Джек Лондон
Съчинения в шест тома. Том 2
Белю Пушилката. Белия зъб. Дивото зове

I

Отначало той беше Кристофър Белю. Докато да постъпи в колежа, беше станал Крис Белю. Сетне, в бохемската компания в Сан Франциско, го наричаха Кит Белю. А в края на краищата никой не го знаеше под друго име освен Белю Пушилката. Тази история за еволюцията на името му представлява историята на личната му еволюция. И надали всичко това щеше да се случи, ако той нямаше любеща майка и чичо с желязна воля и ако не беше получил писмо от Джилет Белами.

 

„Току-що видях един брой от «Талаз» — пишеше му Джилет от Париж. — Разбира се, O’Xapa ще сполучи с него. Но му липсват някои похвати. (Тук следваха препоръки за подобряването на новооснования, светски седмичник.) Иди да се видиш с него. Нека сметне, че това са твои собствени хрумвания. Не му казвай, че са мои. Ако разбере, ще ме направи свой парижки кореспондент, а аз не искам да си губя времето, понеже получавам хубави пари за дописките си в големите списания. Преди всичко не забравяй да го накараш да уволни този тъпак, който му пише критиките за музика и изкуство. Още нещо: Сан Франциско винаги е имал своя собствена литература. Но сега няма. Кажи му да се поразтърчи и да намери някой тип, който да му напише в подлистник, като вложи истинската романтика, чар и колорит на Сан Франциско.“

 

И Кит Белю отиде право в редакцията на „Талаз“ да даде добросъвестно препоръките си. O’Xapa го изслуша. О’Хара поспори. O’Xapa се съгласи. O’Xapa уволни тъпака, който му пишеше критиките. Нещо повече: O’Xapa знаеше как да спечелва хората — точно от което се страхуваше Джилет в далечния Париж. Когато O’Xapa искаше нещо, никой приятел не можеше да му откаже. Просто не можеше да се устои на неговата любезна настойчивост. Преди да успее да се измъкне от редакцията, Кит Белю беше станал помощник-редактор, беше се съгласил да пише всяка седмица колоните с критиката, докато се намери някой със свястно перо, и беше обещал да пише роман за Сан Франциско — всяка седмица подлистник от десет хиляди думи — и всичко това безплатно. „Талаз“ още не плащал хонорари, обясни му O’Xapa; и със същата убедителност каза, че в Сан Франциско имало само един човек, способен да напише романа, и този човек бил Кит Белю.

„О, боже, аз съм този тип!“ — окайваше се след това Кит, слизайки по тясното стълбище.

Така започна робуването му на O’Xapa и на ненаситните колони на „Талаз“. Седмица след седмица седеше той на редакторския стол, бранеше се от кредитори, караше се с печатари и пишеше за всеки брой по двадесет и пет хиляди думи на какви ли не теми. И работата му не олекваше. „Талаз“ беше честолюбив. Той започна да излиза с илюстрации. Печатането струваше скъпо. „Талаз“ никога нямаше пари, за да плати на Кит Белю, и поради същата причина не можеше да плаща и на никакви нови сътрудници.

— Ето какво става, когато си добър човек! — оплака се веднъж Кит.

— Слава богу тогава, че има добри хора! — възкликна със сълзи на очи O’Xapa и сграбчи ръката на Кит. — Единствено на теб дължа спасението си, Кит. Ако не беше ти, щях да се разоря. Още мъничко, приятелю, и ще ни олекне.

— Няма да го бъде — жаловито отговори Кит. — Ясно виждам съдбата си. Вечно ще си остана тук.

След известно време му се стори, че е намерил изход. Той издебна удобен момент и в присъствието на O’Xapa се препъна в един стол. Няколко минути след това се бутна в писалището, заопипва го и прекатури шишенцето с лепило.

— Сигурно си позакъснял снощи? — попита O’Xapa.

Кит разтърка очи и с уплашен вид втренчено се заоглежда, преди да отговори:

— Не, не е от това. От очите ми е. Като че ли отказват да ми служат, това е.

Няколко дни Кит продължаваше да се препъва н да се блъска в мебелите из редакцията. Обаче сърцето на O’Xapa не се смекчи.

— Знаеш ли какво, Кит — каза той един ден. — Трябва да отидеш при очен лекар. Да речем, при доктор Хасдапъл. Голям лекар. И нищо няма да ти струва. Ще му пуснем една реклама. Ще говоря с него лично.

И верен на думата си, изпрати Кит при очния лекар.

— Нищо ви няма на очите — отсече докторът след продължителен преглед. — Всъщност очите ви са великолепни, един чифт на милион души.

— Не го казвайте на O’Xapa — замоли му се Кит. И ми предпишете черни очила.

Резултатът беше, че O’Xapa изказваше съчувствията си и разпалено говореше за времето, когато „Талаз“ щял да стъпи на крака.

За щастие Кит Белю имаше личен доход. Малък беше в сравнение с някои други, но все пак беше достатъчен, за да му даде възможност да членува в няколко клуба и да държи ателие в Латинския квартал. Всъщност, откакто беше станал помощник-редактор, разходите му се бяха невероятно намалили. Не му оставаше време да харчи пари. Вече не се вестяваше в ателието, нито канеше местните бохеми на прочутите си разкошни вечери. И въпреки това все беше с празна кесия, защото „Талаз“, който се намираше непрекъснато в бедствено положение, поглъщаше и парите му, и умствените му сили. Илюстраторите току отказваха да илюстрират, печатарите току отказваха да печатат, а разсилният често отказваше да изпълнява задълженията си. В такива моменти O’Xapa поглеждаше Кит и Кит правеше каквото трябваше.

Когато параходът „Екселсиор“ пристигна от Аляска и донесе новината за златното находище в Клондайк, която подлуди цялата страна, Кит направи съвсем лекомислено предложение.

— Виж какво, O’Xapa — каза той. — Ще има голяма златна треска, ще се повторят дните от четиридесет и девета година. Хайде да отида там като кореспондент на „Талаз“. Ще отида на свои разноски. О’Хара поклати глава.

— Не мога да се лиша от теб в редакцията, Кит. Пък и този роман в подлистници. Освен това няма и час, откакто се видях с Джаксън. Той тръгва утре за Клондайк и се съгласи да изпраща веднъж в седмицата писмо и снимки. Нямаше да го пусна да замине, докато не ми обещаеше. А най-чудесното е, че няма да ни струва нищо.

Кит чу отново за Клондайк, когато се отби подиробед в клуба и в една от нишите на библиотеката забеляза чичо си.

— Здравей, почтени чичо — поздрави го Кит, отпусна се в коженото кресло и изпъна крака. — Няма ли да поседнеш с мене?

Той си поръча коктейл, но чичо му се задоволи с тънкото местно червено вино, което пиеше винаги. Той изгледа сърдито, с неодобрение коктейла, а след това лицето на племенника си. Кит долови, че сега ще почнат назиданията.

— Имам само една минута — припряно рече той. — Трябва да бързам на тази изложба на Кийт в галерията „Елъри“ и да напиша за нея половин колона.

— Какво ти е? — попита го чичо му. — Блед си. Съсипан си.

Кит му отговори само с един стон.

— Виждам, че ще имам удоволствието да те погреба.

Кит тъжно поклати глава.

— Благодаря, не искам да ме ядат червеи. Искам да бъда изгорен.

Джон Белю произлизаше от онова старо, яко и сърцато поколение, което бе прекосило равнините с волски впрягове през петдесетте години, и притежаваше същата тази издръжливост, както и издръжливостта, придобита още през детството, прекарано в покоряване на нови земи.

— Ти не живееш правилно, Кристофър. Срамувам се от тебе!

Пътят на наслажденията, а? — позасмя се Кит. По-възрастният мъж сви рамене. — Няма защо да клатиш побелялата си глава, почтени чичо. Де да беше от наслажденията. Свършено е с това. Нямам време.

— Тогава какво е, дя…

— Преумора.

Джон Белю избухна в дрезгав, изпълнен с недоверие смях.

— Наистина ли?

И той отново се разсмя.

— Хората са рожба на окръжаващата ги среда — заяви Кит и посочи чашата на чичо си. — Присмехът ти е блудкав и горчив като виното, което пиеш.

— Преумора! — подигра го чичото. — Та ти не си спечелил ни един цент в живота си.

— Спечелил съм и още как, само че не съм ги получил. Дори и сега печеля по петстотин долара на седмица и работя за четирима.

— Картини, които никой не купува? Или… хм-м… някакви там измишльотини? Знаеш ли да плуваш?

— Едно време плувах.

— Да яздиш?

— Опитвал съм и това чудо.

Джон Белю изсумтя с погнуса.

— Добре, че баща ти не е жив да те види в целия блясък на твоето падение — каза той. — Баща ти беше мъж до мозъка на костите си. Разбираш ли? Мъж! Мисля, че той щеше да избие от главата ти всичките тия музикални и рисувални щуротии.

— Уви! Днешното разложение! — въздъхна Кит.

— Бих могъл да го разбера и да го търпя — яростно продължи чичото, — ако имаше някакъв успех. Но ти не си спечелил нито един цент през целия си живот н никога не си извършил някоя истинска мъжка работа.

— Гравюри, картини, жени — посърнало подхвърли Кит.

— Цапотиш и при това без успех. Какви картини си нарисувал? Глупави акварели и кошмарни плакати. Никога нищо не си излагал, дори и тука, в Сан Франциско…

— О, ти забравяш! Една от тях виси в игралната зала на същия този клуб.

— Направо карикатура! А музиката? Тази мила глупачка, майка ти, харчеше стотарки за уроци. Ти само дрънкаше и се провали. Никога не си спечелил дори и пет долара като акомпанятор на някой концерт. Твоите песни?… Скокливи шлагерчета, боклук, който никога не е бил напечатан и се пее само от разни лъжебохеми.

— Веднъж издадох книга, сонетите, нали си спомняш? — плахо се обади Кит.

— И колко ти струва това нещо?

— Само около двеста долара.

— Някакви други постижения?

— Една моя пиеса за открито се игра на лятното увеселение.

— Какво получи за нея?

— Слава.

— А едно време си плувал и си се опитвал да яздиш! — Джон Белто остави чашата си на масата с ненужна стремителност. — За какво ли те бива изобщо? За нищо нямаше грижа и все пак дори в университета не си играл футбол. Не си гребал. Не си…

— Боксирах се и фехтувах… по малко.

— Кога си се боксирал за последен път?

— Не съм се боксирал от онова време, но тогава смятаха, че прекрасно преценявам времето и разстоянието, само че… ъ-ъ…

— Продължавай.

— Смятаха ме за непостоянен…

— Искаш да кажеш, мързелив.

— Винаги съм си представял, че това е същото, само че казано в по-лека форма.

— Моят баща, господинчо, твоят дядо, старият Айзък Белго, само с един удар на юмрука уби човек на шестдесет и девет години.

— Човекът ли е бил на шестдесет и девет години?

— Не, твоят… ах ти, безсрамен нехранимайко! Но ти на шестдесет и девет родини няма да можеш да убиеш и един комар!

— Времената са се променили, почтени чичо. Сега за човекоубийство изпращат хората в затвора.

— Баща ти веднъж изминал сто осемдесет и пет мили, без да спи, и уморил три коня.

— Да беше живял днес, щеше да си хърка в спален вагон през целия път.

Чичото щеше да се задави от яд, но го преглътна и успя да изрече:

— На колко си години?

— Имам основания да вярвам…

— Зная. На двайсет и седем. Завърши колежа на двайсет и две. Цапоти и свири, и драска пет години. Кажи пред бога и пред хората, за какво те бива? Когато бях на твоята възраст, аз имах само един чифт долни гащи. Препусках с добитъка из Колюзо. Бях як като камък и можех да спя на камък. Хранех се с пастърма и мечо месо. Физически и сега съм много по-здрав от тебе. Ти тежиш към сто шейсет и пет фунта. Аз и сега мога да те просна по гръб или да те пребия с юмруци.

— Не е нужно да си някакво физическо чудо, за да се наливаш с коктейли или слаб чай — промърмори примирително Кит. — Не разбираш ли, почтени чичо, че времената са се променили. Освен това не съм бил възпитан както трябва. Тази мила глупачка, майка ми…

Джон Белю ядосано се надигна.

— …както я нарече ти, е била твърде добра към мен; държала ме е в памук и тъй нататък. Виж, ако бях участвал като хлапак в някои от тези крайно мъжки развлечения, от които се увличаш ти… Интересно, защо никога не си ме поканил да дойда с теб? Ти вземаше Хал и Роби и на Сиера, и на тази обиколка из Мексико.

— Предполагам, че твърде много си ми приличал на лорд Фаунтлерой.

— Твоя грешка, почтени чичо, и на тази мила… ъ-ъ… на майка ми. Как можех да опозная трудностите на живота? Аз бях мамино детенце. Какво ми оставаше освен гравюрите, картините и жените? Моя ли е била грешката, че никога не е ставало нужда да се потя?

Чичото изгледа племенника си с неприкрито отвращение. Не можеше да понася лекомислените думи на този мекушав младеж.

— Добре, аз пак тръгвам на едно от тези, както ги нарече, „мъжки“ развлечения. Какво ще кажеш, ако те поканя да дойдеш с мен?

— Трябва да признаем, че си доста закъснял. Къде отиваш?

— Хал и Робърт отиват в Клондайк. Аз ще ги изпратя през превала и надолу до езерата, после ще се върна…

Той не можа да продължи, защото младият мъж беше скочил на крака и сграбчил ръката му.

— Спасителю!

Джон Белю бе тозчас обзет от подозрение. Дори и през ум не му беше минало, че тази покана щеше да бъде приета.

— Ти не говориш сериозно — рече той.

— Кога тръгваме?

— Това ще бъде трудно пътуване. Ти само ще ни пречиш.

— Не, няма. Ще работя. Откакто постъпих в редакцията на „Талаз“, научих се да работя.

— Всеки трябва да си носи храна за цяла година. Ще има толкова народ, че носачите индианци не ще могат да се справят. Хал и Робърт ще трябва да мъкнат багажа си сами. Затова и отивам с тях, да им помогна. Ако дойдеш, и ти ще трябва да правиш същото.

— Ще видиш!

— Ти не можеш да носиш — възрази чичото. — Кога тръгваме?

— Утре.

— Не си въобразявай, че са ми подействували твоите поучения за издръжливостта — каза Кит на сбогуване. — Просто трябваше да избягам някъде от O’Xapa, където и да било.

— Кой е O’Xapa? Някое японче?

— Не, ирландец, експлоататор и мой най-добър приятел. Той е редактор, собственик и пълновластен господар на „Талаз“. Каквото каже, това става. Може да накара и мъртвите да проходят.

Тази вечер Кит Белю написа бележка на O’Xapa.

„Това ще е само една почивка за няколко седмици. — обясняваше той. — Ще трябва да намериш някой тип да измисля подлистниците за този роман. Съжалявам, братле, но е необходимо за здравето ми. Когато се върна, ще работя двойно повече.“

II

Кит Белю слезе на обзетия от безумие бряг на Дайи, задръстен с хилядофунтовото снаряжение на хиляди хора. Тези огромни купища багаж и храна, струпвани на планини от параходите, започваха бавно да се прехвърлят нагоре по долината на Дайи и оттатък Чилкут. Всичко трябваше да се пренесе на едно разстояние от двадесет и осем мили, и то само на гръб. При все че бяха покачили цената от осем на четиридесет цента на фунт, носачите индианци не можеха да насмогнат и беше ясно, че зимата ще завари по-голяма част от снаряженията на отсамната страна на прохода.

Най-неопитният от неопитните новаци беше Кит. Както и стотици други той носеше патрондаш и голям револвер, увиснал на колана му. Същата слабост бе проявил и чичо му под влияние на спомените за старите беззаконни дни. Но Кит Белю беше романтичен. Той бе пленен от глъчката и пъстротата на потока златотърсачи и виждаше техния живот и устрем напред с очите на художник. Кит не взимаше всичко това сериозно. Както беше казал още на парахода, то съвсем не го засягаше. Той просто беше в отпуска и имаше намерение да надзърне отвъд планинския проход, „да позяпа“ и след това да се върне.

Кит остави другарите си на пясъка да чакат разтоварването на парахода и бавно се запъти нагоре по брега към стария търговски пункт. Той не се перчеше, макар и да бе забелязал, че много от въоръжените с револвери се перчеха. Край него мина снажен, висок индианец, понесъл необикновено голям товар. Кит тръгна подире му, възхитен от прекрасните му прасци и грацията и лекотата, с които се движеше въпреки тежкото си бреме. Индианецът стовари денка на кантара пред пункта и Кит се присъедини към златотърсачите, които го бяха заобиколили, и му се любуваха. Денкът тежеше сто и двадесет фунта и хората повтаряха това един на друг с тон на дълбоко страхопочитание. „Не е малко“ — реши Кит и се запита дали би могъл да вдигне такава тежест, камо ли пък да я понесе.

— Чак до езерото Линдерман ли ще го носиш, друже? — попита той.

Индианецът, готов да се пръсне от гордост, утвърдително изсумтя.

— Колко взимаш за такъв денк?

— Петдесет долара.

Тука Кит прекъсна разговора. Млада жена, застанала на входа, привлече вниманието му. Противно на другите жени, които слизаха от параходите, тя не беше нито с къса пола, нито с голф. Беше облечена, както би се облякла всяка жена, която пътува за някъде. Направи му силно впечатление, че присъствието й тук беше съвсем естествено — като че тука й беше мястото. Освен това беше млада и хубава. Блестящата красота н руменината на продълговатото й лице задържаха погледа му и той я гледа прекалено дълго — гледа я, докато това й додея, и тъмните и очи с дълги мигли погледнаха в неговите със студен, преценяващ поглед. От лицето му се плъзнаха с явен присмех върху големя револвер на бедрото му. После очите й отново се вдигнаха към неговите очи и в тях блесна подигравателно презрение. Това му подействува като плесница. Тя се обърна към застаналия до нея мъж и му посочи Кит. Мъжът го огледа със същото подигравателно презрение.

— Чечако… каза девойката.

Мъжът, който приличаше на скитник с евтините си панталони и износена дреха, се поусмихна и Кит се почувствува унищожен, макар и да не знаеше защо. „Но въпреки всичко тя е необикновено хубаво момиче“ — реши той, когато двамата се отдалечиха. Той забеляза походката й и си каза, че ще я познае по нея и след хиляда години.

— Видяхте ли този мъж с девойката? — възбудено го попита неговият съсед. — Знаете ли кой е?

Кит поклати глава.

— Чарли Елена. Токущо ми го казаха. Много му провървяло в Клондайк. Тукашен кореняк. Живял на Юкон десетина години. Съвсем наскоро се върнал.

— Какво значи „чечако“? — попита Кит.

— Вие сте чечако и аз съм чечако. — отговори запитаният.

— Може и да съм, отде да зная. Какво значи „чечако“?

— Новак.

На връщане към брега Кит непрекъснато повтаряше на ум тази дума. Обидно му беше едно крехко момиче да го нарече „новак“.

Когато стигна затулено кътче между купищата багаж, все още под впечатлението на индианеца с огромния денк, Кит реши да изпита собствената си сила. Той избра един чувал с брашно, за който знаеше, че тежи точно сто фунта, разкрачи се, наведе се и се опита да го вдигне на рамо. Първото му заключение беше, че сто фунта са наистина голяма тежест. Следващото заключение — че гърбът му е слаб. Третото беше една ругатня, изплъзнала се след пет минути безплодни усилия, когато се просна върху товара, който се мъчеше да вдигне. Кит избърса челото си и през камара чували с хранителни припаси забеляза Джон Белю, който го наблюдаваше със студен присмех в очите.

— Боже! — възкликна този апостол на издръжливостта. — От нашата плът и кръв са се родили слабаци! Когато бях шестнайсетгодишен, такова нещо беше играчка за мене.

— Ти забравяш, почтени чичо — отвърна му сопнато Кит, — че не съм бил отгледан с мечо месо.

— То ще бъде играчка за мене и когато стана на шейсет.

— Трябва да ми покажеш.

Джон Белю му показа. Той беше на четиридесет в осем години, но се наведе над чувала, ловко го прихвана, поразклати го, сетне изведнъж го дръпна и се изправи с чувала на рамо.

— Похват трябва да имаш, момчето ми, похват… и як гръб.

Кит е почит свали шапка.

— Ти си цяло чудо, почтени чичо, невиждано чудо! Мислиш ли, че и аз ще мога да се науча?

Джон Белю сви рамене:

— Ти ще си поел обратния път, преди да сме тръгнали.

— Само това няма да стане! — изстена Кит. Там ме чака 0’Хара, този свиреп лъв. Няма да се върна, освен ако бъда принуден.

III

С първия преход Кит се справи благополучно. Бяха успели да наемат индианци, които пренесоха две хиляди и петстотинфунтовия им багаж до брода Финеган. Оттам нататък трябваше да мъкнат всичко на собствените си гърбове. Направиха сметка, че трябва да се придвижват по една миля на ден. Това изглеждаше лесно… на книга. Тъй като Джон Белю трябваше да стои в стана и да готви, той нямаше да може да пренася повече от някой и друг денк: така на всеки от тримата младежи се падаше да пренасят една миля напред по осемстотин фунта дневно. Ако носеха петдесетфунтови денкове, това значеше да извървят всеки ден по шестнадесет мили с товар и петнадесет без товар.

— Поне няма да се връщаме след последния преход — обясни Кит приятното си откритие.

Ако носеха по осемдесет фунта, щяха да извървяват по деветнадесет мили всеки ден, а при стофунтови товари — само по петнадесет.

— Аз не обичам да ходя — каза Кит. — Затова ще нося по сто фунта. — Той долови недоверчивата усмивка, заиграла по лицето на чичо му, и побърза да добави: — Разбира се, ще увеличавам тежестта постепенно. Човек трябва да му намери цаката. Ще започна с петдесет.

Така и направи и с леки крачки весело пое по пътеката. Той стовари чувала на мястото, определено за следващата нощувка, и с бърз ход се запъти обратно. Оказа се по-лесно, отколкото бе мислил. Обаче изминатите две мили поизтриха лустрото на силата му и излезе наяве неговата изнеженост. Вторият му денк тежеше шестдесет и пет фунта. Сега беше по-трудно и Кит вече не потичкваше. На няколко пъти, според обичая на всички носачи, той сяда на земята, подпрял товара на някой камък или пън зад гърба си. На третия път Кит доби смелост. Той стегна с ремъците деветдесет и петфунтов чувал с фасул и потегли. Като измина стотина крачки, стори му се, че ей сега ще се строполи. Той седна и си избърса лицето.

— Къси преходи и къси почивки — промърмори си той. — Ето, това му е цаката.

Понякога не успяваше да измине дори и сто крачки и всеки път, когато с мъка се изправяше на крака, за да направи още едни къс преход, денкът ставаше явно по-тежък. Кит пъхтеше и се обливаше в пот. Преди да измине четвърт миля, той смъкна вълнената си риза и я закачи на едно дърво. След малко захвърли и шапката си. Като измина половин миля, реши, че му е дошъл краят. Никога в живота си не се беше пресилвал толкова и беше уверен, че е свършено с него. Както седеше и се задъхваше, погледът му падна върху големия револвер и тежкия патрондаш.

— Десет фунта боклуци! — презрително се засмя Кит и разкопча колана.

Той не си направи труда да го закачи на някое дърво, а направо го захвърли в храсталака. Докато непрекъснатият поток от хора, пренасящи снаряжението си, се нижеше нагоре и надолу по пътеката, той забеляза, че и другите новаци започваха да се освобождават от тежкото си оръжие.

Късите му преходи ставаха все по-малки. Понякога едва успяваше да се замъкне на сто крачки и злокобните удари на сърцето върху тъпанчетата на ушите му и отвратителното треперене на колената го караха да спре. Почивките му ставаха все по-дълги. Но умът му работеше. Снаряжението трябваше да се пренесе на двадесет и осем мили, които представляваха двадесет и осем дена, а днешният, според общото мнение, беше най-лесният.

— Чакай, докато стигнем до Чилкут, където трябва да се катериш на четири крака — казваха му другите, докато си почиваха.

— Аз няма да стигна до Чилкут — отговаряше той. — Не е то за мене. Много преди това ще съм заспал кротко под мъха.

Едно подхлъзване и едно рязко извъртане, за да се задържи на крака, го уплашиха. Стори му се, че всичко в него се обърна наопаки.

— Падна ли някой път с това нещо на гърба, свършено е с мене — каза той на друг носач.

— Това е нищо — отговори му той. — Почакай, докато дойдеш до пролома. Там ще трябва да минеш по един шейсет стъпки дълъг бор, сложен над бесен поток. Никакви въжета, за нищо не можеш да се хванеш, а дървото се огъва, водата кипи и стига чак до колената. Паднеш ли в него с товара на гърба си, не можеш се освободи от ремъците. Просто си оставаш там и се удавяш.

— Звучи чудесно — отвърна Кит и в безкрайното си изтощение почти повярва на думите си.

— Там се давят по трима-четирима на ден — увери го носачът. — Аз помогнах да измъкнат един немец. У него намерихме четири хиляди долара.

— Много весело, няма що — рече Кит, напъна се да се изправи и се затътри нататък.

Той и чувалът с фасула се превърнаха в кретаща трагедия. Чувалът му напомняше за стареца, който седял на врата на Синдбад моряка. „И това ми било едно от онези крайно мъжки развлечения — размишляваше той. — Робуването на О’Хара беше удоволствие в сравнение с него.“ Все повече и повече го съблазняваше мисълта да остави чувала с фасула в храстите, да заобиколи край стана, да стигне до брега и да хване някой параход, който отива в цивилизования свят.

Но той не го направи. Някъде вътре в него живееше наследствената твърдост и Кит си повтаряше отново и отново, че това, което могат да направят другите мъже, може и той. Тези думи се превърнаха в някакъв кошмарен припев и той ги повтаряше на тия, които го задминаваха по пътя. В други минути, когато почиваше, той наблюдаваше безстрастните индианци с яки като на мулета крака, които крачеха с по-тежък товар, и им завиждаше. Те като че ли не спираха да се отморят, а вървяха все напред и напред с постоянство и сигурност, които го ужасяваха.

Кит седеше, и псуваше — да псува вървешком, не му стигаше дъх — и се бореше с изкушението да офейка в Сан Франциско. Преди да извърви тази миля, той спря да псува и започна да плаче. Това бяха сълзи на изнемога и отвращение от себе си. Ако някога някой се е чувствал напълно съсипан, това беше Кит. Когато зърна края на прехода, той отчаяно се напрегна, домъкна се до техния стан, залитна и се повали по очи с фасула на гърба си. Това не го уби, но той лежа така петнадесет минути, докато можа да събере достатъчно сили, за да се освободи от ремъците. Тогава страхотно му се повдигна и така го намери Роби, който страдаше от същото нещо. Това, че Роби повръщаше, го накара да се окопити.

— Каквото могат да направят другите, можем да направим и ние — каза му Кит, макар дълбоко в душата си и да се чудеше дали не преувеличава.

IV

„Аз съм на двадесет и седем години и съм мъж“ — неведнъж тайно убеждаваше себе си Кит през следващите дни. Имаше защо да го прави. До края на седмицата, при все че беше успял всеки ден да пренася своите осемстотин фунта по една миля напред, бе изгубил петнадесет фунта от собственото си тегло. Лицето му беше слабо и изпито. Цялата, гъвкавост на тялото, и ума му беше изчезнала. Той вече не вървеше, а се тътреше. Дори когато се връщаше без товар, краката му се влачеха почти толкова, колкото и когато носеше денкове.

Беше се превърнал в товарно животно. Заспиваше над яденето и сънят му беше тежък и скотски, освен когато се събуждаше и пищеше от болки в схваналите се крака. Всичко го болеше. Той стъпваше по спуканите мехури на краката си, но дори и това беше по-леко от страшните рани, с които ходилата му се покриха от загладените от реката камъни в плитчините на Дайи, през които пътеката минаваше в продължение на две мили. Тези две мили представляваха тридесет и осем мили път. Лицето си миеше веднъж на ден. Ноктите му, назъбени и изпочупени, с обелени кожички, не бяха никога чисти. Раменете и гърдите му, ожулени от ремъците, го накараха да се замисли (за първи път с пълно съчувствие) за конете, които бе виждал из градските улици.

Едно от мъченията, което насмалко не го погуби отначало, бе храната. Извънредно многото работа изискваше извънредно много гориво, а неговият стомах не беше свикнал с толкова бекон и люспест, ужасно мъчно смилаем боб. Поради това стомахът му се разбунтува и раздразнението, както и няколкодневните болки и наложилото се гладуване без малко не го сломиха. А после настъпи радостният ден, когато започна да яде като хищен звяр и със стръвен поглед да иска още.

След като пренесоха снаряжението си по дърветата, прехвърлени през потока в устието на пролома, те промениха плановете си. От другия край на прохода дойде слух, че край езерото Линдерман вече се изсичали последните дървета, годни за направа на лодки. Двамата братовчеди натовариха на гръб сечивата, триона, одеялата и храна и поеха напред, а Кит и чичо му останаха да се грижат за пренасянето на багажа. Сега Джон Белю готвеше заедно с Кит и двамата заедно, рамо до рамо, пренасяха денковете. Времето летеше, а по върховете валеше вече първият сняг. Да те завари зимата отсам прохода, значеше да закъснееш почти цяла година. Чичото подложи железния си гръб на сто фунта товар. Кит бе поразен, но скръцна със зъби и пристегна сто фунта и на своите ремъци. Гърбът го заболя, обаче той беше научил цаката, а снагата му, по която нямаше вече меки меса и тлъстини, а жилави и издръжливи мускули, беше започнала да заяква. Освен това Кит беше станал наблюдателен и изобретателен. Той забеляза, че индианците носят ремък и през челото, измайстори си такъв ремък и го добави към презраменните каиши. Това облекчи носенето и той започна редовно да слага върху денка разни леки, обемисти предмети. Така скоро можеше да мъкне сто фунта, стегнати с ремъците, и още петнадесет или двадесет, сложени направо върху денка и опрени на врата, в едната ръка брадва или чифт гребла, а в другата — наредени един в друг походни кухненски съдове.

Но колкото и да се трудеха, работата ставаше псе по-непосилна. Пътят ставаше по-каменист, денковете натежаваха все повече, всеки ден границата на снеговете слизаше все по-ниско в планините, а цените за пренасянето се качиха до шестдесет цента на фунт. Братовчедите не се обаждаха нито с една дума от другата страна на прохода, което подсказваше, че сигурно са заети със сечене на дървета и рязането им на дъски за лодката. Джон Белю започна да се тревожи. Той хвана група индианци, които се връщаха след пренасяне багаж до езерото Линдерман, и ги убеди да нарамят тяхното снаряжение. Индианците поискаха по тридесет цента на фунт, за да го занесат до върха Чилкут, и това, кажи-речи, го разори. Но и те не можаха да вземат към четиристотин фунта чували с дрехи и принадлежности за стануване. Чичото остана да ги пренася сам и изпрати Кит с носачите. Кит трябваше, да го чака на върха и лека-полека да пренася своите хиляда фунта, докато чичото го настигне с другите четиристотин.

V

Кит се мъкнеше с индианците по пътеката. Понеже знаеше, че преходът ще бъде дълъг, чак до върха Чилкут, беше се натоварил само с осемдесет фунта. Индианците се превиваха под денковете си, но все пак вървяха по-бързо, отколкото бе свикнал Кит. Това не го тревожеше, тъй като сега вече беше започнал да се смята почти равен на тях.

Към края на първата четвърт миля Кит поиска да си почине. Обаче индианците не спряха. Той продължи с тях и не напусна мястото си във върволицата. На половината миля му се стори, че не ще може да направи нито крачка повече, но стисна зъби, остана в редицата и на края на милята не можеше да се начуди, че е още жив. После, по някакъв странен начин, настъпи онова, което наричат „надвиване на умората“, и следващата миля му се видя като че ли дори по-лека от първата. Третата почти го смаза, но макар и полуобезумял от болки и изтощение, той нито веднъж не изохка. А след това, когато почувствува, че ей сега ще припадне, те спряха да си починат. Вместо да седнат с товара на гръб, както правеха белите носачи, индианците смъкнаха ремъците от рамената и челата си и спокойно се изтегнаха, подеха разговор и запушиха. Мина не по-малко от половин час, преди да потеглят отново. За своя изненада Кит се усети напълно освежен и издигна нов девиз: „Дълги преходи и дълги почивки“.

Всичките приказки за стръмнината на Чилкут излязоха верни и на много места стана нужда да се катери на четири крака. Но когато всред бясна виелица се изкачи на самия вододел, Кит беше пак с индианците и тайно се гордееше, че е извървял пътя наравно с тях, без да се оплаква и без да изостава. Облада го ново въжделение — да може да се мери с индианците.

Когато плати на носачите и ги изпрати да си вървят, настъпваше бурна нощ, а той остана сам на планинския хребет, хиляда фута над границата на горите. Мокър до кръста, гладен и премалял, Кит беше готов да даде годишния си доход за огън и чаша кафе. Вместо това той изяде пет-шест студени тиганици и се вмъкна между полуразгърнатите платнища на една палатка.

Когато се унасяше, в ума му успя да се мерне само една мисъл и той злорадо се усмихна, като си представи как Джон Белю още дни наред мъжествено ще пренася на части своите четиристотин фунта нагоре по Чилкут. Що се отнася до него, въпреки товара от две хиляди фунта, той щеше да слиза надолу.

Сутринта, схванал се от непосилния труд и изтръпнал от студ, Кит се измъкна от платнищата, изяде близо два фунта суров бекон, стегна с ремъците стофунтов денк и заслиза по скалистия път. Няколкостотин крачки по-надолу пътеката минаваше през малък ледник и се спускаше към езерото Кратер. И други хора пренасяха снаряжението си през ледника. През целия ден Кит трупаше денковете си в горния му край. Понеже разстоянието до ледника беше много късо, всеки път нарамваше по сто и петдесет фунта и все още не можеше да се начуди на силите си. За два долара той купи от един индианец три корави сухара и с тези сухари и огромно количество суров бекон се нахрани няколко пъти. Немит, премръзнал, с мокри от пот дрехи, Кит преспа още една нощ, завит с платнищата. Рано сутринта той просна брезент на леда, струпа на него три четвърти тон товар и започна да го дърпа. Там, където ледникът ставаше по-стръмен, товарът също увеличи скоростта си, настигна Кит, събори го така, че той се озова върху денковете, и се понесе надолу: Стотина носачи, приведени под бремето си, спряха, за да го наблюдават. Кит им викаше, колкото му глас държи, да се пазят и всички пред него се препъваха, залитаха и му правеха път. В долния край на ледника беше опъната малка палатка, която сякаш препускаше към него — толкова бързо растеше пред очите му. Там, където направената от носачите пъртина извиваше наляво, неговата „шейна“ изскочи от утъпканата пътека и полетя по пресния сняг, който намали бързината и се вдигна наоколо й в мразовита пушилка. Кит видя палатката в мига, когато я връхлетя, събори ъгловите рейки, отметна предните платнища и се намери вътре все още върху брезента всред чувалите с храна. Палатката се заклати като пияна и всред облак от снежен прах Кит се намери лице с лице с уплашена млада жена, която седеше загърната с одеяла — същата, която го беше нарекла „чечако“ в Дайи.

— Видяхте ли каква пушилка вдигнах? — весело я запита той.

Тя го гледаше с неодобрение.

— Хвърчащите килимчета са празни приказки!… — продължи Кит.

— Бихте ли имали нещо против да махнете този чувал от краката ми? — хладно го попита тя.

Кит погледна и побърза да се изправи.

— Не беше чувал, а моят лакът. Извинете.

Това обяснение съвсем не я смути, държането и бе предизвикателно студено.

— Добре, че не прекатурихте печката — забеляза девойката.

Кит проследи погледа й и видя тенекиена печка и кафеник, над който се беше навела млада индианка. Той подуши кафето й пак погледна към девойката.

— Аз съм „чечако“ — каза той.

Отегченото и изражение му подсказа, че не й е съобщил нищо ново. Но Кит не се смути.

— Нямам вече и оръжие — добави той, Тогава тя го позна и очите й светнаха.

— Никога не съм допускала, че ще стигнете чак дотука… каза му тя.

Кит отново жадно подуши въздуха.

— Кафе, бога ми, кафе! Той се обърна и й заговори направо: — Давам ви кутрето си, отрежете го още сега; ще направя каквото пожелаете; ще бъда ваш роб цяла година и едни ден отгоре или колкото поискате, ако ми налеете една чаша кафе!

Докато пиеха кафе, Кит й каза името си и научи нейното — Джой Гастел. Научи също, че тя живее тука отдавна. Била родена в търговския пост на Голямото робско езеро и като дете минала с баща си през Скалистите планини и слязла на Юкон. Тя се връщала с баща си, каза девойката, но той се забавил по работа в Сиатъл, а после претърпял корабокрушение със злополучния „Песнопоец“ и параходът, който ги спасил, го откарал в пролива Пюджет.

Понеже девойката все още седеше увита с одеялата, Кит не продължи разговора, геройски се отказа от втора чаша кафе и напусна палатката й, като отнесе и трите четвърти тон денкове. Освен това отнесе със себе си и няколко заключения: тя има очарователно име и очарователни очи; надали е повече от двадесет, двадесет и една или две годишна; баща и трябва да е французин; тя е своенравна и има огнен темперамент; била е възпитана другаде, не тука, на края на цивилизования свят.

VI

През покритите с лед канари и над границата на горите пътеката извиваше край езерото Кратер и стигаше до скалистия пролом, който водеше към Щастливия стан и първите нискостеблени борове. Да пренася тежкото си снаряжение по тоя околен път, щеше да му струва дълги дни непосилен труд. На езерото имаше платноходка, която превозваше товара на пътниците. Две пътувания с пея и за два часа щеше да бъде заедно със своя тон снаряжение на другия бряг. Обаче Кит нямаше пукната пара, а лодкарят вземаше по четиридесет долара за тон.

— Тази твоя лодчица е цяла златна мина, приятелю — каза Кит на собственика. — Искаш ли още една златна мина?

— Покажи ми я! — беше отговорът.

— Ще ти я продам срещу превоза на снаряжението ми. Това е една идея, още не е патентована и можеш да я приложиш на дело, щом ти я кажа. Съгласен ли си?

Лодкарят каза, че е съгласен и Кит го хареса.

— Чудесно. Виждаш ли този ледник? Вземи една кирка и си плюй на ръцете. За един ден можеш да изсечеш в него хубав улей отгоре до долу. Разбираш ли какво искам да кажа? „Обединено о. о. дружество за свличане Чилкут — езеро Кратер“. Можеш да взимаш по петдесет цента за сто фунта, да смъкваш по сто тона на ден и никаква работа, освен да събираш парата.

След два часа товарът му беше отвъд езерото и той беше спечелил три дена. А когато Джон Белю го настигна, Кит беше вече към Дълбокото езеро — вулканична котловина, пълна с ледникова вода.

VII

Последният преход, от Дългото езеро до езерото Линдерман, беше три мили и пътеката, ако можеше да се нарече така, се изкачваше хиляда фута до билото, спускаше се надолу по безредно струпани и хлъзгави скали и пресичаше проснало се нашироко мочурище. Джон Белю започна да се кара, когато видя, че Кит става с пристегнатите на гърба му сто фунта, отгоре, слага десетфунтов чувал с брашно, който опря на врата му.

— Хайде, образецо на издръжливостта — отвърна Кит. — Покажи на какво си се научил, като си се хранил с мечо месо и си имал само един чифт долни гащи!

Но Джон Белю поклати глава.

— Май че започвам да остарявам, Кристофър.

— Ти си само четирийсет и осем годишен. Известно ли ти е, господинчо, че моят дядо, твоят баща, старият Айзък Белю, е убил човек с един удар на юмрука, когато е бил на шестдесет и девет години?

Джон Белю се усмихна и преглътна горчивия хап.

— Почтени чичо, искам да ти кажа нещо важно. Аз бях отгледан като лорд Фаунтлерой, но сега мога да нося повече от тебе и да ходя повече от тебе, мога да те просна по гръб или ей сега да те пребия с юмруци.

Джон Белю протегна напред ръка и тържествено изрече:

— Кристофър, момчето ми, вярвам ти, че можеш да го направиш. Вярвам, че можеш да го направиш дори с този товар на гърба си. Ти ми го доказа, момче, макар че е твърде неправдоподобно, за да го повярвам.

Кит правеше последния преход по четири пъти дневно или, с други думи казано, всеки ден изминаваше по двадесет и четири мили планински път, при което дванадесет мили с товар от сто и петдесет фунта. Беше горд, упорит и уморен, но в прекрасно физическо състояние. Ядеше и спеше, както не беше ял и спал никога в живота си, и когато вече се виждаше краят на работата, започна дори малко да съжалява.

Измъчваше го един въпрос. Беше разбрал, че може да падне със сто фунта на гърба си и да остане жив; но беше убеден, че ако падне с добавъчните петдесет фунта, сложени отгоре, те непременно ще му строшат врага. Всяка пътечка през мочурището много скоро ставаше бездънна от хилядите носачи, които се виждаха принудени непрекъснато да проправят нови пътеки. Тъкмо когато правеше такава нова пътека, той реши въпроса за добавъчните петдесет фунта.

Меката, обрасла с буйна трева повърхност се поддаде под него, той направи неуверена крачка и полетя по очи напред. Петдесетте фунта притиснаха лицето му в калта и се търколиха, без да му счупят врата. Кит се вдигна на ръце и крака с останалите на гърба му сто фунта. Но повече от това не можа да направи. Едната му ръка затъна до рамото и бузата му се опря в рядката кал. Той издърпа тази ръка, но затъна до рамо с другата. В това положение не беше възможно да смъкне ремъците, а стоте фунта на гърба му не му позволяваха да се вдигне. Застанал на четири крака, затъвайки ту с едната, ту с другата ръка, Кит се помъчи да допълзи до мястото, където беше паднал малкият чувал с брашно. Но само се изтощи, без да напредне, и така омеси и разпокъса тревистата повърхност, че застрашително близо до устата и носа му започна да се образува малка локва. Кит се опита да се обърне на гръб, за да легне върху денка, но постигна само това, че и двете му ръце затънаха до раменете и той започна да предусеща, че ще се удави. С невъобразимо търпение той бавно измъкна първом едната, а после и другата си ръка и ги простя на повърхността така, че да може да опре на тях брадата. След това завика за помощ. Подир малко чу звука на затъващи в калта крака и някой започна да се приближава изотзад.

— Помогни ми, друже — каза Кит. — Хвърли ми въже или нещо такова.

Отговори му женски глас и той го позна.

— Ако ми разкопчеете ремъците, ще мога да стана. Стоте фунта цопнаха в калта с шляпащ звук и той бавно се изправи на крака.

— Добре сте се наредили! — изсмя се госпожица Гастел, когато видя изпокаляното му лице.

— Нищо подобно — безгрижно отговори Кит. — Любимата ми утринна гимнастика. Опитайте я някой път. Чудесно упражнение за гръдните мускули и за гръбнака.

Той избърса лицето си и с рязко движение изтърси калта от ръката.

— О! — възкликна девойката, като го позна. — Това е господин… ъ-ъ-ъ… господин Белю Пушилката.

— Дълбоко съм ви благодарен за своевременното избавление и за това име — отговори Кит. — Ето че съм кръстец за втори път. Отсега нататък ще настоявам винаги да ме наричат Белю Пушилката. Това е силно име, име със съдържание.

