Жан дьо Лафонтен
Басни

Цанко Лалев
Баснописецът

„Лафонтен е нашият Омир.“

Иполит Тен

„Жан дьо Лафонтен е най-популярният от големите френски писатели. Той е може би най-могъщият стихотворец на Франция.“

Атанас Далчев

Жан дьо Лафонтен е роден през 1621 г. в Шато-Тиери, област Шампан, където баща му по това време служи като лесничей. В училище скромното по произход момче не блести с особени качества. Лафонтен така и не получава добро образование. Една година учи в духовна семинария, а малко повече следва право в Париж. Оженва се през 1647 г. за умна и добра съпруга, но бързо се отегчава от семейния живот. По природа склонен към лекомислие, Лафонтен живее весело и безгрижно, без да има сериозни планове за бъдещето.

През 1652 г. наследява от баща си длъжността лесничей. Материалните си проблеми решава лесно като продава имоти и харчи щедро получените пари. Много скоро младото семейство е принудено да преживява само със скромната му заплата, която дори не получава редовно. Но и работата му не е много — всъщност се изчерпва с продължителни разходки в гората. През 1654 г. Лафонтен публикува анонимно свой поетичен вариант на комедията от Теренций „Евнух“. Сръчно написаната книга привлича вниманието на Фуке — главен интендант в двора на Краля-Слънце Луи XIV. Висшият дворцов служител е меценат, покровител на поети и писатели. Фуке отпуска на Лафонтен годишна рента от хиляда ливри. Задълженията на поета са през всеки сезон да представя на своя покровител по едно стихотворение. По-късно Лафонтен си спомня с удоволствие за годините, прекарани в разкошния дворец на Фуке, обкръжен от изискани аристократи. Но интендантът изпада в немилост и Лафонтен е принуден да се завърне при семейството си, макар че семейният живот го гнети. Пътува често до Париж. В столицата се сближава с Молиер и Расин. Прекарват времето си заедно във веселие и остроумни разговори, финансовите си проблеми Лафонтен отново решава като продава имоти така лекомислено, че жена му е принудена да се раздели с него.

Лафонтен навършва четиридесет години със славата на сръчен „салонен“ поет. Той затвърждава тази слава като публикува новели и приказки в стихове. Те са остроумни, фриволни и дори дръзки в осмиването на духовници и аристократи. Кралят е раздразнен от тези творби и при една аудиенция заявява на Лафонтен, че е недоволен от него и би възвърнал своята благосклонност, само ако поетът промени характера на своите произведения. Лафонтен обещава да се „поправи“ и решава да напише нещо, което да послужи за възпитанието на престолонаследника. Избира баснята като най-подходящ жанр. Най-после геният на Лафонтен намира форма за изява.

Първият сборник с басни, състоящ се от шест книги, е публикуван през 1668 г. под скромното заглавие „Басни на Езоп, преразказани в стихове от Жан дьо Лафонтен“ и е посветен на престолонаследника. Нови пет книги с басни поетът публикува през 1677 г. и още една през 1694 година.

„Лафонтеновата басня е една малка комедия, само че с повече действие и повече актьори, един театър, «дето сцена е цялата земя» — пише големият български поет и великолепен преводач на Лафонтен Атанас Далчев. — Като запазва индивидуалния характер на всяко едно от животните, Лафонтен рисува чрез тях и различни човешки характери, дава ни картината на цялото човешко общество. Започнал с разработка на басни от Езоп, Федър и други древни писатели, френският баснописец постепенно излиза от кръга на техните теми, все повече и повече се опира на своите лични наблюдения върху обществото и природата и прави от баснята един извънредно богат и гъвкав жанр…“

Последните две десетилетия от живота си Лафонтен прекарва без материални грижи в дома на своята покровителка мадам дьо Саблиер.

През 1684 г. Лафонтен е избран за член на Френската академия. Умира през 1695 година.

Лафонтен оказва огромно влияние върху европейската литература. В България Стоян Михайловски се учи от него, превежда и побългарява много от басните му.

Не всеки поет се наема да превежда великия баснописец. Бойко Ламбовски пое този риск и новият превод вече е в ръцете на читателите, които отново ще открият смеха и мъдростта на Лафонтен.

Неверният пазител

Аз животните възпях.

В паметта ми те живяха.

И герои мои бяха,

и прославих се чрез тях.

В мойте приказки вълкът

лесно с кучето говори.

Плаче, смее се светът,

съгласява се и спори,

но каквото и да стори,

в него луди, мъдреци,

кръвопийци и светци

си живеят, няма как.

И на сцената са пак

благородник и лъжец,

и мошеник, и подлец,

и тиранин, и глупак,

и ласкател, и дивак,

но изглежда ми навред —

май лъжците нямат чет.

Всъщност, всеки е лъжец —

тъй твърди един един мъдрец.

Лъже учен, лъже прост —

не че правя го въпрос,

но едва ли без лъжата преживяла би земята.

Лъже малък и голям.

Ако туй не казвах сам,

а го заявеше друг,

сигурно бих бил против.

Аз Езоп и Омир тук

ги не включвам: те с красив

стил измислици редят,

но при тях лъжата власт

чудна има — всеки път

става истина за нас.

Книгите на тези двама

са богатство най-голямо

чак до края на света.

Те са дар от вечността.

Но сега за двама други

ще разкажа; те заслуги

по-различни имат

май в нашия измислен край.

 

Е, да почнем.

        Млад търговец от Багдад

се наканил да пътува; нямал брат,

затова на свой комшия поверил

да му пази златото. След време се явил

и си го потърсил. „Ай, каква беда!“

        почнал да се вайка оня. —

„Плъх един изяде всичко. Хукнах да го гоня —

но избяга…“ „Хм, така ли…“ Даже и следа

от съмнение търговецът не проявил.

Но след време тихомълком уловил

той детето на съседа и го скрил.

После викнал хитрия комшия на обяд:

        „Извини ме, братко, ала ад

        е животът ми от вчера —

        че не мога да намеря

своя син! Без него гасне моят свят!

Кой ли ми го грабна? Как да си го върна?“

Казал му търговецът: „Слушай, вчера зърнах

кукумявка как сина ти го отвлече —

отлетя със него много надалече.“

„Слушай, драги, хич не ми е до задявка.

Как човек ще грабне малка кукумявка?“ —

тъй бащата рекъл. „Как — не зная, драги.

Логиката тука нищо не помага. —

казал му търговецът. — Ала, драги, виж:

        нима можеш да се усъмниш,

и защо те стряска толкоз мойта новина?

        Та нима е толкоз странно, че

        кукумявките във таз страна

могат да отмъкнат някое момче,

щом пък плъхът злато хапва до насита?“

Тук, смутен, съседът вече се усетил:

        Върнал му парите

        и си взел момчето.

 

Спорели двамина по подобни тези —

        бил единият от тези,

дето са видели всичко с микроскопа:

всичко е за тях грамадно, а в Европа,

в Африка — от зли чудовища гъмжи.

Първият веднага почнал да се хвали:

„Зелки като къщи баба ми държи.“

„Тенджери пък има като катедрали —

вторият му рекъл. — В тях вари на село

дядо твойто зеле.“

 

С находчивост стряскаш хитростта веднага.

Най-добре абсурда се преборва с още

по-голям абсурд. Разум не помага.

Пред лъжата трябват други пълномощия.

Гарванът и лисицата

Стиснал парче вкусно сирене, ето —

        чичо Грак там на клона седи.

Чичо Лисан, понадушил парчето,

        така отдалеко реди:

        „Добър ден, ваша чест, приятелю Грак.

как сте хубав! И как грее вашият фрак!

        Не, сериозно, ако на костюма

        съответствате с песен и дума,

то направо сте фениксът в тази гора!“

Чичо Грак от такава похвала примря,

        после рече да блесне и с глас,

клюн разтвори — и плячката падна завчас.

Кум Лисан взе парчето и каза: „Ех, драги,

        знайте, който ласкае —

        от чужда трапеза с това поминува.

Май че този урок бучка сирене струва.“

        Чичо Грак се засрами и твърдо реши —

малко късно все пак — но да спре да греши.

Петелът, котаракът и мишлето

Едно Мишле веднъж — все още много младо,

        по чудо не пострада.

На майка си така разказваше след миг:

„Аз тъкмо бях поел в огромния ни двор

        да диря шанс, успех, простор,

        подобно плъх от род велик,

когато зърнах две животни там пред мен.

        Едното беше джентълмен,

а другото бе груб и страшен екземпляр,

        с глас дрезгав на злобар,

        и боен шлем зъбат,

с ръце, с които даже и в небесата с яд

        би литнал подир плячка —

        с опашка да я смачка!“

Мишлето всъщност бе един Петел видяло,

ала недоразбрало,

описваше го сякаш е звяр невиждан тук.

„И, мамо, ако знаеш, как пляска, как се клати

        с ръцете си пернати,

че аз — ти знаеш — смел съм — но този грозен звук

        така ме стресна там,

        че хукнах — срам не срам,

        без да се запозная

с животното добро — то беше с поглед мек,

        и с кадифен елек,

и твърде грациозно опаш развя накрая.

Бе с тъй достоен вид, че аз разсъдих; то

        е от едно тесто

с нас — мишките — по вид, осанка, тиха страст —

прилича то на нас.

Аз щях да доближа, но първият простак

        изкряска тъй, че драснах.“

„Голям късмет, дете — било е котарак —

        омраза най-ужасна

        под външността му дреме

        към цялото ни племе.

        А звярът гръмогласен

        за нас е безопасен.

Трапезата ни даже — сварен — ще услади.

Котакът с нас самите пък често се гощава.

        По външност не съди,

        тя често заблуждава.“

Градският и полският мишок

Покани Градският мишок

брат’чеда от полето —

в стил куртоазен и висок

да нагости братлето.

 

Покрил бе кадифе и тюл

той с гозби непознати.

До днес не съм все още чул

за манджи по-богати.

