Франсиско Колоане
Нос Хорн

Нос Хорн

Западното крайбрежие на Огнена земя е раздробено на многобройни острови. Между тях се вият подобна на змии тайнствени протоци, които се губят далече някъде, на края на света, в Дяволската гробница.

Моряците от всички краища на света твърдят, че там, на една миля от това злокобно възвишение, наречено нос Хорн, свидетел на вечния двубой между двата най-големи световни океана, е закотвен с две тежки вериги дяволът. В бурните и страховити нощи, когато мрачните води сякаш се изкачват до небето, за да се спуснат след това наново в зиналите бездни, дяволът влачи оковите си с гръм и трясък по дъното на морето.

Допреди няколко години по тези места се мяркаха само смели ловци на видри и тюлени, хора от различни народности, храбри мъже, които сякаш носят в гърдите си не сърце, а здраво стиснат юмрук.

Някои от тях се свързаха за цял живот с тези острови. Други, незнайни нещастници, подгонени от немилостивия бич на глада, пристигат тук от източната част на континента, но след това напускат тази негостоприемна земя, където вятърът и студът превръщат душите им в ледени късове, с ръбове по-остри от стомана.

Към края на протоците има една местност с мрачна слава — затворът Ушуая. Пръснати по островите, заселили се сред индианците, тук-таме могат да се намерят оцелели от кървави бягства някогашни затворници. Това са хора, извоювали свободата си с оръжие в ръка, които не биха могли да се покажат нито за миг там, където има най-бегла следа от правосъдие.

Нищо не може да учуди хората, които населяват тези земи. Някакво корабче се отправило в морето с четири моряка, а се завърнало с трима, някакъв кутер^[1] изчезнал с целия си екипаж… Всичко е възможно и човек не трябва да се учудва и тогава, когато екипажът на кораба разпредели по равно кожите и златото…

На края на протоците, близо до нос Хорн, се намира остров Сънстар.

Джеки и Питър, двамата единствени жители на острова, седяха на прага на дома си, при светлината на един безкраен декемврийски залез^[2]. Домът им представляваше постройка от две помещения, изградени от грубо издялани дървени трупи. По покрива растяха жълтеникавозелени лишеи и мъх — една предизвикателна усмивка, която суровата природа отправяше към вечно неприязненото небе, засипващо тези местности през по-голямата част от годината с дебели снегове.

Ловците разправяха, че двамата били братя, но кой можеше да твърди нещо със сигурност. Джеки и Питър не бяха потвърдили досега този слух, тъй като отваряха устата си само за да изтърват някоя ругатня или да натъпчат търбуха си.

Джеки имаше лице, подобно на пеленаче, безлично и с неопределен израз. Той бе среден на ръст и в очите му, потънали под зачервени и подути клепачи, искряха от време на време някакви отблясъци. Приличаше на голямо недоносче или на белезникав тюлен.

Питър благодарение на своята лисича физиономия беше по-интересен. Наподобяваше лицемерна и отегчена котка. На пръв поглед човек можеше да каже, че е кротък, но сред косата му, прилична на избелени кълчища, имаше няколко по-тъмни, непокорни кичура, които, неизвестно защо, предупреждаваха, че това привидно благодушие крие нещо гнуснаво и предизвикателно.

Говореше се, че Джеки и Питър били скътали някоя и друга пара и че събирали още, за да се върнат в родината си… Но коя бе тя? Откъде бяха дошли?…

Никой не знае произхода на голяма част от хората, които населяват тези краища, никой не знае накъде ще се отправят. Тук хората сякаш изникват от самата земя или от водата в тези изгубени накрай света местности.

Джеки и Питър говореха някаква смесица от испански и гърлен английски език. Общуването им с индианците и самотата беше станало причина да загубят способността да свързват дълги мисли и фрази. Говорът им бе запънат и мъчно разбираем за малко по-цивилизованите хора, които идваха от Пунта Аренас, за да търсят многожеланите кожи.

След като бяха вечеряли с малко риба, те седяха сега на прага на вратата, за да си починат, потънали във вечерния здрач, който се спускаше, обагрен от най-странните отражения на южния залез.

Отсреща водите на протока бяха спокойни и дълбоки. В дъното на малките заливи, заобиколени от дъбови гори, водната повърхност бе още по-тъмна и над нея се носеха някакви черни, обезпокояващи изпарения.

Пълно, неподвижно и студено безмълвие.

От тюленовите челюсти на Джеки се изтръгна прозявка. Подпрял глава с ръка, той гледаше заснежените планини в далечината, воден не толкова от някакъв отколешен стремеж към красотата, колкото от нуждата да спре погледа си върху нещо.

Изведнъж Джеки се раздвижи неспокойно и се ослуша. Бе чул някакъв шум, който идваше от близкия плаж. Първо, някакво плискане като от видра, която излиза от морето и се катери по скалистия морски бряг, после гладко и меко отделяне на гребла от водата.

По силата на ловджийския си навик той влезе в колибата, взе пушката си и застана на вратата в очакване. Питър също се надигна в напрегнато очакване.

След малко престана да се чува плискането на вода и някой започна да си пробива път сред шубраците на дъбака, който обкръжаваше отчасти колибата. Вече нямаше съмнение, че някакъв човек вървеше през ниската и гъста дъбова гора и се приближаваше към тях.

Тук хората не се унищожават с помощта на оръжие. Джеки неохотно остави пушката си зад вратата.

Тук никой не употребява оръжие, защото един патрон струва една кожа на тюлен или на видра, а когато някой иска да избегне досадната делба на кожите, премахва съдружника си, като го изоставя на някоя самотна скала сред морето или пък в някоя тиха нощ с лек тласък го прехвърля през борда на кутера, полетял в морската шир.

Сред зелените клони се показа кафяво петно. Беше човек, облечен в окъсани, мокри дрехи, който, приведен напред, се упъти към малката равна поляна. Приличаше на пребито животно, измъкнало се от някоя локва вода.

Братята се спогледаха. Човекът се спря на няколко крачки от тях. Беше висок, мършав мъж и макар че всичко в него беше занемарено, в чертите му се четеше някакво благородство. Имаше гъсти черни мустаци и брада. Той вдигна глава и в странния му поглед беше изписана толкова силна молба, сякаш се беше проснал пред тях на земята.

— Късче хляб!… Избягах от Ушуая!…

Гласът прозвуча особено, някак съвсем глухо, сякаш през всичките дни на изпитания този човек не бе отронил нито дума.

Питър, този с тъмните кичури всред косата, която приличаше на конопена пачавра, поклати отрицателно глава. Той вдигна ръка, посочи на чужденеца пътя, по който беше дошъл, и каза със запъване:

— Хайде!… Върви си!… Пръждосвай се!

Човекът не се помоли, защото знаеше, че е излишно. Точно когато се готвеше да си тръгне, погледът му падна върху многобройните кожи на малки тюленчета, опънати и наредени покрай стените на колибата.

Най-търсените кожи от ловците са тези на тюлените с двуцветен косъм. Фабрикантите в Европа обаче се научиха да имитират много сполучливо тяхната фина кожа, обработвайки кожите на тюленчета с едноцветен косъм, убити най-късно до осмия ден след раждането им и одрани, преди да е изтекло едно денонощие от убиването им.

Тези кожи се наричат „попис“ и търговците в Пунта Аренас плащат по четиридесет-петдесет пенса за всяка една от тях.

В антарктическите зони изобилстват тюлени с едноцветен косъм. Трудността е, че тюленките раждат малките си в мъчнодостъпни места и че ловът трябва да се извърши, както казахме, в срок от осем дена след раждането.

— Вие ловите попис! — каза беглецът и на лицето му се изписа някаква гримаса, която се опитваше да наподоби усмивка. — Аз знам една пещера, грамадно леговище на тюлени, където има повече попис, отколкото биха могли да се уловят.

Лицето на Питър се разтегна и на устните му се появи усмивка, сякаш някакво тъмно блато бе блеснало като извор в сребролунна нощ.

— Преди това обаче нещо за хапване!… Припадам от глад! — продължи беглецът.

— Кажи ни ти първо къде се намира тюленовото леговище! — обади се единият от ловците.

— Не сте ли чували да говорят за Птичарника?

— Да! Ех, че новина, кой не знае, че там в пещерата има тюленово леговище и че никой не е могъл да слезе на този дяволски остров, защото отворът на пещерата, обграден от рифове и скали, е обърнат към открития океан.

— Така е!… — каза със задоволство беглецът. — Никой не е влизал в нея, но там, където има птици, има и тюлени, а там, където има тюлени, има и риба!… Преди да се излезе в открито море, там при носа, по средата на острова, където плуват и обичат да играят стада тюлени, има скрит вход!…

— Хайде, останете тук! — каза Питър и на лукавото му лице се изписа усмивка.

Човекът хапна малко сушена риба, остатъци от печено месо и се настани да спи върху няколко кожи, които се намираха зад плесенясалата и разнебитена готварска печка.

Двамата грингос^[3] се проснаха на техните кревати от груби дъбови дъски, наредени покрай стената, която на това място беше уплътнена с кълчища и парчета от гнила кожа, за да не пропуска вятъра и снега.

Отново настъпи мълчание. Вън южната нощ тънеше в тишина и мраз.

Тук, както навсякъде, всичко опира до цената! На зазоряване, към два и половина часа сутринта, тримата бяха вече на борда на малкия кутер. Работеха усърдно, единни, сякаш цял живот бяха се познавали, обзети от желание час по-скоро да вдигнат котва. Една малка плоскодънна лодка бе закачена към кутера.

Полярното слънце подобно на блед и далечен прожектор осветяваше вече косо пейзажа, когато бумтенето на мотора прониза спокойната тишина и корабчето се понесе бавно на юг, спускайки се по протока.

След три часа плуване ловците стигнаха до устието на протока. По-нататък, в далечината, се виждаха високите вълни на океана, които, приближавайки се към тясното устие, усмиряват постепенно своята ярост. Все пак морето тук не е тихо и става особено опасно при приливи и отливи.

Кутерът започна леко да се поклаща към лявата страна и променяйки курса, се отправи там, където брегът на острова прави чупка. След като намериха дъно, Джеки хвърли малката котва във водата.

Птичарника е продълговат остров. Прилича на някакъв звяр или легнал тюлен, чиято глава, издълбана от бурните ветрове при нос Хорн, като че ли предизвикателно се протяга напред и бълва парчета натрошени скали, в които морето вечно се разбива.

— Там е!… — каза беглецът и посочи от носа на кутера една едва забележима цепнатина, която навлизаше в острова и се губеше в гъстите клонаци. Потънал в съзерцание на брега, който се издигаше като сива стръмна стена, той почувства как от дъното на душата му се изтръгна въздишка на облекчение.

Това беше неговият Птичарник. Осем години не беше го виждал. Пещерата, която само той знаеше. В същите тези заливчета той се беше крил веднъж, когато проклетите прожектори на корабите от бреговата охрана в Ушуая осветиха кутера, с който контрабандираше ракия. Завърза се престрелка и трябваше да се стреля по митничарите. Кой знае колко улучи… Сега всичко бе вече минало.

Високата скала се спускаше отвесно към морето. Надвисналият й връх хвърляше сянка над протока.

Ако в тесните й цепнатини, наредени стъпалообразно и създадени по някаква прищявка на природата, не се тълпяха хиляди птици, тази скала би приличала на къс странен, мъртъв свят. Подобно на обитателите на някакъв чуден небостъргач, по скалата бяха накацали морски гарвани, бели кайкенес^[4], албатроси, чайки и гълъби.

В този птичарник, който бе дал името си на острова, се съблюдаваше отличен ред. В най-долния етаж се трупаха пингвините с техните белоснежни гърди и глупава важност. Над тях се бяха настанили любопитните и глуповати морски гарвани, които не преставаха да се възмущават от всичко. Най-горе бяха накацали чайките и албатросите, които излитаха и се връщаха, сякаш участваха в някакви строго определени експедиции. Далечината не ги плашеше.

От време на време птичата свада се разгаряше и тогава някой гарван, изхвърлен от пукнатината с удар от клюн, се опитваше, разперил криле, да задържи падането си. Друг долиташе стремително, решен да си направи място, и в миг се извиваше същинска вихрушка от криле, клюнове и грач.

Там, където има чайки, има и тюлени, а където има тюлени, има и риба — беше казал чужденецът. Проливът, който се стесняваше в тази част, и малкият защитен и дълбок залив на Птичарника бяха главният път, по който без прекъсване се движеше шествието на морските обитатели.

От време на време над морската повърхност внезапно се показваше заобленият врат на тюлен, захапал морски костур, който, подобен на бяла и блестяща ръка, се гърчеше в устата на звяра. Тогава човек разбираше, че вечната борба не стихваше тук в дълбините нито за миг.

Една скулптура в морето: блестящата и тъмна кожа на тюлена, мощният му, набъбнал врат, устата му, която прилича едновременно и на кучешка, и на човешка, захапала здраво опашката на рибата, която се гърчи и нанася удари по алчните челюсти, а над тях мустаците, от които сякаш се оцеждат кристали.

По-нататък на малки групи плуваха със скокове двойки тюлени с двуцветен косъм. Телата им наподобяваха изящните линии на делфините.

Тримата ловци се прехвърлиха на малката лодка и се приближиха към цепнатината, скрита зад завеса от лишеи и пълзящи растения.

Като отстраниха зелената плетеница, те навлязоха в тъмния отвор. Това беше скритият вход на пещерата. Скалните стени отделяха влага и водата се стичаше на големи набъбнали капки в морето.

Ловците запалиха фенер и започнаха да напредват, като се отблъскваха с малките гребла в гладките и лигави стени.

Бяха навлезли в пролуката около тридесет метра, когато ги посрещна смътна светлина, която се засилваше постепенно. Някакъв глух и далечен шум като бумтеж на огромни тъпани наруши гробовната тишина. Това беше яростното море, което се разбиваше в недостъпния вход на пещерата, обърнат към нос Хорн.

Постепенно полумракът избледня, светлината стана по-равномерна. Почнаха да се различават отвесните скали и само сводът на пещерата чезнеше в плътна потискаща мрачина.

Беглецът улови кормилото на лодката и почна да я направлява с напрегнато внимание. Той движеше греблото витлообразно и то произвеждаше съвсем лек шум, чието ехо се поглъщаше от огромната пустош.

Тримата мъже инстинктивно се бяха навели напред. Те бяха вперили поглед в пространството пред тях, изпълнено сякаш с големи опасности.

Внезапно ги удари странна миризма на разлагаща се риба. Топли и зловонни вълни започнаха да ги заливат и душат.

Вонята все повече се засилваше. Топлите вълни задушаваща миризма ставаха все по-непоносими. До ловците достигна слаб, приглушен шум.

Неочаквано пещерната галерия се разшири, образувайки някакво езерце. Оттатък езерото те забелязаха купища огромни, кафяви и заоблени животински туловища, които се движеха бавно и тромаво.

— Това е леговището на тюлените! — каза беглецът с дрезгав глас. — Трябва да внимаваме със старите мъжкари. Ето тези големите, брадатите, които единствени остават при женските в часа на раждането. Пригответе пушката и когато се приближим, дайте няколко изстрела, за да поразпръснем тюлените. Иначе няма да можем да слезем на крайбрежните скали.

Изстрелите раздвижиха туловищата и ловците можаха да спрат лодката на един малък плаж. На слизане всеки от тях се въоръжи с дебела тояжка във форма на бухалка.

Един огромен мъжкар, със заплашително щръкнали мустаци, размърда набръчканите си бърни. В очите му засвяткаха странни отблясъци и той се надигна на перките си, заемайки застрашителна поза… Джеки, който носеше пушката, гръмна и тюленът рухна с глух и дълбок рев.

Като чуха рева на умиращия тюлен, ловците изпитаха за кратко време някакво смущение. Сякаш тук, на дъното на пещерата, в самите недра на този потънал в мрак остров, всред тежката миризма и горещина, които притъпяваха сетивата, твърдостта им омекна за миг.

Да, те бяха калени и навикнали на всичко, но в открито море, където вятърът и вълните се нахвърлят с ярост върху човека и му нанасят удари право в лицето. Съвсем друго беше тук, в тези дълбоки мрачини, сред смазващата тежест на тези пещери, създадени сякаш за чудовища.

— Ето ги проклетниците! — изруга единият от братята, когато видя как звярът рухна от неочаквания изстрел.

Раждането беше в разгара си. В критичния момент някои от женските лягаха на една страна и от техните отворени и кървящи утроби се появяваха някакви безформени животинчета, които с помощта на недоразвитите си перки се движеха като огромни и дебели червеи. Други от женските, обхванати от последните родилни болки, издаваха странни, откъслечни, почти човешки стенания. Поради това, че бяха гъсто налягали една до друга, тюленките, водени от своя майчин инстинкт и изпаднали в отчаяние, се блъскаха и хапеха, за да спасят нежните си рожби от смазване. Малко по-големите тюленчета, които приличаха на любопитни мечета играчки, се катереха по гърбовете на майките си или се спускаха от тях, претъркулвайки се за пръв път в живота си.

Тази безформена и болезнена маса от тъмнокафяви заоблени туловища излъчваше някакъв особен, бавен и същевременно остър трепет на живота.

Глухи и ниски стонове. Сблъсъци на големи меки маси. Разтваряне на перки, сумтене. Лепкав плясък на затварящи се утроби. Нещо зловещо и жизнено, по всяка вероятност наподобяващо премазващите размествания, които стават в самите земни недра.

Това не беше само тюленово леговище, а цял остров, разкъсван от родилни болки! Един остров, който ражда! Стонът на природата творец в тази дупка, изпълнена със зловонен въздух и мрачни води. Плодовитата утроба на острова, която ражда любимите чеда на морето… А морето, този свиреп и смазващ всичко самец, къпеше отвън блесналите скали на острова. То беше бащата, който обгръща родилните болки на острова с белите ласки на пяната, накацала по рифовете. Къс от един далечен свят! Тюлени, ловци на тюлени, странни острови. Смайваща, незабравима и любима земя. Човек тръпне, ужасен пред загадките й, но остава свързан с нея завинаги чрез спомените. Тя и хората й са като айсберг. Когато неговите сини, ледени основи се износят и изхабят, той внезапно се преобръща и отново се появява бялата и твърда грамада, която продължава невъзмутимо да се носи по безкрайната морска шир.

Но безполезно е животът да се крие дори в най-дълбоките недра на природата. Човекът, воден от своите инстинкти, навлиза и в тях, за да го изтръгне от корен.

Тримата ловци започнаха да вършат своята работа. Работа, която са вършили винаги и навсякъде: да убиват, да убиват, да унищожават живота дори в мига, когато се ражда.

Вдигнали високо смъртоносните бухалки, те прескачаха женските, които раждаха, и стоварваха точните си удари по главичките на новородените животинчета. Нежните тюленчета падаха безжизнени, без да издадат и стон дори, напускайки живота, на който се бяха радвали само за миг.

Убивай! Убивай!… Колкото по-бързо, толкова по-добре. Тримата мъже, обзети сякаш от някаква странна лудост, удряха наляво и надясно с бухалките и трупаха на купища малките телца.

Изтощени, уморени, те се спираха за миг, за да си поемат дъх. От време на време някой огромен стар мъжкар ги заплашваше. Тогава се намесваше пушката. Женските не се защитаваха, а само техните очи, в които светеше някакъв неопределен блясък, следяха съсредоточено работата, която вършеха убийците на техните рожби.

След като пресметнаха товара, който можеше да носи лодката, ловците спряха избиването и започнаха да хвърлят в нея убитите тюленчета, докато плавателната линия на лодката не им подсказа, че трябва да бъдат по-благоразумни.

След това лодката, пълна с кафяви и лъскави тюленчета, се промъкна между скалистите теснини и тримата мъже и техният товар се появиха на бял свят. Приличаха на чудновати рибари, които се връщаха от преизподнята, където бяха хвърлили своите мрежи, а тюленчетата бяха особена порода риби, която се въди само там.

Този ден на два пъти ходиха с лодката от пещерата до кутера и когато падна нощният мрак, те се върнаха в колибата. Без да чувстват умората, те започнаха да дерат кожите, тъй като кожите на попис се развалят, ако престоят неодрани повече от един ден.

На другата утрин всички възможни свободни места в колибата бяха заети от кожи, одрани и опънати на пръчки.

— Все едно че сме в края на сезона! — каза с ликуване единият гринго.

Пет дена поред те пълнеха кутера с тюленчета и ги докарваха в колибата. Ловът беше към своя край. Бяха минали осем дена, откакто женските бяха започнали да раждат.

По време на нощите, в кратките почивки между дрането и опъването на кожите, двамата гринго бяха станали по-любезни с ценния си гост. Неговите напрегнати черти, вечно сковани от някакво очакване, се отпускаха постепенно и под черните му мустаци се появи неуверена усмивка.

В студената и ослепително светла южна утрин още веднъж се понесе уморителният шум на мотора на кутера и се загуби заедно с приглушеното си ехо някъде из проливите.

— Днес е последният ден на лова и ще се опитаме да докараме три лодки с попис — каза Джеки и отпусна част от платното, за да помогне на мотора с лекия бриз, който духаше откъм гърба им.

По лицето на беглеца разцъфна широка усмивка на надежда и той каза бавно, обърнал поглед към небето:

— След това аз поемам на север. Вие знаете… Само няколко кожи, не повече, за да ги дам на собственика на първия кутер, който ще ме вземе. Бих останал тук, но не съм вече полезен, пък и ловният сезон свърши, а човек никога не е достатъчно далече от Ушуая…

Братята си размениха поглед, от който лъхаше мраз. Двамата гринго бяха разменяли същия този поглед и при други подобни обстоятелства в живота си и той означаваше винаги едно и също нещо, един и същи въпрос. И двамата бяха негодници, но нямаха смелост да се изявят открито. Те винаги бяха подхвърляли един на друг черната топка на мислите си.

Както в предишните дни, тримата ловци пробиха мрачините, навлязоха в пещерата и спряха лодката си край свободното място, което женските тюлени вече не заемаха.

В мъчителния миг, когато животът се ражда, човек винаги усеща присъствието не само на живота, но и на смъртта.

Оголил зъби в някаква няма усмивка, беглецът навлезе дълбоко в пещерата, като стоварваше сопата си наляво и надясно по крехките главички.

Потънал в мрака, обладан от стремеж да убива, той навлизаше все по-навътре, като се прехвърляше по гърбовете на тюленките. Приличаше на някакъв странен демон, който изследва с удари гъстите мрачини. В този миг двамата братя размениха само един поглед. Това бе съдбоносният миг! Погледите им се срещнаха и в тях имаше дори и страх. Не бяха разменили нито дума, но техните подли и низки мисли се бяха споразумели предварително. Разбраха се и движени от един-единствен подтик, се хвърлиха в лодката и припряно побягнаха.

Умореният беглец спря в миг касапницата и бавно обърна поглед назад. Лодката изчезваше вече в изходната галерия.

Той нямаше време да направи нищо. Стоеше изумен, сякаш цялата земя внезапно бе изчезнала под краката му и той бе останал да се носи сам в небитието, без почва и без небе…

Когато сме натоварили нашата ладия с най-хубавите ни блянове и мечти и изведнъж, поразени, застанали на брега на измамата, видим как тя се отдалечава и отнася и последните ни надежди, оставяйки ни само с няколко ненужни дрипи, ние се отчайваме и отпускаме. Но в такъв миг хвърляме поглед назад и ако открием, че има пътеки за връщане, намираме сили и се съвземаме. Макар и с пречупена душа, прегънати под тежестта на тежкия ни кръст, ние крачим напред, постепенно изправяме ръст и накрая захвърляме и кръста в някой затънтен кът и ставаме отново това, което сме били.

Но когато няма пътища за връщане, душата пропада безспирно, спускайки се сякаш по някакво острие, люшкаща се ту насам, ту натам. А острието може да бъде нишка, разкъсваща светлина или бездна.

Беглецът отиде до самия край на водата. Седна на пясъка и хвърли неопределен поглед, който се плъзна по кафявите гърбове на тюлените, по мрачните стени, по спокойните и зловещи води на черната пещера…

Навън лодката вече навлизаше в протока, разцъфнал в светлина и птици…

 

 

Задушаваща топлина, миризма, която приижда на кълба, на валма кълчища, меки като памук. Тя нахлува през ноздрите, през устата, стиска човек за гърлото.

Един голям и черен тюлен, един тюлен с щръкнали мустаци над отвратителната и воняща безформена паст се приближава към него, пръскайки тежко зловоние. Той идва, за да смаже гърдите му със своите огромни, меки и лепкави перки, тежки като лапите на смъртта…

Но това не е тюлен. Това е Лучияно, италианецът, който идва пиян, за да се нахвърли върху него с цялата си тежест. Дебелите, миришещи на пури устни на Лучияно не се помръдват дори, но очите му го питат за кожите.

Кожите, заради които се сбиха и за които той го остави проснат на пясъка с разпран от нож корем.

Кръв… Облекчение… Сега той бавно плува в морето. Около него, в зеленикавите и кристални води, се гмуркат познатите му тюлени. Водите потъмняват… Но това не са води… Това е гъста, мътна кръв и той вижда до себе си два големи светли тюлена… Не. Това са чудовища, половин човек, половин тюлен… Разбира се, това са Джеки и Питър, които се усмихват, оголили зъби…

Боже мой, какво е това? Една тюленка разтваря утробата си над лицето му. Тюленчето й се излива от утробата подобно на някаква черна лигава маса и го задушава… Ах… мина… Какво облекчение. Но утробата се свива, поглъща го, тя е огромна и го всмуква навътре… Той почувства страшен натиск…

Тюленката ще го роди, а не може. Вътрешностите го притискат, изтласкват, притеглят го, връзват го на възел… И всичко е черно, черна кръв, гъста лига.

Миг отдих… В далечината бавно се проточва вопъл. Този вопъл се превръща в хармонична песен, изпълнявана от хиляди детски гласове. Мрачните простори на пещерата избледняват, стават небесносини и в тях се появяват рояци деца. Не, това са птици… Не, това са тюленчета и перките им са се преобразили в криле… Те пеят и хвърчат.

А той какво прави? Нанася удар с кама на тюлена, който плува до него, и този тюлен е Лучияно. След това го заравя в пясъка. Но, за бога, защо направи това, нали е добър? Защо напада тюленчетата, които се доближават до него и пеят с ангелски гласове? Защо ги убива с дръжката на камата? Защо жестокостта надделява в него? Ето че тюленчетата падат мъртви едно след друго… и техните небесни химни постепенно заглъхват…

Над всичко цари мир, красота и тишина. Сега и той има криле, лек е и му се иска да се превърне, да се източи в дълга нишка, която се изкачва към светлината… Той леко се възнася, летейки към някакъв ясен просвет, който се отваря сред облаците от скали… Той се издига, носи се към един светъл и мирен свят.

 

 

Няколко години по-късно, в един вестник, излизащ в Пунта Аренас, се появи кратка новина, която не учуди хората, свикнали да четат описания на загадъчни трагедии, които от време на време се разиграват в тези морета.

Капитанът на един кораб от бреговата охрана, който патрулирал в протоците на крайния юг, е доложил на морските власти, че е намерил близо до нос Хорн, край острова, който наричат Птичарника, един кутер, изоставен, както изглежда, от доста време насам.

Един стар ловец на тюлени, който научи новината край тезгяха в кръчмата на дон Паулино, астуриеца, изказа следното предположение, докато пиеше чашка гроздова ракия.

— Този кутер трябва да е принадлежал на двамата гринго Джеки и Питър. Тези пришълци бяха страшно алчни. Сигурно са си строшили главите, като са се опитвали да влязат в пещерата на Птичарника. Отворът на пещерата е обърнат към открития океан и е ограден със скали. Но вътре в пещерата има големи тюленови леговища…

Двамата пришълци бяха влезли в пещерата, но не излязоха, нито ще излязат някога от нея.

Айсбергът от Канасака

Първите сведения получихме от моряците на един кутер, тръгнал на лов за тюлени. Намерихме го закотвен зад скалите в Залива на отчаянието, западната врата на протока Бигъл, най-южния морски път в света, там, където се разбиват големите вълни, идващи от нос Хорн.

— Толкова години съм вече ловец, но досега не съм чувал да се говори за по-странен случай — каза старият ловец на тюлени Паскуалини от борда на своя кутер. — Аз не съм го видял, но моряците на един двумачтов платноход, който срещнахме вчера призори в пролива Окасион, бяха изтръпнали от ужас. Точно по време на бурята, която ги изненадала в пролива Брекнок, пред тях се появил един странен айсберг, направляван от някакъв призрак, видение или бог знае какво, защото не вярвам много на разни бабини деветини. Тази огромна маса лед ги подгонила и те, уплашени повече от нея, отколкото от бурята, се скрили в Окасион.

Протокът Брекнок, не по-малко отвратителен от твърдото съчетание на неговите съгласни, е много къс, но вълните в него, същински кратери, готови всеки миг да изригнат, се издигат чак до високите мрачни скали и след това се сгромолясват с такава ярост, че няма мореплавател, който да не преживява истински кошмар, когато му се наложи да премине през този проток.

