Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Мужики, 1897 (Обществено достояние)
- Превод от руски
- Венцел Райчев, ???? (Пълни авторски права)
- Форма
- Новела
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,9 (× 7 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- NomaD (2009)
Издание:
Антон Павлович Чехов. Дамата с кученцето (сборник). Издателство „Труд“
История
- — Добавяне
Глава 7
Пристигна господарят — тъй наричаха в селото становия пристав. Кога и защо ще дойде, се знаеше още преди седмица. В Жуково имаше само четиридесет къщи, но недобори, държавни и общински, се бяха насъбрали повече от две хиляди.
Приставът спря в кръчмата; „изсмука“ там две чаши чай и после се запъти пеша към къщата на кмета, където вече го чакаше цяла тълпа нередовни данъкоплатци. Въпреки че беше млад — тридесет години и нещо, — кметът Антип Седелников беше строг и винаги държеше страната на началството, макар също да беше сиромах и да си плащаше нередовно данъците. Очевидно му беше приятно, че е кмет, харесваше му съзнанието за властта, която не умееше да проявява другояче освен чрез строгост. На селските събрания се бояха от него и го слушаха; понякога връхлиташе неочаквано върху някой пиян на улицата или около кръчмата, връзваше му ръцете отзад и го запираше в ареста; веднъж запря в ареста дори бабата за това, че като дойде на събранието вместо Осип, започна да се кара, и я държа там цяло денонощие. В град не беше живял, книги никога не беше чел, но беше научил отнякъде разни умни думи и обичаше да ги употребява при разговор и затова го уважаваха, макар и не всякога да го разбираха.
Когато Осип влезе със своята данъчна книга в къщата на кмета, приставът, сух старик с дълги бели бакенбарди, със сива куртка, седеше на масата в ъгъла под иконите и пишеше нещо. В къщата беше чисто, целите стени бяха изпъстрени с изрязани от списанията картини и на най-видно място до иконите висеше портретът на Батенберг, бившия български княз. Скръстил ръце, до масата, стоеше Антип Седелников.
— Този, ваше благородие, дължи сто и деветнадесет рубли — каза той, когато дойде ред на Осип. — Откакто по Великден даде една рубла — нито копейка оттогава.
Приставът вдигна очи към Осип и попита:
— Защо така бе, братле?
— Смилете се, ваше високоблагородие — започна развълнувано Осип, — позволете да кажа, лани люторецкият господар: „Осип, казва, продай ми сеното… Продай ми го“, казва. Защо не? Имах аз стотина пуда за продан, край реката го косиха жените… Спазарихме се значи… Всичко добре, мирно и тихо…
Той се оплакваше от кмета и постоянно се обръщаше към другите селяни, като ги призоваваше за свидетели; лицето му почервеня, изпоти се, очите му станаха остри, зли.
— Не разбирам защо ми го разправяш всичко това — каза приставът. — Аз те питам тебе… Тебе питам, защо не си плащаш данъците? Всички вие не си плащате, а аз да отговарям за вас, а?
— Пряко сили ми е!
— Тия думи са без последствие, ваше високоблагородие — каза кметът. — Действително Чикилдееви са от незаможната класа, но благоволете да попитате другите, една е причината — водката, и големи са кавгаджии. Неразбрани хора.
Приставът си записа нещо и спокойно, с равен глас, сякаш искаше чаша вода, каза на Осип:
— Марш от тук.
Скоро той си тръгна; и когато с покашлюване се качваше на евтината си бричка, дори по дългия му сух гръб се виждаше, че вече е забравил и Осип, и кмета, и жуковските данъкоплатци, а си мислеше за нещо свое, лично. Сигурно не беше изминал и една верста, когато Антип Седелников вече изнасяше от къщата на Чикилдееви самовара, а подире му вървеше бабата и пискливо, напъвайки се колкото може, викаше:
— Не го давам! Няма да ти го дам, проклетнико!
Той вървеше бързо, с широки крачки, а тя тичаше след него запъхтяна, немощна, гърбава, люта; забрадката й се беше смъкнала на раменете, белите, със зеленикав оттенък коси се развяваха на вятъра. Изведнъж се спря и като същинска бунтовничка почна да се бие с юмруци в гърдите и да крещи още по-високо, провлечено, сякаш ридаеше:
— Християни, православни! Майчице, за резил ни направиха! Изядоха ни бре, хора! Олеле, застъпете се, гълъбчета!
