Дейвид Балдачи
Колекционерите (29)

29

След като дадоха показания на закритото заседание на Комисията по разузнаването към Камарата на представителите, Сийгрейвс и Трент изпиха по чаша кафе в барчето и излязоха да се поразтъпчат из Капитолийския хълм. Не се притесняваха, че ще ги видят заедно, тъй като служебните им задължения изискваха всекидневни контакти.

Сийгрейвс разпечата пакетче дъвки, а Трент се наведе да завърже връзките на обувката си.

— Значи мислиш, че е бивш агент на ЦРУ така ли? — поинтересува се Трент.

— Три шестици, Албърт — отвърна Сийгрейвс. — Знаеш какво означава това, нали?

— Бегло, защото правомощията ми не стигат толкова високо. Управлението ме нае заради аналитичните ми способности, а не заради практическия ми опит. Но десет години в тази гадост ми бяха достатъчни.

— И скочи в политиката, а? — усмихна се Сийгрейвс.

— Направих го заради нас.

Сийгрейвс замълча и изчака колегата си да среши десетината косъма на олисялото си теме. Правеше го със смайваща прецизност, без помощта на огледало.

— Защо не се подстригваш съвсем късо? — не издържа в крайна сметка той. — Жените го харесват! И трябва да си възвърнеш добрата форма.

— След като приключим кариерата си, ще имам толкова много пари, че жените навсякъде по света ще ме приемат такъв, какъвто съм — закачливо отвърна Трент.

— Е, в такъв случай си връщам думите назад — въздъхна Сийгрейвс.

— Този с трите шестици може да ни създаде проблеми — рече след кратка пауза колегата му. — Май ще е най-добре да вземем по-решителни мерки.

— Ако го направим, ще стане напечено — поклати глава Сийгрейвс. — Доколкото ми е известно, той все още има връзки навсякъде. Ако го отстраним, ще трябва да сторим същото и с приятелите му. А това увеличава риска от грешки и от събуждане на подозрения у неподходящите хора. Засега той смята, че зад цялата операция стои Бихан. Ако промени мнението си, метеорологичната прогноза ще изглежда различно.

— Сигурен ли си, че това е най-добрата стратегия?

— Нека бъдем реалисти, Трент. — Лицето на Сийгрейвс потъмня. — Докато ти си клатиш краката в уютния вашингтонски кабинет, моят задник се пече на такива места, които не обичаш да гледаш дори по телевизията. Затова предлагам ти да си вършиш своята работа, а стратегическото планиране да оставиш на мен. Освен ако не си убеден, че го умееш по-добре.

Трент направи опит да се усмихне, но страхът му попречи.

— Не поставям под въпрос личните ти качества — увери го той.

— Ама прозвуча точно така! — остро отвърна Сийгрейвс, после изведнъж се ухили и прехвърли ръка през раменете на колегата си. — Сега не е време да се караме, Албърт. Всичко се развива по план, нали така? — Той стегна прегръдката си и я разхлаби едва когато лицето на дребничкия мъж се разкриви от болка. Стана му приятно от демонстрацията на физическа сила. — Нали така? — повтори той.

— Абсолютно — плачливо отвърна Трент, отскубна се от мечешката прегръдка и започна да разтрива раменете си.

Как ли ще реагираш, ако всеки ден те мачкат на терена, помисли си Сийгрейвс, а на глас подхвърли:

— Мъртви са четирима офицери за свръзка от Държавния департамент, а това е сериозен повод за тревога. — Познаваше лично единия от тях, беше служил с него. Беше добър и достоен човек. Но милионите долари в брой отдавна го бяха накарали да забрави всякакви приятелски чувства.

— Нима очакваш творчески подход от страна на правителството? — изгледа го Трент. — По-добре кажи кой ще бъде следващият.

