Дора Габе
Лес

На древен храм недвижими колони

са твойте дънери, о, лес. От векове

във запустение, под оголени клони

градиш си гробница от мъртви листове.

 

Сърцето си в сърцето на земята впиваш

и смучиш тайните дълбоки на света

и с вечно ги мълчание покриваш,

заслушан в шепота неясен на нощта.

 

Вземи ме, нека твойта вечност ме обвие,

притискам гръд о теб, усещам твойта плът

и чувам пулса ти дълбоко в теб да бие.

Тук свършва моя ден и спира моя път.

 

А горе, в клоните ти, пролет млада

се къпе в светлина и грее, и цъфти,

разметнала снага връз твойте плещи.

Оттамо лист отронен дълго, дълго пада…