Гео Милев
Луната, старата змия, съблича…

Луната, старата змия, съблича

— дълбоко в черни лесове — зелената

си кожа.

        Студената

и влажна нощна тишина е пълна

с дъх на отровни бурени — в поличба

се сплитат немите далечни мълнии

и злобно гърчат мургавия лик

на кръгозора.

 

        В миг

                над тъмната стена на

света застана пурпурният Демон —

и в мрака пламна неговият вик:

        — ОСАННА!

Ти спираш тук; оттук започвам аз.

 

Ще ти задама едно Защо — о колко земен

си ти, за да не чуеш своя глас!

да не останеш в някой миг без чувство!

Помни: магията не е изкуство —

и злато няма да намериш ти!

На дъното остава черен сок и яд

— мъчение — и с него ти си кръстен!

 

Затягай здраво пак жестокия

на свойта мисъл пръстен!

                        Без мечти

не ще останеш ти, но — те болят.

— О знаеш ли де води твоят път? — -

Нощта е без изходи. Аз съм ти.

 

Над кулата високо пропълзява

луната, старата змия, с корава

усмивка в жълтите очи…