Валентин Д. Иванов – Мисли за фантастиката

Алтернативна история

Алтернативната история — сираче с три мащехи

През зимата на 1992/93^[3] година за пръв път изпратих електронно писмо от изчислителния център на БАН и до края на 90-те години достъпът до Интернет в България стана достатъчно разпространен за да мога да комуникирам с приятелите си без да се налага да изчаквам два пъти по десетина дни — колкото отнемаше на едно писмо да прекоси разстоянието между България и Аризона. Като се замисля, в епохата преди да се появи мрежата с голямо „М“ ние сме живели — без да го забележим — в умалено подобие на междузвездна империя, построена с подсветлинни технологии, с всички произлизащи от това последствия.

Започнах аспирантурата си в Тюсън, Аризона, през август 1994 година. Скоро след това открих антикварните книжарници и когато се почувствах по-уверен на американска земя и английският ми напредна, започнах да си купувам книги. При моя интерес към историята, не е чудно, че предпочитах комбинацията между нея и фантастиката — алтернативната история. Следях форуми, ровех се из прашните рафтове на „При книжаря“ („Bookmans“), който тогава се намираше на ъгъла на „Кямпбъл“ и „Грант“. Те са верига за стари книги, има ги само в Аризона и все още съществуват, но „моят“ магазин е закрит, сега на това място се намира станция за зареждане на електромобили. На мен не ми трябваше да зареждам нищо, придвижвах се с колело и живеех недалеч от там, така че вечерите ми често включваха половинчасово разпускане в книжарницата. Те затваряха в девет, а на срещуположния ъгъл на кръстовището имаше кафене наречени „Coffee Exchange“, където спирах за да почета от новите си придобивки. Много ми помогна, че попаднах на www.uchronia.net/ — енциклопедичен справочник за поджанра, безценен ресурс, който съществува и днес и се поддържа от „истински предани на делото“ ентусиасти.

За моята нова страст скоро научиха приятелите ми в България, където алтернативната история също печелеше почитатели и Юри Илков-Генерала ме попита дали не мога да напиша едно въведение в жанра за списание „Тера Фантастика“. Аз отговорих положително. По-надолу предлагам статията така, както тя се появи във втория му брой от 1999 година, в рубриката „Фантастология“. Разбира се, материалът е остарял, междувременно излязоха много нови произведения в жанра, а и от старите аз съм прочел или изгледал още повече, но предпочетох да го запазя като „снимка“ на тогавашното състояние на алтернативната история и на моите представи за нея. Направих само малки редакционни промени и поправих транскрипцията на някои имена — например тогава в България Хари Търтълдоув беше станал известен като Тарталдав, навярно заради преводите през руски език.

Накрая прилагам и карето с алтернативни новинарски заглавия, което съпътстваше статията.

* * *

Алтернативната история изследва нереализираните възможности на миналото и се концентрира върху предполагаемите последици от едно или повече исторически събития, които биха могли да протекат по различен начин. Понякога промяната се дължи на пътуване във времето, понякога авторът постулира, че определено историческо лице е взело друго решение, или дори причината за отклонението изобщо не се споменава. Произведенията от жанра на алтернативната история се открояват с интереса към отражението на тези изменения върху историческия процес, със стремежа към достоверно следване на логиката на историята и с вътрешна непротиворечивост. Разбира се, това обикновено се постига в много малко творби — единствено в най-добрите. Както казва Уил Шатърли^[4], няма правилни алтернативни истории, има само вероятни.

Въпреки многобройните опити, публикувани главно в Интернет, не съществува общоприета дефиниция за жанра. Най-общо алтернативната история описва свят, който до определен момент има история, идентична с нашия. Този момент трябва да предхожда написването на произведението. Алтернативната история се разграничава от паралелната история, в която няма общ етап, от секретната или от ретроспективната истории, които пък „пренаписват“ миналото.

Поджанрът черпи от три извора — историческата литература, съвременния роман и, разбира се, научната фантастика. От една страна такова многообразие обогатява, а от друга размива границите на алтернативната история. Понякога до такава степен, че тя става неразпознаваема. До неотдавна много малко книги имаха на корицата си думите „алтернативна история“. Едва напоследък издателство DelRey започна тази практика. В която и да е книжарница повечето произведения от този вид могат да се намерят на щандовете за фантастика („Пътешествие“ — „Voyage“ от Стивън Бакстър/Stephen Baxter, „Държавата на Кели“ — „Kelly Country“ от Бъртрам Чандлър/Bertram Chandler, „Остров в морето на времето“ — „Island in the Sea of Time“ от С. М. Стърлинг/S. M. Stirling). Има и книги, които стоят на полиците със съвременни романи, най-често до трилърите („Отечество“ — „Fatherland“ от Робърт Харис/Robert Harris, „СС Великобритания“ — „SS-GB“ от Лен Дейтън/Len Deighton). Не на последно място алтернативната история може да се открие и сред историческите книги („Заради един гвоздей“ — „For Want of a Nail“ от Робърт Соубъл/Robert Sobel), където тя обикновено има формата на научно съчинение. До голяма степен мястото е определено от жанровата принадлежност на автора. Едно откровение на Хари Търтълдоув (Harry Turttledove): „Писателите-фантасти я пишат (алтернативната история — Б.а.). Тя използва силно научнофантастична техника: промяна на едно нещо и екстраполиране оттам нататък.“

Трудно е да се каже кога е написано първото произведение в жанра. За палмата на първенството претендира дори Тит Ливий, който през I век от н.е. написва „Ab urbe condita“^[5], в която Александър Велики живее достатъчно дълго, за да се обърне на запад, атакувайки Римската империя. Първият роман принадлежи на перото на Бенджамин Дизраели (Bendjamin Disraeli) — „Чудната история на Алрой“ („The Wondrous Tale of Alroy“) — и датира от 1833 година. В него Алрой, еврейски псевдомесия от XII век, постига много по-голяма популярност, отколкото в действителност. Първият алтернативен къс разказ, „Кореспонденцията на П“ („P’s Correspondence“), е написан през 1845 година от Натаниел Хоторн (Natheaniel Hawthorne) и изследва вариации на различни събития, свързани с политиката и литературата от годините непосредствено преди това.

От по-късните предшественици на жанра внимание заслужава „Настрани през времето“ („Sidewise in Time“) от Мюрей Лейнстър (Murray Leinster), публикуван през 1934 година, където за пръв път различни реалности си взаимодействат. В романа „Пада по-малко мрак“ („Lest Darkness Fall“) от 1949 година Л. Спрег де Камп пренася наш съвременник във времето на император Юстиниан, който въвежда в Източната Римска империя модерна индустрия и икономика, предотвратявайки застоя на средновековието. Уорд Мур в своята книга „Започнете чествуването“ („Bring the Jubilee“) от 1953 година ни запознава с един мрачен свят, където южните щати са спечелили гражданската война и Съединените щати са бедна развиваща се страна, съществуваща в сянката на мощната Конфедерация и на Германския съюз.

Връзката на алтернативната история с историческия роман е несъмнена. Дори моментът на разделяне с реалната действителност да е в близкото минало, писането на алтернативна история предполага добро познаване на събитията, значително изследване на икономическата, политическата, технологическата и културната действителност от периода, непосредствено предхождащ точката на отклонение. Самият избор на точка на отклонение обикновено не е случаен. Наистина, в историята има много събития, където нейната по-нататъшна посока е определена в резултат на избор между две или повече почти равновероятни възможности. Например прословутата загуба на заповедите на генерал Лий дава основа за една от последните поредици на американския писател Хари Търтълдоув. Началото на първата книга, наречена „Колко малко оцелели“ („How Few Remain“), датира от 1881 година в свят, където американската гражданска война е известна като Войната на Отделянето, защото е завършила с победа на бунтовните южни щати. Америка е разделена на две и в Конфедерацията все още има робство. През 1881 година южните щати купуват от мексиканската империя две северни провинции, което става повод за втора гражданска война. Във втория том, „Американският фронт“ („The American Front“), повече от тридесет години по-късно, когато Първата световна война започва, южняците се съюзяват с Англия и Франция, а северът — с Германия. Много от героите в поредицата са реално съществуващи исторически личности: генералите Къстър, Джексън и Джеб Стюарт, младият Теодор Рузвелт и възрастният експрезидент Линкълн. Поредицата въвежда читателя в сложна плетеница от политически и психологически конфликти, от които се ражда свят, много различен от нашия. Една малка промяна, като намирането на изгубените заповеди, е като камъче, хвърлено във водата — то самото създава вълни, а и всяка пръска също създава свои вълнички. Например през 80-те години на миналия век военната технология вече е достатъчно развита, така че бойните действия се водят в стила на Първата световна война. Реално през годините преди 1912-а не е имало големи военни конфликти, в които новата тактика и стратегия да бъдат изпробвани. Така Втората гражданска война се превръща в същото, което Гражданската война в Испания беше за Втората световна война. Несъмнено това ще доведе до разлика в мисленето на военните експерти, в развитието на военната технология, което ще се отрази и върху цивилния живот. Тази промяна наподобява тихите ходове в шахмата и точно нейното схващане демонстрира същността на добрата алтернативна история. Неслучайно Хари Търтълдоув има докторат по история и е специализирал върху Византия. Явно разбирането на историческия процес е универсално.

Със сигурност през последните години Хари Търтълдоув се утвърди като един от най-продуктивните, ако не и като един от най-добрите писатели в жанра. В неговата поредица „Световна война“ („Worldwar“), която се планира в завършен вид да наброява седем тома, в разгара на Втората световна война се намесва нова сила. Нашествие на космическа цивилизация поставя край на света такъв, какъвто го познаваме, и налага създаването на нови и неочаквани съюзи, необходими за оцеляването на човечеството. Романите предлагат сложна многосюжетна и многопланова картина, раздвижена с цяла кохорта от герои, както хора, така и пришълци. Често пришълците са по-интересните. Поредицата представя сблъсък на две много различни култури — тази на пришълците, стара и свръхстабилна, и нашата — динамична и допълнително оптимизирана, за да посрещне необходимостите на световната война. За съжаление Търтълдоув разочарова с ред изкуствени предположения, необходими да изравнят поне в известна степен шансовете на човечеството и много по-високата технология на извънземните, както и с многократните повторения на очевидни неща. Въпреки привидната си сложност поредицата е доста елементарно четиво с известна информативна стойност за събитията от първата фаза на Втората световна война.

Нед Кели е ирландец по произход, живял е в Австралия и се е прочул с легендарните си обири. Освен това Нед Кели е притежавал природна интелигентност, развито въображение и може би заложби да се превърне в австралийски Вашингтон. Това е предположението, около което австралийският писател Бъртрам Чандлър изгражда романа си „Държавата на Кели“ („Kelly Country“). Историята неведнъж е показвала, че границата между разбойник и революционер може да бъде преминавана и в двете посоки. Истинският Кели започва пътя си някъде по средата между двете и до голяма степен съдбата му е предопределена от обстоятелствата, които го тласкат в едната или другата посока. Чандлър добавя към характера на Кели няколко липсващи черти чрез образа на една реално несъществувала германска емигрантка. Et Viola, в света освен Съединените щати има и втори мощен център на парламентарна демокрация. Както се оказва, конкуренцията между тях не довежда до нищо добро и дори след войната във Виетнам се стига до размяна на ядрени удари помежду им, но самата идея заслужава внимание с потенциалните си възможности.

Известният писател-фантаст Л. Е. Модесит-младши (L. E. Modesitt Jr.) също опитва перото си в жанра на алтернативната история в „Осезаеми призраци“ („Of Tangible Ghosts“). Тук хипотезата всъщност има различен характер — с какво би се различавал светът, ако призраците наистина съществуваха? И читателят се сблъсква с призраци в тая книга — част от тях са недосегаеми, метафизични. Но има и други призраци, напълно реални и несравнимо по-опасни, които са общи между нашия свят и света на книгата — призраци на плаща и кинжала, които винаги живеят в полумрака на историята. Модесит описва свят, в който Холандия, а не Англия, заселва новия свят, в който името на съвременната мощна държава на Американския континент е Колумбия (от Христофор Колумб), а не САЩ, и където призраците и живите са обвързани в сложни взаимоотношения. Главният герой, пенсиониран колумбийски разузнавач и понастоящем професор в малък университет на север от столицата, е въвлечен в борбата между независимите вече холандски колонии и тоталитарната Австро-унгарска империя. Макар това да е един много различен свят, внимателният читател може да долови познатата мозайка на събитията в навечерието на Втората световна война. Наред с „Човекът във високия замък“ („The Man in the High Castle“, „Хюго“ за 1963 година) на Филип К. Дик (Philip K. Dick) това е един от най-добре написаните романи в жанра. Като повечето продължения, и втората книга от поредицата, озаглавена „Призракът на Откровението“ („The Ghost of the Revelator“), разочарова.

За разлика от Модесит повечето писатели държат да не се отклоняват твърде много от действителността, защото именно неслучайната прилика с реално съществуващи лица и събития е интересна и дава уникална възможност за създаване на исторически експеримент. Робърт Соубъл е подходящ пример за това. „Заради един липсващ гвоздей“ („For Want of a Nail“) има вид на учебник по история. Какво би станало, ако американската революция не бе успяла и колониите продължаваха да бъдат част от Британската империя? На по-дълбоко ниво книгата поставя въпроса какъв би бил светът без либералнодемократичната традиция, създадена в Съединените щати преди двеста години. Според автора една реалност, доминирана от по-консервативна промонархическа философия, е по-стабилна от нашата. Безспорно това е една от най-добре разработените алтернативни истории, с таблици за житния добив и числеността на населението, с биографии на политически лидери и карти на държавите.

Със своя псевдодокументален характер книгата на Соубъл е типичен представител на редица подобни съчинения, сред които и известният сборник „Ако се беше случило иначе. Поглед към въображаема история“ („If it Had Happened Otherwise. Lapses into Imaginary History“), от 1931 година. Редакторът Джей Си Скуайър кани ред известни личности от това време да напишат есета на теми като победа на маврите в Испания и на Наполеон при Ватерло. Сред авторите е и самият Уинстън Чърчил, който по това време се е занимавал с журналистика. В неговото есе „Ако Ли не печели бирката при Гетисбърг“ („If Lee Had Not Won the Battle of Gettisburg“), генерал Лий освобождава робите и Британия признава южняшката Конфедерация. Много военни списания публикуват на страниците си подобни статии, свързани с вариации на различни сражения, но обикновено оценката на последствията е ограничена до няколко параграфа или дори напълно е оставена на читателското въображение.

Съвременните политици не са лишени от амбиции в алтернативната история. Нют Гингрич, бивш професор по социология в Университета в Литъл Рок, Арканзас, и бивш лидер на републиканската партия в Конгреса, в съавторство с „наемния“ писател-фантаст Уилям Р. Форсчън издаде през 1995 година романа „1945“. Единственото достойнство на книгата, която се чете като военен репортаж, е, че изразява с успех ултраконсервативните виждания на автора си. Една година по-късно издателството се отказа от планираното продължение „Крепост Европа“ („Fortress Europa“).

Моментът на отклонение от реалната история обикновено е някъде в сравнително близкото минало. Това позволява на авторите да направят повече паралели с истинските събития, но също така и ограничава промените, които могат да внесат. Интересно отклонение от това правило е романът на Хари Търтълдоув „Различен свят“ („A World of Difference“), където промяната е въведена в момента на формирането на Слънчевата система. Планетата Марс е малко по-масивна, което й позволява да поддържа по-дебела атмосфера. Това не се отразява по никакъв начин върху хода на човешката история до 1975 година, когато спускаемият апарат на сондата Викинг–1 е разрушен от живо същество, използващо инструмент. Надпреварата във въоръжаването продължава в Космоса, Горбачов е свален в резултат на преврат и към Марс едновременно политат американски и съветски космически кораби в стремеж да установят контакт с марсианските жители. За съжаление Търтълдоув не успява да оползотвори достатъчно добре тази интересна идея и твърде често сюжетът попада в познатите шаблони от времето на Студената война.

Преди 65 милиона години е царството на динозаврите. За щастие на човечеството те не успяват да се приспособят към промените в климата. Тук поставя своето „ако“ Хари Харисън (Harry Harrison). В неговата трилогия „Рай“ („Eden“) динозаврите не само се приспособяват, но развиват интелект и милиони години по-късно се сблъскват с хората. Отклонението тук е в далечната праисторическа епоха, така че в книгите няма герои с познати имена, но обществото, доминирано от биологична мотивация, предлага питателна храна за мисълта.

Стивън Бакстър е на противоположния край на спектъра. В „Пътуване“ („Voyage“) Джон Ф. Кенеди е тежко ранен по време на атентата през 1963 година, но оцелява, за да види кацането на Луната. По-късно американската космическа програма е поставена пред дилемата совалка или полет към Марс. Подтикната от голямата публична подкрепа за лунната програма, администрацията на Никсън избира червената планета. Книгата има характер на романизирана биография, така типична за Съединените щати, на първия човек, стъпил на Марс — американската астронавтка Натали Йорк. Бакстър, който по професия е инженер, е извършил истински подвиг, стремейки се да предаде максимална достоверност едновременно на техническите детайли и на задкулисните политически процеси. За съжаление това не се е отразило добре на четивността на романа, който на много места звучи твърде сухо.

Много по-добър анализ на последиците от ранна научно-техническа революция прави бащата на киберпънка Уилям Гибсън (William Gibson) в съавторство с Брюс Стърлинг (Bruce Sterling). В романа си „Сметачна машина“ („The Differenence Engine“) те създават комплексен свят, в който Байрон и Индустриалната радикална партия управляват Великобритания и информационният век идва заедно с парните изчислителни машини на Чарлз Бабидж. Джон Кийтс е не друго, а компютърен хакер и очевидно в това също се крие поезия. Обаче зад привидните заигравания с парадоксите на променената история прозира темата за отчуждението като главна болест на компютърната култура. Това е една от добре написаните алтернативни истории, с многоизмерни характери и добре обмислен сюжет. Авторите отделят похвално внимание на детайлите.

Част от алтернативната история е написана като резултат от повече или по-малко прикритото желание да се пришпори техническият прогрес. И ако във „Voyage“ Стивън Бакстър жертва космическата совалка в името на марсианската програма, авторите на „Лигата на Радия“ („The Radium Leaguee“ www.primenet.com) почти насилствено принуждават Никола Тесла да направи за около двадесет години самостоятелно почти всички велики научно-технически открития на двадесети век. Подобен уклон е присъщ най-вече на някои от популярните в Интернет любителски страници, каквато е тази. Значителна част от нея е посветена на развитието на технологията, което до голяма степен измества фокуса от логиката на историческия процес.

Друга крайност, неведнъж демонстрирана в жанра, е прикриването в някаква степен на всякакъв национализъм или реваншизъм зад маската на алтернативна история, като се започне от Република Тексас или независима Калифорния и се стигне до великата Македонска и Френска империи.

Алтернативната история съзнателно е създавана като такава. Това поставя извън жанра много произведения, които са предсказвали по един или друг начин събития от бъдещето, каквито са например много от романите на Робърт Хайнлайн (Robert Heinlein) и Айзък Азимов (Isaac Asimov), или дори единственият фантастичен разказ на Иван Вазов, озаглавен „Последният ден на XX век“. Известно време след написването им събитията в тях се, превръщат в минало за читателя. Такава ретроактивна история не бива да се причислява към жанра, защото в повечето случаи тя е създавана със стремеж да се предскаже бъдещето, а не да се направи литературноисторически социален експеримент.

Тематичното разнообразие в алтернативната история е огромно. Ред антологии под редакцията на Майк Резник (Michael Resnik) се опитват да обединят произведения, посветени на едни и същи хора и събития. Неуспелият второкласен актьор Джак Кенеди съживява кариерата си с ролята на капитан Кърк в разказа „Начинанието на Кенеди“ („The Kennedy Entrprise“) от Дейвид Джеролд (David Gerrold) в сборника „Алтернативни Кенеди“ („Alternate Kennedis“). Лорънс Арабски^[6], известен най-вече от едноименния филм, приема исляма и поставя началото на свещена война в „Джихад“ („Jihad“) от Мерседес Леки (Mercedes Lackey) в сборника „Алтернативни бойци“ („Alternate Warriors“). За периода между 1992 и 1997 година Майк Резник беше редактор на общо осем подобни антологии, сред които „Алтернативни престъпници“ („Alternative Outlaws“), „Алтернативни президенти“ („Alternative Presidents“) и „Алтернативни тирани“ („Alternative Tyrants“).

Алтернативната история не подминава и малкия екран. „В съседното измерение“ („Sliders“) е телевизионен сериал, появил се за пръв път на станциите на Fox Network през март 1995 година. След три не особено успешни сезона той беше прекъснат и подновен през 1998 година на SciFi Channel за поне още един сезон. Във всеки епизод група от пътешественици начело с аспиранта по физика Куин Малъри посещава различна реалност — светове, в които Великобритания все още управлява американските колонии, САЩ е самостоятелна монархия, адвокатите са по-скоро наемни убийци, гениите са любимци на публиката вместо атлетите, динозаврите не са изчезнали или дори ледниковата епоха продължава до наши дни. Спътниците на Куин се сменят в зависимост от договорите на актьорите. Сериалът дебютира с участието на известния британски актьор Джон Рис-Дейвис („Индиана Джоунс и Последният кръстоносен поход“), който по-късно се отказа от участие, недоволен от качеството на предлаганите сценарии. Четиридесет и пет минутните серии не позволяват задълбочено изследване на последиците от промените в историята и създателите на сериала често се увличат по повърхностни ефекти.

С развитието на Интернет в последните години много любители получиха възможността да предлагат своите идеи на вниманието на широк читателски кръг, често преминаващ не само националните граници, но и границите на континентите. Заслужават внимание фензинът „Точка на отклонение“ („Pont of Divergence“, marmotgraphics.com) и подробната библиография на алтернативната история „Ухрония“ („Uhronia“, http:// www.skatecity.com/ah/), поддържана от Робърт Б. Шмунк (Robert B. Schmunk). Последната обхваща стотици автори и оттам не е трудно да се види кои са любимите точки за промяна на историята. За почти всяко второ произведение това е Втората световна война, а за всяко пето — Американската гражданска война. Тази статистика е направена от Ивлин К. Лийпър (Evelyn C. Leeper).

Започвайки от 1995 година, на най-добрите творби в жанра се присъжда наградата „Настранични награди“ („Sidewise Award“). Тя е назована така на името на разказа „Настрани през времето“ („Sidewise in Time“) от Мюрей Лейнстър (Murray Leinster) и се дава отделно за кратка и дълга форма, с дължина съответно под и над 60 хиляди думи. Награда за специални достижения може да бъде присъдена за произведения, публикувани преди 1995 година. Досегашните лауреати са:

1998

— Дълга форма: Стивън Фрай, „Making History“, Hutchinson (1996) и Random House (1998)

— Кратка форма: Йън Р. Маклауд, „The Summer Isles“, в Asimov’s (окт./ноем. 1998, разказът е достъпен в Интернет на www.asimovs.com)

1997

— Специални достижения: Робърт Соубъл, „For Want of a Nail… If Burgoyne Had Won At Saratoga“ (1972)

— Дълга форма: Хари Търтълдоув, „How Few Remain“, Bal-lantine/Del Rey (1997)

— Кратка форма: Уилям Сандърс, „The Undiscovered“, Asimov’s (март 1997)

1996

— Дълга форма: Стивън Бакстър, „Voyage“, Harpercollins UK (1996)

— Кратка форма: Уолтър Джон Уилямс, „Foreign Devils“, Asimov’s (януари 1996)

1995

— Специални достижения: Л. Спрег де Камп, „Lest Darkness Fall“ (1939), „The Wheels of If“ (1940), „A Gun for Aristotle“ (1958)

— Дълга форма: Пол Дж. Макоули, „Pasquale’s Angel“, Morrow/Avonova (1995)

— Кратка форма: Стивън Бакстър, „Brigantia’s Angels“, Inter-zone #91 (януари 1995)

България не се среща често в алтернативната история въпреки интересните възможности, които предлага нашето минало. Единственото произведение, специално посветено на нашата история, е „Острови в океана“ („Islands in the Sea“) от Хари Търтълдоув (Harry Turtledove), в което Константинопол и Византийската империя падат под натиска на настъпващите турци още в началото на осми век. Скоро след това българският хан поканва мюсюлмански и християнски свещеници на диспут, изходът от който трябва да реши коя религия да бъде приета. И ако в реалната история решението е предопределено от силата на византийските легиони край южната граница, сега там са войските на друга сила. Не след дълго малкото останали християнски държави започват да приличат на изолирани острови в морето на Исляма.

Името на България може да бъде открито и на няколко места в поредицата „Агент на Византия“ („Agent of Byzantium“) от същия автор. Как би се променил светът, ако Мохамед беше приел Християнството? Авторът щедро използва дълбоките си познания по история на Византия, но разказите са далеч от запомнящи се.

България се споменава и в есето на Уилям Джаксън „През слабото място“ („Throught the Soft Underbelly“), публикувано в сборника „Възможните действия на Хитлер: Алтернативни решения през Втората световна война“ („The Hitler Options: Alternate Decisions of World War II“), редактиран от Кенет Максий (Kenneth Macksey). Авторът изследва възможността съюзниците да дебаркират на Балканския полуостров вместо в Нормандия, защитавайки тезата, че подобно решение би довело до приключване на военните действия на европейския театър още преди края на 1944 година.

Няколко известни произведения от жанра на алтернативната история са познати на българския читател. „The Man in the High Castle“ от Филип Дик („Човекът във високия замък“, Бард, 1993) е сред най-добрите в жанра. В „Eon“ от Грег Биър („Еон“, Бард, 1995 година) алтернативно-историческият елемент е засегнат минимално едва в самия край. „Fatherland“ от Робърт Харис („Фатерланд“, Обсидиан, 1993 година) по същество е трилър, описващ свят, където Германия побеждава във Втората световна война и американска журналистка и немски криминален полицай през 1964 година разкриват двадесетгодишна конспирация за решаване на еврейския въпрос. Книгата е толкова успешен бестселър, че през 1994 година кабелният телевизионен канал HBO прави едноименен телевизионен филм, който далеч не се доближава до идеите на оригинала.

До нас в ограничени количества са достигали и ред руски произведения от жанра, сред които се отличават „Река Хронос“ от Кир Буличов и „Иное небо“ от Андрей Лазарчук.

Чрез сливане на няколко жанра алтернативната история предлага уникална възможност за синтез на съвсем нов подход за преосмисляне на миналото и бъдещето. Тя се доближава най-плътно до социалния експеримент, без постигането на новото знание за природата на човешките взаимоотношения да се измерва с милиони жертви.

Приложение: Кратка биография, подбрана от Ивлин К. Лийпър (www.geocities.com)

Класика:

де Камп, Л. Спрег, „Least Darkness Fall“ (1949)

Дейтън. Лен, „SS-GB: Nazi-Occupied Britain“: 1941 (1972)

Дик, Филип К., „The Man in the High Castle“ (1962)

Гарет, Рандъл, „Murger and Magic, Too Many Magicians и Lord Darcy Investigates“ (1965 и по-късно)

Джоунс, Дъглас К., „The Court-Martial of George Armstrong Custer“ (1976)

Кантор, Маккинли, „If the South Had Won the Civil War“ (1961)

Лаумър, Кийт, „Worlds of the Imperium“ (1962)

Мур, Уърд, „Bring the Jubilee“ (1953)

Пайпър, Х. Бийм, „Lord Kalvan of Otherwhen“ (1964)

Робъртс, Кийт, „Pavane“ (1968)

Соубъл, Робърт, „For Want of a Nail…; If Burgoyne Had Won at Saratoga“ (1973)

Съвременни произведения:

Еймс, Кингсли, „The Alteration“ (1976, Великобритания)

Бакстър, Стивън, „Voyage“ (1996)

Кард, Орсън Скот, поредица „Tales of Alvin Maker“ (от 1987 и продължава)

Делкорт, Питър, „Time on My Hands“ (1997)

Драйфус, Ричард и Хари Търтълдоув, „The Two Georges“ (1996)

Еванс, Кристофър, „Aztec Century“ (1993, Великобритания)

Фрай, Стивън, „Making History“ (1996)

Гарфънкъл, Ричард, „Celestial Matters: A Novel of Alternate Science“ (1996)

Харис, Робърт, „Fatherland“ (1992)

Харисън, Хари, „Stars and Stripes Forever“ (1998)

Харисън, Хари и Джон Холм, трилогия „The Hammer and the Cross“ (1993–1996)

Кийс, Дж. Грегъри, „Newton’s Cannon“ (1998)

Лаувиш, Саймън, „The Resurrections“ (1992)

Макоули, Пол Дж., „Pasquale’s Angel“ (1994)

Нюман, Ким, „Anno Drakula“ (1992) и „The Bloody Red Baron“ (1995)

Стийл, Алън, „Rude Astronauts“ (1992)

Стърлинг, С. М., „Island in the Sea of Time“ (1998)

Суонуик, Майкъл, „Jack Faust“ (1997)

Търтълдоув, Хари, „The Guns of the South: A Novel of the Civil War“ (1992)

Търтълдоув, Хари, „How Few Remain“ (1997)

Търтълдоув, Хари, тетралогия „Worldwar“ (1994–1996)

Уилсън, Робърт Чарлс, „Darwinia“ (1998)

Уилсън, Робърт Чарлс, „Mysterium“ (1995, Великобритания)

Антологии:

Бенфорд, Грегъри и Мартин Х. Грийнбърг (редактори), „Hitler Victorious: Eleven Stories of the German Victory in World War II“ (1986)

Бенфорд, Грегъри и Мартин Х. Грийнбърг (редактори), тетралогия „What Might Have Been“ (1989–1992)

Дозоа, Гарднър и Стенли Шмит (редактори), „Roads Not Taken“ (1998)

Мартин Х. Грийнбърг (редактор), „The Way It Wasn’t: Great Storie of Alternate History“ (1996, Великобритания)

Резник, Майк (редактор), „Alternate Kennedys“ (1992)

Резник, Майк (редактор), „Alternate Presidents“ (1992)

Критика и изследвания за алтернативната история:

Най-доброто е „Alternative Histories: Eleven Stories of the Worlds As It Might Have Been“ (Garland, 1986 година) на Чарлс Уоуф и Мартин Х. Грийнбърг

Докторска дисертация на Ед Макнайт (University of North Carolina, Cahpel Hill, 1994) „Alternative History: The Development of a Literary Genre“ е достъпна от UMI Dissertation Services като пореден номер 9508228

Ако можете да четете на немски, дисертацията на Йорг Хелбиг (Freie Universitate Berlin, 1987) е публикувана като книга („Der Parahistorische Roman. Ein Literarhistorischer Und Gattungstypologischer Beitrag Zur Allotopieforschung“) и фокусира върху два основни типа алтернативна история: интелектуално изследване и фантастична алегория.

Има също „If It Had Happened Otherwise: Lapses into Imaginary History“ (Longmans, Green, 1931; exp. Sidgwick & Jackson, 1972; St. Martin’s, 1974) на Джей Си Скуайър; прераб. като „If: Or, History Rewritten“ (Viking, 1931; Kennikat, 1964)

Между другото…

Алтернативни новини от последния час:

„Линкълн съставя кабинет! За пръв път премиер-министър от колониите.“

„Германски парашутисти забелязани в предградията на Сидни. Премиерът Чърчил призовава към бдителност.“

„Маршал Де Гол не се отказва от спорните територии по руско-луизианската граница.“

„Свети Георги“ каца на Луната! Първите думи на ротмистър Гагарин: „Това е една малка стъпка за отделния човек и една гигантска стъпка за православното човечество!“

„Роналд Рейгън печели «Оскар»!“

„Успешен тест на полската антиракетна система. «Те дължат предимството си на пленените руски и немски специалисти», посочва коментатор от Пентагона.“

„В ранните часове на 22 юни китайски танкове пресякоха финландската граница.“

„Ацтекската империя продължава да укрепва източната си граница. Вождът Поразяващата длан осъжда продължаващия персийски империализъм в Африка.“

„Космическо министерство“ („Ministry of Space“)
Преразказ по картинка с елементи на разсъждение^[7]

Алтернативната история е преди всичко литературен жанр, но не е ограничена само до писаното слово. Има филми, игрални и анимационни сериали за телевизията, и не изненадващо — комикси. Тук разказвам за един от тях.

Разказвам подробно, защото даже по мерките на научната фантастика, която сама по себе си е бутиков жанр, това е бутиково издание. „Космическото министерство“ практически няма надежда да се появи на българския пазар, а феновете заслужават да се запознаят с произведения, различни от доминиращото в момента литературно/кино/комиксово течение.

Често ми се налага да използвам подобен подход, защото като „търсач на странното“, понякога попадам на „непреводими“ или „неиздаваеми“ произведения, съответно поради езикови трудности или липса на достатъчно голям нишов пазар в България, който да мотивира родните издатели. Друга категория произведения, към която прилагам същия подход за „труднонамираемите“. Най-често те са се появили в минимален тираж и/или преди много десетилетия. В подобни случаи не изпитвам угризения да включвам в ревютата или статиите си spoilers — трудно преводима английска дума, която в този контекст има предвид разкриване на сюжета, но произлиза от английския глагол развалям (когато става дума за продукти, например), и е по-скоро свързана с развалянето на удоволствието от четенето или гледането, което донася пред-знанието за края на книгата или филма. В интерес на истината, може да се спори доколко е лошо подобно пред-знание. Случвало ми се е да препрочитам книги само за да се насладя докато откривам скритите сюжетни „мини“, които писателите са вложили в историята, за да ни доведат по логичен път до желания завършек.

Изненадващо, темата на „Министерството“ не е космосът, а нещо друго, но понеже за четящите тези редове ревюто ми е леснодостъпно само на няколко реда по-нататък, този път няма да включвам spoilers на собствената си статия.

Поръчах си комикса в американския Амазон — там всичко е значително по-евтино — в началото на октомври 2007 година, заедно е куп други книги. Един колега и приятел ми ги донесе от Щатите, когато идваше в ЕСО по работа и окончателния текст, който (с леки промени) ще прочетете по-нататък, разпратих на приятели и фенове на 21.11.2007 година.

* * *

Хората от по-старото поколение навярно добре си спомнят онзи виц, че единственият начин да се оправи България е да обявим война на англичаните. Те ще дойдат, ще ни завоюват и всичко ще бъде наред.

Графичният роман „Космическо министерство“ напомня защо за спасители сме си избрали именно англичаните — защото няма нужда да променяме административната си структура — и там и тук има министерства, следователно табелите над правителствените сгради могат да си останат същите.

Космическото министерство естествено се занимава с космоса и заглавието е съвсем точно като се има предвид, че на около тридесет страници с прекрасни рисунки се разказва историята на човека, еднолично основал това министерство — сър Джон Дашууд. Млад за ранга си, както казва за него веднъж Уинстън Чърчил, той е сред малкото оцелели ветерани, които са участвали в Битката за Британия само на деветнадесетгодишна възраст. „Не останаха много от нас…“ — обяснява пък самият Дашууд.

С изключение на двете реинкарнации на „Дъга“^[8], българският читател има съвсем малко срещи с графичните романи. Сякаш за да бъде още по-уникално, „Министерството“ принадлежи на един още по-рядко срещан жанр — алтернативната история. Доколкото може да се вярва на библиографиите на алтернативна история по мрежата, това е първият подобен роман. В Интернет е достъпен и един друг графичен роман — „Вероятностен пробив“ („The Probability Broach“), рисуван от Скот Байзер (Scott Bieser) по мотиви на едноименния роман от „анархиста“ Л. Нийл Смит (L. Nail Smith). Традиционно за този автор, в неговата книга се описва прекрасната и (твърде утопична за моя вкус) действителност, до която би довело отделянето на Американските южни щати в самостоятелна конфедерация.

Авторите на „министерството“ са цели четирима: сценаристът Уорън Елис (Warren Ellis), художникът Крис Уестън (Chris Weston), оцветителката Лаура Мартин (Laura Martin) и художникът по надписите Майкъл Хайслер (Michael Heisler). Трудно е да се каже на кого от тях принадлежи най-голямата заслуга за да се получи една толкова интересна и необичайна книга. Разбира се, своята роля играе изборът на сюжет, който предлага възможност за красиви ретрофантастични картини, комбиниращи елементи от реална историческа военна техника и въображаема поствикторианска космическа техника.

Романът се състои от три части. Първата започва с безгрижен рибар, над който се носи високотехнологичен летателен апарат. Годината е 2001, както ни уведомява надпис в ъгъла на първата картинка. От кокпита маха с ръка пилотът. На втората страница от близък план виждаме, че това е красива млада негърка, със синя пилотска униформа и фуражка. Тя каца на площадката на университет, който е подкрепян от Космическото министерство. Точно както някога при нас предприятията можеха да поемат шефство над някое училище. Из кампуса бързат студенти с реактивни раници, по улиците се движат футуристично изглеждащи автомобили. Следва врата с надпис: „Професор Емеритус Сър Джон Дашууд“. От разговора научаваме, че професорът е извикан по спешност да се яви в Министерството. „Това е заради американците, които са готови да изстрелват“ — научаваме от момичето.

Тук спирам с преразказа на сюжета. В графичните романи ролята на езиковите средства се играе от… графиката, разбира се. И колкото по-добра е една подобна книга, толкова по-пищна и детайлна е графиката, като се започне от преспапието пред Дашууд, с форма на ракета и се стигне до портретите на стената. Именно те ни подсказват, че той, участвал активно в британската космическа програма. А че става дума именно за нея и за никоя друга е очевидно от британския английски и от обръщението „сър“, разбира се.

Следва ретроспекция — романът е така структуриран, че сцените от пътуването на сър Джон към комисията в Министерството се редуват с ретроспекции, които разказват за миналото, като всяка следваща описва все по-късен период от историята. Първата е съвсем кратка — през лятото на 1945 година в Пенемюнде пристигат американските войски. Нацистката ракетна база, където са разработени ракетите Фау–1 и Фау–2 остава в Съветската окупационна зона и американците бързат да съберат немските инженери. Така се случва и в реалната история, в която Вернер фон Браун натоварва на камиони техническата документация и тръгва на запад специално, за да се предаде на американците. Тук обаче американците не намират в Пенемюнде нищо и никой не ги търси, за да капитулира пред тях. Базата е празна.

Скоро в небето над нея се появяват британски бомбардировачи, които изравняват и малкото, което е останало. От диалога между ръководителя на мисията и младия командор Джако Дашууд научаваме, че немците вече са депортирани във Великобритания.

Бомбардировачите поемат към дома, а Дашууд отива на среща с Чърчил — и възползвайки се от главозамайващия успех, изтръгва от министър-председателя обещание за формиране на ново министерство — за космоса. По-късно то е ръководено от самия Дашууд. В една от сцените Джако споменава, че има план как да финансира новото начинание с някакъв „черен бюджет“ — „пушка на стената“, на която предстои да гръмне оглушително в края на историята.

Чърчил ме разочарова — изобщо не приличаше на образа, познат от портрети и кинохроники. Нито пък нарисуваният Вернер фон Браун приличаше на себе си, но да не избързвам.

Последната сцена от първата ретроспекция заслужава особено внимание. В алтернативно-историческата литература и във феновските кръгове е популярно убеждението, че космонавтиката би се развивала много по-бързо, ако федералното правителство я беше оставило на частната инициатива, вместо да създава огромна административна „хранилка“ като НАСА, пред която да се редят десетина (и дори по-малко) големи компании. Най-добрата, — но според мен не съвсем убедителна, — защита на тази идея представлява романът „Децата на Аполо“ („Children of Apollo“) от Марк Р. Уайтингтън (Mark R. Whittington). В него Ричард Никсън налага на Съветския Съюз космическа надпревара, която изтощава Съветската икономика и води до колапс на Източния блок повече от десет години по-рано, отколкото в реалната история. В „Космическото министерство“ Елис и компания прибягват до подобен похват. Освен че е първокласен летец и администратор, Джон Дашууд се оказва прагматичен икономист — той организира среща между немските инженери и „капитаните на британската индустрия“, създавайки възможност за директна комуникация между „мечтателите“ и хората, които биха могли да направят пари от мечтите им.

Епизодът завършва с разходка на Дашпууд и фон Браун. „Вие имате мечти, нали докторе?“ — пита англичанинът. „Аз живея в барака и английските томита пикаят върху дрехите ми само защото аз съм мръсен германец“ — отвръща фон Браун. „Ще ви преместим“, обещава Дашууд. „Не искам да ме местите, а да ми дадете възможност да живея човешки“, отвръща докторът.

Кратък поглед към 2001 година. Само една страничка, от която научаваме, че футуристичното летателно средство, с което красивата негърка взе професор емеритус сър Джон Дашууд, се отправя към космоса.

Започва нова ретроспекция. Годината е 1948 и Великобритания поставя в орбита първия изкуствен спътник на Земята, който предава по морзовата азбука: „Боже, царя пази!“ В центъра за управление на полета Дашууд заявява на фон Браун, че министерството не се занимава с катапултиране на картофи отвъд хоризонта и първият пилотиран полет ще използва ракетен самолет, а не многостепенна ракета. На излизане от стаята, той добавя: „И искам проклетата кабина да бъде херметична! Няма да отида в космоса увит във фолио! Аз съм английски пилот и искам да нося моето проклето яке и да седя в свястно кожено кресло!“

Следващите няколко сцени, вече през 1950 година, показват Дашууд зад щурвала на ракетния самолет. Той не се отличава много от X–1, с който Чък Ягер надминава скоростта на звука през 1947 година. Даже профилите на полетите на двата самолета са еднакви — бомбардировач-майка ги издига на голяма височина, където те се отделят от него и извършват самостоятелен ракетен полет. С помощта на Гугъл дори успях да идентифицирам „майката“ от „Министерството“ — това се оказа лекият бомбардировач „Английски Електрик Канбера“ („English Electric Canberra“), с таван от почти 15 км и 3.6 тона полезен товар.

Дашууд вижда космоса отблизо, но при влизането в атмосферата лошата топлоизолация води до пълна загуба на контрол. Той се опитва да коригира посоката на полета като мести собственото си тяло, за да променя баланса на самолета и успява да се приземи аварийно, при което губи краката си.

В начало на втора глава совалката с Дашууд — както споменах, странният летателен апарат се оказва совалка с хоризонтално излитане и кацане, — се приближава към станцията „Чърчил“. Подробно са показани сцените с маневрирането в дока, затварянето на огромния люк към космоса и възстановяването на атмосферата вътре. Богатство на детайли — от предупредителните надписи по вратите до кутиите с инструменти на „наземния“ персонал.

Конструкцията на станцията заслужава специален коментар — тя напомня много на дизайна, който фон Браун публикува в списание „Колие“ („Collier“), в броя от 18 октомври 1952 година, почти точно преди 55 години. Това е знаменитото „колело“, което с въртенето си създава изкуствена гравитация. По-късно Кубрик го използва в „Одисея 2001“. Уви, в реалната история все още очакваме „колелото“. През 60-те години Сергей Корольов планира да направи експеримент в космоса, създавайки изкуствена гравитация на борда на един от ранните „Востоци“, но първите полети показват, че космонавтите сравнително добре понасят безтегловността и създаването на изкуствена „гравитация“ не се оказва толкова спешна задача. Едва доста години по-късно, след 17-дневния полет на Адриан Николаев и Виталий Севастянов на борда на „Съюз–9“ през 1970 година, става ясно колко сериозен проблем е тя, но вече е късно да се строят „колела“ в космоса.

Но нека да се върнем към комикса. Дашууд излиза от совалката и научава от очакващата го полковник Райт, красива руса жена с къса прическа, че причината да бъде извикан не е предстоящият старт на американците, макар да е свързано с тях. Два дни по-рано те са изпратили съобщение, че знаят откъде Дашууд е получил парите за финансиране на министерството си.

От сините очи на стария Дашууд, картината прескача върху сините очи на младия Дашууд, който лежи в болничната си стая след като са му ампутирали краката. Съвпадението със съдбата на Алексей Маресиев е прекалено точно, за да бъде случайно. На посещение пристига фон Браун, който съобщава, че на Джон ще му бъде дадена благородническа титла. Както и за да види с очите си първия човек, който е летял в космоса. Следва енигматичен обмен на реплики, от които се разбира само, че в Министерството са загрижени дали Дашууд не е полудял и че фон Браун е убеден — безкракият мъж в леглото е чудовище.

Лондон, януари, 1952 година. Сър Дашууд е на аудиенция при краля, вече с алуминиеви протези, по идея на някогашния си познат, някой си Дъглас Бейдър. Слугата го пита: „Боли ли? А този Бейдър летя ли с протезите?“ „Разбира се“ — отвръща Дашууд и не е ясно точно на кой от двата въпроса.

Подозирам, че тук ни е демонстрирана точката, в която са се разделили нашата история и тази, в която живее сър Джон. При нас Дъглас Бейдър оцелява, преминава през германски плен и доживява до дълбока старост. А никому неизвестният младеж Джон Дашууд загива на деветнадесет годишна възраст в Битката за Британия. В света на „Министерството“ загива Бейдър, и дори неговата лява алуминиева протеза, падайки от три хиляди фута, убива нечия невинна съпруга в лондонското предградие Патни. Специално проверих дали „случайно“ вмъкнатият разказ за смъртта на Бейдър не носи по-дълбок смисъл: например в кои ескадрони е служил Бейдър — оказа се, че са 19-ти, 222-ри и 242-ри, но не 253-ти, споменат от Дашууд в разговора с Чърчил. Подобна „замяна“ съм срещал и преди в алтернативната история, например в романа „Творейки история“ („Making History“) от Стивън Фрай (Stepehn Fry) Хитлер загива за да оцелее още по-опасен и манипулативен ветеран от Първата световна война, който „заема“ неговото място в историята.

Кралят е мъртъв, известява първа страница на „Таймс“. Следва трогателната реч на Уинстън Чърчил. А в същото време фон Браун и Дашууд дискутират дали е възможно да изстрелят първата тристепенна ракета с двама души екипаж в навечерието на предстоящата коронация. В алтернативната Великобритания, също както в Съветския съюз, най-крупните успехи в космоса са съвпадали с конгреси и годишнини. Както ще разберем по-късно, аналогията също не е случайна.

Следващата една страничка ни пренася в бъдещето. Тя е само една, но каква визуална сила притежава — старият Дашууд крачи по стъкления под на станцията, през който се вижда Земята. На преден фон прелита ракета. Елис ефектно ни напомня къде се развива действието, преди да ни покаже успешното изстрелване на „Елизабет II“ през 1953 година. Към тази сцена имам забележка — сградите са прекалено близо до стартовата площадка. Първата степен изгаря в атмосферата, втората достига стабилна орбита. По замисъл на фон Браун, тя ще бъде използвана за строеж на орбитална станция. А третата степен е орбитален самолет, подобен на онзи, с който Дашууд за пръв път достигна космоса.

Годината е 1956, в Близкия Изток бушува Египетската криза. Американците отказват да финансират строителството на Асуанската язовирна стена. Великобритания се е оттеглила от проекта още през 1949 година. Причината — разрастващите се връзки на Египет със Съветския Съюз. Но това, което за един е боклук, може да бъде съкровище са друг. За британската космическа програма назряващата енергийна криза е истинска благословия, защото открехва възможност за непосредствено практическо приложение — генериране на електроенергия в космоса. Следващите няколко сцени са демонстрация на това — космическата станция „Чърчил“ сама генерира електрическата си енергия. Говорителят от телевизора, удобно оказал се в полезрението ни, обявява, че Космическото министерство планира да създаде „ферми“ за космическа енергия, които да изпращат и задоволяват нуждите на Земята.

Една година по-късно към станцията „Чърчил“ е пристикован огромен космически кораб. На борда му ясно се вижда логото на Министерството и се чете името му: „Виктория“. Тук е мястото да отбележа, че визуално технологията създава усещане да датира именно от 50-те години, от самото начало на космическата програма. Освен това си личи тясната връзка с авиацията. В нашата реалност ракетите също са плод от усилията на много авиационни инженери, но в Германия и особено в Съветския Съюз те са разглеждани повече като развитие на артилерията, отколкото на авиацията, което слага своя отпечатък дори на по-късния дизайн на космическите кораби. Тук връзката със самолетите е директна и кокпитът на космическите кораби трудно може да бъде отличен от кокпита на самолет. Носовият конус на „Виктория“ е остъклен и би изглеждал по-хармонично като част от бомбардировач, отколкото от космически кораб: пилотът в совалките се намира в изпъкнала остъклена кабина, също като пилотите на изтребителите от Втората Световна война. През войната тази конструкция се е наложила, защото осигурява по-добър обзор. Можем само да гадаем дали това е съзнателен избор на авторите, с който те искат да намекнат, че Британската империя е готова да се бие за да защити новите си завоевания или е продукт на общата визуална концепция на комикса в стил ретро.

От съпътстващия текст научаваме, че на „Виктория“ й предстои да лети до Луната и че националната военна служба няма да бъде отменена, нещо повече, ще включва и Кралските космически сили. Накрая говорителят цитира ръководителя на Космическото министерство сър Джон Дашууд: „Не можем да оставим нашите деца да похабяват живота си на улицата, носейки американски дрехи и слушайки боклук. Вместо това ние можем да им дадем чест, дисциплина и звездите.“

„Виктория“ величествено се отдалечава от „колелото“ на космическата станция. Виждаме заревото на двигателите със Земята на заден план. Тези сцени са „мократа мечта“ на любителя на стиймпънка или дизелпънка: изгрев на слънцето, наблюдаван от лунна орбита, „Виктория“ на фона на Луната.

