Някога, когато светът беше несправедлив, когато имаше бедни и богати, нещастни и щастливи, някога, отдавна, в една есенна дъждовна вечер пристигна циркът.
Над големия празен площад валеше дъжд, или по-точно, валеше дъжд над голямата празна поляна, около която вече светеха прозорците на къщите, където живееха най-бедните хора на градчето.
Циркът пристигна, а валеше дъжд и нямаше посрещачи. Насред поляната, под високата топола, спря талига, теглена от дребно конче, което не беше истинско конче, както и циркът не беше истински цирк. Зная много точно всичко, защото нямаше посрещачи. Само аз се бях покатерил на високата топола и видях как талигата се дотътри до тополата, чух един прегракнал глас: „Стоп! Финал!“ — и макар че беше тъмно и валеше, прочетох надписа на платнището „Пътуващ цирк“.
Кончето, което не беше истинско конче, също чу гласа, защото послушно спря и поклати в знак на съгласие мократа си глава. Още веднъж чух гласа на човека, скрит под платнището: „Пристигнахме, Тони! Край на мъките! Щастието започва!“.
Така, още в началото, научих името на кончето, което не беше истинско конче. Свивах се горе на тополата, а тя се полюляваше, не беше много приятно горе. Само онзи, който е висял на топола, когато вали дъжд, само той може да ме разбере. Но — както по-късно научих — изкуството изисква жертви, а това означава, че могат да ти се случват разни неприятности, но не бива да хленчиш, защото само така можеш да научиш някоя мъдра мисъл.
Дъждът си валеше, тополата се полюляваше, целият бях мокър, вече бях прочел надписа „Пътуващ цирк“, нямаше нищо ново и интересно за виждане и слушане, затова се канех да се спусна от тополата. Тъкмо тогава за трети път чух гласа изпод платнището: „Не ни посрещат гостоприемно, Тони! Но… изкуството изисква жертви!…“. И тъкмо тогава се показа Големият клоун, а по-точно — първо се показа глава, увита в дебел шал, после рамене и отляво на Тони тупна в калта Големият клоун, а най-точно — в калта тупнаха краката му, защото той застана прав до кончето, което не беше истинско конче, потупа го по шията и се поклони наляво и надясно. Тогава чух и други гласове изпод платнището, чух крясъци и успях да разбера само едно: „Бъррр! Бурррря!“.
Главата, увита в дебелия шал, се извърна към тъмния отвор, откъдето се бе измъкнала:
— Хей, вие вътре! Спокойно, драги колеги! И в никакъв случай — вън! Не ви съветвам! Атмосферните условия са неблагоприятни!
Крясъците мигновено стихнаха. Големият клоун започна да търка с някакъв парцал кончето, което не беше истинско конче, но се казваше Тони, после се мушна под платнището, измъкна дълъг чувал, още веднъж изтри гърба на кончето и го загърна с чувала.
Всичко това стана много бързо, защото внезапно ме стресна гласът:
— Любезни посрещачо! Слезни от своята наблюдателница, за да се ръкуваш с Големия клоун и със знаменитите артисти от знаменития Пътуващ цирк!
Тази подкана се отнасяше за мене. Бързо се плъзнах по мокрия ствол на тополата и тупнах долу, направо в калта, върху задната част на мокрите си панталони. Заболя ме, но не извиках, а скочих веднага на крака, за да се ръкувам с Големия клоун.
Той стоеше прав пред мене, с протегната ръка, главата му беше увита в дебел шал, но лицето му беше открито, усмихваше се любезно и щом стисна ръката ми, рече бавно и малко тържествено:
— Големият клоун и знаменитите артисти от знаменития Пътуващ цирк са възхитени от величественото посрещане! Ето защо каним най-любезно нашите посрещачи на чаша истински индийски чай — индийски чай в тези тежки времена!
И отметна платнището, за да ми посочи къде ме канят да изпия чаша истински индийски чай в тези тежки времена.
— Ще закъснея утре за училище!… — смотолевих смутено.
— Утре ли? — възкликна Големият клоун. — Утре денят ще бъде хубав! Животът ще бъде красив! Ще тържествува изкуството! Но сега, сега… Лошите атмосферни условия не могат да помрачат нашите ведри души, а една чаша чай, която се изпива по-бързо и от един фокус с карти, може да сгрее както измръзналия корем, така и измръзналия дух!…
Съгласих се, че утре денят може да бъде хубав, скочих на стъпалото и се мушнах под платнището.
Вътре не валеше, беше топло и светеше голям фенер. Най-интересното беше, а по-точно — най-интересното бяха… а още по-точно — тук трябва да свърши приказката за пристигането на Пътуващия цирк, защото исках да разкажа, както съобщава и заглавието, именно една приказка за пристигането на Пътуващия цирк…
А може би по-точно и най-точно не бива точно тук да свърши тази приказка, която разказва за началото, макар че всяко начало е трудно, както по-късно научих и тази мъдра мисъл.
Наистина началото беше точно тук, когато се вмъкнах в талигата и видях светещия фенер под платнището. Големият клоун се вмъкна след мене и отново тържествено обяви:
— Да ти представя знаменитите артисти от знаменития Пътуващ цирк! — Той залюля ръката си под платнището.
Вече бях успял да видя знаменитите артисти, които ме гледаха също така любопитно.
— Умният папагал Бонифаций, наричан за по-кратко и на галено Бони! — Папагалът поклати пъстрата си глава, без да изкрещи нито дума.
— Красивата и умна маймунка Патриция, наричана за по-кратко и на галено Пепи! — От голяма кошница с дръжка се изправи пъргаво една рошава глава, а над главата се размаха за поздрав още по-рошава ръка. И този път бях поздравен мълчаливо.
— Храброто котенце Петроний, наричано за по-кратко и на галено Пухчо! — От друга, съвсем малка кошница, също без дръжка, се изправи едно съвсем бяло коте, прибра двете си лапички към муцунката и ми изпрати въздушна целувка, след което чух тънко и бодро „Мяууу!“.
Точно в този миг, когато чух тънкото и бодро „Мяууу“, над главата на котенцето Петроний, наричано за по-кратко и на галено Пухчо, се претърколи и катурна кошничката…
— … Кучето акробат Александър, наричано за по-кратко и на галено Сашко-безстрашко! — Така обяви Големият клоун, когато Сашко-безстрашко блъсна кошничката на Пухчо и застана на предните си крака като истински акробат.
Но точно в този миг чух и друг глас, който ме накара да се обърна назад — на входа на талигата тъмнееше главата на кончето, което не беше истинско конче:
— А защо аз да стоя отвън на дъжда? Нима е справедливо?
Големият клоун извика тържествено:
— Представям ти летящото пони Антоний, наричано за по-кратко и на галено Тони!
С пъргав скок кончето, което не беше истинско конче, а шотландско пони, тупна вътре и Големият клоун спусна входното платнище. После се извърна към мене:
— Както виждаш, тук е доста широко, защото се побират всички знаменити артисти от знаменития Пътуващ цирк! Нашата талига не е обикновена раздрънкана талига, покрита със старо платнище, а една разширяваща се вселена, достойна и удобна за знаменитите артисти, които ти представих! Сега е необходимо да известя и твоето име! — И без да ме попита, обяви: — Пред вас, драги колеги, стои Малкият клоун!
Не разбрах защо ме нарече Малкия клоун.
— Хей-хей! Здравей! — дружно извикаха своя поздрав знаменитите артисти.
— Ще закъснея утре за училище! — отново смотолевих смутено. Беше късно и наистина можех да закъснея.
— Утре ли? Утре денят ще бъде хубав! Утре ние ще победим! Утре ние ще променим света! Утре!… — Големият клоун стоеше прав и размахваше високо дясната си ръка, свита на юмрук.
Но наистина точно тук трябваше да свърши Приказката за пристигането на Пътуващия цирк. Защото можех да закъснея утре за училище, а по-точно — защото, за да почне втората приказка, трябваше да свърши тази първа Приказка за пристигането на Пътуващия цирк!
Приказка за летящото пони Антоний, наричано за по-кратко и на галено Тони
Стоях пред входа на огромната палатка с бяло-зелено-червения надпис „Пътуващ цирк“.
— Ще се намокррриш! — изкряска отново Бонифаций.
Забелязах, че много обичаше звука „р“.
— Бърррзо! Бърррзо! — изкряска за трети път Бонифаций.
Валеше и на следващия ден, по-точно, на следващия следобед, и ако продължавах да стоя пред палатката, щях да заприличам на мокър папагал, както по-късно се изрази Бонифаций. Без да дочакам нова покана, се мушнах през открехнатото входно платнище.
И вътре палатката беше огромна и просторна: няколко наредени дървени пейки и празно място пред тях — сцената, където пред малка масичка седеше на червен стол Големият клоун и мълчаливо ми се усмихваше, като люлееше ту наляво, ту надясно главата си с нахлупена висока конусовидна бяло-зелено-червена шапка.
Талигата беше долепена до палатката така, че можеше да се влиза направо в търбуха й, където се гушеха знаменитите артисти. Само папагалът Бонифаций се пѐреше, кацнал на рамото на Големия клоун.
— Бъррр! Буррря! — повтори Бони и в този миг изрече своето — както по-късно научих — любимо изречение: — Ще запррриличаш на мокъррр папагал!
— Атмосферните условия и днес са неблагоприятни! — обади се Големият клоун, като се изправи и леко се поклони. — Но онова, което е лошо за една работа, е добро за друга! — Той ми посочи първата пейка и аз бързо седнах. „На сцената има само един артист, а на пейките — само един зрител!“ — помислих си, но не посмях да го кажа на глас.
— Когато в далечната родина на Тони вали, умните хора там по цял ден пият чай! Нали говоря чистата истина, колега Антоний? — Големият клоун се извърна към търбуха на талигата, където се гушеха знаменитите артисти. Понито Тони подаде оттам главата си.
— Така е! Но аз не мога да понасям такова противно време! Така е! — обърна се към мене Тони и с един пъргав скок тупна пред пейката.
— Чаят е готов! — Това беше гласът на маймунката.
— Отлично, Патриция! — провикна се Големият клоун. — Благодарим за твоето добро сърце!
От търбуха на талигата излезе маймунката Патриция, носейки внимателно тежък лъскав самовар. Бавно и малко тържествено постави самовара върху масичката на сцената и се поклони към пейките, като че ли освен мене там седяха още стотина зрители.
— Така е! Противно време! — тропна с копито понито Тони. — Напускам ви! Искам слънце и светлина! Отлитам!
— Бъррр! В тази буррря? — изкрещя въпросително папагалът Бонифаций и скочи от рамото на Големия клоун. — Затворрри си ушите! — любезно ми заповяда той.
По-късно научих, че неговите любими думички са онези, в които има „р“. Погледнах го учудено, помислих си „Какъв е този фокус?“, но Големият клоун ми кимна мълчаливо.
— Такъв е номерррът! — заекна Бонифаций.
Не разбрах какъв е номерът, но си запуших ушите. Тогава видях как понито Тони отвори няколко пъти уста и как тропна беззвучно няколко пъти с копито. В този миг от двете страни на тъмния му гръб започнаха бързо да раснат крила, истински крила!
Големият клоун стана от своя червен стол, слезе от малката сцена и с двете си ръце отлепи моите от ушите ми.
— Тони отлита! В очакване да се завърне, ние ще пием чай, истински индийски чай!
След тези думи Тони излетя като реактивен самолет.
— Не забравяй, че те очакваме да се върнеш, Тони! — извика подире му Големият клоун.
Меката опашка на Тони се завъртя и се изгуби навън, където продължаваше да вали.
— Нека изпием своя чай, както правят умните хора в родината на летящото пони Тони!
Поех тънката синя чашка, но продължавах да гледам учудено. До мене седна маймунката Патриция и Големият клоун подаде и на нея една синя чашка.
— Останалите колеги — и той погледна към търбуха на талигата, — знаменитите артисти Петроний и Александър, както и тук присъстващият умен папагал Бонифаций, нямат навика да пият чай!
— Бъррр! Вярррно! — кресна в ухото ми папагалът, отскочи от пейката и отново кацна на рамото на Големия клоун, който вече седеше отново до масата със самовара и пиеше от своята тънка синя чашка.
— Докато Тони направи своята летяща разходка — усмихна ми се той, — докато вън вали и нашата възторжена публика е възпрепятствана да ни посети, ние, знаменитите артисти от знаменития Пътуващ цирк, не бива да бездействаме! Когато времето е лошо за една работа, добро е за друга! Щом не можем да действаме, можем да мислим!
— Бъррр! Вярррно! — изкряска Бонифаций.
— Първи номер от нашата днешна програма, наречена „С крилата на мисълта“, е… — В този миг Големият клоун се изправи и вдигна нагоре двете си ръце, а гласът му прозвуча тържествено: — Приказка за летящото пони Антоний, наричано за по-кратко и на галено Тони! Изпълнява Големият клоун!… — Той седна отново на своя червен стол и подаде празната си чаша към Патриция, която бе дотичала на малката сцена, за да му налее чай.
— Моля за внимание! — Като отпи от синята чашка истински индийски чай, Големият клоун започна да разказва.
… Преди да стане знаменит артист от знаменития Пътуващ цирк, Тони беше едно обикновено шотландско пони. И понеже беше обикновено шотландско пони, живееше в обикновен обор заедно с високите коне, които го гледаха високомерно, защото наистина бяха много по-високи от него.
Тони обичаше да мечтае и да съчинява стихове. Измъкваше се от обора винаги по залез, когато високомерните коне си почиваха със затворени очи, и се разхождаше покрай близката река. Там свободно и необезпокояван от високомерни погледи, Тони съчиняваше стихове.
Така стана и в една пролетна привечер, също по залез-слънце.
Както винаги, Тони се измъкна безшумно от обора, повървя малко, за да не вдига шум и да събуди задрямалите високомерни коне, и задъхано препусна към близката река, която не беше съвсем близко.
Слънцето залязваше, небето беше огненочервено и всички близки и далечни хълмове светеха.
Тони застана над бълбукащата рекичка, почти стъпи във водата със своите копитца, наведе леко главата си и видя своята кафява муцуна, отразена в светещите струи.
Винаги правеше това, преди да почне да съчинява стихове. Първо искаше да се вдъхнови. Видя отразената си кафява муцуна, вдигна нагоре и малко назад глава, застана неподвижно и на един дъх издекламира новото си стихотворение. Тони смяташе, че стихотворенията трябва да се съчиняват на един дъх. Ала в мига, когато повтори последното двустишие, за да се възхити още веднъж на звънката рима, дочу зад гърба си тежки стъпки. Обърна се и се почуди.
Двама непознати — единият по-стар, а другият по-млад — идваха към него, носейки в ръце нещо като колело. Те се усмихваха любезно, спряха на няколко крачки пред Тони и се поклониха. Нещото беше украсено със зелени клонки. По-старият непознат мъж рече почтително:
— Позволете ни да поднесем на прочутия поет един лавров венец!
Тогава Тони попита:
— Какво е това нещо?