Той замълча и изведнъж продължи със свиреп тон и изражение:

— Знаете ли какво ще направя? Ще се върна в Щатите. Ще се оженя. Ще отгледам цял куп деца. И някой ден, когато се сгъстяват вечерните сенки, ще събера тези деца около себе си и ще им разкажа за мъките и изпитанията, през които съм минал на Чилкутския път. И ако те не заплачат… повтарям: ако не заплачат, ще им дръпна такъв бой, че душичките им да излязат!

VIII

Изведнъж настъпи полярната зима. Земята се покри с една педя сняг, а в тихите вирчета, въпреки жестоките ветрове, се образуваше лед. Една привечер, когато вятърът беше поутихнал, Кит и Джон Белю помогнаха на братовчедите да натоварят лодката и я изпратиха с поглед, докато тя се изгуби в бушуващата пад езерото виелица.

— А сега да се наспим и да потеглим по-раничко утре сутринта — каза Джон Белю. — Ако не ни задържи бурята на върха, утре вечер ще сме в Дайи и ако имаме късмет да хванем някой параход, след една седмица ще сме в Сан Франциско.

— Хареса ли ти се почивката? — разсеяно го понита Кит.

Станът им през тази последна нощ край езерото Линдерман представляваше печални останки. Братовчедите бяха взели всичко, което можеше да се използува, включително и палатката. Изпокъсан брезент, опънат като заслон от вятъра, отчасти ги пазеше от снежната буря. Вечеря си сготвиха на открит огън в две очукани и бракувани походни тенджерки. Бяха им останали само одеялата и храна за няколко пъти.

Щом замина лодката, Кит стана разсеян и неспокоен.

Чичото забеляза състоянието му, но го отдаде на отпускането след непосилния труд. Докато вечеряха, Кит заговори само веднъж.

— Почтени чичо — каза той ни в клин, ни в ръкав, — бих искал отсега нататък да ме наричаш Пушилката. Малко ли пушилка вдигнах по този път, а?

След няколко минути той се запъти към селището от палатки, служещи за подслон на златотърсачите, които още пренасяха снаряжението си или правеха лодки. Той се забави няколко часа, а когато се върна и се мушна под одеялата, Джон Белю вече спеше.

В мрака на ветровитата сутрин Кит се измъкна, по чорапи напали огън, размрази край него втвърдилите се обувки, сетне свари кафе и опържи бекон. Това беше студена, печална закуска. Щом свършиха да ядат, те стегнаха одеялата. Когато Джон Белю се обърна, за да потегли към Чилкутската пътека, Кит му протегна ръка.

— Сбогом, почтени чичо — рече той.

Джон Белю го изгледа и изпсува от изненада.

— Не забравяй, че името ми е Пушилката — промърмори Кит.

— Какво смяташ да правиш?

Кит махна с ръка към север, там някъде отвъд бушуващото езеро.

— Има ли смисъл да се връщам, след като съм стигнал дотук? — попита той. — Освен това аз вкусих от месото и то ми се услади. Аз продължавам.

— Ти нямаш пукната пара — възрази Джон Белю. — Нямаш никакво снаряжение.

— Намерих си работа. Хубавичко виж своя племенник Кристофър Белю Пушилката! Той е на служба, Слуга на един джентълмен. Ще получава сто и петдесет долара на месец и храна. Той заминава за Доусън с две контета и още един слуга; заминава като готвач, лодкар и момче за всичко. A O’Xapa и „Талаз“ да вървят по дяволите! Сбогом.

Джон Белю се слиса и можа само да промълви:

— Не разбирам.

— Казват, че на Юкон имало много мечки… обясни му Кит. — Е, аз имам само един чифт долни гащи й сега отивам за мечо месо, това е всичко.

I

Половината от времето виеше фъртуна и Белю Пушилката, залитайки, вървеше срещу нея по брега. Там, в сивия здрач, товареха десетина лодки със скъпоценно снаряжение, пренесено през Чилкут. Това бяха неугледни лодки, направени от ръчно нарязани на дъски зелени елхови дървета, лодки, сглобени от хора, които не разбираха от тази работа. Една от тях, вече натоварена, тъкмо тръгваше и Кит спря да погледа.

Вятърът, който беше попътен навътре в езерото, тука духаше направо срещу брега и вдигаше грозни вълни в плитчините. Хората от заминаващата лодка газеха във водата с високи гумени ботуши и я бутаха към по-дълбокото. Те се опитаха два пъти. Но щом се покатерваха в лодката, вятърът я връщаше назад и тя засядаше в плитчината. Кит забеляза, че пръските по лодката веднага се заледяваха. При третия опит те донякъде успяха: последните двама, които се качиха, бяха мокри до кръста, но лодката заплува. Те загребаха несръчно с тежките гребла и бавно се отдалечиха от брега. После вдигнаха платно, направено от одеяла, но вихрушката го отнесе и те се озоваха за трети път на замръзващия бряг.

Кит се поусмихна и продължи. Ето какво го очакваше и него, защото и той в новата си роля на слуга трябваше да потегли от брега с подобна лодка още същия ден.

Навсякъде хората работеха, и работеха отчаяно, защото настъпването на зимата бе толкова близко, че вероятността да преплуват голямата верига езера, преди те да замръзнат, бе много малка. Въпреки това, когато стигна при палатката на господа Спрег и Стайн, Кит не видя никакви приготовления.

Край огъня, под опънат брезент, седеше клекнал нисък дебел мъж и пушеше цигара, свита от амбалажна хартия.

— Здравей — рече той. — Да не си новият слуга на господин Спрег?

Кит кимна, но му се стори, че този шишко бе някак си леко наблегнал на думите „господин“ и „слуга“, а в очите му бе пламнало едва забележимо огънче.

— Е, аз пък съм слугата на доктор Стайн — продължи шишкото. — Висок съм пет фута и два инча и се казвам Малчо, Джак Малчо за по-късо, а понякога ми викат „момче за всичко“. Кит му стисна ръката.

— С мечо месо ли си отгледан? — попита той.

— Разбира се — гласеше отговорът, — ама доколкото помня, май че първата ми храна беше биволско мляко. Седни да си похапнеш. Господарите още не са станали.

Макар и да беше закусил, Кит седна под брезента и изяде още една закуска, тройно, по-голяма от първата. Дългите седмици тежък, изтощителен труд бяха го надарили с вълчи стомах и вълчи апетит. Можеше да яде, каквото му падне, в каквото и да е количество, и да не се сеща, че съществува такова нещо като храносмилане. Малчо излезе приказлив черногледец и от него Кит чу изненадващи неща за техните господари и злокобни предсказания за пътуването им. Томас Стайли Спрег бил новоизпечен минен инженер и милионерски син. Доктор Адолф Стайли бил също син на богаташ. Чрез бащите си двамата получили подкрепата на някакво сдружение на капиталовложители за златотърсаческата си авантюра в Клондайк.

— О, те са червясали от пари — разправяше Малчо. — Когато слезли на брега в Дайи, за пренос взимали по седемдесет цента на фунт, но нямало индианци. Имало няколко души от Източен Орегон, истински миньори, които успели да наемат група индианци по седемдесет цента за фунт. Индианците вече били нарамили снаряжението, три хиляди фунта, когато пристигнали Спрег и Стайн. Те им предложи по осемдесет, после по деветдесет, а като качили на долар за фунт, индианците развалили договора и свалили товара от гърба си. Ето че Спрег и Стайн са вече тука, макар това да им е струвало три хиляди долара, а орегонците са още на брега. И ще стигнат тук чак догодина. О, много ги бива, твоят господар и моят, кога трябва да си развържат кесиите за тях си, ама за другите хора не дават пет пари. Какво направиха те, когато стигнаха на Линдерман? Дърводелците тъкмо довършваха една лодка, спазарена от няколко златотърсачи от Сан Франциско за шестстотин долара. Спрег и Стайн им бутнаха цяла хилядарка и дърводелците развалиха пазарлъка. Лодката е хубава, ама другите останаха на сухо. Багажът им е тука, а си нямат лодка. Закъсаха и те до идущата година. Пийни си още една чаша кафе и повярвай, че не бих и тръгнал с такива хора, ако не исках толкова много да отида в Клондайк. Мръсни душици. Те са способни да свалят жалейката от вратата на някой покойник, ако им дотрябва за търговийката. Подписал ли си договор?

Кит поклати отрицателно глава.

— Лошо си се нагласил, братле. По тия места няма храна, а на тях окото няма да им мигне да те зарежат, щом стигнат в Доусън. Хората там ще мрат от глад тази зима.

— Те обещаха… — започна Кит.

— Устно! — прекъсна го Малчо. — Ти ще твърдиш едно, те — друго и толкова. Е, както и да е… Как ти е името, братле?

— Наричай ме Пушилка — рече Кит.

— Е, Пушилка, ще има да патиш зарад устния си договор. Само от това разбирай какво трябва да очакваш. Да пръскат пари, ги бива, ама за работа и за ставане рано сутрин никакви ги няма. Трябваше да сме се натоварили и тръгнали още преди един час. За тежката работа сме ние с тебе. Още малко и ще ги чуеш как ще ни викнат да им занесем кафето — в леглото, тъй да го знаеш — и това са възрастни мъже! Ами разбираш ли от лодки? Аз съм кравар и златотърсач, но по вода съвсем ме няма, а те бъкел не разбират. Ти знаеш ли нещо?

— Отде ще зная — отговори Кит и се сви по-навътре под брезента, понеже по-силен порив на вятъра вдигна вихрушка от сняг. — Не съм се качвал на лодка, откакто съм бил момче. Но смятам, че ще се научим.

Единият ъгъл на брезента се откъсна и шепа сняг се изсипа във врата на Малчо.

— О, дума да няма, че ще се научим — ядно промърмори той. — То се знае, че ще се научим, щом и децата се учат. Но аз се хващам на бас, че днес няма и да тръгнем.

Беше вече осем часът, когато от палатката поискаха кафе, и едва към девет двамата работодатели излязоха навън.

— Здравейте — каза Спрег, румен, охранен двадесет и пет годишен мъж. — Време е да потегляме, Малчо.

Ти и… — Тука той погледна въпросително Кит… Не можах да чуя добре името ви снощи.

— Пушилка.

— Та няма да е зле ти, Малчо, и господин Пушилката да започнете да товарите лодката.

— Само Пушилка, без „господин“ — предложи Кит.

Спрег небрежно кимна и се запъти някъде между палатките, последван от доктор Стайн, един слаб, бледен младеж.

Малчо погледна многозначително другаря си. — Повече от тон и половина снаряжение, а те с нищичко няма да помогнат. Ще видиш!

— Е, така е, щом ни се плаща за тази работа — весело отговори Кит — и май че ще е добре да започваме.

Да се пренесат на рамо три хиляди фунта на стотина крачки, не беше лесна задача, а да се пренесат, кажи речи, в буря и да се гази сняг с тежки гумени ботуши, беше убийствено. Освен това трябваше да се свали палатката и да се опакова дребната покъщнина. После започна товаренето. Колкото повече потъваше лодката, толкова по-навътре трябваше да я местят и с това да увеличават разстоянието, което трябвате да газят. Към два часа всичко беше свършено и въпреки двете закуски Кит се чувствуваше премалял от глад. Коленете му трепереха. Малчо, който се намираше в същото състояние, затърси нещо за ядене в тенджерите и тиганите и измъкна голям съд със студен фасул, в който бяха замръзнали едри късове бекон. Имаше само една лъжица с дълга дръжка и те започнаха поред да бъркат с нея в тенджерата. Кит беше повече от сигурен, че никога в живота си не е хапвал нищо по-вкусно. — Боже мой, човече — измънка той между два залъка, — аз не съм знаял какво е апетит, преди да поема по този път.

Спрег и Стайн пристигнаха в разгара на това приятно занимание.

— Защо се бавим? — с недоволство рече Спрег. — Няма ли най-сетне да тръгнем?

Малчо бръкна в тенджерата на свой ред и подаде лъжицата на Кит. И двамата не проговориха, докато тенджерата не бе изпразнена и дъното й остъргано.

— Е, така е, ние нищо не сме правили — каза Малчо и избърса уста с опакото на ръката си. — Съвсем нищо не сме нравили. А вие пък нищо не сте яли. Е, вярно, това беше много невнимателно от моя страна.

— Не, не — побърза да каже Стайн. — Ние ядохме в една от палатките… при наши приятели.

— Така си и мислех — изсумтя Малчо.

— Щом сте се нахранили, хайде да тръгваме — подкани Спрег.

— Ето я лодката — рече Малчо. — Виждате, че е натоварена. Но сега какво ще трябва да се прави, за да потеглим?

— Да се качим и да се отблъснем. Хайде.

Те прегазиха до лодката и господарите се качиха, а Кит и Малчо се заловиха да тикат лодката. Когато вълните започнаха да преливат през кончовите на ботушите им, качиха се и те. Другите двама не бяха похванали греблата, течението отнесе лодката обратно и тя заседна на брега. Това се повтори пет-шест пъти с цената на големи усилия.

Малчо седна безутешно на борда, взе да дъвче тютюн и да проклина целия свят, докато Кит изгребваше водата от лодката, а другите двама си разменяха нелюбезни забележки.

— Ако ме оставите аз да командвам, аз ще подкарам лодката — каза най-после Спрег.

Намерението му беше искрено, но преди още да се качи в лодката, той се измокри до кръста.

Ще трябва да опънем палатката н да накладем огън — каза той, когато лодката пак бе изхвърлена на брега. — Замръзнах.

— Голяма работа, че си се поизмокрил — подигра му се Стайн. — Други са отплували днес по-мокри от теб. Сега аз ще подкарам лодката.

Този път той беше този, който се измокри и заяви с тракащи зъби, че трябва да запалят огън.

— Само зарад това, че малко те понаплискало! — злобно зачатка зъби Спрег. — Ще пътуваме!

— Малчо, намери чувала с дрехите ми и наклади огън! — заповяда Стайн.

— Да не си посмял! — изкрещя Спрег. Малчо погледна ту към единия, ту към другия, изплю се, но не се помръдна.

— Той е мой слуга и смятам, че трябва да изпълнява моите нареждания — грубо отвърна Стайн. — Малчо, свали на брега чувала.

Малчо се подчини, а Спрег остана да трепери в лодката. Кит не беше получил никакви нареждания, затова не правеше нищо и се радваше, че може да си почине.

— Когато екипажът се кара, корабът стои на място — промълви той уж на себе си.

— Какво каза? — изръмжа Спрег.

— Бая си под носа, такъв ми е навикът — отговори Кит.

Господарят го награди с гневен поглед и се чумери още няколко минути. После сви знамената.

— Извади моя чувал — заповяда той на Кит — помогни там да запалят огъня. Сега вече не можем да тръгнем до утре сутрин.

II

На другия ден вятърът не беше стихнал. Езерото Линдерман беше само една тясна планинска клисура, напълнена с вода. Устремил се надолу от планините през тази фуния, вятърът не беше равномерен и ту грозно ревеше, ту приличаше на силен бриз.

— Ако ми позволите да се опитам, мисля, че ще мога да изведа лодката — каза Кит, когато всичко беше готово за тръгване.

— Какво разбираш от тия работи? — сопна му се Стайн.

— Май че нищо — рече Кит и си замълча.

За първи път в живота си той работеше, за да си изкара прехраната, но много бързо усвояваше как трябва да се държи един слуга. Покорно и весело той участваше в различните безуспешни опити да се откъснат от брега.

— Как щеше да постъпиш? — полузадъхано, полуразплакано най-сетне го попита Спрег.

— Бих седнал хубавичко да си почина, докато позатихне вятърът, и тогава бих се впуснал с всички сила напред.

Колкото и да беше проста, тази мисъл бе хрумнала първо на Кит; те сполучиха още при първия опит, опънаха одеяло вместо платно и се понесоха по езерото. Стайн и Спрег веднага се развеселиха. Малчо, въпреки хроническия си песимизъм, беше винаги весел, а за Кит всичко беше твърде интересно и не можеше да не му е весело. Спрег се бори четвърт час с греблото, което служеше за кормило, и след това умолително погледна Кит, който го смени.

— Малко остана да си изпочупя ръцете от напрежение — промърмори Спрег за извинение.

— Май никога не сте яли мечо месо, а? — съчувствено го попита Кит.

— Какво, по дяволите, искате да кажете?

— А, нищо, просто се чудех.

Но зад гърба на господаря си Кит долови одобрителната усмивка на Малчо, който беше схванал преносния смисъл в думите на своя другар.

Кит управлява лодката през цялото езеро Линдерман и прояви такива способности, че двамата младежи, които имаха много пари и малко желание за работа, го нарекоха „кормчия“. Малчо беше доволен като тях и на драго сърце предложи да готви, като остави грижите за лодката на другаря си.

Между Линдерман и Бенет трябваше да пренасят всичко на гръб. Те прекараха лодката със съвсем лек товар надолу по тесния, но буен поток, съединяващ двете езера, и тука Кит научи още много неща за лодките и плаването. Но когато се стигна до пренасянето на снаряжението, Стайн и Спрег изчезнаха и техните слуги два дена се изпотрепаха, докато свършат тази работа. И така се занизаха дните на това ужасно пътуване: Кит и Малчо работеха до изнемога, техните господари не вършеха нищо, а искаха да им се прислужва.

Но сковаващата всичко полярна зима приближаваше все повече и повече, а те се бавеха поради многобройни и ненужни причини. При Уинди Арм на Стайн му хрумна да вземе кормилното гребло от Кит. Не се мина и час и лодката се удари в брега, където бясно се блъскаха вълните. Тука загубиха два дена да поправят повредите, а на третата сутрин, когато отидоха при лодката, за да потеглят отново, на носа на кърмата, с големи букви бе написано с въглен: „Chechaquo“.

Кит се усмихна на сполучливото оскърбително име.

— Ами! — заоправдава се Малчо пред обвинилия го Стайн. — Е, вярно е, че зная и да чета, и да пиша и зная, че „чечако“ значи новак, ама не съм пък чак толкова учен, че да зная как се пише такава завъртяна дума.

Двамата господари отправиха убийствени погледи към Кит, защото бяха дълбоко засегнати от обидата; но той дори не спомена, че предишната вечер Малчо го беше попитал как се пише тъкмо тази дума.

— Май че ги заболя толкова, колкото и от твоето мечо месо — тайничко му пошепна по-късно Малчо.

Кит се позасмя. Колкото повече откриваше собствените си сили, толкова повече нарастваше неодобрението му спрямо двамата господари. Това не беше толкова някакво постоянно раздразнение, колкото отвращение. Той беше вкусил мечото месо и беше го харесал, но те го учеха как не бива да го яде. Вътрешно той благодареше на бога, че не го е създал като тях. Неговата неприязън към господарите му стигаше до степен, граничеща с омраза. Вечното им бягане от работа го дразнеше по-малко, отколкото безпомощната им некадърност. Някъде вътре в него се пробуждаха старият Айзък Белю и всички други закалени сродници.

— Малчо — рече той един ден, когато бяха както винаги закъснели с тръгването, — струва ми се, че бих могъл да ги цапна с някое гребло по главата и да ги погреба в реката.

— Аз също — съгласи се Малчо. — Не ги бива да ядат мечо месо. Те са от тия, дето ядат риба и смърдят.

III

Стигнаха до бързеите; първо до пролома Кутията, а няколко мили по-надолу — Белия кон. Проломът Кутията заслужено беше получил това име. Той си беше кутия-капан. Който веднъж влезеше в него, не можеше да излезе освен през другия му край. От двете страни като отвесни стени се издигаха скали. Реката се стесняваше тука до една незначителна част от предишната си ширина и ревеше през мрачната клисура с бесен устрем, който скупчваше водите по средата в гребен е цели осем стъпки по-висок, отколкото край скалите отстрани. Този гребен на свой ред бе увенчан с големи отвесни вълни, които кипяха, но си оставаха на мястото. Пътниците с право се страхуваха от пролома, защото смъртта беше събрала там своя данък от минаващите златотърсачи.

Кит и другарите му вързаха лодката край брега в горния край, където имаше двадесетина други неспокойни лодки, и се запътиха пеша напред да проучат положението. Те пропълзяха до ръба и хвърлиха поглед надолу към клокочещите води. Спрег се отдръпна изтръпнал.

— Боже мой! — възкликна той. — За плувец тука няма спасение!

Малчо многозначително побутна Кит с лакът и полугласно подхвърли:

— Треперят му гащите. Хващам се на бас, че ще се измъкнат.

Кит почти не го чу. Откакто бяха тръгнали с лодка, беше започнал да опознава упоритостта и невероятното коварство на стихиите и това, което зърна в краката си му подействува като предизвикателство.

— Трябва да минем по гребена — каза той. — Отклоним ли се, ще се ударим в стените…

— И няма и да разберем какво ни е ударило — беше присъдата на Малчо. — Знаеш ли да плуваш, Пушилка?

— Бих предпочел да не знаех, ако нещо не ни потръгне там долу.

— И аз казвам същото — обади се печално непознат мъж, който стоеше до тях и се взираше надолу в пролома — Бих искал вече да съм го минал.

— Дори и срещу пари не бих отстъпил случая да го преплувам — отговори Кит.

Той го каза искрено, макар и с намерението да вдъхне смелост на непознатия. Кит се обърна, за да отиде пак при лодката.

— Ще се опитате ли? — попита непознатият.

Кит кимна.

… Ех, де да имал този кураж — призна си непознатият… — Аз стоя тука от часове. Колкото повече гледам, толкова повече ме е страх. Не съм лодкар, а с мене са само жена ми и племенникът ми, който е младо момче. Ако минете здрави и читави, ще прекарате ли и моята лодка?

Кит погледна Малчо, който се бавеше да отговори.

— Той е с жена си — подхвърли му Кит. И не се излъга в другаря си.

— Разбира се — отговори утвърдително Малчо… Само че исках малко да си помисля. Знаех си аз, че има за какво да го направим.

Те пак тръгнаха да се връщат, но Спрег и Стайн не се и помръднаха.

— На добър час, Пушилка! — обади се Спрег. — Аз… ъ-ъ-ъ… — Той се запъна. — Аз ще постоя тука и ще ви погледам.

— Трябва да бъдем трима в лодката: двама да гребат и един да управлява — спокойно каза Кит.

Спрег погледна Стайн.

— За нищо на света не бих го направил! — възкликна този господин. — Щом ти не се страхуваш да стоиш тука и да гледаш, не се страхувам и аз.

— Кой се страхува? — разгорещено попита Спрег. Стайн му отговори в същия тон и двамата им слуги си отидоха, без да дочакат края на разгорилата се свада.

— Ще минем и без тях — каза Кит на Малчо. — Ти ще седнеш на носа, а аз ще управлявам с кормилното гребло. Единствената ти грижа ще бъде да гребеш право напред. Като тръгнем, няма да можеш да ме чуваш, затова гледай само да караш право напред.

Те отвързаха лодката и излязоха по средата на ускоряващото се течение. От пролома долиташе все по-силен рев. Реката навлизаше там гладка като разтопено стъкло; когато се озоваха между стените, които закриваха небето, Малчо натъпка устата си с тютюн и заработи с греблото. Лодката заподскача по първите гребени на бързея и двамата другари бяха оглушени от тътена на побеснелите води, който ехтеше и многократно отекваше в теснината. Те не можеха да поемат дъх от летящите пръски вода. От време на време Кит не можеше да види другаря си, конто седеше на носа. Всичко трая само две минути и за това време те изминаха по бързея три четвърти миля, излязоха здрави и читави на другия край и вързаха лодката край брега на долния вир.

Малчо изпразни устата си от тютюневия сок — беше забравил да плюе — и заговори.

— Това беше мечо месо! — възхищаваше се той. — Истинското мечо месо! Доста напред изскочихме, а, Пушилка? Няма защо да крия и ще ти призная, че преди да тръгнем, кой знае дали е имало от тази страна на Скалистите планини по-уплашен човек от мене. Сега вече знам да ям мечо месо. Хайде да вървим, че да прекараме и оная лодка.

Когато се връщаха пеша, насред пътя срещнаха господарите си, които ги бяха наблюдавали отгоре.

— Ей ги, идат тез, дето ядат риба — рече Малчо. — Пази се да не ти засмърди.

IV

След като прекараха лодката на непознатия, който се казваше Брек, Кит и Малчо се запознаха с жена му, която беше слабичка и приличаше на момиченце; очите й се бяха насълзили от благодарност. Самият Брек понечи да даде на Кит петдесет долара, а след това се помъчи да ги мушне на Малчо.

— Пътниче — отказа му Малчо, — аз идвам в тази страна, за да изкарвам пари от земята, а не от такива като мен.

Брек потършува в лодката си и измъкна дамаджана с ракия. Малчо посегна към нея, но отпусна ръка и поклати глава.

— Долу ни чака Белия кон, да опустее макар, а хората разправят, че бил по-лош от Кутията. Май че ще е по-добре да не слагам ракия в устата.

Няколко мили по-надолу те спряха до брега и четиримата заедно отидоха пеша да видят лошото място. Тука в реката, която представляваше цяла редица от бързеи, се издигаше скалист праг и рязко я отбиваше към десния бряг. Цялата маса вода се устремяваше накриво в тесния проход, страхотно засилваше скоростта си и се мяташе в огромни вълни, бели и гневни. Това беше страшната Грива на Белия кон и тука смъртта събираше още по-тежък данък от минаващите златотърсачи. От едната страна на Гривата клокочеше висок пад, а от другата, кипеше голям въртоп. За да се преплува оттатък, трябваше да се мине през самата Грива.

— Пред тая работа тука Кутията е направо играчка — отсъди Малчо.

Докато наблюдаваха, една лодка се стрелна по горните бързеи. Това беше голяма лодка, не по-малко от тридесет стъпки дълга, натоварена с няколко тона снаряжение; караха я шест души. Преди още да стигне до Гривата, тя започна да забива нос във водата и да скача, а от време на време почти не можеше да се види от пяната и пръските.

Малчо изгледа изпод вежди Кит и рече:

— Кажи-речи, свършено е с нея, а още не е стигнала до най-лошото. Ей ги, прибраха греблата, а сега да я видим! Боже! Потъна! Не, ето я!

Колкото и да беше голяма, лодката беше се скрила от погледа сред водния прах между гребените на вълните. В следващия миг тя отново се появи върху гребена на една вълна по средата на Гривата. Кит с изумление видя ясно очертана цялата дължина на дъното и. За част от секундата лодката увисна във въздуха, всички в нея седяха бездейно по местата си освен този, който стоеше прав на кърмата пред кормилното гребло. След това тя се гмурна надолу в коритото и изчезна за втори път. Три пъти лодката изскачаше и потъваше, сетне хората от брега видяха как тя се плъзна обратно от Гривата и носът й се заби във въртопа. Кормчията наблегна с цялата си тежест на кормилното гребло с напразно усилие да я задържи, но отстъпи пред водовъртежа и и помогна да направи кръг.

Три пъти обиколи тя въртопа и всеки път толкова близо до скалите, на които стояха Кит и Малчо, че те биха могли да скочат в нея. Кормчията, човек с наскоро пусната червеникава брада, им помаха с ръка. Единственият път, по който можеше да се излезе от въртопа, беше през Гривата и както се въртеше, лодката навлезе косо в горния и край. Може би от страх да не го повлече водовъртежът, кормчията не се помъчи достатъчно бързо да я насочи напред. Когато го направи, беше вече късно. Ту във въздуха, ту под водата, лодката прекоси Гривата и течението я повлече към отсрещната страни на реката и надолу по отвесния клокочещ пад. Стотина стъпки по-долу плувнаха сандъци и денкове. После се показа дъното на лодката и главите на шестимата мъже. Двама сполучиха да стигнат брега на вира. Другите бяха погълнати от водата и всичките плаващи останки се загубиха от погледа, отнесени от бързото течение зад завоя.

Настъпи продължително мълчание. Пръв заговори Малчо.

— Хайде — каза той. — Трябва да се опитаме и ние. Току-виж, че съм се уплашил, ако стоим още тук.

— Ще вдигнем и ние пушилка — усмихна му се Кит.

— И ти ще оправдаеш името си — подхвърли му Малчо и се обърна към двамата господари. — Ще дойдете ли? — попита той.

Може би тътенът на реката им попречи да чуят поканата.

Малчо и Кит закрачиха през две педи сняг към горния край на бързеите и отвързаха лодката. Две мисли занимаваха Кит: едната за достойнствата на неговия другар, които му действува като подтик; другата, също подтикваща, за стария Айзък Белю и всички други мъже от семейството, които бяха вършили подобни неща в завоевателния си поход на запад. Каквото са вършилите, можеше да извърши и той. Това беше месото, жилавото месо, а сега, повече от всеки друг път, той беше сигурен, че само жилави хора могат да ядат такова месо.

— Гледай да държиш все по гребена на прага — викна му Малчо и мушна в устата си парче пресован тютюн, когато лодката се засили в засилващото се течение и навлезе в бързеите.

Кит кимна, наблегна е всички сили и с цялата си тежест на управляващото гребло и насочи лодката към водопада.

Подир няколко минути, когато полупълната с вода лодка спря край брега на вира под Белия кон, Малчо изплю тютюневия сок н стисна ръката на Кит.

— Месо! Месо! — провикна се той с възторг. — Сурово го ядем! Живо месо ядем!

Горе на брега срещнаха Брек. Малко по-настрана стоеше жена му. Кит му стисна ръката.

— Страх ме с, че вашата лодка не ще може да мине — каза той. — Тя е по-малка от нашата и не е толкова здрава.

Брек извади пачка банкноти.

— Ако я прекарате, ще дам и на двамата по сто долара.

Кит се обърна и погледна нагоре към мятащата се Грива на Белия кон. Бавно припадаше сив здрач, ставаше по-студено и гледката като че ли придоби някаква първобитна суровост.

— Не е там работата — обади се Малчо… Не ни трябват вашите пари. И без туй няма да ги вземем. Но моят другар разбира от лодки и щом казва, че вашата не е сигурна, смятам, че знае какво приказва.

Кит кимна в знак, че е съгласен с Малчо и случайно погледна госпожа Брек. Очите й бяха втренчени в него и той почувствува, че ако някога е виждал молба в очите на жена, то е именно сега. Малчо проследи погледа му и видя, каквото виждаше и той. Те се спогледаха смутени и не проговориха. Обзети от същия порив, двамата си кимнаха и тръгнаха по пътеката, която водеше към началото на бързеите. Не бяха минали и стотина, крачки, когато срещнаха Стайн и Спрег, конто слизаха надолу.

— Къде отивате? — попита Спрег.

— Да прекараме и другата лодка — отговори Малчо.

— Няма да я прекарвате. Стъмва се. Ще отидете двамата да опънете палатката.

Възмущението на Кит бе толкова голямо, че той се въздържа и не проговори.

— Той е с жена си — каза Малчо.

— Това си е негова работа — забеляза Стайн.

— И на Пушилката, и моя — отвърна Малчо.

— Забранявам ви! — рязко рече Спрег. — Пушилка, ако направиш още една крачка, ще те уволня. — И аз тебе, Малчо — добави Стайн.

— И чудесно ще се наредите, като ни уволните — отговори Малчо. — Как ще закарате проклетата си лодка в Доусън? Кой ще ви поднася кафе в леглото и ще ви прави маникюр? Хайде, Пушилка! Не им държи да ни уволнят. Пък си имаме и договор. Ако ни уволнят, трябва да ни дадат храна за цялата зима.

Едва бяха отблъснали лодката на Брек от брега и навлезли в буйните води, когато вълните започнаха да преливат през борда. Това бяха малки вълнички, но те предвещаваха какво щеше да дойде по-нататък. Както дъвчеше неизменния си тютюн, Малчо хвърли закачлив поглед назад и Кит усети в сърцето си странен прилив на обич към този човек, който не умееше да плува, но умееше да държи на думата си.

Бързеите станаха по-буйни, полетяха пръски вода. В сгъстяващата се тъма Кит зърна Гривата и извивката на устремилото се натам течение. Той вкара лодката в тази извивка и се почувствува много доволен от себе си, когато лодката се понесе точно по средата на самата Грива. След това, сред тътена, подскачането, затъването и преливащата през борда вода, в съзнанието му остана ясно само това, че е хвърлил цялата си тежест върху управляващото гребло и му се иска чичо му да е там, за да го види. Те изплуваха задъхани, мокри до кости и загребали вода почти до самите бордове. По-леките парчета багаж и снаряжение плуваха в лодката. С няколко предпазливи удара на греблото Малчо вкара лодката във въртопа и водовъртежът извърши останалото, докато тя благополучно стигна до брега. От стръмнината ги гледаше госпожа Брек. Молитвата й бе чута и сълзи на благодарност се стичаха по бузите й.

— Вие, момчета, просто трябва да вземете парите — извика им отгоре Брек.

Малчо се изправи, подхлъзна се и седна във водата, а лодката се наклони с единия борд до повърхността на вира и пак се изправи.

— По дяволите парите! — каза Малчо. — Я извади ракията. Сега, като се свърши всичко, започва да ме хваща страх, пък сигурно и ще ме втресе.

V

Сутринта, както обикновено, тяхната лодка бе една от последните. Брек, при все че не го биваше да кара лодка и нямаше други помощници освен жена си и племенника си, беше събрал нещата си, натоварил лодката и потеглил с пукването на зората. Но бързането не беше присъщо на Стайн и Спрег, които сякаш не можеха да разберат, че езерата може да замръзнат всеки миг. Те се преструваха на болни, пречеха, бавеха се и правеха работата на Кит и Малчо двойно по-тежка.

— Съвсем си загубих уважението към бога, като гледам каква грешка е направил, като им е дал човешки образ на тия двамата — богохулно изразяваше отвращението си Малчо.

— Е, затова пък ти поне си истинска стока — с усмивка му отговори Кит. — Само като те гледам и започвам повече да уважавам бога.

— Та казваш, че с мен е сполучил, а? — бе забележката, с която Малчо се помъчи да превъзмогне смущението си от комплимента.

Водният път минаваше през езерото Льо Барж. Тука нямаше бързо течение и ако нямаше попътен вятър, трябваше да се гребе четиридесет мили по гладки, спокойни води. Обаче времето на попътните ветрове бе минало и леден вихър ги брулеше право в лицето от север. Той вдигаше големи вълни, срещу които бе почти невъзможно да се гребе. На всичките им мъчнотии отгоре заваля и силен сняг, а водата замръзваше по греблата, та едни от тях трябваше непрекъснато да кърти леда с брадвичка. Принудени да се редуват и те на греблата, Спрег и Стайн явно бездействаха. Кит се беше научил да набляга на греблото с цялата си тежест, но забеляза, че господарите му само се преструват, че наблягат с тежестта си, а всъщност потопяват греблата под ъгъл, който не изисква никакви усилия.

След като минаха три часа, Спрег сложи греблото си в лодката и заяви, че иска да се върнат обратно в устието на реката на завет. Стайн го подкрепи и няколкото изминати с труд мили бяха загубени. На втория и третия ден те правеха същите безплодни опити. Откъм Белия кон непрекъснато пристигаха нови златотърсачи и в устието на реката се насъбра флотилия от повече от двеста лодки. Всеки ден пристигаха по четиридесет-петдесет, а само две или три сполучваха да стигнат северозападния бряг на езерото и не се връщаха. В плитчините вече се образуваше лед, който се съединяваше в тънка ивица от вир до вир покрай брега. Езерото можеше да замръзне всеки ден.

— Щяхме да стигнем, ако те имаха воля поне колкото мекотелите гадини — каза Кит на Малчо на третата вечер, докато двамата си сушеха мокасините пред огъня. — Щяхме да бъдем там днес, ако не бяха ни накарали да се върнем. Да бяхме опъвали още един час, и щяхме да стигнем западния бряг. Те са… те са безпомощни пеленачета!

— Вярно — съгласи се Малчо. Той обърна своя мокасин към огъня и за миг се замисли. — Виж какво, Пушилка. До Доусън има стотици мили. Трябва да направим нещо, ако не искаме да замръзнем тука. Какво ще кажеш?

Кит го погледна и зачака.

— Тези две пеленачета са в ръцете ни — обясни мисълта си Малчо. — Те знаят да заповядват и да се бъркат в кесиите, ама както и ти го каза, те са безпомощни пеленачета. Ако искаме да идем в Доусън, трябва командването да е в нашите ръце.

Двамата се изгледаха.

— Дадено — рече Кит и скрепи съгласието си е ръкостискане.

Сутринта, много преди да се съмне, Малчо нададе вик.

— Хайде! — ревеше той. — Ставайте, сънльовци! Ето ви кафето. По-живо! Ще тръгваме!

Макар и да мърмореха и протестираха, Стайн и Спрег се видяха принудени да потеглят два часа по-рано от всеки друг път. Отгоре на това вятърът беше по-рязък и след малко лицата на всички се заскрежиха, а греблата натежаха от лед. Три часа се бореха те, четири часа — един управляваше, един къртеше леда и двама гребяха. Северозападният бряг се мержелееше все по-близо и по-близо. Вятърът задуха още по-силно и най-после Спрег сложи греблото си в лодката — знак, че се отказва да се бори. Малчо веднага го грабна, макар че току-що го бяха сменили.

— Вземи да къртиш леда — рече той и подаде на Спрег брадвичката.

— Има ли смисъл? — изхленчи Спрег. — Няма да стигнем. Хайде да се върнем.

— Ще караме напред — каза Малчо. — Кърти леда, пък като се посъвземеш, ще ме смениш.

С неимоверни усилия те стигнаха до брега, но се озоваха пред редица канари и скали, в които се разбиваха вълните — да се слезе на сушата, беше невъзможно.

— Нали ви казах — изхлипа Спрег.

— Зъб не си обелил — отвърна му Малчо.

— Да се върнем.

Никой не проговори и без да се приближава, Кит подкара лодката успоредно с непристъпния бряг. Понякога те не напредваха повече от една стъпка при всеки удар на греблата, а имаше моменти, когато с два или три удара едва смогваха да устоят срещу отнасящия ги вятър. Кит правеше всичко, каквото можеше, за да ободри двамата слабаци. Разправяше им, че никоя лодка, стигнала до този бряг, не се е върнала. Принудили са се, убеждаваше ги той, да потърсят подслон някъде по-нататък. Продължиха да гребат още един час, два часа.

— Ако вие, братлета, вземете да гребете с малко от оная сила, която ви дава кафето, дето го сърбате в леглата, ще стигнем — насърчаваше ги Малчо… Пък вие само размахвате греблата и се преструвате, че гребете.

След още няколко минути Спрег хвърли греблото в лодката.

— Не мога повече — рече той и в гласа му прозвучаха сълзи.

— И ние също не можем — отговори Кит, също готов да заплаче или да извърши убийство, толкова голямо бе изтощението му. — Но въпреки това ще продължим напред.

— Ще се върнем. Обърни лодката.

— Малчо, щом той не иска да гребе, вземи ти греблото — заповяда Кит.

— Дадено — отвърна Малчо. — Той може да кърти леда.

Но Спрег отказа да даде греблото; Стайн беше спрял да гребе и течението влачеше лодката назад.

— Обръщай, Пушилка! — разпореди се Спрег.

И Кит, който никога в живота не беше изругал жив човек, се изуми от самия себе си.

— Преди това ще те пратя аз тебе по дяволите — тросна се той. — Хващай греблото и карай!

В мигове на пълно изтощение хората забравят всичките ограничения, наложени им от цивилизацията, а сега беше настъпил такъв миг. Всеки от тях бе стигнал пределната точка. Спрег смъкна ръкавицата, издърпа револвера си и го насочи срещу кормчията. Това бе ново преживяване за Кит. Никой още не бе вдигал срещу него оръжие. И сега, за негова изненада, не виждаше в това нищо особено. То беше най-естественото нещо на света.

— Ако не махнете този револвер — каза той, — ще ви го взема и ще ви изпотроша ръцете с него.

— Ако не обърнеш лодката назад, ще те застрелям! — заплаши го Спрег.

Тогава се намеси Малчо. Той спря да кърти леда и се изправи зад Спрег.

— Хайде, стреляй! — каза той и размаха брадвичката. — Да знаеш как ме сърбят ръцете да ти строша главата. Хайде, започвай веселбата!

— Това е бунт — намеси се Стайн. — Ние ви плащаме, за да изпълнявате нарежданията ни.

Малчо се завъртя към него.

— Почакай, и твоят ред ще дойде, щом свърша със съдружника ти, дребен зурлест нехранимайко!

— Спрег — каза Кит, — давам ви тридесет секунди да приберете револвера и да хванете греблото.

Спрег се поколеба, истерично се изсмя, прибра револвера и преви гръб над греблото.

Още два часа те пълзяха педя по педя напред край покритите с пяна скали, докато и Кит вече започна да се бои, че наистина e сбъркал. И ето, точно когато сам той беше готов да обърне лодката назад, те се озоваха пред тесен проход от около двадесетина стъпки, който водеше към едно заливче, заградено от всички страни, където и най-свирепите пориви на вятъра едва набраздяваха водната повърхност. Това беше убежището, което бяха намерили лодките, пристигнали преди тяхната. Те спряха до полегатия бряг; двамата господари, капнали от умора, останаха да лежат в лодката, а Кит и Малчо опънаха палатката, накладоха огън и се заловиха да готвят.

— Малчо, какво значи „зурлест нехранимайко“? — попита Кит.

— Човек да не съм, ако зная — отговори другарят му, — но каквото и да е, той си е такъв.

Бурята, която беше започнала бързо да отслабва, на мръкваме съвсем утихна и времето се изясни и застудя. Чаша кафе, оставена настрана да поизстине и забравена, след няколко минути беше намерена покрита с един пръст лед. В осем часа, когато Спрег и Стайн, увити в одеялата, вече спяха съня на изнурението, Кит отиде да погледне лодката.

— Замръзва, Малчо — съобщи той, когато се върна. — Цялото заливче е вече покрито с ледена кора.

— Какво ще правиш?

— Има само една възможност. Разбира се, езерото се сковава най-напред. Поради бързото течение реката може да не замръзне още много дни. Утре по това време всяка лодка, заварена в езерото Льо Барж, ще остане тука до идущата година.

— Искаш да кажеш, че трябва да се измъкнем още тази вечер? Сега?

Кит кимна.

— Хайде, ставайте, сънльовци! — закрещя в отговор Малчо и започна да разхлабва въжетата на палатката.

Двамата господари се събудиха и заохкаха от болки в схванатите им мускули и от мъчението да бъдат изтръгнати от дълбокия сън на умората.

— Колко е часът? — попита Стайн.

— Осем и половина.

— Още е тъмно — възрази господарят.

Малчо издърпа няколко колчета и палатката започна да се отпуска.

— Сега не е утро — каза той — Сега е вечер. Хайде. Езерото замръзва. Трябва да стигнем на другия бряг.

Стайн седна. На лицето му бе изписано раздразнение и злоба.

— Нека си замръзва. Нямам никакво намерение да мърдам.

— Добре — съгласи се Малчо. — Ние тръгваме нататък с лодката.

— Вие сте наети…

— За да ви заведем в Доусън — прекъсна го Малчо… Ето на, това и правим, нали?

За да подсили въпроса си, той събори половината палатка на главите им.

Те си пробиха път през тънкия лед на малкото пристанище и излязоха в езерото, където водата, тежка и гладка като стъкло, замръзваше на греблата при всеки удар. Скоро тя заприлича на каша, която спираше движението на греблата и замръзваше във въздуха, както капеше от тях. След известно време повърхността се покри с коричка лед и лодката се движеше все по-бавно и по-бавно.