 

С вина отбрани — празник същ —

започна тази среща.

Ала не щеш ли — изведнъж

смути пира им нещо.

 

Дочуха шум един такъв —

като от твар опасна.

Мишокът градски хукна пръв.

Брат’чедът също драсна.

 

След малко стихна. Би отбой

смутено домакинът:

— Да продължим бе, братко мой,

че печеното стине.

 

— А не, достатъчно за днес —

брат’чедът се закланя. —

Гощаваш чудно, твоя чест,

но утре аз те каня.

 

С такива гозби в моя дом

не срещам госта аз.

Ала и пир не искам, щом

треперя час по час.

Лисицата и гроздето

Гасконска ли, норманска^[1] ли лисица

видя веднъж, тъй както беше прегладняла,

        забележителна лозница,

        отрупана от грозде зряло.

        Но тъй високо то висяло —

        че не могла да набере.

И рекла: „Зеленяк е то — я кучета го яли.“

От хленч туй явно май е по-добре.

Вълкът и агнето

В спор надвиват със сила, а не със слова —

        ето пример един за това.

 

        Влезе агънце в китна дъбрава

        да си пийне вода от потока.

Злият Вълк, огладнял, за разправа жестока

        тъкмо търсеше плячка тъдява.

„Как посмя да ми мътиш водата без свян? —

        кресна горският лют хулиган. —

За нахалство таквоз аз наказвам без жал!“

„Ваша милост, простете, не сте доразбрал, —

        блейна агнето. — Вие стоите

по-високо от мен. И се стичат водите

        двайсет крачки след вас.

                Е, как аз

        бих могло да ги мътя от толкова ниско?

Пък и мигар с езиче тъй мъничко ще

        размътиш потока въобще?“

„Абе мътиш го! — звярът му ревна, — и низко

се изказваш за мене — от лани го зная.“

„Лани още ме нямаше, още бозая

от мама“ — тъй бедното агне отрони.

„Бил е брат ти тогава! Тук всичко се помни!“

„Ама аз нямам брат.“ „Абе твоите бяха!

А и вашето племе отдавна ме гони —

там псета, чобани — по мене крещяха!

Мъст за тебе, мъст, мъст — ей така ти се пада!“

        Сетне Вълчо го сграбчи и без сантимент

        го повлече, уби и изяде,

        глух за всякакъв нов аргумент.

Кокошката със златните яйца

От алчност губи алчният нерядко.

        Ще го докажа с басня кратка.

Една особена кокошка скъперник някакъв държал.

        Тя снасяла му яйчица от злато,

но по едно на ден. „Съкровище богато

се крие в нея“ — си помислил той. И я заклал.

Ала отвътре тя била обикновена.

Ни злато, ни яйца. Една вода студена

        най-често скръндзавият пие.

Колцина напоследък сте видели —

париците си до стотинка пропилели

        от извънмерна лакомия!

Лисицата и щъркелът

Реши веднъж Лисана да покани

комшията си Щърко на обяд.

Бе се приготвила да го нахрани

        с възрядка, бледичка на цвят

и постна манджа хитрата кумичка.

И при това сервира му в чиния,

та Щъркелът с въздълги клюн и шия

не хапна нищо. Тя излока всичко.

        Бай Щърко закопня да отмъсти,

и след неделя сам реши да нагости

Лисицата с обяд. Пък тя прие веднага,

        за пир богат взе да се стяга —

        и хоп — на Щъркела пред прага

        не закъсня нито секунда.

        „Ах, гозбата ти ми ухае чудно! —

        възкликна тя с възторг голям:

— Така обичам печено месце да ям!“

И седна на трапезата в прекрасно настроение,

с предчувствие за чудно угощение.

        Но бе приготвил изненада

тук Щъркелът — сервира в дълги вази.

Не бе проблем за него да извади

месцето с клюн. Но тя с муцуна

тази храна не стигна. И накрая се омете

хем гладна, хем от срам между нозете

        с подвит опаш напълно.

 

Мошеници, поуката помнете —

каквото сееш, жънеш.

Заекът и костенурката

Не е въпросът да си бърз; печели точността.

В туй Заекът и Костенурката се увериха.

Веднъж тя каза: „Я на бас, че до целта

ще стигна преди тебе, Зайо!“ Зайо прихна

        и от възторг подскочи чак:

        „Нима ще мериш сили с мене в бяг?!

        Госпожо, трябва ти лечение.“

        „Но аз на свойто предложение

        държа“ — тя настоя, и ето —

        облогът е направен, за което

        не ще се разпростирам занапред,

        както за името на съдията.

Пресметна Зайо, че му трябват скока пет,

от тези, дето прави, щом в полята

го погнат псета, а пък той с пъргавина

        ги резне с цяла дължина.

„Ще имам време — той си рече, — за обяд,

        за дремчица на хлад,

и за разходчица…“ Пък баба Костенурка

        с походката си славна,

        без никак да се юрка,

        се заклатушка плавно.

Такъв съперник да успее да надбяга

        на Зайо хич не му приляга —

        та тя е толкоз бавна,

че по-добре да й даде голям аванс —

        и тъй, горката, няма шанс.

Зайо подремна, понапасе се с трева,

после погледна и — о, Боже — до финала

внезапно я съзря! Тогава хукна през глава,

ала — уви, напразно — вече бе успяла

да скъса лентата. „Видя ли, друже скъп —

        му викна тя — уж си сербез,

        пък те надвих. А бягах без

        да свалям къщата от гръб!“

Котаракът, невестулката и зайчето

        Влезе в заешкия дом

        хитра Невестулка с взлом

        и добре се разположи,

даже свои вещи в шкафовете сложи.

Зайко бе навън за сутрешна разходка —

щеше му се ей така да се помотка,

        без въобще да се тревожи —

да почувства мащерката как мирише,

въздух свеж и ароматен да подиша.

После Зайчето Жано̀ се върна вкъщи,

а пък там — не щеш ли — невестулка му се мръщи.

„Боже, но защо сте в моя дом, госпожо?

        Я не ме сърдете,

        и веднага напуснете,

инак между всички плъхове ще ви изложа!“

Но тя отвърна, че принадлежи имотът

        на този, който пръв се настани.

        „Да — каза тя. — Тъй е в живота.

Отде-наде ще претендираш за някакви стени,

        и по какъв закон въобще —

бих искала да проумея — кралски някой дом

        се пада на Пиер или Гийом,

с какво пред мене по-заслужили са те?

        По кой закон, в кой том?“

Захвана Зайчето Жано̀ да разсъждава:

„Съвсем законно къщичката е на мен —

дядо Пиер на татко ми Симон я даде. Един ден

имотът пък от мене беше наследен.

Пръв аз съм настанен. Така се получава.“

        „Добре, я да вървим тогава,

щом още спорим — рече тя — на съд свещен.

Познавам съдия един — Раминагробис — Котарак.

        На всякоя неправда враг,

        светец направо, тих, възпитан, мек —

        за всяка разпра лек.“

        Жано̀ прие и те на път

        поеха двамцата тогаз —

        да търсят строг и честен съд.

Раминагробис срещна ги: „Елате, драги, аз за вас

ще сторя всичко; доближете, че съм глух.

Нали сте чували, на старини се губи слух…“

Щом те дошли до ноктите му по-наблизо,

        Котакът в миг ги уловил,

и ги изял, без в същността на спора да навлиза.

Така туй трудно дело разрешил.

 

От тази басня можете да разберете

как спорят дребните васали пред кралете.

Двете кози

        Козата има волен нрав —

        тя търси прав

към щастието път. Омръзнал бил на две кози веднъж

        пейзажът все един и същ:

        към нова паша те поели,

където хората не са превзели

най-вкусните ливади. Тъй се озовали пред дълбок

и пълноводен пролетен поток.

Но дръзките авантюристки наши

        поток не може да уплаши —

        с бял косъм и със синя кръв

били и двете. Запристъпвали така —

едната срещу другата, по тесничка дъска

над зиналата пропаст. Но кой да мине пръв?

И за една било туй мостче тясно —

        така опасно,

че ставало веднага много ясно:

цял ужас е високо над реката.

Но първата поела по дъската —

отсреща — нейна лика и прилика…

Представям си го Людовик Велики

        с Филип Четвърти в много лют

        за остров „Конферанс“ диспут.

        Така се доближили близко

        и гордо носове допрели,

        за да докажат, че са смели

рогатите ни две авантюристки.

Нито една не искала без слава

път на отсрещната без бой да дава.

На всяка древен род уж право бил й дал —

била едната от рода на Галатея,

        пък другата — на Амалтея —

        от нея Юпитер бозал.

Понеже никоя не тръгвала назад,

        и двете полетели в пропастта.

        Тъй става по света

        откакто има свят.

Гълъбицата и мравката

За малки животинки сега да поговорим…

Веднъж бе долетяла за глътчица водица

до някакъв поток добрата Гълъбица.

Не щеш ли, малка Мравка изсипа се отгоре.

Заплува тя, горката, замъчи се — къде ти!

Добрата Гълъбица я съжали веднага —

една тревичка дълга протегна —

да помага, и изпълзя на сухо туй насекомо клето.

        Едва спасена, нов

я стресна инцидент. Един човек на лов

се бе запътил — бос, на рамо с арбалет.

        И мигом бе готов

по птицата да пусне стрелата си и след

това да си я сготви в тигана, при късмет.

        Но Мравчицата ситна

        го щипна — той в ответ

потрепна с арбалета, а птицата отлитна.

Ловецът тръгна други неща да си намери

        за своята вечеря.

Пчели и стършели

Мед в храстите стотина Стършела откриха,

        и си го присвоиха.

        Ала пчелите

на съд ги викнаха пред мъдрата Оса.

Кои според заплетения казус са

собственици на меда, не бе й лесно да реши

съдийката Оса. Жужат еднакво. Да сгреши

тя можеше — приличаха си по крила,

да не говорим, че еднакви им съши

        природата мъхнати облекла.