— Лавровият венец украсява челата само на най-великите поети! Ние пристигаме от родината на Данте, друг велик поет, който някога също бе увенчан с лавров венец! — Докато изговаряше тези думи, по-старият непознат мъж постави нещото на главата на Тони. „Постави“ не е най-точно казано, защото, след като го постави, замахна с две ръце и нахлузи нещото на врата на Тони. Това нещо — лавровият венец — беше най-обикновен оглавник, накичен със зелени клонки.
По-младият непознат мъж, който дотогава си мълчеше, грабна края на въжето, провиснало от оглавника, и го задърпа. Тони се уплаши. Искаше да извика за помощ, но въжето бързо се намота около муцуната му, няколко ритника го принудиха да се затърчи и след няколко минути го натикаха в една черна камионетка. Вратата се хлопна, чу се боботенето на мотора и камионетката потегли за някъде.
Тони не виждаше нищо, тъй като около него беше съвсем тъмно. От време на време се блъскаше от стена в стена, нямаше никакво прозорче. Само оглавникът, който му тежеше, напомняше какво се бе случило.
Прочутият поет, обикновеното шотландско пони Тони, което обичаше да съчинява стихове и да ги декламира по залез-слънце покрай една рекичка, беше отвлечено от двама жестоки понекрадци. Не можем да ги назовем конекрадци, защото Тони беше едно обикновено шотландско пони.
На следващата сутрин започна неговият тежък робски живот.
Късно през нощта на отвличането двамата понекрадци спряха своята черна камионетка пред една тъмна градина, сред която светеше ниска къща, и набързо продадоха Тони на човека, който веднага излезе от къщата, щом чу трикратното изсвирване.
И така — на следващата сутрин започна тежкият робски живот. Без да му бъде свален лавровият венец-оглавник, Тони бе впрегнат в уред, чието име научи по-късно. Няколко удара с тояга го накараха да се затича.
Въртеше се в кръг покрай един кладенец, за да може водата да се изкачва горе и по дървени улеи да напоява зеленчуковата градина. Най-тежкото и най-позорното беше, че жестокият господар се появяваше мигом, ако Тони забавеше крачка, и му стоварваше няколко тояги. А още по-позорно и по-тежко беше, че той провеси над очите му мръсна дрипа.
Тони се въртеше в кръг като слепец, мълчалив и отчаян. Така измина първият ден на робството. Така започнаха да минават и да се повтарят и следващите дни…
Веднъж в седмицата жестокият господар го впрягаше в малка талига, натоварена с пресни зеленчуци, и отиваха на пазара да ги продадат.
И отново от ранна сутрин започваше въртенето в кръг. Мръсната дрипа закриваше от очите на Тони околния свят. Много често неговите сълзи мокреха тази мръсна дрипа. Само вечер, когато изгрееше луната, Тони си отдъхваше, можеше да гледа наоколо, разбира се, с оглавник на шията и вързан за специално побит кол.
И тъкмо в една такава вечер, когато грееше луната и Тони си почиваше, тъжен и вързан, отекна весел лай.
Между тъмните лехи на зелките се преметна някаква тъмна топка, спря за миг, замърда големи уши, претърколи се и се изгуби някъде зад оградата на градината. Веднага след това през оградата се преметна Сашко-безстрашно.
Тони се изправи и се вгледа в задъхания преследвач.
— Накъде изчезна този глупав заек? — попита той.
— Ти защо го преследваш? — тихо попита Тони.
— Искам да го надтичам! — чистосърдечно обясни Сашко-безстрашко, защото преследвачът беше именно той. — Аз не съм обикновено куче, което гони един страхлив заек, за да му скъса кожухчето! Аз съм знаменит артист от знаменития Пътуващ цирк! А ти кой си?
Тони поклати тъжно глава, преди да отговори.
— Аз съм едно нещастно шотландско пони, откраднато от двама подли понекрадци и продадено в робство. Някога живеех в топъл обор, тичах свободно покрай една красива река, съчинявах стихове и се радвах на природата!… — Точно тук очите на Тони се насълзиха.
— А защо не избягаш! Какво си се завайкал? Избягай! И пак ще бъдеш свободен, и пак ще съчиняваш стихове!…
— Не виждаш ли?
Сашко-безстрашко се доближи до Тони и разгледа дебелото въже и оглавника.
— Проста работа! Възелът даже не е моряшки! Ще го развържа за миг — и няма оглавник, няма робство! Ще дойдеш с мене и ще станеш като мене!
— Не смея и да си го помисля! — тихо и тъжно прошепна Тони.
Сашко-безстрашко вдигна дясната си лапа и се почеса зад дясното ухо.
— Само че как бяха стиховете?
— Какви стихове? И ти ли си поет? — Гласът на Тони прозвуча радостно.
— Не съм поет! Искам само да си припомня вълшебните стихове, които пришиват крила. Умният папагал Бонифаций ги измисли.
Тони зачака учудено.
— Трябва да си ги припомня! Непременно! — тропна крак Сашко-безстрашко, вдигна този път лявата си лапа и се почеса зад лявото ухо. — Не се притеснявай! Ще се сетя! Имай търпение! „Търпение-спасение!“ — както казва умният папагал Бонифаций! Чакай… Чакай… Хоп! Готово!
Сашко-безстрашко подскочи, изправи се на предните си крака и пъргаво се преметна презглава, но така, че отново застана на задните.
— Готово! Сетих се! Първо да развържа този жалък възел! — След гордите думи той се наведе и ловко развърза възела.
Тони тръсна глава, оглавникът се изхлузи и тупна на земята.
— А сега слушай и повтаряй след мене вълшебните стихове, които пришиват крила! — заповяда неговия освободител, изпъна се като артист пред публика, погледна към небето, където бързаше кръглата кротка луна, и издекламира:
Вярвам — и мигом
казвам: „Ела!“…
Искам — и мигом
имам крила!…
Тони също погледна към небето, където бързаше кръглата кротка луна, и издекламира:
Вярвам — и мигом
казвам: „Ела!“…
Искам — и мигом
имам крила!…
В този миг усети, че му израстват крила. Погледна плахо през рамо и видя едното крило. Погледна още веднъж през другото си рамо и видя второто крило. Помръдна раменете си и крилата също помръднаха.
— А сега — напред към свободата! — изкомандва Сашко-безстрашно и мигновено полетя, защото и на неговите рамене бяха израснали крила.
Тони също полетя…
Така шотландското пони се превърна в знаменития артист Антоний, наричан за по-кратко и на галено Тони…
Големият клоун стана от своя червен стол, плесна с ръце и през полуоткрехнатото входно платнище надзърна Тони.
— Свърши ли разходката?
Тони кимна и влезе в палатката.
— Готов ли си да слушаш още? — попита ме Големият клоун. — Атмосферните условия продължават да бъдат неблагоприятни. Но когато са лоши за едно, добри са за друго!… — И без да дочака моето съгласие, плесна отново с ръце и седна на червения си стол.
Маймунката Патриция изтича и внимателно му наля чай. Донесе и на мене една синя чашка.
Тони застана от дясната страна на Големия клоун и започна да разказва…
Моят приятел прилепът Приказка,разказана от понито Тони
Един артист от пътуващ цирк знае чужди езици. Колко много се учудил моят приятел прилепът, когато научил от Големия клоун, че неговото име на някои чужди езици означава „летяща мишка“. Но то се случило по-късно.
Моят приятел прилепът, преди да стане прилеп, бил наистина мишка, по-точно — мишок, но без крила, и си живеел мирно и безгрижно в обора на високите високомерни коне. А какво по-мирно и по-безгрижно от това да тичаш по цял ден покрай копитата на конете, да си похапваш от тяхната храна, а вечер да скиташ навън, под открито небе, да стигаш чак до тъмното безлюдно шосе, а над теб високо-високо да грее добрата луна?
Но животът е хубав, докато дойде лошото!
А то дошло тъкмо в една такава вечер, когато високо-високо греела добрата луна! Втурнало се в обора и облещило огромни светещи очи. Само за миг, защото след този миг направило скок, за да сграбчи в ноктите си моя приятел прилепа, който тогава бил един обикновен мишок. Но един обикновен мишок може да познае и в тъмното един обикновен котарак, който блещи огромните си светещи очи. Когато той скочил, за да го сграбчи в страшните си нокти, моят приятел се втурнал между копитата на конете. Високите високомерни коне били свикнали между нозете им да тича един мишок, но щом котаракът направил още един скок след храбрия беглец, получил такъв ритник, че се преметнал чак до входа на обора. И докато се свестявал от зашеметяването, моят приятел вече тичал вън така, както никога не бил тичал дотогава. Като истински шампион по бързо бягане, без да се обръща назад и без да вижда накъде тича!
Тъкмо затова се блъснал внезапно в някаква преграда, която не успял веднага да разпознае.
Спрял се замаян от сблъскването и мигом усетил, че се вдига нагоре. Не бил разбрал, че се блъснал в нозете на един човек, който се навел и го вдигнал в ръката си. Тогава моят приятел видял лицето на човека.
— Не се плаши! Ти си преследван, а аз съм защитник на всички преследвани! Аз съм един тъжен вълшебник, но мога да бъда твой приятел! Пазя едно местенце, където да си отдъхнеш. Там не може да те достигне никое зло!… — Непознатият тъжен вълшебник, който бил Големият клоун от Пътуващия цирк, пуснал в левия джоб на своята овехтяла риза моя приятел прилепа, тогава все още един обикновен уплашен мишок.
— Ще оставя джоба незакопчан, за да си приказваме и за да гледаш всичко наоколо! — прошепнал Големият клоун.
Той бил много тъжен, защото в тъмното гробище, недалече от шосето, била погребана жената, която обичал най-много. Тази жена била неговата майка. Преди много години той заминал по света, а когато се върнал, разбрал, че нея вече я няма…
Затова, когато безлюдното шосе го извело пред осветените прозорци на една кръчма, той спрял, замислил се и влязъл вътре.
Моят приятел също влязъл, тъй като се гушел в левия джоб на овехтялата риза на Големия клоун.
Тъжният човек седнал до една празна маса, върху която оставил своята пътна чанта, направена от скъпа кожа. Веднага се познавало, че неговата чанта е направена от скъпа кожа. А вътре нямало нищо скъпо, нито пари, нито злато. Само една дебела книга, скъпа единствено за тъжния вълшебник.
Той погледнал хората наоколо и си поръчал вино.
Пиел замислен, без да говори с двамата брадясали мъже, които седнали на съседната маса.
Изпил няколко чаши вино, платил, взел си чантата, направена от скъпа кожа, и излязъл от кръчмата.
Моят приятел прилепът, който тогава бил само един обикновен мишок, скрит в джоба на човека, видял всичко това през малката дупчица в плата. Видял и онова, което тъжният вълшебник не забелязал.
Двамата брадясали мъже станали, платили и тръгнали. Моят приятел си помислил, че те много приличат на онзи зъл котарак от обора.
Само след миг разбрал защо му била хрумнала тази мисъл.
Чули се удари и приглушени задъхани викове. И след още миг тъжният вълшебник, който бил Големият клоун, стоял вързан за едно дърво. Устата му била също вързана. Двамата брадясали мъже, които много приличали на злия котарак от обора, грабнали чантата, направена от скъпа кожа, и побегнали.
Моят приятел прилепът, който тогава все още не бил станал прилеп, а си бил обикновен мишок, скрит в джоба на човека, почакал, докато крадците се изгубят в тъмнината. Погледнал през малката дупчица, за да се увери, че наистина разбойниците ги нямало и че нямало да се върнат. Чак тогава открехнал капака на джоба и подал навън глава. Тъжното лице на вълшебника било усмихнато, но той не казал нищо, защото устата му била запушена.
Моят приятел прилепът казал:
— Бъди спокоен! Аз ще те спася!
Спуснал се надолу и набързо прегризал въжето, с което бил завързан тъжният вълшебник. После пак се покатерил по неговата дреха и се мушнал в джоба, като подал главата си навън. Вълшебникът махнал кърпата от устата си и тихо рекъл:
— Благодаря ти! Ти ме спаси. Ти си ми истински приятел!
— А твоята чанта, направена от скъпа кожа? Те я откраднаха!
— Не се тревожи! В техните ръце тя се е превърнала в обикновена чанта. В нея има само една дебела книга, която те никога няма да могат да прочетат! Тази книга е написана на езика на вълшебниците. Притисни ухо до гърдите ми и ще чуеш как звучи езикът на вълшебниците!
Моят приятел скрил глава в джоба, който бил зашит отпред на лявата страна на дрехата.
— Чувам само туптене! — учудил се той, когато подал отново главата си навън. — Такъв ли е този език? Като туптене? Нали там е твоето сърце?
— Да! — кратко отговорил тъжният вълшебник.
— Значи езикът на вълшебниците е скрит там вътре, в сърцето?
— Да! — отново кратко отговорил тъжният вълшебник. — Ти си умен, храбър и предан приятел. Искам да направя нещо хубаво за тебе! Искам да имаш крила!
— Да имам крила!
— Тогава ще бъдеш недостижим за подли нападатели! — усмихнал се тъжният вълшебник.
— Значи, ще стана мишка с крила! Ще мога да летя! Досега не е имало летящи мишки! — извикал радостно моят приятел, но веднага уплашено добавил: — А… има ли… летящи котараци?
— Летящи котараци няма! И не бива да има! — Тогава вълшебникът, който бил Големият клоун, поставил ръката си пред джоба, моят приятел скочил на дланта и другата длан го захлупила. Чул няколко думи, които не разбрал, но си помислил, че това е езикът на вълшебниците. Когато отново видял лицето на тъжния вълшебник, то вече не било тъжно.
— Трябва да се разделяме! Всеки от нас ще полети по своя път! Ти вече можеш да летиш!
— Ще се върна в моя обор, при високите високомерни коне. Там животът е хубав! — отговорил моят приятел, който вече бил прилеп. А прилеп на някои чужди езици означава „летяща мишка“.
— Сбогом! И не ме забравяй! — казал тъжният вълшебник, който вече не бил тъжен и който наистина бил Големият клоун.
— Никога няма да те забравя! — Гласът на моя приятел прилепа звъннал радостно.
Той размахал крила и се стрелнал в тъмнината, за да се върне в обора, където животът щял да бъде вече истински хубав, защото името на моя приятел прилепът на някои чужди езици означава летяща мишка.
Приказка за умния папагал Бонифаций, наричан за по-кратко и на галено Бони
Когато живееше в джунглата, той не се наричаше нито Бонифаций, нито Бони, а Папа Гал, учителят, който преподаваше папагалски език на непослушните папагалчета. Защо имаше такова френско име, остана неизвестно. Известното е, че на френски език „папа“ означава „татко“, а „гал“ е думичка, която е известна на знаещите чужди езици, каквито са всички знаменити артисти от знаменития Пътуващ цирк.
Но когато живееше в джунглата, никога в умната глава на Бонифаций, или по-вярно — на Папа Гал, не се вестяваше мисълта, че ще стане знаменит артист. Никой, дори и един умен папагал, не може да предвиди своето бъдеще.
Живееше в джунглата Папа Гал (така ще го наричаме засега) и учеше на папагалска граматика и на папагалски правопис и правоговор немирните и не съвсем прилежните папагалчета.
Сутрин точно в 7 часа и 20 минути той размахваше сребърно звънче, което мелодично и настойчиво приканваше малките ученици. Точно в 7 часа и 30 минути започваше първият учебен час.