Неведнъж след това, когато се мъчеше да си спомни тази нощ и пред него възкръсваха само кошмарни картини, Кит се чудеше какви ли трябва да са били страданията на Стайн и Спрег. Единственото запазило се впечатление за преживяното бе, че горе-долу хиляда години се е борил при хапещ мраз и непоносимо напрежение.

Утрото ги завари заковани на място. Стайн се оплакваше, че са му премръзнали пръстите, Спрег — носът, а болката в бузите и носа на Кит му подсказваше, че и той не е бил пощаден. Колкото повече се съмваше, толкова по-далече можеха да видят, и докъдето им стигаше погледът, виждаха все ледена равнина. Езерото се беше сковало. На стотина крачки от тях лежеше северният бряг. Малчо уверяваше, че това е устието на реката и че вижда вода. Само той и Кит бяха в състояние да работят; те се заловиха да чупят леда с греблата и да карат лодката напред. И най-после, когато нямаха вече никакви сили, бързото течение на реката ги повлече. Те хвърлиха поглед назад и видяха няколко лодки, които се бяха борили цяла нощ и сега бяха безнадеждно замръзнали в леда; след това реката направи завой и течението ги понесе с шест мили в час.

VI

Ден след ден плуваха те надолу по бързата река и ден след ден крайбрежният лед стигаше все по-навътре. Когато надвечер спираха за нощувка, те разчупваха леда, за да направят място за лодката, и пренасяха всичко необходимо за стануване на няколкостотин стъпки до брега. Сутринта разбиваха новия лед около лодката и пак навлизаха в течението. Малчо нагласи в лодката тенекиената печка и Стайн и Спрег висяха над нея през дългите им часове на пълно бездействие. Те се бяха примирили, не издаваха вече заповеди и единственото им желание беше да стигнат в Доусън. Малчо, все такъв черногледец, неуморим и весел, току подхващаше гръмогласно три реда от първото четиристишие на песен, която беше забравил. Колкото по-студено ставаше, толкова по-често пееше той:

 

Ний, аргонавтите на този век,

далеч от родния си кът,

там-там та-та, тим-там та-та,

за руно златно в дълъг път.

 

Когато минаваха край устията на Хуталинкуа, на Голямата и Малка сьомга, те забелязаха, че тези реки изхвърлят в Юкон ледена каша. Тя се събираше около лодката, полепваше се по нея и вечерта те се виждаха принудени да изсичат леда, за да излязат от течението. Сутрин изсичаха за лодката път, за да навлязат пак в течението.

Последната вечер на брега прекараха между устията на Бялата река и реката Стюарт. На разсъмване те видяха половин миля широкия Юкон, целия побелял и скован от лед от единия бряг до другия. Малчо изруга целия свят не тъй добродушно, както обикновено, и погледна Кит.

— Нашата лодка ще бъде последната, която ще стигне в Доусън тази година — забеляза Кит.

— Но вече няма никаква вода, Пушилка!

— Тогава ще ни носи ледът. Хайде!

Напразно протестиращите Спрег и Стайн бяха натоварени в лодката. Половин час Кит и Малчо се мъчеха да изсекат с брадви път към бързия, сега вече втвърден поток. Когато сполучиха да се измъкнат от крайбрежния лед, плаващият лед подкара лодката на стотина крачки край замръзналата ивица и откъсна половината от горната греда на единия борд и отчасти я раздроби. След това навлязоха в течението, което се отбиваше от брега в долния край на завоя. Те продължаваха да си пробиват път към средата. Потокът вече не представляваше ледена каша, а плътни парчета лед. Между тези парчета имаше само каша, която се сковаваше пред очите им. Те се отблъскваха с греблата от ледените блокове, понякога се покатерваха на тях, за да бутнат лодката напред, а след един час стигнаха средата на реката. Пет минути след като престанаха да се напъват, лодката замръзна. Цялата река се сковаваше още докато се движеше. Едно парче лед се залепваше за друго, докато най-после лодката остана в средата на един леден блок, седемдесет и пет стъпки в диаметър. Понякога плуваха със страната напред, понякога с кърмата, а тежестта на леда разкъсваше веригите, които сковаваха тази движеща се маса, само за да я сковат отново други, по-бързо движещи се блокове. Минаваха часове. Малчо поддържаше огъня в печката, готвеше и пееше бойната си песен.

Настъпи нощ, след много усилия те се отказаха от опита да докарат лодката до брега и в тъмнината продължиха безпомощно да се носят напред.

— Ами ако отминем Доусън? — попита Малчо.

— Ще се върнем пеша — отговори Кит, — ако не ни смачка ледът.

Небето беше ясно и при светлината на студените трепкащи звезди пред тях се мяркаха от време на време неясните очертания на планини от двете страни. В единадесет часа отдолу долетя глух, стържещ тътен. Бързината започна да намалява, а ледените блокове да се изправят, сблъскват и раздробяват около тях. Реката се задръстваше. Един блок се надигна, хлъзна се по блока под тях и отнесе единия борд на лодката. Тя не потъна, понеже все още се крепеше върху своя блок, но се завъртя и за миг те видяха на една стъпка от тях да се показва черна вода. След това всякакво движение спря. Като се мина половин час, цялата река се надигна и започна да се движи. Това продължи един час, после отново се задръсти и спря. Сетне се раздвижи още веднъж и със страшно стържене тръгна бързо и яростно напред. Тогава те видяха светлини на брега и когато се изравниха с тях, Юкон се предаде и реката спря за шест месеца.

В Доусън, любопитните, събрали се на брега да видят как ще замръзне реката, чуха в мрака бойната песен на Малчо:

 

Ний, аргонавтите на този век,

далеч от родния си кът,

там-там та-та, там-там та-та,

за руно златно в дълъг път.

VII

Три дена Кит и Малчо усилено работиха, за да пренесат тежащото тон и половина снаряжение от средата на реката до дървената хижа, която Стайн и Спрег бяха купили на хълма над Доусън. Когато това се свърши и те се прибраха по здрач в топлата хижа, Спрег повика Кит при себе си. Вън термометърът показваше петдесет и четири градуса под нулата^[1].

— Още нямаш пълен месец служба, Пушилка — заговори Спрег. — Но ето ти цялата заплата. Желая ти щастие.

— Ами нашите условия? — попита Кит. — Вие знаете, че тука върлува глад. Човек не може да си намери работа дори и но находищата, ако си няма своя храни. Вие обещахте…

— Нищо не съм обещавал… — прекъсна го Спрег. — Вие обещавали ли сте, Стайн? Ние ви наехме с месечна заплата. Ето ви парите. Ще ми подпишете ли разписка?

Ръцете на Кит се свиха в юмруци, за миг му причерня пред очите. Двамата господари се дръпнаха от него. Кит никога в живота си не беше ударил някого от яд, а беше тъй сигурен, че може да тегли на Спрег един хубав бой, че не се решаваше да го направи.

Малчо разбра състоянието му и се намеси:

— Виж какво, Пушилка. Нямам намерение да пътувам нататък с такива простаци. Напускам ги още тука. Ще си останем двамата заедно. Искаш ли? Хайде, вземи си одеялата и слез долу в „Еленовия рог“. Чакай ме там. Аз ще уредя сметката, ще прибера, каквото ни се полага, а на тях ще им дам каквото им се пада. По вода не ме бива, но сега нали съм стъпил на суша, ще се развъртя, та пушилка да се вдигне.

Подир половин час Малчо се появи в „Еленовия рог“. Разкървавените му юмруци и ожулената буза показваха, че беше дал на Спрег и Стайн, каквото им се падаше.

— Трябваше да я видиш тая хижа — прихна той, когато двамата стояха пред бара. — Да го наречеш „пердах“, ще е малко. Хващам се на бас, че няма да могат да се покажат на улицата цяла седмица. Сега сметката е съвсем ясна и за теб, и за мен. Храната е долар и половина фунтът. Никой не те взема на работа, ако си нямаш храна. Еленовото месо върви по два долара фунтът и го няма. Парите ще ни стигнат за патрони н храна за един месец, пък ще тръгнем из пущинаците нагоре по Клондайк. Ако няма елени, ще идем да живеем при индианците. Но ако подир шест седмици, смятано от днес, нямаме пет хиляди фунта еленово месо, аз ще… кълна се, че ще се върна и ще им поискам прошка на нашите господари. Приемаш ли?

Кит протегна ръка и те си стиснаха десниците. Но след това той се разколеба.

— Аз не разбирам нищо от лов — рече той.

Малчо вдигна чашата си.

— Но ти си от тия, дето знаят да ядат месо, и аз ще те науча.

I

Два месеца след като бяха тръгнали на лов за елени, за да си осигурят храна, Белю Пушилката и Малчо се върнаха в кръчмата „Еленовия рог“ в Доусън. Ловуването бе свършило, месото пренесено и продадено по два и половина долара фунта и сега двамата заедно притежаваха три хиляди долара в златен пясък и добър впряг кучета. Беше им провървяло. При все че златната треска бе пропъдила дивеча на сто и повече мили в планините, те бяха ударили четири елена в една тясна клисура на половината от това разстояние.

Загадката как са се заблудили тези животни беше толкова голяма, колкото и слуката на ловците, защото същия ден до тях спряха на стан четири изнурени от глад индиански семейства, които разправяха, че на три дена път наоколо нямало никакъв дивеч. Срещу месо Пушилката и Малчо се сдобиха с измършавели от глад кучета и след като ги храниха една седмица, запретнаха животните и започнаха да извозват месото на пазара в гладуващия Доусън.

Задачата на двамата сега беше да превърнат златния пясък в храна. Последната цена на брашното и фасула беше долар и половина фунта, но трудното бе да се намери някой, който да ги продава. Доусън се гърчеше от глад. Стотици хора, които имаха пари, но нямаха храна, се видяха принудени да напуснат този край. Мнозина бяха отишли надолу по реката, преди да замръзне, а много други с храна само колкото за из път бяха изминали шестстотинте мили до Дайи пеша по леда.

Пушилката се срещна с Малчо в топлата кръчма и веднага забеляза, че той ликува.

— Животът не чини пет пари без ракия и без захар — каза вместо поздрав Малчо, издърпа парченца лед от размръзващите се мустаци и шумно ги захвърли на пода. — А пък аз току-що намерих осемнайсет фунта от туй сладко нещо. А тоя дъртак ми поиска само по три долара за фунт. А на теб как ти вървя?

— И аз не съм седял без работа — с гордост отговори Пушилката. — Купих петдесет фунта брашно. А един, дето живее на Адамовия поток, казва, че утре ще ми даде още петдесет фунта.

— Чудесно! Е, няма да умрем от глад, докато протече реката. А бе, Пушилка, тез нашите песове били чудо бе! Един търговец на кучета ми предлага по двеста долара на парче, ако му дадем и петте. Аз му казах, че ще има да взима. Дума да няма, че са загладили косъма, откакто плюскат месо; ама съвсем не е право да ги храним тез песове с месо, което струва по два н половина долара фунта. Хайде да пием по чаша. Не може да не полея тези осемнайсет фунта захар.

След няколко минути, когато отмерваше на везните златен пясък, за да плати за ракията, той се сепна.

— Съвсем забравих за този човек, с когото трябваше да се видя в „Тиволи“. Той има развален бекон и го продава по долар и половина за фунт. Можем да храним с него песовете и да пестим по един долар на ден от храната на всяко куче. Довиждане!

— Довиждане — рече Пушилката. — Ще се прибера в хижата и ще си полегна.

Едва беше излязъл Малчо и през двойната врата влезе мъж, облечен с кожени дрехи. Лицето му светна, когато видя Пушилката, а Кит позна, че е Брек — същият, чиято лодка беше прекарал през пролома Кутията и бързеите Белия кон.

— Чух, че сте тука — припряно заговори Брек, щом му стисна ръката. — Търся ви от половин час. Елате малко вън, искам да поговоря с вас.

Пушилката изгледа със съжаление бумтящата, зачервена печка.

— Не може ли тука?

— Не, то е важно. Елате вън.

Когато двамата излязоха, Пушилката свали едната си ръкавица, драсна клечка кибрит и погледна закачения до вратата термометър. Той скри голата си ръка пак в ръкавицата с такава бързина, сякаш мразът го беше опарил. Над главите им извиваше пламтящата дъга на Северното сияние, а целият Доусън ехтеше от печалния вой на хиляди кучета.

— Колко е? — попита Брек.

— Петдесет и един под нулата. — Кит плю за проверка и плюнката запращя във въздуха. — И термометърът работи, та се къса. Пада цялото време. Преди един час беше само четирийсет н шест. Да не са открили ново находище?

— Точно така — пошепна Брек и предпазливо се огледа, да не би някой да го чуе. — Нали знаете Потока на индианката, дето се влива в Юкон от другата страна трийсет мили нагоре по течението?

— Там няма нищо — отсече Пушилката. — Там са правили проучвания преди много години.

— Проучвани са били и други богати рекички. Слушайте! Това е голяма работа. Жилата лежи само на осем до двайсет стъпки дълбочина. Там няма да има участък, който да не даде половин милион. Това е голяма тайна. Пошушнаха ми я двама-трима добри приятели. Аз веднага казах на жена си, че ще ви намеря, преди да тръгна. Хайде, довиждане. Моите неща са скрити долу край брега. Когато ми го казаха, поискаха да им обещая, че няма да тръгна, преди да заспят всички в Доусън. Нали знаете какво значи да ви видят да тръгвате с брадва и колове. Повикайте другаря си и потегляйте след мен. Трябва да запазите третия или четвъртия участък след Откритие. Да не забравите; Потокът на индианката. Той е трети, след като отминете Шведската река.

II

Когато влезе в хижичката на планинския склон към края на Доусьн, Пушилката чу познатото му силно хъркане.

— А бе лягай си да спиш бе — измърмори Малчо, когато Кит го задруса за рамото. — Не съм на нощна смяна — продължи той, щом ръката на Кит го задруса по-енергично. — Иди кажи на кръчмаря какво ти тежи.

— Намъквай си дрехите — каза Пушилката. — Трябва да запазим един-два участъка.

Малчо седна на леглото и се канеше да се развика, но ръката на Пушилката му запуши устата.

— Ш-шт! — предупреди го Пушилката. — Богато находище. Да не събудиш съседите. Доусън спи.

— Ами! Как не! То се знае, че никой никому не казва, когато открие находище. Но не е ли просто за чудене как всички се втурват натам въпреки това?

— Потокът на индианката — зашепна Пушилката. — Няма лъжа. Зная го от Брек. Жилата не е дълбоко. Злато току под корените на тревата. Хайде! Ще стегнем две леки торби и тръгваме.

Очите на Малчо се затвориха и той отново заспа. В следващия миг одеялата му бяха дръпнати.

— Ако на теб не ти трябват, на мен ми трябват — обясни му Пушилката.

От немай-къде Малчо започна да се облича.

— Ще вземем ли кучетата? — попита той.

— Не. Нагоре по рекичката положително няма пъртина и без тях ще вървим по-бързо.

— Тогава ще им хвърля храна да им стигне, докато се върнем. Да не забравиш да вземеш брезова кора и свещ.

Малчо отвори вратата, усети как го захапа студът и се дръпна обратно, за да свали наушниците си н да си сложи ръкавиците.

Подир пет минути тон се върна, търкайки силно носа си.

— Пушилка, аз съм против това надпреварваме: вънка е по-студено, отколкото са били куките в ада хиляда години преди да бъде запален първият огън. Пък и днес е петък и тринайсето число и човек да не съм, ако не си навлечем някоя беда.

Те затвориха вратата на хижичката и с малки походни торби на гърба заслизаха от хълма. Блясъкът на Северното сияние беше угаснал, само звездите трепкаха в страшния студ и в мъждивата им светлина човек не виждаше къде стъпва. Малчо не забеляза завоя на пътеката, пропадна в дълбокия сняг и колкото му глас държи, заблагославя деня, седмицата, месеца и годината.

— Не можеш ли да мълчиш? смъмри го Пушилката. — Остави календара на мира. Ще събудиш целия Доусън и всички ще тръгнат подир нас.

Ами! Не виждаш ли, че в тази хижа свети? И в онази там? Не чу ли, че се хлопна врата? О, как не! Доусън спи! А тези светлини? Да не би да заравят умрели, а? Никой не бърза към находището, дума да не става!

Докато слязоха в подножието на хълма и се озоваха и самия Доусън, прозорците на хижите бяха започнали да светкат, чуваше се тръшкане на врати, а зад тях долиташе звукът на много мокасини, стъпващи по здрави утъпкания сняг. Малчо се обади пак:

— Да се не начуди човек колко много опечалени има тука!

Те отминаха някакъв мъж, които стоеше до пътеката и с нетърпение подвикваше полугласно:

— Ех, Чарли, хайде по-бързо де!

Видя ли денка на гърба му, Пушилка? Гробището трябва да е много далече, та опечалените си носят одяла.

Докато излязоха на Главната улица, зад тях вече имаше върволица от стотина души, а докато в измамната светлина на звездите търсеха пътечката, която се спускаше към брега на реката, чуваха непрекъснато да пристигат нови хора. Малчо се подхлъзна и се стрелна надолу по тридесет стъпки дългия люш в мекия сняг.

Пушилката се търколи подир него и го събори, когато той се мъчеше да се изправи.

— Аз го намерих пръв — избоботи Малчо и си свали ръкавиците, за да изтръска влезлия в тях сняг.

След миг те тичаха като луди, за да се махнат от пътя на тези, които се сриваха подир тях. По време на замръзването реката беше се задръстила на това място н навсякъде безредно стърчаха покрити със сняг ледени блокове, След като падна лошо няколко пъти. Пушилката извади свещта и я запали. Хората зад тях посрещнаха светлината с шумно одобрение. В неподвижния въздух свещта гореше, без да трепне, и Пушилката закрачи по-бързо.

— Това си е чисто надпреварване за злато — реши Малчо. — Или пък всички са сомнамбули?

— Във всеки случаи ние сме начело на шествието — отговори Пушилката.

— О, кой знае! Може това там пред нас да е светулка. Може всичките тези там да са светулки: и тази, и тази. Само ги виж! Слушай мене, пред нас има цяла върволица.

През струпаните ледове до западния бряг на Юкон имаше една миля и по цялата дължина на лъкатушната пътека блещукаха свещи. Зад тях, чак до горния край на брега, от който бяха слезли, се виждаха други свещи.

— Слушай, Пушилка, това не е надпреварване за злато. Това е бягството на евреите от Египет. Трябва да има към хиляда души пред нас и десет хиляди зад нас. Сега слушай какво ще ти каже чичо ти. Моята рецепта е добра. Предчувствието никога не ме лъже. И ние грешим, като сме се втурнали за злато. Хайде да се върнем и да му дръпнем един сън.

— По-добре си пести дъха, ако не искаш да останеш назад — грубо му отвърна Пушилката.

— Ами! Краката ми са къси, ама сами се прегъват в колената и мускулите ми никак не се уморяват; човек да не съм, ако не мога да задмина ей тези всичките непрокопсаници по леда.

А Пушилката знаеше, че Малчо не преувеличава, защото отдавна вече се беше уверил във феноменалната му способност да ходи.

— Нали затова вървя по-бавно, та да можеш да ме задминеш — подигра му се Кит.

— А пък аз все те настъпвам по петите. Щом не можеш да вървиш по-бързо, пусни ме напред да ти покажа как се върви.

Пушилката ускори крачките си и след малко настигна най-близката група бързащи златотърсачи.

— Карай напред, Пушилка! — подкани го Малчо…

Прекрачи през тези непогребани покойници. Това не е погребение. Дай му зор, да се види, че си тръгнал нанякъде.

Пушилката наброи осем мъже и две жени в тази първа група, но преди да минат през задръстилите реката ледове, той и Малчо задминаха друга група от двадесет души. На няколко крачки от западния бряг пътеката извиваше на юг и излизаше на гладък лед. Ледът обаче беше затрупан с няколко педи ситен сняг. През него минаваше пъртината — тясна утъпкана ивица, не по-широка от две стъпки. От двете страни на пътеката човек затъваше до колене и по-дълбоко. Настигнатите от тях златотърсачи не проявяваха желание да им дадат път и много често Пушилката и Малчо се виждаха принудени да нагазват дълбокия сняг и с мъка да излизат начело.

Малчо беше неуморим и мрачен. Когато бързащите златотърсачи негодуваха, че ги изпреварва, Малчо им отвръщаше в същия то.

— Закъде си забързал? — попита го един.

— Ами ти закъде? — отговори той… — Вчера следобед пристигнаха от Индианската река други и отдавна са те изпреварили. Не са останали вече свободни участъци.

— Щом е така, повтарям: закъде си забързал?

— Кой? Аз ли? Аз не съм тръгнал за злато. Аз работя за правителството. Отивам на командировка. Блъскам тоя път само за да направя преброяване на хората по Потока на индианката.

Друг закачливо му подвикна:

— Къде си тръгнал, малкият? Наистина ли смятат да си запазиш участък?

— Аз ли? — отговори му Малчо. — Аз съм откривателят на Потока на индианката. Ходих да си зарегистрирам един участък и се връщам да видя някой чечако да не ми го открадне.

Средният ход на златотърсачите по равно беше три и половина мили на час. Пушилката и Малчо взимаха четири и половина, обаче от време на време изминаваха кратки разстояния бегом и така избързваха още повече.

— Аз ще те оставя без крака, Малчо — предизвикателно подхвърли Пушилката.

— Ами! Аз и без крака, само с чуканчетата ще те надходя, та мокасините ти ще останат без подметки. Ама няма смисъл. Правя си сметка. Участъците на Потока на индианката са по петстотин стъпки. Кажи ги десет на една миля. Пред нас са забързали хиляда души, а потокът не е сто мили дълъг я! Някой ще има да остане без участък и както ми мирише, май ще сме ние.

Преди да отговори, Пушилката неочаквано избърза и остави Малчо пет-шест крачки назад.

— Ако си пестеше дъха и вървеше както трябва, бихме могли да намалим тази хилядарка с няколко души — натяква той.

— Кой? Аз ли? Ако ми се махнеш от пътя, аз ще ти покажа какво се казва ходене.

Пушилката се изсмя и пак избърза напред. Сега той виждаше приключението в друга светлина. В ума му се въртяха думите на известен философ — „преоценка на ценностите“. Наистина сега Кит не се интересуваше толкова дали ще успее да си осигури състояние, колкото дали ще може да изпревари Малчо. В края на краищата, заключи той, значение има не печалбата, а самата игра. Трябваше да напрегне целия си ум, мишци, издръжливост и дух, за да може да си премери силите с този Малчо — човек, който никога не беше отворил книга и който не можеше да направи разлика между опера и джаз, нито между епична поема и замръзнали ръце.

— Малчо, ще си вземеш белята с мене. Откакто съм стъпил на брега в Дайи, аз съм променил всяка клетка в тялото си. Плътта ми е жилава като въжета и горчива и неумолима като ухапване на гърмяща змия. Преди няколко месеца щях сам да се потупам по гърба, ако бях написал такива думи, само че не можех да ги напиша. Трябвало е първо да ги преживея, а сега, когато ги преживявам, няма нужда да ги ниша. Аз съм истинска, настървена, хаплива стока и никой дребосък-планинец не може да се опита да ме надмине, без да му платя с лихвите. Хайде, върви напред и давай темп за половин час. Покажи колко струваш и когато не можеш повече, ще изляза аз напред и за половин час ще ти покажа какво значи истинско мъжко ходене.

— Ами! — добродушно се присмя Малчо. — Не видиш ли, че още имаш жълто край устата. Я се махни от пътя, че да ти покаже батко ти как се ходи.

Те започнаха да се сменяват на половин час и да определят темпа на хода. Не приказваха много. От усиленото движение им беше топло, но дъхът им замръзваше по лицата от устата до брадата. Студът беше толкова лют, че те почти непрекъснато търкаха с ръкавиците носовете и бузите си. Преставаха ли да търкат за няколко минути, плътта се вкочанясваше и тогава трябваше да се търкат най-ожесточено, за да усетят парливите бодежи на възвръщащото се кръвообращение.

Често им се струваше, че са излезли начело, по всеки път настигаха нови златотърсачи, тръгнали по-рано. Понякога отделни групички се опитваха да вървят в крак с тях, но след миля или две неизменно се обезсърчаваха и се загубваха в мрака.

— Ние сме били на път цялата зима — забеляза Малчо. — А тия дъртаци, дето са се размекнали от излежаване в хижите, взели да си мислят, че могат да вървят като нас. Виж, да бяха истински златотърсачи-кореняци, щеше да е по-друго. Има едно нещо, дето кореняците знаят да правят: да ходят.

Веднъж Пушилката запали клечка кибрит, за да погледне часовника си. Той не се опита да го направи втори път, защото мразът така свирепо захапа голите му ръце, че трябваше да мине половин час, докато ги усети отново.

— Четири часът — каза той и си сложи ръкавиците, — а ние вече сме изпреварили триста души.

— Триста трийсет и осем — поправи го Малчо. — Аз ги броя. Дай път, чужденецо! Пусни напред да бързат тия, дето знаят как се бърза.

Тези думи бяха отправени към един явно капнал от умора мъж, който едва се тътреше и само заприщваше пъртината. Този и още един бяха единствените останали без сили златотърсачи, които Кит и Малчо срещнаха, защото те бяха почти начело на надпреварващата се върволица. А за ужасите на тази нощ те се научиха едва после. Изтощени хора сядали да си починат край пътя и не могли вече да станат. Седем души замръзнали, а в болниците на Доусън на десетки останали живи отрязали ходилата и пръстите на краката и ръцете. Защото тъй се случи, че надпреварването за злато към Потока на индианката стана през най-студената нощ на годината. Преди да се зазори, спиртните термометри в Доусън паднаха до петдесет и седем градуса под нулата. Надпреварващите се златотърсачи, с малки изключения, бяха наскоро пристигнали в тази страна и не знаеха какво може да направи студът.

Другия изнемощял златотърсач откриха след няколко минути в блясъка на Северното сияние, което се стрелна като прожектор от хоризонта до зенита. Той седеше на един леден блок до пъртината.

— Карай напред, сестро Марийо! — весело го поздрави Малчо. — Мърдай. Ако седиш тука, ще замръзнеш. Човекът не отговори и те спряха да видят какво му е. Корав като ръжен — бе присъдата на Малчо. — Ако го събориш, ще се строши.

— Виж дали още диша — каза Пушилката, а сам свали ръкавиците си и се опита да напипа през кожите и вълнените дрехи сърцето на човека.

Малчо вдигна единия наушник и долепи ухо до вледенените устни.

— Никакъв дъх — обади се той.

— И сърцето не бие — рече Пушилката.

Той сложи ръкавицата на ръката си и ожесточено я заудря за една минута, преди да я изложи пак на студа, за да драсне клечка кибрит. Това беше един старец, безспорно мъртъв. Щом светна клечката, те видяха дълга сина брада, покрита с лед до носа, побелели от мраза бут и затворени очи със заскрежени, смръзнали се мигли. Кибритът угасна.

— Хайде — каза Малчо и затърка ухото си. — Не можем с нищо да му помогнем на тоя дъртак. А на мене ми замръзна ухото. Сега ще ми се обели проклетата кожа и ще ме боли цяла седмица.

След няколко минути, когато нова огнена ивица разля трептящи пламъци по цялото небе, на четвърт миля пред себе си те видяха върху леда две фигури: Цяла миля по-нататък не се виждаше някой да се движи.

— Тези водят шествието — подхвърли Малчо, когато отново настъпи тъмнина. — Хайде да ги настигнем.

След като измина половин час, а те още не бяха догонили двамата пред тях, Малчо се спусна да тича.

— И да ги стигнем, няма да можем да ги надминем — задъхано каза той. — Ех, че вървят, дявол да го вземе! Хващам се на бас, че не са чечако. Човек да не съм, ако не са от истинските златотърсачи-кореняци.

Пушилката водеше, когато най-сетне ги настигнаха, и се зарадва, че най-после закрачи с нормален ход по техните пети. Почти веднага му се стори, че по-близкият до него човек е жена. Кое породи у него това впечатление, не можеше да каже. С качулка и загърната с кожи, тъмната фигура приличаше на всяка друга фигура, и псе пак Пушилката изпитваше чувство за нещо познато. Той дочака следващото припламваме на Северното сияние и при неговата светлина видя колко малки бяха обутите с мокасини крака. Но той видя и нещо повече походката, и разбра, че това бе несравнимата походка, която веднъж се беше зарекъл никога да не забрави.

— Ех, че я бива да ходи — обади се с дрезгав шепот Малчо. — Бас държа, че е индианка.

— Здравейте, госпожице Гастел! — поздрави Пушилката.

— Здравейте! — отговори тя, обърна глава и бързо го погледна. — Нищо не виждам в гази тъма. Кой сте?

— Пушилката.

Тя се изсмя в мразовития мрак и Кит реши, че това е най-хубавият смях, който е чувал в живота си.

— Е, оженихте ли се, отгледахте ли всички онези деца, за които ми разправяхте? — Преди той да успее да й отговори, девойката продължи:

— Колко чечако има зад нас?

— Няколко хиляди, предполагам. Ние задминахме над триста. А те не губеха време.

— Пак старата история — с огорчение каза девойката. — Пришълците се настаняват по богатите със злато рекички, а кореняците, които със смелостта и страданията си са създали тази страна, остават с празни ръце. Кореняците откриха находището на Потока на индианката как се е разчуло, ще остане тайна и съобщиха за него на всички кореняци от Морския лъв. Но той е десет мили по-далеч от Доусън и когато пристигнат, ще видят, че всичко, докъдето им стига погледът, е запазено от доусъновските чечако. Не е права, не е честна тази прищявка на щастието!

— Много жалко — отговори съчувствено Пушилката. — Но, бога ми, не зная какво бихте могли да направите.

— Който изпревари, той ще натовари, нали знаете. Да можех да направя нещо! — възкликна тя в отговор. — Бих искала всички да замръзнат на пъртината или да им се случи всичко най-ужасно, само и само да могат златотърсачите от Морския лъв да стигнат първи!

— Виждам, че не ни желаете доброто — изсмя се Кит.

— Не е там работата — припряно възрази девойката. — Аз познавам до един хората от Морския лъв и знам, че са мъже. Те са гладували на времето си в тази страна и са работили като исполини, за да я разработят. Когато бях малко момиченце, преживях заедно с тях тежките времена на Койокук. Изкарах с тях глада на Брезовия поток и глада на Четиридесетата миля. Те са герои и заслужават някаква награда, а ето че хиляди неопитни мамини синчета, които не са заслужили правото да си запазят никакъв участък, са излезли с мили и мили пред тях. А сега ще ви помоля да ме извините за това словоизлияние и ще млъкна, за да си пестя силите, понеже вие и всички други всеки миг може да се опитате да изпреварите татко и мен.

Близо един час Джой и Пушилката не размениха нито дума, обаче той забеляза, че известно време тя и баща и си говориха полугласно.

— Сега зная кои са — каза Малчо на Пушилката. — Той е стария Луис Гастел, истински златотърсач. Това трябва да е дъщеря му. Той дошъл по тези места толкова отдавна, че никой не си спомня кога; момичето е било кажи-речи пеленаче. Той бил съдружник с Битълз и те пуснали първото параходче по Койокук.

— Не ми се ще да ги изпреварваме — рече Пушилката. — ние сме пред всички други и сме само четирима.

Малчо се съгласи и те мълчаха още един час, през който четиримата упорито крачеха напред. В седем часа тъмата бе раздрана от последното припламване на Северното сияние, което освети на запад широк проход между покрити със сняг планини.

— Потокът на индианката! — възкликна Джой.

— Хайде де! — зарадвано извика Малчо. — По моята сметка трябваше да го стигнем най-малко след половин час. Трябва доста да съм си поразтегнал чатала.

На това място пътят към Дайи стигаше до натрупани ледени блокове и рязко извиваше през Юкон към източния бряг. И тука те трябваше да напуснат добре? утъпканата главна пъртина, да се покатерят по ледовете п да поемат по едва очертаваща се, почти неутъпкана пътечка, която лъкатушеше по западния бряг.

Луис Гастел, който вървеше пръв, се подхлъзна в тъмнината на неравния лед, седна и се хвана с двете ръце за глезена. После с мъка се изправи и продължи, макар и по-бавно и с леко накуцване. След няколко минути той изведнъж спря.

— Няма смисъл… каза той на дъщеря си. — Разтегнал съм си сухожилието. Върви напред и запази участък и за мен, и за себе си.

— Не можем ли някак да ви помогнем? — попита Пушилката.

Луис Гастел поклати глава.

Тя може да запази два участъка вместо един. Аз ще се замъкна до брега, ще запаля огън и ще си превържа глезена. Ще се справя. Карай, Джой. Запази за нас над участъка Откритие; по-нагоре жилата е по-богата. — Ето ви малко брезова кора — рече Пушилката, като раздели запаса си на две равни части. — Ние ще се погрижим за дъщеря ви.

Луис Гастел дрезгаво се засмя.

— Благодаря ви — отговори той. — Но тя умее да се грижи за себе си. Вървете подир нея и правете, каквото тя прави.

Имате ли нещо против аз да водя? — обърна се момичето към Пушилката и излезе напред. — Аз познавам тези места по-добре от вас.

— Водете — галантно отвърна Пушилката, — макар и да съм съгласен с вас, че е срам и позор всички ние, чечако, да изпреварим тези хора от Морския лъв. Няма ли някакъв начин да им дадем преднина?

Девойката поклати глава.

— Не можем да скрием следите си, а те ще вървят по тях като овци.

След четвърт миля тя рязко изви на запад. Пушилката забеляза, че те тръгнаха по неутъпкан сняг, но нито той, нито Малчо не забеляза, че неясната пътечка, по която бяха вървели досега, продължаваше на юг. Да бяха могли да видят какво направи след това Луис Гастел, историята на Клондайк щеше да се развие по друг начин, защото щяха да видят как този стар златотърсач, без да куца, тича след тях като хрътка, забил нос в пътеката. Щяха да видят и как утъпква и разширява следата, където те извиха на запад. И най-после щяха да го видят как се запътва по старата, едва забележима пъртина, която продължаваше да води на юг.

Една пътечка водеше нагоре по ручея, но тя беше толкова неясна, че те непрекъснато се губеха в тъмнината. След четвърт час Джой Гастел се съгласи да пусне двамата мъже напред, да проправят подред пъртината в снега. Те напредваха толкова бавно, че всичките надпреварващи се златотърсачи успяха да ги настигнат и когато се съмна в девет часа, зад тях, докъдето стигаше поглед, се точеше непрекъсната върволица хора. Черните очи на Джой пламнаха, когато ги видя.

— От колко време вървим нагоре по ручея? — попита тя.

— Цели два часа — отговори Пушилката.

— И два часа обратно прави четири — засмя се девойката. — Хората от Морския лъв са спасени.

В ума на Пушилката се мярна смътно подозрение, той спря и се обърна към нея.

— Не разбирам — рече той.

— Не разбирате? Тогава ще ви обясня. Това е Норвежкият ручей. Потокът на индианката е следващият на юг.

За миг Пушилката онемя.

Нарочно ли го направи? — попита Малчо.

— Направих го, за да спечелят време старите златотърсачи.

Джой подигравателно се изсмя. Двамата мъже се усмихнаха един на друг и после почнаха да се смеят заедно с нея.

— Да не бяха жените толкова малко по тези места, щях да те сложа на коляното си и да ти дръпна един хубав бой — увери я Малчо.

— Баща ви не си е разтегнал никакво сухожилие, ами е изчакал да се отдалечим и след това е продължил, нали? — попита Пушилката.

Тя кимна.

— И вие послужихте за примамка.

Девойката пак кимна; този път смехът на Пушилката прозвуча звънко и искрено. Това бе неподправеният смях на човек, който открито се признава за победен.

— Защо не ми се сърдите? — разочаровано попита Джой. — Или… или защо не ме набиете?

— Е, нищо не ни пречи да тръгнем обратно — подкани ги Малчо. — Краката ми изстиват, като стоим тука.

Пушилката поклати глава.

— Това ще значи да изгубим четири часа. Трябва да сме минали осем мили по Норвежкия ручей и, както изглежда, нататък той прави голям завой на юг. Ще продължим по него, после ще се прехвърлим някак през вододела и ще слезем на Потока на индианката някъде над Откритие. — Той погледна Джой. — Няма ли да дойдете с нас? Аз обещах на баща ви, че ще се грижим за вас.

— Мисля. — Тя се подвоуми. — Мисля, че ще дойда с вас, ако нямате нищо против. — Девойката го гледаше право в очите и в изражението и вече нямаше нито предизвикателство, нито подигравка. — Наистина, господин Пушилка, вие ме карате горе-долу да съжалявам за това, което съм направила. Но нали някой трябваше да спаси старите златотърсачи.

— Стигам до заключението, че надпреварването за злато не е нищо друго освен спортно състезание.

— А аз стигам до заключението, че вие двамата сте големи любители на такива състезания — продължи тя и сетне добави с едва чута въздишка: — Колко жалко, че не сте стари златотърсачи!

Още два часа вървяха те по замръзналото корито на Норвежкия ручей, а после свиха по тесен и каменист приток, който се вливаше в ручея от юг. Към пладне започнаха да се изкачват на самия вододел. Като погледнеха надолу и назад, можеха да видят, че дългата върволица златотърсачи бе започнала да се разкъсва.

Тук и там на двадесетина места тънки струи дим показваха, че някои са се спрели на стан.

Колкото за самите тях, ходенето беше трудно. Те затъваха до кръста в снега и трябваше да спират през няколко крачки, за да си поемат дъх. Малчо пръв поиска да направят почивка.

— Ние сме на път повече от дванайсет часа — рече той. — Пушилка, право да си кажа, здравата съм се изморил. И ти също. Мене нищо не ми пречи да викам колкото си искам, че мога да го излапам тоя път като прегладнял индианец парче мечо месо. Ама туй нещастно момиче няма да може да се държи на крака, ако не му дадем нещо да хапне. Ей тука ще накладем огън. Какво ще кажеш?

Те стъкмиха временния си стан толкова бързо, толкова сръчно и методично, че Джой, която ги наблюдаваше с недоверчив поглед, трябваше да признае в себе си, че старите златотърсачи нямаше да го направят по-добре. Елхови клони, постлани отгоре с одеяло, предлагаха място за почивка и за готварски приготовления. Но те стояха настрана от огъня, докато не разтъркаха с настървение носовете и бузите си.

Пушилката плю във въздуха и замръзналата плюнка изпращя толкова бързо и силно, че той поклати глава.

— Предавам се — рече той. — Никога не съм виждал такъв студ.

— Една зима в Койокук имахме шестдесет и пет градуса под нулата — отговори му Джой. — Сега е най-малко петдесет и седем или шестдесет и аз съм сигурна, че бузите ми са замръзнали. Парят като огън.

По стръмния склон на вододела нямаше лед и трябваше да сипят в златарското корито цяла кофа ситен, твърд, зърнест като захар сняг, докато стопят достатъчно вода за кафе. Пушилката пържеше бекон и размразяваше сухари. Малчо носеше дърва и поддържаше огъня, а Джой сложи скромната трапеза, състояща се от две чинии, две канчета, тенекиена кутия със сол и чер пипер и тенекиена кутия със захар. Когато седнаха да се хранят, тя и Пушилката ядоха от една чиния и пиха от едно канче.

Беше вече към два часа след пладне, когато прехвърлиха билото на вододела и започнаха да слизат по един от притоците на Потока на индианката. В началото на зимата някакъв ловец на елени беше проправил пътека в пролома — когато се качвал и слизал, той бе стъпвал в собствените си следи. Поради това сред мекия сняг, покрити от по-късните валежи, се очертаваха редица криволичещи издигнатинки. Ако не стъпеше направо на тях, човек се подхлъзваше в неутъпкания сняг и обикновено падаше. Освен това ловецът на елени е бил изключително дългокрак. На Джой се искаше сега двамата й другари да могат да си запазят участъци и понеже се боеше, че те забавят хода си поради очевидната й умора, тя настоя да върви първа. Бързината и начинът, по който тя слизаше по коварните дири, предизвикаха несдържаното възхищение на Малчо.

— Виж я ти нея! — възкликна той. Това се казва момиче на място! Гледай как мята мокасините. Не е като с високи токчета! Знае да си служи с краката, дето й ги е дал господ. Каква жена става от нея за някой ловец на мечки!

Тя се обърна с бегла усмивка на благодарност, която включваше и Пушилката. Той долови в нея приятелско чувство, но в същото време много рязко усети колко женствена е тази, която го е погалила с тази дружеска усмивка.

Когато стигнаха брега на Потока на индианката и погледнаха назад, те видяха проточилата се разпокъсана върволица златотърсачи с мъка да слизат от билото.

Тримата се спуснаха от брега върху леглото на потока. Замръзналата до дъно рекичка беше двадесет-тридесет стъпки широка и лежеше между осем до десет стъпки високи брегове от алувиални наноси. По снега, който покриваше леда, не личаха никакви преспи следи и те разбраха, че са излезли над участъка Откритие и над последните участъци, запазени от златотърсачите от Морския лъв.

— Внимавайте да не стъпите в някой извор — предупреди Джой, когато Пушилката ги поведе надолу по потока. — Ако пропаднете, при петдесет и пет градуса ще останете без крака.

Тези извори, обичайни за повечето рекички на Клондайк, не замръзват и при най-ниските температури. Водата извира от бреговете и се разлива в локви, които се покриват с ледена корица и навалял отгоре сняг. Така, стъпил върху сух сняг, човек може да пропадне през дебелата един пръст ледена кора и да се намери до колене във вода. Ако за пет минути не успее да свали мокрите си обувки м чорапи, може да заплати с краката си.

Макар и да беше само три часът след пладне, паднал бе вече продължителният полярен здрач. Те гледаха да не пропуснат на някой от двата бряга белязано дърво, по което щяха да познаят средата на последния запазен участък. Джой, поривиста и нетърпелива, го видя първа. Тя изтича пред Пушилката и извика:

— Някой е бил тука! Вижте снега! Търсете белега! Ей го! Вижте онази елха!

Внезапно тя потъна до кръста в снега.

— Сега я наредих! — жално възкликна тя. И веднага извика: — Не се приближавайте до мен! Аз ще се измъкна.

Крачка по крачка, проваляйки се всеки път през тънката кора лед, скрита под сухия сняг, тя си проби път до по-сигурно място. Без да губи време, Пушилката се втурна към брега, където пролетните води бяха струпали между храстите сухи съчки и клони, които сякаш само чакаха клечка кибрит. Докато девойката стигна при него, от стъкнатия огън вече изскачаха първите пламъчета и искри.

— Седнете! — заповяда Пушилката.

Девойката послушно седна на снега. Той смъкна торбата от гърба си и постла одеяло под краката й.

Отгоре долитаха гласовете на идващите подир тях златотърсачи.

— Нека Малчо запази участъците — настоя Джой. Върви, Малчо каза Пушилката, като се мъчеше да свали нейните вкоравили се вече от лед мокасини. — Отмери хиляда стъпки и забий двата средни кола. Ъгловите колове можем да сложим после.

Пушилката разряза с ножа си вървите и кожата и а мокасините й. Те се бяха така втвърдили от леда, че пукаха и пращяха под натиска на ножа. Кожените сивашки чорапи и дебелите вълнени чорапи под тях представляваха ледени обвивки. Ходилата и прасците й сякаш бяха сложени в калъпи от вълниста ламарина.

