Дейвид Балдачи
Да спасиш свидетел (26)

26.

Дани Бюканън се вглеждаше в познатата сцена. Типично вашингтонско събитие — политическа благотворителна вечеря. Пилето беше жилаво и студено, виното евтино, разговорите високопарни, залозите огромни, протоколът строг, личностите непоносими. Присъстващите спадаха към един от двата типа — или хора с огромни връзки и състояния, или мизерно платени политически сътрудници, които работеха трескаво по цял ден, а като награда за фантастичните усилия им се разрешаваше да работят и нощем на подобни светски прояви. Тази вечер трябваше да присъстват няколко видни политически фигури, включително и министърът на финансите; откакто завъртя връзка с една скандално известна холивудска актриса, която без колебание разтваряше крака пред камерата, министърът се радваше на далеч по-голямо внимание, отколкото заслужаваше обикновено като пазител на хазната. Тази вечер обаче бе получил в последния момент покана за друг прием — често явление във вечната игра „Къде политическата трева е по-зелена?“. На негово място пристигна някакъв помощник — нервен, недодялан тип, за когото никой не даваше пет пари.

За гостите събитието бе поредна възможност да се покажат и да видят другите, да проверят непрестанно променящата се йерархия в дадена политическа група. Повечето изобщо не сядаха на масата. Просто връчваха чека и се отправяха по-нататък. Клюки и сведения бликаха във всички посоки като от изобилен извор. Или от дълбока рана. Въпрос на гледна точка.

Колко подобни сбирки бе посещавал Бюканън през изминалите години? През онзи трескав период, когато представляваше интересите на големия бизнес, му се случваше да обикаля седмици наред без прекъсване закуски, обеди, вечери и всевъзможни празненства. От изтощение понякога бъркаше събитието и попадаше на прием в чест на сенатора от Северна Дакота вместо на вечеря с конгресмена от Южна Дакота. Откакто се обвърза с бедните в света, вече нямаше подобни проблеми по простата причина, че не разполагаше с пари за раздаване. Но знаеше много добре, че в политическата благотворителност има поне една несъмнена истина — парите никога не достигат. А това означаваше, че винаги ще има сметки и пазарлъци. Винаги.

Истинската му работа днес започна едва след като се завърна от Филаделфия. Срещна се с пет-шест видни политици, обсъди с техните сътрудници безброй важни въпроси и уговори редица бъдещи срещи. Сътрудниците бяха много важни, особено в комисиите и по-специално във финансовите комисии. Едрите риби идваха и си отиваха. Сътрудниците оставаха; те знаеха наизуст процедурите и тенденциите. А Дани знаеше, че никога не бива да се вмъкваш при политик, прескачайки неговите помощници. Веднъж може и да ти провърви, но след това си загубен — ядосаните чиновници ще ти отрежат пътя завинаги.

След това имаше късен обяд с един клиент, чиято работа вече бе свършена от Фейт. Бюканън трябваше да се извини за нейното отсъствие и го стори с типичния си грубоват хумор.

— Съжалявам, че днес ще обядвате с втората цигулка в оркестъра — каза той на клиента. — Но ще се помъча да не свиря много фалшиво.

Макар че превъзходната репутация на сътрудничката му не се нуждаеше от допълнителни похвали, Бюканън разказа на своя клиент как преди време Фейт лично бе връчила на всичките петстотин трийсет и петима членове на Конгреса — и то в луксозна кутия с червена панделка — данните от задълбочено социологическо проучване, според което американската общественост изцяло подкрепя идеята да се заделят средства за ваксинация на децата по целия свят. Към тези данни бе прибавила допълнителни сведения по темата и снимки на деца от далечни страни преди и след ваксинация. Понякога фотографиите бяха най-силното й оръжие. После бе седяла край телефона трийсет и шест часа без почивка, за да набира привърженици в САЩ и чужбина, а през следващите две седмици обиколи три континента заедно с представители от най-големите организации за международна помощ, за да покаже как точно може да се осъществи цялата акция. Резултат: Конгресът реши да се предприеме задълбочено проучване по този въпрос. Сега консултантите щяха да глътнат хонорари за милиони долари и да изхабят няколко тропически гори за планини от хартия (с които, естествено, се оправдаваха високите хонорари) без никаква гаранция, че поне едно дете ще получи необходимата помощ.