Осата в чудо се видя. И продължи

допроса с нови методи, но пак

        потъна делото във мрак,

        а бръмът се усили.

        „Ах, Господи, какви ли

        забъркахме ги вече! —

една пчела по-умна от другите изрече.

        — Шест месеца процес!

        Медът се захароса!

Не е ли крайно време да се реши въпроса?

        Туй в общ е интерес!

Аз мисля, че не трябват разследвания свежи,

        ни речи и брътвежи.

        Със Стършелите спора,

за да решим, да видим — кой може тъй — на скорост

        да прави мед и пити.“

        Но Стършелското племе

        не щя да се заеме.

Затуй Осата даде успеха на пчелите.

Да можеше така и Господ да решава!

Да гледахме от диви, но мъдри племена,

решили бихме всичко и в нашата страна,

        а тук рушвет се дава,

        и всеки те подмята.

        Крадат ни на момента.

И тъй от всяка стрида оставя съдията

        черупки за клиента.

Стридата и спорещите пътници

Веднъж на пясъка съгледаха двамина

голяма стрида. Тя веднага им хареса.

„Късмет! — извикаха и двамата. — Закуска дивна!“

Добре, но кой да изяде деликатеса?

Единият навеждаше се да я вземе вече,

но другият го блъсна с вик: „Не си познал!

        Не бързай! Стридата, човече,

принадлежи на този, който пръв я е видял;“

„Дори така да е — му рече първият с досада —

        тя пак по право ми се пада —

със зорък поглед съм известен, слава Богу.“

        „И аз със зрението много

добре съм — кипна вторият, — видях я, няма блъф!“

„Добре, тогава аз я помирисах пръв!“

        Докато спореха, Перен

Данден се появи. „Стани арбитър в спора!“ —

помолиха го те. Той стридата отвори

        и я погълна в миг.

А после заговори с витиеват език:

„Съдът реши — на всеки черупка му се дава.

Заплетеното дело с това се прекратява.“

 

Не бързай да се съдиш, с дела не се лъжи —

при тия днешни нрави присъдата се знае:

Перен ще лапне всичко. Клиентът ще държи

една черупка празна в ръцете си накрая.

Гарванът, газелата, костенурката и плъхът

На г-жа дьо ла Саблиер

Със своя стих ще ви издигна храм —

по-вечен от света ще го създам…

Ръцете ми с Божествено изкуство

започват да създават красотата,

и надпис ще изпишат на вратата,

подтиквани от светлото ми чувство:

ЖИВЕЕ ТУК БОГИНЯТА ИРИС.

Дори Юнона не е по-велика,

и Юпитер — върховен господар

над богове и всяка низша твар —

ще са щастливи Тя да ги повика.

Под свод апотеозен и красив

Олимп ще се оглежда мълчалив

в Ирис — под балдахин от светлина.

Ще украси животът й щастлив

с мотиви всяка храмова стена,

че тя сама възпира гибелта

в прогнилите държави на света.

А в дъното на храма ще виси

портретът й с вълшебните черти,

и с чара, който, без да го смути,

най-дивен блян умее да краси.

Аз бих направил в нейните нозе

да падат смъртни, да склонят глава

герои, богове и божества,

да се прекланят нимфи и князе.

В очите й разпалил бих душата

на всичките съкровища в света,

и пак не бих достигнал сладостта,

с която ни обгръща нежността

на нейната сърдечност, на властта

й мъжка с милостта пък на жената.

Тъй малък е словесният ми дар

пред вас, о, Ирис, и пред този чар,

който достига дивни висоти

и кара в унисон да затрепти

сърцето ми. (Това го казвам без

най-малкия любовен интерес —

той в двора ви не е приет.) Та аз

надявам се, че в някой светъл час

на Музата ми ще се разреши

с проекта си да почне да греши

пред вас — такъв приятел, че дори

приятелството ви напълно заслужава

от разказа ми да се забавлява.

С туй крал не би могъл да ви дари;

та нека обичта ми ви развлича,

а кралят — той не знае да обича…

Живота си положил бих пред вас,

приятелко. Сега, да пази Бог —

за да ви разведря, започвам аз

пак за животни — разказ, и урок.

 

Та Костенурка, Гарван и Плъх, че и Газела

живееха си чудно в един затънтен край.

Понеже бе далече от хорските предели —

        направо беше рай.

Ала открива всичко човекът зъл и хищен.

        Нито води дълбоки,

        ни небеса високи

покоя гарантират. Не му убягва нищо.

Газелата пасеше веднъж сред кът прекрасен,

        когато куче — пратеник ужасен

        на хорската злина голяма

следите й надуши из роената трева,

и тя побягна. Доста време след това

се сети Плъхът, че посестримата им я няма:

        „Приятели, Газелата къде е?

Да има някой някакво известие от нея?“

        Тук Баба Костенурка

        извика: „Ако можех аз

        тъй из небето да се щуркам,

        както умее Гарванът, завчас

        узнала бих каква ли каша

        грози приятелката наша,

        прочута с бързия си бяг;

в беда сърцето разпознава всеки знак.“

        Веднага Гарванът се стрелна

и с погледа си зорък бързо мерна

        Газелата в един капан.

Тозчас се върна той — тревожен, запъхтян,

разказа за това, и без брътвеж, разлян

        в стенания безмерни,

и без да губят време за преглед, разпилян

        по даскалски модел,

        направиха си план —

        и изчислен, и смел.

        Решиха тъй: двамина

        веднага да заминат

        за там, където стене

        Газелата пленена.

За третия решиха, че в цялата комбина

е по-добре да пази, с тъй бавния си ход

        тила им от комплот.

И мигом Плъх и Гарван надеждата ги юрна —

        дано заварят жива

        Газелата красива.

        Пък Баба Костенурка

        не изтърпя пасивна,

а също подир тях усилено запъшка,

понесла на гърба си възтежката си къща.

Зае се бързо Плъхът, без много да се мръщи

с въжето на капана, и го прегриза в крачка.

Но върна се ловецът: „Къде е мойта плячка?“

Веднага Плъхът в дупка подземна се пръждоса,

газелата — в гората, а Гарванът — в небето.

        Ловецът пък, ядосан,

        озърна се, и ето —

съгледа Костенурката бавно да се носи.

        „Все нещо ще намеря —

помисли той със яд — за моята вечеря.“

И я прибра в торбата без никакви въпроси.

Но Гарванът това видя и го разказа.

        Веднага се показа

пак пред ловеца дръзко спасената Газела.

        Той хукна да я цели

с лъка си, а тогава започна свойто дело

Плъхът и във торбата загриза дупка смело.

        От щастие затупа

сърцето костенурско — не стана днес на супа.

 

Така завършва тази голяма епопея.

Бих могъл още дълго — за вашата наслада

да ви разказвам — колкото цяла Илиада,

        или пък Одисея;

а Гарвана за главен герой бих назначил,

макар че ако трябва да бъдем честни, всеки

си има важна роля и всеки ми е мил;

        Препуска по пътеки

Газелата и може врага да заблуждава.

А Баба Костенурка пък мъдрости раздава

и Гарванът веднага ги въплъщава в дело.

        Пръв всеки е — в което

        се справя най-умело.

Кого да отличиш? Бих предпочел — сърцето.

Лисицата, маймуната и другите животни

Щом царят на животните — лъвът,

умрял, дошъл на дневен ред въпросът:

кой би могъл след неговата смърт

оттук натам короната да носи?

Извадили я от сандъка леко,

край който пазел дракон зъл и дърт,

и тъй решили: да я пробва всеки!

Комуто стане — той е предводител.

Ала не им подхождали главите —

бил някой с малка, друг пък бил рогат.

За да не изостане по-назад,

Маймуната нахлузила я също.

Започнала да вряска, да се мръщи —

да разиграва разни зевзеклъци…

Не щеш ли, нейните маймунджилъци

така харесали на мнозинството,

че я избрали! И на тържеството

след туй й зацелували ръка.

Лисицата не мислела така,

но етикета тя не нарушила,

а поздравила, после промълвила:

„Ах, Ваше много бляскаво Величество,

наблизо злато знам — в добро количество;

сега сте цар — и то Ви се полага…“

Маймуната се втурнала веднага,

за да не я превари друг; ала уви —

туй бил капан за глупави глави —

една дълбока дупка… И тогава

запитала Лисана: „Тук това

дали е цар?“ Решили, че не става

короната за всякоя глава.

Старецът и синовете му

Всяка сила е нищо, ако не е съюз.

Езоп, фригийският роб, го твърдял наизуст.

Ако тук-там перото ми нещо добавя,

за да пасне към нашите нрави и вкус,

то не е в спор със Федър^[2]. Не ми подобава.

Той обича за славата нещо да драсне,

а подобен мотив мен не ще ме залиса…

 

Но да почнем накрая и нашата басня —

за човека, урок по единство измислил.

Веднъж старец един викнал трите си сина,

и започнал: „Деца, скоро ще си замина.

Ето сноп със стрели. Искам някой от вас

да ги счупи. Поука подготвил съм аз.“

Най-големият взел ги и яко пъхтял,

но да счупи стрелите въобще не успял.

После вторият цял се огънал от хъс,

но — напусто. Най-малкият — момък чевръст,

също пробвал, но всуе борбата била:

не изпукала даже едничка стрела.

„Ех, слабаци — подметнал бащата. — Май аз

пак ще трябва да правя нещата за вас.“

Те помислили, че ги майтапи, но хоп —

той една по една счупил целия сноп.

И им казал: „Родът да е съединен,

и ще бъдете силни. Помнете от мен.“

После пак се отпуснал. Дошла болестта.

Не след дълго усетил, че идва смъртта.

„Чуйте, мои деца — аз потеглям към края —

той им казал. — Сберете се тука, желая

да ми сторите клетва, че ще сте единни.“

Те заклели се тримата, плачейки силно,

и бащата умрял. Той оставил големи

уж богатства, но също така и проблеми.

