, господин полковник! От артилерията.

— Е, сержант, във войната участвувал ли си?

— Тъй вярно, господин полковник, бил съм немците при Падуа, когато се изтегляха за Австрия при Удине, когато бягаха от Югославия, и на други места.

— Хм… И като си толкова дългогодишен служител в „Боргезе“, сещаш ли се как е станала тази работа с картината?

— Нищо не ми идва наум, господин полковник!

— Не се ли съмняваш в някого?

— Света Мария да ме пази, такъв грях не слагам на душата си.

— Е, добре! В колко часа застъпи дежурството си вчера?

— Както винаги, господин полковник, в 16 часа. В 16 часа Николо Алфиери ми предаде втория етаж, а Федериго Нобиле — първия. Николо Алфиери не дежури нощем.

— С кой от портиерите застъпи на дежурство?

— С портиера Августино, господин полковник.

— Обясни ми, Монтано, как пазите нощем галерията, като сте само двама души — ти и портиерът?

— Трима сме, господин полковник, защото и портиерът Лоренцо е с нас, само че той спи в портиерната, докато му дойде отново редът. И така, господни полковник, през деня в галерията дежурят трима пазачи: Джустинияни, Палантиери и Николо Алфиери. През нощта службата се носи от един портиер и от един пазач. За какво са повече, когато сградата отвътре непристъпна? Портиерът седи на стол в преддверието и час по час навива един часовник. Този часовник не е като обикновените, той работи само един час и ако на шейсетата минута не си го навил, проклетата машина спира и никакво чудо не може вече да я раздвижи. На другата сутрин контролата идва и пита защо например си заспал, да речем, в два часа? Тъй ли се пази галерия, която държи картини за милиони? И ти подписват паспорта. Откакто съм в „Боргезе“, трима портиери са били уволнени и двама пазачи.

— Нима и пазачите курдисват часовник?

— Ама, разбира се, господин полковник! Че как иначе?

— Добре, портиерът седи на стол в преддверието. А ти къде беше седнал нощес?

— Където си седя винаги, господин полковник! Срещу коридора, който води за администрацията и служебния вход. Така имам пред очите си и коридора, и големия хол. Никой не може да излезе от залите, без да го видя, и никой не може да се промъкне през служебния вход, без да го забележа. Тази работа е хитро нагласена, затова толкова време нещата вървят без произшествия. Как е станало нощес туй събитие, умът ми не го побира!

— Ти спомена, Монтано, че никой не може да се промъкне през служебния вход, без да го забележиш. Заключена ли се държи вратата на служебния вход нощно време и в такъв случай кой държи ключа? Или ключът седи на вратата?

— Ние държим вратата на служебния вход винаги заключена. През деня ключът се намира у дежурния пазач, който наблюдава хола и коридора. Звъни ли някой отвън — дежурният пазач му отключва. Нощно време ключът от служебния вход се намира у дежурния портиер.

— Колко ключа има служебният вход и кой ги държи?

— Всичко са два ключа, господин полковник, единият държи началникът, сеньор Чезаре Савели. Другият ключ се съхранява през деня от дежурния пазач, а през нощта — от дежурния портиер. Тоя ключ не излиза навън.

Някое време Чигола мълча, смучейки дълбоки глътки дим от цигарата си. После попита:

— Ти беше снощи първа смяна, така ли?

— Тъй вярно, господин полковник!

— Кой беше дежурният портиер?

— Августино, господин полковник!

— Тъй. Нещо особено да си видял или чул по време на дежурството си?

— Съвсем нищо, господин полковник!

— Да се е звъняло на служебния вход, да е дохождал някой?

Монтано изведнъж замълча. Той извади кърпичката си, избърса врата си под тила и някак измъчено погледна към вратата.

— Чужди хора не са звънели, нито са дохождали, господин полковник!

— А свой човек да се е мяркал насам? — наведе се напред Чигола. — Брат? Сестра?

— Аз заварих тук госпожица Ченчи, племенничката на сеньор Чезаре Савели.

— Луиза Ченчи?

Монтано кимна с глава.

— Е, добре, а кога си отиде госпожица Луиза Ченчи, Монтано? Ти ли й отключи?

Монтано поклати глава.

— Луиза Ченчи си е отишла след мен, господин полковник. Отключил й е портиерът Лоренцо.

— Да се доведе портиерът Лоренцо! — заповяда Чигола. — А ти, Монтано, седни, ето на този стол седни. Възрастен човек си, не бива да стоиш прав!

— Коя година си роден, Лоренцо?

— Хиляда деветстотин двадесет и пета.

— Служил ли си войник?

— Три години карабинер в Торино.