Папагалчетата кацваха — всяко на своето клонче — пред тях на най-големия клон бе кацнал Папа Гал и ги гледаше строго, но мило. Урокът можеше да започне. Гласчетата на учениците екнеха също като сребърното звънче, което сутрин ги викаше.
Обикновено първият час беше по граматика.
Вторият час беше по-интересен, защото в горе-долу стройна редица те литваха след своя учител към Зеленото островче и там по гладкия пясък на пустия бряг пишеха с човките си буквите на папагалската азбука.
Ала най-интересен беше третият час — часът по пеене.
Зеленото островче беше необитаемо. Само любопитното колибри — най-малката птичка в джунглата — долиташе след папагалчетата и техния учител, за да гледа и да слуша. Много му се искаше и то да бъде ученик. А най̀ му се искаше да научи веселите папагалски песнички!
Папагалчетата пееха, техният учител Папа Гал размахваше една тънка пръчица като диригент и неусетно се изнизваше и третият учебен час, за да почне четвъртият, най-веселият — часът по физическо възпитание.
Тъкмо тогава папагалчетата показваха, че са най-немирните и най-шумни ученици в цялата джунгла.
Вместо да се разделят на два отбора и да играят волейбол или народна топка, те хукваха да се къпят в Зеленото заливче, крещяха неразбрано и се пръсваха по всички кътчета на Зеленото островче.
Напразно техният учител се опитваше да ги върне. Викаше след тях, дордето ги изгубваше от погледа си. А после литваше да ги търси.
Едва в края на часа по физическо възпитание, когато всички папагалчета подсмърчаха пред строгия поглед на Папа Гал, очаквайки наказание, той имаше възможност да ги накаже. И какво беше наказанието? Бавно, почти на срички, Папа Гал им говореше колко е неприлично и невъзпитано да крещят, да се къпят без разрешение, да не слушат своя учител. Всичко, което са научили в часовете по граматика, по писане и пеене, се е изпарило, защото няма ред, защото те — неговите ученици — рушат реда в училище, защото са най-недисциплинираните ученици в цялата джунгла. А продължават ли да бъдат такива, някой ден ще патят…
След тази назидателна реч Папа Гал се обръщаше сърдито и литваше, без да погледне дали неговите непослушни ученици го следват. Разбира се, те литваха след него в не съвсем стройна редица, но мълчаха виновно. Папа Гал беше прав! Продължаваха ли така, щяха непременно някой ден да патят. Това не означаваше, че щяха да станат патета, а че щеше да им се случи нещо лошо. И наистина това лошо им се случи…
Имаха час по папагалски език. Трябваше да спрягат глагола „уча се“ и да съставят изречения с този глагол.
Папа Гал ги остави за няколко минути сами, за да се съсредоточат, пък и искаше да отлети до своя дом, за да донесе новия учебник по папагалско пеене.
Но щом останаха сами, папагалчетата не започнаха да спрягат глагола „уча се“ и да съставят изречения с този глагол. Те направиха най-лошото: избягаха от час!
Когато техният учител се върна запъхтян, с новата папагалска пеенка под крилото си, клончетата се люлееха празни. Разбира се, той се разтревожи. Беше се забавил не повече от десет минути.
Веднага литна към Зеленото заливче, тъй като беше сигурен, че папагалчетата са там. Само там имаше най-хубава вода за къпане. Но Зеленото заливче беше пусто, ако не смятаме колибрито, което изскочи иззад едно голямо зелено листо.
— Бяха тук, учителю! — почтително каза най-малкото птиче. — Отлетяха към Синята лагуна. Там на една поляна има оставени златни барабанчета! Всеки, който пожелае, може да си вземе по едно! Видях голям надпис на папагалски език! Кой ли ги е оставил?…
Папа Гал погледна мълком любезното колибри и забрави да му благодари, понеже много се разтревожи от известието за златните барабанчета. Веднага полетя към Синята лагуна. Колибрито го последва.
Но лошото вече беше се случило!
Напразно летеше Папа Гал! Той не можеше да помогне на непослушните и неразумни папагалчета, които най-после си изпатиха.
Отдалече видя всичко и всичко разбра.
Папагалчетата крещяха уплашено, кацнали на златните барабанчета, пляскаха с крила, но не можеха да излетят.
Хитрият ловец беше измислил най-хитрото средство, за да ги улови: намазал златните барабанчета с най-лепкавия клей. Непослушните папагалчета, избягали от час, пожелали да си грабнат по едно барабанче. И сега напразно искаха да полетят. Крещяха и се мятаха с крака, залепнали върху златните барабанчета.
Папа Гал не се поколеба. Стрелна се към тях, за да им помогне. Колибрито го последва. Но в този миг се появи Хитрият ловец и насочи пушката си. Оглушителният гръм още повече уплаши пленените папагалчета, а Папа Гал изкрещя от болка. Десният му крак се пречупи и той не можа да кацне на високото гъстолистно дърво, за да се скрие от подлата пушка на Хитрия ловец. Разбра, че не ще може да помогне на своите непослушни ученици. Видя как Хитрият ловец запрати във въздуха една сива топка, която тутакси се превърна в сокол.
Папа Гал летеше задъхан и усещаше, че няма да му стигнат силите да се спаси от хищния си преследвач. Вече дочуваше съсъка на бързите му крила. И в мига, когато изнемощял се пъхна в гъстия клонак и кацна със здравия си крак, разбра, че е спасен.
Повече не чу съскащите крила. Погледна през клонака и видя, че соколът летеше в обратна посока. Папа Гал не проумя защо. И никога не научи, че бе спасен от храброто колибри, най-малкото птиче в цялата джунгла.
То преследваше преследвача. Достигна го навреме и го клъвна по главата. Това беше достатъчно. Преследвачът на Папа Гал се преметна, видя колибрито и се стрелна след него. Разбира се, Папа Гал не можеше да узнае това.
Скрит в клонака, той дишаше тежко и тъжни мисли пълнеха главата му. „Трябва да отлетя до океана, за да умия ранения крак. Солената вода ще го излекува…“ — изговори тази своя мисъл и полетя към океана.
Стъмваше се, когато стигна голямата тъмносиня вода. Сред нея се полюшваше голям тъмносин кораб.
В главата на Папа Гал се появи друга мисъл, която той отново изговори: „Всеки кораб има корабен лекар!“.
Тази изговорена мисъл го накара да продължи летенето и да кацне на високата мачта.
Съвсем се смрачи, водата на океана стана съвсем тъмна, съвсем тъмен стана и големият кораб, защото внезапно заваля. Рукна буен тропически дъжд.
От небето падаха тежки струи, блъскаха Папа Гал, той се притискаше до мачтата. Лампите на кораба светнаха. Не е възможно да се стои на открито, когато се лее и плющи буен тропически дъжд. Особено пък е невъзможно да се стои кацнал на един крак на висока корабна мачта.
Папа Гал се спусна и тупна долу на палубата. Макар зашеметен от тупването, чу ясно един силен глас: „Гръм и мълнии!“. Вдигна очи и видя Капитана. Позна го, защото той пушеше с лула. Не пушеше, а бе захапал угасналата си лула. Че може ли да дими една лула, когато се лее и плющи буен тропически дъжд?
Капитанът протегна ръката си и Папа Гал кацна върху нея. По тясна стълбичка се спуснаха в просторна каюта, където беше сухо, топло и светло.
— Добре дошъл при нас, Бонифаций! — любезно каза Капитанът и като повдигна сребърната капачка на лулата си, натъпка я с тютюн и надвеси над нея запалена кибритена клечка.
Преди Папа Гал да промълви, че не се казва Бонифаций, а Папа Гал, Капитанът изпусна няколко кълбета дим и продължи:
— Зная, че не се казваш Бонифаций! Но от днес ще те наричаме така. Юнгата на нашия кораб се казва Бони, но всички го наричаме Бонифаций. И той като тебе е със счупен крак. След малко ще дойде корабният лекар и всичко ще се оправи. Сега да пием чай! Гръм и мълнии!…
Наистина всичко се оправи, но малко неочаквано за Папа Гал, който започна да се нарича Бонифаций, или Бони, също като корабния юнга, в чиято каюта заживя.
Големият кораб пътуваше към своя роден бряг и Папа Гал, или Бонифаций, както вече ще го наричаме, се отдалечаваше от родната си джунгла. Тъгуваше, че не смогна да помогне на непослушните папагалчета, които щяха да бъдат продадени в робство и щяха да живеят в красиви клетки, завинаги загубили свободата…
Тъгуваше Бонифаций, макар че юнгата Бони му пееше весели моряшки песнички, черпеше го с бонбони и повтаряше закачливо:
Моряшки бонбони
за болния Бони!
Яде ли, ще пее
и ще оздравее!…
Пътуваше към своя роден бряг големият кораб, юнгата пееше весели моряшки песнички, Капитанът пушеше лулата си и се усмихваше, доволен, че свършва дългото пътуване, а папагалът Бонифаций разбираше, че започва друг живот.
Неговият живот стана съвсем друг, когато пристигнаха в голямото пристанище и с един бърз сребрист самолет отлетяха за града на юнгата Бони. Там, на осемнадесетия етаж на осемнадесететажната жилищна кооперация, имаше една просторна стая, където беше сухо, топло и светло. Там трябваше да лежи още две седмици юнгата Бони, а до него — с гипсирано краче — папагалът Бонифаций, в чиято глава се появи нова смела мисъл. „Тук, в тази страна, хората са добри — Капитанът, юнгата, всички! Ще остана тук! Може би тук има папагалчета, на които мога да преподавам папагалски език!…“
Така си помисли Бонифаций точно седем дни след пристигането в града на юнгата Бони, който лежеше също с гипсиран крак и сякаш прочете мисълта на папагала.
— Тук няма папагалчета, но можеш да учиш на папагалски език децата от нашия квартал! Те обичат да ходят на цирк! Ето, прочети тук! — Юнгата Бони се понадигна от леглото и посочи вестника, разтворен на масичката.
Бонифаций подскочи на куц крак и се наведе над буквите. Бавно прочете обявлението: „Търсят се артисти за попълване състава на Пътуващия цирк. Предпочитат се знаещи папагалски език за участие в представления за деца…“.
— Благодаря ти! — кратко и тихо рече Бонифаций. — Сега се уверих, че всички хора в твоята родина са много добри! Благодаря ти, че прочете моите мисли! Искам да правя нещо, да бъда полезен на другите. Кракът ми скоро ще оздравее. Хубаво ще бъде, ако мога да уча тукашните деца на папагалски език… Както учих преди непослушните папагалчета…
— Може би ще ги срещнеш някога… В някоя Зоологическа градина… — прошепна юнгата Бони.
— Вярвам, много вярвам… — също тихо промълви Бонифаций…
Така разговаряха юнгата Бони и папагалът Бонифаций в просторната стая, където беше сухо, топло и светло, точно седем дни след пристигането в града на Бони. Бонифаций му беше благодарен за обявлението във вестника.
Това чудно обявление му помогна да стане знаменит артист от знаменития Пътуващ цирк — онзи, когото познават и обичат всички — умният папагал Бонифаций, наричан за по-кратко и на галено Бони.
Клечко Приказка,разказана от папагала Бонифаций
Пъргав като скакалец и весел като щурец, Клечко не беше нито скакалец, нито щурец, а едно пъргаво и весело кибритено момче, защото беше направен от кибритени клечки. Макар че се казваше Клечко и беше кибритено момче, можем смело да говорим за него „той“, а не „то“. Той беше великодушен и безстрашен като истински мъж.
Той живееше на осемнадесетия етаж на осемнадесететажната жилищна кооперация на улица „Незабравка“, там където живееше и юнгата Бони. Граматически може да не е точно, но ще бъде справедливо, когато говорим за Клечко, да казваме той, а не то, в мъжки род, а не в среден. Защото онова, което се случи една вечер, няколко дни след завръщането на юнгата Бони, ни дава основание да го считаме не за момче, а за истински мъж. Ето какво се случи!
… В стаята с камината бяхме само двамата: аз — папагалът Бонифаций — и кибритеното момче Клечко.
Мълчах, исках да заспя, но не можех. Наболяваше ме счупеният крак, а Клечко — той каза защо мълчи, като заговори. Ала неговите думи не се отнасяха за мене. Клечко говореше на Боринка.
Необходимо е да доуточня, че всъщност в стаята с камината бяхме трима: аз — папагалът Бонифаций, Клечко, кибритеното момче, и Боринка, боровата клонка, с която той се бил сприятелил още когато я поставили вместо елха върху камината, до звънкащия стенен часовник.
Коледа отдавна беше минала и Боринка мълчеше свита, но не върху, а вътре в камината. За нейно щастие пепел покриваше въглените, малко й пареше, но нямаше пламък, който можеше да я обгърне жестоко и набързо да я превърне в дим.
Тъкмо от това се боеше Клечко. Думите, с които обясняваше защо тъжно мълчи, се отнасяха за боровата клонка.
— Колко е жестоко, че ни разделиха! Бях толкова щастлив, когато висях сгушен до твоята зелена коса! — Гласът на кибритеното момче трепереше.
— И на мене ми е много мъчно! Взеха ми красивите украшения и ме захвърлиха тук, върху незагасналите въглени. През черния комин чувам гласа на Вятъра. Скоро той ще долети и ще ми помогне да се махна от това неприятно място. Той е много добър. Познавам го още когато бях жива клонка от стройния бор. Тук се отнесоха така лошо с мене!… — Гласът на боровата клонка също трепереше.
— Колко е жестоко, че ни разделиха! — повтори Клечко. — Ти ще се махнеш от това неприятно място, а какво ще правя аз без тебе?
Боровата клонка Боринка го погледна със зелените си очи и попита:
— Искаш ли да дойдеш с мене? Ела тук, вътре в камината, ще се прегърнем и добрият Вятър ще ни помогне да отлетим!…
— Не мога! — тъжно прошепна Клечко. — Когато ни разделиха, скъсаха златния конец, който ни свързваше. Сега не мога да се движа. Не мога да протегна ръка, за да те прегърна. Не мога да извървя разстоянието до тебе…
— Добрият Вятър ще ни помогне! — повтори Боринка.
— Вятърът има власт само вън, под небето. Неговото дихание може да достигне през комина само тебе! — Клечко тъжно наведе глава и в малките му кафяви очи заблестяха сълзи.
— Чувам гласа на Вятъра! Той идва! Неговото дихание ще разпръсне сивата пепел, ще раздуха въглените и с крилата на пламъка ние ще излетим нагоре, навън, под небето! Побързай! Ела! — Боровата клонка подкани още веднъж кибритеното момче, навярно забравила, че то не можеше да се помръдне от ъгъла, където мълчеше, захвърлено в кошчето за смет.
— Колко е жестоко, че ни разделиха! — каза за трети път Клечко, но сега гласът му беше много-много тих и Боринка не го чу.
Макар и с гипсиран крак, макар и да дремех, кацнал точно над кошчето за смет, всичко виждах и всичко чувах. И в този тъжен миг реших да се намеся, за да запаля надежда в отчаяното сърце на кибритеното момче.
