Мариана Тинчева-Еклесия
Второ пристигане на Малкия принц (17) (Приказно пътешествие за деца и възрастни)

На следващия остров живеел човек без книга и без приятел. Той бил на възраст около шейсетте, с очила, с важен вид и така вглъбен в малка светеща кутия пред себе си, че почти не забелязал Малкия принц:

— Добър ден. Какво е това, което гледате? — попитало момчето.

— Ти откъде идваш, щом не си виждал най-великото откритие през последните шейсет години?

— Идвам от близките острови. Там срещнах човек със светеща кутия, но тя беше по-различна от вашата. За какво ви служи?

— Компютърът служи на хората, за да живеят по-лесно и да общуват помежду си, без дори да се срещат.

— По-добре ли е да общуват, без да се срещат? — огледало се момчето наоколо.

— Хората, с които общувам, са на хиляди километри оттук, но това не ми пречи. В момента с тази машинка работя по алгоритъм за решаването на сложна задача.

Малкия принц помислил, че задачата на господина е някоя злина като онази на мъжа в черната пещера. Хората винаги се стремят да скрият лошите чувства и дела, замислени от тях, затова попитал:

— Да не би да мислите, че с тази машинка можете да унищожите Земята?

— Тъкмо напротив. От няколко години работя върху алгоритъм, който би могъл да проникне в сведенията на тайните служби, които издават команди за полети на бойни самолети и ракети — отвърнал мъжът, без да се страхува, че е издал тайната, тъй като все още не бил намерил решението на задачата си.

— Нищо не разбрах от крайната цел на задачата ви — признал Малкия принц: — Ще ми кажете ли какво значи алгоритъм?

— Алгоритъмът е последователност от правила за изчисления, прилагането на които води до изпълнението на реална задача — обяснил домакинът с очилата, без да се отделя от работата си.

— Отново нищичко не разбирам. Значи вие живеете, за да постигнете някаква цел, в момента неосъществима?

— Точно така. Този алгоритъм е целта на живота ми. Когато постигна решението на задачата си, ще бъда щастлив и ще се върна спокойно при хората.

— А защо искате да проникнете точно в сведенията за полетите на самолетите и ракетите? Преди години познавах летец, който най-много от всичко обичаше да лети. При авария на самолета му се срещнахме в сахарската пустиня и станахме приятели… Не е толкова лошо някой да бъде летец…

— Ти не ме слушаше внимателно, затова и не ме разбра. Моята задача е да създам система, която изключва възможността един самолет да излети към целта за нападение и унищожение. Става дума за малко устройство, прикрепено към тялото на боен самолет или ракета. Това устройство би трябвало да обезсили командата за изпълнение на бойна задача…

— Колко сложно и странно! Сега разбирам добре с ума си, а със сърцето усещам, че вие сте добър човек, който иска да спре войните със самолети или ракети, за да не бъдат унищожавани хора, деца, градове, плодни градини… Така ли?

— Точно така. Това би трябвало да е приложението на разработения алгоритъм. Разбира се, ползвам съвети на мои приятели в същата област, но задачата назрява в мен от най-ранна възраст.

— Навярно имате спомен от тревожно лично преживяване? — продължавало с въпроси момчето.

— Да. Преди години, когато по задължение бях войник, ми възлагаха дежурства в командната зала за бойни полети. Преди всичко аз не съм искал да бъда войник, още по-малко да направлявам бойни полети на самолети. Тъй като не можеше да не изпълнявам командите, реших да направя машинка, която… Хей, ти нали няма да ме предадеш на онези, от които се крия? — едва сега мъжът се обърнал към непознатия гост и с удивление открил детския му вид.

— Как бих могъл да ви предам на хората от командната зала за бойни полети? Вие все още не сте намерили решението на тази задача. Хората все още не са произвели чудната машинка на надеждата… Мъжете от армията все още не са решили, че искат да спрат производството на самолети, носещи оръжие и заряди на бойни ракети… Но със сигурност знам, че вече не всички момчета са длъжни да бъдат войници! Нали разбираш колко е важно, че ти си поискал да спреш изпълнението на такива задачи?

— Да, момче мое. Но в същото време съзнавам, че тази цел е илюзия, която хората няма да изпълнят…

— Нищо. Ето, аз съм първият ваш приятел, който иска да успеете. Вярно е, че не бихте се справил сам с такава задача, но постепенно вашият труд ще бъде възнаграден… Например аз утре трябва да се върна на моята планета, но дори да съм там, ще си мисля за влюбените от Добра надежда; за госпожата с кучето; за възрастната жена с трите овце в планината… Най-често ще си мисля за алгоритъма във вашия компютър. Любопитството да узная дали сте постигнал целта си ще ме накара след години отново да се завърна на тази земя при хората.

Мъжът пред компютъра станал от мястото си, понеже светещата кутия пред него угаснала:

— Батериите на моя лаптоп се изтощиха; трябва да чакам до утре, когато лъчите на слънцето отново ще ги заредят.

— Съжалявам, ако съм попречил. Но непременно след години отново ще дойда, за да видя други странни неща на тази планета.

— Не искаш ли да останеш при мен като помощник? — попитал ученият.

— Искам да ви помогна, но си имам задача на моята планета, откъдето на първо време ще ви изпращам известия. Ти също би могъл тайно да ми гостуваш, като си мислиш за мен. Ще получавам твоите послания и ще си казвам: „Човекът е намерил решение на сложния алгоритъм!“ Аз също ще ти отговарям с мислите си… Хората тук дори не подозират колко голяма сила имат мислите им, които излизат от ума и сърцето, за да отлетят в небето. Там една невидима ръка ги записва. Красивите мисли се превръщат в цветя. Лошите мисли се превръщат в мътна вода, която никой не трябва да пие, понеже е заразна… Ти напои душата ми с чиста вода, затова съм ти благодарен… Сбогом! — усмихнал се Малкия принц и се издигнал нагоре като невидима истина.