— Но не е само това — продължи старият Паскуалини, докато сменяше няколко кожи срещу ракия със собственика на нашия кутер. — Австриецът Матео, който се опитва да ми прави конкуренция със своя разнебитен кораб „Браца“, ми разправи, че бил видял призрачния айсберг зад онази проклета черна скала, Дяволския остров, който бележи разклона на северозападния и югозападния ръкав на пролива Бигъл. Те се готвели да заобиколят острова, когато зад него се появило това ужасяващо видение, което минало край тях, докосвайки надводната част на „Браца“.

Ние се сбогувахме със стария Паскуалини и нашият „Орион“ се отправи към протока Брекнок.

Всички имена в този край на света: Скалата на покойния Хуан, Дяволският остров, Залезът на отчаянието, Мъртвеца и много други, напомнят за нещо трагично и сурово. Само Фицрой и моряците от френския платноход „Романи“, които първи съставили географска карта на тези местности, жертва на бурите, съпътстващи срещата на двата велики океана: Тихи и Атлантически, проявили умереност. Имената, оставени от тях, сякаш омекотяват общата тягостна картина.

Нашият „Орион“ беше четиритонен кутер, който плаваше под капитанството на собственика му Мануел Фернандес, испански моряк, един от тези, които не могат да се разделят от скалите, индианците и тюлените на Огнена земя. Той и юнгата, момче от италиански произход, съставяха целия екипаж. Повече хора не им и трябваха. Капитанът връзваше юнгата с въже от манила за мачтата, за да не го отнасят вълните и за да може спокойно да маневрира с форзейла при завоите, а той сам управляваше кормилото, голямото платно, гафела и събираше платната, всичко едновременно, когато беше необходимо.

През една бурна нощ, като минавахме край нос Фроуард по посока към пролива Магдалена, аз видях капитана съвсем освирепял. Очите му изпускаха мълнии на ненавист към морето. Нисък, дебел, с лице като буца пръст, от която водните капки сякаш бяха откъртили парчета месо, той се отправи към носа и развърза младежа, тъй като бурята и високите вълни хласкаха безмилостно главата му в мачтата и той бе припаднал.

Предложих на капитана да заместя юнгата.

— Хайде! — каза ми той, макар че в гласа му звучеше съмнение, и след това ме върза за мачтата.

Подобни на пъргави и гъвкави слонове, вълните следваха една след друга. Огромните им водни лапи ми нанасяха безспирно шамар след шамар, а от време на време тежки течни езици се увиваха около мене, наквасвайки ме до кости.

При завой, когато вятърът почваше да бие в носа на кораба, аз отвързвах кливера и улавях вятъра, който бързо ни накланяше на една страна. Това беше върховен миг. Ако силите ми не можеха да удържат на тласъците на платното, което безмилостно ме шибаше, изникваше опасността или да бъдем изхвърлени на брега, тъй като корабът не можеше да завие, или да потънем при следващия напор на вятъра, който щеше да обърне останалия неподвижен кораб.

След два часа мъчения собственикът на кораба Фернандес дойде и ме отвърза, без да ми каже дали се бях справил добре или зле с работата. След тази нощ сменях много пъти юнгата по време на пътуването.

Пътувах за Йендегая, за да заема там длъжността надзирател в едно овцевъдно стопанство. Официално кутерът превозваше товар от разрешени стоки. Но в дъното на трюма му беше скрит друг, необявен товар — контрабандна ракия и мляко на прах, предназначени за аржентинския затвор в Ушуая, където първият продукт е забранен, а вторият се облага с високо мито.

Корабът превозваше и двама пътници. Една жена, която бе тръгнала да търгува с любовта в затворническото селище, и един съмнителен индивид, на име Хименес, който прикриваше своя долен занаят на „покровител“ на жената с няколко кутии за филми и един стар прожекционен апарат, с който, твърдеше, отивал да забавлява горките затворници и да припечели някоя и друга пара.

Този човек беше истерик. Когато се отделяхме от кея в Пунта Аренас, той гръмогласно се хвалеше наляво-надясно, че е роден моряк и че е преживял не една силна буря. При нос Сан Исидоро, когато се сблъскахме с първите бури, той се разкрещя като бесен и почна да моли бога да се смили над съдбата му. Когато ни връхлетя първата сериозна буря, той изпадна в паника и макар да страдаше жестоко от морска болест, намери сили да се измъкне от трюма на палубата, крещейки като луд. Капитан Фернандес го отпрати бързо в кабината с един ритник в задника и с една цветиста ругатня, като сложи край на отвратителните му хленчения. Проститутката, по-храбра от него, плачеше примирена, притискайки мургавото си лице в една мазна възглавница.

Но щом грейнеше слънцето, Хименес ставаше друг човек. Той подаваше отвратителното си лице със сплеснат нос от трюма, измъкваше се като плъх на палубата и забравил ритниците на капитана, започваше да бръщолеви безспир, щастлив и глупав.

Още на третия ден от пътуването ни, събрани на едно корито сред морето, разбра се ясно кой колко струва. Суровата мъжественост на собственика на кораба Фернандес, голямото желание на юношата, който преглъщаше сълзите си, но искаше на всяка цена да стане истински моряк, моята неопитност, която пречеше понякога, когато се опитвах да помогна, проститутката, която влачеше след себе си кресливия развратник, ето цялата гама на човешки качества, на характери, която се среща в по-голямата част от пътниците на корабчетата, които кръстосват моретата на крайния юг.

Леки и бавни полюлявания ни предупредиха за близостта на протока Брекнок и скоро морето съвсем се развълнува. Нашият кутер ловко се издигаше на гребените на вълните и се спускаше със скърцане до дъното на водните пропасти. Югозападният вятър ни носеше бързо. Брекнок беше днес по-спокоен и след по-малко от час ние бяхме вече на не повече от стотина метра от внушителната скала, която образува малък, но опасен нос. Големите вълни започнаха да утихват и ние навлязохме от северозапад в протока Бигъл. В далечината, която ограничаваше самотата на откритото море, от време на време различавахме белите кичури на вълните, които се разбиваха в разхвърляните сред морето скали край нос Хорн.

Не срещахме вече някакви по-особени пречки в нашето плаване. Малкият спомагателен мотор на „Орион“ и вятърът, който биеше от дясната страна на кораба, ни позволяваха да плуваме с шест мили в час.

Беше към средата на декември и по това време на годината почти няма нощ. Дните си застъпват опашката, тъй като вечерната дрезгавина започва да простира своето наметало тогава, когато млечната виделина на зората се приготвя да помете мрака.

Към три часа сутринта съгледахме Дяволския остров. Беше се вече развиделяло напълно и само високите каменни стени обшиваха с черно светлия път на протока, с изключение на някои участъци, в които ледниците разсичаха черните ленти с белите си стълбища, които се спускаха от върховете към протока.

Катаклизмът, който при сътворението на света бе разклонил протока Бигъл на два ръкава, северозападен и югозападен, бе оставил кой знае по какви странни причини, на върха на този ъгъл Дяволския остров. Водовъртежите, образувани от теченията на трите пролива, правят извънредно опасно плуването край този остров и това е накарало мореплавателите да го нарекат с такова страшно име.

А сега тук се криеше една загадка в повече. Около острова обикаляше злокобната бяла грамада на айсберга, който носеше призрака, изплашил до смърт толкова мореплаватели.

Ние обаче минахме по този неприятен воден път, без да забележим странния айсберг.

— Измислици! — каза капитан Фернандес, докато маневрирахме, за да не се сблъскаме с малките айсберги, които подобно на керван любопитни лебеди, на малки бели полегнали слонове или на венециански гондоли ни следваха неотстъпно.

Не ни се случи нищо особено и ние продължихме спокойно да пътуваме за Канасака и Йендегая, където трябваше да започна работата си като скотовъдец.

Преди да се отправим за Йендегая, трябваше да прекосим спокойния и хубав залив Канасака.

Бреговете на Бигъл са недружелюбни и се спускат стръмно сякаш до дъното на морето. Човек би казал, че морето се е надигнало до най-високите върхове на Андите или че тук точно те са потънали до дъното на морето.

След като си пътувал миля след миля, обграден от враждебността на издигащите се от двете страни каменни стени, Канасака със своите плажове от бял пясък е един оазис на нежност и кротост сред дивата природа. Зад плажовете се простират зелени тръстики, които покриват една обширна долина, а зад нея дъбовите гори се изкачват по склоновете, докато изчезнат по безводните върхове. Една необичайна за тази област растителност е намерила тук убежище. Морето навлиза, криволичейки, в сушата и образува малки и тайнствени заливчета, в които рибите със скокове се изхвърлят над повърхността, за да целунат светлината. И там, край дъбака, се намира къщата на Мартинес, единствения бял човек, който, уединен и заточен по собствено желание или кой знае по какви причини, живее тук сред индианците от племето на яганите. Тук всред тази дива природа и земя моят добър приятел Мартинес е открил истинско убежище на мир и красота. Колко пъти съм срещал нощем този непоправим романтик да галопира на своя кон край морето, придружен само от спусналата се ниско луна, кацнала и тя сякаш на гърба на коня.

— Вятърът ще духне срещу нас и проливът ще цъфне откъм изток — каза Фернандес и прекъсна моите приятни спомени.

И действително повърхността на пролива Бигъл започна да се превръща в побеляла от цвят градина. Поривите на източния вятър изпъстриха морето в черно и бяло и трябваше бързо да съберем големите платна и да се движим на зигзаг в пролива, търсейки попътния вятър.

Старият испански моряк погледна морето и се намръщи. Започваше бавно да се свечерява, а морето ставаше все по-яростно. Фернандес завърза юнгата за мачтата, за да маневрира при завоите с форзейла. Той сам сви голямото платно и приготви всичко, за да посрещне бурята, която наближаваше.

Бурите в пролива Бигъл са много опасни поради внезапните пориви на вятъра, които представляват истински вихрушки. Те се пораждат в капризните заливчета и в планините и след това връхлитат по средата на Пролива, като издигат същински водни колони. През деня мореплавателите лесно се справят с тях. Една възчерна сянка, която се носи по вълните, ги издава и корабът може да се насочи към тях и разсече с носа си, но когато падне нощ, мракът поглъща всички сенки и тогава не се знае откъде ще налетят коварните вихрушки, които в миг могат да обърнат корабчето.

Дори и инстинктът на капитан Фернандес, който му позволяваше да подушва приближаването на тези опасни вихрушки в мрака, днес не можеше да ни помогне и от време на време някоя от тях ни изненадваше, сякаш морето искаше по този начин да си отмъсти на стария моряк.

Собственикът на кутера нагласи дървените нарове, заключи в кабината истеричния кресльо и проститутката и ме попита не искам ли и аз да остана при тях. Няколко пъти са ме люлели по морето ръцете на смъртта и аз не приех тази покана, защото страшно е да те блъскат вълните, когато си наврян в миши капан, който всеки миг може да потъне. Бях се научил да разбирам морето и знаех, че когато човек се намира на палубата, под открито небе, мисълта, че корабът ще потъне, е по-малко мъчителна. При това да очакваш смъртта в един малък кораб, е по-малко неприятно, отколкото в голям кораб. На малкия кораб човек се намира на няколко сантиметра от морето. Вълните, които ни наквасват, ни дават вече представа за блудкавия вкус на предстоящата агония, която не ще трае повече от няколко минути. В такива мигове ние се намираме на самата граница на живота. Една стъпка само и сме вече на отвъдната страна.

Такова беше и сега, към полунощ, нашето положение сред протока Бигъл. Макар и капитанът да бе събрал големите платна, вятърът ни носеше с лудешка скорост по вълните от бряг до бряг. Капитан Фернандес даваше заповед на момчето да завие едва когато мрачината на враждебните каменни стени правеше още по-непрогледна тъмнината, която забулваше носа на кораба ни.

— Можеш да смениш момчето. Нека то слезе да се подкрепи с глътка ракия — извика ми капитан Фернандес. Бурята заглушаваше почти напълно думите му.

Фернандес ме върза здраво с гръб към мачтата и пое кормилото. Той ми известяваше с вик мига, в който трябваше да завием, и аз, като държах здраво въжетата на реята на форзейла, опитвах се по някакъв начин да уловя вятъра.

Ураганът все повече се усилваше. Имаше моменти, в които се чувствах напълно изтощен. Моята решителност все повече се сломяваше и само задоволството, че служа в такива тежки моменти, ми даваше силата да посрещам напора на вятъра.

Всеки миг ми се струваше, че виждам как идва смъртта, носейки се на трите обичайни големи вълни, предшествани от други три по-малки. Внезапните пориви на вятъра накланяха кутера по много опасен начин, като цялата му надводна част се потапяше в морето. Мачтата се прегъваше, като да бе от бамбук, а платната трещяха под вятъра, разкъсан на струи от въжетата. Можеше да се каже, че сме част от бурята, че се носим ръка в ръка с вълните, част от самата стихия. От смъртта ни отделяше една малка стъпка и за нея ние бяхме вече подготвени.

Пътувахме с опънати до крайност въжета, съвсем полегнали над морето, когато изведнъж видях, че кутерът се отклони от курса си. Изтрещя задната рея, въжето дръпна силно и в този миг там, в тъмнината, внезапно изникна една огромна белезникава грамада.

Капитан Фернандес изрева нещо, което не разбрах, и инстинктивно покрих с ръка челото си, за да се предпазя. Очаквах смъртта внезапно да изникне от морето, но не и по такъв странен начин.

Белезникавата грамада се приближи. Тя имаше квадратна форма и наподобяваше пиедестал на статуя и на върха й, ох, ужасно видение, един труп, един призрак, може би жив човек, не можех да уточня какво е, защото всичко беше толкова необяснимо, вдигнал ръка, сочеше далечината, погълната от нощта.

Когато грамадата се приближи още повече, различих ясно една човешка фигура, изправена, потънала до колене в леда и облечена в развяващи се на вятъра дрипи. Дясната й ръка, вдигната и вдървена, казваше сякаш: „Махни се оттук!“, и сочеше пътя към далечината.

Когато видях лицето, първоначално създаденият у мен образ отстъпи място на друг, още по-странен.

Призракът или човекът бе оголил зъби в широка и зловеща неподвижна усмивка, на която виещият вятър сякаш от време на време вдъхваше живот. И тогава се чуваше един разкъсан от смъртна болка вопъл, изтръгнат сякаш от струните на някакъв огромен контрабас.

Айсбергът отмина и когато се намираше към задната част на кораба, завъртя се под напора на вятъра и показа за последен път ужасяващия образ на странния си мореплавател, който после изчезна в мрака със саркастичния си гърлен кикот.

През нощта симфонията на вятъра и на морето предлага всички тонове, които човек може да произведе: от смеха до плача. Сред бученето на оркестъра се чува глух шепот, далечни и раздиращи вопли, гласове на разговарящите помежду си вълни. Тези два великана, морето и вятърът, като че ли се смаляват, за да имитират лай на кученца, мяукане на котки, неясни и прегракнали гласове на деца, жени и мъже, които напомнят за душите на корабокрушенците. Гласове и шумове, познати само на тези, които са будували много нощи в морето. Тази нощ обаче симфонията на морето и вятъра ни накара да почувстваме нещо повече, нещо като тази неизразима болка, която обхваща духа, когато към него се приближава загадката. И за това беше виновна странната поява на айсберга.

На съмване хвърлихме котва в тихите води на закътания залив на Канасака.

— Нямаше да повярвам, че съществува, ако не бях видял тази страшна усмивка, която се изписва на лицето на онези, които умират от премръзване, и тази протегната ръка, която мина над нас, докосвайки главното платно. Ако не бях отбил навреме, щеше да ни направи на парчета — каза капитан Фернандес.

Когато, събрани около огнището в колибата, разказвахме на Мартинес, белия преселник, това, което бяхме преживели, един от индианците, който ни помагаше да изсушим дрехите си, изведнъж опули очи и като се обърна към хората от своето племе, произнесе задъхано няколко изречения на езика яган, които прекъсваше, за да повтори: „Феликс! Анан! Феликс!“.

Най-старият индианец взе думата и накратко ни разправи следната история. Миналата есен, Феликс, един млад индианец, като се движел по следите, оставени от някакъв звяр със скъпа кожа, прекосил ледника Италия. Нищо повече не се чуло за него, пък и никой не се осмелил да го потърси в безкрайната ледена пустиня.

Цялата загадъчна история се обясняваше сега съвсем простичко. Младият честолюбив индианец, който на всяка цена искал да улови онзи звяр, навлязъл дълбоко в ледника. Големият студ сковал движенията му и го замразил. След това завалели снеговете и го засипали. Лятото разломило ледовете с трясък и младият яган, покачен на един айсберг, тръгнал да броди по морето като странен призрак.

Загадката бе разяснена. Но в моите спомени се съхрани като някакъв символ зловещата и мистична фигура на младия яган от Канасака, който преследваше по моретата осквернителите на великата самота, „цивилизованите“, белите хора, които бяха дошли да нарушат спокойствието на неговото племе и да го докарат до израждане, предлагайки му ракия и всички други свои бедствия и пороци. И протегнал напред ръка, той сякаш им казваше: „Махнете се оттук!“.

Фламинго

I

Както от време на време сред хората се ражда някой гений, така и сред животните се появява някой изключителен екземпляр, чието съществуване ни приближава към тайните на природата, за да ги направи още по-непроницаеми за нас.

Този, който е присъствал на насилствената смърт на човек или на каквото и да било животно, и е чувал последния вик на ужас, последното мучене или цвилене, или дори му се е сторило, че е успял да долови издиханието на прободената с игла пеперуда, знае колко са еднакви у всички живи същества последните стонове на живота.

Смъртта изравнява не само хората помежду им, но и хората с животните, дори и с червеите.

Ако ние непрестанно си спомняме за тази истина, щяхме сигурно да се отнасяме по друг начин с животните.

Кой селянин не е виждал някой самотен вол да се уединява в гората, за да преживя, кон, който следва някое момиче, или куче, което се хвърля право срещу смъртта?

Със своята тайнственост някои земи оказват силно въздействие върху оформянето на редки човешки типове и животински екземпляри, които не се срещат другаде. Изглежда, че такава една област е източната част на остров Огнена земя.

Край бреговете й, обливани от вълните на Атлантическия океан, се забелязват странни риби и морски чудовища. По равнините препускат стада гуанака^[5], които се различават от тези, които се срещат другаде. Тукашната лисица е по-особена от тази в Патагония. Бухалите, някои други птици, пък дори и малкият гризач куруро са изглежда свойствени само на този далечен остров.

Дори самите хора изпитват върху себе си странното влияние на тези земи и не могат да свикнат с живота в други страни. Чул съм мнозина да проклинат Огнена земя, когато я напускат, и да се връщат след няколко години, като признават, че не могат да живеят другаде. Не знам, но може би този разказ е плод на носталгията, която някой ден ще ме завладее с такава сила, че ще се върна на острова, за да препускам отново в галоп по обширните му прерии, както препусках по тях по време на моята младост.

II

Историята на Фламинго започва от една сутрин, когато маркираха конете от хергелето. По-правилно е да кажа, започна за мене, защото не познавам живота на този красив, с червеникав косъм кон, преди да бъде уловен в планината Кармен Силва, но предполагам, че е бил много интересен. Съдя за това по историята на неговото пленничество, и то не защото съм я изучавал като някакъв ентомолог, който грижливо наблюдава своите насекоми, а защото веригата на събитията я поднесе на моето внимание.

Тази сутрин бях останал сам в обора. Другарите ми бяха отишли да закусват. Пушех спокойно цигарата си и наблюдавах стотината жребчета и кобилки, които лежаха в обора, убити от коравосърдечния Джеки. Техните задници блестяха. Тънките им крачета, които завършваха с малки и изящни копита, приличаха на ръчички на мъртви деца. Гърдите, разкъсани от камата, крехките главички с изцъклени очи и гривите им, потънали в кръв и прах, представляваха потискаща гледка.

„Коравосърдечни хора са тези грингос — помислих си аз. — Вместо да подарят или продадат тези животни на овчарите или на ратаите от тяхното стопанство, предпочитат да ги убият, за да не населяват земите им и да не се разпространява определена порода коне.“

Слънцето грееше вече с все сила и от съсирената и смесена с оборския прах кръв се излъчваше дразнеща миризма, която едва се понасяше.

Гледката предизвикваше чувство на покой, просмукан от мъка. Тя събуждаше дори у човек някакво нежелание да живее.

„Навярно е така, защото не съм обядвал“ — помислих си аз и се готвех да напусна обора, когато едно пронизително изцвилване раздра обедното спокойствие.

Обърнах глава и видях зад гърба си, зад коловете на оградата, един червеникав жребец, който също като мене наблюдаваше труповете на закланите кончета.

Извънредната красота на това животно ме накара широко да отворя очи от учудване. Беше три или четиригодишен кон, с червеникав косъм, висок, строен, с равен гръб, с прибран мускулест корем, с тънки крака, обвити в мрежа от жили, с малка глава. Но това, което привличаше най-много вниманието в този изключителен екземпляр, бяха косъмът и очите му. Косъмът му беше така блестящ и толкова кадифен, колкото този на тюлените от най-ценената порода. Тръпнеше ли някой от обтегнатите мускули, кожата му блясваше с червен, променлив пламък. В очите му горяха две кълба светлина, но тя не всякога можеше да се види. Когато жребецът се вдигаше на задните си крака, в очите му проблясваше стоманен блясък, а след това те се покриваха със спокойна и дълбока непрозрачност.

Нямаше съмнение, че този кон беше най-добрият от хергелето жребци, които, отделени, за да бъдат укротени и обяздени, почиваха в единия край на обора. Извън обора, по оградените пасбища, препускаха стада кобили с малки скопени кончета, пощадени и отбрани, за да бъдат отгледани.

Коя беше причината за странното поведение, за цвиленето и погледите, които хвърляше този самотен кон?

Дали си спомняше, че преди три години и той беше попаднал между кончетата, определени да бъдат убити, и че по някакво чудо бе успял да се спаси от сигурния удар на Джеки и бе останал жив, опръскан от топлата кръв на своите братя, тази млада кръв с яркия цвят на неговия косъм? Дали благодарение на нея той не беше станал толкова красив, както местните индийци стават пъргави, след като бащите им намажат коленете с кръвта на чуленго^[6]?

Възхитен, продължих да наблюдавам жребеца, докато готвачът дойде да ме повика за обед.

Следобеда продължихме да отделяме жребците и да ги маркираме. Но сега, освен че спъвах жребчетата с ласо и ги събарях, очакваше ме и едно удоволствие. Любувах се на дорестия кон.

Щом като Джеки запретнеше ръкави и с нож в ръка тръгваше да търси кончетата, които щеше да убие, червеникавият жребец, вдигнал глава високо, се приближаваше към оградата.

Джеки внимателно избираше всяка следваща жертва. Щом като преценеше, че някое от кончетата не притежава необходимите качества, той се изправяше пред него и му нанасяше жесток удар посред гърдите. След това със сръчно движение раздвижваше острието и веднъж засегнато сърцето, кончето се строполяваше мъртво.

В този миг, виждайки струята кръв, която бликваше стремително от гърдите, очите на дорестия жребец пламваха, той извиваше шия и почваше да рие с предните си крака земята, после, цвилейки, се устремяваше към стадото и се мушваше всред него, като разбутваше останалите коне.

Целия следобед той не престана да върши същото. Обърнах внимание за това на Джеки.

— Този съм го оставил за мене. Забелязах го още преди три години, когато ги маркирахме миналия път — отговори ми Джеки, като предполагаше, че се интересувам от червеникавия кон по егоистични подбуди. — Тъй че не му хвърляй око — отсече той предупредително.

Двете хиляди млади кобилки бяха отправени към планинските пасбища, за да живеят на свобода, а в стопанството задържахме около двеста полудиви жребци, за да ги укротим и обяздим. Те трябваше да служат на нас, овчарите, и на пазачите на кошарите в планината.

Една сутрин ни събраха в обора. Присъстваха всички, от управителя на стопанството до последния млад ратай, за да си изберем, като спазваме йерархичния ред, нашите бъдещи работни коне.

Тази церемония е много важна, защото при нея се разбира кой има набито око и кой разбира нещо от коне, тъй като животните са още млади и диви и могат да се окажат както добри, така и лоши, и то за цял живот.

Всички, разбира се, отправиха поглед към дорестия жребец, но Джеки, който тук в обора имаше повече тежест дори от самия управител, предупреди:

— Това е Фламинго. Нарекох го така още преди три години, когато го пощадих и го отделих за моето стадо. Много е красив и има дълъг крак, но кой знае дали ще може да служи за тежката работа, която вършим?

След като всеки избра своя кон, разотидохме се, а укротителите почнаха да укротяват и обяздват жребците.

Една сутрин, макар и да трябваше да изляза по полето, останах повече от обикновено в обора.

— Днес ще оседлая дорестия, дето му беше хвърлил око — каза ми Джеки.

И наистина видях, че бяха вързали красивия жребец за един кол.

Останах, защото очаквах едно вълнуващо и мъжествено зрелище. Не можеше да има съмнение, че обяздването на този забележителен жребец щеше да представлява изключителна гледка.

Опримчиха краката на Фламинго с ласа и след това, като ги дръпнаха внезапно и силно, повалиха го на земята. Опънаха след това въжетата и започнаха да го оседлават с обичайната предпазливост.

Възбудено, животното се повъртя известно време и след това се успокои и позволи да му сложат седлото, подпругата и юздите.

Отпуснаха ласата, шибнаха го с камшик и преди жребецът да успее да скочи на крака, Джеки, пъргав като котка, се покачи на седлото.

Застанал разкрачен, жребецът стоеше като прикован към земята. Навел глава, той сякаш решаваше какво да прави.

Всички бяхме като вкаменени от вълнение. Помощниците отвориха вратника, а един от тях, възседнал коня придружвач, застана редом до Фламинго.

Човекът и животното, вцепенени, без да трепва и мускул от телата им, чакаха, единият — страшния скок, а другият — каква изненада ще му поднесе това приключение.

— Я-а!… — извика Джеки, шибна силно коня по задницата и се впи в него с шпорите си като орел.

Но красивото животно, вместо да направи зашеметяващия скок, който всички очаквахме, и да се хвърли в жестоката борба, която подсказваше неговото здраво телосложение, излезе през вратника, като галопираше спокойно, поклащайки се като слон.

Останахме изумени.

След малко Джеки се върна, като препускаше по пътеката.

— Щом се научи да бяга, ще стане най-добрият бегач в стопанството — извика Джеки тържествуващ. — Не съм имал подобен случай досега с жребец от такъв сой.

— Мога ли да го опитам? — обади се един от помощниците укротители.

Мургавият и мускулест младеж се приготви да възседне коня.

Уверено, с един скок, той се метна на седлото. Но още не бе се закрепил в стремената и се случи нещо необикновено. Жребецът се сгърчи като котка, която дращи земята. После се вдигна на задните си крака и с един страхотен скок излетя през вратника.

Жребецът се мяташе като ластик, гърчеше се като риба във въздуха. Кожата му святкаше, като да избухваха пламъци. Навеждаше глава, отпускаше се на земята и неудържимо се разтърсваше.

Укротителят се задържа в продължение на три големи скока, но на четвъртия се залепи на земята като парцал. Когато отидоха да го приберат, намериха го със счупен крак.

Джеки беше метис, син на англичанин и на индианка от племето она. Беше израснал на гърба на конете и всички го смятаха за най-добрия укротител в Огнена земя. Когато срещнеше някой буен жребец, кръвта му кипваше.

— Оставете го на мене! — извика той. — Аз ще го оправя.

Отново цялото ни внимание се прикова в коня и ездача.

Както и преди, изкусният укротител скочи на седлото ненадейно и дорестият жребец се понесе в спокоен галоп.

— Дали не го е омагьосал Джеки? — обади се един от присъстващите.

— Това е господарски кон. Не всеки може да го язди — каза укротителят, когато се върна и слизаше от Фламинго.

И това беше самата истина. Никой освен Джеки не успя да възседне жребеца. И всеки се кръстеше, когато говореше за тази забележителна история.

III

След месец и половина получихме от укротителя нашите полуукротени коне, тъй като пълната им обяздка се предоставяше на нашата ловкост и опитност.

Джеки не се раздели от своя изключителен червеникав жребец. Мина време и никой вече не говореше за тази случка.

Не се говори до онази привечер, в която Джеки, които беше излязъл в полето със своя господарски кон, не се върна в стопанството.

Като знаехме голямата опитност и сръчност на метиса, отначало не се обезпокоихме.

Но превали нощта и голяма бе тревогата ни на следващата сутрин, когато намерихме Фламинго в обора. Бе оседлан и влачеше зад себе си някакво ласо или по право част от ласо, тъй като краят му беше отрязан. Коремът и хълбоците на жребеца бяха издраскани и окървавени от удари с шпорите.

— Ласото е отрязано с нож! — каза някой от овчарите, след като прегледа края на ласото. — Джеки трябва да го е отрязал. Може би е още жив.

Двама помощници на укротителя тръгнаха незабавно да го търсят.

Привечер се върна единият от тях, прехвърлил ранения Джеки напреки на коня си.