Сийгрейвс хвърли цигарата си и въздъхна:

— Ще разбереш, Албърт, ще разбереш…

Започваше да му писва от този малък сеанс, предназначен да напомни на Трент, че е младши партньор в екипа им, тоест че винаги ще бъде в положението на негов подчинен, който само ще изпълнява заповедите му. А ако нещата се усложнят и търпеливо изгражданата картонена кула бъде заплашена от срутване, следващият ще бъде самият Трент, защото страхливците винаги се пречупват под натиск.

Сийгрейвс се сбогува с него и се насочи към колата си, оставена на служебния паркинг. Махна на пазача, когото познаваше по физиономия, и усмихнато подхвърли:

— Пазиш ли ми каручката?

— Както винаги — кимна онзи, прехвърляйки клечка за зъби между устните си. — А ти пазиш ли ми родината?

— Правя каквото мога.

Предстоеше му да запознае Трент с ключовите елементи от стратегията за наблюдение на чуждестранните терористи, разработена от АНС. Медиите подозираха, че Агенцията прибягва до незаконни методи, но на практика не знаеха дори половината от това, с което се занимаваха недосегаемите копелета на Капитолийския хълм. За разлика от тях шепа добре известни с омразата си към Америка личности, живеещи на десет хиляди километра и най-малко на осем века разстояние оттук, бяха готови да платят милиони, за да научат това. А парите движат света, човече, парите! Майната им на патриотите! Единственото, което получават, е старателно сгънат на три национален флаг, но за съжаление той се полага само на мъртвите патриоти.

Отби се в службата, където трябваше да довърши някои неща, а след това подкара към дома си — трийсетгодишно ранчо, преустроено на жилище с три спални и две бани, разположено върху два декара култивиран терен, за поддръжката на което отиваше половината му заплата. Направи кратка, но интензивна серия физически упражнения, след което отвори вратичката, която водеше към малко помещение в приземието, защитено от сложна алармена инсталация.

На дълги рафтове покрай стените бяха подредени сувенирите, свидетелстващи за продължителната му кариера в тайните служби — кафява кожена ръкавица в стъклена кутия, копче от палто в кутийка за бижута, очила в пластмасов калъф, окачена на пирон обувка, ръчен часовник, две дамски гривни, малък бележник с монограм, тюрбан в комплект с разпокъсан екземпляр на Корана, кожена шапка, биберон… По отношение на биберона изпитваше известни угризения, но такава му беше работата — когато се убиват родителите, децата също стават жертва. Защото заложената в колата бомба не подбира… Всеки предмет беше номериран с цифрите от едно до петдесет. И зад всяка цифра се криеше история, известна само на него и на още неколцина служители на ЦРУ.

За събирането на тази колекция Сийгрейвс се беше излагал на сериозни рискове. Всъщност всеки човек на този свят е колекционер, независимо дали го осъзнава или не. Повечето предпочитат традиционните колекции от пощенски марки, монети, книги. Значително по-малка е групата на колекционерите на разбити сърца или сексуални завоевания, а след тях идват онези, които изпитват наслада от събирането на изгубени души. И накрая най-рядко срещаните колекционери като Сийгрейвс събират лични вещи от убитите от тях хора — не, по-точно елиминирани в служба на родината. Разбира се, за жертвите това няма никакво значение, тъй като в крайна сметка те са мъртви.

Тази вечер слезе долу, за да прибави два нови предмета към колекцията си: писалката на Робърт Брадли и коженото тефтерче на Джонатан Дехейвън, които заеха почетно място върху най-горния рафт в специална кутия, разбира се, след като получиха съответните номера. Общата бройка наближаваше шейсет. Преди години бе взел решението да стигне до сто, но тогава времената бяха други и родината му искаше смъртта на много хора. Днес темпото беше значително по-бавно главно заради безгръбначната държавна администрация и затъналото в бюрокрация ЦРУ. Това го принуди да се откаже от първоначалната си цел и постепенно да заложи на качеството вместо на количеството.