Чу се едно дълго и весело „фиуфиуууу“, изпод нея лумна пламък, който чудно наподобяваше крила.
— Никой не може да ми помогне! — много-много тихо промълви Клечко и главата му клюмна.
— Аз ще ти помогна! — извиках тогава аз, защото много ми дожаля за кибритеното момче. Наведох се, грабнах за рамото Клечко, полетях и след миг той се намери в прегръдката на боровата клонка.
„Фиуфиууу“ фучеше добрият Вятър и изпод Клечко също лумна пламък, който чудно наподобяваше крила.
Чух отново гласа на Боринка, огнените крила се разпростряха и я скриха от моя поглед.
— Завинаги! Завинаги! — отекна и гласът на кибритеното момче и пламъкът, който чудно наподобяваше крила, скри от моя поглед и него. Крилата се разпростряха, стрелнаха се нагоре в камината и навярно излетяха над покрива на къщата. Казвам „навярно“, защото повече не ги видях…
По-късно, след като напуснах стаята на осемнадесетия етаж на улица „Незабравка“, където живееше юнгата Бони, станах знаменит артист от знаменития Пътуващ цирк. Ала никога вече не ги видях: нея, боровата клонка Боринка, и него, кибритеното момче Клечко.
Той беше отлетял заедно с нея, защото не можеше да живее без нея. Казвам той, а не то, макар че граматически правилно е да се каже то, в среден род, а не той, в мъжки род. Но справедливо е последното. Клечко беше великодушен и безстрашен като истински мъж, макар че беше направен от обикновени кибритени клечки. Не го видях повече, но никога няма да го забравя!
Приказка за красивата маймунка Патриция, наричана за по-кратко и на галено Пепе
Като всички знаменити артисти от знаменития Пътуващ цирк и Патриция е красива и умна. И — разбира се — много мила и възпитана.
Тя умее не само да налива чай от самовара, а притежава още много други способности, за които — разбира се — знае само онзи, който е влизал под купола на Пътуващия цирк. А за зяпачите, дето висят отвън пред изрисуваното платнище, Патриция ще си остане завинаги една изрисувана маймунка, облечена в черен фрак и нахлупила на главата си черен цилиндър.
Ала тази приказка за красивата маймунка Патриция ние разказваме не заради глупавите зяпачи отвън, а за нашите най-добри приятели и почитатели — зрителите, публиката — за онези, които ни се възхищават и — разбира се — ни възнаграждават с ръкопляскания и възторжен викове. Това е най-голямата награда за всеки истински артист, посветил на изкуството своите дни и нощи!
Длъжни сме да отбележим, че преди да стане красива и умна, Патриция само си въобразяваше, че е красива и умна.
По времето, когато си въобразяваше, че е красива и умна, и още по-лошо — тя ще ни позволи да го отбележим — когато се хвалеше, че е красива и умна, Патриция живееше в далечната джунгла.
Най-лошото беше, че тя се хвалеше по цял ден, наляво и надясно, нагоре и надолу. Но за да бъдем справедливи, за да бъдем верни на светата истина, ще отбележим, че тя започна да си въобразява и да се хвали след прочутото пътешествие, което направи, седнала на гърба на крокодилчето, дето искаше да стане автомобил. Точно тогава Патриция си загуби ума. А както е добре известно на всеки знаменит артист от знаменития Пътуващ цирк, когато някой си загуби ума, тъкмо тогава започва да си въобразява, че е най-най!
Улови се в тази клопка и Патриция. Вярно, че тя беше най-добрата приятелка на крокодилчето Коко и вярно, че благодарение на нея Коко не стана автомобил, а си остана крокодил.
„Дали не съм най-умна? Аз съм най-умна! Дали не съм най-красива? Аз съм най-красива!…“
Горе-долу — предполагаме ние — така се питаше и сама си отговаряше маймунката Патриция.
И започна да плещи наляво и надясно, нагоре и надолу. Разбира се, тя плещеше само отговорите: „Аз съм най-умна! Аз съм най-красива!“.
След като стана най-най, тя престана да дружи с крокодилчето Коко. Заживя си сама. Сама си подхвърляше кокосови орехи, сама се люлееше на люлките от лиани, сама тичаше през джунглата. Стана високомерна и — най-лошото, нека да го кажем сега — нахална и невъзпитана.
Веднъж, след като се залюля на един висок клон, скочи над главата на папагала Бонифаций и му изкрещя в ухото: „Празноглавец!“. А той — както всички добре знаем — беше уважаваният учител на непослушните папагалчета, които по-късно улови в хитра клопка Хитрият ловец, за да ги продаде в робство.
Тази проява беше върхът на нахалството и абсолютно доказателство, че Патриция си бе изгубила ума.
През онзи нещастен, но само за нея, ден (иначе денят си беше топъл и слънчев), както винаги, Патриция скачаше от клон на клон, люлееше се на висящите лиани, разбира се, както винаги, сама! Ако не смятаме невидимият бръмбар, който бръмкаше в унесената й глава: „Аз съм най-най! Аз съм най-най!…“.
Както си скачаше и се люлееше безгрижно и високомерно, неочаквано, но само за нея неочаквано, Патриция увисна, уловена с едната си ръка за един клон: точно под нея нещо се люлееше и глухо кънтеше. Това нещо беше продълговата кратунка, закачена на клон, наведен съвсем ниско над земята.
Патриция скочи долу и започна да оглежда кратунката. Вътре имаше нещо, което се блъскаше и издаваше звуци. Най-умната и най-красивата маймунка реши, че трябва веднага да разбере какво има вътре в продълговатата кратунка.
Повдигна се на пръсти и като замижа с едното си око, долепи нос до отвора и видя какво нещо е нещото: малко орехи, онези сладки орехчета, които Патриция обичаше най-много! Дори повече от кокосовите орехи!
Отворът отгоре на кратунката беше точно толкова голям, колкото да си пъхне ръката. И тя светкавично я пъхна и заграби орехчетата. Стисна ги здраво, но… Когато поиска да измъкне ръката си, ръката не искаше да излезе от кратунката! Отворът беше станал тесен за ръка, която стиска орехчета. Най-умната и най-красивата маймунка седна на земята, като продължаваше да държи ръката си в кратунката. Бихме могли да кажем по-точно, че кратунката държеше ръката й.
Седеше си Патриция и размишляваше. Дръпна няколко пъти, но ръката не искаше да излезе от кратунката. Стискаше сладките орехчета и не искаше да излиза.
Най-умната и най-красивата маймунка се изправи, улови кратунката с другата си ръка, задърпа я, но тя пак не пускаше пленената ръка.
Седна, стана, пак седна, пак стана, мисли, дърпа, пак мисли, пак дърпа. Вързаната за клона кратунка се люлееше, но не искаше да пусне пленената ръка. Бихме могли да кажем по-точно, че заедно с ръката беше пленена и Патриция. Тя се улови в една истинска клопка. Кратунката, пълна със сладки орехчета, беше най-хитрата клопка, с която Хитрият ловец плени и Патриция.
Това се случи в най-нещастния, но само за нея, ден. А следващият ден беше най-най-нещастен. Хитрият ловец заключи Патриция в клетка и я продаде на най-богатия човек — онзи, който носеше бели дрехи, бели като града, изправен там, където свършваше джунглата…
Оттогава започна тежък живот за Патриция — времето, когато тя забрави, че беше най-умна и най-красива. И тъкмо това й помогна да стане истински умна и красива.
Следва да разкажем и за нейния тежък живот, след като беше продадена в робство. А животът на маймунката Патриция вече беше наистина тежък, и още по-лошо — беше унизителен. Тя трябваше да тича като послушно кученце, да донася в зъбите си (а не в ръка!) всеки предмет, който нейният господар — най-богатият човек — захвърляше където му скимне. Когато пък в голямата бяла къща той събираше най-близките си приятели, за да се весели, Патриция трябваше да ги развлича.
Седнал в средата пред дългата маса, отрупана с лакомства и пъстроцветни бутилки, облечен в бели дрехи, бели като неговата най-богата къща, най-богатият човек щракваше с пръсти и Патриция дотичваше като послушна светкавица. Казваме „послушна светкавица“, макар добре да знаем, че едва ли има някъде по света послушна светкавица. Но Патриция трябваше да бъде послушна, защото на масата пред най-богатия човек стоеше жилав бич. Ударите от този бич оставяха кървава диря по кожата. Поради това маймунката дотичваше като светкавица. Следователно можем с пълно право да я сравним с послушна светкавица.
Щракнеше ли с пръсти господарят, тя дотичваше именно като послушна светкавица, поглеждаше първо него, после жилавия бич, и без да чака подкана, започваше.
Показваше как най-богатият човек, който носеше винаги бели дрехи, се разхожда в кабинета си, как натиска звънеца на своето най-богато писалище и как мигновено дотърчава по-малко богатият човек, облечен в по-малко бели дрехи.
В този миг Патриция отпускаше напред ръце, клюмваше глава надолу и тичаше като куче, изправено на задните крака. Главата й непрекъснато се люлееше, сякаш щеше да се търкулне на пода пред най-богатия човек, облечен в най-белите дрехи, седнал в средата на дългата маса, на която мълчеше жилавият бич.
След този номер — длъжни сме да кажем, че всичко това наподобяваше цирков номер, само че позорен и унизителен, и само наподобяваше — точно след този номер следваше най-позорното и най-унизителното.
Патриция трябваше да покаже как най-малко богатият човек, облечен в най-малко белите дрехи, пристига при най-богатия.
Тя се хвърляше напред, сякаш искаше да си строши главата, затичваше се като куче, но този път на четири крака към нозете на най-богатия човек и започваше да целува неговите най-богати обуща.
Всички, насядали около масата, отрупана с лакомства и пъстроцветни бутилки, се тресяха от смях, по по-малко богатите и най-малко богатите им лица се стичаха сълзи, те крещяха „бис-бис“ — един вик на възхвала, но предназначен да възнаграждава усилията на истинския артист.
Тогава Патриция отново се затичваше на четири крака, отново целуваше най-богатите обуща, докато пъстроцветните бутилки пред най-богатия човек и пред по-малко и най-малко богатите звънтяха от гръмогласен смях.
Всичко това се случваше два пъти седмично. И можеше да продължава още много седмици, месеци и години, ако щастливата случайност — както е прието да се казва — не помогна на нещастната маймунка да се избави от робството.
Нейният господар пожела да я качи в най-богатата си лека кола, за да го придружи до най-богатото летище, където го очакваше най-богатият самолет. На най-богатия човек предстоеше най-богато пътуване.
Патриция трябваше да му помаха с кърпичка за довиждане, когато той се изкачи по стълбичката, за да влезе в самолета. Този номер беше нов, но маймунката го изпълни умело.
Дълго и старателно размахваше тя кърпичката. Но когато най-богатият човек се скри в най-богатия самолет, когато шофьорът на най-богатата лека кола изви обратно, Патриция леко и безшумно отвори вратата и с пъргав скок се измъкна незабелязано, защото седеше на задната седалка на най-богатата лека кола. Шофьорът нито чу, нито видя.
С още един пъргав скок Патриция, която беше вече започнала да поумнява, се мушна сред грамада най-богати куфари, наредени върху малко камионче. Не я забеляза и онзи, който подкара камиончето. Не я забеляза и когато се мушна в търбуха на самолета. Казваме търбуха на самолета, защото — както е известно — куфарите на пътниците биват натоварвани там.
Така, подпомогната от щастливата случайност, маймунката Патриция успя да избяга. И да се избави завинаги от най-богатия човек, който носеше най-белите дрехи, и от неговите по-малко богати и най-малко богати приятели.
Но… винаги, когато се разказва такава приказка, се явява едно непредвидено „но“!
Но тежкият живот не свърши дотук.
В празния тъмен търбух на самолета я намери летецът. Той й се усмихна, но рече тъжно:
— Мила маймунке! Не мога да те взема у дома, защото съм сам. Живея в една стая и винаги летя. В моята малка стая има само звездни карти, книги и снимки на летища!…
Летецът беше млад и имаше добро сърце. Той подаде ръка на Патриция и те тръгнаха за някъде. Тежкият живот, както малко по-късно сама се увери Патриция, продължаваше.
Летецът с доброто сърце я отведе в Зоологическата градина и я предаде на пазача. Наистина, преди да се разделят, той я помилва, отново й се усмихна и отново тъжно й рече: „Мила маймунке!“.
Тежкият живот продължаваше.
Патриция заживя, заключена в желязна клетка. Вярно, че я хранеха добре, вярно, че всеки ден идваха деца, които й се усмихваха мило и дружелюбно, говореха й весело и понякога й подхвърляха банани и бонбони, макар Пазачът да забраняваше. Длъжни сме да отбележим, че — макар без позор и унижение — и този живот беше тежък. Всеизвестно е, че тежък е онзи живот, който ние не желаем.
Но… винаги в една такава приказка има още едно непредвидено „но“!
Но в града, в чиято Зоологическа градина живееше Патриция, пристигна Пътуващият цирк! Сред знаменитите артисти на знаменития Пътуващ цирк беше и умният папагал Бонифаций, същият, който преподаваше на непослушните папагалчета папагалски език и когото Патриция бе нарекла „празноглавец“. А умният папагал Бонифаций имаше един колкото странен, толкова и полезен навик да посещава всяка Зоологическа градина във всеки град, където гостуваше знаменитият Пътуващ цирк. Този навик не беше странен за онези, които знаеха за непослушните папагалчета. Техният учител все още тъгуваше за тях и се надяваше да ги открие в някоя Зоологическа градина.
Можете да се досетите какво се случи, когато Бонифаций посети Зоологическата градина, където беше затворена маймунката Патриция.
Той я позна веднага, смигна й с едното си око, помахна й с едното си крило и отмина клетката. Не се спря и не я заговори, защото беше умен папагал и се боеше от Пазача, който се разхождаше наблизо и строго наблюдаваше кой минава и какво прави.
Бонифаций беше прав да се страхува. Когато смигна на Патриция, в умната му глава бръмна една много умна и — можем смело да кажем — много справедлива мисъл. Тази мисъл означаваше свобода.
Щом се спусна нощта и градът утихна в тъмнината, а строгият Пазач заключи високата желязна врата и си отиде вкъщи, за да се наспи до следващата сутрин, умният папагал Бонифаций реши, че е време да превърне своята умна и справедлива мисъл в умно и справедливо дело.
Внимателно и безшумно излезе от палатката на Пътуващия цирк и също така внимателно и безшумно долетя до Зоологическата градина, по-точно — до клетката на Патриция.
Хъркането на спящите лъвове не го уплаши.
Още щом пъхна клюн в ключалката на клетката, Патриция скокна. Тя не спеше. Беше подразбрала знаците, които Бонифаций й направи през деня.
Клюнът мръдна няколко пъти като най-изкусен ключ и вратата на клетката тихо скръцна. Умният папагал постави крило пред ловкия си клюн. Патриция разбра и този знак, който означаваше мълчание.
Мълчаливо, внимателно и съвсем безшумно тя последва своя освободител.
Няколко секунди й стигнаха, за да се преметне през каменната ограда. А след тази ограда започваше свободата…
Така свърши тежкият живот на маймунката Патриция, наричана за по-кратко и на галено Пепи. След този тежък живот започна друг — красив и възвишен — времето, когато тя стана и продължава да бъде знаменита артистка от знаменития Пътуващ цирк.
