Мариана Тинчева-Еклесия
Сън срещу събота (8)

7.

През 1825 година на високия екзархски трон в Търново беше ръкоположен най-благонравният и доброплоден от всички търновски митрополити — Иларион Мъдри от Крит. Малко време след поемане на водачеството новопоставеният архиерей събра за напътствия владиците на всички епархии, но преди да стигнат до Търново, за да чуят гласа на митрополита, епископите, че и народът даже, вече знаеха — Иларион Мъдри сам превежда книги на български, а подклажда в такива дела и други монаси от манастирите. „Хвала на този водач!“ — повтаряха непросветените, като чакаха да захване нещо добро. Нещо добро… нещо мъдро като самия му нрав, ама какво? Не можеше сам за година-две да подмени всички фанариоти, защото наистина още нямаше достойни български мъже, готови за духовни водачи. Нежели екзархът можеше да отпрати хитрия обирджия Методий!… За изгонване на епископа от врачанския владишки трон не можеше да става дума, но какво беше казал митрополитът на духовния си подстойник стана ясно, когато Методий мина през Плевен и видя къщата на Илия Печигаргов, обърната в школо! Чорбаджи Георги Михайлов бе дал нужните грошове на Илия, който цял живот мечтаеше да стане даскал-мирянин, но понеже не му стигаха знания и сам разбра, че Московеца е по-достоен от него, даде къщата си на драго сърце — да се учат децата!

„Непокорен народ!“ — сърдито рече в ума си епископът, но не проговори хули на глас: „Оттук насетне да вършат каквото си искат, само да плащат църковните данъци…“ Сам се успокояваше, правеше се, че не вижда, че не го е еня, пък подличката му душа не остави работата на самотек: владиката се прибра във врачанския конак, а на протосингела си Агапий заръча да остане за три дий в Плевен, да ходи денем в школото на Московеца, та да слуша какво говори наставникът!

Като разбра, че синът й задълго ще бъде в града, майка Евгения стъкми Анастасия с нови дрехи, оплете косите й, върза ги с алена кърпа и поиска да замине с момичето в Плевен. Мило й стана, щом чу, че плевенци са отворили светско училище, та момчетата да се просвещават в смятане, краснопис, свещена за българите история… Знаеше, че владиката не е заръчал на архидякона да подкрепя училището, затова тези дни „кира даскала“ трябваше да бъде до своя син!

Цвета тъкмо пренасяше сухи дърва да стъкми мангала в хаджийската къща, щом пътната вратница се отвори. Като видя момичето си, измекярката изтърси цепениците от полата.

— Момичето ми! — поиска да хукне към Анастасия, но преди да направи стъпка, малката дотича до нея. Беше пораснала и станала толкова хубава, че Чутурката я сви под гърдите си и само сърцето й чу като рече. — Не те давам повече никому, остани си при нас!

— Бъдните дни и години ще отплатят за мъката ти по Анастасия! — Евгения сякаш беше чула думите на Цвета. — Здрава и умна да порасне още някое време, ще я пратим в гръцко училище за грамотност — кротко, с упование нареждаше и гледаше в бъдещето.

— Московеца взе момчето ми в мирското школо да го учи на иконопис и четене… Един грамотен мъж в къщата ще ни стигне! — Чутурката по-силно притисна Анастасия.

— Благородно се е захванал с децата този мирянин. — Евгения вече разбираше майчината тъга на Цвета, не искаше да разлюти повече раната й, затова тръгна да види хаджийката.

… Още първите дни, когато Русина събра двайсетина момчета на по-първи хора от града и окопитени юначета от бедни родители, поп Спас, дето разправяше пред владиката, че Московеца заваля на руски, не намери покой! Като гледаше как момците отиват към къщата на Печигаргов, а не ходеха при него за поучения и към килиите на метоха, един ден свещеникът викна отец Теофан в дома си, наля му в голяма паница вино и след втората глътка започна да подкокоросва стареца, че за двамата щяло да бъде сгодно, ако всички в Плевен узнаят, че Московеца не е истински даскал, щом отвлича ума на децата с непристойни науки, та те малко пеят псалтирчето… Йеромонахът слушаше, слушаше търпеливо, опипваше ръба на паницата, тури палец върху челото си, както правеше винаги, щом слуша нечии хулни думи, па се прекръсти и рече:

— Не е добро, че искаш и мен да вкараш в грях. Лоша дума против наставника не мога да кажа, защото ме тачи, учи момците както му е редът… А ти с греховни помисли, за своя благина, искаш да отлъчиш децата от мъдро знание…

Отец Теофан не допи виното. Бутна с пръсти паницата настрана, поклати глава, надигна се от трикракото столче, отвори вратата и рече сбогом…

Поп Спас не разбра докрай какво искаше да каже свещеникът, измъкна от лавицата дебелите листи на ръкописанията си и за своя утеха зачете на глас… Откакто долови, че хората на града отварят очите си за просветление, а книги воистина нямаха, той събра няколко народни мъдрости, намери пословици с отвлечено тълкувание, измисли 14 молитви за трески и уроки — сиреч баяния за всяка немощ и болест — тури-един канон на света Варвара, няколко песнопения и — всичко нареди в малката, уж своя книга. Върху последния лист на нравоучението си беше съчинил, че по-добре е човек да вари желязо, отколкото да има в дома си зла жена; че който живеел с такава невеста, бил претърпял наказанията за греховете си; че устатите жени били дъщери на вещици… Като разбраха какво е написал поп Спас, жените в Плевен, вече не щяха и да чуят името му, камо ли да пратят при него децата си! Вярно, че имаше и устатници, ама дотолкова да се тъпчат бездруго похлупените невести, никому не беше нужно. Поп Спас редеше страница подир страница и да го помнели завинаги. Вече му се привиждаше как след писанието в цялата Империя ще заговорят за него, пък… Московеца нека си бъхта главата с бедните момчета на Плевен.

Русина наистина от сутрин до вечер умуваше как да тъкми уроците си. Чорбаджи Георги Михайлов, като нареди най-грамотния и сърцат човек за даскал, пръв изпрати внука си Пенчо, който се беше родил в Габрово, а кръщението му стана в църквата. „Св. Николай“. Хаджи Тодор Начов, първенец и богат търговец в града, също прати сина си; и чорбаджи Минчо, и чорбаджи Цочо Генов, и сестрин син на хаджи Йоца… Родителите на тези момци все можеха да дадат по някой грош на църковното настоятелство, та да се подпомогне доброто дело. Русина — хвала му! — както милееше за децата на имотните плевенци, така обичаше и даровити момчета на бедни. Един ден случайно беше видял Христо на Димитър и Цвета да рисува в прахта около ковачницата, как излива вода от стомната и да прави човечета от кал.

— Прати ми утре това момче в школото, от сина ти ще излезе иконописец! — още същия ден заръча на Ковача, пък той се смути.

— Добре, даскале, ама нямам чувалче брашно да ти платя — отговори и с почит, и с мъка.

— Аз търся събудени даровити момчета — не се кахъри за плащане, ами го прати!

Тази вечер Димитър изпи три канчета вино от радост, а заранта, като водеше към школото Христо, едва навършил осем години, се хвалеше пред всички какво му бил казал Московеца!

Градът имаше нов храм! Не, не — двукатата къща с четири одаи на Печигаргов от много години не беше нова. Но това, че плевенци я поискаха за училище, а чорбаджи Георги даде всичките грошове да я плати — на часа превърна покрива и стените й в храм! Място за бъдещи, добри семена…

Този ден, когато архидякон Агапий влезе в голямата одая на школото, мирянинът стегнат, снажен, мъдроок и напорист, говореше на децата:

— Било е някога преди много, много години, когато хората пасли стадата си, дирили огън от мълнии и живеели на колиби в горите, че да ловят диви животни и да се обличат с кожите им. Тези хора били тъй неуки и тъй неугледни, че да ги видел човек отстрани, би се уплашил! Светлина идела само от слънцето, а в главите им — пусто и тъмно! — Московеца се смълча, за да долови притаения дъх на децата.

— Кир учителю, а мама и тате като са неписмени, в главите им има ли светлина? — синът на Ковача попита, за да проуми думите на наставника.

— Те ще вземат слънце от теб, щом изучиш аз, буки, веди… щом започнеш да смяташ — Московеца отговори на питането на Христо, а така — и на всички момчета, които не разбраха предишните му слова.

Архидякон Агапий, седнал до вратата на малко столче, също зададе въпрос към наставника:

— Та… всички народи ли по това време са били непросветени? — хитро помами той даскала.

— И гърците, и латините, и всички други народи, които сме от едно человечество.

— Та и гърците, викаш, навремето били безпросветни? — духовникът повтори, наблегна, зачака нащрек своя отговор.