Програмата на полета е сходна с тази на „нашето“ „Аполо“ (подчертавам разликата; както ще разберем по-късно, в романа има и „тяхно“ „Аполо“): корабът-майка остава в орбита, до повърхността достига само малък спускаем апарат. Забележка — апаратът има крила, нещо съвършено излишно за лунен модул. Не изключвам това да е шега с прословутия английски консерватизъм.

Люкът се отваря, стълбичката се спуска и за пръв път кракът на човек стъпва на лунната повърхност. Астронавтите на Луната са поне четирима и поне един е останал в орбита с кораба-майка, съдейки по предишните илюстрации. Обожавам картината, на която един от тях развива британското знаме, а други двама се занимават с кинокамерата. Съдейки по огромните дискове, тя снима на целулоидна лента. Това е малко странно, защото по-рано сме видели, че в „техния“ свят през 1956 година вече има телевизия.

Най-интересното обаче е репликата на англичанина, който козирува пред знамето и обявява тази територия за част от Британската империя. Той продължава: „Това не е краят на нашата мисия, това е началото.“ Дашууд изпълнява обещанието, дадено 12 години по-рано на Чърчил — космосът ни чака да го завоюваме за Короната и за Империята.

Колко различен е техният свят? Нищо общо с нашия, където още в зората на космическите пътешествия са подписани редица споразумения за мирно и съвместно използване на космоса. Разбира се, никой не си прави илюзии — нашите споразумения ще бъдат забравени в мига, в който от Космоса може да се правят пари. Но поне все още никоя държава не е обявила нито едно небесно тяло за собствена територия и мошениците, които продават парцели на Луната, все още не са вземани на сериозно.

Третата глава ни връща на станцията „Чърчил“ през 2001 година. Предстои ни да прекараме повече време там, затова ще опиша залата за конференции. Стъкления под във входната галерия, през който се вижда Земята, вече го споменах. И тук го има. Първият знак, че на Дашууд му предстоят трудни минути, проличава още от конфигурацията на стаята: един самотен стол в средата, обграден от маси с компютри (напомнящи старата българска серия ЕС!). Огромно лого на Министерството зад гърба на председателя. Комисията има поне седем члена, сред които на видно място стои и един индиец с тюрбан на главата — вероятно добавен като доказателство за етническото равенство в Британската Империя. Всички са в униформи. В ъгъла, на ниска касичка, се намира неизменният комплект за чай.

Логото изчезва и на негово място се появява схема на американския космически кораб „Аполо“. Председателят на комисията Хоук (и вероятно ръководител на Министерството) накратко описва проекта на Съединените Щати: йонни двигатели, които ще го ускорят бавно, така че той ще стигне до лунна орбита за две седмици. В останалото „тяхното“ „Аполо“ прилича на „нашето“ — особено лунният модул и спускаемият апарат, ако се съди по схемата. За сега американците предвиждат само да заобиколят Луната, по същество повтаряйки полета на „Аполо–8“, осъществен в навечерието на Коледните празници през 1968 година. На схемата на „тяхното“ „Аполо“ фигурира автоматична станция, която предстои да бъде спусната на повърхността. Сър Джон избухва: „Луната е наша, окололунното пространство е наше. Със сигурност вие няма да оставите янките да стъпят на наша територия…“

Но това не е всичко. ЦРУ е влязло в контакт с МИ-6. Американците обещават, че ако англичаните ги оставят да ходят където си искат, те ще запазят тайната от къде са дошли парите за създаване на Министерството. Американците искат достъп до космоса, който до сега е бил само британски.

Хоук буквално моли Дашууд: „Кажете ни, че това не е вярно!“ Скандалът има потенциал да разруши Министерството и да нанесе непоправима вреда на Британската космическа програма. „Слънцето ще залезе над Британската империя“ — страхува се Хоук.

На следващата илюстрация сините очи на Сър Джон се впиват в говорещия, обаче преди да чуем отговора му, авторите отново ни хвърлят в миналото. Следва черно-бяла страница, имитираща екран на телевизор. Току-що е починал Вернер фон Браун, от инфаркт по време на съня си. Дават откъси от негови стари интервюта, в които той разказва, как съпругата му — една от преводачките на проекта, — е била замеряна с камъни на сватбата им, защото се е омъжила за германец.

Дашууд нарежда на Бридж — негов помощник и втория оцелял от 253-ти Ескадрон, — да угаси телевизора. Парадоксално, но сър Джон е сърдит на фон Браун, че е починал в толкова неподходящ момент, когато предстои първият старт на ядрения носител, критична част на ракетната система, необходима за пилотиран полет до Марс. Дашууд не е уверен, че без фон Браун Министерството ще успее да реализира този толкова сложен проект. А в същото време отвъд прозореца на лондонския офис се вижда един футуристичен град, така както са си го представяли именно през 60-те години на миналия век: висящи монорелсови влакове, по Темза плуват кораби на подводни криле, във въздуха има странни летящи машини, а вместо да ходят пеш, минувачите използват вертолетни раници.

„Лунна станция «Виктория» търси Ровър Шекълтън!“ Не, не съм забравил да преведа английското ровър с луноход, защото, както се вижда от близкия план на емблемата на машината, става дума за продукт на предприятието „Ровър“. Чудесна игра на думи! Планът на Дашууд да свърже инженерите мечтатели с капитаните на английската индустрия е дал резултат и космическата програма е стимулирала развитието на английската промишленост, в това число и автомобилната. В реалната история през 80–90-те години на миналия век тя по същество престана да бъде английска, преминавайки под контрола най-вече на чужди фирми, предимно немски, като концерна „Фолксваген“. Екипажът на лунохода „Ровър“ е закъснял да рапортува в станцията, защото току-що е открил замръзнала вода във вечната сянка на полярните кратери. Откривателят е строен негър, и както по-късно ще научим — бащата на момичето, което много години по-късно ще отведе стария Дашууд до станцията „Чърчил“.

Няколко думи за Лунната база и ровъра. Вижда се, че са направени от идентични модули, вероятно използващи елементи от космическите кораби и спускаемите апарати, с които англичаните летят до Луната. Имат няколко независими части, вероятно съзнателно дублиране и разделяне на критичните системи с цел повишаване на безопасността. В същото време водачът на „Ровъра“ стои в остъклената си кабина без скафандър. А самият „Ровър“ кой знае защо ми заприлича на британските всъдеходи, използвани в Африка по време на Втората световна война. Те са били толкова добри, че Ромел е „взел на заем“ един от тях за свой подвижен команден пункт. В този комикс има твърде много съвпадения за да бъдат случайни, сигурно и сега приликата е търсена.

Уумера е изкуствен град. Подобно на тайните съветски градове с номера от епохата на Студената война, той е създаден около центъра за ракетни изпитания в южна Австралия. В реалността оттам са били изстреляни само два спътника — един австралийски през 1967 година и един английски през 1970-та. Малка част от полигона все още се използва, но болшинството от стартовите площадки са изоставени. Тук е трябвало да се базира Британската космическа програма, преди да бъде прекратена и именно тук я е оставил да се развива Уорън Елис в света на Министерството.

Годината е 1962-ра и Бридж е в Уумера за първия старт на ядрения носител. Пейзажът е впечатляващ — Министерството се нуждае от възможности да изстрелва едновременно много ракети и от хоризонт до хоризонт се извисяват стартови площадки. Инспектират ги двама офицери, дошли до тук със зелен „Ровър“. Сър Джон отсъства, вероятно все още не е надмогнал тревогите си за надеждността на ядрения двигател. Лицето на Бридж се вижда през бронираното стъкло на бункера, точно когато му поднасят чая. В отражение се разпознават стартовите кули.

Изражението на Бридж е за отбелязване. Първо кулите, а на следващите илюстрации — и черните сенки по него сякаш намекват за предстоящо нещастие.

Вероятно причината е в неподходящото име на носителя — „Ариана“ — шега с небезизвестния носител на Франция и по-късно и на Еропейската космическа агенция.

Ракетата избухва на старта.

Скок със седем години напред. Дашууд стои пред телевизор, от който се усмихва покойния Бридж. Капитан Лангтон, същият, който откри леда на Луната, идва за заповедите си. Предстои да бъде изпратен на опасна мисия. Той е готов, но има едно усложнение — току-що е станал татко. „Нейното име е Луси“ — казва той, докато показва снимката на малко бебе с шоколадова кожа. На всичко отгоре пресата се интересува от бащата и малката му дъщеря. „Ако всичко, от което те се интересуват, е, че изпращаме нов татко на публична смърт с ядрена ракета, нека да са проклети“ — отсича Дашууд и подписва заповедта за назначаване на капитан Лангтон в Марсианската експедиция. От същата сцена научаваме, че сър Джон смята бебетата за диви неща и персонално никога не би ги имал у дома си. Което кара читателите да се замислят: Дашууд е предан на делото, но бихте ли станали приятели с него? Възможно ли е някой въобще да бъде негов приятел?

Сякаш за да смекчат шока от това изявление на сър Джон, на следващата страница авторите ни награждават с поглед към Марсианската експедиция. С екипаж от седемстотин (!) души, тя току-що е влязла в орбита около червената планета. Дори фантастичните марсиански проекти на фон Браун не са толкова многолюдни.

Моят преразказ не представя достойно играта с езика в графичния роман. Например, за експедицията е използван същия израз, както за Британските части, воювали във Франция в началото на Втората световна война. Подобни детайли придават дълбочина на историята, като я „вграждат“ в британската култура и история и затрудняват превода на който и да е чужд език.

Всеки кораб от експедицията носи четири совалки. Забележително е, че може да се проследи тяхното родословие — през лунния модул на „Виктория“, до ракетния самолет на Джон Дашууд. Разбира се, сега има огромни допълнителни резервоари, на които, — както ще видим по-късно, — предстои да се превърнат в част от бъдещата марсианска база. Совалките се отделят от корабите майки и една след друга се понасят към повърхността. От долу картината — малко зловещо — напомня на метеорен дъжд.

Следва неизбежната сцена със знамето и козируващия офицер: „За кралицата и империята, Марс е наш…“ Започва строителството на базата.

Както споменах, Елис и компания не са измислили концепцията за огромната марсианска експедиция. Тя реално съществува и е описана подробно от Вернер фон Браун като приложение в негов роман, написан в края на 40-те години. Твърди се, че от литературна гледна точка романът му е ужасен и нищо чудно, че е публикуван за пръв път едва през 2006 година, но концепцията вижда свят много по-рано — през 1953 година и дори се появява на страниците на популярните списания.

Връщаме се в 2010 година. „Още веднъж“ — пита Хоук. — „Истина ли е това?“ — „Да“, отговаря му Дашууд. „Искате да го кажа? Ще го кажа — златото на холокоста…“ Оказва се, че „черният“ бюджет, с който е основано Министерството, използва златото, което нацистите са откраднали от евреите — от техните спестявания до зъбните им протези. Когато са го намерили, англичаните са скрили почти половината от него и са го използвали за свои нужди. Споменава се и името на Чърчил, който добре е знаел от къде идват парите и самият той не е бил чужд на концепцията за концентрационните лагери. Наистина, в реалната история Чърчил е имал досег с организирането на подобни лагери в Южна Африка.

„Вие носите униформата на Космическото министерство… ако гледате на мен като на чудовище… значи всички ние сме чудовища заедно“ — заявява Дашууд и продължава по-нататък да изрежда достиженията на Британската империя, която вместо да се превърне във второразредна световна сила, владее космическия океан.

„Вие ни направихте чудовища!“ — възкликва Хоук.

„Не, аз ви направих велики!“ — отвръща Дашууд, удряйки с юмрук по масата и заявява, че напълно оправдава извършеното — да открадне от крадците и да даде ограбеното на една бедна и уморена страна. Той смята, че никой няма да се трогне от събития, случили се преди половин век. Нещо повече, той признава, че не само е скрил за златото; той е организирал бомбардировките на Пенемюнде след края на войната, знаейки добре, че там има американски войници. Обаче никой не го е грижа, особено в Англия с нейното безплатно електричество, евтина храна, неизменен просперитет и световна доминация.

Дашууд триумфално напуска залата, заявявайки, че срещата е приключила.

Следващите две страници показват истинския размер на британското космическо господство: кораби, подобни на тези от Марсианската експедиция, в системата на Сатурн и в астероидния пояс, оранжерии на Марс (в които цъфтят не ябълки, както се пее в известната съветска песен, а палми!), лунни колонии, чийто светлини правят тъмната част на Луната да изглежда като мегалополис, безброй орбитални станции „колела“ около Земята.

Последната сцена е най-шокиращата. Разбира се, скриването на нацисткото злато, независимо дали идва от жертвите на Холокоста или от другаде, е шокиращо само по себе си, но тук нищо не ни подготвя за изненадата.

„Той е готов, Луси!“ — донася се гласът на невидим офицер. През отворена врата с оранжев надпис се вижда момичето-пилот. В помещението има канапета, ниска масичка с прибори за чай. Надписът не е четлив, ъгълът е твърде малък, но Луси затваря след себе си и ни дава възможност да прочетем по-лесно какво е написано на входа: „Non-white women staff“. С други думи, стаята е предназначена за почивка на цветнокожия женски персонал. Едва сега става ясно, че в света на „Космическото министерство“, макар да притежава космоса, Британската империя не е еволюирала социално нито на един инч от Викторианската епоха до сега и сегрегацията между расите все още съществува, както беше до скоро в Южна Африка. Това е огромна социална промяна и смъртта или оцеляването на Бейдър или на Дашууд не могат сами по себе си да я предизвикат. Точката на разклонение от нашата история трябва да се намира много по-рано, за да се промени манталитета на една огромна държава, така че човек като Дашууд да може да направи… каквото прави.

Темата за расите се среща често в алтернативната история, но обикновено тя идва в пакет с победилите хитлеристи. Едно изключение^[9] е трилогията „Драка“ („Draka“) от С. М. Стърлинг (S. M. Stirling), в която носители за идеята за расово превъзходство са наследниците на бившите роялисти от Американската революция, Когато американските колонии постигат независимост, те се преселват в Южна Африка на мястото на ЮАР от реалната история. В алтернативния свят те основават там „империя на белия човек“. По ирония на съдбата голяма част от първата книга („Марш през Грузия“ — „Marching Through Georgia“) е посветена на войната им с Нацистка Германия. Действието на романите се развива в един страшен свят на победилата практическа евгеника, който е обрисуван по американски директно и откровено — в пълен контраст с типичния английски understatement^[10] на Уорън Елис и компания.

* * *

Комиксът завършва с дълъг послепис от Уорън Елис, в който той разказва как се е появила идеята — необяснима сплав между мемоари на британски пилоти от Втората световна война, изображения на излитащи ракети и старите британски комикси за Дан Диър. Елис смята, че подходът на човечеството към космоса е сбъркан в момента, в който Чък Ягер не става първия космонавт със суборбитален полет на модифициран X–1, защото това прекъсва естествената еволюция на авиацията към космоса. Много по-късно, Ягер отказва да се присъедини към НАСА, но сега няма да преразказвам реалната история. Тя може да се прочете детайлно в прекрасната документална книга на Том Улф (Tom Wolf) „Правилният материал“ („The Right Stuff“).

„Министерството“ предизвиква размисли на различни теми. Например защо, волно или неволно, много от космическите ентусиасти, които пишат фантастика или алтернативна история, достигат до мрачни реалности. Като се започне от сравнително „мекия“ случай на „Спокойната алтернатива“ („Tranquility Alternative“) от Алън Стийл (Allen Steele), в който Студената война е само малко по-гореща и двете страни са само малко по-безскрупулни, и се стигне до Антон Первушин, който в трилогията „Звезда“ възстановява „Империята на Злото“. Не е трудно да се разбере подобна тенденция — противостоянието стимулира военната технология, а космосът винаги е бил преди всичко арена на военна борба. Мирният космос идва по-късно — дотолкова, доколкото не отнема ресурси от военния. Освен това, в условията на тоталитарен режим не е нужно да се оправдават космическите полети, което не е проста задача, като се има предвид „космическата“ им цена.

„Космическото министерство“ е уникална книга, без аналози у нас и се надявам, че тази подробна „анотация“ ще представлява интерес за читателите и феновете.

21.11.2007, Чили

Как нацистка Германия би могла да завладее Галактиката

Следващото есе е развитие на съобщение във форума за Фантастика на dir.bg от 15.08.2008 година, където представих моя отговор на въпроса как би изглеждало завладяването на Галактиката от победоносната нацистка Германия. По това време моят интерес към алтернативната история беше достигнал пика си. Аз и сега се опитвам да не пропускам обещаваща книга или телевизионен сериал, но не се ограничавам само с този поджанр на фантастиката.

Втората световна война е особено благодатна почва за него, а хитлеристите са сред най-предпочитаните злодеи — опасни, силни и приемливи почти навсякъде, защото са осъдени практически от всички, освен от някои маргинални групи. Много по-трудно е да се пише алтернативна история за по-противоречивите периоди от историята. Сигурен съм, че създаването на роман за алтернативно християнство без прошка („Sługa Boży“ — „Божи служител“ от Jacek Piekara — Яцек Пекара) в една католическа страна изисква доста смелост.

„Завладяването на Галактиката“ или „създаването на Галактическа империя“ са преводи на жаргонни изрази от руските форуми за алтернативна история и обозначават ситуация, в която една култура напълно доминира Земята и след като остане без конкуренти, тя има теоретична възможност в далечното бъдеще да се самовъзпроизведе из целия Млечен път. Ще добавя, че в астрономията думата Галактика, написана с главна буква, означава именно Млечния път.

До сега на Земята не се е появявала потенциална Галактическа империя и не е сигурно, че изобщо е възможно някой ден тя да се появи. Рим е далечен първообраз на подобен еднополюсен модел. Съединените щати се приближиха много близо до Pax Americana след разпадането на СССР, но през последните години имат трудности, така че историята все още не е дала еднозначен отговор на въпроса дали е възможно една-единствена сила да доминира целия ареал на обитаване на човечеството.

Това не е първият ми опит за създаване на Галактическа империя. Най-напред, разбира се, опитах с България, по време на първия ми престой в Чили, през интервала 2001–2003 година. Но тогава си поставих много строги ограничения — точката на разделяне от истинската история да е след Освобождението от Турско робство. Много бързо разбрах, че спомените ми от часовете по история в училище са недостатъчни и се наложи да прибягна до един американски учебник по история на Европа, купен от антикварната книжарница в Тюсън. В него имаше няколко глави, посветени на Балканския полуостров. След няколко вечери, прекарани в четене и взиране в стената, стигнах до извода, че България няма шанс. Прекалено късно е — в края на деветнайсети век светът вече е разделен добре на сфери на влияние, и освен ако не използвам някое „чудо“, а се стремя да запазя моят timeline^[11] реалистичен, дори при най-благополучно стечение на обстоятелствата най-много мога да построя Балканска конфедерация, доминирана от България. За никакво преразпределение на света не може да става дума.

Есето, което предлагам тук, дори след моите съвременни редакции, демонстрира, че качеството на форумните съобщения рядко се доближава до нивото на хартиените публикации, които — с много уговорки — преминават през редактиране. Предполагам, че ефимерността на форумните текстове, които могат да изчезнат с едно махване на модераторската вълшебна пръчица или с поредната смяна на хостинг е причината да не влагаме прекалено много усилия при писането им. Все пак си спомням с носталгия за тях в ерата на сураттефтеря, в която общуването най-често се ограничава до избора на емотикон.

За потенциалната победа на Германия в планетарен мащаб: консенсусът по алтернативно-историческите форуми е (бързам да добавя, че и аз смятам така), че трябва историята да се отклони от истинската доста преди началото на Втората световна война. В нашата история Германия няма шанс при продължителен конфликт поради дефицита на човешки ресурси в сравнение със СССР и на индустриално-технологически ресурси в сравнение със САЩ. Това означава радикална промяна на немското предвоенно ръководство. Литературен пример може да се намери в романа „Making History“ („Творейки история“) от Stephen Fry (Стивън Фрай). Ако постулираме, че все пак Германия печели по сценарий, който, доколкото е възможно, напомня на реалната история, той може да изглежда примерно така:

(1) Успешен десант във Великобритания е абсолютно необходим за да се ликвидира този непотопяем американски „самолетоносач“. Но завладяването на Островите не е никак тривиално и вероятно ще изисква използване на бактериологично или химическо оръжие към каквото Великобритания е силно уязвима поради високата гъстота на населението. Следователно атаката трябва да е бърза и неочаквана, за да не успеят англичаните или американците да отговорят. Обаче дори тези уговорки не изключват ответен удар от Северна Африка или по море. Една възможност това да се предотврати, е равностойна заплаха, която може дори да задържи Северна Америка, включително Канада, извън войната — например чрез силно немско влияние и дори военни бази в Мексико — именно затова е необходима ранната точка на бифуркация, за да могат да се осъществят тези „тихи“ промени — точно както в шаха ефектните матови комбинации се изграждат с дълга поредица от „тихи“ ходове.

(2) Настъпление срещу СССР на юг вместо към Москва, бързо завладяване на нефтените кладенци около Баку, дори излизане на Персийския залив. Тези успехи са абсолютно необходими за да се осигури нефт на германската военна машина. Нефтът е по-нужен от завладяването на Москва и ликвидирането на Червената Армия.

(3) Алтернативно съветското ръководство или насилствена смяна на познатото ни ръководство с друго, което е склонно да се съгласи на сепаративен мир, приемайки голяма загубата на територия и изплащане на тежки репарации в суровини. Дори най-алтернативното съветско ръководство в подобна ситуация ще се готви за нова война, но спирането на войните действия на Източния фронт ще намали загуба на немски ресурси. Друга „тиха“ промяна изисква ревизия на хитлеровата философия (или ранна гибел на Хитлер, последвана от идеологическо „затопляне“), така че безчовечните репресии срещу славяните и евреите да спрат и хората от окупираните зони да бъдат третирани примерно както съюзническите войски са третирали германските цивилни след края на войната. Тази промяна е може би най-значителната от всички, които постулирам; и най-фантастичната — основен инструмент на Хитлеровата власт е било изграждането на омраза към различните и отстраняването й би обезсилило диктатора.

(4) Вероятни последствия от предните допускания са значително по-бързия напредък на немския атомен проект, просто защото много от физиците, които са напуснали Германия заради еврейския си произход не биха имали причина да го правят, както и запазването на увеличаването на немските запаси от тежка вода — без база във Великобритания ще бъде много по-трудно да бъде взривен завода за тежка вода в Норвегия. Тези две промени са необходими условия, за да се осигури по-нататък военно надмощие над САЩ.

* * *

Четирите допускания, които изброих по-нагоре са доста малко вероятни и ми е трудно да си представя как могат да настъпят, но нека да постулираме, че са възможни.

Според мен сценарият по-нататък ще продължи с кратка Студена война между Германия и Щатите. Важно е да е кратка, за да нямат време САЩ да завършат собствената си атомна бомба — те вече са по-назад, защото разполагат с по-малко чужди физици и не нямат европейските запаси от тежка вода. Наличието на атомна бомба в комбинация с балистичната ракета А–10 на фон Браун, правят възможно директни бомбардировки на континенталната територия на Щатите. В реалната история са правени опити за изстрелване на А–10 от подводница, наистина не от самата подводница, а от специално „ремарке“, което тя влачи след себе си. Освен това има една „легенда“, че в самия край на войната един от далечните немски бомбардировачи (направен едва ли не в 1–2 екземпляра) по време на изпитателен полет достига толкова близо до САЩ, че пилотите виждат светлините на Ню Йорк и Ню Джърси… Но това не е потвърдено. Да не забравяме и възможните сухопътни операции от юг през американско-мексиканската граница — по това време в реалната история в Латинска Америка има доста силно прогерманско лоби, и аз постулирах по-нагоре предвоенно сближаване на Германия и Мексико. Но никой не е отменил американския флот (който в моя сценарии ще е обединил в себе си и английския), така че Германия може да разчита предимно на ядрен шантаж. В „мекия“ случай в САЩ идва на власт про-нацистко или най-малкото изолационистко правителство, например кръгът около Чарлз Линдберг и последващо бавно търговско „задушаване“ на Щатите, които са лишени от пазарите си в Европа и в по-големите части от Африка и Азия. В „твърдия“ случай следва ядрена война, в която Германия има предимство по брой бомби и постепенно изтрива от лицето на земята американската промишлена база, големите градове и пристанища, докато САЩ не капитулират.

* * *

Какво имаме до тук:

— По-голямата част от Евразия, Близкия изток и Северна Африка са доминирани от Германия.

— Югоизточна Азия и Австралия са доминирани от Япония (за това не писах до сега, но в моя сценарий Япония получава Китай, Филипините, всички западноевропейски колонии в района и Австралия. САЩ са прекалено заети със самите себе си за да се занимават с японците).

— Централна и Южна Америка са под властта на про-германски режими.

— САЩ, Канада и остатъкът от Съветския съюз са в ролята на Петеновата Франция от реалната история.

Настъпва време за консолидация на завладените ресурси. Ако я нямаше Япония, най-просто би било да се направи етническо прочистване на всички неарийци. Обаче Германия не може да си позволи това, защото в дългосрочен план се предвижда икономическа и политическа конфронтация между двете суперсили Германия и Япония. С други думи, времето, когато всички земляни са руси, синеоки и високи 1.80 метра се отлага, докато не се реши азиатския въпрос. Което може и да не е скоро, ако Япония има атомна бомба, но ако няма, най-добрата стратегия за Германия е превантивен ядрен удар срещу Токио и още няколко по-големи градове, за да се обезглави доскорошният съюзник и да се лиши от индустриална база. От друга страна, Япония даже в реалната история има доста успешна програма за бактериологично оръжие в Китай, така че няма да мине без ответен удар. Темата за противопоставянето на Германия и Япония е засегната и от Филип К. Дик в „Човекът във високия замък“.

Точно каква ще е расата, която тръгне да се разселва из Галактиката и — което за мен е главният въпрос, заради който градих цялата тази барокова структура, — каква ще е политиката й спрямо другите цивилизации, според мен зависи от последните годни преди Германия да постигне пълна хегемония на Земята. Ако Германия трябва да запази разнообразие на „човешкия материал“, по каквито и да е причини, вероятно търпимостта към извънземните раси ще е много по-голяма. Обратно, една идейно монолитна страна с хомогенен расов състав ще гледа на извънземните така, както Китай по време на собствените си експанзионистични опити в Югоизточна Азия през 14–16 век е третирал „туземците“ като недостойни партньори. Моята хипотеза може да се оспорва, но ми е трудно да си представя как едно общество, издигнало в култ собствената си идентичност, ще изгради Великия пръстен на цивилизациите, както го е описал Ефремов. Пръстенът предполага доверие, отвореност и любопитство, а тоталитарното общество по-скоро би стигнало до Берсеркерите на Сейбърхаген.

Голямото ми допускане тук е, че отношението към другите човешки раси ще се пренесе автоматично към останалите интелигентни, но не човешки раси. Да не забравяме, че най-вероятно в Галактиката има много повече неразумен, отколкото разумен живот. Доколкото сегашните резултати от СЕТИ и другите програми за търсене на извънземни цивилизации са основа за изводи, разумните раси са рядкост. Възможно е, докато стигне до среща с тях, обществото, наследило нацистите да загуби острата си нетърпимост към всичко различно в резултат на вътрешни съпротивителни процеси. Наистина, историческите примери показват, че нацизмът е възможен само в нации, които се намират в състояние на остра конфронтация с всички и всичко (с което изобщо не оправдавам нацизма!) и липсата на външен враг би довела до притъпяване на амбициите му. Рано или късно вътрешните врагове ще се изчерпят…

* * *

Една важна уговорка — напредъкът на технологията може да направи пътуването между най-далечните точки на човешкия ареал лесно и евтино. Преди няколко века за да се пресече Великобритания от единия до другия край са били необходими много седмици на бавно и спокойно пътуване пеша или с кон. Но технологиите се развиват и днес за много по-къс интервал от време можем да пропътуваме разстоянието между които и да е две точки не само от Великобритания, а от цялата земна повърхност. Неизбежно възниква въпросът дали напредъкът на технологиите в един момент няма да изпревари разширяването на ареала и дали неуспехът на Рим и Хитлерова Германия да създадат Галактични империи не се дължи на това, че техните амбиции са изпреварили развитието на технологиите. От една страна, винаги до сега ареалът се е разширявал с напредъка на науката и технологиите, но разширяването се е забавяло при всяка качествена промяна — последният пример е създаването на глобална многоконтинентна цивилизация. Сега човечеството се намира на прага на създаване на глобална — в рамките на Слънчевата система — многопланетна цивилизация. Преминаването на по-високо и качествено ново ниво е свързано с трудности и може би дори с катаклизми — ако разликата между нивата е количествено голяма, тя вероятно ще изисква концентрация на по-голяма част от ресурсите на предното ниво. Например в периода на Великите географски открития само няколко европейски страни са били в състояние да изпратят експедиции до Новия свят и конфликтите по разпределението му са довели до множество завоевателни и революционни войни. Нещо подобно се очертава и в следващия етап — само няколко страни са в състояние да изследват активно космоса и имат ресурсите, необходими за начинание от мащаба на междупланетна колонизация. Всяка стъпка на качествено ново ниво носи в себе си риск от Малтузианска катастрофа — ресурсите на предходния етап може да се окажат недостатъчни за преминаване към следващия. Историческият опит показва, че командното управление на ресурсите в случай на криза може да бъде по-ефективно — към него през Втората световна война прибягват и САЩ, и Великобритания, но за кратко; и двете държави използват резервите и излишъците, създадени от дублирането, което често се появява в условията на свободен пазар.

Мога да си представя цивилизация, разпространила се из целия ареал, достъпен за дадено равнище на нивото на технологиите си, която се готви да прескочи бариерата към следващия мащаб. Мога да си представя зародиш на Галактична империя, консолидирал напълно подобна цивилизация-максимум. Но не мога да си представя този процес да породи култура без вътрешните противоречия, за които писах по-нагоре. Тези центробежни сили предстои да разядат отвътре кандидата за Галактична империя. Исторически пример е отделянето на английските, испанските и португалските колонии от съответните им метрополии.

* * *

Обобщавайки, намирам възникването на Галактични империи за малко вероятно. Първо, до сега няма прецедент за консолидиране на целия човешки ареал в единна политическа система и анализът на опитите от миналото — по-специално на Хитлеристка Германия през Втората световна война и на съвременната политика на Щатите — ме кара да си мисля, че това едва ли е възможно, поне в мащабите на планета като нашата и на технологично ниво, не много по-различно от съвременното. Второ, Галактическата империя, още преди да се разпростре из целия Млечен път, носи в себе си вътрешни противоречия, които имат потенциал с времето да я разрушат.

* * *

И последна забележка, която на пръв поглед може би не е свързана директно с темата — мисля, че междузвездна война в стила на „Звездни войни“ е малко вероятна. Много по-лесно и унищожително е да побутнеш леко някой астероид и след петдесет години направо да изпращаш полицейски части, които ще са напълно достатъчни за окупацията на оцелелите. За толкова време тъкмо и климатът ще се стабилизира след катаклизмите…

Есета

Откъде идват писателите фантасти?

Следващите две есета произлязоха от опитите ми да си отговоря на „простия“ въпрос как се става писател-фантаст. Не, че до тогава нямах някакви идеи, но след като получих tenure (академичен жаргон за постоянно място; то дава значителна професионална стабилност и независимост), си зададох въпроса дали не искам по-сериозно да се заема с писане. Изчетох няколко самосвала книги със съвети към младите автори и обърнах особено внимание на писателите в жанра, които като мен „произхождат“ от науката.

За съжаление изводите бяха неутешителни — оказа се, че писането изисква всеотдайност и жертви. Нищо изненадващо. А за мен дори едномесечна писателска работилница беше и продължава да е немислима, не видях начин как мога да я съчетая с честите смени и със семейните си задължения. В най-добрия случай за мен писането можеше да бъде единствено хоби, и по всичко личи, че и за в бъдеще ще си остане само хоби.

Първата статия за професионалната реализация и образованието по-известните фантасти (без списъка на наградените с „Букър“) беше публикувана в антологията „ФантAstika 2007“ (издателство Фондация „Човешката библиотека“, 2008). Съставител е Атанас П. Славов, а редактор — Калин Ненов.

1. Какви са били фантастите, преди да станат фантасти?

Откъде идват писателите фантасти? Строго погледнато, от Големия взрив, като обезателно преминават през химическата мелница на звездите, защото изразът, че всички ние сме звезден прах, не е само поетична алегория. Но аз задавам този въпрос в значително по-ограничен аспект — какви са били писателите фантасти, преди да станат писатели фантасти?

Човек се ражда с таланта си, но докато го развие, може да минат години — вундеркиндите в световната литература се броят на пръсти, а фантастиката не познава нито един автор, който още в ранна възраст да е достигнал признание, надминаващо общността на съседските хлапета или най-много — учителката си по литература.

Тук предлагам на вниманието на феновете един опит за анализ на първоначалните кариери на фантастите. Какво образование имат и какво са работили или продължават да работят в момента най-добрите от тях? Дори поставени така, тези въпроси оставят широко пространство за интерпретация. Освен това писателското тяло е достатъчно богато на разнообразие, за да предостави като база за спор множество изключения, частни случаи и контрапримери на който и да е извод. Пък и големите таланти като правило са уникални и неповторими. Все пак ще се постарая да приложа в моето изследване колкото се може по-обективни критерии и се надявам, че голямата извадка, която ще използвам, ще ме предпази от прекалени грешки.

В края на статията специално ще се спра на някои писатели с по-типична, или напротив — с по-оригинална съдба.

2. Материал за размишление

За да има представителност това изследване, е необходима значителна статистическа основа, която може да демонстрира тенденции. Тази необходимост ме подтикна да се обърна към престижните награди във фантастиката и да използвам извадка, съставена от техните лауреати. Най-широко признатите награди са две — „Хюго“ и „Небюла“. Първата е читателска и се връчва след гласуване от регистрираните участници в ежегодните световни срещи на любителите на фантастика (Worldcon). Втората е награда на професионалистите и също се връчва всяка година, но от Асоциацията на писателите на научна фантастика и фентъзи на Америка (Science Fiction and Fantasy Writers of America). И двете датират отпреди няколко десетилетия — съответно от 1953 година (прескачайки 1954 година) и от 1965 година, така че се е натрупал достатъчно материал за размишление. И двете награди не са финансови, но престижът им със сигурност повишава продажбите.

Сам по себе си фактът, че около три четвърти от най-добрите фантасти в англоезичния свят са завършили английска литература или сродни дисциплини, е любопитен, но не означава нищо, ако не го сравним с разпределението на образованието при писателите в някой друг жанр, например криминалния. Обаче те „населяват“ друго „гето“, със собствена специфика, а аз предпочитам да направя анализа си възможно най-общ, поради което избрах за сравнение лауреатите на престижната британска награда „Букър“. Тя се присъжда ежегодно за англоезичен роман от автор, който е жител на Британската общност или на Република Ирландия. Журито включва водещи специалисти в своите области: писател, двама издатели, литературен агент, книгоразпространител, библиотекар и председател, и се назначава от фондацията „Букър“. Членовете му се сменят всяка година, но е възможно повторно членство. Наградата има международна (от 2005 година) и руска версии (от 2001 година) и представлява чек за солидна сума.

Вкусовете на английските библиотекари и книгоиздатели в никакъв случай не съвпадат с тези на американските писатели фантасти, обаче целта ми не е да сравнявам кой е по-добър писател, а да идентифицирам водещите автори в две доста различни групи. Системите за номиниране и гласуване не са съвършени, но един бегъл поглед показва, че „Букър“, „Хюго“ и „Небюла“ в огромното си болшинство се връчват на произведения, които бързо си извоюват славата на съвременна класика. Използването на тези награди като критерий не е напълно обективно, но е за предпочитане пред самостоятелния опит на автора на този анализ да състави списък от изтъкнати писатели.

Изборът на „Букър“ като база за сравнение веднага реши колебанията ми между „Хюго“ и „Небюла“ в полза на втората, защото тя също се раздава от професионалисти. Нещо повече — за да придам на анализа си повече достоверност, ще използвам като критерии за успех спечелването на наградата „Небюла“ само в категорията роман, защото ако един човек с професия, различна от писането, може да „произведе“ разказ през някоя малка пауза в основните си занимания, създаването на роман „между другото“ е почти невъзможно. Роман не се пише за един ден, нито дори за един уикенд, и изисква много повече професионализъм, отколкото създаването на разказ с обем под седем хиляди и петстотин думи.

В това изследване напълно игнорирам неанглоезичната фантастика. Към нея се числят повечето от любимите ми автори, но няма подходящ конкурс или награда, които мога да използвам като критерий за селекция на успешни писатели. Френската и немската фантастики разполагат със сравнително ограничен брой автори просто защото броят хора, говорещи и пишещи на тези езици, е значително по-малък, отколкото на английски. Славянският свят пък напоследък претърпя и продължава да претърпява твърде силни промени, през които не е успяла да премине нито една награда или конкурс, а аз предпочитам да се въздържа от правенето на лични класации.

3. „Гетото“ е малко

Във века на Интернет да се събере материал за един писател, особено по-известен, не е трудно. Разбира се, има изключения. Например Майкъл Суонуик или Кони Уилис изглежда не придават голямо значение на образованието си и не го споменават в „официалните“ си биографии. Човек може да разбере къде са учили само от случайни реплики, изтървани в някое интервю. Суонуик откровено признава, че не е получил от университета никакви продаваеми умения (но следва да се отбележи, че не става дума за Харвард, а за неизвестен провинциален колеж).

За изминалите 42 години са раздадени 43 награди „Небюла“ — през 1966 година има двама лауреати — на 33 различни автори (заради многократните победители). Урсула ле Гуин (Ursula Le Guin) и Джо Холдеман (Joe Haldeman) са печелили „Небюла“ за роман по три пъти, а седем писатели са я печелили двукратно: Грег Биър (Грег Беар), Луис Макмастър Бюджолд (Lois McMaster Bujold), Самюел Дилейни (Samuel Delany), Орсън Скот Кард (Orson Scott Card — Wikipedia), Артър Кларк (Arthur Clarke), Вонда Макинтайър (Vonda McIntyre) и Фредерик Пол (Frederik Pohl). Статистиката на „Букър“ е сравнима — за 38 години са раздадени 40 награди на 38 автори — през 1974 и 1992 години има по двама лауреати, а двама писатели са успели да повторят успеха си: Джон Гьотци (John Coetzee) и Питър Кери (Peter Carey).

Очевидно, писателският кръг, сред който се излъчват най-добрите фантасти, е много по-тесен, отколкото в традиционната литература: девет души са написали 20 от 43-те „най-добри“ фантастични романи, което е почти половината и едва ли е случайно. А в нефантастичната литература конкуренцията е толкова мащабна, че повторното спечелване на престижна награда е по-скоро изключение, отколкото правило.

Означава ли това, че фантастиката е убежището на слабите писатели и само единици развиват жанра? Не се наемам да го твърдя. Но е факт, че за един добър писател фантаст е по-лесно да повтори успеха си, отколкото за един нефантаст. Разбира се, нищо не гарантира, че всички книги на един писател са еднакво добри или еднакво лоши, даже опитът по-скоро говори за обратното — болшинството автори редуват добри и не толкова добри произведения. Няма обаче очевидна причина добрите фантасти да пишат само силни книги, а добрите нефантасти — да създават и силни, и слаби книги. Затова предпочитам да търся обяснението за разликата в повторяемостта на победите във външни причини — фантастичното „гето“ е много по-малко и лауреатите на „Небюла“ се избират измежду ограничен кръг романи и автори. Тази хипотеза лесно може да се провери, като се сравни броят на издаваните фантастични и нефантастични романи. Не е нужно да се търси статистика, достатъчно е човек да се разходи покрай щандовете на която и да е книжарница, за да се убеди, че изборът на заглавия и автори във фантастиката е несравнимо по-беден.

4. Професионалистите имат думата

Един повърхностен поглед върху кариерата на 32-мата фантасти, спечелили „Небюла“, показва, че над 3/4 от тях имат хуманитарно образование — 19 са литератори или са се занимавали с друг вид изкуство, а 6 са съчетали естествени науки и изкуства (обикновено точно в този ред). Тези хора са „отговорни“ за 33 от 43-те наградени романи: съответно 26 за чистите литератори и 8 за „когнитивистите“. Останалите 9 „Небюли“ са спечелени от 7 автора с природонаучно образование.

Изненадващо, разпределението в „класическата“ литература е почти идентично: 23 литератори печелят 23 „Букъра“, а 7 „когнитивисти“ печелят 8 награди, от общо 38 автори и 40 награди. Останалите 9 отиват при 8 писатели с нелитературни кариери и съотношението отново е около 1:4.

Наивно е да се мисли, че човек може да се научи да пише, слушайки лекции. Много известни писатели под една или друга форма са казвали, че писането се учи само с писане. Според мен е много по-вероятно литературното образование да привлича хората с талант, защото им предлага естествена среда да задоволят потребността си от общуване със себеподобни. Образованието има и една друга заслуга, която често се пренебрегва — то тренира самодисциплината, без която и най-талантливият писател не би могъл да напише няколкостотин страници смислен (дори и да не е качествен в литературно отношение) текст.

За мен като нелитератор представляват особен интерес успешните писатели без литературно образование. Кои са те? Нивън, Азимов, Кларк, Макинтайър, Бенфорд, Улф и Брин. Почти всички са известни предимно като концептуални автори, които строят произведенията си около някоя изключително оригинална научна идея. Те не се отличават със самобитен стил или с умение да изграждат интересни герои. Кой помни името на главните герои от „Среща с Рама“ или от „Фонтаните на рая“? Но всеки, който е вземал в ръка тия две книги, ще ви каже, че в тях става дума съответно за гигантски извънземен кораб и за орбитален асансьор. Според моето скромно мнение, от този списък единствено Улф и Макинтайър притежават неоспорим литературен талант.

Нещо повече. За последен път „Небюла“ е връчена на „нелитературчик“ през 1997 година, а преди това — чак през далечната 1983 година. Тук не бих искал да употребявам думата „мода“ и вместо това ще отбележа, че повишените литературни изисквания във фантастиката пред последния четвърт век правят почти невъзможно случаен автор да създаде адекватно произведение. По-високите критерии не се ограничават само до стила или богатството на езика. Сравнете „Странник в странна страна“ (въпреки че тя датира от времето, преди да бъде основана наградата „Небюла“) с „Играта на Ендър“ или с „Говорителя на мъртвите“. И трите книги представят оригинални идеи. Кой би обвинил Кард в психологическа недостоверност или едномерност на героите? А някога подобни упреци са били отправяни към Хайнлайн. Да не говорим, че днес никой уважаващ себе си фен няма да погледне книга, в края на която липсва карта, хронология и речник на марсиански език с въведение в основите на граматиката. Така де, иначе как ще превеждаме Шекспир на клинго… пардон, на марсиански.

При „класическата“ литература ситуацията е съвършено различна. „Непрофесионалистите“ не са биолози или физици. Все пак трябва да отбележа, че двамата двукратни лауреати са математик/програмист/лингвист и химик/зоолог/рекламен агент. Но болшинството не са хора на естествените науки: до историците и философите се нареждат служител в авиокомпания, счетоводител, провалила се студентка по право и бивш играч по ръгби.

Ако трябва да потърсим сравнение със ситуацията във фантастиката, ще се убедим, че представителят на най-точната наука, математикът Джон Гьотци, е получил впоследствие достатъчно специализирано образование, за да стане преподавател по английска литература.

5. Частни случаи (и не съвсем)

Джак Макдевит за сега е най-номинираният писател фантаст. Той публикува първия си разказ като студент в университетско литературно списание. Но когато прочита „Дейвид Копърфийлд“ и си дава сметка, че никога няма да може да пише така, изоставя литературата. Четвърт век по-късно, през 1980 година, окуражен от жена си, се връща към творчеството. Първата му номинация за „Небюла“, в категорията за разказ, датира от 1983 година. Има общо тринадесет номинации за „Хюго“ и „Небюла“, докато най-после през 2006 година спечелва „Небюла“. Забелязал съм, че той притежава изключително умение да се докосне до чудесата на Вселената. Никога няма да забравя сцената на спътника на гигантска планета с пръстени в някаква чужда слънчева система, където възрастна двойка извънземни беше построила вила под стъклен похлупак, с малка изкуствена екосистема. Не много по-различна от вилите, които софиянци си строят по склоновете на Витоша. Когато след много години земните археолози попаднаха там, те откриха, че по рафтовете има стари книги по философия. Какъв начин и какво място човек, т.е. интелигентно същество, да се пенсионира! Едновременно много чуждо и много познато. Макдевит е един от любимите ми съвременни писатели фантасти.

Джо Холдеман е от „когнитивистите“. Той започва като астроном — през 1967 година завършва бакалавърската програма на Университета в Мериленд, Колидж Парк. Но веднага е призован в армията и служи две години във Виетнам, където е ранен и награден. Виетнам променя живота му, войната става основна тема на неговото творчество. Главните му произведения — поредицата „Вечната война“ — са за войната, за разрушителния й ефект върху хората. През 2006 година дори публикува авторски сборник с нефантастична военна проза за Виетнам. Холдеман е и доста добър поет, трикратен лауреат на наградата Рислинг. През последните години той преподава „творческо писане“ (creative writing) в Масачузетския технологичен институт. Холдеман поддържа широко присъствие в Интернет, включително блог, в който ежедневно и гласовито критикува републиканската партия. Освен за политическите му пристрастия и маршрутите на велопробезите му, оттам може да се научи и дневната му писателска норма — около 500 думи.

Никола Грифит е бяла птица сред носителите на „Небюла“. Първо, защото е безкрайно по-млада от останалите лауреати от последните десетина години. Второ, защото не е американка, нито дори канадка, а е родена в Йоркшир и е израснала там. И трето, защото е активистка на лесбийското движение и на фона на всички протестанти и мормони (какъвто е например Орсън Скот Кард) изглежда доста необичайно. „Бавна река“, с която тя печели „Небюла“, е роман за близкото бъдеще, в което биотехнологиите са всичко и човешкият живот има нулева стойност. Романът проследява злоключенията на млада жена от богато семейство, отвлечена за откуп, който така и не пристига, което я принуждава сама да се погрижи за себе си. През последните години Грифит е сменила жанра и пише криминални романи.

Елизабет Муун е запасен лейтенант от морската пехота. Аз не знаех за това, когато преди много години прочетох разказа й „Традиция“ в сборника „Алтернативни генерали“, редактиран от Хари Търтълдоув и Роланд Грийн. Там ролите на двама адмирали от Първата Световна Война са разменени и в резултат англичаните успяват да спрат линейния крайцер „Гебен“. Корабът така и не пристига в Константинопол и не принуждава Турция да се присъедини към Централните сили и да затвори Дарданелите за съюзнически доставки на военна помощ за Русия. Разказът е пълен с такива детайли за морското дело, че аз доста се учудих откъде една жена може да ги знае и просто го отдадох на добра подготовка. Колко антифеминистично от моя страна. Със сигурност не е минало без подготовка, защото от страницата й в Интернет се разбира, че през времето на военната си служба тя се е занимавала с компютри. Обаче, след като се запознах с биографията й, се учудих още повече. От 1979 година насам Елизабет Муун живее в малко провинциално градче, недалеч от Остин, Тексас. Започнала е да пише на 6-годишна възраст, но първото си фантастично произведение публикува едва на 40 години. Най-известният й роман, „Скоростта на тъмнината“, който печели „Небюла“ и е финалист за наградата на Артър Кларк, разказва за мениджър от средно ниво във фармацевтична фирма, болен от аутизъм, който е принуден от ръководството на фирмата да се подложи на лечение против волята си. Муун не обича домашната работа, пее в църковния хор и е активист в дирекцията на местната библиотека. Кой знае защо, тя ми напомни за болшинството български фантасти, които живеят в относителна изолация, но това не им пречи да пишат на глобални, дори бих казал на Вселенски теми.

Джон Гьотци е роден в Южна Африка. Завършва математика и литература в университета в Кейп Таун. Известно време работи като програмист в лондонското отделение на IBM. Защитава докторат по лингвистика в Остин, Тексас, на тема компютърен стилистичен анализ на произведенията на Самюел Бекет. Опитва се да остане в Съединените щати, но му отказват зелена карта заради участието му в протестите срещу войната във Виетнам. Интересно, че подобни проблеми е имала и Никола Грифит, за която стана дума по-горе. Гьотци се връща в Южна Африка и преподава английска литература в Университета в Кейп Таун до пенсионирането си. Сега живее в Австралия. Той е много затворена личност, с изключителна самодисциплина за писане. Вегетарианец, непушач и запален колоездач. Много от книгите му са свързани по някакъв начин със собствения му живот, включително романът „Безчестие“, който донася на Гьотци втория „Букър“. Личното ми впечатление от южноафриканеца е доста мрачно, да не кажа потискащо. Наистина, чел съм само романизираната автобиография за живота му в Лондон, но съдейки по ревютата, и другите му романи са доста тежки като емоционално преживяване.

