Джефри Арчър
Не бягай от съдбата си

Анотация

Някои от тези истории ще ви разсмеят.

Други ще ви разплачат.

И всяка една ще ви заплени!

Добре написани, остроумни и много забавни… Джефри Арчър умело си играе на котка и мишка с читателя в своите оригинални разкази. Престъпникът невинаги се измъква и невинаги справедливостта тържествува, но читателят печели винаги.

Някои от тези истории ще ви разсмеят. Други ще ви разплачат. И всяка една ще ви заплени.

Пъблишърс Уикли

Ако имаше Нобелова награда за най-добър разказвач, Арчър щеше да я спечели.

Дейли Телеграф

Дори Съмърсет Моъм не е писал нещо толкова остроумно и изискано.

Пъблишърс Уикли

Невероятно… напрегнато очакване и изобретателни поврати. Страхотен наследник на Роал Дал.

Дейли Експрес

Джефри Арчър често оглавява класациите за бестселъри. Книгите му са отпечатани в повече от 250 млн. копия по света.

На Саймън Бейнбридж

ГРУМИО

Първо, конят ми е капнал и, второ, господарят и господарката съвсем му отпуснаха юздите.

 

КЪРТИС

Как така?

 

ГРУМИО

Ами като цопнаха в калта и ги пуснаха! И туй не е всичко. Стана голяма разправия!

 

КЪРТИС

Е, хайде, разправи я!

„Укротяване на опърничавата“, четвърто действие, втора сцена[1]

Благодарности

Искам да благодаря на следните хора за техните безценни съвети и помощ:

Саймън Бейнбридж, Роузи де Корси, Алисън Принс, Били Литъл, Дейвид Ръсел, Ниша и Джамуал Сингх, Джероум Кър-Джарет, Мари Робъртс, Джонатан Тайсхърст и Брайън Уийд.

Предговор

През последните шест години по време на пътуванията си по света успях да сглобя няколко от тези разказа. Десет от тях са по известни истински случаи и те — както и в предишните ми сборници — са отбелязани със звездичка. Останалите пет са плод на въображението ми.

Бих искал да благодаря на онези, които вдъхновиха написването на тези истории и макар не всеки човек да носи в себе си сюжет за роман, винаги има скътан в ума си по някой дяволски хубав разказ.

Джефри Арчър

май 2010 г.

Залепен за теб[2]

 

Джеръми погледна към Арабела и все още не можеше да повярва, че тя се бе съгласила да стане негова съпруга. Той беше най-големият късметлия на земята.

Когато сервитьорът застана до него, тя му се усмихваше сладко, по същия начин, който го бе омагьосал още от първата им среща.

— За мен еспресо — каза Джеръми, — а за годеницата ми — все още му беше странно да я нарича така — ментов чай.

— Много добре, господине.

Джеръми се опита да спре да се оглежда из заведението, пълно с хора, които се чувстваха абсолютно на мястото си и знаеха точно какво се очаква от тях, за разлика от него, който никога преди това не бе стъпвал в „Риц“. От помахванията и въздушните целувки към влизащите и излизащите беше ясно, че Арабела познава всички — от метрдотела до няколкото редовни клиенти, както тя ги наричаше. Джеръми се облегна и се опита да се отпусне.

Запознаха се в Аскът[3]. Арабела беше в загражденията за кралското семейство и се оглеждаше навън, а Джеръми бе извън тях и се оглеждаше навътре; предполагаше, че винаги ще бъде така, но тогава тя излезе от загражденията, усмихна му се примамливо и, точно когато се разминаваха, прошепна:

— Можете да си заложите и ризата на гърба на Тръбача.

След това изчезна по посока на частните ложи.

Джеръми послуша съвета й и заложи двайсет паунда на Тръбача — двойно повече, отколкото обикновено — а след това се върна и видя как конят победи с лекота при коефициент 5 към 1. Забърза към кралските заграждения, за да й благодари, като се надяваше да му подскаже как да заложи и в следващата гонка, но нея я нямаше. Той се почувства разочарован, но въпреки това заложи петдесет паунда от печалбата си на кон, който препоръчваше експертът по конните състезания на „Дейли Експрес“. Оказа се кранта, която в утрешния вестник щеше да бъде описана като „пълен провал“.

Джеръми мина край кралските заграждения за трети път с надеждата да я види отново. Огледа множеството елегантни мъже в ежедневни костюми със специални пропуски на реверите. Господата бяха правени като по калъп. Придружаваха ги съпруги и приятелки, нагласени в дизайнерски тоалети и умопомрачителни шапки. Дамите пък отчаяно се мъчеха да се различават една от друга. И тогава я забеляза — стоеше до висок мъж с аристократичен вид, който се бе привел и слушаше внимателно елин жокей в червено-жълт екип. По всичко личеше, че тя не изпитва никакъв интерес към разговора им и погледът й блуждаеше наоколо. Очите й се спряха на Джеръми и той бе отново възнаграден със сърдечната й усмивка. Тя прошепна нещо на високия мъж, след това тръгна през заграденото място и скоро се озова при него в сектора за простолюдието.

— Надявам се, че послушахте съвета ми — каза тя.

— И още как — отвърна Джеръми. — Но откъде бяхте толкова сигурна?

— Това е конят на баща ми.

— Да заложа ли на коня на баща ви и в следващата гонка?

— Разбира се, че не. Никога не залагайте на нищо, освен ако не сте напълно сигурен. Надявам се, че сте спечелили достатъчно, за да ме заведете на вечеря.

Джеръми мълчеше, защото му се стори, че не е чул правилно. Най-накрая каза, заеквайки:

— Къде искате да отидем?

— В „Айви“ в осем часа. Между другото, казвам се Арабела Уоруик. — И без да каже и дума повече, се завъртя на токчетата си и се върна при своето общество.

Джеръми бе изненадан, че Арабела го удостои с втори поглед, но предложението й за вечеря направо му дойде като гръм от ясно небе. Не очакваше от това да излезе нещо, но след като тя вече му бе осигурила парите за сметката, той нямаше какво да губи.

Арабела пристигна минути след уречения час. Когато влезе в ресторанта, няколко чифта мъжки очи я проследиха по пътя й към масата на Джеръми. Бяха му казали, че няма свободни места, но всичко се промени, когато спомена името на дамата си. Джеръми стана от стола си, още докато Арабела бе далеч от масата. Тя се настани срещу него и сервитьорът цъфна до рамото й.

— Обичайното ли, госпожице?

Тя кимна без да сваля очи от кавалера си.

Когато пристигна коктейлът й от газирана вода и сок от праскови, Джеръми вече се чувстваше малко по-спокоен. Тя изслушваше внимателно всяка негова дума, смееше се на шегите му и дори проявяваше интерес към работата му в банката. Е, той малко преувеличи за длъжността си и размера на сделките, по които работеше.

След вечерята, която се оказа малко по-скъпа, отколкото предполагаше, Джеръми я откара до дома й на „Павилиън Роуд“. Остана учуден, когато тя го покани на кафе, и направо поразен, когато накрая двамата се озоваха в леглото.

Никога преди това Джеръми не бе спал с жена още на първата среща. Реши, че това е нормално за „елита“ и когато си тръгна на другата сутрин, изобщо не очакваше тя да му се обади. Но тя го направи още същия следобед и го покани на вечеря в дома си. През следващия месец почти нямаше ден, който да не прекарат заедно.

Джеръми бе изключително доволен, че Арабела сякаш нямаше нищо против, че той не може да си позволи да я води на обичайните за нейния кръг места и изглеждаше напълно доволна, когато вечеряха китайска или мексиканска храна и дори често настояваше да си поделят сметката. Въпреки всичко той продължаваше да вярва, че от това няма да излезе нищо, докато една вечер тя не му каза:

— Нали осъзнаваш, че съм влюбена в теб, Джеръми?

Джеръми никога не бе изразявал пред Арабела истинските си чувства. Беше приел, че връзката им е от онзи тип, който нейното общество наричаше „забежка“, макар тя да не го бе запознавала с никого от своя кръг. Една вечер той падна на едно коляно на дансинга в „Анабелс“ и й предложи да се омъжи за него. Не повярва на ушите си, когато тя се съгласи.

— Утре ще ти купя пръстен — каза той, като се опитваше да не мисли за отчайващото състояние на банковата си сметка, която бе започнала да свети още по-сигнално червено след запознанството му с Арабела.

— Защо да се вкарваш в разходи, след като можеш да откраднеш най-хубавия? — каза тя.

Джеръми избухна в смях, но скоро стана ясно, че Арабела не се шегува. Това беше мигът, в който той трябваше да си тръгне, но осъзна, че не може да си позволи да я загуби. Беше сигурен, че иска да прекара остатъка от живота си с тази красива и опияняваща жена и ако цената бе кражба на пръстен, тя не му се виждаше никак висока.

— Какъв да ти открадна? — попита той, като все още не бе напълно сигурен, че тя говори сериозно.

— Скъп — отвърна Арабела. — Всъщност вече съм си го избрала. — И му подаде каталог на „Де Беерс“. — Страница четирийсет и трета — поясни тя. — Нарича се Диамантът Кандис.

— А случайно да си измислила как точно да го открадна? — попита Джеръми, докато разглеждаше снимката на безупречния жълт диамант.

— О, това е най-лесното, скъпи — каза тя. — Само трябва да следваш указанията ми.

Джеръми не пророни и дума, докато тя му излагаше плана си.

И така една сутрин той се озова в „Риц“, облечен в единствения си костюм по поръчка. Носеше копчета за ръкавели „Линкс“, джобен часовник „Картие“ и стара вратовръзка от „Итън“, които принадлежаха на бащата на Арабела.

— Трябва да върна всичко до довечера — каза тя, — иначе татко може да усети, че липсват и да започне да задава въпроси.

— Разбира се — каза Джеръми, който изпитваше удоволствие, че се докосва до вещите на богатите, дори докосването да беше толкова мимолетно.

Келнерът се върна със сребърен поднос. В пълно мълчание постави чаша ментов чай пред Арабела и кана кафе от страната на масата, където седеше Джеръми.

— Нещо друго, господине?

— Не, благодаря — отвърна Джеръми със самоувереност, която бе придобил през последните няколко месеца.

— Сигурен ли си, че си готов? — попита Арабела, потърка коляно във вътрешната страна на крака му и му хвърли същата онази усмивка, с която го бе пленила в Аскът.

— Готов съм — каза Джеръми, като се опитваше да звучи убедително.

— Добре. Ще те чакам тук, скъпи. — И пак онази усмивка. — Знаеш колко много означава това за мен.

Джеръми кимна, стана от стола и без да каже и дума повече, излезе от кафенето, мина по коридора, после през въртящата се врата и излезе на „Пикадили“. Сложи в устата си дъвка, с надеждата че тя ще му помогне да се успокои. Обикновено Арабела не одобряваше дъвката, но този път дори му я препоръча. Той се спря нервно на тротоара и зачака пролука в движението, след това тръгна внимателно през колите на улицата и спря пред магазина на „Де Беерс“, най-голямата фирма за търговия с диаманти в света. Това беше последният му шанс да избяга. Знаеше, че трябва да го направи, но пак си спомни за нея и разбра, че не му е по силите.

Натисна звънеца и усети, че дланите му са потни. Арабела го бе предупредила, че в „Де Беерс“ не можеш просто да влезеш като в супермаркет и че ако не харесат външния ти вид, дори няма да ти отворят вратата. Затова му взеха мерки за първия му костюм по поръчка, а след това се сдоби и с нова копринена риза; затова носеше часовника, копчетата за ръкавели и вратовръзката от „Итън“ на бащата на Арабела.

— Тази вратовръзка ще ти гарантира незабавно отваряне на вратата — беше му казала Арабела. — А след като забележат часовника и копчетата за ръкавели, ще те поканят в частния салон, защото ще са сигурни, че си един от малкото хора, които могат да си позволят техните стоки.

Арабела се оказа права — портиерът се показа на вратата, хвърли един поглед на Джеръми и веднага отключи.

— Добро утро, господине. С какво мога да ви помогна?

— Надявам се да купя от вас годежен пръстен.

— Разбира се, господине. Моля, заповядайте.

Джеръми го последва по дългия коридор, като хвърляше по един поглед на окачените по стените снимки, отразяващи историята на компанията от основаването й през 1888 година до днешни дни. Когато стигнаха дъното на коридора, портиерът сякаш се изпари и на негово място се появи висок мъж на средна възраст в добре скроен тъмен костюм, бяла копринена риза и черна вратовръзка.

— Добро утро, господине — каза той и леко се поклони. — Казвам се Кромби — добави той, преди да поведе Джеръми към личния си кабинет. Влязоха в малка, добре осветена стая. В средата й имаше овална маса с черна кадифена покривка, край която бяха подредени удобни кожени столове. Продавачът изчака Джеръми да се настани и седна срещу него.

— Желаете ли кафе, господине? — поинтересува се любезно Кромби.

— Не, благодаря — отвърна Джеръми, който нямаше желание да удължава ритуала повече от необходимото, защото се боеше, че може да загуби кураж.

— С какво мога да ви бъда полезен днес, господине? — попита Кромби сякаш Джеръми беше редовен клиент.

— Току-що се сгодих…

— Моите най-искрени поздравления, господине.

— Благодаря — каза Джеръми и се почувства малко по-спокоен. — Търся годежен пръстен, нещо специално — добави той, придържайки се към сценария.

— Намирате се на точното място, господине — каза Кромби и натисна бутон под масата.

Вратата незабавно се отвори и през нея влезе мъж със същия костюм, бяла риза и черна вратовръзка.

— Господинът иска да види годежните ни пръстени, Партридж.

— Да, разбира се, г-н Кромби — отвърна служителят и изчезна така внезапно както се бе появил.

— Времето е доста хубаво за сезона — каза Кромби, докато чакаха завръщането на другия мъж.

— Не е зле — отвърна Джеръми.

— Без съмнение ще посетите Уимбълдън, господине.

— Да, имаме билети за полуфиналите при жените — каза Джеръми и се почувства много доволен от себе си, защото имаше дързостта да се отклони от сценария.

След миг вратата се отвори и се появи служителят с голяма дъбова кутия, която почтително постави в средата на масата, а след това безмълвно напусна стаята. Кромби изчака вратата да се затвори, избра едно ключе от връзката на колана си, отключи кутията и вдигна бавно капака, за да открие три реда отбрани скъпоценни камъни, от които на Джеръми му спря дъхът. Определено нямаха нищо общо с онези, които бе свикнал да вижда на витрината на местния магазин „Х. Самюел“[4].

Трябваха му няколко секунди, за да се овладее и да си спомни думите на Арабела — ще му покажат широка гама бижута, за да може продавачът да прецени финансовите му възможности, без да се налага да го пита направо.

Джеръми внимателно разгледа съдържанието на кутията и след известно обмисляне избра пръстен от най-долния ред с три идеално шлифовани малки смарагда, гордо полегнали върху златна халка.

— Много е красив — каза Джеръми, докато разглеждаше камъните съвсем отблизо. — Колко струва този пръстен?

— Сто двайсет и четири хиляди паунда, господине — отвърна Кромби, сякаш съобщаваше нещо незначително.

Джеръми върна пръстена в кутията и насочи вниманието си към по-горната редица. Този път избра бижу от бяло злато със сапфири. Извади го и се престори, че го разглежда отблизо, преди да попита за цената.

— Двеста шейсет и девет хиляди паунда — отвърна със същия мазен глас продавачът и леко се усмихна, с което искаше да покаже, че клиентът върви в правилната посока.

Джеръми върна пръстена на мястото му и посегна към голям диамант, който се бе разположил сам на най-горната редица и излъчваше несъмнено превъзходство над останалите. Взе го, както и останалите преди него, и го заразглежда с интерес.

— А този великолепен камък? — каза той като вдигна едната си вежда. — Можете ли да ми кажете нещо повече за произхода му?

— Разбира се, господине — отвърна Кромби. — Това е перфектно шлифован луксозен наситеножълт диамант с правоъгълна форма, 18.4 карата, наскоро добит в мината ни на остров Родос. Има сертификат от Американския институт за изучаване на скъпоценните камъни. Шлифован е от един от най-добрите ни майстори в Амстердам. Камъкът е поставен върху платинена халка. Уверявам ни, че това е уникално бижу, достойно за уникална дама.

Джеръми имаше усещането, че г-н Кромби не за първи път казва това.

— Без съмнение има и уникална цена. — Подаде пръстена на Кромби, който го върна в кутията.

— Осемстотин петдесет и четири хиляди паунда — каза той приглушено.

— Имате ли увеличител? — попита Джеръми. — Искам да разгледам по-хубаво камъка. — Арабела го бе научила коя дума използват търговците на диаманти, когато имат предвид малка лупа, и го бе уверила, че след като я произнесе, ще изглежда като човек, който често посещава такива магазини.

— Да, разбира се, господине — каза Кромби, отвори чекмедже от своята страна на масата и извади малка лупа с дръжка от черупка на костенурка. Когато вдигна отново очи, от диаманта Кандис нямаше и следа; горният ред на кутията беше напълно празен.

— У вас ли е все още пръстенът? — попита той, като се опитваше да скрие тревогата в гласа си.

— Не — отвърна Джеръми. — Върнах ви го преди малко.

Без да каже и дума повече, продавачът хлопна капака на кутията и натисна бутон под масата. Този път не си направи труда да поддържа разговора, докато чакаше. След секунди в стаята влязоха двама набити мъже със сплескани носове, които биха изглеждали по на място на боксовия ринг, отколкото в „Де Беерс“. Единият остана на вратата, а другият застана на сантиметри зад Джеръми.

— Бихте ли бил така любезен да върнете пръстена — каза Кромби с категоричен, равен и безизразен тон.

— Никой не ме е обиждал така — отвърна му Джеръми, като се опитваше да звучи обиден.

— Ще го кажа само веднъж, господине. Ако върнете пръстена, няма да повдигаме обвинение срещу вас, но ако не го върнете…

— И аз ще го кажа само веднъж — прекъсна го Джеръми и стана от мястото си. — За последен път видях пръстена, когато ви го върнах.

Джеръми се обърна да си ходи, но мъжът зад него постави ръка на рамото му и го бутна обратно на стола. Арабела го бе уверила, че няма да има грубости, стига да им сътрудничи и да прави каквото му казват. Джеръми остана на стола, без да помръдва дори и мускулче. Кромби стана от мястото си и каза:

— Моля, последвайте ме.

Единият от тежкоатлетите отвори вратата на Джеръми и го пусна да излезе, а другият вървеше на крачка зад него. Спряха в края на коридора пред врата с надпис „Ограничен достъп“. Първият охранител натисна дръжката и се оказа, че и в тази стая има само маса, която обаче не бе покрита с кадифена покривка. Зад масата стоеше мъж, който като че ли ги очакваше. Не покани Джеръми да седне, тъй като в помещението нямаше друг стол.

— Казвам се Грейнджър — каза мъжът безизразно. — През последните четиринайсет години съм шеф на охраната в „Де Беерс“, а преди това бях детектив в градската полиция. Уверявам ви, че съм виждал какво ли не и съм чувал всякакви истории. Затова и за миг не си помисляйте, че ще ви се размине, младежо.

Колко бързо ласкателното обръщение „господине“ беше заменено от „младежо“, помисли си Джеръми.

Грейнджър млъкна, за да му позволи да осъзнае цялата сериозност на думите му.

— Първо, длъжен съм да ви попитам дали имате намерение да ми съдействате при разпита, или предпочитате да повикаме полиция и ако изберете второто, ще имате право на присъствието на адвокат.

— Нямам какво да крия — отвърна надменно Джеръми — и естествено, че с радост ще ви съдействам. — Обратно към сценария.

— В такъв случай — каза Грейнджър — може би ще бъдете така любезен да си свалите обувките, сакото и панталона.

Джеръми изрита обувките си, които Грейнджър взе и постави на масата. След това си свали сакото и му го подаде, сякаш му беше прислужник. След като смъкна и панталоните, се изправи и се опита да изглежда отвратен от отношението им към него.

Грейнджър загуби доста време да обръща всички джобове на костюма на Джеръми, а след това да проверява подплатата и подгъвите. Като не успя да изрови нищо друго освен носна кърпа — нямаше портфейл, кредитна карта, нищо удостоверяващо самоличността на заподозрения, от което Грейнджър стана дори още по-подозрителен — върна костюма на масата.

— Може ли вратовръзката ви? — попита той, като се стараеше да звучи спокойно.

Джеръми развърза възела на старата вратовръзка от „Итън“, свали я и я постави на масата.

Грейнджър прокара дясната си длан по сините райета, но отново не откри нищо.

— Ризата, ако обичате. — Джеръми разкопча бавно копчетата и му подаде ризата. Стоеше и трепереше, само по долни гащи и чорапи.

Грейнджър провери и ризата; докато опипваше яката за първи път по сбръчканото му лице се появи съвсем лека усмивка. Извади два сребърни обтегача за яка от „Тифани“. „Добър детайл, Арабела“ — помисли си Джеръми, докато Грейнджър ги поставяше на масата, неспособен да скрие разочарованието си. Върна ризата на Джеръми, който постави обратно обтегачите, преди да я надене и да си сложи вратовръзката.

— Долните ви гащи, моля.

Джеръми си свали бельото и го подаде през масата. Още една проверка, която бе сигурен, че няма да донесе никакви резултати. Грейнджър му върна долните гащи, изчака го да си ги обуе и каза:

— И накрая чорапите ви.

Джеръми свали чорапите си и ги постави на масата. Грейнджър вече не изглеждаше толкова самоуверен, но въпреки това внимателно ги провери, преди да насочи вниманието си към обувките на Джеръми. Известно време ги потупваше, побутваше и дори се опитваше да ги разглоби, но и в тях нямаше нищо. Джеръми се изненада, когато го накара отново да си свали вратовръзката и ризата. След като изпълни нарежданията му, Грейнджър заобиколи масата и застана точно пред заподозрения. Вдигна и двете си ръце и за миг на Джеръми му се стори, че ще го удари. Но той зарови пръсти в косата му, както правеше баща му, когато бе малък. Усилията му се възнаградиха само с омазнени нокти и няколко косъма.

— Вдигнете ръце — изръмжа Грейнджър. Джеръми вдигна високо ръцете си във въздуха, но и под мишниците му не намери нищо. След това застана зад Джеръми. — Вдигнете единия си крак — нареди той. Джеръми вдигна десния си крак. Нямаше нищо залепено на петата му и нищо, мушнато между пръстите му. — А сега и другия крак — каза Грейнджър, но и този път резултатът беше същият. — Отворете уста. — Джеръми зяпна широко, сякаш беше на зъболекарския стол. Грейнджър освети устната му кухина с малко фенерче, но откри само един златен зъб. С неприкрита неприязън покани Джеръми да го последва в другата стая.

— Може ли да се облека?

— Не, не може — отвърна той рязко.

Джеръми го последва в другата стая, обзет от страх от предстоящи изтезания. До нещо, прилично на машина за изкуствен тен, стоеше мъж в дълга бяла престилка.

— Бихте ли бил така любезен да легнете, за да ви направим рентгенова снимка? — попита той.

— С удоволствие — отвърна Джеръми. След малко се чу щракване и двамата мъже започнаха да разглеждат изображението на екрана. Джеръми знаеше, че и там няма да намерят нищо. Планът им не предвиждаше гълтане на диаманта Кандис.

— Благодаря — каза любезно мъжът в бялата престилка, а Грейнджър добави неохотно:

— Вече може да се обличате.

След като си сложи новопридобитата университетска вратовръзка, Джеръми последва Грейнджър обратно към стаята за разпити, където ги чакаха Кромби и двамата гардове.

— А сега искам да си ходя — заяви категорично Джеръми.

Грейнджър кимна, очевидно нямаше никакво желание да го пусне, но беше изчерпал шансовете си да го задържи.

Джеръми се обърна с лице към Кромби, погледна го право в очите и каза:

— Адвокатът ми ще се свърже с вас. — Стори му се, че онзи направи гримаса. Сценарият на Арабела беше безупречен.

Двамата гардове със сплескани носове го придружиха на излизане; изглеждаха разочаровани, че той не се опита да избяга. Когато напусна магазина и се озова на оживения тротоар на „Пикадили“, Джеръми пое дълбоко дъх и изчака пулсът му да се нормализира, преди да пресече улицата. След това уверено влезе в „Риц“ и седна срещу Арабела.

— Кафето ти изстина, скъпи — каза тя, сякаш той бе ходил само до тоалетната. — Може би трябва да си поръчаш друго.

— Още веднъж от същото — каза Джеръми, когато келнерът се приближи.

— Някакви проблеми? — прошепна Арабела, след като сервитьорът се отдалечи достатъчно, за да не може да я чуе.

— Никакви — отвърна Джеръми и изведнъж се почувства гузен, но и въодушевен. — Всичко мина според плана.

— Добре — каза Арабела. — Значи сега е мой ред. — Тя стана от стола си и добави: — Дай ми часовника и копчетата за ръкавели. Трябва да ги върна в стаята на татко преди с теб да се видим пак тази вечер.

Джеръми неохотно откачи часовника, свали копчетата и ги подаде на Арабела.

— Ами вратовръзката? — прошепна той.

— По-добре не я сваляй, докато си в „Риц“ — каза тя. Наведе се и го целуна нежно по устните. — Ще дойда у вас към осем, тогава ще ми я върнеш. — И му хвърли още веднъж онази усмивка, преди да излезе от кафенето.

След секунди Арабела вече стоеше пред „Де Беерс“. Вратата веднага се отвори: колието на „Ван Клееф и Арпелс“, чантата на „Баленсиага“ и часовника на „Шанел“ показваха, че дамата не е свикнала да я карат да чака.

— Искам да разгледам годежните пръстени — каза тя свенливо, преди да пристъпи вътре.

— Разбира се, госпожице — отвърна портиерът и я поведе по коридора.

През следващия час Арабела премина през почти същия ритуал като Джеръми и след много уклончиви отговори каза на г-н Кромби:

— Безнадеждно е, направо съм отчаяна. Ще трябва да доведа Арчи. Нали той ще плати сметката, в края на краищата?

— Разбира се, госпожице.

— Ще се видя с него за обяд в „Льо Каприс“ — добави тя — и ще дойдем още този следобед.

— Тогава ще очакваме с нетърпение и двама ви — каза продавачът на бижута и затвори кутията.

— Благодаря ви, г-н Кромби — отвърна Арабела и стана да си ходи.

Продавачът я придружи до изхода без да й предложи да си свали дрехите. След като излезе на „Пикадили“, Арабела махна на такси и даде на шофьора адрес на площад „Лоундс“. Погледна си часовника, уверена, че ще успее да се върне в апартамента много преди баща си, който никога нямаше да разбере, че е взела назаем часовника и копчетата му за ръкавели за няколко часа и който със сигурност нямаше да установи липсата на една от старите си университетски вратовръзки.

Седнала на задната седалка на таксито, Арабела се любуваше на безупречния жълт диамант. Джеръми беше изпълнил всичките й указания до последната буква. Разбира се, налагаше се да обясни на приятелите си защо е развалила годежа. Честно казано, той не беше от нашето общество, така и не успя да се приспособи към него. Но също така трябваше да признае, че щеше да й липсва. Доста се беше привързала към него, пък и той проявяваше голям ентусиазъм в леглото. И като си помислиш, че всичко, което щеше да получи за старанието си, бяха сребърни обтегачи за яка и стара вратовръзка от „Итън“. Арабела се надяваше, че са му останали достатъчно пари, за да покрие сметката в „Риц“.

Прогони Джеръми от мислите си и насочи вниманието си към мъжа, когото бе избрала да я заведе на „Уимбълдън“ и когото вече бе пратила да й достави подхождащи на пръстена обеци.

 

 

Когато същата вечер си тръгна от „Де Беерс“, г-н Кромби продължаваше да се чуди как онзи мъж успя да го преметне. В края на краищата имаше само няколко секунди, докато той се бе навел.

— Добър вечер, Дорис — каза той, докато се разминаваше с хигиенистката, която почистваше коридора с прахосмукачка.

— Добър вечер, господине — отвърна Дорис, отвори вратата към стаята за клиентите и продължи да чисти. В това помещение купувачите ни избират най-изящните скъпоценности на земята, бе й казал веднъж той, затова трябва да е безупречно. Тя изключи прахосмукачката, свали черната кадифена покривка от масата и започна да лъска повърхността й; първо плота, а после и страничните прегради. Тогава я усети.

Дори се наведе, за да разгледа по-добре. Взря се невярващо в огромната дъвка, залепена под ръба на масата. Започна да я чегърта и не спря, докато не премахна и последната следа от нея, след това я хвърли в торбата с боклук, закачена за количката й с принадлежности за чистене, и върна кадифената покривка на мястото й.

— Ама че противен навик — промърмори тя, докато затваряше клиентската стая, за да продължи почистването на килима в коридора.

Кралска телеграма за рожден ден[5]

 

Нейно Величество Кралицата изпраща поздравления на Албърт Уебър по случай стотния му рожден ден и му пожелава още много години добро здраве и щастие.

Албърт не спираше да се усмихва и след двайсетото прочитане на текста.

— Ти си следващата, патенцето ми — каза той, когато подаде височайшето послание на съпругата си.

Бети прочете телеграмата само веднъж, но това й бе достатъчно — на лицето й се появи широка усмивка.

Празнуването бе започнало седмица по-рано, а връхната му точка беше тържеството в общината. Тази сутрин снимката на Албърт се бе появила на първата страница на „Съмърсет Газет“, интервюираха го и за „Пойнтс Уест“ на Би Би Си, докато съпругата му седеше гордо до него.

Негово Превъзходителство кметът на Стрийт[6], съветник Тед Хардинг и председателят на местния парламент съветник Брокълбанк посрещнаха столетника на стълбището на общината. Заведоха Албърт в кабинета на градоначалника, където го представиха на г-н Дейвид Хийткоут-Амъри, местния депутат, както и на евродепутатката от този регион, макар че по-късно той не можа да си спомни името й.

След още няколко снимки Албърт бе придружен до голямата зала за приеми, където над сто специално поканени гости го чакаха, за да го поздравят. Още с влизането му избухнаха спонтанни аплодисменти и хора, които никога не бе срещал в живота си, започнаха да му стискат ръката.

В 3:27 следобед, точният час, в който през 1907 година се бе родил, Албърт разряза със сребърен нож триетажната торта, заобиколен от петте си деца, единайсетте си внуци и деветнайсетте си правнуци. Това просто действие бе посрещнато с нов взрив от аплодисменти, последвани от скандирания „Реч, реч, реч!“.

Албърт си бе подготвил няколко думи, но когато в залата се възцари тишина, те всички излетяха от главата му.

— Кажи нещо — сръчка го леко в ребрата Бети.

Той премигна, огледа изпълнената с очакване тълпа, помълча още малко и каза:

— Много ви благодаря.

След като насъбралото се множество осъзна, че това е единственото, което ще чуе от него, някой запя: „Честит рожден ден!“ и след секунди всички започнаха да му пригласят. Албърт успя да духне седем от стоте свещи, преди по-младите членове на семейството му да му се притекат на помощ, а случката бе посрещната с още смях и ръкопляскания.

След като аплодисментите утихнаха, кметът се изправи на крака, пооправи реверите на черната си тога, украсена със златно, покашля се и след това произнесе доста по-дълга реч.

— Скъпи съграждани — започна той, — събрали сме се днес, за да отпразнуваме рождения ден, стотния рожден ден на Албърт Уебър, обичан член на нашата общност. Албърт е роден в Стрийт на петнайсети април 1907 година. Жени се за съпругата си Бети в църквата „Света троица“ през 1931 година, а професионалния си живот прекарва в местната обувна фабрика „С. и Дж. Кларк“. Всъщност — продължи той, — Албърт прекарва целия си живот в Стрийт, с изключение на четири достойни години, през които служи в пехотата на Съмърсет. Уволнява се от армията след края на войната през 1945 година и се връща в Стрийт на старата си работа като крояч на кожа в „Кларк“. На шейсетгодишна възраст се пенсионира като заместник-началник на цеха. Но не е толкова лесно да се отървем от него, защото тогава започва почасова работа като нощен пазач, на която остава докато навърши седемдесет години.

Кметът изчака смехът да утихне, преди да продължи:

— Още от ранна младост Албърт е верен привърженик на футболния отбор „Стрийт“ и рядко е пропускал домакински мач на Обущарите[7], а пък клубът го направи свой пожизнен почетен член. Албърт също така се състезаваше за отбора по дартс „Короната и котвата“ и като част от него беше претендент за първото място в градския шампионат на кръчмите.

— Сигурен съм, че всички ще се съгласите — завърши кметът, — че животът на Албърт е пъстър и интересен и ние всички се надяваме той да продължи още много, най-малкото за да може след три години да отпразнува същия юбилей на своята скъпа съпруга Бети. Да не повярваш, като я погледнеш — каза кметът и се обърна към г-жа Уебър, — че през 2010 година и тя ще навърши сто години.

— Така е, така е! — чуха се откъслечни гласове и Бети свенливо се поклони, а Албърт се наведе към нея и я хвана за ръката.

След като се изказаха още няколко почетни гости и много хора се снимаха с Албърт, кметът изпрати двамата съпрузи от общината, заведе ги до чакащия отпред ролс-ройс и нареди на шофьора да закара г-н и г-жа Уебър вкъщи.

Албърт и Бети седнаха на задната седалка, държейки се за ръце. Нито един от двамата не се бе качвал преди това в ролс-ройс и със сигурност не бе ползвал услугите на шофьор.

Когато колата спря пред общинското им жилище на „Марн Терас“, те се чувстваха изтощени и така натъпкани със сандвичи със сьомга и торта, че не след дълго легнаха да си починат.

Последното, което Албърт промърмори, преди да изгаси лампата на нощното си шкафче, беше:

— Е, сега е твой ред, патенцето ми, и съм твърдо решен да живея още три години, за да отпразнуваме заедно стотния ти рожден ден.

— Не искам да се вдига толкова шум, като му дойде времето — отвърна тя. Но Албърт вече бе заспал.

 

 

През следващите три години в битието на Албърт и Бети не се случи кой знае какво: няколко леки заболявания, но нищо животозастрашаващо, роди се и първото им праправнуче Джуд.

Когато наближи историческият ден, в който втори човек от семейство Уебър щеше да празнува стотния си рожден ден, Албърт бе толкова крехък, че Бети настоя тържеството да се състои в дома им и само семейството да присъства. Албърт неохотно се съгласи и не спомена пред жена си колко много бе искал да се върне в общината и да се повози още веднъж на ролс-ройса на кмета.

Новият кмет беше също разочарован, тъй като бе сигурен, че случаят ще му гарантира снимка на първата страница на местния вестник.

Когато великият ден настъпи, Бети получи над сто поздравителни картички, писма и бележки от благопожелатели, но за огромно възмущение на Албърт нямаше телеграма от кралицата. Реши, че пощите са виновни и че посланието със сигурност ще бъде доставено на следващия ден. Но не стана така.

— Не се ядосвай, Албърт — настоя Бети. — Нейно Величество е много заета дама и сигурно по-важни неща са й на главата.

Но Албърт продължи да се ядосва. Когато телеграмата не пристигна нито на следващия ден, нито през следващата седмица, той се почувства потиснат заради съпругата си, която по всичко личеше, че приема ситуацията в добро разположение на духа. Но след като измина още една седмица и все още нямаше и следа от телеграмата, Албърт реши, че е дошло време да поеме нещата в собствените си ръце.

Всеки четвъртък сутрин най-малката им дъщеря Айлийн, която бе на седемдесет и три, идваше да вземе Бети и да я закара в града на пазар. Накрая само разглеждаха витрините, защото Бети не можеше да повярва на наглостта на магазините да искат толкова високи цени за стоките си. Спомняше си времената, когато хлябът е струвал пени, а седмичната надница е била един паунд.

Този четвъртък Албърт ги изчака да излязат от къщата. Стоя до прозореца, докато колата изчезна зад ъгъла. След като се загубиха от погледа му, се завлече до всекидневната, седна до телефона и преповтори думите, които се канеше да каже, ако го свържеха.

След известно време се почувства напълно готов с речта си и погледна към поставената в рамка телеграма на стената. Тя му даде достатъчно кураж да вдигне слушалката и да набере шестцифрения номер.

— Справки. Кой номер ви трябва?

— На Бъкингамския дворец — отвърна Албърт с надеждата, че гласът му звучи достатъчно авторитетно.

От другата страна настъпи лека суетня, но накрая операторът каза:

— Един момент, моля.

Албърт зачака търпеливо, напълно подготвен да му кажат, че номерът не е вписан или не могат да му го дадат от съображения за сигурност. Но само след секунди операторът бе отново на линия и му издиктува цифрите.

— Бихте ли повторили? — помоли учуденият Албърт, след като свали капачката на химикалката си. — Нула, две, нула, седем, седем, шест, шест, седем, три, нула, нула. Благодаря — каза той, преди да затвори. Трябваха му няколко минути, за да събере смелост да вдигне пак слушалката. Албърт набра номера с трепереща ръка. Чу познатия сигнал „свободно“ и тъкмо се канеше да затвори, когато чу женски глас:

— Бъкингамският дворец. С какво мога да ви помогна?

— Искам да говоря с някого за един стогодишен юбилей — произнесе Албърт думите, които си бе подготвил.

— А кой се обажда?

— Г-н Албърт Уебър.

— Изчакайте така, г-н Уебър.

Това беше последният шанс на Албърт да се покрие, но преди да успее да затвори, чу различен глас от другата страна на линията:

— На телефона е Хъмфри Креншоу.

За последен път Албърт бе чувал такъв глас докато служеше в армията.

— Добро утро, господине — каза той притеснено. — Надявам се, че вие ще успеете да ми помогнете.

— С удоволствие, стига да мога, г-н Уебър — отвърна придворният служител.

— Преди три години отпразнувах стогодишния си юбилей — започна да рецитира Албърт добре репетирания си сценарий.

— Най-искрени поздравления — отвърна Креншоу.

— Благодаря ви, господине — каза Албърт, — но не за това ви се обаждам. Виждате ли, по този случай Нейно Величество Кралицата бе така любезна да ми изпрати телеграма, която сега е поставена в рамка на стената и е точно пред очите ми. Ще ми бъде скъпа до края на живота ми.

— Много мило от ваша страна да кажете това, г-н Уебър.

— Но се чудех — продължи Албърт, набирайки все повече кураж, — дали Нейно Величество все още праща телеграми, когато някой навърши сто години?

— Със сигурност го прави — отвърна Креншоу. — И доколкото ми е известно й доставя огромно удоволствие да продължава тази традиция, въпреки че сега все повече хора достигат тази почтена възраст.

— О, толкова се радвам да го чуя, г-н Креншоу — каза Албърт, — защото скъпата ми съпруга отпразнува стотния си рожден ден преди две седмици, но за съжаление не получи телеграма от кралицата.

— Съжалявам, че е станало така, г-н Уебър — отвърна придворният. — Сигурно е административно недоглеждане от наша страна. Моля ви, дайте ми малко време да проверя. Как е пълното име на съпругата ви?

— Елизабет Вайълет Уебър, с моминско име Брейтуейт — каза гордо Албърт.

— Дайте ми само минутка, г-н Уебър — помоли Креншоу — и ще погледна в архивите.

Наложи се Албърт да почака малко по-дълго, преди да чуе отново гласа на Креншоу от другата страна на линията.

— Извинете, че ви накарах да чакате, г-н Уебър, но ще останете доволен, като разберете, че хванахме дирите на телеграмата до съпругата ви.

— О, толкова се радвам — каза Албърт. — Може ли да попитам кога да я очаква?

Придворният служител се поколеба за кратко, преди да продължи:

— Нейно Величество е изпратила поздравителна телеграма на съпругата ви по случай стотния й рожден ден преди пет години.

Албърт чу затръшването на вратата на кола, а след секунди и превъртането на ключ в ключалката. Бързо затвори и се усмихна.

Високи токчета[8]

 

Бях в „Лордс“ на първия ден от втората контрола срещу Австралия, когато до мен седна Алън Пенфолд. Представи ми се и попита:

— Колко души ти казват, че могат де ти разкажат страхотна история, която да опишеш в някоя от книгите си?

Разгледах го внимателно, преди да му отговоря. Изглеждаше на около петдесет години, строен и загорял от слънцето. Беше в добра форма — от онези мъже, които продължават да практикуват любимия си спорт, дълго след като преминат зенита си. Докато пиша тези редове, си припомням, че ръкостискането му бе забележително здраво.

— Двама, понякога и трима на седмица — отвърнах му аз.

— И колко от тези истории намират място в книгите ти?

— Ако извадя късмет — една на двайсет, но по-скоро една на трийсет.

— Е, да видим дали няма да успея да подобря това съотношение — каза Пенфолд, докато спортистите напускаха игралното поле, за да пият чай. — В моята работа — започна той — никога не можеш да забравиш първия си случай.

 

 

Алън Пенфолд затвори внимателно слушалката с надеждата, че не е събудил съпругата си. Тя се размърда, когато той незабелязано се измъкна от леглото и започна да се облича във вчерашните си дрехи, тъй като не искаше да светва лампата.

— За къде си тръгнал толкова рано? — попита тя.

— Ромфорд — отвърна той.

Ан се опита да фокусира поглед върху дигиталния часовник на нощното шкафче.

— В осем и десет в неделя сутрин? — простена тя.

Алън се наведе и я целуна по челото.

— Заспивай, ще ти разкажа всичко по време на обяда. — И бързо излезе от стаята, преди тя да успее да му зададе още някой въпрос.

Въпреки че беше неделя сутрин, той прецени, че ще му трябва около час, за да стигне до Ромфорд. Щеше да оползотвори времето, за да обмисли разговора, който току-що проведе по телефона с шефа на отдел „Анализи“.

Алън започна работа за „Редфърн и Тайсхърст“ като стажант-експерт по проблемите на финансовия риск, малко след като се дипломира в същата специалност. И въпреки че беше във фирмата вече две години, съдружниците бяха толкова консервативни, че чак сега за първи път му позволяваха да се заеме със случай, без да го наглежда менторът му Колин Крофтс.

Колин го бе научил на много неща през последните две години и докато Алън пътуваше по шосе А12 към Ромфорд, в главата му изникна един от често повтаряните коментари на ментора му: „Никога няма да забравиш първия си случай“.

Шефът на аналитичния отдел му съобщи по телефона само основните факти. В склад в Ромфорд през нощта възникнал пожар и когато местната пожарна команда пристигнала, не било останало много за спасяване. Само намокрили тлеещата жарава. Такива стари сгради горят като фойерверки, беше му казал делово колегата.

Собствениците на „Обувки Ломакс“ ООД (внос и износ) имаха две застрахователни полици, една за сградата и една за съдържащото се в нея, като всяка от тях беше за приблизително два милиона паунда. Шефът на отдел „Анализи“ не смяташе случаят за сложен и сигурно затова позволи на Алън да се заеме с него сам.

 

 

Още преди да стигне в Ромфорд, Алън видя мястото на пожара. Над останките от стогодишната компания се носеше облак черен дим. Паркира в странична улица, смени си обувките с гумени ботуши и тръгна към димящите руини на „Обувки Ломакс“ ООД (внос и износ). Димът вече се разсейваше, а вятърът го отвяваше към източния бряг. Алън вървеше бавно, защото Колин го бе научил, че е важно добре да попие първите впечатления.

Когато стигна до обекта, не забеляза да кипи особена дейност и напрежение. Виждаше се само пожарната команда, която си събираше нещата и се готвеше да се връща в базата. Алън се опита да заобиколи локвите от примесена със сажди вода, докато си пробиваше път към пожарникарския камион. Представи се на началника.

— А къде е Колин? — попита мъжът.

— На почивка — отвърна Алън.

— Ясно. Не си спомням откога не съм го виждал на обект в неделя сутрин. И обикновено чака доклада ми, чак тогава идва на място.

— Знам — каза Алън. — Но това е първият ми случай и се надявам да го приключа преди Колин да се върне от почивка.

— Никога не можеш да забравиш първия си случай — каза пожарникарят, докато се качваше в кабината. — И имайте предвид, че този пожар няма шансове да се появи по първите страници на вестниците, най-много да го опишат в „Ромфорд Рекордър“. И аз със сигурност няма да препоръчам полицейско разследване.

— Значи няма следи от подпалване? — попита Алън.

— Не, нищо не навежда на такива подозрения — отвърна пожарникарят. — Готов съм да се обзаложа, че причината за пожара е късо съединение. Честно казано цялата електрическа инсталация не е сменяна от години. — Млъкна и погледна назад към останките. — Извадихме късмет, че сградата е усамотена и пожарът е избухнал през нощта.

— Имало ли е някой в помещенията през това време?

— Не. „Ломакс“ уволниха нощния пазач преди около година. Още една жертва на рецесията. Всичко това ще опиша в доклада си.

— Благодаря — каза Алън. — А дали се е мяркал насам представителят на застрахователната компания? — попита той, докато началникът на пожарникарите затръшваше вратата на камиона.

— Доколкото познавам Бил Хадмън, вече е преместил кабинета си в най-близката кръчма. Пробвайте в „Кингс Армс“ на „Нейпиър Роуд“.

През следващия час Алън се разходи из мократа площадка, търсейки някакви улики, които да оборят тезата на пожарникаря. Не успя да намери нищо, но въпреки това го глождеше съмнение, че нещо не е както трябва. На първо място — къде е собственикът г-н Ломакс, чийто бизнес току-що се бе превърнал в дим? И защо няма и следа от застрахователния агент, който ще трябва да изплати четири милиона паунда от парите на компанията си? Когато пъзелът не се нареждаше, Колин обичаше да казва: „Понякога не нещата, които виждаш, са важните, а тези, които не виждаш“.

След като още половин час не успя да разбере какво пропуска, Алън реши да послуша съвета на началника на пожарната команда и се отправи към най-близката кръчма.

Влезе в „Кингс Армс“ още преди да е станало единайсет и намери на бара само няколко клиенти, един от които бе център на вниманието.

— Добро утро, младежо — каза Бил Хадмън. — Заповядай при нас. Между другото, това е Дес Ломакс. Опитвам се да му помогна да удави мъката си.

— Малко ми е рано — отвърна Алън, след като се ръкува и с двамата. — Но тази сутрин не успях да закуся и затова ще си поръчам портокалов сок.

— Странно е, че виждам толкова рано на обекта човек от вашата фирма.

— Колин е на почивка и това е първият ми самостоятелен случай.

— Никога не можеш да забравиш първия си случай — въздъхна Хадмън. — Но се боя, че от този няма да се получи вълнуваща история, която да разказваш на внуците си. Моята компания застраховала семейство Ломакс от първия ден, в който фирмата им отворила врати през 1892 година и няколкото иска, които са предявявали през годините, никога не са събуждали съмнения в централата, което не мога да кажа за другите си клиенти.

— Г-н Ломакс — започна Алън, — позволете да изразя съжалението си, че се запознаваме при такива неприятни обстоятелства. — Това беше винаги първата реплика на Колин, към която Алън сега прибави: — Сигурно е съсипващо да изгубиш семейния си бизнес след толкова години. — Взираше се внимателно в Ломакс за реакция.

— Е, ще трябва да се примиря, нали? — отвърна Ломакс, който не изглеждаше никак съсипан. Всъщност беше забележително ведър за човек, който току-що е изгубил поминъка си, но въпреки това бе намерил време да се обръсне сутринта.

— Няма нужда да висиш тук, приятелю — каза Хадмън. — Докладът ми ще е на бюрото ти до сряда, най-късно в четвъртък. А след това може да започнат пазарлъците.

— Не виждам никаква нужда от пазарлъци — сопна се Ломакс. — Полицата ми е редовно обслужвана и както вече стана ясно на целия свят, изгубих всичко.

— Да не забравяме дребния проблем, че полиците ви са на обща стойност четири милиона паунда — обади се Алън, след като си изпи на един дъх портокаловия сок.

Нито Ломакс, нито Хадмън изкоментираха думите му, докато поставяше празната чаша на барплота. Той отново им стисна ръцете и си тръгна, без да каже нищо.

— Нещо не е наред — произнесе Алън на глас, докато вървеше бавно към изгорелия склад. И имаше чувството, че Колин вече щеше да е разбрал какво, а това го караше да се чувства още по-зле. Замисли се дали да не се отбие до местния полицейски участък, но щом началникът на пожарникарите и представителят на застрахователите не изглеждаха разтревожени, нямаше много шансове полицията да започне разследване. Алън си представи как полицейският шеф ще му каже: „Достатъчно сериозни престъпления са ми на главата и нямам време за вашите лоши предчувствия“.