Ту дела, ту кредитори, ту пък скандали

се явявали, ала били отначало

дружни братята, само че — две-три недели…

Ако свързва кръвта — интересът разделя.

Разни дрязги започнали — все по-горещи.

За наследството също изострил се спорът.

Ту там третият брат съди първия нещо,

ту пък втория — него, ту първият — втория.

А съседи, кредитори пак ги нагъват —

всеки нещо желае, за нещо напъва.

Брат пък брата изобщо не щял да разбира —

ако първият тръгне, то вторият — спира.

Тъй загубили всичко накрая, нали

не разбрали урока със снопа стрели.

Войната на плъховете и невестулките

Плъховете не обичат

невестулки и обратно —

много, много неприятно

те от дупките надничат,

но добре, че вътре крият

своя плъховски живот;

невестулчият народ

най-големи поразии

инак би им причинил.

Ала царят плъши — на —

обявил веднъж война! —

бил войската утроил.

Невестулките под строй

също тръгнали на бой.

Летописец изчислил,

че началото било

страшно, кърваво и зло.

Паднали бойци безчет,

кръв се плискала навред,

но накрая — то се знай —

плъхът пак изял калай.

И макар че гордо стяг

вдигал и зовял на бой

не един плъшок герой,

и пред превъзхождащ враг

на народа си кураж

вдъхвал като верен страж,

най-накрая — все пак — крах.

Логиката тъй твърди —

силният ще победи.

Значи — бягай от пердах.

Но плъшоците велможи

всички минали под ножа.

Само чиновете малки

се спасили много лесно

в дупчиците свои жалки.

Дупките обаче тесни

за велможите били,

че са те възедри, даже

носели пера, нали

с тях показват, че са важни,

а и плашат уж врага.

Дупка нямало за тях.

Те платили си дълга,

други оцелели в страх.

Пада тежката секира

върху главните глави.

 

Който много се навира,

най-накрая най кърви.

Пред голямата каруца

конят най-опасно куца,

а пък малките успяват

да се мушнат и спасят.

Тъй живота продължават.

Гордите ги чака смърт.

Влюбеният лъв

На госпожица дьо Севине

О, Севине, чиято красота

на нимфите им служи за модел:

пред взора ви е всеки лъч несмел,

и гасне в най-безумната мечта.

Помолих ви, госпожице прекрасна,

да ви разкажа днес невинна басня,

как и лъва — най-силния в света,

успяла да надвие любовта.

Тя — любовта, е властен господар,

и срещу нея още няма цяр —

от козните й да ви пази Бог;

разказвайки урока й жесток,

не искам да ви нараня с това,

а искам да ви пратя хубав знак

чрез този разказ — той едва-едва

почуква, спрял на светлия ви праг

с усърдни и признателни слова.

 

Когато бяха надарени с реч

животните, там някъде далеч,

поискал лъв девойка за жена.

Защо пък не — в онези времена

животните май даже по-добри

от хората били — с човещина

навред блестели, а по ум дори

били напред — иди ги разбери.

Та този знатен лъв с голяма власт

поискал за жена една добра

и хубава човешка дъщеря;

тъй смятал да се приобщи към нас.

Ала не бързал да крещи „Ура“

за зет такъв бащата на момата.

Да се сродиш със звяр все пак — уви…

А да откажеш — също не върви,

не гарантира отказът нататък,

че лъвската атака ще престане,

и дъщерята няма да пристане.

Защото тя, така — поне на вид

не давала нишан да е против

жениха, пък макар и страховит,

а смятала, че даже е красив.

Бащата не посмял очи в очи

с пряк отказ лъв един да огорчи,

а почнал тъй: „Девицата е нежна,

и може много лесно да раните

със зъби или нокти по нощите

вий кожата й чиста, белоснежна.

Да се изрежат ноктите, изгладят,

и зъбите ви да се поизвадят… —

повярвайте, това би позволило

да се избегнат остри епизоди —

целувките ви да са превъзходни,

и дъщеря ми да е много мила.“

Лъвът веднага с туй се съгласил:

нали говорят — любовта е сляпа.

Без зъби и без нокти — кротък, мил —

горкият — не разбрал, че е пред трапа…

Набързо пуснали му две-три псета —

и те го свършили без много шум.

 

Любов, любов — щом паднем ти в ръцете,

е правилно да кажем: Сбогом, ум.

Скулпторът и статуята за Юпитер

Дивял се скулптор неслучаен

пред мраморен, прекрасен блок —

какво от него да извае:

животно, маса или бог?

 

„Да бъде бог е подходящо —

а пък в ръцете ще държи

той гръмотевица трещяща —

да удря земните лъжи!“

 

Така си рекъл — и голямо

творение създал с длето.

И всички казвали му: „Само

не може да говори то.“

 

Пред Юпитера си тържествен

пръв скулпторът се поклонил.

И пръв повярвал, че божествен

дух всъщност го е построил.

 

Подобно този скулптор прави

поетът също често, знам.

И ту се плаши, ту пък слави

той собствени химери с плам.

 

В това прилича на децата;

тях много силно ги боли,

само когато от играта

за миг ги нещо отдели.

 

Сърцето винаги се чуди —

и после пада в плен на бляна.

Така след своите заблуди

върви народът без подкана.

 

Робуват всички не от вчера

така на страст и идеал.

Така Пигмалион^[3] Венера

залюбва, а я е създал.

 

Пред битието безотрадно

върви човека, разбери!

Стои пред истината хладно,

а пред заблудата гори.

Вълкът и лисицата

Знаеш ли в живота ти кое

истински те води към победа?

Който е войник, не ще да е.

Който не е, се стреми да е.

 

Бил веднъж един Лисан решен

вълк да стане — е, какво — мечти…

Може да мечтае пък в овен

някой вълк да се превъплъти.

 

Само се учудвам, че това

принц един във проза го излага.

Аз си блъскам сивата глава

без голям успех, а той едва

ненавършил осем — в джоб ме слага.

 

В разказа му всичко си тече

като по вода; дори поетът

рядко тъй добре ще увлече

свойте почитатели заклети

с най-христоматийните сюжети.

Преразказвам според своя дар,

ала младият ни господар

с дарби ще учудва боговете

май тепърва. Аз във вековете

не провиждам, но си мисля — нов

Омир май ще трябва тук — готов

с летописка страст да изкове

одата за нови върхове,

но не виждам никой. А зове

баснята — да я започнем според своя план.

 

Каза на Вълка веднъж един Лисан:

„Писна ми — ту хвана някой стар фазан,

        ту пък полумъртво пиле.

Ти по-рядко влизаш в селските къщя,

а похапваш май че по-добри неща.

Научи ме твойте хватки, братко мили —

        може би с възтлъсто шиле

и Лисан е време да се погощава.

Няма да се каеш, ако го направиш.“

„Може — казал Вълчо. — Хем наскоро брат ми

хвърли топа. Тъкмо кожата ти става.

Грабвай и обличай. После гледай хватки —

как овце сред стадо да се грабне може.“

        И Лисан във вълча кожа

новите науки бързо взе да учи.

Първо бе несръчен. Но пред Даскал Вълчо

        скоро почна да се пъчи.

Тъкмо стана майстор — ето, че се случи

стадо там наблизо. Бай Лисан Вълканов

спусна се и страшна паника настана.

        Тъй Патрокъл на Ахила

във доспехите уплашил с чужда сила

куп троянци — и началник, и войник.

Тук пък слух за двайсет вълка плъзнал в миг.

Всички хукнали към село с бърза крачка,

само малко агънце оставили за плячка.

Грабнал го Лисан, но ето на —

чул наблизо кудкудякане на квачка —

хвърлил кожата веднага настрана,

        хвърлил камуфлажа с нея,

хвърлил агнето, уроците, честта:

        за какво ли му е тя —

        тази глупава идея?

Илюзия е, че с добра дегизировка

        си друг. Дълго не живее

        и най-изкусна маскировка.

Мечката и двамата авантюристи

        Два закъсали другаря

        се решили — за парата —

        да пробутат на кожаря

меча кожа. Само дето мечката била в гората.

Иначе това животно било мечешкият цар;

щяла кожата да пази толкоз топло, толкоз сухо,

че голяма далавера да направи тоз кожар —

щяла кожата да стигне май за цели три кожуха!

Овчият кожух пред мечи, бил — разбира се — боклук…

Най-накрая със кожаря се разбрали за цената;

кожата те още утре щели да доставят тук.

Преуспели в пазарлъка и поели към гората.

Само че в гората Мечо ги пресрещнал малко лют.

Първият от ужас драснал, вторият от страх примрял.

Може да се каже — нещо пазарлъкът не вървял,

и да вникне в тази сделка Мечо си не давал труд.

На дърво се покатерил първият авантюрист

        и треперел като лист.

Вторият пък неподвижен на поляната лежал,

        нито дишал, нито мигал,

        и се правел на умрял.

Бай Мецан обиколил го, даже леко го повдигнал,

после го раздрусал, после — ритнал странния тюфлек.

Гледа — тялото остава в положение, което

        май говори за ковчег.

Мечо даже помирисал на лежащия лицето —

        тъй — отблизо се наврял,

и си рекъл: „Я да тръгвам — този тук е хвърлил топа,

плюс това съвсем безспорно вече се е усмърдял.“

Щом си тръгнал Мечо, ето — първият честит дотропал,

и спасението общо взел да коментира вещо:

„Е, добре се отървахме — викал — само май с шубето.

        Ама я кажи — в ушето

        звярът рече ли ти нещо?

        Че видях го тоз злодей

        как те душеше полечка?“

        „Рече — никога недей

вече сделки да си правиш с кожата на жива мечка.“

Вълкът и кучето

        Веднъж на Вълчо — тъй изпосталял

        от лоша слука, взе че му се случи

да срещне дог един — със косъм заблестял,

охранен, як… Макар и враг на всяко куче

        Вълкът реши да не напада

        дори и от засада,

        — бе твърде силен този пес.

