Алън Кол, Крис Бънч
Дворът на хилядата слънца (33)

Глава 32

Джил Шерман беше единственият закон на Кулак. Беше избрана от кулакския кооператив, за да осигури някакво подобие на ред в еднокуполното селище, представляващо единствения дом и база за миньорите. Беше поне толкова зла, колкото всеки от миньорите, общо взето, по-умна от миньорите, и отношението й към прилагането на закона беше „остави всеки да прави каквото си иска“. Имаше само три правила: никакви оръжия, които могат да сринат купола, никакви шашми в хазарта и всеки миньор честно да си отчита кристалите.

Шерман беше намерила за целесъобразно да приеме договора като единствения закон на Кулак, след като предишното й назначение бе приключило донякъде ефектно. Беше заместник-шеф на полицията на една планета, разкъсвана от непрестанни вълнения — разбираемо, след като въпросният свят беше изцяло съставен от малцинства, всяко от което слагаше крака си на шията на по-малко щастливите, след като вземеше властта. В един момент Шерман реши, че се е нагледала на достатъчно вълнения, и хвърли една миниядрена. Експлозията не само издуха от властта управляващата в момента партия, но отпрати и самата Шерман малко пред цяла вълна от обвинения — в убийство, в злоупотреба със служебното положение и в опит за геноцид.

Тя хвърли поглед на акредитивите на Стен, след което погледна двамата мъже, които още се съвземаха от морската болест при кацането.

— Доктор Блок върши чудесна работа тук. Защо трябва да помагам на вас, двама имперци, да го отведете?

— Няма да ви чета прокурорската заповед втори път — каза отегчено Стен. — Но има някои дреболии като измяна, масово убийство, заговор, бягство от правосъдието — нали знаете, обичайните неща.

— Това е Кулак, приятелче. Тук не ни пука какво е направил някой в цивилизацията.

— Моме — подхвана Алекс. — Я дай да те почерпим и да обсъдим…

— Достатъчно, сержант — сряза го Стен може би неразумно, но стомахът му продължаваше да прави лупингите с тактическия кораб, който с мъка се бе добрал до площадката за кацане на Кулак. — Тук оперирате под имперската харта. Хартата може да бъде отменена само с едно мое обаждане по кома и имперският поддържащ ще тръгне насам. Готова ли сте за ескалация, офицер Шерман? — Ако червата на Стен не бяха заседнали в гърлото му, сигурно щеше да намери по-различен подход. Определено сбърка, както подчерта едва прикрития стон на Алекс.

— Извинете, ъъ, капитан ли бяхте? Доктор Блок можете да го намерите в сектор В, офис 60.

Тогава Стен направи втората си грешка — кимна отривисто, хвана Алекс под мишницата и го поведе към изхода.

Шерман, разбира се, изчака, докато двойният люк към офиса и се затвори, след което включи кома си.

 

 

Дори улиците в града под купола бяха примитивни. Имаха терморегулация и бяха оксидирани, но това не пречеше на кондензацията под купола непрекъснато да се сипе на сива мъгла, да вали и да създава голяма мръсотия под краката.

— Издъни се, момко — мърмореше Килгър, докато двамата със Стен газеха през калта. — Това моме беше чудно. Само един час и щях да я накарам да яде от ръката ми.

Стен изръмжа на Алекс, сигурно защото беше уплашен — уплашен от планетата, уплашен от онова, което тя му беше донесла в миналото, и уплашен от многото възможни начини да умре бавно, които му беше показала Зона 35.

Възможно беше да е уплашен и от костюмите, които носеха. На Кулак всички носеха костюми, дори и в купола, освен ако неизбежните физиологически нужди не предполагаха друго. Костюмите бяха интересни — широки, бронирани, толкова обемисти, че дори гъвкав човек като Стен трябваше да се поклаща в тях. Една от причините да са толкова обемисти бе в това, че всеки крайник притежаваше елемент за изолиране. Ако крайникът на костюма се пробиеше, носещият го можеше да изключи въпросния сегмент, с което моментално да ампутира и опърли пострадалия крайник.

Стен беше толкова уплашен, колкото не се беше плашил от години.