— Как са краката? — попита той, без да спре. Доста вкочанени. Не мога да мръдна пръстите и не ги усещам. Но всичко ще се оправи. Огънят гори чудесно. Внимавайте сега да не ви измръзнат ръцете. Трябва вече да са се схванали, ако се съди но това колко трудно ги движите.

Той си сложи ръкавиците и горе-долу за цяла минута яростно се заудря с дланите по бедрата. Щом усети бодванията на раздвижилата се кръв, той смъкна ръкавиците, си и се залови да къса и дере, да реже и кълца вдървилите се чорапи. Ето че се появи бялата кожа на единия крак, после на другия, изложена на ухапванията на петдесет и седемте градуса под точката на замръзването.

Тогава започна търкането със сняг, което продължи със свирепо настървение, докато девойката се загърчи, задърпа и размърда пръстите и с радост се оплака, че я боли.

Полувлачена от него, тя допълзя до огъня. Пушилката сложи краката и на одеялото близо до спасителните за плътта пламъци.

— Ще трябва за малко сама да се погрижите за тях. — каза той.

Сега Джой можеше без страх да си свали ръкавиците и да разтърка краката си с умението на видял и патил човек, като внимаваше те да поглъщат топлината на огъня бавно. Докато тя вършеше това, Пушилката затърка ръцете си. Снегът не се топеше, нито овлажняваше. Леките му кристалчета приличаха на пясък. Постепенно с бодежи и болки кръвообращението се възвърна в измръзналата плът. Тогава той стъкна огъня, свали леката торба от гърба на девойката и извади от нея сухи чорапи и мокасини.

Малчо се върна по реката и се покатери на брега при тях.

Запазих като нищо точно хиляда стъпки съобщи гой. — Номер двайсет и седми и номер двайсет и осми. Едва бях забил горния кол на двайсет и седми, когато налетях на първия дъртак от тия, дето вървяха подир нас. Той направо ми заяви, че нямало да ме остави да запазя двадесет и осми. Пък аз му казах…

— Е? — възкликна Джой. — Какво му казахте?

— …Ами казах му направо, че ако не се дръпне веднага петстотин стъпки назад, като нищо ще направя замръзналия му нос на сладолед с шоколадени еклери. Той се дръпна назад и аз забих средните колове на два честно и почтено отмерени участъка от по петстотин стъпки. Той си запази следващия и май че досега тая сбирщина е вече запазила Потока на индианката чак до изворите и надолу до другия му край. Нашето е сигурно. Сега е много тъмно и не се вижда, ама ъгловите колове можем да сложим утре сутринта.

Когато се събудиха, видяха, че времето се е променило през нощта. Беше толкова топло, че Малчо и Пушилката, все още завити двамата заедно с одеялата, решиха, че не ще да е повече от тридесет градуса под нулата. Студът беше секнал. Одеялата им бяха покрити с пет пръсти дебел слой скреж.

— Добро утро! Как са краката? — поздрави Пушилката, като погледна през пепелта от огъня към Джон Гастел, която беше седнала в спалнята си чувал и внимателно изтръсваше снега.

Малчо накладе огъня и насече лед от реката, а Пушилката приготви закуската. Докато се нахраниха, съмна.

— Ти върви да забиеш ъгловите колове, Пушилка — рече Малчо. — Там, където къртих лед за кафето, отдолу има пясък; аз ще стопя вода и ще промия едно корито от тоя пясък за късмет.

С брадва в ръка, Пушилката отиде да забива коловете. Той тръгна от долния централен кол на „двайсет и седем“ и се запъти под прав ъгъл през тясната долина към нейния край. Той крачеше методично, почти машинално, защото в ума му се тълпяха спомени от предишната вечер. Струваше му се, че беше някак си спечелил власт пад нежните извивки и здравите мускули на тези крака и глезени, които бе разтривал със сняг, и като че ли тази власт се простираше върху всички жени. По някакъв смътен и пламенен начин го обзе чувството за притежание. Сякаш оставаше само да се приближи до тази Джой Гастел, да вземе ръката й в своята и да каже: „Ела.“

И в това настроение откри нещо, което го накара да забрави за властта си над белите женски крака. Той не заби кол на края на долината. Защото не стигна края на долината, а вместо това се намери пред друг поток. Пушилката запомни една изсъхнала върба и голяма елха, която можеше лесно да се познае. Тогава се върна при потока, където бяха централните колове. Запъти се по широкия, приличащ на подкова завой, който реката правеше на това равно място, и разбра, че двете реки бяха една и съща река. След това с мъка прекоси два пъти през снега от брега на едната река до брега на другата, първия път от долния кол на „двайсет и седем“, втория път от горния кол на „двайсет и осем“, и установи, че горният кол на втория участък се намираше по-долу от долния кол на първия участък. В сивия вечерен полумрак Малчо беше отмерил двата им участъка по подковообразния завой!

Пушилката с мъка се дотътри до малкия стан. Малчо, току-що привършил промиването на едно корито пясък, като зърна другаря си, закрещя:

— Провървяло ни е! — викаше той и протягаше коритото. — Я го виж! Цял куп злато. Двеста долара и нито цент по-малко! Пълно със злато още от най-горния пласт. По доста находища съм се бутал, но толкова каймак никъде не съм избутал!

Пушилката хвърли безразличен поглед към едрия златен пясък, наля си канче кафе край огъня и седна. Джой долови, че нещо не е наред и го изгледа с тревожен поглед. Но Малчо се ядоса, че другарят му не се възхити от откритието.

— Защо не скачаш от радост? — попита той. — Тука ни чакат купища злато! Или двеста долара само от едно промиване ти се виждат малко?

Пушилката отпи глътка кафе, преди да му отговори:

— Малчо, защо нашите два участъка приличат на Панамския канал?

— Я ми обясни тая гатанка.

— Е, източният край на Панамския канал лежи на запад от западния му край, това е всичко.

— Продължавай — подкани го Малчо. — Още не съм разбрал шегата.

— Накъсо казано, Малчо, ти си запазил двата ни участъка на голям подковообразен завой.

Малчо остави златарското корито на снега и се изправи.

— Продължавай… повтори той.

— Горният кол на „двайсет и осми“ е десет стъпки по-долу от долния кол на „двадесет и седми“.

— Искаш да кажеш, че нямам нищо запазено?

— Още по-лошо: запазили сме десет стъпки по-малко от нищо — отговори Пушилката.

Малчо се втурна тичешком надолу по брега. След пет минути той се върна. Джой го посрещна с въпросителен поглед, а той и кимна в отговор. Без да проговори, Малчо отиде при едно отсечено дърво, седна и втренчено се загледа в снега пред мокасините си.

— Е, можем да вдигнем стана и да поемем обратно към Доусън — обади се Пушилката и започна да сгъва одеялата.

— Много съжалявам, Пушилка. — промълви Джой. — За всичко съм виновна аз.

— Няма значение — отговори той. — Дребна работа.

— Но виновна съм аз, само аз — настоя девойката. — Обаче татко ми е запазил участък по-надолу, до Откритие, аз зная. Ще го отстъпя на вас.

Пушилката поклати глава.

— Малчо! — замоли се тя.

Малчо поклати глава и прихна да се смее. Той се смееше презглава. Кикотенето му и потиснатите взривове от смях преливаха в истински рев.

— Това не е истерия… обясни той. — По някой път ми става ужасно весело както сега.

Погледът му падна случайно върху златарското корито. Той отиде при него, мрачно го ритна и разпръсна златото наоколо си.

— То не е наше — каза той. То е на дъртака, дето го накарах снощи да се дръпне на петстотин стъпки. И туй, дето е най за ядосваме, е, че той отмери четиристотин и деветдесет от тия стъпки в полза на… в своя собствена полза. Хайде, Пушилка. Да поемаме към Доусън. Пък ако ти се ще да ме пречукаш, пръст няма да мръдна, за да те спра.

I

— Чудна работа, ти никога не играеш карти, — забеляза една вечер Малчо на Пушилката в „Еленовия рог“. — Комарът не е в кръвта ти, а?

— В кръвта ми е — отговори Пушилката. — Но статистиката ми е в главата. Не обичам да хвърлям парите си на вятъра.

Огромното помещение на бара ехтеше от звънтенето, тракането и бръмченето на десетина игрални маси, около които облечени с кожи и обути е мокасини мъже опитваха късмета си. Пушилката ги обгърна всички с едно движение на ръката.

— Виж ги. — каза той. — Най-простата сметка ще покаже, че тая вечер те ще загубят повече, отколкото ще спечелят, а голяма част от тях губят и сега, в момента.

— Много си силен в сметките. — с уважение промърмори Малчо. И по начало си нрав. Ама има и такова едно нещо, дето се казва „факти“. А един такъв факт е късметът. Зная: по някой път се случва така, че всеки дъртак, който играе, печели; нали и аз съм играл и съм виждал да фалира не една банка. Искаш ли да спечелиш на комар, трябва да стоиш и да чакаш, докато ти дойде предчувствие, че ей сега ще имаш късмет, и тогава да залагаш и мило, и драго.

— Това изглежда много просто — възрази Пушилката, — толкова просто, че не разбирам как могат хората да губят.

— Там е лошото, че в повечето случаи предчувствието лъже — призна Малчо. Случвало се е и мене да ме излъже. Чисто и просто трябва да се опиташ и да провериш.

Пушилката поклати глава.

— Това е също статистика, Малчо. Повечето хора се убеждават, че предчувствието ги е излъгало.

— Ама ти никога ли не си усещал ей такова едно нещо, че стига да заложиш и ще спечелиш?

Пушилката се засмя.

— Много ме е страх, че процентно взето, по-голяма е вероятността да загубя. Но знаеш ли какво ще ти кажа, Малчо? Ей сега ще сложа един долар на карта и ще видим дали ще изкараме по една ракия.

Пушилката вече се беше запътил към масата, къде то играеха на карти, но Малчо го хвана за ръката.

— Чакай! Пак имам едно ей такова предчувствие. Я заложи тоя долар на рулетката.

Те отидоха при рулетката близо до бара.

— Недей залага, докато не ти кажа — посъветва го Малчо.

— На кой номер? — попита Пушилката.

— Избери си го сам. Но чакай, докато ти кажа да заложиш.

— Да не искаш да ме увериш, че където и да заложа на тази маса, шансът ми да спечеля е все същият? — възрази Пушилката.

— Все същият, както и на тоя дъртак до тебе.

— Но по-малък, отколкото е шансът на банката?

— Почакай и ще видиш — настояваше. Малчо. — Сега! Залагай!

Крупието беше току-що пуснал топчето от слонова кост да обикаля до гладкия ръб над въртящия се диск с цифрите. Пушилката, застанал в долния край на масата, посегна през главата на един играч и наслуки хвърли долара си. Монетата се хлъзна по гладкото зелено сукно и се задържа на „тридесет и четири“.

Топчето спря и крупието обяви:

— Печели „трийсет и четири“!

Той събра парите и струпа до монетата на Пушилката тридесет и пет долара. Пушилката ги прибра, а Малчо го тупна по рамото.

— Ето на, това си беше истинско предчувствие, Пушилка! Как го усетих? И аз не знам. Чисто и просто разбрах, че ще спечелиш. Ами че на който номер и да паднеше, твоят долар пак щеше да спечели. Когато предчувствието не лъже, не може да не спечелиш.

— Да предположим, че беше спечелила „двойна пула“? — попита Пушилката, когато двамата се запътиха към бара.

— Тогава и твоят долар щеше да бъде на „двойна нула“ — отговори Малчо. — От късмета си не можеш да избягаш. За твое здраве! Хайде да се върнем при масата. Предчувствам, че след като ти помогнах да спечелиш, мога да избера някой и друг номер и за себе си.

— Имаш ли някаква система в играта? — попита Пушилката след десет минути, когато неговият другар бе загубил стотина долара.

Малчо с възмущение поклати глава, сложи жетони на „три“, „единадесет“ и „седемнадесет“, а останалия четвърти жетон хвърли върху „зелено“.

— Преизподнята сигурно е претъпкана с дъртаци, които са играли по разни системи — заяви той, докато крупието загребваше парите.

Пушилката, който дотогава наблюдаваше с безразличие, изведнъж се увлече и започна да следи внимателно всяка подробност на играта, от завъртването на топчето до залаганията и изплащането на печалбите. Обаче не играеше, а се задоволяваше само да гледа, и въпреки това беше се така заинтересувал, че Малчо, след като заяви, че му стига толкова, с мъка успя да го дръпне от масата.

Крупието върна на Малчо торбичката със златния нисък, която беше депозирал, за да има право да играе, а заедно с нея му даде и листче, на което беше надраскано: „Да се извадят 350 долара“. Малчо занесе торбичката и листчето на касиера, който седеше пред големи везни за златен пясък в другия край на кръчмата. Той отмери от торбичката на Малчо триста и петдесет долара и ги сипа в касата на съдържателя.

— Твоето предчувствие също влезе в статистиката — подигра му се Пушилката.

— Че нали трябваше да играя, за да го провери! — сопнато му отвърна Малчо. — Е, малко се поувлякох само за да ти докажа, че има такова нещо като предчувствие.

— Няма значение, Малчо — отговори му Пушилката. Точно сега имам предчувствие, че…

Очите на Малчо заблестяха и той нетърпеливо се провикна:

— Какво предчувствие? Че хайде де, залагай веднага!

— Не е от този род, Малчо. Виждаш ли, аз имам предчувствие, че някой ден ще изработя система, която ще опропасти тази маса.

— Система! — изпъшка Малчо и след това изгледа другаря си с безгранично съжаление.

— Пушилка, послушай приятеля си и остави системата на мира. Системите винаги водят към загуби. В системите няма предчувствия.

— Тъкмо затова ги харесвам — отговори Пушилката. — Системата почива върху статистика. Напипаш ли правилна система, не можеш да загубиш и в това се състои разликата между нея и предчувствието. Човек никога не знае дали предчувствието му не го лъже.

— Аз пък зная много системи, които са лъгали, и никога не съм видял система, дето да печели. — Малчо позамълча и въздъхна… Виж какво, Пушилка, ако се побъркаш на разни системи, тука не е място за тебе, пък и време ни е вече пак да тръгваме на път.

II

За няколко седмици след това двамата другари не можеха да се разберат. Пушилката искаше да прекарва времето си в „Еленовия рог“, за да наблюдава играта на рулетката, докато Малчо не отстъпваше и искаше да тръгнат на път. Най-после, когато се заговори за търсене на злато двеста мили надолу по Юкон, Пушилката сложи край на пререканията.

— Виж какво, Малчо — каза той, — аз няма да дойда. Това пътуване ще трае десет дена, а дотогава надявам се окончателно да подредя системата си. Аз съм горе-долу готов да спечеля с нея и сега. И въобще за кой дявол ме мъкнеш насам-натам?

— Трябва да се грижа за тебе, Пушилка — отговори му Малчо. Напоследък малко нещо си се побъркал. Ще те замъкна в пъкъла или на Северния полюс, ама няма да те оставя до игралната маса.

— Не ти се сърдя, Малчо. Но помни, че съм достигнал пълнолетието и съм от тез, дето ядат месо. Че ще трябва да мъкнеш, ще трябва, но не мене, а златния пясък, който ще спечеля с тази моя система, и сигурно ще трябва да го мъкнеш с кучешки впряг.

Малчо му отговори със стон.

— И не искам да се тикаш и ти да играеш — продължи Пушилката. — Печалбата ще я делим, но ще ми трябват всичките ни пари, за да започна играта. Тази система още не е узряла и не е изключено, докато я оправя, няколко пъти да се препъна и да падна.

III

Най-после, след дълги часове и дни, прекарани в наблюдаване на играта, настъпи вечерта, когато Пушилката заяви, че е готов, а Малчо, в мрачно и черногледо настроение, сякаш отиваше на погребение, придружи другаря си до „Еленовия рог“. Пушилката купи цял куп жетони и се настани близо до крупието. Топчето се завърташе отново и отново и другите играчи печелеха или губеха, но Пушилката не залагаше. Малчо започна да губи търпение.

— Играй де, играй! — подканваше го той. — Хайде, че да сложим край на това погребение! Какво ти е? Да не си се уплашил?

Пушилката поклати глава и продължи да изчаква. Минаха десетина игри и тогава, изведнъж, той сложи десет еднодоларови жетона на „двадесет и шест“. Номерът спечели и крупието плати на Пушилката триста н петдесет долара. Минаха още десет игри, двадесет, тридесет игри и едва тогава Пушилката заложи десет долара на „тридесет и две“. И този път получи триста и петдесет долара.

— Това е предчувствие — високо пошепна на ухото му Малчо. Карай! Карай!

Мина се половин час, през който Пушилката стоеше бездеен, после заложи десет долара на „тридесет н четири“ и спечели.

— Предчувствие! — пошушна Малчо.

— Нищо подобно — отвърна му шепнешком Пушилката, — Това е системата. Не е лоша, а?

— На мене ще ги разправяш! — възрази Малчо. Предчувствията идват по какви ли не начини. Може да мислиш, че е система, пък то не е. Няма никакви системи. И не може да има. Това си е чисто и просто предчувствие и то ти подсказва как да играеш.

Пушилката започна да играе другояче. Сега залагаше по-често, с единични жетони, пръснати тук и там, й по-често губеше, отколкото печелеше.

— Спри — посъветва го Малчо. — Прибери си парите. Ти улучи три пъти и спечели хиляда долара. Не бива да продължаваш.

В този миг томчето се завъртя и Пушилката сложи десет жетона на „двадесет и шест“. Гончето спря, на „двадесет и шест“ и крупието пак му плати триста и петдесет долара.

— Щом си толкова пощурял и си толкова сигурен в себе си — каза Малчо, играй на най-голямата сума. Заложи другия път двайсет и пет долара.

Мина се четвърт час, през който Пушилката ту печелеше, ту губеше с малки, пръснати на разни места суми. Сетне със същата стремителност, с която залагаше големи суми, сложи двадесет и пет долара на „двойна нула“ и крупието му плати осемстотин седемдесет и пет долара.

— Събуди ме, Пушилка, аз сънувам! — изстена Малчо.

Пушилката се усмихна, погледна бележника си и се задълбочи в изчисления. Той непрекъснато вадеше този бележник от джоба си и от време на време записваше някакви цифри.

Плътна тълпа наобиколи масата, а играчите се мъчеха да залагат на същите номера, на които залагаше той. Тогава в играта му настъпи обрат. Десет пъти наред той заложи по десет долара на „осемнадесет“ и загуби. Това накара и най-упоритите да го изоставят. Пушилката промени номера и спечели още триста и петдесет долара. Незабавно всички играчи започнаха да залагат на същите номера и се отказаха отново след редица загуби.

— Спри, Пушилка, спри — съветваше го Малчо. — Не може все да не те лъже предчувствието, всяко нещо си има край, ето и твоят край идва. За тебе няма вече големи печалби.

— Ще се опитам още веднъж и тогава ще си прибера парите — отговори Пушилката.

В течение на няколко минути той ту печелеше, ту губеше, като залагаше, където му падне, а после хвърли двадесет и пет долара на „двойна нула“.

— Дайте ми сега сметката — рече той на крупието, след като спечели.

— О, няма нужда да ми я показваш — каза Малчо, когато двамата се запътиха към седналия пред везните касиер. — Аз държах сметка. Трябва да си спечелил към три хиляди и шестстотин. С колко съм сгрешил?

— Три хиляди шестстотин и тридесет — отговори Пушилката. — А сега трябва да занесеш златния пясък а къщи. Такова ни беше споразумението, нали?

IV

— Не си играй с късмета си — замоли се Малчо на другата вечер в хижата, когато забеляза, че Пушилката се готви отново да отиде в „Еленовия рог“. — Ти спечели от многото си предчувствия, ама няма вече да ти върви. Ако отидеш там пак, като нищо ще загубиш всичко, дето го спечели.

— Нали ти казвам, че това не са предчувствия, Малчо. Това е статистика. Система. С нея не мога да загубя.

— По дяволите системата ти. Няма такова нещо като система. Веднъж спечелих седемнайсет пъти наред на зарове. Да не е било система? Ами! Чисто и просто идиотски късмет, само че ме хвана страх и не посмях да играя докрай. Ако бях продължил, вместо да се дръпна след третата игра, щях да спечеля повече от трийсет хиляди срещу двата долара, с които бях почнал.

— И въпреки всичко, Малчо, моето си е истинска система.

— Ами! Трябва да ми го докажеш.

— Аз ти го доказах. Ела с мен сега и ще ти го докажа пак.

Когато влязоха в „Еленовия рог“, очите на всички се устремиха към Пушилката, а хората около масата му направиха път, за да заеме старото си място до крупието. Играта му съвсем не приличаше на играта от предишната вечер. В течение на час и половина той игра само четири пъти, но всеки път залагаше по двадесет и пет долара и всеки път печелеше. Накрая той прибра три хиляди и петстотин долара и Малчо занесе златния пясък в хижата им.

— Сега му е времето да спреш — съветваше го Малчо, докато си събуваше мокасините, седнал на края на одъра си. — Спечелил си седем хиляди. Човек трябва да е смахнат, за да продължава да си играе с късмета!

— Малчо, трябва да си безнадеждно луд, за да не се напечелиш докрай от система като моята.

— Пушилка, зная, че си умно момче. Свършил си колеж. Ти схващаш за една минута повече, отколкото аз мога да схвана за четирийсет хиляди години. И въпреки това съвсем си на погрешен път, когато наричаш късмета си система. Доста съм скитал и доста съм видял и без заобикалки, по приятелски, с пълна сигурност ще ти кажа, че няма такава система, която може да излезе наглава с рулетката.

— Нали ти доказвам, че има. Моята система е чудо.

— Нищо не ми доказваш, Пушилка. Това е чуден сън. Аз спя и сънувам. Току-виж, че съм се събудил, запалил съм огъня и съм почнал да готвя закуската.

— Добре, драги невернико, ето го златния пясък. Виж дали тежи.

С тези думи Пушилката метна натъпканата със златен пясък торба в скута на другаря си. Тя тежете тридесет и пет фунта и Малчо хубаво усети удара и, когато се стовари отгоре му.

— Това не е сън! — продължаваше да му набива в главата Пушилката.

— Ами! Виждал съм и съвсем истински сънища в живота си. Насън всичко е възможно, ама в живота не може да има система. Е, да, аз не съм ходил в колеж, ама имам пълно право да смятам тази наша комарджийска оргия за сън и нищо друго!

— Хамилтоновият „Закон за ограничената вяра“! — изсмя се Пушилката.

— Никога не съм чувал за тоя дъртак, ама добре го е измъдрил. Аз сънувам, Пушилка, а ти само ми се бъркаш в съня и ме измъчваш с някаква система. Ако ме обичаш, ако наистина ме обичаш, ще ми креснеш: „Малчо! Събуди се!“ И аз ще се събудя и ще започна да готвя закуската.

V

На третата вечер, когато Пушилката заложи за първи път, крупието бутна обратно към него петнадесет долара.

— Не може да се залага повече от десет — рече той. — Максималният залог е намален.

— Започвате да издребнявате — подметка Малчо.

— Никой не е длъжен да играе на тази маса, щом не иска — отвърна крупието. — Пък и аз нямам нищо против да го кажа открито пред всички, че бихме предпочели вашият другар да не играе на нашата маса.

— Страх ви е от неговата система, а? — предизвикателно каза Малчо, докато крупието отброяваше триста и петдесет долара.

— Не бих казал, че вярвам в някаква система, защото не вярвам. Никога не е имало система, която да бие рулетката или някоя друга хазартна игра. Но въпреки това съм виждал хора с необикновен късмет и стига да мога, няма да допусна фалирането на банката.

— Не ви стиска.

— Хазартът, приятелю, е търговска работа, както и всички други видове търговия. Ние не сме филантропи.

Вечер след вечер Пушилката продължаваше да печели. Всеки път играеше по друг начин. Най-различни познавачи, стълпили се около масата, записваха колко и на кои номера залага и напразно се мъчеха да проумеят неговата система. Те се ядосваха, че не могат да намерят ключа за разгадаването й и се кълняха, че това е чисто и просто късмет, най-редкият късмет, който са виждали.

Объркваше ги разнообразието на похватите му. Понякога се съветваше с бележника си или се задълбочаваше в дълги изчисления и не залагаше но цял час. Друг път за някакви пет-десет минути спечелваше по три най-големи залога и прибираше хиляда и повече долара. После пък прибягваше към тактиката да пръска с изумителна щедрост единични жетони по цялата маса. Той правеше това в течение на десет до тридесет минути и сетне, когато топчето се завърташе последните няколко пъти, неочаквано залагаше най-голямата позволена сума едновременно на колона, цвят и номера и спечелваше и трите. Веднъж, за да внесе пълен смут в умовете на тези, които се стремяха да отгатнат тайната му, загуби четиридесет сложени наслуки залога, всеки от по десет долара. Но всяка вечер, колкото Пушилката и да променяше начина на играта, Малчо отнасяше в хижата по три хиляди и петстотин долара, спечелени от другаря му.

— Това не е никаква система — заяви Малчо при едни от вечните им спорове, когато си лягаха да спят. Аз все те следя и следя, но нищо не ти се разбира. Ти никога не играеш два пъти по еднакъв начин. Когато си поискаш, избираш номерата, дето печелят, пък когато не искаш, нарочно не ги избираш.

— Може да си по-прав, отколкото предполагаш!, Малчо. Понякога просто ми се налага да избирам номера, които губят. Това влиза в системата.

— По дяволите системата! Аз съм приказвал с всички комарджии в града и всички до един са съгласни, че няма такова нещо като система.

— И въпреки това през цялото време аз им доказвам, че има.

— Виж какво, Пушилка… — Малчо се позабави, както се беше надвесил над свещта, за да я духне. — Наистина ме е яд. Ти може да си мислиш, че това е свещ. Не е. И аз не съм аз. Аз съм някъде на път, лежа завит с одеялата, по гръб, с отворена уста и го сънувам всичко това. Този, дето говори, не си ти и тази свещ не е свещ.

— Чудно тогава как мога да сънувам заедно с тебе — настоя Пушилката.

— Не, не си ти. Ти си просто част от моя сън и толкова. Много хора съм чувал да ми говорят в сънищата ми. Искам да ти кажа едно нещо, Пушилка. Аз вече се побърквам, полудявам. Ако този сън продължи още дълго, ще си прехапя вените и ще започна да вия.

VI

На шестата вечер от играта максималният залог в „Еленовия рог“ бе намален на пет долара.

— Няма значение — каза Пушилката на крупието. — Аз искам и тази вечер три хиляди и петстотин долара, както обикновено, и вие само ме принуждавате да играя по-дълго. Ще трябва да подбера два пъти повече печелещи номера и толкова.

— Защо не се забавлявате на някоя друга маса? — ядно го попита крупието.

— Защото ми харесва тази. — Пушилката погледна към печката, която бумтеше само на няколко стъпки от тях. — Освен това тука няма течение и е топло и приятно.

На деветата вечер, след като занесе златния пясък в къщи, Малчо изпадна в истерия.

— Аз се отказвам, Пушилка, отказвам се — започна той. — Аз зная, когато нещо ми стига. Аз не сънувам. Аз съм съвсем буден. Система не може да има, но ти пак си измислил система. Простото тройно правило е вятър и мъгла. От календара не е останало нищо. Светът е хвръкнал по дяволите. Няма вече нищо правилно и установено. Таблицата за умножението се е побъркала. Две е осем, девет е единадесет, а две по две е осемстотин четиридесет и шест… и… половина. Нещо е всичко, нищо е нещо, а два пъти всичко е крем за лице, млечен коктейл и басмени коне. Ти си измислил система. Сметките бият пресмятането. Туй, дето не е, а това, дето го няма, трябва да го има. Слънцето изгрява на запад, луната е касова бележка, звездите са консервирано месо, скорбутът е божия благословия, умрелият рита, скалите плуват, водата е газ, аз не съм аз, ти си някой друг, пък може и да сме близнаци, ако не сме мусака от загорели картофи, за пържена със син камък. Събудете ме! О, няма ли някой да ме събуди!

VII

На другата сутрин при тях дойде посетител. Пушилката го познаваше — беше Харви Моран, собственикът на всички игрални маси в „Тиволи“. В ниския му груб глас прозвуча нотка на молба, когато заговори за какво е дошъл.

— Въпросът стои така, Пушилка — започна той. — Ти ни озадачи всички. Аз идвам от мое име и от името на деветимата други собственици на игрални маси във всичките кръчми на града. Ние не разбираме. Ние знаем, че рулетката никога не се е подчинявала на никаква система. Всички специалисти по математика от университетите са ни казвали на нас, комарджиите, все това. Те казват, че рулетката е сама по себе си система, едничката и единствена система, и следователно никоя система не може да я бие, защото това би значило, че математиката се е чалнала.

Малчо поривисто закима с глава.

— Щом една система може да надвие на друга система, тогава няма такова нещо като система — продължи комарджията. — Тогава всичко става възможно: едно нещо може да бъде едновременно на две места или две неща да бъдат едновременно на едно място, което може да побере само едно нещо.

— Нали сте ме видели да играя? — рече предизвикателно Пушилката. — Щом смятате, че само ми е провървяло, тогава защо се тревожите?

— Точно там е бедата. Ние не можем да не се тревожим. Ти имаш някаква система, макар и да сме убедени, че това е невъзможно. Аз те наблюдавам от пет вечери насам и единственото, което можах да разбера, е, че имаш предпочитание към някои номера и непрекъснато печелиш. Та ние, десетте собственици на игрални маси, се събрахме и решихме да ти направим едно приятелско предложение. Ще сложим една рулетка в задната стая на „Еленовия рог“, ще обединим силите си срещу теб и ще те оставим да ни надиграваш. Ще си играем спокойно и без чужди хора. Само ти, Малчо и ние. Какво ще кажеш?

— Предлагам тъкмо обратното — отговори Пушилката. — Ако искате, елате вие да ме видите. Довечера ще играя в бара на „Еленовия рог“. Нищо не ви пречи да ме наблюдавате там.

VIII

Същата вечер, когато Пушилката зае обикновеното си място на масата, крупието прекъсна играта.

— Играта е привършена — обяви той. — Нареждане на господаря.

Обаче събралите се собственици на игрални маси не искаха да се откажат. След няколко минути те се съюзиха, всеки даде по хиляда долара и поведоха играта.

— Хайде, надиграй ни! — предизвикателно рече Харви Моран, когато крупието завъртя топчето за първи път.

— Качете залога на двадесет и пет долара — предложи им Пушилката.

— Дадено, карай!

Пушилката веднага заложи двадесет и пет жетона на „двойна нула“ и спечели.

Моран избърса потта от челото си.

— Продължавай — каза той. — Имаме десет хиляди долара в банката.

След час и половина десетте хиляди принадлежаха на Пушилката.

— Банката е във фалит! — обяви крупието.

— Стига ли ви толкова? — попита Пушилката.

Собствениците на игралните маси се спогледаха. Те бяха смаяни. Те, затлъстелите галеници на законите на случая, бяха победени. Бяха се сблъскали с човек, който познаваше тези закони по-отблизо или който бе създал по-висши, несънувани дотогава закони.

— Ние спираме играта — каза Моран. — Нали, Бурке?

Големия Бурке, собственик на хазартните игри в кръчмата „М и Г“, кимна.

— Невъзможното се е случило — рече той. — Този човек, Пушилката, наистина е открил система. Ако го оставим да продължава, ние ще сме всички разорени. Единственото, което можем да направим, според мене, ако искаме играта на масите да продължава, е да намалим залога на един долар или десет цента, или един цент. При такъв залог той няма да спечели много за една вечер.

Всички изгледаха Пушилката. Той сви рамене.

— В такъв случай, господа, ще трябва да наема хора, които да играят на всичките ви маси. Мога да им плащам по десет долара за четиричасова смяна и да печеля пари.

— Тогава ще спрем играта на масите си — отговори Големия Бурке. — Освен ако… — Той позамълча и изгледа подред другарите си, за да провери дали са съгласни с него. — Освен ако си съгласен да преговаряш. Колко искаш за системата си?

— Трийсет хиляди долара — отговори Пушилката. — Ще се падне по три хиляди на човек.

Те си поприказваха и кимнаха.

— И ти ще ни кажеш системата си?

— Да.

— И ще обещаеш никога вече да не играеш на рулетка в Доусън?

— Не, драги — решително отвърна Пушилката.

— Ще обещая да не играя вече по тази система.

— Боже мой! — избухна Моран. — Да не би да имаш и други системи?

— Чакайте! — извика Малчо. — Искам да поговоря с другаря си. Ела малко тука, настрана, Пушилка.

Пушилката се запъти подир него към едно тихо ъгълче в бара под погледа на стотици любопитни очи, устремени към него и Малчо.

— Виж какво, Пушилка — дрезгаво зашепна Малчо. — Може и да не е сън. В такъв случай ти продаваш системата ужасно евтино. Ами че ти си хванал целия свят за дъното на гащите. В тази работа има милиони! Използувай случая! Използувай го както трябва!

— Ами ако е сън? — меко го попита Пушилката.

— Тогава умолявам те зарад съня и зарад всичко свято да ги оскубеш тия комарджии здравата. Какъв смисъл има да сънуваш, ако не изкараш съня до истински хубав, безпогрешен, непроменим край?

— За щастие това не е сън, Малчо.

— Тогава, ако продадеш системата за трийсет хиляди, никога няма да ти простя!

— Като я продам за трийсет хиляди, ти ще ми се обесиш на врата и ще се събудиш само за да разбереш, че въобще не си сънувал. Това не е сън, Малчо. Няма да се минат и две минути и ще разбереш, че си бил съвсем буден през цялото време. Нека ти кажа, че щом я продавам, правя го, защото трябва да я продам.

Пушилката се върна при собствениците на игралните маси и им заяви, че предложението му е още в сила. Те му подадоха разписки по три хиляди долара всяка.

— Настоявай да ти дадат златен пясък — подшушна му Малчо.

— Тъкмо се канех да спомена, че предпочитам да ми се отмери златен пясък — каза Пушилката.

Съдържателят на „Еленовия рог“ осребри разписките и Малчо прибра златния пясък.

— Сега не искам да се събуждам — ликуваше той, като претегляше с ръка различните торби. — Едно на друго този сън прави седемдесет хиляди долара. Много скъпо ще ми излезе да си отворя очите, да се измъкна от одеялата и да захвана да готвя закуската.

— В какво се състои системата ти? — попита Големия Бурке. — Ние ти платихме за нея и искаме да ни я разкриеш.

Пушилката ги заведе при масата.

— Сега, господа, имайте малко търпение. Това не е обикновена система. Надали бихме могли изобщо да я наречем система, единственото й достойнство е, че дава резултат. Аз имам известни подозрения, но предпочитам да не казвам нищо. Наблюдавайте. Господин крупие, пригответе се с топчето. Чакайте; ще спра избора си на „двайсет и шест“. Смятайте, че съм заложил на този номер. Пригответе се, господин крупие… Хайде!

Топчето се завъртя.

Забележете — продължи Пушилката, — че „девет“ е точно насреща.

Топчето се спря на „двадесет и шест“.

Големия Бурке изруга с дълбок гръден глас; всички чакаха.

— За да се спечели на „двойна пула“, тя трябва да е срещу „единадесет“. Опитайте се сами и ще видите. Но в какво се състои системата? — нетърпеливо попита Моран. — Ние знаем, че умееш да избираш печелещи номера и знаем кои са тези номера, но как ги избираш?

— Чрез наблюдаване на тяхната последователност. Случайно забелязах, че топчето се завъртва, когато насреща му е „девет“. И двата пъти спечели „двайсет и шест“. После видях да се случи същото още веднъж. Тогава започнах да търся други подобни съвпадения и ги открих. Когато насреща е „двойна нула“, печели „двайсет и шест“, а когато е „единайсет“, печели „двойна нула“. Това не се случва винаги, но обикновено те съвпадат. Забележете, че казвам „обикновено“. Както споменах и преди, аз си имам известни подозрения, но предпочитам да не казвам нищо.

В момент на внезапно прозрение Големия Бурке посегна е ръка, спря колелото и започна внимателно да го разглежда. Главите на другите девет собственици на игрални маси се наведоха над колелото и те също започнаха да го изследват. Големия Бурке се изправи и хвърли поглед към горящата наблизо печка.

Дявол да го вземе! — заговори той. — То не било никаква система. Масата е сложена близо до огъня и проклетото колело се е изметнало. А ние бяхме загубили и ума, и дума. Нищо чудно, че му се е харесала тази маса. На друга маса нямаше да спечели дори и киселица!

Харви Моран дълбоко въздъхна от облекчение и си избърса челото.

— Е, слава богу — рече той, — дори и тази цена е малка, можахме да се убедим, че не е било никаква система. — Лицето му се посгърчи, след това той избухна в смях и тупна Пушилката по рамото. — Пушилка, малко остана да ни опропастиш и толкова се зарадвахме, че ще оставиш масите ни на мира! Слушайте, аз имам малко истинско шампанско и ще го отворя, ако дойдете всички в „Тиволи“.

После, когато се върнаха в хижата си, Малчо тихичко пак прехвърли и претегли с ръце торбите със златния пясък. Най-сетне той ги трупа на масата, седна на края на одъра и започна да си събува мокасините.

— Седемдесет хиляди! — за пресмята той. — Това нещо тежи триста и петдесет фунта. И всичко благодарение на едно изметнато колело и едно остро око! Пушилка, ти ги изяде сурови, ти ги изяде живи, ти ги закопа, ти ме накара да си глътна езика, но въпреки всичко аз знам, че това е сън! Хубавите неща се сбъдват само насън. Съвсем не ми се ще да се събудя. Дано никога да не се събудя!

— Успокой се — отговори му Пушилката. — Няма да се събудиш. Много специалисти по философия смятат, че всички хора са сомнамбули. В компания си попаднал.

Малчо се изправи, отиде при масата, избра най-тежката торба и я прегърна като бебе.

— Може и да живея насън — рече той, — но както казваш, аз наистина в много добра компания съм попаднал.

I

Преди още Белю Пушилката да разиграе комедията със запазване периметъра за градчето Тра-ла-ла, преди да направи историческата спекулация с яйцата, която насмалко щеше да съсипе банковата сметка на Бил Бързея, и преди да спечели цял милион долари в надбягването с кучешки впрягове надолу по Юкон, той и Малчо се разделиха в горното течение на Клондайк. Малчовата задача бе да се върне надолу по Клондайк в Доусън, за да регистрира няколко запазени от тях участъка.

Пушилката потегли с кучешкия си впряг на юг. Гой искаше да намери Езерото на изненадата и баснословната местност Двете хижи. Трябваше да мине през изворите на Индианската река и да прекоси непознатата планинска област, за да стигне до река Стюарт. Някъде нататък, както твърдеше мълвата, се намирало Езерото на изненадата, заобиколено от планински зъбери и ледници; дъното му било покрито със самородно злато. Говореше се, че стари златотърсачи, дори имената на които се забравили из едновремешните гори, се гмуркали в ледените води на Езерото на изненадата и изваждали късове злато с двете си ръце. В различим времена групи стари златотърсачи прониквали в тази непристъпна твърдина и се уверявали, че дъното на езерото е наистина златно. Обаче водата била много студена. Някои умирали във водата и ги измъквали издъхнали. Други умирали от охтика. А един се гмурнал и вече не изплувал. Всички, които оставали живи, се канели да се върнат и да пресушат езерото, но никой никога не стигнал пак там. Винаги се случвало някакво нещастие. Един пропаднал в дупка между ледовете под Четиридесетата миля; друг бил разкъсан и изяден от кучетата си; трети бил смазан от падащо дърво. А слуховете продължавали да се ширят. Езерото на изненадата било прокълнато; никой не помнел къде се намира, а златото все още покривало непресушеното му дъно. По-точно се знаеше къде се намират Двете хижи, не по-малко легендарни от езерото. На пет нощувки от реката Стюарт нагоре по реката Мак Куесчън имало две стари хижи. Те били толкова стари, че трябва да са били построени много преди първият златотърсач да бе навлязъл в басейна на Юкон. Странстващи ловци на елени, с каквито дори и Пушилката беше се срещал и говорил, твърдяха, че са намерили двете древни хижи, но напразно търсили находището, което трябва да са разработвали тия ранни авантюристи.

— Искаше ми се да тръгнеш е мене — тъжно каза Малчо на сбогуване. — Няма защо сам да си търсиш белята само защото те е хванала индианската краста. Човек не може да се измъкне оттам, ти отиваш на объркани места. Те са прокълнати като нищо от начало до края, ако се съди по туй, дето ти и аз сме чули да разправят хората.

— Не се тревожи, Малчо. Аз ще отида н ще се върна и след шест седмици ще съм пак в Доусън. По Юкон има утъпкана пъртина, пък и първите стотина мили по Стюарт трябва също да са утъпкана. Стари златотърсачи от Хендерсън ми казаха, че много хора били отишли нататък миналата есен след замръзването на реките. Когато изляза на тяхната пъртина, сигурно ще изминавам по четиридесет-петдесет мили на ден. Прехвърля ли се веднъж на другата страна, не е изключено да се върна и след месец.

— Да, ако се прехвърлиш. Тъкмо това прехвърляне ме тревожи. Е, хайде, довиждане, Пушилка. Пази се от това проклятие и толкова. Пък да не те е срам да се върнеш и без лов.

II

Подир една седмица Пушилката се намери сред хаоса от планински вериги на юг от Индианската река. Когато се изкачи от Клондайк на вододела, той изостави шейната и натовари нещата си на кучетата. Шестте едри полярни кучета носеха по петдесет фунта всяко, същия товар имаше и на неговия гръб. Той проправяше път в мекия сняг, утъпкваше го със снегоходките си, а зад него едно подир друго с мъка вървяха кучетата.

Пушилката обичаше този живот, лютата полярна зима, безмълвната пустош, безкрайната снежна покривка, и на която не беше стъпвал човешки крак. Около него се издигаха заледени върхове, които нямаха имена и не бяха нанесени на географската карта. Окото му не долавяше някъде в неподвижния въздух на долините да се вдига пушек от ловджийски стан. Той се движеше сам в натежалата тишина на безлюдното мъртвило, по самотата не го потискаше. Пушилката обичаше, всичко това — дневния труд, джавкащите кучета, стъкмяването на стана в продължителния здрач, трепкащите звезди пад главата му и пламтящото великолепие на Северното сияние.

Най-много обичаше той своя стан в края на деня сред тази снежна пустиня. Никога нямаше да го забрави. Той виждаше мислено картината, която щеше да нарисува някой ден. Утъпкано място в снета, където гори огън; легло от два кожуха от заешки кожи, постлани върху прясно отсечени елхови клони; заслон от парче брезент, който спира и отпраща назад топлината на огъня; опушен кафеник н кофа, сложени на повалено дърво, мокасини, надянати на пръчки, за да съхнат, забити в снега снегоходки; а оттатък огъня — кучета, гушещи се по-близо до топлината, посърнали и нетърпеливи, космати и заскрежени, с пухкави опашки, с които грижливо покриват краката си; а наоколо — стена от обкръжилия го мрак.

В такива минути Сан Франциско, „Талаз“ и О’Хара му се струваха като смътни, безкрайно далечни призраци, сенки от несънувани сънища. Не му се вярваше, че някога е познавал друг живот, че някога се е давил и боричкал в блатото на градските бохеми. В своята самота, лишен от възможността да размени с някого дума, то и много мислеше и мислите му бяха дълбоки и прости. Мислеше с ужас колко безсмислено беше пропилял годините на градския си живот, мислеше за бездарността на всички школски и книжни философии, за многоумния цинизъм на редакциите и художническите ателиета, за лицемерието на спекулантите, почиващи в своите клубове. Те не знаят какво е вълчи апетит, непробуден сън, желязно здраве; никога не са изпитвали истински глад, истинска умора, за тях е непознато опиянението от работата, от което кръвта във всичките ти жили кипи като вино.