6. Няколко заключителни думи

Този анализ е приблизителен и субективен — за много писатели няма достатъчно информация или е трудно да се положат разграничителни линии между различните образования и професии. Например, аз напълно игнорирах писателските курсове като „Кларион“ („Clarion“) или „Одисей“ („Odyssey“), които са имали значителен ефект върху кариерата на много фантасти, без да дават университетска диплома. Също така не дискутирам разликата между образованието по английска литература (имаща за цел да създава специалисти по литература, които не е задължително да са писатели) и така наречените програми по творческо писане, или creative writing (които имат за цел да учат на „занаята“ писане). Неизбежно е изводите ми да са спекулативни, но надеждата е, че значителната извадка все пак ще открие тенденциите в развитието на фантастиката през последните четири десетилетия.

Главният извод от моето — да си призная — любителско изследване е, че в „голямата“ фантастика няма място за любители. Наред с таланта тя изисква пълно отдаване и специализираното образование е един от необходимите компоненти. Повечето писатели, които са тръгнали към литературата от области, които нямат нищо общо с нея, са намерили време и сили да получат литературно или филологично образование. Трудно да се каже дали то ги е направило по-добри писатели, но със сигурност им е дало ерудиция и обща култура.

Това едва ли е изненада за внимателния читател — дори беглото сравнение на книгите от „златния“ век на фантастиката и от последните няколко години показва колко се е развил жанрът в художествено отношение. Като читатели можем само да се радваме, че живеем във време на истински фантастичен Ренесанс, и книгата, която ще отворим утре, ще бъде по-добра от тази, която затворихме вчера!

Приложение

Като илюстрация на моите мисли предлагам обзор на писателите, спечелили основните жанрови и mainstream награди за романи. Авторите са групирани по професионален/образователен признак в три категории: литература и изкуство, друга кариера и комбинация от двете (по-нагоре наричани „когнитивисти“).

Лауреати на наградата „Небюла“ в категорията роман:

Литература и изкуство:

1965 — Франк Хърбърт — журналист, редактор в списание, професионален писател

1966, 1967 — Самюел Дилейни — професор по английска литература, литературен критик

1968 — Алексей Паншин — литератор, литературен критик

1969, 1974, 1990 — Урсула ле Гуин — средновековна и френска литература

1971 — Робърт Силвърбърг — бакалавър по английска литература, професионален писател

1976, 1977 — Фредерик Пол — редактор в списания и издателства, литературен агент, професионален писател

1982 — Майкъл Бишъп — професор по английска литература, професионален писател

1984 — Уилям Гибсън — английска литература

1985, 1986 — Орсън Скот Кард — литератор

1987 — Пат Мърфи — литератор, музеен работник (Експлораториум — Музей за наука, изкуство и човешко възприятие, Сан Франциско)

1988, 2004 — Луис Макмастър Бюджолд — английска литература, професионална писателка

1991 — Майкъл Суонуик — английска литература

1992 — Кони Уилис — бакалавър по английски и основно образование

1993 — Ким Стенли Робинсън — бакалавър, магистър и доктор по английска литература (дисертация върху Филип Дик)

1994, 2000 — Грег Биър — бакалавър по изкуства

1995 — Робърт Сойер — бакалавър по журналистика

1996 — Никола Грифит — преподавателка по самоотбрана за жени, музикантка

1999 — Октавия Бътлър — творческо писане (creative writing), професионална писателка

2002 — Нийл Геймън — журналист, автор на комикси

Общо 19 души, спечелили 26 награди.

Друга кариера:

1970 — Лари Нивън — бакалавър по математика (втора специалност психология), незавършена аспирантура по математика в Калифорнийския университет в Лос Анжелис (UCLA), професионален писател

1972 — Айзък Азимов — биохимик, автор на научнопопулярна литература, професионален писател

1973, 1979 — Артър Кларк — социален работник, има степен по математика и физика, автор на научно-популярна литература, професионален писател

1978, 1997 — Вонда Макинтайър — бакалавър по наука, недовършена аспирантура по генетика, професионална писателка

1980 — Грегъри Бенфорд — доктор по физика, университетски преподавател в Калифорнийския университет в Ървайн

1981 — Джийн Улф — машинен инженер, редактор на инженерно списание, професионален писател

1983 — Дейвид Брин — бакалавър по астрономия, магистър по приложна физика, докторант по космическа физика

Общо 7 души, спечелили 9 награди.

Комбинация:

1966 — Даниел Кийс — касиер на кораб, бакалавър по психология, моден фотограф, магистър по английска литература, редактор на пълп списания, сценарист на комикси.

1975, 1998, 2005 — Джо Холдеман — бакалавър по астрономия, магистър по литература, университетски преподавател по литература в MIT^[12].

1989 — Елизабет Ан Скарбъро — медицинска сестра (служила във Виетнам), бакалавър по история и журналистика

2001 — Катрин Ейсаро — бакалавър по химия, магистър по физика, Ph.D.^[13] по физикохимия от Харвард, преподавател по физика, научен консултант, професионална балерина

2003 — Елизабет Муун — бакалавър по история, бакалавър по биология, медик, лейтенант от морската пехота (!)

2006 — Джак Макдевит — служил във военния флот, шофьор на такси, учител по английски, митнически инспектор (започва да пише на 45 години)

Общо 6 души, спечелили 8 награди.

Писатели: 19+7+6=32

Награди: 26+9+8=43

Лауреати на наградата „Букър“:

Литература и изкуство:

1969 — Хауърд Нюби — преподавател по английска литература, професионален писател

1970 — Бърнис Рубенс — преподавателка по английски език, кинодокументалист, професионален писател

1971 — Видия Нейпаул — публицист, професионален писател

1972 — Джон Бъргър — художник, учител по рисуване

1974 — Надин Гордимер — професионален писател

1974 — Стенли Мидълтън — музикант, учител по литература

1975 — Рут Джабвала — английска литература, киносценаристка

1978 — Айрис Мърдок — философ, професионална писателка

1979 — Пенелопе Фицджералд — радиожурналист, продавачка в книжарница, преподавателка по драма

1980 — Уилям Голдинг — преподавател по английска литература, професионален писател

1986 — Кингсли Еймс — преподавател по английска литература

1984 — Анита Брукнер — история на изкуството

1990 — Антония Баят — професор по английска и американска литература, професионален писател

1991 — Бен Окри — сравнителна литература, професионален писател

1992 — Майкъл Ондаатаж — английска литература

1992 — Бари Ънсуорт — английска литература

1993 — Роди Дойл — учител по английски език и география, професионален писател

1996 — Греъм Суифт — преподавател по английски

1997 — Арундати Рой — архитект, ТВ/кино сценарист

1998 — Иън Макивън — литератор

2000 — Маргарет Атууд — английска литература, философия и френски език, университетски преподавател по английска литература

2004 — Алън Холингхърст — литератор, редактор във вестник

2006 — Киран Десаи — литератор

Общо: 23 наградени с 23 награди.

Друга кариера:

1976 — Дейвид Стори — професионален играч по ръгби, киносценарист

1977 — Пол Скот — счетоводител, библиотекар, литературен агент

1981 — Салман Рушди — историк, служител в агенция за авторски права и реклама

1985 — Кери Холм — незавършила студентка по право, селскостопанска работничка (събирачка на тютюн), професионална писателка

1988, 2001 — Питър Кери — по образование химик/зоолог, служител в рекламна агенция

1995 — Пат Бейкър — Ph.D. по международна история, университетски преподавател

2002 — Ян Мартел — степен по философия, общ работник (сади дървета, мие чинии), професионален писател

2005 — Джон Банвил — служител в авиокомпания, редактор на вестник

Общо: 8 наградени с 9 награди.

Комбинация:

1973 — Джеймс Фарел — право, френска/испанска филология

1982 — Томас Кинили — свещеник (напуснал преди произвеждане?), учител и преподавател по литература

1983, 1999 — Джон Гьотци — математик, компютърен програмист в IBM; Ph.D. по лингвистика, професор по английска литература

1987 — Пенелопе Лайвли — историк, литератор

1989 — Казуо Ишигуро — литература/философия, общински служител, професионален писател

1994 — Джеймс Келман — работник в печатница, автобусен шофьор, преподавател по литература

2003 — Питър Финли — дизайнер, художник аниматор, професионален писател

Общо: 7 наградени с 8 награди.

Писатели: 23+8+7=38

Награди: 23+9+8=40

25.08–04.09.2007, Паранал, Чили

Учените във фантастиката

Интересът ми към темата е разбираем — аз самият си изкарвах и продължавам да си изкарвам прехраната с наука. Исках да знам как от учените стават писатели фантасти, има достатъчно примери за това.

Есето, което предлагам тук, е публикувано в антологията „Български фантастични ваяния 2007“ (издателство ЕГИ, 2008 годна). Неин съставител е Емануил Икономов, а редактори са Александър Карапанчев и Емилиян Малезанов.

След публикуването му се наложиха няколко автори, които идват от науката, и за които по разбираеми причини не съм писал, въпреки че те публикуваха още преди да напиша есето си: Алистър Рейнолдс, Пол Макаули. Първият дълго време е работил в Европейската космическа агенция и се е занимавал с рентгенова астрономия. Вторият, преди да стане писател, е имал доста успешна академична кариера на биолог.

* * *

Половината от името на научната фантастика идва от науката. Нещо повече, в зората на жанра, през далечната 1926 година, Хюго Гернсбек се опитва да наложи термина сайънтификшън (scientifiction), който подчертава още повече интимната връзка между двете.

Много учени са писали или пишат фантастика. Или поне я четат. Защо? Дали е само заради името или има и други причини?

Кои са те?

Преди да започна това есе се опитах да си припомня някои по-известни имена на учени, които са оставили следа във фантастичния жанр. Попитах и мои приятели — да ми подскажат, ако съм пропуснал някого. Потърсих в Интернет страниците на тези, за които си спомнях. Разгледах биографиите им. Четох интервютата, които са давали. Слушах подкастовете им.

Ето някои от тях.

* * *

Дейвид Брин (David Brin) е физик и астроном. Преди да завърши аспирантурата си е работил известно време във фирмата на Хауърд Хюз. Самият Брин твърди, че все още се занимава с наука, но цивилизацията се интересува повече от представите му за бъдещето. „Кой съм аз да споря с цивилизацията“ — задава въпрос той на шега. Но изглежда, че за него науката отдавна е отстъпила пред фантастиката. Направих си труда да проверя колко негови статии има в астрономическите бази от данни. Оказаха се две — книга за изследването на Космоса от 1986-а година и доклад за конференция по биоастрономия от 1991 година.

Брин е автор на твърда фантастика: космически полети, биоинженерия, клониране, психопрограмиране. Един от първите негови романи, които прочетох — „Тренировъчен ефект“ („Practise Effect“) почива на особено оригинална физическа идея за модифициране на природните закони. Но той не се ограничава с един поджанр — „Пощальонът“ („The Postman“) например разказва класическа постапокалиптична история.

До голяма степен размислите ми по темата бяха подтикнати от най-новата му книга — „Космическият хоризонт“ („Sky Horizon“), но за това ще стане дума по-късно.

Докато се ровех из страницата на Брин открих, че от същия университет, където той е получил образованието си — Калифорнийския в Сан Диего, — произхождат и други учени фантасти: Върнър Виндж (Vernor Vinge) и Грегъри Бенфорд (Gregory Benford).

Върнър Виндж е математик по образование. Три пъти е печелил „Хюго“ за роман и е бил номиниран два пъти, което е отлично постижение, като се има предвид, че през цялата си кариера е написал общо седем романа. Но колкото и да са забележителни произведенията му, той е най-известен със своя доклад на една конференция, организирана от НАСА през не особено далечната 1993 година, още преди Виндж да си извоюва популярност като писател. Там той формулира концепцията си за последиците от появата на изкуствен свръхинтелект. Цитирам дословно от резюмето: „В рамките на трийсет години ние ще разполагаме с технология за създаване на свръхчовешки разум. Малко по-късно човешката ера ще приключи. Възможно ли е да се избегне това? Ако е невъзможно, може ли този процес да се управлява така, че ние да оцелеем?“ Любопитно е, че на същата конференция изнася доклад и Джефри Ландис (Geoffrey Landis), за парадокса на Ферми.

Темите в творчеството на Върнър Виндж са такива, каквито може да се очаква от човек с неговото образование — космически полети, оригинално обяснение на парадокса на Ферми с отмяна на еднородността на Вселената, изкуствен интелект и разбира се — Сингулярността с главна буква.

Грегъри Бенфорд (Gregory Benford) е доктор по физика. Той започва като фен, дори за известно време редактира фензина „Празнота“ („Void“). Публикува първия си разказ през 1965-а година, две години преди да защити дисертацията си. И Бенфорд пише твърда фантастика, със строго спазване на вътрешна непротиворечивост. По сюжет повечето му романи могат да бъдат наречени научни разследвания (scientific procedural), по аналогия с криминалните разследвания (police procedural). Като истински учен той се стреми да обобщава света около себе си, в резултат на което се е появил законът на Бенфорд: „Емоциите са обратнопропорционални на количеството достъпна информация“. Бил е номиниран четири пъти за „Хюго“ и дванадесет пъти за „Небюла“, но до сега е спечелил само две „Небюли“. Заедно с Дейвид Брин и Грег Биър (Greg Bear), написват трилогията „Втората фондация“, с която продължават знаменитата поредица на Айзък Азимов (Isaac Asimov).

В момента Бенфорд преподава физика в Калифорнийския университет в Ървайн и активно публикува в научните списания. Последната му статия от 2007 година е за генерирането на частици с висока енергия в джетовете на активните галактики. От 1967 година, когато е защитил дисертацията си, до сега е публикувал над 150 статии и има над 1000 цитата (това е доста висока мярка за научна значимост). Той е член на борда на директорите на Марсианското дружество (Mars Society) — организация, основана през 1998 година от Робърт Зубрин (Robert Zubrin) с цел популяризиране на изследванията на планетата Марс.

Вероятно нещо в университета в Сан Диего помага на хората да станат писатели фантасти, защото освен Брин, Виндж и Бенфорд, с този университет е свързан и Ким Стенли Робинсън, авторът на прочутата трилогия „Червеният Марс“, „Зеленият Марс“ и „Синият Марс“; той е учил там. Въпреки че дисертацията му е по английска литература и е посветена на Филип К. Дик, той също има склонност към твърдата фантастика.

Джефри А. Ландис завършва физика и електронно инженерство в Масачузетския технологичен институт и има докторат по физика на твърдото тяло от университета „Браун“ в Провидънс. В момента работи в НАСА. Бил е член на екипа, който успешно изпрати марсоход на червената планета през 1997 година, а сега се занимава с двата марсохода, които вече почти четири години изследват Марс. Притежава два патента и активно публикува в научните списания. От 1989 година насам е написал над 90 статии с 80 цитата. По-ниският брой цитати от този на Бенфорд заблуждава — Ландис е сравнително млад, а и много от статиите му са инженерни и технологични изследвания, които като правило събират по-малко цитати. Последната му публикация е от 2007 година — проучване на възможностите за използване на гориво, произведено на Марс в проект за доставяне на проби от марсианската почва на Земята.

Научната му продуктивност си има цена — досега Ландис е публикувал сравнително малко фантастика и е автор на само един роман. Печелил е два пъти „Хюго“ и един път „Небюла“ в категориите за къси разкази и е номиниран по шест пъти за всяка от двете награди. През 1985 година е слушал писателските курсове „Кларион“ („Clarion“), а през 2001 година вече ги е водил.

За съжаление у нас той е почти непознат, а разказите му се отличават с необикновена интензивност. Например „Падайки на Марс“ („Falling onto Mars“), който му донася „Хюго“ през 2003 година, предава история от епохата на ранното колонизиране на Марс. На планетата пристига поредният кораб с колонисти. Те са бивши престъпници, както неведнъж се е случвало и по-рано в човешката история. Предстои им борба за оцеляване в условията на оскъдица на ресурси, в която границата между добро и зло е размита. Завършекът специално подчертава, че от перспективата на още по-далечното бъдеще грозното в историята е забравено. Любопитно е, че в това произведение на Ландис няма нито голяма фантастична идея, нито науката присъства като основен компонент, а разказът се запомня заради силния си емоционален заряд, както казваха някога в часовете по литература.

Писателите, за които разказвах до сега не са първите учени-фантасти.

Едуард Елмър „Док“ Смит (Edward Elmer „Doc“ Smith) е големият първопроходец. Той е човек с изключителна съдба — започва като общ работник, но контузия на ръката го принуждава да промени живота си. На 27-годишна възраст Смит защитава докторат в университета „Джордж Вашингтон“ по инженерна химия със специализация „инженер по хранително-вкусова промишленост“ (навярно така биха звучали днес имената на специалностите му). До пенсионирането си през 1957 година той работи за редица компании за пасти и сладкиши, с кратко прекъсване по време на войната, когато е цивилен специалист в американската армия.

На Смит принадлежи първият роман, в който се описва космически междузвезден полет: „Чучулигата от космоса“ („The Skylark of Space“, 1928 година). С тази книга е свързана интересна история — в началото той има за съавторка съпругата на негов колега — Ли Харкинс Гарби. Сътрудничеството им замира, когато романът е достигнал само около една трета от окончателния си обем и е на път да остане недовършен. Няколко години по-късно, докато жена му е на кино и Смит гледа сина си, той се връща към ръкописа. Името на Ли Харкинс Гарби, което днес е почти неизвестно, се появява само върху корицата на първото издание, но впоследствие е премахнато. Знае се, че Смит завършва романа сам и по-късно написва три негови продължения, но истинската известност го спохожда едва с появата на поредицата „Ленсмен“.

Този фантаст е известен със стремежа си към достоверност и научност — например при него планетите се движат по орбити, а не блуждаят из пространството (както е популярно да се пише по онова време), гравитацията си действа, връзката между вещество и енергия е описана правилно и дори има намек за черни дупки. В по-късните си книги той „предсказва“ системата за космическа отбрана и невидимите самолети от типа стелт.

Катерин Ейсаро (Catherine Asaro) се родее със Смит — тя е завършила магистратура по физика и аспирантура по химия в Харвард. Известно време е била постдок в института „Макс Планк“ в Германия и в Харвардско-Смитсонианския център по астрофизика, после е професор по физика, но напуска академичната среда, за да създаде собствена консултантска фирма.

Образно казано, тя пише една-единствена книга — творчеството й е доминирано от сагата за Сколианската империя, от която до сега тя е публикувала седемнадесет произведения. Има една „Небюла“ за роман, както и три номинации — две за „Хюго“ и една за „Небюла“.

Не е възможно един скромен обзор да обхване всички учени, които пишат фантастика. А и някои са толкова добре известни, че едва ли има нужда да се разказва за тях — например бившият професионален астроном от Пулковската обсерватория Борис Стругацки. Други са почти неизвестни — например Грег Игън (Greg Egan), австралиец, специалист по приложна математика, който пише прекрасни разкази в стил киберпънк и има една награда „Хюго“. Или Джийн Улф (Gene Wolf) — инженер и автор на множество романи. Списъкът може да бъде продължен.

Кое е общото между всички тях?

И има ли нещо общо? На пръв поглед — да, интересът им към твърдата фантастика, в много случаи — към социални проблеми (колкото архаично и да звучи тоя израз). Например Брин е много гласовит противник на ограниченията в правата на личността, които войната срещу терора донесе на американското общество. И той не е единствен, но това не са уникални качества на тези писатели. Робърт Сойер (Robert Sawyer) и Ким Стенли Робинсън (Kim Stanley Robinson) пишат твърда фантастика без да са учени, като се самообразоват. Сойер казва, че чете научнопопулярни списания и книги, и сериозно се подготвя по темата, за която му предстои да пише. С други думи, не е трудно един писател да получи достатъчно научна информация, за да пише достоверно. Например, в края на „Радиото на Дарвин“ („Darwin’s Radio“), на няколко страници литераторът Грег Биър благодари за помощта на множество хора, пред имената на които стои съкращението „Ph.D.“

Наскоро ми попадна ревю за последната книга на Дейвид Брин. Тя се казва „Небесен хоризонт“ („Sky Horizon“). Това е историята на група калифорнийски тийнейджъри, които установяват контакт с представител на извънземна цивилизация. Веднага си зададох въпроса как би изглеждало подобно събитие по времето, когато аз бях на тая възраст. Един ден даже намерих време да седна и да нахвърля в бележника си сюжета на разказ, в който група провинциални тийнейджъри от социалистическа България влизат в контакт с пришълци. Поне материал за този разказ имам достатъчно от времето на ученическите ми години, когато ходех на летни школи по астрономия и прекарвах нощ след нощ около любителските телескопи в народната обсерватория в Кърджали.

Сигурно никога няма да напиша този разказ, защото приликата с романа на Брин е твърде силна. Но все пак успях да съчиня една сцена, която в известен смисъл обяснява какво е довело Брин, Бенфорд, Ландис и другите във фантастиката.

Представете си безлунна нощ, през отворения процеп на купола влиза хладен вятър. Хлапето главен герой стои зад окуляра и следи внимателно кръстчето, направено от две кончета, да не се отмества от звездата. Ръководителят на кръжока седи в тъмното и от време на време поглежда часовника си. Свети си с железничарско фенерче, захранвано с плоска 4.5-волтова батерия. За да не освети плаката, която се експонира цял час, той е завил и фенерчето, и наблюдателния дневник, с плътен спален чувал. Двамата си говорят за това какви хора се занимават с астрономия. Ръководителят, който е млад, още няма тридесет и е дошъл тук по разпределение^[14], казва, че много хора напускат научното поприще, въпреки че не са глупави. Проблемът не е в ума, а в подхода им към света. Само тези, в които е живо любопитството към света, които задават въпроси или които намират отговори, могат да развиват науката. Не е задължително в тези групи да попадат едни и същи хора. Друго важно условие е човек да е способен да приеме, че не знае всичко, разумът му да е отворен към непознатото. Онези, които не възприемат странното — тук неволно идва аналогията с търсачите на странното у Стругацки, — могат да минат през науката, но просто не остават в нея. Обаче от същото място извира и един проблем — арогантността на много учени, които се поставят над „обикновените“ хора.

По едно време ръководителят се спира и пита хлапето — имаш ли представа за какво говоря? Момчето, нали е малък овърачийвър^[15], бърза да отговори положително — да, естествено. Но после сякаш е доловил неодобрението на учителя си в начина, по който фигурата му се изгърбва в тъмното, добавя: „Разбирам, но не всичко, всъщност, съвсем малко разбирам.“ Ръководителят се разсмива: „За теб има надежда да станеш учен“.

Приключвам преразказа на ненаписаната сцена, за да добавя авторска реплика — именно тая отвореност свързва науката и фантастиката. Нищо не може да надмине скоростта на светлината, нали? Няма нищо по-просто от това — в много фантастични произведения наличието на звездолети, които го правят, е постулирано. Виндж дори предлага на читателите си цяла теория за „бавните“ и „бързите“ области и тя толкова дълбоко се слива с историите в романите му, че се превръща в нещо повече от услужлив сюжетен трик.

Приликата свършва до тук. Между подходите на фантастиката и науката има една голяма разлика и тя се състои в критичността. Тестът е основен елемент на научния метод. Фантастиката може да освободи читателя от нуждата да се съмнява, ако това е необходимо за постигане на литературните й цели. Науката не разполага с подобен лукс. Щом искаме крушка да светне, трябва да включим захранването. Обичайният начин е да затворим електрическата верига, като щракнем ключа на стената. Така е смятал Томас Едисон, така е смятал и Павел Яблочков. После се е появил друг учен — Никола Тесла, и подложил това на съмнение. Появило се безжичното предаване на енергия.

За съжаление думата „учен“, която използвах толкова пъти тук, не е точна. В латинския думата за наука (scientia) произхожда от знание^[16]. В българския език тя се асоциира с „уча“, „учебник“ и „учебникарство“, което е само на една крачка от „зубрачество“. А смисълът на съществуването на учените и науката не е да четат учебници, смисълът е да ги пишат, за да могат останалите да научат нещо и да го приложат в работата си. Много по-удачна ми се струва думата „изследовател“. И наистина, в английския тя се употребява — researcher — наред с учен (scientist).

* * *

Независимо от разликите, науката и фантастиката се подкрепят, обменят идеи и се стимулират с взаимни предизвикателства. Учените писатели, за които стана въпрос по-горе, са прекрасна демонстрация на това и аз с удоволствие чета произведенията им.

5.09.2007, Паранал, Чили

Сътрудничеството между писатели от различни поколения — разсъждения върху един прецедент
„Бягството на ловеца“ („Hunter’s Run“) от Джордж Р. Р. Мартин (George R. R. Martin), Гарднер Дозоа (Gardner Dozois) и Даниъл Абрахам (Daniel Abraham)

Значителна част от личното ми творчество е създадена в съавторство, но както ще разберете от следващото съчинение, интересът ми към този вид съвместна работа датира още от времето преди да започна да пиша. Повод за създаването на този текст беше прочитането на един роман, написан от трима души. Той не е замислян като буриме в традиционния смисъл на понятието, а е по-скоро резултат на разтеглено във времето сътрудничество, продължило в течение на десетилетия.

Съветският и руски писател-фантаст Андрей Балабуха отбелязва, че „традиционното“ буриме понякога се превръща в състезание по надписване, в което всеки от авторите се опитва да зададе на следващите колкото се може по-трудно решима сюжетна задача. Може би по тази причина — наред с трудното координиране при изграждането на образите — дори най-известните жанрови произведения от този вид като „Летящите номади“ („Летающие кочевники“, от А. и Б. Стругацки, О. Ларионова, Ал. Шалимов, Ал. Мееров, Вл. Дмитревский, А. Шейкин, А. Томилин, В. Невинский, Г. Гор, 1968) или „Пътят към Марс“ („Дорога к Марсу“, от А. Первушин, С. Лукьяненко, Я. Веров, С. Слюсаренко, Н. Романецкий, П. Амнуель, Ал. Калугин, И. Минаков, Е. Гаркушев, Ал. Громов, Д. Колодан, Ал. Зорич, Л. Кудрявцев, Е. Геворкян, М. Хорсун, 2013) са далеч по-слаби от соловите работи на отделните участници.

В българската фантастика има множество авторски тандеми. Може би най-продуктивният от тях, с цял сборник разкази, сме ние с Кирил Добрев. Известен ми е един опит за създаване на буриме от началото на седемдесетте години — „Полетът на «Буридановото магаре»“, роман, написан колективно в Софийския клуб по фантастика, евристика и прогностика „Иван Ефремов“. И разбира се трябва да спомена колективната работа на Светлинките от Казанлък, която заслужава отделно изследване.

В статията си цитирам няколко съвместни творби, лауреати на две от основните американски награди в жанра. Проверих — в чисто „писателските“ категории на Хюго и Небюла след написването на това есе не са печелили други „колективни“ автори. Интересно, че при сценариите е по-скоро обратното — там рядко печелят „самотни“ вълци. Може би това е една от причините са тъжното състояние на холивудските фантастични филми.

Навремето съм смятал, че основната причина писателите рядко да работят заедно се крие в индивидуализма на западното (а вече и на източното, ако се съди по процесите в Китай) общество. Друго обяснение намерих в интервю на Чарлз Щрос (Charless Stross), който каза, че при сътрудничество всеки от двамата автори трябва да свърши примерно две трети от работата, а не половината, както може да се предположи; а всеки взима само половината от хонорара. Предполагам, че Щрос (увлекателен събеседник, с когото преди около пет години имах щастието да се запозная), има представа за какво говори — според Уикипедията той е написал един роман и един разказ заедно с Кори Доктороу (Cory Doctorow). Интересно защо ли на нас с Киро не ни беше хрумвало да погледнем от тази страна на нещата?

1. Съавторството във фантастиката

Темата за съавторството ме е вълнувала още от времето преди аз самият да започна да пиша в съавторство — от както попаднах на романите на братя Стругацки, се запитах как така двама души могат да пишат нещо заедно. Редуват ли се, като всеки пише примерно по една глава или наистина пишат заедно, обсъждайки всяко изречение и дори всяка дума в непрестанен диалог? Съавторството е част от писателските техники, а на мен, като на драскач занаятчия и любител, техниката като че ли ми е по-интересна от идеята. По ред причини не мога да прилагам трика на Стайнбек, за когото казват, че сутрин се качвал в кабинета си с една пълна бутилка уиски, а вечер слизал с двадесет страници готов текст. Предполага се, че и с празна бутилка, освен ако не ги е събирал в кабинета или ако не я е хвърлял през прозореца.

Съавторството е доста често срещано явление, но като правило произведенията, написани в съавторство, не могат да се похвалят с особено признание. До момента (2008 година), читателската награда „Хюго“ за роман само веднъж е печелена от произведение, написано в съавторство — на второто по ред награждаване, през далечната 1954 година за „Те биха предпочели да са прави“ („They’d rather be right“^[17]), написана от Марк Клифтън (Mark Clifton) и Франк Райли (Frank Riley), и притежаваща съмнителната слава да е най-слабият роман, печелил някога награда Хюго. Положението в другите категории е сходно: семейният тандем Спайдър и Джени Робъртсън (Spider and Jeanne Robinson) печели наградата за новела през 1978 година със „Звезден танц“ („Stardance“). През 1973 година наградата за къс разказ е поделена между „Срещата“ („The Meeting“), написана в съавторство от Фредерик Пол (Frederik Pohl) и Сирил Майкъл Корнблат (Cyril Michael Kornbluth). А „нормалните“ разкази очевидно се пишат най-добре от писатели-единаци, защото в тази категория не е печелил нито един писателски „отбор“.

Професионалистите, които гласуват за „Небюла“, изглежда също не поощряват съавторството. Споменатият вече „Звезден танц“ („Stardance“) на Спайдър и Джени Робъртсън (Spider and Jeanne Robinson) печели наградата за новела през 1977 година, а Гордън Еклунд (Gordon Eklund) и Грегори Бенфорд (Gregory Benford) печелят в категорията за разказ през 1974 година с „Ако звездите са богове“ („If the Stars Are Gods“).

Както се вижда, двете най-престижни награди за западна фантастика не са печелени от авторски колектив вече тридесет години и човек би си помислил, че съавторството е дан на посредствени автори, ако не беше изключителният пример на братя Стругацки. Независимо, че не са печелили някакви особено големи награди, те безспорно са писатели от световна величина и едва ли се нуждаят от награди, за да убедят някого в това. Интересно е, че в съветската литература от онова време има още един силен братски тандем: Аркадий и Георгий Вайнер. Същите, които ни подариха книги като „Лекарство против страх“, „Посещение при Минотавъра“ и разбира се, „Ерата на милосърдието“, по който Станислав Говорухин по-късно засне забележителния филм „Мястото на срещата да не се променя“, с участието на Владимир Висоцки. Има слухове, че двете братски двойки Стругацки и Вайнер са обсъждали написването на общо произведение, но по някакви причини то така и не се появило на бял свят.

2. „Бягството на ловеца“ — Кукловодите

Към темата за съавторството ме върна романът „Бягството на ловеца“. Това е мой собствен и доста свободен превод на оригиналното английско заглавие „Hunter’s Run“. Книгата се появи през 2007 година и е разширена версия на новелата „Сенчест близнак“ („Shadow Twin“), публикувана за пръв път през 2004 година в електронното списание SciFiction, издавано до 2005 година от SciFi Channel, и редактирано от Елън Датлоу (Ellen Datlow). На корицата има три имена — Джордж Р. Р. Мартин (George R. R. Martin), Гарднер Дозоа (Gardner Dozois) и Даниъл Абрахам (Daniel Abraham). Както се разбира от обширния послепис, романът е писан цели три десетилетия: Дозоа го започва през 70-те години, после го дава на младия тогава Мартин да го довърши и той наистина поработва по него, но така и не достига до създаването на окончателен вариант. В края на краищата книгата е завършена от почти неизвестния тогава Абрахам (който при все цялата си неизвестност има разкази в ежегодниците на Дозоа „Най-добрата НФ на годината“ — „The Year’s Best SF“). Интересно е, че и тримата автори са живи и здрави, и активно са си сътрудничели през целия период от създаването на романа. В послеписа те подробно разказват как, и аз с учудване си дадох сметка, че по същество това е произведение на трима „млади“ автори и няма нищо общо с класическата схема, когато млад „наемник“ дописва книгата на мастит и престарял корифей — една доста разпространена практика. Въпреки разликата в годините им, всеки от тримата е работил върху нея именно когато е бил сравнително млад.

Друга подобна книга, всъщност три- или четирилогия по телевизионния сериал „Вавилон–5“ („Babylon–5“) е на Джийн Кавелос (Jeanne Cavelos) по „сценарий“, написан някога от създателя на сериала Дж. Майкъл Страчински (J. Michael Straczynski). Интересно е да се знае, че Страчински написва цялата история на „Вавилон–5“ преди много години, и по времето, когато сериалът все още е в производство, даже е разказвал, че листчето с първоначалния вариант все още съществува и на него пише какво трябва да се случи в оставащите епизоди. А книгите на Джийн Кавелос и Ко. прекрасно запазват духа на „Вавилон–5“, като при това имат дълбочина, която не може да се постигне в един четиридесет и пет минутен епизод. Самата Кавелос, освен като автор, е известна и с организирането на писателските работилници „Одисей“ („Odyssey“).

По същество „Бягството…“ разказва простичка история, която се случва в страна от „третия свят“, пренесена на далечна колония в космоса, в комплект с всичките си проблеми. Сюжетът е праволинеен и се състои от две части, в които главният герой първо е заставен да си сътрудничи с един извънземен, и после — с „друго издание“ на самия себе си. За мен най-интересното в книгата бяха странностите на героя — почти завършен мизантроп, — който трябваше да работи със своето алтер его, за да оцелее. Разбира се, това алтер его се отличаваше с почти същата омраза и недоверие към човешкия род като оригинала.

Писателски тимове, състоящи се от двама автори има доста, но авторските „тричленки“ са рядкост. В западната фантастика аз се сещам само за още един подобен случай — дилогията „Наследството на Хеорот“ („The Legacy of Heorot“) и „Драконите на Хеорот“ („The Dragons of Heorot“) от Лари Нивън (Larry Niven), Джери Пурнил (Jerry Pournelle) и Стивън Барнс (Stephen Barnes). Също като в „Бягството“, и тук имаме космическо-колониална история, в която действието се развива в първата извънземна колония на човечеството. В източната фантастика знам също за една „тричленка“, която се състои от Хенри Лайън Олди и Андрей Валентинов. Въпреки че имената са само две, става дума за трима писатели, защото Г. Л. Олди е съвместен псевдоним на двама автори — Дмитрий Громов и Олег Ладиженский. Книгите им, — дилогията „Ние трябва да живеем тук“ („Нам здесь жить“) и „Тирмен“, — са много трудни за класифициране — градско фентъзи или социално-психологическа фантастика.

Като изключим буриметата, произведени от цяла кохорта писатели, най-големият съавторски екип, за който съм чувал, се състои от петима и включва споменатите вече Хенри Лайън Олди и Андрей Валентинов, които заедно със семейния дует Марина и Сергей Дяченко са написали съвместно романа „Рубеж“ и сборник с тридесет разказа „Пентакъл“ („Пентакль“).

* * *

Да се върнем към „Бягството на ловеца“. Най-напред няколко думи за авторите.

— Джордж Мартин е роден през 1948 година в малкото градче Бейон (Bayone), в щата Ню Джърси. Завършил е журналистика в Северозападния Университет (Northwestern University) в щата Илинойс и известно време дори е преподавал журналистика в малък колеж. Започва да пише фантастика още като ученик, а за пръв път е номиниран, и при това едновременно, за „Хюго“ и „Небюла“ през 1971 година, когато не спечелва, но впоследствие е многократен лауреат и на двете награди. Въпреки че пише главно фентъзи и хорър, той е универсален фантаст и има произведения в класическия поджанр „история на бъдещето“ и дори военна фантастика. По-късно работи в Холивуд като редактор за телевизионния сериал „Зоната на здрача“ и известно време се занимава с продуцентска дейност. Понастоящем живее в Санта Фе, щата Ню Мексико. Според познавачите на неговото творчество, основното му произведение е фентъзи поредицата „Песен за огън и лед“ („A Song of Ice and Fire“). Твърди се, че отговаряйки на въпроса дали някой от героите от „Песента“ ще оцелее накрая, Мартин е заявил, че всички те ще загинат още в петия роман, а шестият ще се състои от хиляда страници описание как вятърът навява сняг над гробовете им. Обаче читателският интерес навярно го е накарал да преразгледа мнението си, защото в момента има планирани книги до седма, включително, без да броим поредицата „Историите на Дънк и Егг“ („Tales of Dunk and Egg“), която за сега съдържа две повести с предистория на „Песента“, а е планирана и трета. Беглото запознаване с биографията на Мартин оставя впечатление за „сериен“ професионален писател, което не бива да се тълкува като критика, но все пак моите лични предпочитания са към „малкосерийните“ автори от типа на Робърт Чарлз Уилсън (Robert Charles Wilson) и до някъде Робърт Дж. Сойер (Robert J. Sawyer). Тези двамата почти нямат серии.

— Гарднер Дозоа е роден през 1947 година в небезизвестния град Салем, в щата Масачузетс. Твърди се, че е започнал да пише като средство да избяга от провинциализма на родния си град. Повечето му самостоятелни произведения принадлежат към кратките форми. Два пъти е печелил „Небюла“ за къс разказ — през 1983 година с „Миротворецът“ („The Peacemaker“) и през 1984 година със „Сутрешно дете“ („Morning Child“). До сега Дозоа има само три романа. Първият, — „Кошмарно синьо“ („Nightmare Blue“), е написан заедно с Джордж Алек Ефинджър(George Alec Effinger) и се появява през 1975 година. Вторият, — „Непознатите“ („The Strangers“), — е единственото самостоятелно дълго произведение на Дозоа и съдейки по ревютата, принадлежи към поджанра „антропологична фантастика“, чийто най-забележителен представител според мен е Урсула ле Гуин (Ursula Le Guin). Романът е публикуван за пръв път през 1978 година и е номиниран за „Небюла“, която губи от постапокалиптичния „Сънна змия“ („Dreamsnake“) от Вонда Макинтайър (Vonda McIntyre). Това е в разгара на Студената война, и не е за учудване, че „Змията“ печели не само „Небюла“, но прави истински хеттрик с „Хюго“ и „Локус“. С риск да се отклоня още повече, ще отбележа, че това забележително постижение бледнее пред успеха на „Гейтуей“ („Gateway“), с който Фредерик Пол (Frederik Pohl) само една година по-рано печели освен тези три, и наградата „Кембъл“.

Дозоа вече е участвал в авторска „тричленка“, заедно с Джак Дан (Jack Dann) и Майкъл Суонуик (Michael Swanwick), с когото заедно са написали три разказа. Последният от тях, „Боговете на Марс“ („The Gods of Mars“), дори е номиниран за „Небюла“ през 1985 година, но губи от „От всички ярки звезди“ („Out of All Them Bright Stars“) на Нанси Крес (Nancy Kress).

Истинската известност на Дозоа обаче идва от редакторската му дейност. Той е начело на списание „Азимов“ („Azimov SF“) цели двадесет години — от 1984 година до 2004 година, — и едновременно с това организира издаването на безброй антологии, сред които особено се отличават ежегодниците с най-добрите разкази на годината. В добавка, тези антологии съдържат прекрасни обзори на най-забележителните публикации и събития от света на фантастиката за годината.

За нещастие на любителите на фантастиката и на неговото творчество, през 2004 година Дозоа пострада при автомобилна катастрофа, а миналата година претърпя две сърдечни операции. За да завършим с положителна нотка, феновете му разполагат с един уникален ресурс, — става дума за интервю с обем на книга, което Майкъл Суонуик взе от Гарднър Дозоа. В него се обсъжда почти всичко, което той е написал. То беше публикувано в самостоятелно издание под заглавието „Да бъдеш Гарднър Дозоа“ („Being Gardner Dozois“) през 2001 година.

— Даниъл Абрахам е сравнително млад и неизвестен, но само в сравнение с маститите си съавтори. Публикувал е разкази в различни антологии, започвайки през 1996 година и има по една номинация за „Небюла“ и за „Хюго“. Участвал е в писателската работилница „Кларион Запад“ („Clarion West“) през 1998 година, където се среща с Джордж Мартин — преподавател в „работилницата“. Дебютът му като романист е с фентъзи поредицата „Да платиш цялата цена“ („The Long Price Quartet“), която има писателски елементи, като във филм от „новата вълна“, заляла френското кино през 60-те години на миналия век — в тези филми винаги има по един страдащ писател или поне художник. А в четирилогията на Абрахам магьосниците са поети, които променят света със стиховете си. Почти точно като в знаменитата трилогия на Михаил Успенский и Андрей Лазарчук, започваща с „Погледни в очите на чудовищата“ („Посмотри в глаза чудовищ“). Абрахам живее в Албукърки и поддържа умерено активен блог, в който най-интересни за мен бяха есетата му върху епичното фентъзи.

3. „Бягството на ловеца“ — Куклите

Внимание: По-нататък са разкрити подробности от сюжета на романа! Ако искате да не ги знаете, спрете да четете сега!

* * *

В „Бягството“ авторите-кукловоди разполагат със съвсем малко „кукли“ за игрите си. Както вече стана дума, това е роман със сравнително елементарен, праволинеен сюжет и с ограничен брой действащи лица. Преди да разкажа за героите, ще започна със света на книгата. В известен смисъл, светът също е герой. В едно от есетата в своя блог Абрахам разсъждава над това какво казва обстановката на читателя и обсъжда няколко примера. Светът-таверна се асоциира с жанра фентъзи и не е нужно да си особено опитен читател с развито въображение, за да „видиш“ задимения въздух, огнището, казана с чорба и, разбира се, насядалите около масите рицари, които проклинат вкисналото вино и заглеждат щерката на кръчмаря, но не смеят да я задяват, за да не спре баща й да им дава пиене на вересия. В ъгъла са се сврели няколко селяни, останали да пренощуват тук за по-евтино, вместо да търсят хан в града точно вечерта преди пазарния ден. До входа тихо, почти дисциплинирано пият разредено вино четири джуджета, а зад съседната маса седи самотен трол с превързана ръка и толкова голяма синина под лявото око, че то почти се е затворило. И така нататък. Достатъчно е само да споменем думата таверна и в съзнанието ни изплуват тези или подобни асоциации. Друг пример — Берлин, 1930 година, — има сходен ефект. Представяме си, че става дума за края на бурните двадесети години, борсовата криза, разпадането на Ваймарската република, въздигащия се нацизъм, предстоящата Олимпиада, Боб Фос и „Кабаре“, филмите на Лени Рифенщал, полетите из Африка на младата Ханна Раич и из Южна Америка на малко по-възрастния от нея Антоан дьо Сент-Екзюпери. И т.н., и т.н.

Силата на обстановката да внуши настроение на читателя е нещо, над което съм разсъждавал и аз. Докато четях написаното от Абрахам, неволно допълвах неговите асоциации с мои. Светът на книгата е чудесен инструмент за въздействие, но тя е нещо повече — тя е инструмент за включване на читателя в „дописването“ й, защото асоциациите на всеки читател са различни и всеки ще добави към книгата това, което му предложат неговото собствено въображение и ерудиция.

Обстановката в „Бягството“ е благодатна почва за един активен читател. Подобно на класическото загатване на технологията при Хайнлайн, където вместо да обясни, че люкът е направен на биологична основа, той използва специфичния английски глагол за разширяваща се зеница — to dilute — тук авторският отбор ни въвежда в атмосферата на космическото човечество като ни съобщава само това, което е пряко свързано с похожденията на героите. Събирането на „разсеяната“ информация и реконструирането й е допълнителен канал за извличане на удоволствие от четенето на тази книга.

Човечеството е излязло извън Слънчевата система и в същото време атмосферата в колонията напомня на Южна Америка: като се започне от испанските и португалските имена, бедността, дълбокото разслоение между бедни и богати, корупцията, достойна за класическа бананова (или за източноевропейска) република, и се стигне до посланика — бял европеец, който се държи надменно и презрително, като истински господар. Постепенно стереотипите се разпадат. Човечеството наистина е излязло в големия космос, но заслугата за това не е негова, а на извънземните. Те от своя страна не ни помагат от благотворителност, а за да използват хората при първоначално развитие на новите планети и като евтина работна сила при експлоатацията на местните ресурси. Кръгът се затваря, европейският посланик, който е само представител на друга колония, наречена Европа, е жител на „цивилизация от третия свят“, точно толкова, колкото и главният герой Рамон Еспехо (Ramon Espejo).

Рамон се появява още в първата сцена на романа по начин, напълно противоречащ на ръководствата „как да пишем по-добре“: той просто се събужда в мрак, и докато си спомня кой е и какъв е, читателят също научава отговорите на тези въпроси. Сцената ми напомни за един от разказите за пилота Пиркс, в който той, още като млад кадет в школата за космонавти, трябва да престои колкото се може по-дълго в тъмен басейн, добре изолиран от външни звуци. На английски — „sensory deprivation chamber“. Дори и най-малкото помръдване носи наказателни точки. От резултатите зависят назначенията и кариерите на бъдещите космонавти. Пиркс е добре подготвен, дори бих казал елитен представител на човешкия вид, с високи амбиции и силна мотивация за тяхното постигане. За разлика от Рамон Еспехо, който е уморен, беден и отчаян представител на човешкия вид. Единствената му цел е да оцелее и да избяга от нищетата, но дори емиграцията към звездите не му е помогнала особено в това начинание.

Една от многобройните ретроспекции разказва за живота на Рамон в Мексико. Сходствата със сегашното му битие са поразителни и всеобхватни — бедност, заеми, пиянски сбивания. Рамон е груб, мрази повечето хора, с които го среща съдбата. Приятелката му Елена е креслива кавгаджийка, и почти сигурно му изневерява. Всичко това ни навежда на мисълта, че Рамон вероятно мрази себе си не по-малко от останалите представители на човешкия род; че побоите с ножове и продължаващото съжителство с тази жена са просто два от многото начини, по които Рамон иска да накаже себе си за някаква грешка или престъпление, което той е извършил в миналото, и за което ще разберем в хода на действието. А намеци за извършено престъпление в текста има, и при това съвсем преки.

Но не, сюжетът на книгата не ни предлага подобно откровение. Откровение има, но то носи неочаквано оптимистичен характер. Оказва се, че колонията все пак притежава нещо, което позволява на Рамон да бъде свободен. Нещото, което американците наричат „фронтир“, а руснаците „преден край“. Навярно за удобство ние използваме и двата термина. Въпреки, или по-скоро поради превратностите на съдбата, Рамон е получил малко образование, но напълно достатъчно, за да прави геоложки изследвания на планетата. И след всяко сбиване в баровете или след скандал е приятелката си, той натоварва скромното си имущество на летящото фургонче (което, разбира се, използва извънземна технология) и потегля към планините. По-голямата част от живота му преминава в самота, надалеч от другите хора с техните лутания, крясъци и недоразумения; надалеч от размяната на тежки юмруци и кръстосването на ножове след третата или четвъртата чашка евтина текила. Минават седмици или дори месеци, преди Рамон да се завърне в градчето и към края на пътуванията си той с все по-малка изненада открива, че му е останала отворена, но недопита бутилка алкохол. Надалеч от суетата той няма нужда да удавя тревогите си в нищо, когато е сам, той просто няма тревоги.

Забележителна е трансформацията на Рамон: от един завършен мизантроп сред хората, той се превръща в съвсем нормален и дори симпатичен изследовател, способен дори да оцени красотата, с която се среща при пътуванията си.

* * *

Но този човек е убиец. За което научаваме твърде рано в книгата и постоянните напомняния не позволяват да го забравим нито за миг. Колкото повече напредваме с четенето, толкова по-често Рамон се връща към сцената в мрачната алея зад любимия си бар. Толкова повече подробности научаваме за схватката. Първо, знаем, само че убийството се е случило, но с възстановяването на рамоновата памет, постепенно противникът му се превръща в светлокож човек и при следващата ретроспекция — в самия европейски посланик. Още една ретроспекция ни разказва за жената, която стои до жертвата, но изчезва преди боят да е завършил. Само едно не си спомня Рамон почти до края романа — защо се е стигнало до схватката.

* * *

След „непрепоръчителното“ начало със събуждането, първата част бързо става динамична. Рамон узнава, че е попаднал в плен на други извънземни. Гиганти, в сравнение с ръста на мексиканеца. Незлобливи, но готови във всеки момент да направят онова, което трябва да бъде направено, независимо дали то е приятно или не. Готови да сложат на Рамон нашийник, само и само да го принудят да им помага докато заловят някакъв друг човек, който им е избягал по-рано. В началото мексиканецът изпитва угризения на съвестта. Не след дълго читателите научават достатъчно за него, за да повярват в искреността му.

Скоро ни се открива изненадата — героят разбира, че са го изпратили на лов за… самия себе си. Истинският Рамон е попаднал случайно на скритата база на пришълците. Те са ренегати, представители на цивилизация, преследвана от тази на „благотворителните“ пришълци, и просто се крият тук. При престрелката са ранили Рамон и от негов генетичен материал правят копие, клонинг. Това е вторият Рамон, на чието събуждане станахме свидетели в началото на романа. Целта им е да пленят или да унищожат оригинала, преди той да е успял да съобщи за находката си в колонията.