Алън седна зад волана на колата си и повтори:

— Нещо не е наред.

 

 

Върна се във Фулъм навреме за обяд. Ан не изглеждаше особено заинтригувана от това как е прекарал неделната сутрин, докато не спомена думата обувки. Чак тогава започна да го засипва с въпроси, единият от които му подсказа идеята…

В девет на следващата сутрин Алън стоеше пред кабинета на шефа на отдел „Искове“.

— Не, не съм чел доклада ти — каза му Рой Кърслейк, още преди Алън да седне.

— Сигурно защото още не съм го написал — отвърна той и се ухили. — Но докладите от пожарната и застрахователите не се очакват до края на седмицата.

— Тогава защо ми губиш времето? — попита Кърслейк, без да вдига очи от купчината папки, висока цяла педя.

— Не съм убеден, че случаят „Ломакс“ е толкова ясен и прост, колкото всички твърдят.

— А да разполагаш с по-съществено доказателство от предчувствието си?

— Да не забравяме и богатия ми опит — отвърна Алън.

— И какво очакваш да направя? — попита Кърслейк, без да обръща внимание на сарказма му.

— Няма какво толкова да се направи, преди писмените доклади да се появят на бюрото ми, но си мислех за едно малко собствено разследване.

— Надушвам молба за служебни разходи — каза Кърслейк и за първи път вдигна поглед от бюрото си. — Ще трябва да измислиш как да ги оправдаеш, преди да съм ти отпуснал дори и едно пени.

Алън му разказа в най-малки подробности какво бе намислил. Шефът на „Искове“ остави писалката си на бюрото.

— Няма да ти дам и пени, преди да ми представиш доказателство по-сериозно от предчувствие. А сега се разкарай и ме остави да си върша работата… Между другото — сети се той, когато Алън отвори вратата, — ако правилно си спомням, това е първият ти самостоятелен случай, нали?

— Точно така — отвърна Алън, но затвори вратата преди да чуе отговора на Кърслейк.

— Е, това обяснява всичко.

 

 

По-късно същия предобед Алън се върна с колата си в Ромфорд с надеждата, че второто посещение ще му отвори очите, но пак не видя нищо друго, освен овъглените останки на достолепната някога сграда. Разходи се бавно в търсене на улики и остана доволен, когато не откри нищо.

В един часа се върна в „Кингс Армс“, като се молеше Дес Ломакс и Бил Хадмън да не подпират бара, тъй като се надяваше да поговори с някои от местните и да научи клюките, които се въртят из града.

Пльосна се на стола в средата на бара и си поръча бира и сандвич с масло и сирене. Не му трябваше много време да разбере кои са редовните посетители и кои — също като него — просто случайно минаващи. Забеляза, че един от редовните чете за пожара в местния вестник.

— Сигурно гледката е била страховита — каза Алън и посочи снимката на горящия склад, заела по-голямата част от първата страница на „Ромфорд Рекордър“.

— Откъде да знам — отвърна мъжът и си допи чашата. — По това време бях в леглото, а и не си пъхам носа в чуждите работи.

— Обаче е тъжно — продължи Алън, — че такава стара семейна компания изгоря за нула време.

— Едва ли Дес Ломакс е толкова тъжен — каза мъжът и погледна празната си чаша. — Ще прибере цели четири милиона и ще замине на почивка с новата си приятелка. Обзалагам се, че никога повече няма да го видим по тези места.

— Сигурно сте прав — отвърна Алън, обърна се към бармана и потупа чашата си. — Още една бира, моля. — След това се извърна пак към редовния посетител и попита: — Искате ли да ми правите компания?

— Много мило от ваша страна — отговори мъжът и за първи път се усмихна.

След час Алън си тръгна от „Кингс Армс“, без да постигне кой знае какво. Успя само да почерпи с втора бира новия си приятел и да поръча една и за бармана.

По всичко личеше, че Ломакс е отлетял за Корфу с новата си украинска приятелка, изоставяйки съпругата си в Ромфорд. Алън не се съмняваше, че г-жа Ломакс ще му разкаже повече от непознатия в бара, но знаеше, че това няма да е редно. Ако компанията разбереше, че е разговарял със съпругата на притежателя на полицата, пожарът на „Обувки Ломакс“ ООД щеше да е първият и последният му случай. Отказа се от идеята, въпреки че бе озадачен от някои факти — на сутринта след пожара намери Ломакс в кръчмата, който отпътува за Корфу с любовницата си, още докато въглените бяха топли.

Върна се в офиса и реши да се обади на Бил Хадмън, за да види дали не е открил нещо, което да си струва да се проследи.

— „Застраховки Трибюнъл“ — обяви операторката.

— Обажда се Алън Пенфолд от „Редфърн и Тайсхърст“. Бихте ли ме свързали с г-н Хадмън?

— Г-н Хадмън е на почивка. Очакваме го да се върне следващия понеделник.

— Надявам се, че е на някое хубаво място — каза Алън за заблуда.

— Доколкото си спомням, каза, че отива на Корфу.

 

 

Алън се пресегна, погали гърба на жена си и се зачуди дали е будна.

— Ако се надяваш на секс, забрави — каза Ан, без да се обръща.

— Не, надявах се да поговорим за обувки.

Ан се обърна.

— Обувки ли? — промърмори тя.

— Да. Искам да ми кажеш всичко, което знаеш за „Маноло Бланик“, „Прада“ и „Роже Вивие“.

Ан седна на леглото напълно разбудена.

— И защо ти е да знаеш? — попита тя с надежда.

— Да започнем с това — кой номер носиш?

— Трийсет и осми.

— Това инчове ли са, сантиметри ли, или…

— Не се прави на глупак, Алън. Това е универсална европейска система, възприета от всички големи обувни компании.

— Но има ли нещо по-особено за… — Алън продължи да задава множество въпроси на съпругата си, а се оказа, че тя знае всички отговори.

 

 

Целия предобед на следващия ден Алън броди из „Хародс“, магазин, който обикновено посещаваше само по време на разпродажби. Опитваше се да си спомни всичко, което му бе казала Ан и отдели доста време, за да изучи огромната част от сградата, посветена на обувките, или ако трябва да сме по-точни — на жените.

Прегледа всички марки, с които „Ломакс“ търгуваше, и до обяд успя да стесни търсенето до „Маноло Бланик“ и „Роже Вивие“. След няколко часа си тръгна от магазина само с няколко брошури в ръка и с ясното съзнание, че не може да докаже теорията си, без да помоли Кърслейк за служебни разходи.

Когато следобед се върна в офиса, провери още веднъж списъка на „Ломакс“. Сред изгорелите в пожара обувки имаше две хиляди и триста чифта „Маноло Бланик“ и над четири хиляди чифта „Роже Вивие“.

— Колко искаш? — попита Рой Кърслейк, пред когото този път имаше две купчини папки.

— Хиляда — отвърна Алън и сложи още една папка на бюрото му.

— Ще ти съобщя решението си, веднага щом прочета доклада ти — каза Кърслейк.

— А как да осигуря на доклада си място най-отгоре на купчината? — поинтересува се Алън.

— Ще трябва да ми докажеш, че разходите ще донесат печалба на компанията.

— Спестявам два милиона паунда от клиент — това брои ли се за печалба? — попита невинно Алън.

Кърслейк издърпа папката от дъното на купчината, отвори я и се зачете.

— Ще ти съобщя решението си до час.

 

 

На другия ден, след още един среднощен разговор с жена си, Алън се върна в „Хародс“. Качи се на втория етаж с ескалатора и тръгна право към щанда на „Роже Вивие“. Взе чифт обувки, занесе си ги на щанда и попита продавачката колко струват. Тя погледна баркода.

— Серията е ограничена, господине, а това е последният чифт от нея.

— И каква е цената? — попита Алън.

— Двеста и двайсет паунда.

Алън се опита да не изглежда потресен. Даде си сметка, че при тези цени не би могъл да купи достатъчно чифтове обувки, за да проведе експеримента си.

— А да имате дубликати? — попита той с надежда.

— „Роже Вивие“ не продава дубликати, господине — отвърна със сладка усмивка продавачката.

— Е, щом е така, кои са най-евтините обувки, които имате?

— Имаме ниски обувки за сто и двайсет паунда и няколко чифта мокасини за по деветдесет.

— Ще взема от тях — каза Алън.

— Кой номер?

— Няма значение.

Сега продавачката се озадачи. Наведе се над щанда и прошепна:

— Имаме пет чифта трийсет и осми номер на склад, които мога да ви дам с отстъпка, но се боя, че са от миналия сезон.

— Не ме интересува сезона — поясни Алън и доволен плати пет чифта „Роже Вивие“ трийсет и осми номер. След това отиде до щанда на „Маноло Бланик“.

Първият въпрос, който зададе на продавачката, беше:

— Имате ли обувки от миналия сезон, трийсет и осми номер?

— Ще проверя, господине — отвърна момичето и се запъти към склада. — Не, господине, продали сме всички обувки трийсет и осми номер — каза тя, когато се върна. — От миналата година са ни останали само трийсет и седми и трийсет и пети номер.

— Колко ще ми вземете за двата чифта?

— Не желаете дори да ги погледнете?

— Интересува ме само да са „Маноло Бланик“ — обясни Алън на друга учудена продавачка.

Алън си тръгна от „Хародс“ с две големи зелени торби със седем чифта обувки. Върна се в офиса и предаде касовите бележки на Рой Кърслейк, който го изгледа зверски иззад купчината папки, когато видя колко е похарчил.

— Надявам се, че жена ти не носи трийсет и осми номер — каза той и се ухили.

За това пък Алън изобщо не се беше сетил.

 

 

В неделя сутринта докато Ан бе на покупки, Алън стъкна малък огън в дъното на градината. След това влезе в гаража и извади от багажника двете торби с обувки и резервната туба бензин.

Приключи с малкия си експеримент много преди Ан да се върне от пазарската си обиколка. Реши да не й казва, че останалият му чифт на „Маноло Бланик“ не беше нейният номер. Заключи багажника за всеки случай, защото не искаше тя да открие четирите чифта „Роже Вивие“ трийсет и осми номер.

 

 

В понеделник сутринта Алън позвъни на секретарката на Дес Ломакс, за да си уговори среща с него след завръщането му от почивка.

— Просто искам да приключим случая — обясни той.

— Разбира се, г-н Пенфолд — отвърна секретарката. — Очакваме го на работа в сряда. По кое време ще ви е удобно?

— Какво ще кажете за единайсет часа?

— Сигурна съм, че няма да има нищо против — каза тя. — Желаете ли да се видите с него в „Кингс Армс“?

— Не. Предпочитам да се срещнем на мястото на изгорелия склад.

 

 

В сряда Алън се събуди рано и се облече, без да буди жена си. Той бе получил от нея цялата информация, която му бе необходима. Пое към Ромфорд почти веднага след закуска, като си остави повече време за пътуването, отколкото обикновено му бе необходимо. По пътя спря на бензиностанцията, за да напълни резервната туба бензин.

След като влезе в Ромфорд, се отправи директно към изгорелия склад и спря до единствения автомат за паркиране, който се виждаше наоколо. Реши, че един час ще му е повече от достатъчен. Отвори багажника, извади торбата от „Хародс“ и тубата бензин, отиде в средата на площадката и търпеливо зачака собственика на „Обувки Ломакс“ ООД (внос и износ) да се появи.

Дес Ломакс закъсня с двайсет минути и паркира в забранена зона своя чисто нов червен мерцедес Е-клас купе. Когато слезе от колата, на Алън му се стори, че е необикновено блед за човек, току-що изкарал десет дни на Корфу.

Ломакс закрачи бавно към него и не се извини за закъснението. Алън не пое протегнатата му ръка, а каза само:

— Добро утро, г-н Ломакс. Мисля, че дойде време да обсъдим иска ви.

— Няма какво да обсъждаме — отвърна Ломакс. — Полицата ми е за четири милиона и никога не съм пропускал вноска. Очаквам сумата да ми бъде изплатена изцяло, и то скоро.

— Зависи от моята препоръка.

— Не ми пука за препоръката ти, слънце — каза Ломакс и запали цигара. — Имам право на четири милиона и точно толкова ще получа. И ако не ми ги изплатиш бързо, следващата ни среща най-вероятно ще е в съда, което никак няма да е добре за кариерата ти, като се има предвид, че това е първият ти случай.

— Може и да се окажете прав, г-н Ломакс — отвърна Алън. — Но аз ще препоръчам на застрахователите ви да се споразумеят с вас за два милиона.

— Два милиона? — повтори Ломакс. — И кога ти хрумна тази измислена сума?

— След като разбрах, че не сте прекарали последните десет дни на Корфу.

— Гледай да можеш и да го докажеш, слънце — сопна се Ломакс, — защото имам разписки от хотела, самолетни билети, дори договор за кола под наем. На твое място не бих тръгвал в тази посока, освен ако не искаш да прибавиш и присъда за клевета към наказанието за отказ за изплащане на законно дължима сума.

— Всъщност, признавам, че нямам доказателства, че не сте били на Корфу — каза Алън. — Но въпреки това ви съветвам да се съгласите на два милиона обезщетение.

— Щом нямаш доказателства — повиши глас Ломакс, — тогава каква ти е играта?

— В момента обсъждаме вашата игра, г-н Ломакс, а не моята — отвърна спокойно Алън. — Може и да не съм в състояние да докажа, че през изминалите десет дни сте се опитвали да се отървете от шест хиляди чифта обувки, но мога да докажа, че тези обувки не са били в склада, когато сте го подпалили.

— Не ме заплашвай, слънце. Изобщо нямаш представа с какво си се захванал.

— Много добре знам с какво съм се захванал — каза Алън, докато се навеждаше, за да извади четирите кутии с обувки на „Роже Вивие“ от плика на „Хародс“, които след това подреди пред краката на Ломакс.

Ломакс се взря в малката спретната редичка кутии.

— Да не си ходил на пазар за подаръци, а?

— Не. Събирах доказателства за нощните ви навици.

Ломакс стисна юмрук.

— Ти си просиш май боя?

— На ваше място не бих вървял в тази посока — отвърна Алън, — освен ако не искате да прибавите присъда за телесна повреда към наказанието си за подпалвачество.

Ломакс отпусна юмрука си, а Алън разви капачката на тубата с бензин и поля кутиите.

— Вече си получил доклада на пожарната, който потвърждава, че няма следи от подпалвачество — каза Ломакс. — И какво си мислиш, че ще докажеш с тези фойерверки?

— Ей сега ще разберете — увери го Алън и се наруга наум, че е забравил кибрита.

— Може ли да добавя — започна Ломакс, като хвърли гневно фаса си върху кутиите, — че застрахователната компания вече прие доклада на пожарната.

— Да. Много добре знам това — каза Алън. — Четох и двата доклада.

— Точно както си мислех — отвърна Ломакс. — Ти блъфираш.

Алън не отговори. Пламъците се стрелнаха във въздуха и накараха и двамата мъже да отстъпят. След минути опаковъчната хартия, картонените кутии и накрая и обувките се превърнаха в пепел, от която се виеше спираловидно струйка черен дим. Когато пушекът се разсея, двамата се взряха в остатъците от ритуалната клада — осем големи метални токи.

— Често не става въпрос за това, което виждаш, а за това което не виждаш — каза Алън без повече обяснения. Вдигна поглед към Ломакс. — Жена ми ми каза — продължи той, — че Катрин Деньов е направила токите на „Роже Вивие“ прочути с ролята си на проститутка в „Дневна красавица“. Тогава осъзнах, че вие сам сте подпалили склада си, г-н Ломакс, защото иначе, ако приемем вашите твърдения за верни, на мястото на пожара сега трябва да има няколко хиляди токи.

Ломакс помълча известно време, преди да каже:

— Мисля, че шансовете ти да докажеш това, са все още петдесет на петдесет.

— Може и да сте прав, г-н Ломакс — отвърна Алън. — Но пък според мен вашите шансове да не получите и пени обезщетение, са също петдесет на петдесет, дори още по-зле — можете да се озовете за дълго зад решетките. Затова, както вече казах, ви препоръчвам да се съгласите на два милиона. Но все пак окончателното решение си е лично ваше, слънце.

 

 

— Е, какво ще кажеш? — попита Пенфолд, когато звънецът извести на играчите да се връщат на терена.

— Несъмнено обърна съотношението — отвърнах аз. — Дори очаквах малко по-различен край.

— Ти как би завършил историята? — поинтересува се той.

— Щях да запазя един чифт обувки „Роже Вивие“ — казах му аз.

— Защо?

— За да ги подаря на жена си. В края на краищата, това е бил и нейният първи случай.

Среща на сляпо

Ароматът на жасмин пръв ми подсказа, че това бе жена.

Седях сам на обичайната си маса, а дамата се приближи и седна на съседната. Бях сигурен, че е сама, защото не чух стола до нея да скърца и някой да я заговаря.

Отпих от кафето си. В добри дни успявам да си вдигна чашата, да отпия и да я върна върху чинийката, без хората на съседните маси изобщо да разберат, че съм сляп. По-голямото предизвикателство е колко дълго мога да поддържам заблудата, преди човекът, седнал до мен, да осъзнае истината. И повярвайте ми, в мига, в който се усетят, веднага се издават. Някои започват да шептят, а също така подозирам, че започват и да кимат или да сочат към мен; други застават нащрек, а пък трети така се смущават, че млъкват. Да, усещам дори това.

Надявах се някой да седне при нея, за да чуя гласа й. Много неща мога да позная по гласа. Когато не виждаш човека, акцентът и тонът се открояват по-отчетливо, а те са доста издайнически. Представете си за миг, че мълчите и слушате някого по телефона и ще добиете представа за какво ви говоря.

Чарли се приближи към нас.

— Готова ли сте да поръчате, госпожо? — попита сервитьорът и леко провлаченият му корнуолски акцент не остави никакво съмнение, че е местен. Чарли беше висок и силен добряк. Откъде знам ли? Винаги, когато ми помага да изляза навън след сутрешното ми кафе, гласът му се чува от около десет сантиметра над мен. А аз съм метър и седемдесет и осем. А когато се случи да се блъсна в него, не усещам сланини, само твърди мускули. Освен това в съботните следобеди играе ръгби за отбора на Корнуолските пирати. От седем години е титуляр, което значи, че наближава трийсетте, а може и скоро да ги е навършил. Чарли наскоро се раздели с приятелката си и все още тъгува по нея. Понякога научавам такива неща, като задавам въпроси, понякога хората сами ми се изповядват.

Следващото предизвикателство е да разбера колкото може повече за човека на съседната маса, преди той да осъзнае, че не мога да го видя. След като клиентът си тръгне, Чарли ми казва доколко съм познал. Обикновено съм седемдесет процента прав.

— Бих искала чай с лимон — отвърна тя тихо.

— Разбира се, госпожо — каза Чарли. — Нещо друго?

— Не, благодаря.

Обзалагам се, че е на трийсет, най-много трийсет и пет години. Любезна е и не е оттук. Нямам търпение да науча още нещо за нея, но ще трябва пак да я чуя да говори, преди да направя още предположения.

Обърнах се с лице към нея, сякаш я виждах съвсем ясно.

— Бихте ли ми казали колко е часът? — попитах аз, точно когато забиха камбаните на църквата отсреща.

Тя се засмя, но не отговори, докато камбаните не спряха да бият.

— Ако се вярва на часовника — започна тя, — е точно десет. — Последва същият тихичък смях.

— Обикновено избързва с една-две минути — казах аз, взирайки се невиждащо в циферблата. — Макар че геометрично правилните форми на църквата се смятат за един от най-хубавите примери на архитектурата в Западните провинции, хората не се тълпят там заради сградата, а заради „Мадоната с младенеца“ на Барбара Хепуърт в параклиса на Света Богородица — добавих аз и се облегнах небрежно назад.

— Колко интересно — продължи тя разговора, когато Чарли се върна и постави на масата чайник, малка каничка мляко и чаша с чинийка. — Смятах да посетя утринната литургия — каза тя докато си наливаше чай.

— Тогава ви чака приятна изненада. Старият Сам, нашият викарий, изнася отлична проповед, особено ако никога не сте я чувала преди това.

Тя отново се засмя, а после каза:

— Четох някъде, че „Мадоната с младенеца“ никак не прилича на останалите работи на Хепуърт.

— Точно така — отвърнах аз. — Барбара често излиза сутрин от ателието си и идва да пием заедно кафе — заявих гордо. — И тази забележителна жена веднъж ми каза, че е създала произведението в памет на най-големия си син, който загинал в самолетна катастрофа на двайсет и четири годишна възраст, докато служел в Кралските военновъздушни сили.

— Колко тъжно — отбеляза дамата, но не коментира повече.

— Според някои критици — продължих аз — това е най-добрата й творба и любовта на Барбара към сина й е въплътена в насълзените очи на Девата.

Жената взе чашата си, отпи от чая и отново проговори.

— Какъв късмет, че я познавате — каза тя. — Веднъж бях на лекция за школата на Сейнт Айвс в галерия „Тейт“ и лекторът не спомена нищо за „Мадоната с младенеца“.

— Е, ще я видите в параклиса на Света Богородица. Убеден съм, че няма да останете разочарована.

Докато тя си пиеше втората чаша чай, аз се чудех колко процента от информацията за нея съм отгатнал до този миг. Очевидно се интересува от изкуство, вероятно живее в Лондон и със сигурност не е дошла в Сейнт Айвс, за да се пече на плажа.

— На гости ли сте тук? — осмелих се да попитам аз, за да науча нещо повече за нея.

— Да. Но леля ми е от Сейнт Мос и се надяваше да дойде заедно с мен на утринната служба.

Почувствах се като глупак. Сигурно вече е видяла „Мадоната с младенеца“ и вероятно знае повече за Барбара Хепуърт от мен, но е прекалено любезна, за да ме засрами. А дали бе разбрала, че съм сляп? Ако е така, същите тези добри маниери не й позволяваха дори да го намекне.

Чух я как си допи чая. Дори това мога да познавам. Когато Чарли се върна, тя го помоли за сметката. Той откъсна страничка от кочана си и й я подаде. Тя протегна към него банкнота, а той й върна монети.

— Благодаря ви, госпожо — каза Чарли, изпълнен с благодарност. Сигурно бакшишът е бил щедър.

— Довиждане — сбогува се тя, а по гласа й разбрах, че го казва на мен. — Беше ми приятно да си поговорим.

Станах от стола си, поклоних се леко и казах:

— Наистина се надявам утринната служба да ви хареса.

— Благодаря — отвърна тя. А докато се отдалечаваше, я чух да казва на Чарли: — Какъв чаровен господин. — Нямаше как да знае колко изострен е слухът ми.

И си тръгна.

Седях и чаках нетърпеливо Чарли. Исках да му задам толкова много въпроси. Колко ли от предположенията ми щяха да се окажат верни този път? От жизнерадостното бъбрене в кафенето заключих, че тази сутрин има доста клиенти, затова Чарли се забави.

— Искате ли нещо, г-н Треватан? — каза той развеселен.

— Със сигурност, Чарли — отвърнах аз. — Като начало искам да знам всичко за жената, която седеше до мен. Висока ли беше, или ниска? Блондинка или брюнетка? Стройна или не? Хубава ли беше? Беше ли…

Чарли избухна в смях.

— Какво ти е толкова смешно? — попитах аз.

— Тя ме попита точно същото за вас.

Щом има желание[9]

 

Всички сте чували историята за младата красива медицинска сестра, която се грижела за прикован към леглото старец. Убедила го да си промени завещанието в нейна полза и се сдобила с цяло състояние, след като лишила децата му от полагащото им се по право наследство. Признавам, мислех си, че съм чул всички вариации на тази тема, поне докато не попаднах на г-ца Евелин Бийти Мур. Това дори не беше истинското й име.

 

 

Госпожица Евелин Мърцбъргър беше от Милуоки. Бе родена в деня на смъртта на Мерилин Монро и това не беше единственото общо помежду им: Евелин беше блондинка и имаше тяло, което караше мъжете да се обръщат след нея, а крака като нейните се виждаха само по реклами на жартиери.

Всичките й приятели от Милуоки непрекъснато й повтаряха колко много прилича на Мерилин Монро, затова никой не се изненада, че веднага щом завърши училище, Евелин си купи еднопосочен билет за Холивуд. Когато пристигна в Града на Ангелите, си смени името на Евелин Бийти Мур (в чест на Мери Тайлър Мур и Уорън Бийти), но бързо разбра, че за разлика от Мерилин няма никакъв актьорски талант и това не можеше да се поправи през колкото и режисьорски легла да мине.

След като се примири с това, което не е никак лесно за начинаеща млада актриса, тя започна да си търси алтернативно препитание — доста тежка задача в град, пълен с блондинки.

Беше похарчила почти всичките си спестявания за наема на малък апартамент в Глендейл, подходящ за прослушванията гардероб, рекламни снимки за агенциите и безкрайните партита, задължителни за всички желаещи да се видят на екрана.

След като провери баланса на сметката си, Евелин осъзна, че трябва да предприеме нещо, за да избегне безславното завръщане в Милуоки, с което щеше да признае, че не прилича чак толкова на Мерилин, колкото приятелите й твърдяха.

Тази идея никога не би й хрумнала, ако не бе попаднала на една обява, докато търсеше в „Жълтите страници“ електротехник. Но не се обади веднага, направи го чак след като намери в пощата си официално предупреждение да си плати последните три наема.

От „Щастливият лов“ увериха Евелин, че техните компаньонки нямат никакви други задължения освен да вечерят с клиентите. Те бяха професионална агенция, която доставяше чаровни млади дами на дискретни господа. Обаче смятаха, че не е тяхна работа, ако някоя от тези млади дами постигне частно споразумение с клиента. Евелин схвана за какво става въпрос, когато разбра, че агенцията прибира петдесет процента от цената за услугата.

Отначало реши, че ще спи с клиент, само ако има вероятност да завържат продължителна връзка. Обаче бързо разбра, че за мъжете продължителната връзка трае около час, а в някои случаи и само половин час. Но пък новата й работа й позволи да се разплати с хазяина и дори да си открие малка спестовна сметка.

След като отпразнува — или по-точно премълча — трийсетия си рожден ден — Евелин реши, че е настъпило времето да си отмъсти на мъжкото племе.

И макар че мъжете не се обръщаха вече толкова често след нея, тя бе натрупала достатъчно пари, за да се радва на спокоен живот. Но недостатъчно, за да продължи да живее по същия начин след четирийсетия си рожден ден, когато не само че нямаше да се обръщат, но дори не бе сигурно, че ще я забелязват, докато се разминават с нея.

Евелин се покри и пак си смени името. След три месеца Лин Бийти се появи във Флорида и се записа в сестринския колеж в Маями.

Може би ще попитате защо Лин избра Слънчевия щат за новото си начинание. Според мен това може да се обясни с някои статистики, на които тя се натъкна, докато провеждаше малкото си проучване. От статия, която прочете в „Плейбой“, научи, че Флорида е щатът с най-много милионери на глава от населението, болшинството са пенсионери и не се очаква да живеят повече от десет години. Обаче бързичко осъзна, че й трябват още проучвания, за да завърши с отличен този специален клас, където вероятно ще срещне жестока конкуренция в лицето на съпернички, които са си наумили същото като нея.

През един дълъг уикенд, който прекара с женен лекар на средна възраст, Лин разбра, без да й се налага нито веднъж да отваря учебник, че болницата „Джаксън Мемориал“ разполага с най-скъпия хоспис в щата и не предлага специални цени за по-тежките случаи.

След като си взе дипломата за медицинска сестра с оценка, която беше пълна изненада за състудентките й, но не и за преподавателя й, Лин кандидатства за работа в „Джаксън Мемориал“.

Интервюто бе проведено от комисия от трима души. Двама от тях, включително и медицинският директор, не бяха убедени, че г-ца Бийти е с подходяща биография за сестра в тяхната болница. Третият я срещна случайно на паркинга, когато си тръгна за вкъщи, и на следващата сутрин успя да убеди колегите си да променят мнението си.

Лин Бийти започна като сестра на изпитателен срок на първо число следващия месец. Не бързаше да премине към по-нататъшен етап от плана си, защото осъзна, че ако медицинският директор надуши какво си е намислила, ще я уволни без да се колебае.

Още от първия ден Лин започна да върши тихо и съзнателно работата си. Сля се с пейзажа, но в същото време добре си отваряше очите. Бързо откри, че като всяко друго работно място и болницата си имаше своите клюкари, които изпитваха огромно удоволствие да разпространяват слухове пред всеки, който има време да ги слуша. А Лин имаше време да слуша. След няколко седмици разбра най-важното, което й бе необходимо, за лекарите, а по-късно научи много неща и за пациентите.

Двайсет и трима лекари се грижеха за седемдесет и един пациенти. Лин не се интересуваше какъв е броят на сестрите, защото не кроеше никакви планове за тях, стига да не я конкурираха.

Клюкарката й обясни, че трима от лекарите смятали, че всички сестри искат да спят с тях, което улесни по-нататъшното проучване на Лин. След още няколко седмици, включващи известен брой „отбивки от пътя“, тя установи без никакви усилия, че шейсет и осем от пациентите са със старческо слабоумие, женени са, или редовно посещавани от любящи роднини, което беше най-неприятното. Лин трябваше да се примири с факта, че деветдесет процента от жените надживяват или се развеждат със съпрузите си. Това си беше част от Американската мечта. Обаче накрая успя да състави списък с трима подходящи кандидати, които не страдаха от нито един от изброените недостатъци: Франк Кънингам младши, Лари Шумахер III и Артър Дж. Самърфийлд.

Франк Кънингам беше елиминиран, когато Лин откри, че има две любовници, едната от които беше бременна и наскоро го бе съдила за бащинство, след като поискала ДНК тест.

Лари Шумахер III също трябваше да бъде зачертан от списъка, тъй като стана ясно, че всеки ден го посещава близкият му приятел Грегъри, който не изглеждаше и ден по-възрастен от петдесет години. Като се замислиш, малцина във Флорида бяха под тази възраст.

Обаче третият кандидат отговаряше на всичките й критерии.

Артър Дж. Самърфийлд беше пенсиониран банкер, чието състояние според списание „Форбс“, което стана за Лин редовно четиво след завършването й вместо „Плейбой“, възлизаше на около сто милиона долара: богатство, нараствало стабилно под управлението на три поколения примерни съпрузи от семейство Самърфийлд. Артър беше вдовец и се бе женил само веднъж — още едно нещо, рядко срещано във Флорида. Съпругата му Арлийн бе починала преди седем години от рак на гърдата. Имаше две деца, Честър и Джони, които живееха в чужбина. Честър работеше за инженерна компания в Бразилия, беше женен и имаше три деца, а сестра му Джони наскоро се бе сгодила за градинар в Монреал. Те рядко посещаваха баща си, макар редовно да си пишеха и да му се обаждаха почти всяка неделя.

Шест седмици по-късно, след едно по-бавно от обичайното ухажване, Лин беше прехвърлена в частното крило на д-р Уилям Гроув, личен лекар на бъдещата й жертва.

 

 

Д-р Гроув остана с впечатлението, че Лин желае тази промяна, за да бъде по-близо до него. Беше изумен колко сериозно младата медицинска сестра приема задълженията си. Винаги с готовност поемаше дежурства в непривлекателно за другите време и никога не се оплакваше от допълнителната работа, особено след като й каза, че на горкия г-н Самърфийлд не му остава много живот.

Лин бързичко пренагласи така ежедневието си, че да може да откликва на всяка нужда на пациента си. Още щом отвореше очи, г-н Самърфийлд намираше на нощното си шкафче любимия си вестник „Интернешънъл Хералд Трибюн“ и любимата си напитка — чаша горещ шоколад. В десет часа тя помагаше на Артър — той настояваше да го нарича така — да се облече. В единайсет двамата излизаха на редовната предобедна обиколка из двора, по време на която той се облягаше с цялата си тежест на Лин. Тя нито веднъж не се оплака, независимо върху коя част от анатомията й се случваше това.

След обяд тя четеше на стареца, докато той заспи — от време на време Стайнбек, но по-често Чандлър. В пет го будеше, за да гледа повторението на любимия си сериал „Шоуто на Фил Силвър“, преди да изяде леката си вечеря.

В осем му позволяваше чашка малцово уиски. Бързо се ориентира, че само „Гленморанги“ е приемливо, придружено от кубинска пура. Д-р Гроув се мръщеше и на двете, но Лин насърчаваше Артър в тези му малки удоволствия.

— Няма да казваме на доктора — заявяваше тя, преди да угаси лампата. След това пъхваше ръката си под завивките му и я задържаше, докато Артър заспиваше дълбок задоволен сън. Още нещо, за което не казваха на доктора.

 

 

Едно от правилата на болница „Джаксън Мемориал“ гласеше, че пациентите трябва да бъдат изпращани у дома, когато станеше ясно, че им остават няколко седмици живот.

— Много по-приятно е да прекараш последните си дни в позната обстановка — обясни д-р Гроув на Лин. — А и освен това — добави той по-тихо — не е добре за нас, ако всички, които постъпват в „Джаксън Мемориал“ умират тук.

Когато научи новината за неизбежното си изписване, което в превод означаваше смъртна присъда, Артър отказа да го приеме, ако не позволят на Лин да го придружи. Нямаше намерение да наема сестра от агенция, която не познаваше ежедневните му навици.

— Е, какво ще кажеш да се разделиш с нас за няколко седмици? — попита я д-р Гроув, когато двамата останаха сами в кабинета му.

— Не искам да се разделям с теб, Уилям — каза тя и го хвана за ръката. — Но щом искаш това от мен…

— Няма да сме разделени дълго време, скъпа — отвърна д-р Гроув и я прегърна. — А пък и като негов лекар съм длъжен да посещавам стареца поне два пъти седмично.

— Но той може да живее още месеци, дори години — запротестира Лин и се притисна към него.

— Не, миличка, това е невъзможно. Уверявам те, че му остават най-много няколко седмици. — Д-р Гроув нямаше как да види усмивката на лицето на Лин.

 

 

Десет дни по-късно Артър Дж. Самърфийлд беше изписан от „Джаксън Мемориал“ и откаран в дома му в Бел Еър.

Той не каза нито дума, докато седеше на задната седалка, стиснал ръката на Лин. Не продума и когато шофьорът мина с колата през портата от ковано желязо, пое по дългата алея и накрая спря пред огромен палат.

— Това е семейният ми дом — каза гордо Артър.

„Ето къде ще прекарам остатъка от живота си“, помисли си Лин, докато се взираше възхитено във великолепната сграда, разположена сред няколко акра отлично поддържана морава и обградена с цветни лехи и стотици дървета, каквито Лин бе виждала само в обществените паркове.

Тя се настани в стая до спалнята на Артър и продължи да се грижи за него както обикновено. Винаги завършваше деня с „масаж с щастлив край“, както го наричаха в агенцията.

В четвъртък вечерта, след второто уиски (което тя му позволяваше само в дните, в които бе сигурна, че д-р Гроув няма да посети пациента си) Артър каза:

— Знам, че не ми остава много живот, мила моя. — Лин запротестира, но старецът й махна с ръка да млъкне и добави: — Искам да ти оставя нещичко в завещанието си.

Лин съвсем не смяташе да получи „нещичко“.

— Колко мило от твоя страна — отвърна тя. — Но не искам нищо, Артър… — Тя се поколеба. — Освен може би…

— Да, мила моя?

— Може би дарение за някоя достойна кауза? Или за любимата ти благотворителна организация от мое име?

— Колко типично за теб — винаги се грижиш за другите. Но не искаш ли нещо лично за себе си, за спомен?

Лин се направи, че обмисля предложението и след това отговори:

— Ами много се привързах към твоя бастун със сребърна дръжка, с който се разхождаше следобед из двора на „Джаксън Мемориал“. И ако децата ти нямат нищо против, бих искала и снимката ти, която е на бюрото в кабинета от първата ти година в университета „Принстън“. Бил си такъв красавец, Артър.

Старецът се усмихна.

— Ще получиш и двете, мила моя. Утре ще говоря с адвоката си.

 

 

Г-н Хаскинс, старши партньор в „Хаскинс, Хаскинс и Пърбрайт“, не беше от мъжете, които лесно биха се поддали на чара на г-ца Бийти. Но от сърце одобри желанието на клиента си да добави към завещанието си няколко големи дарения към избрани благотворителни организации и други институции — в края на краищата и той самият беше завършил „Принстън“. И по никакъв начин не възрази, когато Артър му каза, че иска да остави бастуна със сребърната дръжка и снимката си от университета на грижовната си медицинска сестра, г-ца Лин Бийти.

— За спомен, нали разбирате — промърмори Лин, докато адвокатът записваше думите на Артър.

— Ще ви пратя документите до една седмица — каза г-н Хаскинс и стана да си ходи. — В случай че искате да направите допълнителни поправки.

— Благодаря, Хаскинс — отвърна Артър и заспа още преди двамата да си стиснат ръцете.

 

 

Г-н Хаскинс държеше на думата си. Пет дни по-късно пристигна голям пакет книжа с надпис „Поверително и лично“. Лин веднага го отнесе в стаята си и когато Артър заспа, прегледа внимателно всяка сричка от четирийсет и седемте страници на документа. След като отметна и последната, тя беше убедена, че само един абзац се нуждае от поправка, преди старецът да постави подписа си.

На следващата сутрин Лин занесе подноса със закуската на Артър, подаде му вестника и каза:

— Струва ми се, че г-н Хаскинс не ме харесва.

— И защо смяташ така, мила моя? — попита Артър, докато разтваряше „Хералд Трибюн“.

Тя постави копието от завещанието му на нощното шкафче и продължи:

— Никъде не е споменал бастуна ти със сребърна дръжка, нито любимата ми твоя снимка. Боя се, че няма да ми остане нищо за спомен от теб.

— Проклетникът! — възкликна Артър и разля горещия си шоколад. — Свържи ме незабавно по телефона с него.

— Няма нужда — каза Лин. — По-късно следобед ще мина през кантората му. Ще му оставя завещанието и ще му напомня за щедрото ти предложение. Може би просто е забравил.

— Да, направи го, мила моя. Но гледай да се върнеш навреме за „Фил Силвърс“.

Същия следобед Лин наистина мина покрай кантората „Хаскинс, Хаскинс и Пърбрайт“ на път към офиса на някой си г-н Кълик, с когото по-рано си бе уредила среща по телефона. Избра г-н Кълик по две причини. Първата беше, че преди няколко години бе напуснал „Хаскинс, Хаскинс и Пърбрайт“, защото не му предложили да стане съдружник. Имаше още няколко адвокати в града, които ги бе постигнала същата съдба, но това, което наклони везните в полза на г-н Кълик, бе, че той беше вицепрезидент на местния клон на Националната асоциация на собствениците на оръжие.

Лин се качи с асансьора до четвъртия етаж. Когато влезе в кантората, г-н Кълик стана да я посрещне и заведе потенциалната си клиентка до един стол.

— С какво мога да ви помогна, г-це Бийти? — попита той още преди тя да седне.

— На мен — с нищо — отвърна Лин, — но работодателят ми се нуждае от вашите услуги. Не може да дойде лично при вас, защото за съжаление е прикован към леглото.

— Съжалявам за това — каза Кълик. — Но трябва да знам кого ще представлявам. — Когато чу името, се изправи като попарен на стола си и си оправи вратовръзката.

— Г-н Самърфийлд наскоро промени завещанието си — обясни Лин — и иска един абзац на страница трийсет и втора да бъде поправен. — Подаде му документа, изготвен от г-н Хаскинс, както и новата версия на въпросния абзац, която тя бе напечатала прегледно на лист с официалното лого на Артър и неговия подпис, надраскан след третото уиски.

Когато прочете поправката, г-н Кълик помълча известно време.

— С радост ще изготвя ново завещание на г-н Самърфийлд, но разбира се, ще се наложи той да постави подписа си под него в мое присъствие. — Направи пауза. — Процедурата трябва да бъде потвърдена с подписа на независим свидетел.

— Разбира се — каза Лин, която не бе предвидила този проблем и осъзна, че ще й трябва известно време, за да го елиминира. — Какво ще кажете за следващия четвъртък следобед, г-н Кълик?

Адвокатът провери графика си, зачерта нещо и написа името на Самърфийлд.

Лин стана от стола.

— Виждам, че оригиналното завещание е изготвено от „Хаскинс, Хаскинс и Пърбрайт“ — каза Кълик.

— Точно така, г-н Кълик — отвърна Лин, преди да стигне до вратата. Обърна се и му се усмихна сладко. — Г-н Самърфийлд прецени, че хонорарите на г-н Хаскинс са станали… космически, мисля, че точно тази дума използва. — Отвори вратата. — Надявам се, че вие няма да направите същата грешка, г-н Кълик, защото може да се нуждаем от услугите ви и за в бъдеще. — И тя тихо затвори вратата след себе си.

 

 

В четири часа следващия четвъртък Лин беше убедена, че се е погрижила за всички проблеми, възникнали заради изискванията на г-н Кълик и че всичко е изрядно. Знаеше, че ако допусне и най-малката грешка, ще излезе, че е пропиляла почти цяла година от живота си, за да получи само бастун със сребърна дръжка и снимка на млад мъж от „Принстън“, която дори не харесваше особено.

Докато с Артър седяха и гледаха нов епизод от приключенията на сержант Билко, Лин за сетен път преговаряше плана си минута по минута и се опитваше да се сети какво би могло да изникне в последния момент и да я провали. За да успее замисълът й, г-н Кълик трябваше да дойде навреме. Тя си поглеждаше часовника през няколко минути.

Когато серията свърши и Билко някак си успя още веднъж да надхитри полковник Джон Т. Хол, Лин изключи телевизора, наля на Артър щедра доза уиски и му подаде хаванска пура.

— С какво заслужих всичко това? — попита той, докато я потупваше по задника.

— Един човек ще дойде да те види, Артър, затова не заспивай.

— Кой — поинтересува се Артър, но преди това отпи от уискито.

— Някой си г-н Кълик. Работи за г-н Хъскинс.

— Какво иска? — попита той, докато Лин палеше клечка кибрит и я поднасяше към пурата.

— Ще донесе последната версия на завещанието ти, за да я подпишеш, и повече няма да те притесняват.

— Включил ли е това, което искам да ти оставя?

— Увери ме, че твоите желания ще бъдат стриктно изпълнени, но трябва лично да се убеди, че наистина искаш всичко, описано в завещанието, — каза Лин, когато на вратата се позвъни.

— Добре — отвърна Артър и отпи пак от уискито, а после Лин оправи възглавниците му и му помогна да се изправи до седнало положение.

След секунди на вратата на спалнята внимателно се почука и влезе прислужницата, придружена от г-н Кълик. Артър се напъна да види натрапника през облака дим.

— Добър ден, г-н Самърфийлд — каза адвокатът, докато се приближаваше към леглото. Имаше намерение да се здрависа с него, но когато видя презрителното му изражение, се отказа. — Казвам се Кълик, господине — представи се той и остана на половин метър от леглото.

— Знам — отвърна Артър. — И сте тук заради завещанието ми.

— Да, господине. Затова съм тук и…

— Този път сетихте ли се да включите волята ми, която касае моята медицинска сестра?

— Да, включил я е, Артър — намеси се Лин. — Казах ти, когато се върнах от срещата с г-н Кълик миналата седмица.

— А, да, спомних си — поправи се Артър и си допи чашата.

— Ти ми даде всичко… — тя направи пауза, — … за което те помолих.

— Всичко? — повтори Артър.

— Да — каза тя. — И то е много повече от това, което заслужавам. Но ако си променил решението си… — добави тя, докато доливаше чашата му.

— Не, не, ти напълно си го заслужи.

— Благодаря ти, Артър — отвърна тя и го хвана за ръката.

— Да приключваме — каза старецът уморено и отново насочи вниманието си към Кълик.

— Искате ли да прегледаме заедно завещанието точка по точка, господине?

— Разбира се, че не. Последния път, когато Хаскинс го направи, му отне доста време.

— Както кажете, господине. Значи остава само да подпишете документа. Но, както обясних и на г-ца Бийти, ни трябва свидетел.

— Сигурна съм, че личната прислужница на г-н Самърфийлд с радост ще изпълни тази роля — каза Лин, когато на вратата отново се позвъни.

— Боя се, че това няма да е възможно — отвърна Кълик.

— И защо? — попита Лин, която вече бе дала на Пола двайсет долара, за да свърши тази работа.

— Защото тя също е обект на завещанието — обясни Кълик — и затова не може да бъде свидетел.

— Така е — потвърди Артър. След това се обърна към Лин. — Оставям й посребрения сервиз за хранене. — После се наведе към нея и й прошепна: — Но те уверявам, мила моя, че сребърната дръжка на бастуна е от благороден метал също като теб.

Лин се усмихна и мозъкът й отчаяно заработи в търсене на заместник на Пола. Първо й хрумна да повика шофьора, но си спомни, че и той ще се облагодетелства от завещанието — ще вземе старата трошка на Артър. Не искаше да рискува и да извърви отново целия път, но не се сещаше кой за толкова кратко време може да смени Пола като свидетел.

— Можете ли да дойдете по същото време утре? — попита тя, опитвайки се да запази спокойствие. — Дотогава съм сигурна, че… — Прекъсна я почукване по вратата и в стаята влезе д-р Гроув.

— Как си, Артър? — попита той.

— Не много зле — отвърна Артър. — И ще се почувствам още по-добре, ако се съгласиш да ми станеш свидетел, докато подписвам един документ. Или и Гроув е включен в завещанието ми? — попита той Кълик.

— Разбира се, че не — каза Гроув преди адвокатът да отговори. — Политиката на „Джаксън Мемориал“ не позволява служители на болницата да се облагодетелстват от завещанията на пациентите.

— Добре тогава, имаш възможност да си заслужиш хонорара, Гроув. При положение че Кълик те одобри за свидетел.

— Напълно съм съгласен, г-н Самърфийлд — отвърна Кълик, докато отваряше куфарчето си и вадеше оттам три дебели свитъка. Започна бавно да разгръща страниците и да посочва малки кръстчета, направени с молив, където трябваше да се поставят двата подписа.

Макар че бе отстъпила крачка назад, за да не изглежда прекалено пристрастна към случващото се, Лин усещаше как сърцето й бие яростно в гърдите и не се успокои, докато и последната страница не бе подписана.

След края на церемонията Кълик събра документите, прибра едно от копията в куфарчето си и подаде другите две на г-н Самърфийлд, който махна с ръка, че не ги иска. Лин ги взе и ги прибра в чекмеджето на нощното му шкафче.

— Ще си тръгвам, господине — каза Кълик, който все още не се чувстваше достатъчно уверен да подаде ръка на новия си клиент.

— Поздрави Хаскинс от мен — каза Артър, докато слагаше капачката на писалката си.

— Но аз вече не работя при…

— Просто се погрижете да кажете на г-н Хаскинс, като го видите — прекъсна го бързо Лин, — че очевидно се е отнесъл небрежно към желанията на г-н Самърфийлд, които показват щедростта му към мен. Но също така го уверете, че не съм злопаметна.

Д-р Гроув се намръщи, но не каза нищо.

— Много великодушно от твоя страна при тези обстоятелства, мила моя — каза Артър.

— Разбира се, щом го видя — отвърна Кълик и добави: — Струва ми се, че е мое задължение да ви напомня, г-н Самърфийлд, че децата ви може да решат, че имат право на…

— Не започвайте и вие, Кълик. Кога всички ще проумеят, че аз сам взимам решенията си и нищо, което ми се казва, не може да ги промени? А сега моля ви, вървете си.

— Както кажете, господине — отвърна Кълик и отстъпи, а д-р Гроув пъхна термометър в устата на пациента си.

Лин придружи адвоката до вратата.

— Благодаря ви, г-н Кълик, прислужницата ще ви изпрати.

Кълик си тръгна без да каже и дума повече, а Лин затвори вратата след него и се върна до леглото на Артър, където д-р Гроув вече се взираше в термометъра.

— Имаш малко температура, Артър, но това не ме изненадва, като се има предвид вълнението, което преживя. — Обърна се към Лин и добави: — Може би трябва да го оставим малко да си почине преди вечеря. — Лин кимна. — Довиждане, Артър — каза той по-високо. — Ще се видим след няколко дни.

— Довиждане, Гроув — отвърна Артър и пусна телевизора.

— Изглежда доста крехък — отбеляза д-р Гроув, докато слизаше с Лин надолу по стълбите. — Ще се обадя на децата му и ще ги посъветвам да дойдат при него до няколко дни. Не вярвам, че ще изкара още дълго.

— Ще се погрижа да им приготвят стаите — увери го Лин. — И шофьорът на г-н Самърфийлд да ги посрещне на летището.