Ако можеше да чуе историята на тези предмети, всеки нормален човек би отсъдил, че Сийгрейвс е психопат, завладян от перверзна страст. Но щеше да сгреши, защото това беше жест на уважение към хората, на които беше отнел най-ценното. Лично той би се радвал, ако някой някога успееше да го убие и му окажеше същата чест. Заключи стаичката и се качи горе, за да планира по-нататъшните си действия. Трябваше да прибере нещо, което можеше да бъде прибрано само след погребението на Дехейвън.

Анабел Конрой седеше в колата под наем, паркирана на ъгъла на Гуд Фелоу Стрийт. Уличката си беше същата, каквото я помнеше отпреди години. Някогашната застояла миризма на големи пари все още беше тук, макар и леко примесена с аромата на новопридобито богатство. Разбира се, по онова време Анабел не притежаваше нито едното, нито другото — един факт, който Елизабет, майката на Джонатан, моментално откри и започна да набива в главата на отрочето си. И в крайна сметка успя да го убеди, че този брак трябва да бъде анулиран.

Анабел не внесе жалба в съда просто защото не виждаше смисъл, но въпреки това запази добрите си чувства към Джонатан. В много отношения той беше като дете — искрен, мил и внимателен, щедър и пламенен в чувствата си. За съжаление му липсваше твърдост да се изправи пред предизвикателствата на живота — за разлика от майка си, която притежаваше непреклонен характер и остър език. Но колко са синовете, опълчили се срещу властните си майки? След прекратяването на брака им той обсипа Анабел с подаръци и започна да й пише трогателни писма, в които й обясняваше колко много я обича. А тя нямаше причини да се съмнява, че наистина е така. В хода на този процес откри още една черта от характера му, която дотогава й беше убягвала: Джонатан просто не умееше да лъже! Нещо, което влизаше в дълбоко противоречие със собствената й душевна нагласа. Явно връзката им се беше родила по силата на закона за привличане на противоположностите.

Но Джонатан нито веднъж не я помоли да се върне, но сравнявайки го с останалите мъже в живота си — всички до един попадащи в категорията на лошите, той си оставаше образец на невинността. Държеше я за ръката, винаги бързаше да отвори вратата пред дамата си. Разказваше й за важните неща в живота на нормалните хора, който беше на светлинни години от нея, но въпреки това — благодарение на искреността му — й стана по-малко чужд и по-малко далечен за краткото време, през което бяха заедно.

И Анабел беше принудена да си признае, че с него се промени. Макар и завинаги окован във веригите на консерватизма си, Джонатан Дехейвън успя също да се приближи до нея, наслаждавайки се на живота по начин, който не бе познавал никога преди това. Беше добър човек и тя дълбоко скърбеше за него.

Вдигна ръка и гневно изтри самотната сълза, търкулнала се по бузата й. Чувствата не бяха добре дошли, не бяха желани. Отдавна не беше плакала, може би защото нямаше за кого. Не плака дори след смъртта на майка си, макар че отмъсти за нея. Като в хода на този процес стана и богата. Дали можеше да направи едното без другото? Не беше сигурна. Дали имаше значение? Е, вероятно нямаше. Доказателство бяха онези близо седемнайсет милиона долара, които я чакаха в чуждестранната банка.

От противоположния край на уличката изскочи сива „Нова“ и спря пред къщата на Дехейвън. От нея слязоха четирима мъже — същите онези чудаци от гробището, които твърдяха, че няма официална причина за смъртта му. Е, добре, тя вече се беше сбогувала с него, а сега щеше да хвърли едно око на къщата му — слава богу, без подозрителните очи на мама Дехейвън, следящи всяко полюшване на стегнатото задниче на снахата. После щеше да вземе самолета и да отлети далеч оттук. Никак не й се искаше да бъде на един континент с Джери Багър в момента, в който разбереше, че е обеднял с четирийсет милиона долара. Вероятно щеше да изригне като могъщ вулкан, лавата от който лесно би стигнала чак до Вашингтон.

Слезе от колата и се насочи към къщата, без да подозира, че ако беше постъпила според първоначалните си планове, животът й със сигурност щеше да протече в друга, далеч по-приятна посока.