        Напротив — интерес

        реши да прояви,

        затуй спокойно поздрави,

        и даже джентълменски заяви,

        че му харесва Стойката на дога.

        Така му рече кучето: „За Бога,

ти би могъл да бъдеш като мен;

        излез от този лес студен.

        Там всеки твой събрат

        ту го измъчва глад,

ту хайки му устройват без пощада.

Така мърцина мрете преди срока —

        ни пенсия, ни кокал.

Смени боята — ще живееш във наслада.“

Вълкът запитал: „А от мен какво се иска?“

„А, дреболия — рекло кучето, — да гониш дивеч,

        и подир пръчката да тичаш;

на господаря да се струваш симпатичен;

        повярвай ми, че всичко

е тъй нищожно пред размерите на хонорара —

        уютен дом, игри до старост,

        банкети като на курбан…“

Вълкът бил вече от възторг обзет,

        дори сълза на свян

проронил пред такъв късмет. Но в тоз момент

нашийника на кучето видял: „А туй как да разбирам?“

„Това ли — нищо.“ „Е, как нищо?“ „Ами тъй, гердан:

чрез него просто ме завързват за синджира.“

„Завързват?! И където ти хареса

не можеш да вървиш?“ „Е, да… Голям пък праз!“

„Да, праз такъв, че и за всичките деликатеси

        не бих го сложил аз.

Такъв гердан и за милион не бих закичил!“

След тези думи хукнал в бяг вълкът, и още тича.

Детето и даскалът

Сега ще ви покажа труфилата,

с които глупостта е украсена.

 

Едно дете се хлъзна във водата,

докато си играеше край Сена.

Но бдеше Бог над детската съдба —

и то се вкопчи във една върба.

Докато се удържаше за клона,

наблизо мина учена персона —

учител важен. Викна му детето:

„Потъвам, гина, моля, помогнете!“

 

Магистърът се спря и се нервира:

„Е, туй пък всяка граница минава!

Та кой такава глупост е съзирал?!

И как такъв хайдук се възпитава?!

Дали въобще родителите знаят

в какви места кретенът им се шляе,

и вагабонт какъв им се е пръкнал?!“

След туй хлапака той все пак измъкна.

 

Визирам тука разни групи хора —

дърдорковци, педанти, натегачи —

те сигурно познават, че говоря

за тях сега. Изглежда, Бог ги тачи,

защото се развъждат без умора.

 

Те смятат, че игрите на съдбата

са повод за ошлайфване в речта.

Ей, друже, я подай си ти ръката,

а после карай със проповедта.

Петел и бисер

Откри Петелът бисер,

след туй го помириса

и ритна в близък храст:

„Добре лъщи на слънце,

но царевично зрънце

бих по харесал аз.“

 

Невежият тъй мига

а после с древни книги

върви на антиквар:

„Безценни да са всички —

бих предпочел парички

пред всякакъв буквар!“

Двата бика и жабата

Веднъж помежду бици два ужасен бой течеше —

        за крава и ливада.

        Пък Жабата тъжеше.

        Там рекоха: „Защо ли?“

        „Защото — квакна тя, — когато

        приключи между тях войната,

тепърва почва цял порой от жабешки неволи.

Ще царства, който победи, в ливадата богата.

Ще трябва да се примири надвитият с блатата.

И той ще дойде да царува из нашите мочури.

И трябва да сме все нащрек къде крака ще тури.

Но ще ни мачка той, безспорно — със цели десетици.

Туй коства ни войната за госпожица Юница.“

        И точно според тези думи

        протекоха нещата.

        Надвитият разплеска сума

        ти жаби из блатата.

 

        Тъй дребосъкът по света

на всички, дето са големи, заплаща глупостта.

Орелът и бръмбарът-рогач

Веднъж подгонил заек млад грамадният Орел.

Животът всекиму е мил, докато още тупка

сърце в гърдите. Та страхът беглеца наш довел

        пред бръмбарова дупка.

Скривалище това не е, но хваща се за сламка

удавникът. Орелът вече започвал да пикира.

        Тогаз от свойта дрямка

се сепнал Бръмбарът и взел така да агитира:

„Недейте грабва, Ваша светлост, тоз Зайо Байо клет.

Аз зная, че не бих могъл да Ви възпра със сила,

но моля Ви да проявите днес царската си милост

        към моя скъп съсед!“

Ала Орелът великан дори не отговорил,

        а с мощен мах съборил

        Рогача най-напред.

После отнесъл Зайо. За яростна разплата

се Бръмбарът заканил. Издебнал време, щото

орела да го няма, избръмкал до гнездото

        и му строшил яйцата.

Когато сетне се завърнал в гнездото си разбито,

със страшен вик Орелът разтърсил планините.

Но без да знае даже кому да отмъщава,

напразно небесата огласял с гръмка врява.

На другата година решил да вземе мерки —

гнездото си високо в скалите да го скрие.

Но Бръмбарът яйцата пак смогнал да разбие,

като ги пускал с много яд, за заека мъстейки.

Орела тъй сразила тази поредна нова мъка,

        че с месеци не млъкнал.

        След туй, нали приет е

при Юпитер — самия цар — баща на боговете,

яйцата си той нови в хитона божи скрил,

и вярвал, че от враг ги е този път спасил.

Кой Юпитер би дръзнал със набег да смути

        и да ги похити?

        Ала не спрял да жили

        Рогачът и пред трона:

изпръскал с мръсна капка на Юпитер хитона.

Той почнал да го чисти — яйцата се строшили.

        При тази вест Орелът

        към бог възнегодувал:

заплашил, че напуска небесните предели,

        че няма да слугува,

        и ще се разбунтува.

        Тук Юпитер се стреснал

и Бръмбарът явил се тозчас на съд небесен.

        Там всичко споделил.

Разбрали на Орела вината боговете,

но тъй като не щели со благо враговете

проблема да решат, съдът постановил:

„От днеска на Орела любовният сезон

се мести в друго, много по-безопасно време —

през зимата. Тогава Рогачът сладко дреме.

Това да е закон.“

Лъвът и комарът

„Ей, земна гадост, я изчезвай настрана!“

        Така Лъвът — всесилен цар,

        извикал на един комар.

        Пък онзи обявил война.

„Ти може да си цар, но си голям простак!

        И въобще не се страхувам

        от тебе. Волът по̀ е як,

        а аз го карам да танцува!“ —

        това Комарът заявил,

        и тънко затръбил атака.

        В началото в гърба се впил,

        а после продължил нататък —

        врата зажилил с бяс такъв,

        че побеснял гигантът — Лъв.

И ето го — разцепва с рев околността,

трепери в ужас всичко живо покрай звяра —

        това е дело на мъстта

        и ходовете на Комара!

А той все впива остро свределче в плътта

на страшния си враг — ту бузата пронизва,

        ту в ноздрата му влиза,

докато става нетърпима тази гавра!

Лъвът сам себе си дере, окървавява;

невидимото насекомо гледа и се радва

как от зъби и нокти царят се лишава.

Накрая — в рани цял — почти развалина,

дори с опашката да бие вече спрял.

Дошла умората — и край на таз война.

Лъвът се проснал като труп и се предал.

Комарът пак надул тръбата — за победа!

Навсякъде бръмчал и вярвал, че го гледа

цял свят с възторг. Докато му се случил

        на пътя паяк с мрежа.

        Там пътят му приключил.

 

Какво от тук си струва добре да отбележим?

Единият е малък, но често най-ранява

най-дребният, защото човек го подценява.

А другият от много надменност, сила, слава —

        сам себе си сразява.

Мелничарят, синът му и магарето

На г. дьо Мокроа

На изкуствата главен родител се пада

по заслуги и майсторство древна Елада;

ала нейната мъдрост изчерпване няма —

всеки ден нова ценност откриваш голяма.

Крие всяка легенда пространства огромни —

в тях пътуват и нашите автори скромни.

Да ти кажа: шедьовър, с финес съчинен,

оня ден от Малерб^[4] на Ракан^[5] бил съобщен.

Тез — на лирата верни, добри мъченици;

на Хораций наследници и ученици,

насаме се видели наскоро, за да

поговорят спокойно в отбрана среда.

Тъй захванал Ракан: „Почитаеми, вие

сте живял толкоз дълго; не може да скрие

вече никаква тайна съдбата от вас.

За съвета ви ценен помолил бих аз:

Накъде да се впусна в житейския друм —

вие знаете моя произход и ум.

Дали в скромна провинция да се затворя?

Или чин и пагон да преследвам при Двора?

Вред ом всичко е смес във пропорции странни —

крие чар и войната, а бракът пък — рани.

Сам да бях, аз бих знаел, но другите хора?

И какво ще помислят роднините, Двора?“

„Ах, какво ще помислят?“ — и се ококорил

срещу него Малерб, после тъй отговорил:

Четох как мелничар със коси побелели,

и синът му петнайсетгодишен, поели

към един панаир да продават добиче —

неголямо магаре — неща прозаични.

Но понеже целели цена по-висока,

за да бъде по-свежа там тяхната стока,

те овързали Марко и рекли на гръб

да го носят с почивки… Подход доста тъп!

Още първият, който ги зърнал, от смях

се прегънал и викнал: „Какво доживях —

две магарета носят по-умен събрат!“

Мелничарят се жегнал от този обрат,

и развързал веднага добичето кротко.

То било предоволно от свойта разходка.

Но сега го възседнал синът, а бащата

го подкарвал и тъй продължили нататък.

После трима търговци ги срещнали. Само

щом ги мернал, единият викнал през рамо:

„Ей, младежа, я слизай — не те ли е срам?

Ти се возиш, а старият пъпли едвам!

Той да язди е правилно, вместо да крета!“

„Хвала вам, господа, и мерси за съвета“ —

мелничарят отвърнал. И бързо местата

си сменили с момчето. Но малко нататък

три госпожици почнали да коментират:

„Боже, гледай как мъчи детето вампирът…

Та дали за владика се мисли дъртакът?