— Много мило от твоя страна — каза д-р Гроув, докато вървяха през вестибюла. — Искам да знаеш, Лин, че високо оценявам това, което правиш за Артър. Когато се върнеш в „Джаксън Мемориал“, ще препоръчам на медицинския директор да те повиши и да ти даде увеличение на заплатата.

— Само ако си сигурен, че го заслужавам — каза свенливо Лин.

— Напълно го заслужаваш — увери я Гроув. — Но нали си даваш сметка — добави той, като сниши глас, защото забеляза прислужницата да излиза от кухнята, — че ако Артър ти остави нещо в завещанието си, колкото и малко да е то, ще си изгубиш работата?

— Ще загубя много повече от работата си — каза Лин и го стисна за ръката.

Гроув се усмихна, когато прислужницата му отвори вратата.

— Довиждане, скъпа — прошепна той.

— Довиждане, д-р Гроув — каза Лин за последен път.

Затича нагоре по стълбите, влетя в спалнята и завари Артър с пура в едната ръка и празна чаша в другата да гледа шоуто на Джони Карсън. Наля му второ уиски и седна до него. Артър беше почти заспал, когато Карсън пожела лека нощ на своите трийсет милиона зрители с обичайните думи: „Ще се видим отново утре по същото време“. Лин изключи телевизора, ловко взе пурата от пръстите на Артър и я постави в пепелника на нощното шкафче, след това угаси нощната му лампа.

— Още съм буден — каза Артър.

— Знам — отвърна Лин. Наведе се, целуна го по челото и пъхна ръка под завивките. Не каза нищо, когато неговата ръка бавно се вдигна нагоре и пропълзя между краката й. Спря, когато чу познатата въздишка, последвана само след секунди от равномерно дишане. Извади ръката си изпод завивките и отиде в банята, като се чудеше колко пъти още ще трябва да…

За съжаление децата на Артър пристигнаха няколко часа след като той почина тихо в съня си.

 

 

Г-н Хаскинс свали очилата от носа си, остави завещанието и погледна през бюрото към двамата си клиенти.

— Значи всичко, което получавам — каза Честър Самърфийлд, без да се опитва да крие гнева си, — е бастун със сребърна дръжка, а за Джони остава само снимка на татко от първата му година в „Принстън“.

— А цялата му останала собственост — потвърди г-н Хаскинс — е завещана на някоя си г-ца Лин Бийти.

— И как, по дяволите, го е заслужила? — попита Джони.

— Както пише в завещанието — каза Хаскинс и сведе поглед — тя е била „грижовна медицинска сестра и близка приятелка“.

— Няма ли вратички, от които можем да се възползваме? — попита Честър.

— Не ми се струва вероятно — отвърна Хаскинс, — защото, с изключение на един абзац, завещанието съм го писал аз.

— Но този абзац променя целия смисъл на завещанието — каза Джони. — Трябва непременно да съдим тази жена. Съдебните заседатели ще се убедят, че тя не е нищо повече от една измамница, подмамила баща ни да подпише ново завещание само няколко дни, след като вие сам сте поправили старото.

— Може и да сте права — отвърна Хаскинс, — но при тези обстоятелства не бих ви посъветвал да оспорвате завещанието.

— Но детективите от кантората ви намериха неопровержими доказателства, че г-ца Бийти е най-обикновена проститутка — каза Честър — и квалификацията й на медицинска сестра е доста спорна. Когато истината излезе наяве, искът ни със сигурност ще бъде удовлетворен.

— При нормални обстоятелства бих се съгласил с вас, Честър. Но случаят не е такъв. Както вече ви казах, не ви съветвам да се захващате с нея.

— Но защо? — попита Джони. — Можем поне да докажем, че баща ни не е бил с всичкия си, когато е подписал това завещание.

— Боя се, че ще ни се изсмеят в съда — каза Хаскинс. — Защото другата страна ще посочи, че подписването на завещанието е станало пред свидетел, който е високо уважаван лекар, останал до баща ви до последния му ден.

— Въпреки това смятам да рискувам — заяви Честър. — Погледнете ситуацията през нейните очи. Тя е бедна курва, наскоро уволнена от работа без препоръки, която със сигурност няма да иска миналото й да се развява в съда и да се появи във вечерните новини и първите страници на вестниците.

— Може и да сте прав — каза Хаскинс. — Но като адвокат съм длъжен да уведомя клиентите си, когато смятам, че делото им няма да издържи в съда.

— Едва ли се притеснявате да се изправите срещу Кълик в съдебната зала — отбеляза Честър. — Нали не го направихте съдружник във фирмата си, защото не го смятате за достатъчно добър.

Хаскинс вдигна вежда.

— Така е, но аз няма да се изправя срещу г-н Кълик. — Върна очилата на носа си и пак взе завещанието, прелисти няколко страници и стигна до това, което търсеше. Погледна тържествено клиентите си и зачете: — „Освен това завещавам десет милиона долара на моята Алма Матер — университетът «Принстън»; пет милиона долара на Конференцията на президентите[10], за да подпомогна дейността им в Израел; пет милиона долара на Републиканската партия, която съм подкрепял през целия си живот; и накрая пет милиона долара на Националната асоциация на собствениците на оръжие, чиито цели одобрявам и която винаги съм поддържал.“

Възрастният адвокат вдигна поглед.

— Трябва да ви обърна внимание, че нито едно от тези желания не бяха в първоначалното завещание на баща ви — каза той, а след това добави: — Макар да не се съмнявам, че бих могъл да разбия г-н Кълик в съда, ако той беше единственият ни опонент, уверявам ви, че нямаме почти никакви шансове да спечелим срещу петте най-влиятелни адвокатски кантори в страната. Те биха ви изпили кръвта още преди делото да стигне в съда. Боя се, че единственото, което мога да ви препоръчам, е да се задоволите с бастуна със сребърна дръжка и снимката на баща ви от „Принстън“.

— Докато тя получава цели седемдесет милиона долара? — възрази Джони.

— Но след като е жертвала трийсет милиона, за да е сигурна, че няма да й се налага да се явява в съда — добави Хаскинс и хвърли завещанието на бюрото. — Умна жена е тази Лин Бийти, а това дори не е истинското й име.

Двойна игра[11]

 

Съдията сведе очи към обвиняемия и се намръщи:

— Кевин Брайънт, вие сте признат за виновен за въоръжен грабеж. Престъпление, което очевидно сте планирали със забележително умение и изобретателност. По време на процеса стана ясно, че сте знаел много добре кога да атакувате избраната от вас жертва — г-н Невил Абът, уважаван търговец на диаманти от Хатън Гардън. Насочили сте оръжие срещу охранителя в работилницата му и сте го принудили да отвори трезора, където г-н Абът е показвал на свой колега от Холандия пратка необработени диаманти, които наскоро е закупил от Южна Африка за над десет милиона паунда. Благодарение на изключителната работа на полицията вие сте арестуван в рамките на няколко дни. Но диамантите така и не бяха намерени. През седемте месеца, прекарани в ареста, ви се даде възможност да разкриете местонахождението им, но вие не го направихте. Като имам предвид този факт, както и криминалното ви досие, не ми остава друг избор, освен да ви осъдя на дванайсет години затвор. Въпреки това, г-н Брайънт, аз съм готов да пледирам за намаляване на наказанието ви, ако размислите и информирате полицията къде са диамантите. Отведете подсъдимия.

Инспектор Матюс гледаше смръщено как отвеждат Брайънт към ареста, преди да го откарат в затвора „Белмарш“. Всеки полицай изпитва известна гордост, когато успее да хване изпечен престъпник, но този път Матюс не чувстваше нищо подобно и нямаше как това да стане, докато не спипа диамантите. Беше убеден, че Брайънт не е имал достатъчно време да ги продаде и ги е скрил някъде.

Инспектор Матюс се опита нееднократно да сключи сделка с Брайънт. Дори му предложи да смекчи обвинението до влизане с взлом, което щеше да му донесе доста по-малка присъда, но само ако се признае за виновен и му каже къде са диамантите. Брайънт винаги му отговаряше по един и същ начин: „Предпочитам да си лежа в дранголника, хубавецо“.

Щом Брайънт не искаше сделка с него, Матюс познаваше друг, който лежеше в същия затвор и щеше да се съгласи.

 

 

Бени Фрийдман, известен сред съкилийниците си като Бени Оградата, излежаваше шестгодишна присъда за търговия с крадени вещи. Обирджиите му носеха стоката, Бени им плащаше двайсет процента от стойността в брой, след това я препродаваше на посредник за около петдесет процента от цената и си докарваше добра печалба.

От време на време го спипваха и се налагаше да лежи в панделата. Но тъй като не плащаше никакви данъци, рядко оставаше без работа и не се боеше, че могат да го уволнят. Смяташе спорадичните престои в затвора за част от длъжностната си характеристика. Когато обаче полицаите му предлагаха алтернатива на прибирането на топло, Бени винаги слушаше внимателно. В края на краищата — защо да прекарва повече от необходимото време зад решетките?

— Проверка за наркотици — изрева надзирателят, когато отвори тежката врата на килията на Бени.

— Не взимам наркотици, г-н Чапман — каза Бени, без да помръдва от койката си.

— Размърдай си задника, Фрийдман, и по-живо. След като ти проверят пикнята, тогава ще можеш пак да се наслаждаваш на заслужена почивка. Тръгвай веднага.

Бени сгъна броя на „Сън“, стана от долната койка, излезе от килията си в коридора и тръгна бавно към медицинското крило. Надзирателите не си правеха труда да го придружават, когато излизаше от килията си, тъй като никога не създаваше неприятности. Дори и в затвора репутацията работи за хората.

Когато пристигна в медицинското крило, Бени се изненада, че не завари там обичайните заподозрени да чакат на опашка за тест за наркотици. Всъщност, освен него нямаше никого.

— Оттук, Фрийдман — каза му един надзирател, когото не познаваше.

Щом влезе в болничното отделение, чу зад гърба си превъртане на ключ. Огледа се и видя на едно от леглата да седи старият му приятел инспектор Матюс, който го бе арестувал много пъти в миналото.

— На какво дължа тази чест, г-н Матюс? — попита Бени, но не показва изненадата си.

— Нуждая се от помощта ти, Бени — отвърна детективът без да покани стария си познайник да седне.

— Какво облекчение, г-н Матюс. За миг си помислих, че ще ви правят тест за наркотици.

— Недей да ми остроумничиш, Бени — сопна му се Матюс. — Не и когато съм дошъл да ти предлагам сделка.

— И какво ще ми предложите този път, г-н Матюс? Пакет цигари, за да ви разоблича сериен убиец?

Матюс се направи, че не е чул въпроса.

— След няколко месеца ще имаш право да искаш намаляване на наказанието — каза той и запали цигара без да почерпи Бени. — Бих могъл да уредя да ти махнат две години от присъдата. — Дръпна дълбоко от цигарата и издиша облак дим преди да продължи: — Което означава, че ще излезеш от тази адска дупка след шест месеца.

— Колко мило от ваша страна, г-н Матюс — отвърна Бени. — И какво очаквате да направя в замяна на това великодушие?

— Скоро от съдебния арест в „Белмарш“ се очаква да пристигне един затворник. Всеки момент ще е тук. Името му е Брайънт, Кевин Брайънт. Погрижил съм се той да е новият ти съкилийник.

 

 

Вратата на килията се отвори, Бени вдигна поглед от броя на „Сън“ и видя Брайънт да влиза, олюлявайки се. Без да каже дума, хвърли сака си на горната койка. Новите затворници винаги избират горната койка.

Бени отново се зачете във вестника, докато Брайънт оставяше на полицата над мивката тънка люспа бял сапун, зелена кърпа за бръснене, твърда зелена хавлиена кърпа и самобръсначка „Бик“. Бени отмести броя на „Сън“ и разгледа по-внимателно новодошлия. Брайънт от сто километра приличаше на въоръжен обирджия. Беше висок към метър и шейсет и пет, набит, с бръсната глава. Разкопча затворническата си риза на бели и сини райета и отдолу се показа огромна татуировка на червен дявол. Нямаше много място за съмнение на кой футболен отбор е фен. На пръстите на едната му ръка бяха татуирани букви, които образуваха думата ОБИЧ, а на другата — ГНЯВ.

Брайънт най-накрая погледна към Бени.

— Аз съм Кев.

— А аз съм Бени. Добре дошъл в „Белмарш“.

— Не съм за първи път в тази душегубка — каза Брайънт. — И преди съм лежал тук. — Изсумтя. — Всъщност, няколко пъти. А ти? — попита той, след като се качи на горната койка и се настани удобно.

— Четири пъти — каза Бени. — Но пък не обичам да се задържам дълго.

Брайънт се засмя за първи път от сърце.

— И за какво си тук?

Бени се учуди, че Брайънт наруши едно от златните затворнически правила: никога не питай съкилийник за какво лежи. Изчакай той сам да поиска да ти сподели.

— Търговия с крадени стоки — отвърна той.

— И с какво търгуваш?

— С почти всичко. Но тегля чертата на наркотиците, включително и на марихуаната, и не се занимавам с порно, дори с еротика. Човек трябва да спазва някои принципи.

Брайънт помълча известно време. Бени се почуди дали не е заспал, което щеше да е странно за първи ден в затвора, дори и за рецидивист.

— Не ме попита аз защо съм вътре — каза накрая Брайънт.

— Няма нужда, не смяташ ли? — попита Бени. — Снимката ти от ареста беше по първите страници на таблоидите всеки ден миналата седмица. Всички в „Белмарш“ знаят защо си тук.

Брайънт не каза нищо повече тази вечер, но Бени нямаше бърза работа. В затвора едно от нещата, които имаш в изобилие, е времето. Стига да си търпелив, всичко накрая излиза наяве, колкото и потаен да е съкилийникът ти.

 

 

Бени не си умираше от удоволствие да лежи в затвора, но най-омразни му бяха уикендите, когато не ги пускаха по осемнайсет часа от килиите, без да се брои времето, когато получаваха порция мазна шунка и пържени картофи.

Надзирателите позволяваха на затворниците да излизат за четирийсет и пет минути. Бени можеше да избира между гледане на футбол по телевизията или разходка из двора, независимо от времето навън. Не се интересуваше от футбол, но тъй като Брайънт винаги се насочваше право към двора, той реши да гледа телевизия. Беше благодарен за всяка почивка от този набързо уреден брак и ако Брайънт изобщо някога му кажеше къде са диамантите, това най-вероятно щеше да стане, когато са сами в килията, а не на гъмжащия, претъпкан и шумен двор, където някой затворник можеше да ги подслуша.

Бени четеше статия за уикендите на италианския премиер, но Брайънт го прекъсна.

— Защо нито един път досега не ме попита за диамантите?

— Не е моя работа — отвърна Бени, без да вдига поглед от вестника.

— Но сигурно си любопитен какво направих с тях?

— Според криминалния репортер на „Сън“ — каза Бени — си ги продал на посредник за половин милион.

— Половин милион? — учуди се Брайънт. — На шибан тъпанар ли ти приличам?

— Е, за колко ги продаде?

— За николко.

— Николко? — повтори Бени.

— Защото още са у мен, нали така?

— Така ли?

— Да. И едно ще ти кажа. Ченгетата никога няма да разберат къде съм ги скрил, колкото и да търсят.

Бени се престори, че продължава да си чете вестника. Беше стигнал до спортната страница, когато Брайънт пак се обади.

— Това ми е пенсионният фонд, нали така? Повечето клоуни тук ще излязат без нищо, а аз си осигурих доживотен доход, чаткаш ли?

Бени чакаше търпеливо, но Брайънт не обели и дума повече, докато не загасиха лампите. На Бени му се искаше да му зададе още един въпрос, но знаеше, че не бива да рискува.

— Какво мислиш за този тип Берлускони? — попита той накрая.

— А той за какво лежи? — поинтересува се Брайънт.

 

 

Бени винаги ходеше на неделните утринни служби в затворническия параклис, не защото беше вярващ, а защото можеше да излезе от килията за цял час. Дългата разходка до параклиса в другия край на затвора, претърсването за наркотици от някоя надзирателка (ако извадеше късмет), възможността да са си поговори с другите пандизчии, пеенето на псалми, последвано от бавно тътрене обратно към килията за обяд — всичко това беше желано откъсване от безкрайните часове между четирите стени.

Бени се настани на обичайното си място на третия ред, отвори книжката с химните и когато органът засвири, запя с ентусиазъм „Борете се за правото дело!“.

След като свещеникът на затвора изнесе обичайната си проповед за разкаянието и прошката и ги благослови, затворниците заизлизаха бавно от параклиса и се отправиха съм килиите си.

— Може ли да ми отделиш минутка, Фрийдман? — попита го свещеникът, докато Бени му подаваше книжката с химните.

— Разбира се, отче — отвърна Бени и за миг се притесни, че свещеникът ще го накара да се запише на богословски курс. Ако това стане, щеше да му се наложи да си признае, че е евреин. Единствената причина, поради която отбеляза във формуляра, че принадлежи към Англиканската църква, бе, за да може да излиза за един час от килията си в неделя сутрин. Ако беше казал истината, веднъж месечно щеше да го посещава равин в килията, защото в затвора не попадаха достатъчно евреи, че да им се прави специална служба.

Свещеникът помоли Бени да дойде с него в канцеларията му.

— Един приятел иска да те види, Бени. Ще ви оставя насаме за няколко минути. — Затвори вратата на кабинета си и се върна при каещите се души, които наистина искаха да се запишат на богословски курс.

— Добро утро, г-н Матюс — каза Бени и седна без покана срещу инспектора. — Нямах представа, че са ви ръкоположили.

— Стига глупости, Фрийдман. Нали не искаш да кажа на надзирателя ти, че си евреин?

— Ако го направите, инспекторе, ще се наложи да му обясня как съм открил Иисус на път към „Белмарш“.

— А ако продължаваш да ми губиш времето, ще откриеш силата на шута ми в гърба си.

— Е, на какво дължа това удоволствие? — попита невинно Бени.

— Продал ли е диамантите? — премина веднага на въпроса Матюс.

— Не, инспекторе, не ги е продал. Твърди, че са още у него. Историята, че ги е шитнал за половин милион, е била само димна завеса.

— Знаех си — каза Матюс. — Никога не би ги продал толкова евтино. Не и след всичките мъки, през които премина. — Бени не си позволи да коментира. — Успя ли да разбереш къде ги е скрил?

— Не още — отвърна Бени. — Струва ми се, че ще отнеме известно време, освен ако не искате да…

— Не го притискай — прекъсна го Матюс. — Така само ще стане по-подозрителен. Трай си и чакай сам да ти каже.

— И след като изтръгна тази важна улика, ще ми намалите две години от присъдата, както обещахте, нали, инспекторе? — припомни му Бени.

— Не си насилвай късмета, Фрийдман. Смятам, че си издейства една година по-малко, но няма да получиш втора, ако не разбереш къде са диамантите. Така че връщай се в килията си, отваряй си ушите и си затваряй устата.

 

 

Една неделна сутрин Брайънт попита Бени:

— Някога препродавал ли си диаманти?

Бени чакаше от седмици Брайънт да му зададе този въпрос.

— От време на време се е случвало — каза той. — Имам доверен търговец в Амстердам, но ще трябва да получа доста повече информация, преди да си направя труда да се свържа с него. За какви суми говорим?

— Десет милиона много ли са за твоето ниво? — попита Брайънт.

— Не, не бих казал — отвърна Бени, като се опитваше да запази спокойствие. — Но може да отнеме малко повече време от обикновено.

— Време имам достатъчно — отбеляза Брайънт и отново потъна в дълго, съзерцателно мълчание. Бени се молеше да не минат още шест седмици преди да му зададе следващия въпрос.

— И какъв процент ще ми платиш, ако се споразумеем да препродадеш диамантите? — попита Брайънт.

— По принцип давам двайсет процента от реалната стойност и то винаги в брой.

— И за колко ги продаваш?

— Обикновено за около петдесет процента от цената.

— А колко ще вземе партньорът ти?

— Нямам представа — каза Бени. — Не ме пита откъде идва стоката, а аз не го питам колко изкарва от нея. Щом всички печелим, колкото по-малко знаем един за друг, толкова по-добре.

— Има ли значение какъв вид са камъните?

— По-добре да са по-малки — отвърна Бени. — Избягвам големите неща. Ако ми донесеш кралските бижута, ще ти кажа да се разкараш, защото никога няма да им намеря купувач. Малките камъни са трудни за проследяване, дирите им се губят на свободния пазар.

— Значи ако ти ги дам, ще ми платиш два милиона?

— Ако струват десет милиона — да, но първо ще трябва да ги видя.

— И защо да не струват толкова? — попита Брайънт, като погледна Бени право в очите.

— Защото не може да се вярва на вестниците. Криминалните репортери обичат цифри с много нули и винаги ги закръгляват.

— Но те са застраховани за десет милиона — каза Брайънт — и не забравяй, че застрахователната компания плати цялата сума.

— Не правя оферти преди да видя стоката — повтори условията си Бени.

Брайънт отново млъкна.

— Е, къде са? — попита Бени, като положи всички усилия въпросът му да прозвучи така, сякаш не го бе репетирал.

— Няма значение къде са — отвърна Брайънт.

— Има, ако очакваш да ти дам оферта — сопна се Бени.

— Ами ако ти покажа пет-шест камъка веднага?

— Престани да се бъзикаш с мен, Кев. Ако сериозно искаш да правим бизнес, кажи ми къде са. Ако не, гледай си работата. — Инспектор Матюс не би одобрил тази тактика, но тъй като обжалването на присъдата му беше след няколко дни, Бени не можеше да си позволи да чака още шест седмици, преди Брайънт отново да проговори.

— Сериозен съм — отвърна тихо Брайънт. — Така че си затваряй устата и слушай, освен ако нямаш по-голяма сделка тази седмица. — Бени си спомни, че присъдата му може да бъде намалена с още една година и не пророни и дума. — Докато бях в предварителния арест, с мен лежеше и един, прибран за притежание на наркотици. Първокласен хероин.

— Е, и? — попита Бени. — Арестуват хора за наркотици всеки ден.

— Не и докато са в затвора.

— Но как е вкарал стоката вътре? — попита Бени, внезапно заинтригуван.

— Този арестант взел дрогата от приятел по време на процеса. През една от почивките поискал да отиде до тоалетната, като знаел, че охраната ще трябва да го изчака пред кабинката. Докато бил вътре, сложил наркотика в презерватив, завързал го на възел и го глътнал.

— Но ако презервативът се спука в стомаха му — отбеляза Бени, — с него е свършено.

— Да, но ако успее така да го вкара в затвора, може да спечели един бон. Пет пъти повече, отколкото би спечелил навън.

— Кажи ми нещо, което не знам — изсумтя Бени.

— След като го докарали тук, той изчакал нощта, седнал на тоалетната чиния, където надзирателите не могат да го видят през шпионката на вратата и…

— Спести ми подробностите.

След още една дълга пауза, Брайънт каза:

— В деня, в който ме осъдиха, аз направих същото.

— Глътнал си петдесет грама хероин? — попита невярващо Бени.

— Не, тъпанар, не ме слушаш внимателно. — Бени мълчеше, Брайънт си сви цигара и го държа в напрежение, докато не запали и не дръпна няколко пъти. — Глътнах шест от диамантите.

— И защо, за бога, ти беше да го правиш?

— За да мога да се разплащам в затвора, ако попадна на кисел надзирател или имам нужда от услугата на някой рецидивист.

— И къде са сега? — попита Бени, рискувайки да бъде разкрит.

— През последните три месеца са в тази килия, а ти дори не си ги зърнал.

Бени не каза нищо, а Брайънт слезе от горната койка и взе пластмасова вилица от масата. Започна бавно да разшива страничния кант на долнището на анцуга си „Адидас“. След малко извади от там малък диамант. Очите на Бени грейнаха, когато го видя да искри под светлината на голата електрическа крушка.

— Имам шест канта, което означава шест диаманта — каза триумфално Брайънт. — Ако някой надзирател ми провери анцуга, ще намери там повече пари, отколкото изкарва за една година.

Брайънт подаде диаманта на Бени, а той го занесе до малкия зарешетен прозорец и го разгледа по-внимателно. Мозъкът му работеше на пълни обороти.

— Е, какво ще кажеш? — попита Брайънт.

— Още не съм съвсем сигурен, но има само един начин да разберем. Дай си часовника.

— Защо? — попита Брайънт, но протегна ръка.

Бени не отговори, а потърка ръба на камъка по стъклото, оставяйки малка драскотина.

— Ей, каква игра играеш? — сопна му се Брайънт и си дръпна ръката. — Знаеш ли колко съм платил за този часовник?

— А аз пък няма да платя нищо за този боклук — каза Бени и подаде камъка на Брайънт. После се върна на долната койка и се престори, че чете вестник.

— И защо, мамка му? — попита Брайънт.

— Защото това не е диамант — отвърна Бени. — Ако беше, щеше да счупи стъклото на часовника ти, а не само да остави драскотина. Ограбен си, приятел — каза Бени, — и то от много хитър човек, който тънко те е изпързалял.

Брайънт се взря в часовника си. Мина известно време, преди да успее да проговори, заеквайки.

— Но аз видях как Абът пълни торбата с диаманти от сейфа.

— Не се и съмнявам, че си го видял да пълни торбата с нещо, Кевин, но каквото и да е било то, не са диаманти.

Брайънт се срути върху единствения стол в килията. Най-накрая събра сили да попита:

— И колко струват?

— Зависи колко имаш.

— Цял пакет. Тежи към килограм.

Бени надраска някакви цифри в полето на вестника си, преди да му отговори.

— Вероятно два бона, най-много три. Съжалявам, Кев, но г-н Абът те е преметнал.

Брайънт започна да пори останалите кантове на долнището си с пластмасовата вилица. Когато изпадаше поредният камък, той го потриваше в стъклото на часовника си. Резултатът винаги бе един и същ: малка драскотина, но стъклото оставаше цяло.

— Дванайсет години заради няколко шибани бона? — каза той, докато се разхождаше из килията като приклещено в клетка диво животно. — Само да докопам това копеле Абът, ще го късам парченце по парченце.

— Не и през следващите дванайсет години — услужливо му напомни Бени.

Брайънт заблъска с юмруци по вратата на килията, макар да знаеше, че никой освен Бени няма да го чуе.

Бени не пророни и дума, докато не угасиха осветлението в десет часа, а дотогава Брайънт се бе поуспокоил и дори бе спрял да си удря главата в стената.

Бени през цялото време обмисляше следващата си реплика. Но нямаше да я произнесе, преди да е сигурен, че Брайънт е в най-уязвимото си състояние, което настъпваше обикновено час след като угасят лампите.

— Мисля, че знам как може да си отмъстиш на твоя приятел г-н Абът — прошепна Бени без да е сигурен, че Брайънт е все още буден.

Брайънт скочи от горната койка, наведе се над Бени толкова ниско, че носовете им почти се допряха, и изкрещя:

— Кажи ми! Кажи ми как! Ще направя всичко, за да си върна на копелето!

— Надявам се, че не искаш да чакаш дванайсет години, преди да се видиш отново с него, защото имаш възможност да го накараш той да дойде при теб.

— Престани с шибаните гатанки — каза Брайънт. — Как мога да накарам Абът да дойде в „Белмарш“? Едва ли ще изяви желание да ми идва на посещения.

— Мислех си за нещо по-постоянно от посещение — отвърна Бени. Сега бе дошъл ред на Брайънт да чака с нетърпение съкилийникът му да продължи разговора. — Каза ми, че съдията е предложил да ти намали присъдата, ако признаеш къде си скрил диамантите.

— Точно така. Но нали не си забравил, че не са диаманти? — извика Брайънт и се надвеси още повече над него.

— Точно това и аз имам предвид — каза Бени без да трепне. — На полицаите няма да им трябва много време да се досетят, че са ги преметнали, а Абът е прибрал застраховката от десет милиона заради торба стъкълца.

— Прав си, мамка му — съгласи се Брайънт и стисна юмрук.

— Веднага щом ченгетата разберат, че диамантите не са истински, ще повдигнат обвинения срещу Абът: измама, кражба, престъпна заблуда, дори възпрепятстване на правосъдието. Няма да се учудя, ако го затворят за десет години. — Бени запали цигара и дръпна бавно, преди да продължи. — А след като му мине процесът, може да дойде само на едно място.

— „Белмарш“! — каза Брайънт и удари с юмрука във въздуха, все едно „Манчестър Юнайтед“ току-що бяха спечелили купата.

 

 

Надзирателят, отговарящ за физическата подготовка в „Белмарш“ никога не бе виждал този затворник в гимнастическия салон, въпреки че очевидно се нуждаеше от упражнения; не познаваше и полицая, с когото той разговаряше, който пък си беше в идеална форма. Директорът на затвора му каза да заключи салона и да се погрижи никой да не влиза, докато двамата са там — нито затворници, нито надзиратели.

— Брайънт е направил пълни самопризнания — каза инспектор Матюс, — посочил е и мястото, на което е скрил диамантите. Шест от тях липсват, разбира се. Предполагам, че няма начин да ги открием.

— Никакъв — потвърди Бени с въздишка. — Сърцето ми се скъса, като го видях как пусна юдата на тоалетната върху тях. Но аз мисля по-мащабно, инспектор Матюс.

— Представяш си как след няколко седмици ще напуснеш затвора? — предположи детективът.

— Признавам, че и това ми мина през ума — отвърна Бени. — Но още съм любопитен какво се е случило с останалите диаманти.

— Застрахователната компания ги продаде обратно на г-н Абът на леко занижена цена и се споразумя с него никой повече да не повдига този въпрос.

— Какво облекчение — каза Бени, — защото искам да ви помоля за една услуга.

— Намаляването на присъдата ти с две години не ти ли е достатъчно?

— Напълно ми е достатъчно, инспектор Матюс, и не мислете, че съм неблагодарник, но Брайънт скоро ще се усети, че не сте арестували Абът, защото диамантите са истински и аз го изиграх.

— Продължавай — подкани го детективът.

— Чудех се дали не можете да се погрижите, ако пак проявя глупостта да прекрача закона, да не ме пращат никога повече в „Белмарш“.

Матюс стана от пейката в дъното на салона и погледна към рецидивиста.

— Не се и надявай, Бени — каза той и му се ухили. — Не мога да измисля по-добър начин да те принудя да си намериш истинска работа и да спреш да вършиш престъпления. И между другото, може дори да дойде време, когато ти сам да пожелаеш да се върнеш в „Белмарш“.

— Сигурно се шегувате, г-н Матюс. Защо ще искам да се връщам в тази воняща дупка?

— Защото съдията си удържа на думата — отвърна Матюс. — Намали присъдата на Брайънт наполовина. Ако има добро поведение, може да излезе след две години, когато, драги Бени, вероятно няма да тръгне да търси г-н Абът.

Ще оцелея[12]

 

Звънецът над врата звънна и Джулиан Фарнсдейл вдигна глава.

Първото решение, което трябваше да вземе, бе дали да заговори потенциалния клиент или да го остави да си разглежда. След толкова години в бизнеса бе научил няколко златни правила. Ако клиентите изглеждаха така, сякаш имаха нужда от помощ, тогава Джулиан ставаше иззад щанда и казваше: „С какво мога да ви бъда полезен?“ или „Може би предпочитате само да разгледате?“. Ако се окажеше второто, той си сядаше на мястото и въпреки че ги държеше под око, не ги заговаряше повече, докато те не го попитаха нещо.

Джулиан нямаше никакво съмнение, че този клиент е зяпач, затова не стана и не каза нищо. Зяпачите бяха три вида: такива, които просто убиваха времето, разхождаха се няколко минути и след това си тръгваха, без да кажат нещо; търговци, които знаеха точно какво търсят, но не искаха да бъдат разпознати; и истински ентусиасти, които се надяваха да намерят нещо интересно, което да прибавят към колекциите си.

Този клиент без съмнение беше от третия вид.

Джулиан го разгледа с крайчеца на окото си — изкуство, което бе усвоил с годините. Предположи, че най-вероятно е американец — добре скроено сако, спретнати, изгладени спортни панталони и раирана колежанска вратовръзка. Може и да беше зяпач, но от тези със солидни познания и вкус, защото се спираше да оглежда само най-доброто: камина в стил „Адам“, люлеещия се стол на Чипъндейл и холандската чиния от Делфт. Джулиан се чудеше дали ще успее да забележи единственото истинско съкровище в магазина му.

И точно тогава клиентът се спря пред яйцето. Оглежда го известно време, след това вдигна очи към Джулиан.

— Подписано ли е от автора?

Джулиан бавно стана от стола си. Друго златно правило: не показвай припряност, когато искаш да продадеш нещо наистина скъпо.

— Да, господине — отвърна Джулиан, докато вървеше към него. — Ще откриете подписа на Карл Фаберже от долната страна. И, разбира се, яйцето е вписано в неговия каталог.

— Кога е правено и можете ли да ми кажете нещо повече за него? — попита клиентът, без да откъсна очи от яйцето.

— Направено е през 1910 година — започна Джулиан — в чест на трийсет и осмия рожден ден на царицата. То е част от серия великденски яйца, поръчани от цар Николай II.

— Великолепно е — каза клиентът. — Направо изключително. Но вероятно не ми е по джоба.

Джулиан веднага разпозна началото на пазарлъка и прибави наум двайсет процента към цената, за да си остави възможност за маневри.

— Шестстотин и осемдесет хиляди — отвърна той спокойно.

— Паунда? — попита мъжът и вдигна вежда.

— Да — каза Джулиан без повече коментари.

— Това е почти милион долара — отбеляза клиентът и така потвърди, че е американец.

Джулиан не отговори. Вниманието му бе привлечено от скърцащ звук навън — сякаш от гуми на кола, която се опитваше да избегне сблъсък. И двамата мъже погледнаха през прозореца и видяха дълга черна лимузина, спряла на забранената зона. От задната й врата слезе жена с елегантно червено манто, диамантени обеци и огърлица, и тъмни очила.

— Тази същата ли е, за която си мисля? — попита Джулиан.

— Така изглежда — отвърна клиентът, когато жената се спря, за да даде автограф.

— Глория Гейнър. — Джулиан въздъхна, когато тя влезе в съседния бижутериен магазин. — Мили извади късмет — добави той, без да обяснява повече.

— Мисля, че има концерт в града тази седмица — каза клиентът.

— Ще пее в „Албърт Хол“ в събота — отбеляза Джулиан. — Опитах се да си намеря билети, но всички са разпродадени.

Клиентът очевидно бе по-заинтригуван от инкрустираното със скъпоценни камъни яйце, отколкото от покритата с бижута попзвезда, затова Джулиан влезе отново в ролята си на търговец на антики.

— На колко сте склонен да свалите цената? — попита американецът.

— Мисля, че мога да падна до шестстотин и петдесет хиляди — отвърна Джулиан. — Но нито пени по-малко.

Американецът кимна.

— Заслужава си цената. Но съдружникът ми трябва да го види преди да взема окончателно решение. — Джулиан се опита да скрие разочарованието си. — А дали ще е възможно да ми го запазите, ако се разберем за цена от шестстотин двайсет и пет хиляди?

— Разбира се, господине. — Джулиан отвори чекмеджето на бюрото си, извади малък зелен стикер и го залепи на табелката с описанието, окачена на стената. — И кога да ви очакваме пак?

— Съдружникът ми ще долети от Щатите в петък, така че — вероятно в петък следобед. Но ако часовата разлика му се отрази лошо, може и в събота следобед. Кога затваряте в събота?

— Около пет, господине — отвърна Джулиан.

— Ще се погрижа да дойдем преди това — каза американецът.

Джулиан отвори вратата на клиента, точно когато госпожица Гейнър излезе от бижутерийния магазин. Пак се спря да даде автографи на малка група фенове, насъбрали се на тротоара. Шофьорът изтича да й отвори вратата на лимузината и тя се скри вътре. Когато колата се шмугна сред другите коли на улицата, Джулиан се усети, че маха, което беше глупаво, защото не се виждаше нищо през тъмните стъкла на лимузината.

Вече се канеше да се върне в магазина, когато видя, че съседката му по магазин му маха.

— Каква е тя, Мили? — попита той, опитвайки се да не звучи като възхитен фен.

— Очарователна. И толкова естествена — отвърна Мили. — Особено като се има предвид какво е преживяла. Истинска звезда.

— Научи ли нещо интересно? — попита Джулиан.

— Отседнала е в хотел „Парк Лейн“ и в неделя заминава за Париж, където също ще има концерт.

— Това вече ми е известно — каза Джулиан. — Четох го в „Ландънърс Дайъри“ снощи. Кажи ми нещо, което не знам.

— В деня на концерта не излиза от стаята си и не говори с никого, дори с мениджъра си. Предпочита да остави гласа си да отпочине преди да излезе пред публика.

— Невероятно — възкликна Джулиан. — Нещо друго?

— Има специално изискване да изключват климатика в стаята й, защото я преследва параноя, че ще настине и няма да може да пее. Веднъж пропуснала концерт в Далас, защото влязла от улицата, където било над трийсет градуса, в стая с климатик и след това кашляла и кихала цяла седмица.

— Защо е отседнала в „Парк Лейн“ — попита Джулиан, — а не в „Клариджис“ или „Риц“, където спят всички големи звезди?

— Защото е само на пет минути с кола от „Албърт Хол“, а тя изпитва ужас, че може да попадне в задръстване и да закъснее за концерт.

— Вече започваш да ми звучиш като нейна стара приятелка — каза Джулиан.

— Е, тя беше доста бъбрива — отвърна Мили.

— Купи ли нещо? — попита Джулиан, без да обръща внимание на мъжа с голям пакет в ръце, който мина покрай него и влезе през отворената врата на магазина му за антики.

— Не, но остави капаро за чифт обеци и часовник. Каза, че утре пак ще дойде. — Мили се усмихна сърдечно на съседа си по магазин. — А ако ме черпиш кафе, ще й кажа за яйцето на Фаберже.

— Изглежда му намерих купувач — каза Джулиан. — Но въпреки това ще те черпя кафе, веднага щом се отърва от Лени. — Той се усмихна и се върна в магазина си, без да затваря вратата.

— Мислех си, че може да се заинтригувате от това, г-н Фарнсдейл — каза опърпан младеж и му подаде тежка каска. — От Гражданската война е, от около 1645 година. Мога да ви я продам на разумна цена.

Джулиан разгледа каската.

— От около 1645 година друг път — произнесе накрая той. — По-скоро е от около 1995 година. А ако си я взел от „Олд Кент Роуд“, дори мога да ти кажа кой я е правил. Отдавна съм в бизнеса и не можеш да ме заблудиш така лесно.

Лени си тръгна от магазина с наведена глава, стискайки каската. Джулиан затвори вратата след него.

* * *

Джулиан се пазареше с една дама за малък керамичен ботуш от 1817 година, принадлежал на херцога на Уелингтън. Той искаше за фигурката 350 паунда, а тя отказваше да плати повече от 320. В този момент дългата лимузина спря отпред. Джулиан заряза клиентката, забърза към витрината и успя да види как г-ца Гейнър слиза от колата и тръгва към бижутерийния магазин, без изобщо да поглежда в неговата посока. Въздъхна, обърна се и откри, че клиентката бе изчезнала заедно със статуетката на херцога на Уелингтън.

Джулиан прекара следващия час прав до вратата, за да не пропусне идола си на излизане от бижутерийния магазин. Много добре си даваше сметка, че нарушава едно от златните си правила: никога да не стои до вратата. Така плашеше клиентите и — което бе по-лошо — изглеждаше отчаян. Джулиан наистина беше отчаян.

Най-накрая г-ца Гейнър излезе от магазина, стиснала малък червен плик, който подаде на шофьора си. Спря се, за да даде автограф, след това мина покрай магазина за антики и влезе в „Арт Пимлико“ от другата страна. Толкова дълго се бави там, че Джулиан започна да си мисли, че я е изпуснал. Но нямаше как да си е тръгнала от галерията, след като лимузината все още бе паркирана на забранената зона, а шофьорът седеше зад волана.

Когато г-ца Гейнър най-накрая излезе, след нея вървеше собственичката на галерията, която носеше голям отпечатък върху коприна на Мао, дело на Уорхол. „Сюзън извади късмет“, помисли си Джулиан, „Прекара цял час с Глория“. Шофьорът изскочи от колата, взе отпечатъка от Сюзън и го постави в багажника на лимузината. Г-ца Гейнър се спря да даде още няколко автографа, след това успя да се отскубне и да избяга. Джулиан се взираше през витрината без да помръдва, докато не я видя да се настанява на задната седалка и да отпрашва.

Когато колата се изгуби от погледа му, Джулиан излезе при Мили и Сюзън на тротоара.

— Видях, продаде картина на Уорхол на великата дама — каза той на Сюзън, опитвайки се да скрие завистта си.

— Не, взе я само пробно под наем — каза Сюзън. — Иска да поживее с нея един-два дни, преди да реши дали ще я купи.

— Това не е ли малко рисковано? — попита Джулиан.

— Едва ли — отвърна Сюзън. — Направо виждам заглавията в „Сън“: „Глория Гейнър краде картина на Уорхол от лондонска галерия“. Едва ли иска такива новини да се появяват за нея по време на европейското й турне.

— А ти успя ли да й продадеш нещо, Мили? — попита Джулиан в опит да замаже злобната забележка.

— Обеците и часовника — отвърна Мили. — Но най-важното е, че ми даде два билета за концерта в събота вечер.

— На мен също — каза Сюзън и размаха триумфално билетите.

— Давам ти двеста паунда за тях — каза Джулиан.

— Забрави — отговори Мили. — Дори и двойно да предложиш, няма да се откажа от тях.

— Ами ти, Сюзън? — попита отчаяно Джулиан.

— Сигурно се шегуваш.

— Може да си промениш мнението, когато не ти върне Мао — каза Джулиан, преди да се фръцне и да се прибере в магазина си.

 

 

На следващата сутрин Джулиан непрекъснато се въртеше край вратата на магазина, но от лимузината нямаше и следа. Не отиде заедно с Мили и Сюзън на кафе в „Старбъкс“ в единайсет, като заяви, че има много документи за оправяне.

Цял ден нямаше нито един клиент; влязоха само трима зяпачи и един инспектор по ДДС. Когато вечерта затвори, трябваше да си признае, че седмицата никак не вървеше добре. Но всичко можеше да се промени, ако американецът се върне в събота със съдружника си.

В четвъртък сутринта дългата лимузина паркира пред галерията на Сюзън. Шофьорът слезе, извади Мао от багажника и внесе китайския вожд вътре. След няколко минути изскочи обратно на улицата, затвори багажника, седна зад волана и си замина, но този път под чистачките му бяха сложили фиш за глоба за неправилно паркиране. Джулиан се засмя.

 

 

На следващата сутрин, докато обсъждаше камината в стил „Адам“ с постоянен клиент, който очевидно проявяваше интерес към нея, звънчето над вратата звънна и в магазина влезе една жена.

— Не се притеснявайте за мен — каза тя. — Просто искам да поразгледам, за никъде не бързам.

— Къде каза, че си я намерил, Джулиан?

— Замъкът Бъкли в Хертфордшър, сър Питър — отвърна Джулиан, без да добави както обикновено подробности за произхода.

— И искаш осемдесет хиляди?

— Да — потвърди Джулиан, без да го поглежда.

— Ами добре, ще си помисля през уикенда — каза клиентът. — Ще ти съобщя решението си в понеделник.

— Както ви е удобно, сър Питър — съгласи се Джулиан и без да каже и дума повече тръгна към предната част на магазина, отвори вратата и остана до нея, докато клиентът не излезе на улицата с озадачено изражение. Ако сър Питър се бе обърнал, щеше да види как Джулиан затваря вратата и обръща табелката от страната с „Отворено“ на „Затворено“.

— Спокойно, Джулиан, спокойно — промърмори си той, докато вървеше бавно към дамата, която от цяла седмица очакваше в магазина си.

— Идвах в този квартал преди два дни — каза тя с известния си дрезгав глас.

„Знам, че идва, Глория“, прииска му се да й каже.

— Така е, госпожо — беше всичко, което успя да произнесе.

— Мили ми разказа за чудесния ви магазин, но просто нямах достатъчно време.

— Разбирам ви, госпожо.

— Всъщност, тази седмица не си намерих нищо, което да ми хареса. Надявах се днес да имам повече късмет.

— Да се надяваме всички, че точно така ще стане, госпожо.

— Виждате ли, опитвам се да отнеса у дома малък сувенир от всеки град, в който изнасям концерт. Така винаги ще се връщам при приятните си спомени.

— Каква великолепна идея — каза Джулиан, който бе започнал вече да се отпуска.

— Разбира се, няма как да не се възхитя на камината в стил Адам — каза тя и прокара длан по мраморните фигурки на нимфи, — но не я виждам в нюйоркския си апартамент.

— Убеден съм, че сте права, госпожо — съгласи се Джулиан.

— Люлеещият се стол на Чипъндейл е без съмнение истински шедьовър, но за съжаление ще изглежда не на място в къща в Бевърли Хилс. А порцеланът от Делфт не ми е по вкуса. — Тя продължи да обхожда с очи магазина, докато погледът й не се спря върху яйцето. — Но много харесвам това яйце на Фаберже. — Джулиан се усмихна доволно. — Какво означава зелената точка? — попита тя невинно.

— Че е запазено за друг клиент, госпожо, за един американец. Очаквам го утре.

— Колко жалко — каза тя и се взря почти влюбено в яйцето. — Утре съм на работа, а вдругиден летя за Париж. — Усмихна се сладко на Джулиан и каза: — Възможно е, разбира се, клиентът да не дойде повече. Често става така, нали знаете.

Тя се спря до вратата.

— И колко е готов да плати за него? — попита тя.

— Шестстотин двайсет и пет хиляди — каза Джулиан.

— Паунда?

— Да, госпожо.

Тя се върна и заразглежда още по-продължително яйцето.

— А дали шестстотин и петдесет хиляди няма да ви убедят, че той няма да се върне? — попита тя и му се усмихна пак сладко.

Джулиан целият сияеше, когато тя седна до бюрото му и извади чековата си книжка от чантата.

— На чие име да го напиша? — попита тя.

— „Изящни изкуства Джулиан Фарнсдейл“ ООД — каза той и постави своя визитка пред нея.

Тя изписа бавно името и сумата, провери ги за грешки и се подписа отривисто: Глория Гейнър. Подаде чека на Джулиан, който се опитваше да овладее треперенето на ръката си.

— Ако нямате ангажименти за утре вечер — каза тя, докато ставаше от стола, — може би ще дойдете на концерта ми?

— Колко мило от ваша страна.

Извади два билета от чантата си и му ги подаде.

— И вероятно ще приемете поканата ми за питие зад кулисите след представлението?

Джулиан беше останал без думи.

— Добре — каза тя. — Ще съобщя името ви на охраната. Моля ви, не казвайте на Сюзън и Мили. Няма достатъчно места за всички. Сигурна съм, че ме разбирате.

— Естествено, г-це Гейнър. Можете да разчитате на мен. Няма да им кажа нищо.

— А дали ще мога да ви помоля за още една малка услуга? — каза тя, докато си затваряше чантата.

— Каквото кажете — отвърна Джулиан. — Каквото кажете.

— Бихте ли бил така любезен да доставите яйцето в хотел „Парк Лейн“ и да помолите куриера да го занесе до стаята ми?

— Можете веднага да го вземете със себе си, г-це Гейнър.

— Колко мило — каза тя, — но ще обядвам с Мик… — Поколеба се. — Предпочитам да ми бъде доставено в хотела.

— Разбира се — каза Джулиан. Придружи я до чакащата я отвън кола, а шофьорът й отвори задната врата.

— Колко съм глупава, как забравих! — каза тя, точно преди да влезе в колата. Обърна се към Джулиан и му прошепна в ухото. — От съображения за сигурност стаята ми е наета на името на г-ца Хамптън. — Усмихна се съблазнително. — Иначе няма да имам никакво спокойствие.

— Напълно ви разбирам — отвърна Джулиан. И не можа да повярва, когато тя се наведе и го целуна по бузата.

— Благодаря ти, Джулиан — каза тя. — Нямам търпение да се видим след представлението — добави тя и се настани на задната седалка.

Джулиан не можеше да помръдне и целият трепереше. Мили и Сюзън излязоха при него на улицата.

— Даде ли ти билети за концерта? — попита Мили, когато колата се отдалечи.

— Нямам право да ви разкривам това — каза Джулиан, после се върна в магазина и затвори вратата.

 

 

Елегантно облеченият млад мъж, който си записваше някакви цифри в малко черно тефтерче, й напомняше за домакина, който събираше наема в младостта й.