Рамон може да е мизантроп, но мизантропията му е омраза само към хората и не непременно към извънземните. Обаче, след като един от тях, Манек, извежда мексиканеца с каишка на шията на лов за „истинския“ Рамон, героят бързо разширява мизантропията си колкото е необходимо, за да обхване и представителите на близки хуманоидни цивилизации.

Цялата първа част обхваща преследването на Рамон–1 от Рамон–2 и изненадващото осъзнаване на Рамон-копието, че Манек е по-човечен от повечето хора и че в негово присъствие Рамон не изпитва нужда да извади нож или да се напие до забрава с текила. И това не е откровение, достъпно само на читателя, — мексиканецът постепенно се прониква от идеята за немислимо приятелство с извънземния. Със силата на всевиждащото читателско око влизаме в главата му и откриваме, че текилата не му е попречила да оформя тези полуинтуитивни прозрения в ясни и завършени мисли. По епичност и дълбочина процесът на осъзнаване напомня на „Враг мой“ („Enemy Mine“) на Бари Лонгеър (Barry Longair).

Климаксът, в който Манек е принуден да освободи пленника си, за да се пребори с един… представител на местната фауна, наречен шеговито на името на земните кози, всъщност е антиклимактичен, защото пред Рамон не стои вече острата нужда да се отърве от извънземния на всяка цена.

* * *

Във втората част освободеният Рамон се опитва да се върне към цивилизацията, колкото и ограничено да е това понятие на новата колониална планета. Предстои му дълго пътуване по река и през джунгла, пълни с хищници. Той постепенно разбира, че единственият начин да оцелее, е да си сътрудничи със своето алтер его, което не е преживяло катарзиса на клонинга Рамон и е запазило мизантропията си непокътната. Двамата започват едно предпазливо сътрудничество, защото независимо от настроенията си, истинският Рамон също разбира, че сам няма да се добере до колонията и честно полага своя дял от усилията за постигане на тази цел. Процесът на оцеляване е бавен и двете страни извървяват дълъг път, докато се стигне до точката, в която спасението не е абстрактна концепция, а реална и досегаема цел. При това, от един момент нататък, и двамата рамоновци осъзнават, макар и в различна степен, че в колонията има място само за един от тях.

* * *

След няколко сюжетни решения, които ми се сториха малко изкуствени (това е единствената слабост на книгата, за която се сещам), клонингът Рамон се оказва единственият оцелял Рамон. Той достига до цивилизацията и успешно се обосновава там като Рамон Еспехо. Обаче пред нас не е същият Еспехо, който на първите страници отчаяно търсеше някаква светлина в басейна с органичен разтвор. Пътуването с Манек го научи на толерантност, а пътуването със самия себе му позволи да възстанови някои от старите си навици, без които не би могъл да преживее в колонията, ако трябва да бъдем обективни. Рамон извървя пълен кръг — от идентично копие на стария себе си, до максимална гъвкавост на психиката (макар и само заради собственото оцеляване), до преоткриване и приемане на самия себе си. По време на пътуването заедно с истинския Рамон надолу по реката, докато се опитват да се предпазят едновременно от „бясната коза“ и от собствените си импулси към насилие, клонингът има време внимателно да помисли кои точно качества на оригинала са му необходими за да оцелее.

* * *

Развръзката е елементарна и напълно в духа на предшестващото я действие: Рамон се е сбил с посланика, за да защити честта на преводачката, която онзи е поискал да обладае там, в тъмната алея. Дори не от сексуално желание, а за да се наслади на властта, с която разполага. Нейните свидетелски показания пред съда оневиняват бедняка.

При цялата престорена простота на сюжета, „Бягството“ е книга от калибъра на романите на Джон льо Каре (John Le Carré), в които името на вражеския шпионин е известно още от самото начало, но подозренията на читателя толкова умело и неотвратимо се прехвърлят от един на друг герой, че читателят започва да се съмнява в очевидното.

Рамон се връща при цивилизацията. Рамон се връща при приятелката си, Рамон се връща у дома си. Край.

4. Историята на написването

„Бягството“ разказва епична история, но създаването му само по себе си също представлява такава, дори и само заради продължителността си. В послеписа се разказва, че всичко започва с една картина, която Гарднер Дозоа си представя преди повече от тридесет години — мъж, плуващ в мрак. Заинтригуван, той се опитал да си отговори на очевидните въпроси: как човекът се е оказал там, къде се намира и какво се е случило с него. Дозоа разказва, че най-напред се е появило името Рамон Еспехо и почти всички подробностите от сюжета, а скоро след това е написан първият вариант на ръкописа. Забележете, че през далечната 1976 година героите в западната фантастика са били почти изключително англосаксонци, което впрочем не се е променило кой знае колко и в наши дни. Далече съм от мисълта, че Дозоа е направил героя си мексиканец от съображения за политическа коректност, по-скоро виждам тук стремеж към оригиналност. Към въпроса за националните малцинства ще се върнем отново по-нататък.

Една година по-късно Джордж Мартин поканва Гарднер Дозоа да изнася лекции на лятна писателска работилница за фантастика, в малък католически женски колеж в Айова, където той е преподавал журналистика по това време. Повечето преподавателки са били монахини и разказът за Рамон, на която Дозоа направил разбор в лекциите си не бил посрещнат добре, най-вече заради насилието и нецензурния език. Дозоа разказва, че никой не харесал историята на Рамон, с изключение на Джордж Мартин.

Трябвало да минат още три години, преди Дозоа да си спомни за ръкописа и да предложи на Мартин да го довършат заедно. До този момент Дозоа бил написал по същество само началото, в което клонът на Рамон започва преследването заедно с пришълеца Манек, и през 1981 година Мартин продължил по-нататък с преследването на истинския Рамон по пътя към колонията. Освен това, Мартин осъзнал, че историята лесно може да се превърне в роман и че предлага множество паралели с култовата книга на Марк Твен, описваща пътешествието на Том Сойер и Хъкълбери Фин по Мисисипи. Мартин измисля и заглавието „Сенчест близнак“ („Shadow Twin“), което е използвано при новелата. Идеята е ръкописът, който до тогава съдържа само двадесет хиляди думи^[18] или 43 страници, да набъбне до 500 страници, докато двамата си го прехвърлят един на друг и всеки добавя нов фрагмент от историята.

Мартин изпълнява своята част от плана и изпраща ръкописа на Дозоа през 1982 година, но той не го докосва до 2002 година. Моето лично предположение е, че не става дума за липса на идеи, защото според собствените думи на авторите, цялата история е измислена от Дозоа още в самото начало. По-скоро проблемът е бил липса на ентусиазъм или пък Дозоа не е виждал перспектива в произведението. Но това са само мои догадки.

Междувременно двамата работят над множество други проекти. Изоставеният ръкопис е споменаван от време на време. В края на краищата, спасителната идея идва от Мартин, който предлага да включат трети съавтор. „Някой млад, динамичен, продуктивен и много добър“, според собствените им думи. Така в групата се появява Даниъл Абрахам, който прехвърля машинописния ръкопис в електронна форма. Докато прави промени, често си напомня, че когато Дозоа и Мартин са писали предната версия, те са били почти на същата възраст като него. Абрахам практически завършва историята, довеждайки Рамон в колонията. При това, той изхвърля почти толкова думи, колкото добавя, така че общата дължина на ръкописа не се променя забележимо.

Следва още една важна циркулация на ръкописа през останалите съавтори, при която Дозоа връща в текста това, което Абрахам е изрязал и прави окончателна редакция. Символично, Дозоа започва и завършва работата по новелата. Разбира се, разширяването до роман изисква още работа, и в него творите, по собствените им думи, добавят сцените, които са искали да включат, но за които не са имали място в по-късата форма.

* * *

Последните няколко страници от книгата са интервю с тримата автори. Въпреки сравнително едрия шрифт, романът не достига „стандартните“ четиристотин страници и за наше щастие, след текста са добавени екстри, сред които и тази. В отговора на първия въпрос Дозоа заявява, че една от най-трудните задачи, които е трябвало да бъде решена, е да се направят извънземните различни от хората и все пак достатъчно подобни, за да е възможно да се комуникира с тях. По-нататък с изненада научих, че великият Дозоа е ходил в зоологическата градина, където разглеждал редките видове африкански птици и ги използвал като модели за външността на извънземните. Но не става ясно дали го е правил нарочно или случайно.

В интервюто Дозоа подробно разказва и за появата на мексиканеца Рамон в ролята на главно действащо лице. За това трябва да благодарим на Даймън Найт (Damon Night), който в едно есе написва, че почти всички герои във фантастиката са бели американци от средната класа, а това е съвсем ограничено малцинство, сравнено с цялото население на Земята. В края на есето Найт пита: „Къде е космическият герой от Мексико?“ Дозоа харесва въпроса и се постарава да му даде справедлив отговор. В същото време, отговорът не е много ласкав, защото „космическата империя на мексиканците“ не е резултат от усилията на самите мексиканци, както е в повечето случаи с белите американци от средната класа. Справедливостта изисква да кажа, че от седемдесетте години насам демографията на героите във фантастиката се е променила значително, особено във все по-популярния (и мой любим) жанр на алтернативната история.

Наред с другите детайли за книгата, Дозоа дава и една много точна и лаконична формулировка на основната сюжетна идея: по-лесно е да преследваш някой, чийто клонинг имаш под ръка, защото това ще ти даде достъп до неговата психология и ще можеш да предугаждаш ходовете му. Трябваше да прочета точно тези думи, за да се сетя за една друга книга, която почива на същото допускане: „Рицарите на четиридесетте острова“ („Рыцари сороках островов“) от Сергей Лукяненко. В нея представителите на могъща и агресивна свръхцивилизация, подготвяйки се за завладяването на Земята, правят клонове на децата, които имат заложби на бъдещи лидери и ги карат да играят игри за възрастни, за да изучат психологията им. Естествено, децата започват да играят така, както биха играли възрастните — пренебрегвайки правилата. Играта не завършва добре за бъдещите агресори.

* * *

Мартин разказва, че се е включил в проекта, защото е искал да узнае как ще завърши историята, чието начало е прочел още преди Дозоа да го покани да работят заедно върху ръкописа. Преди време Елена Павлова беше казала, че има книги, които предизвикват у нея желанието да седне и да ги пренапише, подозирам, че Мартин е изпитал сходно усещане. Освен това в края на седемдесетте на Дозоа се е гледало като на един от най-обещаващите нови писатели. Това става преди той да започне работа в „Азимов“ и да си спечели славата на феноменален редактор. Мартин открито заявява в интервюто, че сътрудничеството позволява да се види как другите писатели правят нещата и това е своеобразна школа, която може да направи един автор по-добър.

Освен очевидния паралел с произведението на Марк Твен, Мартин посочва и още един — с „Лявата ръка на мрака“ („The Left Hand of Darkness“) от Урсула Ле Гуин (Ursula Le Guin), за която стана дума по-нагоре. В нейния роман също има землянин и пришълец, принудени от обстоятелствата да си сътрудничат, но там акцентът е върху връзката между сексуалността и насилието, а тук различията са преди всичко в световъзприятието и в житейската философия на хората и на пришълците.

Ако Дозоа гледа на „Бягството“ преди всичко като приключенска история, от вида „пътешественически роман“ (звучи почти като Керуак), то Мартин посочва някои аспекти, които според него правят книгата значително по-дълбока. Например клонингът Рамон има човешко ДНК, но е роден буквално в стъкленица. Кои са неговите родители? Отдавна починалите мексикански селяни или Манек и останалите пришълци? Нещо повече, в романа фигурира „каишката“, с която Манек контролира Рамон. Тя е много повече от въже, това е универсален инструмент на влияние, чрез нея пришълецът може да причинява болка, може и да споделя спомените си. В „каишката“, според думите на Мартин, има елемент на пъпна връв. „Бягството“ добива ново измерение — на роман за идентичността.

* * *

За разлика от именитите си съавтори, Абрахам говори в интервюто повече за личността на Рамон: той среща себе си и не среща себе си, убива себе си и не убива себе си. Абрахам разсъждава и за приключенския елемент, който Мартин и Дозоа до известна степен игнорират — строго погледнато началото на книгата има криминален сюжет и разказва за убиец, който се укрива от закона, като напуска цивилизованата част от колонията и се отправя към най-безлюдните планини на планетата. Абрахам споменава и още нещо, за което аз не знаех, защото не съм чел новелата: двете произведения завършват по различен начин. Както стана дума, в романа Рамон се връща при приятелката си и от висотата на новия си опит се стреми да приеме самия себе си. Без да става по-добър или по-лош (да използваме клишето) — такъв, какъвто е. А в новелата той скъсва с миналото и се превръща в добросъвестен член на обществото. Абрахам смята финала на романа за много по-достоверен психологически и аз съм склонен да се съглася с него.

5. А сега накъде?

Няколкото страници послепис и интервюто с авторите ни дават уникална възможност да погледнем зад кулисите на това сътрудничество между трима от по-добрите съвременни писатели на фантастика. Прави впечатление, че всеки един от тях работи активно върху ръкописа, но и че общото им усилие лесно може да блокира напълно, ако някой от съавторите загуби ентусиазма си. От друга страна, ако поне един от тях го запази, има шанс ръкописът да бъде съживен, дори за това да е необходим приток на „свежа кръв“, каквато тук се появява в лицето на Абрахам.

Съавторството може да произвежда забележителни книги и липсата на признание, за която стана дума в началото на настоящото есе, според мене е по-скоро проява на индивидуализма в западната култура, отколкото на някакви други причини, които пречат на двама или трима автори да напишат заедно едно силно произведение.

„Бягството на ловеца“ е продукт на няколко уникални случайности, които са довели до сътрудничество на трима добри автори и за съжаление едва ли скоро ще имаме друга подобна книга. Утешавам се с мисълта, че напоследък писателите все по-често започнаха да дават на читателите си възможност да надникнат в техните работилници — чрез уеб страници и блогове, а не както беше по-рано, само на лични срещи по коновете, на които не всеки може да присъства.

Имах щастието да прочета един чудесен роман и мога само да се надявам, че Дозоа, Мартин и Абрахам ще продължат да ни радват с още книги, независимо дали са написани заедно или самостоятелно.

20–22.10.2008, Сантяго, Чили

Внимание, телулист във форума на „Чикън Груп“, или за новата вътрешна имиграция

Преди Сураттефтеря (Фейсбук) бяха форумите (а преди тях — нюзгрупите). Форумните войни… кой не е чувал за тях, и кой ли — поне от по-старото поколение — не е сядал пред клавиатурата с твърдото убеждение, че светът е сбъркал и трябва да му се каже. Долното съчинение пуснах на 20.04.2008 във форума „Фантастика“ на dir.bg като вопъл срещу сляпото подражание на чуждата култура. Взаимното проникване на културите е неизбежно — няма нужда от доказателства, само в първото изречение на този параграф имам две чужди думи и употребата им е неизбежна, доколкото знам те нямат аналози в нашия език.

За съжаление проникването е много едностранно. Фантастиката е особено печален пример. Малкият мащаб на нашия литературен пазар въобще и фантастика в частност е пример за това как липсата на количество се превръща в липса на качество. Не защото няма талантливи автори, а защото много (по-)малко от тях могат да си позволят да „работят“ като автори и да развиват талантите си. Българският фантаст е най-често преводач, компютърджия, библиотекар, адвокат.

Неавторската професия на българските автори е краен резултат от дълга верига причини и следствия, които започват с гърчеенето/англичеенето, за което говоря по-надолу.

През годините след написването на есето нещата не са се променили особено — наскоро научих, че организаторите на българския Панаир на книгата не поощряват представянето на издателства, които издават предимно български автори.

* * *

Вървя си оня ден по „Витошка“ и чета табелите по витрините. „Bvlgari“, „Prada“ и какво ли още не. Комай единствената табелка на български е с името на улицата. Разбираемо — това са световноизвестни вериги, няма да променят името си от уважение към черните ни очи или дори към азбуката ни. Пък и ние не се натискаме особено, нали в края на краищата в масовото съзнание англоезичното е символ на прогресивното и напредничавото.

Нещо повече, ние не просто понасяме писането на чужди езици, което донякъде е разбираемо, като в случаите със запазени марки и фирмени знаци. Но ние отиваме по-нататък, като активно го търсим. Пресен пример е електронното списание за фантастика „Чикън Груп“^[19]. Един от феновете на „Чикън Груп“ беше толкова разлютен от обидата, че ме заплаши с бомба. Прави чест на модераторката на техния форум, че затвори темата, но фактът, че телулистът (както навярно би го нарекла невръстната ми щерка) от Аксаково не беше „баннат“, говори, че в някаква степен „Чикън Груп“ го подкрепя. Но за свое успокоение открих, че в съседната тема той бурно протестира против закона за равнището на изучаване на български език. Хора, чието мнение е въпрос на удобство, а не на принципи, не се жертват за каузи.

Обаче проблемът с „Чикън Груп“ всъщност отразява по-дълбок процес, който на фона на пламенните мнения за името на фантастичния електронен вестник остана на заден план.

През последните години в България се появи любопитен феномен — вътрешна емиграция от нов тип. По същността си това не е ново явление. При социализма, както при всяка тоталитарна система, също имаше вътрешна емиграция. За много хора, които не можеха физически да напуснат страната поради икономически, законови, семейни или други причини, това беше единствената възможност да се саморазграничат от заобикалящата ги действителност. Най-често вътрешната емиграция беше срещана сред интелигенцията и имаше идейна основа. Може би най-характерният случай в българската литература е този с писателката Яна Язова, а във фантастиката мога само да предполагам, затова няма да давам примери.

Съвременната вътрешна емиграция е по-скоро културна. Тя започва от заместване на родния език с английски и стига до възприемане на културните модели и начина на живот на доминиращите англоезични страни, независимо че емигриращият живее в България. Случайност е, че става дума точно за английски и англоезични страни — ако Наполеон беше победил в битката при Ватерло, сега щяхме да се оплакваме от нашествието на френския и на културата от френскоезичните страни, ако кайзер Вилхелм беше спечелил Първата световна война — от немския и от германската култура.

Конкретните прояви — като гореспоменатия „Чикън Груп“ или електронните издания „Starlighter“ и „Shadowdance“ са толкова много и до такава степен са навлезли в ежедневието ни, че не ги забелязваме. Но те са само външните прояви на стремежа на една огромна част от българското население ако не физически да напусне страната, то поне мислено да се пренесе извън нея.

Смятам, че има две главни причини за това. От една страна разбира се е глобализацията и превръщането на света в едно голямо „село“, в което всичко е на разстояние едно щракване с мишката, а от друга — незавидното положение на българската икономика, поредицата от правителства, които гледат на държавата като на собствен двор и не на последно място — на самите нас, които сме израсли с мъдрости като „учи, че да не работиш“ и „наведена глава секира не я сече“ и други подобни.

Лошо ли е това? Най-напред, независимо дали ни харесва, трябва да приемем действителността, защото стратегията на криене на главата в пясъка едва ли е спасила и един щраус. Смятам, че на кирилицата й остават две-три поколения преди да стане „паралелна“ или „дублираща“ азбука. Процесът вече е започнал в автомобилите регистрационни номера, в които се използват само букви с аналог в латиницата. На българския език в обогатена форма, приближаваща го до английския и есперантото, вероятно му остава малко повече.

Както всичко, и този процес има две страни. От една страна се приближаваме до световната култура и прагматично погледнато отпада пречката, която не ни позволява да я възприемаме директно. От друга — губим своята индивидуалност.

Да си емигрант, дори вътрешен, е много особена позиция. Повечето получават съжаление, защото са били принудени да напуснат родината си заради някакво зло — война, терор, бедност, епидемия. Почти е невъзможно да те възприемат като равен, поне в началото.

В романа на Алек Попов „Черната кутия“ има една сцена на западния бряг на Атлантика, която доста добре обяснява проблема. Български професор, математик, поканен да преподава за една година в американски университет, обяснява на петнадесетинагодишния си син защо не иска да остане в Щатите, като започва с „камъкът си тежи на мястото“, и стига до начина, по който те възприемат местните — като равен или като беден роднина, дошъл на гости у богатия си чичо.

В тази ситуация има две възможности — едната е, човек да се представя за част от световната култура като механично я имитира, например поставяйки английско име на… птицефермата/книгата/списанието си. Другата е да бъде в част от световната култура с това, което самият той представлява, с това, което е. Както беше казал един велик художник, в изкуството можеш да бъдеш само имитатор или революционер.

Още едно решение на Парадокса на Ферми: Наръчник за контакти

Аз избрах да се занимавам с астрономия заради фантастиката. Всъщност, първото ми желание беше да стана космонавт, но по онова време България още нямаше собствени космонавти, а и макар да бях малък, ми беше ясно, че с тази стъклария пред очите няма как да стана военен летец — тогава почти всички космонавти имаха военни звания. А е можело да имаме космонавти още през 60-те години. Историята е дълга и е свързана с добре известното в авиационните кръгове семейство Стаменкови — четирима братя летци и техният зет, също летец. С изненада научих за тяхната инициатива от дневника на генерал Николай Каманин^[20], който по това време е бил ръководител на съветския Център за подготовка на космонавти. Един ден през 1964 година го извикал министърът на отбраната маршал Малиновски и му казал, че българският военен аташе генерал Захариев настоятелно предлага да започне подготовката на български космонавт и предлага някой от семейство Стаменкови. Инициативата не намерила подкрепа, но по-късно България все пак стана шестата страна в света, изпратила в космоса свой представител.

Ако ме можех да отида в космоса, поне можех да го изучавам. Обаче за да стигна до астрономията ми трябваше още една щастлива случайност — липсата на баба точно в подходящия момент. През 70-те и 80-те години на миналия век майка ми преподаваше в Полувисшия учителски институт „Любен Каравелов“ в град Кърджали. Той съществува и сега, но е филиал на Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“. А баща ми беше инспектор по руски език в Отдел просвета на Окръжния съвет и често ходеше в командировки из окръга, понякога за два-три дни. Точно в един такъв момент майка ми трябваше да заведе студентите си на практика… в Народната обсерватория, която все още не беше кръстена на името на своя основател и пръв директор Славей Златев. Практиката беше късно вечерта, майка ми нямаше на кого да ме остави и така аз открих, че за да се изучават планетите и звездите не е необходимо да се лети между тях. Има алтернатива — телескопите. От Ина Барзова и Илиян Илиев, които тогава работеха там разбрах, че има кръжоци, клубове на любителите-астрономи, летни школи и младежки конференции.

Постепенно поех по път, който мина най-напред през Софийския университет, после през Аризонския университет в град Тюсън и накрая ме отведе до Южноверопейската обсерватория, първо в наблюдателните й станции в Андите и след това в централата близо до Мюнхен. През по-голямата част от астрономическата си кариера се занимавах със „стандартна“ наука — звездни населения на далечни галактики, звездни купове в Млечния път, собствени движения на звездите. Най-далечният обект, за който публикувах статия, е квазар, „роден“ по-малко от милиард години след Големия взрив, а най-близките обекти, над които съм работил, са планетите в Слънчевата система.

Обаче през последните години нещата се промениха. В средата на 90-те се появиха неоспорими доказателства за съществуването на планети (обикновено наричани екзопланети) около други звезди. Едва ли някой астроном се е съмнявал, че ги има, но ранните опити да бъдат открити от 50-те и 60-те години бяха спорни. С напредъка на технологиите пред професионалната астрономия се откриха възможности да търси отговорите на въпроси, които до тогава бяха в прерогативите на писателите-фантасти или най-много на астрономите, които се занимаваха с популяризация на науката като Карл Сейгън.

Освен това доказаното съществуване на екзопланетите стимулира астрономите да си задават въпроси, които по-рано бяха немислими. Днес се публикуват статии и сериозно се обсъждат статии, по такива наглед „откачени“ въпроси като каква технология е необходима и от какво разстояние може да бъдат регистрирани уличните лампи, които ползваме, за да осветяваме улиците на нашите градове. Не бързайте да се смеете — натриевите лампи излъчват цялата си енергия в тесни линии; ако те бъдат изолирани от околния континуум, например като се правят наблюдения с голямо спектрално разрешение, могат да се търсят високоразвити технологични цивилизации (бързам да добавя — подобни на нашата!). На тази концепция — да се наблюдава с тесни филтри около „интересни“ дължини на вълните се базира и оптичното СЕТИ. Мои колеги не на шега търсят в инфрачервената част на спектъра отпадъчната енергия от дейността на цивилизации от клас 3 по скалата на Кардашев. Мога да дам и други примери как астрономията постепенно навлиза в границите на фантастиката, но темата заслужава отделна статия.

Аз не стигнах чак до там, че да търся извънземни градове. Вместо това с група колеги се опитваме да разберем от какво са съставени атмосферите на някои екзопланети — нещо, което едва ли бих могъл да си представя, че ще правя, когато прекрачвах за пръв път прага на кърджалийската обсерватория.

Есето, което ви предлагам тук, беше публикувано в алманаха „Български фантастични ваяния — 2008“ (издателство ЕГИ, декември 2008, София). Съставител е Емануел Икономов, редактори са Александър Карапанчев и Емилиян Малезанов, а художник е Димитър Стоянов — Димо.

1. Парадокс по време на обяд

Историята на Парадокса на Ферми започва преди повече от половин век, когато италианският физик Енрико Ферми отива да обядва заедно с няколко свои колеги от Националната лаборатория в Лос Аламос (единият от тях е Едуард Телър, бащата на американската водородна бомба). По пътя те обсъждат многобройните съобщения за летящи чинии, които тогава, точно както и днес, наводняват пресата. Постепенно разговорът тръгва в друга посока, но малко по-късно, когато са вече около масата, Ферми неочаквано възкликва: „Къде са те?“.

Годините са изтрили от спомените на спътниците му конкретните думи, използвани от италианеца, и сега се спори дали е попитал „Къде са те?“ или „Къде са всички?“. Смисълът на въпроса му веднага достига до останалите физици: защо до сега на Земята няма представители на поне една извънземна раса? Как така през тези дванайсет или шестнайсет милиарда години (колкото е възрастта на Вселената според различни оценки) не се е появила нито една цивилизация, която да води последователна експанзионистична политика и да колонизира Галактиката?

Енрико Ферми е дал името си не само на Парадокса, но и на един специфичен клас задачи — т.н. Задачи на Ферми, в които отговорът трябва да се получи от първи принципи при наличието на минимална информация. Пример за подобна задача е да се оцени броят листа на едно дърво. Търси се приблизителен, ала максимално точен отговор. Разбира се, за броене на листата не бива и дума да става, най-малкото защото това е „брутално“ решение, лишено от всякаква елегантност. Значително по-лесно ще успеем, ако проследим няколко клона, започвайки от корена, на който съответства единица. На първото разклонение трябва да я умножим по броя на разклонилите се клонки (например две), на следващото трябва да умножим резултата по броя на клонките във въпросното разклонение (нека да са три и ще получим шест), на третото — също, и така, докато дойде ред на последното разклонение, където имаме не нови разклонения клонки, а разклонения листа. Ако повторим упражнението няколко пъти, голямата статистика ще ни помогне да получим доста вярна и бърза оценка.

Друга известна задача на Ферми е да се намери броя на акордьорите на пиана в един голям град. Естествено подобен метод дава отговори с точност до порядък, но в много случаи това е напълно достатъчно.

Потвърждавайки таланта си да открива оригинални решения на задачи, Ферми мигновено преценява, че през дългата история на Галактиката Земята е трябвало да бъде посетена твърде отдавна, и то многократно. По-късно Франк Дрейк дори създава математическа формула, известна днес като Уравнението на Дрейк, с което прави по-точна оценка на броя на цивилизациите, съществуващи в момента из нашата Галактика. По една случайност, техният брой се оказва близък до времето им на живот (изразено в години) в „технологична“ ера, когато са способни на контакт с нас. С други думи, ако цивилизациите използват радио средно по десет хиляди години, в Млечния път ще има десет хиляди радиоизлъчващи цивилизации, чийто радиообмен бихме успели да засечем с програма, подобна на СЕТИ. А ако „радиоживотът“ продължава сто хиляди години, приблизително сто хиляди радио-цивилизации ще обитават Галактиката ни.

Тези числа могат да изглеждат огромни, но на фона на броя звезди в Млечния път (около десет на тринайсета степен) те са изчезващи величини. Те са също така безкрайно малки и щом ги сравним с възрастта на Вселената, възлизаща на милиарди години. В случая крокодилът е по-къс, отколкото зелен, защото дори ако всяка от тия десет на тринадесета степен звезди има своя планетна система, шестнайсет милиарда години са съвсем достатъчни на една експанзионистична цивилизация да се разсели около всички звезди, при това без да използва свръхсветлинни технологии. Напротив, моделите показват, че „допотопни“ кораби, движещи се едва с няколко процента от скоростта на светлината, са напълно способни да колонизират цялата Галактика в рамките на десетина милиона години, включвайки даже време за частично усвояване на местните ресурси на всяка новозавладяна система.

Забележителното в цялата оценка е, че не е необходимо всички цивилизации в Галактиката да са експанзионистично настроени. Достатъчно е да се появи само една през първите шестнадесет милиарда години от еволюцията на Млечния път (без десет милиона години, необходими за самата експанзията) и тогава човечеството дори не би възникнало, защото цялата „жилищна площ“ в Слънчевата система щеше отдавна да бъде разделена на парцели и разпродадена.

И все пак, „къде са те?“, както е попитал някога Енрико Ферми. Има доста обяснения: от идеята, че нашето човечество живее в своеобразна „зоологическа градина“, до съмнението, че оценките за вероятността да се появи живот на някоя планета и той да развие разум са значително завишени (с други думи — човечеството е единствено и неповторимо, уникат или генетичен дефект на Вселената, въпрос на гледна точка). Сред многото възможни обяснения е и това, че ние просто не разпознаваме извънземните цивилизации и техните прояви, следователно дори в този момент могат да са около нас.

2. Къде ще вечеряме?

Казват, че цивилизоването е процес на преминаване от въпроса „Кого ще ядем?“ към „Къде ще вечеряме?“. И докато първият вариант издава отчаяна готовност да се поемат рискове (не е изключено отговорът да бъде: „Теб“), то вторият демонстрира възможност за избор и несравнимо по-високо равнище на индивидуална сигурност. Ако се опитаме да обобщим прозрението, криещо се зад тази брадясала шега, ще дойдем до извода, че развитието на цивилизациите е стремеж към постигане на по-голяма безопасност. В края на двайсети век в някои страни този процес достигна парадоксално ниво — например с опитите по законодателен път да се осигури поведение, което доскоро бе гарантирано само от инстинкта за самосъхранение и от здравия разум.

В мащабите на съвременните цивилизации действат прекалено много центробежни сили, за да се реши проблемът по подобие на законите за тютюнопушенето, за осветлението на домашните плувни басейни, за максималната разрешена скорост на уличното движение или за утринните молитви. С времето икономическата и военната глобализация неизменно ще уеднаквят критериите на човечеството за добро и лошо (къде между тези два полюса ще намерим баланс е друга тема). Но има обстоятелства, който са извън обсега дори на най-мощната законодателна система. Да речем, всеки парламент може да приеме закон за противоземетръсното строителство, ала никой не е в състояние да предотврати външни фактори като земетресенията, по-силни от предвидените при същото това строителство.

Нека отбележим, че има много външни фактори, които по разбираеми причини са извън контрола на самата цивилизация. В масовото съзнание най-пресен е може би примерът с астероидите убийци, на чиято „съвест“ вероятно лежи гибелта на динозаврите. Разбира се, една цивилизация от втори тип по скалата на Кардашев, която използва напълно ресурсите на своята звезда, сигурно ще успее да си организира „благоустроена планетна система“, където астероидните пояси са „почистени“, а пък протокометите в техния облак на Оорт са каталогизирани и паркирани на безопасни орбити. Обаче и това не гарантира оцеляването й, защото, наред с астероидите, от Космоса я дебнат свръхнови и рентгенови източници и от време на време ядрата на иначе спокойни галактики се превръщат в Сейфертови^[21], като започват да изливат потоци от убийствена радиация. Справянето с подобни заплахи е по силите само на цивилизации от трети тип по скалата на Кардашев, които разполагат с енергийните ресурси на цялата си галактика.

„Благоустрояването“ на някоя планетна система лесно може да остане незабелязано поради космическите разстояния между звездите, но същата операция в рамките на една галактика означава глобално галактическо тераформиране, което включва както локално разчистване на всички заселени планетни системи, така и служба за „обезвреждане“ на свръхнови, и лишаване на централната свръхмасивна черна дупка от приток на газ и прах.

Досегашните ни наблюдения говорят за отсъствието на такъв процес или поне ние не можем да го разграничим от естествените процеси на галактическа еволюция.

* * *

Водени от идеята, че експанзията на дадена цивилизация в космоса не е проява на агресия, ами защитен импулс, нека да помислим какви са възможностите за осъществяването й. Наблюденията подсказват, че ако преди нас в Млечния път вече е имало поне една цивилизация, поставена пред задачата да оцелее, то „тераформирането на Галактиката“, по образ и подобие на родната планета, не е бил избраният отговор. Пример за подобна експанзия би бил напълването на Млечния път с Дайсънови^[22] сфери и орбитални градове от типа, предсказан от О’Нийл. Доста убедителен вариант на подобна ситуация е описан в поредицата от романи на Иън М. Банкс за Културата. Дори усъвършенстването на вида до степен, която позволява известни отклонения от „чистата генетична линия“, не води до принципни разлики. За подобна стратегия на оцеляване пък говори Джеймс Блиш в „Новозавладените звезди“.

Да вземем за пример човешката кожа. Щом повишим отражателната й способност, ще можем да живеем на планета без озонов слой или около по-гореща звезда с по-силно ултравиолетово излъчване, отколкото Слънцето. Това обаче няма да отмени идването на астероиди убийци. А ако затворим порите по кожата и я подсилим така, че да бъде достоен заместител на скафандър, ще можем да живеем в астероидния пояс, но няма да избегнем превръщането на местната звезда в червен гигант, поглъщащ всичко в системата, включително астероидния пояс.

Подобни наивни разсъждения ме карат да мисля, че опитите някоя цивилизация да намери стабилна стратегия за оцеляване в постоянно изменящата се Вселена са обречени на неуспех. Оцеляването срещу природните стихии (да не говорим за вътрешните — нека да приемем, че става дума за псевдоутопична цивилизация, която отдавна е постигнала вътрешна непротиворечивост, ако не и вътрешна хармония) е по-скоро въпрос на постоянна борба, отколкото еднократен акт на усилие, следван от безкрайно дълго плато.

Възможно ли е цивилизацията да избегне поне частично превратностите на съдбата в една квазислучайна Вселена? Нека да оставим на страна прехвърлянето в по-висши измерения. Съществува друга възможност, за която дори съвременната физика има доста задълбочени представи — микросвета. Преминаването от макроскопична структура, като носител на разума, към микроскопична такава променя коренно правилата на играта за оцеляване.

Преди да продължим, нека да дефинираме двете понятия. По същество, разликата между тях е дълбоко антропоцентрична, защото се определя от разделителната способност на човешкото око: това, което средният представител на хомо сапиенс може да види, е част от макросвета, а всичко останало — от микросвета. През вековете физиката и другите естествени науки позволиха да изследваме структурата на реалното в далеч по-малки мащаби от нашия собствен. Вече разполагаме с експериментално потвърдени теории за атоми, елементарни частици и кварки.

Много е вероятно макрокатастрофите от космически мащаб да имат своя аналог в микросвета — един ултравиолетов фотон или космическа частица с висока енергия са в състояние не само да повредят електрониката ни, но навярно и да нарушат структурата на материалния носител на разума в микросвета. Оттук нататък вече можем само да теоретизираме, преминавайки в зона, традиционно принадлежаща на научната фантастика. За да се намали риска, този материален носител трябва да се търси сред елементарните частици с ниско сечение на взаимодействие (и все пак не толкова ниско, че отделните части на цивилизацията да не могат да комуникират помежду си).

В известен смисъл „слизането“ към по-ниски мащаби уеднаквява материята — тя престава да бъде водород, литий, никел или който и да е друг елемент от Периодичната таблица, и се превръща в различни комбинации на шест кварка и техните антикварки. Ако отхвърлим идеята, че въпросният носител на разума използва някакви непознати до момента свойства на атомите, електроните и протоните или техните сродни комбинации от кварки (което е малко вероятно, но не напълно невъзможно), трябва да дирим събратята по интелект в още по-ниски етажи на материята. А „унификацията“ й при микромащабите открива възможността всяка материя да се превърне в материален носител на разума. Тогава експанзията на една цивилизация е процес на превръщане на която и да е материя в „мислеща“ с крайна цел цялата материя във Вселената да се превърне в мислеща.

Резултатите или по-скоро липсата на резултати от програмите за търсене на извънземни цивилизации говори в полза на бързия преход към микросвета в мащабите на живота на една цивилизация. В противен случай Млечният път би бил пълен с „млади“ цивилизации, подобни на нашата собствена, които все още не са извършили трансформацията, а ние щяхме отново да се озовем лице в лице с Парадокса на Ферми и въпроса „Къде са те?“.

Идеята за миграцията към микросвета отваря врата за възможността разумът да възникне направо в него, без да е необходимо преминаване от макросвета. Колкото и да е интересен, засега подобен въпрос е твърде умозрителен и не може да получи отговор.

Според съвременната астрономия само няколко процента от масата на Вселената се падат на т.н. светеща материя (звезди, прах и газ). Десет пъти повече е тъмната материя, чиято природа си остава загадка за нас вече седем десетилетия.

3. Тъмните дела на Вселената

Астрономията се сблъсква за пръв път с тъмната материя през 1933 г., когато швейцарският астроном Фриц Цвики оценява динамичната маса на един куп от галактики, намиращ се в съзвездието Косите на Вероника. За своя изненада той открива, че само 1/400 от масата му е под форма на звезди в отделните му галактики. Цвики заключава, че липсващото се състои от невидима материя. По-късните изследвания потвърждават извода му.

През шейсетте години на двайсети век Вера Рубин стига до заключението, че външните части на галактиките се въртят прекалено бързо за измерената им маса. Това означава, че всяка галактика е потопена в гигантско хало със значителна маса, многократно надвишаваща тая на звездите в нея. И отново по-късните изследвания потвърждават този резултат.

Днес тъмната материя е безспорен факт, „подпечатан“ от астрономическите наблюдения, и макар че частиците й не взаимодействат с електромагнитната радиация, има множество доказателства за съществуването им, базирани върху гравитационното взаимодействие между тях и светещата материя във Вселената. Например гравитационните лещи потвърдиха наличието на тъмна маса както в куповете от галактики, така и в самите галактики.

Тук става дума за явление, при което масивните тела, деформирайки пространството около себе си, могат да изиграят ролята на двойно изпъкнали лещи — те, най-общо казано, концентриращи светлината от по-далечни обекти. С други думи: ако две галактики случайно се намират на една линия със Земята, по-близката до нас ще послужи като естествен телескоп, концентрирайки към нас повече от светлината на по-далечната, отколкото би достигнала в противен случай. Колкото по-масивна е предната галактика, толкова по-силен е ефектът и с малко моделиране може да се оцени пълната маса на галактиката леща и да се сравни с оная, асоциирана само със звездите (и праха, и газа) в нея. Разликата между тези две величини се дължи на тъмната материя.

Тъмната материя не е от вчера.

Присъствието й беше регистрирано в далечни купове от галактики, чиято светлина е излъчена, когато Вселената е милиарди години по-млада. Нещо повече, наблюденията на микровълнивия фон и едромащабната структура на Вселената превърнаха тъмната материя в неизменна съставна част на т.н. Стандартен космологичен модел, описващ Големия взрив и следващата го еволюция на Вселената. Точно оттук, и по-специално от синтеза на елементите в първите секунди след Големия взрив, се получи и ограничението, че тя не се състои от бариони (частици, съставени от три кварка; такива са електроните, протоните и неутроните — следователно всички атоми, следователно всичко, до което се докосваме). Това означаваше край на опитите да се обясни тъмната маса със звезди с ниска маса или с остатъци от звездната еволюция като изстинали бели джуджета и черни дупки, или електрони/протони/неутрони, защото всички те са изградени от (или пък са) бариони и максимално допустимата маса бариони вече е налице под формата на газ, прах и звезди.

Теоретичната физика има редица предположения от какво именно се състои тъмната маса. Един от най-добрите кандидати, който все още не е регистриран експериментално, е наречен с описателното име WIMP (или „weakly interacting massive particles“), което в превод на български означава „слабо взаимодействащи масивни частици“.

Ако тъмната материя се състои от слабо взаимодействащи елементарни частици, тогава ние „плуваме“ в океан от нея. Докато прочетете тези редове, множество подобни частици ще са преминали през стаята, където се намирате, през книгата, която държите в ръцете си, и дори през самите вас. Затова не е за учудване, че са провеждани и се провеждат множество опити да се регистрира тъмната материя на Земята: като се започне от ред експерименти с детектори в мини и под водата (за да се екранират другите видове частици, които взаимодействат по-лесно) и се стигне до предстоящия Голям адронен ускорител, построен близо до Женева.

Разбира се, има и алтернативни теории, отричащи наличието на тъмната маса. Те обясняват някои от наблюденията с модифициране на закона за гравитацията или с квантови ефекти, но поне засега те не са успели да преминат през всички наблюдателни тестове.

Ако обобщим казаното до тук, тъмната материя доминира по маса веществото във Вселената и, поне според съвременните ни представи, взаимодейства с останалото вещество само чрез гравитацията. Което я прави подходящ кандидат за материален носител на разума още от най-ранните етапи на еволюцията на Вселената.

4. Наръчник за контакти

Хипотезата, че извънземните цивилизации съществуват на микроскопично ниво и техен материален носител е „тъмната материя“ има две основни следствия.

Първо, главната цел на една експанзионистична (но не задължително агресивна) цивилизация ще е да превърне колкото се може по-голяма част от масата на Вселената в мислеща материя. Наблюденията подсказват, че ако този процес е реален, той е доста ефективен — тъмната материя е десетки пъти повече от „светещата“ (която включва звезди, прах, газ — всичко онова, което излъчва в електромагнитния спектър). Второто следствие е, че първият контакт с друга цивилизация вероятно ще бъде осъществен не чрез радиотелескопи, а чрез адронния ускорител или неговите наследници…

Паранал, Чили, 18–22.08.2008

Тъмните дела на Фантастиката

Липсата на пълноценно физическо обяснение на тъмната материя не е пречка пред фантастите да я използват в произведенията си — понякога в аспекти, поразително сходни с идеята на тази статия.

Например в японската анимация се появяват демоните акума (akuma), който се състоят тъкмо от такава материя. Подобни същества се срещат и в „Стар трек: Пътешественик“ („Star Trek: Voyager“), и в поредицата от романи на Маргарет Вайс „Звездата на пазителите“ (Margaret Weis, „Star of the Guardians“). Ако „прахът“ в трилогията „Неговите тъмни материали“ на Фил Пулман („His Dark Materials“, Phil Pullman) е именно тази все още загадъчна материя, авторът много правилно е подчертал, че тя е навсякъде около нас.

Идеята с „мигрирането“ на цивилизациите на друго ниво също не е нова. Наистина в повечето случаи преходът се интерпретира в чисто духовен план и е по-скоро религиозен акт, отколкото рационална трансформация. Но има примери, сред които са споменатите вече телевизионен сериал „Стар Трек“ и романите от поредицата за Културата на Иън М. Банкс (The Culture, Iain M. Banks), в които това е чисто технологичен феномен.

Вопъл на душата^[23]

За пръв път отидох на сбирка в Софийския клуб за фантастика, евристика и прогностика „Иван Ефремов“ през зимата на 1988/89 година, когато бях във втори курс. Прехвърлих се от „Математика и Информатика“ във „Физика“ и почти веднага попаднах на колеги, които вече бяха ходили там няколко пъти, главно заради прожекциите на фантастични филми.

През 2009 година се навършиха 35 години от основаването на клуба и по този повод се появи едно чудесно издание със спомени и произведения на клубни членове. Измина цяла година докато книжката стигне до мен и я прочета, но почти веднага седнах и написах — не, не е ревю, — собствени спомени за клуба и клубния живот през петте години на следването ми, когато ходех на сбирките всяка седмица.

Есето, което следва по-нататък, се появи в специален „Фентернет“ — така се нарича фензинът, който Атанас П. Славов издава от 2001 година до сега. Някой броеве са чисто електронни, някои са в малки хартиени тиражи, най-често 50–100 бройки. Един от хартиените дори е на испански и беше разпространяван на Еврокона в Барселона през 2016 година. Моето есе беше публикувано в брой трети за 2010 година, който специално беше издаден за тогавашния Теракон–2. Текстът ми се появи и във форума на клуба на 29.11.2010 и в електронното списание Фентернет, брой 3 от 2010 година.

* * *

В един от предговорите към този юбилеен сборник, който отбелязва едновременно трийсет и пет годишнината от създаването на клуба за фантастика, евристика и прогностика „Иван Ефремов“ и вековния юбилей на неговия патрон, се споменава, че това е „бутикова“ книга. Но ние живеем в епоха на бутиково книгоиздаване, така че тираж от двеста и петдесет бройки едва ли би могъл да впечатли някого. За мен най-характерното в сборника е еклектичността му — материалите в него са толкова разнородни, че надали би се намерил човек, който да хареса всичките, обаче е много вероятно всеки, който го разтвори, да открие нещо за себе си.

Книгата е условно разделена на три. Първата част е посветена на учредяването, историята и съвременната дейност на клуба. Втората е посветена на връзките между Ефремов и България, или по-скоро за това как ние, българите, възприемаме писателя и учения Иван Ефремов. Третата част, която е най-малка по обем, е своеобразен коктейл от спомени и размисли за Ефремов от руски автори фантасти, критици и фенове. В нея са включени и три текста на самия Иван Антонович: есе, където той излага възгледите си за писателската работа, къс исторически разказ за любовта в древна Гърция и фрагменти от романа „Часът на Бика“, които поради цензурата не са излезли в българското му издание от 1970 година. Според мен точно тези материали са най-ценни, защото и най-подробните обяснения, и най-задълбочените анализи не могат да кажат за един писател толкова, колкото биха казали десетина страници, написани от самия него.

Монотонно изреждане на съдържанието в един сух параграф като горния не дава правилна идея за сборника. Още от първите редове си личи, че издаването му не е акт на празно честване на пореден юбилей. Тая книга е вопъл на душата във време, когато от екрани и страници ни обливат с тонове помия за човека (хартията, както и мониторът могат да понесат всичко!) и повечето писатели с неприкрито чувство на задоволство ни повтарят, че той, човекът, е прасе, което живее в кочина, и единствените му призвания са да се отъркаля в калта и да освини света.

На този фон се появява Иван Ефремов (но не облечен целият в бяло, а с протрита ватенка и ръце, обсипани с мазоли, сякаш току-що е избутал камиона на палеонтологичната експедиция от поредния пясъчен капан), и казва: призванието на хомо сапиенс е да прави добро и да надраства себе си, вътрешно човекът е добър и дори лошият може да стане добър.

Непростими изказвания в епоха, през която основните оправдания са „всички правят така“, „както другите, така и аз“ и „такива са времената“. Най-лесно е да наречеш един такъв смутител на спокойствието във фирмата „агент на прогнилия капитализъм“ или „комунист“ (подчертайте необходимото). А би могъл и просто да го игнорираш.

Обаче не всички са склонни да забравят Ефремов, нито да го обвиняват в нещо друго, освен в краен оптимизъм и несломима вяра в човека (не мога да се сдържа и да не употребя този поизтъркан, но уместен лаф), и те са си направили труда да издадат ей този бутиков сборник, който е толкова книга с околофантастични спомени, колкото и вопъл или дори писък на душата срещу затриването на паметта за един от най-големите позитивисти в научната фантастика.

* * *

„С името на Иван Ефремов“ някой ден сигурно ще се превърне в прекрасен източник на информация за изследователите на българския фендъм. По-внимателният читател лесно ще разбере какво е означавало феновското движение за участниците в него. Аз попаднах в клуба късно, като студент втори курс през учебната 1988/1989 година, когато промените започнаха и ни предлагаха безброй възможности и изкушения. Ала за много хора от поколението, само с няколко години по-възрастно от моето, клубът е бил (а за някои до голяма степен си остава) начин на живот: извън системата (партийна, профсъюзна, пенсионна, мафиотска…), извън мерките, „извън картината“. Но дори шепата години на пряко общуване ми оставиха незабравими спомени и ме обрекоха на неочаквани докосвания.

Понякога преживяванията бяха болезнени — например, когато с още неколцина млади клубаджии ходихме на свиждане на Ивайло Рунев в Раковото отделение или когато аз отидох у тях да се сбогувам с този мъдър и тих човек, около седмица преди да почине. Той само лежеше на канапето и едва се усмихваше, обезсилен от болката и замаян от обезболяващите. А стаята наоколо бе потънала в книги. Пропуснах погребението му, защото моят собствен баща беше в болница в провинцията, но после с Юрий Илков-Генерала и още няколко човека отидохме на молебена за четиридесетте дни от смъртта му. Бях започнал да пиша статия за енциклопедията на Ивайло. Сега не си спомням за какво, но статията така и си остана недописана, а пък енциклопедията — недовършена.