— Бабо — строго каза кметът, — събирай си ума в главата, бабо!
Без самовара обстановката у Чикилдееви стана съвсем тягостна. Имаше нещо унизително в това, нещо оскърбително, като че ли изведнъж бяха отнели честта на къщата. По-добре кметът да беше взел и отнесъл масата, всичките пейки, всичките гърнета — пљ нямаше да се изпразни къщата. Бабата викаше, Маря плачеше и като я гледаха, момиченцата, и те плачеха. Старецът се чувстваше виновен, седеше умърлушено в ъгъла и мълчеше. Мълчеше и Николай. Бабата го обичаше, жалеше го, но сега забрави жалостта си, изведнъж се нахвърли върху му с ругатни и упреци и размаха юмруци под носа му. Навикваше го, че той е виновен за всичко; така де, защо е пращал толкова малко, щом се хвалеше в писмата си, че печели в „Славянския базар“ по петдесет рубли на месец? Защо е дошъл тука, че отгоре и със семейството? Ами ако умре, с какви пари ще го погребат?… А Николай, Олга и Саша — просто да ти е жал да ги погледнеш.
Старецът изпъшка високо, взе си шапката и тръгна за кмета. Вече мръкваше. Антип Седелников запойваше нещо край печката, пуфтеше; беше задимено. Децата му, слаби, мръсни, също като Чикилдеевите, лазеха по пода; жена му, грозна, луничава, с голям корем, мотаеше коприна. Това беше едно нещастно, бедняшко семейство и само един Антип дето изглеждаше напет и хубав. На пейката бяха наредени пет самовара. Старецът се прекръсти пред портрета на Батенберг и каза:
— Смили се, Антип, върни самовара! Христа ради!
— Донеси три рубли и ще си го получиш.
— Пряко сили ми е!
Антип пуфтеше, огънят съскаше и пращеше, играеше по самоварите. Старецът помачка шапката си, позамисли се и пак каза:
— Върни го!
Мургавият кмет изглеждаше вече съвсем черен и приличаше на магьосник: той се обърна към Осип и сурово и бързо изрече:
— От земския началник е зависещо всичко. Можеш да заявиш повод за своето недоволство пред административното заседание на двадесет и шесто число, устно или писмено.
Осип нищо не разбра, но се задоволи с това и си тръгна за вкъщи.
След десетина дни приставът пак пристигна, повъртя се около час и си замина. В тия дни времето се задържа ветровито, студено; реката отдавна беше замръзнала, а сняг все още не падаше и хората просто се измъчваха с пътищата. Една неделя надвечер няколко души съседи се отбиха на приказки у Осипови. Разговаряха си на тъмно, тъй като да се работи, беше грехота и газеничето не гореше. Новините бяха доста неприятни. В две-три къщи например били иззели срещу недоборите кокошки и ги пратили в околийското управление, а там измрели, тъй като никой не ги хранил; били взели овце и докато ги карали вързани и ги претоварвали във всяко село на различни коли, една умряла. И сега решаваха въпроса: кой е кривият?
— Земството! — казваше Осип. — Че кой друг!
— То се знае, земството.
Земството го обвиняваха за всичко — и за недоборите, и за оскъдицата, и за слабата реколта, макар че нито един не знаеше какво е това земство. Тъй беше тръгнало, откакто богатите селяци, които имаха работилници, бакалници и ханове, бяха постояли малко като земски съветници, останали бяха недоволни и после в работилниците си и кръчмите си бяха почнали да ругаят земството.
Поговориха си за туй, че Господ не дава сняг: трябва да се карат дърва, а по буците не е нито да караш, нито да ходиш. Навремето, преди петнадесет-двадесет години, че и по-напред, в Жуково се водеха къде по-интересни разговори. Тогава всичките старци имаха вид, като че криеха по някоя тайна, че знаеха и чакаха нещо; говореха си за грамотата със златния печат, за поделбите на земята, за нови земи, за зарити съкровища, намекваха за нещо си; сега жуковци си нямаха вече никакви тайни, целият им живот беше като на длан, ясен като бял ден и можеха да си разговарят само за немотията и прехраната, за това, че няма сняг…
Помълчаха. И пак се сетиха за кокошките и овцете и почнаха да решават кой е виновникът.
— Земството! — рече унило Осип. — Че кой друг.