Крокодилчето, което искаше да стане автомобил Приказка,разказана от маймунката Патриция
В Малката река сред Голямата джунгла живееше самотното крокодилче Коко. То се казваше Кроко, но не можеше добре да изговаря „р“ и когато го запитваха за името му, отговаряше: „Казвам се Коко!“.
Хитрият ловец бе убил неговите родители и затова понякога Коко плачеше. Но по-често се смееше.
— Ти си ми най-добрата приятелка! Не мога да живея без тебе! Ти си най-добрата маймунка в цялата джунгла! — крещеше Коко, ловко улавяше с уста кокосовия орех, който му подхвърлях, и набързо го схрускваше.
— Страшно обичам кокосови орехи! Те са моите любими плодове! Коко обича ко-ко-сови орехи! — смееше се крокодилчето. — Хайде да направим нашето любимо пътешествие! — тържествено заявяваше Коко.
След тази подкана аз се залюлявах на един висок клон и с един въздушен скок тупвах върху грапавия гръб на моя приятел, който се ухилваше през рамо.
— Аз съм твоята лодка! Ти си най-славният моряк!
Ние се понасяхме по течението на Малката река. Коко плуваше много добре. Не познавах по-добър плувец от него в цялата джунгла. А ленивият Хипопотам, покрай чиято ленива муцуна се плъзвахме внезапно, за да го оплискаме, рече веднъж, че пък най-хитрият плувец съм аз, маймунката Патриция. Макар че го рече само веднъж и много тихо, папагалчетата чуха. И щом ме видеха върху гърба на Коко, веднага започваха да кряскат: „Хитрец върху плувец! Хитрец върху плувец!“.
— Това не е вярно! Не е вярно! — крещеше крокодилчето, щом чуеше досадните гласове. — Ние сме най-добрите приятели! Тя е най-добрата маймунка в цялата джунгла!…
Добре че Коко плуваше бързо и крясъците на папагалчетата бързо заглъхваха зад нас.
Плавно се носехме по течението на Малката река. Над нас висяха клони, люлееха се лиани, беше ни много приятно и весело. Всеки ден правехме нашето любимо пътешествие. Но един ден…
За този ден искам да разкажа, за деня, когато Коко не улови с уста кокосовия орех, който му подхвърлих…
… Бързо скочих на топлия пясък, където крокодилчето беше сложило главата си на един камък и мълчаливо плачеше. От неговите големи тъжни очи течаха големи сълзи. Погалих го по бузата и му казах:
— Не плачи! Недей! — Но Коко плачеше. — Какво се е случило? Кажи ми! — Откъснах едно широко листо и избърсах големите му сълзи.
Коко изхълца няколко пъти и ми прошепна:
— Не искам повече да бъда крокодил! Искам да стана автомобил!
— Как така ще станеш автомобил? — учудих се аз.
— Така! — отвърна с подсмърчане Коко. — Не мога повече да търпя обиди! Никой не ми вярва!
— Аз ти вярвам! Винаги ти вярвам! — опитах се да го успокоя.
— Ти си ми най-добрата приятелка! Ти си най-добрата маймунка в цялата джунгла! Но другите… Тази сутрин надменният Питон ме халоса с тежката си опашка, задето съм го опръскал с две-три капки вода. Заболя ме много, избягах на отсрещния бряг и там се наплаках. А нахалните папагалчета долетяха веднага и започнаха да крещят: „Крокодилски сълзи! Кой ще ти повярва!… Крокодилски сълзи! Кой ще ти повярва?…“. Затова искам да стана автомобил! Ще плача с автомобилски сълзи, ще се смея с автомобилски смях!…
Изслушах дългата жалба на Коко и реших, че трябва да направя нещо, за да му помогна. Дали пък не беше прав?
— Как можеш да станеш автомобил? Кого да попитаме?
— Аз вече попитах елегантния Ягуар! Той ми обясни, че щом има автомобил „Ягуар“, може да има и автомобил „Крокодил“. По-малък и по-бавен! — засмя се Коко. Неговият неочакван смях ме успокои. — Но как може това да стане, Ягуарът не ми обясни! — дълбокомислено добави крокодилчето и в едното му око блесна голяма крокодилска сълза.
— Чакай! Не бързай да плачеш отново! Ще измислим нещо!
— Ти си ми най-добрата приятелка! Ти си най-добрата маймунка в цялата джунгла! — извика Коко и ме целуна по бузата.
— Измислих! — провикнах се радостно веднага след нежната целувка. — Ще идем да ги попитаме! Само те могат да ни кажат как!
— Кои са тези те? — прекъсна ме нетърпеливо Коко и голямата крокодилска сълза потъна в окото му, без да се търкулне по грапавата буза.
— Те са онези, които знаят всичко! Най-големият и най-малкият, най-високият и най-ниският сред жителите на джунглата!
— Не ги познавам! Познавам само тебе и моя дядо, който живее на Крокодилския остров сред Голямата река! Ако искаш, да идем да попитаме него!
— Не, мили Коко! Ще попитаме първо онези, които знаят всичко! Първо: най-големия жител на джунглата — Слона! Второ: най-малкия — Колибрито! Трето: най-високия — Жирафа! Четвърто: най-ниския — Костенурката!
— Да тръгваме! — нетърпеливо викна Коко и скочи във водата.
Аз също скочих, но върху грапавия му гръб и ние заплувахме по течението на Малката река.
Намерихме Слона на брега на една лагуна. Къпеше се. Пълнеше дългия си хобот с вода, проточваше го високо над главата си и се обливаше като с душ.
— Добър ден, чичо Слоне! — поздравих го любезно. — Идваме при тебе с голяма молба…
Най-големият жител на джунглата престана да се къпе — той беше известен и като най-любезния — и усмихнато ни рече:
— Да чуем молбата, мили приятели!
— Искам да стана ав-ав… томобил! — припряно и малко заекващо изломоти Коко.
— А защо искаш да станеш автомобил? — бавно и много сериозно запита Слонът. — По-добре стани слон!
— Не, не! Имам си причина! Искам да стана автомобил! — дообясни Коко, но без да заекне.
— Благодарим за любезната препоръка, чичо Слоне, но Коко иска наистина да стане автомобил! Има си причина! Много сериозна! — намесих се аз.
— Най-добре ще да е слон да стане! Слон и само слон! — повтори най-големият жител на джунглата.
— Благодарим и довиждане! — поклоних се, разбирайки, че е време да се отправим към втората цел на нашето пътуване.
Коко също разбра, тъй като веднага заплува по течението на Малката река, щом възседнах грапавия му гръб.
Не беше трудно да открием Колибрито.
Там където започваше Голямата река, летяха рояци мушици. Колибрито се полюляваше на едно тънко клонче и ги дебнеше. То беше прочут мухоловец.
— Здравей! Здравей! — провикнах се отдалече, понеже клончето беше доста нависоко. Даже се изправих и стъпих на гърба на Коко, който спря да плува.
— По-тихо! Тихо! Ще ми изплашиш дивеча! — пискливо ми се скара Колибрито. И тутакси се спусна и кацна на рамото ми. — Какво си се развикала? Какво има?
— Моля ти се, кажи, как мога да стана автомобил? Непременно трябва да стана автомобил! Не искам вече да съм крокодил! — изпелтечи Коко.
— Автомобил ли? Че защо автомобил? — учуди се Колибрито. — Крокодил — автомобил? Не съм чувал за такава марка автомобили!
— Щом има марка „Ягуар“, може да има и „Крокодил“! — отсякох обяснително.
— По-добре стани колибри! За да бъдеш мухоловец! Най-славното нещо в цялата джунгла! Мухоловец! Довиждане! — изписка Колибрито и отлетя към своето тънко клонче.
А ние заплувахме по течението на Голямата река към третата цел на нашето пътуване.
Когато след половин или един час — тогава все още нямах часовник — посред високите дървета видяхме главата на най-високия жител на джунглата, Коко тъжно прошепна:
— Има ли смисъл? Никой не може да ми помогне!
— Не губи надежда! — окуражих го. — Трябва да попитаме всички, да опитаме всичко!
За жалост той излезе прав.
Жирафът наведе много ниско главата си, за да чуе нашата молба, премигна няколко пъти, замисли се, помълча и заяви, че най-добре би било Коко да стане жираф. Благодарихме му и заплувахме отново по течението на Голямата река към четвъртата цел на нашето пътуване.
— Надеждата ми е в Костенурката! Тя е на сто години, а един столетник много е живял, много е видял! — поисках пак да окуража крокодилчето.
Но Коко не ми отговори. Беше много тъжен.
Открихме старата Костенурка, заспала на една топла пясъчна ивица.
Скочих на пясъка, Коко дори не пожела да излезе от водата. Внимателно почуках по дебелата коруба на заспалата Костенурка. Тя се размърда, подаде сънливата си глава и ме погледна учудено.
— Извинете, че прекъснах следобедния ви сън! — заговорих й на „ви“, защото знаех, че това е най-учтиво, пък и се боях, че ще я разгневя. За мое учудване тя ми рече кротко:
— Какво има, мила маймунке? Каква нужда те води при мене, старицата? — Не ми се разсърди, че я събудих, може би защото беше много живяла и много видяла.
— Имаме нужда от твоя мъдър съвет! Най-добрият ми приятел Коко, крокодилчето от Малката река, иска да стане автомобил!
Старата Костенурка ме погледна още по-учудено, но аз веднага й посочих към водата, откъдето Коко кимна за поздрав. Може би се лъжех, но ми се стори, че в очите му блеснаха големите крокодилски сълзи.
— Автомобил! Значи, автомобил! Автомобилът е нещо като голяма костенурка! Нека твоят приятел стане костенурка! Ще бъде мъдър и много-много ще живее!…
Така изгубихме и последната надежда.
Поклоних се на старата Костенурка и побързах да скоча върху грапавия гръб на Коко.
— Видя ли? Вече няма никаква надежда! — посрещна ме тъжно моят приятел и отчаян заплува обратно по течението на Голямата река. — По-добре да се връщаме, че дордето стигнем нашата Малка река, може да се стъмни. Дълга е Голямата река, пък и трудно се плува срещу течението… — Гласът на крокодилчето беше хрипкав и плачлив.
— Голямата река ли? — повторих радостно думите на моя приятел. — Голямата река! Разбира се, че Голямата река!… Да, да! Голямата река!… — завиках аз и започнах да се друсам върху грапавия гръб на Коко.
— Какво ти стана? — разтревожено прозвуча гласът на Коко.
Макар и още малък на години, Коко беше умен крокодил. Мигновено разбра, че Крокодиловият остров беше островът на нашата последна надежда. И мигновено припряно и много пъргаво заплува по течението на Голямата река.
Може би след половин или един час — тогава все още нямах часовник — пред очите ни блесна зелена грамада. Бързо доплувахме до нейния бряг.
Скочих на брега и почаках Коко да се измъкне от водата. Тръгнахме бавно, защото на суша моят приятел се движеше тромаво.
А когато пред очите ни блесна висока бяла скала, Коко ми рече:
— Това е домът на моя дядо! Входът е от другата страна!
Заобиколихме скалата и видяхме професор Крокодил Крокодилски седнал на люлеещ се стол, изплетен от бамбукови клони. На носа на професора се крепяха големи очила с телени рамки. Той четеше някаква дебела книга. Беше толкова унесен, че нито ни видя, нито ни чу.
— Добър ден, мили дядо! — учтиво и малко плахо поздрави Коко.
— Добър ден, уважаеми професоре! — прибавих и аз своя поздрав.
Професор Крокодил Крокодилски вдигна глава и ни погледна над очилата. За мое учудване той не се учуди. По-късно научих, че професорите никога не се учудват.
— Добре дошъл, любезни Коко! Отдавна не съм те виждал! Добре дошла, учтива маймунке! Ти си най-добрата приятелка на моето внуче! Зная, зная. Седнете! Ще пиете ли с мене билков чай?
— Благодарим ти, мили дядо! Бързаме! Дойдохме само за съвет.
— Не искаме да ви отнемаме от скъпоценното време! — възпитано добавих аз.
— Да чуя! — бавно и както ми се стори, строго отсече професорът и остави върху скалата своята някаква дебела книга.
— Моля ти се, мили дядо, кажи, как мога да стана автомобил?
— Открила ли е науката такова средство? — възпитано добавих аз.
— Разбира се, че е открила! За науката няма невъзможни неща! Безкрайни са възможностите на науката!… — погледна към мене професор Крокодил Крокодилски, след което се обърна към Коко: — А защо — бих желал да запитам — искаш да станеш автомобил?
Коко обясни:
— Защото никой не ми вярва! Освен моята най-добра приятелка! Заплача ли с моите крокодилски сълзи, засмея ли се с моя крокодилски смях — никой, никой не ми вярва! Не мога повече! Не искам да бъда крокодил! Искам да стана автомобил!
— Добре! — бавно и на срички рече професорът. — Слушай тогава! За тази цел е необходимо да изпиеш 100 литра бензин и да изядеш 100 килограма желязо! След едно денонощие ще се превърнеш в автомобил!
— А когато плача и когато се смея, всички ще ми вярват, нали? — зарадва се Коко.
— Не! Автомобилите не могат да плачат и не могат да се смеят!
— Но… но… но… — запелтечи Коко. — На… на… на-ли…
Професорът не дочака края на пелтеченето.
— След като изпиеш 100 литра бензин и след като изядеш 100 килограма желязо, ще почакаш търпеливо едно денонощие и ще се превърнеш в автомобил! — Гласът на професора прозвуча бавно и — както още веднъж ми се стори — строго.
— Но… сълзите… Но… смехът… — продължаваше да заеква Коко.
Професорът разбра смисъла на заекването.
— Автомобилите не могат да плачат и не могат да се смеят! — още веднъж бавно и строго обясни професор Крокодил Крокодилски.
След неговото строго заключение моят приятел внезапно престана да заеква.
— Много съм ти благодарен, мили дядо!
После се понадигна и го целуна по бузата.
— Много ви благодарим, уважаеми професоре! Вие ни дадохте най-ценния съвет! — възпитано добавих и аз.
— Довиждане, мили дядо! — побърза да се сбогува моят приятел.
— Довиждане, уважаеми професоре! — възпитано се сбогувах и аз.
— На добър час, скъпи колеги! — сбогува се с нас професор Крокодил Крокодилски, взе своята някаква дебела книга, намести на носа си големите очила с телени рамки и отново се унесе в четене.
Бързо дотичахме до водата. Този път Коко се движеше по-пъргаво.
— Скачай на гърба ми! — заповяда ми той. — Трябва да се приберем, преди да се стъмни!
— А утре откъде ще намерим 100 литра бензин и 100 килограма желязо? — попитах го и ловко се настаних на грапавия му гръб.
Коко пъргаво заплува обратно по течението на Голямата река, помълча малко и ми отговори:
— Нямаме нужда от никакъв бензин и от никакво желязо!
— Как така нямаме нужда? — учудих се престорено.
— Е, така! Не искам да стана автомобил! — заяви моят приятел.
