Гео Милев
Змей

Мене ме, мамо, змей люби…

Остави ме!

        — Змей Огнен е моят любовник!

        Посред пламък и вихри гръмовни

        — змейове с бели жребци,

        в златни каляски змеици —

                с развени

                далече

                крила

                всяка вечер

        той идва при мене.

 

                Ела!

 

Притисни ме с безумни, свирепи ръце

до своята люспеста гръд от червени звезди,

        до своето зверско сърце,

        мокро в морава кръв:

вземи, изгори ме с пламтящата стръв

        на свойте целувки —

        грабни ме оттук ти,

                отлети,

                отнеси ме

        — далече, далече, далече —

зад гори, планини, стръмни бездни и гробища,

        в свойто царство без име

        — о сън! о чудовище! —

дето няма ни ден, ни година, ни утро, ни вечер:

                Там!

                О знам:

                Ти си Той!

        Не отхвърляй едничката моя молба,

        изпълни ми едничкото искане —

                ах… стой! —

        Подир знойна и страшна борба,

        в безсъзнание, няма да знам —

                и ще чезна — аз гола —

в скверната сладост на твойто притискане

                — не, не, не! —

                Аз падам надолу

                — с мене ти —

                        летим

                през огън и дим, и звезди,

                зелени въртопи змии,

                настръхнали копия,

— по невидими стръмни пътеки —

                трясък и прах,

                кисък и звън;

                не, не, не! —

 

                Ах!

 

        — Пробуда:

                камбанният звън.

В зората на местност безлюдна

оплаквам връх своите меки

                колене

 

чудовищния труп на моя сън.