— Колко ни струва този път? — попита тя тихо.

— Пет дни в „Парк Лейн“ излизат три хиляди и триста, включително и бакшишите, лимузината е по двеста паунда на час — общо хиляда и шестстотин. — Показалецът му се плъзна надолу по сметката. — Двете покупки от бижутерийния магазин са за общо хиляда и петстотин. — Тя докосна перлените си обеци и се усмихна. — Храната и другите разходи, включително и петимата статисти от кастинг-агенцията, пет книги за автографи и глоба за неправилно паркиране — още деветстотин двайсет и два паунда. Шест билета за концерта довечера, купени на черна борса — деветстотин паунда. Което значи, че всичко общо е осем хиляди двеста двайсет и два паунда, а това по днешния курс прави около тринайсет хиляди триста шейсет и девет долара. Не е зле — заключи той и й се усмихна.

Тя погледна часовника си.

— Сладкият ми Джулиан трябва вече да е в „Албърт Хол“ — каза тя. — Нека поне да се надяваме, че ще се наслади на концерта.

— Ще ми се и аз да бях с него.

— Дръж се прилично, Грегъри — скара му се тя на шега.

— Кога ще разбере, според теб?

— Предполагам, че когато отиде зад кулисите и се окаже, че името му не е сред гостите.

Никой не проговори, докато Грегъри проверяваше цифрите, след това затвори черното тефтерче и го прибра във вътрешния си джоб.

— Длъжна съм да те поздравя за предварителното проучване този път — каза тя. — Трябва да ти призная, че никога не бях чувала за Робърт Адам, Делфт и Чипъндейл, преди ти да ми разкажеш.

Грегъри се усмихна.

— Наполеон е казал, че времето за разузнаване никога не е изгубено.

— И къде отсядал Наполеон, когато бил в Париж?

— В „Риц Карлтън“ — отвърна делово Грегъри.

— Звучи ми скъпо.

— Нямаме избор — каза той. — Г-ца Гейнър е запазила апартамент в „Риц“, защото е близо до зала „Плейел“. Във всеки случай е добро прикритие за човек, който се кани да открадне картина на Модилиани.

— Говори пилотът — чу се глас по уредбата. — Получихме разрешение за кацане на летище „Шарл дьо Гол“ и ще се приземим след около двайсет минути. Ние от „Бритиш Еъруейс“ се надяваме, че полетът ви е бил приятен и че ви очаква едно хубаво прекарване в Париж, независимо дали идвате по работа, или на екскурзия.

Стюардесата се наведе и попита:

— Бихте ли била така любезна да си закопчеете колана, госпожо? Скоро ще започнем да се снижаваме.

— Да, разбира се — каза тя и се усмихна.

Стюардесата погледна по-внимателно пасажерката и попита:

— Казвали ли са ви, че удивително приличате на Глория Гейнър?

Набито око

Родът Гребенар живееше повече от триста години в малкия град Херцендорф, сгушен в Баварските Алпи.

Основател на фамилията Гребенар бил най-малкият син на един мелничар и се казвал Ханс Юлиус, роден през 1641 година — Ханс се стараел много, докато учел в единственото училище в града, и бил първият от семейството, който по-късно постъпил в университет. След четири години усърдно обучение младият мъж си тръгнал от Хайделберг с диплома на юрист. Въпреки че постигнал толкова много, той не потънал в бохемския живот на Мюнхен, нито се съблазнил от идиличния чар на Фридрихсвил, а се върнал в родния си град, наел няколко стаи в центъра и отворил юридическа кантора.

Годините минавали, Ханс бил избран в местния общински съвет, после станал почетен гражданин и член на църковното настоятелство. Към края на дните си бил движеща сила при основаването на първия градски музей.

Ако с това се изчерпваха заслугите на хер Гребенар, той щеше да легне в гроба си, без да стане герой на разказ. Само че трябва да кажем още нещо за него, а то е, че Бог му бил дал рядка дарба: набито око.

Младият Гребенар започнал да се интересува от живопис и скулптура, още докато учел в университета. След като разгледал всичко и то по няколко пъти, което Хайделберг можел да му предложи, не пропускал всяка изникнала възможност да отиде до друг град, за да види и неговите богатства на изобразителното изкуство.

През ергенските си години успял да събере малка, но ценна колекция. Ограничените му средства не му позволявали да закупи нещо наистина стойностно. Всичко се променило, когато се явил като обвинител срещу Фридрих Блох, съден за пиянство и нарушаване на обществения ред.

Хер Гребенар едва ли щял да обърне внимание на раздърпания нехранимайко, ако Блох не бил заявил във формулярите, които попълнил в съда, че е художник. След като го глобили десет марки и му наредили да се издължи за седем дни, за да не се озове за три месеца в затвора, Блох си тръгнал, а Гребенар решил да го проследи до дома му с надеждата да разбере дали се занимава със стенопис, или с живопис върху платно.

От дълго време Гребенар се възхищавал на творбите на Караваджо, Рубенс и Брьогел, дори веднъж отишъл до Амстердам, за да разгледа картините на Рембранд в ателието му. Но в мига, в който зърнал първото произведение на Блох — „Дете бута ръчна количка“, осъзнал, че пред него стои забележителен талант.

Час по-късно юристът си тръгнал от ателието на Блох с празна кесия, но горд от придобивките си — два маслени автопортрета, както и „Дете бута ръчна количка“. После отишъл право в банката и изтеглил такава голяма сума пари, че чиновникът вдигнал учудено вежди.

След лек обяд се върнал в съда, където платил глобата на художника, а това предизвикало вдигането на още няколко вежди, тъй като сутринта той сам внесъл обвинението срещу разхайтения им съгражданин.

Когато съдът приключил работата си, Гребенар — все още в дългата черна тога с бяла якичка — взел файтон и се върнал в ателието на художника. Блох бил учуден, че обвинителят му идвал за трети път този ден и останал още по-озадачен, когато получил от него толкова пари, колкото никога не бил виждал накуп в живота си. Гребенар купил всичките картини, рисунки и скици, с неговия подпис, които били в ателието му.

 

 

Хер Гребенар и Фридрих Блох повече не се срещнали, докато не арестували художника по-късно същата година по много по-тежко обвинение — опит за убийство.

Гребенар го посетил в затвора, където бил прибран до процеса. Уведомил невярващия Блох, че изявява желание да го защитава, но срещу странно възнаграждение. Блох нямал пари и се съгласил, без да задава никакви въпроси.

Сутринта в деня на процеса хер Гребенар бил изпълнен с вдъхновение; не си спомнял да е имал по-добър ден в съдебната зала. Заявил, че поне дванайсет пияни мъже участвали в сбиването и не било възможно стражите да са сигурни кой точно е отговорен за престъплението.

Съдебните заседатели се съгласили и Блох бил оправдан по обвинението в опит за убийство, но пък признат за виновен за по-лекото престъпление — създаване на безредици в нетрезво състояние. Осъдили го на шест месеца затвор.

Блох си излежал наказанието, а в деня, когато го пуснали, хер Гребенар го чакал във файтона си пред портите на затвора. По пътя към дома на художника юристът му изложил условията си. Блох го слушал внимателно, от време на време кимал, а накрая поискал от покровителя си голямо платно, няколко нови четки и пигменти на прах. Гребенар с готовност се съгласил да му ги достави. Освен това отпуснал на Блох седмична издръжка, за да е сигурен, че ще живее прилично, но не в лукс, докато си изпълни ангажимента.

Блох завършил работата си след около година и Гребенар решил, че, за да получава по-дълго седмичната издръжка, си позволил да поудължи срока на изпълнение. Но когато видял маслената картина „Проповед на Христос от върха на планината“, дал още една марка на Блох, защото дори неопитният зрител не би се усъмнил, че картината е дело на гений.

Гребенар бил много развълнуван от творбата. Незабавно предложил на младия маестро още един ангажимент, независимо че той можел да му отнеме и няколко години.

— Искам да нарисуваш дванайсет портрета в реални размери на учениците на Исус — казал му той с колекционерски ентусиазъм.

Блох с радост се съгласил, защото тази поръчка щяла да му осигури редовни доходи за години напред.

Започнал с портрета на Петър, който майсторски пресъздал силното чувство за вина на апостола, задето се отрекъл от Исус преди разпятието му.

Гребенар посещавал от време на време художника в дома му, но не за да гледа недовършените платна, а за да се увери, че Блох е в ателието си и работи. Ако не го намирал пред статива, спирал седмичната му издръжка.

Портретът на Петър бил предаден на хер Гребенар година след започването му и този път юристът нямал никакви възражения нито относно цената, нито относно времето, за което бил завършен. Той само горещо благодарил на съдбата за късмета, който извадил.

Портретът на Петър бил последван от портрет на Матей, изобразен сред евреи, от които събирал такса на митницата; след още една година се появил и портретът на Йоан, смятан от някои критици за най-добрата творба на Блох: всъщност, три века по-късно сър Кенет Кларк щял да сравни живописната му техника с тази на Луини. Но по онова време никой изкуствовед не можел да оцени работите на Блох, тъй като платната му имали само един зрител. Затова художникът нито бил известен, нито имал добра репутация — със същия проблем щял да се сблъска и Матис след два века.

Но Блох никак не се тревожел, че не бил известен, стига редовно да получавал седмичната си издръжка, за да можел да прекарва вечерите си в бирарията, заобиколен от приятели. А Гребенар никога не се оплаквал от нощните занимания на Блох, стига да бил достатъчно трезвен през деня и в състояние да продължи работата си.

Десет месеца по-късно портретът на Йоан бил последван от портрета на брат му Яков Стари, а Гребенар благодарил на Бога, че е покровител на такъв велик художник. Портретът на изпълнения с почуда Тома Неверни, отнел на маестрото само седем месеца. Гребенар бил озадачен от внезапното трудолюбие на твореца, но скоро разбрал, че Блох си е паднал по едрогъза кръчмарка и я е помолил да се омъжи за него.

Портретът на Яков Алфеев бил готов само седмици преди да се роди първото им дете, а на Андрей Първозвани — скоро след второто.

Няколко месеца по-късно Блох, жена му и двете им деца се преместили в малка къща в покрайнините на Херцендорф. Тъй като трябвало да се плаща наем, били завършени скоро и портретите на Филип от Галилея и Симон Зилот. Но Гребенар бил най-доволен, че качествата на всяка следваща творба било като на предишните, независимо какви изпитания или радости преживявал художникът.

Последвал период от почти две години, през който Блох като че ли не работел по нито една картина. След това изневиделица един след друг се появили портретите на Юда Яковов и Вартоломей. Според някои критици завършването на всяко ново платно съвпадало с появата на нова любовница в живота на Блох, но няма почти никакви исторически доказателства в подкрепа на това твърдение.

Хер Гребенар много добре знаел, че Блох е изоставил жена си, върнал се е в стария си дом и пак е започнал да ходи вечер в кръчмата. Боял се, че следващата среща с протежето му може и да бъде в съда.

На Гребенар му трябвал само още един апостол, за да има всичките дванайсет, но минала година, без да се появи ново платно. Блох никакъв го нямало в ателието му. Тогава Гребенар решил, че е дошло време да спре седмичната издръжка. И чак когато всички бирарии в Херцендорф отказали да му сервират на версия, Блох се върнал с неохота към работата си.

След пет месеца сътворил мрачен и зловещ портрет на Юда Искариотски, в чиито крака са пръснати трийсет сребърника. Историците предполагат, че картината е рисувана под силното въздействие на гнева към Гребенар, тъй като Юда несъмнено носи неговото лице. Гребенар посрещнал развеселено последната творба на Блох и завещал дванайсетте портрета на апостолите на наскоро построения градски музей, за да могат да им се радват и други хора, дълго след като създателят им и неговият патрон напуснат този свят.

* * *

По време на партия шах с приятеля си д-р Мюлер, Гребенар научил, че протежето му се е заразило от сифилис и му остават само няколко месеца живот — най-много година.

— Пропиля се такъв забележителен талант — казал д-р Мюлер.

— Въпреки моите усилия — отвърнал Гребенар и взел царицата на доктора.

На следващата сутрин хер Гребенар отишъл на гости на Блох в дома му и бил ужасен от състоянието, в което го намерил. Лежал по гръб напълно облечен, вонял на бира, а ръцете и краката му били покрити с кървящи рани.

Юристът приседнал в крайчеца на леглото.

— Аз съм хер Гребенар — започнал той тихо. — Много съм натъжен, че те намирам в такова окаяно състояние, стари приятелю — казал той на трийсет и четири годишния мъж. — Мога ли да ти помогна с нещо?

Блох извърнал лице към стената; приличал на див звяр, който знае, че смъртта му приближава.

— Д-р Мюлер ми каза, че не си в състояние да си плащаш сметките, а не е тайна, че си натрупал дългове из целия град и никой не иска вече да ти дава нищо на кредит.

След тази забележка не последвало дори и обичайното досадно сумтене. Гребенар се зачудил дали Блох изобщо го чува. Юристът се навел и прошепнал в ухото му:

— Ако ми нарисуваш една последна картина, ще изчистя всичките ти дългове и ще се погрижа докторът да ти даде всички лекарства, от които имаш нужда.

Блох пак не помръднал.

Гребенар запазил коза си за накрая и когато го изиграл, художникът се обърнал и се усмихнал за първи път от седмици.

 

 

За един месец Блох събрал сили да хване пак четката. Бил като обсебен. Никакво пиене, никакви жени, никакви дългове. Час след час работел по платното, за което знаел, че ще е последната му творба.

Завършил го на 17 март 1679 година, няколко дни преди да умре пиян в леглото на една проститутка.

Когато Гребенар зърнал за първи път „Тайната вечеря“, си спомнил своите последни думи към художника: „Ако успееш да покажеш на какво си способен, Фридрих, за разлика от моето, твоето безсмъртие ще бъде гарантирано“.

Гребенар не можел да откъсне очи от натрапчивите образи от „Тайната вечеря“ — дванайсетте апостоли около масата, а в центъра Христос разчупва хляб. Те без съмнение били същите дванайсет мъже, чиито портрети Блох сътворил през изминалото десетилетие. Гребенар бил изумен как художникът е успял да постигне това, след като не бил виждал картините си от момента на нарисуването им.

Създателят отпуснал на Гребенар седемдесет години на земята. Когато сетният му ден наближил, той имал само едно последно желание: да се погрижи творбите на протежето му да останат постоянно изложени в градския музей — единственото достойно място за тези шедьоври. Така след време потомците ще могат да оценят гения на Фридрих Блох, а той — покровителят му, ще си осигури в историята поне мястото в бележката под линия.

 

 

Двеста деветдесет и пет години по-късно…

Всичко започна, когато дъждовна капка се стовари върху челото на ръководителя на хора по време на неделната утринна служба на монсеньор Гребенар. Няколко енориаши вдигнаха глави към покрива и едно от хористчетата посочи към малка пукнатина.

След като монсеньор Гребенар изпрати последната си благословия и паството започна да се разотива, той се приближи към един от членовете на църковното настоятелство за съвет. Началникът на строителната бригада бе обещал на свещеника на следващата сутрин да се качи на покрива и да провери керемидите.

В сряда следобед в дома на семейство Гребенар пристигна оферта за ремонта, в която освен цената имаше и предупреждение, че ако църковното настоятелство не предприеме спешни мерки, покривът ще се срути. Монсеньор Гребенар получи потвърждение на това мнение на началника на строителната бригада, когато по време на вечерня първият ред на хора беше напълно измокрен, докато изпълняваше Песента на Симеон Богоприемец.

Монсеньор Гребенар падна на колене пред олтара, вдигна очи към „Тайната вечеря“ на Фридрих Блох и се помоли за просветление.

След това събра волни пожертвования — добра сума от 421 евро, които обаче нямаше да направят никакво впечатление на началника на строителната бригада, който бе пресметнал, че ремонтът на покрива ще струва 700 000 евро.

Ако монсеньор Гребенар беше по-светски човек, щеше да потърси друго решение освен божествената намеса. Когато свърши с молитвите, той се прекръсти, стана, поклони се пред олтара, обърна се и видя на първия ред човек, когото никога преди не бе зървал.

— Разбрах, че имате проблем, отче — каза мъжът и вдигна очи към тавана. — И мисля, че мога да ви помогна да го разрешите.

Монсеньор Гребенар се взря по-внимателно в непознатия.

— Какво имаш предвид, синко? — попита той.

— Бих искал да ви дам седемстотин хиляди евро за тази картина — каза той и погледна към „Тайната вечеря“.

— Но тя е собственост на семейството ми от повече от триста години — отвърна монсеньор Гребенар и се обърна към картината.

— Ще ви оставя да си помислите — каза непознатият. Когато свещеникът отново извърна очи към него, вече беше изчезнал.

Монсеньор Гребенар пак коленичи и поиска помощ от Бог, но когато се изправи след час, все още не бе получил просветление. Всъщност той беше пред още по-голяма дилема. Дали този непознат наистина беше там, или си го бе въобразил?

През следващата седмица монсеньор Гребенар сондира мнението на енориашите, някои от които дойдоха в неделя на църква с чадъри. След като службата свърши, той поиска съвет от един адвокат, член на църковното настоятелство.

— Баща ви остави в завещанието си картината на вас, както неговият баща е сторил преди това — каза адвокатът. — Което означава, че е ваша и можете да правите с нея каквото поискате. Но може ли да ви посъветвам нещо? — добави той накрая.

— Да, разбира се, синко — отвърна, изпълнен с надежда, свещеникът.

— Каквото и да решите, отче, трябва да върнете картината в градския музей, преди течът от тавана да я повреди.

— Смяташ ли, че седемстотин хиляди евро е достойна цена? — попита свещеникът.

— Нямам представа, отче. Аз съм адвокат, а не търговец на картини. Трябва да потърсите мнението на експерт.

И тъй като в паството на монсеньор Гребенар нямаше търговци на картини, на следващия ден той се обади на водеща аукционна къща във Франкфурт. Шефът на отдел „Ренесанс“ не му помогна особено, когато му съобщи, че няма как да се определи точно истинската цена на шедьовъра на Блох, тъй като нито една от картините му никога не е била продавана. Всичките му творби, известни на специалистите, били изложени в един-единствен музей, с изключение на „Тайната вечеря“. Свещеникът се канеше да му благодари и да затвори, когато човекът добави:

— Има, разбира се, един начин да установите каква е истинската й стойност.

— И какъв е той?

— Позволете да предложим картината на следващия ни търг за произведения на изкуството от Ренесанса.

— Кога е той?

— През октомври в Ню Йорк. В момента подготвяме каталога и мога да ви уверя, че произведението ще привлече значителен интерес.

— Но това е чак след шест месеца — каза свещеникът. — Дотогава вече може да съм останал без покрив и да служа в басейн.

Когато следващата неделя се наложи да преместят службата в една църква в другия край на града, на Гребенар му се стори, че Бог му дава знак и повечето енориаши се съгласиха с него. Но също като адвоката смятаха, че само свещеникът може да вземе решение дали да продаде картината.

Монсеньорът отново коленичи пред шедьовъра и се зачуди какво ли би направил неговият прапрапрапрапрапрапрапрапрапрадядо, ако се бе изправил пред същата дилема. Погледът му се спря на трийсетте сребърника, пръснати в краката на Юда. Стана, прекръсти се, но все още беше изпълнен с нерешителност. И тъкмо се канеше да си тръгне от църквата, когато отново видя непознатия на първата пейка. Мъжът му се усмихна, но не каза нищо. Извади чек за седемстотин хиляди евро от вътрешния си джоб, подаде го на свещеника и си тръгна без да проговори.

Когато научиха за случайната им среща, няколко от енориашите на монсеньор Гребенар я определиха като чудо. Как иначе непознатият ще знае точната сума, необходима за ремонта на покрива? Други го нарекоха Добрия самарянин. Когато на следващия ден част от покрива хлътна навътре, свещеникът даде чека на началника на строителната бригада.

Непознатият се върна в рамките на няколко часа и отнесе картината.

 

 

Тази история можеше да свърши и дотук, ако нямаше още един поврат на събитията, който монсеньорът със сигурност би окачествил като божествена намеса, но който би направил хер Гребенар подозрителен.

В деня, когато новият покрив най-накрая бе завършен, монсеньор Гребенар отслужи благодарствена литургия. Църквата беше препълнена. Устните на енориашите шепнеха думи като „Чудо“, „Добрия самарянин“ и „Божествена намеса“.

Монсеньор Гребенар даде последната си благословия, паството си тръгна и той отново благодари на Бог, че му е посочил правилния път във време на нужда. Хвърли бърз поглед към празната прясно боядисана бяла стена зад олтара и въздъхна. След това вдигна очи към чисто новия покрив и се усмихна, изпълнен с признателност към Всевишния.

Прибра се у дома да изяде скромния си обяд, приготвен от икономката му, седна пред камината и се зачете блажено в „Херцендорфер Газет“, удоволствие, което си позволяваше веднъж седмично. Прочете заглавието няколко пъти, преди да падне на колене и отново да благодари на Бог.

„Музеят Гребенар сринат. Полицията подозира палеж.“

Лондонският „Таймс“ нарече заличаването на творчеството на Фридрих Блох съкрушително и много по-важна от унищожаването на самия музей. В края на краищата, пишеше ресорният репортер по културата, Херцендорф винаги може да построи друг музей, докато портретите на Христос и неговите дванайсет апостоли са творения на истински гений и са невъзвратимо загубени за поколенията.

В края на молитвите си следващата неделя монсеньор Гребенар благодари на Бог, че не е послушал съвета на адвоката и не е пренесъл „Тайната вечеря“ в музея за по-сигурно: още едно чудо, предположи той.

— Още едно чудо — промълвиха и енориашите в хор.

 

 

Шест месеца по-късно

„Тайната вечеря“ на Фридрих Блох (1643–1679) бе предложена на търг от една от водещите аукционни къщи в Ню Йорк. В каталога беше и „Проповед на Христос от върха на планината“ (1662), а портретите на дванайсетте апостоли бяха отпечатани на отделни страници. „Тайната вечеря“ беше на корицата, а уникалната й история напомняше на потенциалните купувачи за трагичната загуба на останалите творби на Блох в пожара в Херцендорф в началото на годината. В предговора се казваше, че тази трагедия е увеличила значително историческата стойност и цената на единствената оцеляла творба на Блох.

На следващия ден в културните страници на „Ню Йорк Таймс“ се появи заглавие: „Шедьовърът на Блох «Тайната вечеря» продаден за 42 милиона долара“.

Само за членове[13]

 

— Розово, четирийсет и три.

— Печелиш първата награда — каза развълнувано Сибил, когато погледна малките розови билети на масата пред съпруга си.

Сидни се намръщи. Той искаше да спечели втората награда — комплект градински принадлежности, сред които имаше ръчна количка, гребло, права лопата, малка лопатка, вила и ножици. Все далеч по-полезни неща от първата награда, помисли си той, особено след като съм дал цял паунд за билети.

— Иди си вземи наградата, Сидни — сгълча го Сибил. — Не бави председателя.

Сидни стана неохотно от мястото си. По пътя край препълните маси чак до дъното на залата го придружиха аплодисменти и шушукане.

Когато се качи на подиума, го окуражиха с възгласи: „Браво, Сидни!“, „Никога не съм печелил нищо!“ и „Ах, ти, копеле с късмет!“.

— Добро представяне, Сидни — каза председателят на Ротари клуб в Саутенд и му връчи чисто нов комплект стикове за голф.

— Синьо, сто и седем — обяви председателят, когато Сидни слезе от сцената и се запъти към масата си, метнал стиковете за голф на рамо. Седна тежко на стола си и успя да се усмихне на приятелите си, сред които беше и човекът, спечелил градинските принадлежности. Той дойде да го поздрави, че е спечелил първата награда в годишната томбола.

Удари полунощ. Оркестърът вече бе изсвирил последния валс, всички станаха и запяха с ентусиазъм „Боже, краля ни пази!“.

Когато г-н и г-жа Чапман си тръгнаха към вкъщи, минувачите гледаха странно Сидни, защото не беше обичайно мъж да носи стикове за голф по крайбрежието в един без двайсет през нощта в събота срещу неделя.

— Е, Сидни — каза Сибил, докато вадеше ключа за външната врата от дамската си чанта, — кой да предположи, че ще спечелиш първата награда?

— И за какво са ми стикове, след като не играя голф? — замрънка Сидни, когато последва жена си в къщата.

— Може би трябва да започнеш — предложи Сибил. — В края на краищата не ти остава много време до пенсия.

Докато се качваха по стълбите, Сидни не си направи труда да й отговори. Когато стигна до първата площадка, отвори един капак в тавана, издърпа сгъваемата стълба, качи се по нея и хвърли стиковете на тавана. И забрави за тях до семейната вечеря на Коледа шест месеца по-късно.

 

 

Семейство Чапман празнуваше Коледа като хиляди други семейства в Саутенд в края на 1921 година.

След като всички заедно казаха молитвата, Сидни стана от мястото си на чело на масата и наряза пуйката. Сибил седеше гордо в другия край срещу него, а двамата им сина Робин и Малкълм чакаха нетърпеливо да им напълнят чиниите с пуешко, брюкселско зеле, печени картофи и плънка с лук и салвия. Като приключи с нарязването, Сидни напълни чинията си с толкова сос, че месото заплува в него.

— Прекрасно, направо великолепно — заяви той и заби вилицата си в бутчето. След втората хапка добави: — Всеизвестно е, че ти, Сибил, си най-добрата готвачка в Саутенд.

Сибил грейна от щастие, въпреки че съпругът й я даряваше с един и същ комплимент на всяка Коледа през последните осемнайсет години.

Докато гребяха доволно в отрупаните си чинии, майката, бащата и синовете си разменяха откъслечни реплики. Чак след като си сипаха за втори път, Сидни отново се обърна към децата и жена си:

— Измина още една успешна година за семейната ни фирма за химическо чистене — заяви той, докато топеше в обилния сос месото на второто бутче — и ни най-малко не се хваля. — Останалата част от семейството не направи коментар. Знаеха, че председателят беше в самото начало на своята ежегодна реч пред акционерите.

— Компанията ни може да се похвали с рекорден оборот и малко по-голяма печалба от миналогодишната — каза Сидни и остави ножа и вилицата си върху чинията, — въпреки че финансовият министър прецени, че трябва да вдигне данъците на петнайсет процента — добави той тържествено. Сидни не обичаше коалиционното правителство на г-н Лойд Джордж. Мечтаеше консерваторите да се върнат на власт и да донесат стабилност на държавата. — А още по-важно е — продължи той като кимна към по-големия си син, — че скоро ще можем да поздравим Робин с дипломата. Частното училище в Саутенд може да се гордее с него — добави бащата и вдигна чашата си с шери, напитката, която нямаше да бъде достъпна за момчетата поне още една година. — Можем само да се надяваме, че младият Малкълм — той насочи вниманието си към по-малкия си син от другата страна на масата — ще последва стъпките на брат си, когато му дойде времето. И като споменах за следване на стъпки, нямам търпение да свърши учебната година, за да мога да приветствам Робин във фирмата, където ще започне като чирак, точно както направих аз преди трийсет и шест години. — Сидни вдигна чашата си за втори път. — И нека никога не забравяме девиза на компанията: „Чистотата е първата стъпка към божествеността“.

Това беше знак, че годишната реч е завършила, а след нея следваше любимият ритуал на Сидни с пурата. Тъкмо се канеше да запали, когато Сибил заяви категорично:

— Не и преди да си хапнеш от коледния пудинг, скъпи.

Сидни с неохота върна пурата на масата, а Сибил изчезна към кухнята.

Върна се след малко с огромен коледен пудинг, който постави в средата на масата. Сидни пак стана, за да извърши традиционния ритуал. Отвори внимателно бутилката с бренди, която не бе докосвана от предишната година, поля щедро препечената коричка, драсна клечка кибрит и фламбира сладкиша като първожрец, изпълняващ езическо жертвоприношение. Във въздуха заподскачаха малки сини пламъчета, посрещнати с бурни аплодисменти.

Когато всички си изядоха десерта, Сидни запали пурата. Изведнъж момчетата станаха неспокойни, искаха вече да гръмнат фойерверките в опакованите като бонбони подаръци и да разберат какви съкровища се крият вътре.

Четиримата се изправиха, сплетоха ръце и стиснаха здраво краищата на големите бонбони. Дръпнаха силно, чуха се четири малки взрива, последвани както винаги от силен смях, а след това всеки член от семейството седна, за да си разгледа подаръка.

Сибил получи комплект за шиене.

— Винаги върши работа — отбеляза тя.

За Сидни имаше тирбушон.

— Много съм доволен — заяви той.

Малкълм не изглеждаше зарадван от каучуковата топка, каквато получаваше за втора поредна година.

Всички впиха очи в Робин, който бясно тръскаше своя бонбон, но от него не изпадаше нищо. Накрая отвътре изскочи топка за голф и се търколи по масата.

Никой не можеше да предположи в този момент, че малкият коледен подарък щеше да промени целия живот на младежа. И както скоро ще разберете, този разказ е посветен на Робин Чапман, а не на баща му, майка му или по-малкия му брат.

 

 

Макар Робин Чапман да не изпитваше вродено влечение към спорта, треньорите му често го оценяваха като добър отборен играч.

През зимата Робин редовно пазеше вратата на втория отбор по хокей на училището, а през лятото успя да си спечели място в първия отбор по крикет, където играеше на всички постове. Но никой от семейството му край празничната трапеза на Коледа през 1921 година не бе в състояние да предскаже това, което щеше да се случи.

Робин изчака до четвъртък сутринта, когато баща му излезе за работа, и предприе първата си важна стъпка.

— След коледните празници винаги има много поръчки — заяви г-н Чапман преди да целуне съпругата си по бузата и да изчезне по алеята.

Когато изгуби от поглед баща си, Робин се качи по стълбите, отвори капака на тавана и издърпа покритата с прах чанта. Занесе стиковете в стаята си и започна да чисти от тях мръсотията, натрупана през последните шест месеца. Правеше го с такова усърдие, каквото никога не бе проявявал в домакинската работа; първо излъска кожената чанта, след това деветте стика, на всеки от които имаше подписа на някой си Хари Вардън[14]. След като приключи с тази задача, той преметна чантата на рамо и заслиза предпазливо по стълбите. Изниза се от къщата и тръгна към крайбрежието.

Когато стигна, хвърли чантата на земята и постави малката бяла топка в пясъка до краката си. След това разгледа множеството лъскави стикове, защото не беше сигурен кой да избере. Накрая взе един, с щампа „маши“. Съсредоточи се в топката и замахна. Във въздуха полетя пясъчна буря, но топката не помръдна. След още няколко опита успя да уцели топката, която обаче излетя само на около метър вляво.

Робин хукна след нея и повтори упражнението отново и отново, докато топката накрая се вдигна във въздуха и тупна на стотина метра право пред него. Когато се върна у дома за обяд — много закъснял — вече се смяташе за новия Хари Вардън. Не че имаше представа кой е той.

Следобед не се върна на плажа, а отиде до местната библиотека, където се насочи право към спортната секция. Тъй като можеше да запише само две книги на картона си, трябваше внимателно да ги подбере. След доста колебание взе от полицата „Голф за начинаещи“ и „Гениалният Хари Вардън“.

Прибра се, заключи се в стаята си и не излезе, докато не чу майка си да вика от стълбите:

— Вечерята е готова, момчета!

Дотогава вече знаеше разликата между патер, клийк, ниблик и браси. След вечеря прелисти страниците на другата книга и откри, че Хари Вардън е от Джърси, един от Нормандските острови, за които Робин дори не знаеше, че са част от Британската империя. Също така разбра, че г-н Вардън е печелил шест пъти Открития шампионат — рекорд, който досега не е изравнен и според автора никога няма и да бъде.

На следващата сутрин Робин се върна на брега. Постави книгата на земята и отвори на снимка на Хари Вардън, замахнал със стика. Пусна топката до стъпалата си и няколко пъти успя да я прати на сто метра, макар и не всеки път в желаната посока. Зае позиция, погледна снимката, вдигна стика и го насочи към топката.

Тъкмо се канеше да удари отново, когато чу глас зад себе си:

— Не откъсвай очи от топката, момче, и не вдигай глава преди да си завършил удара. И ще видиш, че топката ще излети много по-надалеч.

Робин изпълни указанията без да задава въпроси и наистина бе възнаграден с обещания резултат, въпреки че топката изчезна в морето завинаги.

Обърна се и видя, че човекът, който му бе казал как да замахва, се усмихваше.

— Младежо — каза той, — дори Хари Вардън понякога се нуждае от повече от една топка. Имаш потенциал. Ако дойдеш в събота в девет часа сутринта в голф клуба на Саутенд, професионалистите там ще се опитат да превърнат този потенциал в нещо повече. — И без да каже и дума, отмина надолу по плажа.

Робин нямаше представа къде се намира голф клуба на Саутенд, но знаеше, че местната библиотека обикновено успява да отговори на повечето му въпроси.

В събота сутринта взе автобус номер единайсет към покрайнините на града и няколко минути преди уговорения час се изправи пред сградата на клуба.

Така голфът се превърна в негово хоби, после в страст и накрая в лудост.

 

 

Робин започна като чирак във фирмата на баща си, няколко дни след като завърши училище. Въпреки че работеше много, всяка сутрин в шест сутринта ходеше на плажа, за да тренира замаха си, а късно вечер усъвършенстваше удара си по топката, която поставяше на килима в стаята.

Напредъкът му във фирмата за химическо чистене на семейство Чапман и успехите му в градския голф клуб вървяха ръка за ръка. На двайсет и първия си рожден ден Робин бе назначен за стажант-мениджър, а след няколко седмици получи покана да играе в отбора на Саутенд в ежегодния мач срещу Брайтън. Следващата събота преди първия си удар беше толкова нервен, че запрати топката в близката цветна леха, а и на следващите девет дупки не се представи по-добре. Накрая изостана много, не успя да навакса и противникът му от Брайтън го победи.

Робин се изненада, когато го поканиха и следващата седмица за мача с Ейсбърн. Пак беше нервен, но игра по-добре и успя да стигне до деветата дупка. След това рядко пропускаше мачове в първия отбор.

Въпреки че започна да поема доста от отговорностите на баща си в ателието за химическо чистене, той не позволяваше бизнесът да попречи на голямата му любов. В понеделник тренираше положението на тялото си, в сряда — късите удари, а в петък — дългите. В събота брат му Малкълм, който наскоро бе завършил чиракуването си във фирмата, наглеждаше бизнеса, докато Робин не откъсваше очи от топката и накрая успя да стигне до осемнайсетата дупка.

В неделя след църква — майка му все още упражняваше известно влияние над него — Робин се отправяше към клуба и до обяд стигаше до деветата дупка.

Не можеше да реши кое му достави по-голямо удоволствие: дали молбата на баща му да поеме бизнеса след пенсионирането му или поканата на голф клуба на Саутенд да стане най-младия капитан в историята на отбора.

На следващата Коледа баща му седна начело на масата както обикновено с пура в уста, но този път Робин изнесе ежегодната реч. Не се спря обстойно на факта, че през първата му година като мениджър печалбите се бяха удвоили, нито дори спомена, че вече е станал професионален играч на голф. Това щастливо стечение на обстоятелствата можеше още дълго да дава добри резултати и тази история никога да не бъде описана, ако капитанът на клуба не бе получил една неочаквана покана.

 

 

Когато Кралският голф клуб на Джърси изпрати официално запитване за мач до Саутенд, Робин веднага сграбчи възможността да посети родното място на Хари Вардън и да играе на игрището, от което бе започнала неговата славна кариера.

Шест месеца по-късно Робин и отборът му се качиха на влака за Уеймът, а след това на ферибота до Сейнт Хелиър. Робин бе предвидил да пристигнат в Джърси в деня преди мача, за да се запознаят с игрището, на което никой от тях не бе играл преди. За нещастие не бе предвидил бурята, която се изви, докато бяха в открито море. Старият плавателен съд успя някак си да ги закара, клатушкайки се бавно към Джърси. Повечето членове на отбора презеленяха и прекараха по-голямата част от пътуването надвесени над парапета в неспирно повръщане, а Робин — за тяхно раздразнение — се разхождаше невредим по палубата и се наслаждаваше на свежия въздух. Един-двама пасажери го погледнаха със завист, а останалите просто не вярваха на очите си.

Когато фериботът най-накрая пусна котва в Сейнт Хелиър, съотборниците му, олекнали с по няколко килограма, се отправиха веднага към хотела, настаниха се в стаите си и не излязоха оттам до закуската на следващата сутрин. Робин взе такси в обратна посока и помоли шофьора да го закара в Кралския голф клуб на Джърси — „Джърси Роял“.

— „Роял Джърси“ — поправи го таксиметровият шофьор. — Джърси Роял е сорт картофи — обясни той и захихика.

Когато таксито спря пред главния вход на великолепната сграда на клуба, Робин не можеше да помръдне. Взираше се в знака „Само за членове“ и ако шофьорът не се бе обадил, че иска два шилинга, можеше да си остане така с часове. Оправи сметката, слезе от таксито и тръгна колебливо по чакълената настилка към клуба. Внимателно отвори двойната врата и се озова в импозантно мраморно фоайе. Посрещнаха го два маслени портрета в естествен ръст, взиращи се един в друг от срещуположните стени. Робин веднага разпозна Хари Вардън, облечен в панталон седем осми и жакардова плетена жилетка, със стик ниблик в лявата си ръка. Поклони му се леко, преди да се обърне към другата картина, но не успя да познае възрастния господин с изсечени черти, дълъг черен блейзър и сини панталони с тънки райета.

Изведнъж Робин усети, че един млад мъж го гледа изпитателно.

— Казвам се Робин Чапман — започна той колебливо. — Аз съм…

— … капитанът на голф клуба на Саутенд — довърши вместо него младият мъж. — А аз съм Найджъл Форсайт, капитан на „Роял Джърси“. Би ли ми направили компания за едно питие, приятелю?

— Благодаря — каза Робин. И тръгна заедно с колегата си през коридора към помещение с дебел килим и удобни кожени кресла. Найджъл му посочи един фотьойл в еркерната ниша с изглед към осемнайсетата дупка и отиде до бара. На Робин му се искаше да разгледа хубаво игрището през прозореца, но се въздържа.

Найджъл се върна с две чаши бира с лимонада и постави едната на масата пред госта. Седна и вдигна своята чаша.

— Да не би да сте отбор от един човек? — попита той.

Робин се засмя.

— Не, останалите сигурно вече са в леглата си — отвърна той. — И им се струва, че всичко наоколо още се люлее.

— А, сигурно идвате от Уеймът.

— Да, но ще си отмъстим на реванша.

— Не се и надявайте — каза Найджъл. — Винаги пътуваме през Саутхемптън. По този маршрут има модерни плавателни съдове със стабилизатори. Вероятно трябваше да спомена за това в писмото си — добави той и се ухили. — Искаш ли да поразгледаш, преди да се стъмни?

Когато излязоха на игрището, на Робин веднага му стана ясно защо старите голфъри си спомняха с такива топли чувства игрите на „Роял Джърси“. Това беше най-хубавото игрище, което бе виждал, а вълнението му стана още по-силно, когато си помисли, че върви по стъпките на Хари Вардън.

Когато топката на Робин се приземи на осемнайсетия грийн на около метър и половина от дупката, Найджъл каза:

— Ако и останалите са добри като теб, Робин, утре ни чака тежък мач.

— Доста по-добри са — отвърна Робин, крачейки рамо до рамо с Найджъл по обратния път към клуба.

— Още по едно? — попита Найджъл, когато тръгнаха към бара.

— Но този път аз черпя — настоя Робин.

— Съжалявам, приятелю, на гостите не е позволено да купуват питиета. Строго клубно правило.

Робин се спря пак пред портрета на възрастния господин. Найджъл отговори на въпроса, който се въртеше в главата му.

— Това е нашият председател, лорд Трент. Не е и наполовина толкова страшен, колкото изглежда тук. Сам ще се убедиш утре вечер, когато вечеря с нас. Седни, а аз ще отида да взема питиетата.

Докато Найджъл беше до бара, в помещението влезе млада жена. Отиде пъргаво до него и му прошепна нещо на ухото. Той кимна и тя си тръгна толкова бързо, колкото и дойде.

От мига, в който влезе, до мига в който си замина, Робин не можеше да откъсне очи от нея.

— Не ми казахте, че имате богиня на острова — каза той, когато Найджъл му подаде още една чаша бира с лимонада.

— А, сигурно говориш за Даяна — уточни той, след като младата дама вече не беше в помещението.

— Подходящо име за богиня — отвърна Робин. — Колко напредничаво от ваша страна да позволявате и на жени да членуват в клуба.

— В никакъв случай — ухили се Найджъл. — Тя е секретарката на лорд Трент. — Отпи от чашата си и добави. — Мисля, че също ще вечеря с нас утре, така че ще имаш възможност да се запознаеш с твоята богиня.

Когато Робин се върна по-късно в хотела, само един от съотборниците му бе в състояние да му прави компания за вечеря. Робин се почуди дали останалите ще успеят да се възстановят достатъчно и да стоят прави на игрището следващата сутрин. Макар че всъщност мислите му бягаха по-скоро към утрешната вечеря.

* * *

Отборът на Саутенд някак си успя да се яви в пълен състав, когато главният стюард повика двамата капитани при първата дупка.

Като капитан на гостуващия отбор, Робин удари първата топка. Пет часа по-късно таблото с резултатите показваше, че „Роял Джърси“ бие Саутенд с четири и половина на три и половина игри. „Резултатът не е лош при тези обстоятелствата“, помисли си Робин, а пък и той не бе играл по-добре в живота си, което може би се дължеше на факта, че Даяна следваше Найджъл по цялото игрище. Още едно предимство на домакините.

След няколко питиета в клуба, където от Даяна нямаше и следа, отборът на Саутенд се върна в хотела, за да се преоблече за вечеря. Робин се приготви пръв, слезе във фоайето и зачака останалите. Докосна нервно папийонката си, докато питаше рецепциониста дали е поръчал три таксита за седем часа.

По пътя към „Роял Джърси“ Робин не каза нито дума. После поведе отбора си към залата за вечеря. Найджъл ги посрещна на входа. Даяна бе застанала до него. Ама че късметлия, помисли си Робин.

— Радвам се да те видя отново, приятелю — каза Найджъл, обърна се към Даяна и добави: — Мисля, че не си се запознал още със сестра ми.

 

 

— Какво смяташ да направиш? — попита баща му.

— Да се преместя в Джърси, където възнамерявам да отворя клон на семейната фирма за химическо чистене.

— Но аз винаги съм си мислел, че ще отвориш втори клон в Саутенд, а аз ще поема централата — обади се Малкълм, който бе не по-малко впечатлен от новината, сервирана от брат му.

— Ти пак ще поемеш централата, Малкълм, а аз ще направя нов клон в Джърси.

Бащата на двамата младежи беше като вкаменен, а майка им се възползва от редкия шанс да се обади.

— Каква е истинската причина да се местиш в Джърси? — попита тя, като погледна сина си право в очите.

— Там открих най-доброто голф игрище в света, майко, и ако ме приемат, възнамерявам да стана член на клуба им и да играя в него до края на живота си.

— Не — каза тихо майка му. — Попитах за истинската причина.

Цялото семейство мълчеше и очакваше отговора на Робин.

— Открих най-красивата жена на света и ако тя се съгласи, възнамерявам да се оженя за нея.

 

 

Следващия петък Робин се качи на кораба за Джърси, въпреки че не успя да отговори на третия въпрос на майка си:

— Младата дама иска ли да се ожени за теб?

Даяна бе приела само да танцува с него куикстеп, но през тези три минути Робин разбра, че иска да я държи в прегръдките си до края на живота си.

— Ще се върна следващия уикенд — каза й той.

— Но тогава отборът ще играе в Уенуърт — отбеляза тя невинно.

* * *

Робин се изненада, когато следващата събота видя Даяна на кея, докато фериботът влизаше в пристанището. Кого ли бе дошла да посрещне, почуди се той, и горещо се надяваше да не е някой друг мъж.

Когато той слезе на твърда земя, Даяна му се усмихна сърдечно — точно както я бе запомнил от предишната седмица.

— Не бях сигурен, че си ми повярвала, когато казах, че ще се върна — каза той свенливо, докато двамата се здрависваха.

— И аз не бях сигурна, че ще се върнеш — призна си Даяна, — но после си помислих, че щом си готов да се откажеш от съботната си игра на голф само за да прекараш няколко часа с мен, най-малкото, което мога да направя, е да те посрещна.

Робин се усмихна, когато си даде сметка, че дори не може да си спомни с кого играят в този ден съотборниците му от Саутенд. Хвана ръката на Даяна и двамата тръгнаха по кея.

Ако някой го попиташе как бе прекарал уикенда, нямаше да може да отговори. Помнеше само как с неохота се качи на ферибота в неделя вечерта, след като целуна Даяна за първи път.

— Ще се видим другата събота по същото време, Даяна — извика той, надвесен над перилата, но свирката на плавателния съд заглуши думите му.

Следващата събота Даяна отново го чакаше на кея, както и всяка събота след това, докато Робин престана да хваща обратния ферибот за Уеймът.

През седмицата Робин наемаше специална междуградска телефонна линия, по която да си говорят всяка вечер. В свободното си време Даяна оглеждаше имоти в Сейнт Хелиър, които биха отговорили на изискванията му. Най-накрая намери търговско помещение на главната улица, чийто договор с предишния наемател изтичаше. Срещу него имаше хотел, който се нуждаеше от чисто спално бельо всеки ден, както и няколко ресторанта, които държаха на изрядните покривки и салфетки. Робии се съгласи, че това е идеалното място за нов клон на семейната фирма за химическо чистене на фамилия Чапман.

Следващата събота подписа тригодишен договор за наем с опция за подновяване и веднага се пренесе в апартамента над ателието. Ако до изтичането на договора не успееше да убеди Даяна да се омъжи за него и да си извоюва място в голф клуба „Роял Джърси“, щеше да се наложи да признае поражението си, да се върне в родния си град и да отвори втори клон на фирмата в Саутенд.

Макар да бе сигурен, че с времето ще успее да постигне и двете си цели, влизането в голф клуба се оказа доста по-трудно от спечелването на ръката на Даяна.

Не му трябваше много време да стане състезател в „Роял Джърси“ и бе много радостен, когато Найджъл го покани да представлява клуба в оспорваното местно дерби с Гърнси. Робин спечели мача си и същата вечер предложи на Даяна.

— Ами ако не те бяха избрали в отбора? — попита тя, неспособна да откъсне поглед от малкия искрящ диамант на безименния пръст на лявата си ръка.

— Щях да те отвлека с мен в Англия и да потопя ферибота за Уеймът — каза Робин, без да се замисля.

Даяна се засмя.

— И какви са плановете на моя шампион за превземането на комисията на „Роял Джърси“?

— Насрочили са ми събеседване за следващия месец — каза й той. — Тогава ще разберем дали ще прекараме живота си в Сейнт Хелиър или в Саутенд.

— Не забравяй, че само един от трима кандидатстващи влиза в списъка на чакащите — припомни му Даяна.

Робин се усмихна.

— Вероятно е така, но след като лорд Трент е мой поръчител, а брат ти — мой гарант, шансовете ми би трябвало да са по-добри от едно към три.

— Значи затова ми предложи да се оженим — каза тя, все още загледана в пръстена си.

 

 

След като Робин се яви пред комисията, призна на Даяна, че никога не е бил по-нервен в живота си, въпреки че всички от другата страна на масата са се усмихвали при всеки негов отговор на лесните им въпроси и кимали одобрително пред подробните му познания за живота на Хари Вардън.

Десет дни по-късно Робин получи писмо от клуба, с което го уведомяваха, че кандидатурата му е успешна и името му ще бъде прибавено в списъка на чакащите.

— Списъкът на чакащите? — каза раздразнено Робин. — И колко дълго смятат да ме държат в напрежение преди да ме приемат за член?

— Брат ми ме предупреди — започна Даяна, — че ако не си роден на острова, обикновено отнема от десет до петнайсет години.

— От десет до петнайсет години? — повтори Робии потресен, а после добави: — Лорд Трент не е роден на острова.

— Така е — съгласи се Даяна. — Но тогава комисията търсеше нов председател — за предпочитане благородник — затова го направиха пожизнен почетен член.

— Има ли и други пожизнени почетни членове?

— Само Хари Вардън — отвърна Даяна.

— Е, не съм Хари Вардън — призна Робин.

— Има само още един начин автоматично да станеш пожизнен почетен член — каза Даяна.

— И какъв е той? — попита нетърпеливо Робин.