— Днес те са мъдри и учени — кротко му отвърна даскалът. — Ала навремето те досущ като българите не са имали своя книжовност, писали са гръцки език върху камък… както и българските царе са писали — едва сега Московеца се сети защо архидякон Агапий е тук и поиска да се измъкне с хитрина, ала внукът на чорбаджи Георги стана, отиде до даскала, подаде верижка и се поклони.

— Любезний учителю, откакто захванах да разправям в къщи всичките ти учения, моят дядо ми даде ланец и заръча по кираджии да донесат от Търново хубав часовник.

Московеца се обърка, не посегна да вземе ланеца и ръката на Пенчо остана протегната.

— Ланецът е даден за теб и трябва да си го пазиш! Споменавай един ден пред децата си, че е дар за грамотност.

— Ами, учителю, ланецът е за тебе и ти го давам сега, а когато кираджиите донесат часовника, ще получиш и него! — момчето на Влад Петков беше отворено, будно и отрано личеше, че има потомствена кръв — да съди честно.

Архидяконът поиска да запита още нещо Московеца за грамотността на гърци и българи, но в одаята навреме се втурна хаджи Йоца Хицовица:

— Види се, че ще ви объркам урока, ама на сърце имам прошение до наставника. — Облечена беше в тъмна дреха, гайтанисана със светъл гайтан. Кръшна изглеждаше днес снагата й — и напориста. — Утре заран Крив Мирчо ще дойде у дома да измаже пода в голямата одая с кладенчова пръстчица. Дойде ми на ум да повикам момчета от школото, и което дете изпише най-хубаво името си, нему ще дам жива кокошка, алена дреха, везана с черни конци, и два гроша в джоба й… Имената на тези първи момци, добили писмовност в мирското школо, ще останат в одаята за гости, додето съградим друго, по-голямо училище.

Отец Агапий стана от столчето, че да поздрави хаджийката, а тя — хитруша — сякаш за пръв път го вижда, извика:

— Охо! И какво прави помощникът на епископ Методий тук?

— Рекох да видя как наставникът напътства децата — отвърна й истината, пък хаджийката се засмя:

— Как ли? Напътства ги по душа и разум, не е скъперник като наставника на духовниците! — не взимаше никога приказки от чужди уста, защото нейните й стигаха. — Та забравих да кажа на протосингела, че преди малко при мен пристигна обичната му майка Евгения, съпроводена от Анастасия…

— Така ли? — архидяконът се учуди от ненадейното посещение на майка си, понечи да излезе от школото, пък Московеца още повече се оплете и замоли хаджийката да повика Крив Мирчо идущата неделя, та дотогава момчетата още по-краснописно да се изучат.

— Думата си не връщам! Утре рекох и утре ще е! По пладне искам да дойдете, че да се дръпне влагата от пръстчицата… И чорбаджи Георги ще викна у нас, и Влад Петков, и благочестивата майка Евгения ще повикам да отсъди… Пък ако отец Агапий реши да даде още грошове за учението на децата… — хаджийката с такива очи погледна архиерея, че преди да излезе, той бръкна в расото и й даде шепа грошове.

На другия ден по пладне Московеца поведе децата и на заможни хора, и на сиромаси — да премерят честно силите си. О, каква дреха беше проснала на чардака хаджи Йоца! Върху гладко, алено сукно, купено от Ерусалим, бялата й ръка беше везала бод до бод дни наред… Като видяха сюртучето, положено върху дъските, всяко от момчетата закопня да го има!