Когато го свалиха, този изпечен човек, стискайки зъби от болка, процеди с мъка:

— Не знам колко ребра са ми останали здрави, но съм сигурен, че имам изкълчено рамо и счупен крак.

— Не бой се, пак ще наместят кокалите ти — каза един от приятелите му, за да го утеши.

Легнал на одъра си, метисът се усмихна широко. Под избелелите му руси мустаци се показаха яркобели зъби, подобни на тези на койпо^[7].

Това, че кокалите му щяха да се наместят, беше самата истина. Джеки бе укротявал в продължение на четиридесет години коне и ни една кост не бе му останала здрава. Но счупените парчета се спояваха отново, ставите се наместваха и огромната жизненост на този човек бе причина след всяко падане да се извършва едно чудо: той отново се заемаше с укротяването на жребци, сякаш нищо не бе се случило.

И още нещо имаше. След всяко счупване Джеки се смаляваше, тялото му заемаше някакво особено наклонено положение и в походката му можеха да се открият все по-странни движения, които го правеха да прилича все повече на маймуна.

Със счупените си кости той заплащаше победите си над животните и природата. Метисът се срастваше със земята и заприличваше все повече на дъбовете в Огнена земя, които устояват на западните урагани, като се накланят толкова много, че накрая добиват някакви странни форми. Те се простират по повърхността на земята, разкривени, усукани, подобни на жилави старчески ръце, които молят пощада за този кът от света, бичуван безспир от бурите.

— Внимавайте, не се приближавайте до този звяр. В него се е вселил сам дяволът — предупреди ни Джеки, когато се почувства по-добре. — Изглежда, че беше чакал случая да ме натроши на парченца, тъй като се правеше на по-кротък от агне и нито веднъж не беше се опитал да ме хвърли. Но аз — продължи Джеки — никога не му се доверявах напълно, защото понякога го издебвах да ме гледа с поглед, преливащ от ненавист. Гледаше ме като онези животни, които човек много е бил.

След това Джеки ни разказа следната история:

Веднъж жребецът ме изгледа така, че ме ядоса. Вдигнах камшика и го ударих. „Какво ти става, проклетнико?“ — запитах аз, но той не потрепна, а само продължи да ме гледа изкосо.

Денят, в който ме хвърли, аз обикалях най-спокойно пасбището. Внезапно, в мига, когато най-малко очаквах, Фламинго направи такъв страшен скок, че ме разглоби напълно на седлото.

Защо ще ви лъжа. Кълна ви се, че се вкопчих в дъгата на седлото — каза усмихнат укротителят, като признаваше, че бе извършил нещо, което всред хората от този край се смяташе за позорно.

Не ми даде време да се закрепя — продължи Джеки — и се втурна по един склон, като скачаше и се усукваше подобно на вихрушка. Рядко съм срещал такъв див звяр. Той се извиваше, завързваше се на възел, влачеше се по земята като котка, цвилейки с все сила, а аз му нанасях удар след удар, камшик след камшик, като забивах шпорите с все сила в хълбоците му. Обувките ми бяха потънали целите в кръв.

Така се борихме не знам колко време. Всичките ми сили и цялото ми внимание бяха погълнати от тази борба.

По едно време реших да обърна камшика и да го хвана откъм тънката му част, за да ударя коня здравата между ушите и да го сваля на земята. Но тогава, за пръв път в живота ми, се случи така, че ласото се развърза и започна да омотава мене и жребеца.

Въпреки умората и яростта в мене изплува мисълта: „Свърши се с тебе, Джеки! Дотук беше!“

При един скок кракът на коня се закачи в една примка на ласото, която бе оплела и крака ми. Аз едва не се разчекнах. Не можех повече. Това беше свръхсилите ми и аз не се усетих как се намерих на земята, опримчен в ласото.

Тогава жребецът се спусна да препуска така, както никога не беше препускал в живота си. Той се понесе към реката, като ме влачеше зад себе си. Когато стигнахме до брега, аз бях целият натрошен и почти зашеметен.

„Искаш да ме удавиш, мръснико!“ — помислих си аз и успях да измъкна ножа си. Като в просъница прерязах, сам не зная как, ласото, и то за щастие точно там, където трябваше.

Няма да ми повярвате — продължи Джеки, понадигнал се на леглото си, — но този звяр се приближи към мене, пръхтейки. От очите му изскачаха искри. Бяха налети с кръв. Приличаше на самия дявол. Никога не съм виждал подобно животно. Кълна ви се, че се уплаших. Приближи се към мене. Аз бях почти в безсъзнание. Подуши ме задъхан. Дъхът му ме изгаряше и знаете ли какво направи.

Направи това, което прави кравата. Изпика се върху мене. След това ми хвърли няколко чифтета, които ми изпотрошиха ребрата, и ме остави на мира, защото помисли, че съм умрял.

Но не му правете нищо. Пускайте го по полето. Когато се надигна, искам аз да имам удоволствието да си уредя сметките с него — завърши укротителят.

IV

Както и при други случаи, Джеки се оправи, костите му зараснаха и той отново излезе на полето, за да наглежда стадото си.

— Не възсядайте повече дорестия кон — каза му един ден сам управителят, мистър Клифорд.

Но Джеки се качи, наложи го здравата с камшика, заби шпорите здраво в хълбоците му, а Фламинго понесе наказанието кротък и спокоен, сякаш не бе почувствал никаква болка.

Работата в скотовъдните стопанства из този край е съпроводена с премеждия и затова скоро новите случки изместиха от паметта на хората тази с Фламинго.

Но Джеки сигурно я помнеше добре, защото той още повече се сви, а походката му напомняше вече не тази на маймуна, а на скелет, поставен в зле съшит чувал.

Мина време и дори и Джеки забрави.

— Може би Фламинго беше подлудял тогава — каза ми той една привечер, когато галопирахме заедно на полето. Джеки, както винаги, яздеше своя червеникав кон. — И животните също като хората полудяват и оглупяват.

Скотовъдецът Джеки беше примитивен човек и вътре в него се бореха безспир индианецът и белият, всеки със своите инстинкти. Гласът му звучеше по детски, когато ми каза:

— Ето и аз, дето съм добър човек, колко пъти, ей така за нищо, съм изпращал някой мой другар на оня свят.

„И този се мисли за добър“ — казах си аз и се усмихнах, като си припомних всички тъмни истории, които тежаха на съвестта на Джеки.

— Може би бе пасъл тогава някаква лоша трева — продължи той, като оправдаваше жребеца, когото сигурно едновременно и ненавиждаше, и обичаше. — Щом като по пасбищата има треви, които правят овцете пияни и натръшкват цели стада, сигурно има и треви, които карат конете да стават зли. А като е пиян, човек какво ли не прави.

— Не забравяй, че Фламинго не позволява на никого друг освен тебе да го язди — напомних му аз.

Погледнах за миг красивото животно, което галопираше редом до моя кон, и си спомних за онази сцена в обора, за широко отворените очи на жребеца, които гледаха по толкова особен начин клането на жребчетата, и си помислих: „Дали в мига, когато този красив червеникав жребец се бе спасил единствен сред своите братя, не бе останал запечатан завинаги в очите му образът на жестокия скотовъдец?“.

Кой може да познае неузнаваемото?

Криех дълбоко в себе си мисълта, че това животно изпитва ненавист към Джеки и че то крои план как да отмъсти на този убиец на коне. Не го споделих с никого. Моите другари бяха грубовати хора и нямаше да ме разберат. Щяха да припаднат от смях, ако им бях разправил моите предположения. Щяха да кажат: „Гледай го този какви ги плещи. И той е откачил или е пасъл от лошата трева“.

И тъй като „лошата трева“ действително изобилства на острова и хората подлудяват от самотата, въздържанието и алкохола, реших да си мълча.

А може би бях почнал и аз да полудявам?

Не, не бях луд! Епилогът на тази любопитна история за борбата, която води един кон против един човек, показа, че не бях почнал да полудявам.

V

— Джеки не се е върнал още! — каза помощник-управителят, застанал под навеса на яслите.

— И пак е с дорестия кон — обади се един от ратаите.

— Но сега е станал по-кротък от агне! — добави друг.

— Такъв беше станал и по-рано, а за малко щеше да го убие — отговори помощник-управителят.

Падаше привечер. Издължените лъчи на залязващото слънце прехвърляха равнината, обкръжаваха с ореол полегатите склонове и запалваха пожари по далечните планински пасбища.

Джеки бе излязъл рано сутринта. Трябваше да предаде някакво поръчение до една кошара в планината и да се върне рано следобед. Той не се върна нито вечерта, нито през нощта.

На следващата сутрин беше мой ред да го търся по полето.

Кошарата бе разположена в една вулканична планинска местност на около шестдесет километра от стопанството. Овчарят ме осведоми, че Джеки действително бил идвал и му предал заповедта да прибере след два дни стадото. След това обядвал и тръгнал обратно.

Започнах да се връщам по безполезно извървения път, като гледах непрестанно ту наляво, ту надясно, макар че не можех да открия следи по земята, покрита с твърд и рахитичен койрон^[8].

След като погалопирах малко, обърнах коня отново към планината и реших да направя голяма обиколка по склоновете й, за да я изследвам внимателно.

В тази част на Огнена земя завършва веригата на Западните Анди и започват високите плата, които се спускат до самия бряг на Атлантическия океан, превръщайки се последователно в равнини, плодородни долини и дюни.

Релефът на местността тук е много любопитен. Може да се срещнат малки езерца, разположени в циркуси, същински водни очи на дъното на пропасти. Бездни или по-скоро гърнета с каменни стени. Уплашен и смаян, човек има чувството, че присъства на сътворението на света. Не се вижда дори и птица и конете, които, принудени от ездачите си, прекосяват тези места, наострят уши и пристъпват неспокойно.

Разглеждах склоновете от върховете, но не откривах нищо.

„Джеки може би е минал ей там“ — казвах си аз, но откривах само някакви непознати стъпки или хубаво пасбище.

Вече смятах да преустановя търсенето, когато на един плосък хълм съзрях кон, който хрупкаше листата на някакви черни проскубани храсти. Беше Фламинго.

Изкачих бързо хълма и се приближих до жребеца. Не побягна. Дори не се помръдна. Беше оседлан, без поводи, но с юздата.

Хванах го за юздата и го вързах с коженото въже за халката на моето седло. След това го прегледах внимателно. По хълбоците имаше следи от кръв и по кожата личеше, че бе се изпотявал силно.

Слязох, застанах пред него и се загледах продължително в очите му.

Понякога човек, без да иска, гледа животните, гледа самата природа така, сякаш иска да ги запита нещо, а те ни отвръщат на въпроса с безизразен поглед. Но въпреки това между нас почва да тече някакъв ток, нещо става в нашето съзнание, блясва някаква светлина и ние откриваме това, което търсим, макар и да е само успокоение на нашата собствена тревога.

Изглежда, че моят поглед само отегчаваше Фламинго.

Нашите зеници се срещнаха и аз го запитах: „Къде е Джеки?“. Красивите му и друг път толкова живи очи премигнаха, без да ми дадат отговор. Бяха спокойни и приличаха на две стъклени топки, непрозрачни и безизразни. Погледът на Фламинго блуждаеше, избягвайки моя.

Възседнах моя кон и обиколих околностите, като държах Фламинго за юздата, без да открия някаква диря.

Природата също мълчеше. Никакво предчувствие, никаква диря, никакво хрумване, за което да се заловя.

Изведнъж си дадох сметка за присъствието и взаимната връзка между три неща: конят, природата и тишината. Именно те трите образуваха тази непроницаема самота, която ме обграждаше. Трите, обединени и сдружени като съучастници в едно престъпление, образуваха един триъгълник.

Но случайността никога не е водач на нашите стъпки!

Почнах да се изкачвам по склона, като търсех да открия най-сетне края на това плато. След като пояздих малко, реших да тръгна пеша, защото теренът се извишаваше в такава гърбица, че аз се усъмних дали тази извивка не показва, че се намирам на ръба на някаква пропаст, на някаква козирка, която може да се срути от най-малката допълнителна тежест по повърхността й.

Наклонът на гърбицата ставаше толкова голям, че всеки момент чаках да открия края й. Легнах по корем и започнах да пълзя. Предчувствах, че се намирам до ръба, залепих се още повече за земята и запълзях като гущер, когато…

Още треперя, като си спомня. Намирах се на ръба на една пропаст. Затворих очи уплашен и се вкопчих в земята, като забих нокти в нея. Изпитах някакво особено чувство, сякаш някакво студено острие се докосна до мозъка ми или сякаш някаква гилотина заплашваше всеки миг да отдели главата ми и да я изпрати в онази бездна.

Да, това беше някакъв циркус, изгаснал кратер, бездна… Знам ли точно какво!

Може би зашеметяването, замайването притежава същата притегателна сила, както и самоубийството. Стиснах зъби, сякаш очаквах да изпитам силна болка, и наново отворих очи. Този път огледах всичко по-добре. Намирах се точно на ръба на една пропаст. Бях се надвесил над някаква гигантска бъчва, чиито стени се извиваха навътре. Горе бяха грапави, но долу те се спускаха чак до дъното, черни и блестящи като училищна дъска. Но първия път не бях видял дъното на това фантастично каменно гърне и за това пропастта ми се бе сторила черна и бездънна.

А Джеки?

Едва когато се успокоих малко, когато нервите ми се отпуснаха и мозъкът ми не чувстваше вече изтезаващото острие на шемета, можах да открия долу на дъното, точно под отвеса на погледа ми, някаква дрипа с кафеникав цвят, подобна на разкъсана и раздърпана дрипа на голямо куче. Да, това беше Джеки.

Изпълзях назад и когато седнах и се окопитих малко, сблъсках се с друга странна загадка. Как бе паднал Джеки в пропастта?

Той не бе любопитен, а ако бе попаднал на ръба на бездната, нервите му щяха да издържат повече от моите, защото той беше по-силен от мене.

А конят, увлечен в борба с него, как би могъл да го хвърли в пропастта, без да падне сам в нея?

Освен ако си представеше човек, че внезапно се беше спрял след луд бяг на самия край на пропастта. Но не можех да приема това предположение, като знаех каква сила се крие в хватката на бедрата на този полуангличанин-полуиндианец.

А дали Джеки не бе полудял и не бе се хвърлил сам в бездната? Може би бе го направил и без да подлудява! Та малко ли хора в тази земя са свършвали дните си, като са се самоубивали по най-странен начин.

Погледнах коня, безкрайния простор и отново почувствах присъствието на самотата и тишината. Нищото! Тримата съучастници в тази загадка отново бяха се слели в едно единство.

VI

Падаше вече нощ, когато, застанал в обора на стопанството, разправях на помощник-управителя, един суров и мълчалив шотландец, всичко, което бях видял.

Стояхме пред Фламинго, който от време на време хвърляше към нас коси погледи.

Когато завърших разказа си, в който вмъкнах и моите наблюдения над червеникавия жребец още от оня ден, когато го бях забелязал да наблюдава със странен поглед клането на жребчетата, казах на шотландеца, че, според мене, това животно бе действало почти като човешко същество, обладано от настойчивата идея да отмъсти. След като изразих това мое убеждение, уплаших се, че този човек няма да ме разбере и че ще ме вземе за луд или смахнат.

Шотландецът ме изгледа втренчено и продължително, като ме пронизваше с погледа си в полумрака, който се сгъстяваше с настъпването на нощта. Не каза нито дума, на лицето му не трепна нито един мускул. Сложи ръка на колана си и измъкна един колт^[9] с дълга цев, приближи се към дорестия жребец, прицели се в главата, стреля и Фламинго рухна мъртъв посред обора.

Помощник-управителят ме беше разбрал.

Австралиецът

I

— Днес трябва да пристигне новият надзирател — каза Арентсен и протегна дългите си крака към огнището. В него горяха големи парчета торф и пръскаха мека и чаровна светлина в стаята, потънала в привечерни полусенки. Цял ден снегът не беше престанал да вали.

— Каква ли птица ще е той? — запита Маккей, дъвчейки флегматично думите и лулата си, от която се носеха вълни тютюнев аромат.

— В писмото на дружеството — започна да обяснява счетоводителят, англичанин от Фолклендските острови, с остра коса и лице покрито с лунички — пишат, че се нарича Хуан Ларкън. Представители на дружеството сключили с него договор във Валпараисо. Идвал от Канада, но бил австралиец и имал обширни познания по скотовъдство, придобити в стопанствата в неговата родина, в Нова Зеландия и в Западните щати на Северна Америка.

— По дяволите! — възкликна Маккей. — Ще има какво да научим от него, особено аз, който слязох от моите шотландски планини, за да потъна тук, в равнините на Огнена земя.

Продължително мълчание последва думите на шотландеца. Вън валеше обилен сняг. От време на време някоя голяма снежинка, подобна на птичка, размахваше крила край стъклата на прозореца и след това се залепваше за тях, застивайки като странна и тежка сълза. Всяка снежинка ни караше като че ли да изпадаме в още по-дълбока летаргия и задълбочаваше още повече меланхоличната пустота на нашите празни от всякакво занимание умове.

Край огнището бяхме събрани четирима мъже, типични представители на хората, които се срещат по скотовъдните стопанства в Огнена земя: Маккей, помощник-управител на стопанството „Вакерия“; главният надзирател Арентсен, чилиец, син на норвежци; Стенли, счетоводител от Фолклендските острови, и аз, който ви разказва тази история, чилиец по произход и по това време надзирател във фермата „Лас Курурерас“, в която се отглеждаха двадесет и пет хиляди глави добитък и в която трябваше да работи човекът, когото чакахме. Тази ферма, която принадлежеше на стопанството „Вакерия“, отстоеше на около сто и десет километра от сградите на управлението и бе разположена в планинската част на огромния остров. Аз бях слязъл в Управлението, за да посрещна новия надзирател.

Ние, четиримата, си почивахме в тази спокойна домашна атмосфера, която придобиват през зимата къщите на служещите в стопанствата на Огнена земя. Бяхме свалили кожените си дрехи и ботушите и сложили домашни облекла от фланела, на вертикални райета. Облечен в тях, недодяланият Маккей приличаше повече на затворник, който пуши лулата на своите мъчителни спомени, отколкото на джентълмен в почивка.

Но нямаше съмнение, че домашните дрехи ни караха да забравяме, макар и за малко време, суровия живот, който водехме, всекидневната борба с хората и животните и ни преобразяваха до такава степен, че от време на време си подхвърляхме дори и по някоя учтивост, която караше мрачния помощник-управител да мръщи чело, а вежливият Арентсен да се усмихва леко, с тъга.

Самотни мъже сред самотата, ние понякога така намразвахме дрехите, свързани с нашето всекидневие, с нашия полски живот, че ги захвърляхме, и то с такава детска настървеност, която могат да разберат само онези, които са живели всред печалния пейзаж на Огнена земя. В такива мигове ние обличахме най-хубавия си костюм, с който преди години бяхме дошли от града, и седяхме по цели часове пред огнището, разговаряйки така, сякаш се намирахме в някоя кръчма или кафене сред града, докато и тази измама ни омръзнеше и превалило веднъж полунощ, си лягахме да спим.

— Когато снегът се полепва по стъклата на този прозорец, съвсем е сигурно, че времето ще се промени — каза Арентсен, като гледаше как прозорецът се покрива с една все по-плътна завеса от сняг.

Внезапно плътното мълчание на снеговалежа бе раздрано от далечното бръмчене на автомобил, каран с пълен газ. От време на време шумът, който наподобяваше този на мощен самолет, отслабваше и след това отново гръмваше с все сила. Склоновете и котловините го прехвърляха и люлееха, а той се приближаваше все повече, следвайки заснежения коловоз.

Изведнъж бръмченето нахлу в двора на стопанството, кучетата залаяха от къщичките си и един закрит автомобил, натоварен с въжета и куфари, спря запъхтян, като уморено животно, точно срещу нашата сграда.

Стенли, счетоводителят, се надигна, за да посрещне новодошлия. След малко стъпките на двамата прокънтяха в късия коридор.

Маккей, Арентсен и аз чакахме непознатия с известно безпокойство. Това безпокойство, което предизвиква очакването на човек, с който предстои да живееш в тясна близост, защото един другар по работа в Огнена земя е нещо повече от член на семейството, повече от интимен приятел. Тук човек често дели с другаря си както залъка хляб, така и страха от глада. Двамата теглят с едно и също ласо някое диво животно, ръцете се спускат едновременно към един и същи нож и слабостта на единия може да струва живота на другия.

От сутрин до вечер почти всички полски работи изискват да бъдат извършвани от двама души заедно и тук не е възможно да прикриеш завистта, подлостта, егоизма, малките и големите недостатъци, а е трудно и да ги понасяш с лекота.

Вратата се отвори и на прага до Стенли се появи един много висок слаб мъж, с мургава кожа и зелени очи, облечен в някаква сива мушама и в ботуши за езда. Мъжът се поклони вежливо и ни поздрави.

— Мистър Маккей — каза фолклендецът, като представяше новодошлия на помощник-управителя.

Шотландецът се приближи, но в мига, когато двамата мъже трябваше да си стиснат ръцете, те се изгледаха учудени.

— Вие сте… — смотолеви австралиецът.

— Да, аз съм… — измънка шотландецът. Ръцете им се поколебаха и избягнаха поздрава.

Високомерно очите им размениха пронизващи погледи, в които се отрази някакъв неуловим и леден лъх, който премина по сериозните им лица подобно на светкавица, която се носи по сухата земя.

Шотландецът захапа лулата си. Австралиецът пръв успя да се съвземе и каза:

— Извинете, но ние се познаваме от по-рано. Светът е толкова малък.

В Огнена земя често се случват странни неща.

Тук можеш да срещнеш кого ли не, от циганин до японец, но въпреки това тази среща ни учуди много. Австралия, Шотландия и Огнена земя не са места, които имат нещо много общо.

Минахме в столовата и ядохме почти без да проговорим. Обкръжаваше ни някаква атмосфера на неудобство. Само Стенли задаваше на новодошлия въпроси относно пътуването, на които той отговаряше кратко, показвайки, че и той няма желание да говори.

Щом станахме от масата, помощник-управителят пожела на всички лека нощ и се отправи към стаята си.

— Нашите легла са в стаята за гости — казах аз на Ларкън. — Вие можете да си легнете когато пожелаете. Утре сутрин, щом като се представим на управителя, ще тръгнем незабавно за „Лас Курурерас“.

Никой не каза нито дума повече. Пихме по глътка уиски за здравето на новодошлия и след това се разотидохме по стаите си.

Единствен Стенли, който беше прекалено любопитен, се опита да ни задържи, за да ни каже нещо, но Арентсен го сряза:

— Затваряй си човката! Няма ли да се научиш да мълчиш? Тук никой не се чуди на нищо и на никого. Отваряй си очите и бъди винаги готов да действаш, ето какво се иска тук. — След това, като мина край мене, Арентсен добави: — Всичко ще се изясни, а какво ли пък ни и засяга?

II

Като криволичехме между черните храсти, ние се приближавахме към височините, на които бе разположен лагер „24“. Пред нас се открояваха очертанията на заснежените хълмове, по които се виждаха тук-таме малки заледени езерца, които блестяха подобно на огледала, окачени сред планината. От време на време пред нас се вдигаше по някое изплашено фламинго.

— Моята ферма се намира сред планината Кармен Силва — казах на Ларкън, който яздеше до мен. — Не е удобна, за да работиш в нея на кон, но много приятна и спокойна за живеене. Равнините на стопанството, долините и дюните край Атлантическия океан са твърде монотонни в сравнение с множеството изненади, които крие планината, където ще срещнете дълбоки пропасти, водни очи, странни корита на някогашни ледници и дори скални фигури, които напомнят за природни катаклизми.

Моят английски беше твърде беден. Това принуждаваше спътникът ми да се усмихва понякога, но, от своя страна, той ми отговаряше на някакъв също така оскъден полуиспански.

— Вие ще останете сигурно във фермата, докато дойде време да се стрижат овцете — продължих аз. — По това време са необходими опитни хора долу в стопанството.

— Дано не слизам повече в стопанството — отговори ми той.

Учуди ме доверчивият тон, с който ми каза това. Продължихме да яздим доста дълго, без да приказваме.

— Да погалопираме ли малко? — предложих аз и ударих с камшика товарния кон, който носеше куфарите. Започнахме един продължителен галоп. Моят другар бе много добре екипиран. Седлото му беше австралийски тип, с големи наколенки и широки поли. Вместо ласо отзад на седлото бе закачен красив камшик, изплетен от кожа на кенгуру.

Когато галопираш с човек, когото познаваш отскоро, изпитваш известно неудобство, особено при разговор.

И двамата имахме желание да се опознаем, но непрестанното движение нагоре-надолу не ни позволяваше да разменим и дума. Когато от време на време се опитвахме да си кажем нещо, резултатът беше отчайващ. Галопът превръщаше думите ни в някакъв лай. Но странно, въпреки това ние се разбирахме.

И така в пълно разбирателство ние устроихме живота си във фермата „Лас Курурерас“.

III

Ларкън беше на около тридесет и пет години, висок, сух и жилав. Издълженото му лице издаваше, че в жилите му тече както английска, така и австралийска туземна кръв. Отличаваше се с особена пъргавина и сила. Човек не можеше да повярва на очите си, като гледаше как този човек на вид с не много здраво телосложение се превиваше като бамбук, хващаше телетата или юниците за муцуната и още с първото дръпване ги хвърляше на земята. След това, сложил коляно на хълбоците им, той ги притискаше, докато им сложат нажеженото клеймо.

Ларкън яздеше по австралийски, без потник под седлото и с толкова дълги стремена, че краката му сякаш опираха моравата.

Заедно извършихме всички пролетни работи. Събиране и поставяне клеймо на говедата, предназначени да бъдат заклани, събиране и поставяне знак на диви коне, грижи за овцете при обягването им и много други. Този изпечен в работата човек ме превъзхождаше в много отношения.

Да бъдеш надзирател в някое скотовъдно стопанство в Огнена земя значи не само да носиш това звание, но също и с малки изключения, да изпълняваш тази длъжност по-добре от останалите във всяко отношение.

Ларкън беше назначен помощник-надзирател във фермата и въпреки своите безспорни способности в този вид работи, не засегна никога авторитета ми.

Където и да го пратех, вършеше без особено усилие работа за двама души. Докато ние поваляхме едно добиче, той поваляше две.

Опитах се да се изравня с него, но не успях. Един следобед, когато се влачех по земята, хванал за бърните една юница, която не бях успял да съборя, Ларкън бързо ми се притече на помощ. След това, задъхан, вдишвайки дима на полузагасналата си цигара, той ми каза:

— Извинявайте, „че“^[10], но костите ви все още са меки.

„Че“ беше първият местен израз, който той научи.

— Бива си го тоя гринго — каза ми веднъж един от овчарите.

— Какъв ти гринго — обади се момчето, което наглеждаше хергелето и изглежда бе получило известно образование. — Не му ли виждаш лицето. Прилича на нашите. Краката му са по-дълги, но какво от това? Един гринго няма да работи като него. Трябва да е австралиец, за които казват, че са горе-долу същите като нас, американците.

Съвсем скромно, сякаш не искаше да го забележат, Ларкън проявяваше от време на време извънредни качества на ездач и на човек, навикнал да разнообразява монотонността и самотата на полския живот с някоя проява на извънредна ловкост и сръчност.

С помощта на австралийския си камшик той бе дресирал чудесно своето хергеле от тъмнокафяви коне. Сутрин, в обора, докато ние се опитвахме да впримчим с ласото някой от конете, той, по-бърз от нас, като истински укротител на лъвове, плющеше с камшика и спираше избрания от него жребец всред най-силния му бяг. Конят се заковаваше на място и оставяше да му сложат юздата. В случай на непокорство дъжд от слаби удари по муцуната и по задницата наказваха непокорния и го караха да се подчини.

Този камшик, сплетен от кожа от кенгуру, беше за Ларкън това, което бяха за нас ласото и болеадорасите^[11]. Понякога той устройваше истински показни упражнения за начина на неговата употреба. Когато беше в настроение, той ме караше да взема някоя клечица или сламчица и да я задържа между върховете на палеца и показалеца си. След това се отдалечаваше на няколко метра и започваше да мери разстоянието, плющейки с гъвкавия си дълъг камшик, който завършваше с три езичета. Следваше едно внезапно шибане и плющене и камшикът разрязваше като с бръснач сламчицата.

Нито веднъж не можах да накарам Ларкън да слезе от фермата в стопанството.

— Оставете ме, „че“, много добре съм си тук във фермата. Ще я напусна тогава, когато реша да се преселя другаде.

Между нас растеше сурово приятелство, породено от общия труд. Тази дружба, изградена в общите усилия, във всекидневната борба с природата, с животните и хората, бе твърде различна от другата, която се поражда в кръчмата или сред градските удоволствия.

От онези последни зимни нощи, когато Ларкън пристигна в стопанството, до сегашните следобеди на ранното лято, сравнително хладни в тези местности, бяхме се променили много. Това, че Ларкън говореше зле испански, а аз не добре английски, не ни пречеше да се разбираме отлично.