— Да спечелиш Купата на председателя.

— Но миналата година отпаднах на втория кръг — припомни й Робин. — Брат ти е друга класа.

— Просто гледай тази година да се класираш на финала — каза Даяна. — Аз ще се погрижа за брат ми.

 

 

По-късно същото лято Робин и Даяна се ожениха в местната църква. Свещеникът се съгласи да проведе церемонията в неделя, защото „Роял Джърси“ имаха важен мач срещу Рай в събота.

Бащата, майката и братът на Робин пристигнаха с ферибота от Саутхемптън в началото на седмицата и прекараха няколко изключително щастливи дни в опознаване на Даяна. И много преди самата сватба Сибил установи със сигурност защо само след един танц синът й така настояваше да се върне в Джърси. Докато вървеше към олтара, булката видя колко много са гостите, та се бе наложило дори да сложат допълнителни столове.

Робин и Даяна излязоха от църквата на Сейнт Хелиър като съпруг и съпруга — г-н и г-жа Чапман, посрещнати от дъжд от конфети, хвърляни от приятелките на Даяна. Строените в две редици млади мъже от „Роял Джърси“ вдигнаха стиковете си и образуваха арка, под която те минаха на път за колата си.

Сватбеното тържество беше в „Роял Джърси“. Малкълм произнесе такава изискана реч като кум, че на Робин му стана ясно защо семейната фирма продължава да процъфтява дори в негово отсъствие.

Лорд Трент отговори от името на гостите. И издаде най-зле пазената тайна на острова, че младоженците ще прекарат медения си месец на неговата яхта по френското крайбрежие, но той ще трае само десет дни, защото Робин трябва да се върне навреме за първия тур на Купата на председателя. Даяна си помисли, че се шегува.

Когато десет дни по-късно г-н и г-жа Чапман влязоха с яхтата в пристанището на Сейнт Хелиър, шкиперът уведоми лорд Трент, че Робин се е оказал толкова добър мореплавател, че му поверявал руля винаги, когато искал да си почине.

На следващия ден Робин отпадна на първия тур на Купата на председателя.

 

 

Робин и Даяна бързо се установиха в новия си дом на брега и за първи път откакто бе дошъл в Джърси, на Робин му се наложи да ходи пеша до работа. Единайсет месеца по-късно Даяна роди момче, което кръстиха Хари.

— Какво би направил, за да станеш член на проклетия клуб? — попита съпруга си Даяна, седнала на болничното легло, обградена от цветя и поздравителни картички.

— Всичко — отвърна Робии и взе спящото бебе.

— Е, тогава имам за теб информация, която може да ускори процеса — каза Даяна и се усмихна.

— И каква е тя? — поинтересува се Робин, докато й връщаше внезапно разпищялото се новородено.

— Брат ми каза, че отрядът на морските спасители в Сейнт Хелиър си търси ново попълнение и тъй като прекарваш повече време на яхтата на лорд Трент, отколкото в дома ни, си много подходяща кандидатура.

— И как това ще ми помогне да ме изберат в „Роял Джърси“? — попита Робин.

— Познай кой е председател на Кралското общество на морските спасители? — отвърна хитричко Даяна.

В деня, в който Робин не успя да премине третия тур на състезанието за Купата на председателя, той попълни молба за постъпване в отряда на морските спасители.

 

 

Приемането в отряда на морските спасители не ставаше със събеседване, а с тест за издръжливост. Капитанът Джон Пойнтън подложи всички кандидати на серия тежки изпитания, за да се увери, че само най-коравите ще поискат да се върнат седмица по-късно.

Робин едвам дочака да се прибере у дома и да каже на Даяна колко много му е харесало цялото преживяване — сближаването между членовете на екипа, възможността да усвои нови умения, но най-вече шанса да прави нещо смислено. Надяваше се да приемат кандидатурата му сериозно, въпреки липсата на опит.

Когато дойде време г-н Пойнтън да избере новия член на отряда, той без колебание посочи само едно име и каза на боцмана, че младият Чапман е роден талант и не би се учудил, ако може и да ходи по вода.

Седмиците минаваха, а на Робин все повече му харесваха суровите учения на екипажа сред открито море. Когато чуеха сигнала, членовете на отряда трябваше да зарежат всичко и да се явят на пристанището до десет минути. Робин никога не бе сигурен дали е поредната суха тренировка, или този път наистина ще спасяват някого, изпаднал в реална беда. Капитанът редовно напомняше на екипажа си, че всички часове, прекарани в учение, ще се изплатят, когато някой потърси помощта им и че само тогава могат да разберат кой от тях е в състояние да се справи с напрежението.

Сигналът прозвуча посред нощ и събуди всички в радиус една миля от пристанището. Робин скочи от леглото, изтръгнат от съня си, в който му оставаше само един удар преди да спечели Купата на председателя. Светна лампата и бързо се облече.

— Да не си тръгнал при любовницата си? — попита Даяна.

— При всичките осем — отвърна Робин. — Но да се надяваме, че ще успея да се върна за закуска.

— Ще се върнеш — увери го Даяна. — Все пак финалът за купата на Председателя е в събота и тъй като ще играеш срещу брат ми, може би никога повече няма да имаш такъв добър шанс за победа.

— Току-що го победих в съня си — каза Робин, докато си взимаше щипките за панталони, с които пазеше крачолите си от веригата на велосипеда.

— Но само на сън — усмихна се Даяна.

Робин въртеше трескаво педалите през празните улици, когато чу сигнала за втори път и подкара още по-бързо велосипеда.

Беше сред първите пристигнали на пристанището и когато зърна лицето на капитана, му стана ясно, че е на път да участва в първата си истинска спасителна акция.

— Получихме сигнал за помощ от малка яхта, която се е преобърнала близо до Ардън Рок — каза капитанът, докато членовете на екипажа обличаха дъждобраните и слагаха гумените ботуши. — Изглежда някаква млада двойка е решила, че ще е много забавно да поплава в залива след полунощ — изръмжа той. — Тръгваме след две минути.

Всички мълчаха, докато се качваха в корабчето и заемаха внимателно местата си.

— Вдигай котвата! — извика капитанът на един от подчинените си, след като и последният член на екипажа му даде знак, че си е на мястото.

Робин усети прилив на адреналин, когато спасителното корабче пое през припляскващите в пристанището вълни. След като минаха вълнолома, корабът започна силно да се люлее от голямото вълнение в открито море. Никой от екипажа не показваше признаци на страх, което вдъхваше увереност на Робин. Мислеха само за едно и изпълняваха стриктно задълженията си.

Съгледвачът пръв забеляза обърнатата яхта. Посочи я и се опита да надвика силния рев на вятъра.

— Север-северозапад, шкипер, на около триста метра.

Робин усети как вълнението му нараства, докато се приближаваха бавно към обърнатия плавателен съд. Всичко, научено през последните месеци, щеше да бъдат подложено на изпитание. Когато се изравниха с яхтата, Робин се взря в ужасените млади хора, които не можеха да повярват, че на малкото островче са се намерили осем души, готови да рискуват живота си, за да ги спасят. Но колкото и капитанът да им крещеше да хванат едно от подадените въжета, те не помръдваха от кила на потъващата яхта. Робин осъзна, че нищо не може да ги откъсне оттам, а момчето изглеждаше дори по-уплашено от момичето. Вълните не утихваха и Робин се зачуди кога ли капитанът ще осъзнае, че екипажът му е в същата опасност като тези двамата на яхтата. Опитаха още веднъж да приближат спасителния кораб до потъващия съд.

Когато корабът им беше на гребена на вълната, Робин се запита дали му стига куражът да рискува. Но за такива работи не бива много да се мисли. Когато носът се вряза в следващата вълна, той скочи в морето, събра всичките си сили и успя да се хване за яхтата. Изчака вълната да се вдигне отново и се качи на това, което беше останало от плаващата развалина. С помощта на следващата вълна се изтегли към кила и събра сили да се усмихне на двамата невярващи на очите си младежи.

— Хванете се за ръката ми! — извика той на момичето.

След секунда колебание тя се пусна от кила и сграбчи протегнатата ръка на Робин. За миг той се уплаши младата жена да не изпадне в паника и да не го бутне обратно в морето.

— Като ви дам сигнал, ще трябва да скочите. — Робин надвика вятъра. Момичето не изглеждаше убедено. — Готова ли сте? — изкрещя той. Следващата вълна се втурна към тях. Когато спасителното корабче се вдигна във въздуха като подплашен кон, Робин извика: — Сега! — И с всичка сила бутна девойката от яхтата.

Тя падна във водата до спасителния съд, две ръце я сграбчиха и я издърпаха на борда. Робин изчака следващата вълна, за да даде сигнал и на младежа да направи същото. Но той нямаше такъв късмет като приятелката си и си удари главата в страничната част на кораба, преди да го изтеглят. Робин видя как от челото му рукна кръв. Знаеше, че има аптечка в каютата, но никой не можеше да я отвори, а още по-малко да окаже първа помощ при такава силна буря.

Робин усети, че яхтата под краката му потъва и мислите му бързо се пренасочиха от проблемите на младежа към собственото му оцеляване. Имаше само една възможност, преди корабчето да изчезне в морските дълбини. Сви се на топка, докато чакаше вълните да изстрелят нагоре спасителния кораб, след това се хвърли с всички сили към него като атлет на къс спринт. Но това беше фалстарт, защото се размина с въжето на около метър и се озова в бушуващата вода. Последните му мисли, преди да изчезне под безмилостните вълни, бяха за Даяна и малкия му син Хари, но след това вълнението го изхвърли нагоре, една ръка го сграбчи за косата, друга за рамото и започнаха да го теглят сантиметър по сантиметър, вълна след вълна към борда на кораба. Но морето отказваше да го пусне, следващата вълна го блъсна в спасителното корабче и той усети как ръката му изпука. Когато го изтеглиха на палубата, пищеше с цяло гърло, но никой не го чуваше заради бурята. Искаше да благодари на капитана, но успя само да повърне морската вода, която бе погълнал. Пойнтън се засмя и от това му стана по-леко.

Робин не помнеше връщането към пристанището, беше изцяло погълнат от нетърпимата болка в дясната си ръка и от облекчението, изписано по лицата на младите хора, които бе спасил.

— Ще успеем да се приберем за закуска — каза капитанът, когато минаха покрай фара и влязоха в значително по-спокойните вълни на пристанището. Когато най-накрая стигнаха брега, ги посрещна ликуваща тълпа.

Даяна стоеше на кея и търсеше с трескав поглед съпруга си. Робин се усмихна и й махна със здравата си ръка.

Но чак когато прочете на другия ден репортажа в „Джърси Еко“, осъзна колко близо е била до възможността да остане вдовица. Джон Пойнтън описваше решението на Робин да скочи от корабчето и да спаси приклещените младежи, които очевидно дължаха живота си на него, като акт на безкористност и смелост пред лицето на ужасни обстоятелства. Насаме каза на Робин, че е постъпил като откачен, но после му стисна ръката. И то погрешната ръка, заради което Робин извика от болка.

Докато седеше на болничното си легло с една гипсирана ръка и се опитваше с другата да се справи с лъжица и купа овесени ядки, Робин каза:

— Няма да мога да играя на финала за Купата на председателя.

 

 

Година по-късно Даяна роди момиченце, което кръстиха Кейт и Робин се влюби за втори път.

Фирмата за химическо чистене на семейство Чапман продължи да процъфтява, донякъде и защото Робин стана толкова популярен в градчето, че някои от съгражданите му започнаха да се държат с него като с местен, а не като с пришълец.

На следващата година го избраха за вицепрезидент на местния Ротари клуб и когато някогашният кормчия на спасителния отряд се отказа от длъжността си, всички единодушно решиха да поканят Робин да заеме мястото му. Но въпреки тези малки почести, които се изсипаха върху него, той припомни на съпругата си, че още е далеч от пълноправно членство в „Роял Джърси“ и тъй като късметът му започна да се движи в нежелана посока, може би вече бе пропуснал единствения си шанс да спечели Купата на председателя и така автоматично да стане пожизнен член.

— Винаги можеш да станеш член на друг клуб — предложи му наивно Даяна. — В края на краищата „Роял Джърси“ не е единственият голф клуб на острова.

— Ако отида в друг клуб, комисията на часа ще ме зачеркне от списъка на чакащите. Не, просто трябва да бъда търпелив. В края на краищата, остават ми още някакви си осем години — каза той без да крие сарказма в гласа си.

Даяна би се засмяла, ако в този миг не бе чула сигнала на спасителния отряд за девети път тази година. Робин хвърли вестника си и скочи от масата без дори да се замисли. Даяна се почуди дали съпругът й има представа каква тревога изпитва тя всеки път, когато той излиза в открито море. А след като преди няколко седмици един от членовете на екипажа падна от борда по време на неуспешен опит да помогнат на закъсал плавателен съд, тя започна още повече да се притеснява.

Робин целуна съпругата си преди да тръгне и както винаги каза:

— Ще се видим като се върна, скъпа.

Прибра се след четири часа и се промъкна тихичко в леглото, защото не искаше да я буди. Но тя не спеше.

 

 

Робин прочете писмото за втори път и се усмихна. Беше кратко съобщение от секретаря на клуба, нищо официално, разбира се, просто го уверяваше, че не след дълго комисията най-накрая ще ратифицира членството му в „Роял Джърси“. Какво означава „не след дълго“? — почуди се Робин. Теоретически му оставаха още четири години чакане. Той беше сигурен, че преди него в списъка има още няколко имена. Но Даяна му бе казала, че някои от членовете смятали, че трябвало да го направят член, още когато си счупи ръката и бе принуден да се оттегли от финала на Купата на председателя.

Мандатът на Робин като кормчия на спасителното корабче почти изтичаше, тъй като работата бе за по-млад мъж. Даяна вече едвам дочакваше деня, когато съпругът й ще изстрелва малки бели топки към дупките в далечината на игрището и ще спре да спасява безпомощни хора от прегръдките на безмилостното море.

На следващата година Робин откри нов клон на фирмата в Сейнт Брелейд и обмисляше да отвори и трети в Гърнси. Чувстваше се малко гузен, защото по-малкият му брат Малкълм вече управляваше четири клона от Англия и допринасяше много повече за печалбата на компанията, като в същото време наглеждаше и двете му деца, които учеха в пансион в родния им град.

Робин беше доволен от живота си човек и на трийсет и шестия си рожден ден обеща на Даяна, че ще остане в спасителния отряд само още една година, дори да не го приемат в „Роял Джърси“. Вдигна чашата си:

— За бъдещето — каза той.

Даяна също вдигна чашата си и се усмихна.

— За бъдещето — повтори тя, без да предполага, че един човек в другия край на Европа имаше различни планове за бъдещето на Робин Чапман.

 

 

Когато на 3 септември 1939 година Великобритания обяви война на Германия, първата мисъл на Робии беше да се върне в Англия и да се запише доброволец в армията, особено след като няколко по-млади членове на спасителния отряд вече бяха заминали за Плимът и станаха част от Кралския флот. Даяна го разубеди, като му каза, че е прекалено възрастен и ще бъде по-полезен с опита си в Джърси.

Решиха да оставят децата в пансиона в Англия, а Малкълм и съпругата му без никакво колебание се съгласиха да ги гледат през ваканциите.

Девет месеца по-късно немската армия стъпи на Шанз-Елизе и Робин разбра, че бе въпрос на седмици Хитлер да атакува и Нормандските острови. Трийсетте хиляди островитяни бяха евакуирани в Британия, включително и децата, а немските бомби валяха над Сейнт Хелиър и пристанището Сейнт Питър в Гърнси.

— Ще трябва да остана кормчия — каза Робин на Даяна. — Вече почти не се намират мъже, няма да успеят да ми намерят заместник преди края на войната.

Даяна неохотно се съгласи с по-малката от двете злини.

 

 

Когато лорд Трент се обади в дома на Робин и го помоли да се видят в клуба, той реши, че старецът най-накрая ще потвърди членството му в „Роял Джърси“.

Робин отиде няколко минути по-рано и стюардът на клуба го заведе право в кабинета на лорд Трент. Изражението на председателя не предвещаваше хубави новини. Лорд Трент се изправи иззад бюрото си и посочи към по-удобните кожени кресла до камината. След това наля две големи брендита.

— Трябва да те помоля за много важна услуга, Робин — каза той, след като се настани в креслото си.

— Разбира се, сър — отвърна Робин. — С какво мога да ви помогна?

— Както вече знаеш, фериботите от Уеймът и Саутхемптън са реквизирани от правителството заради войната и въпреки че напълно одобрявам това решение, то ми създава известни затруднения, тъй като премиерът иска да се върна в Англия при първа възможност.

Преди Робин да попита защо, Трент извади телеграмата от вътрешния си джоб и му я подаде. Сърцето на Робин прескочи, когато видя адреса: Лондон, „Даунинг стрийт“ 10. Трент го изчака да прочете телеграмата от Уинстън Чърчил.

— Премиерът иска да ме види спешно — каза Трент, — но е забравил, че няма как да напусна острова. — Отпи пак от брендито. — Надявам се, че можеш да прекараш Мери и мен до Англия със спасителното корабче.

Робин знаеше, че спасителното корабче можеше да напуска пристанището само ако откликваше на зов за помощ, но пък молба от премиера със сигурност му позволяваше да захвърли правилата.

— Ще се измъкнем, след като се стъмни. Налага се аз да се върна преди изгрев-слънце. И никой друг не трябва да знае.

— Както кажеш — отвърна Трент. Сега Робин командваше.

— Ще ви е удобно ли утре вечер, сър?

Възрастният мъж кимна.

— Благодаря ти, Робин.

Робин стана.

— Значи с вас и лейди Трент ще се видим на кея в девет утре вечер, сър.

След това си тръгна без да каже нищо повече и остави брендито си недокоснато.

 

 

На Робин му помагаха двама по-млади членове на екипажа, които също искаха да се доберат до Англия и да се запишат доброволци. Той се изненада колко гладко премина прекосяването на Ла Манша. Тази нощ имаше пълнолуние и морето бе невероятно спокойно за октомври, а лейди Трент се оказа много по-добър мореплавател от Негово Благородие, който не си отвори устата през цялото пътуване, освен когато се навеждаше през борда да повръща.

Влязоха в пристанището на Уеймът и един патрул ги придружи до доковете, където ролс-ройс чакаше да откара семейство Трент в Лондон. Робин стисна ръката на стареца за последен път.

След като изяде един сандвич с бекон и изпи една малка бира в пристанищната кръчма, Робин пожела късмет на двамата си по-млади колеги, изпрати ги на влака за Портсмът и тръгна обратно към Джърси. Погледна си часовника и реши, че ще се прибере навреме при Даяна, за да закусят заедно.

Стигна до Сейнт Хелиър преди първите лъчи да обагрят небето. Още не беше стъпил на дока, когато в стомаха му се стовари юмрук и го накара да се превие на две и да падне на колене. Тъкмо се канеше да протестира, когато осъзна, че двамата униформени, които се опитваха да го притиснат към земята, не говореха английски.

Реши, че няма смисъл да се съпротивлява, докато го водеха към Главната улица, а след това — в най-близкия полицейски участък. Не го посрещна дружелюбен сержант в приемната. Блъснаха го грубо по каменното стълбище, преди да го хвърлят в една килия. Призля му, когато видя Даяна да седи на пейката до стената. Тя скочи и се затича към него, когато вратата на килията се затвори с трясък.

— В безопасност ли са? — прошепна тя, когато той я прегърна.

— Да — отвърна Робин. — Но престоят в затвора няма да се отрази добре на кандидатурата ми за членство в „Роял Джърси“ — отбеляза той в опит да разведри атмосферата.

Даяна не се засмя.

Не след дълго тежката метална врата отново се отвори. Влязоха двама млади войници, сграбчиха Робин за лактите и го помъкнаха навън. Завлякоха го нагоре по стълбите и го изведоха на пустата улица. Наоколо не се виждаха никакви местни хора, тъй като бе наложен вечерен час. Робин предположи, че ще го разстрелят, но те продължиха да го водят по Главната улица и не спряха, докато не стигнаха до общината.

Робин бе идвал в централата на местната власт много пъти, защото всеки общински управител държеше тогата му да е безупречно чиста в деня, в който приемаше властта — церемония, на която с Даяна винаги присъстваха. Но този път го вкараха в приемната, където завари немски офицер да седи на стола на управителя. Погледна искрящата му от чистота униформа и се усети, че не са го довели тук, защото ще искат да се възползват от услугите на фирмата му.

— Г-н Чапман — каза офицерът без никакъв акцент, — аз съм полковник Крюгер и съм новият комендант на Нормандските острови. Нека започнем с въпроса: защо откарахте лорд Трент в Англия?

Робин не отговори.

— Несъмнено лорд и лейди Трент в момента се наслаждават на закуската си в „Риц“, а вие сте хвърлен в затвора, защото им помогнахте. — Офицерът стана, прекоси стаята и спря до двамата войници, които стояха с лице един към друг. — Ако не желаете да ми сътрудничите, г-н Чапман, със съпругата ви ще останете в затвора, докато не се намери кораб, който да ви откара в родината ми.

— Но жена ми няма нищо общо с това — запротестира Робин.

— При нормални обстоятелства щях да приема аргументите ви, г-н Чапман, но тъй като съпругата ви е секретарка на лорд Трент… — Робин мълчеше. — Ще ви изпратим в най-суровия лагер, освен ако някой от вас не реши да ми разкрие причините, поради които лорд Трент се върна така спешно в Англия.

 

 

Робин и Даяна останаха в миниатюрната килия деветнайсет дни. Даваха им само хляб и вода — диета, която Робин винаги бе смятал за мит, сътворен от Дикенс. Той започна да се чуди дали властите са ги забравили.

Успя да събере откъслечни новини от островитяните, принудени да работят в полицейския участък, но единствената полезна информация, която достигна до него, беше, че в пристанището на Сейнт Хелиър редовно спират немски кораби и от тях разтоварват нови и нови войници, амуниции и оръжие.

На двайсетата сутрин един от информаторите му каза, че на следващия ден ще пристигне кораб от Хамбург и че е видял имената им в списъка на хората, които ще пътуват с него по обратния му път. Даяна се разплака. Робин никога не спеше, щом съпругата му беше будна.

Посред нощ, когато и двамата бяха дълбоко заспали, вратата на килията се отвори без предупреждение. В очертанията й се появиха двама немски войници. Единият любезно помоли г-н Чапман да тръгне с тях. Робин бе озадачен от изисканите му маниери и се зачуди дали това не е обичайното поведение на немските войници преди да разстрелят някого.

Тръгна с войниците нагоре по стълбите. Дали не го водеха към кораба? Със сигурност не, иначе щяха да вземат и Даяна. Пак го поведоха по улицата към общината, но този път вървяха до него и не се опитваха да го хванат.

Влязоха в кабинета на управителя. Полковник Крюгер вдигна поглед от бюрото си. Изражението му бе угрижено. Премина направо на въпроса.

— Корабът, с който трябваше да транспортираме задържаните до Хамбург, се е ударил в подводна скала извън пристанището. — Робин се почуди кой смел островитянин е успял да махне предупредителните светлини. — И бързо потъва — продължи полковникът. — Всички на борда му ще загинат, а сред тях има и цивилни граждани. Спасителният кораб трябва да помогне. — Въздържа се да каже „да помогне на сънародниците ми“.

— И защо ми казвате това, полковник? — попита Робин.

— Екипажът на спасителния кораб отказва да се качи на борда без главния си кормчия, затова ви моля… — Той млъкна. — Умолявам ви да отидете при тях, преди да е станало прекалено късно.

Странни мисли преминават през ума на човек, изправен пред морална дилема. Робин знаеше директивата наизуст. Дълг на членовете на спасителния отряд е да помагат на всеки, изпаднал в беда в открито море, независимо от националността, цвета на кожата и вярата му, дори да е в състояние на война с Великобритания. Той кимна леко на полковника.

На улицата го чакаше кола с отворена врата, която щеше да го откара до пристанището. Петнайсет минути по-късно корабчето потегли.

Тази нощ Робин и останалите спасители се върнаха няколко пъти до Ардън Рок. Накрая успяха да измъкнат седемдесет и трима пасажери, сред които единайсет германски офицери и трийсет и седем членове на екипажа. Останалите бяха цивилни, доведени да помагат в администрацията на острова. На дъното на океана остана товарът — оръжие, амуниции и превозни средства.

Когато Робин изведе последния оцелял на сигурно място на сушата, двамата немски офицери вече го чакаха. Сложиха му белезници и го върнаха в полицейския участък. Когато влезе в килията, Даяна му се усмихна за първи път от толкова дни насам.

 

 

На следващата сутрин вратата на килията се отвори и млад немски сержант постави пред тях чинии с бекон с яйца и две чаши горещ чай.

— Последната закуска преди да ни екзекутират — предположи Робин, когато надзирателят затръшна вратата на килията след себе си.

— Не им е било трудно да се досетят какво би било последното ти желание — каза Даяна и се усмихна.

Няколко минути след като двамата погълнаха лакомо неочакваното угощение, влезе друг войник и им каза, че ще ги заведе в щаба на коменданта.

— С радост ще ви придружа до общината — отвърна саркастично Робин.

— Няма да ходим там — каза войникът. — Комендантът реквизира голф клуба и премести щаба си там.

— Последното ти желание е изпълнено — каза Даяна, когато с Робин се настаниха на задната седалка на служебната кола. Думите й предизвикаха озадачено изражение на младото германско лице.

Пристигнаха в клуба и ги отведоха в кабинета на лорд Трент. Полковник Крюгер се изправи и им предложи да седнат. Даяна се възползва, но Робин остана прав.

— Тази сутрин — започна той — отмених заповедта, според която трябваше да бъдете транспортиран до затвор в Германия и издадох нова, която постановява незабавното ви освобождаване. Можете да се приберете у дома. Ако се окажете толкова глупав, че нарушите закона втори път, г-н Чапман, и двамата се качвате на първия кораб за Германия. Мисля, че това във вашата страна се нарича условна присъда.

Комендантът пак се изправи иззад бюрото си.

— Вие сте забележителен човек, г-н Чапман. Ако сънародниците ви бяха направени от същия корав материал като вас, нацията ви може би нямаше да се окаже толкова лесна за побеждаване.

— Може би трябва да прочетете „Хенри V“ — предложи му Робин.

— Чел съм я — отвърна комендантът. — Млъкна и се загледа през прозореца към покрития с плевели осемнайсети грийн. После добави: — Но не съм сигурен дали Фюрерът я е чел.

 

 

Остатъкът от войната премина за Робин сравнително спокойно, ако не броим случаите, в които прозвучаваше сигналът за тревога и той въртеше бясно педалите към пристанището, където го чакаха другите членове на екипажа. Остана главен кормчия докато германците бяха на острова.

По време на окупацията на членовете на „Роял Джърси“ не беше позволено да влизат в клуба, камо ли да играят голф. Годините си минаваха и добре поддържаното игрище така обрасна с бурени и коприва, че не можеха да се различат отделните му участъци. Стиковете ръждясаха в склада и само прокъсаните знамена, които плющяха още навън, подсказваха къде някога са били грийновете.

* * *

На 9 май 1945 година, денят след безусловната капитулация на Германия, в Джърси пристигна отряд на английската армия и германският комендант на Нормандските острови се предаде.

След като трийсет и шестте хиляди окупатори най-накрая си заминаха, местните бързо започнаха да полагат всички сили, за да възстановят стария ред. Това не се оказа толкова лесно, тъй като немците бяха унищожили голяма част от архивите на острова, включително и молбите за членство в голф клуба „Роял Джърси“.

Но други аспекти на живота бързо се нормализираха. На 12 юли Робин и Даяна посрещнаха на пристанището на Сейнт Хелиър първия ферибот от Уеймът.

— О, мили боже! — извика Даяна, когато видя децата си. — Колко сте пораснали!

— Не сме ги виждали от пет години, скъпа — припомни й Робин, когато младежът и сестра му — тийнейджърка, стъпиха на кея.

Семейство Чапман прекара шест щастливи седмици заедно, преди Хари неохотно да се върне в Англия, за да учи в университета „Даръм“, а Кейт — в Уейбридж за последната си година в „Сейнт Мери“; и двамата чакаха с нетърпение да се върнат в Джърси за Коледа.

 

 

Робин четеше сутрешния си вестник, когато на вратата се почука.

— Има препоръчана пратка за вас, г-н Чапман — каза пощальонът. — Трябва да се подпишете.

Робин се подписа над пунктира и разпозна в горния ляв ъгъл на плика герба на голф клуба „Роял Джърси“. Скъса го и прочете писмото, докато вървеше към кухнята. Прочете го още веднъж и го подаде на Даяна.

Крапски Голф клуб на Джърси

Сейнт Хелиър, Джърси

9 септември 1946 година

 

Драги господине,

Имаме основание да смятаме, че в миналото сте кандидатствал за членство в Кралския голф клуб на Джърси, но за съжаление всичките ви документи са унищожени по време на германската окупация.

Ако все още желаете да бъдете одобрен за членство в клуба, ще се наложи да преминете отново през целия процес и ние с радост ще ви насрочим събеседване.

Ако кандидатурата ви се окаже успешна, ще бъдете включен в списъка на чакащите.

Искрено ваш,

Дж. Л. Тиндал

Секретар

Робин изруга за първи път, откакто германците бяха напуснали острова.

Даяна не успя да го успокои, не го зарадва и фактът, че брат му щеше да им гостува от Англия за първи път след края на войната.

 

 

Робин стоеше на пристанището и чакаше Малкълм да слезе от ферибота от Саутхемптън. Малкълм успя да повдигне духа на по-големия си брат, като разказа на него и Даяна плановете са за разширяване на компанията и им предаде няколко съобщения от децата им.

— Кейт си има приятел — каза им той — и…

— О, боже! — възкликна Робин. — Толкова ли съм стар вече?

— Да — отвърна Даяна и се усмихна.

— Мисля да отворя четвърти клон на фирмата в Брайтън — обяви Малкълм по време на вечерята. — Там изникват много нови фабрики, които със сигурност ще имат нужда от услугите ни.

— А случайно да си търсиш мениджър? — попита го Робин.

— Защо питаш? Свободен ли си за длъжността? — отвърна му Малкълм и го изгледа искрено изненадан.

— Не, не е — каза твърдо Даяна.

 

 

Когато следващия понеделник Малкълм се качи на кораба, за да се прибира вкъщи, Робин бе значително по-самоуверен. Дори вече се чувстваше в състояние да се шегува за събеседването в „Роял Джърси“. Но когато дойде денят, в който щеше да се изправи пред комисията, Даяна трябваше да го заведе до колата, да го качи насила в нея, да го закара до клуба и да го достави пред входа.

— Късмет — каза му тя и го целуна по бузата. Робин изсумтя. — И по никакъв начин не им показвай колко си им ядосан. Не са виновни, че германците унищожиха целия архив на клуба.

— Ще им кажа да си наврат молбата ми там, където слънце не ги огрява — отвърна Робин. И двамата избухнаха в смях заради последния моден израз от Англия, който бяха научили. — Имат ли изобщо представа колко ще съм стар след петнайсет години? — добави той, докато излизаше от колата.

Робин си погледна часовника. Беше подранил с петнайсет минути. Оправи си вратовръзката и тръгна бавно през чакълената настилка пред клуба. В главата му нахлуха много спомени: как видя за първи път Даяна, когато тя влезе в бара, за да каже нещо на брат си; денят, в който беше избран за капитан на клуба — първият англичанин, получил тази чест; пропуснатият удар на осемнайсетата дупка, който можеше да му донесе Купата на председателя; как не успя да играе на финала на следващата година, защото си счупи ръката; вечерта, в която лорд Трент го помоли да го откара до Англия, защото премиерът се нуждаеше от услугите му; денят, в който немският офицер му показа уважението си и прояви милосърдие, защото спаси живота на негови сънародници. А днес… отвори наскоро боядисаната врата и влезе.

Погледна към Хари Вардън и му се поклони почтително, след това се обърна към портрета на лорд Трент, който бе починал предната година. По време на войната бе служил на страната си като министър на продоволствията.

— Комисията ще ви приеме веднага, г-н Чапман — каза стюардът и прекъсна мислите му.

Даяна реши да го изчака в колата, тъй като предполагаше, че събеседването няма да продължи дълго. Все пак всички членове на комисията познаваха Робин от повече от двайсет години. Но след половин час тя започна да си поглежда часовника на всеки няколко минути и не можеше да повярва, че Робин не се появи и след като измина цял час. Тъкмо реши да отиде да попита стюарда защо съпругът й се бави толкова, когато вратата се отвори и през нея излезе Робин с мрачно изражение на лицето. Тя изскочи от колата и побягна към него.

— Всеки, който иска да кандидатства повторно за членство, не може да се надява да бъде приет дори след петнайсет години — каза той, докато се разминаваше с нея.

— Не правят ли изключения? — попита Даяна, опитвайки се да го догони.

— Само за новия президент — отвърна Робин, — който ще бъде приет за пожизнен почетен член. Правилата очевидно не важат за него.

— Но това е толкова несправедливо — каза Даяна и избухна в сълзи. — Лично ще се оплача на новия президент.

— Не се и съмнявам, че ще го направиш, скъпа моя — каза Робин и взе жена си в прегръдките си. — Но това не означава, че ще ти обърна внимание.

Недипломатичният дипломат[15]

 

Пърсивал Артър Кларънс Форсдайк — майка му го наричаше само Пърсивал, а малцината му приятели просто Пърси — бе роден в семейство, изиграло важна роля за това, слънцето никога да не залязва над Британската империя.

Дядото на Пърси, лорд Кларънс Форсдайк, бил главен губернатор на Судан, а баща му, сър Артър Форсдайк — рицар, командир на ордена на Архангел Михаил и Свети Георги и представител на Короната в Месопотамия. Така че бе съвсем естествено от малкия Пърси да се очакват велики дела.

Часове след като дошъл на този свят, бил записан в частната прогимназия „Драгън“, колежите „Уинчестър“, „Тринити“ и университета „Кеймбридж“ — институции, образовали четири поколения Форсдайк.

Предполагало се, че след „Кеймбридж“, също като достойните си предци, Пърси ще направи кариера във външното министерство и поне ще достигне, а може дори и да надмине постиженията им. И всичко щяло да се развие по план, ако не изникнал малък проблем, Пърси бил прекалено умен, толкова прекалено, че чак си вредял. Успял да се класира в „Драгън“ на осем години, приели го в „Уинчестър“ преди да навърши единайсет, а стипендията си за класическо обучение на името на Андерсън в „Тринити“ извоювал, докато още носел къси панталонки. След като завършил „Кеймбридж“ с две класически специалности, се явил на изпита за държавни служители и никой не се изненадал, когато оглавил класацията.

Пърси бил приет в редиците на външното министерство с отворени обятия и тогава започнали неприятностите му. Или ако трябва да сме по-точни — започнали неприятностите за външното министерство.

Старейшините на дипломатическата общност, чийто дълг бил да откриват обещаващи млади хора и да им помагат да напредват в кариерата, с неохота установили, че въпреки академичните си постижения, на младия Форсдайк му липсвал всякакъв здрав разум, нямал почти никакви социални умения и изобщо не му пукало за дипломатичната любезност, която се изисквала от хората, представляващи страната в чужбина. Всичко това създава известни затруднения, ако искаш да правиш кариера във външното министерство.

По време на първия си мандат в Нигерия, Пърси казал на финансовия министър, че не разбира нищо от икономика. Проблемът бил, че министърът също не разбирал нищо от икономика. Наложило се незабавно да отзоват Пърси в Англия още с първия кораб.

След няколко години на служба в администрацията, Пърси получил втори шанс и бил изпратен в Париж като помощник на посланика. Може би щял да оцелее по време на това назначение, ако на правителствен прием не заявил на съпругата на френския президент, че светът бил пренаселен, а тя никак не помагала за решаването на проблемите на човечеството, като раждала толкова много деца. Пърси имал известно право, тъй като въпросната дама вече имала седем отрочета и по време на разговора им отново била бременна, но въпреки това го пратили да си събира багажа още на следващата сутрин. Последвал още един период в администрацията, преди да му дадат трети и последен шанс.

Този път го пратили в една от по-малките колонии на Нейно Величество в Централна Африка като заместник-консул. В рамките на шест месеца той успял да предизвика трайна вражда между две племена, които допреди това живеели в мир и хармония. На следващата сутрин Пърси бил ескортиран до самолет на „Бритиш Еъруейс“, стиснал билет в ръка, и повече никога не му предложили назначение в чужбина.

 

 

Когато се върнал в Лондон, Пърси бил пратен да работи като чиновник в архива, защото външното министерство никога не уволнявало служителите си. Преместили го в малка канцелария в мазето.

И тъй като малцина намирали някакъв повод да слизат до мазето, Пърси имал време да се развихри. За седмици въвел нова система за каталогизиране на изявленията, речите, меморандумите и договорите. Само след няколко месеца успявал да открие всеки поискан от министъра документ, независимо къде бил забутан. До края на годината вече можел да изказва мнение за прецеденти в дейността на министерството, без дори да му се налага да отваря съответната папка.

Никой не се изненадал, когато Пърси бил назначен за шеф на архива, след като шефът му най-неочаквано предпочел ранното пенсиониране. Но Пърси продължавал да копнее също да представлява короната като баща си в някоя чужда държава и всички да се обръщат към него с „Ваше Превъзходителство“. За съжаление това не било писано да стане, защото на Пърси не му било позволено да излиза от мазето през следващите трийсет години. Успял да го направи, чак след като се пенсионирал на шейсетгодишна възраст.

Прощалното тържество, на което изпратили Пърси в пенсия, се състояло в зала „Индия“ на външното министерство. Министърът произнесъл реч. В нея го описал като човек с ненадминати енциклопедични познания, който вероятно може да рецитира наизуст всеки договор, подписан някога от Великобритания. Последвали смях и бурни аплодисменти. Никой не чул как Пърси измърморил под мустак:

— Не всеки, г-н министър.

Шест месеца след пенсионирането му името на Пърсивал Артър Кларънс Форсдайк се появило в списъка на хората, които трябвало да получат поздравление за Нова година. Пърси получил Ордена на Британската империя за вярната си служба във външното министерство.

Прочел поздравителния адрес без особено задоволство. Всъщност, чувствал се като пълен загубеняк, който е разочаровал семейството си. В края на краищата, дядо му бил един от първите хора на империята, баща му получил Ордена на Архангел Михаил и Свети Георги, а той станал кавалер на някакъв смешен орден.

Само че Пърси имал план, с който да поправи нещата, и то бързо.

 

 

След като се пенсионира от външното министерство, Пърси не се насочи право към Британската библиотека, за да започне да пише мемоарите си, тъй като му се струваше, че не е постигнал нищо, достойно за историческо описание. Нито се оттегли във вилата си в провинцията, за да се грижи за розите си — може би защото нямаше нито вила, нито рози. Но запомни добре думите на министъра и реши да се възползва от ненадминатите си енциклопедични познания.

От дълбините на забележителната си памет Пърси изрови стар британски закон, приет от Парламента през 1762 година по време на управлението на крал Джордж III. Отне му доста време да провери дали не е заменен с някой друг през изминалите двеста години. И с радост откри, че не само не е отменен, но дори е бетониран от Версайския договор от 1919 година и от Хартата на Обединените нации от 1945 година. Очевидно нямаше организация, която да разполага с капацитет като Пърси. След като прочете закона няколко пъти, той реши да посети Кралското географско дружество на „Кенсингтън Гор“, където прекара часове, надвесен над най-подробните карти на водите около Британските острови.

Когато приключи с проучването в географското дружество, Пърси остана доволен, че всичко си е на мястото, както се изискваше от член 7, алинея 3 на Закона за устройството на територията от 1762 година.

Върна се в дома си в Пимлико и се заключи в кабинета си, където остана седмици наред само в компанията на Хорацио, трикракия му едноок котарак. Така в усамотение доизпипа меморандума, който щеше да разкрие истинското значение на Закона за устройството на територията от 1762 година и неговото значение за Великобритания през 2009 година.

След като приключи със задачата си, той постави в голям бял плик написания от него на ръка документ от деветнайсет страници и копие от закона от 1762 година, в което бе подчертал въпросната клауза. Адресира плика до сър Найджъл Хендерсън, рицар на ордена на Архангел Михаил и Свети Георги, секретар на външното министерство, Кинг стрийт, Уайтхол, Лондон. След това постави незапечатания плик в горното чекмедже на бюрото си, където щеше да остане през следващите три месеца, през които Пърси щеше да изчезне от лицето на земята. Хорацио измърка.

 

 

На 22 юни 2009 година Пърси взе такси до гара „Юстън“, където се качи на нощния влак за Инвърнес. Багажът му се състоеше от малка чанта и стар куфар, а в портфейла му имаше две хиляди паунда в брой.

Когато пристигна в Инвърнес, Пърси отиде на друг перон и след час се качи на влак, който щеше да го откара още по-далече на север. Композицията от пет вагона спираше на всяка гара по дългото и уморително пътуване към североизточния бряг на Шотландия, докато накрая стигна до отдалеченото пристанищно градче Уик.

Пърси излезе от гарата и взе единственото такси пред нея, което го откара до единствения хотел, в който той нае единствената незаета стая. След като хапна скромно — менюто беше доста ограничено, а кухненският персонал си тръгваше в девет часа — Пърси се оттегли в стаята си и се приспа с „Робинзон Крузо“.

На следващата сутрин стана преди изгрев-слънце като повечето хора в този отдалечен край на Шотландия. Нахрани се добре с купа овесена каша и две парчета пушена херинга, достойни за хотел „Савой“, но се отказа от броя на „Скотсмън“, за да препрочете списъка с нещата, с които трябваше да се снабди преди залез-слънце.

Пърси прекара първия час след закуската на главната улица в проучване на магазините, от които трябваше да напазарува, за да напълни куфара за пътешествието, на което тръгваше на следващата сутрин.

Първо влезе в магазина за туристически принадлежности на Макферсън. На витрината му пишеше „Всичко необходимо за поход в планината“. След дълго навеждане, полягване и пълзене Пърси купи лесна за опъване палатка за всякакво време — продавачът го увери, че може да издържи както пустинна, така и планинска буря.

Тръгна си с четири пълни кафяви плика, в които бяха палатката, газов котлон, чайник, спален чувал с гъши пух и надуваема възглавница, ножче на Швейцарската армия (специално се увери, че на него има отварачка за консерви), чифт гумени ботуши, въдица, фотоапарат, компас и телескоп.

Г-н Макферсън упъти Пърси към универсалния магазин „Макферсън“ и го увери, че брат му Санди с радост ще изпълни всичките му желания.

Вторият г-н Макферсън снабди Пърси с лопата, пластмасова чаша, нож, вилица и лъжица, дванайсет кутии кибрит, транзистор, три дузини батерии, четири дузини свещи и аптечка за първа помощ. Тези стоки напълниха още три пазарски плика. След като установи, че няма трети брат Макферсън, който да го обслужи, Пърси се задоволи с магазин „Мензиъс“, където отметна още няколко неща от дългия си списък — програма на радиостанциите, пълните съчинение на Шекспир (с меки корици), тефтер-дневник за 2009 година (на половин цена) и карта на островите в Северно море.

Върна се в хотела с такси и девет пазарски плика, които пренесе на няколко курса до стаята си на втория етаж. След лек обяд с рибен пай и грах, той отново се върна на главната улица.

Прекара следобеда, бутайки пазарска количка между щандовете на местния супермаркет и се запаси с провизии за деветдесет дни. След като се върна в хотелската си стая, седна на края на леглото и отново прегледа списъка си. Все още не си бе набавил нещо много важно, без което не можеше да си тръгне от Уик.

Въпреки че не успя да намери това, което търси в нито един магазин в града, забеляза прекрасен използван екземпляр на покрива на хотела. Обърна се към собственика, който се изненада от молбата на госта, но когато видя отчаянието в погледа му, започна тежък пазарлък, в който настояваше за седемдесет паунда за тази семейна реликва.

— Но той е стар и износен — каза Пърси.

— Щом не отговаря на изискванията ви, господине — каза надменно собственикът, — сигурен съм, че ще намерите по-хубав в Инвърнес. — Пърси се предаде и му връчи седем банкноти по десет паунда. Собственикът обеща, че ще нареди да го свалят от покрива, преди Пърси да си тръгне на следващата сутрин.

След изтощителния ден Пърси почувства, че си е заслужил почивката, но трябваше да свърши още нещо преди да си легне.

По време на вечерята в хотелския ресторант с три маси, главният сервитьор (всъщност единственият) разказа на Пърси за човек, който можел да разреши и последния му проблем. Обясни му и къде точно да го намери по това време на вечерта. След като си почисти зъбите с конец (както правеше винаги след ядене), Пърси тръгна към пристанището, за да намери „Рибарска среща“. Потупа джоба на сакото си и се увери, че не си е забравил портфейла и важната карта.

Когато влезе в кръчмата, редовните клиенти го изгледаха с любопитство. Не им харесваше разни англичани да им навлизат в територията. Пърси забеляза човека, когото търсеше, в далечния ъгъл — играеше домино с трима по-млади мъже. Тръгна през помещението, съпроводен от погледите на останалите посетители. Спря пред як брадат мъж с дебел син пуловер и джинси, набити с морска сол.

Мъжът вдигна очи и изгледа с неприязън непознатия, който се осмеляваше да прекъсне играта му.

— Вие ли сте капитан Кембъл? — попита Пърси.

— Кой иска да знае? — поинтересува се брадатият, изпълнен с подозрение.

— Казвам се Форсдайк — отвърна Пърси и произнесе отчетливо добре репетираната си реч пред учудените клиенти.

Когато Пърси приключи с речта, брадатият остави плочката с две четворки на масата и го попита на трудноразбираем диалект:

— И къде точно искате да ви откарам?

Пърси разпери картата на масата, пръскайки плочки от домино във всички посоки. След това постави пръста си насред Северно море. Четири чифта очи се сведоха невярващо натам. Капитанът поклати глава и заповтаря:

— Невъзможно, невъзможно…

Но когато Пърси спомена сумата петстотин паунда, нещата се промениха. Изведнъж четиримата около масата започнаха да изпитват много по-голям интерес към нелепото предложение на англичанина. Капитан Кембъл започна разговор с колегите си, който никой на юг от Инвърнес не можеше да разбере без преводач. Накрая вдигна поглед и каза:

— Искам сто паунда веднага, а останалите четиристотин — преди да те пусна на кораба си.

Пърси извади пет банкноти от по двайсет паунда и ги постави пред капитана, който се усмихна за първи път, откакто се бяха запознали.

— Да си на пристанището при „Бони Бел“ в пет сутринта — каза Кембъл, докато разпределяше парите между моряците. — След като получа останалите четиристотин, ще те откарам до острова.

 

 

На следващата сутрин Пърси отиде на кея много преди пет часа. Носеше малката си чанта, стария си разбит куфар и един триметров кол. Беше облечен в костюм с жилетка и бяла риза, украсена със старата му университетска вратовръзка. Държеше в ръка събран чадър. Налице бяха стандартните принадлежности за човек, когото външно министерство изпраща на мисия в чужбина. Стисна зъби пред ужасния студ, който го пронизваше, докато чакаше да се появи капитанът. Чувстваше се едновременно развълнуван и уплашен.

Вгледа се в малкия рибарски плавателен съд, който бе наел, и се почуди дали някога е напускал акваторията и дали ще успее да го закара насред Северно море. За миг му се прииска да се върне в хотела си и да изостави всичко, но после си представи, че дядо му и баща му също стоят с него на кея и решимостта му се върна.

Точно в пет от утринната мъгла изплуваха капитанът и тримата му моряци. Четиримата бяха облечени със същите дрехи, с които ги остави снощи, което накара Пърси да се позачуди дали не идват направо от „Рибарска среща“. Това моряшка походка ли беше, или бяха похарчили стоте му паунда за най-доброто, което шотландците умеят да правят?

Капитанът отдаде подигравателно чест на Пърси и му протегна отривисто ръка. Пърси тъкмо се канеше да я стисне, когато си даде сметка, че е с дланта нагоре. Връчи му четиристотинте паунда и капитанът заповяда на моряците да пренесат багажа на Пърси на борда. Двама от по-младите мъже бяха искрено изненадани от тежестта на куфара. Пърси ги последва по мостика, като не изпускаше от ръце кола.

Капитанът разгледа няколко карти, преди да определи точните координати на мястото, където Пърси искаше да бъде изоставен. След това даде заповед за потегляне.

— Ще ни трябват поне един ден и една нощ, за да стигнем до там — каза той, — затова приготви се, човече; може би ще е най-добре да си легнеш. Вълните стават много силни, след като излезем от пристанището.