Този прекрасен, мъдър, суров Северен край бе винаги съществувал, а той нищо но е знаел за него. Учудваше го как е могъл той създаденият за такъв живот, да не чуе тихия зов на северната природа. Тя го е викала, а той не е знаел, не беше тръгнал да я търси. Но с време и това бе станало само по себе си.

— Затова пък сега, Жълтур, аз я чувам много ясно. — Кучето, към което бяха отправени тези думи, вдигна първо едната си предна лапа, сетне другата, посло пак ги покри с опашката си и му се засмя през огъня. — Хърбърт Спенсър е бил почти четирийсетгодишен, когато прозрял за какво е най-годен и какво е най-голямото му желание. Не съм чак толкова закъснял. Аз прозрях, преди да навърша и трийсет. За тук съм най-годен и най-много искам да бъда тук. Почти съжалявам, Жълтур, че не съм се родил вълк, и не съм твой брат и брат на твоя род за цял живот.

Дълги дни се лута Пушилката сред хаоса от клисури и бърда, които не се поддаваха на никаква топографска закономерност. Сякаш бяха нахвърлени тука от някакъв космичен шегобиец. Напразно търсеше той някакво поточе, или рекичка, които да текат на юг, към Мак Куесчън или Стюарт. После се развилия планинска буря и виелицата се понесе през бъркотията от високи и ниски ридове. Високо над границата на горите, без да може да си запали огън, в течение на два дни той се мъчеше слепешком да се спусне по-ниско. На втория ден излезе на ръба на огромна канара. Валеше толкова гъст сняг, че Пушилката не можа да различи подножието на отвесната стена, нито се осмели да слезе надолу. Той се загърна с кожусите си и се сгуши заедно с кучетата в пазвите на една пряспа, но се мъчеше да не заспи.

Сутринта бурята се беше уталожила и той се намъкна да проучи положението. На четвърт миля под него и това нямаше никакво съмнение лежеше замръзнало, затрупано със сняг езеро. Навред около езерото се издигаха планински зъбери. Това съвпадаше с описанието. Слепешката беше намерил Езерото на изненадата.

Добре са го нарекли — промърмори той след един час, когато стигна до брега. Няколко скупчени заедно стари елхи представляваха единствената гора. На път към тях Пушилката се натъкна на три гроба, затрупани със сняг, но познаващи се по ръчно издяланите надгробни стълбове с нечетливи надписи. До самата гора имаше малка порутена колибка. Той дръпна дръжката и влезе. В единия ъгъл върху нещо, което е било някога легло от елхови клони, лежеше скелет, все още завит в изгнили и разпаднали се на парчета кожи. „Последният посетител на Езерото на изненадата“ — реши Пушилката и вдигна от пода къс злато, два пъти по-голям от юмрука му. До този къс имаше консервна кутия, пълна с парчета самородно злато, едри колкото орех, ръбести, явно непромивани.

Истина бяха всичките приказки за езерото. Без ни най-малко съмнение Пушилката прие, че това злато е било извадено от дъното на езерото. Но сега то не можеше да се стигне поради дебелата няколко педи ледена кора и затова по пладне Пушилката хвърли прощален поглед от ръба на канарата надолу към своята находка. Няма значение, приятелю — каза той. — Ти само си стой тука. Аз ще се върна да те пресуша, стига да не ме постигне проклятието. Не зная как съм дошъл дотук, но ще узная сега, като тръгна обратно.

III

След четири дни в малка долина край замръзнал поток, подслонил се под дружелюбни елхи, Пушилката накладе огън. Някъде в белия хаос, който бе оставил зад гърба си, се намираше Езерото на изненадата някъде, той не знаеше къде, защото през стоте часа лутане и кретане в непрогледната бушуваща виелица беше загубил всякаква представа за посока и не знаеше накъде се пада „назад“. Сякаш току-що се бе изтръгнал от някакъв кошмар. Не беше сигурен дали са се минали четири дни или цяла седмица. Беше спал заедно с кучетата, прехвърлил бе кой знае колко ниски бърда, следвал извивките на зловещи, задънени клисури и на два пъти беше сполучил да напали огън и размрази малко еленово месо. И ето сега се беше добре нахранил и настанил. Бурята бе стихнала и времето беше ясно и студено. Местността беше пак придобила правилен характер. Рекичката, до която беше спрял, имаше нормален вид и както и трябваше, течеше на югозапад. Но Езерото на изненадата беше загубил, както го бяха загубвали всичките му откриватели в миналото.

Половин ден път надолу но потока го доведе до долината на по-голяма река и той реши, че това е Мак Куесчън. Тука Пушилката уби един елен и всяко от кучетата му отново носеше на гърба си по петдесет фунта месо, Когато сви надолу по Мак Куесчън, той се натъкна на следи от шейна. Бяха затрупани от последните валежи, но под снега имаше добре утъпкана пъртина. Пушилката стигна до заключението, че на Мак Куесчън са се разположили два стана и това е пътят, който ги свързва. Изглежда, Двете хижи са били открити и там се намираше долният лагер, затова и той тръгна надолу по течението.

Беше четиридесет градуса под нулата, когато спря да пренощува, и той заспа, размишлявайки кои ли са хората, сполучили да открият Двете хижи, и дали ще стигне при тях на другия ден. Когато едва започваше да се развиделява, Пушилката вече беше на път; той следваше без особен труд полузаличената пъртина и стъпкваше пресния сняг с плетените си снегоходи, за да не затъват кучетата.

У после се случи това, неочакваното, което го връхлети при един завой на реката. Стори му се, че го чу и усети едновременно. Пушечният гърмеж долетя отдясно, а куршумът проби рамената на памучната му парка1 и вълнената дреха под пея н го накара почти да се завърти от силата на удара. Той се олюля на преплелите се снегоходки, но запази равновесие и чу втори гърмеж. Този път куршумът се втурна през снега, за да се закрие в дърветата по брега на стотина крачки от него. Изстрелите трещяха един след друг и той изпита неприятното чувство, че нещо топло се стича по гърба му. Последван от кучетата, той се покатери по брега и се сви между дърветата и храстите. След това свали снегоходките, просна се по лице, изпълзя напред и предпазливо надзърна от гъстака. Човекът, който беше стрелял по него, лежеше неподвижно сред дърветата на отсрещния бряг.

— Ако скоро не се случи нещо — промърмори си Пушилката след половин час, ще трябва да се измъкна назад и да запаля огън, иначе ще ми замръзнат краката. Жълтур, какво би направил ти, ако лежеше на студа със спиращо кръвообращение пред човек, който се мъчи да те пречука?

Той изпълзя няколко крачки назад, утъпка снега, заскача, докато усети кръвта да нахлува отново в краката му, и така успя да издържи още половин час. Тогава от долния край на реката се зачуха звънчета без всякакво съмнение това бе кучешки впряг. Пушилката погледна през клоните и видя иззад завоя да се задава шейна. С нея имаше само един човек, който натискаше управляващия прът и караше кучетата. Тази гледка му подействува като шок, защото това беше първият човек, когото виждаше, след като се беше разделил с Малчо преди три седмици. В следния миг той се сети за готвещия се за убийство човек, скрит на отсрещния бряг.

Без да се покаже, Пушилката изсвири, за да предупреди пътника. Той не го чу и продължаваше бързо да се приближава. Пушилката изсвири пак, този път по-силно. Пътникът спря кучетата, но тъкмо когато се обърна към него, изтрещя пушка. В следващия миг Пушилката гръмна към гората, натам, отдето се чу изстрелът. Човекът на реката бе улучел още от първия куршум. Той се олюля от силното сътресение, добра се със залитане до шейната и полупаднал, издърпа при стегнатата на пея пушка. Докато се мъчеше да я вдигне до рамото си, той се преви в кръста и бавно се свлече в седнало положение на шейната. После пушката му изгърмя във въздуха, а той рязко се повали по гръб през единия край на натоварената шейна, така че Пушилката можеше да види само краката и корема му.

Отдолу долетя отново звук на звънчета. Човекът не мърдаше. Иззад завоя изскочиха три шейни, придружавани от пет-шест мъже. Пушилката извика, за да ги предупреди, но те вече бяха видели какво се бе случило с първата шейна и се втурнаха към нея. От другия бряг не се чуха изстрели, затова Пушилката повика кучета та си и излезе на открито. Мъжете се развикаха, а двама смъкнаха ръкавиците от десните си ръце и насочиха пушките си срещу него.

— Хванахме ли те, мръсен убиецо! Я ела насам! заповяда му един чернобрад мъж. — И първо хвърли пушката си на снега.

Пушилката се поколеба, но хвърли пушката и се приближи, — Я го препипай, Луис, и му вземи оръжието! — разпореди се чернобрадият.

Луис — канадски французин, куриер, каквито бяха и четирима от другите мъже, както реши Пушилката — изпълни заповедта. При претърсването той намери само ловджийския нож на Пушилката и му го взе.

— А сега какво ще кажеш за свое оправдание, чужденецо, преди да те застрелям? — попита чернобрадият.

— Ще кажа, че грешите, ако смятате, че съм го убил аз — отговори Пушилката.

Един от куриерите закрещя. Той беше продължил нагоре по пъртината и открил следите, където Пушилката се бе отклонил от пътя, за да се скрие на брега. Куриерът обясни какво беше видял.

— Защо си убил Джо Кинейд? попита чернобрадият мъж.

— Истина ви казвам, не съм… — започна Пушилката.

— А бе има ли смисъл да се разправяме? Ние те хванахме на местопрестъплението. Точно там си напуснал пъртината, когато си го чул да идва. Залегнал си между дърветата и си го пречукал от засада. От късо разстояние. Не си могъл да не го улучиш. Пиер, иди вземи пушката му, дето я хвърли.

— Оставете ме да ви разкажа какво се случи — възрази Пушилката.

— Я си затваряй устата! — изръмжа чернобрадият. — Смятам, че пушката ти ще разкаже всичко.

Всички мъже разгледаха пушката на Пушилката, извадиха и преброиха патроните и провериха цевта при затвора и на другия край.

— Един изстрел — каза в заключение чернобрадият. С издути и трептящи като на елен ноздри Пиер подуши магазина.

— Това изстрел пресен — рече той.

— Куршумът го е ударил в гърба — каза Пушилката, — Той е гледал към мене, когато е бил убит. Разберете, изстрелът е дошъл от другия бряг.

Чернобрадият прецени това предположение за по-малко от една секунда и поклати глава.

— Не. Няма да ти помогне. Накарал си го да се обърне към другия бряг: точно така си го чукнал в гърба. Я някой от вас, момчета, да изтича нагоре-надолу по пъртината и да провери дали ще намери дири, които да водят към другия бряг.

След проверката казаха, че снегът към другия бряг бил непокътнат. Нямало следа дори и от заек. Чернобрадият се наведе над убития и се изправи с валмо от косми и кожа в ръка. Той го разкъса и намери омотай в него куршума, който се беше забил в трупа. Предният му край се беше разплескал колкото половин доларова монета, а облеченият със стомана заден край беше здрав. Той го сравни с патрон от патрондаша на Пушилката.

— Ето ти доказателство, чужденецо, което може да убеди дори и слепеца. Този куршум е с мек връх и стоманена риза; твоите са с мек връх и стоманена риза. Този е трийсет-трийсет; твоите са трийсет-трийсет. Този е изработен от оръжейната фабрика Д&Т, твоите са изработени от оръжейната фабрика Д&Т. А сега ела с нас на брега да видим как точно си го направил.

— Аз самият бях нападнат от засада — каза Пушилката. — Вижте тази дупка на парката ми.

Докато чернобрадият разглеждаше дупката от куршума, един от куриерите дръпна затвора в пушката на убития. За всички стана ясно, че с нея е стреляно само веднъж. Празната гилза беше още в гнездото.

— Много жалко, че бедният Джо не те е улучил. — каза с огорчение чернобрадият. — Но доста добра работа е свършил при такава дупка в гърба си. Хайде, ела!

— Претърсете първо другия бряг — настоя Пушилката.

— Затваряй си устата, върви и остави фактите да говорят.

Те свиха от пъртината на същото място, където я беше напуснал той, и проследиха дирите му нагоре по брега и между дърветата.

Той танцува това място стопли краката — посочи Луис. — Това място той пълзи на корем. Това място той сложи лакът, кога стреля…

— А ето, бога ми, и празната гилза, с която е свършил работата! — откри чернобрадият. — Момчета, остава ни да направим само едно нещо.

— Бихте могли да ме попитате кое ме е накарало да стрелям — намеси се Пушилката.

— А пък аз мога да ти запуша устата със собствените ти зъби, ако ме прекъснеш още веднъж. Ще дойде време да ни отговориш на тия въпроси. Слушайте, момчета, ние сме почтени хора, уважаваме закона и трябва да оправим тая работа според установения ред. Как смяташ, Пиер, колко път сме извървели?

— Аз мисли, трябва има двайсет мили.

— Добре. Ще скрием тука товара и ще закараме бедния Джо и тоя обратно в Двете хижи. Смятам, че сме видели достатъчно и можем да дадем такива показания, че да увисне на въжето.

IV

Три часа след мръкване убитият, Пушилката и мъжете, които го хванаха, пристигнаха при Двете хижи. В звездната светлина Пушилката различи десетина или повече новопостроени хижи, сгушени край една по-голяма и по-стара хижа, построена на равно място край речния бряг. Когато го бутнаха в тази по-стара хижа. Пушилката разбра, че е обитавана от млад мъж с великански ръст, жена му и един сляп старец. Жената, която съпругът наричаше Люси, беше също снажно създание от типа на преселниците в Дивия Запад. Старецът, както Пушилката научи по-късно, ловувал с капани по Стюарт и ослепял предишната зима. Научи също, че станът на Двете хижи бил построен миналата есен от десетина мъже, дошли с пет-шест лодки, натоварени с храна. Тука, край Двете хижи, намерили слепия ловец и си построили хижи около неговата. По-късни пришълци, пристигнали по леда с кучешки впрягове, утроили населението. Тука имало изобилие от дивеч, а след това те намерили и добър, не особено богат златоносен пясък, който промивали.

Подир пет минути всички мъже от Двете хижи се бяха наблъскали в стаята. Бутнат в един ъгъл, пренебрегнат и измерван с гневни погледи, вързан през ръцете и краката с ремъци от еленова кожа, Пушилката наблюдаваше. Той наброи тридесет и осем мъже, сбирщина от буйни здравеняци, всичките преселници от Щатите или куриери от Северна Канада. Тези, които заловиха Пушилката, разказваха отново и отново какво се бе случило; всеки от тях бе заобиколен от развълнувана и разгневена купчина слушатели. Чуваха се възгласи: „Да го линчуваме още сега, какво ще чакаме?“ А веднъж дори едва успяха със сила да задържат огромен ирландец, който искаше да се нахвърли върху безпомощния пленник и да го набие.

Когато броеше мъжете, Пушилката забеляза познато лице. Това беше Брек, мъжът, чиято лодка бе прекарал през бързеите. Учуди го, че Брек не дойде да му заговори, но и сам той с нищо не показа, че го е познал. По-късно, когато Брек позакри лицето си с ръка и многозначително му намигна, Пушилката разбра.

Чернобрадият, когото Пушилката чу да наричат Илай Хардинг, сложи край на споровете дали трябва, или не трябва да линчуват пленника незабавно.

— Чакайте! — ревна Хардинг. — Стига сте се пенили. Този човек е мой. Аз го хванах и го докарах тука. Да не мислите, че съм бил толкова път с него, за да го линчувате? И дума да не става! Това можех и сам да направя, когато го намерих. Аз го докарах тука за честен и безпристрастен съд и, бога ми, той ще бъде съден честно и безпристрастно! Той е вързан и няма да ни избяга. Хвърлете го там на някой одър, а сутринта ще го съдим ей тука.

V

Пушилката се събуди. Струя въздух, студена като ледена шушулка, се забиваше отпред в рамото му, както беше легнал на едната си страна с лице към стената. Когато го вързаха на одъра, не беше усетил да му духа отнякъде, а сега външният въздух, нахлуващ в топлата стая с налягането на петдесет градуса под нулата, бе достатъчно доказателство, че отвън някой е изчоплил натъпкания в пролуките мъх. Той се изви колкото му позволяваха стягащите го ремъци, а после протегна врат така, че успя да допре устни до цепката.

— Кой е? — пошепна той.

— Брек — чу се отговорът. — Внимавайте да не вдигате шум. Аз ще ви подам нож.

— Няма смисъл — каза Пушилката. — Не бих могъл да го използвам. Ръцете ми са вързани на гърба и пристегнати за крака на одъра. Освен това не можете провря нож през тази пролука. Но нещо трябва да се направи. Те са в състояние да ме обесят, а вие, разбира се, знаете, че аз не съм убил този човек.

— Нямаше нужда да споменавате това, Пушилка. А дори и да сте го убили, трябва да сте имали основания. Но не е там работата. Аз искам да ви отърва. Тука са се събрали истински главорези. Вие ги видяхте. Те са откъснати от света и създават и налагат свои собствени закони чрез общото събрание на златотърсачите, нали разбирате? Те се разправиха вече с двама души, и драмата крадци на хранителни припаси. Единия изгониха от стана без никаква храна и без кибрит. Той извървя към четирийсет мили и изтрая два дни, а после замръзна. Преди две седмици напъдиха втория. Предложиха му избор: или никаква храна, или по десет бича за всяка дневна дажба. Той издържа четирийсет удара и припадна. А сега са ви хванали вас и всички до последния човек са убедени, че сте убили Кинейд.

— Човекът, който уби Кинейд, стреля и по мене. Неговият куршум ми одраска рамото. Накарайте ги да не ме съдят, докато някой не отиде да претърси брега, където се е крил убиецът.

— Няма смисъл. Те вярват показанията на Хардинг и на петимата французи, които са били с него. Освен това още никого не са обесили, а много им се иска да обесят някого. Виждате ли, напоследък животът им е много скучен. Не са намерили някое по-голямо находище, а да търсят Езерото на изненадата, им е омръзнало. В началото на зимата ту тук, ту там, дано открият някъде злато, но вече се отказаха. Започват да страдат и от скорбут и са просто зажаднели за някакво силно преживяване.

— И изглежда, че тази сензация ще им предложа аз — забеляза Пушилката. — Слушайте, Брек, как можахте да се съберете с такава паплач?

— След като си запазих участъци на Потока на индианката, започнах да ги разработвам и оставих няколко души да продължат работата, а аз тръгнах нагоре по Стюарт да търся Двете хижи и стигнах тука. Те бяха — ме изпреварили, затова се качих още по-нагоре по Стюарт. Върнах се едва вчера, понеже останах без храна.

— Намерихте ли нещо?

— Нищо особено. Но струва ми се, че съм изобретил едно хидравлично приспособление, което ще има голямо бъдеще, когато тука нахлуят златотърсачи. Нещо като драга за промиване на злато.

— Чакайте — прекъсна го Пушилката. — Спрете за минутка. Оставете ме да си помисля.

В ушите му се набиваше хъркането на спящите, докато обмисляше мярналото се в главата му хрумване.

— Кажете ми, Брек, дали са отворили чувалите с месо, които носеха моите кучета?

— Един-два. Аз ги наблюдавах. Сложиха ги в хранилището на Хардинг.

— Намерили ли са нещо в тях?

— Месо.

— Добре. Трябва да бръкнете в кафявия брезентов чувал, който е закърпен с еленова кожа. Ще намерите няколко фунта самородно злато. Такова злато никога още не сте виждали по тези места нито вие, нито някой друг. Ето какво ще трябва да направите. Слушайте.

Подир четвърт час, получил най-подробни указания, Брек си тръгна, като се оплакваше, че пръстите на краката му замръзнали. Носът и едната буза на Пушилката също бяха замръзнали от студа, идващ през цепнатината и той ги търка в одеялата половин час, докато най-сетне те пламнаха и го засмъдяха от нахлулата в тях кръв, и той се увери, че е успял да ги спаси.

VI

— За мене въпросът е решен. Няма никакво съмнение, че той е убил Кинейд. Ние чухме цялата история снощи. Какъв смисъл има да повтаряме всичко отново? Аз гласувам, че е виновен!

Така започна съденето на Пушилката. Говорителят, подвижен, як като скала мъжага от Колорадо, не скри яда и възмущението си, когато Хардинг отхвърли предложението му, поиска да бъдат спазени всички правила и предложи някой си Шънк Уилсън за съдия и председател на събранието. Цялото население на Двете хижи влезе в състава на съдебните заседатели, макар че след известни пререкания жената Люси бе лишена от правото да гласува за виновността или невинността на Пушилката.

Докато ставаше всичко това, Пушилката, натикан в ъгъла на един одър, дочу водения шепнешком разговор между Брек и някакъв златотърсач.

— Не можеш ли да ми продадеш петдесет фунта брашно? — попита Брек.

— Нямаш толкова златен пясък, та да ми платиш, колкото искам — беше отговорът.

— Ще ти дам двеста.

Златотърсачът поклати глава.

— Триста. Триста и петдесет.

На четиристотин златотърсачът кимна и рече:

— Ела в маята хижа и ми премери пясъка. Двамата си пробиха път до вратата и се измъкнаха.

След няколко минути Брек се върна сам.

Хардинг даваше показанията си, когато Пушилката видя вратата леко да се открехва и в пролуката да се появява лицето на златотърсача, който беше продал брашното. Той се кривеше и настойчиво правеше знаци на друг златотърсач, който се надигна от мястото си близо до печката и взе да си проправя път към вратата.

— Къде отиваш, Сам? — понита го Шънк Уилсън.

— Ей сега ще се върна — отговори Сам. — Трябва ла поизляза.

На Пушилката разрешиха да задава въпроси на свидетелите и той тъкмо беше подложил Хардинг на кръстосан разпит, когато отвън се чу скимтене на впрегнати кучета и скърцане и стържене на плазове. Някой, който беше до вратата, надникна навън.

— Това е Сам и неговият другар; карат като луди по пъртината към Стюарт — съобщи той.

Никой не проговори в течение на безкрайна половин минута, но мъжете многозначително се споглеждаха и в претъпканата стая настана общо възбуждение. Пушилката забеляза под око, че Брек, Люси и мъжът и нещо си шепнат.

— Хайде, карай! — грубо се обърна Шънк Уилсън към Пушилката. — Свършвай въпросите си. Ние знаем какво се мъчиш да докажеш: че другият бряг не е бил претърсен. Свидетелят го признава. И ние го признаваме. Това не е било необходимо. От пъртината към този бряг не са водили никакви следи. Снегът е бил непокътнат.

Въпреки това на другия бряг имаше човек — настояваше Пушилката.

— Много плитко си го скроил, млади човече. Не сме кой знае колко души на Мак Куесчън и можем да дадем сметка за всеки човек.

— А кой е бил този, дето сте го изпъдили от стана преди две седмици? — попита Пушилката.

— Алонзо Мирамор. Един мексиканец. Какво общо може да има с цялата работа този крадец на храна?

— Нищо освен това, че не можете да дадете сметка за него, господни съдия.

— Той отиде надолу но реката, а не нагоре.

— Отде знаете накъде е отишъл?

— Видяхме го, когато тръгна.

— Това ли е всичко, което знаете за него?

— Не, не е, млади човече. Аз зная… ние всичка знаем, че той имаше храна за четири дни и нямаше пушка, за да бие дивеч. Ако не е стигнал селището на Юкон отдавна трябва да е пукнал.

— Предполагам, че държите сметка и на всички пушки но тези места! — язвително забеляза Пушилката. Шънк Уилсън се ядоса.

— Тъй като ми подхвърляш въпроси, човек ще помисли, че обвиняемият съм аз! Хайде, следващият свидетел. Къде е французинът Луис?

Докато французинът Луис си пробиваше път напред, Люси отвори вратата.

— Къде отиваш? — кресна Шънк Уилсън.

— Смятам, че не съм длъжна да стоя тук — предизвикателно отговори тя. — Аз нямам право на глас, а освен това хижата ми е така претъпкана, че не мога да дишам.

След няколко минути излезе и мъжът й. Съдията разбра това едва когато чу да се затваря вратата. — Кой беше тоя? — прекъсна той разказа на Пиер.

— Бил Пибоди — обади се някой. — Каза, че искал да пита нещо жена си и щял веднага да се върне.

Вместо Бил се върна Люси; тя свали кожуха си и седна на старото си място до печката.

— Мисля, че не е нужно да разпитваме останалите свидетели — реши Шънк Уилсън, когато Пиер свърши. — Ние знаем, че те само ще потвърдят същите факти, които вече чухме. Хей, Соренсън, иди да доведеш Бил Пибоди. Скоро ще гласуваме присъдата. А сега, чужденецо, можеш да станеш и да си кажеш думата за туй, което се е случило. А докато те слушаме, за да не губим време, ще предаваме от ръка на ръка двете пушки, патроните и куршумите, с които е било извършено убийството.

Пушилката започна да разказва как е дошъл по тези места, но тъкмо когато стигна до момента, в който сам той е бил нападнат от засада и как побягнал към брега, Шънк Уилсън го прекъсна с възмущение:

— Млади човече, какъв смисъл има да ни даваш показания по такъв начин. Само ни губиш скъпоценното време. Разбира се, ти имаш право да лъжеш, за да се отървеш от бесилката, но ние нямаме намерение да слушаме тия глупости. Пушката, патроните, куршумът, който е убил Джо Кинейд, говорят против теб… Какво става? Я някой да отвори вратата!

Студът нахлу вътре и се превърна в нещо осезаемо и веществено в горещата стая, а през отворената врата се чу скимтене, на кучета, което бързо заглъхваше в далечината.

— Това е Соренсън и Пибоди — извика някой, — налагат кучетата и препускат надолу по реката!

— Какво им е, дявол да го вземе!… — Шънк Уилсън се пресече и със зяпнала уста се вторачи в Люси. — Струва ми се, че вие можете да ни обясните тази работа, госпожа Пибоди!

Люси тръсна глава и стисна устни, а Шънк Уилсън плъзна гневния си подозрителен поглед нататък и го спря върху Брек.

— И още ми се струва, че този пришелец, с когото си шушукахте, би могъл да ни я обясни, ако той няма нищо против.

Брек доби много смутен вид, когато очите на всички се устремиха към него.

— И Сам си шушна с него, преди да изскочи навън — подметна някой.

— Вижте какво, господин Брек — продължи Шънк Уилсън. — Вие няколко пъти смущавахме съдебното заседание и трябва да обясните какво значи всичко това. За какво си шепнехте?

Брек плахо се изкашля и отговори:

— Исках само да си купя малко храна.

— С какво?

— Със златен пясък, разбира се!

— Откъде го взехте?

Брек не отговори. — Човърка ту тук, ту там нагоре по Стюарт — обади се един златотърсач. — Преди една седмица, като ходих на лов, налетях на неговия стан. И искам да ви кажа, че той нещо много се спотайваше.

— Златото не е оттам — каза Брек. — Това там е само хидравлическо приспособление за промиване на долнокачествен пясък.

— Я си донеси тука торбата, да ти видим златото! — заповяда Уилсън.

— Казвам ви, че то не е оттам.

— Ти пак ми го дай да видим.

Брек се престори, че уж ще им откаже, но от всички страни го обсипаха със заплашителни погледи. Без желание той бръкна в джоба на дрехата си. Когато измъкваше консервната кутия, тя се закачи о някакъв явно твърд предмет и издрънча.

— Измъквай всичко! — изрева Шънк Уилсън.

И от джоба се появи големият къс самородно злато, необичаен по размер, по-жълт от всяко друго злато, което бяха виждали. Шънк Уилсън хлъцна. Едва зърнали златото, пет-шест души се втурнаха към вратата. Те я стигнаха едновременно и с псувни и бой се заблъскаха, докато се провряха през нея. Съдията изпразни консервната кутия върху масата и при вида на ръбатите късове злато още пет-шест души се спуснаха към вратата.

— Къде отиваш? — попита Илай Хардинг, когато Шънк се надигна, за да тръгне подир тях.

— Да впрягам кучетата, разбира се!

— Няма ли да го обесиш?

— Това ще вземе много време. Няма да ни избяга, докато се върнем, и затова обявявам съдебното заседание за приключено. Сега не му е времето да се разтакаваме.

Хардинг се двоумеше. Той изгледа зверски Пушилката, забеляза Пиер да дава от прага знаци на Луис, хвърли още един поглед към самородното злато на масата и взе решение.

— Няма смисъл да се опитваш да бягаш — рече той през рамото си. — Освен това ще си услужа с кучетата ти.

— Какво става, пак ли някое от тия проклети надпреварвания за злато? — раздразнено попита със странен фалцет старият сляп ловец, когато гласовете на хората и кучетата и стърженето на шейните нарушиха настъпилата в стаята тишина.

— И какво още! — отговори Люси. — Но и аз никога не съм виждала такова злато. Пипни го, старче.

Тя сложи големия къс в ръката му. Но златото малко интересуваше стареца.

— Тука имаше чудесен лов за скъпи кожи, преди тия проклети златотърсачи да дойдат и подплашат дивеча — недоволно промърмори той.

Вратата се отвори и влезе Брек.

— Е — заговори той, — в стана няма жива душа освен нас четиримата. До Стюарт има четирийсет мили по пряката пъртина, прокарана от мен, и най-бързите от тях не могат да отидат и да се върнат за по-малко от пет-шест дена. Но въпреки това, Пушилка, време е да потегляте.

Брек преряза ремъците ма Пушилката с ловджийския си нож и погледна жената.

— Надявам се, че нямате възражения? — каза той с многозначителна учтивост.

— Ако тука ще се стреля — заговори изведнъж слепецът, — моля, първо някой да ме заведе в друга хижа.

— Гледайте си работата и не ми обръщайте внимание — отговори Люси. — Щом не ме бива да обеся човек, не ме бива и да го пазя.

Пушилката се изправи и затърка китките си, където ремъците бяха забавили кръвообръщението.

— Приготвил съм ви снаряжение — каза Брек. Храна за десет дни, одеяла, кибрит, тютюн, брадва и пушка.

— Карай! — насърчи го Люси. — Върви по височините, чужденецо. Бягай колкото можеш по-скоро.

— Преди да тръгна, хубавичко ще се нахраня — каза Пушилката. — А когато тръгна, то ще е нагоре по Мак Куесчън, а не надолу. Искам да дойдете с мен Брек. Ще потърсим на другия бряг човека, който наистина извърши убийството.

— Ако ме послушате, ще поемете надолу към Стюарт и Юкон — възрази Брек. — Когато тази шайка се върне от моето хидравлическо приспособление, те всички ще ни гледат на кръв.

Пушилката се изсмя и поклати глава.

— Не мога да се махна от тези места, Брек. Задържат ме тука известни интереси. Трябва да остана и да преуспея. Няма значение дали ще ми повярвате, или не, но аз намерих Езерото на изненадата. Това злато е оттам. Освен това те откараха кучетата ми и трябва да чакам, за да си ги взема. От друга страна, аз зная какво правя. На този бряг наистина имаше скрит човек. Малко остана да изпразни цялата пачка в мен.

След половин час, както седеше пред чиния с голяма еленова пържола и поднасяше голямо канче с кафе до устните си, Пушилката изведнъж се привдигна от мястото си. Беше чул шума пръв. Люси широко отвори вратата.

— Здравей, Спайк! Здравей, Методи! — поздрави тя двамата заскрежени мъже, които се бяха навели над товара в тяхната шейна.

— Току-що слязохме от Горния лагер — каза единият, когато те с мъка внесоха в стаята някакъв увит в кожи предмет, който държаха извънредно внимателно. — И ето какво намерихме на пътя. Май че е свършил вече.

— Сложете го ей тук на одъра — рече Люси.

Тя се наведе, разгърна кожите и всички видяха лице, от което бяха останали само големи изцъклени очи и плътно опъната на косите тъмна кожа, покрита със струпеи от многократни ухапвания на студа.

— Че това е Алонзо! — възкликна тя. — Нещастникът, той умира от глад!

— Това е човекът от другия бряг — каза Пушилката полугласно на Брек.

— Ние го заварихме, като разграбваше едно хранилище, сигурно направено от Хардинг — заразправя единият от мъжете. — Ядеше сурово брашно н замръзнал бекон, а когато го хванахме, кряскаше и пискаше като ястреб. Вижте го! Той умира от глад и е, кажи-речи, замръзнал. Току-виж, че е приритал!

След половин час, когато лицето на неподвижната фигура върху одъра бе отново покрито с кожите, Пушилката се обърна към Люси:

— Ако нямате нищо против, госпожо Пибоди, бих хапнал още една пържола. Направете я дебела и не чак толкова препържена.

I

— Аха! Издокарваш се, а?

Малчо огледа другаря си с престорено неодобрение, я това ядоса Пушилката, който напразно се мъчеше да оправи гънките на панталоните, които току-що беше обул.

— А, хубаво ти седят, макар че са купени на вехто — продължаваше Малчо. — Колко плати?

— Сто и петдесет долара за целия костюм — отговори Пушилката, — Собственикът беше горе-долу моя ръст. Стори ми се, че е извънредно евтино. Ти какво се ядосваш?

— Кой? Аз ли? О, нищо; само си мислех, че е прекалено хубав за човек, дето яде мечо месо и е стигнал в Доусън, носен от ледовете, без храна, само с един чифт гащи, със съдрани мокасини и панталони, дето изглеждаха така, като че ли си претърпял корабокрушение. Чудесно изглеждаш, другарю! Чудесно изглеждаш! Слушай…

— Какво искаш от мене? — избухна Пушилката.

— Как се казва тя?

— Няма никаква „тя“, приятелю. Днес съм на вечеря при полковник Боуи, щом искаш да знаеш. Бедата е там, Малчо, че ми завиждаш: аз ще бъда сред висшето общество, а ти не си поканен.

— Не си ли закъснял? — загрижено попита Малчо.

— За къде?

— За вечерята. Докато стигнеш, те ще са седнали да ядат.

Пушилката се канеше да се впусне в подробни саркастични обяснения, но забеляза присмехулните пламъчета в очите на Малчо. Той продължи да се облича и с позагрубелите и несръчни вече пръсти върза на фльонга връзката на меката памучна риза.

— Да не бях изпратил всичките си колосани ризи за пране, щях да ти услужа — съчувствено промърмори Малчо.

Пушилката вече се мъчеше с чифт обуща. Дебелите вълнени чорапи отказваха да влязат в тях. Той умолително погледна другаря си, но Малчо поклати глава.

— Не. Дори да имах тънки чорапи, нямаше да ти ги дам. Я си обуй пак мокасините, братле. С такива префърцунени чепици като нищо ще ти замръзнат петите.

— Платил съм за тях петнайсет долара на вехто — изпъшка Пушилката.

— Сигурен съм, че там всички до един ще бъдат с мокасини.

— Но там ще има и жени, Малчо! Аз ще седя и ще вечерям е истински живи жени — С госпожа Боуи с няколко други, както ми каза полковникът.

— Е, мокасините няма да им развалят апетита забеляза Малчо. — Чудя се, какво ли иска от тебе полковникът?

— Не знам, освен ако е чул, че съм открил Езерото на изненадата. За пресушаването му трябва цяло състояние, а фирмата „Гугенхайм“ търси къде да си вложи капитала.

— Сигурно ще е това. Ха така, обуй си мокасините. Боже, колко измачкано е това сако и май че ти е малко тесничко. Я го виж на корема! Гледай да не цъфне, ако си похапнеш както трябва! И ако женорята почнат да изтървават кърпичките си, остави ги да си лежат на пода. Никакво вдигане! Каквото и да става, не ги дигай!

II

Както и подобаваше на високоплатения експерт и представител на голямата фирма „Гугенхайм“, полковник Боуи живееше в една от най-разкошните хижи на Доусън. Изградена от ръчно дялани греди, тя беше на два етажа и имаше такива екстравагантни размери, че се гордееше с просторна гостна стая, която се използуваше само като гостна и за нищо друго.

Тук имаше огромни мечешки кожи по грубия под от нерендосани дъски, а по стените еленови рога. Тук бумтеше огън в отворена камина, както и в голяма, натъпкана с дърва печка. И тук Пушилката срещна отбраното общество на Доусън — не простите златотърсачи-милионери, а истинския каймак на миньорския град, населен е хора, дошли от целия свят — хора като Уорбъртън Джоунс, изследовател и писател; капитан Консадайн от Канадската конна полиция; Хаскел, комисар по добива на злато в Северозападната територия, и барон фон Шрьодер, любимец на кайзера, спечелил международна репутация с дуелите си.

И тук той срещна ослепително хубавата с бална рокля Джой Гастел, която досега беше виждал само на пъртината, загърната в кожи и обута с мокасини. На трапезата се намери до нея.

— Чувствам се като риба на сухо — призна Пушилката. — Знаете, всички вие сте толкова издокарани! Освен това никога не съм и сънувал, че в Клондайк може да има такъв ориенталски разкош. Погледнете фон Шрьодер. Той е направо със смокинг, а Консадайн има колосана риза! Забелязах, че въпреки това е с мокасини. Харесва ли ви моята премяна?

Той поразкърши рамене, сякаш се переше, за да бъде харесан от Джой.

— Изглежда, че сте понапълнели, след като минахте Чилкутския проход — изсмя се девойката.

— Не можахте да отгатнете. Опитайте се още веднъж.

— Това са чужди дрехи.

— Печелите! Купих ги за доста пари от един чиновник на Алясканското търговско дружество.

— Колко жалко, че чиновниците са толкова тесни в раменете — съчувствено каза Джой. — Но вие не сте ми казали как ви се харесва моята премяна.

— Не мога да кажа! — отговори Пушилката. — Не мога да си поема дъх! Твърде дълго съм живял на пъртината. Знаете ли, такива неща ме разтърсват из основи. Съвсем бях забравил, че жените имат ръце и рамене. Утре сутрин и аз, като моя приятел Малчо, ще се събудя и ще разбера, че това е било сън. Да ви кажа, когато ви видях за последен път на Потока на индианката…

— Не бях нищо повече от индианка — прекъсна го Джой.

— Не исках да кажа това. Просто си спомних как именно на Потока на индианката открих, че вие имате крака.

— А аз никога не ще забравя, че вие ми ги спасихте — додаде тя. — Оттогава все ми се искаше да ви видя, за да ви поблагодаря…

Пушилката сви рамене в знак на протест.

— И тъкмо затова сте тука тази вечер…

— Вие ли помолихте полковника да ме покани?

— Не полковника, а госпожа Боуи. И я помолих да ви сложи до мен на трапезата. Тъкмо сега имам удобен случай. Всички приказват. Слушайте и не ме прекъсвайте. Знаете ли рекичката Моно?

— Да.

— Оказа се, че там имало много злато… ужасно много злато. Според предварителната преценка всеки участък струва милион и повече долара. Откриха го съвсем неотдавна…

— Спомням си надпреварването.

— Всяка педя земя по тази рекичка е запазена, докъдето види окото, по всичките й притоци също. И въпреки това в този момент участък номер три под Откритие на самата Моно не е зарегистриран. Рекичката е толкова далече от Доусън, че комисарят е определил шестдесетдневен срок за регистриране на участъците след запазването им. Всички участъци освен номер три вече са зарегистрирани. Той е бил запазен от Сайръс Джонсън. И само толкова. Сайръс Джонсън е изчезнал. Дали е умрял, дали е заминал нагоре или надолу по реката — никой не знае. Както и да е, след шест дена срокът за регистриране изтича. Тогава този, който го запази и пръв стигне в Доусън, за да го зарегистрира, ще стане негов собственик.

— Милион долара! — промърмори Пушилката.

— Гилкрайст, собственикът на съседния участък от долната страна, от промиването на едно-единствено корито изкарал шестостотин долара. Той копал само на едно място. А горният участък е още по-богат. Сигурна съм в това.

— Но защо никой нищо не знае? — скептично попита Пушилката.

— Започват вече да се научават. Дълго време го пазеха в тайна и едва сега започва да се разчува. След двадесет и четири часа добрите кучешки впрягове страхотно ще поскъпнат. Сега, щом свърши вечерята, ще трябва, колкото можете по-благовъзпитано, да се измъкнете. Аз съм наредила всичко. Един индианец ще ви донесе бележка. Ще я прочетете, ще се престорите, че сте много ядосан, ще се извините и ще си отидете.

— Аз… ъ-ъ-ъ… не мога напълно да ви разбера.

— Глупчо! — полушепнешком възкликна девойката. — Тази вечер трябва да пообиколите и да си намерите кучета. Аз зная за два впряга. Единият е на Хансън седем едри кучета от хъдзънска порода, той иска по четиристотин долара за всяко. Това са луди пари, днес, но няма да са утре. А Ситка Чарли има осем кучета мейлмюти, за които иска три хиляди и петстотин долара. Утре ще ви се изсмее, ако му предложите пет хиляди. Освен това имате и вашият впряг. Но ще трябва да купите още няколко. Това е, което трябва да свършите тази вечер. Купете най-добрите впрягове. Победата в това надбягване зависи и от кучетата, не само от хората. Това са сто и десет мили и ще трябва да сменяте впряговете си колкото може по-често.

— Аха, разбирам, вие искате да взема участие в надбягването — проточи Пушилката.

— Ако нямате пари за кучета, аз… — Тя се прекъсна, но преди да може да продължи, Пушилката й отговори:

— Аз мога да купя кучета. Но… не смятате ли, че това е хазарт?

— След подвизите ви на рулетката в „Еленовия рог“ смятам, че няма да се уплашите — отвърна му Джой. — Ще приемем, че е спортно състезание, ако това е, каквото искате да кажете. Надбягване за милион долара с някои от най-изпитаните водачи на кучешки впрягове и пътешественици в страната. Те още не са се включили, но утре до това време ще се включат и кучетата ще струват толкова, колкото могат да платят само най-богатите. Големия Олаф е в града. Дошъл е миналия месец от Съркъл Сити. Той е един от най-страшните водачи на впрягове по тези места и ако вземе участие, ще бъде най-опасният ви съперник. Другият е Аризона Бил. Той пък е бил дълги години професионален превозвач на товари и пощенски куриер. Ако участвува и той, вниманието на всички ще бъде съсредоточено върху него и Големия Олаф.

— И вие искате аз да изиграя ролята на нещо като „неизвестен кон“?

— Точно така. Това ще има своите предимства. Няма да ви вземат за сериозен съперник. В края на краищата нали знаете, вас все още ви смятат за чечако. Няма още и година, откакто сте тука. Никой няма да ви обръща внимание, докато не излезете начело към края на надбягването.

— С други думи, в края на надбягването „неизвестният кон“ трябва да покаже, че е бегач от класа, така ли?

Девойката кимна и сериозно продължи:

— Помнете, че ако не спечелите този участък на Моно, никога не ще си простя шегата, която ви изиграх на Потока на индианката. А ако изобщо има някой, който може да спечели това надбягване със старите златотърсачи, това сте вие.

Най-главното беше в начина, по който тя го каза. Пушилката усети да го залива гореща вълна — и в сърцето, и в главата. Той й отправи бърз изпитателен поглед, непреднамерен и сериозен, и в краткия миг, в който очите й открито се срещнаха с неговите, стори му се, че е прочел в тях нещо безкрайно по-важно за него от участъка, останал незарегистриран от Сайръс Джонсън.

— Ще го направя — рече той. — Ще го спечеля!

