Мариана Тинчева-Еклесия
Второ пристигане на Малкия принц (10) (Приказно пътешествие за деца и възрастни)

Като се издигнал високо, близо до сушата на Стария континент принцът видял в океана много острови. Десетина от тях били малко по-големи от неговата планета — на тях имало място за къща с градина и един човек. Други острови били над водата, но напълно необитаеми, тъй като на тях не се виждали дървета, треви, кладенци с вода. Като се спуснал по-близо над едно островче, той видял жена в бяла рокля да се разхожда из цветни поляни. В ръката си носела книжка, а до нея вървяло голямо куче, с което говорела на човешки език; кучето мърдало уши и й отвръщало с лай.

— Добър ден! — спряло ги момчето. — Вие защо сте тук?

— Преди време имаше допитване: с коя книга и с кой приятел бихте отишли да живеете за месец на самотен остров? Аз казах, че искам да живея с книгата за Малкия принц и моето предано куче. Книжката за принца ме вдъхновява от дете и винаги ми напомня, че трябва да си остана дете по душа. А с домашния ми любимец сме неразделни от десет години — отвърнала жената.

Малкия принц ахнал от изненада, щом видял в ръката й тъничката книжка на Екзюпери, изрисувана от самия летец.

— Освен кучето нямате ли други близки хора или приятели, които да тръгнат с вас? — любопитствал отново.

— В големия град имам съпруг, деца, внуци. Всички те са заети с някаква своя важна задача и не бих искала да ги откъсвам от работата им. Само добрият ми приятел тръгна, готов да ме последва, където и да отида. Благодарна съм, че сме с него. Тук имаме всичко: храна от дърветата, спокойствие, красота… Въпреки това вече с нетърпение очаквам деня, когато ще се върна при семейството си. Моите близки, с които живях години, вече ми липсват… Ти кой си? Как стигна до този остров? — вгледала се жената в него. Допуснала, че е порасналият принц от приказката, но нали малкият не обичал да отговаря на въпроси, рекъл:

— Може ли да остана при вас до залез слънце? Мисля, че отново си намерих приятел, който може да ми даде вода.

Кучето разбрало думите му, подскочило високо от радост и отишло до кладенчето, където извирала чиста, светеща вода. Жената се навела, загребала в шепите си водата, поднесла я към устните на непознатия и му казала:

— Приличаш ми хем на принца от приказката, хем на моя десетгодишен внук, когото много обичам. Кажи ми, моля те, кой си ти?

— Аз съм онзи, когото повика, защото човекът не може да живее, без да обича някого… Имах нужда точно от тази вода.

Пил от шепите й и останал до залез, за да бъде приятел на жената в бяла рокля.

Щом последните лъчи на слънцето се скрили във водата, Малкия принц се сбогувал с нея и с преданото й куче. Отдалечил се към брега, където вече не го виждали, и се издигнал високо, за да посети обитателите на други острови.