Тъкмо бяха минали покрай фара на Уик, когато Пърси осъзна правотата в думите на капитан Кембъл и започна да съжалява, че си сипа втора порция каша на закуска. Прекара почти целия предобед приведен над парапета и изхвърли в морето всичко, което бе изял предния ден. И през нощта не беше по-различно, само дето беше тъмно и екипажът не можеше да го види. Отклони предложението на капитана да сподели вечерята им от рибешка яхния.

След трийсет часа Пърси вече си мечтаеше корабът да потъне или някой да го изхвърли зад борда. Но точно тогава първият помощник посочи през мъглата и извика:

— Земя!

Мина известно време преди размазаното петно на хоризонта най-накрая да се превърне в парче земя, описано от някой педантичен картограф като остров.

На Пърси му се искаше да се зарадва, но изгуби ума и дума, когато корабът започна да обикаля острова и да търси подходящо място, на което да акостира. Пред себе си виждаха само опасни скали и недостъпни канари, на които трябваше да има знаци, предупреждаващи, че достъпът е невъзможен. Пърси седна на палубата и си помисли, че настоящото упражнение е също като кариерата му — пълен провал. Наведе отчаяно глава и не видя как капитанът посочи към малък залив с плаж.

Екипажът имаше опит с далеч по хлъзгави мисии от тази и след час остави Пърси на брега заедно с всичките му принадлежности. Когато капитанът го докара с лодката, Пърси му каза:

— Ако дойдете след деветдесет и един ден да ме вземете, ще ви платя още хиляда паунда.

Предполагаше какъв ще е отговорът и без да чака да го подканят даде двеста паунда; като, разбира се, преди това уточни датата, на която „Бони Бел“ трябваше да се върне.

— Ако дойдете дори един час преди края на деветдесет и първия ден — каза той без повече обяснения — няма да получите и пени.

Капитан Кембъл сви рамене, защото се бе отказал да се опитва да разбере ексцентричния англичанин. Прибра парите и му отдаде още веднъж чест. Загреба към малкия рибарски кораб, за да продължи обичайните си занимания. Но преди това трябваше да се върне в обхвата от 150 мили, в който имаше законно право да лови риба.

Пърси се разкрачи и се опита да се задържи прав, но след трийсет часа на „Бони Бел“ му се струваше, че целият остров се люлее. Не помръдна, докато доскорошните му спътници не се изгубиха от погледа му.

След това завлече багажа си по-далеко от брега и тръгна да търси подходящо място, на което да опъне палатката. Безмилостният вятър и дъждът никак не му помагаха.

Най-плоският участък, който успя да намери, се оказа на най-високата точка на острова, а пък най-защитен от климатичните несгоди щеше да бъде в голямата пещера, сгушена в една канара от западната страна. През остатъка от деня пренесе вещите си в своя нов дом.

След като погълна съдържанието на консерва боб и кутия пастьоризирано мляко, той влезе в спалния чувал и прекара първата си нощ на остров Форсдайк. Хорацио му липсваше.

 

 

Повечето хора биха сметнали тримесечното оцеляване на малък необитаем остров в Северно море за доста тежка задача, но след като бе прекарал трийсет години в мазето на външното министерство, Пърси Форсдайк беше напълно подготвен за това. Освен всичко друго беше сигурен, че дядо му и баща му биха сметнали настоящото начинание за укрепващо характера.

През първия си пълен ден на острова Пърси разопакова куфара си и придаде доколкото беше възможно уют на новия си дом. Складира храната в най-хладния ъгъл на пещерата и подреди вещите си покрай стените.

Беше планирал седмици наред какво точно щеше да прави на острова. Започваше деня си с купа овесени ядки, сварено яйце (накрая му писнаха) и чаша чай; докато закусваше, слушаше сутрешния блок на Канал 4. След това, ако времето позволяваше, копаеше на най-високото място на острова. Обикновено обядваше шунка с боб, а след това си почиваше. Не че избягваше слънчевите лъчи, просто беше уморен. След като се събудеше от следобедния си сън, бродеше из острова, докато не опозна всяка извивка и чупка на своето царство. Когато слънцето залезеше — а това ставаше доста късно по това време на годината — си приготвяше вечеря: пак шунка и боб. Скоро Пърси започна да съжалява, че му липсва кулинарна фантазия.

След като чуеше новините в десет вечерта, четеше малко Шекспир на светлината на свещите, влизаше в спалния чувал и извършваше последния ритуал — попълваше си дневника. Описваше подробно всичко, което бе правил през деня. Това бяха част от доказателствата, които щеше да представи пред външното министерство.

* * *

Пърси внимателно бе подбрал своите деветдесет дни изолация. През това време имаше възможност да проследи всички мачове по ръгби срещу Австралия, както и срещите по крикет. Освен това се наслади на тринайсет радиопиеси и шейсет и четири епизода на радиосериала „Семейство Арчър“, но спря да слуша „Въпроси и отговори за градинари“, защото осъзна, че това предаване не върши никаква работа на човек, живеещ на малък остров насред Северно море.

Съжаляваше само, че не взе рижавия котарак. На Хорацио едва ли щеше да му хареса да смени топлата кухня със студена пещера. Но беше инструктирал икономката си да го храни всяка сутрин и още веднъж вечер преди да си тръгне.

Пърси имаше предостатъчно храна и напитки за деветдесет дни и бе твърдо решен до завръщането си на големия остров да прочете още веднъж „Пълните съчинения на Шекспир“, всичките 37 пиеси и 154 сонета.

Към края на първия месец чувстваше, че е готов да се яви в шоуто „Пустинен остров“[16], въпреки че онзи прекрасен г-н Пломли вече не беше водещ.

На по-практично ниво Пърси се научи да лови риба със заострен кол. За да бъдем по-точни, трябва да отбележим, че набучи първата си риба на трийсет и деветия ден от престоя си, когато вече се чувстваше напълно адаптиран жител на острова.

На шейсет и третия ден завърши изкопа на дупка от метър и половина в най-високата точка на острова. Един от проблемите, които не бе предвидил, беше, че всяка сутрин намираше дупката пълна с вода, тъй като почти нямаше ден, в който да не вали. След това обиколи острова в търсене на големи камъни, които после нареди около дупката.

Сутринта на осемдесет и деветия ден Пърси бавно завлече кола на върха на 70 метра над морското равнище и го хвърли небрежно до дупката. След това се върна в пещерата, за да слуша „Женски час“ по Канал 4 и да обядва. През последните три месеца научи много неща за жените. Следобед си излъска обувките, изпра си ризата и репетира речта, която щеше да произнесе в чест на Нейно Величество.

Легна си рано, защото искаше да е във върхова форма за церемонията на следващия ден.

 

 

На 23 септември 2009 година Пърси стана при изгрев-слънце, хапна лека закуска от купа овесени ядки и ябълка, докато слушаше как Джим Ноти обсъжда с г-н Камерън дали тримата партийни лидери трябва да участват в телевизионен дебат преди изборите. Пърси не харесваше идеята: никак не беше британска.

В девет часа се обръсна, като се поряза на няколко места, облече бялата си риза, която вече не беше толкова бяла, сложи си костюма с жилетката, класическата вратовръзка и лъснатите до блясък черни обувки — не бе носил нищо от този ансамбъл през последните три месеца.

Когато излезе от пещерата с радиоапарата в ръка, видя, че в този най-важен ден от живота му го очаква приятна изненада. Слънцето грееше ярко в ясното синьо небе. Качи се на върха на хълма и не намери и капка вода в дупката. Бог определено бе англичанин.

Погледна си часовника: десет и двайсет и шест. Прекалено рано за започване на процедурата, ако възнамеряваше да спазва буквата на закона. Седна на земята и изрецитира любимия си монолог от „Хенри V“, като поглеждаше часовника си през няколко минути.

В единайсет часа вдигна на рамо пилона и вкара единия му край в дупката. След това четирийсет минути избира камъните, които щяха да го държат стабилен и изправен. Когато приключи и с това, седна изтощен на земята. След като дишането му се успокои, пусна радиото, но трябваше да почака още няколко минути преди Биг Бен да удари дванайсет и слънцето да стигне зенита си. В дванайсет и една минута Пърси застана мирно, вдигна бавно британското знаме и произнесе точните думи, които се предвиждаха в Закона за устройство на територията от 1762 година: „Обявявам тази суверенна територия за част от владенията на Нейно Величество кралица Елизабет II, на която се кълна да бъда верен“. Изпя националния химн и завърши с три радостни възгласа.

След церемонията Пърси падна на колене и благодари на Бог и всичките си предци, че също като тях и той получи възможност да служи на Британската империя.

След това извади телескопа и започна да претърсва хоризонта за рибарския кораб. С всеки изминал час ставаше все по-тревожен и се чудеше къде ли са капитанът на „Бони Бел“ — Кембъл, и неговите трима моряци. Боеше се, че още са в „Рибарска среща“ и харчат парите му.

След като слънцето залезе над това късче от Британската империя, Пърси си позволи само половин порция за вечеря и прекара безсънна нощ, през която се питаше дали след приключване на мисията няма да прекара остатъка от живота си на остров Форсдайк и никой да не разбере какво е постигнал.

На следващата сутрин стана рано, пропусна закуската и утринната програма по радиото и се качи пак на най-високата точка. Остана доволен, че британското знаме все още плющеше на вятъра.

Вдигна телескопа си, обходи с него бавно периметър от 180 градуса и най-накрая го видя: пореше решително, макар и бавно, вълните. Не беше човек, който лесно изразява чувствата си, но подскочи и извика от радост. Изтича обратно в пещерата, събра в малката пътническа чанта всички необходими доказателства, че мисията му е приключила успешно, и тръгна надолу към брега. Остави всичко останало в пещерата, включително големия куфар, в случай че някой поиска още факти в подкрепа на твърдението, че е живял на острова деветдесет дни.

Пърси чакаше търпеливо на брега. След три часа малката лодка дойде да прибере посланика без акредитиви, който щеше да бъде върнат на големия остров след успешното изпълнение на дълга си.

Капитан Кембъл не прояви никакъв интерес по отношение на причините, поради които г-н Форсдайк бе поискал да прекара деветдесет и един дни на необитаем остров и го остави да си почива в каютата. Макар да повръщаше също толкова много по пътя към Уик, колкото на отиване към остров Форсдайк, Пърси чувстваше сърцето си преизпълнено с радост.

Капитанът, тримата му моряци и единственият им пътник слязоха от „Бони Бел“ и отидоха до най-близката банка, където Пърси изтегли осемстотин паунда. Но не ги даде на капитан Кембъл и първия му помощник, докато двамата не подписаха документ от една страница, с който потвърждаваха, че на 25 юни 2009 година са го откарали до остров Форсдайк и са дошли да го вземат чак на 24 септември, когато са го придружили до големия британски остров. Служителят в местната банка стана свидетел на подписването.

Пърси отиде с такси до гарата на Уик, откъдето започна бавното му пътуване обратно към Инвърнес, а след това взе нощния влак до Лондон. Леглото му в първа класа му се стори неудобно, тракането на колелата не му даваше да спи, а рибата, която му сервираха за закуска със сигурност бе напуснала Северно море няколко дни преди него. Пристигна на гара „Юстън“ по-уморен и гладен, отколкото някога е бил през последните три месеца, а след това трябваше да изчака дълга опашка за такси, преди най-накрая да се прибере в дома си в Пимлико.

Влезе вкъщи и отиде право в кабинета си, отключи средното чекмедже на бюрото си и извади незапечатания плик с подробния меморандум и копието на Закона за устройство на територията от 1762 година. Пъхна в плика подписаната от капитан Кембъл декларация, заедно с две карти и дневника си, запечата го и написа на него с главни букви: ПОВЕРИТЕЛНО.

Въпреки че беше нетърпелив да сбъдне мечтата си, Пърси не излезе от дома си докато не се увери, че едноокият трикрак котарак е дълбоко заспал на кухненския бойлер.

— Успях, Хорацио — прошепна Пърси и излезе от кухнята. Заключи външната врата и махна за такси.

— Външното министерство — каза Пърси на шофьора, когато се качи на задната седалка.

Таксито спря пред входа откъм „Кинг Чарлз стрийт“, а Пърси каза на шофьора:

— Моля ви, изчакайте ме. Ще се бавя само няколко минути.

Охранителят на външното министерство се опита да спре опърпания скитник, който се опитваше да влезе в сградата, но после осъзна, че това е г-н Форсдайк.

— Моля ви, предайте незабавно това на сър Найджъл Хендерсън — каза Пърси и му връчи дебелия плик.

— Разбира се, г-н Форсдайк — каза дежурният и му отдаде чест.

В таксито по обратния път към къщи Пърси си тананикаше песента на Симеон Богоприемник.

Първото нещо, което направи, когато се прибра в Пимлико, беше да нахрани котката. След това яде и гледа вечерните новини по телевизията. Беше прекалено рано да съобщят за триумфа му. Чудеше се дали външният министър или направо премиерът ще застане на трибуната в Камарата на общините, за да направи извънредното съобщение. Легна си в десет и бързо заспа дълбоко.

 

 

Пърси никак не се изненада, когато следващия следобед му се обади сър Найджъл, но се учуди на молбата на секретаря на министерството.

— Добър ден, Пърси — каза сър Найджъл. — Външният министър би искал да знае дали не можеш да му отделиш малко време и да се отбиеш да си поговорите, когато ти е удобно.

— Разбира се — отвърна Пърси.

— Чудесно — зарадва се сър Найджъл. — Утре в единайсет предобед добре ли е?

— Разбира се — повтори Пърси.

— Отлично. Ще ти пратя кола. И, Пърси, нали никой друг не е виждал документите, които ми изпрати?

— Не, сър Найджъл. Видяхте, че всичко е писано на ръка, така че у вас са единствените оригинални екземпляри.

— Радвам се да го чуя — каза сър Найджъл, без да обяснява нищо повече и затвори.

 

 

В десет и трийсет на следващата сутрин служебна кола взе Пърси и го откара във външното министерство в Уайтхол. Той бе облечен в един от двата си костюма по поръчка от „Савил Роу“, чиста бяла риза и нова строга вратовръзка и предвкусваше триумфа си.

Пърси винаги влизаше с трепет във външното министерство, но този път се почувства поласкан, когато видя, че един служител го чака, за да го придружи до кабинета на министъра. Наслаждаваше се на всеки миг, докато двамата се качваха по широкото мраморно стълбище, минаваха покрай портретите в цял ръст на Касълрей, Канинг, Палмерстън, Салисбъри и Кързън, преди да продължат по дълъг коридор, чиито стени бяха украсени с фотографии на Стюарт, Дъглъс-Хоум, Калагън, Карингтън, Хърт и Кук.

Когато стигнаха до кабинета на министъра, служителят почука леко на вратата и след това я отвори. Пърси бе въведен в помещение с размерите на бална зала, където го чакаха външният министър и шефът на дипломатическите мисии.

— Добре дошъл, Пърси — каза му външният министър като на стар приятел, макар че го бе виждам само веднъж преди това на тържеството по случай пенсионирането му. — Ела да седнеш при мен и сър Найджъл до камината. Има едно-две неща, за които мисля, че трябва да си поговорим. Ама как бихме Австралия на крикет, а? — добави той и седна. — Макар че сигурно си изпуснал срещите, като се има предвид, че…

— Следях коментарите по радиото — каза Пърси. — И наистина мачовете бяха невероятни. — Пърси се облегна доволно на стола си, донесоха му и кафе.

— Сигурно така си убивал времето — каза сър Найджъл, когато жената, която сервира кафето, излезе от стаята. Чак тогава премина на въпроса, който вълнуваше всички.

— Прочетох доклада ти вчера сутринта, Пърси. Великолепен е — каза сър Найджъл. — И искам да те поздравя, че си открил аномалия в закона от 1762 година, която ние сме пропуснали.

— Никой не я е забелязал повече от двеста години — намеси се външният министър. — Сър Найджъл ми се обади вкъщи, веднага щом прочел доклада ти. А аз отидох незабавно на „Даунинг стрийт“ 10, срещнах се на четири очи с премиера и му разказах с какво си се занимавал, след като се пенсионира от външното министерство. Той беше впечатлен. Много впечатлен — повтори министърът. Пърси грейна от щастие. — Помоли ме да те поздравя и да ти предам най-добрите му пожелания.

— Благодаря — каза Пърси и едвам се удържа да не каже: „Предайте му и моите благопожелания“.

— Премиерът също така ме помоли да го информирам — продължи министърът — до какво решение си стигнал.

— До какво решение съм стигнал ли? — повтори Пърси и вече не звучеше така спокоен като преди.

— Да — отвърна сър Найджъл. — Виждаш ли, възникна проблем, който смятаме, че трябва да споделим с теб.

Пърси бе подготвен да отговаря на всякакви въпроси, отнасящи се до правата за сключване на договори, суверенитета и приложимостта на Закона за устройството на територията от 1762 година.

— Пърси — продължи сър Найджъл, като се усмихна сърдечно на бившия си колега, — сигурно ще се радваш да научиш мнението на лорд-канцлера, който потвърди, че мисията ти в името на Кралицата е успешна и ще издържи във всеки международен съд. — Пърси отново започна да се успокоява. — И наистина, можеш да си сигурен, че остров Форсдайк ще стане част от отвъдморските територии на Нейно Величество. Ти правилно си преценил, че ако окупираш тази земя за деветдесет дни и ако през това време никое друго лице или правителство не предявят претенции към нея, тя става собственост на окупатора и попада под юрисдикцията на държавата, на която окупаторът е гражданин, стига този акт да бъде ратифициран в рамките на шест месеца — ако правилно си спомням какво постановява законът от 1762 година.

Цитира го почти дума по дума, помисли си Пърси.

— Което означава — каза той като се обърна към външния министър, — че можем да предявим претенции не само върху правата за риболов, но и върху нефтените залежи в радиус от сто и петдесет мили, да не говорим за стратегическите предимства, които местоположението на острова дава на отбраната ни.

— И ето тук става разправията — каза секретарят на министерството.

Пърси се почуди коя от четирите шекспирови пиеси цитира сър Найджъл, но реши, че сега не е време за такива въпроси.

— Освен това съм убеден — продължи Пърси, — че ако представите казуса на пленарно заседание на Обединените нации, организацията няма да има избор и ще трябва да ратифицира моята претенция в полза на британското правителство.

— Сигурен съм, че си прав, Пърси — каза сър Найджъл, — но външното министерство е длъжно да гледа по-мащабно и да се съобрази с всички възможни последствия. — И сякаш по даден знак двамата мъже станаха от местата си. Пърси ги последва до средата на стаята, където всички се спряха пред огромен глобус.

Сър Найджъл го завъртя и когато глобусът спря, секретарят на министерството посочи към малка точица в Тихия океан.

— Ако руснаците предявят претенции върху този остров, той може да се превърне за американците в по-голям проблем от Куба.

Отново завъртя глобуса и посочи друг безименен остров, този път насред Южнокитайско море.

— Ако Китай или Япония предявят претенции за този остров, всичко може да завърши с война между тях.

Завъртя глобуса за трети път и когато той спря, постави пръст върху Мъртво море.

— Да се молим израелците никога да не чуят за Закона за устройство на територията от 1762 година, защото това ще сложи край на мира в Близкия изток.

Пърси нямаше думи. Единствената му цел бе да докаже, че е достоен за наследството на баща си и дядо си и също като тях да даде своя принос към дипломацията, но както винаги донесе само срам за семейството и за родината си, която обичаше повече от живота си.

Външният министър прегърна Пърси през раменете.

— Ако ни позволиш да приберем меморандума ти в архива и да не документираме тази среща, премиерът, а струва ми се и Нейно Величество, ще ти бъдат вечно благодарни.

— Разбира се, г-н министър — каза Пърси с наведена глава.

След няколко минути се изниза от външното министерство и повече не спомена за остров Форсдайк пред никого, освен пред Хорацио. Но, ако някой някога се изгуби в Северно море и попадне на плющящото на вятъра британско знаме…

 

 

На 1 януари 2010 година в почетния списък на благородниците, които получават поздравления за Нова година, беше вписан и сър Пърсивал Артър Кларънс Форсдайк, награден с Ордена на Архангел Михаил и Свети Георги за заслуги към външната политика.

Ирландски късмет[17]

 

Никой няма да повярва на тази история, докато не разбере, че в нея е замесен ирландец.

Лиъм Кейси беше роден в Корк в семейство на калайджия. Една от многото мъдрости, които научи от опърничавия си баща, бе, че умният човек може цял ден да се трепе за няколко банкноти, а глупакът — да ги изхарчи за броени минути.

През живота си Лиъм изкара над сто милиона пъти по няколко банкноти, но въпреки съвета на баща си, успя да ги изхарчи за броени минути.

След като завърши училище изобщо не пожела да постъпи в университет и обясни на приятелите си, че иска да навлезе в реалния свят. Лиъм бързо разбра, че преди да стъпи на първото стъпало на стълбата към успеха, се налага да завърши Университета на живота. След няколко провала като бензинджия, кондуктор в градския транспорт и амбулантен продавач на „Енциклопедия Британика“, Лиъм стана стажант в „Хамптънс“, утвърдена английска агенция за недвижими имоти с клонове из цяла Ирландия.

През следващите три години научи всичко за стойността на недвижимата собственост — търговска и жилищна — за определянето и събирането на наеми и за това как да сключи сделка, с която хем да си осигури печалба, хем да не загуби клиента за в бъдеще. Хората сменят средно пет пъти домовете си в рамките на своя живот, информира го английският му началник, затова трябва да запазиш доверието им.

— Ще ми се да бях агент на Джеймс Джойс — беше единственото, което Лиъм каза по този въпрос.

— Защо? — попита го озадачен англичанинът.

— Защото се е местил над сто пъти през живота си. — Това беше може би единственото нещо, което Лиъм знаеше за Джеймс Джойс.

Докато работеше за английската компания, Лиъм бързо разбра, че ако имаш мек ирландски акцент и си надарен с достатъчно чар, англичаните са склонни да те подценяват — грешка, която повтаряха от хиляди години.

Научи и още един важен урок, който със сигурност не преподаваха в университета, а именно че единствената разлика между калайджията и инвестиционния банкер е размерът на сумите, които въртят. Но Лиъм не можеше да измисли как да се възползва от това познание, докато не срещна Маги Макбрайд.

Маги не смяташе сина на калайджията от Корк за добра партия, въпреки че беше привлекателен и забавен, но когато я покани с него на почивка в Майорка, тя започна да проявя малко повече интерес.

Настоящето състояние на банковата сметка на Лиъм в Обединената ирландска банка беше достатъчно, за да си позволи евтина почивка в Магалуф, курорт на югозападния бряг на острова, който британците превземаха всяка година за три месеца.

Маги не бе никак доволна, когато ги настаниха в хотел с една звезда и ги заведоха в стая с двойно легло. Даде ясно да се разбере, че може и да се е съгласила да дойде на почивка с Лиъм, но това не означаваше, че ще спят заедно. Лиъм си взе отделна стая, като си даваше сметка, че тя ще наруши бюджета му до краен предел. Още един урок. Преди да подпишеш договор, чети текста със ситните букви.

На следващия ден Лиъм лежеше до Маги на претъпкания плаж, облечен в прилепнали бански, и с всеки изминал миг ставаше все по-червен. Майка му веднъж му бе казала, че ирландците имат най-зелената трева и най-бялата кожа на света, но до този момент той не бе наясно какво точно означава втората част на това твърдение.

На втория ден Лиъм още не бе постигнал никакъв успех с Маги и започна да се чуди защо изобщо я бе довел на почивка. След това откри, че хилядите англичанки, които се разхождаха по плажа, мислеха само за „онова нещо“, а един красив ирландец, който след две седмици щеше да си замине за Корк, отговаряше на повечето им условия.

Лиъм разказваше на едно момиче от Донкастър как открил „Ривърданс“[18], а тя изведнъж му изтърси:

— Много си изгорял. — Толкова много, че трябваше да спи по корем и не можеше да мърда, а момичето от Донкастър не планираше така нещата.

На следващата сутрин Лиъм се омаза целия със слънцезащитен крем с фактор 30, облече риза с дълги ръкави и дълги панталони, обърна гръб на указателните табели към плажа и хвана автобуса за Палма де Майорка, като се чудеше дали и това място няма да се окаже просто още един Магалуф.

Но средновековната столица го изненада с широките си улици, обградени с палми и саксии с цветя, с тесните си алеи с живописни ресторантчета с маси по тротоарите и със стилните си бутици. Все едно бе попаднал в друга държава.

Докато вървеше по крайбрежната алея. Лиъм неусетно започна да се заглежда по витрините на агенциите за недвижими имоти. Беше удивен колко по-евтини бяха къщите от тези в Корк и дори шокиран, че банките предлагаха ипотечни кредити за 80, а понякога и за 90 процента от цената на имота.

Помисли си дали да не влезе в някоя агенция, за да зададе многото си въпроси, на които искаше да получи отговори, но тъй като не знаеше и дума испански, се задоволи само с разглеждане на витрините и дивенето пред огромните цветни снимки на къщи, които бяха описани като „deseable“, „asequible“ и „sensational“[19]. Тъкмо си мислеше да се връща в Магалуф, когато забеляза пред един офис да се вее познатия зелен, бял и оранжев флаг, а над него висеше надпис „Патрик О’Донован, Международна агенция за недвижими имоти“.

Лиъм отвори вратата, без да си прави труда да разглежда витрината. Когато влезе вътре, елегантно облечена жена вдигна поглед към вратата, а по-възрастен от него небръснат мъж с лекьосани джинси и тениска си свали краката от бюрото и се усмихна.

— Просто се чудех… — започна Лиъм.

— Ирландец, сънародник! — възкликна мъжът и скочи. — Позволете да ви се представя. Аз съм Патрик О’Донован.

— Лиъм Кейси — отвърна Лиъм и му стисна ръката.

— По работа или за удоволствие си тук, Лиъм? — попита О’Донован.

— Не съм много сигурен — отвърна Лиъм. — Макар че съм на почивка…

— Значи за удоволствие — каза О’Донован. — Да започнем познанството като истински уважаващи себе си ирландци. Мария, ако някой ме търси, с моя приятел ще сме във „Фланаганс Армс“.

И без да каже нищо повече, О’Донован изведе Лиъм от офиса. Пресякоха улицата, завиха по странична алея и се озоваха в кръчма, която малцина туристи биха открили. Следващите думи, които О’Донован произнесе, бяха:

— Две големи бири „Гинес“. — Дори не попита новия си приятел какво ще иска.

Лиъм успя да получи отговори на повечето от въпросите си, докато О’Донован беше трезвен. Разбра, че Патрик живееше на острова от повече от трийсет години и беше сигурен, че Майорка ще дръпне напред също като Калифорния по времето на Треската за злато. Разказа на Лиъм, че тук идвали рекорден брой туристи, но което било по-важно — мястото започнало да става привлекателно за британци, които искали да прекарат годините си след пенсия в чужбина.

— Когато основах агенцията — каза той между две глътки от третия си „Гинес“, — Майорка още не бе станала модна дестинация. Тогава бяхме само десетина души в този бизнес, а сега всеки на острова се мисли за агент по недвижими имоти. На мен ми провървя, не се оплаквам, единственото, което ми се иска, е да съм на твоите години.

— Защо? — попита невинно Лиъм.

— Защото се очаква бум — каза О’Донован. — Застаряващо население с пари за харчене, което е осъзнало своята смъртност, мигрира тук като ято патки към топлите страни.

До петия „Гинес“ Лиъм имаше само още няколко въпроса, но това беше без значение, тъй като О’Донован вече не беше в състояние да им отговори.

 

 

На другата сутрин — а и всяка сутрин през следващата седмица — Лиъм не се печеше с Маги на пренаселения плаж, а хващаше автобуса за Палма де Майорка. Трябваше да направи сериозно проучване преди да се срещне отново с Патрик О’Донован.

Уреди си срещи с няколко агенти на недвижими имоти за огледи на апартаменти и други имоти. И това, което видя, потвърди думите на О’Донован — Майорка скоро щеше да навлезе в период на стремителен растеж.

В последната сутрин от ваканцията си, след като десет дни подред не бе стъпвал на плажа и червеният испански тен се бе върнал обратно до ирландско бяло, Лиъм за сетен път се качи на автобуса до Палма.

Слезе в центъра на града, тръгна право към крайбрежната алея и се спря чак в офиса на Патрик О’Донован. Имаше само още един въпрос към своя сънародник.

— Би ли ме взел като младши съдружник във фирмата?

— Категорично не — отвърна О’Донован. — Но бих те взел като пълноправен съдружник.

Маги Макбрайд отлетя за Ирландия все още девица, а калайджийският син от Корк остана в Майорка.

 

 

Първата година на Лиъм на Майорка не се увенча със сензационния успех, който новият му съдружник беше обещал, въпреки че работеше денонощно и използваше пълноценно уменията, придобити в Корк. Докато той прекарваше по-голямата част от времето си в офиса или по огледи с клиенти, О’Донован се заседяваше все повече във „Фланаганс Армс“ и пропиваше оскъдните печалби на фирмата.

Към края на втората година Лиъм вече обмисляше да се върне в Ирландия, която по това време бе навлязла в икономически подем, предизвикан от огромен прилив на субсидии от Европейския съюз. И тогава изневиделица обстоятелствата решиха вместо него. О’Донован не успя да се върне на работа, след като кръчмата затвори за следобедната сиеста. Падна и умря на стотина метра от офиса.

Лиъм организира погребението на Патрик, направи помен във „Фланаганс Армс“ и същата вечер си тръгна последен от заведението. Когато в три през нощта пропълзя в леглото си, вече бе взел решение.

 

 

На следващия ден отиде в офиса и първият човек, на когото се обади, беше художник на табели, чието име намери в Жълтите страници. До дванайсет на обяд над вратата вече пишеше „Кейси енд Ко, международна агенция за недвижими имоти“.

След това позвъни на Пепе Миро, млад мъж, който работеше за конкурентна фирма и през последните две години бе успял да му измъкне няколко сделки изпод носа. Разбраха се вечерта да се видят в близък бар и след още една тежка вечер, в която бирата „Гинес“ бе заменена от червено испанско вино, Лиъм успя да убеди Пепе, че и за двамата ще е най-добре, ако станат съдружници.

След месец до ирландския флаг бе издигнато испанско знаме и художникът на табели направи още една визита. Когато си тръгна, над вратата пишеше „Кейси, Миро енд Ко“. Пепе се занимаваше с местните, а Лиъм пое чужденците — истинско партньорство.

Печалбите на новата фирма растяха бавно, но графиката вече се движеше в правилната посока. Бизнесът им обаче коренно се промени, когато Пепе сподели с Лиъм за един стар местен обичай.

Майорка бе малък остров с голяма плодородна низина в средата, в която имаше лозя, маслинови и бадемови горички. Когато някой фермер умреше, по традиция оставяше собствеността в плодородното сърце на острова на най-големия си син, а дъщерите трябваше да се задоволят с каменисти парцели по крайбрежието. Ирландският чар и хубавата външност на Лиъм много му помагаха, когато трябваше да убеди тези дъщери как да се възползват от патриархалната несправедливост.

Купи първото си парче земя през 1991 година от дама на средна възраст с недостиг на финанси и интимни приятели: малка ивица неплодородно крайбрежие с пряк изглед към Средиземно море. Теренът бе изравнен с булдозер и разчистен от общи работници; след няколко седмици една строителна компания го купи за два пъти по-голяма сума, отколкото Лиъм бе платил.

Купи втория си парцел от опечалена вдовица. От него се откриваше великолепна панорамна гледка чак до Барселона. Отново изравни терена и този път направи към него достатъчно широк път, по който да минават колите, отбиващи се от главното шосе. Спечели още повече и вложи парите в строеж на малка къща върху парче земя, което Пепе беше купил от дама, незнаеща никакъв друг език, освен испански. След година продадоха имота и си възвърнаха инвестицията тройно.

Когато купи четвъртия си парцел — а той беше толкова голям, че можеше да се раздели на три — Лиъм осъзна, че вече не беше агент по недвижима собственост, а без да иска се бе превърнал в инвеститор. Докато Пепе продължаваше да ухажва безкрайната опашка от испански дъщери и вдовици, Лиъм превръщаше нещастните им наследства в продаваеми имоти. Печалбите на компанията не спираха да нарастват и тогава Лиъм осъзна, че единственото препятствие пред издигането му на още по-високо ниво беше липсата на капитали. И реши да замине на едно от редките си пътешествия до Ирландия.

Отговорникът по инвестиционните заеми в Обединената ирландска банка в Дъблин — Лиъм избягваше Корк — изслуша с интерес предложенията на сънародника си и се съгласи да му отпусне сто хиляди паунда, с които да купи нови парцели. Когато следващата година Лиъм постигна печалба от над 40 процента, банката се съгласи да удвои инвестицията си.

Лиъм сключи първата си сделка за един милион през 1997 година и успехът му нямаше да има край, ако не бе забравил разумния съвет на баща си: „Умният човек може цял ден да се трепе за няколко банкноти, а глупакът — да ги изхарчи за броени минути“.

 

 

Вечерта на 31 декември 1999 година Лиъм и Пепе отпразнуваха успеха си на организирано от тях парти за приятели и клиенти в хотел „Палас“ в Палма. Вече и двамата бяха милионери и имаха всички основания да гледат уверено към новото хилядолетие, особено след като на 1 януари 2000 година, малко преди слънцето да изгрее, Пепе обяви, че е попаднал на сделката на живота си. Лиъм трябваше да изчака още два дни Пепе да се възстанови, за да му каже подробностите.

Наскоро на острова бе починал един мъж — член на видно местно семейство, без да остави завещание. След дълги съдебни спорове бе решено съпругата му да наследи цялата собственост — земя във Валдемоса, която се простираше на няколко километра от склоновете на Сиера де Трамонтана чак до брега.

Лиъм прекара една седмица в Дъблин в опити да убеди Обединената ирландска банка да отпусне най-големия заем за закупуване на имот в историята си. След като договориха условията, които включваха лични гаранции от страна на Лиъм и Пепе, нещо, което баща му калайджията никога не би му препоръчал, той се върна в Майорка и започна преговори с вдовицата. Накрая тя се съгласи да продаде парцела от две хиляди хектара за двайсет и три милиона евро.

В рамките на дни Лиъм нае водещ архитект от Барселона, високо уважаван геодезист от Мадрид и адвокат с добри връзки от Палма и започна подготовката на необходимите документи за разрешителните от общината. Разделиха земята на 360 парцела, планираха алеи с широки тротоари, улично осветление, електрозахранване, отводнителни канали и водопроводи, голф игрище с осемнайсет дупки, търговски център, киносалон, единайсет ресторанта и спортен комплекс. Според плановете къщите имаха собствени плувни басейни, а някои от по-големите имоти — дори тенис кортове. Но това, което правеше селището уникално, беше, че всяка къща имаше гарантирана идеална гледка към океана.

Лиъм и Пепе прецениха, че, заради огромното количество работа по проекта, с години няма да обмислят нови начинания.

Лиъм поръча макет на целия комплекс. Нае и режисьор на документални филми да направи двайсетминутно промоционално видео със заглавие „Визия за Валдемоса“. Обединената ирландска банка хареса тази визия и отпусна първите два милиона и триста хиляди евро на Лиъм срещу ипотека на земята.

След още една година Лиъм вече беше в състояние да представи проекта за застроителен план на местните власти в Майорка. Всички общински съветници на Валдемоса бяха по местата си, за да чуят речта му. Преведе ги бавно през грандиозния си замисъл, а когато завърши, попита дали има въпроси.

Дори и само за да убедят хората, че не спят по време на дебати, политиците винаги са добре подготвени с въпроси. Само че експертите на Лиъм бяха обмисляли с часове всички възможни питания, и дори такива, каквито на общинарите не биха им хрумнали. Когато Лиъм си седна, бе възнаграден с аплодисменти както от управляващите, така и от опозицията.

Губернаторът на Балеарските острови стана да поздрави Лиъм и екипа му за великолепната и креативна идея, а кметът на Валдемоса ентусиазирано увери колегите си, че проектът без съмнение ще привлече богати клиенти и ще носи приходи в общинската хазна години напред.

Никой не се изненада, когато шест седмици по-късно Съветът на Майорка одобри застроителния план на „Кейси, Миро енд Ко“ за проекта във Валдемоса, който кметът описа пред пресата като дързък, пълен с въображение и важен за общността. Но Пепе предупреди Лиъм, че трябва да преодолеят още едно препятствие, преди да се върнат в банката, за да поискат останалите два милиона и седемстотин хиляди евро от аванса на кредита. Върховният съд в Мадрид трябваше да подпечата плана, преди първият булдозер да получи разрешение да влезе на терена, а той имаше печалната слава, че отхвърля проекти в последния момент.

Три екипа от адвокати работиха денонощно в Мадрид, Барселона и Палма и девет месеца по-късно за всеобщо облекчение Върховният съд одобри проекта.

На следващия ден Лиъм отлетя за Дъблин, където още повече адвокати работеха по документацията, която щеше да му даде възможност да сключи договор за револвиращ кредит от петдесет милиона евро. Цените в строителството винаги само растат.

Минути след като мастилото на договора изсъхна, четири водещи европейски строителни компании подкараха машините си по терена, а след тях там нахлуха и хиляда работници, които се надяваха да си осигурят работа за следващите десет години.

 

 

Лиъм никога не се бе интересувал особено от политиката на Майорка и нарочно не подкрепяше нито една от двете големи партии на местните избори. Даряваше им абсолютно еднакви суми за предизборните кампании, за да може да си осигури успех на проекта, която и да победи.

Социалистическата партия и Народната партия завършваха изборните битки с близки резултати и властта се сменяше през няколко години. Но когато тази година обявиха резултатите от стълбището на общината, за изненада на всички се оказа, че Зелените са спечелили три места в Общинския съвет и — което беше по-важно — играеха ролята на балансьори във властта, тъй като другите две партии бяха получили по двайсет и едно места. Лиъм не обърна голямо внимание на това, дори когато „Майорка Дейли Бюлетин“ информира читателите си, че Зелените смятат да направят коалиция с партията, която подкрепи идеологическите им цели. А най-важната от тях, както бе заявено в манифеста им, бе да не се дават повече строителни разрешения във Валдемоса.

Това устройваше Лиъм, тъй като щеше да го отърве от бъдеща конкуренция и неговият проект щеше да е последният, ратифициран от Върховния съд в Мадрид. Но след като тази резолюция мина с одобрението и на двете големи партии, Зелените — окуражени от успеха си — незабавно заявиха, че разрешителните на всички текущи проекти, също ще бъдат отнети. Този път Лиъм се притесни, защото адвокатите му го предупредиха, че дори Върховният съд да отмени решението на общинския съвет, проектът му може да бъде спрян за години.

— Всеки ден престой ще ни струва пари — предупреди Лиъм. Той осъзна, че ако Зелените успеят да убедят която и да е от двете големи партии да подкрепи предложението им, двамата с Пепе ще фалират за седмици.

Когато общинският съвет се събра, за да гласува резолюцията на Зелените, Лиъм и екипът му седяха изнервени в кулоарите и чакаха да научат каква ще е съдбата им. Чуха се страстни речи от всички представители на политическия спектър. Дори и след като последният съветник си каза мнението, никой не се наемаше да предскаже резултатите от гласуването.

Председателят призова към гласуване и за първи път тази вечер залата утихна. След няколко минути кметът тържествено обяви, че предложението на Зелените да се замразят всички текущи строителни проекти е прието с двайсет и три срещу двайсет и два гласа.

Лиъм загуби няколкото си банкноти за няколко минути.

Всичките му работници незабавно напуснаха строителната площадка. Недовършените къщи останаха без врати и прозорци, подемните кранове осиротяха, скъпи материали и оборудване бяха захвърлени да ръждясват. Когато Лиъм си спомни мъдрия съвет на баща си, вече беше прекалено късно да върне времето назад.

Адвокатите на компанията му препоръчаха да обжалва. Лиъм неохотно се съгласи, макар че — както вече юристите му бяха казали — дори накрая решението на общинарите да бъде отменено, ще минат години и всяка евентуална печалба ще бъде погълната за плащане на лихви, да не говорим за адвокатските хонорари.

 

 

Обединената ирландска банка реагира бързо на новината от Валдемоса, като незабавно замрази всички сметки на Лиъм. Освен това издаде директива, с която изискваше „Кейси, Миро енд Ко“ да издължат получените вече трийсет и седем милиона евро при първа възможност. Банката беше наясно, че нито Лиъм, нито Пепе вече можеха да си купят дори самолетен билет до Дъблин.

Лиъм уведоми банката, че смята да обжалва решението на общинския съвет, но също като тях беше напълно наясно, че даже сега да спечели, докато Върховният съд се произнесе, ще изгуби всичко.

Насрочиха дата, в която Върховният съд трябваше да се събере да отсъди за проекта във Валдемоса, но преди това Лиъм и Пепе бяха принудени да продадат домовете си, както и каквото бе останало от активите на компанията им, за да платят на адвокатите си от двете страни на Ирландско море.

Лиъм се върна във „Фланаганс Армс“ за първи път от двайсет и три години.

 

 

Когато две години по-късно Лиъм и Пепе се явиха пред Върховния съд, председателят на състава изрази огромното си съчувствие към г-н Кейси и г-н Миро за напразния им десетгодишен труд и изразходвани средства за проект, първоначално смятан от общинския съвет на Валдемоса и Върховния съд за дързък, пълен с въображение и важен за общността. Само че съдът нямал власт да отмени решение на легитимно избран общински съвет, дори и когато то се отнасяло за минал период. Лиъм оклюма.

— Въпреки това — продължи съдията — този съд има власт да постанови пълно обезщетение на ищците, които са работили добросъвестно и са изпълнили всичките изисквания на общинския съвет на Валдемоса. Като имаме това предвид, съдът ще назначи независим арбитър, който да изчисли разходите на г-н Кейси и г-н Миро, включително и предполагаемите загуби.

Както за всички процедури, в които са замесени испанци, така и за този случай беше необходима цяла година, докато арбитърът представи заключенията си пред Върховния съд. Наложи се ново отлагане от шест месеца за някои доуточнения, за да не остане и капка съмнение в сериозното отношение на съда към отговорностите му.

На следващия ден, след като председателят на състава обяви заключенията на съда, „Ел Паис“ заяви в уводната си статия, че размерът на обезщетението ще бъде предупреждение за всички политици, които смятат да отменят актове от миналото.

Общинският съвет на Валдемоса трябваше да плати 121 милиона евро обезщетение на г-н Лиъм Кейси, г-н Пепе Миро и техните съдружници.

На местните избори, шест месеца по-късно, Зелените загубиха категорично всичките си три места в общинския съвет.

Пепе пое бизнеса в Майорка, а Лиъм се върна в Корк, където си купи замък с хиляда акра земя. Каза ми, че няма никакво намерение да иска повече разрешителни за строеж, дори и за беседка.

Послепис

Наблюдателните читатели, които внимателно са следили в кой период се развива действието на настоящата история, сигурно са успели да преценят, че, дори Зелените да не бяха успели да спрат проекта в Лиъм и Пепе, те пак щяха да фалират заради спада в световната икономика. И то без да получат никакви обезщетения! Но както казах и в началото, никой не би повярвал в тази история, ако в нея не беше замесен ирландец.

Политически коректно

„Никога не съди за човека по външността му“ — казваше майката на Арнолд.

Но въпреки този мъдър съвет, Арнолд намрази човека от първия миг, в който го зърна. В банката го бяха научили да бъде предпазлив, когато се среща с потенциални клиенти. Може в девет случая да успееш, а на десетия да се издъниш и всичките ти печалби да отидат по дяволите. Арнолд бе разбрал това от собствения си горчив опит. Беше сигурен, че това е причината да се бавят с повишението му толкова време.

На Арнолд Пениуърти[20] му беше писнало да му повтарят: „Какво подходящо име за банков служител!“. От десет години беше заместник-управител на клона на банката във Воксхол, но наскоро му бяха предложили да се премести в Бъри Сейнт Едмъндс като управител. Този клон беше един от по-малките, но Арнолд беше сигурен, че ако успее да го постегне, ще получи още едно повишение. Във всеки случай нямаше търпение да се измъкне от Лондон, който напоследък беше пренаселен от чужденци, променили напълно облика на града.

Когато съпругата му го изостави без никакви обяснения — или поне така той каза на майка си — Арнолд се премести в Аркадия Меншънс, голям блок, който обичаше да нарича жилищна кооперация. Наемът беше направо изнудвачески, но поне имаше портиер.

— Така правя добро впечатление на гостите си — обясни Арнолд на майка си.

Не че много хора му гостуваха, откакто жена му го напусна. Аркадия Меншънс имаше и друго предимство — от там до банката се стигаше пеша, така че парите, които Арнолд плащаше за наем, пестеше от транспорт. Единственият голям недостатък на жилището му беше, че линията „Виктория“ минаваше точно под сградата и времето, в което имаше гарантирано спокойствие, беше между дванайсет вечерта и пет и трийсет сутринта.

Арнолд за първи път зърна новия си съсед в асансьора. Двамата пътуваха заедно към партера. Изчака го, за да го заговори, но онзи не каза дори „добро утро“. Арнолд се почуди дали човекът изобщо знае английски. Отдръпна се назад, за да го разгледа по-добре. Беше малко по-нисък от него, около метър и седемдесет, набит, но не дебел, с квадратна челюст и както по-късно щеше да каже на майка си — с бездушни очи. Кожата му беше тъмна, но не бе цветнокож, така че Арнолд не можеше да бъде сигурен откъде е. Чорлавата брада му напомни за още една от мъдростите на майка му: „Никога не се доверявай на човек с брада, той вероятно крие нещо“.

Арнолд реши да поговори с портиера. Денис беше истински извор на информация за всичко, което се случваше в Аркадия Меншънс и със сигурност щеше да знае нещо за този човек. Когато вратите на асансьора се отвориха, Арнолд се отдръпна и пусна новия си съсед пред себе си. Изчака го да излезе от сградата и отиде на рецепцията при Денис.

— Какво знаеш за него? — попита Арнолд и кимна към мъжа, който се качваше на едно такси.

— Не много — призна си Денис. — Договорът му за наем е краткосрочен и каза, че няма да остане дълго тук. Но ме предупреди, че от време на време ще му идват гости.

— Това никак не ми харесва — каза Арнолд. — Да имаш представа откъде е и какво работи?

— Никаква — отвърна Денис. — Но със сигурност не е хванал тен в Южна Франция.

— Без съмнение — съгласи се Арнолд и се засмя. — Не ме разбирай погрешно, Денис, нямам предразсъдъци. Винаги съм харесвал г-н Зебари от моя етаж. Дискретен човек, отнася се с уважение към останалите.

— Така е — призна Денис. — Но сигурно не си забравил, че г-н Зебари е рентгенолог. — Не че беше наясно какво означава това.

— Е, трябва да вървя — каза Арнолд. — Не мога да си позволя да закъснявам за работа. След като ще ставам управител, трябва да давам пример на подчинените си. Ослушвай се за нова информация, Денис — добави той и докосна с показалеца носа си. — Макар да не е много политически коректно, не ми харесва как изглежда този човек.

Портиерът леко кимна, Арнолд бутна летящата врата и се отправи към банката.

Той срещна пак новия си съсед след няколко дни, когато се връщаше от работа. Видя го да разговаря с млад мъж, яхнал мотоциклет, облечен от главата до петите в кожа. В мига, в който двамата го забелязаха, младежът пусна визьора на каската си, форсира и изчезна. Арнолд се забърза към сградата и с облекчение намери Денис, седнал зад рецепцията.

— Тези двамата ми изглеждаха малко подозрителни — каза Арнолд.

— Само да видиш другите младежи, които го посещават ден и нощ. Понякога не съм сигурен дали това е Централен Лондон или проходът Кибер между Афганистан и Пакистан.

— Напълно те разбирам — каза Арнолд.

Вратата на асансьора се отвори и оттам излезе Зебари.

— Добър вечер, г-н Зебари — поздрави усмихнат Денис. — Пак ли нощна смяна?

— Боя се, че да, Денис. Няма почивка, когато работиш в здравеопазването — добави той и излезе от сградата.

— Г-н Зебари е истински джентълмен — каза Денис. — Прати на жена ми букет цветя за рождения й ден.

 

 

Две седмици по-късно, когато се връщаше от работа късно вечерта, Арнолд отново забеляза мотоциклета. Беше паркиран до парапета, а от собственика му нямаше и следа. Арнолд влезе във фоайето и завари група младежи, бъбрещи си на висок глас на език, който той не разпознаваше. Те тръгнаха към асансьора, а той поизостана — нямаше желание да пътува с тях нагоре.