Аз му разправях случки, легенди, обичаи от Чилое или от Северно Чили, разказвах му за моите пътешествия из източната част на Еквадор, а той — за необикновените приключения на рицарите бандити в някогашна Австралия, за героичните борби на фермерите с кучето вълк, динго, което населява този тайнствен континент, за своите пътувания в Южна Африка, в Канада, в САЩ, винаги вън на полето, безкрайно влюбен в животните, в пътуванията и в пространствата.

Нашите разговори бяха искрени и се отнасяха до действително случили се неща. Кой щеше да седне да измисля разкази или романи, след като от пет месеца насам ние бяхме попаднали в самата сърцевина и преживявахме един роман, превърнал се в действителност: странната среща между шотландеца и австралиеца.

Защото без съмнение другарите от стопанството и аз бяхме мълчаливи свидетели на една чудновата история. В стопанството Арентсен бе затворил устата на фолклендеца с думите: „Не си пъхай човката в това, което не те засяга“, а тук, във фермата, аз никога не подхвърлих, нито смятах да подхвърля и дума дори за онази странна среща между Маккей и Ларкън.

Една събота сутрин казах на Ларкън:

— Слушайте, повече от месец не съм виждал друг човек освен вас и нашите овчари. Чувствам нужда да сляза днес в стопанството, за да изпитам чувството, че има и други хора по света.

Слисах се, когато чух неговия отговор:

— Аз също, „че“!

— Как, и вие ли ще слезете?

— Да, промених решението си.

Наредихме да ни докарат най-добрите коне. За мене Нене, един черен, полукръвен жребец, славата на моето хергеле, а за Ларкън Рено, един кафяв жребец, с грива, подстригана според обичаите на северноамериканския запад.

Лъснахме ботушите си, избрахме най-добрите седла и принадлежности и като излизахме от стаите си, видях, че Ларкън откачи своя револвер от стената, прегледа дали е пълен и го затъкна в колана си.

— Защо взимате револвера? — попитах го аз. — Няма по-мирен път от този, по който ще минем. Аз вземам само един нож за дране на кожи. Ще ми потрябва, ако намеря по пътя някое умряло животно.

— Тук познавам само вас и пасбищата на фермата, а животът ме е научил, че ей този тук е най-добрият пътеводител! — отговори ми Ларкън, като опипа револвера.

„Добре — помислих си аз. — Мене пък са ме учили да не се меся в работите на възрастните и разумни хора.“

Това беше последното пътуване, което направихме заедно и може би затова споменът ми от него е толкова вълнуващ.

Тръгнахме, възседнали нашите силни, лъскави коне. Нене, черния кон, яздех само в извънредни случаи. Той беше издръжлив бегач и почувстваше ли най-лекия натиск на бедрата ми, стрелваше се като мълния. Рено беше по-нежен, по-деликатен. Един разрез на дясното му ухо показваше, че произхожда от чистокръвен жребец.

Когато се спуснахме в равнината на стопанството, лек ветрец галеше блестящите пасбища. В някои от тях, там, където не преобладаваше твърдият като лишей койрон, поляните бяха покрити с малки бели маргаритки и други цветенца, които се осмеляват да растат под това сурово небе. Чувствахме възбуждащите флуиди на късната пролет, трептящите от сила мускули на нашите коне, гъстата ни кръв, която напираше да бликне от пръстите ни, и това чувство на младост и сила ни караше да дишаме с пълни гърди благоуханния въздух и да гледаме с копнеж далечините, които ни подканяха да галопираме до безкрая.

— Никога не съм карал да се надбягват Нене с Рено — подхвърлих аз. — Струва ми се, че черният ще спечели на късо разстояние, а кафявият — на дълго, защото е син на най-добрия жребец, който сме имали в стопанството.

Лицето на Ларкън светна. Предстоеше ни истински празник.

— Да заложим една бутилка „Кинг Джордж“, и за да няма никой предимство, да се състезаваме на петстотин метра — предложих аз.

— Прието — отговори Ларкън.

Когато си с няколко килограма по-тежък, е опасно да препускаш с все сила. Иска се известно майсторство, а също и малко мъжество, защото всяко надбягване е винаги едно вълнуващо събитие.

Определихме, че ще се състезаваме до един бял камък край пътя, и се приготвихме да тръгнем „по английски“, без класическото южноамериканско подканяне.

Заехме местата си и като извикахме в един глас „Я-я!“, понесохме се.

Моят жребец се хвърли със скок напред и взе половин тяло преднина пред коня на Ларкън. Свих се над шията му и като минахме стотина метра, започнах да шибам непрекъснато с камшика ту отляво, ту отдясно, без да изпусна нито един скок. Преднината от половин тяло нарасна до цяло тяло.

Ларкън не го виждах. Чувствах само пръхтенето на коня му зад мене. Когато стигнахме половината от състезателното разстояние, дъхът на жребеца започна да ми настъпва петите. Още десетина метра и почувствах как пръхтенето се изравни с мене. Тогава започна жестока борба между животни и хора.

Черният жребец караше земята да кънти, но кафявият се източваше като хрътка и с всяко проточване главата му все повече надминаваше плешката на моя кон.

Ларкън, приведен над ухото на жребеца, крещеше така, както никога не бях го чувал да крещи, но ето че вече бяхме при камъка, който задминах само с шия преднина пред съперника си.

— Мъжката яздихме — каза Ларкън задъхан.

— Още няколко метра и класата на Рено щеше да се наложи — отвърнах аз.

IV

— От коя страна препускахте? От дясната? Ето защо сте загубили. Може ли този креол^[12] да не ви изиграе! — каза Арентсен, като се смееше. Бяхме насядали в столовата и пиехме бутилката уиски от облога.

Понякога изпитвахме желание да убиваме с алкохол страха от самотата и всичко друго, което спохожда мъжете, които прекарват месеци и години наред, без да видят жена. Тази нощ пихме до оскотяване. Един по един започнахме да се оттегляме пияни по стаите си. Накрая в столовата останаха само Ларкън и Маккей.

Крайниците ми бяха изтръпнали, но главата ми беше все още до известна степен бистра, тъй че не бях забравил срещата между тези двама мъже. Стаята ми се намираше през коридора срещу вратата на столовата и аз реших да оставя и двете врати полуотворени.

Овладя ме някакво тъмно предчувствие. И в това предчувствие симпатиите ми бяха на страната на Ларкън. Мислех си, че в случай на опасност оттук можех да се намеся своевременно.

Наблюдавах ги малко замаяно и ги видях да стават внезапно. Всеки от тях взе по една чаша, напълни я, изпи я и остана с нея в ръка, подпрял се на своя край на масата, като да бяха двама пътници, облегнали се на бастуните си и спрели се да си починат или да разговарят.

Започна един странен разговор, остър, но не яростен. Не долавях това, което говореха. Чуваше се само някакъв шепот, като ромоленето на ручей в гората, на води, които се плъзгат в корито от плочи.

Понякога единият от двамата говореше дълго, а другият мълчеше. Друг път двата гласа се преплитаха или внезапно се прекъсваха, като оставаха една враждебна ледена празнина, за да се издигнат след това отново в монотонен шепот.

Съзнанието ми се изплъзваше от време на време, за да си почине, но в следващия миг се стрясках, изпитвайки крайно безпокойствие при мисълта за двамата. Дали са се споразумели? Какво разделя тези двама мъже, дошли от толкова далечни места всред тази самота? Дали сега ще се обяснят помежду си?

Тонът на техните гласове беше напълно непроницаем, не подсказваше нищо.

На моменти задрямвах и когато се събуждах отново, срещах се с присъствието на техните гласове и ги виждах, подпрели се върху чашите, сложени на масата като върху дръжки на бастун. Съзнанието ми ги улавяше и изпускаше като образи, оглеждащи се и губещи се във водно огледало.

„Тези приятели втасаха от уискито!“ — казах си аз и реших да се отпусна да спя.

V

Събуждането след тежко пиянство е истинско възкресение и мисля, че тези, които не са се отдали изцяло на порока, пият от време на време, за да умират, и отново се раждат, като разкъсват по този начин непрекъсващата се монотонност на живота.

Действително събуждането след пиянство е едно завръщане от гроба: костите и ноктите болят, сякаш си копал с тях земята, сънни паяжини обвиват клепките, а на устните лепне все още усетът на вечността.

Когато се отърсих от съня си, в първия миг ми се стори, че шотландецът и австралиецът продължават да спорят и дори ми се причуха техните измъчени гласове, сплетени в един глух и монотонен диалог. Но в малката столова открих само студената и остра светлина на утринта.

„Най-после ги е хванало уискито и са отишли да си легнат“ — помислих аз.

Но въпреки това скочих, за да проверя начаса моето предположение.

Минах през столовата. На двата края на масата стояха бутилките и празните чаши. Отправих се към стаята на Маккей, почуках, но никой не ми отговори. Стаята беше празна. Посред нея лежаха къщните дрехи на шотландеца, които явно бе сменил с работните.

Ларкън също го нямаше в стаята за гости. Всички други спяха дълбоко.

Докато закопчавах кожената си полушубка, излязох от къщата и изтичах до обора.

Рено и конят на помощник-управителя липсваха. Оседлах бързо своя кон, възседнах го и се понесох.

Надвесен над шията на коня, наблюдавах следите. От началото те следваха пътя, а след това навлязоха в пампата. Следите на двата коня не се разделяха едни от други.

Ясно очертаният отпечатък на копитата върху тревата ми подсказа, че двамата бяха почнали тук да галопират, изкачвайки се по склона, който извеждаше на някакво планинско плато.

Към него отправих и аз коня си в галоп, като изпитвах неприятното чувство на увереност, че се е случило нещо непредотвратимо.

Моят черен кон усети, че бързам, и почна да се катери по склона със скокове, подобно на гуанако.

Това усилие беше излишно. Когато почти стигах ръба на платото, чух два гърмежа, които разкъсаха спокойствието на тази местност.

Спрях коня си, нещо рухна в мене и отчаян отпуснах юздите.

„Защо не препусках в галоп още от самото начало? Щях да стигна навреме“ — помислих си аз, дълбоко огорчен.

След изстрелите, които отекнаха почти едновременно, в пампата нахлу отново великата тишина. Една егоистична мисъл ме разтърси: „Кой от двамата е убит?“.

Тревогата ме накара да взема отново юздите в ръка, да пришпоря коня и да се изкача на платото.

Никога няма да забравя картината, която се представи пред погледа ми. Ларкън стоеше прав до Рено, скръстил ръце върху седлото, подпрял глава на тях и отправил поглед към далечните вериги на Кармен Силва, позлатени от слънцето, което в този миг се издигаше на изток. Ларкън приличаше на човек, който бе галопирал по някакъв много дълъг път и най-после бе стигнал края му и с него и почивката или по-скоро спокойствието. Маккей лежеше по гръб на земята. Орловият му нос изпъкваше странно на лицето му, а един никелиран пистолет блестеше като някакво насекомо в стиснатата му ръка. Равнодушен, конят пасеше на няколко метра от трупа на своя господар. Лъчите на изгряващото слънце, които се провираха почти хоризонтално между тревите на платото, образуваха някакъв ореол около фигурите от тази картина.

Смутен, приближих се с коня си в тръс. Ларкън бе толкова дълбоко потънал в мислите си, че не ме чу дори. Едва когато, все още възседнал коня, сложих ръка на рамото му, той си даде сметка за моето присъствие.

Ларкън обърна към мене изпитото си лице. Още няколко години бяха сложили отпечатъка си върху него.

— Дуелирахме се — каза Ларкън. — Маккей ускори малко последната си крачка и стреля пръв, но не улучи. Аз излязох по-щастлив!

— Хайде! — казах му аз. — Качете се бързо. Ще се отправим към фермата. Там ще смените своя кон с някой от моите собствени и още същата нощ ще можете да пресечете границата с Чили. Колкото по-бързо, толкова по-добре!

— Не! Аз отговарям за това, което върша — отговори ми Ларкън.

— Подчинявайте ми се! — извиках аз енергично. — Тук не разбират от дуели. Вие убихте човек и нямате пари, за да подкупите полицията. Следователно, ако останете тук, ще попаднете в тъмниците на Ушуая! Така че да вървим! — заповядах аз и отидох да затворя устата на Маккей. Покрих лицето му с шапката си, поставих букаи на коня му, и след това се понесохме в галоп към фермата.

Стигнахме, без да разменим нито дума. Конете бяха потънали в пот. Заповядах да доведат един от жребците от моето лично хергеле, а аз се качих на първия отпочинал кон, който ми попадна подръка.

Докато Ларкън си слагаше дебели дрехи от вълна и кожа, аз се снабдих с овнешки котлети, хляб и уиски и след това се отправихме към граничните планински вериги. Прекосявахме полета и прегазвахме реки, без да обръщаме внимание на опасностите.

За щастие над върховете изплува луната, почти пълна в този сезон.

Минаваше полунощ, когато забелязахме на близкия връх геометрическия силует на един граничен стълб. След това още един и още един, докато най-после стигнахме границата.

Като използвах един от граничните камъни за маса, нахвърлях една скица за пътищата, които Ларкън трябваше да следва.

— И така — казах му аз усмихнат, — вие сте вече в Чили, в моята родина, и за да отпразнуваме този случай, преди да се сбогуваме, нека хапнем няколко котлети и да изпием глътка уиски.

Слязохме от конете и се почерпихме.

След това аз дадох на Ларкън това, което бе останало от храната и бутилката, и се приготвихме да се сбогуваме. По небето плуваше блестящата луна. Голямата и странна луна на Огнена земя, която бавно се търкаля по силно изкорубеното небе. Обсипана сякаш с диаманти, тя се движи толкова бавно, че понякога утринта я заварва насред път, упътила се към златните мини на залеза.

Без да слизаме от конете, ние разменихме още един поглед. Аз бях спокоен, но затова пък под широката пола на шапката на Ларкън се случи нещо…

— Ех, добре, „че“. Благодаря! — каза ми той и подаде ръка.

Стиснахме си за миг ръцете и нашите последни думи бяха: „Довиждане!“.

Винаги, когато се разчувствам силно, хвърлям се да плувам против течението. Този път си казах една егоистична дебелащина, която в действителност не чувствах: „Ех, какво, приятелче? Загуби и кон, и другар. Добре се нареди, земляк! Виж колко било правилно човек да не се бърка в чужди работи!“.

След това се понесох в галоп към фермата „Лас Курурерас“.

VI

Няколко месеца по-късно, точно когато тръгвах да събирам добитъка, пристигна един куриер с пощата от стопанството. Между писмата имаше едно, адресирано до мене, облепено със странни марки. Отворих го. Беше от Ларкън. Пишеше ми от някаква южноафриканска местност.

След като си припомняше на полуанглийски и на полуиспански времето, прекарано в Огнена земя, и бягството си, той завършваше така:

Тук съм, „че“ (вие ще се усмихнете), и търгувам с камили. Купувам ги на юг и след това, за да ги продам, отивам във вътрешността на Африка.

Потръгна ми. Ако не беше така, нямаше да ви изпратя тези лири стерлинги в банкноти, които горе-долу отговарят на цената на жребеца, с който ми услужихте. Продадох го в Рио дел Оро на някой си Антунес, на много ниска цена. Мисля, че ще можете да си го откупите някой ден.

Елате, „че“, ще работим тук заедно. Онази прокълната земя не е за вас. Не си струва да живеете като камъните, цял живот прикован към едно и също място.

Знаете ли, това писмо всъщност има друга цел. Искам да ви благодаря за това, че докато живях с вас във фермата, и след това по време на бягството ми вие никога не сте ме питали за причината на омразата ми и на дуела с Маккей.

През Световната война се срещнахме в Галиполи. Аз служех в един полк на австралийската конница, а той в един шотландски пехотински корпус. Но, мой добър приятелю, случаят не е от значение. Беше една объркана и тъмна история между мъже, която започна в Галиполи и завърши в Огнена земя.

Ваш приятел

Ларкън

Голата степ

I

Писък на ранено чуленго изплющя всред самотата на Голата степ, раздра внушителната тишина, която цареше над пустинната равнина, накара да трепнат дори листенцата на сухите храсти и се изгуби подобно ехото на някаква жалба по песъчливата пустош.

— Ох, проклето чуленго! Няма да ни остави да спим тази нощ! — възкликна дон Педро Бария, най-възрастният от нас, надзирателите на стадото, и спря няколко овци, които, уплашени от писъка, бяха побягнали.

Това беше първата нощ, която прекарвахме в Голата степ. Карахме стадо от четири хиляди овци от чилийското стопанство „Сан Себастиан“ за аржентинското стопанство „Рио Кулиен“, собственост на дружество „Патагонски овцеферми“. Между тези две стопанства се простират сто и петдесет километра безплодни и тъжни земи, заградени от малката планинска верига Кармен Силва и Голата степ, тази странна геологическа формация, разположена по източното крайбрежие на остров Огнена земя.

На тази географска ширина през януари нощта трае само три часа. Затова, щом мрачината, подобна на някакъв черен прилив, започна да нахлува от Атлантика в пампата, ние, четиримата пастири, които придружавахме стадото, слязохме от конете, свалихме от товарните коне походните кошари, подобни на рибарски мрежи, опънахме ги във форма на триъгълници и ги закрепихме на дървени колове. След това вкарахме в тях стадото и поставихме по едно куче при всяка от кошарите. Всеки от нас водеше по три кучета и след вечеря щяхме да пуснем най-добрите от тях да пазят добитъка.

Дон Педро, най-старият надзирател, прегледа кошарите. Лара, който някога бе работил като укротител и обяздвач на диви коне, свирна по начин, познат само на хората от тази професия, и поведе малкото хергеле на водопой. След това щеше да остави конете да пасат, ако, разбира се, можеше да намери паша в тази суха равнина. Шотландецът Макбийнз, който приличаше на мършаво куче и имаше коса, прилична на вълна, обезцветена от природните стихии, започна да вдига палатката, която трябваше да ни подслони срещу западния вятър, вечен спътник на степите в Огнена земя. Аз се залових за онези работи, които законът на полския живот ми налагаше да извърша — да приготвя агнешката плешка, за да я опечем на шиш, да наклада огъня и да потърся вода за матето^[13].

II

Бяхме четирима души, типични представители на жителите на Огнена земя. Дон Педро Бария, с червеникаво мургаво лице, изпечено от снежните бури и степния вятър, с кафяви очи, леко кървясали от непрестанните виелици, беше човек на около петдесет години. Носеше дебели четинести мустаци, засукани надолу, които смучеше и прибираше с особено въртене на езика, подобно на това на бик, който обира сочната трева по пасбището, неподозиращ, че в същия този миг съдбата се готви да му хвърли примка на шията. Благодарение на знанията и на издръжливостта си дон Педро беше най-добрият надзирател в стопанството ни. Агустин Лара се отличаваше с едрото си телосложение. По нрав спокоен и добродушен, той беше станал овчар, след като бе укротявал диви коне. Макбийнз принадлежеше към онзи тип шотландски емигранти, които често се срещат в Огнена земя — сурови, наивни, благородни и скъперници. Свиреше добре на акордеон и когато си пийнехме, той като истински шотландец започваше да пее меланхолично, с гъгнив глас песни от своята далечна родина. Аз бях от онези осемнайсетгодишни хлапаци, които още отрано огорчават родителите си. Записах се да служа войник. Попаднах в частта на един жесток старшина, който здравата ме измъчи. Караше ме да тичам по цял ден с картечницата на гръб. Избягах от войската и се спуснах в южната част на страната, където постъпих на работа като чирак в скотовъдните стопанства. По това време да бъдеш чирак, или както ги наричаха презрително на англо-патагонско наречие „хакерусе“, значеше да бъдеш момче за всичко — и ратай, и овчар, и работник по опъване и поддържане на телените огради. Но с времето чиракът, след като изучеше всички тези занаяти, можеше да стане надзирател на ратаите, надзирател на овчарите, главен надзирател на ферма, на стопанство и дори, ако щастието му се усмихнеше, и управител.

Малцина са тези, които издържат на изпитанията. Повечето побягват още преди да се е изтърколила година, и се връщат в селото си с някое ребро по-малко, с изкълчено рамо или със счупен крак.

III

— Гражданите нищо не разбират от топлика на огъня и от красотата на пламъците — каза Лара и тези думи сякаш бяха отправени към мене. Макар че цяла година вече бях прекарал по полето, все още ме смятаха по-скоро за гражданин, отколкото за техен другар.

— Затова пък чираците разбират от фойерверки и бенгалски огньове — каза Макбийнз, като се усмихваше подигравателно, но без да влага в усмивката си злоба.

— А шотландците разбират от коне, колкото старата ми шапка от евангелието — отвърнах аз надуто и с известно високомерие, което не успях да прикрия.

— Ах, ти, голобрадо надзирателче. Засегна ли се? Чакай, чакай! Ще дойде ден да ми поискаш куче, ала няма да получиш — рече шотландецът, като по този начин ми напомняше за добрите си кучета.

Неведнъж той ме беше избавял от затруднения, като ми изпращаше на помощ своите кучета, тъй като моите не бяха равностойни помежду си. През годината, прекарана в полето като овчар, бях успял да дресирам две, още много палави кученца, Енвидо и Труко. Притежавах освен това две стари кучета, Бен и Дон Оскар, които бях получил от един стар циганин. Този циганин бе минал през стопанството и аз направих с него размяна. Срещу няколко стари стремена и един потник за под седлото получих двете кучета.

Скоро месото се опече и дон Педро извади остро наточения си нож от шведска стомана, което беше покана да започнем вечерята. Всеки си отряза парче месо според вкуса си.

Хляб носехме в кожените си торби, но дон Педро не се отказваше от навика си, придобит в остров Чилое, да заравя картофи в топлата пепел. Скоро сипкавите картофи и сочното месо наситиха глада ни.

След като дадохме на кучетата да се хранят, насядахме около огъня, за да изпием по няколко глътки мате. У нас започна да нахлува онова неописуемо спокойствие, меланхолично и понякога скръбно, което обхваща човек малко след като е паднала нощта в пустините, в пампата и степите на Огнена земя, където нито една птица, нито едно насекомо дори не нарушават мълчанието и самотата.

IV

Аз не познавам по-пустинна и по-вълнуваща местност в крайния юг на американския континент от Голата степ. Както казах вече, тя се простира на сто и двадесет километра дължина и обхваща безплодните земи, разположени по Атлантическото крайбрежие на Огнена земя. Сто и двадесет километра на дължина и около десетина километра на ширина. Растителността е крайно оскъдна — сухи, ниски храсти, които са много характерни за тази област, лишеи и тревички, едва подали глава над пясъка и глинестата кал. Плажът е внушителен и се отличава с особени приливи и отливи. При прилив морето нахлува на няколко километра във вътрешността на сушата и стига чак до самата пампа. След това се оттегля бавно, подобно на разляно масло, оставяйки зад себе си слой асфалтова тиня, на която не се осмеляват да кацнат дори и уморените птици. От време на време човек може да срещне стадо тюлени, което се излежава на пясъчния бряг, или някой болен кит, заседнал на някоя плитчина и дошъл тук да умре.

Тук всичко изглежда мъртво. Тази местност е сякаш началото или краят на някаква странна планета. Но най-чудноватото от всичко е ивицата земя, пясък и камъни, която навлиза дълбоко в морето. Всъщност точно това необикновено и тясно продължение на сушата в морето носи името Парамо^[14] и на него са нарекли цялата тази крайбрежна област.

Пътникът, който за пръв път прекосява Огнена земя, за да достигне Атлантическия океан точно в тази местност, остава удивен, че открива един остров, който не е отбелязан на картите. Но той се смайва още повече, когато открие, че островът, който се показва над вълните като издължен тънък бял гръб, очертава голям кръг и се съединява със сушата, затваряйки голям залив.

По време на моите самотни скитания, когато преследвах по плодородните долини и по скалистия стръмен морски бряг, който остава на север от нос Доминго, стада гуанака, бях открил в дни на добра видимост и на морско спокойствие това странно геологическо образуване, което се съединява със сушата. Един път, като идвах откъм стопанството „Сара“, стигнах почти срещу него, но скалистият бряг, който се спускаше почти отвесно към океана, не ми позволи да се прехвърля на тази ивица земя. Друг път ме спряха няколко гигантски калцирани скелети на китове, които приличаха на кораби в строеж. Моят кон се уплаши от тях и от костите на няколко тюлени, моржове и морски лъвове и не поиска да мине между тях. Но това, което най-вече не ми позволи да продължа и да се запозная с ивицата земя, която навлизаше в морето, беше внушителното мълчание, онова чувство, че се намирам извън или на ръба на един свят, на бряг, край който се простира един парализиран и заприщен океан, всред местност, която морските зверове, птиците, дори и гуанаката посещават само тогава, когато разберат, че е дошъл краят им. Мисля, че съм първият човек, който е стъпил на този къс земя, тъй като никой друг от овчарите не можеше да се сравни с мене по скитническа страст. Те никога нямаше да се решат да прехвърлят телените огради на стопанствата и да пресекат дюните, за да стигнат до границите на този странен кът от земята, разположен по средата на източното крайбрежие на Огнена земя.

V

Луна, подобна на запалена фурна, започна да се издига зад планинските вериги. Тя заля равнината с червеникава светлина и освети океана и белезникавия гръб на Парамо, който, прострял се в морската шир, набраздяваше повърхността й.

— Оттук започва краят на света. Земята става все по-малка, заприличва на яйце и затова луната изглежда толкова голяма, а звездите толкова близки, сякаш ей сега ще паднат върху главите ни — каза дон Педро с твърде поучителен глас и подаде кратунката с мате на Макбийнз.

— А още по̀ на юг — продължи той, — в Наварино, където живеят яганите, земи, които аз пребродих на младини, вечер и на разсъмване можеш да видиш странни светлини. Тук морските течения променят внезапно своя ход, компасите играят, магнитните игли не служат за пет пари и дори най-опитните моряци се заблуждават и не намират правилния път.

— Не чухме отново писъка на раненото чуленго — каза Лара.

— И дано не го чуем отново — отговори дон Педро.

— Защо? — заинтересува се шотландецът.

— Повече нито дума, приятелю Мак. Вие искате да ме подмамите да ви изкажа тайните си, но тази няма да я бъде. Уморени сме и умираме за сън.

Около огъня настъпи мълчание. Някакъв лек, мигновен повей на вятъра разигра пламъците. Като се изкачваше по небосклона, луната бе започвала да намалява. Сега тя хвърляше върху Голата степ такава причудлива светлина, че изглеждаше като да сме седнали на ръба на друга луна.

Тишината не трая дълго. Дон Педро пестеше думите си, но в нощите, когато карахме добитъка от една местност в друга, всеки крайпътен камък навяваше на стария надзирател някакъв спомен и той, ветеран на пътеките, които кръстосват остров Огнена земя, обичаше да го споделя, особено с нас по-младите.

— Понякога си мисля, че тази Гола степ е прокълната или омагьосана — започна пестеливо старият надзирател.

Аз, който по време на моите самотни обиколки с кон бях дошъл до същото заключение, свих една дебела цигара и се приготвих да я изпуша, заслушан в гласа на опита.

— Не вярвам във вещици — продължи дон Педро. — Нека с тях се занимават хората, които населяват по-благодатни земи. Тук вятърът е толкова силен, че като духне, влачи със себе си дори и камъни. Той няма да остави и една вещица да се завърти насам. А освен това, нали е равнина, хората биха ги забелязали още отдалече. Зиме пък биха премръзнали от студ или снежна виелица ще ги затрупа. Не, тук няма място за магии. Земята е сурова, а и хората са калени и твърди и не им минават разни бабини деветини.

„Но тази Гола степ, която посещават само гуанаката, когато им дойде ред да раждат, и болните тюлени, когато усетят, че ще мрат, е толкова странна и толкова печална, че ако не е омагьосана, то най-малкото е прокълната.“

„Много лоши неща са се случвали тук — продължи надзирателят. — На младини, препусках веднъж цяла нощ, търсейки фермата «Рио Кулиен». Цяла нощ се скитах всред пясъците. Когато дойде приливът, водата стигна до мен и конете ми. В краката на конете почнаха да сумтят някакви морски зверове и те, подивели от уплаха, се хвърляха насам-натам. Заклевам се, че от седмици насам не бях вкусвал нито капка ракия, а се чувствах като пиян. Не бях болен, а ме тресеше. Така прекарах цяла нощ и на съмване открих, че се бях въртял непрекъснато около сградата на фермата, която изникна едва ли не под носа ми.“

„И ако преди малко казах, че се надявам да не чуем отново писъка на раненото чуленго, то е, защото години след тази случка, една нощ, като карахме стадо овце, също както сега, чухме същия този писък. Сантибаниес, един младеж от северната част на страната, се хвърли веднага на коня си и се спусна да преследва чуленгото, защото се надяваше да го хване и да одере кожата му. През този сезон идват много ловци на чуленга и някои, по-несръчни, не улучват главата на животното. Ранено, то се скита по степта и надава от време на време този отвратителен писък, който напомня плач на пеленаче. Превали нощта, а Сантибаниес не се връщаше. След като съмна, излязохме да го търсим и по одеялото и шапката му разбрахме, че бе пропаднал или по-право, че бе погълнат от едно леговище на раци, от тези, които се свързват под дюните с морето.“

„Много млади ловци, следвайки нощем вика на ранени чуленга, са загивали по същия начин.“

Луната започна да нанизва на диамантената си нишка стадо пухкави облачета, подгонени от северняка, и докато се забавляваше с тази игра, сиянието й се помрачи и Голата степ се драпира в черни воали.

