Дейвид Балдачи
Да спасиш свидетел (51)

51.

Лий намали скоростта, спря насред пътя и леко се подпря с крака на асфалта. Озърна се през рамо. Улицата беше дълга, черна и пуста. Но утрото наближаваше. Хоризонтът постепенно изникваше като бавно оживяващите очертания на снимка, потопена в проявител.

Той отново се запита защо бе избързал. Можеше да изчака, докато колата дойде да отведе Фейт и Бюканън до летището. Това би забавило пътуването му до Шарлотсвил най-много с два часа. И несъмнено щеше да го успокои поне донякъде. За какъв дявол толкова бързаше? Рене беше под защита. А Фейт?

Той потропа с пръсти по кормилото на хондата. Ако беше останал, можеше да поговори с Фейт, да й каже колко много държи на нея.

Лий завъртя мотоциклета и подкара обратно. Когато достигна улицата, намали скоростта. Отсреща бе спряла кола. Голям автомобил, който направо крещеше, че е на някоя федерална организация. Вярно, намираше се в другия край на улицата и Лий не бе минал покрай него, но как, по дяволите, изобщо бе изтървал да го забележи с „опитния“ си поглед? Господи, нима наистина остаряваше?

Той подкара право към колата. Ако вътре имаше агенти от ФБР, лесно можеше да им избяга. Когато наближи обаче, стана ясно, че колата е празна. Обзет от първия пристъп на паника, Лий завъртя мотоциклета, зави по алеята на една от близките къщи и скочи от седлото. Захвърли шлема, извади пистолета и се втурна към задния двор, след това продължи по дъсчената пътека, която свързваше всички къщи със стъпалата към плажа. Сърцето му биеше в трескав ритъм.

Той скочи от пътеката, приклекна зад туфа морска трева и погледна към къщата на Фейт. Онова, което видя, го вцепени. Двама мъже, облечени в черно, прескачаха ниската стена на задния двор. От ФБР ли бяха? Или от онези, които се готвеха да убият Фейт на летището? Господи, дано не са те! Двамата вече бяха изчезнали зад стената. След секунди щяха да бъдат вътре. Дали Фейт бе включила отново алармената система, след като го изпрати? Не, помисли си той, едва ли.

Лий скочи на крака и хукна към къщата. Мракът продължаваше да се разсейва и докато пресичаше дъсчената пътека, той долови, че нещо се устремява към него отляво. Това усещане навярно бе единственото, което спаси живота му.

Инстинктивно се търкулна настрани и ножът улучи ръката вместо шията му. Той се изправи окървавен, но дебелият кожен костюм бе поел по-голямата част от силата на удара. Нападателят без колебание се нахвърли върху него.

Лий обаче реагира навреме. Вдигна здравата си ръка, преметна врага над себе си и го хвърли в бодливата трева. После се хвърли към пистолета, който бе изтървал при първия удар. Щеше да стреля, без изобщо да се тревожи за шума. В момента би се радвал да види някой от местните полицаи.

Противникът му обаче се опомни поразително бързо и пак налетя още преди Лий да докосне пистолета. Двамата се проснаха край стъпалата. Лий отново видя замаха на ножа, но този път успя да сграбчи ръката, преди острието да се впие в тялото му. Онзи бе силен; Лий усети стоманените сухожилия в китката и коравите мускули, когато стисна ръката над лакътя, опитвайки да избие ножа. Но и Лий не беше от слабите. Ненапразно бе вдигал тежести всеки ден години наред.

Личеше, че противникът му е опитен боец, защото успя със свободната ръка да нанесе два-три точни удара в корема. Но още след първия Лий стегна коремните си мускули и останалите почти не му причиниха болка. Над двайсет години бе заздравявал тези мускули чрез коремни преси и удари с медицинска топка в корема. След подобни инквизиции човешкият юмрук, все едно колко як, не го смущаваше особено.

Реши да отвърне със същото. Пусна бицепса на противника и го фрасна в диафрагмата. Онзи изпъшка и се преви, но продължи здраво да стиска ножа. Тогава Лий заби три юмрука в бъбреците му — навярно най-болезнените удари, които може да понесе човек, без да загуби съзнание. Ножът падна от ръката на врага и издрънча по стъпалата.