Преди да замина да правя аспирантура в Щатите, редактирах първия и единствен брой на световно неизвестния вестник „Тера фантастика“ (и разбрах, че журналистиката, дори жанровата, не е за мен или по-скоро аз не съм за нея), за който написах уводната статия, озаглавена „Братко фен“^[24]. Това са редовете, с които се гордея най-много (и които в сборника са приписани на Генерала — една от малкото неточности, каквито улових в книгата).

Съдбата ме разходи из три континента, обаче клубът си остана с мене. По различни, често неочаквани начини. Няма да забравя как на някаква автогара в Мюнхен, докато чаках бъдещата си съпруга, четях библиографията на българската фантастика, съставена от Евгений Харитонов — още един безценен източник, който не би се появил без помощта на хората от „Ефремов“. А ако го нямаше интересът към книгите, който клубът подхрани в мен, едва ли бих имал сюрреалистичното преживяване да обсъждам последния роман на Сергей Лукяненко с един испанец в холандски влак. Томчето в ръцете му, което послужи като повод да се заприказваме, беше чудесно английско издание на „Нощен дозор“ с твърди корици. Човекът си го беше купил в Мадрид.

Започнах сборника „С името на Иван Ефремов“ преди десетина дни в самолета от Сантяго за Антофагаста^[25], докато от слушалките се лееше чилийски рок. Малко по-късно четох как Антенор и Калироя се любят сред прясно разораната нива в топлата есенна нощ край брега на Средиземноморието, в двадесет и седмия ден на месец Боедромион. С това име древните гърци са наричали месец септември. Тук също беше септември и дори почти същата дата, но по странните закони на астрономията сега в Чили настъпва пролетта, а и под прозореца ми вместо топла нива с рохкава пръст се ширеше каменна високопланинска пустиня. Обаче силата на земята, силата на любовта и силата на Ефремовото перо ме пренесоха две хиляди години назад и десетки хиляди километри на североизток и аз бях някъде другаде.

За мен само това преживяване е достатъчна похвала на сборника и за него даже не е необходимо човек някога да е прекрачвал прага на Младежкия дом^[26] в пресечката на булевард „Заимов“.

* * *

Търсачите на обективно мнение за юбилейния сборник навярно са се разочаровали от написаното дотук, но аз нито мога, нито искам да бъда обективен. И клубът „Иван Ефремов“, и книгите на Иван Антонович за мен са източник на сила и на любов, и на вдъхновение, и най-вече — на оптимизъм. Затова мога само да бъда признателен на Юрий Илков, Александър Карапанчев, Атанас П. Славов и всички останали, които са помогнали сборникът да види бял свят и да ги поздравя за чудесното начинание. Седмицата, през която прочетох тия близо триста страници, беше период на болка и на радост, защото не е лесно да преживееш отново собственото си минало, заедно с всичко добро и лошо. Ефремов — клубът и писателят — ме срещнаха с фантастиката, на тях съм задължен за всички чудесни последствия от тази среща и това е едно от най-хубавите неща, които ми са се случвали.

Благодаря!

1–2.10.2010, Сантяго, Чили

Среща с писателя-фантаст Чарлз Щрос

Общуването е важно за какво ли не, за науката — също. По тази причина изследователите (предпочитам тази дума пред учени, защото по-точно описва дейността на хората, които „правят“ наука) често пътуват — за участие в конференции, където представят на живо резултатите си или за да се срещнат и да работят със свои колеги. В повечето университети дори е институционализиран особен вид „научна отпуска“, наречена sabbatical. Не ми е известен български термин за нея, може би защото до скоро такова животно у нас немаше. Предполагам, че ще бъде възприета българизирана версия на английското понятие. Обикновено сабатикълът има продължителност една година и се ползва веднъж на всеки шест или седем. През това време хората са свободни от преподаване, но получават заплата. Предполага се, че ще използват възможността за научни изследвания като посетят някой друг научен институт. С очевидната цел да обменят идеи и да се мотивират взаимно от общуването с нови колеги. Преди години „модата“ беше сабатикълът да се прекара на едно, най-много на две места, но сега хората се опитват да го разделят между три, четири или дори повече, за да „изрекламират“ собствените си изследвания пред по-голяма част от научната общност.

В Европейската Южна Обсерватория, където работа аз, такива екстри няма по исторически причини. Най-вече защото текучеството е толкова голямо, че астрономите рядко остават в да работят при нас за повече от един или два тригодишни цикъла — каквато е продължителността на трудовите договори, които обсерваторията предлага. Вместо това всяка година ние можем да отидем да работим някъде другаде за месец, най-много два. Но като се вземат предвид 105-те (или 135-те нощи — зависи от вида на трудовия договор) годишно, които прекарваме при телескопите по върховете на Андите, не е лесно да се намерят един или два свободни месеца за допълнителни пътувания. Докато работех в Чили, обикновено си позволявах нещо подобно веднъж на няколко години.

Точно по този начин през 2012 година дойдох за месец и половина в университетската астрономическа обсерватория в Мюнхен, където по него време работеше моя колежка, с която работехме и все още работим по един огромен инфрачервен обзор на Магелановите облаци. От университета ми уредиха дори детска градина и семейството ми, което тогава се състоеше само от четири човека, дойде с мен.

Тук се появява връзката с фантастиката. Една хубава вечер в блога на Чарлз Щрос се появи запис, че след няколко дни той ще изнася лекция в Мюнхен и че през една от вечерите е свободен за среща с феновете си. Който желае, може да говори с него в еди-колко си часа, в еди-коя си бирария…

Връзката, както споменах по-нагоре не е в това, че и фантастите, и астрономите отиват в Мюнхен, а че и едните и другите се нуждаят от общуване. По възможност — на живо и в компания (от опит знам, че в интересна компания дори бирата не е задължителна). Чел съм блога на Щрос, в него той е дал отговори на много въпроси, които ме вълнуват. Ала не бих могъл да предвидя за какво ще го питат другите двадесет, тридесет или повече фенове, които го обсадиха. Нито какви асоциации ще предизвикат техните въпроси и неговите отговори. Нито как чудесната топла вечер и бирата изпита под дебелата сянка, ще повлияят на разговора. Нито ред други неща. Също както се случва на конференциите или по време на сабатикълите.

Долното есе, или по-скоро мемоар, публикувах в блога си на 26.06.2012 година.

* * *

Миналия понеделник по щастливо стечение на обстоятелствата Чарлз Щрос (Charles Stross) беше в Мюнхен, където съм и аз, по служебни дела. Той обяви в блога си (www.antipope.org), че ще се среща с читатели и почитатели в една от тукашните бирарии (Paulaner Brauhaus, Kapuzinerplatz 5), както се оказа по-късно, недалече от къщата (Adlzreiterstraße 12; в Google Street View може да се види паметната плоча на стената), в която е живял Айнщайн като дете преди повече от един век.

За пръв път попаднах на Чарлз Щрос заради алтернативно-историческата поредица „Търговска принцеса“ (Merchant Princess; uchronia.net), след което с огромно удоволствие прочетох и друг негови работи, например алтернативно-историческата новела „Ракетно изоставане“ (преводът е мой, английското заглавие е „Missile Gap“, което е идиоматичен израз; uchronia.net) или космическата опера „Децата на Сатурн“ (Saturn’s Children; en.wikipedia.org/wiki/Saturn). Освен това той е известен с окултно-шпионските трилъри от поредицата за Пералнята (The Laundry; например en.wikipedia.org/wiki/The Atrocity Archives).

Докато се подготвях за срещата направих опит да открия някоя негова книга в тукашните книжарници, без значение на кой език е. Но се оказа, че англоезичният клон на Хугендубел^[27] в Мюнхен е закрит (тъжно, кризата и конкуренцията на електронните книги са ударили и немското книгоразпространение!) и в по-големите книжарници няма дори една негова книга на немски. Отдавам го на големия читателски интерес. Вместо книга си купих две картички с един котарак, който чете и забързах към бирарията.

Там вече се бяха събрали двадесетина фена и оживено досаждаха на Чарлз Щрос, докато той се опитваше да вечеря и да попийва от прославената баварска бира. На масата имаше зелен плюшен Ктулху, точно както беше заявено в обявата. Разговорът беше много интересен и прескачаше от съвременните поведенчески аналози на някои дребни хищни динозаври (ако се питате кои са, това са котките — без да са генетично свързани с динозаврите, за разлика от птиците) до това как падането на специфичното енергопотребление (на единица мегафлоп) на процесорите ще промени инфраструктурата на бъдещите градове. Първата теза предизвика интересен въпрос: ако ние опитомяваме котките, как ли бе изглеждало хипотетичното разумно същество, което би опитомявало някогашните динозаври. Втората тема пък прескочи от следенето на износването на улиците с мини-микро-нано-компютри, захранвани с фотоклетки, към възможността да се транспортират бойни отровни вещества с летящи роботи, с размерите на насекомо (ако се чудите каква е връзката — те също ще бъдат захранвани с фотоклетки). В този момент един фен (не бях аз) с престорена изненада възкликна: „Кой би направил подобно нещо?!“ Говорихме за какво ли още не, например за дългите технически/научни отклонения във фантастичните произведения (т.н. infodumps). Аз не се плаша от тях особено много и даже дадох пример за „Малкия брат“ (Little Brother; en.wikipedia.org/wiki/Little_brother) на Кори Доктороу (craphound.com/), където те си стоят съвсем на място. Щрос отбеляза, че тази книга е писана с образователна цел и затова там те са просто необходими.

Въпреки натиска от десетките други фенове, успях да задам на Чарлз Щрос няколко питания. Например на коментара ми, че „Ракетно изоставане“ (което много ми харесва!) се чувства като фрагментиран тезис за роман той отвърна, че светът в него е толкова огромен, че няма как да бъде иначе. Зададох му въпроса дали западните читатели имат проблеми с „разкодирането“ на източноевропейските реалии на тази новела, в която герои са някои известни (и не толкова) съветски политици и космонавти. Той каза, че не се е сблъсквал с такава реакция.

Щрос носеше със себе си един екземпляр на „Правило 34“ (Rule 34; en.wikipedia.org/wiki/Rule 34) и гледайки чудесната корица го попитах дали има някакъв контрол върху избора на кориците. Отговорът му беше, че колкото по-голямо е издателството, толкова по-малко взима то под внимание мнението на автора. Щрос каза, че главният герой на „Правило 34“ (което не съм чел все още) е мъж на средна възраст, който не размахва пистолети, като мацката от корицата. Нещо повече, той каза, че дори заглавието на книгата само се предлага от автора, а окончателното решение принадлежи на издателството. Наистина, в повечето случаи до сега те са се вслушвали в предложенията му.

Попитах го и дали има шанс да видим пак Фрея (главната героиня в „Децата на Сатурн“; женски робот, специализиран в задоволяването на специфични мъжки потребности в свят, където хората са изчезнали; иначе казано, Фрея е безработна). Щрос отвърна, че за сега няма такива планове, но Руди Ракър (Rudy Rucker; en.wikipedia.org/wiki/Rudy Rucker) мислел да направи нещо по въпроса.

Срещата продължи след моя вечерен час (който по очевидни причини съвпада с този на децата), но преди да си тръгна взех автографи на двете нещастни картички, а като разбра от къде идвам, Щрос се поинтересува дали имам „Правило 34“ и ми подари копието си. Също с автограф. Сега малкото томче стои в чекмеджето на бюрото ми и чака по-спокойни времена, когато наистина ще мога да се насладя на тази книга.

Вечерта ме върна към студентските ми години, когато всяка седмица ходех на сбирките в клуба за фантастика, евристика и прогностика „Иван Ефремов“ (sf-sofia.com/) в София, в тогавашния младежки дом „Лиляна Димитрова“. Този клуб продължава да си съществува и да действа, и срещите в него много ми липсват.

На живо Щрос се оказа точно толкова интересен събеседник, колкото можеше да се предположи от книгите и от блога му. Освен това срещата за кой ли път ми показа колко е удобно да живееш в голям град, в голяма държава — има ненулев шанс интересните хора сами да дойдат при теб. Мисля да върна жеста с подарената книга — есента ЕСО празнува петдесетгодишен юбилей и ще има интересни албуми с астрономически снимки…

18.06.2012, Мюнхен

Експедиция в Щарнберг

Преди близо петнадесет години, когато за пръв път попаднах в Париж, имах на разположение само един свободен следобед между полетите, и то не цял. Времето не ми стигаше да се добера от летището до центъра и спокойно да разгледам някой музей. Затова избрах да обиколя места, които са ми познати от филми: площад Вандом, долната станция на фуникулера към Сакре Кьор, триумфалната арка, Трокадеро и разбира се входа на полицейското управление до Сена, където „работеше“ инспектор Мегре. Сигурен съм, че почитателите на френските крим+ки на Мелвил, Габен, Делон и Белмондо веднага ще разберат какви са били любимите филми по това време.

По-надолу разказвам за посещение на Щарнберг, малкото градче в околностите на Мюнхен. За разлика от разходката ми из Париж обаче, тази мина под знака на друг жанр. Статията пътепис е редактирана версия на съобщение от моя блог, публикувано на 21.10.2012 година. Сега, когато живея близо до Мюнхен, замислям втори опит да посетя гроба на Майринк. Сигурно ще е за осемдесет и петата годишнина от смъртта му.

* * *

Густав Майер (Gustav Meyer) е роден на 19.01.1868 г. в Прага. Един ден, двадесет и четири години по-късно, той стои в стаята си, с пистолет в ръка и се готви да се самоубие, когато някой пъха в процепа под врата му окултна брошура. Заинтригуван, той отлага самоубийството, докато я прочете, и постепенно се увлича от окултизма, до такава степен, че десет години по-късно известно време лежи в затвора по обвинение за използване на окултизма в операциите на собствената си банка. Опитът за самоубийство, окултната брошура и крушението на банковата му кариера довеждат Майер до безпаричие. Принуден от обстоятелствата, той започва да си вади прехраната с преводи. А по думите на братя Стругацки, преводаческата кариера е безценна школа за един писател, и нищо чудно, че плахите му литературни опити от нулевите години на двадесетото столетие постепенно разцъфтяват в успешна писателска кариера, един от върховете на която е романът „Голем“.

Изкушените (и дори не толкова изкушените) читатели сигурно се сещат, че разказвам за Густав Майринк (Gustav Meyrink) — под този псевдоним Густав Майер остава в литературната история.

Скоро ще се навършат осемдесет години от смъртта на Майринк, който почива на 4.12.1932 година в баварското градче Старнберг (Starnberg), на около тридесет и пет минути с влак от центъра на Мюнхен. Тази близост накара Сашо Карапанчев да ме подтикне към една малка експедиция до гроба на Майринк още през юни, когато бях в Мюнхен по служба за месец и половина, но тогава работата и грижата за децата не ми оставиха време да ида до Старнберг. Но обещах на Сашо при първа възможност да го направя.

Възможността се появи на 20.10.2012, в съботата между петъчното и понеделничното съвещания. Времето беше необичайно топло за втората половина на октомври, до такава степен, че по-късно с изненада си дадох сметка как щурмувам хълмовете около Старнберг по риза и с навити ръкави, сякаш съм се кандидатирал на някаква изборна длъжност в Щатите — сцената ме подсети за една любопитна карикатура в Ню Йоркър — двама души си говорят на предизборен митинг. Единият се чуди: „Очите с вертикални зеници подсказват, че той е извънземен завоевател (мой свободен превод на «alien overlord»), а навитите ръкави подсказват, че е човек от народа“. Прощавайте за изтърканата шега.

Предните дни, след малко ровене из Интернет, научих къде се намира гробището на Старнберг и дори видях снимка на надгробната плоча. Картите на Гъгул ми казаха как да се добера до там от спирката на електричката, по-известна в тези части на света като S-Bahn и в събота, в десет и половина сутринта се качих на влакчето. Малко повече от половин час по-късно се намирах на гарата в центъра на градчето. Ориентирах се по местността, както ме беше учил моя командир на взвода в ШЗО-то, и потеглих. Само че след две крачки видях надпис „Музей“, със стрелка. Не може в музея на града да не знаят къде е гробът на техния именит съгражданин. Оказа се, че може. В музея имаше двама служители — възрастен, който не говореше добре английски, и младеж, който го знаеше доста добре (това е ситуацията почти навсякъде в Германия). След десетминутно бързо прелистване на книги, които ние бихме нарекли краеведчески, ако не бяха чудесни издания на гланцирана хартия с цветни илюстрации, те не можаха да ми помогнат. Знаеха къде се намира къщата му, но тя не е музей, а да ходя и да смущавам хората, които днес живеят там ми се стори неуместно. Така че аз си продължих по пътя, предначертан от Гугъл, към местното гробище.

Лекотата, с която стигнах до целта на похода си е доказателство за ползата и пълнотата на Гъгулската услуга. Само дето нито картите, нито спътниковите снимки предават онова връщане към детството, което предизвика „златната есен“, през която крачех. Няколко дни по-рано в Мюнхен е била истинска зима. Преди конференцията си идвах в България и две седмици по-рано, на идване, сменях самолети във Франкфурт и Мюнхен. Температурите в средата на деня бяха съответно четири и десет градуса. А сега грееше почти лятно слънце. Бързо свалих якето и навих ръкавите на ризата. Германските села създават усещането за обживяност и благоустроеност (сещам се за едноименната част от „Пладне, XXII век“, само че благоустроеността тук е по-лесно разпознаваема) в по-голяма степен от градовете. В по-урбанизираната среда новото строителство изтрива следите от миналото и дори един ремонт — каквито тук правят често — е достатъчен за да премахне усещането за историчност. В провинцията не е така — калдъръмените пътеки, вадите и старите мостчета сякаш са били на мястото си с векове. За пръв път се сблъсках с това, когато през 2003 г. поживях известно време в Гаршинг — село на север от Мюнхен, където се намира централното управление на нашата обсерватория. Старнберг носи същата атмосфера дори в по-голяма степен, защото и по времето на Майринк, и сега, е бил богаташко място за живеене и модерните сгради грижливо да моделирани да изглеждат като стари.

Чудесният парк и езерото предизвикаха и други асоциации — с подобни атрибути започва „Фатерланд“ („Fatherland“) от Робърт Харис (Robert Harris): в парка край едно езеро е намерен труп на висш нацистки функционер. По-късно се разбира, че убийството е част от зловеща операция да се предотврати разкриването на тайната на геноцида срещу евреите. В алтернативния свят на Харис няма понятие Холокост, Хитлер е спечелил Втората световна война и за съществуването на лагерите и пещите знаят малцина. Майринковият Голем е замислен именно като защитник на евреите срещу геноцид — още един любопитен паралел за деня.

Старнберг е скъпо място. За Мюнхен това е същото, каквото е Холивуд за Лос Анжелос или Нюпорт — за Бостън. Майринк дължи доходите, които му позволяват да живее тук, на „Голем“ и на още няколко книги. Но аз съм пристигнал именно заради „Голем“ — романът, който го е направил водещ автор на ранно „градско фентъзи“. Книгата почива на стара еврейска легенда — големът е създаден и оживен с кабалистични заклинания, за да спаси еврейския народ и след като изпълнява задачата си, се превръща в прах. Подобно на Щирлиц в „Отчаяние“. Изглежда съдбата на повечето спасители и защитници е да бъдат наказани за благодеянията си.

Независимо от резултатите, темата за спасяването на народа е често срещана във фантастиката и фентъзито. И в българската фантастика е достойно представена от поне няколко автора: Николай Теллалов с неговата драконска четирилогия, Георги Малинов с романа си „Орфеус слиза в ада“. Общото между изброените книги е, че фантастичното средство — голем, дракони или алтернативни реалности — се използва за решаване на нечии национални неволи.

* * *

Уви, гробището се оказа погрешно — прекалено ново. Съдейки по датите на паметниците, то се използува от края на шестдесетте години. За всеки случай го обиколих нашир и надлъж, също като героя на Юрий Любимов от „И адът следваше подире му“ (заглавието е цитат от евангелието на Йоан; в оригинал „И ад следовал за ним“). Разходката ми отне около час, тукашното гробище не е голямо както Пер Лашез, тъй както Старнберг не е голям като Париж.

Безславното ми завръщане до брега на езерото постави началото на друга сага — дванадесет километров пешеходен преход на юг, до Тутзинг, който продължи до пет и половина следобед, но както се казва, това е епизод от друг сериал.

Две книги за свободата. „Фантастични новели“ от Александър Геров и „Нано“ от Николай Теллалов^[28]

По хронология статията за „Фантастични новели“ предхожда първите три материала за съживените книги, но навремето не я включих в поредицата, защото по случайност точно тогава прочетох и новоизлязлата книга на Ники Теллалов. Паралелите между двете книги бяха изненадващи и така вместо обзор само на една, написах ревюто, което ще прочетете по-нататък. Тя беше публикувана в алманах „ФантAstika 2007“ (съставител Атанас П. Славов, редактор Калин Ненов, Фондация „Човешката библиотека“, 2008).

* * *

Кое е нормалното състояние на човека? Свободен или поробен? За поезията отговорът е ясен — дори най-жестоката диктатура не може да покори човешкия дух. В краен случай, винаги остава място за вътрешна емиграция. За статистиката обаче нещата стоят по различен начин — огромното болшинство хора през която и да е историческа епоха е поробено. Свободна (или по-скоро независима) винаги е била съвсем малка част от населението. При това тук не засягаме такива философски въпроси като кой е свободен и какво е свобода. Даже днес, когато се гордеем с достиженията на демокрацията, едва ли може да се наречем свободни, защото свободен е само самотният човек, който не притежава нищо. Например древните елини не биха нарекли свободен който е да е наш съвременник, който всеки месец чака заплата.

„Нано“ и „Фантастични новели“ са книги за свободата.

* * *

„Нано“ и „Фантастични новели“ са книги за Сингулярността.

Що е Сингулярност и има ли тя почва у нас? Терминът „Сингулярност“ започва да се употребява във фантастиката с леката ръка на американския писател Върнър Виндж. По-късно усилията на автори като Чарлс Щрос, Кори Доктороу и Грег Игън го правят широко разпространен. С него се обозначава особено рязка технологична революция, която драстично пренарежда живота на обществото и за която хората нямат адекватен модел на поведение. Въпреки връзката си с фантастиката, това всъщност е историческо понятие, защото човечеството нееднократно е преживявало сингулярности. Например откриването на огъня или индустриалната революция. Названието „сингулярност“ е заблуждаващо — тя не е мигновена и е напълно възможно поколенията, които са преживели предишните сингулярности, невинаги да са си давали сметка за това. Обаче сега човечеството за пръв път се приближава към толкова рязка Сингулярност, която ще е в състояние да промени съществуващите социални модели едва ли не за една нощ.

Разбира се, писателите фантасти и футуристите са склонни да драматизират. При първите го изисква динамиката на сюжета, а за вторите е въпрос на привличане на общественото внимание. Не е изключено поколенията, които ще се сблъскат с наносингулярността и свързаните с нея безсмъртие, небивала по размерите си персонална мощ (сравнима със сегашната мощ на цели държави и международни съюзи) и почти абсолютна независимост на индивида от обществото, също така да не придадат особено значение на промените, които стават покрай тях. Но за днешния човек тези изменения са несравними и много по-драстични от всичко, с което човечеството се е сблъскало през цялата си писана история.

* * *

Повече от четири десетилетия разделят двете книги. По времето, когато Александър Геров вижда отпечатани своите „Фантастични новели“, Виндж е само на двадесет и две години. Под черепа на героя, нарисуван върху обвивката на книгата, прозират лампи, а колите по илюстрациите (библиотечното оформление е на народния художник Борис Ангелушев, а художник е Иван Кьосев) сякаш са излезли от американски филм за шестдесетте години, макар че на капаците им ясно се чете марката „Балкан“. Да хванеш „Новелите“ в ръка, означава да се пренесеш в друга епоха, когато книгите са били добре подвързани и подшити и дори са имали лентичка от плат, с която читателят да отбелязва до къде е стигнал. Все неща, немислими в днешното забързано време на предмети за еднократна употреба.

„Новелите“ са писателска книга — като в почти всеки филм от френския неореализъм, и тук има страдащ творец. В случая — писател. Той се казва Георги Георгиев и е ветеран от Съпротивата. Или АБПФК^[29]. В началото на книгата го срещаме на преклонна възраст, след като е загубил трите най-важни жени в живота си: майка си, жена си и дъщеря си, и се съвзема от дълбока нервна криза и период на остра мания за преследване. Конкретният повод за кризата е и първият знак, че тази книга не е обикновена — само двадесетина страници след началото става дума за репресиите в края на четиридесетте. Няколко страници по-късно писателят Георгиев мистериозно си припомня стихотворение, което е написал някога за царското семейство. А когато се появява и виц за Белене, картината коренно се променя. Изведнъж патриотичното и съвсем конвенционално произведение се превръща в психеделична сага, в която се преплитат вината пред другарите, загинали в Дирекцията на полицията, и лабилната психика на твореца, който лесно се поддава на външно въздействие. Странно за роман, написан в средата на шестдесетте години.

Поредица от ретроспекции проследява как Георгиев пада в бездната на собствените си изкривени представи за света. Някои сцени са толкова достоверни, че са трудни за дочитане: действието е просто, праволинейно и естествено, сякаш предсказуемостта им е търсена и превърната в част от творческия похват на автора. Накрая имаме пред себе си един грохнал и уплашен старец, останал сам в свят, който едва разбира. Единственото, което го крепи, са спомените и точно тук се появява първият намек за идващата сингулярност: той решава, че в развитието си науката рано или късно ще достигне стадий, в който е възможно да се съживят всички хора, живели някога на земята. Георгиев се улавя за тая мисъл — простете за шаблона — като удавник за сламка и трескаво започва да пише спомените си. За майка си, за жена си, за дъщеря си. Спомени за всеки техен жест, за всяка тяхна дума. Той запазва старите магнетофонни ленти с гласовете им, снимки, всичко, до което може да се добере. И едва успява да допише спомените си, преди да умре.

Сингулярността настъпва две хиляди години по-късно, на следващата страница. Георгиев се събужда в завода за изкуствено съживяване. Науката е осъществила мечтата му. Неговите „Фантастични новели“ (да, така се казва и книгата на измисления писател Георги Георгиев!) са се превърнали в програмен документ на прекрасния нов свят.

Новият свят е утопия на победилия комунизъм. Или поне така изглежда, докато не се стигне до сцената, в която бивш литературен критик агитира американски банков служител. Абсурдна сцена. После още една и още една. Абсурдни са дори телата на съживените — метални кутии, подобни на „средноголям радиоапарат“, които направо се съединяват с крайниците. А по радиото, когато обявяват за всеки новосъживен, казват: „пуснат в обръщение“. Новите деца се вземат готови от родилен завод. Четиридесет години след появата на „Фантастични новели“ терминологията им е едновременно носталгична и оригинална.

Особено интересно е описанието на София от 4004 година. Не с различията си — както в алтернативната история на Николай Теллалов, а с непроменеността си — улиците са по-широки, но Орлов мост, булевард „Толбухин“ и Паркът на свободата са си почти същите. Наистина, през 1966 година едва ли е изглеждало, че тези неща някога ще се променят. Единствената голяма промяна е появата на още един паметник на Съветската армия — с червена звезда на върха на Витоша. Едва четири десетилетия по-късно Витоша може да посинее, в произведенията на Георги Малинов.

В известен смисъл новото общество олицетворява победилата поезия — през няколко изречения хората се впускат да цитират древни поети. Но само древни — съвременни поети няма, нещо повече, писането на поезия е забранено. Също както и заниманията с всички останали изящни изкуства.

Георгиев издържа в това стерилизирано общество цели пет века, но само благодарение на това че любимите му хора също са съживени. Срещите с двама велики самоубийци — Джек Лондон и Ернест Хемингуей, са предвестник на финала. Все пак Георгиев избира „по-малката сестра“ на смъртта и заедно с жена си заспива за хиляда години, с надеждата, че до тогава науката ще съумее да създаде изкуствени „естествени“ тела.

* * *

Разбира се, Александър Геров никъде не споменава думата „сингулярност“. Нито „нанотехнология“. Нито „криогеника“ или пък израза „студен сън“. Обаче обществото от книгата му носи очевидните белези на постсингулярно. Общество, което не се справя особено успешно с последиците от сингулярността и механично копира миналото си, без да си дава сметка за това. Трябва в него да дойде един външен човек като Георги Георгиев, за да експонира абсурдността на новия социум.

Уви, за Георгиев няма позитивен изход. Въпреки силното си младо тяло той е един уморен старец, който само задоволява любопитството си. Неговото решение е да проспи следващите хиляда години с надеждата, че науката чудотворно ще „очовечи“ обществото, което е на път да се превърне в гротеска, или дори в карикатура на вчерашния си ден. Александър Геров оставя на читателя надеждата, че замяната на „средноголемите радиоапарати“ с „естествени“ тела някак ще върне на хората способността да творят и ще ги извади от стагнацията, но тя така и остава нереализирана. Вероятно през далечната 1966 година не е имало много основания за подобна надежда.

* * *

Още по корицата си личи, че „Нано“ произхожда от друга епоха. В същото време, портретът на Мария Магдалена от петнадесети век говори за всичко друго, но не и за фантастика и даже математическият символ, използван, за да се напише заглавието, не е достатъчно силен намек. Докато човек не прочете първите няколко страници.

Действието започва във вила, на около четиридесет и пет километра от столицата на неголям европейски район. Срещат се двама приятели — Атанас Атанасов, уморен от живота екс-журналист в научно-популярно списание, и неговият бивш предмет на репортаж, биохимикът (със специализация по микроинженерство) Добромир Сантов. Ученият носи изцеление — и от старостта, и от „безнадегата“. Изцелението дава вечна младост и всемогъщество. Изцелението е нанотехнология.

Отново се сблъскваме с това, което на Запад наричат generation gap, а у нас — пропаст между поколенията. През 1961 година, не много преди да се появят „Фантастичните новели“, Робърт Хайнлайн спечелва наградата Хюго с романа си „Странник в странна страна“. На Хайнлайн му стига една дума от марсианския език. Ако книгата беше написана днес, вероятно накрая щеше да има приложение с основи на марсианската граматика и малък тълковен речник от няколко хиляди думи.

Николай Теллалов, пишейки във време, когато изискванията към реализма на детайлите са безкрайно по-високи, не може да си позволи лукса, достъпен на Александър Геров, и да се изплъзне с няколко условности. Сцената, в която Георги Георгиев разглежда новото си тяло в огледалото, в една съвременна фантастична книга би била само началото. За това не е изненадващ наситеният с информация разговор, с който започва „Нано“, и това е честно предупреждение към читателя, че има пред себе си книга, чийто автор си е поставил много високи изисквания за реализъм и вътрешна самосъгласуваност. Многобройните по-нататъшни научно-популярни отклонения наистина са необходими, за да се разбере логиката на действието. Нищо чудно, че „Нано“ съдържа задължителното приложение с речник.

Книгата се състои от три части, многозначително назовани „Натрупване“, „Ферментация“ и „Критична маса“. След встъпителната сцена в идиличната вилна зона, по типичен за Николай Теллалов маниер читателят е захвърлен брутално в шеметен водовъртеж от събития тридесет и две години по-късно. Светът се е променил и е останал същият. Защото човечеството, или поне една доста голяма част от него, е избрало „плавния преход“ към сингулярността. Звучи познато? Да, и сигурно не е случайно. Плавният преход обещава сигурност и болшинството хора го приемат и поддържат — със законни избори! — защото им гарантира някаква форма на контрол над собствения им живот и запазване на привичните реалии. Например подмладяването е постепенно, като се запазват съществуващите семейни отношения — т.е. родителите винаги остават по-възрастни от децата си.

Но защо тогава медицинската сестра, която събужда героя в този прекрасен нов свят, се отнася така грубо с него? Защо тя ненавижда работата си? Има нещо гнило в Дания и журналистът в Атанас Атанасов веднага се опитва да разбере какво е то. Отговорът лежи на повърхността — нанотехнологията е в състояние с лекота да задоволи материалните потребности на обществото. Тогава какво остава на хората? Какво да правят през безкрайните часове свободно време? Нали само единици имат таланта, търпението и дисциплината, без които не може да се пишат романи, да се рисуват картини или да се създава нещо друго. Какво да правят всички останали? „Излишните“ хора, които доскоро са били необходими, за да изпълняват онези дейности, без които не може да има велики писатели, художници или изобретатели? Нищо чудно, че множеството е готово да приеме самоограничения, които да му наложат изисквания за работа, само и само да се чувства полезно. Всъщност, не е ясно дали безразличните хора, които само търсят нови и по-силни дразнители за усещанията си, са най-страшното в това общество. Защото има огромно законопослушно мнозинство, което съвестно си изпълнява задълженията. Интересен е един от епизодичните герои — бивш милиционер, който и в новата епоха си е останал милиционер на ниво квартален отговорник. Той е сред малкото хора, които все още изпитват вътрешна потребност да вършат нещо полезно, но за кратката ми среща с него ме уплаши именно с послушанието си. Беше критичен, да, но не се опитваше да разбере истинските причини и мащаба на кризата. В този аспект, негов контраст е друг епизодичен герой — единият от назначените адвокати/помощници на Атанас. На него принадлежи реплика, отправена към главния герой и навярно неслучайно вмъкната, която посява първото съмнение дали Атанас е склонил един изкуствен интелект към бунт срещу системата, или изкуственият интелект е било готов отдавна за това и само е търсел правилния човек, с който да го направи. Нещо повече, изкуствен интелект, който приема тегобата да откъсне част от себе си, за да бъде с Атанасов. В киберпънка могат да се намерят малко толкова лирични любовни истории.

Атанасов, подобно на предшественика си Георгиев, решава да напусне прекрасния нов свят, но стига до това решение само след три дни, не след хиляда години. Динамиката на съвременността си казва думата. Героят открива, че освен на стагнираната Земя, част от човечеството се намира в космоса, който се обитава от онези негови представители (наричани феномори), които са приели Сингулярността и са извървели пътя докрай. Всъщност, тук читателят може да се запита дали феноморите, които се появяват в романа, са най-прогресиралите или най-консервативните, защото мощта на нанотехнологията е такава, че тези, които я приемат и използват напълно, биха се променили до нещо трудно разпознаваемо като човек. Действието в романа дава основание да се мисли, че драматичните физиологични промени не водят непременно до промяна на психиката, така че е възможно феноморите от недалечното околоземие все пак да са по-типичните представители на новия вид.

Уви, опитът на Атанасов за бягство е неуспешен, но за сметка на това читателят е награден с бягството на неговата любима, което едновременно е драматично и футуристично.

А в космоса, тридесет и две години след началото на нанотехнологичната ера, цари нова Студена война. Приликите с предишната Студена война са вледеняващи, като се започне от „берлинските стени“ на бъдещето и се стигне до горещи сблъсъци с местно значение, които не променят драстично баланса на силите, но имат жестоки последствия за малцината, взели участие в тях. По време на един такъв разузнавателен рейд Добромир Сантов се появява отново и в ролята си на „Прометея“ на романа прави втори опит да „зарази“ човечеството със свободна нанотехнология. Сравнението със съвременния свободен софтуер не е лишено от смисъл — наномашините по същество могат да правят всичко, ограниченията са наложени чрез интерфейса им, който оставя много от функциите им недостъпни.

Този път Сантов успява, не без помощта на един дезертирал руснак, офицер от специалните разузнавателно-диверсионни космически сили. Всеки човек получава пълен контрол върху наномашините в собственото си тяло и свободата сам да решава какво да прави с тях.

* * *

Нито „Фантастични новели“, нито „Нано“ могат да претендират за статуса на идеални книги. Дори в бъдещето Геров не може да избяга от идеологията, която го е заобиколила през шестдесетте години на двадесети век. Теллалов наистина има сложни параграфи, които трябва да се прочетат по няколко пъти, преди смисълът им да стигне до читателя, а главното събитие — настъпването на сингулярността — става зад кадър. Но това са малки „данъци“, които всеки читател ще плати, за да се наслади на две толкова хубави книги.

* * *

Сравнението между двата романа е пример за неизвестното богатство на българската фантастична традиция. Аз имах щастието да ги прочета съвсем случайно една след друга и смея да твърдя — в правилния хронологичен ред. Това направи по-очевадни разликите и приликите между двете книги и между епохите, в които те са написани. За съжаление, „Фантастични новели“ не е видяла второ издание след 1966 година, което не е за учудване — хрушчовското затопляне е завършило на Октомврийския пленум на КПСС през 1964 година, а както знаем, вълните на влияние се разпространяваха през социалистическите страни бавно, но неотвратимо. Тази книга все още е можело да се появи през 1966 година, но не и пет или десет години по-късно. Да се надяваме, че тя ще намери втори живот в новата поредица „Незабравимо“ на издателство „Аргус“.

Потвърждавайки репутацията си на песимист, ще прогнозирам, че „Нано“ също няма да има особен търговски успех — у нас фантастичното гето е малко и книгата има високи изисквания към читателите. Може би руски, немски, японски или дори китайски превод би имал определен успех, но и това засега са фантастични пожелания.

С огромен ентусиазъм препоръчвам двете книги на любителите на фантастиката. Аз ги изчетох с удоволствие.

* * *

Александър Цветков Геров е роден на 15.05.1919 година в София. Завършва право в СУ „Св. Кл. Охридски“. В началото на 1944 година е арестуван за конспиративна дейност и излиза от затвора на 9.09.1944 година. Впоследствие е редактор в Радио София (1944–1952), в списание „Киноизкуство“ (1953–1955), във вестник „Кооперативно село“ (1963), в редакция „Фокус“ към Българска кинематография и в издателство „Български писател“. За пръв път публикува в един сливенски вестник на 11-годишна възраст. Сътрудничи на вестниците „Заря“, „Литературен глас“ и „Светлоструй“, на списанията „Изкуство и критика“ и „Златорог“. Автор е на стихосбирките „Ние — хората“ (1942), „Два милиарда“ (1947), „Най-хубавото“ (1958), „Приятели“ (1965), „Свободен стих“ (1967), „Любовна лирика“ (1983), „Внезапни стихотворения“ (1986), „Книга за Тамара“ (1991), на сборниците с проза „Усмивка под мустак“ (1960), „Щастие и нещастие“ (1963) и „Фантастични новели“ (1966). Творчеството му е философско и аналитично. Без да се придържа към определена философска система, той разсъждава върху вечните въпроси. Умира в София през 1997 г. след продължително боледуване.

* * *

Николай Теллалов е роден на 28.06.1967 година в София. От 1972 до 1974 и от 1979 до 1984 година е живял в СССР, а през периода 1979–1980 в ГДР. След неуспешно кандидатстване за военен летец служи в БНА от 1985 до 1987 година. От 1987 до 1994 година следва във ВХТИ-София, но не завършва. От 1990 до 1997 година работи в Института по полимери към БАН като лаборант. До 2001 година сменя много професии и занимания, сред които строител, бояджия, въоръжена охрана в банка, пощальон, хлебар, продавач на книги на сергия, дърводелец и други подобни литературни дейности. От края на август 2001 г. е редактор в издателство „Квазар“. Той е единственият фантаст от по-младото поколение, който пише епична фантастика. Публикувал е три романа от тетралогията за „Дракончето“: „Да пробудиш драконче“ (издателство „Светра“, 1998 година), „Царска заръка“ (издателство „Квазар“, 2001 година), „Пълноземие“ (издателство Квазар, 2003 година). Четвъртата книга „Слънце недосегаемо“ все още търси път към читателите; Фондация Човешката библиотека се надява да помогне за издаването й до началото на 2009 година^[30]. През 2007 година бяха отпечатани самостоятелният му роман „Нано“ (издателство „Весела Люцканова“) и сборникът „Ангели пазители“ (издателство „Аргус“). В различни сборници е публикувал множество разкази: „Змейкиня“ и „Среща“ в „Точка на пристигане“ (2002 година), „Лято за зимнина“ — в „Таласъмия 2002“ (2002 година) и др. В сборника „Вирт“ (2002 година) участва с повестта „Короната на мравките“.

За книгите и хората: Маресиев, Северски, и кръговете на времето

Корените на най-добрата военна фантастика лесно могат да се проследят до по-големите сблъсъци от последните десетилетия. Робърт Хайнлайн използва опита си на морски офицер когато пише „Звездната пехота“, Джо Холдеман, който дори е раняван във Виетнам — във „Вечната война“. Олег Дивов не е воювал, но поне е служил и това си проличава в „Най-добрият екипаж в Слънчевата система“ („Лучший экипаж Солнечной“). Не съм сигурен какво използва Джон Скалзи, който в момента има репутацията на водещия автор в този поджанр, но той не е воювал и не е чудно, че неговите „войни“ ми изглеждат по-книжни от тези на предните трима.

Тази статия за авиацията няма нищо общо с фантастиката, освен че е плод на интереса ми към историята и може би донякъде обяснява защо алтернативната история е моят (най-)любим фантастичен поджанр. Публикувах я в блога си на 27.01.2013 година.

* * *

Баща ми имаше в библиотеката си няколко книги от онази военноисторическа поредица с червено-бели хартиени подвързии, наречена „Победа“. Помня, че най-напред се опитах да чета „Горящият сняг“ и „Тишина“ на Бондарев. Трябва да съм бил на десет-дванадесет години и не е изненадващо, че не ги намерих за особено интересни. Но един друг роман от същата поредица изгълтах почти мигновено. Той принадлежеше на Борис Полевой: „Повест за истинския човек“. В него се разказваше за Алексей Мересиев, съветски летец от Втората Световна война, който лети без крака. И не само лети, ами лети добре, защото дори сваля немски самолети.

Когато в училище ни дадоха „Повестта“ за лятно четене, вече я бях минал, а по-интересните части даже няколко пъти.

На челно място сред тях беше битката с „Фоке-Вулфите“, но имаше и други: героят, когато „воюва“ с плевелите (психологически много силна сцена), героят, когато си продава часовника за да купи храна от черноборсаджиите (немислимо откровение за онова време, нали при социализма няма организирана престъпност!), бомбардировката, при която загиват другарите му, а той оцелява по случайност. Почти убягна от вниманието ми един дребен момент — как приятели му дават изрезка от вестник, в която се разказва за царски офицер, който също е летял без крака. Наистина, само без един, а не без два, както Мересиев. По-късно в киното на Кърджали пуснаха филма по книгата, със съвсем младия Павел Кадочников в главната роля. Помня, че копието беше много надраскано, което само засилваше контраста на черно-белите кадри и правеше филма да изглежда почти като графика, нарисувана с въглен.

После ме взеха в казармата и докато служех ние се преместихме в друг град. Заминах да уча в София и книгата изчезна от полезрението ми.

Спомних си за нея по случайност, прочитайки някъде в безграничните простори на Интернет, че името на онзи, другият безног летец е Александър Северски. Станах от стола, направих три крачки до библиотеката си и извадих книгата му „Victory Through Air Power“ („Победа чрез въздушна мощ“). До тогава я притежавах и я бях чел без да знам, че единият му крак е бил отрязан до коляното. Моят екземпляр на „Victory…“ е напечатан във Великобритания и няма година, но съдейки по надписа с писалка на полето, книгата е закупена на 19.07.1943 година в Южна Африка, така че аз притежавам или първото издание или една от първите допечатки. Попаднах на нея случайно, в една антикварна книжарница в Шефилд, където бях на конференция по звездни купове в началото на август, 2008 година. Книжарницата беше затворена, но собственикът вършеше нещо и като му казах, че идвам от Чили, където книги на английски не се намират лесно, ме пусна да се поровя из лавиците. Сигурно не съжаляваше после, защото излязох с две чанти книги, които се наложи да нося в ръчния багаж. Само че хитреците от Бритиш Еъруейс ме накараха да си претегля раницата и ме глобиха десет паунда, което беше само половината на истинския ми свръхбагаж. Служителят се смили като видя българския ми паспорт. Така безгрижно отлетях за Цюрих, без да подозирам с какво съм се снабдил. Там, на летището, се срещнахме с жената и децата и продължихме за Чили. Докато пътувахме, започнах да чета новите придобивки…

* * *

Наистина в „Повест за истинския човек“ не се споменава нито името, нито за кого е воювал безногия летец. Цитирам оригинала: „Порывшись в планшете, он вынул оттуда вырезку из какого-то журнала, совершенно истертую, расползшуюся на сгибах и бережно подклеенную к листу целлофана. В ней говорилось о летчике, который летал без ступни. Но ведь у него одна нога все-таки была здоровой. Потом, он не истребитель, он же летал на допотопном Фармане“.

Според Уикипедията на него, също както на Алексей Маресиев (така се казва прототипа на литературния герой Алексей Мересиев), му отрязват крака до под коляното. Той се връща в действащата армия и според различни оценки сваля между шест и тринадесет вражески самолета на немския фронт. Малко преди 1917 година е назначен за руски военен аташе в Съединените Щати, където остава след революцията.

Северски е забележителна личност. Емиграцията му започва с ресторантьорство, но постепенно той се връща към любимата си авиация и до 60-те години се занимава със строеж на самолети. Неговата фирма Seversky Aircraft, и нейната наследница Republic Aviation Corporation създават много забележителни самолети, сред които P–47 Thunderbolt, най-масовия (!) американски изтребител на Втората Световна Война.

Руснакът емигрант се изявява и като теоретик на военното дело. Книгата му, спомената по-нагоре, е бестселър, който четири седмици оглавява списъка от най-продавани книги на Ню Йорк Таймс и има тираж над пет милиона бройки. В нея Северски защитава ролята на военновъздушните сили в съвременната война. Макар да го отрича, според мен руснакът е идеен последовател на доктрината на италианския генерал Джулио Дуе (Giulio Douhet), който защитава тоталната въздушна война, чийто девиз е „бомбардировачът винаги ще достигне целта си“ (мой свободен превод на оригиналното: the bomber will always get through), както и на американския генерал Били Митчел (William Mitchell, на когото Северски посвещава книгата си). За разлика от тях той набляга на изтребителната авиация, а не на бомбардировачите. За отбелязване е, че техен виден съмишленик е не някой друг, а самият Херман Гьоринг, който претърпява поне два провала, опитвайки се да следва същите идеи на практика. Първият е, когато уговаря фюрера да задържи настъплението на немските танкове към Дюнкерк за да остави на Луфтвафе унищожаването им. Англичаните се изтеглят, макар да изоставят почти цялата си техника. Вторият му опит е знаменитата Битка за Британия — периодът между юли и октомври 1940 година, когато Луфтвафе се опитва еднолично да се справи с Великобритания. Победата в тази битка обаче принадлежи на знаменития Хю Даудинг (Hugh Dowding), но това е друга история^[31].

Най-верните съвременни последователи на Дуе, Митчел и Северски са американските военновъздушни сили, които приложиха стратегията, с повече или по-малко успех, в Югославия и Ирак. Заслужава да се отбележи, че модерните високотехнологични оръжия правят идеите на теоретиците от миналия век много по-действени, поне когато се воюва срещу редовна армия (несиметричните противопоставяния на армия срещу партизани са отделна тема).

Книгата на Северски съдържа забележителни предвиждания за бъдещето на авиацията: динамичен контрол на направлението на полета, при който се променя посоката на тягата, за разлика от традиционния контрол с елерони и кормило (това е написано във времето когато витловата авиация е царица на небето!), използване на бронята като структурен елемент на самолета, масово въоръжаване на самолетите с ракети и други. Някои от тях са осъществени, например ракетите, както признава самият автор, вече са на въоръжение в съветските щурмови самолети от онова време.

Северски умира в Ню Йорк през 1974 година на 80-годишна възраст, а Маресиев — през 2001 година, в навечерието на 85-ия си рожден ден. И двамата се наслаждават на огромна популярност — за тях са снимани филми и са писани книги, те самите са оставили спомени и съчинения (след войната Маресиев става професионален историк). В Съветския Съюз дори е поставена опера за Маресиев, а Уолт Дисни филмира „Victory Through Air Power“. На името на Маресиев през 1974 година кръщават астероид. Смело може да се твърди, че двамата безкраки летци оставят следа след себе си.

* * *

Прочетох „Повест за истинския човек“ към края на 70-те години, а „Victory Through Air Power“ — близо четири десетилетия по-късно. И двете книги ме впечатлиха: едната като дете, другата, като възрастен човек. На пръв погледна, връзката помежду им е невероятно съвпадение, но като се замисля, стигам до обратния извод. Човек изгражда навици и интереси още на десет години. И тези навици, които съм започнал да си създавам през далечната 1977 или 1978, или която и да е точно година, докато съм четял и съм бил впечатлен от човека, направил всичко възможно да полети без крака, са ме накарали четири десетилетия по-късно, в държава на хиляди километри, да посегна към другата книга.

Кой знае дали Марсиев е научил за Северски нещо повече, отколкото е било написано в онази изрезка, кой знае дали Северски е чул някога за Маресиев? Жизнените им пътища са много различни и не става дума само за политическите системи, в които живеят, а вероятно и за характерите им. Маресиев се жени, отглежда две деца, едното от които е инвалид от детска възраст. До последните си години се среща с публика. Северски е човек, който винаги става център на компанията и привлича вниманието на околните. Съпругата му е видна красавица, която — според вестниците от онова време, — тайно се научава да пилотира самолет, за да изненада приятно съпруга си (оригиналната вестникарска статия по този повод може да се прочете в Google Books). Освен всичко друго, Северски е пробивен и успешен предприемач, авиоинженер и авиоконструктор. До последните си дни той е съветник на Американските ВВС. И двамата са воювали за отечествата си, но подозирам, че преди всичко ги обединява любовта към небето. Както и Дъглас Бадер, Ханс Рудел, Генадий Белоусов и Захар Сорокин, а може би и други, които също са летели с протези.