 

 

Д-р Харс Стинбърн/д-р Джон Кнокс/д-р Уилям Блок бе получил сигнала от Шерман. Той припряно завърза стегите в костюма си и се снаряжи с обичайния дълъг, злокобно извит полумеч и „инструмента за жътва“.

Когато някой миньор жънеше „узряла“ буца от метала, който растеше извън купола, той използваше пушката-лопата, стрелящо с натягаща се пружина оръжие, което изхвърляше около един метър дълго копие с широк, остър като бръснач и с форма на лопата връх. Скоростта на оръжието доближаваше петстотин метра в секунда, което го превръщаше в доста опасно сечиво.

Стинбърн беше очаквал нападение — не от имперското правораздаване, а по-скоро от някой главорез от обкръжението на Хаконе. И в двата случая не се сърдеше, тъй като чувстваше, че една секретна операция на полицията в дадения случай е съвсем законно нещо. В края на краищата нали тъкмо затова беше избягал от Първичен свят.

Пак по същата причина неговият офис/квартира беше със задна стена близо до самия външен купол, и по същата причина Стинбърн беше устроил вратата на кабинета си като херметичен люк.

Стинбърн затвори лицевия предпазител и провери данните. Изтичания нямаше. Той изхвърли атмосферата в кабинета си обратно в купола и задържа ръката си над клавиша. Очите му бяха на видеоекрана над входа, видеоекрана, показващ външния му кабинет.

Щом вратата се отвори и той видя двамата влизащи мъже, ръката му посегна към червения ключ и моментално задната стена и външният люк на купола изригнаха навън, като изхвърлиха Стинбърн на повърхността на Кулак.

 

 

Стен и Алекс усетиха трясъка от декомпресията на вътрешния кабинет, инстинктивно щракнаха фасетите на костюмите си и зачакаха.

Стрелките на уредите, налични във всяка стая и всеки кабинет под купола, се килнаха на една страна, след което се съвзеха.

— Момчето ни духна — каза Алекс по кома на скафандъра.

Стен не си направи труд да му отговаря — вече бързаше обратно през входа към най-близкия изходен люк.

Но разкаляната улица отвън се оказа изпълнена с миньори. Водеше ги Шерман. Стен спря и вдигна лицевия предпазител.

— Ние решихме — започна без предисловия Шерман, — че вие си имате вашия закон, а ние — нашия. Трябва ни доктор. И си го имаме. И ще си го опазим.

Стен не можа да измисли достатъчно смислени заплахи.

— Ще понесем всичко, което ще последва, когато последва. Ако последва.

— Което значи, моме — вметна тъжно Алекс, — че нямате намерение да ни пуснете да си излезем ли?

Шерман кимна.

Скафандърът на Стен грубо дублираше същия тип, който носеха миньорите и Шерман. Но тъй като беше имперски дизайн, включваше някои малки екстри. Стен отчаяно се надяваше, че една от тях ще им е непозната.

Той измъкна от колана си малък плосък контейнер, затвори лицевия предпазител и отвинти капачката. От бутилката изсъска тънка, видима струя. Стен хвърли контейнера сред тълпата от миньори. След това щракна бутона на кома си на пълна мощност и изрева:

— Газ! Това е корозивен газ! — И побягна.

В първите няколко секунди миньорите бяха твърде заети с търсене на укритие от плоския контейнер, който съскаше, бръмчеше и подскачаше посред улицата, за да се безпокоят накъде търчат Алекс и Стен.

Докато външният анализатор на Шерман прецени, че контейнерът не е нищо повече от резервен въздух — втечнен за по-голяма компактност, — Стен и Алекс вече бяха до външния люк на купола.

— Ох — изстена Алекс и избута Стен във вътрешната камера. — Аз ще съм момъка, дет’ ги държал на моста.

И преди Стен да успее да отговори, Алекс затвори люка, като го остави без никакъв избор, освен да излезе навън за Стинбърн.

После се обърна към препускащата тромаво към него като стадо слонове побесняла тълпа.

— Е, и сега, кой ще е първият?

Първият се оказа миньор, пред когото Алекс приличаше на джудже. Алекс блокира удара му, замахна, премаза ръкава на скафандъра му и отпрати чудовището през въздуха и в тълпата. Кулак беше свят с ниска гравитация, а Килгър — поданик от тежък свят. Тълпата настръхна, стегна се и настъпи, и ситуацията стана отчаяна.