— Малък успех, разбира се, но все пак е крачка напред — каза Бюканън на клиента. — Щом Фейт се е захванала с нещо, не бих съветвал никого да й застава на пътя.

Всъщност знаеше, че тази история е известна на клиента. Може би я разказваше само за да събере смелост. Или просто му се искаше да говори за Фейт. През последната година се бе държал с нея грубо, много грубо. От страх да не я въвлече в кошмарната мрежа на Торнхил накрая сам я прогони. И излезе, че е успял единствено да я тласне право в лапите на ФБР. Съжалявам, Фейт.

След обяда се върна на Капитолийския хълм да изчака края на поредното гласуване. Изпрати картичката си в кабинетите на неколцина конгресмени с молба за среща. Други щеше да спипа на излизане от асансьорите.

— Намаляването на външния дълг е изключително важно, сенаторе — повтаряше той, подтичвайки покрай политиците и напрегнатите им телохранители. — Те плащат за дълговете си повече, отколкото за здравеопазване и образование. Каква полза от чистия финансов баланс, когато годишната смъртност на населението е достигнала десет процента? Някой ден ще разполагат с кредити, само че няма да има кой да ги ползва, по дяволите! Нека да споделим част от богатството си.

— Добре, добре, Дани. Ще ти се обадим.

После охраната се сключваше около сенатора като листенца на цвете по залез-слънце, а пчеличката Дани отлиташе да търси нектар другаде.

Екосистемата на Конгреса бе по-сложна и от тази на океаните. Докато подтичваше по коридорите, Дани гледаше как наоколо кипи трескава дейност. Партийни активисти подканваха конгресмените да се придържат към дадената директива. В кабинетите на активистите дрънчаха телефони, за да им предадат същата заръка. Дребни риби се спускаха да се доберат до по-едрите. Групички хора, струпани из широките коридори, обсъждаха сериозно и мрачно някакви важни въпроси. Мъже и жени се вмъкваха в претъпканите асансьори с надеждата да останат поне за секунда насаме с някой сенатор, от чиято подкрепа отчаяно се нуждаеха. Конгресмени разговаряха помежду си, полагаха основите за бъдещи пазарлъци или доизглаждаха вече сключени споразумения. Навсякъде цареше хаос и все пак имаше някакъв ред, хората се събираха и раздалечаваха като пипала на робот в автоматичен конвейер. Едно докосване тук, едно докосване там, после идва ред на следващото изделие. Понякога Дани си мислеше, че работата му е по-изтощителна от раждане и по-опияняваща от скок с гумено въже. Беше дълбоко пристрастен към нея. Мнозина биха го сметнали за луд, но тукашната въртележка наистина щеше да му липсва.

— Нали ще ми се обадиш? — беше типичната му прощална реплика към сътрудниците на конгресмените.

— Разбира се, разчитай на мен — гласеше неизменният отговор.

И, разбира се, никога не му се обаждаха. Но скоро го виждаха отново. И пак, и пак, докато започнеха да омекват. Такава бе неговата работа — просто стреляше напосоки и се надяваше някой куршум да улучи.

След като напусна коридорите на Конгреса, той отиде за няколко минути при един от своите „избраници“ да поговорят за няколко дребни поправки в обосновката на законопроекта, който възнамеряваха да прокарат. Почти никой не се задълбаваше чак толкова в обосновките, но именно чрез досадни подробности се постигаха велики дела. В случая трябваше да се обясни най-прецизно как ще бъдат изразходвани средствата за чуждестранна помощ по новия закон.

Като уреди писмената работа, Бюканън отметна мислено тази точка от дневния си ред и отново тръгна на лов за конгресмени. Благодарение на своя дългогодишен опит той се ориентираше с лекота из лабиринтите на Сената и Камарата на представителите, където понякога се губеха дори и престарелите ветерани. Погледът му шареше наляво-надясно, спираше за миг върху всеки срещнат, преценяваше дали този човек ще е полезен за каузата, или не. Когато влизаш в кабинета на конгресмен или го засичаш по коридора, трябва да бъдеш в пълна бойна готовност. Тия хора са заети, често изнервени и мислят за петстотин неща едновременно.