Сигурно същите сантименти са водели и онзи чешки пилот, който след капитулацията на родината му отказва де се предаде, качва се на самолета си и отлита за Полша. Там също воюва срещу нацистите, докато и Полша капитулира. Той отново се качва на самолета си и сега отлита за Великобритания, където се сражава в редовете на полска част, докато не изчезва при поредната мисия, ставайки рекордьор на Кралските военновъздушни сили по брой свалени вражески самолети, според неофициалната статистика. Но и това е друга история.

* * *

От известно време нося със себе си книжката на Северски. Кръгът, или по-скоро обръчът на времето напира да се затвори и тайно подбутва пръстите ми към клавиатурата. Днес се предадох, преборих дрямката, която иначе завладява нощните ми смени на Паранал, и запоих двата края, доколкото можах.

19/20.12.2012, ЕСО, Паранал, Чили

Къде отивало нашето вино или неуговорени срещи с България

Още една статия, която няма връзка с фантастиката. А може би има.

Преди време една журналистка възкликна пред мен „Сякаш Земята иска да се отърси от нас!“ Под нас тя имаше предвид човечеството. А конкретният повод бяха няколко природни бедствия, случили за кратко време — избухна вулкан и блокира авиацията за седмици, имаше голямо земетресение с цунами, при което загинаха хиляди хора, астероид „одраска“ земната атмосфера. Наистина явленията бяха впечатляващи. Аз обаче не мислех, че се беше случило нещо кой знае какво. Вулкани избухват често, земетресения — и то сравнително силни — непрекъснато се случват някъде по света и дори няколкометрови астероиди постоянно преминават близо до Земята. Ако тези събития се бяха случили например преди сто години, по всяка вероятност нямаше дори да научим за тях. За огромното болшинство хора, живеещи преди повече от един век светът е бил ограничен в рамките на тяхното село, може би до най-близкия град и неговия петъчен пазар. Новините са пътували със седмици и месеци. Малцина са напускали родната си страна. Съвременната мобилност и практически мигновените съобщения не са съществували дори в мечтите на ранните писатели фантасти.

След известни колебания реших да включа в книгата това наглед нефантастично съобщение, което публикувах в моя блог от 20.01.2013 година, защото то ни напомня, че днес живеем във вчерашното бъдеще.

* * *

I watched „Cops“ on television while I ate and sipped a glass or two of Bulgarian Cabernet. The wine made me feel sophisticated.

But, once the excitement of lightning the ancients stove with a match had worn off, I discovered the aching hunger-unconquerable by even the largest plate of spaghetti and entire bottles of Communist reds-that is peculiar to eating too often alone.

* * *

Вечерта на един топъл ден, в началото на чилийската есен на 2003 година, аз се озовах на остров Пасха. Учудващо, но той принадлежи на малка страна като Чили. Навярно по времето, когато тя се е сдобила с него, мястото е било напълно разорено с общите усилия на пирати, овцевъди и търговци на роби. Четиридневното посещение там заслужава свой собствен пространен разказ, но сега се сещам за една случайна среща в чашата на вулкана Рано Рараку, където попаднах на момче и момиче, двойка млади германци. Заприказвахме се и от дума на дума се оказа, че имаме общи приятели и после разговорът смени посоката — не помня по какъв повод отбелязах, че те, където и да отидат, винаги попадат на нещо, произведено в страната им — от химикалки до автомобили. А аз твърде рядко срещам дори бегло споменаване на България.

Точно сега е обратното — човек не може да се обърне без да чуе или прочете за България. Заради годишнина и незнайно по какъв повод снимка от атентата срещу Ахмед Доган се мъдри на челно място в страницата на БиБиСи. Върви обяснявай, че става дума за предизборна политическа бурлеска. Преди десет години не можех да си представя, че ще мога да гледам през Интернет българска телевизия, да слушам on-line джаз от радиостанцията на Софийския университет и да чета повече нашенски вестници, отколкото ми се иска. Тогава споменаванията на България се свеждаха до някоя снимка на родни мафиоти в Ню Йорк Таймс или припомняне на атентата срещу Папата.

Именно за това се зарадвах толкова много на цитата, с който започвам настоящото си писание. Попаднах на него в разказ-миниатюра, публикуван в броя на моето любимо списание New Yorker от 3.12.2012 година. Според представянето на автора Тони Ърли (Tony Earley) в началото на списанието, той е професор по английска литература в университета Вандербилт, в Нашвил, и пише къси разкази. А според Уикипедията, Ърли е роден през 1961 година, издал е четири книги и има репутацията на един от най-перспективните млади американски писатели.

Разказът в New Yorker се казва „Nighhawk“ (буквално — „Нощен сокол“, но се употребява и в смисъл на нощен хищник; в контекста на разказа навярно заглавието е иронично) и е умерено запомняща се история за младеж, който цял живот е разчитал на майка си и баба си да му готвят и да го хранят, и изпада в криза, когато се озовава сам в чужд град докато прави аспирантура и трябва да се грижи сам за себе си. Но той не е разглезено мамино синче, неспособно да си приготви един сандвич. Неговата кулинарна криза е алегория за самотата. Историята има щастлив край — той се връща в родното си място, за да се ожени, и деветнадесет години по-късно, докато вечеря със съпругата си и с двете си дъщери, си мисли, че всеки полугладен (чети самотен) аспирант би му завидял. Българското каберне, споменато в цитата по-нагоре, датира именно от самотния му аспирантски период.

Този разказ неочаквано ме върна петнадесет години назад, когато подобни срещи с думата България бяха рядкост; и ми напомни, че даже по време на студената Война, когато за западняците ние сме били едно от плашилата, стърчащи иззад Желязната завеса, от време на време се е споменавало и нещо хубаво за родината ни. Пък и сега, България за чужденците не е свързана само с разобличителните статии за зверствата в българските детски домове, а и с театъра на Теди Москов.

Спомени за бъдещето: Вик към Вселената или плочката на „Пионер 10“
Pioneer 10

Като ученик открих фантастиката и с моя съученик Кирил Добрев, с който после станахме съавтори, започнахме да я популяризираме. Един ден нашата „банда на четиримата“ приятели, в която влизаха още Нейко и Николай, се разхождахме след училище в градския парк. Намерихме една закътана пейка и се заприказвахме за нещо. Трябва да е било скоро след като съм прочел за пръв път книгата на Карел Пацнер (за нея става дума по-надолу, в съобщението, което публикувах в блога си на 3.04.2014 година), защото разговорът „зави“ към съдбата на автоматичните станции от серията „Пионер“. Тогава те все още не бяха се превърнали в първите междузвездни кораби на човечеството, както много по-късно написаха служителите в отдела на НАСА за връзки с обществеността.

Какво ще стане, когато някой ден тези сонди бъдат намерени от напредналото човечество, пътешестващо между звездите? Очевидният отговор, че ще бъдат изложени в някой музей надделя, но на мен той не ми беше интересен. Искаше ми се „Пионерите“ да са добре забравени и хората на бъдещето да се изправят пред почти нерешима загадка за тайнствената космическа мощ, с която човечеството е разполагало в далечното — за тях — минало.

Детската си мечта от онези не толкова далечни години видях реализирана в епизод от „Стар Трек“, в който „Ентърпрайз“ наистина откри земна сонда и капитан Пикард и неговият екипаж трябваше да разберат как тя, без да е способна да се движи по-бързо от скоростта на светлината, се е озовала толкова далече от Земята. Сценаристите се бяха погрижили да предложат по-интересна загадка, отколкото един дванайсет или петнайсет годишен ученик можеше да си представи.

* * *

Точно преди един месец, на 3.03.2014, България чествува Освобождението си, а сондата „Пионер 10“ — четиридесет и втората годишнина от изстрелването си. Строго погледнато, самата сонда не може да чества нищо, а и от 2003 година тя не функционира заради изтощаването на изотопния си генератор. Вместо нея честват създателите й и такива космически кадети като мен.

„Пионер 10“ е забележителен с това, че носи на борда си послание на човечеството към извънземните цивилизации — златна плочка с размери 152 на 229 милиметра, на която е записана, или по-скоро нарисувана, информация за строежа на Слънчевата система, за положението й в нашата Галактика спрямо десетина пулсара, и за вида на разумните същества, които населяват третата планета — хората.

Плочката е дело на Карл Сейгън и аз за пръв път научих за нея от забележителната книга „Търсим космически цивилизации“ („Hledáme kosmické civilizace“) на чешкия писател и журналист Карел Пацнер (Karel Pacner, 1934-). Издателство „Народна младеж“ я публикува през далечната 1980 година на моето детство и аз като другите хлапета не можехме да й се начетем — тя разказваше за полети в космоса и за контакти с чужди цивилизации.

Първата глава на книгата е озаглавена „Полет до Алдебаран“ и в нея се разказва предисторията на плочата. Идеята възникнала в края на 1971 година, когато Сейгън се е намирал в Лабораторията за изучаване на реактивното движение (Jet Propulsion Laboratory или JPL) във връзка с полета на Станцията „Маринер 9“. Той разговарял с двама журналисти — Ерик Бърджис и Ричард Хоугланд, — и станало дума за полета на „Пионер 10“ към Юпитер и към покрайнините на Слънчевата система. „Ето една нова възможност да привлечем вниманието на чуждите цивилизации върху себе си!“ — възкликнали събеседниците му. Сейгън харесал идеята и веднага се обадил на Чарлз Хол, директор на изследователския център на НАСА Еймс, където подготвяли „Пионер 10“ за старта. Хол се консултирал със своите началници в НАСА и те се съгласили, но поставили на Сейгън триседмичен срок да подготви съобщението заради скорошното изстрелване на сондата.

Ентусиазиран, Сейгън се свързал с Франк Дрейк^[32], радиоастроном, един от пионерите на програмата СЕТИ. Двамата тъкмо се завърнали от първата съветско-амерканска конференция по въпросите на СЕТИ (проведена в Бюракан, 5–11.09.1971), където някой предложил да се сигнализира на извънземните цивилизации като в орбита бъде взривен целия запас на човечеството от атомни бомби. Плочката определено изглеждала като по-елегантно решение.

Сейгън и Дрейк се срещнали отново на 136-тата годишна конференция на Американското астрономическо дружество, която се провела между 5 и 8.12.1971 година в Сан Хуан, Пуерто Рико. Обсъдили съдържанието на писмото и след като решили какво искат да съобщят на извънземните, съставили следния приблизителен текст на писмото (цитирам дословно от книгата на Пацнер): „СЪЩЕСТВАТА, КОИТО СА СЪЗДАЛИ ТАЗИ АВТОМАТИЧНА СОНДА, ЖИВЕЯТ В ПЛАНЕТНА СИСТЕМА, ОЗНАЧЕНА ОТ НАЙ-БЛИЗКИТЕ ПУЛСАРИ. ТЯХНАТА СИСТЕМА СЕ СЪСТОИ ОТ ДЕВЕТ ПЛАНЕТИ, ПРИ КОЕТО НА ТРЕТАТА, НАЙ-БЛИЗКА ДО СЛЪНЦЕТО, БЕШЕ КОНСТРУИРАН ТОЗИ ЛЕТАТЕЛЕН АПАРАТ. ОТДЕЛНИТЕ ТЕЛА СА ОТДАЛЕЧЕНИ ПОМЕЖДУ СИ НА РАЗЛИЧНИ РАЗСТОЯНИЯ. РАЗУМНИТЕ СЪЩЕСТВА, КОИТО ОБИТАВАТ ТРЕТАТА ПЛАНЕТА, ЖИВЕЯТ ПО ДВОЙКИ И ТУК Е ИЗОБРАЗЕНА ТЯХНАТА ВЪНШНОСТ.“

За да бъде разбираемо подобно сложно съобщение, писмото трябвало да обяснява още основите на двоичната бройна система като математическа основа на посланието, да дефинира дължина на вълната 21 сантиметра на неутралния водород като единица за мащаб и не на последно място — да съдържа карта на близките до Слънцето пулсари и техните периоди на въртене. Бързам да добавя, че пулсарите бавно променят периодите си и тези еволюция в скоростите им на въртене е ясно дефинирана. Следователно, по изменението на периодите може да се „датира“ кога е било написано писмото.

* * *

В създаването на плочката участвали много хора, но заслужава да се отбележи ролята на Линда, тогавашната съпруга на Сейгън, художничка по професия, която нарисувала мъжа и жената. С голяма вероятност това е произведението на човешкото изкуство, което ще се запази най-дълго време. Трескавата подготовка приключила с монтирането на плаката върху апарата, един месец преди той да бъде изстрелян. А една година по-късно дубликат на посланието полетял със сондата близнак „Пионер 11“.

Когато четях книгата на Пацнер (който на 29.03.2014 навърши 78 години), „Пионер 10“ тъкмо беше пресякъл орбитата на Уран (18–20 астрономически единици от Слънцето). Сега станцията се намира на около 106 астрономически единици от Слънцето и продължава да се отдалечава в посока към звездата Алдебаран, която ще достигне след около два милиона години.

Официалният филм на НАСА за полета на сондата може да се види тук:

www.youtube.com

За съжаление по ред причини програмата „Пионер“ не реализира в пълен размер мечтания Голям тур — посещение на всички външни планети. Въпреки това тя е забележителен успех в изследването на космоса. В резултат на нея за пръв път са изследвани отблизо гигантските външни планети и за пръв път обект, произведен от човешки ръце успява да напусне Слънчевата система.

Съживени книги

Приключения в една малка законопослушна страна. „Петият закон“ от Никола Кесаровски^[33]

Името на тази рубрика е погрешно по определение — книгите, за които ще разкажа, никога не са умирали. Може да са събирали прах на задния ред в нечия библиотека, или да са се свивали в кашони в нечие влажно мазе, но буквите им са си стояли по страниците, точно както преди много години, когато са излезли от печатниците — лъскави, новички и ухаещи на мастило. За буквите няма значение кога са написани, те се събират в думи по един и същ начин; думите, също както някога, сглобяват изречения, а изреченията предлагат на читателите същите идеи, както в момента, в който писателят е започнал да цапа с мастило първия лист.

* * *

Тези думи, с малки поправки, написах преди десет години, през далечната 2007-ма. Много добре си спомням къде — дочетох книгата за втори път (първият датира от средата на 80-те години, наскоро след нейното издаване), отивайки на смяна в самолета за Ла Силя. Водех си записки в бележника и като пристигнах, след първата или втората нощна смяна си взех закуската, която човек на режим като моя яде чак около два часа след обяд, и седнах на една от масите във вътрешния двор на резиденцията. Като казвам резиденция, не си представяйте „Бояна“, а олющено хотелче със столова, строени повече от четиридесет години по-рано. Просто бяхме свикнали да англицизираме съответната испанската дума, а аз по инерция освен това я българизирах.

Краят на септември в Южното полукълбо съответства на късна пролет, но на две хиляди и шестстотин метра надморска височина дори по обяд навън е доста прохладно, но аз исках да не ме смущават, докато пиша и затова избрах двора. Никола Кесаровски беше загинал един месец по-рано и не ми се обясняваше с какво се занимавам.

Знаехме се съвсем бегло — бяхме се запознали на писателска среща през месец Юли същата година в Кърджали. Организираха я самият Кесаровски и Кирил Добрев. Срещата беше камерна — освен нас тримата участваше и Александър Карапанчев.

Писането на ревюто напредваше трудно, но не заради материала, а заради емоциите. Получи се този материал който положи началото на серия от ретро-ревюта. Той беше публикуван в алманаха „Български фантастични ваяния 2007“ (издателство ЕГИ, София, 2008 година, съставител Емануил Икономов, редактори Александър Карапанчев и Емилиян Малезанов). Сега добавих само карето с биографията на Никола Кесаровски, то отсъстваше в първоначалната версия.

* * *

„Един къс разказ за света,

когато беше много по-малък и

много по-интересен, и

много по-добър.“^[34]

Избрах да започна с „Петият закон“, заради един тъжен повод — трагичната кончина на Никола Кесаровски. За съжаление с него се познавахме съвсем бегло и първата ни среща датира само броени месеци преди смъртта му, но един писател никога не умира напълно — и винаги можеш да се заприказваш с него, поне докато ги има буквите по пожълтелите страници.

Сборникът „Петият закон“ излиза през 1983 година в поредицата „Фантастика“ на държавно издателство „Отечество“. Рецензенти са Любен Дилов и Агоп Мелконян, а редактор е Елена Коларова. Специално отбелязване заслужават прекрасните илюстрации на художника Христо Брайков. Книжката е отпечатана в нечувания днес тираж от 40115 екземпляра и има обем 178 страници при цена 0.53 лева. Тя започва с предговор на Агоп Мелконян и съдържа четири разказа: „Алена капка кръв“, „Абсолютната хармония“, „Петият закон на роботиката“ и „Бунтът“. Първите два са самостоятелни, докато третият и четвъртият са свързани с общи герои, а действието им се развива в света на корпорацията „Американски роботи и механични хора“ („US Robots and Mechanical Men“) и нейния забележителен роботопсихолог Сюзън Келвин (Susan Calvin).

В кое произведение на родната ни фантастика кулминацията е постигането на откровението, че изолираната красота убива? Именно това се случва в „Абсолютната хармония“, който е изграден около една криминална загадка с два трупа.

Разказите са различни, но има нещо, което ги свързва — това е литература за рефлексиращи интелигенти. Нерефлексиращите и неинтелигентните няма нужда да кандидатстват, както се казва в онази шега. Причината е и във времето, когато сборникът е писан, и в автора. Достатъчно е и беглото познанство с него, за да се разбере, че Никола Кесаровски е човек, който се замисля над нещата около себе си.

В кой друг разказ героят ще намери време да спре и да помъдрува над ролята на случайността в съдбата си или ще има ерудицията да цитира Саади? Признавам, че аз самият трябваше да надникна в Уикипедията за да разбера, че човекът, който се е учел да пише добра поезия от лошите поети е персиец, живял през тринадесети век.

Началото на двадесет и първи век не е време за рефлексии. В момента се води световна война за нашето внимание. Затова е толкова трудно да се четат книги от екрана — бомбардират ни с анимации, изскачат прозорци, а в пощенската ни кутия се плиска море от спам. Затова е толкова трудно да се гледат стари филми по телевизията — през десетина минути действието спира за реклами. Под напора на информационната атака съвременният човек еволюира към намаляване на концентрацията и раздвояване на вниманието. Не ми се иска да екстраполирам докъде може да ни докара този процес.

В „Петият закон“ няма нищо подобно — преди тридесет години рекламите едва бяха проникнали през желязната завеса и бяха успели да си извоюват само няколко минути телевизионно време след новините. Вместо бомбастични опити да се привлече вниманието ни, книгата по простичък и ненатрапчив начин ни описва няколко истории.

Първият разказ навярно е написан с единствената цел да ни подсети, че разумът може да съществува на неочаквани места. При това не е задължително те да се намират на стотици светлинни години от нас, около други звезди. Заглавието открито подсказва накъде трябва да гледаме. Особено любопитно е обобщението за йерархията на разумите в края на разказа: живо и разумно ли е обществото? То еволюира, показва защитни реакции като всяко живо същество, и дори си има собствено (т.н. обществено) мнение, като всеки разумен индивид.

„Абсолютната хармония“ е типичен „писателски“ разказ, въпреки че в него се говори за мъртви художници и формално Никола Кесаровски ни поднася една криминална история с любовен триъгълник. Но сюжетът бързо се отклонява от изтърканите клишета на жанра — инспекторът се потопява в света на художниците и неговото търсене на истината скоро се превръща в преследване на красотата. Постигането й едва не го убива.

Вероятно темата за творчеството силно е вълнувала Никола Кесаровски, защото тя постоянно се появява в книгата, макар понякога да е само елемент от фона. Например архитектурното течение, което проповядва дъщерята на роботопсихолога от „Бунтът“: щом рано или късно сградите ще се превърнат в руини, защо да не ги построим направо така, че да изглеждат по този начин? „Светът си го заслужава“, — коментира героят. Аз бих добавил, че светът си заслужава не само постмодерната архитектура, ами и другите изкуства и особено научната фантастика.

Последните два разказа са най-ранният пример, който ми е известен, български фантаст да пише в нечий чужд фантастичен свят. И то не кой да е, а светът от разказите за роботите на самия Айзък Азимов — декларация на доста високо авторско самочувствие. Оставям на читателя да реши дали е проява на самочувствие, или на ирония, споменаването на „знаменития нобелист професор Красимир Беляков, основател на прословутата биоакустика“, който си наема яхта (!) за да си почине след научната конференция. На яхтата се появява Сюзън Келвин, скрила се на другия край на света след любовното разочарование от Азимовия разказ „Лъжец“. А Никола Кесаровски се разхожда из София, работи в любимия си вестник „Орбита“ и мислено пътешества по световните курорти.

Във въображението си той живее до Центръл парк, сътрудничи с военните като експерт по роботи и ходи на командировки до Гуам. Прекалено много лично има в „Бунтът“ — описанието на дядото с рунтавите вежди е толкова впечатляващо, че на моменти надминава ефекта от идеята на разказа, която би трябвало да ни държи в напрежение.

Сякаш политическата ни изолация по онова време не е имала ефект върху Никола Кесаровски. Пък и как може да бъде изолиран човек, знаещ кой е Саади? Но при по-внимателно вглеждане се вижда, че тя все пак му се е отразила — например инициалите на двамината военни, които убеждават Дик Гордън да започне работа за военните, са сбъркани (Клод на английски се пише с Це, а не с Ка, така че играта на думи просто не се получава). Описанията на живота в съвременното западно общество също не изглеждат правдиви, светът на „Петия закон“ по-скоро е екстраполация на маккартизма.

В сборника има и други условности, които ме накараха да се учудя — да речем, приспиването на човешкия персонал на военната база при тревога. Аз по-скоро бих очаквал хората да бъдат „приспани“ едва когато станат неефективни. Но е възможна алтернативна трактовка — героят повтаря официалната версия, а истинската причина е, че военните не се доверяват на своя персонал и разчитат повече на „послушните“ роботи, което в края на краищата им изиграва лоша шега.

Искам специално да отбележа психологическите мини етюди, за които стана дума по-нагоре. Никола Кесаровски има склонност и талант за тях. Например, много колоритна е фигурата на бившата трета съпруга от „Бунтът“, с нейната гореща, ала краткотрайна любов към котките. Особено силни моменти са, когато тя накарва дъщеря си да изхвърли поредното коте, което й е омръзнало, и реакцията на дъщерята (същата, на която предстои да стане архитект-разрушител) послушно да изпълни нареждането. Или пък размислите на роботопсихолога в базата, навяващи спомени за монолозите на Пиркс в лунната база и по време на изолацията му в басейна.

При всичките си достойнства, късите разкази в сборника не могат да надминат новелата „Петият закон на роботиката“. И тук Никола Кесаровски е прибягнал до криминален сюжет — още на първите страници става убийство. Жертвата е нашумял писател. Убиецът му е фен. И робот^[35], както се разбира едва при медицинския преглед. Просто роботът е забравил, че е робот. Интригата преминава в друга плоскост — как е възможно това? Следват множество обрати, които всеки съвременен фантаст без трудности би развил в цял екшън-роман. Но не и Кесаровски. С лаконичен език той ни дава само най-важните подробности. Действието прескача между съдбите на няколко герои по начин, по-характерен за роман, отколкото за късо произведение. Трагизмът и безизходицата на ситуацията постепенно обхващат читателя. Специално за мен най-потресаващ беше моментът, когато старият полицейски инспектор осъзна, че е бил манипулиран и излъган в последното си разследване.

* * *

Не ми се иска да повдигам темата, че и ние сме дали нещо на света, обаче тук случаят е точно такъв. След безсмъртните три закона на Азимов, има няколко опита за създаване на нови закони. През 1974 година, в романа „Пътят на Икар“, Любен Дилов постулира, че „Роботът трябва винаги да се представя като робот.“ През 1989 година в антологията „Фондация и приятели“ се появява разказът на Хари Харисън (Harry Harrison), озаглавен „Четвъртият закон на роботиката“ („The Fourth Law of Robotics“), в който той формулира своя версия: „Роботът е длъжен да се възпроизвежда, стига това да не противоречи на първите три закона“. В резултат на което роботите създават технологична култура, паралелна и напълно независима от човешката. Нейната цел е да произвежда роботи, започвайки буквално от нулата. Но още през 1983 година Никола Кесаровски формулира своя пети закон: „Роботът е длъжен да знае, че е робот.“

Тези нови закони са доказателство за оригиналното мислене на двамата наши писатели.

* * *

Романът на Светослав Логинов, „Светлина в прозорчето“ („Свет в окошке“) почива на идеята, че хората след смъртта си попадат в друг свят, където придобиват почти магически възможности. Но само докато някой на този свят си спомня за тях. Колкото повече хора си спомнят за теб „тук“, толкова по-голяма е мощта ти „там“. Сигурно сега „там“ Никола Кесаровски има особено големи магически способности.

Макар и по тъжен повод, прочетох една много хубава книга и с удоволствие я препоръчвам на читателите. Съжалявам само, че не успях да кажа всичко това лично на Никола Кесаровски.

* * *

Никола Кесаровски е роден на 11.11.1944 година. По образование е математик и дълги години — по времето, когато компютрите все още заемаха цели стаи или дори сгради — е работил в областта на изчислителната техника. По-късно се занимава с журналистика — той е заместник-главен редактор на списание „Български профсъюзи“ и завеждащ отдел във вестник „Орбита“.

Фантастика започва да публикува в началото на 80-те години на двайсети век. През 1988 година повестта му „Не смей да скачаш“ печели трета награда в конкурса на списание „ФЕП“. С двете научно-популярни книги „Арабска средновековна наука“ (2002 година) и „Европейска средновековна наука“ (2007 година) си създава репутация на популяризатор и историк на науката.

Последните години от живота си прекарва в град Кърджали, където през 1997 година е един от основателите на клуб „Фантастика“. Той е един от организаторите и домакините на фестивала на фантастиката Булгакон 2002. Трагично загива на 29.08.2007 година.

Карибски пирати в Средиземноморието. По Български. „Галатея“, от Петър Бобев^[36]

Това ревю дължи съществуването си на двама души. Първият е Атанас П. Славов, който насочи вниманието ми към „Галатея“. Вторият е Георги Недялков, който ми услужи с книгата, за да я прочета — за всеки друг това е дребна услуга, но не за Жоро. Той не е просто любител на фантастиката, той е колекционер. Всяка книга в библиотеката му е в идеално състояние, първо издание с прекрасно запазени хартиени обвивки, без нито една прегъната страница или драскотина. А аз взех неговата книга, занесох я в Чили и почти година я държах там преди да му я върна, с което подложих на невиждано изпитание търпението му. Затова тук специално му поднасям извиненията си и му благодаря, че ми даде възможност да се срещна с това чудесно произведение.

През 2015 година на книжния пазар се появи „нова“ книга от Петър Бобев — „Зъбатите демони“ (изд. Дружество на българските фантасти „Тера Фантазия“, редактор Александър Карапанчев, художник Ани Бобева) — неиздаден ръкопис на писателя от 90-те години.

Статията ми беше публикувана в Насковия фензин „Фентернет“, брой 1 от 2008 година. Следва предговора към първоначалната версия на ревюто.

* * *

Първата статия от тази поредица се появи случайно — прочетох един сборник на покойния Никола Кесаровски малко преди смъртта му и това трагично събитие ме подтикна да споделя мислите си за книгата. Постепенно си дадох сметка, че има много фантастични произведения от български автори, издадени преди десет, двадесет или дори повече години, които заслужават вниманието на феновете, заради литературните си качества, заради някакви особено забележителни идеи или дори само като документ на епохата. Започнах да разпитвам феновете от по-старото поколение и си направих списък с книги, но намирането на някои от тях се оказа проблематично и реда на статиите е продиктуван именно от достъпността на произведенията. Много от заглавията в списъка бяха съвсем непознати за мен и много се радвам, че започнах това начинание, защото прочетох прекрасни (но също и някои доста слаби) книги.

* * *

Под заглавието на „Галатея“ не пише фантастика, пише „роман за юноши“. По-надолу на същата страница се намира логото на поредицата и на него има платноход и препускащ конник, което подчертава родството на книгата с произведенията на Ръдиард Киплинг, Майн Рид и Рафаел Сабатини. По-съвременен и може би дори по-широко известен аналог на „Галатея“ е поредицата „Карибски пирати“ с Джони Деп и Кира Найтли. Действието в романа на Петър Бобев се развива в по-близка епоха от тази на „Карибските пирати“, но на друго място. Началото на деветнадесети век, Егейско море, в което един самотна гръцка тридесеттонна гемия с двадесетина пасажери вози брат и сестра: българите Лазар и Денница Димчеви произхождат от малко селце в полите на Беласица и с помощта на руския консул заминават за Одеса, за да учат. И двамата са дълбоко нещастни: годеникът на Денница, Стоян гние в диарбекирските затвори, а изгората на Лазар, Елица, сама е предпочела решетките в харема на турски бей пред „невидимите решетки на поробена гяурка“. Наоколо плуват делфини, а зад хоризонта дебнат корабите на страховитите алжирски пирати.

Срещата с пиратите не закъснява — тя се случва още в началото на първата глава и по-нататък следват триста страници главозамайващи приключения, любов, предателство и безчет морски битки. Но още по-интересна е срещата с Галатея — последната представителка на подводния народ.

Аз съм „сюжетен читател“, с което искам да кажа, че търся в книгите историята и експерименталните произведения обикновено не ме привличат. Навярно за това е виновна училищната програма от преди тридесет години, която ни захранваше с „Одисея“, „Илиада“ и „Под игото“. Обаче въпреки неспирното действие романът на Петър Бобев предлага разкошни герои. Авторът не тръгва по пътя на опростяването и дори злодеите са пълнокръвни личности, със сериозни причини и идеи.

Както може да се очаква от един приключенски роман, до края на първата глава Лазар се оказва в робство на най-страшния пиратския капитан Сюлейман паша. Както читателят научава по-късно, Сюлейман е бивш гръцки моряк, който също като Лазар е попаднал в плен, но е приел исляма и постепенно се е издигнал в йерархията до предводител на алжирските пирати. Впоследствие ще научим, че този безпощаден човек, който си поставя за цел да пречупи волята на непокорния си нов роб от България, всъщност живее с тайната мечта да обсеби властта на алжирския емир, а от там до султанския престол е само една крачка. И тази крачка може да доведе до обединяването на християнството и исляма, след което новата единна религия би могла да изравни поданиците му. Ето такъв скрит революционер е Сюлейман паша.

Неговите спътници и помощници са не по-малко интересни личности. Още в началото на своето първо пленничество, Лазар едва не загива, падайки във водата. Спасява го Ирахим ибн Али, наричан Пехливан заради страстта си към спорта. Той е веселяк, човек неспособен дълго да се замисля, нито пък да се тревожи. Братовчед на емира, той е изпратен в дълго плаване като наказание за безгрижния си живот. Най-много му липсват харема, който е оставил в Алжир, и надборванията. В същото време, той е един от малкото хора в пиратската флота, който може да оцени смелостта на врага си и да й отговори с благороден жест.

Третият, а може би и втори, човек в Сюлеймановата флота, е Нури Ходжа. Макар да е капитан като останалите, той не разбира особено от морски дела, защото е духовно лице и функциите му на борда по-скоро напомнят тези на политически комисар. Ходжата е искрен във вярата си и се отнася с подозрение към Сюлейман паша, за когото смята (както се разбира по-късно, справедливо) че е приел исляма само за да се спаси и че ще се откаже от него веднага, щом това стане по-изгодно.

На този фон Лазар изглежда безличен от правилност, почти като Блейк на фона на Ейвън, Вила, Травис и главнокомандващата Сървалан. Има нещо уставно в готовността му за саможертва, в отдадеността, верността и всичките му други положителни качества. Сякаш докато е писал за него, Петър Бобев е забравил, че истинският положителен герой трябва да има поне една отрицателна черта, някакъв недостатък, който едновременно да го направи осезаем и човечен. За читателя е много е трудно да се асоциира с идеални герои, които са толкова съвършени, че не се нуждаят от съчувствие и подкрепа.

За щастие, Лазар е обкръжен от интересни спътници. Централно място сред тях заема капитанът на клефтите (както се наричат гръцките морски хайдути), безухият поп Кулаксъз Папаз. Ушите му са отрязани преди много години от турците — попът отказал да подложи раменете си под бея на родния му остров, който искал да бъде пренесен през водите на една река. Това му коствало не само ушите, но и живота на най-близките му хора. От тогава Кулаксъз Папаз държи на кораба си едно каче с ракия. Качето вони ужасно, защото в него са ушите на турците, които е убил собственоръчно. Не се разделя с котката си Пинелопи, единствената оцеляла от изгорения му дом. „Ще ида в геената. И аз, и ти, и другите, които не изпълняват божия закон. Но какво е това пред свободата…“ — не се уморява да повтаря попът, докато, облечен с късото си расо, върти сабята срещу пиратите.

Началото на деветнадесети век е жестоко време, Егейско море е жестоко място. Не само към Лазар и Денница. Векът и морето само след няколко глави променят коренно живота и плановете и на Сюлейман паша с неговите помощници. Тримата пиратски главатари се оказват безумно и саморазрушително влюбени в красивата гяурка Денница. Сюлейман, обезумял от обич, й разкрива плановете си за завладяване на цариградския трон и за създаването на нова ислямо-християнска религия. Естетът Ибрахим Пехливан оценя красотата й, а за Нури Ходжа влюбването е мистично преживяване, не много по-различно от религиозното откровение за някой вярващ.

Лазар също навлиза в морално пространство, за чието съществуване въпреки опита и злоключенията си като българин в Турската империя, само е подозирал преди. Окървавеният поп, който обикаля труповете и им реже ушите е само въведение. Следват моменти на избор между живота и смъртта… на другите. Авторът настоява, че това е много по-труден избор, отколкото когато на везната е поставен собственият ти живот. Следва сцена, в която един от новопристигналите доброволци при клефтите, се оказва… да го наречем със съвременната дума „пацифист“ и не желае да убива. Подозрението, което неговите морални задръжки предизвикват едва не става причина той да бъде „прекаран под кила“ (с въжета; особено мъчително наказание като се има предвид, че по онова време никой не чисти като днес рачетата и мидичките, с които е обраснала подводната част на корабите) от собствените си сподвижници. Както казва Арата от „Трудно е да бъдеш бог“: „Не може да има приятели на половина, защото половиният приятел е наполовина враг“.

По съвременните мерки в „Галатея“ има прекалено много насилие (над душата, а не над плътта, като в обикновения хорър) за един юношески роман и се надявам, че тая книга ще види втори живот в ново издание преди вълната на погрешно разбраната политическа коректност да ни залее напълно.

* * *

Защо разказвам за „Галатея“ в рубрика за фантастични произведения? Защото въпреки правдивия исторически антураж, това е фантастичен роман, в който сюжетоопределящият фантастичен елемент е сирената Галатея. Тя е дъщеря на последния цар на подводния народ. За пръв път се срещаме с нея, когато, подтикната от съжаление се опитва да облекчи участта на един роб — Лазар. С развитието на сюжета тя и нейните опитомени делфини все по-активно се намесват в човешките дела.

В една от главите към края на книгата има дълга изповед, в която самотното момиче описва историята на своя народ. Противно на очакванията, сирените произлизат от човешкия род, те са по-древни дори от египтяните и от елините. Но излъгани от собствената си увереност, че са недосегаеми, те били победени и владетелят им Посейдон, придружен от един кораб хора се спасил на самотен остров в Средиземно море. Преследвани и тук, бежанците се решили на масово самоубийство, само за да открият, че някои от тях могат да дишат във водата, обогатена с кислород от подземни гейзери. Така се родил подводният народ. Но историята се пише от победителите, а това били хората и те създали страховити легенди за победените. В същото време подводните жители се опитвали да спасяват удавниците и понякога това им се отдавало, някои от сухоземните хора се оказали добре приспособени за живот под водата и се присъединили към подводния народ. Обаче въпреки усилията им да правят добро, с течение на времето броят им безвъзвратно намалявал, докато Галатея не се оказва последната издънка на някога великия народ.

Бих нарекъл любовната интрига между Лазар и Галатея „стандартна нещастна любов“, обречена на гибел точно както любовта между землянин и метаново момиче в един прекрасен стар разказ „Снежанка“, написан от Кир Буличов. Там влюбените бяха разделени от температурата, тук — от неспособността на Лазар да диша под вода. Но и в двата случая това е само повърхностен претекст, зад който се крият безсилието на хората съответно пред природните и пред историческите закони.

* * *

Петър Бобев не е професионален литератор и започва да пише късно, но макар съдбата да му отрежда само двадесет години за творчество, той се превръща в един от най-популярните и обичани български автори на юношески и приключенски романи на своето време. За българската литература Бобев е явление, сравнимо е Жул Верн, Ръдиард Киплинг и Рафаел Сабатини за западната. „Галатея“ е знаково произведение, в което историческите реалии на миналото са привлечени за фон на една интересна фантастична идея и същевременно не губят собствената си притегателна сила. Романът е „остарял“ добре и малките езикови анахронизми не само че не са пречка за съвременния читател, но дори придават по-голяма дълбочина и осезаемост на епохата. Книгата ме спечели с много свои качества: прекрасни и интересни герои, връзка с българската история и не на последно място, динамичен приключенски сюжет. Мога само да се надявам, че някой издател ще се реши да я издаде отново.

* * *

Библиография на ранните творби на Петър Бобев:

„Деца на слънцето“, приказки, „Български писател“, 1955

„Все по-високо“, приказки, „Български писател“, 1957

„Гущерът от ледовете“, повест, „Народна младеж“, 1958

„Заешка пакост“, разкази, „Народна култура“, 1959

„Гърбавата ела“, приказки, „Български писател“, 1960

„Кактуси“, разкази, „Народна култура“, 1961

„Белия лоцман“, повест, „Народна младеж“, 1961

„Свирепия“, роман, „Български писател“, 1963

„Самотникът от ледената пустиня“, повест, „Народна младеж“, 1963

„Заливът на акулите“, роман, „Народна култура“, 1963

„Жрицата на змията“, роман, „Народна култура“, 1965

„Таео немия“, повест, „Народна младеж“, 1965

* * *

Петър Петров Бобев е роден на 9.08.1914 година в град Горна Оряховица. Баща му е професор по история, а самият той по професия е бил агроном и е работил в Лозаро-винарската опитна станция в Плевен, в конезавод „Клементина“ и в Средното градинарско училище в родния си град. Малко преди началото на Втората световна война постъпва като експерт в Българската земеделско-кооперативна банка, но през 1941 година е мобилизиран. След 1945 година става чиновник в същата банка и се занимава с кредитиране на новосъздаващите се ТКЗС-та. Пенсионира се на същото място през 1974 година и умира на 26.04.1997 година в София.

Той прописва сравнително късно, на 40-годишна възраст, измисляйки приказки за дъщеричката си Ани. Някои от тях са отпечатани в сп. „Дружинка“, редактирано по това време от Ран Босилек. Първата му самостоятелна книга е сборникът „Деца на слънцето“, редактиран от самия Ангел Каралийчев. Творчеството му е насочено към децата и юношите, в него доминират приключенските и екзотичните елементи въпреки че той самият никога не е посещавал която и да е от далечните страни, които е описал.

21.01, 1.02, 2.02.2008

Сантяго, Чили

Приключенията на един младши научен сътрудник в тила на врага. „Хелиополис“ от Хаим Оливер^[37]

След две статии за позабравените книги в българската фантастика, писането на поредното ретро-ревю, противно на желанието ми, започва да се превръща в рутина, а аз не искам това. Защото рутината убива остротата на възприятията и прави още по-трудно вникването в произведение, написано преди двадесет, тридесет или петдесет години. Разлика от едно или две поколения може коренно да промени посланието на книгата, или само да размести ударенията падащи върху подробностите от втори и трети план — читателят никога не знае предварително каква интелектуална и емоционална инвестиция ще изисква „съживяването“ на поредната книга.

Изненадващо, най-лесно ми беше да пиша за сборника с разкази на покойния Никола Кесаровски, навярно защото не го четох с намерението да го коментирам, а просто за да му се наслаждавам. „Галатея“ на Петър Бобев пък ме върна към най-хубавите спомени от детството ми и ми припомни за кавалерстващия капитан Блъд. Сега пред мене е ново предизвикателство — романът „Хелиополис“ от Хаим Оливер.

* * *

Вече не помня кой ми препоръча „Хелиополис“, нито как я намерих и макар да не се възторгнах твърде много от романа, той се оказа интересно четиво и поздрав от времето, когато стандартите в полиграфията са били други.

Почти едно десетилетие след написването на статията мога да добавя, че днес във фантастиката почти няма романи за тайни градове. Картите на Гугъл приближиха дори най-отдалечените точки на света. В някакъв смисъл съвременните аналози на Хелиополис са по-скоро политически и/или религиозни, ако тези две понятия изобщо могат да бъдат разделени. Примерите са страни като Северна Корея, Иран и големи части от Близкия изток, където посещенията са ограничени от властващите системи без да е нужна никаква тайнственост. Фигуративно казано, там има граничар и бариера, и всички знаят за тях. Което показва, че политиката е по-силна от географията.

За петте десетилетия от написването на романа се промениха мащабите на света и тайнствените места в съвременната фантастика се намират на други планети, около други звезди и дори в други галактики и Вселени.

* * *

В ръцете ми е чудесна книга с твърди корици, на хубава хартия, която почти не е пожълтяла за четиридесет години, от библиотека „Приключения и научна фантастика“ на „Народна младеж“. Както ме уверява надписа на заглавието, това е издателство на ЦК на ДКМС, а оформител на поредицата е самият Борис Ангелушев. В книгата има осем илюстрации на гланцирана хартия, — каквито не съм виждал в българските книги от години (!) — от художника Васил Иванов. В тях доминира черният цвят, напълно в съответствие с атмосферата и мястото на действието.

Без да губи време, Хаим Оливер ни хвърля във водовъртежа на действието. Близко бъдеще, социализмът все още не е победил, както проличава от първите страници, където героите се пазарят с капитана на една почти пиратска шхуна за колко пари ще ги закара до остров Бахоа, по-известен като Прокълнатия, разположен в средата на един пуст район на Тихия океан^[38]. Двете социални системи са се консолидирали до две държави — Централната и Републиката. До война все още не се е стигнало и голяма заслуга за това има гореспоменатият остров, който е използван като ядрен полигон. Върху него са хвърлени три атомни бомби, — „една от десет, една от двадесет и една от петдесет мегатона“, — с цел изследване на пораженията, като преди това там е построен модел на град, толкова достоверен, че в детските градини има пластмасови манекени на деца и учителки, а в аптеките — стъкленици с лекарства, точно като във всеки истински град. Бедата е една — въпреки изминалите години от бомбардировката, радиацията не е спаднала и мястото си е спечелило славата на прокълнато. Събитието е имало огромен ефект върху масовото съзнание и е довело до подписването на договори са сдържане на надпреварата във въоръжаването и за ограничаване на ядрените оръжия.

Но защо проклетата радиация не спада?

Тук се появяват героите — професорът от „физико-математическия институт в Университета на град Хонолулу“ Том Саул Бъркли и неговият помощник, българинът Александър Димов, асистент в същия институт. Казано на днешния политически коректен американски език, Бъркли е афроамериканец. В една от последните глави се разбира, че този факт има голямо сюжетообразуващо значение. Алекс пък е просто талантлив млад физик, който във всички други жизнени аспекти все още има жълто около устата. Читателят в един момент започва да се чуди какво е намерила в него приятелката му Моана Кристофер (която не е действащо лице, само няколко пъти е спомената) и дали тя не е плод на въображението му, или пък е халюцинация, предизвикана от силната радиация.

Бъркли и Димов са създали съвършен антирадиационен костюм, който те наричат „антибер“ и експедицията им на острова е последното изпитание на новата технология. Но дори в бъдещето академичните среди страдат от недостатъчно финансиране, и нуждата от икономии ги принуждава да прибягват до транспортните услуги на един китайски капитан със съмнителна репутация и на неговата шхуна „Южна звезда“.

Самата идея за това изпитание ми се стори необоснована — нали същото може да се направи в лаборатория, при много по-добре контролирани условия, и по-нататък си дадох сметка, че в думите на проф. Бъркли, казани в първите няколко часа след стъпването на острова, има прекалено много намеци, сякаш истинската му цел е не да проверява защитните свойства на костюмите, а да изследва острова: „… за осемдесет мегатона островът не е пострадал особено много“, „с осемдесет мегатона аз мога да изтрия тези скали от повърхността на океана“…

Въпреки прословутите осемдесет мегатона островът си стои, и само разтопените крайници на манекените показват, че някога тук са падали атомни бомби.

Атмосферата на тези първи страници много напомня за един друг фантастичен роман — „Резерват за академици“, част от алтернативно-историческата поредица „Реката на Хронос“ („Река Хронос“) от Кир Буличов. В нея един млад съветски физик създава за Сталин атомна бомба още през 30-те години. За да я изпробват, в Съветския съюз строят точно копие на немски град, върху който я пускат. Наистина, тук няма стъкленици с лекарства в аптеките, нито човешки манекени в реален размер, но мазетата са на мястото си и това спасява живота на един от главните герои.

Професорът и неговият асистент скоро откриват, че радиацията подозрително се мени с времето и мястото. Напълно в стила на фантастиката от Златния век, те се сблъскват с гигантски роботи и попадат в таен подземен град (там е сумрачно, както ни показват стилните илюстрации). Бъркли скоро загива, а Алекс е похитен и принуден да работи по специалността си за тайнствения управител на подземното царство, архонтът, който с лекота разбива (или развива, въпрос на гледна точка) научните му теории.

За момент Алекс като че ли губи перспектива. Научните предизвикателства напълно го поглъщат и той забравя защо се намира в подземния град, как загина професорът и че той самият всъщност е затворник тук. Също като някои от британските офицери, които до толкова се увлякоха в строителството на „Моста над река Куаи“, че пренебрегнаха военното противопоставяне, което цареше извън джунглата. За разлика от тях обаче Алекс би могъл да се оправдае с младостта си. Прави му чест, че успява да се ориентира самостоятелно и започва да търси начин да се измъкне от капана, в който е попаднал. Постепенно той израства и от объркано, но жизнено момче се превръща в мъдър мъж.

Второстепенните герои придават атмосфера на мъртвешкия подземен град. Това са Виктор и ЕМ 28–15. Те принадлежат към двете трудови касти — съответно „работническата интелигенция“ и „пролетариата“ или както те се наричат в „Хелиополис“ — сапии и ембрии. Постепенно Алекс осъзнава, че кастите тук са изкуствено създадени, но му отнема доста време, докато открие плана, който стои зад съществуването на „Хелиополис“.

Особено любопитна ми беше експедицията на Виктор в горния свят, при която той трябваше да възстанови контакта на градските управници с външните им помощници. До последния момент се надявах, че книгата ще ме изненада с нещо, но уви, сцените и внушенията се оказаха добре познати и напълно предсказуеми в контекста на идеологическата борба от онова време. При това литературните умения на автора не могат да се отрекат и особено си проличават в изобразяването на контраста между уверения Виктор, който познаваме от града, и незрялото момче, в което той се превръща в горния свят. По същество Алекс и Виктор претърпяват противоположни трансформации.

Някъде между редовете остана една къса сцена, когато на връщане Виктор потапя случаен кораб за да запази тайната на „Хелиополис“. Всъщност, тайната не беше кой знае колко застрашена. Виктор се обърна към убийството като средство за постигане на реванш срещу неразбираемия горен свят. Отнемането на чужд живот променя хората така, както не ги променя нищо друго, както се казваше в прекрасния израелски филм „Скорпионът“ — дори едно „морално“ убийството те превръща в убиец и предрешава съдбата на героя. Тази сцена имаше огромен потенциал, който поне в собствените ми очи остана неоползотворен.

За съжаление последната сцена в книгата също ме разочарова, при това двояко. Описанието на смъртта на Виктор във вакуум е недостоверно, но в интерес на истината през май 1966 година, когато е завършен романът, знанието на човечеството по тези въпроси е минимално и добре засекретено. По-тежък проблем е самият финал, който като че ли носи в себе си духа на сапунен сериал, в който се оказва, че братът е преоблечена братовчедка, изненадващо се появява бащата, мислен за умрял в Бермудския триъгълник, докато той всъщност е търсел Йети в Хималаите… Събирането на героите (макар и само по радио), удачното влизане на революционерите в същия град, в който се намират и магнатът, спонсорирал строителството на „Хелиополис“, и момичето, в което Виктор е влюбен. Това са все съвпадения, които руснаците наричат „пиано в храстите“ като символ на изкуственост — нали в реалния живот по средата на разговора ни не започва да свири пиано, както в киното.

И все пак, каква е тайната на „Хелиополис“? Градът е част от таен план за постигане на световно господство на най-реакционните кръгове от бившата южноафриканска буржоазия и от Централната държава. Учените в „Хелиополис“ създават ново оръжие за масово поразяване, с помощта на което Западът възнамерява да победи Републиката и революционната армия на Клавел Мачадо.