Умерено отчаяна, тъй като ножовете, които носеха повечето от миньорите, бяха в скафандрите им, а нямаха достатъчно пространство, за да стрелят с пушките си — във всеки случай не и без да рискуват да пробият близката стена на купола.

Така че „Алекс на люка“ се унизи до груба улична патаклама. Във всяко друго общество действията му щяха да се нарекат брутална касапница, но на Кулак това беше просто бой, за който щеше да се разправя години наред, преди замесените личности да забогатеят достатъчно, за да се разкарат или да умрат.

А нямаше нищо, което да радва Килгър повече от уличния бой. В движение той приличаше на тежко бронирана топка, която рикошираше от входа на люка, за да се чукне с поредната цел, след което се претъркаляше обратно на позиция, бронирана топка, която крещеше някакви ужасни стихчета.

— Хорейшъс ревна им тогаз,

на портата им капитанът:

— За всеки мъж във този час

час сетен ще настане…

Фрасна лицевия предпазител на един миньор, после беше твърде зает, за да види дали мъжът е паднал — сграбчи замахналата, стиснала желязна кука ръка и набута куката в корема на трети миньор, взривявайки скафандъра.

— И на врата на Астър храбрият Хорейшъс

натисна здраво своята пета…

Миньорът изхъхри и се отпусна.

— И викна: „Лей се, кръв, о, лей се!“

И дръпна, та да му строши врата…

Миньорите се заотдръпваха, за да се прегрупират. Алекс включи кислорода на скафандъра си на пълна мощност и зачака.

Тълпата — вече само половината проявяваха интерес към боя — се разколеба.

— И никой веч не щеше да е пръв,

и гледаха го само.

И тез отзад крещяха: „Кръв!“,

а тез отпред заплакаха за мама!

Това вече беше прекалено и миньорите настъпиха във фаланга. Фалангата действа много добре, стига да не си в първия ред. Алекс легна в калта пред люка и се затъркаля като каца срещу връхлитащите миньори. Първата редица залитна и изпопада, блокирайки надлежно люка. А Алекс вече налиташе бясно откъм тила им. Таранът на неговия шлем бе също толкова ефективен, колкото краката и юмруците му, и тълпата се разколеба, обърна се и побягна по тесните проходи надалече от Алекс.

Той се съвзе, прекъсна кислородната батерия на скафандъра си, отвори лицевото стъкло и издиша дълбоко, за да изцеди донякъде еуфорията и адреналина.

— И ето го, сега стои

изваян върху моста,

със килт, с чорапи, и брои

неканените гости…

А долу с букви златни пише —

ела и погледни —

как храбро моста удържа

в ония славни дни!

Алекс се огледа с надеждата да види изпаднала във възторг публика. Такава липсваше — жертвите или бяха окончателно довършени, или хленчеха за медицинска помощ, или изпълзяваха на бърза скорост. Но на Алекс му беше все тая.

— Т’ва — продължи той — е балада. Научих я на коляното на мама и на други нейни стави. — Погледна загрижено към въздушния люк зад себе си. — Е, малки Стен, дано да си спипал докторчето преди тия тъпаци да разберат, че пазя люк, а не мост…

 

 

Прахта беше пълна с метални частици, издухани в жълтата мъгла, забулила външността на купола. Стен погледна за миг към взривените стени на доскорошните стаи на Стинбърн и тръгна по стъпките, оставени в прахта.

На всеки десетина метра те навлизаха сред онова, което можеше да се нарече хълмове, ако не се издуваха непрестанно, пулсирайки и рухвайки в развалини.

Следата заобикаляше една такава грамада. Прилепен към земята, Стен едва не умря — успя в последния момент да изпълзи настрана, когато грамадата нарасна, разцъфтя и изхвърли с взрив своите „спори“.

Подозрително лесно, предупреди го умът му. Стен се помъчи да види напред в жълтата мъгла, да проследи бързо чезнещите стъпки, изкачващи се нагоре, но те се скриха на повърхността на едно току-що „раждащо се“ скално плато. Ръката на Стен помете в кръг около последната стъпка и замря, сочейки като стрелка посоката на оставената диря.