За щастие Бюканън се славеше с легендарния си талант да излага и най-сложните въпроси само в няколко изречения; подобно умение бе крайно необходимо при работа с политиците, обсадени от всички страни с противоречиви интереси. Освен това умееше да излага страстно позицията на своя клиент. Всичко това постигаше за броени минути, докато крачеше сред тълпата по коридора или се изкачваше в претъпкан асансьор. Само в редки случаи имаше невероятния късмет да хване някого в самолета. Най-важното бе да се добере до хората, надарени с истинска власт. Например ако успееше да си осигури дори неофициална подкрепа от говорителя на Камарата, Бюканън използваше този факт, за да притиска другите политици. Понякога това се оказваше достатъчно.

— Тук ли е, Дорис? — попита Бюканън, като надникна в приемната на един конгресмен и се усмихна на старата, опитна секретарка.

— След пет минути тръгва за аерогарата, Дани.

— Великолепно, стигат ми само две. През другите три ще си побъбря с теб. И без това предпочитам твоята компания. Бог да поживи Стив, но ти си далеч по-приятна гледка, скъпа.

По умореното лице на Дорис разцъфна усмивка.

— Безподобен ласкател си, Дани.

И той получи своите две минути.

Следващата му спирка бе в кулоарите, където разбра през кои комисии ще минат интересуващите го законопроекти. Имаше първични, вторични, а в редки случаи дори и третични комисии в зависимост от съдържанието на даден текст. Да се определи къде е попаднал един или друг законопроект и какво място заема беше всекидневна гигантска главоблъсканица, с която непрестанно се бореха политическите посредници. Често задачата ставаше направо умопобъркваща и никой не умееше да се справя с нея по-добре от Дани Бюканън.

През целия ден Бюканън както винаги обсипваше конгресменските кабинети със сведения и резюмета, необходими на сътрудниците, за да осведомят своите шефове. Възникнеха ли проблеми или неизяснени въпроси, той незабавно даваше отговор или довеждаше експерт по съответната тема. И всяка негова среща завършваше със задължителния въпрос: „Кога да се обадя отново?“ Не получеше ли конкретна дата, никога нямаше да го потърсят. Щяха да го забравят и на негово място да дойдат други, агитиращи също тъй страстно за своите каузи.

Късния следобед посвети на срещи с други клиенти, за които обикновено се грижеше Фейт. Извиняваше отсъствието й с мъгляви намеци за неотложни задачи. Какво друго му оставаше?

След това отскочи за кратко изказване на един семинар по проблемите на гладуващите в света и отново се върна в кантората, откъдето позвъни в няколко сенаторски кабинета да напомни за наближаващото гласуване по някои важни въпроси и да търси съдействие за други благотворителни акции. Уговори две срещи, резервира билети за пътувания в чужбина и си уреди за януари посещение в Белия дом, където лично щеше да запознае президента с новия председател на Международната организация за защита на детските права. Това бе голям удар и Бюканън се надяваше чрез него да привлече внимание към своите клиенти. Той винаги търсеше начини да спечели обществена подкрепа. Фейт бе особено добра в тия акции. Журналистите рядко се интересуваха от бедняците из разни далечни страни, но появеше ли се и някоя холивудска суперзвезда, медиите гръмваха незабавно. Такъв е животът.

По-нататък Бюканън отдели известно време за своя тримесечен отчет като чуждестранен агент — ужасно досадна и неприятна работа, защото на всяка страница трябваше да слага зловещия печат „външна пропаганда“, сякаш не се бореше за най-обикновени сортови семена и мляко на прах, а подготвяше сваляне на правителството.

След като навъртя още няколко телефона и прегледа стотина страници информация, той реши да приключи за днес. Отминаваше още един славен ден от живота му като политически посредник. По това време обикновено рухваше в леглото и моментално заспиваше, но днес нямаше този късмет. Трябваше да виси на поредния благотворителен прием, а виновникът за това стоеше отсреща, отпиваше по малко бяло вино и изглеждаше отегчен до смърт. Бюканън се отправи към него.

Сенатор Ръсел Уорд се обърна и като видя Бюканън, на лицето му грейна усмивка.

— Радвам се да видя една честна физиономия сред това море от двуличие, Дани.

— Какво ще кажеш да зарежем това място и да духнем към „Монокъл“?

Уорд остави чашата си на близката масичка.

— За днес не съм чувал по-добро предложение.