Дора Габе
Рибари

I

Водата е спокойна, тъмносиня

и лодката оставя светла диря.

Последния летовник си замина

и опустя, затихна манастиря.

 

Сега е морския шум ясен и по-близък,

вълната плитко в пясъка разляна,

а на скалата, в каменната хижа,

рибарската дружина е събрана.

 

Широко и безгрижно е запяла

от своя кът, тъй малък и тъй тесен,

над хижата минава ято закъсняло,

заслушано в рибарската и песен.

 

. . .

 

Морето се размъти, вятър духа,

рибарите затегнаха даляни.

Ще трябва вече да вървим оттука

И лястовиците за път са сбрани.

 

Къде ще идем? Свят широк, далечен,

а водната пустиня е безкрайна.

И кораба — и той замина вече,

като мираж далечен, като тайна.

 

Тъй малки бяха дните ни, тъй къси,

изпратиха ни с лодката рибари

и ги пое морето във дъха си

като деца и братя, и другари.