Радостната светлина в очите и сякаш му обеща нещо, от което изпитваше много, по-голяма нужда, отколкото от всичкото злато на участъка край Моно. Пушилката усети, че тя раздвижи сложената си в скута ръка близо до неговите колене. Скришом под покривката на масата той протегна своята ръка и почувствува здравото ръкостискане на женски пръсти, от което го обля нова гореща вълна.

„Какво ли ще каже Малчо?“ — дойде му изведнъж на ума, когато си дръпна ръката. Почти с ревност той изгледа фон Шрьодер и Джоунс и се запита дали не забелязват колко необикновена и прелестна е тази жена, която седи до него.

Стресна го нейният глас и той схвана, че Джой му говори вече от няколко секунди.

— Та виждате ли, Аризона Бил е бял индианец — казваше тя, — а Големия Олаф е боримечка, цар на снеговете, непобедим дивак. Той може да пропътува и да издържи повече от всеки индианец и никога не е познавал друг живот освен живота сред пустошта и мраза.

— Кой е този? — попита през масата капитан Консадайн.

— Големия Олаф — отговори девойката, — тъкмо разправях на господин Белю колко е издръжлив.

— Вие сте права — проехтя гласът на капитана. — Големия Олаф е по-издръжлив в пътуването от всички други на Юкон. Според мен той може да победи и самия дявол в газене на сняг и пътуване по лед. Той докара държавната поща в хиляда осемстотин деветдесет и пета година, и то след като двама куриери бяха замръзнали на Чилкут, а трети беше се удавил между ледовете на Трийсетата миля.

III

От страх да не измори кучетата си преди голямото надбягване Пушилката пропътува разстоянието до рекичката Моно бавно. По тоя начин той изучи всяка миля от пъртината и набеляза местата, където щеше да сменява впряговете си. В надбягването щяха да участвуват толкова много хора, че сто и десетте мили път бяха заприличали на непрекъснато селище. По цялото протежение имаше станове с кучета. Фон Шрьодер, който щеше да участвува по чисто спортни съображения, имаше цели единадесет впряга — нови кучета за всеки десет мили. Аризона Бил бе принуден да се задоволи с осем впряга. Големия Олаф имаше седем, точно колкото имаше и Пушилката. Освен тях щяха да се надбягват повече от четиридесет други състезатели. Не всеки ден (дори и на златния Север) можеха да се спечелят един милион долара от надбягване с кучета! Тука бяха събрани кучета от цялата страна. Нито едно бързо н издръжливо куче не бе останало неиздирено, претърсени бяха всички златни находища и станове и цените на кучетата бяха се удвоили и учетворили в течение на развилите се трескави спекулации.

Участък №3 под Откритие беше десет мили над устието на рекичката Моно. Останалите сто мили трябваше да се пробягат по замръзналите гърди на Юкон. На самия участък №3 имаше петдесет палатки и над триста кучета. Старите колове, засечени и надписани преди шестдесет дена от Сайръс Джонсън, все още стояха на мястото си и всеки, който щеше да участвува, обхождаше безброй пъти границите на периметъра, защото преди надбягването с кучета им предстоеше бягане с препятствия пеша. Всеки от тях трябваше да набележи участъка със свои колове, а това значеше, че трябваше да забие два централни и четири ъглови кола и два пъти да прекоси рекичката, преди да потегли с впряга си за Доусън.

Нещо повече: нямаше да има никакви изпреварвания. До петък полунощ участъкът нямате да бъде свободен за ново запазване и никой нямаше да има право да забие кол, преди да е станало точно дванадесет. Та това бе нареждането на комисаря по добива на злато в Доусън и капитан Консадайн беше изпратил тук отряд конна полиция да следи за изпълнението му. Беше се повдигнал спор за разликата във времето според слънцето и според часовниците на полицията, но капитан Консадайн издаде заповед, че точното време ще се определи от полицията, в случая по часовника на лейтенант Полок.

Пъртината, която минаваше по равното легло на рекичката Моно, беше по-тясна от две стъпки и приличаше на жлеб, заграден от двете страни със степи от на валелия през последните месеци сняг. Всички се чудеха как четиридесетина шейни и триста кучета ще могат да потеглят по такъв тесен път.

— Ами! — каза Малчо. — То ще бъде една бъркотия, здраве му кажи! Аз не знам как ще стане другояче, освен да си пробиеш път с бутане и насила, Пушилка. И цялата рекичка да беше гладка като пързалка, пак нямаше да има място за повече от десетина шейни. Виждам аз отсега, че докато се изредят, ще има да падне сумата бой. Ако се случи нещо такова и на нас, ще ме оставиш аз да налагам.

Пушилката разкърши рамене и уклончиво се усмихна.

— Не, ти няма да се бъркаш! — с тревога извика другарят му. — Каквото и да се случи, ти няма да се биеш. Как ще управляваш кучетата сто мили с разбита ръка, а точно това ще стане, ако улучиш някого в зъбите.

Пушилката кимна.

— Прав си, Малчо. Не трябва да рискувам.

— Помни хубаво едно нещо — продължи Малчо: — първите десет мили само аз ще карам кучетата, а ти ще си седиш спокоен. Аз ще те закарам до Юкон, като нищо! След това вече всичко зависи от теб и кучетата. Ами… какво ще кажеш за туй, дето го е намислил Шрьодер? Той е сложил първия си впряг четвърт миля надолу по реката и ще го познае по зеления фенер. Ама ние ще го изиграем. Само че аз съм винаги за червената светлина.

IV

Денят беше ясен и студен, но надвечер цялото небе се забули с облаци, а нощта настъпи топла и тъмна; изглеждаше, че ще завали сняг. Термометърът показваше двадесет и шест градуса под нулата, а в Клондайк през зимата, когато има двадесет и шест градуса, времето се смята за много топло.

Няколко минути преди полунощ, след като остави Малчо с кучетата на петстотин крачки надолу по рекичката, Пушилката се присъедини към състезателите за участък №3. Там четиридесет и пет души чакаха сигнала да започнат надбягването за хилядата хиляди долара, които Сайръс Джонсън беше оставил да си лежат в замръзналия пясък. Всеки от тях носеше по шест кола и тежък дървен чук и беше облечен с широка парка от дебел док.

Лейтенант Полок, с тежка меча шуба, гледаше часовника си на светлината на огъня. Оставаше една минута до полунощ.

— Пригответе се! — рече той и вдигна револвер в дясната си ръка, без да свали очи от секундната стрелка.

Четиридесет и пет качулки увиснаха на гърбовете на парките. Четиридесет и пет чифта ръце махнаха ръкавиците и четиридесет и пет чифта мокасини се опряха здраво в снега. Четиридесет и пет кола бяха забити в снега и също толкова чукове се вдигнаха във въздуха.

Изстрелите прокънтяха и чуковете паднаха върху коловете. Правата на Сайръс Джонсън върху милиона долари бяха изтекли. За да се избегне бъркотията, лейтенант Полок беше наредил първо да се забива долният централен кол, след това югоизточният и така около четирите страни, а пътем и горният централен кол.

Пушилката заби своя кол и се втурна напред с първите десетина души. На четирите ъгъла имаше запалени огньове и край всеки Огън стоеше по един полицай със списък в ръка, за да отмята имената на тичащите състезатели. Всеки трябваше да извика името си и да си покаже лицето. Бяха взети мерки да не би коловете да забие някой друг, а в това време истинският състезател да препуска надолу по рекичката.

На първия ъгъл фон Шрьодер заби своя кол до кола на Пушилката. Чуковете им удариха едновременно. Докато те чукаха, отзад пристигнаха други състезатели, и то с такава стремителност, че само си пречеха един на друг, блъскаха се и внасяха безредие. Когато се провря през тази навалица и каза името си на полицая, Пушилката видя как един от тичащите състезатели се сблъска с барона и той полетя в снега. Но Пушилката не се спря. Пред него имаше други. Беше сигурен, че огромният гръб, който вижда в светлината на мъждукащия огън, е на Големия Олаф и ето в югозападния ъгъл Големия Олаф и Пушилката забиха коловете си един до друг.

Не беше лесна работа това предварително надбягване с препятствия. Границите на участъка възлизаха общо на около една миля и в по-голямата си част минаваха по неравна, осеяна с ботруни низина. От всички страни около Пушилката хората се спъваха и падаха, а няколко пъти и сам той, целият разтърсен, залитна напред и едва се задържа на ръце и колене. Веднъж Големия Олаф падна толкова неочаквано пред него, че той се стовари отгоре му.

Горният централен кол трябваше да се забие на самия бряг и оттам състезателите се втурваха надолу по наклона, прекосяваха замръзналото корито на рекичката и се изкачваха на отсрещната страна. Когато се катереше тука, някаква ръка сграбчи Пушилката за глезена и го дръпна назад. В примигващата светлина на далечния огън не можеше да се види кой му изигра този номер. Но Аризона Бил, с когото бяха постъпили но същия начин, се вдигна на крака и с хрущящ звук стовари юмрука си в лицето на нахалника. Пушилката видя и чу това, докато се мъчеше да се изправи, но преди да успее отново да се затича към брега, едни юмручен удар го повали полузашеметен на снега. Залитайки, той се вдигна, видя виновния, замахна, за да го удари в зъбите, но си спомни предупреждението на Малчо и се въздържа. В следващия миг някакво търкалящо се тяло го блъсна под колената и той се строполи отново.

А това беше само встъпление на всичко, което щеше да се разиграе когато надпреварващите се щяха да стигнат при шейните си. Хората се търкаляха от другия бряг и се струпваха накуп. Те плъзваха нагоре но брега по няколко наведнъж и по няколко наведнъж бяха дърпани назад от нетърпеливите си съперници. Сипеха се нови удари, ругатни се изтръгваха от запъхтените гърди на онези, които все още можеха да си поемат дъх, и Пушилката, като си представяше, кой знае защо, лицето на Джой Гастел, трепереше да не заиграят чуковете. Събарян, тъпкан, търсейки пипнешком в снега изтърваните си колове, най-после той изпълзя от камарата и се заизкачва по брега малко по-настрана. Същото правеха и други и можеше да се сметне за щастлив, че има много хора пред себе си в надбягването към северозападния ъгъл.

Когато бягаше към четвъртия ъгъл, тон се препъна на половината път и когато се просна на снега, загуби последния си кол. Цели пет минути опипваше той в тъмнината, докато го намери, а през това време го задминаваха задъхани състезатели. На връщане от последния ъгъл към рекичката Пушилката започна да настига тези, за които изминатата бегом миля беше се оказала твърде много. На самата рекичка беснееше истинска лудница. Там бяха се сблъскали и преобърнали десетина шейни и стотина кучета водеха ожесточена борба. Хората се мъчеха между тях, разтърваваха вкопчилите се кучета или ги разпъждаха с тояги. Пушилката хвърли бегъл поглед и се зачуди дали има между гротеските на Доре нещо, което би могло да се сравни с тази картина.

Той скочи от брега отвъд задръстеното място, стъпи на здраво слегналата се от шейните пъртина и затича по-бързо. Тука, на утъпкани островчета край тесния път, шейни и хора чакаха бавещите се още състезатели. Отзад долетя скимтене на препускащи кучета и Пушилката едва успя да отскочи настрана в дълбокия сняг. Край него профуча една шейна и в нея той различи, застанал на колене, бясно кряскащ мъж. Шейната едва го бе задминала, когато спря всред врявата на разгоряла се схватка. Възбудените кучета от друга чакаща шейна, раздразнени от минаващия впряг, бяха се отскубнали и нахвърлили отгоре му.

Пушилката ги заобиколи и продължи напред. Той виждаше вече зеления фенер на фон Шрьодер, а малко по-нататък червената светлина, която отбелязваше къде е собственият му впряг. Двама мъже пазеха кучетата на Шрьодер с препречени къси тояги между шейната и пъртината.

— Хайде, Пушилка! Хайде бе, Пушилка! — долови той тревожните подвиквалия на Малчо.

— Идвам! — задъхано се обади той.

При червената светлина той забеляза, че снегът наоколо е разровен и утъпкан, а по дишането на другаря си разбра, че тука се е водило сражение. Пушилката залитна към шейната и след миг се повали на нея. Бичът на Малчо изплющя и той кресна:

— Мъш, дяволи такива! Мъш!

Кучетата опънаха тегличите и шейната рязко потегли напред. Това бяха едри животни хъдзънска порода, премираният впряг на Хансън, и Пушилката беше избрал тях за първия пробег, който включваше десетте мили по Моно, след това трудното разстояние по пряката пътека през низината в устието и най-после първите десет мили по Юкон.

— Колко души има пред нас? — попита той.

— Затваряй си устата и си пести дъха — отговори Малчо. — Хайде, зверове такива! Давай! Давай!

Малчо тичаше зад шейната, хванал се за късо въже. Пушилката не можеше да го види, не можеше да види и шейната, на която лежеше изтегнал се в цял ръст. Огньовете бяха останали надире, а те се носеха през стената на черния мрак толкова бързо, колкото можеха да ги теглят кучетата. Този мрак бе почти лепкав, толкова много приличаше на плътно вещество.

Пушилката усети, че шейната се наклонява на единия плаз, когато изви около невидим завой, а отпред се чуха псувни и ръмжене на кучета. Сетне това стана известно като „Стълкновението на Барнс и Слокъм“. Първо бяха се сблъскали впряговете на тези двамата, а отгоре им налетяха препускащите с всички сили седем огромни песа на Пушилката. Едва ли нещо повече от полуопитомени вълци, всичките кучета се бяха настървили за бой от възбудата, която пареше тази нощ на рекичката Моно. Клондайкските кучета карани без поводи, не могат да бъдат спрени другояче освен с вик, затова сега нямаше начин да се прекъсне ожесточената борба, която закипя между тесните брегове на рекичката. Зад тях шейна след шейна се врязваха в тази бъркотия. Връз хора, които почти бяха разтървали впряговете си, връхлитаха нови лавини от кучета, всичките до едно добре нахранени, добре отпочинали и жадни за бой.

— Трябва да поваляме, да газим и да се измъкваме! — закрещя Малчо в ухото на другаря си. — И да си пазиш ръцете! Ти измъквай кучетата, а бъхтенето остави на мен!

Пушилката никога след това не можа да си спомни ясно какво стана през следващия половин час. Най-носле той се изтръгна премалял, задъхан, с натъртена от юмручен удар челюст, с болка в рамото от стоварила се там тояга, с топла кръв, стичаща се по единия крак, разкъсан от кучешки зъби, и с раздрани на парчета ръкави на парката. Като насън помагаше той на Малчо да презапрегне кучетата, докато схватката продължаваше да бушува зад тях. Те прерязаха тегличите на, едно умиращо куче и на тъмно, опипом, закърпиха разсечените ремъци.

— Сега ти лягай и си поеми дъх — изкомандува Малчо.

Кучетата със същата бясна скорост препуснаха в мрака надолу по Моно, после по дългата пътека през низината и излязоха на Юкон. Там, където пътеката навлизаше в главната пъртина по голямата река, някой беше запалил огън и там Малчо се сбогува с Пушилката. При светлината на огъня, докато шейната подскачаше зад летящите кучета, в паметта на Пушилката се вряза още една от незабравимите картини на Северния край. Това беше Малчо, който се олюля и кряскайки прощални ободрителни думи, безсилно се отпусна на снега с посиняло и отекло око, разкървавени и разбити стави на ръцете и струя кръв, шурнала по разкъсаната му от кучешки зъби ръка.

V

— Колко души има пред мен? — попита Пушилката, като остави уморените си хъдзънски кучета и се метна върху шейната, която го чакаше на края на първия пробег.

— Аз наброих единайсет! — извика подире му запитаният, понеже Пушилката вече беше поел напред, носен от препускащите кучета.

Тези кучета трябваше да изминат втория пробег от петнадесет мили и да го закарат до устието на Бялата река. Макар и девет на брой, те бяха най-слабият му впряг. Поради ледените блокове, задръстващи пътя, той беше разделил двадесет и петте мили между Бялата река и Шестдесета миля на два пробега и там го чакаха двата му най-тежки, най-яки впряга.

Пушилката лежеше по очи, опънал се в цял ръст, и се държеше с двете си ръце. Щом кучетата започваха да забавят пределната си скорост, той заставаше на колене, вкопчваше се в шейната, колкото можеше с едната ръка, кряскаше, подвикваше и ги налагаше с бича. Колкото слаб и да беше впрягът, Пушилката задмина две шейни, преди да стигне Бялата река. Тука при замръзването ледените блокове бяха образували прегради и затова водата по-надолу беше гладко замръзнала на протежение от половин миля. Този гладък лед даваше възможност на състезателите да се прехвърлят от шейна на шейна в движение и по целия този участък се бяха наредили впряговете им за смяна.

Пушилката префуча през задръстеното място, излезе на гладкия лед и високо завика:

— Били! Били!

Били го чу, обади се и при светлината на многото огньове, накладени на леда, Пушилката видя една шейна да тръгва отстрани и да се изравнява с неговата. Кучетата бяха бодри и го настигнаха. Когато шейните се изравниха, той се прехвърли, а Били в същия миг скочи долу.

— Къде е Големия Олаф — извика Пушилката.

— Начело! — отговори му гласът на Били и огньовете останаха назад, а Пушилката отново летеше през на мрака.

Сред задръстванията на този пробег, където пътят минаваше през хаос от изправени ледени блокове, и където скачаше от предния край на шейната и се впрягаше с късо въже да помага на теглича, Пушилката изпревари три шейни. Случваха се злополуки и той чуваше как хората прерязваха тегличите на пострадалите кучета и кърпеха ремъците.

Сред задръстванията на следващия къс пробег до Шестдесета миля той задмина още два впряга. А сякаш за да има ясна представа за злощастията на другите, едно от собствените му кучета изкълчи рамото си, не можа да се изправи и бе повлечено от тегличите. Ядосани, другите кучета от впряга се нахвърлиха да го хапят и Пушилката се видя принуден да ги разпъди с тежката дръжка на бича си. Когато прерязваше ремъците на пострадалото животно, той чу зад гърба си кучешки вой и човешки глас, който му се стори познат. Това беше фон Шрьодер. Пушилката закрещя, за да предотврати сблъскването; баронът подвикна на кучетата си, наблегна на управляващия прът и префуча на десетина стъпки от него. Обаче мракът беше толкова непроницаем, че Пушилката го чу да отминава, но не можа да го види.

По гладкия лед край търговския пункт на Шестдесета миля Пушилката изпревари още две шейни. Всички бяха току-що сменили впряговете си и за около пет минути вървяха в една редица. Всеки състезател, застанал на колене, сипеше удари с бича си, кряскаше н гонеше обезумелите кучета. Но Пушилката беше проучил тази част от пъртината и сега забеляза високия бор на брега, който смътно се изрязваше в светлина ги на многобройните огньове. Оттатък този бор не само започваше мракът, но и изведнъж свършваше гладкият лед. Той знаеше, че там пъртината се стеснява колкото за една шейна. Пушилката се наведе напред, хвана въжето и придърпа подскачащата шейна до първото куче от впряга. Той улови животното за задните крака и го събори. С яростно ръмжене то се опита да го захапе, но впрягът го повлече напред. Тялото му по-действува като прекрасна спирачка и двата други впряга, които все още бяха наред с него, се стрелнаха към мрака и тесния път.

Пушилката чу трясък и врявата на сблъскването на предните две шейни, пусна теглача, грабна управляващия прът и подкара впряга си надясно, където напъващите се кучета затънаха до врата в мекия сняг. Това беше непосилен труд, но той мина край оплелите се впрягове и излезе на добре утъпканата пъртина отвъд.

VI

За пробега след Шестдесета миля Пушилката бе оставил втория си слаб впряг и при все че нататък пътят беше лесен, за тоя впряг бе отредил само петнадесет мили. Следващите два впряга щяха да го закарат в Доусън при Бюрото за регистрация на периметрите и Пушилката беше избрал най-добрите си кучета за двата последни пробега. Ситка Чарли лично го чакаше с осемте мейлмюта, които щяха да го карат двадесет мили, а за финиша — пробег от петнадесет мили беше оставил собствения си впряг, същия, с който бе пътувал цялата зима и с който беше ходил да търси Езерото на изненадата.

Двамата състезатели, които беше оставил с преплетени впрягове на Шестдесета миля, не можаха да го настигнат, обаче и собственият му впряг не можа да настигне никой от тримата състезатели, които все още бяха пред него. Кучетата залягаха, макар и да им липсваше издръжливост и бързина, и нямаше нужда да им вика много, за да бягат, колкото им държат краката. Оставаше му само да лежи по лице и да се държи. От време на време той изскачаше от мрака и се озоваваше в светлия кръг на някой пламтящ огън, зърваше облечени с кожи мъже, застанали до впрегнати и чакащи кучета, и отново потъваше в мрака. Миля след миля летеше той и в ушите му звучеше само стърженето и скърцането на плазовете. Шейната ту подскачаше напред, ту се изправяше наполовина във въздуха, ту се навеждаше настрана от люшкането при резките извивки на завоите, но той почти машинално се задържаше на мястото си. Без някаква причина или връзка в съзнанието му изпъкваха един подир друг три образа: засмяното и безстрашно лице на Джой Гастел, лицето на Малчо, изтощено и унило след препускането надолу по рекичката Моно, и набръчканият, скован лик на Джон Белю, сякаш излят от желязо — толкова непреклонно и сурово бе изражението му. И понякога, когато се сещаше за редакцията на „Талаз“, за оставения от него недовършен роман в подлистници за Сан Франциско и за всички други безсмислени занимания на онези безсъдържателни дни, Пушилката изпитваше желанието да закрещи на глас, да запее победна песен, изпълнена с дивашки възторг.

Когато смени уморените си кучета с осемте бодри мейлмюта, вече се сипваше сивата утринна зора. Мейлмютите, по-леки от хъдзънските кучета, можеха да развият по-голяма скорост и тичаха леко и неуморно като истински вълци. Ситка Чарли набързо му изброи впряговете пред него. Големият Олаф начело, Аризона Бил втори и фон Щрьодер трети. Това бяха тримата най-добри бегачи в страната. Всъщност още преди Пушилката да напусне Доусън, познавачите, които се обзалагаха, ги бяха подредили по същия начин. Докато те се надбягваха за един милион долари, другите бяха заложили не по-малко от половин милион за изхода от надбягването. Никой не беше заложил за Пушилката, защото, въпреки няколкото му известни подвига, все пак го смятаха за чечако, който има още много да се учи.

Щом малко се поразвидели, Пушилката можа да различи пред себе си шейна, а след половин час водачът на неговия впряг вече тичаше зад тая шейна. Но едва когато човекът се обърна да го поздрави, Пушилката позна, че това е Аризона Бил. Изглежда, фон Шрьодер го беше изпреварил. Здраво, утъпканата в мекия сняг пъртина беше толкова тясна, че още половин час Пушилката, ще не ще, трябваше да върви подир него. После те прехвърлиха едно пространство, задръстено от ледени блокове и излязоха на гладко място, където имаше няколко стана за смяна на кучета и снегът бе утъпкан по-нашироко. Застанал на колене, с крясъци размахал бича, Пушилката се изравни със съперника си. Тогава забеляза, че дясната ръка на Аризона Бил виси безжизнено надолу и той е принуден да налага кучетата с лявата ръка. Това беше много неудобно, защото нямаше как да се държи и трябваше често да оставя бича и да се хваща за шейната, за да не се търколи от нея. Пушилката си спомни за схватката на замръзналата рекичка при участък №3 под Откритие и разбра всичко. Съветът на Малчо е бил много разумен.

— Какво се е случило? — попита Пушилката, когато започна да излиза напред.

— Не знам — отговори Аризона Бил. — Трябва да съм си изкълчил рамото при сбиването.

Той изоставаше много бавно, но когато пред тях се показа последният стан за смяна на кучетата, беше вече цяла половин миля назад. Пред себе си Пушилката можа да види почти един до друг Големия Олаф и фон Шрьодер. Пушилката отново застана на колене и принуди изморения си впряг да препусне с такава скорост, с каквато би могъл да го накара да, върви само човек с вроден усет за каране на кучета. Той настигна шейната на фон Шрьодер до самия й заден край и в този ред, след като минаха през едно задръстване, трите шейни захвърчаха по гладко място, където чакаха много хора и много кучета. До Доусън оставаха петнадесет мили.

Фон Шрьодер, който имаше нов впряг на всеки десет мили, беше сменил кучетата си преди пет мили и щеше да го смени пак подир още пет. Затова той продължи да кара шейната си с пълен ход. Големия Олаф и Пушилката смениха впряговете си в движение и новите кучета тозчас наваксаха разстоянието, спечелено от барона. Големия Олаф заобиколи неговата шейна, а Пушилката влезе в тясната пъртина току зад него.

„Все пак добре, но не и много добре!“ — перифразира той на ум думите на Спенсър.

От останалия сега назад фон Шрьодер не го беше страх, обаче пред него се носеше най-добрият бегач с кучета в страната. Да го задмине, му се струваше невъзможно. Много пъти Пушилката насилваше водача на своя впряг да си пробие път, но при всеки негов опит Големия Олаф ускоряваше ход и избягваше напред. Пушилката се задоволи да поддържа същата бързина и настървено караше след него. Надбягването не беше изгубено, докато не спечелеше единият или другият, а на протежение, от петнадесет мили можеха да се случат много неща.

И наистина на три мили от Доусън нещо се случи. За изненада на Пушилката Големия Олаф се надигна и с проклятия и бич заизстисква сетната капка усилие от кучетата си. Това изсилване трябваше да се запази за последните сто разкрача, а не да започне на три мили от финиша. Макар това и да значеше направо да погуби кучетата си, Пушилката направи същото. Впрягът му беше великолепен. На Юкон нямаше кучета, които да бяха издържали толкова трудности или да се намираха в по-добро състояние. Освен това Пушилката беше се трудил; ял и спал заедно с тях, знаеше нрава на всяко отделно куче, знаеше как да повлияе на разума му и да изсмуче докрай, без остатък, готовността му да помогне на господаря си.

Те прехвърлиха малко задръстване от ледени блокове и излязоха на гладкия път под него. Големия Олаф беше едва петдесетима стъпки напред. Една шейна изскочи отстрани и полетя към него и тогава Пушилката разбра смисъла на неимоверното му изсилване. Големия Олаф беше се мъчил да спечели време за сменяване на шейните. Този нов впряг, който го причакваше, за да му осигури преднина в последния пробег, беше изненада, подготвена от него тайно. Дори и хората, които му помагаха да победи, не знаеха нищо за нея.

Докато Големия Олаф се канеше да се прехвърли на новата шейна, Пушилката положи отчаяни усилия да го задмине. Той подгони кучетата си с всички сили и измина разделящите ги петдесет стъпки. С викове и удари на бича той отби шейната си встрани и продължи напред, докато водачът на неговия впряг се изравни с теглача на Големия Олаф. От другата страна, наравно с тях, препускаше готовата за смяна шейна. При скоростта, с която се носеха, Големия Олаф не смееше да се прехвърли. Ако не пресметнеше добре скока си и паднеше, Пушилката щеше да излезе начело и Олаф щеше да изгуби надбягването.

Големия Олаф се опита да се откъсне напред и бясно подгони кучетата си, но водачът на Пушилката продължаваше да препуска наред с теглача на Големия Олаф. В продължение на половин миля трите шейни се носеха и подскачаха една до друга. Те вече наближаваха края на гладкото пространство, когато Големия Олаф се реши да се опита. Щом летящите шейни извиха една към друга, той скочи, и то така, че в същия миг застана на колене в другата шейна и с викове и бич подкара свежия впряг. Гладкото място завърши с тясна пъртина, той насочи кучетата си и влезе в нея с някаква си крачка преднина.

„Човек не е победен, докато не са го победили“ — реши Пушилката и колкото и да препускаше, Големия Олаф не можеше да се отърве от него. Нито един от впряговете, които Пушилката бе карал тази нощ, не би могъл да издържи такова убийствено препускане и да не остане назад от свежите кучета — никой друг впряг освен този. Обаче въпреки всичко бързината бе наистина убийствена и когато те започнаха да обикалят стръмния бряг край града Клондайк, Пушилката усети, че кучетата му постепенно губят сили. Почти доловимо те почнаха да изостават, а Големия Олаф отиваше стъпка по стъпка напред, докато най-после ги изпревари с двадесетина крачки.

Възторжен вик се изтръгна от населението на града Клондайк, събрало се на леда. Тука реката Клондайк, се вливаше в Юкон, а на половин миля от другата страна на Клондайк, на северния бряг, беше Доусън. Чуха се още по-буйни възгласи и Пушилката забеляза към него да се стрелва някаква шейна. Той позна великолепните кучета, които я теглеха. Те бяха на Джой Гастел. Караше ги самата Джой Гастел. Качулката на парката й, направела от кожи на катерички, бе отметната и овалът на лицето й, подобен на камея, се открояваше на фона на тежката й коса. Девойката беше махнала ръкавиците, си и с голи ръце се бе вкопчила в бича и в шейната.

— Скачайте! — извика тя, когато нейният водач заръмжа срещу водача на Пушилката.

Пушилката се прехвърли зад нея. Шейната силно се люшна от устрема на тялото му, но девойката се задържа на колене и размаха бича.

— Хайде! Давайте! Мъш! Още! Още! — крещеше тя и кучетата заскимтяха и завиха от напрегнато желание и усилие, да догонят Големия Олаф.

И после, когато кучето-водач настигна задния край на шейната на Големия Олаф и крачка по крачка се изравни с нея, огромната тълпа на брега край Доусън подлудя. А тълпата наистина беше огромна, защото хората бяха зарязали сечивата си по всички реки и бяха се стекли да видят изхода от надбягването, а появяването на двама равностойни противници на края на сто и десетте мили оправдаваше всякакво лудеене.

— Щом излезете пред него, аз ще скоча! — извика Джой през рамото си.

Пушилката се опита да възрази.

— И внимавайте на острия завой на половината път нагоре по брега — предупреди го тя.

Куче до куче, разделени само от пет-шест стъпки, двата впряга препускаха един до друг. С викове и удари на бича Големия Олаф запази това положение за една минута. Сетне бавно, малко по малко, водачът на Джой започна да излиза напред.

— Пригответе се! — извика тя на Пушилката. — Ей сега ще скоча. Вземете бича.

И когато той вече протегна ръка, за да грабне бича, те чуха предупреждаващия крясък на Големия Олаф, но твърде късно. Неговият водач, вбесен, че са го надминали, се хвърли в атака, Зъбите му се впиха в хълбока на водача на Джой. Съперниците от двата впряга се вкопчиха гърло в гърло, Шейните връхлетяха биещите се зверове и се преобърнаха. Пушилката се изправи на крака и понечи да вдигне Джой. Но тя го отблъсна и извика:

— Тичайте!

Големия Олаф вече тичаше петдесетина стъпки пред него, все още с твърдото решение да довърши надбягването. Пушилката се подчини и когато двамата стигнаха брега пред Доусън, той беше вече догонил съперника си. Но по стръмнината Големия Олаф напрегна огромната си снага и спечели десетина стъпки.

През пет пресечки по главната улица се намираше Бюрото за регистрация на периметрите. Улицата беше претъпкана е хора, сякаш щеше да има парад. Този път не му беше толкова лесно на Пушилката да настигне снажния си съперник, а когато го настигна, не можа да го изпревари. Рамо до, рамо те тичаха но тесния проход между две плътни стени от облечени е кожи, възторжено ревящи хора. С големи конвулсивни скокове ту единият, ту другият се изпреварваха с един два пръста, но се изравняваха в следния миг.

Ако скоростта е била убийствена за техните кучета, то собствената им скорост сега не беше по-малко убийствена за самите тях. Но те се надбягваха за милион долара и за големи почести в юконския край. Единственото външно впечатление, достигнало съзнанието на Пушилката през време на този последен безумен пробег, бе изумлението, че в Клондайк има толкова много хора. Никога преди не беше ги виждал събрани на едно място.

Той усети неволно да изостава и Големия Олаф изкочи цяла крачка пред него. На Пушилката се струпаше, че ще му се пръсне сърцето, а краката си съвсем не усещаше. Той разбираше, че те летят под него, но не можеше да разбере как все още успява да ги накара да летят, нито как му се е удало е още по-голям натиск на волята да ги принуди отново да го изравнят е огромния му съперник.

Пред тях се показа отворената врата на Бюрото за регистрация. Всеки от двамата направи сетния безуспешен опит да излезе напред. Никой от тях не можа да изпревари другия, те стигнаха вратата рамо до рамо, сблъскаха се с все сила и презглава се проснаха на пода на Бюрото.

Те седнаха, но бяха толкова капнали, че не можаха да се изправят. Големият Олаф, потънал в пот, поемаше дъх на грамадни болезнени глътки, ловеше въздуха с ръце и напразно се мъчете да заговори. После протегна ръка с очевидно намерение; Пушилката му подаде своята и те си ги стиснаха.

— Двамата сте наравно. — долетя до Пушилката гласът на инспектора, по то беше като насън и гласът прозвуча много слабо, сякаш от много далече. — Не мога да кажа нищо друго освен това, че и двамата печелите. Ще трябва да разделите участъка помежду си. Ще бъдете съдружници.

Ръцете на двамата се вдигнаха и отпуснаха в знак, че одобряват решението. Големия Олаф многозначително закима с глава и запреплита език. Най-после заговори.

— Проклет чечако такъв! — бяха неговите думи, но по начина, но който ги изрече, прозвуча възхищение. — Не зная как можа да го направиш, но го направи.

Огромната тълпа отвън шумно се блъскате напред и пълнеше и препълваше Бюрото. Пушилката и Големия Олаф се опитаха да се изправят, като си помагаха един на друг. Пушилката усещаше, че краката му се подгъват и се заклати като пиян. Големия Олаф със залитане пристъпи към него.

— Съжалявам, че моите кучета се нахвърлиха върху твоите.

— Нищо не можеше да се направи — запъхтяно отговори Пушилката. — Аз чух, като ми извика.

— Слушай — продължи Големия Олаф с блеснали очи. — Това момиче… чудесно момиче, дявол да го вземе, а?

— Чудесно момиче! — съгласи се Пушилката.

I

— Ех, да не беше толкова твърдоглав! — ядосваше се Малчо. — Страх ме е от тоя ледник и това си е. Никой не трябва да минава по него самичък.

Пушилката весело се засмя и плъзна поглед по блестящата повърхност на мъничкия ледник, препречил долния край на долината.

— Ето че е вече август и от два месеца дните намаляват — определи той накратко положението. — Ти разбираш от кварц, а аз не разбирам. Но докато ти проследиш тая жила, аз мога да набавя храна. Довиждане. Утре вечер съм тука.

Той се обърна и потегли.

— Предчувствам, че нещо ще се случи — умолително проточи подире му Малчо.

Обаче Пушилката отново му отговори със закачлив смях. Той крачеше надолу по малката долинка и от време на време бършеше потта от челото си, а краката му мачкаха зрели планински малини и крехки папрати, конто растяха край запазилия се на сенчести места лед.

Рано през пролетта двамата с Малчо се бяха изкачили по реката Стюарт и залутали в изумителния хаос от планини около Езерото на изненадата. Цялата пролет и половината от лятото бяха изминали в безплодни скитания, когато, готови вече да тръгнат обратно, бяха най-после зърнали измамната водна шир със златно дъно, която бе привличала и лъгала цяло поколение златотърсачи. След като се бяха установили в старата хижа, която Пушилката бе открил при по-раншното си идване, и бяха разбрали три неща: първо, че големи късове самородно злато постилаха като с дебел килим дъното на езерото; второ, че златото можеше да се вади с гмуркане на по-плитки места, но температурата на водата беше убийствена; и най-сетне, че пресушаването на езерото беше съвсем непосилна задача за двама души, и то в по-късната половина на късото лято. След като заключиха по ръбатите късове, че златото не е било довлечено отдалече, без да се обезсърчават, те бяха тръгнали да търсят първоначалната жила. Прекосили големия ледник, който зловещо се спускаше от урвата на юг, те бяха се заловили да изследват заплетения лабиринт от долчинки и клисури отвъд него и потоците в тях, които по съвсем необичаен за планините начин се вливаха или бяха се вливали някога в езерото.

II

Долината, по която Пушилката слизаше сега, постепенно се разширяваше, както е редно за всяка обикновена долина, обаче в долния си край бе приклещена от две високи отвесни стени и изведнъж свършваше пред трета напречна. В основата на третата стена поточето, което течеше по долината, изчезваше сред купища отломки от скали и очевидно продължаваше нататък под земята. Когато се покатери върху напречната стена, Пушилката видя езерото в краката си. За разлика от всички планински езера, които бе виждал, то не беше синьо. Неговият наситен пауновозелен цвят подсказваше, че е плитко. Тъкмо поради тази плиткост изглеждаше възможно да бъде пресушено. От всички страни безредно се издигаха планини с нарязани от леда върхове и грозни чукари, скупчени в гротескни грамади. Всичко бе с главата надолу, в пълен безпорядък, като някакъв кошмар от картините на Доре. Гледката бе тъй фантастична и невероятна, че Пушилката я възприемаше повече като някаква космическа шега, отколкото като нормална част от земната повърхност. В клисурите имаше много ледници, повечето съвсем малки, и докато Пушилката гледаше, един от по-големите на северния бряг се срина с тътен и плясък. Оттатък езерото, като че на не повече от половин миля от него, а всъщност, както той добре знаеше, на цели пет мили, Пушилката видя купчинката елхи и хижата. Той погледна още веднъж, за да се увери, и ясно видя, че от комина се издига пушек. „Някой друг се е изненадал, като е намерил Езерото на изненадата“ — заключи той, обърна се и се заизкачва по южната стена.

От върха и Пушилката слезе в обрасло с цветя и изпълнено с лениво бръмчене на пчели долче, което изглеждаше, както е редно да изглежда всяка разумна долина, ако се съдеше по закономерната му посока към езерото. Грешката му беше само в дължината — то нямаше и стотина крачки; долният му край бе преграден с хиляда стъпки висока отвесна канара и от нея падаше поточе, забулено с облаци воден прах.

И тук той забеляза друг пушек, който лениво се виеше нагоре в топлия слънчев блясък отвъд една издатина на скалата. Когато я заобиколи, Пушилката чу леко металическо почукване и весело подсвиркване в такт с ударите. След това видя и човека — стиснал обувка между коленете си, той забиваше габъри в подметката й.

— Здравей! — поздрави непознатият и Пушилката го хареса от пръв поглед.

— Тъкмо навреме за закуска. Има кафе в кафеника, една-две студени тиганици и малко сушено месо.

— Дадено — прие Пушилката и седна. — Последните ми няколко яденета бяха доста оскъдни, но там, в хижата, има достатъчно храна.

— Оттатък езерото ли? Тъкмо натам се бях запътил.

— Изглежда, че Езерото на изненадата започва да става доста гъсто населено — недоволно проточи Пушилката и изпразни кафеника.

— Хайде де! Ти се шегуваш, нали? — каза човекът и по лицето му се изписа учудване, Пушилката се засмя.

— Точно така изненадва всекиго. Виждаш ли ей онези високи канари на северозапад? Оттам го видях за първи път. Без всякакво предупреждение. Просто, изведнъж пред погледа ми се откри цялото езеро. И аз се бях отказал вече да го търся.

— Същото стана и с мен — съгласи се непознатият. — Бях тръгнал да се връщам и смятах снощи да стигна реката Стюарт, и изведнъж пред мен изскочи езерото. Ако това е Езерото на изненадата, къде е Стюарт? И къде съм бил цялото време? И как си се озовал тука ти? И как се казваш?

— Белю. Кит Белю.

— О, аз те зная! — Очите и лицето на непознатия светнаха от радостна усмивка и той сърдечно протегна ръка на Пушилката. — Зная всичко за теб.

— Аха, чел си съдебната хроника — скромно се пошегува Пушилката.

— Не-е! — Непознатият се засмя и поклати глава. — Чух само за скорошната история в Клоидайк. Щях да те позная, ако беше бръснат. Аз те наблюдавах, когато изигра всичките комарджии и обра рулетката в „Еленовия рог“. Аз се казвам Карсън… Анди Карсън, и не мога да ти кажа колко ми е драго да се запозная с теб. — Беше слаб човечец, жилест и як, с живи черни очи и с предразполагащ вид на добър другар.

— Та, казваш, това е Езерото на изненадата? — с недоверие промърмори той.

— Разбира се.

— А по цялото му дъно злато като буци масло?

— Да. Ето какво съм избутал. — Пушилката бръкна в джобовете си и извади пет-шест къса самородно злато. — Ето, това е. Достатъчно е да се гмурнеш до дъното, ако щеш с вързани очи, и да загребеш една шепа. А след това да потичаш половин миля, докато ти се раздвижи кръвта.

— Ех, да ме вземат мътните дано! Май че си ме изпреварил. — Карсън дръпна една усукана ругатня, но ясно личеше, че е разочарован. — А пък аз смятах сам да обера каймака. Е, все пак имах удоволствието да стигна дотук.

— Удоволствие! — възкликна Пушилката. — Че ако успеем някога да се доберем до това дъно, Рокфелер ще изглежда като сетен бедняк.

— Но то е твое — възрази Карсън.

— Съвсем не е така, приятелю. Трябва да разбереш, че такова находище не е било откривано през цялата история на златотърсачеството. Ще трябва да се понапънем и ти, и аз, и моят другар, и всичките ни приятели, за да можем да сложим ръка на него. Да се съберат всички находища по Бонанза и Елдорадо, пак няма да са по-богати от половин акър тука. Въпросът е как да се пресуши езерото. За това ще трябват милиони. И има само едно нещо, от което ме е страх. Тука има толкова много злато, че ако не успеем да ограничим добива, ще се стигне до обезценяването му.

— И ти ми казваш да… — Карсън се пресече и занемя от изумление.

— И ще се радвам, ако се присъединиш. За да пресушим езерото, ще ни трябват година или две и всичките пари, които можем да съберем. Това може да се направи. Аз проучих мястото. Но за това ще ни трябват всички в тази страна, които са съгласни да работят на надница. Ще ни трябва цяла армия, а и сега ни трябват почтени хора, с които да започнем работата. Съгласен ли си да се присъединиш?

— Дали съм съгласен? Не ми ли личи? Аз вече толкова се чувствувам като милионер, че направо ме е страх да мина през този голям ледник. Съвсем не ми се ще да си строша врата сега. Жалко, че нямам още от тези габъри. Тъкмо забивах последния, когато ти пристигна. А как са твоите? Я да видя.

Пушилката вдигна единия си крак.

— Излъскали са се като пързалка! — възкликна Карсън. — Вижда се, че доста път си бил. Чакай малко, ще извадя за теб няколко от моите.

Обаче Пушилката не искаше и да чуе за такова нещо.

— Освен това — каза той — аз имам към четирийсет стъпки въже, скрито, където започва ледът. Моят другар и аз го използвахме, когато прекосихме ледника. С него всичко ще е наред.

Качването беше трудно, времето — горещо. Слънцето блестеше ослепително по повърхността на леда и облени в пот, те се задъхваха от напрежение. Имаше места, кръстосани от безброй пукнатини и цепки, където цял час напъване и опасности ги извеждаше не повече от стотина крачки напред. В два часа след пладне, край вирче вода, сгушило се в леда, Пушилката обяви почивка.

— Хайде да похапнем от сушеното месо — каза той. — Напоследък не съм си дояждал и ми треперят краката. Най-лошото вече сме минали. Още триста крачки и ще излезем на скалите, а там пътят е лесен с изключение на една-две лоши пукнатини и още една, много опасна, от която започва надолнището към надвеса. Там има едно слабо мостче от лед, но Малчо и аз успяхме да минем по него.