Раздиращият вопъл на раненото гуанако бе чакал сякаш този миг на мрак. Той се извиси над печалния простор и се изгуби със същия трепет, както и преди, разкъсан на две нишки: наполовина човешки глас, наполовина животински вой.

— Тези проклетници носят нещастие. По-добре е да си легнем — каза Лара. — Вие, дон Педро, нали сте вече по-възрастен, спите толкова, колкото трае една лятна нощ, но ние май си поспиваме повечко.

Русата скитница по просторите престана да нанизва облачета и светлият покой на Голата степ отново ни очарова.

Всеки от нас разстла вещите си. Седлата ни служеха за възглавница. Потниците и всичко останало — за постеля. Легнахме по гръб и се завихме с дебелите вълнени одеяла. Обърнали поглед към небосклона, у нас нахлу онова смесено чувство на тревога и на покой, което носят със себе си нощите на природата.

Настаних се да спя под един от храстите. Исках да заспя веднага, но звездите прекарваха своите тънки нишки светлина между клоните на храста и дразнеха натежалите ми за сън очи. Нахлупих тогава шапката върху лицето си и заспах. Последното ми видение бе една звезда, която се превърна във вода, която играеше между клепачите ми.

VI

… Внезапно от другата страна на храста се размърда някакво меко тяло и нещо като пясъчен прашец опръска лицето ми. Загледах се внимателно и открих, почти слята с нощния мрак, една огромна пума, излегнала се до мен. Не смеех да дишам дори. Но, по дяволите, това не беше пума, а огромна камилска птица, която ме задушаваше с перушината си. Странно! Та нали в Огнена земя няма нито пуми, нито камилски птици. Но тогава това е тюлен, един огромен тюлен, който се приближава към мене. По дяволите! Ето че аз се нося по спокойното и гъсто асфалтово море на Голата степ, но не мога да плувам и тюленът се приближава към мене, отворил своята огромна паст и оголил блестящи зъби…

Не мога да сдържа вика си, който напира отвътре. Един страшен вик. Но не съм аз този, който вика. Реве тюленът или може би това е писъкът на раненото чуленго. Не, и това не е! Вие моето куче, моето вярно и добро куче Бен. Вой на разкъсваща болка.

Воят сякаш изтръгна сърцето ми, промуши главата ми, почна да скубе косите ми.

Събудих се от страшния кошмар, размахал ръце и удряйки с тях по храста. Но още преди да се съвзема напълно от съня, разбрах, че кучето ми действително вие, че болезненият му, тревожен, агоничен вой не е приумица на въображението ми.

Внезапно воят стихна. Дон Педро, Макбийнз и Лара бяха скочили на крака и се гледаха един други смаяни.

Видяхме, че няколко овце бягаха по полето. Конете се хвърляха насам-натам уплашени, а стадото кръжеше, увлечено от някакъв водовъртеж. Неизвестна, огромна сила влачеше мрежата на кошарата, а кучетата се стрелваха по всички посоки, мъчейки се да спрат овцете.

Всичко това стана за миг. Също така за миг Лара свали букаите от коня си, сложи му юздата, възседна го на голо и се спусна да събере стадото. Макбийнз и аз опипахме ножовете си, които бяха пъхнати в кончовите на ботушите ни. Дон Педро измъкна от вещите си старата карабина „Уинчестер“, модел 44, с която никога не се разделяше в полето.

Упътихме се към мястото, където непознатата сила дърпаше мрежата. Вървяхме съсредоточени, загрижени да узнаем причината на това толкова странно произшествие.

— Това го няма писано в моите книги — подхвърли дон Педро.

Луната се беше отместила към планинската верига Кармен Силва, а южната зора започваше да багри във виолетово далечния гръб на Атлантика.

Напредвахме предпазливо и когато стигнахме до ръба на някакъв дълбок ров, дон Педро вдигна карабината и ни спря с вик: „Внимание!“.

И тримата се заковахме на място, изумени от гледката. На дъното на рова, отворило уста и оголило блестящи зъби, така както го видях насън, лежеше, омотано в мрежите на кошарата, едно бяло чудовище, дълго повече от четири метра. Около него имаше шест или седем мъртви овце и моето куче Бен, разкъсано от зъбите му.

— Бял тюлен! — извика дон Педро и повтори: — Това го няма писано в моите книги. Внимавайте! Тези зверове хвърлят с муцуните си камъни със страшна сила и отгоре на това са много точни стрелци.

Надзирателят, който беше опитен в лова на тюлени, мина отстрани на звяра, потърси най-слабото му място и стреля.

Ехото на изстрела се плъзна в далечината. Морският звяр се изправи на задните си перки. Гладката му и бяла кожа блесна като мрамор. Гърдите му с две изпъкналости като тези на жена се изпънаха мощно. За миг наподоби скулптурата на гръцка богиня, красива и чудовищна, осветена едновременно от светлината на луната и на зората. Животното поклати глава, разтвори големите си бърни, разтърси с дрезгавия си рев Голата степ и рухна в смъртна агония.

Приближих се към трупа на това огромно и красиво морско животно. Не можах да удържа желанието си и прокарах ръка по гладката му и мека кожа. После взех трупа на Бен, изкопах дупка в камънака и го погребах.

Премерване на силите

I

Слънцето се отразяваше в пасбищата, покрити с койрон, като в някакво сивожълтеникаво море, слабо накъдрено от лекия бриз на лятната утрин. Младежът галопираше на своя червеникав жребец по спокойните котловини на Огнена земя.

Херман Васкес никога не бе изпитвал така ясно, както тази сутрин, чувството на младост, на здраве и жизнена сила, което се излъчваше от пасбищата, от синьото и блестящо небе, от ниското слънце и преди всичко от мощния галоп на Чико, красивия, не много едър кон, с три бели крака и звездичка на челото. Чико беше от породата на понитата и галопираше с еластична и дълга крачка, подобна на тази на гуанако. Чико галопираше някак деликатно, със спокойно удоволствие, без да проявява високомерието и самохвалството на полудивите коне на негова възраст.

Лекото английско седло позволяваше на конника да усеща играта на мускулите по гърба на младото животно, притиснато между силните му бедра, и някакъв ток на живота протичаше между човека и коня, и двамата млади, сякаш родени, за да галопират винаги заедно към блесналите хоризонти на равнините в Огнена земя.

От време на време ездачът се спираше на върха на някой хълм, изправяше се на стремената, обхождаше с поглед далечината, погалваше с ръка пламтящата грива на червеникавия жребец и отново се понасяше напред в бавен галоп.

„Въпреки всичко — мислеше си Васкес, — тази Огнена земя не е толкова сурова. Вярно е, зиме сняг я затрупва, но летата й, макар и къси, сияят в светлина. Слънцето си е слънце, а не някакъв жълтеникав фенер, който отегчено се носи над равнината.“

Почувства се привлечен от тази земя и си спомни старото поверие, че този, който се е родил на острова или е живял дълго време на него, се връща накрая тук, за да остави костите си.

Спомни си известния случай със стария Маккензи, колар в стопанството „Ерминита“. Този Маккензи наследил голямо богатство в Шотландия. Зарязал юздите и конете и заминал да се радва на богатствата в родината си. Но не се изминали и две години и ето че Маккензи се появил отново в Огнена земя, където завършил своите старчески дни, бродейки по равнините в източната част на острова с два коня, по-бели и от брадата му.

Младежът бе дошъл тук преди няколко години от град Пунта Аренас, за да работи отначало като момче за всичко, като „хакерусе“, както казват тук. И ето че сега това голобрадо и непохватно градско момче бе се превърнало в мъжага, покорител на недружелюбната природа.

Той беше заместник-надзирател на фермата „Рио Раро“^[15], която се простираше на петдесет хиляди хектара равнина, където пасяха около тридесет хиляди овци. Дължеше името си на една странна геологическа формация, плод на ерозивната дейност на морето.

И действително сред пампата, там, където човек най-малко можеше да очаква, се намираше един особен канал, една река, която тече в кутиеобразно корито. Това е Атлантическият океан, който навлиза зигзагообразно с километри навътре в пампата.

При отлив коритото се пресушава и ако човек постави на устието мрежа, може понякога да улови големи количества морски костур. При прилив тюлените навлизат по канала, преследвайки рибните пасажи, и тогава човек има възможността да чуе в самото сърце на равнината тяхното мучене, смесено с блеенето на овците.

Понякога в лунни нощи човек можеше да наблюдава фантастични картини. Стада тюлени навлизаха по канала, разсичайки гладката повърхност на водите с блестящите си глави. От мустаците им се стичаха капки вода и те приличаха на нещо средно между кучета и хора.

Овчарите избягваха Рио Раро, въпреки че нищо извънредно не беше се случило нито в нейните води, нито в околностите й. И все пак тази равнинна местност, тясната ивица океан всред пампата, малките тюленчета, които понякога, подтиквани от любопитство, излизаха по пасбищата и се влачеха по тревата, създаваха впечатление, че тук не всичко е съвсем естествено и някакво безпокойство се просмукваше в душите на тези, които кръстосваха по бреговете й.

Разбира се, с изключение на овцете, които пасяха по бреговете й, тя нямаше нищо общо с фермата, която носеше нейното име, нито пък оказваше някакво влияние върху здравословния живот, който водеха тук хората и животните, а още по-малко имаше връзка с обикновената случка из живота на пастирите, която искаме тук да разправим.

Тази сутрин Херман Васкес препускаше на своя кон, за да посрещне Хосе Аредондо, надзирателя на фермата, който се връщаше от една заслужена тримесечна отпуска, след като бе работил в стопанството без прекъсване пет години.

Като заобиколи края на морския залив, Васкес забеляза надзирателя в далечината. Приближаваше с характерния дълъг тръс, с който се движат конниците, които имат да преодоляват дълги разстояния.

— Как е Пунта Аренас? Не съм виждал този град от четири години насам — попита заместникът, след като поздрави надзирателя.

— Всичко е наред! А как е фермата?

— Нищо ново. Маркирането даде отлични резултати. Идваш точно навреме, за да започнем стригането.

Двамата приятели се запътиха с бавен ход към фермата. След малко заместник-надзирателят попита своя другар:

— Виждаш ми се весел и нещо променен. Обикновено настроението ти е като на вързан див кон, а сега усмивката ти напира чак през очите — и като му се усмихна сърдечно, продължи: — Внимавай! Градът променя хората.

— Що се отнася до мен — отговори надзирателят, — градът не ме променя. Напротив, намирам градските хора загрижени за дреболии, за смешни неща. Сякаш ги наблюдавам от някой връх, така както наблюдаваме добитъка, когато го обкръжаваме преди стригане или маркиране. Когато човек гледа градските хора отвисоко, втренчено, не издържат на погледа. Моята радост се дължи на нещо друго, което за нещастие се намира в града.

Заместникът помисли за най-изключителното, което можеше да се случи на един пастир, и извика:

— Ожени ли се?

— Да! — отговори, преливащ от радост, надзирателят. — За най-хубавата жена в Пунта Аренас.

— Коя е тя?

— Ще я видиш, не бързай! Утре снимката й ще освети и ще господства в нашата столова. А щом като управата ми построи къща, ще я доведа в „Рио Раро“.

II

Надзирателят на фермата „Рио Раро“ и заместникът му бяха не само другари в работата, те бяха и приятели, които сякаш се бяха впрегнали заедно в един и същ ярем.

Бяха станали неразделни приятели, след като бяха премерили силите си в едно трудно състезание, наричано тук „тегли тояга“. Много рядко овчарите се съгласяват да участват в това тежко изпитание, свойствено за тези земи, защото победеният запазва за през цял живот комплекс на физическа малоценност пред победителя, а тук, в Огнена земя, това е по-важно от всичко друго.

Обикновено в това състезание участват хора, еднакви по сила, които другите задължават да се преборят, след като дълго са говорили за превъзходството на единия или на другия.

По характер овчарят е сдържан. Той не харесва и намира за непристойно да се излага на показ. Но когато е станал вече обект на приказки и любопитство, той също така намира за неудобно да го молят да участва в състезанието и един ден обявява, че ще тегли тоягата.

В деня, в който Аредондо и Васкес решиха да премерят силите си, цялото стопанство ги наобиколи. Те седнаха на тревата един срещу друг, изпънаха крака, опряха ги в ходилата и сграбчиха здраво една тояга, която държаха хоризонтално, на височината на краката си. Когато съдията даде знак, те задърпаха със страшна сила.

Гърбовете им се превиха. Голите им ръце заприличаха на дебели въжета, чиито нишки всеки момент заплашваха да се скъсат. Кокалите пращяха, потта наниза перли по челата им и никой не можеше да вдигне другия от земята нито на сантиметър, което щеше да означава победа над противника.

Изтощени, те на два пъти почваха и след половин час борба, след като завършиха трите предвидени от правилника схватки, съдията присъди равен.

— Не вярвах, че ще ми устоиш! — каза Аредондо, като разглеждаше изпитателно своя млад съперник, който на вид изглеждаше по-малко силен от него.

След като станаха, те си стиснаха ръце и по предложение на зрителите, в чест на равния резултат, повториха следното обещание:

— Никога, никога вече няма да се теглим на тояга!

И го изпълниха не само що се отнася до тоягата, но и за всичко друго в живота. Те си подадоха един на друг ръце в работата и ако някой път трябваше да се съревновават в нещо, никога не го правеха от суета.

Те бяха двойка работници, която се справяше с всеки вид работа, а приятелството, което изградиха, внушаваше уважение и повлия благотворно върху тези, които ги заобикаляха. Това беше една мъжка дружба, която се коренеше в качествата на двамата приятели и се основаваше на взаимно уважение и разбирателство.

Но все пак тези двама мъже не се познаваха основно, защото полето не създава сложни отношения, а по-скоро ги изглажда. „Градът променя хората“, това беше една стара и мъдра селска максима.

Преместени във фермата „Рио Раро“, те превърнаха голата степ в градина. Овчарите и ратаите разбраха, че надзирателите им са двама души, които ги превъзхождат във всяка работа, и се учеха от тях на преданост, на братско сътрудничество и на безкористност.

За първи път в „Рио Раро“ бяха донесени и посадени такива видове зеленчук, които можеха да виреят в този враждебен климат. Отглеждаха свине, птици, а също така за първи път беше купена мрежа, за да се лови риба в устието на канала. Всичко това разнообрази еднообразната, обичайна за тукашните стопанства храна от месо и консервирани зеленчуци. Фермата „Рио Раро“ процъфтя в ръцете на тия двама мъже и се прочу в цялата източна част на острова. Тя служеше за пример, че животът в тези сурови и тъжни земи може да бъде и по-мек.

III

На следващата сутрин надзирателят се навърташе в оборите, очаквайки с радостна възбуда да чуе какво впечатление е направила на нежния млад приятел снимката на жената, окачена на стената в столовата.

Заместникът излезе от стаята си нарамил необходимите му за работа вещи, и като видя снимката, остана като ударен от гръм. Той не можеше да повярва на това, което виждаха очите му.

Възможно ли беше това странно съвпадение или още по-право тази лоша игра на съдбата?

Той се приближи, за да разгледа снимката по-отблизо, но някакъв непознат трепет го накара да се сгърчи. Стисна юмруци и сбърчи вежди, зад които се настани някаква тъмна и неопределена болка, която го накара цял да потрепери.

— Боже мой, та това е тя! — промърмори той и се върна в стаята си, зашеметен от мъка.

След като се успокои, той възвърна твърдостта си и се отправи на работа.

Като минаваше през обора, надзирателят го запита:

— Как ти хареса?

— Чудесна е! — отговори Васкес, като потисна трепета в гласа си.

Привечер, когато свършиха дневната работа, младият заместник се появи в малката столова, облечен за път.

— Какво става? — запита го учуден надзирателят.

— Отивам си! — каза заместникът с известна тежест в гласа. — Приготвих своето хергеле за път, вещите ми са натоварени на конете, кучетата ме чакат.

— Но как може да си тръгваш така внезапно. Тук се е случило нещо и ти ми дължиш обяснение! — каза надзирателят, като се приближи до този, който си отиваше.

Васкес, облечен в кожен костюм и с каскет от гуанако, с ушанки против вятъра, погледна през прозореца далечния пейзаж, извърна отново погледа си, сведе глава и като почукваше по ботушите си с камшика, каза:

— Спомняш ли си, че веднъж ти бях говорил за причината, поради която дойдох в Огнена земя? — и тъй като другият стоеше все още изумен, продължи: — Добре, ще повторя разказа си. Дойдох, защото като дете, гледайки от другата страна на протока, виждах тук едно странно оцветено небе. То се простираше над планините на острова, който, гледан откъм континента, прилича на гигантска змия, простряла се в морето. Тук небето ми се струваше винаги по-блестящо и ми предвещаваше, че ще открия нови, незнайни и хубави земи, към които се стремяха моите мечти за приключения. Когато пораснах, дойдох тук. Сега виждам тези светлини другаде и тръгвам натам.

— Тези, които като тебе са живели дълго време тук, се връщат винаги в Огнена земя! — отговори му с угаснал глас надзирателят, развълнуван от внезапното събитие.

— Възможно е! — отвърна заместникът със странна усмивка. — Но не в „Рио Раро“!

— Защо?

— Защото ще нарушим обета си и ще трябва още един път да премерим силите си с помощта на тоягата.

Заместникът стисна ръката на другаря си и тръгна към обора, където го чакаше малкото му хергеле от пет коня и трите му овчарски кучета.

Той се качи на един светлочервен кон с бяло петно на челото, пусна напред товарните коне, подсвирна им и се понесе в широк тръс по прашната пътека, следван от трите си кучета, подобен на вечните скитници, които населяват равнините на Огнена земя. Той се запъти на запад, където наистина се запалваха нови светлини, последните преди залеза.

Надзирателят замислен наблюдаваше как малката групичка чезнеше сред воал от сенки и прах, вдиган от конските копита и от нощта, която също започна да препуска към запад.

Той се прибра, затвори вратата и в полумрака се вторачи в красивото лице на снимката, но вече без да изпитва сутрешната радостна възбуда. След това въздъхна и прошепна:

— Има неща, които човек не може да проумее!

Последната контрабанда

След като бурята бе разкъсала платната и въжетата, кутерът на стария Томас, движен с гребла, навлезе в един тесен залив на протока Мърей, онова устие със силно течение, чрез което протокът Бигъл събира и изпраща водите си към нос Хорн.

Разнебитеният „Юпитер“ не правеше особена чест на гръмкото си име. Кръстен на бога на моряшките клетви, той приличаше сега на пребито куче. В течение на два дни и една нощ кутерът бе водил яростна борба с бурното южно море.

— Дявол да те вземе! — провикна се старият Томас, като заплашваше с юмрук един тъмен облак — последна следа на бурята — който се носеше между високите планински върхове, оставяйки по тях закачени черни дрипи.

След буря настъпва спокойствие или дори нещо повече от спокойствие — ликуваща радост, че се раждаш отново, и после едно сладко спокойствие, което може да размекне и най-коравия моряк.

Против това размекване се бореше старият Томас, когато каза:

— Тук има някой кутсузлия! Ако можех да го открия, щях да го хвърля през борда на раците! — и погледна към Делано и Микич, които спускаха котвата край скалистия плаж.

Томас Аравена, собственик и господар на „Юпитер“, беше стар испански моряк, когото някои считаха за луд. От своя страна, той не си даваше труд да опровергае това твърдение, защото зад привидната си лудост прикриваше ловко своята прозорливост на дребен пират по местните морета. Беше нисък, мургав, шепа нерви, оплетени върху здрави и изпъкнали кокали, с издаден хрущялен нос, който показваше качествата на народността му.

Навремето той беше се прочул като капитан за далечно плаване, известен със своята смелост и опитност. Алкохолът и гуляите обаче постепенно бяха унищожили тези качества, докато един ден животът го изхвърли окончателно върху плажовете на Пунта Аренас, също както толкова други стари моряци, дошли от различни страни, за да хвърлят котва на края на своя път в космополитното чилийско пристанище, разположено на северния бряг на Магелановия пролив.

Старият бивш първокласен капитан завършваше дните си на един петтонен кутер, очукан като самия него от морето, и се занимаваше предимно с лов на видри и тюлени. Но тъй като с времето намаляваха силите му, но не и дързостта му, той вършеше и някои сделки, които морските закони не покровителстват.

За него и неговия „Юпитер“ се разказваха истории, които граничеха с легендата. Така например в годините, когато ловът на тюлени с двуцветен косъм беше забранен за дълго време по бреговете на Фолклендските острови, по чиито скали изобилстват стада от тези животни с ценна кожа, старият Томас излъгал както бдителната брегова охрана, така и самата английска ескадра, която има база на тези острови, британско владение, като боядисал кутера си от едната страна с черна, а от другата с бяла боя.

Един следобед той минал край Порт Стенли, където били закотвени британските кораби, превърнат в бял „Албатрос“, и няколко дена по-късно, след като натрупал в трюма си достатъчно кожи, се върнал и минал край пристанището, превърнат в тъмен „Юпитер“, какъвто действително беше цветът и регистрираното име на този двойствен кутер.

В пристанищното управление лежаха дебели папки от следствия по подвизите на капитан Томас, които бяха горе-долу все от същия род. Когато успяваха да го хванат, налагаха му големи глоби, но моряците от чилийската флота, натоварени да го съдят, изпитваха тайни симпатии към него, защото той беше от онези изключителни екземпляри, които само морето със свободата на своите закони успява да създаде.

Само веднъж той се намери в голямо затруднение пред човешките закони: обвиняваха го в убийството на един моряк.

Пред съда показанията му бяха вълнуващи.

— Да! — каза той със своя подчертан акцент. — Аз опрях карабината на гърдите му, но не го убих! Отнесе го морето, а за това, което то върши, аз не мога да отговарям. От него искайте сметка!

— Разкажете спокойно цялата случка! — успокоил го прокурорът.

— Приближавахме се към „Скалата на покойния Хуан“ — продължил Томас. — Освен нас двамата нямаше друг екипаж и трябваше да завържем кутера за скалата, за да започнем лова. Скалата се намира в открито море и големите вълни се разбиват със сила върху нея. Това го знаем всички ловци на тюлени, но то не ни е накарало досега да се откажем от лова.

— На скалата! — извиках аз, когато стигнахме до нея.

Но Пепе не се помръдна.

— На скалата! Не чуваш ли? — извиках му отново, вече ядосан, защото бяхме изпуснали едно отлично повдигане на вълната, а Пепе не се помръдна.

— Скочете вие, ако можете — отвърна ми той. — Аз не скачам!

— Пепе беше добро момче, силен и пъргав. Той беше плавал с мен и друг път, но не знаех, че е страхливец. — Старецът прекъсна разказа си, малко разнежен от спомена за онзи миг.

— Аз не скачам, не защото съм страхливец или стар — отговорих му, — а защото съм собственик на кутера и отговорността на поста ми налага да остана на борда, кучи сине!

— Бих скочил — прекъсна се старият с понижен глас. — Не съм толкова негоден, за да не го направя, но беше необходимо да се запази авторитетът и дисциплината на борда и затова не скочих.

— Безполезно беше да му заповядвам, той не искаше да ми се подчини. Тогава, обзет от ярост, спуснах се в кабината, изкачих се с карабината в ръце, заредих я пред очите му и като опрях цевта в гърдите му, извиках: — Ще скочиш ли на скалата?

Момчето ме познаваше добре и знаеше, че ако се забави още една секунда, ще стрелям в упор. Скочи, но малодушието му, нерешителността му го погубиха. Подхлъзна се на ръба и водовъртежът на една вълна го погълна завинаги. Това е всичко.

— И ако не беше скочил, щяхте ли да го убиете? — попитал прокурорът.

— Да, щях да го убия, и в това няма съмнение, както няма съмнение, че бог съществува! — отговорил старият испанец и изтрил потта, която оросявала челото му.

Съдът бил съставен изцяло от моряци. Те се спогледали за миг, явно развълнувани от категоричния отговор на стария капитан.

Тези истории бяха станали причина старият Томас да не намира лесно екипаж за своя „Юпитер“ и обикновено той го наемаше между пристанищните скитници и най-отчаяните безработни.

Сега го придружаваха двама от първата категория, Микич и Делано, един югославянин и един бъбрив неаполитанец, който прекарваше повече от времето си в пиене и игра на карти в моряшките и рибарските кръчми на Пунта Аренас.

Кутерът също беше един вид скитник, който придружаваше стария в последните му дни. Боята му беше олющена, някои пробиви близо до водната линия бяха опасно лошо уплътнени, гротмачтата — пожълтяла и почерняла от употреба, платното на предната мачта и кливера — раздърпани и окъсани. Такъв беше видът на това дрипаво корабче, което се осмеляваше да прекосява протока Брекнок и да се показва дори на нос Хорн.

Тъжно беше да гледаш този стар моряк, който се беше заинатил да не напуска морето.

— Мен вълните не могат ме обърна! — имаше навик да казва той на по-разсъдливите си другари, които се излежаваха край залива, пушеха лулите на старостта си и наблюдаваха как влизат и излизат в пристанището корабите. В това време Томас заповядваше гръмогласно, сякаш маневрираше с четиримачтов кораб, вдигаше дрипавите платна и се отправяше навътре в морето всред бурите.

Морякът Микич, използвайки отлива и спокойните води в залива, пусна в морето лодката с плоското дъно, която бе закрепена на носовата част на кораба, взе една тенекиена кутия и тръгна да търси миди, които изобилстват тук в крайбрежните скали.

Може би моряците са суеверни поради това, че живеят всред една сурова действителност, каквато е тази на морето и на всички придружаващи го стихии. Ето защо те имат нужда от нещо, което да олицетворява надеждата им и така да устояват по-лесно на смъртта, която идва и си отива, носена от вълните. Всъщност лошата съдба или както собственикът казваше „кутсузлукът“, беше преследвал „Юпитер“ още от тръгването му от Пунта Аренас. Най-напред се заредиха една след друга повреди на спомагателния мотор, а после отчайващи затишия, редуващи се с бурите на наближаващата зима. Всичко това забави кораба по маршрута му с няколко дена. Това закъснение впрочем щеше да бъде компенсирано от значителната печалба, която се очакваше да донесе контрабандната ракия, скрита в тъмния трюм на малкия кораб като някакво съкровище.

След като мина нощта, „Юпитер“ още при първите проблясъци на зората вдигна малката си котва и като използваше северозападния бриз, понесе се към протока Бигъл. Стигнал веднъж там, той хвана попътния вятър, който духаше откъм лявата страна, и на един дъх преплува протока, за да хвърли след това котва в залива на Ушуая.

Белите и ясно очертани сгради на затворническото селище се простираха по склоновете на една от последните предпланини на Андите, там където завършва Огнена земя. В центъра личаха казармите на затвора и около тях къщите, където живееха служителите и малобройното цивилно население, което се занимава с дребна търговия в затвора.

Двамата моряци подготвиха обилна „пристанищна вечеря“ и скоро откъм морето започнаха да се издигат кулите на мрака, които заедно с планинските грамади правеха южната нощ тежка и безмълвна.

Собственикът на кораба беше малко неспокоен и като вдигна нос, за да подуши нощния въздух, повтори:

— Ех!… Да знаех кой от вас е кутсузлията!

В същия този миг, като че ли бе очаквал това заклинание, един сноп силна светлина проби гъстия мрак.

— В кабината! — извика старият Томас и тримата моряци се натикаха в коридорчето, което водеше към малката кабина. Беше ги осветил прожекторът на морската полиция.

Яркият светлинен сноп се плъзна по покривите на спящото затворническо селище, преброди околностите и се спря с паралитичен трепет в сърцето на гората. Зелените листа на дъбака, поклащани леко от бриза, променяха светлината на прожектора и сега снопът приличаше на свредел, чието палещо острие пробиваше сърцето на планината.

Снопът светлина отново се раздвижи. Наподобяваше някаква исполинска пръчка, която някой по невнимание беше настъпил в единия край. Той се издигна и освети скали, камънаци и дъбови гори. Странно зрелище представляваше зеленикавата светлина сред тази дива и пуста земя. После лъчът се спусна на брега, обходи бавно и грижливо един голям сектор от плажа, навлезе в морето и се спря, като затвори в светлинен кръг „Юпитер“, който невъзмутимо се клатушкаше.

— Наблюдават ни! — забеляза собственикът, като гледаше внимателно през една цепнатина на кабината.

Светлинният лъч стоя безпощадно няколко дълги мига върху кораба, после внезапно изгасна и се прибра в гнездото си.

— След полунощ ще ни оставят на мира — каза собственикът Аравена, като въздъхна облекчено. — Трябва да използваме почивките между обходите, за да свалим буретата на брега.

И действително светлинният обход се извършваше от време на време по описания начин и след полунощ, изглежда, че спря окончателно.