Задъхани, все още вкопчени един в друг, двамата се изправиха на крака. Непознатият направи мълниеносна кука с крак и Лий тежко рухна по гръб, но веднага пак скочи, щом видя, че онзи посяга към пистолета си. Пред лицето на смъртта тялото му придоби удивителна пъргавина, каквато никога не бе проявявал при по-спокойни обстоятелства. Той полетя напред в идеален плонж като картинка от учебник по американски футбол, вкопчи се във врага и двамата болезнено заподскачаха надолу по дъсчените стъпала. Стовариха се на пясъка като кълбо от ръце и крака, сетне се запремятаха настрани, гълтайки солена вода, защото приливът бе стигнал почти до най-долното стъпало.

Лий бе видял пистолета да отхвръква настрани при падането, затова се отблъсна от врага и застана във вода до глезените. Другият също стана, но малко по-бавно. Лий обаче беше нащрек. Ритникът горе на стълбището подсказваше, че противникът владее карате; личеше и по защитната позиция, която бе заел — свит на топка, без да оставя уязвимо място за удар. Мозъкът на Лий работеше по-бързо от съзнателната мисъл и той без затруднение прецени, че има предимство с десетина сантиметра височина и около двайсет килограма тегло. Но ако онзи успееше да го улучи с ритник в главата, щеше да падне в безсъзнание. И това би било краят за него, за Фейт и Бюканън. Ала не се ли справеше с врага до една минута, Фейт и Бюканън пак щяха да загинат.

Нападателят нанесе в гърдите на Лий убийствен страничен ритник; водата обаче забави удара и даде на Лий допълнителната част от секундата, която му трябваше. Сега важното бе да се приближи, да сграбчи каквото му падне и да не дава на този самурайски възпитаник възможност да демонстрира бойни магии. Лий беше боксьор; най-опасен ставаше именно в близък бой, където краката не могат да се развихрят. Той се стегна и пое жестокия удар в ребрата, но след това сграбчи крака с окървавената си ръка и го притисна като в менгеме към тялото си. После стовари с раздробяваща сила другата си ръка върху коляното, което се изви назад под неестествен ъгъл. Човекът изкрещя. Тогава Лий заби юмрук в лицето му и усети как носът се сплеска. Накрая с мълниеносно, почти танцово движение пусна крака, приклекна ниско и от тази позиция изстреля нагоре оръдейно ляво кроше, влагайки в удара всичките си сто килограма, умножени още няколко пъти от стихията на чистата ярост. Когато юмрукът му улучи кост, която веднага поддаде под страхотния напор, Лий разбра, че е победил. Никой нямаше толкова здрава челюст освен професионалистите в тежка категория.

Противникът рухна като прострелян в главата. Лий моментално го завъртя по корем и притисна главата му под водата. Нямаше време да чака кога ще се удави, затова с всичка сила стовари лакът точно в средата на шията. Зловещото хрущене се чу дори и през плисъка на водата, сякаш Господ искаше Лий да разбере какво е сторил и никога вече да не го забрави.

Тялото омекна и Лий се изправи над мъртвеца. Сам не помнеше колко пъти се е бил на ринга и извън него, но още никога не бе убивал човек. Когато погледна надолу към неподвижното тяло, разбра, че няма с какво да се гордее. Само изпитваше смътна радост, че не е на негово място.

Замаян и отвратен, той изведнъж усети с пълна сила болката в наранената си ръка. Погледна нагоре покрай стъпалата към къщите. Сега му оставаха само още двама противници, сетне можеше да си почине. Беше ясно, че не са от ФБР. Федералните агенти не търчаха в тъмното да убиват хора с ножове и ритници; те просто вадеха значката и пистолета и заповядваха никой да не мърда. Умните хора се подчиняваха.

Не, тези бяха от другите. Хладнокръвни убийци от ЦРУ. Лий изтича нагоре по стъпалата, намери пистолета си и с все сила побягна към къщата, като при всяко задавено вдишване се надяваше да не е закъснял.