Докато ядяха месото, двамата мъже се запознаха по-отблизо и Анди Карсън посвети Пушилката в историята на своя живот.

— Знаех си аз, че ще намеря Езерото на изненадата — мотолевеше той между залъците. — Трябваше да го намеря. Не можах да отида на Френските бърда, Големия Скукъм и Монте Кристо; оставаше ми или Езерото на изненадата, или окончателно да закъсам. И ето че го стигнах. Жена ми беше сигурна, че ще го намеря. То и аз не губя вяра, ама нейната надминава и моята. Тя е нещо изключително, знаменита е… от нищо не я е страх, твърда като камък, никога не губи дух, винаги готова да се бори, за мен няма друга като нея, вярна до гроб и тъй нататък. Ето, погледни.

Той отвори часовника си и Пушилката видя залепена на капака отвътре малка снимка на светлокоса жена, заградена от двете страни със засмени детски личица.

— Момчета ли са? — попита той.

— Момче и момиче — с гордост отговори Карсън. — Синът е година и половина по-голям. — Той въздъхна. Можеше да бъдат и по-големи, но ни се наложи да почакаме. Виждаш ли, тя беше болна. Белите дробове. Но тя не се предаде. Какво разбирахме ние от тия работи? Когато се оженихме, аз бях чиновник в Чикаго, железничар. Родителите й бяха туберкулозни. Лекарите не разбираха много по онова време. Казаха ни, че било наследствено. Цялото й семейство беше туберкулозно. Заразявали са се един от друг, ама не са се сещали, че е така. Мислили, че тъй са се родили. Съдба. Първите една-две години с нея живяхме при тях. Не ме беше страх. В моето семейство няма туберкулоза. И ето че се разболях. Това ме накара да се замисля. Тя била заразителна. Хванал съм я, като съм дишал същия въздух.

Поговорихме си за това жена ми и аз. Тогава зарязах семейния лекар и се посъветвах с един от новите специалисти. Той потвърди същото, което аз сам бях разбрал, и каза, че най-доброто място за нас е Аризона. Вдигнахме си ние чуковете и заминахме, без пари, без нищо. Намерих си работа, да паса овце, а нея я оставих в града, туберкулозен град. Беше претъпкан с охтичави.

Разбира се, както живях и спях на чист въздух, аз веднага започнах да се позакърпвам. У дома се връщах веднъж на няколко месеца. Всеки път, когато си идвах, жена ми беше все по-зле. Не можеше и не можеше да си оправи. Но ние се учехме. Дръпнах я аз от тоя град и тя започна да пасе овце заедно с мене. Четири години, зиме и лете, в студ и пек, в дъжд, сняг и мраз и тъй нататък; нито веднъж не сме спали под покрив и все се местехме от едно място на друго. Трябваше да видите промяната — почерняхме като цигани, измършавяхме като индианци, станахме яки като недъбена кожа. Когато сметнахме, че сме се излекували, потеглихме за Сан Франциско. Но бяхме много избързали. На втория месец и двамата храчехме кръв. Ние избягахме обратно в Аризона при овцете. Изкарахме там още две години. Това ни оправи. Съвсем се излекувахме. Всичките и близки измряха. Не искаха да ни послушат.

Тогава завинаги се отказахме от градовете. Пребродихме тихоокеанското крайбрежие и ни допадна Южен Орегон. Заселихме се в долината на Лудата река… ябълки. В тях има голямо бъдеще, само че никой не го знае. Купих си земя, на изплащане, разбира се, по четирийсет долара за акър. След десет години ще струва по петстотин.

Здравата поработихме. Такова нещо иска пари, а ние, знаеш, нямахме нито цент, за да захванем… трябваше да направим къща и обор, да купим коне и плугове и какво ли не друго. Жената учителства две години. После се роди момчето. Но ние постигнахме целта си. Трябва да ги видите тия дървета, дето посадихме — сто акра дървета, ще почнат вече да раждат. Но досега сме имали само разноски, а ипотеката си върви. Затова съм тука. Да не бяха децата и дръвчетата, и тя щеше да дойде. Тя с тях се оправя, пък аз съм тука, голям милионер, да ме вземат дяволите… бъдещ милионер.

Карсън обгърна с щастлив поглед искрящия на слънцето лед и зелените води на езерото край оттатъшния бряг, погледна за последен път снимката и промърмори:

— Това се казва жена! Не се предаде. Не искаше да умре и толкова, макар че, когато тръгна да пасе овце, беше, кажи-речи кожа и кости и едно огънче в тях. А тя си е слабичка и сега. Никога няма да надебелее. Но тя е най-хубавата слаба женичка, която съм виждал, и когато се върна и дърветата започнат да раждат, а децата тръгнат на училище, ще отидем двамата с нея в Париж. Аз нямам кой знае какво мнение за този град, но тя цял живот е мечтала да го види.

— Е, ето го златото, с което ще отидете в Париж — увери го Пушилката. — Остава ни само да сложим ръка на него.

Карсън кимна с блеснали очи.

— Слушай… това наше стопанство е най-хубавата овощна градина по цялото тихоокеанско крайбрежие. И климатът е добър. Там дробовете ни никога вече няма да пострадат. Който е имал туберкулоза, трябва особено много да се пази, нали знаеш? Ако смяташ да се установиш някъде… е, само понадзърни в нашата долина, преди да се установиш, и нищо повече. А пък риба! Слушай… хващал ли си някога трийсет и петфунтова сьомга с обикновена малка въдица? Това се казва да хванеш, драги, това се казва да хванеш!

III

— Аз съм четирийсет фунта по-лек от теб — каза Карсън. — Нека да вървя пръв.

Те стояха пред самата пукнатина. Тя беше огромна и стара, цели сто стъпки широка, с полегати, разядени от времето страни вместо извити под остър ъгъл краища. Само на това място огромна маса сняг, слегнала се под собствената си тежест и полувледенена, образуваше мост. Погледът им не стигаше дъното на тази маса, а още по-малко дъното на пукнатината. Мостът се ронеше, топеше и заплашваше всеки миг да рухне. Личеше къде наскоро бяха се отчупили части от него и дори докато го проучваха, един къс от около половин тон се откъсна и падна.

— Не ми харесва — призна Карсън и загрижено поклати глава. — А още по-малко ми харесва, защото сега съм милионер.

— Трябва да минем — каза Пушилката. Вече сме, кажи-речи, стигнали. Не можем да се върнем. Не можем да нощуваме тука на леда. А друг път няма. Малчо и аз огледахме всичко на цяла миля нагоре. Вярно е, че беше в по-добро състояние, когато минахме по него.

— Ще минем един но един и аз ще бъда пръв. — Карсън взе навитото въже от ръката на Пушилката. — Ще трябва да ми го дадеш. Аз ще взема въжето и кирката. Дай ми ръка, та да се хлъзна надолу по-лесно.

Бавно и предпазливо той измина няколкото стъпки до моста и спря да направи последните си приготовления за рискования преход. На гърба си той носеше пътната си торба. Въжето, единият край на което все още бе вързан на кръста му, Карсън намота около врата си, така че да легне на рамената му.

— Сега бих дал голяма част от милионите си, за да докарам тука една команда мостоваци — каза той, по пресилено веселата усмивка издаваше тревогата му. Няма нищо страшно, аз съм цяла котка.

Той хвана кирката и дългата тояга, която му служеше за алпенщок, водоравно, тъй както правят въжеиграчите. След това нерешително протегна напред единия си крак, дръпна го обратно и с видимо физическо усилие се помъчи да пребори страха си.

— Бих искал да съм сетният бедняк — засмя се той. — Ако и този път не успея да стана милионер, никога вече няма да се захващам с такова нещо. Свързано е с прекалено много главоболия.

— Няма нищо страшно — насърчи го Пушилката. — Нали вече съм го минавал. По-добре да се опитам аз пръв.

— Че нали си четирийсет фунта по-тежък! — сопна му се дребният човечец. — Аз ей сега ще се оправя. Ето, вече нищо ми няма. — Този път той се овладя веднага. — Е, да живеят Лудата река и ябълките! — рече той и протегна единия си крак, но сега внимателно и леко стъпи на него и придвижи напред другия. Много предпазливо, без да бърза, той продължи да върви, докато измина две трети от разстоянието. После спря, за да разгледа изпречила се пред него вдлъбнатина, на дъното на която имаше пряспа пукнатина. Както го наблюдаваше, Пушилката забеляза, че Карсън погледна настрана и надолу в самата пропаст и започна леко да се олюлява.

— Гледай пред себе си! — рязко му заповяда Пушилката. — Хайде! Продължавай!

Дребният човечец се подчини и не трепна вече до края на пътя. Разядената от слънцето оттатъшна страна на пукнатината беше хлъзгава, но не беше стръмна; Карсън си проправи път до тясна издатина, обърна се и седна.

— Сега е твой ред! — извика той. — Върви, без да спираш, и не поглеждай надолу. Точно това ми беше грешката. Върви, без да спираш, това е всичко. И побързай. Много е несигурно.

Сега Пушилката вдигна във въздуха тоягата си в и почна да преминава. Явно беше, че мостът едва се крепеше. Той усети трус под краката си, леко раздвижване на масата, сетне по-силен трус, последван от откъслечно рязко пукане. Зад него ставаше нещо. Ако не по друго, разбра го по напрегнатото, възбудено изражение на Карсън. Отдолу, слабо, едва доловимо, долетя бълбукането на течаща вода и очите на Пушилката неволно се отклониха да погледнат проблясващите дълбини. Но веднага се насочиха пак напред. След като измина две трети от пътя, той стигна пред вдлъбнатината. Острите ръбове на цепката, слабо докоснати от слънцето, показваха колко скорошна е тя. Кракът му вече се вдигна, за да стъпи на другата страна, когато пукнатината започна бавно да се разширява и в същото време рязко да пращи. Пушилката разшири крачката си и побърза да стъпи, но изтърканите габъри на обувката му се хлъзнаха по отсрещния бряг на вдлъбнатината. Той падна по очи, не можа да се задържи, смъкна се надолу в пукнатината и увисна с крака във въздуха, облегнал гърди на тоягата, която бе успял да хвърли напреко при падането си.

Първото му усещане бе гадене, причинено от ускорилия се до прилошаване пулс; първата му мисъл бе изненадата, че не е паднал по-надълбоко. Зад него всичко пращеше и се местеше с друсане, което караше тоягата му да трепти. Отдолу, от пазвите на ледника, глухо прокънтя рухналата на дъното маса. И въпреки всичко мостът, откъснал се от крайната си опора и пречупен в средата, продължаваше да се крепи, при все че частта, измината от Пушилката, беше се наклонила надолу под ъгъл от двадесет градуса. Той виждаше Карсън, кацнал на ръба, забил крака в топящата се повърхност, бързо да прехвърля въжето от врата в ръката си.

— Чакай! — закрещя той. — Не се мърдай, иначе цялата тая грамада ще се срути.

Карсън пресметна с бърз поглед разстоянието, свали кърпата от врата си, върза я за въжето и го наддаде с втора кърпа, която извади от джоба си. Въжето, направено от ремъци за шейна и навързани заедно къси върви, оплетени от нещавена кожа, беше и леко, и здраво. Още при първия опит Карсън го хвърли сръчно и сполучливо и пръстите на Пушилката се вкопчиха в него. Той понечи бързо да изпълзи от пукнатината. Карсън, който бе отново вързал края на въжето около кръста си, го спря.

— Вържи се и ти — заповяда той.

— Ако се подхлъзна, ще помъкна и тебе — възрази Пушилката.

Дребният човечец стана много властен.

— Млъкни! — заповяда той. — Само от звука на гласа ти всичко това може да се срине.

— Ако аз се срина… — започна Пушилката.

— Млъкни! Няма да се сринеш. Прави, каквото ти казвам. Ха така… под мишниците. Вържи го здраво. Хайде! Тръгвай! Карай напред, но стъпвай леко. Аз ще набирам въжето. Не спирай. Ха така. Леко. Леко.

На Пушилката оставаха още десетина крачка, когато започна окончателното срутване на моста. Без шум, но на тласъци той се рушеше, ъгълът на наклона ставаше все по-голям.

— Бързо! — извика Карсън, като прибираше с двете ръце въжето, отпуснало се от припряното движение на Пушилката.

Когато дойде сгромолясването, пръстите на Пушилката се впиваха в твърдия ръб на пукнатината, а тялото му се влачеше назад заедно с падащия мост. Карсън седеше широко разкрачен, забил крака в леда, и дърпаше въжето. Това усилие притегли Пушилката към края на пропастта, но издърпа Карсън от вдлъбнатината му. Той се завъртя също като котка, запротяга ръце, за да се залови за леда, и се захлъзга надолу. Четиридесет стъпки по-долу на другия край на опънатото въже, също така отчаяно се мъчеше да се вкопчи в леда Пушилката; и когато проехтелият долу тътнеж извести, че мостът е стигнал дъното, двамата мъже бяха успели да се задържат. Карсън се задържа пръв и няколкото фунта тежест, с които можеше да опъне въжето, помогнаха на Пушилката да се спре.

Всеки от тях лежеше в плитка трапчинка, но трапчинката на Пушилката бе толкова плитка, че въпреки напрежението, с което се притискаше и прилепваше в нея, щеше да се хлъзне, ако не беше слабата помощ на въжето. Той лежеше на издатина и не можеше да види какво става под него. Минаха се няколко минути, докато двамата преценяваха положението и бързо усвояваха изкуството на прилепваме към мокрия и хлъзгав лед, Дребният човечец заговори пръв.

— Уф! — обади се той и след една минута додаде: — Ако можеш да се вкопчиш за миг и да отпуснеш въжето, аз ще се обърна. Опитай се.

Пушилката изправи усилие да се задържи, след топа пак увисна на въжето.

— Мога да го направя — отговори той. — Кажи ми, когато си готов. Само по-бързо.

— Около три стъпки по-надолу има къде да забия петите си — каза Карсън. — Веднага ще стане. Готов ли си?

— Карай.

Не беше лесна работа да се хлъзнеш една крачка надолу, да се обърнеш и да седнеш; но за Пушилката беше още по-трудно да остане проснат и да остане в такова положение, което всеки миг изискваше все по-голямо напрежение на мишците. Всъщност той почти усети, че започва да се смъква, когато въжето се опъна; той вдигна очи и видя лицето на другаря си. Пушилката забеляза, че това почерняло от слънцето лице бе жълтеникаво бледо, останало без капчица кръв, и се запита как ли изглежда сам той. Но когато видя Карсън да се пипа за ловджийския си нож, реши, че е настъпил краят. Този човек беше се уплашил и щеше да пререже въжето.

— Н-е-не ми об-б-бръщай вним-м-мание… затрака зъби дребният човечец. — Не съм се уплашил. Това са само нерви, да ги вземат мътните. Ей с-с-сега ще се оправя.

Пушилката загледа как, превит одве, с рамене между колената, разтреперан и несръчен, леко опънал въжето с едната си ръка, Карсън изсичаше и дълбаеше с другата дупки за петите си в леда.

— Карсън — тихо му рече той, — ти си чудесен човек.

Усмивката, която получи в отговор, беше пресилена и жалка.

— Никога не съм понасял височините — призна Карсън. — Винаги ми се вие свят. Имаш ли нещо против, ако спра за минутка да се посъвзема? После ще направя тези стъпки по-дълбоки, та да мога да те издърпам.

На Пушилката му домиля за този човечец.

— Виж какво, Карсън. Единственото спасение е да прережеш въжето. Никога не ще можеш да ме издърпаш, а няма защо и двамата да загинем. Можеш да го направиш с ножа си.

— Млъкни! — обидено отвърна Карсън. — Това си е моя работа.

И Пушилката не можа да не забележи, че ядът по-действува добре на нервите на другаря му. Толкова по-мъчително пък за собствените му нерви бе напрежението да лежи, прилепил се до леда, и да мисли само как да се задържи, за да не падне.

Един стон и припрян вик „Дръж се!“ го предупредиха. Той притисна лице до леда, направи върховно усилие да се задържи, усети въжето да се отпуска и разбра, че Карсън се хлъзга към него. Пушилката не посмя да вдигне очи, докато не усети въжето да се опъва и разбра, че другарят му пак се е задържал.

— Уф, малко остана! — рече Карсън, тракайки със зъби. — Смъкнах се повече от една крачка. Чакай сега. Трябва да изкопая нови стъпки. Да не се топеше тоя проклет лед толкова бързо, всичко щеше да е наред.

Опънал въжето с лявата си ръка, колкото да задържа Пушилката на мястото му, дребният човечец дълбаеше и кълцаше леда с дясната. Така минаха десет минути.

— Да ти кажа какво съм направил — извика долу Карсън. Издълбах ти стъпки за ръцете и краката до себе си. Аз ще дърпам въжето бавно и леко, я ти ще пълзиш, ама бавничко. Но, първо, знаеш ли какво? Аз ще те подържа с въжето, пък ти смъкни торбата от гърба си. Разбираш ли?

Пушилката кимна, и с безкрайна предпазливост разкопча ремъците. С леко извиване на рамената той освободи торбата и Карсън видя как се хлъзна през ръба и изчезна от погледа.

— Сега и аз ще пусна моята — извика той надолу. — Не се притеснявай и почакай.

След пет минути започна мъчителното изкачване. Пушилката избърса ръце о вътрешната страна на ръкавите си и заби нокти в склона — пълзеше и се притискаше, прилепваше се, лазеше, крепен и подпомаган от дърпащото го въже. Сам нямаше да може да се помръдне. Макар че имаше здрави мускули, неговите четиридесет фунта и повече му пречеха да се задържи както Карсън. На една трета от пътя, където брегът беше по-стръмен и ледът по-малко размекнат, той усети напъна на въжето да отслабва. Пушилката се движеше все по-бавно и по-бавно. Тука нямаше как да се спре и задържи. Но и най-отчаяните му усилия не можаха да му помогнат да се позакрепи и той разбра, че започва да се хлъзга надолу.

— Падам! — извика той нагоре.

— Аз също — отвърна му през стиснати зъби Карсън.

— Че отвържи въжето!

Пушилката усети въжето да се опъва в напразно усилие да го задържи, сетне плъзгането се ускори и когато се хлъзна край доскорошното си убежище и през ръба с последен бегъл поглед той видя Карсън, паднал по гръб, ожесточено да маха ръце и крака в стремежа да превъзмогне дърпащата го надолу сила. Когато се хлъзна през ръба, Пушилката с изненада установи, че там нямаше пропаст. Въжето го задържаше, докато се свличаше по едно по-стръмно надолнище, което изведнъж стана по-полегато, и най-после той спря в друга вдлъбнатина, в края на друг ръб. Карсън сега не се виждаше. Той лежеше на същото място, където до преди малко беше се крепил Пушилката.

— Уф! — долетя до него разтрепераният глас на Карсън. — Уф!

Последва кратко мълчание, после Пушилката усети въжето да се раздвижва.

— Какво правиш? — викна, той нагоре.

— Хватки за ръцете и стъпки за краката — чу се пресеклив отговор. — Само почакай. Ей сега ще те измъкна тука. Не гледай, че говоря така. То е от възбуда. Нищо ми няма. Само почакай и ще видиш.

— Ти ме държиш пряко сила — възрази Пушилката. — Както се топи ледът, рано или късно ще се подхлъзнеш подир мен. Трябва просто да прережеш въжето, Чуваш ли! Няма смисъл да загинем и двамата. Разбираш ли? Ти си най-великият дребен човечец, на тоя свят, но не можеш да направиш повече от това, което си направил. Прережи въжето!

— Млъкни! Сега ще издълбая такива стъпки, че ще мога да измъкна и цял чифт коне.

— Достатъчно дълго ме крепи! — настоя Пушилката. — Остави ме да се хлъзна.

— Колко пъти съм те крепил? — чу се рязък отговор.

— Няколко пъти и все напразно. Цялото време се хлъзгаш надолу.

— И цялото време се уча какво трябва да правя. Аз ще те крепя, докато се измъкнем оттука. Разбра ли? Изглежда, господ е знаел какво прави, когато ме е създал толкова лек. А сега млъкни. Аз съм зает.

Няколко минути изминаха в мълчание. Пушилката чуваше металическото звънтене на ножа, а от време на време парченца лед се хлъзгаха през издатината и падаха при него. Жаден, вкопчил се с ръце в крака в стръмнината, той ги ловеше е уста, топеше и гълташе водата.

Изведнъж чу изпъшкване, което прерасна в отчаян стон, и усети въжето да се отпуска; това го накара да забие нокти в леда. Веднага след това въжето се опъна отново. Извъртял с усилие поглед, нагоре но стръмния склон, Пушилката се взря за миг и видя ножа бавно да се хлъзга през издатината към него, с острието напред. Той го затисна с бузата си, сви се от болката в порязаното място, затисна го по-здраво и усети, че ножът е спрял.

Ех, че съм заплес! — долетя до него жаловито възклицание отгоре.

— Не се тревожи, аз го хванах отговори Пушилката.

— Ура! Чакай! Аз имам сума канап в джоба. Ще ти го пусна и ти ще ми пратиш ножа.

Пушилката не отговори. Той се бореше с неочаквано обхваналата го мисъл.

— Хей! Чуваш ли? Пускам канапа! Кажи ми, когато го хванеш.

Малко джобно ножче, вързано за тежест на края на канапа, се хлъзна по леда. Пушилката го хвана, бързо отвори по-голямото острие със зъби и с едната си ръка и се увери, че е остро. Тогава върза ловджийския нож за края на канапа.

— Дърпай! — извика той.

С напрегнат поглед Пушилката следеше как ножът се качва нагоре. Но той виждаше нещо повече — виждаше един дребен човечец, уплашен, но непоколебим, който трепери и трака със зъби, комуто се вие свят, но който превъзмогва своето малодушие и преумора и се държи като герой. След като се беше срещнал с Малчо, за първи път Пушилката харесваше някого така изведнъж. Това беше човек, откърмен с месо, истински приятел, великодушен до саможертва, толкова твърд, че и ужасният страх не можеше да го ужаси. Пушилката хладнокръвно обсъди положението. Нямаше изгледи да се спасят двамата. Бавно, но сигурно те се свличаха в недрата на ледника и той дърпаше дребния човечец надолу с по-голямата си тежест. Дребният човечец можеше да се залепи като муха. Да беше самичък, би могъл да се спаси.

— Браво на нас! Сега вече няма да се усети как ще се измъкнем — долетя отгоре и през издатината гласът на Карсън.

Страшното му усилие да вложи бодрост и надежда в тези думи накараха Пушилката да вземе решение.

— Слушай какво ще ти кажа — заговори той твърдо, като се мъчеше напразно да се отърве от натрапващия му се образ на Джой Гастел. — Изпратих ти този нож горе, за да ти помогне да се измъкнеш оттук. Разбираш ли? Аз ще прережа въжето с джобното ножче. За двама ни няма спасение. Разбираш ли?

— Или двамата, или никой! — чу се непреклонен, макар и пресеклив отговор. — Ако се задържиш за една минутка…

— Прекалено дълго се държа досега. Аз не съм женен. Нямам очарователна слаба женичка, нито деца, нито ябълкови дървета, които да ме чакат. Разбираш ли ме? А сега качвай се нагоре и се измъквай оттука!

— Почакай! За бога, почакай! — закрещя надолу Карсън. — Не бива да правиш такова нещо! Дай ми възможност да те измъкна. Успокой се, приятелю. Ние ще се избавим. Ще видиш! Аз ще издълбая такива стъпки, че ще мога да измъкна цяла къща с обор!

Пушилката не му отговори. Бавно и леко, сякаш омагьосан от това, което вършеше, той затърка с ножчето, докато една от трите ремъчки на въжето се скъса и краищата й увиснаха.

— Какво правиш?! — изкрещя с отчаяние Карсън — Ако го прережеш, никога няма да ти простя… никога. Казвам ти: или двамата, или никой! Ние ще се измъкнем. Почакай! За бога!

И Пушилката, загледан в прерязаната ремъчка на пет пръста от очите му, изпита цялото безсилие на страха. Не искаше да умре. Обзе го ужас от зейналата под него бездна и трескавият му ум го накара да повярва в невъзможното избавление. Страхът го подтикна да се съгласи на компромис.

— Добре! — извика той нагоре. — Ще почакам. Направи, каквото можеш. Но знай, Карсън, започнем ли пак да се свличаме двамата, аз ще прережа въжето.

— Дума да не става. Започнем ли да се движим, приятелю, то ще е нагоре. Аз съм като лепенка. Бих могъл да се лепна тук, дори да беше два пъти по-стръмно. Аз вече довършвам голяма стъпка за единия си крак. Хайде, остави ме да работя.

Проточиха се дълги минути. Пушилката съсредоточи мислите си върху обелената кожица около нокътя на единия си пръст. Трябвало е да я изреже отзарана, нали го болеше и тогава, каза си той и реши, щом излезе от пукнатината, незабавно да я отреже. После, както гледаше от това късо разстояние, видя обелената кожичка и пръста си в друга светлина. След минута или в най-добрия случай след няколко минути тази кожичка, този пръст, тъй лесно подвижен и сръчен, можеше да се превърне в част от обезобразен труп в дъното на пукнатината. Той осъзна, че се бои и се отврати от себе си. Хора, които са закърмени с мечо месо, имат по-силен дух. Ядосан и погнусен, Пушилката насмалко не преряза въжето. Но страхът го накара да си дръпне ръката и разтреперан и изпотен, да се долепи отново до хлъзгавия склон. Той се помъчи да припише побилите го тръпки на това, че е мокър до кости от допира е топящия се лед, но в дълбините на душата си съзнаваше, че това не е вярно.

Едно изпъшкване, един стои и внезапно охлабване на въжето го сепнаха. Той започна да се хлъзга, макар и много бавно. Въжето и тоя път не изневери и се опъна, но той продължаваше да се свлича. Карсън не можеше да удържи и се хлъзгаше заедно с него. Палецът на прострения му напред крак търсеше опора, но увисна в празно пространство и Пушилката разбра, че ей сега ще полети надолу. Разбра и това, че в следващия миг падащото му тяло ще дръпне подире си и Карсън.

В един миг цялата му жизненост и жажда за живот се пресякоха от проблесналото съзнание за право в криво и без да разсъждава, преборил страха, той прекара острието и а ножа през въжето, видя ремъчките да се разделят, усети, че се хлъзга по-бързо, и падна.

Какво се случи след това, не знаеше. Не беше загубил съзнание, по всичко стана твърде бързо и неочаквано. Вместо да падне премазан, краката му изведнъж цопнаха във вода, той бързо седна в нея и студени пръски измокриха лицето му. Първото нещо, което схвана, бе, че пукнатината е по-плитка, отколкото си беше представял, и че е стигнал читав дъното. Но веднага разбра, че се заблуждава. Противоположната стена все още бе на десетина стъпки. Той лежеше в трапчинка, образувана в една чупка на ледената стена от стопената вода, която капеше и се стичаше през юрната издатина и падаше направо долу от десетина стъпки височина. Тази вода беше издълбала трапчинката. Там, където седеше, водата бе две стъпки дълбока и преливаше през ръба. Пушилката надзърна през ръба и видя долу тясната пропаст, дълбока стотици стъпки, и буйния поток, който се пенеше на дъното.

— Ах, защо го направи?! — чу той плачевен глас отгоре.

— Слушай — извика Пушилката. — Аз съм съвсем здрав и читав; седнал съм в една локва, до гуша във вода. Тука са и двете ни торби. Ще седна на тях. При мене има място за пет-шест души. Ако се подхлъзнеш, дръж се здраво и ще се озовеш при мен. А междувременно се помъчи да се качиш и измъкнеш оттука. Иди в хижата. Там има някой. Одеве видях пушек. Вземи въже или нещо, което може да послужи за въже, и се върни да ме извадиш.

— Истина ли казваш? — долетя до него изпълнения с недоверие глас на Карсън.

— Да пукна, ако не е така! Хайде сега побързай, че да не умра после от настинка.

За да се сгрее, Пушилката се залови да дълбае с тока на обувката си улей в ръба на трапчинката. Тъкмо когато бе успял да източи докрай водата, едва доловимо провикване му извести, че Карсън е стигнал върха.

След това Пушилката се зае да си суши дрехите. Огрян от топлите лъчи на късното следобедно слънце, той изцеди дрехите си и ги просна наоколо си. Кибритената му кутия не пропускаше вода и с малко труд той сполучи да изсуши достатъчно тютюн и хартия, за да си свие няколко цигари.

Подир два часа, седнал гол върху двете торби, с цигара в уста, той чу над главата си глас, който не можеше да не познае.

— Хей, Пушилка! Пушилка!

— Здравейте, Джой Гастел! — откликна се той. — Вие пък откъде изскочихте?

— Ранен ли сте?

— Не съм дори и ожулен!

— Татко ви пуска въже. Виждате ли го?

— Да, хванах го — отговори той… Сега почакайте една-две минутки, моля ви се.

— Какво има? — чу се разтревоженият й глас, а след няколко минути: — О, зная, вие сте ранен!

— Не, не съм. Обличам се.

— Обличате се?

— Да, поплувах си малко. Хайде! Готово! Вдигайте!

При първото дърпане Пушилката изпрати горе двете торби, за което Джой хубавичко го наруга, а на втория път се изкачи и сам той.

Джой го гледаше със светнали очи, докато баща й и Карсън напипаха въжето.

— Как сте могли така безстрашно да прережете въжето? — възкликна тя. — Това е било… това е било великолепна постъпка, само така мога да го нарека.

Пушилката отговори на похвалата с пренебрежително махване на ръка.

— Аз зная всичко — настоя девойката. — Карсън ми разказа. Вие сте жертвували себе си, за да спасите него.

— Нищо подобно — излъга Пушилката. — През цялото време ме изкушаваше този плувен басейн точно под мене.

I

Трябваше, да се изкачат нагоре по стръмнината през дълбок ситен сняг, по който не личеше нито следи от шейна, нито стъпка от мокасин. Пушилката вървеше отпред и утъпкваше крехките кристали с широките си къси снегоходки. За тази работа трябваха здрави бели дробове и мускули и той влагаше в нея цялата си енергия. Отзад, по утъпканата от него пъртина, креташе върволица от шест кучета и кълбетата пара от дъха им свидетелстваха колко тежък бе техният труд и колко ниска бе температурата. Между последното куче и шейната с мъка крачеше Малчо, който трябваше да разделя силата си между управляващия прът и шейната, защото той я караше заедно е кучетата. Всеки половин час той и Пушилката разменяха местата си, понеже снегоходките изморяваха още повече, отколкото управляващият прът.

И хората, и кучетата бяха отпочинали и силни. Това беше просто една трудна, но похватно изпълнявана от тях задача — прокарване на пъртина през вододел посред зима. Десет мили на ден такъв непосилен път представляваше приличен преход. Те поддържаха тази бързина, но всяка вечер се вмъкваха в спалните си чували уморени. Беше шестият ден, откак бяха потеглили от оживения стан Мъклък на Юкон. За два дни, с натоварена шейна, бяха изминали дългата петдесет мили утъпкана пъртина нагоре по Еленовия поток. След това бе започнала борбата с дълбокия четири стъпки девствен сняг, който всъщност не беше и сняг, а кристали от скреж, така ронливи, че когато ги ритнеха, се вдигаха във въздуха с леко свистене като ситна захар.

За три дни бяха прехвърлили тридесет мили нагоре но Потока на кротушката и минали през редица ниски била, които разделяха няколко рекички, течащи на юг и вливащи се в река Сиваш, а сега се качваха на големия гребен край Плешивите хълмове, откъдето щяха да се насочат надолу и но Таралежковия поток да слязат към средното течение на Млечната река. По-нагоре но Млечната река, както твърдеше мълвата, имало медни залежи. И това беше целта им — планина от чиста мед половин миля вдясно и нагоре по първото поточе, след като Млечната река се изтръгне от дълбок пролом и продължи пътя си през гъсти гори. Щели да я познаят, щом я видят. Едноокия Маккарти беше им я описал с най-големи подробности. Не можеше да не я видят, освен ако Маккарти ги беше излъгал.

Пушилката вървеше отпред, дребните разпръснати ели ставаха все по-редки и по-дребни, но ето че изведнъж той видя на пътя им мъртво и съвсем изсъхнало дръвче. Нямаше нужда от приказки. В отговор на погледа, който хвърли на Малчо, се чу гръмливо: „Стой!“ Кучетата останаха прави, опънали тегличите, докато видяха, че Малчо започна да развързва ремъците, пристягащи товара, а Пушилката се нахвърли с брадва върху изсъхналата ела: тогава животните легнаха на снега, свиха се на кълбо и извиха пухкавите си опашки, за да покрият четирите незащитени от студа лапи и покрилите се с ледена корица муцуни.

Мъжете работеха с бързина, добита от дълъг опит. Скоро в коритото за промиване на злато, в кафеника и тенджерата се топяха кристали скреж. Пушилката извади от шейната един калъп боб. Сготвен предварително с щедро нарязани в него кубчета тлъсто свинско месо и бекон, бобът бе замразен в тази удобна за носене форма. Той го насече с брадвата като някоя цепеница и сложи парчетата в тигана да се размразят. Двадесет минути след като бяха спрели, яденето беше готово.

— Към четиридесет под нулата — промърмори Малчо с пълна уста. — Ех, дано не застуди… нито да се стопли. Така е само за прокарване на пъртина.

Пушилката не отговори. Неговата уста бе също пълна е боб и както дъвчеше, случайно погледна водача на впряга, легнал един-два разкрача настрана. Този сив, заскрежен вълк се беше втренчил в него с безпределната тъга и копнеж, които тъй често мъждеят и трепкат в погледа на северните кучета. Пушилката много добре познаваше този поглед, но не можеше да свикне с чудната му неизмерима дълбочина. Сякаш за да се отърси от хипнозата, той остави чинията и канчето с кафето, отиде при шейната и започна да развързва чувала със сушена риба.

— Хей! — извика недоволно Малчо. — Какво правиш?

— Нарушавам всички закони, обичаи, прецеденти и правила на пъртината — отговори Пушилката. — Ще нахраня кучетата по пладне… само този път. Поработили са здравата, а ги чака това последно изкачване до билото на вододела. Освен това Хитруш си поговори с мене и ми разказа с тези свои очи неразказваеми неща.

Малчо скептично се изсмя.

— Карай, разглезвай ги. Току-виж, че си започнал да им правиш маникюр на ноктите. Бих препоръчал колдкрем и електрически масажи: великолепни са за впрегатни кучета. И от време на време по една турска баня, чудесно им действува.

— Никога не съм го правил досега — защити се Пушилката. — И няма да го правя пак. Но този път ще го направя. Просто някакво хрумване, разбираш ли?

— О, ако е предчувствие, карай. — Тонът на Малчо издаваше, че още в същия миг се е смекчил. — Човек винаги трябва да се вслушва в предчувствията си.

— Това не е предчувствие, Малчо. Хитруш просто завладя за малко въображението ми. С тези си очи той ми разказа за една минута повече, отколкото бих могъл да прочета в книгите за хиляда години. Очите му бяха препълнени с тайните на живота. Те пъплеха и шаваха в тях. Бедата е там, че малко остана да ги разчета, но не можах. Сега не зная повече, отколкото преди, а бях тъй близо до мъдростта. — Той позамълча и додаде: — Не мога да ти го обясня, но очите на това куче просто преливаха от разгадки на това, какво представлява животът и еволюцията, и звездният прах, и движещите сили на вселената, и всичко друго… всичко.

— Или, сбито казано с прости американски думи, дойде ти някакво предчувствие — настоя Малчо.

Пушилката хвърли по една сушена сьомга на всяко куче и поклати глава.

— Казвам ти, че е така — продължи да спори Малчо. — Пушилка това си е чисто и просто предчувствие. Нещо ще има да се случи, преди да свърши денят. Ще видиш. И тази сушена риба ще си има и тя своето значение.

— Ще трябва да ми го докажеш — рече Пушилката.

— Нищо няма да ти доказвам. Денят ще се погрижи сам да ти го докаже. Слушай сега какво ще ти кажа. От твоето предчувствие и аз имам предчувствие. Залагам единайсет унции злато срещу три най-обикновени клечки за зъби, че съм прав. Когато имам предчувствие, не ме е страх да вярвам в него.

— Ти заложи клечките за зъби, а аз ще заложа златото — отвърна му Пушилката.

— Не. Това ще е направо грабеж. Аз знам, че ще спечеля. Аз не се лъжа, когато ме гъделичка някакво предчувствие. Преди денят да е свършил, нещо ще се случи и тази работа ще има значение.

— Махай се по дяволите — презрително прекъсна спора Пушилката.

— Те, дяволите, сами ще ни споходят — откликна се Малчо. — И аз се обзалагам на още три клечки за зъби при същите условия, че няма лесно да се отървем от дяволите.

— Дадено — каза Пушилката.

— Аз ще спечеля! — ликуваше Малчо. — Ще ми дължиш клечки за зъби, ама от кокоши пера.

II

След един час те превалиха билото, запътиха се надолу край Плешивите хълмове през извита под остър ъгъл клисура и заслизаха по стръмния гол склон, който се спускаше към Таралежовия поток. Малчо, който водеше, изведнъж се закова на място и Пушилката спря кучетата. Отдолу по стръмнината се качваше шествие от човешки същества, пръснато и проточено на повече от четвърт миля.

— Вървят като на погребение — забеляза Малчо.

— Нямат кучета — обади се Пушилката.

— Вярно, ей там двама мъже теглят шейна.

— Видя ли го как падна тоя? Трябва да са към двеста души и нещо не им е наред, Малчо.

— Гледай ги, залитат като пияни. Ето още един падна.

— Това е цяло племе. Има и деца.

— Пушилка, аз печеля! — заяви Малчо. — Предчувствието си е предчувствие и не можеш излезе насреща му. Ето го! Само го виж!… Напират като тълпа мъртъвци!

Когато забелязаха двамата мъже, множеството индианци нададоха зловещ вик на радост и ускориха крачките си.

— Здравата са се натаралянкали — прецени Малчо. — Виж ги как падат на купчини, на купчини.

— Погледни лицето на тоя отпред — каза Пушилката. — Това е от глад, ето какво не им е наред. Те са изяли кучетата си.

— Какво да правим тогава? Да се спасяваме?

— И да оставим шейната и кучетата? — рече с упрек Пушилката.

— Ако не избягаме, като нищо ще ни изядат и нас. Като нищо: доста изгладнели изглеждат. Здравей, братле. Какво ви е сполетяло? Няма да гледаш така това куче. То не е за готвене, разбра ли?

Най-предните пристигаха и се стълпяваха около тях, стенеха и виеха на някакво непознато наречие. Картината беше гротескна и ужасна. Без съмнение това беше глад. Лицата им, с хлътнали бузи и опъната кожа, приличаха на множество черепи. Все нови и нови индианци прииждаха и ги заобикаляха, докато Пушилката и Малчо се видяха заградени от тази дива сган. Дрипавите им кожени дрехи бяха целите изпокълцани и нарязани и Пушилката разбра какво значеше това, когато забеляза на гърба на една индианка мършаво дете, което смучеше и дъвчеше парченце мръсна кожа. Друго дете равномерно жвакаше кожен ремък.

— Не се приближавай там! Не се приближавай! — закрещя Малчо пак на английски, след безплодните си опити да се разбере с малкото индиански думи, които знаеше.

Мъже и жени, и деца залитаха и се олюляваха на треперещите си нозе, но продължаваха да напират с обезумели очи, насълзени от слабост и пламнали от хищен глад. Една жена изстена, заклати се край Малчо, падна с разперени ръце върху шейната и се впи в нея. Тя бе последвана от един старец — запъхтян, останал без дъх, с тресещи се ръце той се замъчи да махне ремъците, които стягаха чувалите с храна. Млад мъж с гол нож в ръка се опита да се хвърли напред, но Пушилката го отблъсна. Цялото множество стегна обръча около тях, започна схватка.

Отначало Пушилката и Малчо бутаха, блъскаха и тикаха назад. После употребиха срещу полудялата от глад тълпа дръжката на кучешкия бич и юмруците си. И всичко това бе съпроводено от стенанията и риданията на жените и децата. Ремъците, стягащи товара на шейната, бяха прерязани тук и там, на десетина места. Мъже пропълзяваха по корем, без да обръщат внимание на сипещите се удари и ритници, и се мъчеха да измъкнат храната. Тях трябваше просто да ги вдигат и хвърлят настрана. А те бяха толкова изтощени, че непрекъснато падаха при най-леко бутване. И въпреки всичко не се опитваха да нападнат двамата мъже, които отбраняваха шейната.

Единствено крайното изтощение на индианците спаси Пушилката и Малчо от поражение. За пет минути плътната стена от прави, борещи се индианци се превърна в купища изпопадали хора, които стенеха и бръщолевеха в снега, плачеха и подсмърчаха, без да свалят изцъклените си насълзени очи от храната, която означаваше за тях живот и караше да им текат лиги от устата. А над всичко това се носеха риданията на жените и децата.

— Млъкнете! Млъкнете бе! — закрещя Малчо и запуши ушите си с пръсти, запъхтян от преживяното напрежение. — А, така ли, това ли ще правиш! — изведнъж извика той, спусна се напред и изрита ножа от ръката на един индианец, който беше пропълзял по снега и се мъчеше да забие острието в гърлото на водача на впряга.

— Ужасно! — промърмори Пушилката.

— Горещо ми стана — отговори Малчо, след като спаси Хитруш. — Целият съм потен. Ами сега какво ще правим с тази инвалидна команда?

Пушилката поклати глава, но въпросът се разреши от само себе си. Някакъв индианец изпълзя напред, устремил единственото си зрящо око към Пушилката, а не към шейната, и в това око Пушилката долови напрежението на възвръщащ се разум. Малчо си спомни, че той го бе ударил по другото, сега вече отекло и затворено око. Индианецът се повдигна на лакът и заговори:

— Аз Карлък. Аз добър сиваш. Аз знае много Бостън човек. Аз много гладен. Всички хора много гладен. Всички хора не знае Бостън човек. Аз знае. Аз ям сега. Всички хора ям сега. Ний купува храна. Има много злато. Няма храна. Лято, сьомга не дойде Млечна река. Зима, елен не дойде. Няма храна. Аз говори всички хора. Аз каже много Бостън човек дойде Юкон. Бостън човек има много храна. Бостън човек обича злато. Ний вземе злато, отиде Юкон, Бостън човек дава храна. Много злато. Аз знае Бостън човек обича злато.

Той задърпа с изпосталели пръсти вървите на кожена торбичка, която извади от пояса си.

— Прави много шум — прекъсна го загубилият търпение Малчо. — Ти каже скуо, каже дете затвори уста.

Карлък се обърна и заговори на ридаещите жени. Други мъже, чули думите му, властно вдигнаха глас и жените постепенно замлъкнаха и успокоиха наобиколилите ги деца. Карлък спря да дърпа вървите и вдигна много пъти пръстите си.

— Това хора умре — каза той.

Пушилката проследи пръстите му и разбра, че седемдесет и пет души от племето са умрели от глад.

— Аз купи храна — рече Карлък, когато най-сетне отвори торбичката и измъкна голям къс тежък метал. Други последваха примера му и от всички страни се появиха подобни късове. Малчо се вторачи.

— Боже господи! — възкликна, той. — Мед! Обикновена червена мед! А те мислят, че е злато!

— Това злато — убедено потвърди Карлък, доловил със схватливия си ум главното във възклицанието на Малчо.