На борда на кутера започна странна работа по разтоварването. Микич и Делано измъкнаха от трюма буретата ракия от двадесет и пет и петдесет литра, всяко от тях вързано с подходящо дебело въже, и ги спуснаха в морето до лодката, на чийто борд чакаше старият Томас, който връзваше краищата на въжетата за лодката. След малко двадесетина бурета плуваха около лодката, показващи се едва-едва над повърхността на водата. На свой ред двамата моряци също се качиха на лодката и по заповед на собственика я подкараха със силни удари на греблата към брега. Все пак флотилията напредваше бавно, защото потопените бурета задържаха силния тласък на греблата.

Това бе една от хитростите на испанския контрабандист, която морската полиция в Ушуая още не познаваше. Ако прожекторът откриеше лодката насред пътя й към плажа, влачейки своята флотилия от бурета, светлината просто щеше да се плъзне по повърхността на морето, без да открие нещо, а ако бавността на движението породеше някакво съмнение, едно специално устройство позволяваше да се освободи тежкият товар и чрез замаскиран кабел да се поддържа далечен контакт с него.

На плажа работата навлезе в най-опасната си фаза.

Всеки един от контрабандистите, приведен, взе по едно буре и започна да го търкаля нагоре по брега до уговореното с нелегалния търговец място, което се намираше в близост до селището.

Работата беше уморителна и ставаше още по-мъчителна поради постоянното безпокойство, предизвикано от мисълта, че прожекторът може да светне всеки миг. За щастие това не се случи и след няколко успешни курса, контрабандистите забравиха могъщата зеница на морската полиция.

Само старият Томас беше обзет от странно неспокойствие, което се мъчеше да потисне, като си говореше тихо:

— Ех!… Ако знаех кой от вас е кутсузлията, бих го хвърлил на раците!

Но не друг, а самият собственик бе преследван днес от лошата съдба.

Докато другарите му, по-млади и по-силни, го чакаха спокойно на мястото, където щеше да се предаде стоката, внезапно блесна светлинният лъч, сякаш в отговор на проклятието на стария испански контрабандист.

Като видя прожектора, той бързо тласна бурето и след като го прегърна, прилепи се към една дупка в скалистия стръмен бряг, там където свършваше плажът и почваше пампата.

Снопът светлина се спусна бързо на брега и започна да го обхожда със зигзагообразни движения.

Това даде известна надежда на стария и наистина на два пъти светлинният лъч се приближи на един метър разстояние от мястото, където той се криеше с бурето, и след това измени посоката си и продължи на друга страна.

Капитан Томас се огледа отчаяно наоколо си, без да може да открие в мрака по-добро скривалище. Не се осмеляваше да се вдигне и да побегне, защото се опасяваше да не бъде напипан от прожектора. Тогава реши да остане там, където беше, залепен за земята като мишка, с надеждата, че въпреки мощната светлина на прожектора, в далечината ще го сбъркат със сиво-кафявия цвят на земята и ще го вземат за купчина пръст или някаква скала.

Внезапно снопът светлина почна да следва разделната линия на скалистия бряг между плажа и пампата. Сега старият Томас очакваше да бъде осветен така, както се очаква смъртта да забие острието си в сърцето. Той беше навикнал да чака смъртта, сложил твърда ръка върху кормилото, насочвайки носовата част на „Юпитер“ срещу онези водни планини, от които можеше да се появи тя, но сега вместо вълната към него се приближаваше една ивица светлина без сила и обем, но крайно могъща, проницателна и раздираща, като невидим удар с шпага.

„Дано се пръсне светът и стане на парчета — помисли си той. — Предпочитам така да загина, отколкото да дочакам лъча на прожектора!“

И светлината внезапно го освети и се спря върху него, пронизвайки тялото му! Старият напрегна цялата си енергия, за да не трепери. Стоеше неподвижно, но изпитваше толкова жестока мъка, че малко остана да се вдигне и побегне, издавайки се сам.

Снопът светлина не се помръдваше. И тази неподвижност създаваше впечатление за нещо непоколебимо, напомняше менгеме, което упражнява натиск върху бедното тяло на стария контрабандист по такъв начин, че той си мислеше, че ще умре сплескан като насекомо в твърдата земя, ако този натиск продължи, макар и миг само.

Внезапно в страшната пустота проехтя сухо тракане, подобно на това, което предизвикват пропукванията на ледовете през пролетта, и снопът светлина се превърна в нещо остро, в болка, която проникна в гърдите му.

Светлинният лъч на прожектора отново се раздвижи. Старият контрабандист остана залепен о земята, но вече не по своя воля. Един куршум от картечницата на морската полиция, която бе дала предупредителен откос, случайно бе попаднал в целта.

Когато двамата моряци се върнаха от селището, обезпокоени от изстрелите и забавянето на стария, намериха го агонизиращ, прегърнал бурето с ракия.

— Микич — каза той, — закарай последното буре на Негро Ривас и прибери уговорената сума… А ти, Делано — продължи той, мърморещ, — завлечи ме до моя „Юпитер“ и…

Повече не можа да продължи, пипна се за овлажнелите от хладната кръв гърди, погледна през мрака двамата си моряци, които, клекнали, го придържаха, и произнесе с предсмъртно хъркане:

— Ех!… Ако знаех кой от вас е кутсузлията!…

Куруро

I

Ездачите галопираха през потъналото в нощния мрак плато, бичувано от снега, бито от градушката и брулено от вятъра. Това бяха петима пастири и те яздеха на стройни и силни черни коне, следвани от осем кучета, които на двойки тичаха край краката на конете.

Групата хора и животни се носеше в бурната нощ подобно на странна сянка. Черните наметала се развяваха като криле над блестящите задници на конете. Или може би това бяха знамена на някакъв необикновен ескадрон, които отмерваха такта на галопа. А сенките се носеха все напред, сподирени от воя, глухите стонове и ледени пориви на вятъра и от могъщите напъни на бурята, на която не устояваха и най-калените и здрави тела.

Внезапно от препускащата група се откъсна черна сянка. Един конник. Той обърна коня си и се спусна като стрела по изминатия вече път. Неговото поведение бе толкова необичайно и той така решително се понесе по обратния път, та човек можеше да си помисли, че цялата група следва него или че четиримата конници, които се бяха отдалечили вече на известно разстояние и продължаваха да галопират, са само къс от тази завършена цялост, която представляваше този човек, който, цепейки вълните от сняг, дъжд и мрак, се връщаше, за да предизвика на двубой страшната нощ.

Този странен конник, който се върна обратно, след като бе галопирал усилено в продължение на три часа по високото плато, което пази от северните ветрове трите постройки на фермата „Тресе“ от стопанството „Баха“, се наричаше Субиабре. Той се движеше сам. Край неговия кон не тичаха кучета, а причината за неочакваното му връщане беше тази, че внезапно изпита силна скръб и угризение на съвестта. Той беше изоставил трупа на любимото си куче, загинало храбро същия този ден, опитвайки се да спаси стадо овце. А овчарят Субиабре не бе обичал през целия си живот друго куче повече от това.

Спомените, които нахълтаха в него, бяха толкова нежни, разкаянието така силно, че дълбока мъка заседна в сърцето му. Нов порив на вятъра и острия сняг нарани очите и нещо, което трябваше да бъде сълза, се върна обратно и го задави горчиво. Гърдите му се издуха болезнено до пръсване. Тогава Субиабре обърна коня си, стисна здраво зъби, сграбчи още по-здраво юздите, заби по-силно шиповете на шпорите в хълбоците на коня и се понесе като призрак през бурята.

О, Куруро!… Какво прекрасно куче беше загубил! То струваше повече от всички тези хиляди кротки овце, които със своя ясен и силен лай бе насочвало по пътищата, които кръстосват полетата на Огнена земя.

За Субиабре нямаше нищо по-ценно в живота от Куруро. Той ценеше своя другар в работата повече от целия свят, защото нямаше друго, за което да държи.

Груби, самотни хора, укротявани от суровата ласка на снега и острите ледени висулки. Хора, изсушени до такава степен от силния степен вятър, че загубват всяко чувство за хумор. Хора, които връзват влакното на възел и от възела правят оръжие… Тези хора обичат кучетата си като самия живот не само защото живеят забравени и далеч от всякаква ласка, не само защото тези техни другари по работа са безкрайно умни, а и защото първобитният живот, който водят, ги е научил, че едно куче понякога е по-добро от човека или поне е много по-постоянно.

Черният едър и силен кон галопираше уверено. Под своето черно вълнено наметало човекът започна да си припомня миналото. Нощта и бурята квасеха тялото и потискаха душата му.

В клисурата Трес гаучос, там където свършва бруленото от силния вятър плато, сигурно се намира все още Партиера, другото му куче. То вие и рови снега, за да намери Куруро. А той, като човек, естествено по-неблагодарен, беше ги изоставил. Добре че онзи порив на вятъра и снега навреме го подсети за дълга му. Сега той се връщаше, за да търси кучетата си, за да помогне по братски в работата, която по свой почин беше започнал неговият стар другар Партиера.

Не! Субиабре нямаше да прекоси отново това плато, преди да е намерил Куруро. Той нямаше да го изостави, както бе направил, за да стане през пролетта плячка на лешоядите.

Пролет!… Сезонът, в който снежната броня на равнините на Огнена земя се превръща в безброй сребърни нишчици, които се устремяват към долините. Сезонът, през който излизат наяве непокътнати, замразените трупове, и долитат лешоядите, за да останат след тях само костите да се белеят под слънцето. А това беше и сезонът, в който Куруро, доброто му куче, навлезе в живота на Субиабре.

И като се изкачваше и спускаше по неравната линия на спомените си, пред погледа на Субиабре почнаха да се мяркат като насън картини от живота на вярното му куче още от деня, когато бе го намерил да лази в откритото поле между храстите, подобен на онези свойствени за острова гризачи, наричани куруро.

II

Беше един неделен следобед, натежал от светлина и леност, издул се сякаш от живот.

В стопанството цареше дълбока скука. Някои от ратаите, обути в удобни широки сандали, които позволяват на цялото тяло да си почине, играеха на ашици. Други дремеха, излегнали се по креватите си, заслушани в хленчещите танга на грамофоните или акордеоните, танга, които навяваха спомени за розовите къщи в Рио Гранде или Порвенир, за нощите, в които се стопяват всички пари, спестени в течение на години на тежко тегло, за алкохолни оргии, за жени с червени рокли и с нервен смях. Трети си почиваха, като играеха на карти.

Субиабре, чужд на тежката обреченост на тези хора, оседла своя собствен кон Тостадо, взе някои вещи, които трябваше да занесе на грингото Мак, и тръгна в лек галоп към най-отдалечената овчарска колиба на стопанството.

В полето, наречено Веинтитрес, в горното течение на Рио Чико, там в подножието на Андите живееше Мак, самотен пазач на стадата овце, един англичанин, останал малко повреден от войната, който загубваше от време на време ако не изцяло, то поне отчасти разума си. В събота Мак имаше навика да се налива с няколко бутилки джин или уиски, които му помагаха да забрави самотата си от събота обед до понеделник сутрин.

С изключение на това седмично прекъсване Мак беше добър работник и пазач. Живееше без особени мисли сред кучетата, конете и овцете си или с една дума, влачеше сивото съществование на всички онези мъже, които, пръснати по необятните равнини на Огнена земя и Патагония, пазят огромните стада „меко злато“. Сам, цял живот сам, с чаша алкохол в края на седмицата, която помага на човек да понесе този толкова суров живот.

С лек тръс Субиабре започна да се изкачва по полегатите склонове, които се простираха на огромни площи и водеха към високите планински вериги в източната част на Огнена земя.

Пътеката криволичеше между сухи храсти, които стигаха до гърдите на коня, и извеждаше до върха на хълма, откъдето като през врата се откриваше чудна гледка. От самия връх нататък теренът внезапно хлътваше и започваше долина, която се простираше на километри разстояние. Тя приличаше на зелено море, което стигаше в далечината до внушителните сини предпланини на Андите. И ето тук, в долината на реката Чико, която е смълчала водите си, за да не нарушава покоя на този самотен свят, се издига червеният покрив на къщичката на Мак.

Субиабре спря коня си на върха. Човек и животно обгърнаха с поглед простора, огромен и зелен като самата надежда. Те усетиха сладкия бриз, който долината изпраща към върха, и бавно започнаха да се спускат към къщичката. Слънцето галеше човека, коня и ширналите се полета с онази нежност, присъща само на ласките, които рядко се раздават. Цялата долина бе обляна в златна светлина. Жълто-зелените пасбища излъчваха сякаш някаква радост и възторг от живота. В далечината, също като в някаква ориенталска приказка, минаваха кервани от стройни гуанака, които вървяха с ритмични, елегантни движения. Наоколо човек можеше да види малки пилци кайкенес, обсипали земята с кафяви точици. Те тичаха като обезумели около майките си, които размахваха криле така, сякаш бяха счупени. Преструваха се на ранени, за да привлекат към себе си враговете на своите пилци. Патиците, по-хитри от тях, криеха малките си, покрити със златиста перушина под себе си, и после се преструваха, че куцат или че влачат след себе си счупено крило, за да отклонят човека или неприятеля, което е всъщност все едно, като спасят по този начин крехките си рожби.

Субиабре слезе от коня, за да вдигне една паднала овца, и вече се канеше да се качи отново, когато забеляза, че от една дупка — следа от копито на кон, изскочи птиченце, голямо колкото канарче. Настръхнало и наежено като зверче, то се хвърли към него и започна храбро да го кълве по дебелите ботуши. По спокойното лице на едрия мъж мина усмивка и тъй като беше любопитен да види каква толкова голяма ценност пазеше храброто птиче, клекна и като заслони с ръка над очите си, откри в сенчестото дъно на дупката три мънички пиленца — голишарчета, настанени върху няколко тънки сламчици.

„Това е майчината любов!“ — помисли си Субиабре и продължи пътя си към къщичката на пазача, разположена всред долината, която днес бе като някаква песен на живота, като прегръдка на необятното небе със земята и на земята със слънцето.

Няколко лебеда носеха по реката нагоре своята снежна белота. На брега на една лазурна лагуна дремеха обагрени в розово фламинга. Внезапно погледът на Субиабре се спря на нещо странно, което се влачеше по земята. Едно черно животинче, обсипано с бели петна, лазеше без посока. Той се приближи, за да го разгледа, и видя, че това беше овчарско кученце на около месец, което скимтеше и се криеше в тревата и храстите, като онези малки гризачи, наричани куруро, които обитават равнините на Огнена земя.

Учуден от откритието, което бе направил на три километра разстояние от къщичката на Мак, той се огледа наоколо, но не откри кучката, макар и да не знаеше да е имало случай овчарска кучка да се е окучвала далеч от човешко жилище.

Как бе попаднало тук това паленце, което едвам-едвам отваряше очите си? Без да намери задоволителен отговор, Субиабре продължи пътя си към къщата на пазача. Кучето бе престанало да скимти и спеше сгушено на седлото под топлината на покровителствената и излъчваща спокойствие груба ръка на пастира.

— Храбри пазачо! — говореше усмихнат едрият момък на кученцето. — Никога не се отдалечавай прекалено много, преди да си се огледал внимателно, особено ако си още новак. Често намеренията ни, макар и добри, ни вкарват в беля!… Чистокръвно кученце си ти — продължи той да му говори. — Имаш остра муцунка и игриви очички, което ми подсказва, че няма да се провалиш! Ще те занеса в колибата на Партиера и като ти заякнат крачката, той ще се залови с теб, за да научиш неговия занаят. Какво ще кажеш, ако те нарека Куруро? Не ти ли харесва? Грозничко звучи, нали? Но като те видях, заприлича ми страшно много на онези малки плъхчета без опашки! А освен това способния го харесват не заради името и хубостта му, а заради качествата и делата му.

И така от онзи следобед човекът свърза живота си с живота на кучето. А поради трагичните изненади, които го очакваха в къщичката на Мак, срещата трябваше да се запечати завинаги в паметта му.

Някакво скръбно спокойствие обкръжаваше скромната къщица на пазача. Край пътеката, която водеше към нея, бяха разположени голям куп почернели цепеници, малка конюшня и обор, изградени от грубо дялани дъски. Наоколо нищо не подсказваше, че тук се намира човешки дом. Не се виждаше нито изпогазена трева, нито къс захвърлена пожълтяла хартия или продупчена тенджера. Такива са овчарските колиби, разхвърляни по равнините на Огнена земя, изникнали сякаш от самата степ, неиздаващи присъствието или дори следата на човека. Когато ги откриеш, сгушени в подножието на някой хълм, оставаш изненадан, че в тях живеят хора. А видиш ли пазача, застанал на прага, да те кани със свойственото на полския труженик гостоприемство да влезеш, за да си починеш и да хапнеш един залък, запитваш се учуден как може обикновен човек да понесе тази страшна самота и беззащитност.

Субиабре се приближаваше бавно към къщичката. От колибите на кучетата, разположени край задната стена, екна лай.

Човек се познава по кучетата и конете си. В дните, когато не работеше, Маккей заключваше кучетата си, за да не се изтощават. Мак беше с кучетата си нито добър, нито лош. От своя страна, и те му отговаряха със същото — гледаха си редовно работата. Храната си получаваха навреме, а за едно овчарско куче ласката струва толкова, колкото всекидневният къшей хляб.

Субиабре завърза Тостадо за кола, отпусна подпругата, оправи седлото, взе малкия Куруро между дланите на огромните си ръце и се запъти към къщата на пазача.

Внезапно той се спря като закован при купчината цепеници, наредени във формата на индианска шатра. Пред него лежаха четири кученца, подобни на Куруро, проснати на земята с пукнати глави, сякаш някакво чудовище бе ги умъртвило, запращайки ги с все сила по ръбестите дъбови цепеници.

Какъв странен случай! Сега вече той не се съмняваше, че горкият Куруро се беше спасил по чудо от варварското изтребление, постигнало неговите братя.

Главата му се замая. Подозря, че това е дело на Мак, но не му се искаше да повярва. Не, не можеше да бъде Мак. Грингото не беше толкова коравосърдечен и освен това знаеше цената на тези чистокръвни кученца. Вярно е, че понякога, когато се напиваше, обхващаха го пристъпи на лудост, но тя нямаше друго последствие освен това, че щом като направеше опит да стане, падаше до пейката, на която беше пил уискито си, като махаше ръце и викаше с гъгнив глас „тревога“ и други думи на своя гърлен английски, които завършваха с хъркане.

Тишина, станала сега сякаш още по-тежка, обграждаше къщата. Сянката на високия куп дърва падаше върху труповете на кученцата. Слънцето се спускаше към залез. Всичко бе потънало в някаква неподвижност и нямаше дори един полъх на вятъра, който да разреди гъстата атмосфера на загадката. Субиабре изпитваше някаква физическа и душевна потиснатост. Той се приближи към вратата, бутна я и влезе в помещението, което служеше за кухня. Не откри никого. Мак го нямаше тук. В помещението, изградено цялото от грубо дялани сиво-кафяви дъски, цареше пълен ред и онази първобитна чистота, която се поддържа с кофа вода, с пясък и метла.

Момъкът наведе леко глава и наостри уши — инстинктивен жест, с който бе свикнал да долавя далечните шумове в степта. Чу в съседната стая неспокойно и тежко дишане.

— Мак! — извика Субиабре високо и на гласа му, който изтрещя в тишината, като да бяха счупили суха дъска, не отговори дори ехото. Тогава той залепи ухо на вратата на стаята и чу по-ясно, дълбоко, пресекливо дишане, подобно на леко хъркане. Бутна вратата. Нещо я подпираше леко отвътре и стори му се, че беше тяло на живо същество.

Овчарят загуби обичайното си спокойствие и смутен от тази необикновена тайнственост, която не допадаше на неговата твърда решителност, насили вратата и прекрачи прага, за да разкрие загадката.

Ударът беше жесток! Всяко човешко тяло притежава пружина, един мускул на инстинкта, който пред неочакваното го стяга и поставя мигновено в положение на защита. Понякога, колкото по-изненадващо е нападението, толкова по-мощна е защитата. Но в другите битки, онези, в които тялото е вън от опасност и в замяна на това трептят моралните фибри на човека, в тези тежки сблъсъци няма мускул, който да изпревари идеята, мисълта, която се изпълва и надува от непознати и страшни светлини, като голям сапунен мехур, чийто основен елемент — въздухът, го създава и унищожава…

И така Субиабре видя всичко. Видя грингото Мак, който лежеше потънал в дълбок пиянски сън. Правоъгълната му челюст бе увиснала и стърчеше като тази на мъртвец. На устата му беше застинала някаква отвратителна животинска усмивка, усмивка, прикована от някакъв пристъп на паралич, която позволяваше да се видят извънредно големите жълтеникави зъби на англичанина, подобни на мъртъв тюлен. На земята, до вратата, лежеше трупът на кучката, майка на убитите кученца.

Какво бе накарало алкохолизирания Мак да се разправи така жестоко с кученцата и майка им? Субиабре знаеше, че едва ли някога ще получи отговор на този въпрос. Погледът му, подобно на лъч на фар, който се плъзга по повърхността на бурно море, обиколи още веднъж разхвърляната стая. След това момъкът, отвратен, обърна гръб и напусна къщата.

Навън нощта беше почнала да разстила своя черен плащ.

Умислен, Субиабре стегна подпругата и възседна коня, като продължаваше да държи Куруро в ръцете си. След това се спусна по пътеката, без да хвърля поглед назад. Бухали и кукумявки кръстосваха пътя му. Субиабре стигна в стопанството и разседла Тостадо, когато луната бе стигнала по звездния небосклон средата на своя път.

В стопанството животът на Куруро не занимаваше никого освен господаря му, който зорко следеше за кученцето.

На първо време той го настани в колибката на Партиера, а когато поотрасна малко, Куруро получи собствена колибка.

В последните дни на есента Субиабре, който се връщаше от продължително пътуване — бе карал добитък чак до Рио де Оро — намери Куруро станал вече голямо куче. Очите на пастира светнаха от радост, когато си даде сметка за добрия произход на кучето. То наистина бе пораснало като по чудо.

Насядали по-късно в кухнята, овчарите разправиха на Субиабре за лудориите, които Куруро беше вършил в отсъствие на господаря си.

— Не друг, а самият управител го срещнал един следобед. Карал едно стадо, което събрал в полето Диесиочо — каза един от овчарите.

— А при това го затварях, за да не се развали преждевременно, като работи без господар — оправдаваше се друг овчар, на чиито грижи Субиабре бе оставил кучето. — Невъзможно бе да го задържим. Много е игриво. Добре че надзирателят не се разсърди, а го хареса. Изглежда, че това кученце му е хванало окото. Преди няколко дни, когато отивахме да събираме овце, той ми каза усмихнат: „Това кученце на Субиабре ще върши добра работа“. Вчера следобед минавах през пасбището на овните и го видях как ги беше събрал. Караше ги да отиват до телената ограда, връщаше ги оттам, разхождаше ги по пасбището, после ги разпръскваше и отново събираше. Работеше на широко, разгърнато, а куче, което от малко работи така, няма да развали стадото, дори когато съвсем прегракне от старост.

— Такова си е то! — отговаряше доволен Субиабре. — Но не бива да се пускат толкова малки на работа. Стават много лукави и хапливи.

А Куруро беше живо и игриво куче. Господарят и стадото бяха единствената му радост. Като видеше господаря си, спускаше се към него и скачаше от радост. При вида на овцете то потискаше пламенността си, разпределяше умно усилията си и като летеше от единия до другия край на стадото като стрела, събираше, подбутваше, задържаше кротката маса овце. Пред стадото Куруро се превъзнасяше от гордост, като да бе генерал победител, застанал пред своите войски. Отделните овце не го интересуваха. Наблюдаваше ги с безразличие.

Но независимо от това Куруро беше всъщност едно самотно и особено куче. Когато господарят му отсъстваше и забравяха отворена вратата на колибката му, той излизаше и скиташе по равнината. Може би във вените му течеше кръв на някое подивяло куче скитник.

Полските надзиратели го срещаха от време на време да обикаля най-отдалечените райони на стопанството, да скита по плажовете, тичайки и душейки вятъра, който идваше отвъд Голата степ, отвъд Атлантика.

Най-после дойде денят, в който го взеха да помага за пръв път при събиране на добитъка, денят на окончателното посвещение на едно овчарско куче в работата. Това вече не беше нито игра, нито празник, а най-голямото и решително изпитание за истинската цена, за физическата издръжливост, която трябва да покаже едно куче, за да устои цял един ден на продължителните и изтощителни усилия.

Този ден Куруро се прояви блестящо пред учудените очи на овчарите. Трябваше да бъдат обкръжени и събрани седем хиляди овце, които пасяха в местност от десет хиляди хектара, ширнали се на лош, пресечен терен, осеян с ручеи, блата, огромни площи шубраци, тесни котловини, в които все още бяха останали коварни преспи размекнат сняг.

Този ден Субиабре, подпомогнат от Куруро и от верния стар Партиера, работи като подкарвач. При събиране на добитъка длъжността на подкарвача е най-тежка и отговорна. Работи се здраво и се препуска околовръст по цялото поле, покрай телените огради, които сякаш нямат край.

Партиера вършеше работата си и наблюдаваше своя по-бърз другар. Той не му прости нито една грешка и не един път го пораздруса, докато заедно изпълняваха трудната задача по подкарването на малките стада и прекарването им по падините към долината, където трябваше да се съберат всички овце.

На свечеряване, когато долината започна да се изпълва с хиляди и хиляди овце, които пристигаха на стада от всички страни, карани на разстояние от виковете на овчарите и от лая на кучетата, които бяха вече изплезили език, поздравленията на въздържаните иначе овчари бяха отправени към проявилия се днес Куруро и неговия щастлив господар.

Субиабре, следван от коня си, се отправи към Куруро и развълнуван го прегърна с онази нежност, която овчарите пазят само за верните си другари в работата и страданията. Горкото животно се бе задъхало от умора. Човекът го взе в обятията си и го сложи върху седлото, както онзи следобед, когато го откри да лази пред него, подобен на типичните за Огнена земя гризачи.

От онзи ден нататък животът на Куруро беше една поредица от успехи, която завърши с трагичния следобед, следобеда на неговата гибел. Смъртта го бе белязала още от деня, в който бе се родил. Уви, само за късо време по полетата на Огнена земя можеше да се види неговата елегантна и мощна фигура, неговата лъскава черна козина на бели петна.

Как се прояви това благородно куче в последния си ден? Животът му не угасна бавно, както този на обикновените същества, а в последните си мигове то надмина себе си, избухна в ярка светлина, за да изчезне след това.

Беше типичен зимен ден, бял и синкав от мраз. Пазачът на полето, което се намираше в най-северната част на стопанството, предупреди управителя, че овцете са се преместили към северозапад, търсейки защита от вятъра, който тези дни бе вилнял със страшна сила, носейки със себе си силни снеговалежи. И тъй като тази част на местността беше извънредно пресечена и неравна, овцете, търсейки подслон, бяха попаднали в тесни долчинки и урви, над които се бяха образували покриви от слой мек и коварен сняг. Само навременното извеждане на добитъка от тези бели пещери можеше да го спаси от смърт.

Някъде към обед на този трагичен ден управата на стопанството изпрати петима овчари с десет кучета да поемат работата по спасяването на овцете, затънали в снеговете, покрили недружелюбната местност, която започва в подножието на високото плато. Субиабре бе един от тях.

Като се изкачваха и спускаха по склоновете, овчарите напредваха неотстъпно. Понякога, точно там, където конете минаваха най-спокойно и уверено, се намираше някаква дупка или дол, скрит под снежната покривка. В такива случаи бедното животно заедно с конника пропадаха внезапно във вдлъбнатината. Излизането от тези клопки изискваше както от коня, така и от човека големи усилия. Овчарят трябваше да се катери по плъзгавата повърхност, държейки в една ръка наметалото и дърпащ с другата юздите на коня, който със скокове и влачене се измъкваше бавно по склона.

След уморителен преход групата стигна до един хълм, недалеч от който се намираха стадата. Да се продължи по-нататък с конете, беше невъзможно.

Пред тях на известно разстояние се виждаха продълговати купове сняг, подобни на гигантски бели китове, заседнали на някакъв странен плаж, покрит с блестящо бели дюни, изваяни от вихрушките на бурята.

Кучетата бяха героите на този ден. Затруднявани от снега, хората бяха съвсем безпомощни.

Куруро откри в дъното на една клисура някакво уединено стадо и се хвърли по склона надолу, като се премяташе и плъзгаше. Овцете, предчувствайки съдбата си, се бяха скупчили в долчинката, като се притискаха плътно една в друга, за да се стоплят. Изгладнели, те си ядяха взаимно вълнестите руна, а в средата на стадото имаше вече много нападали овце, някои от тях умрели, сгазени от останалите.

Кучето огледа умно местността и като не откри никакъв изход, размърда малкото стадо, колкото да промени положението му, и се спусна да обиколи клисурата.