Виж го как си седи — като жаба разквакан?“

„Я си гледайте пътя“ — мълвял мелничарят,

но понеже започнали да се повтарят

коментари подобни — той — за да ги няма,

преценил, че ще яздят нататъка двама.

Много скоро ги срещнала друга дружина:

„Виж как мъчат добичето тия двамина!

Ей, какви хора има — то бива ум плитък…

Та нима нямат милост към своя добитък!

До пазара ще стигнат май само със кожа!“

„Боже, няма акъл, който мисли, че може

да е всекиму в тази държава угоден! —

викнал тъй мелничарят. — Я, сине, да ходим

по-добре пак пеша — белким стигнем накрая.“

(Между другото Марко се радвал на тая

нова мисъл.) Но пак коментирал народът:

„Ей, това ли е вече последната мода —

мелничарят да пъшка, а Марко да тропа?

Леле, тия двамината нещо им хлопа.

Сигурно старият свикнал е на магарица.

Или мели на някоя дърта вдовица,

та добичето само при нея го кара!

Абе, трио магарета!…“ Тук мелничарят

се развикал: „Магаре съм, вярно, признавам,

щом да слушам съвети цял ден продължавам!

Но сега се заклевам: оттука до края —

да си дрънкат; ще правя каквото си зная.“

 

И на вас ще ви кажа: воювайте, спете,

прегърнете идея, жена прегърнете,

но и в столица шумна, и в край непознат —

няма как да харесаш на целия свят.

Глиненото гърне и тиганът

        Веднъж Тиган железен

        на глинено Гърне

        предложи: „Да излезем

        на въздух малко…“

        „Не — Гърнето се запъна, —

        че може да се спъна

        и за секунда само

        да стане зло голямо —

        да се разпарчетосам;

        за теб, Тигане, по са

        разходките полезни,

        защото си железен.“

        „Не се страхувай, драги,

        та аз ще ти помагам.

        Ако по-твърд предмет

        съзрем, за лош късмет —

        пред тебе ще изляза

        и сам ще те предпазя!“ —

        Тиганът каза. Ето,

        че убеди Гърнето,

        и те — куцук-куцук,

        с разклатена походка,

        съвсем един до друг

        поеха на разходка.

Но след едно хълцукване го блъсна

Тиганът и Гърнето в миг се пръсна

        на хиляди парчета.

 

С подобните на вас създавайте си дружба!

        Съдбата на Гърнето

        така ще ви е чужда.

Млекарката и гърнето с мляко

С гърнето мляко на главата си, Перета

        пристъпваше напето,

за да го продаде в града — задача лека.

Вървеше спорно, бе си сложила като за път

широка фуста и сандали — те човека

        не уморяват, а сами вървят.

        Та тъй, запретнала полите,

        тя вече мислено парите

за млякото започна да смята и да умножава.

Значи така — ще купи сто яйца, от тях самите

три люпила ще станат, ако пипа здраво.

        „Няма да е проблем въобще

цял курник покрай къщи да пасе;

        дори на Лиса да й се прище

да се промъкне и петле да отнесе —

ще смогна да спестя поне за едричко прасе.

Е, аз ще си го угоя без много зор;

ще го продам прескъпо, а парите все

ще стигнат да напълня отново своя двор —

кой ще ме спре да взема теленце, пък и крава?

Теленцето ще си подскача из роената морава…“

Перета също скокна, гърнето падна — тряс!

И сбогом на теленце, прасе, яйца — завчас

мечтата на Перета разля се като дъжд.

        Дори възникна риск направо

        ядосаният неин мъж

        да я натупа доста здраво…

        Но стига вече мляко, стига —

        ето — поуката пристига.

 

        Кой в студовете не чака юли?

        Кой не въздига въздушни кули?

Както млекарката, тъй и кралят — всички —

        мъдри, луди или безлични,

сънуват наяве — и обезумели тичат

след мечтата, която друг свят обещава.

        Цял свят пред нас коленичи.

        Всяка дама ни обожава.

Често в уединение съм и дързък, и смел;

съкрушавам всекиго — литвам като орел;

        ставам крал, обожаван вред.

В короната ми блестят диаманти като звезди…

После нещо ме спъне — и пак съм си клет

        Марко Тотев като преди.

Рибката и рибарят

        Да, рибката голяма става,

        ако й Господ позволи,

        но да я чакаш дотогава,

        си е безумие, нали

не знаеш ще ли можеш да я хванеш пак.

 

Един рибар на някакъв крайречен бряг

веднъж едно шаранче твърде дребно улови.

„Не си голямо — каза той, — но няма как —

ще почна с тебе — още сто — и пълен сак.

        Така понякога върви.“

Шаранчето обаче натъжено промълви:

„Та аз ще се изгубя в големия тиган!

        Я днеска, моля, ме пуснете —

        и аз ще стана великан —

        тогава пак ме уловете,

и ще ме купи някой пребогат гостилничар.

        А инак, разберете —

        безброй таквиз залудо

ще са ви нужни днес — за най-невзрачно блюдо.“

„Невзрачно, казващ… хм… — рибарят отговори. —

С теб, рибке, даже поп не би могъл да спори,

но колкото до мене — довечера в тигана

        ще скочиш без подкана.“

 

За питомното и за дивото е ясна

        поуката от тази басня.

Вълкът и щъркелът

        Вълците с голяма лакомия

        са прочути. Толкоз мръвки глътна

        на събор веднъж един от тия

        хищници, че — а-ха — да се гътне.

Остра кост запречи гърлото му. В изнемога

гък не можеше да каже той. Но слава Богу —

        доктор Щърк дойде тъдява.

        Вълчо с крак зарита,

Щъркелът костта извади и от гибел го избави.

После поздрави спасения и го запита

        за полагащия му се хонорар.

        „Хонорар ли? Ей, нахал! —

        ревна грубият и лаком звяр, —

        Та не ти ли стига, че си цял,

след като отблизо зъбите ми си видял?

        Бързо се спасявай с бяг,

        и не ми попадай пак!“

Жабата и плъхът

Често, който на другия гроба копае,

        си копае и своя с това.

Съжалявам, че днес рядко спомнят си тая

стара истина с нейните верни слова…

Ала вече за басня е време сега;

Плъх един, със закръглена тлъста снага —

враг на поста, другар на добри ядива,

се приличаше с кеф сутринта на брега…

Изведнъж от водата едра Жаба подхвана:

„Друже, я ми ела на обяд, аз добре

        ще почерпя.“ И Плъхът прие.

Той не беше от тез, дето дълго ги канят.

Тя за своето блато като за море

задърдори, описа му чудни пейзажи,

за които след време с успех ще разкаже

той на своите внуци. Описа места

екзотични и пълни с чудесни неща.

Даже каза за свойто правителство водно

        народно

вица няколко. Само че малък проблем

Плъхът имаше — беше посредствен плувец.

„И какво — рече Жабата, — имам конец!

Крак за крак ще се вържем — ще се доберем!“

        Тя направи така. И тозчас

своя спътник затегли в дълбокото с бяс —

просто искаше — подлата — да го удави;

глуха и за закон, и за Божия глас!

Според нея бе пипнала тлъсто парче

и на ум дооглозгваше тя хубостника;

той вопие за съвест, а тя се бъзика;

той се тегли, а тя го влече ли, влече.

Но не щеш ли, отгоре го Щъркелът мерна

как разпенва водата — веднага се стрелна

и го пипна, а заедно с него награби

        и хищната Жаба.

        Да — плячка неслаба

        му прати съдбата.

        Той сви към гората,

        приготвен спокойно

        за порция двойна…

        На злия играта

        му се преобръща

        и често злината

        при него се връща.

Хищните птици и гълъбите

Веднъж война разтърси небесата:

Пернатите захванаха войната,

но не онези, дето пролетта

ни носят със чадъра й зелен,

и с песните си карат любовта

да украси живота възроден;

нито ония благородни птици

върху венерината колесница,

а хищните и клюнести ята,

готови чак до края на света

да водят страшен бой за мъртво псе…

Самият аз не бих могъл да се

спра повече на тези боеве,

в които падна не един злодей.

Помисли си самият Прометей

че вече няма кой да го кълве.^[6]

Лежали между птиците бойци

безчислени крилати мъртъвци.

Останалите хитро, с нова стръв

кълвели се, потънали във кръв.

Примирие не искали, нали

не знаели какво са страх, пощада…

Умиращите толкова били,

че можело да се препълни Ада.

Потресла тази ярост друг народ —

живеещ тих и праведен живот;

решили тези кротки птици да

дадат на дипломацията ход,

та белким спре кръвнишката беда.

Тъй пратеници се избрали от

народа гълъбов. И най-подир

успели те да уговорят мир.

Но този мир обърнал се, уви,

срещу самите гълъби — със човки

подгонили ги хищниците ловки

от полските поля, реки, треви…

Разселили се после по земята

и всяко кътче хубаво превзели.

Самите хора в чудо се видели

с такава хищна напаст на главата.

 

За разум злите щом не са узрели —

нека се бият. Туй ви гарантира,

че другаде ще имат други мира.

А инак злият стига и до вас.

Тук смятам точка да поставя аз.

Магарето и стопаните му

Магарето на градинаря изплака пред Съдбата,

че трябва сутрин много рано за работа да става:

„Не са петлите още даже разбудили зората,

        а мен ме впрягат здраво.

И всичко за какво? Да карам сено с една талига.

Нима причина е това все недоспал да ходя?“

        Тогаз Съдбата съжали го —

на дългоухия сънливец стопанин нов проводи.

Един кожар започна вече магарето да впряга —

но ту му кожите миришат, ту пък хамутът стяга —

пак недоволство изрази добичето капризно:

„Май по-добре си бях преди, понеже се протягах —

        отзад товарът беше близо,

        и туй-онуй все пак си хрусках,

та всеки ден притурях нещо към своята закуска.