Денис изчака вратата на асансьора да се затвори и каза:

— Не е трудно човек да се сети при кого отиват. Бог знае какво правят зад затворените врати.

— Имам известни подозрения — отвърна Арнолд, — но няма да обеля и дума, докато не получа доказателства.

Когато слезе от асансьора на четвъртия етаж, Арнолд чу от апартамента срещу неговия да долитат разговори на висок глас. Забеляза, че вратата е открехната, забави крачка и небрежно надзърна.

Един мъж лежеше по гръб на пода, двамата, които Арнолд пусна да се качат преди него с асансьора, притискаха ръцете и краката му, а младежът, който бе видял на мотоциклета, държеше кухненски нож над главата му. Из цялата стая се виждаха увеличени изображения на взривения автобус от 7 юли 2005 година и от атентатите в метрото[21], които се бяха появили наскоро по първите страници на всички национални вестници. Когато младежът забеляза вторачения в него Арнолд, бързо прекоси стаята и затвори вратата.

Арнолд постоя още малко там целият разтреперан. Не беше сигурен какво трябва да предприеме. Дали да се втурне надолу по стълбите и да каже на Денис, или да бяга към относителната сигурност на апартамента си и да се обади на полицията?

Като чу избухване на бурен смях зад току-що затворената врата, Арнолд се завтече към дома си, затърси с треперещи пръсти ключа си и първоначално се опита да пъхне в ключалката ключа от офиса си. През цялото време се озърташе през рамо. Когато най-накрая намери правилния ключ, беше толкова нервен, че се опита да го вкара от обратната страна и го изпусна на земята. Вдигна го и успя да си отвори на третия опит.

Влезе, бързо заключи два пъти и сложи веригата, но пак не се чувстваше в безопасност. Когато овладя дишането си, избута най-голямото кресло от стаята, притисна го към външната врата и се срути в него разтреперан. Мозъкът му трескаво работеше.

Отново си помисли да звънне на полицията, но след това се уплаши, че мъжът ще разбере кой го е издал и кухненският нож накрая ще се озове над неговата глава. А и когато полицаите нахлуят в сградата, може да стане бой в коридора. Колко ли невинни хора ще пострадат? Г-н Зебари със сигурност ще си отвори вратата и ще се озове лице в лице с терористите. Имаше риск, а Арнолд не бе готов да го поеме.

Минаха няколко минути и тъй като не чуваше вече никакъв шум отвън, Арнолд се завлече до шкафа и си наля с разтреперани ръце голямо уиски. Изпи го на две глътки, наля си още едно и пак се тръшна на креслото, стиснал бутилката в ръка. Отпи още веднъж, погълна повече, отколкото обикновено си позволяваше за цяла седмица, но сърцето му още биеше силно. Ризата му бе подгизнала от пот, изпитваше ужас да направи и най-малкото движение. Седя така, докато слънцето не изчезна зад най-високата сграда. Отпи пак и после пак — накрая се напи и заспа.

Арнолд нямаше представа колко часа е спал, но се стресна, когато трополенето на първия влак на метрото се чу изпод земята. Видя празната бутилка уиски, катурната на пода до краката му, и се опита да си проясни главата. В студената, ясна утринна светлина осъзна точно какво би очаквала майка му от него в такава ситуация.

Когато дойде време да тръгва за работа, той внимателно отмести на няколко сантиметра тежкото кресло и долепи ухо до вратата. Дали мъжете не го чакаха в коридора да излезе? Отключи безшумно и махна бавно веригата. Изчака още малко и дръпна лекичко вратата, открехна я и надникна в коридора. Навън беше пусто и напълно тихо.

Арнолд си свали обувките, пристъпи няколко крачки, затвори леко вратата след себе си и тръгна на пръсти към асансьора, без да откъсва очи от отсрещната врата. Отвътре не се чуваше никакъв шум и той се почуди дали мъжете не са избягали паникьосано. Започна да натиска нервно копчето на асансьора и му се стори, че мина цяла вечност, преди вратата най-накрая да се отвори. Шмугна се вътре и натисна копчето за партера, но дори след като потегли надолу, пак не се почувства в безопасност. Докато асансьорът стигне до приземния етаж, си обу обувките и си върза връзките. Когато вратата се отвори, побягна към изхода, без дори да поглежда към Денис, който го поздрави. Не спря да тича до банката. Отвори вратата с правилния ключ, влезе бързо, но алармата се включи. За първи път му се налагаше да я изключва.

Отиде право в тоалетната и когато погледна в огледалото, видя там чифт мътни очи и небръснато лице. Пооправи се колкото можа и отиде в кабинета си. Надяваше се, че когато другите пристигнат, няма да забележат, че не се е обръснал и е с вчерашните дрехи.

Седна зад бюрото си и започна да записва всичко, на което бе станал свидетел през последния месец, като обрисува в пълни подробности случилото се предната вечер. Когато приключи, известно време седя и се взира в празното пространство, после вдигна телефона и набра 999.

— Спешни случаи. С коя служба да ви свържа? — попита хладен глас.

— Полицията, моля — каза Арнолд, като се опитваше да прикрие вълнението си. Чу прищракване, а след това друг глас попита: — Какъв спешен случай имате?

Арнолд сведе поглед към записките си и прочете изявлението, което току-що си бе подготвил:

— Казвам се Арнолд Пениуърти. Трябва да говоря със старши полицейски инспектор, тъй като имам важна информация за евентуално сериозно престъпление, в което може да са замесени терористи.

Ново прищракване и друг глас, който този път се представи:

— Диспечерска служба, инспектор Нюхаус.

Арнолд прочете изявлението си за втори път дума по дума.

— Можете ли да сте малко по-конкретен, господине? — попита инспекторът. След като Арнолд му разказа всички подробности, полицаят каза: — Изчакайте, моля. Ще ви свържа с колега от „Скотланд Ярд“.

Пак го прехвърлиха и друг глас съобщи ново име:

— Сержант Робъртс на телефона. С какво мога да ви помогна?

Арнолд произнесе подготвеното изявление за трети път.

— Мисля, че ще е най-разумно, господине, ако не ми разказвате повече по телефона — предложи Робъртс. — Предпочитам да се срещна с вас и да обсъдим всичко лично.

Арнолд не знаеше, че така се опитват да се отърват от откачалки, които само губеха времето на полицията.

— Устройва ме — каза той. — Но предпочитам да дойдете в банката, а не в апартамента ми.

— Напълно ви разбирам, господине. Ще дойда при първа възможност.

— Но вие не знаете адреса.

— Знаем адреса ви, господине — каза сержант Робъртс без да обяснява повече.

Арнолд не напусна кабинета си до обяд, дори за обичайната проверка на касиерите. Вместо това си запълни времето с проверка на имейла си. Имаше и няколко съобщения на телефонния секретар, на които трябваше да отговори, но те можеха да почакат — нека първо се срещне с човека от „Скотланд Ярд“.

Арнолд се разхождаше нервно из кабинета си, когато на вратата се почука.

— Някой си сержант Робъртс иска да ви види — каза изненаданата секретарка. — Казва, че имате уговорка.

— Покани го, Даян — нареди й Арнолд. — И се погрижи никой да не ни притеснява.

Секретарката на Арнолд се отдръпна и пусна високия, елегантно облечен млад мъж. После затвори вратата след него.

Преди да си извади документите, сержантът се представи и двамата мъже си стиснаха ръцете.

— Желаете ли кафе или чай, сержант Робъртс? — попита Арнолд след като внимателно разгледа картата му.

— Не, благодаря ви, господине — отвърна сержантът, седна срещу Арнолд и отвори бележника си.

— Откъде да започна? — поинтересува се Арнолд.

— Защо не ми разкажете какво точно видяхте, г-н Пениуърти. Не спестявайте никакви подробности, колкото и незначителни да ви се струват.

Арнолд прегледа пак записките си. Започна с много детайлно описание на всичко, на което бе станал свидетел през последния месец, и завърши с подробен разказ на видяното в апартамента предната вечер. Когато приключи, си наля чаша вода.

— Как е името на съседа ви? — беше първият въпрос на сержанта.

— Мили боже — възкликна Арнолд. — Нямам представа. Но знам, че скоро се нанесе в кооперацията и договорът му за наем е краткосрочен.

— На кой етаж сте, г-н Пениуърти?

— Четвъртия.

— Благодаря ви. Това е повече от достатъчно като начало — каза сержантът и затвори бележника си.

— И сега какво ще стане? — попита Арнолд.

— Незабавно ще поставим екип за наблюдение на сградата, който ще държи под око заподозрения няколко дни и ще се опита да разбере с какво се занимава. Може да е нещо напълно невинно, разбира се, но ако открием нещо, г-н Пениуърти, бъдете сигурен, че ще ви уведомим.

— Дано не се окаже, че ви губя времето. Много се надявам — каза Арнолд, който внезапно се почувства малко глупаво.

— Скоро ще разберем — каза младият детектив и се усмихна. — Искам да ви уверя, г-н Пениуърти, че ми се ще да има повече бдителни граждани като вас. Така работата ми ще стане много по-лесна. Успех на новия пост — добави той и се изправи да си ходи.

Веднага щом полицаят си тръгна, Арнолд вдигна телефона на бюрото си и се обади на майка си.

— Може да остана при теб няколко дни, преди да се преместя в Бъри Сейнт Едмъндс, майко?

— Разбира се, скъпи — отвърна тя. — Надявам се, че всичко е наред, нали?

— Няма за какво да се тревожиш, майко.

 

 

След като Арнолд се премести в Бъри Сейнт Едмъндс, управлението на клона погълна по-голямата част от времето му и тъй като минаха седмици без вести от сержант Робъртс, случката в Аркадия Меншънс започна да избледнява в съзнанието му.

От време на време прочиташе по някой репортаж в „Дейли Телеграф“ за полицейски акции срещу терористични групи в Лийдс, Бирмингам и Брадфорд. Разглеждаше снимките на заподозрените, които полицаите залавяха и в един случай можеше да се закълне, че…

Арнолд току-що бе приключил разговора си с клиент, който кандидатстваше за ипотечен кредит, когато телефонът на бюрото му иззвъня.

— Търси ви сержант Робъртс — каза секретарката му.

— Дай ми секунда — каза Арнолд. Усети как сърцето му започна да бие учестено, докато извеждаше набързо клиента от кабинета си и затваряше вратата след него.

— Добър ден, сержант.

— Добър ден, господине — отвърна му познат глас. — Чудех се дали не смятате да идвате до Лондон през следващите няколко дни. Исках да ви уведомя какво откри нашият екип за наблюдение. — Арнолд започна да прелиства бележника с ангажиментите си. — Ако не ви е удобно — продължи сержантът, — нямам нищо против аз да дойда при вас в Бъри Сейнт Едмъндс.

— Не, не — каза Арнолд. — Ще пътувам за Лондон в петък вечерта. Сестра ми има рожден ден и ще я водя на „Звукът на музиката“ в театър „Паладиум“.

— Добре, а дали ще можете да отделите малко време и да се отбиете в „Скотланд Ярд“, да речем към пет? Командир Харисън много би искал да си поговори с вас.

— Разбира се — каза Арнолд и погледна към празната страница. Записа си в бележника — не че щеше да забрави.

— Добре — отвърна сержантът. — Ще ви посрещна в приемната в пет часа в петък.

 

 

Дните от седмицата се нижеха, а Арнолд нямаше как да не забележи, че очаква срещата си с командир Харисън с по-голямо нетърпение от „Звукът на музиката“.

 

 

В петък Арнолд си тръгна от работа малко след обедната почивка, като обясни на секретарката си, че има важни ангажименти в Лондон. Когато пристигна на гарата на „Ливърпул стрийт“, веднага се отправи към редицата с такситата, тъй като не искаше да закъснее за срещата си.

Таксито влезе в двора на „Скотланд Ярд“ няколко минути преди пет и Арнолд доволно забеляза, че сержант Робъртс вече го чакаше в приемната.

— Радвам се да ви видя отново, г-н Пениуърти — каза Робъртс.

Стиснаха си ръцете и сержантът поведе Арнолд към асансьорите. Докато чакаха, си побъбриха за „Звукът на музиката“, как полицаят водил жена си по Коледа да гледа представлението, а пък докато пътуваха нагоре стана въпрос за цветущото състояние на английския отбор по ръгби. Вратите се отвориха на шестия етаж. Робъртс все още не бе обелил и дума за желанието на командир Харисън да се види с Арнолд.

Двамата тръгнаха към дъното на коридора, където се виждаше табелка с името на командир Марк Харисън, носител на ордена на Британската империя. Робъртс почука леко на вратата, изчака малко, после отвори и влезе.

Командирът веднага стана иззад бюрото си и се усмихна сърдечно на Арнолд, преди да се здрависа с него.

— Радвам се най-накрая да се запознаем — каза той. — Да ви предложа нещо за пиене?

— Не, благодаря — отвърна Арнолд, който вече нямаше търпение да разбере защо толкова високопоставен полицейски началник иска да се види с него.

— Знам, че тази вечер ще ходите на театър, г-н Пениуърти, затова ще премина направо на въпроса — започна без да се церемони командирът, като махна на Арнолд да седне. — Трябва от самото начало да ви обясня — продължи той, — че случаят, който смятам да обсъдя с вас, ще влезе в криминалния съд следващата седмица и аз нямам право да ви разкривам някои подробности, въпреки моята убеденост, че мога да разчитам на пълната ви дискретност, г-н Пениуърти.

— Напълно ви разбирам — увери го Арнолд.

— Нека да започна с това, че сме ви много благодарни за информацията, която ни дадохте. Без преувеличение можем да кажем, че на вас дължим разкриването на една от най-активните терористични групи в страната. Трудно е да се определи колко живота сте спасили.

— Просто изпълних дълга си, така както го разбирам — каза Арнолд.

— Направихте много повече, повярвайте ми — отвърна командирът. — Защото информацията, която ни дадохте, г-н Пениуърти, ни позволи да арестуваме петнайсет заподозрени в тероризъм, единият от които — наемателят на апартамента на вашия етаж — е без съмнение ръководителят на групата. Той ни заведе до къща в Бирмингам, където намерихме взривни устройства, оборудване за производство на бомби и подробни планове на сгради, както и списък с имената на видни личности, срещу които са смятали да извършат атентати, включително и членове на кралското семейство. Честно казано, г-н Пениуърти, обадил сте ни се точно навреме.

Арнолд сияеше, а командирът продължи.

— Ще ми се да оповестим вашия принос, но вие разбирате, че се въздържаме в такива случаи. Касае се за собствената ви безопасност.

— Да, разбира се — отвърна Арнолд, като се опитваше да прикрие разочарованието си.

— Но когато следващата седмица прочетете във вестниците статиите за случая, трябва да се гордеете с приноса си за изправянето на тези жестоки престъпници пред правосъдието.

— Напълно съм съгласен с вас, господине — намеси се сержантът.

Арнолд не знаеше какво да каже.

— Няма да ви задържам повече, г-н Пениуърти — каза командирът. — Не искам да закъснеете за представлението. Но бъдете сигурен, че „Скотланд Ярд“ са ви длъжници и моята врата е винаги отворена за вас.

Арнолд кимна, като се опитваше да си придаде подходяща за ситуацията скромност.

Командирът му стисна отново ръката и му благодари още веднъж, а след това сержант Робъртс го изведе от стаята.

— Може ли да добавя и моите лични благодарности, г-н Пениуърти — каза Робъртс, докато вървяха по коридора, — защото на първо число ще ме повишат в инспектор.

— Честито — отвърна Арнолд. — Заслужихте си го, убеден съм.

Арнолд излезе от сградата и тръгна към Уайтхол. Вдигна високо глава, когато мина покрай „Даунинг стрийт“ 10, и се зачуди до колко може да разкаже на сестра си за срещата, която току-що се бе състояла. Погледна си часовника и реши да вземе такси. В края на краищата денят беше специален.

— За къде си, хубавецо? — попита го шофьорът.

— „Паладиум“ — каза Арнолд, качвайки се на задната седалка.

Докато таксито го отнасяше все по-навътре в Уест Енд, Арнолд все си мислеше за срещата с командира. Повтаряше разговора отново и отново в ума си, сякаш натискаше копчето за повтаряне на касетофон. Таксито спря на Грийн Марлбъро стрийт, защото движението бе спряно от полицейски кордон.

— Какво става? — попита Арнолд.

— Сигурно някой член на кралското семейство или чужд държавен глава отиват на представлението тази вечер. Боя се, че последните сто метра ще трябва да ги изминеш пеша.

— Няма проблем — каза Арнолд, подаде му банкнота от десет паунда и слезе, без да дочака рестото.

Тръгна през тълпата, която се притискаше към бариерите с надеждата да разбера кой предизвиква суматохата. Стигна до входа на театъра и преди да го пуснат във фоайето, внимателно му провериха билета. Тръгна по широкото, покрито с червен килим стълбище и се заоглежда за сестра си. След малко забеляза някой да му маха с програма. Джанет никога не закъсняваше.

Арнолд я целуна по двете бузи, честити й рождения ден и я попита дали иска чаша шампанско преди да влязат в салона.

— В никакъв случай — каза Джанет. — Да отидем да си намерим местата. Тази вечер очакват в театъра да дойде член на кралското семейство и аз искам да видя кой ще бъде той.

— Моля, заемете местата си — каза глас по високоговорителя. — Представлението ще започне след пет минути.

— Чакам с нетърпение това от седмици — каза Джанет, докато разпоредителната й късаше билета. — В средата на залата сме.

— Какви прекрасни места, Арнолд — добави тя, когато стигнаха до ред Г.

— Е, не навършваш всеки ден четирийсет години — отвърна Арнолд и й стисна ръката.

— Де да можеше — каза тя, докато си проправяше път към средата на реда. Стараеше се да не стъпи на ничии пръсти, но вдигна няколко души.

— Мислех си после да отидем в „Сиприани“ — каза Арнолд, когато и двамата се настаниха.

— Не е ли малко екстравагантно? — попита Джанет.

— Не и на рождения ден на сестра ми. Всъщност денят се оказа доста специален и за мен.

— Защо? — поинтересува се Джанет, докато му подаваше програмата. — Ново повишение?

— Не, по-важно от това… — понечи да й разкаже Арнолд, но хората започнаха да се изправят на крака и да ръкопляскат, когато принцеса Ан влезе в кралската ложа. Тя помаха на публиката и си седна на мястото. Джанет също й махна.

— Винаги е била една от любимките ми — каза Джанет, когато заедно с останалите си седна обратно на седалката. — Разкажи ми, Арнолд, защо денят е специален и за теб?

— Ами всичко започна, когато той се премести в нашата кооперация…

— За кого говориш? — прекъсна го Джанет, когато светлините угаснаха.

— Трябва да призная, че имах съмнения от самото начало… — прошепна Арнолд, когато диригентът вдигна палката си. — Ще ти разкажа всичко на вечерята — добави той, щом оркестърът засвири мелодия, която по-голямата част от публиката знаеше наизуст.

Арнолд се наслади на първата част на мюзикъла и когато завесата падна преди антракта, аплодисментите му подсказаха, че не само той е харесал представлението.

Няколко зрители станаха и занадничаха към кралската ложа, където принцеса Ан си бъбреше със съпруга си. Изведнъж вратата в дъното на ложата се отвори и влезе мъж, чието лице Арнолд никога нямаше да забрави. Той бе облечен в опърпан смокинг и едната му ръка беше в джоба.

— О, боже! — простена Арнолд. — Това е той!

— Кой? — попита Джанет, без да откъсва очи от кралската ложа.

— Мъжът, за когото ти разказвах — отвърна Арнолд. — Той е терорист и някак си е успял да избяга и да влезе в кралската ложа. — Арнолд не дочака следващия въпрос на сестра си. Знаеше какво изисква дългът му и бързо се промъкна покрай хората на неговия ред, без изобщо да му пука на чии пръсти стъпва и без да обръща внимание на негодуванията. Стигна до пътеката и побягна към изхода, като буташе всички, които му се пречкаха. Щом се озова във фоайето, огледа се набързо и затича нагоре по стръмното стълбище, което водеше към ложите, докато повечето зрители слизаха надолу към бара на партера. Няколко души се спряха и се взряха в невъзпитания човек, който така грубо се блъскаше в тях. Арнолд не им обърна внимание, направи се, че не чу и гневните забележки, отправени към него. Когато изкачи стълбището, той се насочи директно към кралската ложа, но когато стигна до огражденията от червени въжета, двама едри полицаи пристъпиха напред и го спряха.

— С какво можем да ви помогнем, господине? — попита учтиво единият.

— В кралската ложа има опасен терорист — извика Арнолд. — Животът на принцесата е в опасност.

— Моля ви, успокойте се, господине — каза полицаят. — Единственият гост в кралската ложа тази вечер е професор Нареш Кан, прочут американски ортопед, който е тук, за да изнесе серия от лекции за проблемите, на които се е натъкнал след атентатите от 11 септември.

— Да, същият — каза Арнолд. — Може да се прави на известен лекар, но ви уверявам, че е избягал терорист.

— Изпрати господина до мястото му — обърна се полицаят към колегата си.

— А вие се обадете на командир Харисън от „Скотланд Ярд“ — каза Арнолд. — Той ще потвърди моята версия. Казвам се Арнолд Пениуърти.

Двамата полицаи се спогледаха, след това се взряха по-внимателно в Арнолд. По-старшият набра някакъв номер на мобилния си телефон.

— Свържете ме със „Скотланд Ярд“. — Минаха няколко секунди. Те се сториха много повече на Арнолд, който с всеки миг ставаше все по-трескав.

— Трябва спешно да говоря с командир Харисън — каза полицаят.

След още малко време, което вече изглеждаше на Арнолд като цяла вечност, най-накрая командирът вдигна.

— Добър вечер, господине. Казвам се Болтън и съм от кралската охрана. Дежуря в театър „Паладиум“. Един зрител — някой си г-н Пениуърти — е убеден, че в ложата на принцесата има терорист и казва, че вие ще потвърдите версията му. — Арнолд се надяваше, че още има време да й спасят живота. — Ще ви го дам, господине. — Офицерът протегна телефона си към Арнолд, който се опитваше да запази спокойствие.

— Човекът, за когото говорихме този следобед, командире, сигурно е избягал, защото току-що го видях в кралската ложа.

— Уверявам ви, г-н Пениуърти — каза кротко командирът, — че това е невъзможно. Човекът, за когото говорихме този следобед, е в строго охраняван затвор и няма вероятност да го пуснат до края на живота му.

— Но аз го видях с очите си в кралската ложа! — извика отчаяно Арнолд. — Трябва да кажете на хората си да го арестуват, преди да е станало прекалено късно.

— Не знам кого сте видели в кралската ложа, господине — каза командирът, — но ви уверявам, че това не е г-н Зебари.

Не бягай от съдбата си

Председателят слезе от задната седалка на колата си и тръгна по тротоара.

— Добро утро, г-н председател — каза Род, младежът на рецепцията.

Председателят мина покрай него, без да му обърне внимание и се отправи директно към асансьора, чиито врати току-що се бяха отворили. Група хора, които чакаха, за да се качат в кабината, отстъпиха настрани. Никой от тях дори не помисли да влезе вътре заедно с председателя, защото не искаха да си загубят работата.

Асансьорът го закара на последния етаж и той тръгна бойко към кабинета си. Секретарката му бе подредила на бюрото четири отделни купчини доклади, телефонни съобщения, изрезки от вестници и разпечатки на имейли, но те днес можеха да почакат. Погледна си програмата, макар да знаеше, че няма ангажименти до срещата с фирмения лекар в дванайсет часа.

Отиде до прозореца и погледна към Ситито. Банк ъф Ингланд, Гилдхол, Тауър, Лойдс и катедралата „Свети Павел“ се очертаваха на хоризонта. Но неговата банка, която през последните трийсет години той бе направил водеща, се издигаше над всички, а сега искаха да му я отнемат.

От известно време из Ситито обикаляха слухове. Не всички одобряваха методите и тактиките му за приключване на сделки.

— Поставя под съмнение авторитета на цялото Сити — се осмели да каже един от членовете на съвета на директорите на скорошно заседание. Председателят се погрижи след няколко седмици да го сменят с друг, но освобождаването му предизвика още повече напрежение не само в управителното тяло, но и по цялата Треднийдъл стрийт.

Може би през годините си бе позволявал малко да нарушава правилата, вероятно известен брой хора бяха пострадали от това, но банката цъфтеше и тези, които бяха лоялни към него, се облагодетелстваха, а той успя да натрупа едно от най-големите лични богатства в Ситито.

Председателят много добре знаеше, че някои от колегите му се надяваха той да се пенсионира на шейсетия си рожден ден, но нямаха кураж да забият ножа в плътта и да ускорят напускането му. Поне не и докато в една от клюкарските рубрики не се появи статия, че често посещавал клиника на Харли стрийт. Но пак не предприеха нищо, докато новината не се появи и на първа страница на Файненшъл Таймс.

Когато на следващото заседание на съвета на директорите помолиха председателя да потвърди или отрече слуховете, той започна да увърта, но един от членовете, от когото трябваше да се отърве още преди години, блъфира и настоя за независимо медицинско мнение, което да затвори устите на клюкарите. Председателят поиска гласуване и не получи вота, на който се надяваше. С единайсет на девет гласа бордът реши, че лекарят на компанията трябва да направи прегледа и да представи резултатите пред членовете, а не личният лекар на председателя. Той знаеше, че е безсмислено да протестира. Бе настоявал подчинените му да преминат през абсолютно същата процедура по време на годишните профилактични прегледи. Всъщност откри, че това е удобен начин да се отървава от некомпетентни или престараващи се мениджъри, които се осмеляваха да поставят преценките му под съмнение. А сега смятаха да използват същата тактика срещу него.

Лекарят на компанията не беше от хората, които лесно се купуват, затова съветът на директорите щеше да научи истината. Имаше рак и въпреки че личният му лекар казваше, че ще живее поне още две години, той знаеше, че след като резултатите бъдат публикувани, акциите на банката ще се сринат и няма никаква надежда да се възстановят, докато той не подаде оставка и не изберат нов председател на негово място.

От известно време знаеше, че умира, но в миналото винаги бе надхитрявал съдбата, често в последния момент, и вярваше, че ще го направи пак. Би дал всичко, абсолютно всичко, за да получи втори шанс…

— Абсолютно всичко? — каза глас зад него.

Председателят продължи да се взира през прозореца, тъй като на никого не бе позволено да влиза в кабинета му без предварителна уговорка, дори на заместника му. След това отново чу гласа.

— Абсолютно всичко? — повтори той.

Председателят се извърна и видя мъж в елегантно скроен тъмен костюм, бяла копринена риза и тънка черна вратовръзка.

— Кой, по дяволите, сте вие?

— Казвам се г-н Де Ат — отвърна мъжът — и представлявам по-нисша инстанция.

— Как влязохте в кабинета ми?

— Секретарката ви не може да ме види и чуе.

— Махайте се, преди да съм извикал охраната — каза председателят и натисна копчето под бюрото си няколко пъти.

След миг вратата се отвори и секретарката се втурна в кабинета му.

— Викате ли ме, г-н председател? — попита тя с бележник в ръка и готова за писане химикалка.

— Искам да знам как този човек е влязъл в кабинета ми, без да има предварителна уговорка — каза той и посочи към натрапника.

— Тази сутрин нямате никакви уговорки, г-н председател — отвърна секретарката и се огледа озадачена из стаята. — Първата ви е в дванайсет часа с лекаря на компанията.

— Както ви казах — обади се г-н Де Ат — тя не може да ме види или чуе. Аз съм видим само за тези, които скоро ще умрат.

Председателят погледна секретарката си и й нареди строго:

— Не искам да ме безпокоят до второ нареждане.

— Разбира се, г-н председател — каза тя и се измъкна бързо от стаята.

— След като установихме пълномощията ми — започна г-н Де Ат, — позволете ми отново да ви попитам. Когато казахте, че бихте дали абсолютно всичко за втори шанс, наистина ли имахте предвид абсолютно всичко?

— Дори и да съм го казал, и двамата знаем, че е невъзможно.

— За мен няма нищо невъзможно. Правилно прочетох мислите ви, а и знам, че точно в този момент се питате: „Това наистина ли се случва? Да не би да намерих изход?“.

— Как разбрахте?

— Такава ми е работата. Явявам се при тези, които биха дали абсолютно всичко, за да получат втори шанс. В ада сме широко скроени.

— И каква е сделката? — попита председателят. Скръсти ръце и погледна предизвикателно г-н Де Ат.

— Упълномощен съм да ви позволя да си смените местата с когото си изберете — например с младия мъж, който работи на рецепцията — макар че почти не забелязвате съществуванието му и вероятно дори да не знаете името му.

— А той какво ще получи, ако аз се съглася да си сменя мястото с него? — попита председателят.

— Ще стане това, което сте вие в момента.

— Тази сделка никак не е изгодна за него.

— Сключвали сте много такива сделки в миналото и то без никакво притеснение. Но ако това ще успокои съвестта ви — когато умре, ще отиде горе — каза Де Ат и посочи към тавана. — А ако вие се съгласите с моите условия, накрая ще се озовете долу при мен.

— Но той е само един обикновен служител от рецепцията.

— Точно какъвто бяхте вие преди четирийсет години, макар днес рядко да си го признавате пред някого.

— Но той няма моят ум…

— Нито вашият характер.

— А аз не знам нищо за живота му, за семейството му — каза председателят.

— След като смяната се състои, той ще получи вашите спомени, а вие — неговите.

— Но ще запазя ли ума си, или ще трябва да се задоволя с неговия?

— Ще си останете с вашия си ум, а той — с неговия.

— И когато умре, ще отиде на небето.

— А когато вие умрете, ще дойдете при мен в ада. При положение че подпишете договора.

Г-н Де Ат хвана председателя за лакътя и го поведе към прозореца. Двамата се загледаха в Лондонското Сити.

— Ако подпишете, всичко това може да е ваше.

— И къде да подпиша? — попита председателят и свали капачката на писалката си.

— Преди това — каза г-н Де Ат, — като имат предвид миналото ви, моите шефове настояват, когато стигнем до думите „законно и задължаващо“, да ви обясня всички последствия. Едно от новите задължения на по-висшите инстанции е да се погрижат никой да не може да избяга от съдбата си. — Председателят свали писалката. — Според условията на споразумението, ще смените живота си за този на рецепциониста. Когато той умре, отива в рая. Когато вие умрете, идвате при мен в ада.

— Вече ми обяснихте това — каза председателят.

— Да, но трябва да ви предупредя, че няма вратички. Дори не получавате шанс да минете през чистилището и да изкупите греховете си. Няма вариант да се откупите, нито да се откажете в последния момент, както често сте правили в миналото. Трябва да проумеете, че подпишете ли този договор, той важи за цялата вечност.

— Но ако подпиша, получавам живота на момчето, а той — моя, нали?

— Да, но шефовете ми също така настояват, преди да положите подписа си, да ви отговоря честно на всички въпроси, които искате да ми зададете.

— Как се казва момчето? — попита председателят.

— Род.

— И на колко години е?

— През март ще стане на двайсет и пет.

— Имам само още един въпрос. Колко се очаква да живее?

— Току-що премина през щателен медицински преглед, на какъвто всичките ви служители са длъжни да се подложат. И е напълно здрав. Играе футбол за местния си клуб, ходи два пъти седмично да тренира и през април смята да участва в благотворителния лондонски маратон. Не пуши, пие умерено. Той е мечта за компаниите, които правят застраховка „Живот“.

— Изборът е подходящ — каза председателят. — Къде да подпиша?

Г-н Де Ат извади свитък пергаменти. Прелисти ги, докато стигна до последната страница на договора, където бе написано името. По всичко личеше, че това бе направено с кръв. Председателят не си направи труда да прочете текста с дребен шрифт — обикновено оставяше това за адвокатите и съветниците си, но те не бяха тук в момента.

Подписа отривисто документа и подаде писалката на г-н Де Ат, който го парафира от името на по-нисшата инстанция.

— А сега какво? — попита председателят.

 

 

— Можете да се обличате — каза лекарят.

Председателят си сложи ризата, докато лекарят разглеждаше рентгеновата снимка.

— Изглежда в момента ракът е в ремисия — каза той. — Така че с известен късмет можете да поживеете още пет, дори десет години.

— Това е най-добрата новина, която съм чувал от месеци насам — отвърна председателят. — Кога мислите, че трябва пак да ме видите?

— Мисля, че е добре да продължите с редовните прегледи на всеки шест месеца, ако не за друго, то поне колегите ви да са спокойни. Ще напиша заключенията си и ще ви ги пратя до края на деня, като ще заявя категорично, че не виждам никаква причина да не останете председател за следващите две години.

— Благодаря ви докторе, това е голямо облекчение за мен.

— Но въпреки това ви препоръчвам почивка — каза лекарят, докато придружаваше пациента си до вратата.

— Не помня откога не съм излизал в отпуск — отвърна председателят. — Така че може и да послушам съвета ви. — И сърдечно стисна ръката на лекаря. — Благодаря ви. Много ви благодаря.

По-късно в кабинета на лекаря пристигна голяма кафява кутия.

— Какво е това? — попита той асистентката си.

— Подарък от председателя.

— Втора изненада за деня — каза лекарят и разгледа етикета. — Дванайсет бутилки червено вино „Кот дю Рон“ от 1994 година. Колко щедро от негова страна. — И чак след като асистентката му затвори вратата, добави: — И колко нетипично.

Председателят седеше на предната седалка на колата си и си бъбреше с шофьора по целия път към банката. Чак сега разбра, че също като него и Фред беше привърженик на „Арсенал“.

Когато колата спря пред банката, той скочи на тротоара. Портиерът го поздрави и му отвори вратата.

— Добър ден, Сам — каза председателят, след това мина покрай рецепцията на път за асансьора, който един млад мъж задържаше заради него.

— Добър ден, г-н председател — каза младежът. — Ще може ли да поговоря с вас?

— Да, разбира се. Между другото, как се казваш?

— Род, господине — каза младият мъж.

— Е, Род, какво мога да направя за теб?

— В отдел „Стокови обороти“ има свободно място и се чудех дали не мога да кандидатствам за него?

— Разбира се, Род. Защо не?

— Ами, господине, нямам нужното образование.

— Аз също нямах, когато бях на твоите години — отвърна председателят. — Така че защо не опиташ?

— Надявам се, че разбираш какво правиш — каза шефът на обслужващия персонал, когато Род се върна на мястото си на рецепцията.

— Естествено, че разбирам. И те уверявам, че нямам никакво намерение да прекарам живота си на приземния етаж като теб.

Председателят задържа вратата на асансьора, за да пусне две жени вътре.

— На кой етаж? — попита той, когато вратата се затвори.

— На петия, моля, господине — каза едната притеснено.

Той натисна копчето и попита:

— В кой отдел работите?

— Ние сме чистачки — отговори едното момиче.

— Е, от известно време се канех да поговоря с вас — каза председателят.

Момичетата се спогледаха уплашено.

— Сигурно понякога работата ви се струва неблагодарна, но искам да ви уверя, че имаме най-чистите офиси в Ситито. Трябва много да се гордеете.

Асансьорът стигна на петия етаж.

— Благодарим ви, г-н председател — казаха двете в един глас, докато излизаха от кабината. Чудеха се дали колежките ще им повярват, като им разкажат какво им се бе случило току-що.

Асансьорът стигна до последния етаж и председателят влезе в кабинета на секретарката си.

— Добър ден, Сали — каза той и седна на стола до бюрото й. Тя скочи. Той й махна да седне и се усмихна.

— Как мина прегледът? — попита тя нервно.

— Много по-добре, отколкото очаквах — отвърна председателят. — Оказва се, че ракът е в ремисия и ще ме бъде поне още десет години.

— Това е добра новина — коментира Сали. — Значи няма нужда да подавате оставка?

— Така каза докторът, но може би е дошло време да проумея, че не съм безсмъртен. Така че тук ще настъпят някои промени.

— Какво точно имате предвид? — попита притеснено секретарката.

— Като начало ще приема щедрото предложение за пенсия на съвета на директорите и ще продължа да бъда само наблюдаващ директор, но не и преди да си взема дълга почивка.

— Но това ще ви бъде ли достатъчно, г-н председател? — попита секретарката, която помисли, че не е чула добре.

— Повече от достатъчно, Сали. Като че ли настъпи моментът да се заема с благотворителност. Бих могъл като начало да помогна на местния футболен отбор. Имат нужда от нови съблекални. Знаеш ли, като бях по-млад този клуб ме спаси от опасностите на улицата и кой знае — може пък да се нуждае от нов председател?

Секретарката му не знаеше какво да каже.

— Има и още нещо, което трябва да направя, преди да си тръгна, Сали.

Тя взе бележника си, докато председателят вадеше чековата си книжка от вътрешния си джоб.

— От колко години работиш за мен?

— В края на този месец ще станат двайсет и седем, г-н председател.

Той написа чек за двайсет и седем хиляди паунда и й го подаде.

— Май и ти имаш нужда от почивка. Бог ми е свидетел, че не бях лесен шеф.

Сали припадна.

 

 

— Е, отивам на обяд — каза Род, като си погледна часовника.

— Къде смяташ да ходиш? — попита Сам. — Във „Вкусния грил“?

— Всичко с времето си — отвърна Род. — Но засега ще трябва да се задоволя с „Гартър Армс“, защото настъпи моментът да опозная бъдещите си колеги от „Стокови обороти“.

— Не летиш ли малко високо, момче?

— Не, Сам, просто си държа очите отворени. Не след дълго ще им стана шеф, защото това е първата стъпка към целта ми да стана председател.

— Не и докато съм жив — каза Сам, докато разопаковаше сандвича си.

— Не бъди толкова сигурен, Сам — отвърна Род, докато си сваляше униформата и си обличаше елегантно спортно сако. Прекоси фоайето, мина през въртящата се врата и излезе на улицата. Погледна към „Гартър Армс“ на отсрещния тротоар, изпълнен с нетърпение да сложи крак на първото стъпало на корпоративната стълбица.

Род погледна надясно, където бе спрял двуетажен автобус, от който слязоха няколко пътници. Забеляза пролука в трафика и тръгна през платното, но точно тогава куриер на мотоциклет реши да заобиколи автобуса. В мига, в който видя Род, мотористът натисна спирачки с всички сили, зави и се опита да го избегне, но закъсня с части от секундата. Мотоциклетът удари странично Род и го повлече, а накрая го прегази.

Род отвори очи и видя пакет, изпаднал на асфалта до него, с надпис „СПЕШНО“, „Медицинско заключение за здравословното състояние на председателя“. Вдигна поглед и видя над себе си надвесен мъж в елегантно скроен тъмен костюм, бяла копринена риза и тънка черна вратовръзка.

— Трябваше да ме попитате колко ще живее младежът, а не колко се очаква да живее — бяха последните думи, които чу, преди да напусне този свят.

Няма свободни места в странноприемницата

Ричард Едмистън се качи на автобуса. Чувстваше се уморен и гладен. Денят бе тежък и той мечтаеше за вечеря и вана, въпреки че не беше сигурен дали може да си позволи и двете.

Ваканцията му скоро щеше да свърши, което беше добре, защото и парите му привършваха. Всъщност, в портфейла си имаше по-малко от сто евро и обратен билет за Лондон.

Но не се оплакваше. Прекара един идиличен месец в Тоскана, макар Мелани да го заряза в последната минута преди пътуването без никакво обяснение. Щеше да се откаже да замине, но вече си беше купил билет и бе предплатил спането си в няколко малки пансиона из италианската провинция. А и от цяла година очакваше тази разходка из Северна Италия, още откакто прочете статията на Робърт Хюз в списание „Тайм“, където се казваше, че половината от световните забележителности се намират точно там. Реши окончателно да замине, след като с Мелани посетиха лекция на Джон Джулиъс Норуич в Института по изкуствата „Кортоулд“, която прочутият историк завърши с думите: „Ако имахте два живота, щяхте да искате да прекарате единия в Италия“.

В края на ваканцията си Ричард остана без пари, гладен и уморен, но разбра колко прави бяха Хюз и Норуич, след като посети Флоренция, Сан Джиминяно, Кортона, Арецо, Сиена и Лука. Във всеки един от тези градове имаше шедьоври, на които друга държава би отделила няколко страници в националните си туристически справочници, докато в италианските си бяха заслужили най-много по някоя бележка под линия.

Ричард трябваше да си тръгне за Англия на следващия ден, защото в понеделник започваше първата работа в живота си — учител по английски в голямо общообразователно училище в източната част на Лондон. Старият директор на училището, което бе завършил в Марлбъро, му бе предложил да преподава там английски на петите класове, но той не се надяваше да научи нищо ново, а само да се върне в спомените си, и да изживее пак детинството си, макар и не с ученическа униформа, а с учителска тога.

Нагласи раницата на рамото си и тръгна бавно по виещата се пътека към старинното селце Монтерки, кацнало на върха на хълма. Запази си го за най-накрая, защото в него се намираше фреска на бременната Дева Мария с два ангела от Пиеро де ла Франческа. Изкуствоведите я смятаха за една от най-хубавите творби на художника и затова в селцето се тълпяха туристи и любители на ренесансовото изкуство от цял свят.

С всяка измината стъпка раницата все повече му натежаваше, но пък гледката долу ставаше все по-живописна — река Арно криволичеше покрай лозя, маслинови градини и обрасли със зеленина хълмове. Но това бледнееше пред красотата на Монтерки, която се разкри в целия си блясък, щом Ричард се изкачи на върха на хълма.

Основаното през XIV век селце бе застинало в миналото и очевидно не одобряваше нищо съвременно. Нямаше светофари, пътни знаци и забранени за паркиране участъци. Не се виждаше и ресторант на „Макдоналдс“. Когато Ричард се озова на пазарния площад, часовникът на кметството удари девет пъти. Вечерта беше топла, независимо от часа, и някои от местните и малцината туристи вечеряха навън. Ричард зърна ресторант, скътан под стари маслинови дървета и влезе, за да разгледа менюто. Тъжно констатира, че храната е съвсем по вкуса му, но не и по джоба му, освен ако не искаше да спи навън, а след това да измине деветдесетте километра до Флоренция пеша.

Забеляза по-малко заведение в далечния край на площада, където покривките не бяха безупречно чисти и сервитьорите не носеха елегантни ленени сака. Седна на една маса в ъгъла и се замисли за Мелани, която трябваше да седи срещу него. Искаше да прекара месеца с нея, за да могат най-накрая да решат дали да живеят заедно, след като и двамата вече се бяха установили в Лондон — тя, за да работи като адвокат, а той като учител. Но очевидно на Мелани не й трябваше цял месец, за да реши.

През последните две седмици Ричард се интересуваше предимно от цените в менюто, а не толкова от ястията. Избра единственото блюдо, което можеше да си позволи, а след това бръкна в раницата си за сборника разкази, който му беше препоръчал неговият научен ръководител. Той го бе посъветвал да избягва свещените крави от индийската литература и да се наслади на гениалността на Р. К. Нараян. Ричард така бързо потъна в проблемите на бирниците в другия край на света, че не забеляза кога се появи сервитьорката с кана вода в едната ръка и панерче прясно изпечен хляб и купичка маслини в другата. Постави ги на масата и го попита готов ли е с поръчката.

— Spagehetti all’Amatriciana — каза той, вдигайки поглед от книгата — e un vetro di vino rosso.[22] — Почуди се колко ли килограма е качил откакто прекоси Ла Манша. Това нямаше особено значение, защото след отпуската си щеше да се върне към стария си навик да тича по 7–8 километра на ден — не го пропускаше дори когато беше в изпитна сесия.

Прочете още няколко страници от „Дните в Малгуди“, преди сервитьорката да се появи отново и да му сервира голяма купа спагети и чаша червено вино пред него.

— Grazie[23] — каза той, като откъсна само за миг поглед от книгата си.

Така потъна в повествованието, че не спря да чете, докато се хранеше — в един миг осъзна, че купата му е празна. Остави книгата и обра до капка гъстия доматен сос с последния си залък хляб, а след това погълна и останалите маслини. Сервитьорката вдигна празната купа и пак му подаде менюто.

— Желаете ли още нещо? — попита тя на английски.

— Не мога да си позволя нищо повече — призна си той честно и дори не отвори менюто, за да не се изкуши. — Il conto, per favore[24] — добави той и сърдечно й се усмихна.

Тъкмо се канеше да си ходи, когато сервитьорката се появи с голямо парче тирамису и еспресо.

— Но аз не съм поръчвал… — започна той, а тя сложи пръст пред устните си и бързо се отдалечи, още преди да успее да й благодари. Мелани веднъж му бе казала, че момчешкият му чар кара жените да искат да се грижат за него — но очевидно този чар вече не й действаше.

Тирамисуто беше вкусно и Ричард дори остави книгата, за да се наслади изцяло на деликатните аромати. Докато отпиваше от кафето се чудеше къде ще прекара нощта. Мислите му бяха прекъснати от сервитьорката, която донесе сметката. Ричард забеляза, че чашата червено вино не бе включена. Дали да не й обърне внимание? Но усмивката й му подсказа, че не бива да го прави.

Подаде й банкнота от десет евро и я помоли да му препоръча подходящо място за нощуване.

— В селото има само два хотела — му каза тя. — И „Ла Контесина“… — тя се поколеба — може би…

— Не ми е по джоба? — подсказа й той.

— Другият не е скъп, но е твърде скромен.

— Напълно приемливо ми звучи — отвърна Ричард. — Далече ли е?

— В Монтерки нищо не е далече — каза тя. — Вървете до края на Виа деи Медичи, завийте вдясно и вляво ще видите „Алберго Пиеро“.

Ричард стана, наведе се и я целуна по бузата. Тя се изчерви и бързо се отдалечи, като му напомни тъжните стихове от баладата на Хари Чапин „Можех да съм на по-добро място“. Метна раницата на гърба си и тръгна по Виа деи Медичи. В края на улицата зави вдясно и вляво видя хотела — точно както му беше казала сервитьорката.

Спря пред вратата, защото не бе сигурен, че с последните си осемдесет и шест евро ще може да си позволи да наеме стая. През стъклената врата видя администраторката, която се бе навела и четеше нещо в книгата за регистрации. Вдигна глава и подаде на чакащата двойка голям ключ, а пиколото им взе багажа и ги поведе към асансьора.

Ричард не смееше да откъсне очи от нея, защото се боеше, че миражът ще изчезне. Имаше безупречна смугла кожа, дълга черна коса, която щом докоснеше крехките й грациозни рамене ставаше на вълни, и големи кафяви очи, които се озаряваха, когато се усмихнеше. Тъмният й костюм и бялата риза излъчваха елегантност, която италианските мъже приемаха за даденост, а английските жени пръскаха цели състояния, за да имитират. Беше на около трийсет, трийсет и пет години, но бе дарена с красота без възраст, която накара Ричард да съжалява, че е толкова млад и току-що е завършил университет.

Дори да не можеше да си позволи стая, нищо не му пречеше да я заговори. Бутна вратата, отиде до рецепцията и се усмихна. Тя му отвърна и стана още по-сияйна.

— Vorrei una camera per la notte[25] — каза той.

Тя сведе поглед към книгата за регистрации.

— Съжалявам — отвърна след малко на английски със съвсем лек акцент. — Всичко е заето. Всъщност, последната стая бе наета само преди секунди.

Ричард погледна към редицата ключове, закачени на кукички зад нея.

— Сигурна ли сте, че няма нито една свободна? — добави той и надникна към страницата с късия списък имена.

Тя отново погледна към книгата.

— Не, съжалявам — повтори. — Двама-трима гости още не са пристигнали, но не мога да ви дам стаите им, защото са платили предварително. Опитахте ли в „Ла Контесина“? Там може да има някоя свободна стая.

— Не мога да си го позволя — каза Ричард.

Тя кимна разбиращо.

— В подножието на хълма живее възрастна дама, която държи къща за гости, но трябва да побързате, защото затваря към единайсет.

— Бихте ли й се обадили да я питате дали има свободна стая?

— Тя няма телефон.

— Може би бих могъл да прекарам нощта във фоайето — предложи с надежда Ричард. — Дали някой ще забележи? — Опита се да пусне в действие чаровната си момчешка усмивка, която според Мелани бе неустоима.

Администраторката се намръщи за първи път.

— Ако управителката ви хване, че спите във фоайето, не само че ще ви изхвърли, но и аз вероятно ще си изгубя работата.

— Значи ми остава само най-близката поляна — заключи той.