След една дълга обиколка то се върна и накара стадото да се придвижи по посока на тесния проход, който образуваха околните хълмове. Като подбутваше и дори от време на време хапеше овцете по краката, Куруро ги накара да се изкачат по някакви странични пътеки към високата и свободна част на полето.

Две-три овце изостанаха в дъното на клисурата и като изгубиха от очи другарите си, застанаха глупаво разкрачени. Те накараха кучето да поработи с тях повече, отколкото със самото стадо. Раздразнен, Куруро ги остави накрая сами сред хълмовете и се понесе след спасеното стадо.

Това беше истински подвиг. Куруро бе свършил почти цялата работа сам. Партиера бе обикалял настойчиво, но безрезултатно долината, а господарят им се бе влачил почти без никаква полза по скалистите хълмове, обрасли с шубраци.

Над заснеженото поле прозвучаха няколко пронизителни изсвирвания. Субиабре викаше кучетата си.

В далечината се чуваха подвикванията на овчарите и ясният лай на кучетата, които изкарваха стадата от доловете.

Субиабре, Партиера и Куруро се спуснаха в една местност, където телената ограда на стопанството и едно малко възвишение бяха спирали вятъра така, че той бе натрупал огромна пряспа сняг. Гледана отдалече, тя приличаше на малък бял хълм, който покриваше телената ограда и се издигаше до нивото на близкото възвишение, скривайки долчинката, разположена край него.

Този хълм нямаше да направи впечатление на друг, но за един пастир като Субиабре той означаваше опасност. Овчарят различи много малки дупчици по снежната повърхност, а Партиера и Куруро започнаха да душат край един храст, почти смазан от тежестта на снега. Усуканите му клони образуваха дупка, голяма колкото отвора на пещера — леговище на големите полски плъхове койпо.

И това действително бе една пещера, една гигантска пещера от сняг, в която бяха затрупани повече от двеста овце.

В тези пещери, които снегът бавно образува върху гърбовете им, овцете издържат по няколко дни, като лижат и ядат вълната си. Те дишат през дупките, които топлият им дъх пробива през снежната покривка, но постепенно започват да изнемощяват, падат и се разлагат още живи или загиват, смазани от снежния пласт, който накрая не издържа изтъняването, причинено от топлината на телата им.

Субиабре огледа отново малките дупки, за да разбере каква е устойчивостта на снежната покривка. В този миг чу лай, който долиташе сякаш от далечни клисури или извираше от дън земя. Овчарят разбра веднага какво бе се случило. Храбрият Куруро се беше вмъкнал в пещерата, минавайки през дупката, където преди малко душеше, търсейки овцете. Партиера, може би защото беше по-старо или по-опитно куче, за щастие не бе последвало своя по-невъздържан другар.

Субиабре предвидя неизбежното нещастие. Той се върна бързо при тесния отвор и като пъхна в него главата си, доколкото беше възможно, сложи пръст в устата си и даде обичайния сигнал за повикване — едно дълго и две къси изсвирвания. Веднага след това започна да разширява отвора, като удряше с ножа си. След като поразби ледената кора, отчаян, той продължи да чупи с ръце парчета замръзнал сняг.

Субиабре свирна отново, но на тънкото изсвирване отговори някакъв вой, нещо подобно на онзи ужасяващ смях на самотните лисици, които следват конниците в мрачните нощи, и един глух шум, сякаш се разместваха земни пластове. Сърцето на Субиабре спря да бие за миг. Партиера наостри уши. Срутваше се снежната пещера. Субиабре и Партиера чуха някакъв заглушен и трептящ шепот от къси, дълбоки по тон звуци, подобни на тези, които издават гълъбите в любовния период, или на гърлените звуци на някои неми. Това беше агонията на стадото, предсмъртното хъркане на овците, тези благи животни, които не умеят да изреват от болка дори пред лицето на смъртта.

И след този лек шум, след това кротко въведение към смъртта чу се вой, който проникна до мозъка на костите на Субиабре. Овчарят почувства как всичко в него се обърна. Партиера изви силно, сви глава до самата земя и заби нокти в снега с такава сила, сякаш силен порив на вятър ей сега щеше да го отнесе.

Всичко се свърши в миг. Човекът и кучето се погледнаха. Куруро, другарят им, си беше отишъл, подкарвайки последното си стадо към вечността.

Последният му вик не беше може би за самия него, а за стадото, което също загиваше под снежната покривка.

III

На платото вятърът продължаваше да се усилва. Духаше на помитащи всичко пориви. Липсата на някакъв ръб, на някакво препятствие, което да го разкъса, не му позволяваше да издава свойствения си вой. Това го вбесяваше и той стоварваше с пълна сила своя леден гняв върху чистата равнина.

Четиримата пастири може би бяха успели вече да се настанят в някоя от колибите на полските пазачи или бяха стигнали до стопанството. Потокът от спомени, който течеше през паметта на Субиабре, секна. Той спря коня, за да провери седлото. Слезе, оправи подпругата, нагласи потника, разместен от продължителния галоп, погали коня по шията и се качи отново, за да продължи да се носи като сянка през нощта и бурята.

Най-после стигна до края на платото и почна да се спуска по склона с вниманието, което налагаше коварната тъмнина. Хванал здраво юздите, той пазеше коня да не се спъне и претърколи презглава надолу.

Субиабре спря коня, сложи му букаи и се упъти през заснежените склонове по посока на срутената снежна пещера.

Там на самото място завари Партиера да рови старателно снега, който хвърляше с все сила назад. Субиабре свали тежкото си наметало и започна да помага на кучето, което вече бе направило дълбока дупка на мястото, където Куруро изглежда бе издал последния си вик.

Може би минаваше вече час, откакто Субиабре бе пристигнал, когато кучето спря да рови, усещайки с обонянието или с инстинкта си близостта на трупа на своя другар. След това то продължи още по-устремно да рови, като изхвърляше с мощни удари на лапите си снега, докато накрая докосна с муцуната си тялото на Куруро. Партиера спря рязко. Той застана неподвижно, с щръкнали уши, със странно отворени и втренчени в трупа очи. Отвори уста, сякаш искаше да захапе въздуха, и от него се изтръгна лай, който прозвуча съвсем особено. Това беше гласът на кучето, смаяно от тайнствеността на смъртта.

Човекът стоеше не по-малко поразен. „Куруро“ — извика той и гласът му, също като този на кучето, прозвуча като почукване без отговор на вратата на смъртта.

Субиабре се спусна в ямата. Извади трупа на Куруро, метна го на рамо и се отправи със скъпия си товар към мястото, където бе оставил коня си. Партиера го следваше по стъпките му, свел ниско глава.

Вятърът престана сякаш да духа, снеговалежът се разреди, а и самите снежинки придобиха някаква безплътност и като че ли придружаваха странното шествие. Нощта отиваше към своя край, а с нея и бурята. Откъм изток утринните светлини започнаха да разсейват гъстите мъгли. Силуетът на странното шествие се открояваше ясно на заснежената степ. Човекът погали с грубата си ръка главата на трупа, която падаше безжизнена над сърцето му. Партиера подтичваше след господаря си.

— О, скъпи Куруро, колко много приличаше твоят живот на моя! — прошепна овчарят. — Защо свърши животът ти тъй скоро? Може би и мен ме очаква близък край?

И Субиабре отново се върна назад към спомените си. В паметта му възкръсна отново споменът за оня ден, в който изхвърлиха баща му от стопанството, защото бил вече стар и ненужен. А беше трошил костите си в продължение на тридесет години изтощителен труд в служба на чуждестранното дружество.

Горкият старец, след като получи последната си месечна заплата, взе жена си и многобройните си деца, направи един вързоп от жалките си дрипи, погледна полетата, където беше страдал толкова много, въздъхна горчиво и пое по пътеката, пътека, която съдбата беше почнала да помрачава.

Но той, малкият Субиабре, роден и отрасъл в тези равнини, рожба на тези земи, се отби от пътеката и се сгуши до един храсталак. Не! Той нямаше да отиде в града, който му се струваше, че е смърт, че е край на всичко. Той обичаше с цялата си душа, с цялото си същество тези широки равнини и тайнствени планини!

И Субиабре се спаси от този вид смърт. Остана да готви храната на овчарите, грижеше се за хергелетата, докато израсна, стана мъж, постъпи като пастир в стопанството, за да продължи и повтори историята на живота на баща си.

Да, той беше същият, съвсем същият като Куруро. И някой ден жестоката съдба щеше сигурно да сложи край на живота му по същия предателски начин.

„Куче и човек са почти едно и също в тази земя“ — помисли си Субиабре.

Нима неговите другари не бяха също като Куруро само едни непознати и неизвестни никому пазачи, които караха стадата „меко злато“ по обширните равнини на Огнена земя.

— Да, нищо повече! Това бяха те!

И Субиабре, като прегърна силно трупа на кучето си, сякаш прегръщаше самия си живот, седна на една купчина сняг, твърд и студен като сърцето на господарите на тази земя.

Кучета, коне, хора

I

— Такъв е животът, приятели. За всички еднакъв. Като помислиш, ще видиш, че нашият не се различава от този на овцете, които караме от стопанството за кланицата. Разликата е само тази, че овцете ги угояват, после подреждат месото им в разноцветни консервени кутии и го изпращат за Европа, докато ние опъваме цял живот като говеда, спъваме се ежедневно в букаите, които ни слагат, и накрая месата ни изгниват в земята. Ех, понякога за разнообразие загиваме и в онези касапници за хора, които богаташите устройват, като хвърлят народите едни срещу други, но затова пък не си дават дори труда да ни угоят, така както го правят скотовъдците със своите овце. А към такава касапница май че отново отиваме, защото чух да се говори, че тези скопени овни, дето ги караме, са предназначени за военни запаси.

— Е, дон Педро, много черни ги рисувате нещата. Аз например бих предпочел да бъда каквото и да е, само да не ме докарат на този хал, на който са ги докарали тези скопени овни. Човек сигурно няма да има желание дори и да живее…

Другите двама овчари прихнаха да се смеят на думите, с които Онофре, весел и приятен младеж, приключи мислите и сравненията на стария овчар. Дон Педро бе седнал на едно седло пред палатката. Широките му гърди, по които пробягваха проблясъците от пламъците на огъня и сенките на нощния мрак, едните и другите разлюлени и гонени от вятъра на степта, се очертаваха на тъмния фон на триъгълника, който образуваше входа на палатката.

Поради необичайно високото търсене на месо кланиците не бяха приключили работата си както други години през март и ето защо сега посред зима, по покритите със сняг и лед пътища на Огнена земя се нижеха огромни стада овце.

Хората не спираха да говорят, че предстои нова световна война, и не беше чудно, че дори и овчарите знаеха какво добитъкът, който карат сега в месокомбинатите, е предназначен да храни по-късно хората, които щяха да бъдат закарани в човешките кланици от водачи, по-безотговорни дори и от тези скромни овчари. Нямаше нищо чудно в това, че този изпечен от живота старец бе се впуснал в размишления и виждаше нещата така, както ни учат да ги виждаме просторните южни равнини, където човек понякога се чувства силен и велик и сред смайващата мощ на суровата природа се издига над своята дребнавост.

Групата кучета, коне и хора заедно с петте хиляди овце, които те караха, се беше разположила в огромен дол, със стръмни склонове, от който започваше една долина. Тук се намираха временните кошари за престой, които приютяваха стадото от снега, който вятърът носеше по голия скат. Нощта беше студена. Овчарите бяха построили палатката си в един закътан ъгъл. Навън господстваха вятърът, снегът и безутешността.

От време на време някое от по-младите и по-неспокойни кучета обикаляше кошарите, докато старите кучета почиваха уморени от работата по вкарването на добитъка. Конете, по-малко щастливи от другарите си по работа, търсеха да открият туфите сух койрон, полупокрит от снега, тъй като поради присъщата си нехайност не се стараеха да намерят по-добра трева, която овцете упорито търсеха, като разравяха снега. В кошарата, където бяха пренощували миналата нощ, имаше пълни ясли, но след като бяха наситили глада си, те не продължиха да се хранят. Вкусът и миризмата, които придобива фуражът, заровен в големите и черни силажни ями през зимата, бе ги отвратил. Хора и животни се бяха закътали от снега и вятъра и си почиваха. Не може да се каже, че бяха физически уморени от работата, извършена през късия зимен ден. Но макар и да бяха свикнали на унищожителната монотонност, присъща на Огнена земя, те се чувстваха сега по-скоро вътрешно уморени. Гледаха претъпканите с овце кошари и нищо не спираше погледа им в тази белезникава, спокойна и тъжна маса, подобна на купчина мръсен сняг, безразлична към вятъра и снега, които безжалостно я шибаха.

Да, овцете са като малки хълмове, по които вълната си расте сама, като тревата. Те дори нямат душата на посевите, които стенат и се огъват в бурни нощи като тази, пазени пак от хората, но не тук, а в по-щастливи земи, където слънцето се усмихва, а не рони сълзи от скреж.

Дълго изсвирване, завършило с две монотонни каденци, прониза виелицата. От мрака изникна едно младо куче.

— Ех, Енвидо, какво желание за работа изпитваш сега, когато усети миризмата на печено месо! Винаги съм казвал, че тези кучета са също като хората. Има ги всякакви: ленивци, кавгаджии, лъжци и майстори в работата. Но без да се обиждаме, май че между кучетата има повече свестни, отколкото между хората.

— Продължавайте, дон Педро, продължавайте. Не се засягайте, но навярно поради това, че сте израснали между животните, гледате с много лошо око на хората — каза Онофре.

— Говоря така, защото ние, сиромасите, сме техни братя, Онофре — отговори старият овчар. — Като дете ядох страшен бой, загдето се опитах да защитя една котка.

— Но вие сигурно сте забелязали, че котките са неблагодарни, дон Педро — възрази му отново Онофре.

— Да, те са неблагодарни. Веднъж ни изгониха от къщата, в която живеехме. Котките останаха в нея. Какво да ги прави човек. Те не се привързват към господаря си, а към къщата, към огнището, на което се греят. Така, както кучето се привързва към човека и ближе ботуша, който го рита. Такива се раждат и не трябва да се опитваме да ги променим. Но ние, които макар и да притежаваме разум, сме по-неблагодарни и лижем по-усърдно ботушите, които жестоко ни ритат, ние не бива да бъдем такива.

Един от овчарите вдигна глава и се усмихна, без да иска с тази усмивка да покаже одобрение или несъгласие с казаното от стария. С тази усмивка той по-скоро си отдъхваше от труда, вложен в оплитането на дръжката на камшика, който държеше в ръце. Винаги, когато седеше край огъня, Рейес сплиташе някакво съоръжение и това му служеше за забавление в дългите зимни нощи. Той беше гаучо, който го биваше за всичко — свиреше на китара и пееше, боравеше безгрешно с ножа и му правеше удоволствие да язди полудивите коне, които не търпяха на гърба си и косъм дори.

Рейес се чувстваше зле, когато караше овце. Той беше показвал своето майсторство в хвърлянето на ласо и обяздването на буйни коне в стопанствата за едър добитък. Там той се беше борил като същинска мечка с телетата. Бе ги събарял на земята, а и той бе падал с тях и бе се въргалял в праха на оборите, които в дните на маркирането миришеха на топли животински тела, на кръв и на изгорена кожа. Смелата му намеса бе отървавала не един несръчен новак от рогата на някоя ревнива крава при отделянето на телетата. Ето, това беше истински живот. А сега свири, викай, дигай шум и гледай всеки ден жълтеникавите задници на страхливите и глупави овце, които приличаха на спокойно, сиво и монотонно море.

За щастие понякога надзирателят го пращаше да ръководи събирането на дивите кобили, където ездачите сменяха на ден по три коня, изтощени от препускането по долините и планините. Това бяха сериозни изпитания, в които трябваше да се вложи много енергия. Не беше лесно да се уловят дивите коне, които кръстосваха равнините и планините като привидения. Не, това не бяха телетата. И най-бързото от тях не можеше да убегне на кой и да е кон. Това бяха животни, чиито бърни не бяха докосвани от ласо. Ездачите се чувстваха подиграни и смешни пред силата на тези свободни жребци, изтъкани от нерви и инстинкт, които умно подушваха поставените от човека и от опитомените техни братя клопки.

Колко пъти се бе случвало на свечеряване двадесетина напрегнати и неспокойни като пред битка конници да обградят някой чистокръвен жребец. И тогава, видял опасността, гневен и красив, с ноздри, туптящи като две могъщи сърца, той се хвърляше да разкъса обръча и падаше геройски под дъжд от ласа и болеадори.

Горкото животно! Три топки, навързани с въже една за друга от някой първобитен индианец, са достатъчни, за да го свалят на земята. На човек му става жалко да види едно толкова мощно живо същество, оплетено и победено от такова нищожество, каквото е болеадората.

Смелото животно пада, но спасява хергелето от освирепели коне, които се хвърлят в десет различни посоки, за да стигнат откритото поле, свободната земя. И ето че победени са отново хората. Работата им е отишла напразно. Те мърморят, бълват проклятия, чувстват се виновни, надсмиват се с презрение над самите себе си и над няколкото глупави кобили, неуспели да избягат с жребците, които са се пръснали и изчезват вече в планините заедно със залязващото слънце, което там в далечината, зад синия връх, изглежда да намига подигравателно, зарадвано от щастливото бягство на тези, които са отраснали под горещите му ласки.

Рейес не беше човек, който се разнежваше от „глупости, които карат жените да плачат“, нито пък виждаше нещата така, както дон Педро. Според него, всеки човек и всяко животно се раждат за това, за което са предназначени. Едни да господаруват, а други, за да теглят. Конете са създадени, за да ги яздят, овцете — да ги стрижат и колят, и така е с всички останали неща. Напразно се дърпаме да не нагазим в блатото на живота, след като той ни дъни здраво ребрата с шпорите си. Какво друго ни остава, освен да нагазим.

Рейес беше суров човек, но събирането на диви коне не му допадаше много. Избиването на жребчетата и кобилите с цел да остане повече трева само за избраните го отвращаваше. Караше го да преглъща слюнка, тази слюнка, която се преглъща с горчиво свиване на гърлото и която замества сълзите у хората, чиито пресъхнали очи не умеят да плачат. Той отместваше погледа си, когато видеше грингото Джеки, укротителя на диви коне, да се приближава с нож в ръка и със странна усмивка на лицето, за да нанесе удар отдолу нагоре в крехките гърди на животното, което падаше сгърчено в краката му. Бърз беше Джеки. С голямата си бяла ръка, опръскана в кръв, той вкарваше и изкарваше острието на ножа от шведска стомана, който със своя блясък всяваше смърт в изпълнения с живот обор. Убиецът си правеше шеги, които някои посрещаха с пресилен смях. След него оставаха нахвърляни в обора като в някаква вълча бърлога неподвижните тела, покрити с нежна козина. Оборският прах, смесен с кръв, образуваше кал и тя излъчваше злокобна миризма, която слънцето издигаше, за да я напъха в ноздрите на хората. Само в ноздрите, защото жестокостта на това зрелище не стигаше до сърцата им.

II

Година след година Рейес си повтаряше свойствената на ратаите утеха: „Нека мине зимата и ще си потърся друга работа“. Но зимите си минаваха една след друга и човекът, усмирил поривите си, свикна да се влачи без всякаква надежда зад бездушните стада овце.

От време на време, и то колкото „за да не забрави да говори“, както сам казваше, Рейес подръпваше струните на китарата и запяваше някаква тъжна песен, която се носеше във вечерния покой.

Тази нощ под палатката, подобен на някоя стара градска мома, застанала край овехтелите и пожълтели драпирани завеси на прозореца, той грижливо вплиташе своите илюзии в камшика.

Старият дон Педро и бъбривият Онофре продължаваха: единият да отговаря, а другият безкрайно да запитва.

Чипоносият, овчар по призвание и глупавичък по природа, вперил очи в огъня, си играеше с пепелта. Правеше купчинки и след това ги изравняваше. Понякога той заприличваше поразително на огромно овчарско куче. Та нали той лаеше, за да накара овцете да тичат. Нямаше добри овчарски кучета, защото вършеше сам почти цялата работа на тези умни животни.

Вятърът се носеше над клисурата, подкарал нощния мрак.

Дон Педро почна отново:

— Приятелю, човек трябва да наблюдава известно време света, за да научи много неща. Или поне това, колко малко струва понякога човекът, колко голяма е ползата от коня и колко ценно е кучето. Вгледай се внимателно и ще видиш, че животните вършат същото, което и ние, хората. Те се обичат, мразят, прощават си и си отмъщават. Колко странни са всички тези твари. Не сте ли забелязали как понякога ни гледат кучетата? Като че ли проникват у нас до дъно, и после ни се присмиват, дяволите, на глупостта. Аз съм го доловил. А в тези равнини кой би свършил някаква работа без тях? Не им ли пречим дори понякога? А когато ни приемат на работа в някое стопанство, не е ли заради славата на кучетата ни? Но всичко това не искаме да си го признаем, приятели!

Старият овчар извади кожената си табакера и си сви дебела цигара от един много остър, но благоухаещ тютюн. Взе въглен от огъня, запали цигарата и като завършек на тази вечер разправи една тъжна история.

Един овчар имал двама другари в живота си — Чико и Пиал. Чико бил златисточервен кон, с големи очи, с детски поглед, с огромни мигли, разположени всред огромни черни петна. Да, главата му приличала на онези руси жени, гдето ги рисуват по кориците на списанията. Пиал се казвало пък любимото му куче. То било весело, умно и с представителна овчарска външност.

Когато в неделя вечер овчарят пиел ракията си в кръчмата край пътя, Чико, празнично оседлан, а Пиал, сложил лапи върху юздите, чакали господаря си. Понякога конят се отегчавал и започвал да се разхожда между храстите. Тогава кучето захапвало юздите и с леко подръпване напомняло на коня, че господарят е вътре и че може би ще му потрябва всеки миг.

Пиал никога не поискал да влезе в кучешка колиба. Предпочитал да спи върху конските амуниции, попили потта и на тримата: кучето, коня и човека.

В стопанството се носела славата на Пиал, че е отлично куче. „Остава и да проговори“ — казвали ратаите.

Когато овчарят, застанал на другия край на стадото, му свирнел по особен начин, Пиал поглеждал дали надзирателят не гледа към него и след това скритичко ухапвал вироглавата овца, която не искала да върви. В замяна на това бил много нежен с новородените агънца. Ближел ги, вдигал ги с муцуната си, целувал ги като същинска майка, за да раздвижи вдървените им крачка в студените утрини. С каква ярост преследвал лешоядите и гларусите, които се спускали върху нежните създания, за да им изкълват очите. Пиал бил ужасът на малките патици и на птиците кайкенес. Обичал да ги гони с големи скокове, да ги разиграва насам-натам, но без да им нанася вреда. Патенцата, подобно на жълти пухчета, се търкаляли по зелената ливада, докато скриели главичка под някоя цъфнала маргаритка. Тогава Пиал леко навеждал муцуната си над тях, обгръщал ги и ги галел с топлия си дъх и едва тогава доволен, оставял на мира кадифената топчица, която с ужас се втурвала към някое блато.

След обед куче и кон обикаляли обляната в слънце долина, където пасяло собственото хергеле на овчаря. Ликуващо цвилене и лай ознаменували срещата, когато раздялата била дълга.

Действително това било една голяма дружба, която животът със своите превратности сплитал все по-яко. Човекът, конят и кучето споделяли както радостта и скръбта, така и глада, който ги дебнел по безкрайните пътеки.

Когато овчарят си стягал торбата, тъй като преди това бил изпратил по дяволите управителя и надзирателя, тримата се отправяли на път, за да търсят работа. Обикаляли стопанствата и облизвали яслите, в които се поставя храна за конете на ратаите, които наглеждат стадата. Тогава човекът обиквал още по-силно двамата си другари.

Или пък привечер, когато снежната буря отклонявала и отдалечавала тримата от приветливата колиба на някой полски пазач — един изгубен за тях рай — и когато нощта, натежала от мраз и тъга, се стоварвала над главите им, те се сгушвали и притискали към безмилостната земя, потискайки в мощните си гърди цялата горчивина на безпомощността. Тогава човекът обичал силно своите братя. Отминело ли общото нещастие, никой не се проявявал като неблагодарник.

Един мъглив ден в края на зимата, от онези дни, в които западният вятър заспива зад далечните предпланини, Пиал пазел малкото стадо близо до долината, в която пасяло личното хергеле на овчаря. В далечината, потънали в лепкавата и студена мъгла, конете се виждали само като неясни сенки. Изведнъж бдителното куче наострило уши. То чуло някакъв глух шум и цвилене. Пиал събрал безформената маса овце в единия край на ограденото пасбище и воден от някакъв странен подтик, сякаш го били извикали, втурнал се към долината, прескачайки оградите.

Едно огромно тресавище поглъщало Чико. Задницата му била изцяло потънала в тинята. Полулегнал и изгубил всякаква опора, конят отчаяно размахвал предните си крака и удрял по лепкавата кал, която все повече го поглъщала.

Кучето се спряло край тресавището, надало жален вой и след това се втурнало да търси човека.

Когато двамата пристигнали, настъпвал епилогът на трагедията. Кучето лаело яростно, а човекът, смръщил вежди, гледал безпомощен. Някакъв вътрешен подтик накарал ръката му да се спусне към ласото, което висяло на седлото.

Пляс, плеснала примката върху блатото около шията на коня. Човекът дръпнал примката, като отместил леко коня, на който яздел. Примката се плъзнала и стегнала шията на Чико. Това било още по-лошо. Чико правел отчаяни усилия и с предсмъртни хъркания потъвал все повече в раздвижената кал.

— По дяволите! — извикал човекът. — Сега аз сам го убивам — и с един замах отрязал ласото.

Но въпреки това главата на Чико потънала в черната яма, която след това се затворила. Тресавището отново възвърнало коварната си неподвижност.

Човекът бавно се отдалечил от тресавището, навел глава дълбоко натъжен от загубата на един толкова добър кон. Мислел си и за пропадналото ласо, но после се стреснал и засрамил, че в този миг му дожаляло за един предмет, и се почувствал неудобно, сякаш в него не всичко било в ред.

Кучето стояло мълчаливо край тресавището. Но внезапно жаловит и пронизващ вой раздрал мъглата. Човекът отново се стреснал, този път без сам да знае защо. Той се спрял и с няколко продължителни изсвирвания повикал кучето. То обаче продължило да вие край тресавището, където току-що бил изчезнал другарят му по работа.

Една вихрушка вкара сняг в палатката и между една и друга глътка мате тази трогателна история започна бавно да пробива твърдата кора на тримата овчари, които трудно се трогваха.

Минало време, продължи дон Педро, а времето не прощава на никого. Кучето остаряло. То вече не успявало да догони овцете и да ги спира, когато хуквали да бягат. Не му оставало нищо друго, освен да подкарва бавно стадата отзад, така както го правят хората, всред невъобразимия шум на тенекиите, по които ратаите удрят с камъни, и дрезгавия лай на престарелите кучета.

И човека го сполетяла лошата съдба. Огнена земя изхвърля всеки, който не се приобщи към суровата й природа. Човекът знаел това. Патагония е по-друга — мислел си той. Тя приема всички. Но този дяволски остров изгонва тези, които му са чужди, а привлича синовете си и ги пази. Нещо повече, там горе, във вътрешността на острова, край река Маклийн има един край, в който Огнена земя приютява най-суровите си синове, тези, които са се отдали на разбойничество. Там всред девствената гора и всред дивите зверове се скитат свободни същества, разбойници и хора без родина и без закони. Там, горе, минава границата. Прекосяването й означава спасение за когото и да било от тези хора. А те се подиграват на тази глупост, че от стълбовете, които очертаваха граничната линия, зависи животът им, тъй като там, където свършва законът на една страна, започва този на друга.

Но нямало какво да се прави. Овчарят останал още няколко зими на острова, като се занимавал с лов на лисици. Накрая дори и в това не успял. Отворените челюсти на капаните сякаш му се присмивали, когато се отправял с галоп по заснежената степ към червения парцал, който маркирал примамката и който хитрите лисици избягвали. Тогава овчарят натоварил торбите си на мършавия товарен кон, събрал верните си кучета и напуснал тези земи.

Пиал, полусляп и треперещ, останал храненик на стопанството. Той облизвал кокалите, които му подхвърляли без любов, а понякога придружени и с ритник, за да не пречи, докато един ден легнал завинаги край тресавището, където една нощ бе оплаквал смъртта на Чико.

— Е, какво да се прави! Животът е суров и през главата на човек минават толкова изпитания, че накрая той се калява и му е все едно дали крачи изправен, или приведен по този свят — завърши дон Педро и изплю последната угарка.

Остро подухване на вятъра раздвижи отново пламъка. Платнището на палатката се изду и заудря като разнебитен тъпан. Нощта натежа още повече върху четиримата мъже, които караха добитък по бялата и печална равнина.

Отмъщението на морето

— Иване, спри да свириш на акордеона! Тюленът пак ще дойде тази нощ да ни скъса мрежата — каза Анисето на своя другар по риболов.

Снажният Иван не обърна внимание на молбата и като взе малкия акордеон под мишница, отиде при една каца със солена риба, седна на нея и започна сладко да извива една мазурка.