* * *

От трите книги, които се опитах да „съживя“ досега — всъщност никога не са умирали нито са изчезвали, само не са преиздавани през последните няколко десетилетия — „Хелиополис“ е първото ми (частично) разочарование. Бързам да добавя, че това е относително разочарование, спрямо нивото на предишните две книги. Романът има силни герои, интригуващ сюжет и интересно място на действие. Обаче си остава книга, която преди всичко е документ на епохата, а чак след това — художествено постижение, за разлика например от „Фантастичните новели“ на Александър Геров, които са не особено прикрит социален коментар на епохата си.

* * *

Библиография на ранните творби на Хаим Оливер

„Наша земя“ — киносценарий на едноименния филм, 1953 година, съвместно с Анжел Вагенщайн

„Часът на надеждата“ — роман, 1957 година, „Профиздат“

„Законът на морето“ — киносценарий на едноименния филм, 1960 година, съвместно с Анжел Вагенщайн

„Федерация на династронавтите“ — роман, 1963 година, „Народна младеж“

„Великият поход на династронавтите“ — роман, 1964 година, „Народна младеж“

„Комети“ — роман, 1965 година, „Български писател“

„Вълчицата“ — киносценарий на едноименния филм, 1965 година

„Ние спасените“ — хроника, Издателство за литература на чужди езици, 1967 година

* * *

Хаим Оливер е роден на 8.01.1918 година в Кюстендил. Преди началото на Втората световна война учи във Виена едновременно икономика и музика. Веднага след Аншлуса на Австрия взема участие в нелегалната борба срещу фашизма. Завръща се в България, където продължава участието си в Съпротивата. Заловен и изпратен в концлагер, от който успява да избяга и се присъединява към партизански отряд. Задочно е осъден на смърт. След 9.09.1944 година се занимава с журналистика, работи в киното. Негови са сценариите на „Вълчицата“ (1965), „Федерация на династронавтите“ (1979), култовият детски телевизионен сериал „Рицарят на бялата дама“ (1982) и спорният „Ешелоните“ (1986). Починал е на 7.08.1986 година. Лауреат на Димитровска награда за сценария на филма „Наша земя“ (1952).

„Хелиополис“ е първият му фантастичен роман, последван през 1981 година от „Енерган–22“. През 1966 година публикува и фантастичната повест за деца „Великият поход на династронавтите“. Общо е написал повече от дузина романи, от които шест са детско-юношески.

14–18.04.2008–27.04.2008, Бургас — Стара Загора — София, България — Паранал, Чили

Победените победители. „Победителите на Аякс“, от Георги Марков^[39]

Последният ми опит да „съживя“ някоя книга е свързан с Георги Марков. След предишните три обзора настъпи пауза, за която имаше много причини: семейни и служебни задължения, и не последно място — липса на трибуна. Алманасите и списанията, които претърпяха разцвет в първото десетилетие на новия век, оредяха, а някои съвсем изчезнаха, както и издателствата, и тези, които го публикуваха.

„Победителите…“ ми попаднаха случайно чрез Юри Илков — Генерала. Той знаеше за моята страст към старите книги и от време на време ме снабдяваше с нещичко. Така стана и с тази книга. Разпознах името на автора и полюбопитствувах да видя какво е написал Георги Марков във фантастичния жанр.

Ревюто не е публикувано никъде, а карето с биографичните данни добавих при подготовката на този сборник.

* * *

Името на Георги Марков е широко известно и е свързано преди всичко с политиката — с близостта му до властта, с последвалото разцепление и дисидентството, и най-вече с убийството му, което създаде за света нарицателния термин „български чадър“. Обаче сигурно малцина са чували, че Георги Марков е и писател-фантаст. Наистина, през далечната 1959 година в поредицата „Библиотека «Приключения и научна фантастика»“ под номер 51 се появява малко томче с лилаво-синя корица, носещо името „Победителите на Аякс“. Романът няма нищо общо с „Гибелта на Аякс“ от Павел Вежинов, отпечатан за пръв път в същото издателство, но през 1973 година.

Попаднах на книгата случайно — един продавач на сергиите в Стара Загора, като разбра, че не търся обичайните бестселъри на „Бард“, я извади изпод щанда и ми я предложи за пет лева. По-късно разбрах, че цената е направо смешна за отлично запазен екземпляр на това издание, което според самата книга, има тираж от 8000 броя. Първоначалната цена е била 9.70 лева, което след паричната реформа се равнява на 97 стотинки. Бегъл преглед на Интернет ме убеди, че тези числа са типични за фантастиката от онова време.

Цитирам дословно анотацията: „В научнофантастичния роман «Победителите на Аякс» се третират интересни проблеми на съвременната астрофизика и бъдещата астронавтика. Действието се развива след около два века, в обстановката на велики научни открития. Група безстрашни учени от Земята за пръв път в историята на човечеството преминават границите на Слънчевата система и след многобройни приключения пристигат на планетата Аякс. На нея те срещат хора от трета планета, дошли също да изучават Аякс. Макар и от различни народности, изследователите живеят като истински братя, отдали всичко в служба на великите задачи на своето време. В техните образи са превъплътени характерните черти на бъдещите хора: честни, смели и предани докрай на научното си и гражданско призвание.“

Започвам с анотацията не заради нейната точност или пълнота, а защото тя показва кое се е смятало за важно в една научнофантастична книга преди повече от половин век, когато книгата е видяла бял свят. Ако тези няколко изречения създават усещане, че романът е шаблонен и населен с картонени герои, значи анотацията е успешна, защото няколкото дни, през които полагах усилие да се справя в „Победителите…“, ме оставиха с точно такова впечатление. С това далече не искам да омаловажавам таланта на Георги Марков. Това е вторият издаден роман на тридесет годишния — по онова време — писател, след шпионския „Цезиева нощ“, появил се само две години по-рано. И фантастичната литература познава много автори, които значително за подобрили стила си на писане. Един от най-съвременните примери е Алистър Рейнолдс, чийто пръв роман „Пространство на откровенията“ („Revelation Space“) за мен беше мудна и предсказуема история, която с нищо не подсказваше, че същият човек може да създаде динамичния, наситен с релефни герои и написан с много въображение и богат език „Смъртоносен свят“ („Terminal World“; българският превод на заглавието е мой и не претендирам за точност). Двете книги са разделени от десет години, ако не броим времето, което е преминало докато „Пространството…“ е обикаляло от едно издателство в друго.

* * *

Независимо от художествената и идейната си стойност, „Победителите…“ е книга, която заслужава внимание не само като документ на епохата, а и защото съдържа в себе си няколко интересни обобщения. На първо място, екстраполацията към бъдещето е линейна: космическите кораби са като съвременните самолети, само че летят по-надалече и по-бързо; новооткритите растения и животни са подчиняват на същите Дарвинови закони, но просто са по-големи и по-страшни; извънземните са като хората, но хилядата години аванс им дават само по-малки и по-мощни изчислителни машини и оръжия, които действат по-добре или бинокли, които им позволяват да видят по-надалече от земните аналози. Концепцията за изненадващото или, не дай боже, непознаваемото бъдеще, напълно липсва на страниците на романа.

Второ, авторът прави ред опростявания, в които по-внимателният читател може да улови система, подчинена на идеята, че мащабите на Вселената са модифицирани, за да я направят съизмерима с човека. Не съм сигурен дали Георги Марков съзнателно е избрал този подход и го е приложил комплексно върху света, описан в книгата му, или отделно във всеки случай е преосмислял реалностите на космоса, така че да отговарят на изискванията на сюжета. Мигновеното радио (което по-късно ще наричаме ансибъл), свръхбързите пътувания в Слънчевата система, универсалните закони на еволюцията, които водят до сходни растителни и животински видове, и още по-универсалните закони на лингвистиката (само дето универсалният преводач от Стар Трек тук е заменен с талантлив професор от ренесансов тип), които правят езика на извънземните лесноразбираем за нас, са само няколко примера. Няма дори следа от усилие за логично обяснение на тези опростявания. Един съвременен научнофантастичен роман несъмнено би бил много по-детайлен в това отношение. „Победителите…“ принадлежи на същата епоха, в която Хайнлайн например може да мине само с една дума от марсианския език; ако „Странник в странна страна“ беше написана днес, агентът на Хайнлайн би настоял да има едно приложение с речник и друго с основите на марсианската граматика. Нищо чудно, че „Хамлет“ наскоро беше преведен на клингонски.

Ценностната система на героите от романа заслужава специален коментар. Пълната им отдаденост на делото за един съвременен читател граничи с обсебване, с идея фикс. Зает с подготовката за спасителната експедиция, главният герой, на когото предстои тридесетгодишен полет, не намира време да се сбогува с родителите си и най-доброто, което успява да направи, е да им напише кратко и суховато писъмце непосредствено преди старта.

Друг характерен елемент, типичен за онова време, е начинът на прокарването на националната идея: един от главните герои е българин, талантлив пилот, ученик на изчезнал съветски изследовател, когото героите търсят почти през целия роман. Българинът се изявява наравно с представители на ред велики държави, но в същото време е поставен в ролята на догонващ и повтарящ величав успех, постигнат вече от друг. Трудно е да се съди дали принизената му роля е резултат на идеологическа постановка, или на нашия традиционен комплекс за малоценност пред по-големия брат. Подобни герои, които делят мегдан със света, може да се намерят и в нежанровата литература от онзи период, но като че ли криминално-шпионският жанр предлага най-цветисти примери за антагонисти от двете страни на политическата бариера: „Срещу 07“ на Андрей Гуляшки (където талантливият български археолог и контраразузнавач Авакум Захов предотвратява коварните планове на самия Джеймс Бонд), поредицата от романи за Емил Боев на Богомил Райнов и не на последно място няколко епизода в сериалите „Произшествие на сляпата улица“ и „Синята лампа“ (със сценаристи съответно Павел Вежинов и Иван Славков).

Илюстрациите в „Победителите…“ заслужават особено внимание. Те са дело на добре известния художник Александър Денков, който е знакова фигура в българското изобразително изкуство. Денков е създател на първия български анимационен филм, работил е като художник в киното и е илюстрирал много книги от поредицата „Библиотека Приключения и научна фантастика“, както и дори българското издание на „Илиада“. Илюстрациите му към „Победителите…“ са забележителни с това, че произхождат от докосмическата ера и художникът не разполага с много образци за подражание. Въпреки това от картините му лъха естетиката на програмата „Аполо“ и ранните съветски космически кораби — отделни специализирани ключове за различните функции (позволявам си да интерпретирам картините) и скафандри, които повече наподобяват водолазни костюми. На други илюстрации ракетите му са заобиколени от облак инженери и техници, като всеки току-що кацнал самолет, а трети са пейзажи с междузвездните кораби на фона на далечни планети и слънца, които биха могли да са кадри от който и да е съвременен научнофантастичен филм.

На последно място, но не по значение, искам да отбележа непосредствения език на героите: „Пръв стъпи на тази земя Луиджи Гатанини“, „Има си хас, газ със земен глас, със спасителни възможности! Що за продукт на материята сте?“ Днес тези думи едва ли биха впечатлили някого, но преди петдесет години, когато литературната езикова традиция е била много по-строга, ефектът им сигурно е бил впечатляващ. Неслучайно на тях ми обърна внимание Атанас Славов, който е чел тази книга на крехката възраст от дванадесет години — според познавачите, златната възраст за фантастиката.

* * *

За съжаление „Победителите на Аякс“ претърпява само едно издание преди политиката да се намеси и да направи по-нататъшната й поява невъзможна. След емигрирането си Георги Марков е бил подложен на забвение, книгите му изчезват от библиотеките, а името му е заличено от надписите в „На всеки километър“. За разлика от други негови художествени произведения, като например романа „Мъже“ (прекрасна история за такива вечни ценности като израстването, или по-скоро за възмъжаването, за търсенето на собствено място в живота и за цената, която някои са готови да заплатят, само и само да се издигнат с няколко стъпала по-нагоре по социалната стълбица), „Победителите…“ е прекалено остарял морално, за да представлява интерес за издателите, но смятам, че той все пак би намерил мястото си като електронна книга, предимно за ценителите и изследователите на българската фантастика. Героите му са стандартно-картонени функции, които говорят с фалшив патос и не излъчват нито ерг топлина, а историята не се отличава нито с новост, нито със забележителна интрига.

Все пак „Победителите…“ представя най-ранното творчество на един интересен писател и демонстрира духа и атмосферата на ранния бум на научната фантастика у нас — според уикито за българска фантастика на Григор Гачев, романът влиза в първата десетица от фантастични книги, излезли след 9.09.1944 година, и в първата двадесетица български фантастични романи за всички времена. „Победителите…“ е интересен не само заради по-нататъшната съдба на автора си, а и като демонстрация на типичния поглед към бъдещето от преди половин век.

11–13.03.2012, Сантяго, Чили

* * *

Георги Марков е роден на 1.03.1929 година в град София. По образование е технолог в химическата промишленост. Започва да пише в средата на 50-те години. Ранното му творчество следва каноните на официозната литература, но постепенно в произведенията му се прокрадват все повече критични нотки и през 1969 година той заминава на лечение в Италия, за да не се завърне никога повече в родината. Започва да сътрудничи на ББС, „Дойче Веле“, и „Свободна Европа“.

„Победите на Аякс“ е единственото му фантастично произведение, написано в България. Любопитно е, че през 1977 година, вече в емиграция, заедно с Дейвид Филипс (David Phillips) написват сатиричен роман „Достопочтеното шимпанзе“ („The Right Honourable Chimpanzee“), публикувано посмъртно под общия псевдоним Дейвид Сейнт Джордж (Dawid St. George), за това как в момент на криза Великобритания избира за премиер-министър едно… шимпанзе, което говори с класически фрази, произнесени от добре известни британски политици и иронизира политическата система на Острова. Книгата достига до българския читател едва през 2009 година (издателство „Балкани“, превод Надежда Тороманова).

Георги Марков загива след „инцидента“ с небезизвестния български чадър на 11.09.1978 година в Лондон.

Незадочни репортажи.

Еврокон 2017, Дортмунд

Ден първи — 16.06.2017

Сутринта в 8:05, спазвайки разписанието до минутата, зеленият автобус на Фликсбус ме стовари на автогарата в Дортмунд. Ориентирах се по слънцето (и по гугълската карта на телефона ми) и се отправих към близкото кафене, което си бях набелязал още в рейса. Там повторих и потретих доклада — наум, разбира се, — облякох си черната тениска с портрета на Лондо Молари от „Вавилон–5“ и като дойде време, потеглих за мястото на Еврокона — неголям културен център, не много по-различен от общинския културен дом, в който се провеждат сбирките на софийския клуб „Иван Ефремов“.

Дортмунд се оказа красиво градче, централната му част беше превърната почти изцяло в пешеходна зона. Спирките на метрото бяха близо една до друга. Чисто, красиво. Имаше много нови сгради или поне повечето бяха ремонтирани неотдавна.

Същото не можеше да се каже за местния културен дом, който носеше белега на архитектурния функционализъм от 70-те години на миналия век. За сметка на това хората се държаха дружелюбно. Регистрирах се, взех си „етикетчето“ с името — оказа се, че цветът на етикетчетата „издава“ кой какъв е; моето, като на лектор, беше зелено. Даже ме поканиха в стаята на гостите и ми предложиха кафе. Мярнах в далечния ъгъл Андреас Ешбах (Andreas Eschbach), но точно тогава дойдоха човекът, който се занимаваше с техниката, и синхронният преводач за моята лекция и не можах да си поговоря с Ешбах; а исках, главно заради неговия роман „Тъкачите на килими“ („Die Haarteppichknüpfer“, 1995; заглавието на английския превод, издание на Тор от 2005 година, е „The Carpet Makers“), който много ми харесва и за който съм писал ревю. Прехвърлихме доклада ми на техния компютър, уточнихме с преводача няколко заглавия (той ме изненада приятно — направил самостоятелно „разследване“ и открил, че „Приключенията на Ян Бибиян“ са превеждани на немски в ГДР!) и се върнах, но Ешбах вече го нямаше. Честно казано, не очаквах такава подготовка, тези хора всячески се грижеха гостите им да се чувстват добре дошли. Ние се гордеем с пословичното българско гостоприемство, но и германците тук се представиха отлично. После се поинтересувах — оказа се, че главните организатори са само десетина. Преди началото на кона имало към 320 регистрирани участници, но това е долна граница — доста хора направо пристигнаха и платиха регистрация на входа.

В 11:00 започна доклад от Фолкер Шмит (Volker Schmidt) за Александър Герст (Alexander Gerst). Герст е немски геофизик и космонавт, който е летял до Международната космическа станция през 2014 година (предстои му втори полет до МКС през 2018 година). Той е прототип на един от героите в „Марсианецът“ („The Martian“). Герст описа научните експерименти, които Немската космическа агенция (известна още като DLR — Deutschen Zentrums für Luft-und Raumfahrt) провежда там. Шмит разказа и за опитите да се създадат миниатюрни роботи — помощници на космонавтите. Очаква се първото подобно устройство да лети след няколко години. То ще бъде самостоятелно — ще може да се движи с пропелери и електрически двигатели и ще умее да интерпретира вербални команди.

Лекторът доста обширно засегна равновесието между човека и робота в космическите изследвания. След края на доклада го попитах как вижда промяната на това равновесие след десет, двайсет или петдесет години. Той отговори, че автоматите винаги прокарват пътя, а човекът ги следва, и без да съм му задал подобен въпрос, веднага премина на Марс. Каза, че заради радиационната опасност той лично не би изпратил астронавтите си на самоцелна мисия, която ще трае хиляда дни, само и единствено за да може колективното човечество — образно казано — да се бие в гърдите. Вместо хора би предпочел да изпраща роботи, докато стане достъпна технология, позволяваща полет до Марс в рамките на 40–60 дни. Друг слушател му зададе въпрос за приводняването на Международната космическа станция — как ще бъде осъществено за толкова масивен обект. Контекстът беше, че е възможно цялата станция да не изгори в атмосферата и падането на останките да представлява опасност за хората на повърхността. Шмит обясни, че прекратяването на операциите на станцията може да означава много неща, включително приватизирането й и превръщането в частен хотел например. Той също отбеляза, че е възможно само някои модули да бъдат потопени, а остатъкът от станцията да продължи работа.

На обяд започна интервю с Ейтън Пърсър (Autun Purser) — английски художник или илюстратор, както той сам се назова. Ейтън беше дошъл на Еврокона с жена си и трите си деца и аз съжалих, че не доведох моите — щеше да има с кого да си играят. Той не си вади хляба с рисуване — по професия е биолог и работи за немски научен институт, който изследва полярните области. Самият Пърсър се занимава с управлението на огромна подводна камера. Тя тежи един тон и струва половин милион евро. Моите „играчки“ са по-скъпи — цената им е някъде по средата между тези на неговата камера и станцията на астронавта. По време на лекцията си Пърсър показа рисунки на подводен живот от арктическите води — изключително красиви студенолюбиви корали, които са главен фокус на неговите научни изследвания — и каза, че на работа се докосва до форми на живот, които биха могли да са извънземни, толкова са странни.

Преди да се премести в Германия, той е работил нещо сходно, но на ирландски кораб. Там обаче апаратурата постоянно се повреждала и Пърсър имал много повече време за рисуване. Тогава възникнала идеята да създаде серия картини в стила на английските туристически рекламни постери от 1950-те години, но посветени не на забележителности, а на научнофантастични книги. Показа много постери, след интервюто аз си купих три и понеже бях един от първите купувачи, получих като подарък още един. Много красиви, с ярки и наситени цветове. Някои от постерите бяха за мои любими произведения и не можех да се сдържа: Замъкът от „Паван“ („Pavane“, 1968) на британския фантаст Кийт Робъртс (Keith Roberts), книги на Рей Бредбъри (Ray Bradbury) и кой ли не още. Образци могат да се видят в интернет: www.apillustration.co.uk

Пърсър използва таланта си в много посоки: рисува плакати за събития (той е авторът и на плаката за този Еврокон), илюстрира книги и списания, прави плакати за филми. Има проект за персонализирани картини на ужаса — изпращате му снимка и ако я хареса (!), ще ви нарисува като жертва на някое от Лъвкрафтовите чудовища. Наскоро е започнал своята opus magnum — проект да илюстрира всяка страница (!) от романа „Създателят на звезди“ („Star Maker“, 1937) на английския писател Олаф Стейпълдън (Olaf Stapledon). „Създателят“ е история на живота във вселената и „по дефиниция“ е най-мащабната възможна фантастична творба. Пърсър подготвя едновременно три версии: цветна, черно-бяла и тримерна. Заедно с негов приятел са анотирали романа и са направили пълен каталог на фантастичните същества в него. Към края на доклада си той каза, че ентусиазмът е най-важното нещо за него. И че се смята за илюстратор, а не за художник. Което, трябва да призная, ми се вижда като доста трудно уловима разлика.

Между 13:00 и 14:00 беше моят доклад. За съжаление, не направих аудио запис, но подозирам, че това нито би било лесно, нито полезно, защото се редувахме с преводача през 2–3 изречения и лекцията напредваше доста тромаво. Доколкото можех, следях реакциите на публиката и на две места, където пуснах шеги, хората се усмихнаха, макар и плахо — половината, докато говорех аз, другата половина — докато говореше преводачът, очевидно според езика, който разбираха. По приблизителна оценка в залата имаше над петдесет, но по-малко от сто човека. Едновременно с моя доклад вървяха още три събития и при малко над триста (по-точно — 367, както научих по-късно) участници този брой ми се вижда нормален. Зададоха ми един въпрос и имаше един коментар по време на самия доклад — аз им бях казал да ме прекъсват при нужда и един от лекторите през следващите дни си направи реклама, като каза, че ще говори за филм, който споменах.

Въпросът беше от украинеца Генадий Прашкевич. Той живее в Германия и издава списание, от което ми даде един екземпляр. Попита ме за вижданията на гърците за обитаемостта в космоса. След като свърших, както често се случва на конференции, няколко човека дойдоха да си приказваме на спокойствие, включително и тези двамата.

През следващия половин час си дадох почивка, която се оказа не съвсем почивка. Още като дойдох, Генерала ме помоли да направя представянето на номинациите, което щеше да бъде същия ден в 16:00. Алтернативата беше да ги представя Ерик Симон (Erik Simon). Не че нямаше случаи някой да представя друга страна, но изглежда смешно. Нито имах интернет, нито време. За щастие, поне бях свалил презентацията, която Георги Пенчев бе приготвил. Обаче нямаше слайд с поименен списък на наградените, а за трите минути, с които разполагах, нямаше и време да обяснявам много. Затова избрах три номинации, които имах желание да представя и за които можех да кажа нещо хубаво по памет, добавих една шега в началото, свързана с доклада ми: бях го започнал с това, че за обитаемост на една планета трябва да има въздух, вода и топлина, и бях сложил една снимка на нашето Черноморие, за да покажа, че у нас тези неща ги има в изобилие. Копирах тази страница, дублирах я и на втората смених снимката на морето с репродукции на няколко корици от български научнофантастични книги, които имах на компютъра. После пуснах слайдовете на „Шадоуданс“, „Бард“ и Елена Павлова; обаче на тях имаше прекалено много думи. Затова им сложих по един надпис по диагонал с големи червени букви с най-важното — за живия форум на „Шадоуданс“, което е индикатор за създаване на общност, и за другите — с бройката съответно издадени и преведени книги — там обясних, че в страна с толкова малко хора, говорещи езика, е истински подвиг да се издава толкова много фантастика.

Следващите двайсет минути изслушах остатъка от доклада на Рита Грюнбайн (Rita Grünbein), почитателка и колекционерка на артефакти от „Космически патрул Орион“ („Raumpatrouille Orion“) — култов немски ТВ сериал от 1966 година, сниман в Бавария: en.wikipedia.org/wiki/Raumpatrouille

Оказа се, че няколко частни колекционери имат повече материали за него, отколкото Баварското студио, което го е създало. Включително информация (например от какъв материал са ушити костюмите на героите), книги, комикси и дори сувенири, направени от фенове. Тя показа снимки на много от устройствата, които се появяват във филма, например mind-sharpener — аналог на острилка, но за мозъци, каквото и да означава това. Показа и снимки на унгарски комикс от 1960-те години. Създателите на сериала никога не са направили официална английска версия — Щатите и Великобритания не са го купили, а за останалите „малки“ пазари като Южна Африка и пр. страните, които са го закупували, са правели собствен превод. Сериалът многократно е имитиран — лекторката показа кадри от американска ТВ серия, която излиза по-късно и навярно копира „Raumpatrouille“. Правен е опит са създаване на увеселителен парк, но той се е оказал не особено печеливш и от него са се отказали бързо. По-успешен се е оказал барът Орион, направен да изглежда като в сериала.

Тя представи страницата на фенски проект за „Патрула“ (www.orionspace.de) и преди да завърши, показа и откъс от фенски филм продължение.

Между 15:00 и 16:00 слушах как Чарлс Строс (Charles Stross) чете откъси от най-новите си произведения. Първо — от последната си книга за Пералнята (The Laundry — тайна агенция на британското правителство, която се занимава с паранормални опасности за Короната; представете си кръстоска между шпионските романи на Джон льо Каре и ужасиите на Лъвкрафт), а после — от все още неиздадения си нов роман. Той е страхотен актьор, текстът съдържа множество скрити шеги с политика, култура, фантастика. Истинско удоволствие е да се слуша. Оказа се, че в книгата за Пералнята премиер-министър става… да го наречем един от по-старите богове. Попитах го дали нямат таен договор с Нийл Геймън кой ще намеси по-добре старите богове в човешката политика, визирайки „Етюд в алено“, където самата кралица е или е заменена от стар бог. Той ми каза, че не е чел новелата. А от неиздадената си книга Строс прочете монолог на главния злодей. За положителния герой нищо не каза, но подозирам, че злодеят ще „открадне“ шоуто.

Бизнес срещата, на която се представяха номинациите, започна в 16:00 и завърши няколко минути след 17:00. Първо се обсъждаха общи въпроси, после представители на Белфаст представиха кандидатурата за по-следващия Еврокон. За номинациите си струва да отбележа, че около една четвърт от страните нямаха представители, които да кажат каквото и да било. А от представените предварително подготвени презентации имаха също само около една четвърт, останалите бяха триминутни импровизации. Италианецът Роберто Куаглия представи номинация само в една категория. Украинците имаха куп снимки, а не презентация. Най-силни и запомнящи се бяха представянията на Испания и Великобритания — при това те „играеха“ заедно и си помагаха едни на други с чести позовавания на номинанти от „другата“ страна.

Остатъкът до 18:00 използвах, за да пообиколя базара на стари книги. Купих си три, от времето, когато романите бяха по двеста страници и въпреки това — странно как — можеха да носят в себе си повече съдържание от напомпаните съвременни саги с дузина томове, всеки с по над шестстотин страници: „Мутант“ („Mutant“, всъщност сборник с разкази) на Хенри Кътнър (Henry Cutner), „Пропадащите астронавти“ („The Falling Astronauts“) на Бари Малцбърг (Barry Malzberg) и „Фуриите“ („The Furies“) на Кийт Робъртс (Keith Roberts). Заприказвах се с няколко руснаци и един англичанин точно на темата за повишеното съдържание на вода в съвременната фантастика.

В 18:00 започна панелът за бежанците. Участваха Чарлс Строс (Charles Stross), Шарън К. Риймър (Sharon K. Reamer) и Карстен Крушел (Karsten Kruschel). Според тях негативното отношение към бежанците е следствие на страха от различието; те единодушно смятат, че ако в един момент бежанците изчезнат, немската, английската, френската и пр. икономики ще се сринат и дадоха пример с недостига на работна сила в западните страни, като се започне от прости бачкатори и се стигне до медицински сестри и доктори. Според Крушел (който буквално минути по-рано беше получил немска награда за фантастика) миграционната криза от миналата година е била преди всичко криза на администрацията, която не е била способна да се справи с огромния бежански поток, но вече се е научила и сега процесът върви много по-лесно. В момента се събират семейства.

Панелистите говориха много за лекарите и между другото споменаха, че Сирия е имала традиционно силна офталмологична школа. Строс даде пример с Башар Асад, който преди да наследи баща си, е бил именно професионален офталмолог. Това малко ме ядоса и при първа възможност ги попитах как мислят: ако всички сирийски офталмолози освен един — визирах Асад и те ме разбраха — дойдат в Германия, кой ще пише рецепти за очила на сирийците. В отговор Крушел даде дълъг и витиеват отговор, че след приключване на конфликта специалистите трябва да бъдат стимулирани да се връщат. Все пак той призна, че едва ли много ще поискат да го сторят, и накрая заяви, че изтичане на мозъци при война е неизбежно. Аз им казах, че този въпрос ме вълнува пряко, защото в моята страна, България, примерно двайсет процента от местата за общолекуващи лекари — general practitioners, както ги наричат на Запад — са незаети. Те изобщо не се усетиха, че у нас няма война, но си замълчах, защото не исках да антагонизирам ситуацията допълнително. Все пак Крушел каза, че дори и сега има опити да се организира връщането на онези мигранти, които искат, и това, за съжаление, може да става само по полулегални начини, защото немското правителство няма право да им отказва убежище. Честно казано, не ми стана съвсем ясно какъв е легалният проблем. Общо взето, останах с убеждението, че използването на мигрантите е още един начин богатите да станат по-богати, а бедните — по-бедни.

Чарлс Строс заяви, че Обединеното кралство практически е загубило способността си да се намесва във въоръжени конфликти зад граница, защото Тони Блеър практически е разрушил въоръжените му сили. После разказа любопитна история: веднага след влизането на американците и англичаните в Афганистан, за известно време те раздавали на местните хора сателитни телефони с уговорката — ако видите терористи, обадете ни се. Обаче местните хитрували и набеждавали за терористи съседите, с които имали разправия, примерно за земя, защото след обаждането идвало едно крило Б–52 и бомбардирало нещастните съседи. Докато американците не се усетили, разбира се. Това ми напомни за любопитния факт, че по време на Хитлер в Мюнхенското Гестапо работели само няколкостотин щатни служители, включително архивистките и машинописките — нищожна бройка за един осемстотинхиляден (според преброяванията от 1939–1940 година) град. Все пак гестаповците чудесно се справяли с помощта на множество доброволни доносници, често движени от същите мотиви като афганистанците с телефоните от разказа на Строс.

По-нататък стана дума за примери за „базов“ роман за мигранти. Те споменаха няколко, аз се обадих да дам пример с „Детето от мисията“ („Mission Child“) от Морийн Ф. Макхю (Maureen F. McHugh). Риймър веднага се сети за тази книга, а и каза, че повече харесва „Китайската планина Жанг“ („China Mountain Zhang“) от същата авторка.

По време на срещата Строс спомена за роман, който иска да напише или ще пише — не разбрах точно, — в който човечеството е поставено в ролята на извънземните, кацащи в нечия чуждопланетна „Зона 51“. Това всъщност е правено в българската фантастика: в „Психопрограмираният“ от Атанас П. Славов, само дето кацането не е материално; за което разказах на Строс малко по-късно.

След края на сбирката станаха и други според мен важни неща. Запознах се с чешката писателка и биоложка Юлия Новакова (Julie Novakova) и успях да събера нея, още една чехкиня, един румънец Каталин Бадеа-Геракостеа (Catalin Badea-Gheracostea), с когото се запознах чрез създателя на Europa SF (scifiportal.eu; портал за фантастика, на който от време на време сътруднича) Кристиан Тамас (Cristian Tamas), както и Александър Зилжак (Aleksandar Žiljak) — сръбският писател, който е един от четиримата почетни гости на Еврокона. Разказах им за подкаста и ги помолих да ми пратят по някой къс разказ с идеята по-нататък да направим „гостувания“ на други страни от Източна Европа. Даже като се прибрах вечерта в хотела, им писах и им изпратих връзка към плейлиста.

Между 19:00 и 20:00 си приказвахме с Генерала и Ерик Симон. Германецът говори доста добре руски, разбира и чете български. И помни разказите, които е прочел, страшно добре. Зададе ми много специфичен въпрос за ролята на второстепенен персонаж от „София 1943“ — един мой много стар разказ, който е писан преди повече от десет години. Доста се изпотих, докато си я спомня въпросната леля, и изобщо не съм сигурен дали му дадох правилен отговор. Той ни показа новите си книги — сега е пенсионер и има време да пише за удоволствие. Което и прави. Обеща да ми прати някои от по-новите си работи, преведени на английски.

В 20:00 започна тържествен концерт. Аз гледах първия половин час и отстъпих под строй към хотела, с кратко спиране в един гастроном — те тук работят до десет вечерта, за разлика от Мюнхен, където затварят още в осем. В хотела се заех с донаписването на настоящото съчинение — или по-скоро преведох от полуанглийски записките, които си бях водил по време на сесиите.

Утре предстоят още по-интересни доклади; при това моят вече мина и ще мога да се наслаждавам на Еврокона, без да се притеснявам за собствената си лекция и представянето на номинации.

Послепис: От висотата на отминалото време дължа да добавя нещо, което ми направи впечатление още през първия ден на Еврокона, но го осъзнах по-късно — че фенството застарява. Болшинството участници бяха хора на средна възраст. Възможно е това да е резултат от финансов ценз — междуградските пътувания из Германия не са евтини, но тогава къде бяха местните фенове? Дортмунд е град, организирал не един, а два кона, тук има силно сдружение на любителите на фантастиката. Нямаше ли местни млади фенове?

Въпроси, въпроси, които сега не мога да задам на никого. Притеснявам се да ги задавам в писма, може да бъдат изтълкувани неправилно, особено след като получих вест, че след седемнайсет години работа комитетът, който е организирал ежегодните дортмундски конове, както и последния Еврокон, се закрива…

Ден втори — 17.06.2017

Успах се, което не е за учудване след нощното довършване (първата версия пишех на лаптопа по време на събитията) на записките за първия ден до един часа сутринта и след предната нощ, прекарана в рейса. Освен това забравих да „навия“ будилника на телефона си, така че закъснях за първия доклад, който по програма започваше в 10:00 и продължаваше до 11:00. Темата му беше екзопланети, изнасяше го Улф Филдебранд (Ulf Fildebrandt) — програмист и писател. Тази сесия се проведе в една малка стая в подземието; като отидох, имаше десет човека, аз бях единадесетият. Не бях обърнал внимание, че докладът ще е на немски, но темата ми бе достатъчно позната и се разбираше.

Улф говори най-общо за екзопланетите, описа добре съвременното състояние на проблема. Дори пусна филмчета за атмосферната циркулация на планетите, които са обърнати винаги с една страна към звездата — както например би трябвало да са онези в обитаемата зона на студените звезди от спектрален клас М, защото те са близо до собственото си „Слънце“ и с времето приливните сили уеднаквяват денонощния и годишния им период. Даде и примери за различните видове планети от НФ литературата. Една от книгите, които спомена и ми се стори интересна, беше „Grauwacht“ („Полумрачна стража“, 2015) от немския писател Robert Corvus (Робърт Корвус). Спомена и своя собствен роман „Dunkelwarts“ („Очакване на мрака“). Разказа дори за звездата на Таби: загадъчен обект, открит с помощта на космическия телескоп „Кеплер“. Звездата не показва никакви особености освен една — от време на време блясъкът й намалява. Подобни явления се наричат dips, което в случая е най-точно да се преведе от английски като „падина“. Падините не следват никаква периодичност, имат различна форма и дълбочина. За тях все още няма общоприето обяснение.

Тук не издържах и се обадих. Разказах, че през последния месец звездата пак е показала падини. Заедно с няколко колеги се опитахме да я наблюдаваме на два телескопа — един в Словакия и един в България. Но нямахме никакъв късмет с времето и натрупахме само около 5,5 часа наблюдения.^[40]

Към края Улф показа интересна графика: линия на времето с описание на планети в НФ от едната страна и с истински астрономически открития на планети от другата. Разказа подробно за планираните бъдещи изследвания; спомена два проекта за космически телескопи, които имат потенциал да ни помогнат да получим много нови знания за екзопланетите. В заключение говори за романа „Transport“ („Транспорт“) от Phillip P. Peterson (Филип П. Петерсон) като духовно продължение на „Гейтуей“ от Фредерик Пол. Последните пет минути му задаваха въпроси и се получи добре. Лекторът беше емоционален и създаде контакт с публиката.

Между 11:00 и 12:00 имаше интервю, или по-скоро беседа, с Андреас Ешбах, немски писател, автор на „Die Haarteppichknüpfer“. Чел съм я на английски, като „The Carpet Makers“, много ми хареса и впоследствие намерих от него и „Das Jesus Video“ („Видеоклипът ̀Исус̀“), но бях разочарован от него. Ерик Симон ми каза, че „Тъкачите на килими“ е първата и най-добрата книга на Ешбах, но предположи, че той едва ли ще създаде друга толкова добра, защото я е писал бавно и е работил много над нея, а сега си изкарва прехраната с литература (единственият, който успява да го прави в немската фантастика) и е принуден да пише бързо и много.

Първо го попитаха дали не е започнал „Тъкачите…“ като фентъзи и после я е продължил като научна фантастика. Той отговори, че винаги е бил в конфликт с литературните категории и че книгите му могат да се намерят на различни рафтове в различните книжарници. Започвал да пише с някаква идея, а ако тя не пасва на категориите, толкова по-зле за категориите.

Вторият му роман е трилър, в който действието се развива на космическа станция и има интрига, свързана със слънчевата енергетика (не съм го чел). Той каза, че винаги се интересува главно от бъдещето — нали това е мястото, в което ще прекараме остатъка от живота си. Каза и че с възрастта губи оптимизъм. За разлика от вчерашното интервю с илюстратора Пърсър, Ешбах не беше толкова ентусиазиран и се държеше сдържано, както „подобава“ на истински немец. Обаче в отговорите си вмъкваше френски цитати, показвайки ерудиция. Той повтори, че не се интересува от категории, и остави на другите да класифицират книгите му; за него било важно книгата да „работи“. Това беше в отговор на въпрос за романа му „Eine Billion Dollar“ („Един милиард долара“), който също не съм чел. Цитира някого: the biggest source of problems is solutions^[41]. Явно не е оптимистично настроен към новите технологии — натърти, че решението на всеки проблем създава два нови. Той не вярва и в общите решения; каза, че в най-добрия случай решаваме 80% от проблема, а остатъкът се превръща в нов пълноценен проблем. Един от героите му заявява, че се съмнява дали светът заслужава да бъде спасяван, че проблемът с оцеляването е проблем на богатите държави, за бедните катастрофата е по-скоро възможност. Във връзка с негова друга книга го попитаха дали трябва да се адаптираме към новите технологии. Той — изглежда, това му е навик — помисли, преди да отговори, и каза, че промяната и адаптацията са нещо като запазена марка на човечеството.

По време на беседата имаше преводач от/на английски, който трескаво си водеше записки и четеше отговорите след всеки две-три изречения. Този път стилът беше малко по-различен от „предаването на топката“, което правихме с преводача на моята лекция след всяко изречение. После говорих с друг член на преводаческия екип и специално се постарах да ги наблюдавам как работят. Оказа се, че не са професионалисти, просто фенове, но се справяха чудесно.

Ешбах каза, че прогресът ни дава много възможности, но остава въпросът дали имаме нужда от тях. Даде пример с визитните картички, на които преди 25 години е имало само един телефонен номер, а сега има няколко телефона, ICQ (пролича си, че е от по-старата генерация), електронна поща и какво ли не, само че да се намери човекът, е едва ли не е по-трудно, отколкото преди четвърт век.

Питаха го за „тайната“ на писането. Той отговори, че е като във футбола — вкарай един гол повече от противника. При писането „номерът“ е след прочитането на първото изречение читателят да иска да прочете второто и т.н. На него самия лесно му става досадно, а ако на него му е досадно да пише, на читателя ще му е досадно да чете. Някой бил казал, че има три правила за добро писане, но за съжаление, те са неизвестни^[42].

Водещият го попита: има много книги с правила, включително за изграждане на герои, за развитие на сюжет и т.н. — с други думи, за занаятчийската част на писането; какво е неговото виждане по въпроса? Той отговори, че самият често се чудел какво прави една книга хубава и откъде идва усещането за напрежение. Според него не е просто спазване на някакви правила. Той изследвал някой от любимите си книги, пишел много бележки по полетата. Не открил правила. Според него трябва да се действа като тръбопроводчиците — ако видиш, че отнякъде тече вода, разбери откъде и запуши дупката.

Стана дума и за мотивацията за писане. Според Ешбах тя идва от четенето. Като при професионалните футболисти — те искат да са такива, защото са гледали мачове по телевизията. Ако човек си задава въпроса защо да пише, значи не иска да бъде писател, а да бъде велик. На такива хора той казвал, че писателите не ги разпознават на улицата, по-добре да отиват да работят в телевизията, но той не познава правилата на тази игра.

Повечето от любимите му писатели са вече мъртви. На полиците му имало автори, които са много влиятелни, и други, които заемат много място. От вторите са Стивън Кинг, Волфганг Йешке, Джон Гришам. В момента препрочитал Жул Верн, който бил чел като дете, и сега открил, че той все още звучи добре. Харесвал му немският фантаст Хайнц Доминик. Имал много книги на Робърт Хайнлайн, Артър Кларк, Алистър Маклейн — те били негови герои. Маклейн бил Дан Браун на 1960-те. Спомена и Косалек и Зимел — двама немски автори на пълп романи, които харесва. От тях се учел как да въвежда героите. Започнал е да преминава на електронни книги заради проблема с мястото, което хартиените заемат.

Питаха го за какво е следващата му книга. Той каза, че това не трябва да бъде споменавано, както името на един герой от романите за Хари Потър.

Аз го попитах дали е написал нещо друго в света на тъкачите и дали мисли да се върне към него. Той отговори, че има такъв роман, казва се „Quest“ („Мисия“), но не е преведен на английски. Има повече идеи, но те не са узрели, за да бъдат написани романи по тях.

Някой друг от публиката го попита какво би направил, ако е крал на Германия. Не мога да измисля нищо, отвърна той, но ако има референдум за превръщане на Германия в кралство, ще помоля да гласуваме с „не“, защото вече съм си намерил любимата професия.

Между 12:00 и 13:00 бях на лекция за научната фантастика и фентъзито в Португалия, изнесена от Alvaro de Suisa Holstein (Алваро де Суиза Холщайн). Лекторът чете дума по дума английския текст с нисък глас, трудно му се разбираше, а освен това имаше преводач на немски и всичко беше доста накъсано.

Оказа се, че както навсякъде, и в Португалия фентъзито е много популярно. Първите прародители на жанра са от средата на 16-и век. По-късно има романи с фентъзи елементи; имена на някои автори са: Joaquim Teófilo Fernandes Braga (Жоаким Теофило Фернандес Брага), Bartolomeu Lourenço de Gusmão (Бароломю Лоренцо де Густамао). Този род литература е отричан от католическата църква и властите като заплаха за социалната стабилност. Първата португалска НФ е „Светът през 3000-ата година“, публикувана през 1859-а. По него време излизат поема за жителите на Луната и романът „Жителите на планетата Сатурн“. Там се описва контакт с обитателите на Сатурн и Нептун. Това са истински фантастики, в смисъл че съдържат научни обяснения. Последното десетилетие на 19-и век донася доста фантастични книги, включително и за марсианска цивилизация.

Португалия има редица книги, описващи португалски световни и дори галактически империи, а също и силна алтернативна история — през 1923-та авторът Campos Monteiro (Кампос Монтейро) описва социалистическа революция в страната.

Списание „Омни“ е имало португалско издание, но то просъществувало само единадесет броя.

Според лектора много от извънжанровите им писатели пишат фентъзи или фантастика, но не си го признават, например Жозе Сарамаго.

Попитах го дали има професионални автори, които се издържат с НФ, с идеята да сравня положението в една държава, съпоставима по население с България (но имаща „езикова империя“ в лицето на страни като Бразилия и Мозамбик). Оказа се, че нямат, въпреки потенциално големия пазар.

За съжаление, тук ми направиха забележка, че печатам много шумно, и трябваше да спра записките си, но един от домакините германци ми обеща запис на лекцията.

От 13:00 до 14:00 слушах представяне на проект за двуезична фантастика от италианеца Francesco Verso (Франческо Версо). Името на проекта е Future Fiction — електронна публикация от разкази; организаторите смятат, че бъдещето идва навсякъде, и искат да го опишат от различни гледни точки. Имаше двадесетина слушатели.

Той започна с инфографика на историята и произхода на НФ:

Използва картинката, за да демонстрира, че фантастиката е литература на различното и на трансформацията. После показа друга графика на „спектъра“ на НФ от позитивна до песимистична, след това — карта на страните, от които са публикували разкази. Проектът му се опитва да покрие различни медии: като се започне от традиционните книги и комикси и се стигне до не толкова традиционните, включително обекти, отпечатани с 3D принтери. Повечето от историите са италиански, но има и от Латвия, Зимбабве, Русия, Нигерия, Мексико, Гърция. Той доста емоционално попита публиката какво би било да живеем в свят с един ресторант — Макдоналдс, с един източник на кино — Холивуд, и с една телевизия — МТВ. После се плесна по челото: ама ние живеем в такъв свят! Версо иска да погледне зад големите рекламни плакати пред нас. Не иска начинаещи автори, а добрите писатели, тези, които са печелили всички награди в собствените си страни, но не са достъпни на английски. Има и специален проект за китайска фантастика в Италия — книгата е напечатана на два езика. Финансирана е от китайското правителство.

Версо разказа, че хора са го питали защо да четат примерно френска или испанска фантастика, какво й е различното. Според него разлика няма. Структурата на разказите може да е различна, но в края на краищата се свежда до това, че хората се събират и си разказват нещо. Колкото и да са различни ресторантите, пошегува се той, се яде по един и същи начин, както и се чете по един и същ начин. Различно е само качеството и то не зависи от страната, от която произхожда книгата, нито от вида на ресторанта.

Попитах го за кориците. Оказа се, че илюстрациите и кориците са техни — те са ограничени финансово и той използва, че преподава в школа в Рим за рисуване на комикси, и прави конкурси сред учениците си. Стреми се да избира колкото се може по-забележими корици. Преводите също не са професионални и затова той предпочита да издава разкази, не по-дълги от 20–30 страници.

В момента работят по китайския си проект, ще имат гости от Китай. Това за Версо е само един мост, но той се опитва да прокара и други. Евроконите са място, на което търси таланти, събирайки разкази. Той се опитва да създаде паневропейска мрежа от преводачи и автори. По собствените му думи това е bottom-up small-press проект.

Тъй като говореше за финансирането, аз взех думата и разказах за нашия неуспешен опит с кандидатстването за пари.

След доклада го хванах и си поговорихме, взех му електронната поща. Той издава главно чрез Амазон, за него това е печатница, издателство, разпространителска мрежа, агенция и всичко. Покрай този разговор закъснях за следващото събитие, но мисля, че си струваше.

Между 14:00 и 15:00 слушах панел за фензините. Панелът се ръководеше от швед, Wolf von Witting (Волф фон Витинг)^[43]. Останалите бяха поляк, испанец и французин. Шведът говори за историята на фендъма. Той самият навлязъл в движението сравнително късно, в началото на седемдесетте. По него време в Германия са били публикувани стотици фензини. Спомена, че в Германия има организация Fantastic Library, която събира стари фензини; има и проект за сканирането им, но за съжаление, сканирането означава разрязване. През 1960-те фензините са били мемографски, написани на ръка. В старите фензини имало забележителни рисунки. Показа собствения си фензин „CounterClock“: на английски, достъпен свободно в Интернет.

Разговорът се насочи някак незабележимо към Пери Родан. Един от присъстващите, руснак, каза, че е чел две книги за него на руски, шведът изненадващо мина на руски, стана голям майтап. Заговориха за продажбите, шведът каза, че само Библията се продава по-добре от Пери Родан. На което италианецът от предния панел отвърна, че това е фентъзи и не се брои. Пак настана голям смях. Издаването на комикса за Пери Родан било прекъснато в Щатите, защото представлявал заплаха за американската издателска индустрия. Като бил на 18 г., шведът бил помолен да напише статия за Пери Родан. Било голяма грешка от негова страна — станал фен за цял живот.

Един немец от панелистите показа фензин „Exodus“ от 1970–80-те. Прекъсват издаването му през 1980-а и го продължават през 2003-та, с по един брой на година.

В „CounterClock“ номер 27 има фалшив репортаж от несъществуващ кон, който шведът се накани да чете, но преди това даде думата на поляка, който разказа как правят техните фензини: четат ги за корекции двама души, печатането е евтино, продажната цена е 1,20–1,50 евро. Те се опитват да направят фензина си качествен, но не са професионалисти и искат да останат евтини.

После разказаха за „The Enchanted Duplicator“^[44], непрофесионален роман, в който героят предприема пътешествие из света на фендъма. То започва с изкачване по планината на Инерцията, минава през полето на Обикновеното, за да достигне до Златата кула, в която се намира омагьосаният Дупликатор от заглавието. Обаждаха се много хора, дискусията стана разхвърляна.