Московеца начерта върху пода равни мънички кръгове, та всяко от децата влезе в свое кръгче с тънка подострена пръчица. Хаджийката се кротна върху трикрако столче пред отворената вратница на одаята, а до нея седна архидякон Агапий, богочестивата му майка Евгения, после чорбаджи Георги… Имаше столче и за Влад Петков, но той остана прав, възбуден — надничаше да оглежда кой как пише и трие. Само като минеше през ума на децата, че писанията им дълго ще останат в хаджийския дом, те или пропускаха някоя буква от името си, или кривваха ченгелчетата по-иначе; плюеха върху длан да изтрият, после наново пишеха. Димитър, синът на Замфир бояджията, беше най-ниско сведен от всички; Васил пък, момчето на Малка Иваница, дето мъжът й умря в чумата и я остави вдовица с четири клети деца, бе дангалак вече, хърбав и дрипав, но така прилежен, че опря бузата си о пода. Павел, синът на хаджи Тодор, беше залегнал до него, пък момчето на Чутурката, забило лакти в пръстчицата, не затвори уста — сякаш не му стигаше дишане. Московеца му беше посочил място близо до баджата, та Христо не надничаше в писанията на другарчетата си. Внукът на чорбаджи Георги, „малкият чорбаджи“, както му викаха на Пенчо, пишеше в средата на одаята. Тъмнооко и тъмнокосо като рода на майка си, момчето от нея наследи и почтителния характер. Първи деца, родени в Плевен след войната и чумата, те с Анастасия имаха една възраст и една жажда — ненаситно да дирят ученост. За момичето на Ковача обаче нямаше училище с даскал. Във Враца момичето изучи да пише с български букви, да чете по църковни книги, ала „кира даскала“ нямаше знание в гражданските науки, затова жалеше пред сина си: „Колко тежко е на сърцето ми, че не мога да бъда наставница докрай, да напътствам малки моми, плод сладък и първи да дам… Но додето са дните ми, ще чакам да видя онази радост, която никъде досега не видях…“ — и очите й се обръщаха към Анастасия, а отец Агапий догаждаше какво иска да му рече: щом момците вече се учат в светски училища, защо девиците остават безпросветни?…

Седнал до майка си, архидяконът и сега мислеше за църковните работи, а хаджи Йоца, дето все гледа да клъвне слабото място в човека, пак побутна свещеника заядливо.

— И кое е най-свето за всеки човек? — попита го нарочно, щом Чутурката донесе бяло сладко да черпи гостите. — Вярата и народността му, нали? — сама отвърна, защото усещаше душевното раздвоение на архидякона — пише ли се чист българин пред владиката, оня ще го отлъчи; пишеше ли се грък пред народа, хората щяха и него да погнат, както гонят Методий…

— Бива ли да си променя човек народността? — вече съвсем докачливо го чукна хаджи Йоца, отец Агапий си науми да й отвърне ядовито, но богочестивата майка превари сина си.

— Има хора, които си менят вярата и народността, ала те носят тежък грях и праведните човеци не ги любят… Какво ли са изписали вече момчетата върху пода? — надигна се уж тях да надзърне, пък искаше да спре ненужната свада.

— Ей ги на краснописците! — Московеца подкани почетните гости да видят какво са изписали върху пръстта момчетата.

— Боже, боже, това момче носи небесен дар! — хаджийката опря едро тяло до вратницата и посочи кръгчето до огнището. Христо, вместо да пише името си, беше нарисувал стопанката на тази къща: жена голяма, силна, щедра, с благодатно лъчение. Не му беше стигнало време да дорисува краката и опинците, наведе се да продължи, но хаджи Йоца грабна сукнената алена дреха и я надяна на раменете му.

Христо беше като хоругвица в нея — тъничко, светличко, свенливо дете, сякаш в този миг не знаеше името си…

Дълго време из Плевен разправяха, че първенството в школото на Московеца води синът на Ковача! Покрай такъв мъж и такива деца името на Чутурката порасна.

Анастасия пак замина с благодетелната Евгения във Враца, но двете започнаха по-често да идват в Плевен и да остават дълго. Откакто Враца осъмна с вестта, че чорбаджи Димитраки е откаран във Видин по заповедност от Цариград и една заран намерили врачанския първенец посечен до беглишките хармани, епархията пламна! Хората настървено пишеха този грях на епископ Методий, та владиката вече не знаеше къде да се крие и пишеше греха на врачанските бакали, на клеветници, на лукави търговци… Никой не хващаше вяра на гърка и той гледаше само да си спаси кожата…

Най-сетне, когато генерал Дибич разби войската на Рашид паша при Кюлевча, и след боевете край Варна, Силистра, Шумен, през есента на 1829 година русите влязоха и във Враца, епископът избяга с тях.

По-късно никой отникъде не изпрати вест кога и как е свършило житието му.

Църковните работи в епископията тръгнаха на самотек. Дълго време Иларион Мъдри не смееше да ръкоположи нов епископ. Българският архимандрит Гавраил в Букурещ, когото чорбаджи Димитраки тъкмеше за владика, след смъртта на градския първенец не посмя да се върне във Враца. Архидякон Агапий едва смогваше да погледне конашките писания; пътищата до Свищов, Видин, Търново започнаха да го уморяват.

Влизаше в години…