Анисето не можа да издържи на носталгията, която нахлуваше в него всеки път, когато Иван подхващаше добре позната мелодия, и като притвори очи, просна се по гръб край лагерния огън, скръсти под глава ръце и почна да си мисли за момичетата от домовете за забавления по Серо де ла Крус в Пунта Аренас.

Беше около десет часа и едва сега, с бавното настъпване на южната нощ, дневната светлина започна да избледнява. Крайбрежните пасбища на Кабеса дел Мар пламваха едно след друго от отраженията на залеза. Започнаха да прииждат и първите сенки, които сякаш извираха от далечната теснина, през която навлизат и се оттеглят водите на Магелановия проток.

Кабеса дел Мар, както показва и самото му име^[16], е входът на един проток, който навлиза в сушата някъде към полуостров Брунсвик, на около петдесет километра от град Пунта Аренас.

Той представлява една от своеобразните прищевки на географията на южното полукълбо. Морето навлиза най-напред през тесен пролив и образува огромен залив, който се нарича Пуерто Сентено, после бреговете отново се приближават един към друг, почти се съединяват и затварят залива. Една съвсем тясна гърловина, точно срещу скотовъдното стопанство „Фентон“, открива отново изход към морето, което навлиза в самото сърце на степта и образува другия голям залив, наречен Кабеса дел Мар.

През летните месеци във водите на този залив се ловят големи количества пехерей^[17], сардела и морски костур, но през зимата, когато задухат ледените ветрове, повърхността на залива понякога замръзва и рибите се оттеглят към Магелановия пролив, търсейки по-топли води в дълбочините му.

От няколко години насам Анисето, чилиец по произход, и Иван, югославянинът, бяха образували дружество за риболов. Но те бяха рибари, коренно различни от другите мъже, които се отдават на този занаят. Вместо да купят и съоръжат риболовен кутер, те вложиха капитала си в един камион, натовариха на него мрежите си и една малка лодка и се отправиха към ниското крайбрежие на източната част на протока и към залива Скайринг.

Ловците на тюлени, на раци и рибарите от Пунта Аренас се надсмиваха презрително на новите „моряци в камион“, но останаха доста изненадани, че камионът вършеше повече работа от един кутер. Не беше необходимо да се вписва камионът в Морския регистър, той не се подчиняваше на морските правилници, нямаше екипаж и не беше изложен на морските опасности. Дори и при бури единият от съдружниците продължаваше да хвърля мрежите край брега, а другият се отправяше към града с камиона, за да предаде улова. В същото това време кутерите трябваше да се скриват в някой малък далечен залив, без да могат да се приберат в пристанището.

Старите рибари пожълтяваха от завист, но от гордост не се осмеляваха да захвърлят моряшките традиции и да захванат да подражават на ленивите, но практични членове на „екипажа“ на камиона.

През зимата обаче собствениците на кутери си го връщаха тъпкано.

— Какво ще кажат сега храбрите моряци на камиона? — говореха си те, когато в мразовитите зимни утрини се връщаха кутери, препълнени с риба.

„Моряците от камиона“ нямаше какво да правят. Мрежите им бяха празни, защото зимно време рибите се оттегляха навътре, в дълбоките води, а студеният бряг оставаше пуст.

Но тези зимни несгоди не тревожеха много Иван и Анисето. Та нали те бяха осквернили моряшките обичаи и нарушили традицията, и то поради лентяйство или може би по-точно поради някакъв скептицизъм, който бе свил гнездо в техните селски души и ги караше да се присмиват на моряците и на морето.

— Е, какво от това! — казваха те. — Поговорката, че оня, който иска риба, трябва да си намокри задника, не ни засяга нас. Ние се мокрим, но по малко.

— Зимата била сурова? Не! Докато навън трупа сняг, ние си седим с момичетата вътре на топличко и си пием това, което сме спечелили през лятото — хвалеха се двамата съдружници.

Анисето беше дребен, мургав и нисък. Цел на живота му беше да яде и да пие. Особено да пие. Иван придаваше същия смисъл на съществованието си, но освен това практикуваше едно изкуство — свиреше меланхолично на акордеон, спомняйки си за времето, когато бе работил като рибар в Адриатика, по крайбрежието на своя любим остров Браца, където бе роден.

И двамата бяха островитяни. Анисето бе се родил в о-в Чилое и може би затова се разбираха толкова добре. Може би и затова двамата презираха морето и му се подиграваха, като същевременно изтръгваха богатствата му, без да се излагат на неговите опасности.

В тази ненавист или презрение имаше нещо като озлобление, защото в действителност те не притежаваха моряшка мая, макар във вените им сигурно да течаха няколко капки от кръвта на някой храбър прадядо моряк. В някои моряшки семейства се случва от време на време да се роди момче, което изпитва животински страх от морето. Може би то е плод на някоя бурна нощ, ужасът на която е проникнал чак до мозъка на костите на неговия родител.

Иван беше висок, бял и рус, с лице валчесто като луна, по което бавно плуваха големите му сини очи.

Двамата съдружници никога не се пресилваха в нищо. Когато искаха да работят, работеха, когато искаха да пият, пиеха. Но и двете тези състояния се преплитаха и преминаваха в една душевна и физическа апатия, сред която тези двама отпуснати мъже се чувстваха добре, като се насърчаваха взаимно с думи ту за работа, ту за лентяйство.

— Как си, Иване? — питаше Анисето нехайно.

— Изглежда, че днес няма да излезе риба — отговаряше югославянинът.

— Добре, тогава няма да хвърляме мрежите — заключаваше Анисето.

И двамата с удоволствие лягаха да спят край огъня.

Между двамата никога не бяха изниквали различия в мненията. Познаваха вкусовете и привичките си и не им беше трудно да стигнат до съгласие в мислите си, преди да са разменили и дума дори или да са предприели каквото и да било.

— Иване, да отидем до града?

— Тъкмо това щях да ти кажа — отговаряше Иван.

Обикновено Анисето беше човекът на инициативите, а Иван само одобряваше. Понякога югославянинът потъваше в мълчание, което траеше цял ден. Анисето, макар и да бе бъбрив, зачиташе с нужната сериозност това самовглъбяване на своя другар.

Душите им бяха колкото близки, толкова и далечни. Докато Иван свиреше носталгично на своя акордеон край морето, Анисето лягаше да спи и хъркаше край огъня.

Така беше и онзи следобед, когато една странна случка наруши спокойствието на рибарите и за пръв път между тях изникна препирня. Преди две нощи един тюлен бе доплувал до Кабеса дел Мар и бе разкъсал мрежата. Преследваните от него риби се бяха измъкнали през дупката. Рибарите хвърлиха и закотвиха мрежата на друго място, но следващата нощ тюленът отново се появи и пак я скъса, преследвайки уловения в нея рибен пасаж.

Иван продължаваше да повтаря монотонно акордите на мазурката. Нотите се издължаваха и сякаш плуваха по гладката морска повърхност, сред покоя на приближаваща се нощ.

Внезапно някакъв плясък по водата накара Иван да спре свиренето. Анисето се изправи до огъня.

Лагерът им беше разположен в подножието на малка крайбрежна скала. От четири листа стара поцинкована ламарина те си бяха направили нещо като колиба, в която спяха. Около колибата имаше няколко големи храста, които предпазваха огъня, запален край входа, от вятъра.

— Това е тюленът — каза Анисето и се хвърли в колибата да търси старата карабина.

На стотина метра от плажа бе закотвена рибарската мрежа и на светлината, която отразяваше пламтящото от последните светлини на залеза небе, се виждаше дълга редица точки, проточила се по гладката морска повърхност. Това бяха корковите поплавници, които поддържаха мрежата.

Внезапно гладката копринена повърхност на морето бе раздрана с един замах и се появи черната, лъскава глава на тюлена. Анисето се прицели, но Иван протегна ръка и отклони цевта на оръжието.

— Недей! Това е тюленът на смъртта! — каза той. — Ето че вече три дни ни преследва. Когато тюлен преследва по този начин някой рибар, в моята родина казват, че това е смъртта, която върви по стъпките му. И вместо да го убиваш, трябва да му свириш на хармоника или с уста приятни мелодии, докато доброволно си отиде.

— Ама, Иване, тюлените следват каквото и да е свиркане! — протестира Анисето. — В Чилое, когато бях момче, карахме тюлените да ни следват по цели часове, като им свиркахме от лодките. Този се влачи след нас заради вкусните морски костури и мазурките, с които му подслаждаш храносмилането.

В отговор Иван започна да изтръгва от акордеона си възможно най-нежните звуци.

След малко блестящата глава на тюлена отново се показа. Сега той плуваше бавно към плажа. На няколко метра от сушата той започна весело да се гмурка и тялото му, една вечерна сянка в повече, се появяваше и изчезваше всред спокойните води.

— Прави каквото си искаш! — каза Анисето, малко отегчен, и тръгна към колибата, за да си легне.

— Ще правя най-разумното — отговори Иван и продължи да разгъва акордеона.

„По-късно ще вдигна мрежата — мислеше си Иван — и нашият любим приятел, тюленчо, няма да има с какво да се навечеря тази нощ. А ако е онази, другата, която идва да търси някого от нас, ще й дотегне да ме слуша да й свиря с акордеона.“

Падна нощ и веднага след това зад далечните планински вериги на Огнена земя изгря огромна и блестяща луна, която обагри в златни и сребърни тонове степта и морето.

Тюленът се появяваше и изчезваше, раздирайки посребрената повърхност с главата си, позлатена и тя от лунните отражения.

От време на време той правеше голяма обиколка около мрежата и след това се приближаваше до плажа, там където седеше Иван, преобръщаше се пъргаво и гъвкаво във водата и тялото му изтръгваше от морето безброй фосфоресциращи отблясъци, които образуваха странни водовъртежи.

Иван продължаваше да свири забавни мелодии и понякога му се струваше, че потоците от светлина, които тюленът образуваше, като се извиваше във водата, се появяваха и изчезваха, издигаха и спускаха в такта на музиката.

Неочаквано рибарят си спомни далечното детинство, когато хвърляше въдиците си в Адриатика. Тежкият му и без бъдеще живот на моряк, заседнал на сухо, пиянствата и оргиите в пристанищата… Стресна се, като си спомни суеверието, че когато човек почне да си припомня живота си, смъртта обикаля наблизо.

Неуловими, носталгични и меланхолични мисли минаваха през ума му и след това изчезваха. Магията, излъчвана от нощните светлини, започна да го безпокои до такава степен, че почувства силно желание да навлезе в морето и да заплува заедно с игривия тюлен по светлите и тихи води, докато се изгуби там някъде, в спокойните морета на своето детство, прекосявайки вълните, сред които толкова пъти бе гребал във въображението си.

 

 

И Иван сигурно бе отишъл там, защото на следващата утрин Анисето потърси другаря си, но не го намери. Трябваше да обикаля три километра по брега, за да открие тяхната лодка празна, без гребла. На задната седалка лежеше акордеонът, разтеглен, приличащ на странна, набръчкана риба.

На третия ден намериха трупа на югославянина, оплетен в рибарската мрежа и заседнал в устието на Пуерто Сентено.

Дали беше паднал от лодката, загубил равновесие при някое клатушкане? Или беше се самоубил? Дали това не бе магията на морето?

Най-после коментарите стигнаха до единство, наложено от единствено логичното предположение, основаващо се на подробностите около нещастната случка. При събиране на мрежата Иван се е оплел в нея. В този миг тюленът е ловил морски костури вътре в мрежата и с извънредната сила, която притежават тези животни, когато са потопени във водата, е повлякъл мрежата заедно с рибаря навътре в морето.

Смъртта на удавените в морето е винаги обкръжена с тайнствен ореол. Затова най-сигурното тълкуване бе това на стария Паскуалини, който обсъждаше случката в кръчмата на дон Паулино в Пунта Аренас.

— Морето си отмъсти! — каза той. — Ленивият Иван мислеше да си спаси кожата, като лови риба с камион, но стария брадатко не можеш го излъга така лесно и ако онзи, другият сънльо, Анисето, не си отваря очите, и на него ще му удари часът.

За Анисето смъртта на Иван бе предупреждение, което дълбоко го разтревожи. Той продаде мрежите и камиона, купи си два коня, някои земеделски сечива и замина навътре в Патагония, далеч от морето.

За последен път той видя „стария брадатко“, като прекосяваше провлака срещу Кабеса дел Мар. Като навлизаше вече в степта, Анисето обърна глава и за последен път видя в далечината разцъфналите в пяна вълни, приличащи на дългата брада на старец, накъдрена от вятъра.

Кокошката със светещите яйца

— Не пипай кокошката! — извика Ойарсо, старшият пазач на фара, и застана между другаря си и малката сивозеленикава кокошка, която подхвръкна с кудкудякане.

Малдонадо, помощник-пазачът на фара, изгледа накриво стария пазач и в погледа му се четеше отчаяние и гняв.

Вече повече от петнадесет дни морето и земята се бореха яростно в най-бурната точка на Южния Тихи океан: фарът Еванхелистас, най-високото и най-самотното от островчетата, които очертават западния вход на Магелановия пролив и върху чийто гол гръб се издига кулата на фара, единствената светлина и надежда, на която разчитат моряците, за да избягнат опасностите на океана.

Тук борбата между земята и морето почти не стихва. Изглежда, че Андите са се опитали и в този край да издигнат срещу морето няколко крепости, но по време на вековната борба те са се разпукали. Водата е навлязла в сушата по многобройни проливи, стигнала е до фиордите и само тук-таме са останали най-здравите островчета, твърди и блестящи скали като тази на фара Еванхелистас, които подобно на здрави юмруци нанасят удар след удар на морето.

Както казахме, фарът Еванхелистас се намира на тъмен и предизвикателен остров, който се издига на голяма височина. Скалистите му брегове се спускат гладки и отвесни.

Построяването на фара представлява героична страница от дейността на храбрите моряци от Отдела по фаровете при военноморската база в Пунта Аренас. Първият от тези моряци, който се е изкачил по високата скала, си остава незнаен герой, каквито са повечето от мъжете, които се сблъскват с тукашната природа.

При строежа е било необходимо да бъдат пренасяни и изкачвани материалите тухла по тухла. И днес още смелите пазачи, които се грижат за най-важния фар в Южния Тихи океан, са напълно изолирани от света всред океана. Има един-единствен несигурен път за изкачване от морето до върха — една въжена стълба, наричана на моряшки жаргон „котешка стълба“, която виси, закачена на ръба на зловещо спускащата се в дълбините скала.

Хранителните припаси се вдигат от лодките, които акостират край скалата, с помощта на ръчна макара, закрепена на върха.

Малки кораби от Чилийския военноморски флот тръгват периодично от Пунта Аренас и обикалят фаровете по западното крайбрежие, за да ги снабдяват с хранителни припаси и ацетилен.

Най-неприятното поръчение за моряците от тези кораби е да посетят фара Еванхелистас, защото при лошо време е невъзможно да се доближиш до фара и да спуснеш и акостираш големите лодки с припасите.

Една опора за тези моряци е обстоятелството, че на няколко мили от островчето се намира известното пристанище Куарента Диас, единственото убежище, в което могат да се приютят корабите, когато върху тях връхлети бурята. Случвало се е при някое затишие корабът с припасите да се понесе с пълна пара към островчето, но едва видели фара, бурята отново се развихря и моряците се виждат принудени да се върнат в своето убежище.

Този път бурята траеше вече повече от петнадесет дни. Природните стихии бушуваха без спиране и разтърсваха високата скала, която сякаш стенеше всеки път, когато водните планини се сгромолясваха върху гладките й стени. А там вътре в кулата на фара, в един мозък, разстрелван от ударите на тежките дъждовни капки, които барабаняха по ламаринения покрив, в една душа, изтезавана от свистенето на виещия вятър, който се разкъсваше, срещайки по пътя си кулата на фара, в сърцето на един слаб и гладуващ човек се разиграваше друга бавна и ужасна буря.

За втори път вече Ойарсо спасяваше единствената им кокошка от отчаяните нападения на своя другар. Кокошката като по някакво чудо бе започнала да снася в деня, в който трябваше да бъде заклана.

Пазачите на фара бяха изчерпали всички свои хранителни припаси и резерви. Корабът, който ги снабдяваше, беше закъснял вече с цял месец, а бурята не стихваше и сигурно го беше натикала в пристанището Куарента Диас.

Вълшебната кокошка снасяше всеки ден по едно яйце. То, разбито с малко вода и сол, заедно със скромната порция от четиридесет зърна боб, определена за всеки един от пазачите, представляваше оскъдната им храна.

— Вземи четиридесетте си зърна! — каза Ойарсо и подаде дажбата на другаря си.

Малдонадо погледна малката купчина боб в шепата си.

„Никога — помисли си той — животът ми не е бил сведен до такова нищожество. Или не! — спомни си той. — Само веднъж ми се случи същото във фара Сан Феликс, когато загубих на покер възнаграждението си за две години, и то, превърнато в купчинка бобови зърна, мина от моите ръце в ръцете на другарите ми.“

Но това бяха тогава само две години живот, а сега тези зърна представляваха целия му живот, избавлението му от лапите на коварната пантера на глада, която с всеки ден стесняваше обръчите, които чертаеше около фара.

„А този Ойарсо — продължаваше да размишлява Малдонадо с изтощения си мозък — е страшно корав и жесток, но в същото време толкова силен и справедлив.“

Ойарсо бе разпределил напълно справедливо малкото количество бобени зърна и понякога дори даваше на Малдонадо по няколко от своите. Той беше определил дажба боб дори на кокошката. Смесваше боба с прах от смлени мидени черупки и подтопляше храната само и само кокошката да не престане да снася.

С всеки нов ден и нова нощ, които преминаваха под непрестанния грохот на освирепялото море, смъртта се приближаваше още повече към тези две човешки същества и гладът впиваше още по-жестоко своята бледа лапа в гърдите им.

Ойарсо беше висок, кокалест човек, с гладка коса и мургаво лице. Малдонадо — по-нисък, сух и в действителност по-слабият от двамата. Ако в тези дни край него не се намираше този мъжага, сигурно щеше да е загинал отдавна заедно с кокошката.

Ойарсо беше мъдрият другар, който продължаваше живота на тези три същества, като ги водеше в разумна и смела борба против смъртта, която се промъкваше през вратичката, открехната вече от глада. Кокошката и двамата мъже! Енергията на мъничките бобени зърна, която минаваше от един в друг. Вълшебното яйце, което ден след ден повдигаше последните сили на тези мъже, за да запалят фара, сигурност и надежда на моряците, които плуваха по този изпълнен с опасности морски път.

Една натрапчива мисъл бе започнала да гложди Малдонадо: кокошката. Гладът, след като бе проял вътрешностите му, подобно на всепробиващ бавен огън, бе започнал да прогризва и съзнанието му. Изтощението помагаше в главата му да припламват зловещи огньове, които той напразно се опитваше да изгаси.

Накрая стигна до следното заключение: ако можеше да насити само веднъж глада си, би умрял щастлив. Нищо друго не желаеше.

Но той все пак не смееше да мисли или да направи това, към което го тласкаше инстинктът му. Не, той не беше способен да убие своя добър другар, за да изяде кокошката.

„По дяволите!“ — казваше си той и се обръщаше разтреперан и уплашен, сякаш някой го блъскаше към ръба на пропастта.

Морето продължаваше да обкръжава фара със своя дрезгав тътен, дъждът барабанеше безспир по ламаринения покрив и воят на вятъра караше да потреперва високата кула, на върха на която всяка нощ светеше фарът, благодарение на яйцето на една кокошка и на твърдостта на един човек.

Морските бури не бушуват винаги с еднаква сила. На всеки четири часа те сякаш си поемат дъх. Но при една от върховите си точки тя достигна такава сила, че можеше да се сравни само с края на света. Грохотът на морето, воят на вятъра, вълните от дъжд, които се стоварваха по покрива, разтърсваха с такава сила скалата, че на човек му се струваше, че тя всеки миг ще се откъсне от основата си и ще заплува сред океана.

В самата кула бурята беше стигнала също до криза.

Малдонадо, криейки се в сенките, се отправи с кама в ръка към стаичката на Ойарсо, където той грижливо пазеше и вълшебната кокошка, тъй като не се доверяваше на приятеля си.

Малдонадо сам не бе наясно какво точно иска да направи. Измъчваше го гладът, и той бе тръгнал към нещо смътно и неопределено. Не бе поискал дори да се замисли срещу кого отиваше с кама в ръка. Отиваше просто да вземе кокошката. Един път мъртва, какво оставаше на Ойарсо, освен да раздели храната с него. Но ако му попречеше както преди? Тогава щеше да вдигне камата, но само за да го заплаши.

А ако Ойарсо го нападне? Дявол да го вземе, именно в това се криеше онова смътно и неопределено, срещу което той вървеше заслепен и зашеметен.

Малдонадо отвори предпазливо вратата. Старшият пазач спеше дълбоко. Малдонадо пристъпи разтреперан към ъгъла, където знаеше, че се намира кокошката, но в мига, когато се наведе над нея, бе свален със силен удар в тила. Тежкото тяло на Ойарсо падна върху неговото. Ойарсо му изви китката и го принуди да пусне камата.

Малдонадо почти не се съпротивява. Старшият пазач беше много по-силен. След като го обезвреди напълно, върза с въже ръцете му на гърба.

— Не мислех да те нападам с нож. Носех го само за да те заплаша, в случай че не ми позволеше да убия кокошката — каза засрамен и навел глава, Малдонадо.

На следващия ден Ойарсо го върза за една тежка дъбова пейка, с ръце отзад.

Старшият надзирател продължаваше да работи и да се бори против смъртната прегръдка на глада. Той разбърка яйцето с боба и нахрани със собствените си ръце вързания Малдонадо, който, навел поглед, погълна храната, но този път въпреки глада, който го разяждаше, почувства горчивина, когато храната мина през гърлото му.

— Благодаря ти — каза той накрая. — Прости ми, Ойарсо!

Но Ойарсо не отговори.

Бурята не стихна и следващите дни. Лавината от вода и вятър не преставаше да засипва кулата.

— Пусни ме, ще ти помагам, много се измъчваш сам! — каза една сутрин Малдонадо и продължи отчаян: — Кълна ти се, че няма да докосна нито едно перо от кокошката.

Старшият пазач погледна своя вързан другар. Този вдигна очи и погледите на двамата мъже се срещнаха. Бяха изтощени, слаби, проядени от глада погледи. Изглеждаше, че двамата мъже се разбраха, но това бе само за миг. След това очите им пак се замъглиха.

— Ще се боря още сам. Скоро ще дойде часът, когато ще трябва да те пусна за последния банкет, който ще ни даде кокошката — каза Ойарсо пророчески, но в гласа му звучеше известно съмнение.

Думите отекнаха като удар с камшик в сърцето на помощника. Той предпочиташе да получи плесник, но не и да чуе тази фраза на приятеля си, пълна с презрение и недоверие.

Но на другия ден вълшебната кокошка снесе още едно яйце. Ойарсо, както винаги, приготви бедното ястие, бобови зърна оставаха само още за един ден.

Старшият пазач се приближи отново до затворника с оскъдната бобена чорба, вдигна полупразната лъжица, подаде я като на малко дете, но този път затворникът вдигна глава и като втренчи поглед в своя другар, каза твърдо:

— Не, повече няма да ям. Няма да приема и троха дори от твоите ръце.

Лицето на старшия пазач светна, сякаш беше научил внезапно нещо хубаво, като да бе получил добра новина. Погледна внимателно приятеля си и изведнъж на лицето му грейна странна усмивка, усмивка, в която се смесваха доброта и радост. Той остави настрана чинията с яденето и докато развързваше въжетата, каза:

— Прав си, прости ми! Вече не заслужаваш това наказание. Еванхелистас има отново двама пазачи на фара.

— Да, отново! — каза Малдонадо и като се изправи, свободен вече, стисна ръката на другаря си.

 

 

Когато свърши разтоварването на припасите от кораба, капитанът отиде да види какво ново има на фара. С учудване той забеляза по лицата на пазачите следи от борба. Погледна внимателно единия, после другия, но преди да успее да им зададе въпрос, изпревари го усмихнат Ойарсо. Като галеше с грубата си ръка нежната главичка на сиво-зелената кокошка, която държеше под мишница, той каза:

— Искахме да убием кокошката със златните яйца, но тя се бранеше и ни изкълва с клюна си.

— Кокошката със светещите яйца, искате да кажете, защото всяко яйце означаваше една нощ светлина за нашите кораби — уточни капитанът на кораба, който сигурно подозираше какво бе се случило във фара.

Стефан Савов
За книгата „Нос Хорн“

Нос Хорн. Заглавието на книгата оправдава очакванията ни. Ние действително се отправяме на едно дълго пътешествие, към далечни светове. Авторът още от първата страница ни повежда с риболовен кутер или на кон, по море или по суша из онези области на земната шир, които неведнъж са ни поразявали със своите странно звучащи и примамливи имена: Патагония, Огнена земя, Нос Хорн… Екзотика? Да, има я в книгата, макар този път действието да не се развива под зелените сенки на традиционните палми, а на фона на заснежени равнини и синкавобели айсберги. Има и силни мъже, които, ако е нужно да утвърдят правото си на живот, посягат с леко сърце към спусъка на револвера. Такива ще срещнем в почти всеки от предлаганите разкази. Та кой друг би могъл да живее под тези сурови и строги небосклони? Напрегнати ситуации, в които залог е животът на ловеца или моряка, с една дума казано, на героя на разказа. И всичко това не е авторска приумица, а самата действителност в един далечен край на нашата планета, чиито брегове мият водите на два велики океана и в чиито простори си дават среща бурите от цял свят. Защото там, на върха на този огромен триъгълник, наречен Южна Америка, стои изправен, обърнал лице срещу ледения вятър, човекът, в борба с природните стихии, с пространствата, със своя древен враг — глада. И да не забравяме, човек в борба с човека, настръхнали един срещу друг, в името на някаква правда или водени от своите тъмни инстинкти. И тази действителност благодарение на голямата непосредственост и художество на автора става наша, поне за тези няколко часа, когато книгата е в нашите ръце.

Но в разказите на Колоане има и нещо друго, нещо в повече от напрегнатите и крайно занимателни истории на различни човешки съдби. И то е, струва ми се, плод на голямата топлина и любов на автора не само към неповторимия по своето величие и мащаби пейзаж, но и към хората, които, било те пришълци или кореняци, населяват тези далечни области. Открил широко сърцето си авторът успява да проникне дълбоко и разбере настоящето, миналото и бъдещето на тези хора, да разкрие тяхната съдба. Казвам съзнателно съдба, защото тези земи и техните жители, колкото и отдалечени на пръв поглед от това, което сме свикнали да наричаме цивилизован свят, са включени в неговата орбита. Те са подчинени на известни обществени механизми, които неусетно насочват отделните съдби по отдавна утъпкани пътища. Може би не е било особено трудно за автора, живял сам като обикновен труженик по тези географски ширини, да стигне до такава концепция. Но трудно е било, а тук Колоане бележи истински успех, да разкрие майсторски и неусетно своето разбиране пред нас, да го направи и наше виждане.

Франсиско Колоане, когото смятат за чилийския Джек Лондон, е роден през 1910 г. в Кемчи, малко пристанище в южната част на Чили. Духът на приключенията и пътешествията отрано се вселява в неговата душа. Едва-що завършил гимназия в гр. Пунта Аренас и отслужил военната си служба, той тръгва да пътешества. Изкарва хляба си като ловец на тюлени, моряк в риболовни, товарни и пътнически кораби, овчар и надзирател в скотовъдни стопанства, работник в нефтени находища. Служи четири години в чилийския морски флот, взима участие в експедиция в Антарктида. Работи като журналист и намира време да пише разкази, драми и романи, в които герои са простите и смели хора, с които е живял и работил, гладувал и мечтал, откривал нови светове и стари като човека пороци. И ако от книгите му лъха голяма, неподправена сила, то е, защото пълноводният живот, който се лее по страниците им, е негов собствен, на автора живот. Живот на скитник из студените южни простори, влюбил се в красотата на един почти космически пейзаж, съумял да проникне в душата на мъжете, които населяват големия остров със странното име Огнена земя.

И чудно ли е тогава, че книгите на Франсиско Колоане се издават и преиздават не само в страните на Латинска Америка, а преведени на английски, френски, немски, руски, шведски, а сега и на български език, тръгват по пътя на своя автор — да пътешестват по широкия и чуден свят?

Допълнителна информация

$id = 9981

$source = Моята библиотека

Издание:

Автор: Франсиско Колоане

Заглавие: Нос Хорн

Преводач: Цветан Георгиев

Година на превод: 1970

Език, от който е преведено: испански

Издател: „Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС

Град на издателя: София

Година на издаване: 1970

Тип: разкази

Националност: латиноамериканска

Печатница: ДПК „Димитър Благоев“

Излязла от печат: 25.VIII.1970 г.

Редактор: Стефан Савов

Редактор на издателството: Вера Филипова

Художествен редактор: Тончо Тончев

Технически редактор: Катя Бижева

Художник: Любен Зидаров

Коректор: Елена Иванова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7175