Тя го погледна по-внимателно, наведе се през рецепцията и прошепна:

— Вземете асансьора до последния етаж и изчакайте там. Ако някой от гостите, направил резервация, не се появи до полунощ, ще може да заемете стаята му.

— Благодаря — каза Ричард и му се прииска да я прегърне.

— Най-добре си оставете багажа на рецепцията — добави тя без повече обяснения.

Той свали раницата от рамото си и тя бързо я прибра при себе си.

— Благодаря — повтори Ричард и тръгна към асансьора. Вратата се отвори, пиколото отстъпи и се усмихна сърдечно.

Малкият асансьор се изкачи бавно и с бръмчене до последния етаж. Ричард попадна в тъмен коридор, осветен от една-единствена електрическа крушка без абажур. Не можеше да повярва, че още е в същия хотел. Не видя никъде стол и се настани на мръсния килим; облегна се на стената и съжали, че не си взе книгата от раницата. Позачуди се дали да не се върне във фоайето и да я вземе, но мисълта да се сблъска лице в лице с управителката и да бъде изхвърлен на улицата го спря.

След няколко минути се изправи и започна да се разхожда неспокойно нагоре-надолу по коридора, като често си поглеждаше часовника.

Когато часовникът на кметството отброи дванадесет удара в полунощ, реши, че е по-добре да спи на открито, отколкото да виси дори и още един миг в този коридор. Отиде до асансьора, натисна копчето и зачака. Когато вратата най-накрая се отвори, той я видя отново — още по-съблазнителна на приглушената светлина. Слезе от асансьора, хвана го за ръката и го поведе по коридора към една врата без номер. Отключи, отвори и го дръпна вътре.

Ричард огледа стаята, която не бе много по-голяма от кутийката му в общежитието на колежа. Вниманието му бе привлечено от леглото — нито единично, нито достатъчно голямо за двойно. Семейните снимки по стените показваха, че тя живее тук. Единствената друга мебел беше малък стол и той се почуди къде според нея той щеше да спи.

— Няма да се бавя — каза тя и му хвърли обезоръжаваща усмивка, преди да се скрие в банята.

Ричард седна на дървения стол да я чака и се чудеше какво да направи. Чу я да пуска душа и в главата му се втурнаха стотици мисли. Спомни си за Мелани, първата му сериозна приятелка, но тогава вратата на банята се отвори. От две години не бе поглеждал друга жена. Тя излезе само по халат с развързан колан.

— Струва ми се, че имаш нужда от душ — каза тя и без да затваря вратата на банята се шмугна покрай него.

— Благодаря — отвърна той, влезе и затвори вратата.

Ричард се наслади на приятното усещане от обливащата тялото му топла вода и с помощта на парче сапун успя да свали мръсотията и праха, натрупани през дългия, горещ и потен ден. Избърса се и пак съжали, че си остави раницата долу, защото не искаше да облича мръсните си дрехи. Огледа се и зърна още един хотелски халат, окачен на вратата. Учуди се, че му беше съвсем по мярка.

Угаси лампата в банята и внимателно отвори вратата. Стаята беше тъмна, но успя да види очертанията на гъвкавото й тяло под чаршафа. Докато се чудеше какво да прави, една ръка отметна чаршафа. Той прекоси на пръсти стаята и седна на ръба на леглото. Тя отметна още повече чаршафа без да казва нищо. Той легна с гръб към нея.

Миг по късно усети как едната й ръка отвързва колана на халата му, а другата се опитва да го свали. Мислеше си за Мелани, докато администраторката най-накрая успя да му свали халата и да прилепи голото си тяло към гърба му. Започна да го целува по тила. Мелани се изпари от главата му. Ричард не помръдваше, а тя обхождаше с длани тялото му — първо врата, после с една ръка гърба, докато другата бавно се плъзгаше между бедрата му. Той се обърна и я взе в обятията си. Тя беше толкова съблазнителна, че му се прииска да светне лампата и да се наслади на гледката на голото й тяло. Целуна я и изпита такова силно желание, каквото никога не му се бе случвало да изпита с друга жена, а когато започнаха да се любят, му се стори, че го прави за първи път. Тя се отпусна по гръб, но Ричард не я пускаше от прегръдките си и не искаше да заспива.

Събуди се, когато усети как дланта й бавно се плъзга по бедрото му. Този път я люби бавно и по-уверено, а тя изобщо не се опитваше да прикрива чувствата си. Не беше сигурен колко пъти го направиха, преди утринните слънчеви лъчи да нахлуят в стаята. Тогава видя за първи път колко е красива.

Когато часовникът на кметството удари осем, тя прошепна:

— Трябва да си тръгваш, il mio amore[26]. От девет съм на работа.

Ричард я целуна нежно по устните, измъкна се от леглото и отиде в банята. След бърз душ си облече вчерашните дрехи. Когато се върна в стаята, я намери изправена до прозореца. Отиде до нея, прегърна я и погледна с надежда към леглото.

— Време е да си вървиш — прошепна тя и го целуна за последен път.

— Никога няма да те забравя — каза й той.

Тя се усмихна тъжно.

Отвори прозореца и му посочи противопожарната стълба. Ричард прекрачи перваза и тръгна внимателно по железните стъпала, като се опитваше да не вдига много шум. Когато скочи на земята, вдигна очи и зърна за последен път голото й тяло. Тя му прати въздушна целувка и на него му се прииска това да е първият, а не последният ден от ваканцията му.

Незабелязано се промъкна край няколко саксии и тръгна по чакълената пътека, към дървената порта. Отвори я и се озова на улицата. Вървейки към входа на хотела пак погледна към стъклената врата. Красивото видение от предната нощ бе заменено от пълничка жена на средна възраст — вероятно управителката.

Ричард си погледна часовника. Трябваше да си вземе раницата и да тръгва, ако искаше да види фреската с бременната Богородица и да успее навреме да хване влака за Флоренция.

Влезе уверено в хотела и отиде до рецепцията. Управителката вдигна поглед към него.

— С какво мога да ви помогна?

— Снощи си оставих раницата тук и идвам да си я взема.

— Знаеш ли нещо за това, Деметрио? — попита тя, без да сваля очи от Ричард.

— Si, signora — отвърна пиколото, извади раницата изпод бюрото си и я постави на рецепцията. — Ако добре съм запомнил господине, за това става въпрос — каза той и намигна на Ричард.

— Благодаря — отвърна Ричард. Искаше му се да му остави бакшиш, но… метна раницата на рамо и се обърна да си ходи.

— В нашия хотел ли спахте тази нощ? — попита управителката, когато той стигна до вратата.

— Не — отрече Ричард и се извърна. — За съжаление пристигнах прекалено късно и нямаше свободни стаи.

Управителката погледна към книгата за регистрации и се намръщи.

— Искате да кажете, че снощи сте се опитал да наемете стая?

— Да, но всичко беше заето.

— Странно — каза тя, — защото снощи е имало няколко свободни стаи.

Ричард не можеше да измисли какво да отговори.

— Деметрио — обърна се тя към пиколото, — кой беше дежурен снощи?

— Карлота, signora.

Ричард се усмихна. Какво красиво име.

— Карлота — повтори управителката и поклати глава. — Ще трябва да си поговоря с това момиче. Кога е на работа?

„От девет часа“, за малко да изстреля Ричард.

— От девет часа, signora — каза пиколото.

Управителката се обърна към Ричард.

— Трябва да ви се извиня, signor. Надявам се, че не сме ви създали неприятности.

— Никак даже — отвърна Ричард, докато отваряше вратата, но не се обърна, за да не видят усмивката на лицето му.

Управителката изчака вратата да се затвори, обърна се към пиколото и каза:

— Деметрио, нали знаеш, че тя не го прави за първи път?

Изхвърлен от кастата[27]

 

Шофьорът на червеното порше кабриолет натисна леко спирачките, изключи от скорост, спря на светофара и си погледна часовника. Закъсняваше с няколко минути за обяда. Докато чакаше да светне зелено, забеляза няколко мъже, които гледаха завистливо автомобила му, и жени, които му се усмихваха.

Джамуал натисна съвсем леко газта. Двигателят измърка като ленив тигър и усмивките станаха още по-широки. Повечето очи, насочени към него, бяха на мъже. Когато светна зелено, чу вляво от себе си рева на друг двигател. Обърна се и видя едно ферари да ускорява, а след това да се промушва през гъстия предобеден трафик. Натисна здраво газта и подгони човека, който се опита да му попречи на шоуто.

Спирачките на ферарито изскърцаха, колата спря на следващия светофар и избягна на косъм удара с една крава, изпречила се като пътно заграждение на шосето. Джамуал се изравни със съперника си и не можа да повярва на очите си. Младата жена зад волана му хвърли само бегъл поглед, а той не преставаше да я зяпа.

Когато светна зелено, дамата отново натисна газта и го остави да й диша праха. Джамуал включи на първа и се втурна след нея, оглеждайки се и за най-малка пролука в трафика, която би му дала възможност да я изпревари. Едната му ръка бе залепена за кормилото, а другата — за клаксона. Минаваше от платно в платно на една боя разстояние от велосипеди, рикши, таксита, автобуси и камиони, които нямаха никакво намерение да му направят път. Дамата изобщо не му се даваше и той успя да я настигне, чак когато тя спря неохотно на следващия светофар.

Джамуал се изравни с нея и я разгледа по-внимателно. Носеше елегантна кремава копринена рокля. И нейният дизайн — също като на колата — можеше да е дело само на италианец, макар че майка му със сигурност нямаше да одобри късата пола, която за негово удоволствие разкриваше прекрасните й крака. Погледът му се върна на лицето й, но тя отново натисна газта и отпраши надалеч. Когато се изравниха на следващото кръстовище, тя се обърна към него и усмивка озари цялото й лице.

Този път, когато пак светна зелено, Джамуал беше в готовност и двамата потеглиха едновременно — заедно профучаваха покрай велосипедисти, крави и рикши, докато не им се наложи да заковат на място по настоятелния знак на един пътен полицай. Когато ченгето им махна да продължават, Джамуал излетя като ловна хрътка след дивеч и за първи път успя да вземе преднина. Но победоносната му усмивка замръзна, защото в огледалото за обратно виждане видя как дамата с ферарито забави и зави към хотел „Тадж Махал“. Изруга, скочи върху спирачките и направи обратен завой, който предизвика взрив от клаксони, размахване на юмруци и порой от груби епитети. Но за него най-важното беше да не я изгуби от погледа си.

Видя я да слиза от колата пред хотела и да подава ключовете на пиколото. Джамуал изскочи от поршето без да си прави труд да отваря вратата, хвърли ключовете на пиколото и затича след жената по стълбите на хотела. Когато влезе във фоайето, я видя как изчезва в един асансьор. Проследи на кой етаж ще слезе — първата спирка беше на мецанина: модни бутици, фризьорски салон и френско бистро. Дали щеше да се бави минути или часове? Джамуал се приближи към рецепцията.

— Видяхте ли това момиче? — попита той администратора.

— Както и всички останали мъже във фоайето, сахиб.

Джамуал се ухили.

— Познавате ли я?

— Да, сахиб, това е госпожица Чаудури.

— Дъщерята на Шиам Чаудури?

— Така мисля.

Джамуал отново се усмихна. Няколко телефонни обаждания и щеше да научи всичко, което го интересуваше за дъщерята Шиам Чаудури. А до следващата им среща вече ще е включил на скорост. Чудеше се само как не я бе срещал преди. Вдигна телефона за гости на хотела и набра градски номер.

— Здрасти, Сунита. Задържаха ме на работа. Оказа се, че някой има спешна нужда от мен. Ще си наваксаме довечера. Да, разбира се, че помня — каза той, като не сваляше очи от асансьора. — Да, да, довечера ще вечеряме. Ще се видим към осем — обеща той.

Вратата на асансьора се отвори и тя излезе с плик на „Ферагамо“.

— Трябва да тръгвам — каза той. — Не мога да карам хората да чакат. — Затвори телефона, точно когато тя мина покрай него. Настигна я бързо.

— Не искам да ви притеснявам… — започна той.

Тя се обърна и му се усмихна мило, но не се спря.

— Не ме притеснявате, но точно в момента не си търся шофьор.

— А гадже? — попита той веднага.

— Не, благодаря. Не мисля, че можете да издържите на напрежението.

— Е, защо да не разберем това днес на вечеря?

— Колко мило, че ме каните — отвърна тя, без да забавя крачка. — Но вече имам уговорка за вечеря.

— Ами утре?

— Туй наше вечно „утре“, „утре“, „утре“…

— … пълзи от ден на ден с крачета ситни — довърши цитата[28] той.

— Съжалявам — каза тя, когато пиколото й отвори вратата, — но нямам и един свободен миг.

— А какво ще кажете за кафе? — попита Джамуал. — В момента съм свободен.

— Не се и съмнявам — отвърна тя. Най-накрая се спря и го разгледа по-внимателно. — Ти, Джамуал, май наистина си забравил какво се случи последния път, когато се видяхме.

— Последния път, когато се видяхме? — повтори Джамуал, който — нетипично за него — бе изгубил ума и дума.

— Да. Върза ми плитките на възел.

— И това много ли е лошо?

— Повече от лошо, защото после ги върза около стълба на една улична лампа.

— Как завърши този позор?

— Заряза ме.

— Не си спомням. Сигурна ли си, че съм бил аз? — добави той. Отказваше да се предаде.

— Уверявам те, Джамуал, че случката се е запечатала завинаги в съзнанието ми.

— Поласкан съм, че още помниш името ми.

— Ти ме ласкаеш — каза тя, като пак му се усмихна мило, — защото не помниш моето.

— Много отдавна ли беше това? — не спря да прави опити за контакт той, дори когато тя се беше вече качила в колата.

— Очевидно достатъчно отдавна, за да ме забравиш.

— Но може би оттогава съм се променил…

— Знаеш ли, Джамуал — прекъсна го тя, докато запалваше двигателя. — Бях започнала да се чудя дали все пак не си пораснал през тези години. — Джамуал се изпълни с надежда. — И ако ми беше отворил вратата, можеше и да ме убедиш. Но ти си останал същия арогантен, самовлюбен инфантил, който си въобразява, че всяко момиче му е навито, само защото е син на махараджа. — Включи на първа и се отдалечи.

Джамуал стоеше без да помръдва и гледаше как ферарито се включи в следобедния трафик. Но нямаше как да знае, че тя често поглежда в огледалото за обратно виждане, за да се увери, че той няма да помръдне, докато не изчезне от полезрението му.

Джамуал пое бавно към офиса си на Бей стрийт. За час разбра всичко, което го интересуваше за Ниша Чаудури. Секретарката му беше правила подобни проучвания няколко пъти в миналото. Ниша беше дъщеря на Шиам Чаудури, един от най-големите индустриалци на страната. Беше учила в Париж, преди да отиде да учи моден дизайн в университета „Станфорд“. Щеше да се дипломира през лятото и се надяваше да си намери работа в някоя от водещите модни къщи, когато се върне в Делхи.

Това, което секретарката му не успя да изрови, му казаха клюкарските колонки във вестниците. Ниша е забелязвана често с известен автомобилен състезател, което отговори и на още два въпроса. Няколко пъти й предлагали да се снима като модел, както и роля във филм на Боливуд, но тя всеки път отказвала, тъй като искала да се съсредоточи върху следването си в „Станфорд“.

Джамуал вече се бе примирил, че Ниша Чаудури ще се окаже по-голямо предизвикателство, отколкото момичетата, с които излизаше напоследък. Сунита Десаи, с която трябваше да обядва, беше последното му завоевание от поредица несериозни връзки. Тя бе успяла да го задържи по-дълго от очакванията му, но това щеше бързо да се промени — той вече си бе набелязал нейна заместничка.

Джамуал изобщо не се кахъреше с кого спи. Не му пукаше за цвета на кожата и вярата на момичетата. Те бяха без значение, когато угасеше лампата. Единственото, за което внимаваше, е да не спи с момиче от неговата каста на раджпутите[29]. Страхуваше се накрая да не му стане съпруга. Решението беше право на родителите му, а най-важното, за което щяха да настояват, е да се ожени за девствено момиче.

Щом усетеше, че е време да продължи нататък, той пускаше в ход добре отрепетираната си реплика:

— Нали си наясно, че нямаме абсолютно никакъв шанс за дълготрайна връзка. Ти си напълно неприемлива за родителите ми.

Тази фраза имаше опустошителен ефект, особено изречена сутрин преди да си тръгне. Девет от десет момичета никога повече не му проговаряха, а срещу името на десетата в черното му тефтерче имаше отметка, означаваща „навита по всяко време“.

Джамуал възнамеряваше да продължава да живее по този приятен начин, докато родителите му не решат, че е дошло време да се задоми и не му изберат невеста. Тогава ще създаде деца, от които поне две ще са момчета, така ще изпълни повелята на традицията за наследник и резерва.

И тъй като го деляха няколко месеца от трийсетия му рожден ден, той подозираше, че майка му вече е съставила списък със семействата, чиито дъщери ще бъдат преслушани за съпруги на втория син на махараджата.

След това одобрените кандидатки ще бъдат запознати с Джамуал. Може дори да му позволят да изкаже мнение, при положение че родителите му не са единодушни. Ако случайно някоя от претендентките е надарена с ум и красота, това ще се смята за бонус, но няма да повлияе особено на изхода от битката. А що се отнася до любовта, тя може да дойде впоследствие, пък ако не стане, Джамуал винаги можеше да се върне към предишния си живот, макар и малко по-дискретно. Никога не се бе влюбвал и предполагаше, че това няма да му се случи.

Джамуал вдигна телефона на бюрото си и набра номера, който знаеше наизуст. Поръча на другата сутрин да изпратят на Ниша букет червени рози — цветя за приветствие; Сунита щеше да получи букет бели лилии — цветя за сбогуване.

 

 

Същата вечер Джамуал закъсня с няколко минути за срещата си със Сунита — нещо обикновено в Делхи, където трафикът е напълно непредвидим.

Преди да изкачи и последното стъпало, прислужницата отвори вратата, а Сунита излезе от всекидневната, за да го посрещне.

— Каква прекрасна рокля — каза Джамуал. Вече я бе свалял няколко пъти.

— Благодаря — отвърна Сунита, докато той я целуваше по двете бузи. — Двама приятели ще вечерят с нас — продължи тя. Хванати под ръка тръгнаха към всекидневната. — Мисля, че много ще ги харесаш.

— Извинявай, че трябваше да отложа обяда в последния момент — каза той, — но бях много зает с офертата за покупка на една компания.

— И успя ли да я купиш?

— Все още работя по въпроса — отвърна Джамуал, докато влизаха във всекидневната.

Гостенката се обърна с лице към него и впечатлението му — вече второто поредно, беше също така поразяващо като първото.

— Познаваш ли приятелката ми от училище Ниша Чаудури? — попита Сунита.

— Наскоро се видяхме случайно — отвърна Джамуал, — но не са ни запознали официално. — Взря се в очите й, докато се ръкуваха.

— А това е Санджай Промит.

— Чувал съм много за теб — каза Джамуал на другия гост. — И разбира се, съм ти голям почитател.

Сунита подаде на Джамуал чаша шампанско, без да пуска ръката му.

— Къде ще вечеряме? — попита Ниша.

— Запазих маса в „Копринената орхидея“ — отвърна Сунита. — Надявам се, че обичате тайландска кухня.

След време Джамуал не помнеше много подробности от тази първа среща — както после често я наричаше Ниша. Единственото, което беше сигурно, е, че не можеше да свали очи от нея. Когато оркестърът засвири, той я покани на танц. За общо раздразнение на компанията им, двамата не се върнаха на масата до почивката на музикантите, а в края на вечерта се разделиха с голямо нежелание.

И двамата със Сунита мълчаха, докато я караше към дома й. Нямаше за какво да си говорят. Когато слезе от колата, без да го целуне за довиждане, само каза:

— Ти си лайно, Джамуал. — Това означаваше, че сигурно няма да приеме цветята за сбогом.

На следващата сутрин Джамуал изпрати на Ниша с букета от рози написана на ръка покана за обяд. При всяко иззвъняване на телефона на бюрото му очакваше с надеждата да чуе: „Благодаря за красивите цветя. Къде ще се видим за обяд?“. Но тя така и не се обади.

В дванайсет часа той реши да й звънне на домашния телефон, за да се увери, че цветята са доставени.

— О, да — каза икономът. — Но когато пристигнаха, г-ца Чаудури вече пътуваше към летището.

— Летището? — повтори Джамуал.

— Взе ранния полет за Лос Анджелис. Госпожица Чаудури започва последния си семестър в „Станфорд“ в понеделник — обясни икономът.

Джамуал му благодари, затвори и натисна копчето на интеркома.

— Намери ми билет за следващия полет за Лос Анджелис — каза той на секретарката си. След това се обади у дома и нареди на прислужника си да му събере багажа, защото заминава.

— За колко време, сахиб?

— Нямам представа — отвърна Джамуал.

 

 

Джамуал беше ходил много пъти в Лос Анджелис, но не беше стъпвал в „Станфорд“. След „Оксфорд“ продължи образованието си на източния бряг и завърши бизнес колежа в „Харвард“.

Въпреки че жълтите вестници наричаха Джамуал Рамешуар Сингх милионера плейбой, това не бе съвсем вярно. Джамуал беше наистина принц, втори син на махараджа, но семейното богатство прогресивно се топеше през годините и затова дворецът им бе превърнат в хотел „Дворец“. Когато се върна от „Харвард“ в Делхи, единственият му допълнителен багаж беше медал за постижения в математиката и грамота на един от десетте отличници на випуска си, която сега гордо висеше на стената на тоалетната за гости. Джамуал не опровергаваше публично бохемския си образ от жълтите вестници. Той привличаше точно тези момичета, с които обичаше да си прекарва вечерите, а понякога и нощите.

Когато се върна в родината си, кандидатства за работа като стажант-мениджър в „Радж Груп“, където бързо видяха в него изгряващата звезда. Въпреки че слуховете твърдяха обратното, той често идваше пръв сутрин и оставаше да работи последен до късно.

Но след като излезеше от офиса, влизаше в друг свят, и му се отдаваше със същата енергия и ентусиазъм, каквито проявяваше и на работното си място.

Телефонът на бюрото му иззвъня.

— Колата ви чака, господине.

 

 

Джамуал не бе известен с жертвите си заради жени — не му се искаше дори дансинга да прекоси в по-енергичен танц, а да не говорим за целия океан, както в настоящия случай.

След като на следващата сутрин в пет и четирийсет и пет боингът кацна на международното летище на Сан Франциско, той се качи на първото такси, което видя, и се отправи към хотел „Пало Алто“.

Няколко дискретни подпитвания към портиера, придружени с банкнота от десет долара, му осигуриха информацията, от която се нуждаеше. Взе бърз душ, обръсна се, преоблече се, слезе пред хотела, качи се в едно такси и отпътува за университетското градче.

Когато елегантно облеченият млад мъж с вратовръзка от „Харвард“ се появи на регистратурата и попита къде може да намери г-ца Ниша Чаудури, дежурната служителка му се усмихна и го упъти към северния блок, стая четирийсет и три.

Докато вървеше през университетското градче, Джамуал забеляза, че няма много студенти, освен любители на ранните кросове и окъснели купонджии. В главата му нахлуха спомени от „Харвард“.

Когато стигна северния блок, не направи опит да влезе в сградата, защото се боеше, че може да я свари с друг мъж. Седна на една пейка срещу входа и зачака. Поглеждаше си часовника през няколко минути и започна да се чуди дали вече не е отишла на закуска. Десетки мисли се бореха в ума му. Какво да направи, ако я види със Санджай Промит под ръка? Ще се измъкне незабелязано, ще вземе самолета до Делхи, ще си поближе раните и ще продължи със следващото момиче. Ами ако е заминала някъде за уикенда и не смята да се връща до понеделник, когато започва семестърът? Имаше няколко неотложни ангажимента в понеделник и онези, с които трябваше да се среща, нямаше да му се зарадват, че е на другия край на света по петите на някакво момиче, което беше виждал само два пъти — е, три пъти, ако броим и инцидента с плитките.

Когато тя излезе, той веднага си припомни защо е обиколил половината земно кълбо, за да седи в осем сутринта на дървената пейка.

Ниша тръгна право към него. Явно не беше познала човека на пейката. Дори когато стана да я поздрави, тя пак не разбра веднага, че е Джамуал. Сигурно защото бе последният човек на земята, когото очакваше да види тук. Изведнъж цялото й лице грейна и най-естественото нещо за него беше да я вземе в прегръдките си.

— Какво те доведе в „Станфорд“, Джамуал? — попита тя, когато той я пусна.

— Ти — отвърна той кратко.

— Но защо… — започна тя.

— Опитвам се да се реванширам задето те вързах за уличната лампа.

— Ако разчитах на теб, още да съм си там — каза тя и се усмихна. — Е, кажи ми, Джамуал, закусва ли вече с друга жена?

— Нямаше да съм тук, ако имаше друга жена — отвърна той.

— Само исках малко да те подразня — каза тя мило, учудена, че той така лесно захапа стръвта й. Друго бе чувала за него. Хвана го под ръка и тръгнаха през моравата.

Джамуал добре помнеше как прекараха остатъка от деня. Закусиха в стола заедно с още петстотин студенти, чиито усти не млъкваха, разходиха се хванати за ръце край езерото — няколко пъти; обядваха в ресторанта на Бени в сепаре в ъгъла и си тръгнаха чак когато осъзнаха, че са останали последни в заведението. Мислеха си да отидат на театър или на кино, може би на концерт, дори провериха какво има в „Глоуб“, но накрая само се разхождаха и си говореха.

Малко след полунощ изпрати Ниша до северния блок и я целуна за първи път, но без да прави опити да прекрачи прага й. Жълтите медии бяха пообъркали този детайл, но майка му би го одобрила горещо. Последните му думи преди да се разделят бяха:

— Нали си даваш сметка, че ще прекараме остатъка от живота си заедно?

 

 

По време на дългия път обратно към Делхи, Джамуал не можеше да заспи — обмисляше как да съобщи на родителите си новината, че се е влюбил. Веднага щом кацна, се обади на Ниша, за да й каже какво е намислил.

— През седмицата ще отида до Джейпур, ще кажа на родителите си, че съм намерил жената, с която искам да прекарам живота си и ще поискам благословията им.

— Недей, скъпи — умоляваше го тя. — Не мисля, че е разумно да го правиш, когато съм на другия край на света. Може би трябва да изчакаме, докато се върна.

— Да не започваш да се разколебаваш? — попита той тихо.

— Не — отвърна тя спокойно. — Но обмислям как да съобщя новината и на моите родители. Предпочитам да не става по телефона. Баща ми може да е точно толкова против брака ни колкото и твоят.

Джамуал неохотно се съгласи, че е най-добре да изчакат, докато Ниша се дипломира и се върне в Делхи. Помисли си да отиде при брат си в Ченай и да го помоли да му стане посредник, но бързо се отказа, защото си даде сметка, че рано или късно ще трябва да се изправи срещу баща си. Би обсъдил всичко със сестра си Силпа, но знаеше, че колкото и да й се искаше да запази тайната му, нямаше да издържи и до дни щеше да я издаде на майка им.

Джамуал не каза дори на най-близките си приятели защо всеки петък следобед лети за Сан Франциско и защо телефонната му сметка напоследък се е утроила.

С всеки изминал уикенд той все повече се убеждаваше, че е открил единствената жена, която някога ще обича. Освен това осъзна, че не можеше дълго да отлага и трябваше да каже на родителите си.

Всяка събота сутрин Ниша го чакаше на международното летище на Сан Франциско. В неделя вечер той беше от последните пътници, които преминаваха паспортната проверка преди нощния полет до Делхи.

 

 

Когато Ниша се качи на подиума, за да получи дипломата си от ректора на „Станфорд“, от петия ред двама горди родители горещо аплодираха дъщеря си.

От дъното на залата един млад мъж й ръкопляскаше също толкова ентусиазирано. Когато Ниша слезе при родителите си и тръгна с тях към тържеството, Джамуал реши, че моментът е удобен да се измъкне. В хотела портиерът му предаде бележка със следната покана:

Джамуал, заповядай с нас на вечеря в „Бел Еър“.

Шиам Чаудури

Още в първите секунди от срещата си с родителите на Ниша той разбра, че са знаели за връзката им. Те недвусмислено му показаха колко се радват да отпразнуват дипломирането на дъщеря им в „Станфорд“ и срещата им с мъжа, в когото тя се бе влюбила.

Вечерята продължи до късно и Джамуал откри, че се чувства много добре в компанията на родителите на Ниша. Де да можеше…

— Да вдигнем тост за дъщеря ми в деня на нейното дипломиране — каза Шиам Чаудури и вдигна чашата си.

— Татко, вече вдигна този тост поне шест пъти — обади се Ниша.

— Така ли? — попита той и вдигна чашата за седми път. — Тогава да пием за дипломирането на Джамуал.

— Боя се, че то беше преди няколко години — отвърна Джамуал.

Бащата на Ниша се засмя и се обърна към евентуалния си бъдещ зет.

— Ако смятате да се жените за дъщеря ми, младежо, значи дойде време да ви попитам как виждате бъдещето си.

— Зависи дали баща ми ще реши да ме лиши от наследство, или просто да ме принесе в жертва на боговете — отвърна Джамуал.

Никой не се засмя.

— Не забравяй — каза бащата на Ниша и остави чашата си на масата, — че ти си син на махараджа, ти си раджпут, а Ниша е дъщеря на…

— Не ми пука за това — прекъсна го Джамуал.

— Убеден съм, че е така — отвърна Шиам Чаудури.

— Но също така не се съмнявам, че на баща ти му пука и винаги ще му пука. Той е горд човек и почита дълбоко хиндуистките традиции. Така че ако решиш да се ожениш за дъщеря ми против волята му, трябва да си готов за последствията.

— Благодаря ви за тези думи, господине — каза Джамуал вече по-спокоен. — Обичам родителите си и винаги ще уважавам традициите им. Но вече направих избора си и държа на него.

— Не само ти трябва да държиш на него, Джамуал — отговори г-н Чаудури. — Ако се опълчиш на желанието на баща си, Ниша ще трябва да доказва цял живот, че е била достойна за това твое решение.

— Дъщеря ви не трябва да ми доказва нищо, господине — каза Джамуал.

— Не се тревожа за теб.

 

 

Ниша се върна в Делхи няколко дни по-късно и се настани в дома на родителите си в Чанакиапури. Джамуал искаше да се оженят колкото се може по-скоро, но Ниша не бързаше, защото искаше той да е сигурен в стъпката, която предприема, защото връщане назад няма.

Джамуал за нищо в живота си не беше по-сигурен. През деня работеше усърдно, защото го крепеше мисълта, че вечерта ще види жената, която обожаваше. Вече нямаше желание да се размотава по пазарите за плът, където се забавляваха другите младежи. Модните клубове и бързите коли отстъпиха на посещенията на театър, балет или опера, последвани от тихи вечери в ресторанти, за които добрата кухня бе по-важна от това коя боливудска звезда до кой модел седи и на коя маса. Всяка вечер се разделяше с нея с едни и същи думи:

— Колко още ще трябва да чакам, докато се съгласиш да станеш моя съпруга?

Ниша не виждаше причина да се бавят повече, но решението не беше само в нейната власт.

 

 

Една вечер, точно когато Джамуал приключваше работа и се канеше да отиде на вечеря с Ниша, телефонът на бюрото му иззвъня.

— Джамуал, майка ти е. Толкова се радвам, че те чувам. — Той усети как пулсът му се ускори, защото предчувстваше какво се кани да му каже. — Надявам се да успееш да си дойдеш до Джейпур за уикенда. Двамата с баща ти много искаме да те запознаем с една млада дама.

Джамуал не се обади на Ниша. Знаеше, че ще трябва лично да й обясни защо има промяна в плановете. Подкара бавно колата си към дома й в Чанакиапури. Чувстваше облекчение, че родителите й бяха заминали за уикенда на гости на роднини в Хидерабад.

Когато Ниша отвори вратата, само с един поглед разбра какво се е случило. Понечи да каже нещо, но той я прекъсна.

— Този уикенд ще отида до Джейпур при родителите ми, но преди да тръгна искам да те попитам нещо.

Ниша се бе подготвила за този момент. Често се страхуваше от раздялата, но беше решила, че няма да плаче пред него. Можеше да го направи по-късно, но не и преди той да си тръгне. Тя заби нокти в дланите си — винаги правеше така като дете, когато не искаше родителите й да разберат, че трепери. След това вдигна очи към мъжа, когото обичаше.

— Искам да се опиташ да разбереш, защо отивам до Джейпур — каза той. Ниша заби още по-силно ноктите в дланите си, само че Джамуал беше този, който трепереше. — Преди да се срещна с баща си, искам да знам още ли искаш да станеш моя жена, защото ако не искаш, аз няма за какво да живея.

 

 

— Добре дошъл у дома, Джамуал — каза майка му и целуна сина си. — Толкова се радвам, че намери време да дойдеш при нас за уикенда.

— Приятно е да се върнеш вкъщи — каза Джамуал и я прегърна с любов.

— Е, нямаме време за губене — каза тя, когато влязоха в коридора. — Трябва да се преоблечеш за вечеря. Преди да дойдат гостите имаме да обсъдим нещо много важно.

Джамуал остана в подножието на разкошното мраморно стълбище, докато прислужникът отнасяше багажа в стаята му.

— И аз трябва да обсъдя с вас нещо много важно — каза тихо той.

— Сигурна съм, че може да почака — отвърна майка му и се усмихна. — Защото тази вечер сред гостите ни има някой, който няма търпение да се запознае с теб.

На Джамуал му се искаше да беше казал той тези думи преди да представи Ниша на родителите си. Но се съмняваше, че някога ще посрещнат бъдещата му съпруга с пътека от розови листенца.

— Майко, това, което имам да ви казвам, не може да чака — каза той. — Трябва да го обсъдим преди вечеря. — Майка му тъкмо се канеше да отговори, когато баща му излезе от кабинета си с широка усмивка на лицето.

— Как си, момчето ми? — попита той и се здрависа със сина си, сякаш се бе прибрал за ваканцията.

— Добре съм, благодаря ти, татко — отвърна Джамуал и му се поклони според традицията. — Надявам се, че ти също си добре.

— Никога не съм бил по-добре. Чувам, че доста си напреднал в работата. Впечатлен съм.

— Благодаря, татко.

— Сигурно майка ти вече те е предупредила, че имаме малка изненада за теб тази вечер.

— И аз имам една за вас, татко — отвърна той тихо.

— Ново повишение?

— Не, татко. Нещо доста по-важно.

— Плашиш ме, сине. Да отидем в кабинета ми, докато майка ти се преоблече за вечеря.

— Искам и майка да присъства, когато ви съобщавам новината.

Махараджата изглеждаше разтревожен, но покани с жест съпругата и сина си в кабинета. Двамата мъже останаха прави, а дамата седна.

Джамуал се обърна към нея и каза тихо:

— Майко, влюбих се в най-прекрасната млада жена и искам да знаеш, че я помолих да се омъжи за мен.

Съпругата на махараджата наведе глава.

Джамуал се обърна към баща си, който бе стиснал облегалката на креслото с посивяло лице и преди синът му да продължи, каза:

— Никога не съм се намесвал в това как прекарваш времето си в Делхи, дори когато пишеха за теб в жълтите вестници. И аз съм бил млад. Бог ми е свидетел. Винаги съм смятал, че ще изпълниш дълга си към семейството и когато му дойде времето ще се ожениш за някое момиче от своята среда, което и родителите ти одобряват.

— С Ниша сме от една и съща среда, татко. Нека бъдем честни и да признаем, че не обсъждаме средата, а моята каста.

— Не — отвърна бащата, — обсъждаме отговорностите ти към семейството и привилегиите на произхода ти, които си смятал за даденост от деня на своето раждане.

— Татко — започна кротко Джамуал, — не се влюбих, само за да те ядосам. Това, което се случи между мен и Ниша е повод за радост, а не за гняв. Върнах се вкъщи с надеждата да получа благословията ви.

— Никога няма да получиш благословията ми — отвърна бащата. — И ако сглупиш да сключиш този неприемлив брак, повече няма да си добре дошъл в този дом.

Джамуал погледна към майка си, но тя седеше все така със сведена глава и продължаваше да мълчи.

— Татко — каза Джамуал, — няма ли поне да се запознаеш с Ниша, преди да вземеш окончателно решение?

— Не само че никога няма да се запозная с тази жена, но ще забраня на всички от семейството ни да контактуват с нея. Баба ти трябва да склопи очи без да научи за този презрян брак, брат ти, който ще се ожени според традицията, ще остане единственият наследник на титлата и богатството ми, а сестра ти ще се радва на всички привилегии, които ти имаше досега.

— Щом смяташ, че съм се влюбил от глупост, татко, така да бъде. Защото жената, която помолих да стане моя съпруга и майка на децата ми е красива, интелигентна и невероятно добра. С нея искам да прекарам живота си.

— Но тя не е от кастата на раджпутите — не отстъпваше бащата.

— Тя няма вина, че не е — отвърна Джамуал, — а и аз нямам заслуга, че съм.

— Няма смисъл да продължаваме спора — каза баща му. — Очевидно вече си направил своя избор. Явно честта и името на този дом, които ще накърниш, са без значение за теб.

— Но ако не се оженя за Ниша, след като вече съм дал дума, татко, тогава ще унижа и обезчестя семейството, чието име тя носи.

Махараджата стана бавно от креслото си и изгледа свирепо най-малкия си син. Джамуал никога не бе виждал толкова гняв в очите му. Изправи се, за да посрещне с лице бурята, която се надигаше, но баща му мълчеше и обмисляше думите си.

— По всичко личи, че си решен да се ожениш за тази млада дама против волята на семейството си и че нищо от това, което казвам, няма да предотврати този противен и нежелан от нас съюз. Затова в присъствието на майка ти ти казвам, че се отказвам от теб. Ти повече не си ми син.

 

 

Ниша чака повече от час самолетът на Джамуал да кацне и беше наясно с болезнената истина, че след като се връща още същия ден, новините няма как да са добри. Не искаше той да разбере, че е плакала. Реши да го освободи от ангажимента към нея, ако баща му го постави пред избора между нея и семейството му.

Джамуал влезе в салона за пристигащи. Изглеждаше мрачен, но изпълнен с решимост. Прегърна силно Ниша и без да каже нито дума я поведе навън. Тя се боеше от най-лошото, но също мълчеше.

Когато стигнаха до такситата, Джамуал отвори вратата на Ниша, изчака я да се качи и се настани до нея.

— Накъде, сахиб? — попита ведро шофьорът.

— Висшия съд — каза Джамуал с равен тон.

— Защо ще ходим във Висшия съд? — попита Ниша.

— Да се оженим.

 

 

Няколко дни по-късно родителите на Ниша организираха подобаваща церемония на моравата пред дома си в Чанакиапури, за да отбележат сватбата на дъщеря си. Празненствата продължиха няколко дни, а кулминацията беше голямо парти с над хиляда гости, сред които обаче не беше нито един член от семейството на Джамуал.

Младоженците танцуваха седем пъти около свещения огън и така окончателно потвърдиха брачните си клетви. Скоро след това стана вече време господин и госпожа Рамешуар Сингх да потеглят на сватбеното си пътешествие.

— Може ли да попитам къде ще прекарате медения месец? — поинтересува се Ноел Кумар.

— Отлитаме за Гоа и ще отседнем за няколко дни в „Радж“ — каза Джамуал.

— Не мога да се сетя за по-прекрасно място, където да прекарате първите си дни като съпруг и съпруга — отбеляза Ноел.

— Сватбен подарък от чичо ти — добави Ниша. — Толкова щедро от негова страна.

— Само се погрижи да ни го върнеш навреме за заседанието на съвета на директорите в понеделник сутринта. Ще обсъждаме нов проект, който Джамуал ще поеме по желание на председателя.

— А ще ми кажеш ли нещо повече за него? — попита Джамуал.

— В никакъв случай — отвърна Ноел. — Върви и се забавлявай на медения си месец. Няма нещо толкова важно, което да не може да изчака, докато се върнеш.

— Ако се повъртим още малко тук — каза Ниша, като хвана съпруга си за ръка, — може да си изпуснем самолета.

Пред входа на къщата се беше събрала огромна тълпа, която хвърляше венчелистчета от невени по пътеката на младата двойка, а после дълго им маха, докато се отдалечаваха с колата.

Четирийсет минути по-късно господин и госпожа Рамешуар Сингх стигнаха на частната писта, където ги чакаше самолетът на компанията с отворена врата и пусната стълба.

— Много ми се искаше някой от семейството ти да бе дошъл на сватбата — каза Ниша, докато си затягаше колана. — Надявах се поне брат ти или сестра ти да се появят.

— Ако го бяха направили, щеше да ги сполети същата съдба като моята — каза Джамуал.

Ниша се натъжи за първи път в този ден.

След два часа и половина самолетът кацна на летището на Гоа, където една кола ги чакаше, за да ги откара до хотела. Бяха планирали тиха вечеря в хотелския ресторант, но щом влязоха в младоженския апартамент, бързо промениха плановете си. Пиколото мигом се изниза и постави знак „Не ни безпокойте“ от външната страна на вратата. Младата двойка пропусна както вечерята, така и закуската. Успя да се прежали и излезе чак за обяд на следващия ден.

— Да поплуваме преди закуска — каза Джамуал и стъпи на дебелия килим.

— Искаш да кажеш — преди обяда, скъпи — отвърна Ниша. Измъкна се от леглото и тръгна към банята.

Джамуал обу банските си и седна в края на леглото, за да изчака Ниша. Тя се появи след няколко минути в тюркоазен бански, който накара Джамуал да реши, че може да пропуснат и обяда.

— Хайде, Джамуал, денят е прекрасен — каза Ниша и разтвори пердетата на френския прозорец, който водеше към прясно окосена морава, оградена от разкошна тропическа градина с тъмночервени плумерии, оранжеви далии и дъхав хибискус.

Те тръгнаха, хванати за ръце, към плажа, но Джамуал забеляза голям плувен басейн в далечния край на моравата.

— Казвал ли съм ти, скъпа моя, че като ученик спечелих златен медал по гмуркане?

— Не, не си — отвърна Ниша. — Сигурно си се фукал пред някоя друга жена — добави тя и се усмихна.

— Ще съжаляваш за тези думи — каза той, пусна ръката й и се затича към басейна. Стигна до ръба, подскочи и се гмурна умело, така че почти не се образуваха вълни около него.

Ниша също се затича към басейна, като се заливаше от смях.

— Не беше зле — извика тя. — Обзалагам се, че и другото момиче е било впечатлено.

Застана на ръба на басейна за миг, после коленичи и надникна в плитката вода. Когато видя, че към повърхността бавно се издигна струйка кръв, започна да пищи.

 

 

Много държа да не се закъснява, направо съм обсебен от тази идея, която е поставена на жестоко изпитание винаги, когато посещавам Индия. И колкото и да се шегувах, да упреквах и направо да крещях на шофьора си, пак закъснях с няколко минути за вечерята, която даваха в моя чест.

Втурнах се в ресторанта на „Радж“ и започнах многословно да се извинявам на домакина си, който изобщо не бе впечатлен, макар че останалите гости вече бяха по местата си. Представи ме на няколко стари приятели, няколко нови познати и на една двойка, която никога не бях виждал преди.

Беше една от онези вечери, които искаш никога да не свършват: рядка комбинация от добра храна, изискани вина и приятен разговор и като доказателство, че си прекарвахме невероятно, си тръгнахме последни от ресторанта доста след полунощ.

Срещу мен седеше човек, когото не познавах. Беше хубав мъж, а фигурата му не оставяше никакво съмнение, че на младини е бил добър спортист. Говореше остроумно и интелигентно, имаше мнение за почти всичко — от Сачин Тердулкар (който със сигурност щеше да бъде първият играч на крикет, постигнал 50 стотици) до Раул Ганди (без съмнение бъдещия премиер, ако решеше да се кандидатира). Съпругата му, която седеше от дясната ми страна, притежаваше онази зряла красота, за която непохватните млади момичета можеха само да мечтаят, но никога не можеха да постигнат.

Реших да пофлиртувам с нея с надеждата да предизвикам съпруга й, но той само ме отвя като нахална муха, прекъснала следобедната му дрямка. Отказах се от обречената на загуба битка и подхванах разговор със съпругата му.

Разбрах, че г-жа Рамешуар Сингх работеше за една от водещите модни къщи. Каза ми, че винаги, когато намирала време, посещавала с удоволствие Англия. Не било лесно да откъсне съпруга си от работата му, обясни тя и добави:

— Все още се хвърля през глава.

— Имате ли деца? — попитах аз.

— За жалост не — отвърна тя тъжно.

— И какво работи съпругът ви? — поинтересувах се аз, за да сменя бързо темата.

— Джамуал е член на съвета на директорите на „Радж Груп“. През последните петнайсет години оглавява хотелския им бизнес.

— През последните девет дни отседнах в шест хотела с тази марка — казах й аз. — Рядко съм виждал по-добри.

— О, кажете му го — прошепна тя. — Ще бъде трогнат, особено след като цяла вечер се опитвате да докажете кой от двамата е по-голям мачо — сложи ни елегантно на мястото ни тя.

Когато вечерята най-накрая свърши, всички се изправиха, с изключение на мъжа срещу мен. Ниша заобиколи масата, отиде при съпруга си и чак тогава видях, че той е в инвалидна количка.

Гледах със съчувствие как го избутва навън. Който бе видял как тя го докосна по рамото и му подари усмивка, с която никой от нас не бе удостоен, нямаше как да се усъмни в любовта им.

Той започна безмилостно да я дразни.

— Не спря да флиртуваш с проклетия писател — каза той достатъчно високо, за да го чуя.

— Е, значи все пак успя да те предизвика, скъпи — отвърна му тя.

Засмях се и прошепнах на домакина си:

— Каква интересна двойка. Как изобщо са се събрали?

Той се усмихна.

— Тя твърди, че той я е завързал за улична лампа и я е зарязал.

— А каква е неговата версия? — попитах аз.

— Че са се видели за първи път на един светофар в Делхи… и тя го е зарязала.

И стана една разправия…

Допълнителна информация

$id = 9965

$source = Моята библиотека

Издание:

Автор: Джефри Арчър

Заглавие: Не бягай от съдбата си

Преводач: Елена Кодинова

Година на превод: 2010

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо (не е указано)

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2010

Тип: разкази

Националност: английска

Печатница: Полиграфюг — Хасково

Излязла от печат: 15.11.2010

Редактор: Габриела Седой

ISBN: 978-954-655-162-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13591

Бележки

[1] Превод: Валери Петров. — Б.пр.

[2] По истински случай.

[3] Малко градче в Бъркшър, Великобритания, на около 10 км от Уиндзорския дворец, в което се намира един от най-прочутите хиподруми за надбягвания с расови коне, собственост на Английската корона. — Б.пр.

[4] Верига магазини за продажба на евтини бижута във Великобритания и Ирландия, основана през 1862 година от Хариет Самюел в Ливърпул. — Б.пр.

[5] По истински случай.

[6] Град в графство Съмърсет, Великобритания. — Б.пр.

[7] Футболният клуб на Стрийт е наричан Обущарите, заради добре развитата обувна промишленост в града. — Б.пр.

[8] По истински случай.

[9] По истински случай.

[10] Влиятелна еврейска организация в САЩ. — Б.пр.

[11] По истински случай.

[12] По истински случай.

[13] По истински случай.

[14] Хари Вардън (1870–1937) — прочут английски професионален играч на голф. — Б.пр.

[15] По истински случай.

[16] Радиошоу на Би Би Си 4, излъчвано от 1942 година. — Б.пр.

[17] По истински случай.

[18] Танцово шоу с традиционни ирландски танци, подобно на Lord of the Dance. — Б.пр.

[19] Желани, достъпни и невероятни (исп.). — Б.пр.

[20] На английски името означава „ценящ и последното пени“. — Б.пр.

[21] На 7 юли 2005 година мюсюлмански екстремисти извършват терористичен акт в Лондон — самоделни бомби избухват в един двуетажен автобус и в метрото. — Б.пр.

[22] Спагети а ла Аматричиана (по името на град Аматриче в Централна Италия) и една чаша червено вино (ит.). — Б.пр.

[23] Благодаря (ит.). — Б.пр.

[24] Сметката, моля (ит.). — Б.пр.

[25] Бих искал стая за тази нощ (ит.). — Б.пр.

[26] Любов моя (ит.). — Б.пр.

[27] По истински случай.

[28] Цитат от „Макбет“, превод Валери Петров. — Б.пр.

[29] Членове на една от най-висшите касти в Индия с репутация на добри воини.