А тук не получавам нищо — каквото пък получа,

гърба насинва само — искам по-справедлива участ.“

        При въглищар Съдбата спря го —

        оказа се, че късно ляга.

И нова жалба. Но Съдбата разсърди се накрая:

        „Това Магаре вдига врява,

        докато хиляди си траят.

От него и кралете даже по-малко ми додяват.

        Не искам вече да го зная!“

Така роптаят всички хора от мястото, където

намират се, като измислят все нови аргументи.

        Най-зле е винаги в момента.

Накрая с нашите претенции разсърдваме небето.

Да би поискал Юпитер молбите да изпълни —

        самия него ще погълнем.

Главата и опашката на змията

        Двете части на змията

        ролите си на земята

        знаели — били и двете

        на човека враговете.^[7]

        Но Опашката веднъж казала:

        „В един и същ вечно движиме се ред —

                тя — отпред,

а пък аз — Опашката — влача се отдире.

        Богове, за нова роля

                днес ви моля —

        дайте да се реванширам!

        Та нима си мисли тя

че съм склонна да я следвам до смъртта

        като някакъв слуга?

        А — мерси за милостта!

        Ние сме в една снага,

        и по кръв сме си сестри.

        Искам нейното место,

        че сме от едно тесто

        и в отровата дори!

        Искам поради това

        справедлив от днеска ред —

        да се движа аз отпред,

        а сестрата ми — Глава,

        да се влачи подир мен.

        Аз водач съм съвършен!“

Прояви небето милост недобра —

някога молбите дават плод горчив.

Вместо да отвърне с отказ мълчалив,

със змията просто то се подигра.

        И рептилия една

        запълзя сред тъмнина,

        първо блъсна се в дърво,

        после в остро сечиво…

Тъй че много бързо пътят й приключи.

 

Има и държави със подобна участ.

Юпитер и гръмотевиците

Юпитер веднъж реши

да издума дума тежка:

„Трябва да се съкруши

вече расата човешка.

Тези хора ме гневят,

уморяват ме до смърт.

Ще приключа с таз болежка.

Слез, Меркурий; щом от Ада

зла фурия доведеш,

тя ще сгази без пощада

цялата човешка гмеж.“

И Меркурий бързо литна

според царския параф…

Ако вий, царе, държите

да блестите с мъдър нрав,

най-добре е да поспите

между гръм и между гняв.

Кралят сутрин по е прав.

Богът с леките крила

и език на дипломат

спусна се в самия Ад

като бляскава стрела.

Алекто си той избра^[8] —

най-ужасната сестра.

Тя веднага разлюля

с клетва земните недра;

заяви, че ще натика

цялата човешка клика

долу — в адските простори.

Туй на Юпитер се стори

малко прекалено вече.

Той все пак глава поклати

и светкавица запрати

по един народ далечен.

Но светкавицата рече

да не удря по главата

синовете на Бащата,

а да ги посплаши само.

Тъй че хвърли своя пламък

сред пустинята без кръв…

Кой баща не е такъв?

Но от жребия си лек

доразпасва се човек;

пак Олимп се заоплаква.

Юпитер отново кресна,

че присъда ги очаква

и светкавица ще тресне…

Боговете се засмяха,

казаха: като Баща

да не думка; по-добре

някой бог да избере —

той да святка над света.

И понеже длъжността

на Вулкан бе за това —

изкова той гръма два —

първият уцелва точно.

Него пуска ни нарочно

връз главите ни Олимп.

Вторият се губи в дим,

или бие надалече

и по планините с плам.

Втория — разбрахте вече,

Юпитер ни праща сам.

Селянинът, кучето и лисицата

Ако Лисана и Вълчан съседи ваши станат,

нащрек бъдете ден и нощ; за вас е по-добре.

        От дълго дебнеше Лисана

едни кокошки, ала без да може да се добере

до курника — под вещ надзор на предпазлив селяк.

И страх, и апетит голям изнервяха Кумата.

Накрая тя не издържа, упрекна небесата:

        „О, докога един простак

        тъй ще ме разиграва:

        не мигвам, не подгъвам крак,

и разработвам план след план, а той ми се прозява.

Седи хитрецът в своя дом, брои парички само.

И хем търгува с пилци, хем си лапа мръвки сам.

А колко струва ми да хвана петленце аз си знам.

        Не, справедливост няма!

Защо Безсмъртните са ме Лисица сътворили?

Не виждам капка разум тук; в Олимп кълна се аз.

И няма да се съглася, докато имам сили.“

        Така, надъхана със страст,

избра Лисана късен час, нощ тъмна като рог,

когато всичко живо бе похлупил сън дълбок —

стопанин, куче и ратай… Сънят съвсем оборил

бе също ярки и петли… Селякът плюс това

        забравил беше — ех, глава! —

        и курника отворен.

Това направо беше дар, сънуван от Кумата!

Тя влезе в курника, добре натъпка си торбата,

        а при лъчите на зората

видя се, че е всичко друго разкъсала без жал.

        След нея бе потънал цял

        в пера и кърви онзи курник.

Такъв спектакъл в древността навярно сътворил,

        когато сам се втурнал

срещу ахейци Аполон, че бил го разгневил

Атридът^[9], и успял почти — с голямата си мощ —

да гътне лагера им цял в една безлунна нощ.

        Или пък в друг такъв сюжет,

        Аякс — от лудостта обзет,

натръшкал близо сто овце, решил, че врагове са,

и че самият Одисей се крие зад овните.

        Та истинският съчинител

        на тази кървава намеса —

Лисана — нашият Аякс — хем краде, хем накрая взе,

че доизби това, което не смогна да си отнесе.

На Селянина сутринта остана само да ругае

ратая си и свойто куче — обикновено е така:

„Ах, псе проклето, не можа ли веднъж да се разлаеш,

та грабежа с пушка в ръка да пресека?!“

„Защо не бдяхте вие сам? — задискутира Песът. —

Ако Стопанинът дори оставя без намеса

разбойника, пък и не е затворил своя курник,

как искате от мене без почивка да се втурна

врага да гоня, без да имам такъв чак интерес?…“

        Отчасти прав бе онзи пес,

        и словото му би тежало,

        изречено от важно тяло,

        ала понеже беше куче,

        на ум не щяха да ги учи,

        а го разсипаха от бой.

Който Стопанин е, да помни до края на живота свой:

Ако семейство и имот лежат ти на главата,

не чакай да ги пази друг: навличаш си белята.

Последен лягай, заключи, тъй както се полага.

        Ако пък нещо те засяга,

        не го търси при съдията.

Слънцето и жабите
Имитация на римска басня

Щерките на мочурляка със самия звезден крал

        връзки си осигуриха.

Вече ни война, ни бедност застрашаваха с печал

многолюдната им общност. Нацията им нетиха

разшири се и полека на империя замяза.

Блатните принцеси (аз на жабите така им казвам —

        мигар лошо е нещата

        да се казват благородно?)

срещу своя покровител там високо в небесата

        възроптаха всенародно.

Възгордяха се и всяка благодарност зачертаха

        тия водни дъщери.

И от сън лишиха всички с врясъците недобри —

        денонощно те крещяха

        срещу Слънцето. Ако

        някой беше им се хванал,

        мигом щеше враг да стане

        на Небесното око.

… Щяло Слънцето да пали и наблизо, и далеч —

        всички да запашат меч,

        и да станели войници!…

        Тръгнаха насам — натам

        пратеници — кикерици,

        и навред света голям

        квакането им тресеше,

        сякаш битието беше

        влязло вече в нова роля —

        по законите на гьола.

        Тези крясъци звучаха

        като вечен елемент;

        да си бяха замълчали

        жабите в един момент…

        Щото Слънцето се пална,

        дрямката си наруши —

        и републиката кална

        за неделя пресуши.

Човекът и змията

        Един Човек Змия видя:

„Ах, гад! — извика той. — Аз бързо ще освободя

        от тебе Земната градина!“

        И всепризнатата гадина

        (Аз имам тук предвид Змията,

а не Човека; може и да не много ясно.)

бе уловена и веднага пъхната на тясно

в една торба. Загуби тя не само свободата,

а бе решено да умре — виновна или не.

Но за да съхрани наглед приличие поне,

        Човекът тъй й заговори:

„За теб, неблагодарнице, не трябва милост!

Ще те убия ей сега и твойто жило

не ще ме стигне никога!“ Но тя заспори:

„Ако неблагодарниците трябваше да съдят

        по целия огромен свят —

        помилван кой тогаз да бъде?

Та ти самият да не мислиш, че си свят?

Аз следвам твоите уроци — я се виж:

къде е твойта истина и твойта правота —

в това, че можеш в миг да ме унищожиш?

        Та аз наричам слепота

        такова убеждение,

        и ще ти кажа: без съмнение

        сред всичко живо ти

неблагодарност олицетворяваш сам.“

От тези нейни думи изумен, почти

човекът спря и отговори: „Аз не знам

какво те кара да дърдориш тез лъжи.“

„Сега ще разбереш — Змията рече. — Ето —

наблизо Крава… Я, госпожо, ни кажи

така ли е?“ „О, да, заклевам се в небето —

отвърна тази Крава. — Аз храня всеки ден

Човека — той напълно зависим е от мен.

Години вече — дълги години той изцяло

използва моя труд и цялото ми тяло.

На него само служат и моите деца

и къщата му пълнят с храна и със имот.

Работим му със мишци, със виме и сърца,

        и цялата ни пот отива,

за да служи на неговата нужда.

А грохна ли, веднага му ставам вече чужда —

държи ме гладна, даже за кланица ме стяга.

Ако Змията беше мой господар, веднага

би спряла вероятно така да ме прокужда…

Човекът е един неблагодарник черен…“

Човекът този патос намери неумерен,

и каза на Змията: „Нима й хващаш вяра?

Съвсем е изкуфяла нещастницата стара.

Я Вола да попитаме.“ „Добре“ — Змията рече.