— Ти ли застъпи снощи след Августино?

— Аз.

— Кога отключи на госпожица Луиза Ченчи?

— Не съм виждал госпожица Луиза Ченчи.

— Монтано, чуваш ли какво казва Лоренцо?

Монтано се избърса отново под тила.

— Лоренцо — започна той уплашено, — нали ти предадох ключа от служебния вход? И Августино беше, и той чу и видя?

— Ти ми даде ключа, Монтано, и ми каза: „Лоренцо, моят хубостник е заспал на скамейката, жал ми е да го будя, като се събуди, отключи му!“ За госпожица Луиза Ченчи не си ми продумал дума. Нито съм я виждал, нито съм й отключвал!

— Че как е излязла госпожицата? — разпери Монтано ръце.

— Нито госпожицата съм виждал, нито племенникът ти се е мяркал пред очите ми! Когато в един часа отидох да надзърна в коридора, на скамейката нямаше никого. Външната врата беше заключена.

— Нищо не разбирам! — изпъшка Монтано. Той разкопча най-горното копче на мундира си и пое дълбоко въздух.

Докато те разговаряха, Чигола се взираше в него като лешояд в плячката си и веждата над дясното му око на два пъти подскочи.

— Нищо, Монтано, не се притеснявай! — каза Чигола. — Всичко ще се изясни, всяко нещо ще дойде на мястото си! Кога отвори на твоя племенник? В колко часа?

— В единадесет часа, господин полковник. Току-що бях навил часовника си.

— Как се казва твоят племенник, Монтано?

— Племенникът ми се казва Марио Чивета, господин полковник.

— На колко е години, какво работи и къде живее?

— Марио е на 23 години, не работи нищо, живееше до преди един месец на „Виа Амалия“ 53. Той си мени квартирите през месец-два, господин полковник, затова казвам живееше. Един бог знае дали още държи тази квартира… Моят племенник е пропаднал човек, господин полковник.

Монтано наведе глава. Посивелите му разперени мустаци увиснаха над долната му устна, съвсем по монголски.

— Е, ти не страдай толкова! — каза Чигола. — Нали си войник!

— Той ми е едничкият близък човек! — въздъхна Монтано, като не вдигаше очи от килима. — Другите измряха.

— Всички ще измрем — каза Чигола — Къде работи Марио Чивета? Аз те попитах, Монтано, но ти като че ли забрави да ми отговориш.

— Какво да ви отговоря, господин полковник, като Марио не работи никъде… Скита с мерзавци, пуши марихуана, проси от туристите, пиянствува… На два пъти е бил задържан от полицията за дребни кражби… С лош свят се е събрал, господин полковник! Сдружил се е с пропаднал свят.

— Защо дойде снощи при тебе? Какво ти каза? Поиска ли ти пари?

— Винаги ми иска пари, когато дохожда. Той всъщност затова и дохожда — да ми иска пари. А снощи — нищо. На, света Ана ми е свидетел — за пръв път не ми поиска нищо. Само рече, че му е малко лошо, и попита дали бива да полегне на скамейката за някое време. Рекох му — полегни си Нима можех да му откажа?

— Е, и после? — попита Чигола.

— Когато стана дванайсет, отидох да го викам, а той — заспал. Нали ви казах, господин полковник, дожа ля ми да го будя. Дадох ключа на Лоренцо и му рекох — когато се събуди, отвори му.

— Никакъв Марио не съм виждал! — намръщи се Лоренцо.

— Нито госпожица Луиза Ченчи? — подхвърли му Чигола.

— Ни Луиза, ни Ченчи? — захвана да се ядосва Лоренцо.

— Я си напрегни малко паметта, Монтано! — каза Чигола. — Да не би да си забравил временно ключа на вратата?

— Как може, господни полковник! — възмути се Монтано и лицето му почервеня. — По-скоро главата си ще забравя, отколкото ключа! Аз двайсет години служа в „Боргезе“ и нека каже господин директорът Тоци дали някога съм забравял ключ!

Всички се обърнаха към прозореца.

— Изключено е Марко Монтано да направи подобна грешка! — каза Роберто Тоци. Той се прокашля, за да изчисти гласа си от вълнение. — Изключено! — повтори той.

— В такъв случай — каза Чигола — остава само една вероятност: че Марио Чивета е разполагал със собствен ключ.

— Откъде ще има Марио собствен ключ, господин полковник? Кой ще му го направи? Ключът от служебния вход е секретен. За да измайстори втори, ключарят трябва непременно да има модел. Откъде ще намери тоя модел?

— Засега това е единствената възможност! — каза мрачно Чигола.

Той мълча някое време, сетне заповяда да доведат Луиза Ченчи.