Погалих го по грапавата буза и той заплува още по-бързо. Преди да се стъмни, трябваше да бъдем в топлите води на нашата родна река.
На следващата сутрин и през всички следващи сутрини никога вече Коко, крокодилчето от Малката река, не поиска да стане автомобил.
Приказка за кучето акробат Александър, наречено за по-кратко и на галено Сашко-безстрашко
„Кучето скача според тоягата!“ — учи народната мъдрост. Но в нашия случай можем да преправим тази поговорка и да кажем, че „Кучето скача според балкона!“.
Сашко-безстрашко скачаше от балкон на балкон като истински акробат: от седмия на шестия, от шестия на петия и така нататък, докато стъпеше на твърда земя.
„Неволята учи!“ — напомня друга народна мъдрост. Сашко-безстрашко много бързо научи някои ловкости, тъй като вече не живееше в малка къща с червен покрив и просторен зелен двор, а на седмия етаж на осемнадесететажната жилищна кооперация на улица „Незабравка“.
На този седми етаж го затваряха на балкона. А да живееш на балкон е все едно да бъдеш затворник. Ето защо за Сашко-безстрашко важеха и двете поговорки: „Неволята учи!“ — и преправената от нас: „Кучето скача според балкона!“.
Вярно, че точно покрай улица „Незабравка“ се простираше гората, където можеше да се тича на свобода. Дори можеше да се живее завинаги на свобода като кълвача и катеричката, и като още много други птици и животни. Но ние сме длъжни да изясним, че тази гора не беше истинска гора. Вярно, че тя имаше високи дървета, бухнали храсти, пътеки и пътечки, но си беше градска гора и се наричаше парк, а по-точно — Парк на свободата.
Сашко-безстрашко знаеше това, но — макар и безстрашен, както показва името му — все не се решаваше да избяга от омразния балкон на седмия етаж и да заживее завинаги на свобода в Парка на свободата. Добре че съществуваше Пухчо, най-добрият му приятел, който мъдро го поучаваше и мило го окуражаваше: „Има надежда! Докато дишам, надявам се! Един ден над нас ще се развее зеленото знаменце на надеждата!…“.
Така го окуражаваше Пухчо, защото и той искаше да заживее завинаги на свобода в Парка на свободата. „Когато видиш на покрива на красивата триетажна къща да се вее зелено знаменце, значи часът е настъпил!“ — предупреждаваше храброто котенце.
Добре че и юнгата Бони се завърна от презокеанско пътуване, макар и със счупен крак. А още по-добре, че с него пристигна и папагалът Бонифаций, също със счупен крак.
Сашко-безстрашко се запозна и веднага се сприятели с умния папагал, който направо го помоли да го нарича за по-кратко и на галено Бони.
Юнгата Бони и папагалът Бони лежаха в една стая на осемнадесетия етаж и Сашко-безстрашко всеки ден им ходеше на гости. По-точно — всяка сутрин, а най-точно — не им ходеше на гости, а им носеше вестниците. Купуваш ги от близката будка и ги отнасяше на юнгата, който четеше на глас новините и обявленията, както и спортната страница. Папагалът Бонифаций не се интересуваше от спорт, но слушаше внимателно за събитията в Африка. Нали там беше неговата родина!
Тичаше по стъпалата Сашко-безстрашко, нарамил вестниците, всяка сутрин тичаше, докато една сутрин, по-точно — на сутринта, когато Пухчо… Но нека разкажем най-точно тази по-кратка приказка, защото тя продължава в друга приказка…
Изтича Сашко-безстрашко по стълбището, натисна звънеца и без да дочака да му отворят, натисна дръжката на вратата и се вмъкна във входното антре. Знаеше много добре в коя стая лежат със счупени крака юнгата Бони и папагалът Бони.
Юнгата му се усмихна и извика високо:
— Привет, братко-акробатко! Днес е най-щастливата сутрин!
Сашко-безстрашко не успя да каже нищо, даже забрави да поднесе новите вестници.
— Обявление-избавление! Тук е поместено най-щастливото обявление! Обявление-избавление! — Юнгата Бони понякога говореше в рими: — Слушай! „Търсят се артисти за попълване състава на Пътуващия цирк. Предпочитат се знаещи папагалски език за участие в представления за деца!…“ Разбираш ли защо днес е най-щастливата сутрин?
— Тръгвам! — внезапно, но кратко и ясно каза папагалът Бонифаций. — Премислих и размислих. Сбогом и благодаря за всичко! — Той протегна дясното си крило към юнгата. Сетне потупа по рамото Сашко-безстрашко пак с дясното си крило, поклони се мълчаливо и бързо излезе.
— Защо не го последваш, братко-акробатко?
— Не зная папагалски език! — смути се Сашко-безстрашко. — Няма да ме вземат…
— В обявлението се казва „предпочитат се знаещи папагалски език“! — поясни юнгата Бони.
— А Пухчо? Моят най-добър приятел! Ние се заклехме заедно да тръгнем, когато настъпи часът, когато се развее зеленото знаменце на надеждата! — Сашко-безстрашко изговори задъхано дългото изречение.
— Братко-акробатко! Знаменцето вече се вее! Погледни навън!
Кучето акробат изтича до отворения прозорец и се надвеси надолу към красивата триетажна къща. На нейния покрив трептеше зелено знаменце. Наистина беше най-щастливата сутрин, както се изрази юнгата Бони, който му дообясни:
— Ще намериш Пухчо покрай Голямото езеро. От днес той е свободен! Зная добре. Справедливата врана Коминка го видяла призори, още по тъмно. Пухчо се сбогувал с нея.
Учуденият Сашко-безстрашко разбра, че наистина беше настъпил часът.
— Вземи моя стар мотопед и на добър час! Напред към свободата! — извика след него юнгата Бони.
Сашко-безстрашко даже забрави да каже „довиждане“.
Само след минута седна на мотопеда, който стремително се понесе по шосето накъм Голямото езеро.
Часът беше настъпил. Зеленото знаменце на надеждата се вееше. То беше знак, че за кучето акробат Сашко-безстрашко и за неговия най-добър приятел храброто котенце Пухчо започваше най-щастливият период от техния живот — времето, когато щяха да бъдат знаменити артисти от знаменития Пътуващ цирк.
Снежният човек на карнавал Приказка,разказана от кучето акробат Сашко-безстрашко
Преди да стана знаменит артист от знаменития Пътуващ цирк, аз си бях едно обикновено домашно куче и живеех на балкона на седмия етаж на осемнадесететажната жилищна кооперация. Там живях само няколко месеца, защото реших да променя живота си, който беше интересен и щастлив, преди да разрушат къщичката със зеления двор. А зеленият двор беше не само зелен, но и просторен, там раснеха стройни дървета, красиви храсти и ухаещи цветя. Но хората разрушиха къщичката със зеления двор и построиха високата жилищна кооперация. Всичко това не е интересно, тъй като е вече известно.
Интересното се случи в новогодишната нощ.
Стоях си на балкона на седмия етаж, подскачах и ловях с уста падащите снежинки. Да подскачаш и да ловиш с уста падащи снежинки е много приятно и весело, особено когато си съвсем сам. Стопаните на жилището от седмия етаж бяха отишли някъде да посрещат Нова година. С тях отиде и тяхното шестгодишно момиченце, с което винаги заедно подскачахме, за да ловим с уста снежинките. И затова подскачах сам.
От време на време спирах и се взирах към триетажната къща отсреща, до самата гора. На двора й, побелял и тих, стоеше също побелял и тих Снежният човек. Децата, които викаха и скачаха около него през целия ден, вече сигурно седяха пред телевизорите.
Тъкмо погледнах за пети път към Снежния човек, и той ми помаха с метлата, която държеше в дясната си ръка. Аз също му помахах, но не с метла, а с лапа. Метлата отсреща отново се полюля. Даже ми се привидя, че Снежният човек ми кимна. Значи искаше да ми каже нещо, може би нещо много важно. Трябваше да ида при него.
Престанах да подскачам и да ловя с уста снежинките и със седем скока тупнах долу, на твърда земя. Скоковете бяха точно седем, защото — както знаете — живеех на седмия етаж. Само със седем скока можех да бъда на свобода. Така стана и когато ме повика Снежният човек. Бързо изтичах при него.
— Имам една гореща молба! — Той говореше малко през нос, сигурно се беше простудил. — Не искаш ли да ми правиш компания, да поседим заедно, защото съм много самотен?…
— Аз също съм самотен! — отговорих му, но не бях чак толкова самотен. Искаше ми се да бъда мил с добрия Снежен човек и да му помогна, ако мога.
— Помогни ми да си запаля лулата! — помоли ме той.
— Веднага! — подскочих услужливо. — Вътре в къщата гори огън. Познавам всичко вътре. Не се безпокой! — Снежният човек ми подаде своята стара лула. — В тази къща живее Пухчо, котенцето Пухчо, моят най-добър приятел. След минутка ще имаш огън!…
Изтичах към красивата триетажна къща, подскочих и дръпнах дръжката на вратата. В големия хол гореше камината. Цялата къща беше осветена. Така е винаги, когато се посреща Нова година.
Гостите още ги нямаше. Нямаше го и Пухчо. Навярно в този момент стопаните на триетажната къща обличаха новите си дрехи и затова не зърнах никого в хола.
Грабнах въгленче с желязната маша и го пуснах в отвора на лулата. После смукнах. Знаех, че така се прави, за да се запали тютюнът. Закашлях се, но тихичко. Не бях пушач, макар че знаех как се пуши с лула. Бях виждал.
Тичешком прекосих обратно хола, с един скок прелетях над стъпалата и след още няколко скока поднесох на Снежния човек запалената му лула.
— Готово!
— Благодаря ти! — тихо ми кимна той. — Ще пуша внимателно. Огънят е опасен за мене! — От носа му изскочиха три малки кълбета дим. — Ако ти е студено, може да се гушнеш до краката ми. Там е най-заветно!
— О, не! Не е чак толкова студено! Новогодишната нощ е приятна и красива. Ако ми стане студено, ще подскоча няколко пъти и ще уловя с уста няколко снежинки. Така ще се стопля! — И за да му покажа, подскочих и улових с уста една снежинка.
— Жалко, че не е винаги зима! — отвърнах любезно и не че ми се искаше винаги да бъде зима, а за да зарадвам самотния Снежен човек.
Но той ми възрази:
— Не бива да бъде винаги зима! Макар че на мене много би ми се искало!
— Защо? — попитах.
— Защото не е справедливо само на мене да ми е добре! — Снежният човек отново изпусна през носа три клъбца дим.
В този миг се чу весел екот на звънчета. По улица „Незабравка“ препускаше шейна. Идваха гостите.
Сгуших се в краката на Снежния човек, той ми кимна мълчаливо и двамата, неподвижни и притихнали, зачакахме.
Звъннаха викове и смях и пред красивата триетажна къща спря красива шейна, теглена от висок бял кон.
Портата широко се разтвори и в двора се втурнаха маскираните гости. Всички говореха високо и шумно се смееха.
Звънчетата отново звъннаха, високият бял кон препусна и красивата шейна изчезна някъде надолу по улица „Незабравка“.
Гостите престанаха да се смеят и да викат. Отвори се вратата на къщата и там застанаха стопаните, също маскирани.
Всички маски бяха много интересни. Видях един хипопотам, един кит, една камила, две маймуни и едно негърче. Преди да успея да разгледам останалите маски, те се уловиха за ръце, завъртяха се в кръг около Снежния човек и запяха:
Снежната нощ ни обсипва със ласки,
ние сме пеещи весели маски,
ние сме ласкави, ние сме нежни,
ние сме бляскави, ние сме снежни…
Кръгът се разкъса, екнаха отново викове и смях и маските се втурнаха към разтворената врата на къщата и потънаха вътре. Само Хипопотамът и Камилата останаха на двора.
— Виж каква оригинална маска! — каза Камилата и се поклони пред Снежния човек.
Хипопотамът я хвана подръка и добави:
— Интересна е! Но да вървим! Снежният човек обича снега. А нас ни чакат вътре горещи танци и буйни потоци шампанско!
Камилата се поклони още веднъж.
— Нека го поканим! Не видях друга толкова оригинална маска! Тъкмо ще ни разхлажда вътре със своя снежен вид. Хайде! Тръгвай с нас! — И тя улови подръка Снежния човек, същото направи и Хипопотамът, а аз едва успях да се дръпна встрани, преди да ме забележат.
— Моля ви! Недейте! Моля ви! Не бива! — само това чух и видях как блъснаха добрия Снежен човек през вратата вътре в къщата, откъдето кънтяха викове, смях и весела музика.
Останах на двора сам. Валеше сняг, снежинките танцуваха над главата ми, но нямах желание да ги ловя с уста.
Винаги съм презирал грубите същества, такива като Хипопотама и Камилата. Ненавиждам насилието! Замъкнаха на карнавала Снежния човек, а той не искаше. Искаше да си седим двамата на двора и да си приказваме, за да не бъдем самотни.
Трябваше да сторя нещо, не биваше да стоя със скръстени лапи. С един скок се намерих на перваза на широкия прозорец и притиснах нос в стъклото.
Вътре танцуваха и пееха маските. Камилата бе прегърнала Снежния човек и го въртеше. Хипопотамът, качен на един стол, размахваше ръце като диригент. Негърчето и едната маймунка подскачаха в ритъма на танца, а другата маймунка разговаряше с една камилска птица. Имаше и такава маска. Виждах ги, но не чувах какво си говорят.
С още един скок се намерих на ниския балкон и през открехнатата балконска врата се вмъкнах вътре. Беше ужасно шумно и ужасно горещо. Танцуващите маски не гледаха надолу в краката си и никой не забеляза моето появяване.
Камилската птица обърна гръб на Маймунката и сложи една голяма шапка с пъстри ленти на главата на Камилата. Това беше знак, че тя ще танцува със Снежния човек. Камилата го освободи неохотно от камилската си прегръдка и Камилската птица веднага го повлече.
— Моля ви! Моля ви!… — чух тихия глас на Снежния човек. — Не бива! Недейте! Не бива!…
— Защо да не бива? — басово попита Хипопотамът и спря да дирижира. — Тук всичко бива! Тук всички трябва да танцуват! Да живее карнавалът! Да живее веселият парад на веселите маски!
— Но аз съм направен от сняг! — умолително извърна глава към него Снежният човек. — Тук е страшно за мене! Тази горещина ме убива…
Камилската птица спря да танцува и се нацупи:
— Тук всеки е някакъв: Хипопотам, Камилска птица, Камила, Снежен човек! Всички сме маски!
— Но аз съм направен от сняг! Не съм маска! Аз съм истински Снежен човек! — Гласът на Снежния човек вече притихваше и хриптеше. По лицето му се стичаха струйки, лулата му беше угаснала, морковеният му нос клюмна. — Тук е страшно за мене! Пуснете ме да изляза! Аз съм истински…
— Аз пък съм сърдита! — тропна с крак Камилската птица и обърна гръб на Снежния човек.
Маймунката, която дотогава не танцуваше, притича и прегърна Снежния човек.
— Пуснете ме! Моля ви! Пуснете ме да изляза оттук! — повтори той, но Хипопотамът отново размаха ръце като диригент и отново още по-силно и весело гръмна веселата музика. Маймунката повлече в танца Снежния човек и той се залюля в кръга на другите маски.