Най-накрая шведът се върна към фалшивия репортаж за кона, уж проведен през 1950-те в Антверпен, Белгия. Написан е във висок английски стил и звучи много сериозно, но почти всяка дума е бъзик. Обаче вътре има и сериозни размисли: фендъмът е среда за създаване на приятелство и гланцираните издания по-скоро отделят авторите на фензините от техните читатели; читателската база на подобни публикации е ограничена (шведът коментира, че това е било през 1950-те, сега е различно; това беше шега, разбира се). Малките тиражи отговарят на факта, че има само около 200 активни фенове, и това позволява фензинът да се превърне в лично писмо. Един слушател от публиката подкрепи извода в статията и каза, че тя обяснява защо съвременният фендъм в Европа не се втурва да премине към Интернет, за разлика от американския. Фензините са преди всичко средства за персонална комуникация и не е нужно да са идеални. „Exodus“ е semi-prozine, някъде по средата между любителските фензини и професионалните списания.

Най-мълчаливият панелист беше Eckhard D. Marwitz (Екарт Д. Марвиц), а германецът — неговото име е René Moreau (Рене Моро) — се обаждаше от време на време и говореше почти само на немски.

В същата стая между 15:00 и 16:00 се състоя панел за неанглосаксонска НФ литература. Имаше четирима панелисти, един от които бе португалецът, който говори по-рано за тяхната НФ, и един французин, Pierre Gevart (Пиер Жевар); французинът рекламираше Еврокона в Амиен през 2019-а (той е един от организаторите му).

Пиер е писател и главен редактор на „Galaxies-SF“^[45], което е едно от двете най-важни жанрови списания във Франция. Той каза, че се чувства необичайно, защото сега е в ролята на чужденец. Каза, че намираме фантастика навсякъде, включително в Индия, Русия, арабските страни, Китай, Япония и Африка. Според него французите са най-големите песимисти на света и дистопията им е любима. Разказа за оплакванията на един китайски автор, който споделил, че сега никой не чете НФ, защото в родината му преди продавали по един милион бройки, а сега тиражите спаднали до 400 хиляди.

Следващият панелист бе от Белгия. Започнал да пише през 1970-те, превеждал сам разказите си на френски. Досега има стотина, публикувани на 44 езика. Има разкази в списанието за фантастика с най-голям тираж в момента — китайското „SF World“.

Трети бе португалецът от по-предната лекция. В Португалия пазарът е доминиран от английски автори. Португалците публикуват предимно разкази и тези от тях, които искат да излязат навън, трябва да пишат на английски.

Последният панелист бе испанец. Пише фантастика и други жанрове, но дори тогава включва фантастични елементи. Той смята, че разделянето на англоезична и неанглоезична НФ е изкуствено. Някой от публиката се обади, че делението във всяка страна по-скоро е на чужда и местна фантастика. Испанецът отвърна, че според него делението е по линия на страните, в които технологиите се създават, и страните, в които технологиите се „донасят“. Някой от публиката не се съгласи и започна хаос.

Генадий Прашкевич се обади и каза, че преводите на неанглийски автори в Украйна са лоши, а най-добрите автори не се публикуват (мое предположение е, че това става заради по-скъпите им права).

Французинът обясни как избира какво да публикува: той самият чете или иска от преводачите да му препоръчат добри разкази.

Аз се изказах и отбелязах следното: първо, има обективна бариера пред преводите спрямо „родната“ англоезична литература и това е допълнителната цена на превода. Второ, американо-английската фантастика е самодостатъчен пазар; ние често третираме тази фантастика като монолитна, но не сме прави. Тя предлага голямо разнообразие и може да задоволи практически всичко, което читателите търсят. Трето, има проблем с нивото на писателите от малките страни: поради тесните пазари те не могат да се издържат с литература и трябва да имат друга професия, което банално им оставя малко време за писане. Печално е, но хора с талант се насочват към други професии, защото в жанровото (и не само) писане няма бъдеще. Припомних и онази идея, че човек трябва да напише милион думи, за да стане добър писател, но това е по-трудно, ако трябва да работи и нещо друго.

Един французин от публиката посочи, че английският е универсален език: във Франция има два вида фенове — тези, които знаят английски, и тези, които искат да го научат; обаче практически няма френски фенове, които искат да научат испански или руски. Последният превод на Лем на френски е от 1989-а и оттогава не е издадено нищо ново (Лем, разбира се, е починал и не пише нови неща, но се подразбираше, че не всички негови книги са издадени на френски).

Накрая аз отбелязах, че в залата няма почти нито един англосаксонец — кажи-речи всички бяхме „чужденци“, което говори за липсата на интерес към „чуждата“ фантастика.

Преди да се разпръснем, един съсед ми показа „Around the World in More than 80 SF-Stories“ („Около света за над 80 фантастични разказа“), където имам разказ, и най-после си видях името в немска книга. За съжаление, още първия ден целият тираж се беше изчерпал и до момента нямам собствен екземпляр.

Между панелите Генерала на няколко пъти ме замъква навън, за да пуши и да си бъбрим. Срамота е, че трябва да се срещнем чак тук в Германия, за да можем да си поприказваме на спокойствие, но по-добре, че стана така. Докато тичах навън-навътре, успях да купя за децата една дребна книжка с фентъзи роман, писан от немска тийнейджърка.

От 16:00 до 17:00 слушах доклад за романа „Auf zwei Planeten“ („На две планети“) от Курд Ласвиц. Първото му издание е двутомник; Ласвиц има и множество сборници с разкази и няколко романа. През 2008-а са издадени пълните му събрани съчинения; преброих на снимката 22 тома (но може и да греша). Последните два са библиография и биография.

През 1897-а излизат няколко важни книги: „Война на световете“ на Уелс и „Леденият свят“ (после проверих — английското заглавие е „Антарктическа мистерия“) на Жул Верн. Романът на Ласвиц е най-философският от трите. Книгите поставят началото на много теми в НФ: като се почне от космически полети и станции и се стигне до използване на слънчевата енергия чрез електроцентрали в пустините.

Романът на Ласвиц започва с това как немска експедиция приближава полюса. Тя включва астроном и известен полярен изследовател. Те са изненадани да открият там море и умерен климат и попадат на странна инсталация. Балонът, с който пътуват (като А. Нобиле няколко десетилетия по-късно), е приземен от някаква необяснима сила. Хората не могат да дишат и припадат. Лекторът ни показа репродукции на първите няколко страници от ръкописа, както и красиви илюстрации от различни издания. Участниците в експедицията се събуждат в луксозно жилище и виждат непознати хора, не много по-високи от самите тях. Те се оказват марсианци, които от известно време са осъществили контакт с ескимосите. За щастие, един от членовете на експедицията говори инуитски и така земляните и марсианците комуникират.

Марсианците се чувстват зле в земните условия, но са технологично по-напреднали до стадий да имат средства за промяна на гравитацията. По някаква причина могат да кацат на Земята само на полюсите. И на двата полюса имат бази, а над тях се намират космическите им станции. Марсианската база е сравнително нова — за пръв път те се опитали да дойдат до Земята преди едно поколение, но тогавашната им експедиция загинала.

Хората изненадващо намират в багажа си немско-марсиански речник. Оказва се, че спонсорът на експедицията е син на ръководителя на предната марсианска експедиция, който е оцелял и е направил състояние в Германия с марсианските си технологии. Единият от хората започва любовна връзка с марсианка и не вижда опасност в идването им. Но друг иска да избяга и да предупреди човечеството. Единият от хората заминава за Марс, а другият е решено да бъде върнат в Германия. Обаче марсианският дирижабъл попада на британски разрушител и започва сражение. Станцията на северния полюс е евакуирана за зимата. На всичко отгоре се разпадат и личните отношения на някои от замесените двойки.

Марсианците постепенно се разочароват от хората и започват да смятат, че със Земята може да се говори само от позиция на силата. Искат репарации от англичаните, а също и Марс да бъде призната за доминираща сила на полюсите. Започва война, очаквано Великобритания губи. Марсианците се надяват това да е последният им сблъсък с безсмислената земна политика, но веднага след разпадането на Британската империя започват ред малки войни. В края на краищата марсианците обявяват протекторат над Земята.

Действието във втората част от романа се развива няколко години по-късно. Окупацията на Земята е трудна за всички. Отначало марсианците са се надявали, че образованието ще поправи човечеството. Но всъщност само ограничен брой хора получават познания, и то единствено технически. Марсианците започват да строят слънчеви електроцентрали в пустините. Постепенно те се превръщат в господстваща раса, а хората — в роби. Марсианците все повече заприличват на офицери от немските окупационни части в колониите.

Американците са построили тайно флот за борба с марсианците и разрушават космическите станции, без които пришълците не могат да кацат на Земята. В края на краищата и на Земята, и на Марс идват на власт по-умерени правителства.

Обществото на марсианците е интересно. Там има свободна любов, която е точно толкова социално приемлива, колкото и брака. Всички имат право на глас, включително жените (да не забравяме кога е писан романът). Освен да контролират гравитацията, марсианците могат да управляват химичните реакции от разстояние и имат устройство, което позволява да се вижда миналото.

Второто издание на книгата от 1898-а е сериализация, която излиза всяка седмица. След Втората световна война до 1979-а изданията са все адаптирани и съкратени; за сравнение, първото издание се състои от около 1000 страници, а адаптираните — от по стотина-двеста. Адаптациите най-често премахват дългите философски части. Единственото американско издание от 1971-ва също е адаптирано; адаптацията е на Ерих Ласвиц, сина на автора. През 1997-а излиза пълно анотирано издание. Човек от публиката каза, че това било за 100-годишнината на романа, и лекторът показа следващия слайд, на който имаше снимка на човека от публиката на някакво награждаване от същата година, когато наградата на името на Курд Ласвиц е била дадена за анотациите на това издание. Тази награда се дава ежегодно от 1980-а за най-добър роман, за превод, за филм, както и в други категории. При организирането й е имало спор дали да я кръстят на Курд Ласвиц или на Ханс Доминик, но се наложило мнението, че Доминик като писател не е толкова добър, колкото Ласвиц. А националната награда за НФ в ГДР е била кръстена със заглавие на разказ от Ласвиц.

Някой от публиката попита дали все още си струва да се чете романът за удоволствие, т.е. ако човек не е мотивиран от изследователски цели. Друг отговори, че Ласвиц е хуманист, има сложни герои, моделирани от истинския живот, с етични и морални проблеми. Освен това той е популяризатор на науката и дори теоретик на фантастиката. Интересни са различните форми на управление, което марсианците имат — демокрации, просветени монархии. Също така е описано универсално законодателство: едни и същи закони действат на целия Марс. Ласвиц е бил популярен приживе — някои негови есета са публикувани във вестниците. Но той става особено популярен след Първата световна война. Никога не е било планирано да се направи филм по книгата, но има радиопиеса.

Питах стоящите край мен кой е съвременният немски аналог на Ласвиц, и те ми препоръчаха Herbert W. Franke, макар че той е писал главно през 1970-те години; сега е на около 90 г. и не пише повече.

Пак в същата зала от 17:00 до 18:00 имаше лекция за фантастичното кино на ГДР. Лекторът Karsten Kruschel пусна няколко доста дълги фрагмента. Изключително сладкодумен оратор.

Той започна с „Първият космически кораб на Венера“ („Der Schweigende Stern“, 1960). Аз го бях споменал в моята лекция и Крушел дойде да си поговорим за него, след като бях приключил. Филм-катастрофа, доколкото това може да се каже за лента, снимана в социалистическа държава. Сивото вещество, което напада космонавтите във филма, е лепило. В спомените си режисьорът казва, че цялата продукция на ГДР от лепило през тази година била използвана за филма и лепилото от магазините изчезнало. Филмът няма музика, само електронен шум.

Вторият филм се казва „Еоломеа“ („Eolomea“, 1972). Той започва с морзов сигнал от далечна част на космоса. Група младежи искат да изследват, но ръководството им забранява. Накрая младежите открадват космически кораби и все пак отиват. Във филма играе български актьор — Иван Андонов, България е спомената като една от страните-създатели. След време спасителна група намира откраднатите кораби, но техните екипажи отказват да бъдат спасени. За пръв път в световното кино (това е преди „Звездни войни“ и др.) космическият кораб е показан мръсен! Филмът споменава закони за роботи. В края на филма героят на Иван Андонов се жертва, заминавайки с флота на полет без завръщане към друга звезда.

Третият филм беше „Прахът на звездите“ („In the Dust of the Stars“, 1976): той започва с тайнствени сигнали (това, изглежда, е запазена марка на източногерманското кино), които са вик за помощ от друга планета. Интересно, че Земята дори не е спомената в целия филм. Изпратен е спасителен кораб, но при кацането той е атакуван с радиоимпулс и е свален. Местните жители разказват, че сигналът е тест, никой не е изпращал зов за помощ. Гостите са поканени на празненство, за да се коригира неразбирателството, но местните използват психотропни средства, за да манипулират паметта на космонавтите от спасителната експедиция. Накрая се оказва, че сигналът за помощ е изпратен от местните аборигени, а „домакините“ са всъщност колонизатори, които ги потискат. Снимките сред природата са правени в Румъния. Експедицията си заминава, но семената на революцията са посети.

Вечерта, в една от залите в мазето, филмите, за които стана дума, щели да бъдат показани изцяло, но аз ги пропуснах.

В 18:00 започна церемонията по раздаването на наградите Еврокон. Гласуването е било по-рано сутринта на закрита сесия, но аз не бях делегат и не участвах в нея.

— Награда „Курт Сиодмак“, категория ТВ сериал: дадени са били 124 гласа през Интернет и 50 на Еврокона. Трето място с 8,6% си поделиха „The Expanse“ и „Person of Interest“; на второ място бе „без награда“ с 9,2%, а победител стана „Dr. Who“ с 36%. Сериалът на BBC прави хеттрик, печелейки за трета поредна година.

— Награда „Курт Сиодмак“, категория филм: трето място с 9,8% за „Star Trek: Beyond“, второ място със 17,2% за „Rogue One“, и първо място с 48,8% за „The Arrival“.

Теглиха жребий за наградата за гласуващите: на един от гласувалите през Интернет и един от гласувалите тук се падна по една книга.

Обявиха, че Белфаст е избран за домакин на по-следващия Еврокон.

След това раздадоха и самите Евроконски награди:

— Дебют — получиха я автоматично всички номинирани: Алексей Шеин (Белорусия), Александър Цонков — Лостов (България), Hanus Sainer (Чехия), Romain Lucazeau (Франция), Sarah Marie Griffin (Ирландия), Emanuela Valentini (Италия), Doina Roman (Румъния), К. Терина (Русия), Miro Svercel (Словакия), David Luna (Испания), Наталья Савчук (Украйна)

— Роман: Peadar Ó Guilín, за „The Call“ (Ирландия)

— Илюстратор: Juan Miguel Aguilera (Испания)

— Фензин: „CounterClock“ (Швеция)

— Интернет публикация: diezukunft.de (Германия)

— Детско произведение: Наталья Щерба за „Чародеи“ (Украина)

— Драматична презентация: „Boy 7“ (Германия)

Зала на славата:

— Автор: Datio Tonani (Италия)

— Художник: двама победители, Aurelien Police (Франция), Judith Clute (Великобритания)

— Издател: „Tracus Arte“ (Румъния)

— Списание: „Supersonic“ (Испания)

— Преводач: Наталия Осояну (Русия)

— Популяризатор: Йън Уотсън (Великобритания); преди това той бе излизал да получи испанските награди и беше благодарил на испански, но сега произнесе реч на английски и каза, че обикновено е писател, но от много време има силна връзка с фендъма и много се радва на отличието:

— Грандмайстор: Зоран Живкович (Сърбия)

Генерала пак направи опит да ме замъкне в пушалнята и почти щеше да успее, но точно тогава имаше и среща с Ешбах и аз се отбих да се запозная с него. Той тъкмо си тръгваше, но се задържа да си поговорим. Оказа се, че „Тъкачите“ са излезли на английски с помощта на Орсън Скот Кард. За съжаление, книгата не е била голям търговски успех, поради което Ешбах не очаква „Quest“ (роман, чието действие се развива в същия свят) да бъде преведен. Пожелах му успех и се разделихме.

После отидохме с Генерала за около час в един близък ресторант, където хапнахме някакви местни аналози на тортили, и се върнахме при Ерик Симон на лафмухабет в залата на кона. Питах Чарлс Щрос дали ще пише пак за Фрея — героинята от „Saturǹs Children“ — и за мое най-дълбоко съжаление отговорът беше отрицателен: започвал нова серия космическа опера — тази, от която първия ден го слушах как чете монолога на главния злодей. Със Симон и една австрийска писателка, която се оказа биоложка по образование, си поговорихме за Пол Макаули — за него стана дума, защото и той е биолог; с Бобсъна (още един българин, който участваше в Еврокона) обсъдихме Робърт Сойер — те двамата са си кореспондирали преди време.

Малко след 22:00 поех към хотела — 15 минути бързо ходене по вече познатия път, но ме забави някакъв заек, който изненадващо се появи пред мен (това — почти в центъра на Дортмунд, което показва колко е зелен градът). В 22:30 се изправих пред вратата на стаята си, която упорито не искаше да се отвори. Наложи се да ми правят нова карта-ключ и даже това не помогна, но с блага дума и со малце кьотек всяка врата се отваря в края на краищата и се захванах с бележките си.

Три часа и половина по-късно приключих тази статия. Изпитвах съжаление — по-голямата част от събитието беше зад гърба ми. Утре е последният ден на кона.

Ден трети — 18.06.2017

Научен от опита и отчитайки среднощното стоене до към два часа предната вечер — което беше необходимо за да приведа репортажа от втория ден в донякъде читаем вид — предвидливо си навих „будилника“.

После се сетих, че съм пропуснал да спомена за разправията по време на раздаването на наградите. Като поканиха на сцената румънците, от залата се раздадоха викове. После разбрах, че имало три комплекта румънски номинации, от три различни групи участници в Еврокона (две от които бяха особено шумни). В края на краищата организаторите зачели предложенията и гласовете на хората, които номинирали от името на Румъния и предната година, което показва значението на традициите и репутацията.

Пристигнах в „културния дом“ малко след девет сутринта и имах цял час да се мотам из дилърската стая, в която се помещаваха част от продавачите на книги (останалите бяха във фоайето на сградата). Запознах се с моята преводачка на немски — германка, Таня, която ме разпозна докато търсех Michael K. Iwoleit (Михаел К. Иволейт) — издател и редактор на „Around the world in more than 80 SF-Stories“ („Около света в повече от 80 НФ разказа“^[46], 2016). Това е сборник от преводни разкази, публикувани в течение на много години в „Internova“ („Интернова“) — англоезичното дъщерно електронно списание на немското списание за фантастика „Nova“. Сборникът излезе в тираж — ако си спомням правилно — 150 бройки, които моментално се продали и дори аз самият нямам екземпляр. Поне го държах в ръцете си за няколко минути — представлява огромна тухла с твърди корици, сравнима по размер и внушителност със старите хартиени издания на Българския тълковен речник.

Таня, моята преводачка, продаваше книги на съседна сергия — изглежда съвместяването на превод, редактиране и разпространение не е само наш патент — спомни си разказа, разпозна името ми и ме заведе при Иволейт, който едва говореше английски, така че в края на краищата просто се фотографирахме с него пред плаката с корицата на антологията.

Между 10:00 и 11:00 часа страхотен доклад за немската фантастика изнесе Martin Stricker (Мартин Щртайкер). Говореше направо на английски и не се губеше време за превод. Мартин бе същият, който предния ден ме бе помолил да не пиша на клавиатурата толкова шумно и после уреди да ми дадат запис на лекцията. Личеше си, че човекът обича това за което говори, беше много емоционален. Започна с описание на по-главните издателства за фантастика. Научен от опита, аз не си водех записки на компютъра, а в бележника, така че си записах само няколко неща. Направи ми впечатление Golkonda Verlag^[47], които били известни с издаване на много преводна фантастика. Името ми напомни за находището на трансуранови елементи на Венера от известния роман на Стругацки. Интересно, дали има нещо общо или по-скоро това е някакъв общ термин^[48], който и братята, и издателите са използвали.

Потенциално интересно издателство за нас, и по-специално за писателките от България е Septime Verlag^[49], което е австрийско и акцентира на издаване на жени.

Той спомена и две списания. Едното е „Nova“^[50], професионално, за което знаех от преди. В него като правило пускат по няколко немски разказа във всеки брой и по един преводен. Негов англоезичен клон е гореспоменатото „Internova“^[51], редактирано именно от Iwoleit, в което аз бях публикувал. Знам, че там е публикувал и Христо Пощаков. За съжаление то не е активно повече от десетилетие, поне вече публикуваните разкази са достъпни^[52].

Другото списание е прозинът „Exodus“^[53]. Изключително добре направен, с цветни гланцирани корици и също такава вложка, на която във всеки брой е представен по един художник. Сутринта в дилърската стая разговарях с издателите му и ги попитах дали се интересуват от материали и по-специално от публицистика — направо им казах, че пиша ревюта и есета. Те също толкова откровено ми казаха, че са затрупани за много броеве напред. Не знам дали при тези обстоятелства си струва да им се праща нещо.

След това Мартин се представи в друга светлина — явно той е нещо като местния Ивайло Рунев и Гоа заедно — и поддържа библиография на немската фантастика: sfdb.de/deutsche-sf

Мога да си представя какъв труд е това за една страна с един порядък по-голямо население от България.

По-нататък той продължи с представяне на немските писатели-фантасти. Още от началото каза, че ще говори само за тези, които му харесват. Аз специално го прекъснах с молба да разказва, ако е възможно, кои и какво е превеждано и издавано на английски. От многото имена ми направиха впечатление няколко. Например Oliver Henkel (Оливер Хенкел, 1973-), известен като автор на алтернативна история. Frank W. Haubold (Франк В. Хюболд, 1955-) беше характеризиран с немислимата и затова интригуваща комбинация „автор на меланхолична космическа опера“. Dithman Rath (Дитман Рат) пък е социално ангажиран млад автор, явно с леви убеждения. Мартин доста надълго и нашироко говори с възторг за Andreas Eschbach (Андреас Ешбах, 1959-) и за „Die Haarteppichknüpfer“ („Тъкачите на килими“, 1995). Тук аз си позволих пак да се обадя и да го подкрепя — във време, когато дистопията и хоръра са превзели лавиците и на книжарниците и изсушават мечтите на младите читатели, жанрът, чието начало беше положено от оптимисти като Жул Верн и социално ангажирани автори като Хърбърт Уелс, има нужда от хуманистична фантастика, каквато са „Тъкачите“.

Накрая отидох да стисна ръката на докладчика, това може би беше най-добрата лекция, която изслушах на Еврокона.

От 11:00 до 12:00 доктор Karlheinz Steinmüller (Карлхайнц Щайнмюлер) говори за научната фантастика в Източна Германия. Той е приятел и съавтор на Erik Simon (Ерик Симон), познат у нас автор и преводач от български на немски. Лекцията беше в голямата зала, имаше огромен интерес, може би над 150 човека. После Симон ми каза, че Щайнмюлер е добре известен във фендъма с интересните лекции, които изнася.

За съжаление аз закъснях — исках да поговоря с един французин, редактор на тяхно списание за фантастика, и изпуснах първите няколко минути, през които явно лекторът беше започнал с кратка история на ранните предшественици в жанра. Когато влязох, той вече бе стигнал до фантастиката на Ваймарската република и по-специално до Thea von Harbou (Теа фон Харбоу; 1888–1954), авторката на романа „Metropolis“ („Метрополис“, 1926), филмиран по-късно от Фриц Ланг.

Разбира се, истинската история на ГРД-ейската фантастика започва едва след Втората световна война. Доминира я така нареченият социалистически реализъм, дефиниран от идеолога Жданов. Главното последствие от това течение се изразява в стимулиране на фантастиката на близкия прицел. Тематиката се движи около проблемите на социалистическото производство. Една от най-важните книги по това време е романът „Гигантът“ (за който така и не можах да открия никаква информация в Интернет).

През 1956 година се появява „Messeabenteuer 1999“ („Приключения на Лайпцигския панаир през 1999 година“) от Werner Bender (Вернер Бендер, 1928 — неизв.), което е описание на високо технологична утопия с множество илюстрации. Интересен детайл — на корицата има влак с надпис Мюнхен-Лайпциг. Като се има предвид, че Мюнхен е в Западна Германия, това е намек за предстоящо сливане на двете Германии, но под шапката на ГДР. Лекторът призна, че не е забелязал този детайл, когато е чел книгата като малък.

Проблем на подобна литература бил как да се създаде интрига. Един от начините бил чрез социалистическото съревнование, друг — чрез идеята, че по-доброто е враг на доброто — за което говорят и Стругацки. Но имало и по-лесен начин — чрез вражески шпиони и империалистически саботьори от Западна Германия.

Мога да добавя, че това явление е добре познато и в българската фантастика. Подходящ пример е романът „Гигантът“ (1965), от Иван Касабов. Съвпадението на името едва ли е случайно, но със сигурност не е резултат от плагиат. По-скоро двамата писатели са мислели в една и съща посока.

След изстрелването на първия спътник космосът става много популярен в източногерманската НФ. Появяват се комиксите на Hans Hegen (Ханс Хеген, 1925–2014), в които разбира се, има лоши капиталисти от планетата Неос. Те идват на Марс използвайки кораб, подобен на описания в популярните статии на Вернер фон Браун. Това се случва само няколко години след появата на филма „Destination Moon“ („Посока Луна“, 1950). А през 1956 Gunter Kopat (Гюнтер Копат) описва космически полет, преди американския роман (и филма по него) „Marooned“ („В плен на орбитата“, 1964 книгата 1969 филма) от Martin Caidin (Мартин Кейдън, 1927–1997).

В книгите от онова време има страници, описващи опасностите в космоса — микрометеори, космически лъчи, горещина и студ, липсата на въздух и пр. Срещат се морални дискусии от вида „кой да бъде изхвърлен за да стигне въздуха за останалите“. Последната заплаха е така наречения космически бяс (лекторът употреби думата spacerage), при което пострадалият започва да буйства безконтролно — много голяма опасност за космонавтите. Какво да се прави с такъв човек, дали да се изхвърли в космоса? Друга често срещана критична ситуация е когато при излизане в космоса космонавт се откъсне от кораба си. Но това е описано по-рано в един разказ на Бредбъри. Тук Щайнмюлер снизходително добави, че понякога и американците са първи в нещо.

В ГДР-йската НФ има много предупреждения за ядрена война, интересно е, че в един от романите на тази тема тя е свързана с борсов крах.

Щайнмюлер спомена и някои филми — „Der Schweigende Stern“^[54] („Безмълвната звезда“, 1960), по романа „Астронавти“ (1951) на Станислав Лем — но за филмите имаше по-подробна отделна лекция предния ден.

По-нататък той направи няколко обобщения за ГРД-йската НФ: в нея интелигентните същества са винаги хуманоиди; единствено напреднали и мирни цивилизации могат да излязат в дълбокия космос; излизането там става само след като проблемите на родната планета са решени. Комбинацията от последните две допускания автоматично изключва космически войни.

Кого намираме в космоса? — вероятно не е изненадващо, че бъдещите ГДР-ейски космонавти напомнят на екипажа на „Ентърпрайз“ от сериала „Star Trek“ („Звездния път“). Gene Roddenberry (Джийн Роденбъри, 1921–1991) лесно би могъл да бъде източноевропейски фантаст — заради оптимизма си и заради успешното решаване на социалните проблеми в бъдещото общество, което той описва. В ГДР няма много етнически астронавти, но има многонационални екипажи. И в „Star Trek“, и в немските фантастични филми никой не плаща за нищо — в „Star Trek“ има само един случай, в който се виждат пари, когато Кърк играе покер. В Източна Германия няма нищо подобно и по дефиниция не може да има. И двете фантастични традиции представят утопично общество.

Общ проблем в двете фантастични вселени е дали хората да се намесват в делата на други цивилизации или не, но решенията донякъде са различни. Кърк другите капитани от „Star Trek“ трябва да се подчиняват на така наречената prime directive (главна директива; но при всеки удобен случай я нарушават! — бележка моя), а в ГДР-ейската НФ е направо прието да се „изнася“ революция в космоса. Примери за това са романът „Das Geheimnis des Transpluto“ („Тайната на Трансплутон“, 1962) от Lothar Weise (Лотар Вайзе, 1931–1966), и филмът (съвместна продукция с Румъния) „Im Staub der Sterne“ („Сред звездния прах“, 1976).

Романът „Return of the Ancestors“ (чието немско заглавие не успях да открия в Интернет) от 1960-те години описва астронавти, които се връщат на Земята за да открият комунистическа утопия. Хората са станали по-интелигентни, по-красиви, по-здрави и по-силни и не изпитват алчност и властолюбие. Проблемът е, че хората от миналото не могат да се впишат в това прекрасно бъдеще. Сюжетът ми напомни на българския роман „По голямата спирала“ (1965) от Атанас В. Славов, (1930–2010).

„Die Ohnmacht der Allmächtigen“ („Безсилието на всемогъщите“^[55], 1973) от Heiner Rank (Хайнер Ранк, 1931–2014) пък е критика на потребителското общество, в което хората са загубили мотивация за живот.

Günter Braun (Гюнтер Браун, 1928–2008) и Johanna Braun (Йохана Браун, 1929–2008) са писателско семейство, автори на редица критични романи, появили се между 1971 и 1988 година. Най-забележителният от тях е „Unheimliche Erscheinungsformen auf Omega XI“ („Зловещи явления на Omega XI“, 1974).

Erik Simon (Ерик Симон, 1950-; има се предвид творчеството му в периода 1977–1987) е по-скоро продукт на по-късното отваряне — донякъде — на ГДР към Запада. Например, той има стимпънков роман, което е било немислимо за по-ранната строго контролирана епоха.

Gert Prokop (Герт Прокоп, 1932–1994; известен на българските читатели с няколко разказа) пише криминални романи, чийто действие се развива в бъдещето; на пръв поглед те са критика на капитализма, но реалността напомня на условията в ГДР. Жанрът е използван като форма на прикрита критика към социалистическото общество.

През 1980-те години в ГДР настъпва период на „освобождаване“. Що се отнася до фантастиката, тя се освобождава от няколко допускания, които са били задължителни преди това: например че НФ е обезателно литература на бъдещето, че НФ трябва да образова и възпитава. Оказва се, че НФ може да бъде забавна и не е задължително фантастиката да е научна.

Интересен пример от това време е „Weltbesteigung“ („Възнасящ се свят“, 1984) от Gottfried Meinhold (Готфрид Майнхолд, 1936-). В този роман е описано посещение на Антарктическо научно селище, организирано по строги рационалистични принципи.

„Andymon. Eine Weltraum-Utopie“ („Andymon. Космическа утопия“, 1982) от самия Щайнмюлер и неговата съпруга Angela (Анджела, 1941-) е космическа утопия, както си проличава от заглавието, обсъждаща съдбата на човечеството и каква е космическата му роля. В романа земен космически кораб приближава чужда планета, но няма контакт със Земята и въпросът е дали Земята не се е самоунищожила междувременно — написали това, защото не искали да описват победилото комунистическо общество. Все пак, наложило им се да кажат, че героите предполагат, че човечеството е оцеляло. По това време вече цензурата е работела доста хаотично, но се е налагало да се избягват определени теми: например да няма кръв, да няма конфликт на поколенията и съветските другари винаги трябвало да се описват в положителна светлина.

От активните по онова време автори, някои все още продължават да пишат: той самият с жена си (като A. и K. Steinmuller), Karsten Kruschel (Карстен Крушел, 1959-), Andreas Melzer (Андреас Мелзер, 1960-)… Той сравни съдбата на ГДР-ейската НФ с оня разказ, в който по-бързите космически кораби настигат по-бавните по пътя към галактиката Андромеда, докато поредният кораб не донася новината, че полетът трябва да се отмени, защото повече никой не се интересува от Андромеда.

Общо в ГДР са публикувани около 150 НФ романа.

Историята има и кода — след изчезването на ГДР, самата Източна Германия става обект на алтернативната история. Harald Martenstein (Харалд Мартенщайн, 1953-) и Tom Peukert (Том Пойкерт, 1962-) написват романа „Schwarzes Gold aus Warnemünde“ („Черно злато от Варнемюнде“^[56]), в които ГДР намира петрол в Балтийско море и процъфтява, подобно на Саудитска Арабия.

От публиката го попитаха как са лъжели цензурата — той отвърна, че главно като им се предложи някаква очевидна „грешка“ (не особено важна за книгата!), за която да се хванат и да поискат нейното премахване, а важното да остане незабелязано.

Аз го попитах дали е имало източногерманско фентъзи; той каза да, но че за да го покрие му трябва отделен доклад. То е писано главно през 80-те години и почти изключително от жени.

От 12:00 до 13:00 часа слушах лекцията на Lars Adler (Ларс Адлер) „Science verus fiction“ („Наука срещу художествена литература“): лекторът беше химик и предмет на доклада му бе как учените са изобразявани във фантастиката.

Той започна със снимка на Мария Кюри и ученият от „Метрополис“, после показа галерия на герои-учени от различни фантастични филми. Общото между тях: единак, който работи сам, обвит в тайна; често те са енциклопедисти — специалисти в множество различни науки и са далеч преди всички останали по знания; обикновено намират решения, които са смятани за невъзможни. Всички тези качества са в противоречие с реалността. Техен главен прототип е създателят на Голем. Друг прототип е Франкенщайн — тази история продължава да бъде преразказвана в НФ — неслучайно подзаглавието на Франкенщайн е „Съвременният Прометей“, само че сега огънят е заменен с електричество.

Според лектора има три типа учени: експериментатори (като Галилео), теоретици (като Айнщайн) и изобретатели (като Едисън). Прототип на Франкенщайн са Майкъл Фарадей (експериментатор) и Джеймс Клърк Максуел (теоретик).

Кооперацията е начин, по който истинската наука работи, който почти напълно отсъства във фантастиката — лекторът каза, че се сеща само за един такъв пример: „Марсианецът“ — там всички работят като един екип, заедно, никой не се опитва да постигне нещо сам или да пречи на останалите.

Един от най-погрешно използваните компоненти на науката във фантастиката е научният език. Той каза, че си изостря вниманието, когато някой използва думи като energy, field (енергийно поле), vibration (вибрация), information theory (теория на информацията); а ако някой ги използва в множествено число, той започва да се чуди за какво му говорят. Енергията винаги е измерима, винаги е свързана с материя. Полетата са скаларни или векторни. При скаларните силата им се описва на картите с тяхната интензивност, което е едно число. Другият вид полета са векторни, във всяка точка на картата те се описват с вектор; такова поле е гравитационното, което има сила и посока. После обясни какво са вибрация и информация. Показа осем думи от по осем знака — тези думи съдържат по осем знака, дори едната дума да е „празна“ — тя съдържа осем знака за „празен“ символ. Информацията е еднаква във всяка от тези думи, но смисълът им е различен.

Терминът теория е друг източник на объркване — в науката това е модел, който обяснява някакви наблюдателни факти. Това е различно от хипотеза, за каквато в повечето случаи я взимат читателите (и някои писатели). В най-лошия случай може да се каже теория в процес на разработка.

Лекторът ни припомни метода на Файман за разпознаване дали някой наистина разбира това, за което говори: помолете го/я да обясни без да използва някоя ключова дума.

Друг голям проблем е обясняването на научните факти и теории, да не говорим за прилагането на научния метод във фантастиката. Има много малко примери в НФ за правилно използване на научния метод: Дана Скали и Спок според него са най-добрите образци.

Той дискутира и НЛО. Подобни явления попадат в четири категории: идентифицирани, неидентифицирани, фалшиви доклади и истински извънземни, Научният метод изисква и четирите категории да се взимат под внимание, а не някоя категория да се изключва априори.

Говори за бръснача на Окам и за някакъв съвременен историк, които прилага Байесиевата теорема в изследването на историята, включително в изследване дали Христос е историческа личност; спомена известния принцип на Шерлок Холмс за възможното и вероятното.

14:00–15:00 — слушах панела „Фалшиви Старци“ („Fake Olds“), заедно с още 20–25 слушатели. Панелисти бяха Ерик Симон, семейство Щайнмюлер и Hardy Kettlitz (Харди Кетлиц, 1966-), техният издател от Golkonda Verlag. Тримата автори пишат заедно, даже в някой произведения имат четвърти съавтор — приятелката на Е. Симон. Много ми беше интересно как могат да пишат толкова много хора заедно, при това без да е в режим на буриме. Затова и отидох на панела. За съжаление почти нищо от общите им работи не е достъпно на език, който разбирам.

Първо взе думата Кетлиц, който модерираше дискусията. Започна с това, че чул, че те искат да пътуват във времето. Те се зачудиха за миг, но само докато той не им раздаде „паспорти“, в които се слагат граничните печати за пътуване във времето. Падна голям майтап. Той ги пита какво означава „фалшиви старци“.

Симон отговори, че това е игра на думи с жанра криптоистория^[57] — случили са се неща, за които ние не знаем, но ако знаехме това би променило напълно интерпретацията ни на миналото.

Издателят разказа колко и какви техни книги са излезли през последните години^[58]. Попита ги как са успели да напишат толкова много. Ерик Симон отговори, че са намерили начин да опростят задачата на всеки един от тях, като си сътрудничат. Следват какви ли не схеми, например ако идеята е на един, разказът може да бъде написан от друг и пр. Имат даже един разказ, за който по замисъл всеки е трябвало да напише своята част, и едва сглобяването на трите компонента заедно прави завършено цялостно произведение.

Щайнмюлер каза, че винаги е приятно да се пише с Ерик, защото той не само допринася за разказите, но освен това следи дали всичко е съгласувано, проверява запетаите и пр. Ерик Симон се „оправда“, че много години е работил като редактор.

Кетлиц се намеси и добави, че не всички разкази са нови, чел е един от тях още през 1980-те, но той е бил подписан с псевдоним. Щайнмюлер обясни, че точно този разказ е бил публикуван във високолитературно списание в ГДР и се наложило да използват псевдоним, защото едва ли някой би повярвал, че фантасти могат да пишат подобна литература.

Разказаха за главния си герой от „Leichter als Vakuum“ — типичен източногермански учен, който не е съвсем добре интегриран в системата и е изхвърлен от нея. Книгата проследява приключенията му. Героят — ако не ме лъже паметта, той се казва Саймън Видщайн — открива ръкопис на известен немски писател-фантаст, който е емигрирал в Съединените щати преди Първата Св. Война. Ръкописът на фантаста е изчезнал, но е оцелял любителски фенски превод на английски от 1920-те години, правен за някакъв фензин. Героят превежда обратно ръкописа и в него става дума за това как Харун Ал Рашид подарил бял слон на Чарлз Велики. Това е историческа шпионска история, в която са замесени агенти на Византия, Кордова и Ватикана.

Във втората част има дълго космическо пътешествие, включително кацания на Луната и Марс. Дълго не могли да намерят достоен край за разказа, докато не се сетили за някакъв релативистки ефект, който той не обясни, изглежда за да не разкрие изненадата.

Ерик Симон подчерта, че собствената му роля в написването на тази история била главно да я критикува. Другите добавиха, че се справил много добре. Той написал общо 5–6 глави от целия роман, всичко останало било дело на Щайнмюлер и съпругата му. Отрицателният им герой е извънземен, но не е бил такъв във всички версии на ръкописа. В по-ранните е бил луд учен, англичанин. Тук цялата зала прихна да се смее, разбира се. Симон каза, че е било трудно да се стилизира романа като старо произведение, което едновременно с това да работи и за съвременен читател.

Щайнмюлер каза, че това е постмодернистки стиймпънк, базиран на стар разказ: „The Honeymoon in Space“ („Меден месец в космоса“, 1901) — реално съществуващ роман от George Griffith (Джордж Грифит, 1857–1906), един писател, който е почти забравен днес.

Тук се намеси издателят им и каза, че трябва да говорят и за втората книга, и че един от разказите в нея е спечелил наградата на името на Курд Ласвиц.

Писателят от книгата им е автор, живял по същото време като Курд Ласвиц, но който за разлика от него пише динамична и бърза фантастика. Те отбелязаха, че Ласвиц дава тон на цялата по-нататъшна немска фантастика, така че това е важно културно последствие. Около 80% от книгата са нови творби, непубликувани преди това.

В един от разказите има римски моряк, по произход е грък. Той е на експедиция в Китай, но иска пак да се върне при морето. В края на краищата го достига, но понеже е тръгнал в погрешна посока се озовава на брега на Тихия океан. Като примерен грък, той знае античните философи и смята, че ако продължи на напред в края на краищата ще стигне до Великобритания — където е бил по-рано, съпровождайки римския император. Обаче вместо това открива Америка.

За тази история на тримата им се наложило да „създават“ индиански легенди, в които има намек за римски моряк. Те са проверили всички факти, които могат да бъдат проверени, т.е. опитали са се да бъдат правдиви, поне в реалистичния аспект на творбата.

Втората им книга е космическа опера, каза издателят им, по-скоро космическа оперета или дори мюзикъл. Първият разказ, който според него е много хубав, е от 1984 година. Той помоли Щайнмюлер да разкаже историята на този разказ.

Историята е за важен индивид, който отива на екскурзия за един ден някъде в космоса, но се забавя докато купува сувенири и като се връща не забелязва, че луната се е отместила и той остава там и е продаден в робство от извънземните. От своя страна трябва да кажа, че логика тук сигурно има, но вероятно е доста сложна, затова не я схванах напълно. Втората им книга съдържа осем разказа, четири от които са съвсем нови, а старите са преработени и разширени.

Последният въпрос беше за преводите им на английски. Щайнмюлер каза, че до сега имат само един, в някакъв сборник и че друг е в процес на издаване. Изобщо, той говори много, жена му се обаждаше съвсем малко. Те имат и руски преводи на няколко разказа, последният е в сборника „Метро 2035“. Симон има разказ, представящ ГДР в англоезичния сборник „80 разказа около света“, и в още един друг на английски, издаден в Дания. И двата са с много малки тиражи.

Мислех да прекарам следващия час слушайки доклад за Носферату, но видях в кафенето белгиеца Франк Роже от панела за неанглоезична фантастика и един час мина незабележимо в разговори за това как човек сам да си е литературен агент. Той полага много усилия за това. Оплака се, че работи като преводач за тяхното правителство и има време за фантастика само вечер. Половината от това време отива за търсене на контакти с издатели в „малки“ страни. Има две публикации в България. Преводът на едната е дело на Христо Пощаков. Разменихме координати.

Тогава дойде Генерала, към компанията ни постепенно се присъединиха и други. Например един швейцарец, който преди е работел в техния музей на фантастиката, а сега е библиотекар в родния си град. Към нас се присъедини още един белгиец, после и Ерик Симон. Неусетно минахме към американската политика. Ако сценката се беше случила десет години по-рано, сигурно щяхме да обсъждаме Берлускони^[59]. Колкото повече някои неща се променят, толкова повече остават същите.

Закриването започна в 16:00. Организаторите се оказаха единадесет човека, с един повече, отколкото бях ги изброил преди това, но пак за толкова голям кон ми се виждат малко. Те си спомниха как е започнало всичко — преди няколко години един от тях казал на друг: „организира ми се Еврокон, намери ми сграда“. Другият казал: „разбира се, веднага“. Останалото е история. Имало 367 регистрирани участници на този кон. В залата на закриването по моя приблизителна оценка имаше около 150 човека.

На друг от организаторите настоящият кон му напомнил на един Еврокон от преди 10-ина години (той вероятно визираше Еврокона от 1999, който също е бил тук, макар и преди повече от десетилетие), който също било удоволствие да организира, но от който не видял много, също както и от този Еврокон. За мен обаче най-големите герои бяха двамата преводачи на лекции, които превеждаха в реално време.

Един от организаторите се пошегува: страхувал се, че ще му трябва много време за да учи гостите да пият немска бира, но всъщност напразно се притеснявал.

Главната организаторка Бригите Фишер благодари на всички участници.

Тогава излезе фон Уайтинг — шведът, който водеше панела за фензините и чийто фензин спечели Евроконска награда. Водещият го попита какво иска, той му отвърна: „Млъквай“, взе микрофона и раздаде награди от името на своя фензин на някои от организаторите за Еврокона. Той избра четиримата които също са организирали предния кон в Дортмунд през 1999 година и много емоционално им благодари за организирането на конвенцията. Почетните гости излязоха един по един и благодариха на организаторите.

Някой се пошегува с гостите — че публиката иска да си ги задържи. Но една от организаторките се обади, че търговията с хора не е легална и ги „освободиха“.

Накрая председателката на ESFS^[60] взе знамето на Еврокона от организаторите и го предаде на представителя на организаторите на следващия Еврокон в Амиенс (родното място на Жул Верн). Той каза, че не е сигурен, че ще бъдат толкова добри като сегашните организатори, но увери публиката, че ще се опитат.

Водещ на церемонията беше председателят на организационния комитет на този Еврокон Арнолд.

По-нататък събитията е развиха като след края на всяка астрономическа конференция на която съм бил. Сбогувания, уверения за сътрудничество; само че съвместните снимки и прегръдките тук бяха повече. С Генерала и Ерик Симон намерихме едно кафене и се отдадохме на лаф-мухабет за фантастиката — от българските автори до Яцек Дукай и Грег Игън. Германецът е много сладкодумен и изобщо не попада в категорията на „задръстените“ западняци, както си представят германците много нашенци. Те двамата ме изпратиха почти до автогарата и в 21:10 се качих на моя рейс за Мюнхен.

* * *

Това беше първото ми ходене на Еврокон. Придобих много интересен и силно образователен опит. Помогна, че изнесох доклад още в началото, защото хората ме запомниха и после беше по-лесно да заговаря този или онзи. Най-голямата полза от разходката бяха контактите. Времето ще покаже дали ще има полза от тях. Главният минус са разходите и в още по-голяма степен — времето и умората от пътуването и от среднощното писане на тези репортажи.

С това записките ми от Еврокона приключват. Водех ги в движение, по време на докладите, така че сигурно има много грешки и неточности, особено в имената, за което се извинявам предварително. Нямах време да проверявам всичко съмнително в Интернет, а редактирането обикновено се случваше късно след полунощ. Имайте търпение, един ден ще публикувам някъде по-лицеприятна версия на това прекрасно приключение^[61].

Валентин Д. ИвановМисли за фантастиката

Предговор

Братко фен

Алтернативна история

Алтернативната история — сираче с три мащехи

„Космическо министерство“ („Ministry of Space“)Преразказ по картинка с елементи на разсъждение[7]

Как нацистка Германия би могла да завладее Галактиката

Есета

Откъде идват писателите фантасти?

1. Какви са били фантастите, преди да станат фантасти?

2. Материал за размишление

3. „Гетото“ е малко

4. Професионалистите имат думата

5. Частни случаи (и не съвсем)

6. Няколко заключителни думи

Приложение

Лауреати на наградата „Небюла“ в категорията роман:

Лауреати на наградата „Букър“:

Учените във фантастиката

Кои са те?

Кое е общото между всички тях?

1. Съавторството във фантастиката

2. „Бягството на ловеца“ — Кукловодите

3. „Бягството на ловеца“ — Куклите

4. Историята на написването

5. А сега накъде?

Внимание, телулист във форума на „Чикън Груп“, или за новата вътрешна имиграция

Още едно решение на Парадокса на Ферми: Наръчник за контакти

1. Парадокс по време на обяд

2. Къде ще вечеряме?

3. Тъмните дела на Вселената

4. Наръчник за контакти

Тъмните дела на Фантастиката

Вопъл на душата[23]

Среща с писателя-фантаст Чарлз Щрос

Експедиция в Щарнберг

Две книги за свободата. „Фантастични новели“ от Александър Геров и „Нано“ от Николай Теллалов[28]

За книгите и хората: Маресиев, Северски, и кръговете на времето

Къде отивало нашето вино или неуговорени срещи с България

Спомени за бъдещето: Вик към Вселената или плочката на „Пионер 10“Pioneer 10

Съживени книги

Приключения в една малка законопослушна страна. „Петият закон“ от Никола Кесаровски[33]

Карибски пирати в Средиземноморието. По Български. „Галатея“, от Петър Бобев[36]

Библиография на ранните творби на Петър Бобев:

Приключенията на един младши научен сътрудник в тила на врага. „Хелиополис“ от Хаим Оливер[37]

Библиография на ранните творби на Хаим Оливер

Победените победители. „Победителите на Аякс“, от Георги Марков[39]

Незадочни репортажи.

Еврокон 2017, Дортмунд

Ден първи — 16.06.2017

Ден втори — 17.06.2017

Ден трети — 18.06.2017

RIP

„Стояха зверчетата край плета, / в тях стреляха и те умираха…“ Почина Борис Стругацки

Иън (М.) Банкс (Iain M. Banks). Човекът, който знаеше тайната на имената

Фредерик Пол (Frederick Pohl) 26.11.1919–2.09.2013

Интервю

Три въпроса за блицинтервю

Валентин Д. Иванов
Мисли за фантастиката

„Космическо министерство“ („Ministry of Space“)
Преразказ по картинка с елементи на разсъждение^[7]

Вопъл на душата^[23]

Две книги за свободата. „Фантастични новели“ от Александър Геров и „Нано“ от Николай Теллалов^[28]

Спомени за бъдещето: Вик към Вселената или плочката на „Пионер 10“
Pioneer 10

Приключения в една малка законопослушна страна. „Петият закон“ от Никола Кесаровски^[33]

Карибски пирати в Средиземноморието. По Български. „Галатея“, от Петър Бобев^[36]

Приключенията на един младши научен сътрудник в тила на врага. „Хелиополис“ от Хаим Оливер^[37]

Победените победители. „Победителите на Аякс“, от Георги Марков^[39]