И ето, че и Волът ги доближи полека,

въпроса чу, помисли и с тежък глас отсече:

        „Не знам по-алчен от Човека.

Товари ни каторжно отвека и довека.

Орем му всяка нива, запрегнати в ярем.

Но до плода не можем дори да се допрем —

продава всичко той — така забогатява,

        а пък за нас остават

за благодарност малко сенце, вода и сол,

и много бой с остена. Понякога курбан

от тебе правят само, защото бил си вол —

и искат Господ с нашата кръв да е пиян.“

Тъй рече Волът. Бързо Човекът каза: „Питаш

        досадници нарочно…

Тоз тука май че иска да бъде обвинител,

        вместо арбитър точен.

Не ми харесва също!“ Разпитаха Дървото.

И падна на Човека по ниско естеството.

Дървото каза как го предпазва от стихии,

и как му украсява градини и саксии;

как сенчица над него простира лете вярно,

и плодове му дава, а той за благодарност

накрая го отсича — това му е съдбата.

Та значи — цвят напролет и плодове — наесен;

през лятото — зелен и свеж чадър, надвесен

над този, който зиме си грее телесата

с трупа му. Тъй Човекът благодари и тук —

пак с брадва и убийство. Не може другояче…

Човекът не хареса и този глас, обаче

реши да бъде прав, дори да е напук.

„Омръзнахте ми, пълна с глупаци е земята!“ —

извика той, а после заудря със торбата

една стена, докато животното уби.

 

        Така е при някои велможи —

        обижда ги логичното. Те мислят, че не би

могъл, без да им служи, въобще светът да може.

                О, Боже,

        ако река на място да ги сложа —

ще съм глупак. Но моля Те — поне съвет ми дай!

 

„Сложи ги отдалече, или трай.“

Лъвът и плъхът

Докато можеш, помогни на ближния в бедата;

и малкия не пренебрегвай, защото идва ден,

когато той за кратко става и нужен, и ценен.

        Така стоят нещата:

 

        Веднъж пред Лъв един

изскочил малък Плъх, съвсем обезумял от страх.

Но царственият и зъбат пустинен исполин

го пуснал много благородно да си върви у тях.

        Макар и не за вяра,

        но случаят докара

        пред гибел и Лъва;

бе с мрежи си съоръжил един ловец капана…

        И хоп — Лъвът се хвана —

ни рев, ни нокти могат там да те отърват.

Дотича бързо Плъхът и мрежите прегриза —

презреният направи услуга на Лъва!

        С търпение — излиза —

        надвива се гнева.

Петелът и лисицата

На дърво беше кацнал Петел един стар

        като зорка охрана.

„Братко — каза с гласец шоколаден Лисана, —

        аз съм твой вече верен другар!

        Между нас мир настана.

Обикалям така от адрес на адрес

        с тази радостна вест.

Слез веднага с прегръдка мира да скрепим!

        Отсега невредим

        ще е всеки от вас,

        щом живее сред нас.

        Пейте целия ден,

        но сега слез при мен

        за прегръдката, братко!“

„Дружке — Петльо й рече, — ще пея безспир,

че не съм научавал аз нещо по-сладко

        от таз кратка

        депеша за мир;

        нов импулс ще ти дам:

ето — виждам отсреща два фокстериера —

        май и те куриери —

как се движат насам.

Явно искат в прегръдка една да се слеем,

и завинаги в мир и любов да живеем.“

„Много бързам! — Лисицата се завъртя. —

Трябва днес да съобщя на десетки места:

        — Хайде чао.“ Кумата

        мигом хвана гората,

        недоволна на вид.

        А заля се в открит

        смях Петелът след миг.

Да измамиш измамника много е шик.

Старецът и магарето

Съгледа Старец от Магарето си чудна

        ливада със трева най-изумрудна;

и пусна той добичето да се понапасе.

        А то веднага се

        заблъска, затъркаля, запремята,

        задъвка; хукна; вирна си краката —

        ливадата съвсем измачка,

        тогава мярна се пазачът.

        „Да бягаме“ — извика Старецът завчас.

        „Защо — запита Марко с дрезгав глас. —

Да нося пак голямо двойно бреме?

Какво ми пука кой накрая ще ме вземе,

и чий ще бъда — не е то във моя интерес.

        Върви си — ще си се търкалям пак.

        Нам господарят всъщност ни е враг.

        И заявявам туй на ясен френски днес.“

Паунът се оплаква на Юнона

        Паунът се оплака на Юнона:

„Богиньо, май не ти е справедлив законът —

        каквито песни и да пея аз,

        слушателите неизбежно гоня.

        Въобще не се харесва моят глас.

Пък Славеят — невзрачно пиле — до екстаз

докарва всички. Писна ми все да го славят

и на звезда голяма да го правят.“

Юнона разгневено отговори:

„Завистнико, я стига си мърморил!

Как можеш точно ти — по-пъстър от цветята,

да носиш колие, по-ярко от дъгата,

и да си надарен с опашка от коприна,

        по-бляскава от всякоя картина;

как можеш ти към Славея да си ревнив?

        Нима под небесата някой

        от теб е с накит по-красив?

        Как смееш да ми се оплакваш?

Нима да искаш всяка дарба е прилично?

Та всички птици имат качества различни;

най-често сила от изкуство се отделят,

Фазанът е изящен, а орелът — смел е.

        Създава дроздът пък веселие.

А свраката умее хитрост да покаже.

        Всички харесват си съдбата!

Така че спри да хленчиш, или ще те накажа

        като оскубя ти перата.“

Рибите и корморанът

Похапваше си рибка и водни животинки

един голям и много доволен Корморан.

Наоколо блатата изплащаха му дан.

Добре, ама когато се трупнаха годинки,

        несръчен стана той.

        Храната би отбой.

Замисли нещо хитро тогава пеликанът,

понеже нито мрежа, ни въдица държеше,

        и твърде тромав беше.

        Идеята за плана

самата нужда дава, когато глад настане.

Та той веднъж пошушна на малък речен рак:

        „Ах, лоша новина

за жалост имам днес, о, друже осмокрак.

        Дочух — рибар и враг

        на вашата страна —

след седмица източва от блатото водата!“

        Разнесло новината

        в миг рачето и лесно

        народът воден — стреснат —

        веднага й се хванал:

        „Кажи ни, Корморане,

отде узна това? Какво сега ще стане?

        Без огън няма дим…

Да правиме ли нещо? И как да се спасим?“

„Сменете свойто блато!“ „А как да го направим?“

„Спокойно, ще помогна на вашата държава.

        Аз ще ви пренеса

във клюна си един след друг във ново блато.

        Така ще ви спася.

А новото ви място е чудно и богато!

        За хора непознато!“

        Народът му повярва

        и се занадпреварва

        в голямото пренасяне.

        А той ги донагласяше

        във клюна, после хем

        спокоен, хем честит,

        с огромен апетит

ги хапваше полека без никакъв проблем.

 

        Накрая ще река,

че никакво доверие не трябва да се дава

        на хищник ей така.

Макар че и човекът на мира не оставя

народа на блатата — и също го яде.

 

Изобщо — кой ви хапва — аз разлика не правя,

        нито кога, къде —

        щом всичко пак ще се сведе

        до лапане без право.

Дърварят и Меркурий

На А.М.Л.С.Д.Б.

За мене сте редактор скъп, че строг ви е вкусът.

Пред вас застават с малко страх творбите ми на съд.

Корите ме, ако без цел блестя с експерименти

или усърдно се потя с ненужни орнаменти

съгласен съм, че тез неща убиват интереса.

Разваля авторът стиха в стремеж да се хареса.

Разбира се — оназ игра на символи ще пазя:

обичате я вие; аз не казвам, че я мразя.

А колкото до същността — Езоп там бие лесно.

        Пък аз не бързам да улуча.

Но ако не оплаквам и не гледам да ви уча,

съм по-добър от него май. Е — казвам си го честно.

        Понеже не е с много сила

        съдбата ме благословила,

порока гледам със шега и смях да обезвреждам.

Аз все пак като Херкулес пред него не изглеждам…

Това ми е талантът — той едва ли ще ви слиса,

        но с моето перо описвам

как глупавата суета се сблъсква със копнежа.

А на живота върху тях крепи се днес градежът.

        Напук на собствената роля

едно животно тъй реши по ръст да стигне вола.

Понякога събирам тук — и противопоставям

на добродетелта — порок, на глупостта — здрав разум.

        Туй с Вълк и Агне се доказва,

с Муха и Мравка; те за нас пиеса изпълняват —

пред публиката векове играят тази сцена

        навред из цялата вселена.

Животни, хора, богове си имат роля своя —

и Юпитер в това число актьорства си на воля.

Но днеска не на него ще му нарушим покоя;

той в разказа ни има пръст, но не е в главна роля.

 

Дървар из някакви гори

секирата веднъж затри

и викна горко да се вайка:

без тази брадва закъде

е той; какво ще се яде?

„О, Юпитере най-велик,

без брадва съм сразен за миг —

върни ми я — на този свят

без занаят ме чака глад!“

Плачът му до Олимп възлезе,

тогаз Меркурий долу слезе

и брадви цели три показа

със вест: „Успях да я открия —

ще я познаеш ли сред тия?“

извади златна. „Не е тази“ —

дърварят рече. Изненадан,

показа сребърна Меркурий.

„И тази не е.“ Богът тури

пред него проста брадва.

„Тя е!“ — дърварят се зарадва.

„Вземи и трите за подарък —

за честността ти“ — богът рече.

Разчуло се това далече

и куп дървари през глава

„изгубват“ свойте сечива,

и вдигат шум до боговете.

Със златна брадва във ръцете

не закъсня Меркурий твърде.

Веднага всеки викна — „Моя!“

И всеки си отнесе боя

от олимпиеца разсърден.

 

От своето по-златно няма,

бих казал аз за похлупак.

Нерядко лакомият мами —

но Юпитер не е глупак.

Приложение