Свих се под стола, на който беше стъпил диригентът Хипопотам, и се чудех какво да измисля, за да спася добрия и нещастен Снежен човек.
— Никой няма да напуска карнавала! — изрева Хипопотамът. — Ключът от вратата е у мене! Веселете се! Да живее карнавалът! Да живее веселият парад на веселите маски!
Подадох глава изпод стола и видях, че той размахва вместо диригентска палка огромен ключ.
— Парадът на маските продължава! — изрева пак Хипопотамът и пусна огромния ключ в дълбокия джоб на своя черен фрак.
Свих се отново под стола. Какво да измисля? Той ще загине тук, посред тези жестоки маски. Той е Снежен човек. Той е истински!…
В този миг някой прекъсна размишленията ми, като ме дръпна за рамото. Подскочих стреснато. Незабелязано като мене, защото никой от танцуващите не поглеждаше надолу към краката си, се беше появил и Пухчо. Подадох му тихо лапа и набързо му обясних положението.
— Не може ли през балкона? — съобрази Пухчо. — Ти нали се промъкна оттам? — И като видя учуденото ми лице, добави: — Видях те още щом се вмъкна, но решил да се намеся само в случай на нужда!
— Приятел в нужда се познава! — подадох още веднъж лапа на храброто котенце Пухчо. — Кажи, как да измъкнех оттук добрия Снежен човек?
— Много лесно! Ще го изведем през парадната врата.
— Но ключът е в дълбокия джоб на Хипопотама! — прошепнах и посочих над главата си.
— Моята лапа е пухкава. Нали се казвам Пухчо? С пухкава лапа лесно се издърпва всеки ключ от всеки джоб!
След тези думи Пухчо напусна скривалището под стола и изчезна между краката на танцуващите маски.
Стоях и чаках. Но не чаках даже минута. Пухчо се появи отново и ми показа ключа.
— Готово! Вземи го и действай! Слушай какво трябва да направим!… — Пухчо се наведе и ми прошепна в ухото своя план.
— Разбрано! — прошепнах и аз.
— Тръгвай! Щом ти дам знак — действай! — Пухчо се измъкна от скривалището под стола. Измъкнах се и аз. Маските пееха и танцуваха. Хипопотамът продължаваше да дирижира.
Видях Снежния човек, подпрян до стената. Маймунката му вееше с ветрило. По тъжното му лице се стичаха обилни струйки.
Време беше да изпълня плана на Пухчо. Притичах до Снежния човек и внимателно го чукнах с ключа по десния крак. Той изохка тихо.
— Лошо ли ви е? — попита Маймунката. — Да ви донеса ли чаша шампанско?
— Много ви моля! — кимна й Снежният човек. Беше ме видял. Щом изохка, погледна надолу към десния си крак, но аз му направих знак да мълчи.
Маймунката се промъкваше между танцуващите маски с пълната чаша шампанско в ръка, когато лампите внезапно угаснаха.
„Аааххх!“ — извикаха всички в един глас и закрещяха уплашено. Планът влизаше в действие: Пухчо беше отвил бушоните.
— Бързо! Покрай стената! След пет крачки е вратата! — Снежният човек тръгна тежко след мене. Виждах две светещи точки. Там беше вратата. Там светеха очите на Пухчо. Бързо отключих. Снежният човек дишаше хрипкаво. Отворих и пред нас блесна дворът. Чух гласа на Пухчо:
— По-бързо!
Тримата се измъкнахме мигновено и Пухчо притвори вратата.
— Аз се връщам! Трябва да оправя бушоните, за да продължи карнавалът.
— Благодаря от сърце! — прошепна Снежният човек. — Ако не бяхте вие двамата, щях да загина!
Пухчо махна с пухкавата си лапичка, което означаваше „За какво толкова?“ — и се шмугна вътре. Чух ключът как изщрака.
Прекосихме двора само аз и Снежният човек.
— По-добре да идем в гората! — предложих. — Там няма карнавал и няма да ни досаждат разни нахални маски!
— Жалко, че ми угасна лулата! — каза Снежният човек и затвори портата, през която напуснахме двора.
Красивата триетажна къща блесна отново. Пухчо беше оправил бушоните. Отново екнаха викове, звънна смях, зазвуча весела музика.
Снежният човек ми се усмихна. По лицето му вече не се стичаха струйки. Той бе захапал своята незапалена лула.
— Добре съм! Много сме добре, нали?
Усмихнах се и аз.
Гората се простираше точно покрай улица „Незабравка“. Снежният човек застана под едно високо побеляло дърво. Около нас се белееха други високи мълчаливи дървета. Сгуших се в нозете му. Мълчахме и слушахме как снежинките си шушнат и танцуват.
Отекнаха топовни гърмежи. Настъпваше Новата година.
Добрият Снежен човек беше спасен благодарение на храброто котенце Пухчо, което по-късно също като мене стана знаменит артист от знаменития Пътуващ цирк.
Приказка за храброто котенце Петроний, наричано за по-кратко и на галено Пухчо
Преди високите жилищни кооперации да издигнат своите сиви грамади покрай улица „Незабравка“, точно срещу гората се редяха малки къщи с червени покриви, сгушени посред гъсто зелени дървета и бухнали цветни храсти. От просторните дворове долиташе пеенето на многогласен хор. Весело и сговорно живееха сред тези просторни дворове птици и птички, животни и животинки.
В една такава малка къща с червен покрив живееше и кучето акробат Сашко-безстрашко, преди да стане акробат и преди да заживее на балкона на седмия етаж. Голямата осемнадесететажна жилищна кооперация още не беше построена.
Срещу малката къща с червен покрив се извисяваше гордо красива триетажна къща, където пък живееше храброто котенце Пухчо.
Но малките къщи с червени покриви изчезнаха. На техните места издигнаха своите сиви грамади високите жилищни кооперации.
Сашко-безстрашко тъгуваше за двора, за простора на зеления двор, за свободата.
Пухчо също тъгуваше, а по-точно е да кажем, че тъгуваше заради своя приятел, а най-точно е да кажем, че непрекъснато размишляваше и непрекъснато се гневеше. А когато едно котенце размишлява и се гневи, това показва, че животът престава да бъде весел. А когато пък това котенце е храброто котенце Пухчо, можем да очакваме промяна на невеселия живот. Защото от размишлението се стига до действието, а след действието следва промяната! Пухчо обичаше да прави дълбокоумни заключения, докато дремеше в сумрачния хол. Дремеше и размишляваше…
„Няма ги вече малките къщи с червени покриви, няма ги вече и мишките! Има мишки само в детските книжки! Само врабчета подскачат навън! Ала нима е достойно за едно храбро котенце да преследва врабчета? При това, както е добре известно, те са полезни птички!…“
Приблизително такива мисли бръмчаха в главата на Пухчо.
Вярно, че той се сприятели със Справедливата врана Коминка, а кучето акробат Сашко-безстрашко беше най-добрият му приятел. Ала животът не беше някогашният… Нима е весело да дремеш в един голям хол или да разглеждаш книжки, където единствено можеш да зърнеш мишки?
В онази паметна вечер (защото, както е добре известно и в най-невеселия живот има една паметна вечер!), в онази — бихме могли да кажем, съдбоносна — вечер преди решението да напусне красивата триетажна къща, Пухчо се бе разположил в мекото кресло недалече от камината. И както обикновено, и той самият не знаеше за кой път, четеше „Котаракът в чизми“. В екрана на телевизора се усмихваше говорителката и говореше нещо.
Стопаните на къщата — мъжът и жената — играеха шах, навели главите си под абажура на ниско висящата лампа.
„Ето, това е истински живот, достоен за един истински котарак!“ — мислено се възхити храброто котенце Пухчо, забило нос в разтворената книга. — „Приключения, опасности, борба, свобода!… Само това има смисъл!…“ — Пухчо обичаше да прави дълбокоумни заключения.
— Само това има смисъл! — внезапно звънна гласът на стопанина на къщата.
Пухчо се стресна, защото чу изговорена своята мисъл. Стопанинът на къщата престана да играе шах, размаха ръка покрай ниско висящата лампа и продължи:
— Утре отивам на риба! Само това има смисъл!…
— Защо разваляш играта? — сърдито каза жената.
— Утре отивам на риба! — повтори той.
— Нямаш въдица и кошче! Толкова години не си ходил и изведнъж: „Отивам на риба!“ — засмя се тя.
— Горе на тавана, на най-горната полица дреме старата ми въдица и кошчето. Все още вършат работа. Стига са бездействали като мене!
— Нека продължим играта! — помоли го жената.
„Драги зрители, пожелаваме ви лека нощ!“ — обади се любезната говорителка от екрана на телевизора.
— Време е за сън! — каза стопанинът на къщата. — Утре рано-рано отивам на риба!…
Той стана и щракна копчето на телевизора. Жена му също стана и угаси ниско висящата лампа.
Пухчо престана да чете „Котаракът в чизми“.
След като стопаните на къщата минаха в другата стая, в просторния хол притъмня. Време беше за сън, но Пухчо нямаше никакво намерение да спи.
„От размишлението се стига до действието, а след действието следва промяната!“ — храброто котенце обичаше да прави дълбокоумни заключения.
И сега, останало само в тъмния хол, реши да действа. В главата му внезапно бръмна и една дълбокоумна мисъл.
По вътрешната стълба мина на горния тавански етаж. Само след няколко мига щракна електрическият ключ. Замъждя прашната лампа. Само за миг се огледа, и мигновено откри въдицата и кошчето, които дремеха тъкмо на най-горната полица. До кошчето дремеха два черни гумени ботуша. Пухчо свали и тях, набързо ги обу, но за жалост ботушите се оказаха преголеми за неговите малки крачета. След още няколко мига оглеждане погледът му се закова на онова, което му беше необходимо. На най-ниската полица дремеха чифт червени детски ботушки.
Пухчо ги грабна и нетърпеливо ги обу. Бяха му по мярка. После вдигна на рамо въдицата, преметна на гърба си кошчето и направи няколко крачки.
„Сега съм като Котарака в чизми! — помисли си. — Приключения, опасности, борба, свобода!…“ — Пухчо обичаше да прави дълбокоумни заключения.
Помарширува напред-назад из таванското помещение, сне от рамо въдицата и кошчето и ги постави до вратата. Свали от най-ниската полица и стария прашен будилник и го нави, за да звъни в четири часа сутринта. Време беше за сън. Храброто котенце искаше да стане преди стопанина на къщата и с първия автобус да отпътува към Голямото езеро.
Будилникът затиктака, Пухчо се унесе в сън и вече се виждаше на брега на езерото, с въдица в ръка, виждаше свободата…
Там го откри на следващата сутрин Сашко-безстрашко.
Кучето акробат пристигна с мотопед. Освен Пухчо покрай езерото клечаха и други рибари, които навярно също искаха да бъдат свободни.
Слънцето беше вече нагорещило небето, защото на главата на храброто котенце белееше шапка от вестник.
— Здравей! Едва те намерих! Добре че видях на покрива зеленото знаменце на надеждата! — извика Сашко-безстрашко.
— Шъът, тихо! Ще изплашиш рибата! — отвърна с тих глас Пухчо.
— Какъв приятел! Тръгва, без да ме предупреди! — не обърна внимание на предупреждението Сашко-безстрашко.
— Нямаше време! Трябваше да се действа бързо! — заоправдава се храброто котенце. — Нали видя зеленото знаменце?
— Ако се беше посъветвал предварително с мене, щяхме да предприемем нещо по-друго! По-умно и по-полезно!
Кучето акробат ловко положи на тревата мотопеда и застана право, с вдигната дясна лапа, сякаш се канеше да произнася реч.
Пухчо закачи въдицата така, че сама да лови риба — и това се случва понякога! — и погледна любопитно своя приятел, който му каза назидателно:
— Не четеш ли вестници? Ето, чети тук! Обявлението на последната страница! Чети, чети!
Търсят се артисти за попълване състава на Пътуващия цирк. Предпочитат се знаещи папагалски език за участие в представления за деца…
Котенцето прочете обявлението на един дъх и запита:
— Какво ме засяга това обявление?
— Не разбираш ли, непросветена главо? — чукна го по челото Сашко-безстрашко. — Ние с тебе можем да станем артисти от Пътуващия цирк! Ще играем пред деца и животът ще бъде весел и интересен! Не като сега…
— А ти знаеш ли папагалски език? — прекъсна го Пухчо. — Ти да не си папагалът Бонифаций?
— Той ми даде вестника! От днес Бонифаций е знаменит артист от знаменития Пътуващ цирк! А след няколко часа — съдбата е тъй решила! — ще бъдем и ние с тебе!
— Няма да ни приемат! — недоверчиво въздъхна храброто котенце. — Не знаем папагалски език!
— Ще го научим! За храбрите и решителните няма нищо невъзможно! Бонифаций ще ни помогне! Да вървим! Да вървим! — Сашко-безстрашко скочи пъргаво към мотопеда и за миг го изправи на гумите.
— От размишлението се стига до действието, а след действието следва промяната! — Този път Пухчо изговори на висок глас бавно и тържествено любимото си изречение. Нали обичаше да прави дълбокоумни заключения!
Кучето акробат натисна педала на газта, моторът забръмча, храброто котенце се метна на задната седалка, изписка свирката и мотопедът се понесе по шосето покрай Голямото езеро, за да отнесе двамата приятели към свободата, за да се сбъдне дълбокоумното и любимо заключение на Пухчо: от размишлението се стига до действието, а след действието следва промяната.
Следваше щастлива промяна в техния живот.
Зеленото знаменце на надеждата се вееше.
Няколко часа след папагала Бонифаций и Сашко-безстрашко и неговият приятел Пухчо станаха знаменити артисти от знаменития Пътуващ цирк. Само че вече имаха артистични имена — наричаха се кучето акробат Александър и храброто котенце Петроний.
Справедливата врана Коминка Приказка,разказана от котенцето Пухчо
Наистина страшно приятно и страшно интересно е да се разхождаш на покрива на осемнадесететажната жилищна кооперация. А най-страшно приятно и най-страшно интересно е, ако се разхождаш нощем и срещнеш Справедливата врана Коминка…
— Добър вечер! — поздрави тя и ми протегна дясното си крило. — Ти си храброто котенце Пухчо! — Учудих се, че знае името ми. — Познавам те, ти си известно същество! Много се радвам, че и ти не спиш нощем.
— Добър вечер! — отвърнах и докоснах с лапичка протегнатото крило. — Ти си Справедливата врана. Сигурно е страшно приятно и страшно интересно да се живее на покрива?
— Тук живея! Между трите комина е моето жилище. Когато ми стане много студено, мушвам се в някой комин. Ех, ставам още по-черна, но затова пък не измръзвам! Ела да се увериш колко е топло в моето жилище!
Мушнах се след нея между трите комина, където наистина беше топло и не духаше.