Той погледна нагоре. Под скалната плоскост имаше малка пещера. Ветровете все още не бяха издухали металния прах по пода и Стен ясно видя отпечатъците, водещи надолу.

Запристъпва предпазливо. След три крачки всички системи светнаха в червено. Стара шега: „Как можеш да познаеш човек от корпус «Меркурий»? По следите. Той винаги стъпва заднешком.“ Стен тромаво се извъртя в скафандъра си тъкмо когато Стинбърн се хвърли към него от укритието си при входа на пещерата.

Лопатестото острие на оръжието на Стинбърн се насочи към лицевия предпазител на Стен, но смазващият му ритник отпрати Стинбърн на кълбо в жълтия прахоляк.

Стен се надигна тъкмо когато Стинбърн натисна спусъка. Вече имаше представа за оръжието и се извърна така, че да се окаже колкото може по-малка цел; бронираната му в костюма ръка успя да пресече траекторията на копието и да го отклони.

Двамата мъже, облечени в костюми, превръщащи ги в топчести карикатури на човешки същества, се озоваха лице срещу лице на сцена, изпълнена с метален прах, завихрен от жълтата вихрушка.

Стинбърн включи кома си.

— Кой си ти?

Стен не си падаше по драмите.

— Капитан Стен. На служба при Негово императорско величество. Имам заповед за задържането ви, доктор Стинбърн.

— Имате заповед? — отвърна Стинбърн. — Аз имам смърт.

— Всички я имаме, рано или късно — каза Стен. Търсеше точното място за удар.

— Ще ви кажа едно, капитане… Стен ли бяхте?

— Докторе, говорите като човек, който много държи да умре. Аз искам да ви опазя жив.

— Жив — отвърна замислено Стинбърн. — Защо? Очевидно всичко се е провалило. А може би не е…

Стен се ококори. Не за първи път се изправяше пред човек, който като че ли е луд, а думите на Стинбърн показваха точно това.

— Какво да се е провалило?

— Искате да говоря, нали?

— Естествено.

— Капитане, би трябвало да знаете какъв съм бил.

— Корпус „Меркурий“. Аз също — подхвърли Стен и пристъпи предпазливо към лявата страна на мъжа.

— В друг свят и по друго време можеше да сме приятели.

Стен преднамерено спря за миг, уж че размисля.

— Мда — отвърна той бавно. — Може би. Мамка му, винаги съм искал да бъда лекар.

— Но това щеше да е в друго време — каза Стинбърн.

Стен разбра, че му играят игри.

— Трябваше да кажа, че имам две смърти. Вашата и моята.

— Тогава вие сте на ход, докторе. — Стен се стегна в скафандъра си в поза почти за бой.

— Не така, капитане. Вие ще умрете. Тук и сега. Но ще ви кажа следното. Никой не бива да умира невеж. Ще ви дам едно обяснение. Заара Варид.

Стен включи микрофона си и в същия миг осъзна, че двете произнесени думи са достатъчно обяснение за Стинбърн. Видя го как се изви в скафандъра си.

Годините тренировки в „Богомолка“ бяха научили Стен на всевъзможните начини, с които един агент може да се самоубие, и сега той много добре разбра, че с гърчовете си Стинбърн се мъчи да свие раменните си плешки. Стен се задвижи мълниеносно, залегна и се превъртя зад една от пулсиращите скали с надеждата, че живият минерал ще устои, щом…

Първият трясък не беше чак толкова силен. Бомбата, имплантирана между раменете на Стинбърн, не се оказа толкова ефективна. Най-силният взрив дойде от сгъстения кислород в скафандъра на Стинбърн, който изфуча като огнено кълбо през пещерата.

И после нямаше нищо освен воя на вихрушката във външния приемник на Стен. Той се надигна и погледна няколкото парчета от скафандъра, търкалящи се по прашния под.

Заара Варид. Една следа. Стен беше съвсем наясно, че тази единствена следа няма да е достатъчна.

Тръгна обратно по пътеката, поведен от шлемокомпаса си към купола.

Първата му работа беше да измъкне Алекс. Стига все още да беше жив, това щеше да е лесно.

Защото следващото, което го чакаше, бе да се изправи пред Императора с почти нищо в ръцете.