— Внимавай да не си изцапаш бялото кожухче! — предупреди ме Справедливата врана. — Аз се мушвам в някой комин само когато е много студено. Долу хората слагат дърва в своите красиви камини, запалват ги, пушекът се вдига нагоре, минава покрай мене и ми стопля перушината. Моето истинско име е Коминка, макар че съм известна в квартала като Справедливата врана. Наричат ме така, защото нощем не спя. Но само аз ли правя това? Нощем не спят и онези, които леят стомана! Не спят и дежурните лекари, не спят машинистите на нощните влакове! Не спи кварталният милиционер, който крачи по студените улици, за да пази онези, които си спят в топлите легла! Радвам се, че ме наричат Справедлива, но не само аз съм такава! И други като мене не спят нощем!…
— А кога спиш? — позволих си да прекъсна нейния разказ. Беше ми страшно интересно и страшно приятно.
— Денем спя. Но… само с едното око. С другото наблюдавам какво става долу, по улица „Незабравка“. Следобед излитам и правя няколко въздушни кръга, за да поразгледам целия квартал. Нощем също правя въздушни наблюдения. Ето сега например е време да излетя! Необходимо е да поразгледам къде какво става!
— Не мога ли да ти помагам? — този път попитах по-храбро, защото си спомних, че аз съм храброто котенце Пухчо. Така ме наричаха в квартала, така ме нарече и Справедливата врана.
— Можеш! Всеки може да ми помага! Ако не ти се спи и ако обичаш да се трудиш? Излитаме!
— Но… — пак се запънах аз.
— Какво „но“? — учуди се Справедливата врана и ме погледна строго.
— Ами… аз не мога да летя!
— Виждаш ли? — Тя вдигна дясното си крило и лекичко ме чукна по главата. — За някои работи в този живот са необходими крила. Ти нямаш, но аз имам! А щом имам аз, значи имаш и ти! Нали сме приятели? — Справедливата врана ми протегна за втори път дясното си крило. Веднага й протегнах дясната си лапичка.
— Скачай на гърба ми и излитаме! Чака ни работа! Нощният влак вече е тръгнал! Чуй свирката! — Наистина точно в този миг изсвири невидим локомотив, който навярно потегляше от невидима гара. Скочих на гърба на Справедливата врана, тя размаха криле и ние полетяхме нависоко.
— Дръж се здраво, че падането отвисоко, когато нямаш криле, е нещо много лошо!
Прегърнах я през шията и се притиснах към гърба й. Беше тихо и тъмно. Не духаше вятър и можех да чувам какво ми говори. Летяхме над улица „Незабравка“. Вляво под нас тъмнееше гората. Внезапно се спуснахме долу. Скочих на снега.
— Малко ще походим! — рече кротко Справедливата врана. — Тук ще свършим първата си работа! — Тя закрачи в снега, като се полюляваше ту надясно, ту наляво.
Заподскачах след нея. Видях защо се бяхме приземили. Справедливата врана се извърна към мене:
— Тази забравена шейна е на момиченцето от седмия етаж. Трябва да я занесем. Сега то спи, но когато утре се събуди, ще се натъжи и ще заплаче. Наистина, ако не беше се улисало в боя с топки, нямаше да я забрави! Ние ще се погрижим за шейната. Не мога да бъда спокойна, когато знам, че някъде има тъжно момиченце!
Посегнах и улових тънката връв, която висеше от шейната.
— Почакай! — възпря ме Справедливата врана. — Другояче ще стане по-бързо. Вържи връвта за единия ми крак!
Изпълних заповедта й. Тя политна ниско над снега и шейната се плъзна след нея. Затичах се и се изравних със Справедливата врана, която летеше малко по-високо от главата ми.
— Ще оставим шейната пред входа на жилищната кооперация и утре сутринта портиерът ще я отнесе на седмия етаж! — извика над ухото ми Справедливата врана.
Така и направихме.
После отново скочих на гърба й и отново полетяхме.
Правехме бавни кръгове немного нависоко, защото наблюдавахме къде какво още има да свършим.
— Денем се случват най-различни несправедливости! — чух гласа на Справедливата врана. — Затуй нека си отваряме добре очите, ако искаме да помогнем на онези, които са пострадали!
— Не зная как да виждам несправедливостите! — извиках аз. — Дали ще мога да се науча?
— Разбира се! Но то не става изведнъж! Сега е твоята първа нощ, когато ми помагаш. Ето, виждаш ли онзи балкон? Там, в края на малката улица? Къщата до електрическия стълб? Сега ще видиш!
Справедливата врана не дочака моя отговор дали виждам балкона на къщата до електрическия стълб. Ние се спуснахме и кацнахме точно на същия балкон.
— Виж тази кошница! — прошепна ми тя и отметна покривалото, под което видях кошница, пълна с пресен зеленчук. — В тази къща живее продавачът на зеленчук. Но той е един лош продавач на зеленчук. Получава заплата, за да продава на хората от квартала домати, краставици, зеле, а не да си ги носи вкъщи, без да плаща! Когато отнася вкъщи си зеленчук, той се превръща от продавач в купувач! Значи е длъжен да го заплати! Това е справедливо! Ще вземем тази кошница със зеленчук и ще я отнесем две улици по-надолу. На партерния етаж на старата двуетажна къща живее една самотна старица. Тя има малка пенсия и не може да си купи цяла кошница със зеленчук. Ще й отнесем тази кошница! Това е справедливо! — Справедливата врана изрече тези думи съвсем тихо и спокойно, шепнейки, след което промуши клюн под дръжката на пълната кошница.
Тутакси се озовах на гърба й и ние полетяхме. Справедливата врана Коминка беше много справедлива и много силна. Можеше да лети, носейки на своя клюн пълна кошница със зеленчук и едно коте на гърба си.
След кратък полет свършихме и тази работа. Оставихме кошницата на балкона на самотната старица.
— Още една несправедливост по-малко! — кротко рече Справедливата врана Коминка, като ме потупа по рамото с дясното си крило, когато кацнахме на стария бряст до Телевизионната кула, за да си починем. — Не само ние с тебе будуваме. Будни са и други като нас, които не могат да търпят несправедливостите! — продължи Коминка. — Това е справедливо! Виж долу трамвайната линия, която се провира през гората! След малко ще мине нощният трамвай. Някои хора се връщат късно от работа, други отиват късно на работа. А кой кара трамвая? Ватманът! А каква несправедливост му се случи днес? Не знаеш! — чукна ме лекичко по главата с дясното си крило Справедливата врана. — Той си забрави термоса с кафе! А това означава, че нашата почивка свърши! — Последните й думи означаваха, че трябваше мигновено да излетим, което и сторихме.
Не говорехме, докато летяхме. Мислех си как смогва Коминка да научи за всички несправедливости, но не посмях да я попитам. Нямаше да ме чуе. Духаше вятър, пък и летяхме високо над къщите. Но тя се извърна и сама ми заговори:
— Летим над квартал Надежда. Тук живее ватманът. Жена му спи, но балконската врата на кухнята е открехната. Ще се промъкнеш вътре и ще вземеш термоса с кафе. Жената на ватмана го оставя винаги на малката дървена маса.
Приземихме се на балкона на ниската къща, заобиколена от ниски дървета и ниска дъсчена ограда. Промъкнах се през открехнатата врата. А когато се върнах с термоса, стори ми се, че Справедливата врана Коминка ми се усмихна, защото сякаш пак ми протегна дясното си крило. Но не ме потупа по рамото. Нямаше време за любезности. Излетяхме веднага.
Притисках термоса с едната си лапа, а с другата прегръщах през шията Коминка. Долу под нас светеше и прозвънваше нощният трамвай. Возеха се само няколко пътници. Ватманът седеше отпред в своята кабинка.
— На спирка „Брезичка“ той ще слезе, за да отмести релсите. Там трамваят прави завой обратно! — чух гласа на Справедливата врана. — Тогава ще се спуснем и ще оставим термоса на стъпалото на предната врата. Ватманът ще го види и ще го вземе. Кафето ще го ободри и той ще кара трамвая по-добре! Това е справедливо!
Стана така, както каза Справедливата врана Коминка.
Трамваят спря. Ватманът слезе и с един железен прът отмести релсите.
Докато ги отместваше, ние се приземихме до дънера на един бор, аз изтичах и оставих термоса на стъпалото на отворената предна врата. Пак тичешком се върнах при дънера. Там ме чакаше Коминка.
— Можем да излетим! Свършихме и тази работа! — рече тя.
Излетяхме, без да дочакаме потеглянето на трамвая.
— Ще си починем на покрива! — извика Коминка, докато набирахме височина. — Дръж се здраво, увеличавам скоростта на полета!
Вятърът свиреше покрай ушите ми, долу между тъмните борове блестеше снегът, притисках се върху гърба на Справедливата врана и ми беше страшно приятно и страшно интересно.
Тъкмо исках да й извикам, че ми е страшно приятно и страшно интересно, тя ме изпревари с нова заповед:
— Авария! Слизаме! Хралупата не свети!
Не разбрах за каква авария ставаше дума, но всичко ми се изясни, когато кацнахме на дебелия клон. Малкото прозорче в тъмния ствол не светеше. Тук беше хралупата на Катеричката. Как Справедливата врана успя да види отвисоко, че се е случила беда?
— Знам точно дървото, където е хралупата на Катеричката! — сякаш прочете тя мисълта ми и почука с клюн на прозорчето. То не беше съвсем тъмно, както изпърво ми се привидя. Някаква свещица светеше вътре.
— Ох! Ох! Тук съм! Ох! — чухме тъничък глас.
Бутнахме вратичката на хралупата и се вмъкнахме в жилището на добрата катеричка. Тя лежеше на мъничкото си легло и охкаше.
— Почувствах, че се е случило нещо несправедливо! — обърна се към мене Справедливата врана. — Досетих се! Почувствах го!
— Дръж го неподвижно! Не го мърдай, докато дойде помощ! Бързо ще дойде, защото се казва „Бърза помощ“! — заповяда й Справедливата врана и я погали с крило по рунтавата главица. — Потърпи още малко!
Внимателно затворихме вратичката на хралупата и излетяхме — както разбрах след минута — към телефонната кабина до Телевизионната кула. Кацнахме на покрива на кабината, аз скочих пъргаво долу в снега и отворих вратата. Коминка влезе, пусна монета в апарата, вдигна слушалката и набра с клюн номера.
— Винаги си нося монета за телефон! — поучително ми извика тя, забелязала моя учуден поглед. — И винаги помня телефонния номер на „Бърза помощ“!… Ало! „Бърза помощ“ ли е? — извика още по-силно Справедливата врана. — Обаждаме се от гората покрай улица „Незабравка“. В хралупата на най-голямото дърво лежи със счупено краче Катеричката. Моля ви, пратете веднага линейка! Обажда се Справедливата врана Коминка! Благодаря ви! Само по-бързо моля!…
Тя закачи слушалката и излезе от телефонната кабина.
— Готово! Още една несправедливост по-малко! Точно след десет минути линейката на „Бърза помощ“ ще бъде пред хралупата! Сега вече можем да си починем горе на нашия покрив!…
Мигновено се намерих на гърба й и мигновено излетяхме. А когато се разположихме между трите комина, където беше заветно и топло, небето започна да се развиделява.
— Значи затова не спиш нощем! — казах аз. — Страшно приятно и страшно интересно е да не се спи нощем!
— И хората, които леят стомана, и дежурните лекари от „Бърза помощ“, и кварталният милиционер, и ватманът на нощния трамвай, и много-много известни и неизвестни същества се трудят, докато другите спят. Ние не сме единствените! — кротко отбеляза Справедливата врана Коминка. — Денем стават най-различни несправедливости. Можем да ги премахнем нощем, ако не спим! — Тя ме потупа за трети път по рамото с дясното си крило. — Ти си добър помощник! Справедливо те наричат храброто котенце! — И за трети път тя ми протегна дясното си крило.
Подадох й дясната си лапичка. Време беше да се разделим. Вече се съмваше. Знаех, че денем Справедливата врана спи, макар и само с едното си око. С другото наблюдава къде какво става. Защото нощем я чака работа, заради която я наричат Справедливата врана. Самата тя ми каза, че истинското й име е Коминка.
— Това е справедливо! — прошепна ми Коминка. — Трябва да се разделим! Довиждане! През следващата нощ можем да се срещнем пак! Навярно ще има да свършим още много най-различни работи…
Справедливата врана се сгуши между трите комина, където беше заветно и топло, и затвори едното си око…
Приказка за заминаването на Пътуващия цирк
Не ми беше никак лесно да преразкажа приказките, които някога чух от Големия клоун и от знаменитите артисти от знаменития Пътуващ цирк. Исках да ги повторя на децата, които ще станат възрастни, и на възрастните, които няма вече да станат деца. Нали и аз съм един от тях?
Не ми беше никак лесно, защото се опитвах да говоря с думите на Големия клоун, на летящото пони Тони, на умния папагал Бонифаций, с думите на артистите от Пътуващия цирк.
Понякога не можех да си припомня как точно говореха те и разказвах със свои думи. Обърквах се и тогава ми се струваше, че думите на Големия клоун са мои думи, че започвам да говоря като папагала Бонифаций или като кучето акробат Сашко-безстрашко. Обърквах се, но продължавах. Бях обещал да преразкажа тези приказки, бях дал дума на Големия клоун и на знаменитите артисти от знаменития Пътуващ цирк.
Притварях очи и се мъчех да ги видя отново, да чуя отново техните гласове…
И сега, когато вече съм възрастен, затворя ли очи, виждам ги отново и отново чувам гласовете им.
Виждам онзи следобед, когато си заминаха…
Всички приказки бяха разказани. Понито Тони се впрегна в старата талига с изрисувано платнище, Големият клоун хвана юздата и извика:
— Напред! Към нова слава!…
Извика бодро, макар че пак валеше дъжд, както преди едно денонощие, когато пристигнаха.
Стоях пред високата топола и гледах как си заминава Пътуващият цирк.
Обещах си, че никога няма да забравя онова, което чух. Големият клоун ми беше казал: „Всяко дете става възрастен! Но не всеки възрастен си спомня, че е бил дете! Разкажи всичко, което чу и видя!…“.
Знаменитите артисти ми помахаха изпод платнището, видях ги за последен път, но знаех, че след години пак ще ги видя и пак ще чуя техните гласове…
Старата талига с изрисувано платнище излезе на шосето, което се проточваше празно и дълго към хоризонта.
Платнището отзад се открехна и една ръка се подаде. Маймунката Патриция ми махаше за последно „довиждане“. Познах рошавата й ръка.
Пътуващият цирк се отдалечаваше нататък, откъдето извираше светлина. Дъждът беше спрял и слънцето, слязло зад хоризонта, озаряваше чистото небе.
Привидя ми се, че точно там, където свършваше шосето, стои едно момче. Привидя ми се, че то стои там, за да види пристигането на Пътуващия цирк.
Докато си помислих това, момчето в миг изчезна. Значи наистина само ми се привидя. А може би то се скри нарочно? Може би и то — като слънцето — слезе за хоризонта? И там щеше да посрещне Пътуващия цирк, да се сприятели с Големия клоун и със знаменитите артисти и да чуе приказките, които бях чул и аз?…
Старата талига с изрисувано платнище ставаше все по-малка и по-малка и заприлича на кибритена кутийка.
Само след миг тя щеше да слезе зад хоризонта.
Като слънцето и като онова момче, което ми се привидя само за миг.