— И тия нещастници са залагали всичко на нея — каза полугласно Пушилката. — Погледни го. Този къс тежи четирийсетина фунта. Те имат стотици фунта и са ги носили, макар че не са имали сили да мъкнат себе си! Слушай, Малчо! Трябва да ги нахраним.

— Ами! На думи е лесно. А какво ще покаже статистиката? Ние с тебе имаме храна за един месец, шест дажби по трийсет прави сто и осемдесет дажби. Тука има двеста индианци с истински вълчи апетит. Как, по дяволите, бихме могли да ги нахраним дори по един път?

— Нали имаме храна и за кучетата — отговори Пушилката. — Тези двеста фунта сушена сьомга ще помогнат. Трябва да го направим. Те са възлагали всичките си надежди на нас, белите, разбираш ли?

— Разбира се, и ние не можем да ги оставим — съгласи се Малчо. — Ама ни се отварят две гадни работи и, кажи-речи, една от другата по-гадни. Единият от нас трябва колкото може по-бързо да се върне в Мъклък и да потърси помощ. Другият трябва да остане тука, за да управлява тая болница, и сигурно ще бъде изяден. Да не ти е изхвръкнало от кратуната, че сме вървели шест дни, за да стигнем дотук; ако пътуваш без товар, докато изгубиш и сетни сили, пак не можеш да се върнеш за по-малко от три дни.

В течение на една минута Пушилката пресмяташе на ум колко мили са изминали.

— Ще стигна там до утре вечер — заяви той.

— Добре — бодро, но без особено желание се съгласи Малчо. — Аз пък ще остана и ще бъда изяден.

— Ще взема по една риба за всяко от кучетата — каза Пушилката — и една дажба храна за себе си.

— Ще ти трябва като нищо, щом ще се мъчиш да стигнеш в Мъклък до утре вечер.

С посредничеството на Карлък Пушилката обясни на индианците какво са решили.

— Направете огньове, дълги огньове, много огньове — заключи той. — Много Бостън човек живее Мъклък. Бостън човек много добър. Бостън човек много храна. Пет пъти спи аз дойде пак много храна. Този човек, негово име Малчо, много добър мой приятел. Той остане тук. Той голям началник… Разбира?

Карлък кимна и преведе.

— Всичко храна остане тук. Малчо, той дава храна. Той началник… разбира?

Карлък преведе и мъжете с кимане и с гърлени звуци изразиха съгласието си.

Пушилката остана да се разпорежда, докато всичко тръгна както трябва. Тези, които можеха, запълзяха или закретаха да събират дърва, Накладени бяха дълги индиански огньове, край които можеха да се настанят всички. Подпомаган от десетина души и оставил под ръка къса тояжка за чукане на грабливи ръце, Малчо се залови да готви. Жените топяха сняг пък всеки годен за целта съд. Първо те раздадоха на всички по мъничко парченце бекон, а след това по една лъжица захар, за да попритъпят изострилите се апетити. Скоро на заградилите Малчо в кръг огньове вряха множество котлета с фасул, а сам той без да изпуска от гневния си поглед тези, които наричаше „бракониери“, пържеше и разпределяше най-тънките възможни тиганици.

— Мен ми дай да готвя на едро — каза той на Пушилката за сбогом. — Ти си карай напред. Карай в тръс целия път нататък и препускай целия път обратно. Днес и утре ще минат, докато стигнеш там, а за връщане ще ти трябват още поне три депа. Утре те ще изядат и последната риба и след това няма да получат нищичко цели три дни. Трябва да бързаш. Пушилка, Трябва да бързаш.

Макар че шейната беше лека, натоварена само с шестте сьомги, към два фунта замръзнал боб със сланина и спален чувал, Пушилката не можеше да развие голяма скорост. Вместо да седи в шейната и да кара кучетата, той беше принуден да се мъчи с управляващия прът. Освен това бяха вече пътували цял ден, та и кучетата, и сам той бяха позагубили сили и пъргавина. Беше вече настъпил продължителния полярен здрач, когато той превали вододела и остави И,петиците хълмове зад гърба си.

По надолнището се пътуваше по-бързо и от време на време Пушилката можеше да скочи за малко на шейната и да изстиска от кучетата изнурителната скорост от шест мили в час. Тъмнината го застигна и обърка в широката долина на някакъв безименен поток. Тука потокът лъкатушеше в големи подковообразни извивки по равни пространства и тука, за да спечели време, той започна да пресича тези равни пространства, вместо да се придържа към леглото на рекичката. И в непрогледния мрак, ще не ще, се върна на замръзналия поток, за да търси пътя. След едни час безплодни усилия, научен от опита да не се отделя от реката, Пушилката накладе огън нахрани всяко куче с по половин риба и раздели собствената си храна на две. Сгушил се в спалния си чувал, преди да потъне в сън, той намери разгадката. Последното равно пространство, което беше пресякъл, е било между ръкавите на рекичката. Беше се отклонил от пътя с една миля. Сега се намираше на главното разклонение, по-долу от мястото, където направената от него и Малчо пъртина пресичаше долината и се качваше по малко поточе на ниското било от другата страна.

С първите лъчи на зората, без да закуси, той потегли на път и прегази една миля нагоре по течението, за да излезе на пъртината. И тъй, без закуска, и човекът, и кучетата, без да спрат пропътуваха осем часа напреко през редица малки поточета и ниски бърда и надолу по потока на кротушката. Към четири следобед в сгъстилия се здрач Пушилката излезе на здраво утъпкания път по Еленовия поток. Петдесет мили по него щяха да го доведат до целта. Той спря да си почине, накладе огън, хвърли на всяко куче по половин сьомга, размрази и изяде своя фунт боб. След това скочи на шейната, кресна: „Мъш!“ и кучетата силно опънаха тегличите.

— Хайде напред, псета! — викаше той. — В Мъклък храна колкото искате! Карайте, вълци такива! Карайте!

III

Беше минало четвърт час след полунощ, но в главната зала на кръчмата „Мината на Ани“ беше все още многолюдно и шумно. Бумтящите печки и липсата на проветряване правеха стаята нездравословно гореща. Тракането на жетоните и буйните възгласи на играчите на зарове се сливаха в монотонен шум, който служеше за фон на също така монотонната глъчка от гласовете на мъжете, които си приказваха по двама, по трима, седнали или застанали нрави. Касиерите бяха заети с везните си. Златният пясък беше единственото платежно средство и дори за изпитата на бара чаша ракия за едни долар трябваше да се отмери на касиера златен пясък. Стените на стаята бяха от цели трупи с необелена кора, а пролуките между трупите, както ясно се виждаше, бяха запушени с полярен мъх. През отворената врата, водеща към танцувалната зала, долитаха звуците на буйния танец „Вирджиния рийл“, свирен от пиано и цигулка. Току-що бе теглена китайската лотария, най-щастливият играч бе осребрил печалбата при касиера и сега я пропиваше с пет-шест добри приятели. Край масите, където се играеше, на „фараон“ и рулетка, цареше деловита тишина. При заобиколените от зрители маси, където играеха на покер, бе също тихо. На друга маса се водеше сериозна, съсредоточена игра на Черен Джак. Само от масата, където играеха на зарове, долиташе шум — там един мъж със замах хвърляше заровете върху зеленото сукно н гонеше неуловимото си дългочакано щастие.

— Хей ти, Джо! Хвърли четири! Хайде, Джо! Малък Джо от Кокомо! Загреби парата, Джо! Ха сега, Джо!

Кълтъс Джордж, едър, снажен индианец от Съркъл Сити, стоеше настрана, облегнат на дървената степа. Той беше цивилизован индианец, ако е достатъчно да живееш като белите хора, за да бъдеш цивилизован, и беше жестоко обиден, макар обидата му и да бе отдавнашна. От дълги години работеше, същото, каквото работеха белите, рамо до рамо с белите, а често и по-добре от тях. Носеше същите панталони, каквито носеха и те, същите топли фланели и дебели ризи. Гордееше се с часовник не по-лош от техните, решеше късата си коса на крив път и ядеше същата храна — бекон, боб и брашно, и въпреки това канадското правителство го лишаваше от най-голямото развлечение на белите: ракията. Кълтъс Джордж печелеше добре. Той бе запазвал участъци, купувал и продавал участъци. Бели златотърсачи го бяха взимали за съдружник и той ги бе приемал за съдружници. Сега беше водач на кучета и превозвач и взимате по двадесет и осем цента, за фунт товар, докаран през зимата от Шестдесета миля до Мъклък, а за бекон — по тридесет и три цента, както си му беше обичаят. Кесията му беше претъпкана със златен пясък. Имаше достатъчно, за да плати много чаши. Но никой кръчмар не му даваше ракия. Тази най-пареща, най-бърза и най-пълна наслада на цивилизацията не беше за неговата уста. Само по околни пътища, твърде, опасни, и срещу много злато можеше да се снабди с питие. А той и сега се дразнеше до дъното на душата си от това оскърбително разграничение, както се бе дразнил от него в течение на много години. Тази вечер беше особено жаден и оскърбен, а белите хора, с които толкова упорито искаше да се изравни, мразеше по-дълбоко от всеки друг път. Белите на драго сърце му позволяваха да губи златото си на техните игрални маси, но той не можеше на никаква цена да получи чаша ракия в техните кръчми. Ето защо Кълтъс Джордж беше много трезвен, много разсъдлив и разсъдливо мрачен.

Танецът в залата завърши с бурен край, но това съвсем не обезпокои тримата местни пияници, които хъркаха под пианото. „Всички двойки в бара“ — бяха последните думи на разпоредителя, когато музиката спря. И двойките тъкмо влизаха през широкия портал в главното помещение… мъжете е кожени дрехи и мокасини, жените с меки, бухнали рокли, копринени чорапи и бални обувки, — когато двойната входна врата рязко се отвори и вътре, залитайки от умора, влезе Белю Пушилката.

Всички очи се обърнаха към него, глъчката започна да стихва. Пушилката се опита да заговори, смъкна ръкавиците си и заби нокти в леда около устата си, образувал се от неговия дъх, докато бе препускал последните петдесет мили. Той нерешително се спря за миг, след това пристъпи напред и се облегна с лакът на края на бара.

Само мъжът със заровете, без да обърне глава, продължаваше да играе и да вика: „Хей ти, Джо! — Хайде бе, Джо!“ Втренченият поглед на крупието, устремен към Пушилката, привлече вниманието на играча и той също се обърна, както беше вдигнал заровете, и погледна.

— Какво се е случило, Пушилка? — попита Матеви, съдържателят на „Мината на Ани“.

Със сетно усилие Пушилката освободи устата си от леда.

— Вънка имам кучета… съсипани — дрезгаво промълви той… Някой да отиде да се погрижи за тях, а аз ще ви разправя.

С десетина къси изречения Пушилката очерта положението. Играчът на зарове, чиито пари все още лежаха на масата и щастието все още продължаваше да му се изплъзва, стана, приближи се и заговори пръв:

— Трябва да направим нещо. Ясно. Ама какво? Ти какво си намислил? Казвай.

— Ето какво мисля аз. Трябва по-бързо да изпратим няколко леки шейни. Да кажем, по сто фунта храна на шейна. Със снаряжението на водача и храната за кучетата ще станат сто и петдесет. Но те ще могат да вървят бързо. Да кажем, ще пуснем пет такива шейни ей сега… най-добрите впрягове, най-добрите водачи и бързоходци. По мекия сняг може да вървят подред. Те трябва да потеглят незабавно. В най-добрия случай, докато стигнат, всички тия индианци няма да са хапнали нищо три дни. А после, щом изпратим тия, ще трябва да стегнем други тежки шейни. Направете сами сметката. На тия индианци им трябва най-малко два фунта храна на ден, докато пътуват. Това са четиристотин фунта на ден, а със старците и децата не можем да ги доведем в Мъклък за по-малко от пет дена. Кажете сега, какво смятате да направите?

— Да съберем пари и да купим храна — каза играчът на зарове.

— Аз ще платя храната… подхвана нетърпеливо Пушилката.

— Такива да ги нямаме — прекъсна го играчът. — Няма само ти да плащаш черпнята. Ще участваме всички. Я някой да донесе леген. Ей сега ще я наредим. Ето, за начало.

Той измъкна от джоба си тежка торба със златен пясък, развърза края й и започна да сипва струя пясък и късове самородно злато. Застаналият до него мъж с рязко движение и ругатня го хвана за ръката и надигна края на торбата, за да спре златния поток. Дори и с просто око се виждаше, че в легена вече бяха се изсипали шест до осем унции.

— Не ставай свиня?! — извика той. — Не си само ти, който има торба със злато. Сега е мой ред!

— Гледай ти! — присмя му се играчът на зарове. — Човек ще рече, че става изпреварване за ново находище, толкова си се разбързал!

Хората се тълпяха и бутаха, всеки искаше по-скоро да даде своя дял и когато това се свърши, Пушилката повдигна тежкия леген е две ръце и се усмихна.

— Ще стигне за храната на цялото племе до края на зимата — каза той. — Сега да видим за кучетата. Пет леки впряга с добри бегачи.

Десетина души предложиха впряговете си и станът, влязъл целокупно в помощния комитет, започна да спори и разисква, да приема и отхвърля.

— Ами! Твоите товарни коне! — казаха на Дългия Бил Хаскел.

— Да, ама теглят… наежи се той с уязвена гордост.

— Че теглят, теглят съгласиха се противниците му. Но бързината им две пари не чини. На тях ще им дойде редът, като тръгнат тежките товари.

Щом някои кучета получеха общо одобрение, собственикът им и пет-шест души помощници веднага тръгваха да ги впрягат и подготвят за път.

Един впряг бе отхвърлен, понеже бе пристигнал уморен същия следобед. Един златотърсач предложи кучетата си, но показа превързания си глезен и се извини, че не ще може да ги кара. Този впряг взе Пушилката, без да обърне внимание на възражението, че е останал без душа.

Дългия Бил Хаскел изтъкна, че няма друг впряг като тоя на Дебелия Олсен, но самият той е цял лой. Дебелия Олсен се оскърби с цялата си двеста и четиридесетфунтова сърдечност. Очите му се насълзиха от яд и никой не можа да спре скандинавските му ругатни, докато не му отредиха място да кара една от тежките шейни, а играчът на зарове се възползува от случая и взе лекия му впряг.

Приети бяха пет впряга — тях вече ги стягаха и товареха, но само четири водачи бяха получили одобрението на комитета във всяко отношение.

— Ами Кълтъс Джордж! — извика някой. — Той е бързоходец и е бодър и отпочинал.

Всички погледи се насочиха към индианеца, но лицето му остана безстрастно и той нищо не каза.

— Ще вземеш един от впряговете — рече му Пушилката.

Едрият индианец, пак не отговори. Сякаш пронизани от електрически ток, всички доловиха, че сега ще стане нещо лошо. Хората неспокойно се раздвижиха и образуваха кръг, в който, един срещу друг, стояха Пушилката и Кълтъс Джордж. И Пушилката схвана, че с общо съгласие другарите му са го направили свой пълномощник във всичко, което се разиграваше и което щете да се разиграе. А и той беше ядосан. В ума му не се побираше, че някои може да остане безучастен, когато вижда как всички се надпреварват да предлагат услугите си. От друга страна, през цялото време Пушилката не разсъждаваше за туй, което ставаше, от гледището на Кълтъс Джордж… не можеше дори да си представи, че индианецът се дърпа по някаква друга причина освен егоизъм и корист.

— Разбира се, ще вземеш едни от впряговете — каза Пушилката.

— Колко?… попита Кълтъс Джордж.

Неудържимо ръмжене се изтръгна от гърлата н разкриви устата на всички златотърсачи. Същевременно със свити юмруци или пръсти, протегнали се, за да сграбчат оскърбителя, те стесниха кръга около него.

— Чакайте малко, момчета! — извика Пушилката. Може би той не разбира. Чакайте да му обясня. Слушай, Джордж. Не виждаш ли, че никой не иска нищо да му се плаща? Те дават всичко, за да спасят двеста индианци от гладна смърт. — Той спря, за да му даде време да схване положението.

— Колко? — каза Кълтъс Джордж.

— Чакайте бе, момчета! Слушай сега, Джордж. Ние не искаме да ни разбереш погрешно. Тези умиращи от глад хора са от твоя народ. Те са от друго племе, но все пак са индианци. Сега ти видя какво правят белите: дават златото си, предлагат кучетата и шейните си, карат се кой да тръгне на път. Само най-добрите могат да потеглят с първите шейни. Погледни тука Дебелия Олсън. Той беше готов да се бие, защото не му дадоха да тръгне. Би трябвало да се гордееш, че всички те смятат за най-добрия водач на кучета. Въпросът не е колко пари, а колко бързо.

— Колко? — каза Кълтъс Джордж.

— Убийте го!… — Строшете му главата… Дайте катран и пера! — чуваха се отделни викове сред развилнялата се бъркотия и духът на човеколюбие и другарство в миг отстъпи място на зверска жестокост.

Кълтъс Джордж стоеше невъзмутим в центъра на тази буря, а Пушилката блъскаше назад най-разярените и крещеше:

— Чакайте! Кой се занимава с тая работа? — Врявата стихна. — Дайте въже — добави той тихо.

Кълтъс Джордж сви рамене, лицето му се разкриви от пресилена, изпълнена с недоверие усмивка. Той познаваше тази порода бели хора. Твърде дълго беше опъвал заедно с тях по пъртината и твърде дълго беше ял тяхното брашно и бекон, и боб, за да не ги познава. Те спазваха законите. Джордж го знаеше много добре. Те винаги наказваха човека, който нарушава закона. Но той не беше нарушил никакъв закон. Той знаеше техните закони. Беше живял според тези закони. Не беше нито убил, нито откраднал, нито излъгал. Законът на белия човек не забраняваше да определиш цена и да се пазариш. Те всички определят цена и се пазарят. Той не правеше нищо повече от това, а на това го бяха научили самите те. Освен това, щом не е достоен да пие с тях, тогава не е достоен и да върши с тях благодеяния, нито да участвува в някое друго от техните глупави забавления.

Нито Пушилката, нито някой друг можеше да прозре какво му тежи на душата и какво се крие зад неговото държане и го кара да упорства така. Макар и да не го знаеха, те бяха също така заблудени, както и той, за да стигнат до взаимно разбирателство. За тях Кълтъс Джордж бе егоистично животно, за него егоистични животни бяха те.

Когато донесоха въжето, Дългия Бил Хаскел, Дебелия Олсън и играчът на зарове с много непохватност и злобна припряност сложиха клуп на врата на индианеца и прехвърлиха въжето през една греда на тавана. За увисналия свободен край се хванаха десетина мъже, готови да го задърпат.

Но Кълтъс Джордж не се съпротивяваше. Той знаеше точно какво значеше всичко това: блъф. Белите ги бива в блъфа. Нали любимата им игра е покерът! Нима не купуват и не продават, и не вършат всичките си сделки с помощта на блъфа? Да, той беше виждал бял да сключва сделка с такъв вид, сякаш има четири аса, когато всъщност държи в ръка празни карти.

— Чакайте! — разпореди се Пушилката. — Вържете му ръцете. Няма да го оставим да се хваща за въжето.

„Пак блъф“ — реши Кълтъс Джордж и безучастно се остави да му вържат ръцете на гърба.

— За последен път те питам, Джордж… рече Пушилката. — Ще тръгнеш ли с впряга?

— Колко? — каза Кълтъс Джордж.

Изумен от самия себе си, че е способен да извърши подобно нещо, а в същото време и ядосан от явния егоизъм на индианеца, Пушилката даде знак. И Кълтъс Джордж не беше по-малко изумен, когато усети клупа с рязко дръпваме да се стяга и да го вдига във въздуха. Невъзмутимостта му се стопи в същия миг. По лицето му бързо, едно подир друго, се изписаха изненада, уплаха и болка.

Пушилката тревожно наблюдаваше. Понеже сам той никога не е бил бесен, чувствуваше се като новак в тази работа. Тялото на индианеца се загърчи, вързаните ръце се мъчеха да скъсат въжето, а от гърлото му се изтръгнаха неприятните звуци на задушаване. Изведнъж Пушилката вдигна ръка.

— Отпуснете! — заповяда той.

Недоволни, че наказанието е траяло толкова малко, мъжете, които дърпаха въжето, замърмориха и пуснаха Кълтъс Джордж на пода. Очите му бяха изскочили, той едва се държеше на краката си и се олюляваше от една страна на друга, а ръцете му все още се мъчеха да се освободят. Пушилката се сети каква е работата, бързо мушна пръсти между въжето и врата и с едно дрънване разхлаби клупа. Гърдите на Кълтъс Джордж високо се повдигнаха и той пое първия си дъх.

— Ще тръгнеш ли с тоя впряг? — попита Пушилка.

Кълтъс Джордж не отговори. Той бързаше да диша.

— О, ние, белите хора сме свини — използува мълчанието Пушилката, вътрешно отвратен от ролята, която бе принуден да играе. — Ние сме готови да си продадем душата за злато и тъй нататък; но понякога се случва да забравим всичко това, пускаме му края и правим нещо, без да му мислим дали ще спечелим, или не. А когато вършим това, внимавай! Това, което искаме да знаем сега, е: ще тръгнеш ли с тоя впряг?

Кълтъс Джордж се бореше със себе си. Той не беше страхливец. Може би техният блъф е само дотук и ако отстъпи, ще излезе глупак. А докато той се колебаеше, Пушилката се измъчваше от тайната тревога дали тоя упорит дивак няма да държи на своето н да бъде обесен.

— Колко?… каза Кълтъс Джордж.

Пушилката понечи да вдигне ръка, за да даде знак.

— Аз отива! — бързо-бързо каза Кълтъс Джордж, преди въжето да се стегне.

— …и когато спасителната експедиция ме намери — разказваше Малчо в „Мината на Ани“, — този простак Кълтъс Джордж пристигна пръв и изпревари шейната на Пушилката с три часа; но недейте забравя, че все пак Пушилката пристигна втори. Как да е, беше вече крайно време, когато чух Кълтъс да крещи на кучетата си от билото на вододела, защото тия проклети сиваши бяха ми изяли мокасините, ръкавиците, кожените ремъци, канията на ножа, а пък някои от тях бяха започнали да ме поглеждат с такива един гладни очи… нали съм си по-охранен! А, Пушилката ли? Душа не му беше останала. Повъртя се малко, помагаше уж да сготвим храна за тия двеста нещастни сиваши, пък току заспа, както беше клекнал, и мислеше, че пълни със сняг кофата за топене на вода. Наредих му моето легло и да ме вземат дяволите, ако не е станало нужда и да го сложа на него, толкова беше капнал. То се знае, че спечелих клечките за зъби. Не е ли било напълно естествено, че кучетата са имали нужда от тия шест сьомги, дето Пушилката им даде по пладне, а?

I

— Стой! — извика Пушилката на кучетата и наблегна с цялата си тежест управляващия прът, м да спре шейната.

— Какво те е прихванало? — недоволно попита Малчо. — Тука вече няма вода, може да се върви спокойно.

— Вярно — отговори му Пушилката, — но я погледни: надясно се отклонява пъртина. Аз мислех, че по тези места не зимува никой.

Кучетата веднага легнаха на снега и се заловиха да къртят със зъби леда, който се беше набил между пръстите им. Само преди пет минути това беше не лед, а вода. Впрягът беше пропаднал през покрита със сняг ледена кора, а под нея се криела изворна вода, просмукала се от брега и образувала вир върху три стъпки дебелия лед, сковал река Нордбеска.

— За първи път чувам да има хора по Нордбеска — каза Малчо и заразглежда едва забелязващата се пъртина; засипана с две стъпки сняг, тя пресичаше коритото на реката под прав ъгъл и навлизаше в устието на малко поточе, което се вливаше в Нордбеска отляво. — Може да са били ловци и отдавна да са си вдигнали партушините.

Без да сваля ръкавиците си, Пушилката огреба горния слой рохкав сняг от пъртината, помнели, огреба още малко и пак помисли.

— Не — реши той. — Следите водят в двете посоки, но за последен път е пътувано нагоре по потока. Които и да са, сега са положително там. Седмици наред не е минавал никои друг. Бих искал да зная, защо ли са останали там?

— А пък аз бих искал да знам къде ще спрем да нощуваме тази вечер — отговори Малчо и посърнало загледа на югозапад, където следобедният здрач вече се сгъстяваше в нощен мрак.

— Хайде да тръгнем по тази пъртина нагоре по потока — предложи Пушилката. — Сухи дърва колкото щеш. Можем да спрем всеки миг.

— Можем да спрем всеки миг, ама ако не искаме да умрем от глад, трябва да вървим без много много да се спираме, и да вървим, накъдето сме се запътили.

— Сигурно ще намерим нещо нагоре по потока — продължаваше да го убеждава Пушилката.

— Я погледни колко ни е храната! Погледни кучетата! — възкликна Малчо. — Погледни… Е, хайде, дявол да те вземе! То се е видяло, че ще стане, както ти искаш!

— Това няма да ни забави дори и един ден — уверяваше го Пушилката. — Може би ще трябва да минем само някаква си миля.

— Някои и зарад една миля са умирали — възрази Малчо и с навъсено покорство поклати глава. — Хайде да вървим Да си търсим белята. Ставайте, нещастни куцокрачковци! Ставай! Хей, Хитруш! Ставай!

Водачът се подчини н впрягът уморено потегли по рохкавия сняг.

— Стой! — закрещя Малчо. — Трябва да се утъпква пътят.

Пушилката издърпа от шейната снегоходки, върза ги на мокасините си и излезе напред да прави пъртина за кучетата.

Не беше лесна работа. И кучетата, и хората не си бяха дояждали много дни и остатъците от сила, на които можеха да разчитат, бяха малки и ограничени. Макар и да вървяха по леглото на поточето, наклонът бе толкова стръмен, че трябваше да се изкачват по голямо, непрекъснато нагорнище. Високите отвесни скали скоро се сближиха така, че пътят им остана в дъното на тясна клисура. Продължителният здрач не можеше да проникне през високите планини и там беше почти тъмно.

— Истински капан — рече Малчо. — Всичко тука изглежда отвратително. Това е някаква дупка в земята. Току-виж, че сме налетели на някаква беда.

Пушилката не му отговори. Половин час двамата вървяха мълчешком, докато Малчо не наруши пак мълчанието.

— Имам предчувствие — промърмори той. — Да, да, имам предчувствие и ще ти го кажа, ако искаш да слушаш и да ме чуеш.

— Разправяй — рече Пушилката.

Казвам ти: предчувствам като две и две четири, че много дни няма да можем да се измъкнем от тази дупка, ще си намерим тук белята и ще киснем цяла вечност и още малко отгоре.

— Ами какво предчувстваш за храната? — нелюбезно се осведоми Пушилката. — Защото нямаме храна за цяла вечност и още малко отгоре?.

— Не. За храната нямам никакво предчувствие. Сигурно някак си ще се оправим. Но да ти кажа нещо още отсега, Пушилка. Готов съм да изям всичките кучета, само не и Хитруш. На Хитруш не мога да посегна. Него не мога да го оплюскам.

— Горе главата! — подхвърли подигравателно Пушилката. — Аз имам извънредни предчувствия, които ми казват, че няма да има нужда да изядем кучетата, и не зная дали ще е еленово месо или пъдпъдъци с препечени филийки, но всички ще позатлъстеем.

Малчо изсумтя с неизразимо възмущение и за още четвърт час се възцари мълчание.

— Ето ги, започват твоите беди — каза Пушилката, спря и се втренчи в нещо, което лежеше край старата пъртина.

Малчо остави управляващия прът, приближи се до другаря си и също загледа мъжкия труп край пътя.

— Охранен — забеляза Пушилката.

— Виж му устните — обади се Малчо.

— Съвсем се е вкочанясал — каза Пушилката и дръпна мъртвия за ръката; тя не се сви и заедно с нея се повдигна цялото тяло.

— Ако го вдигнеш и хвърлиш на земята, ще се строиш на парчета — добави Малчо.

Човекът лежеше на едната си страна, скован от мраза. От това, че не беше засипан със сняг, ставаше ясно, че не е лежал дълго.

— Едва преди три дни силно валя — каза Малчо.

Пушилката кимна, наведе се над трупа, обърна го нагоре с лицето и посочи рана от куршум в сляпото му око. Сетне се поозърна и кимна към търкалящия се на снега револвер.

Стотина крачки по-нататък те се натъкнаха на втори труп, захлупен по лице на пъртината.

— Две неща са съвсем ясни — каза Пушилката. — И двамата са дебели. Значи, не са гладували. И не са намерили злато, иначе нямаше да свършат със самоубийство.

— Ако е било самоубийство… възрази Малчо.

— Без съмнение. Няма други следи освен техните, пък и двамата са обгорени от барута. — Пушилката дръпна втория труп настрана и с върха на мокасина си изрови от снега револвер, забил се там от тежестта на тялото. — На, ето с какво е стрелял. Нали ти казах, че ще намерим нещо.

— То май, каквото ще намерим, още е пред нас. Какво ли ги е накарало тия охранени юначаги да си теглят куршума?

— Когато научим това, ще сме намерили и всичките си други беди — отговори му Пушилката. — Да вървим. Мръква се.

Беше вече съвсем тъмно, когато снегоходката и Пушилката се закачи за мъртво тяло и той се просна връз шейна, на която лежеше още един труп. А когато поизтръска снега от врата си и драсна клечка кибрит, двамата е Малчо видяха трети труп, загърнат с одеяла и сложен до наполовина изкопан гроб. А преди да угасне клечката, те забелязаха още пет-шест гроба.

— Бр-р-р… потрепери Малчо. — Стан на самоубийци. Пък какви са охранени. Сигурно там всички са измрели.

— Не… виж ей там. — Пушилката посочи мъждееща в далечината слаба светлинна. А ето още една светлина… и още една там. Хайде! Да вървим.

Други трупове по пътя нямаше и след няколко минути добре утъпканата пъртина ги доведе в стана.

— Това е цял град! — пошепна Малчо. — Трябва да има двайсетина хижи. И нито едно куче. Смешна работа!

— Това обяснява всичко! — също шепнешком отговори развълнувано Пушилката. — Това са хората на Лора Сибли. Не си ли спомняш? Те пристигнаха есенес по Юкон с „Порт Таунсенд номер шест“. Минаха край Доусън, без да спират. Сигурно корабът ги е докарал до устието на този поток.

— Да, да. Спомням си. Те са мормони.

— Не, вегетарианци. — Пушилката се усмихна в мрака… Не ядат месо и не се возят с кучета.

— Все същото е! Зная само, че нещо не им е в ред. Все за злато ламтяха. Таз същата Лора Сибли им обещала да ги заведе на такова място, дето веднага щели да станат милионери.

— Точно така. Тя е тяхна пророчица: има видения и разни такива глупости. А пък аз мислех, че са отишли нагоре но Норденсджолд.

— Ш-ш-ш-ш! Слушай!

В тъмнината Малчо предупреди Пушилката с едно докосване до гърдите и двамата се ослушаха: от една хижа долетя тих проточен стон. И преди още да заглъхне, някой го поде в друга хижа, в трета… една безкрайна въздишка на човешка мъка. Тя действаше като чудовищен кошмар.

— Бр-р-р… — изтръпна Малчо. — Направо тръпки да те побият! Хайде да се намъкнем вътре и да видим какво ги е сполетяло.

Пушилката почука на осветената хижа.

— Влез! — обади се гласът, който току-що беше стенал, и двамата другари влязоха.

Това беше обикновена хижа, направена от цели трупи, пролуките в стените бяха запушени с мъх, пръстеният под беше настлан със стърготини и талаш. В светлината на газена лампа се виждаха четири одъра; на три от тях лежаха мъже, които спряха да стенат и се втренчиха във влезлите.

— Какво ви е? — попита Пушилката едного от лежащите; одеялата не можеха да скрият широките му рамене и едрата набита снага, но в очите му се четеше страдание, а бузите му бяха хлътнали. — Едра шарка ли е? Какво е?

Вместо отговор човекът посочи устата си, с усилие отвори подпухналите, почернели устни и Пушилката неволно се отдръпна.

— Скорбут! — каза той полугласно на Малчо и болният с кимване потвърди диагнозата.

— Храна имате ли? — попита Малчо.

— Ъхъ — отговори човек от друг одър. — Можете да си вземете. Храна, колкото щете. В съседната хижа няма никой. Складът е до нея. Идете и си вземете.

II

Във всички хижа, които обиколиха тази вечер, те намериха все същото. Скорбутът върлуваше в целия стан. Десетина от жителите му бяха жени, но Пушилката и Малчо видяха само няколко от тях. Отначало били деветдесет и трима мъже и жени. Обаче, десет умрели, а двама наскоро изчезнали. Пушилката разправи как той и Малчо намерили тези двамата и изрази изненадата си, че никой не е отишъл надолу по пъртината да ги потърси, и то толкова близо до стана. Най-много поразени бяха те с Малчо от безпомощността на тези хора. Хижите бяха мръсни, непометени. Скованите от груби дъски маси бяха отрупани с немити съдове. Никой не помагаше на другите. Всяка хижа живееше само със своите си грижи и никой вече не си даваше труд да погребва умрелите.

— Просто не мога да разбера — призна Пушилката на Малчо. Виждал съм мързеливци и безделници, но никога не съм виждал толкова много накуп! Чу ли ги какво разправят? Никой пръст не е помръднал през цялото време. Хващам се на бас, че дори не са си мил и очите. Нищо чудно, че имат скорбут.

— Ама как тъй вегетарианци ще хванат скорбут? — възрази Малчо. — Нали уж скорбутът хваща само ония, дето ядат солено месо. А тези не ядат месо, ни солено, ни прясно, ни сурово, ни готвено — никакво!

Пушилката поклати глава.

— Знам. Скорбутът дори се лекува със зеленчук. Никакви лекарства не помагат. Зеленчукът, особено картофите, са единственото средство. Но не забравяй едно нещо, Малчо: тука имаме пред себе си не теория, а действителност. Факт е, че тези тревоядни всички до едни са болни от скорбут.

— Трябва да е заразителен.

— Не, докторите са сигурни в това. Скорбутът няма бацил. Не се прихваща. Поражда се сам. Доколкото зная, дължи се на изтощаването на кръвта. Причината не е в нещо, което имат, а в нещо, което им липсва. Човек се разболява от скорбут, защото в кръвта му липсват някакви си там вещества, а тези вещества ги има не в прахчета, а в зеленчука.

— Ами нали тия не ядат друго освен трева! — изпъшка Малчо. — А трева има толкова, че да им се втръсне. Това доказва, че съвсем не си прав, Пушилка. Ти разправяш теории, а ей туй нещо тука прави теориите ти на пух и прах. Скорбутът си е заразен, точно затова всички са го прихванали, и то как! И ние с теб ще се заразим, ако още се мотаем тука. Бр-р-р! Просто усещам как тия буболечки вече лазят и в мене.

Пушилката скептично се изсмя и почука на следващата хижа.

— Сигурно и тука ще намерим същото — каза той. — Влизай. Трябва добре да го проучим това нещо.

— Какво искате? — рязко попита женски глас.

— Да ви видим — отговори Пушилката.

— Кои сте?

— Двама доктори от Доусън — изтърси Малчо, а Пушилката веднага го смушка в ребрата за лекомислието му.

— Не ни трябват никакви доктори — заяви жената; гласът и се прекъсваше от болка и злоба. — Върнете си. Лека нощ, ние не вярваме в лекари.

Пушилката дръпна резето, бутна вратата, влезе и вдигна фитила на слабо светещата газена лампа, за да може да се огледа. Четирите жени, които лежаха на одрите, престанаха да стенат и се вторачиха в поканените гости. Две от тях бяха млади със слаби лица, третата беше възрастна и много пълна, а четвъртата, която Пушилката веднага позна по гласа, беше най-мършавата, най-хилавата представителка на човешкия род, каквато беше някога виждал. Той веднага разбра, че това е Лора Сибли, пророчица и професионална ясновидка, която бе организирала експедицията в Лос Анжелос и беше я довела в този стан на смъртта на Нордбеска. Разговорът им протече в жлъчен тон. Лора Сибли не вярваше в лекари. А отгоре на всичките си мъчения беше, кажи-речи, загубила вяра в самата себе си.

— Защо не сте изпратили да поискате помощ? — попита Пушилката, когато тя млъкна, задъхана и отпаднала още след първата си тирада. — Има стан на река Стюарт, пък и до Доусън може да се стигне само за осемнайсет дни.

— Защо не е отишъл Еймъс Уентуърт? — изкряска тя със злоба, граничеща с истерии.

— Не познавам този господин — отвърна Пушилката, — С какво се занимава той?

— С нищо. Само че той единствен не се е разболял от скорбут. А защо не се е разболял? Ще ви кажа. Не, няма да ви кажа… — Тънките и, измършавели, почти прозрачни устни плътно се стиснаха и на Пушилката му се стори, че, кажи-речи, може да види през тях зъбите и корените на зъбите и. — Пък и каква ли полза щеше да има? Нима не зная? Не съм толкова глупава. Складовете ни са пълни с какви ли не плодови сакове и консервирани зеленчуци. Нито един стан в цяла Аляска не е така добре въоръжен за борба със скорбута. Няма сушени и консервирани зеленчуци, плодове и орехи, които да не притежаваме, и то в изобилие.

— Сложи ли те натясно, а, Пушилка? — тържествуващо възкликна Малчо. Ето това е действителност, а не теория. Казваш, лекуване със зеленчук? Ето ти го зеленчука, а какво става е лекуването?

— Не мога да намеря никакво обяснение — призна Пушилката. — И въпреки това в цяла Аляска няма стан като този. Виждал съм скорбут по два-три случая ту тук, ту там, но никога не съм виждал цял стан, пламнал от него, нито съм виждал такива тежки случаи. Но това няма нищо общо е цялата работа, Малчо. Трябва да направим всичко, каквото можем, за тези хора, но първо трябва да се настаним и да се погрижим за кучетата. Ще се отбием при вас утре сутрин, ъ-ъ… госпожа Сибли.

— Госпожица Сибли… обиди се тя. — И ето какво, млади човече: ако речете да се пъхнете тука с разни лекарства, ще ви тегля една хубава порция сачми.

— Ей, че е мила тая пресвета ясновидка! — смееше се Пушилката, когато пипнешком се връщаха с Малчо в тъмнината към необитаваната хижа до оная, от която бяха започнали обиколката си.

Личеше си, че в тази хижа доскоро са живели двама души и другарите се питаха дали това не са били самоубийците, които намериха на пътя. Те огледаха заедно склада и откриха невероятно разнообразие от храни… в буркани, на прах, — консервирани, сушени, сгъстени.

— Питам те: как са се изхитрили да хванат скорбут? — възкликна Малчо и размаха пред светлината пакетчета с яйца на прах и италиански гъби. — Погледни това! Ами това!… Той заизважда кутии с консервирани домати, царевица, мариновани маслини. — Пък и самата пресвета ясноводка е хванала скорбут! Как го разбират това нещо?

— Ясновидка — поправи го Пушилката.

— Ясноводка! — упорито повтори Малчо. — Нали тя ги е довела в тази дупка, а?…

III

На другия ден, когато вече беше светло, Пушилката срещна човек, който теглеше шейна с тежък товар дърва. Нисък, спретнат и подвижен, този човек крачеше бодро въпреки тежкия товар. Пушилката веднага изпита към него неприязън.

— Какво ви е? попита той.

— Нищо ми няма — отговори нисичкият човечец.

— Знам — каза Пушилката. Тъкмо затова ви и питам. Вие сте Еймъс Уентуърт. Интересно, как така не сте се разболели от скорбут, както всички други?

— Защото работех — бързо отговори Уентуърт. — И никой от тях нямаше да се разболее, ако бяха излизали навън и вършили нещо. А те какво правеха? Мърмореха и се оплакваха, и кълняха студа, дългите нощи, лишенията, мъките и болките и всичко друго. Излежаваха се, докато се подуха така, че вече не могат да станат, и толкова. Вижте мене. Аз работех, Влезте в моята хижа. Пушилката го последва.

— Поогледайте се. Чисто, като облизано, а? Така си е! Наредено, нагласено. Бих махнал и стърготините и талаша от пода, ако не пазеха топло, по при мен стърготините и талашът са чисти, Трябва да погледнете подовете в някои от другите хижи. Кочини! Нито веднъж още не съм ял от немита чиния. Не, драги. Това иска работа и аз работех, и не се разболях от скорбут. Можете да си вземете хубава бележка и така да си го знаете.

— Улучили сте самата истина — призна Пушилката. — Но виждам, че при вас има само един одър. Защо сте тъй необщителен?

— Защото така ми харесва. По е лесно да чистиш на един, отколкото на двама, ето защо! Мързеливци и готованци! Нима мислите, че бих могъл да търпя такъв човек в къщата си? Нищо чудно, че са се изпоразболели от скорбут!

Това звучеше много убедително, но Пушилката не можеше да се отърве от неприязненото си чувство към този човек.

— Ами защо Лора Сибли е толкова против вас? — ненадейно попита той.

Еймъс Уентуърт хвърли бърз поглед към Пушилката.

— Лора Сибли е смахната — отговори той. — Всички ние сме малко смахнати, ако искате да знаете. Но да ме пази господ от смахнат, който не измива чиниите, в които яде, а всички тия смахнати са такива.

Подир няколко минути Пушилката приказваше с Лора Сибли. Опряла се на две тояги, тя куцукаше край неговата хижа и беше се поспряла да си поеме дъх.

— Защо сте толкова против Уентуърт? — ни в клин, ни в ръкав я попита той така ненадейно, че въпросът я завари неподготвена.

Зелените й очи ядно пламнаха, изпитото й лице за миг се разкриви от ярост, разранените й устни се сгърчиха, готови да изрекат необмислени думи. Но от тях се отрониха само някакви несвързани, нечленоразделни звуци и със страшно усилие на волята тя веднага се овладя.

— Защото е здрав! — задъхано промълви Лора Сибли. — Защото няма скорбут! Защото е невиждан егоист! Защото не протяга ръка да помогне на някого! Защото би ни оставил живи да си изгнием, както ни е оставил да си гнием живи, без да ни донесе кофа вода или наръч дърва! Само какъв звяр е той! Но той ще види! Да, да! Ще види!

Все още задъхана, тя закуцука нататък; след пет минути Пушилката излезе да нахрани кучетата и я видя да влиза в хижата на Еймън Уентуърт.

— Нещо не е наред тука, Малчо, нещо не е наред — с мрачен вид поклати глава той, когато другарят му се показа на вратата, за да плисне помията от тенджерата.

— Дума да няма! — весело подхвана Малчо.

— И ние с тебе няма да се отървем. Ще видиш. — Не говоря за скорбута.

— Аха, думата ти е за пресветата ясноводка. Тя и покойник ще ограби. През живота си не съм виждал жена с такъв гладен вид.

IV

— Ние с тебе сме здрави, защото непрекъснато работим, Малчо. Затова е здрав и Уентуърт. Виждаш докъде са стигнали другите от безделие. Сега от нас зависи да предпишем на тези нещастни болни физически труд. Твое задължение ще бъде да следиш всеки да си получи порцията труд. Назначавам те за старша болногледачка.

— Какво-о? Мене ли! — провикна се Малчо. Отказвам се!

— Нищо подобно. Аз ще ти помагам според силите си, защото няма да е шега работа. Трябва да ги поразмърдаме. Преди всичко нека погребат мъртвите. Най-държеливите ще назначим в гробарската команда; други, които все още се крепят, в команда за събиране на гориво (нали са се свивали под одеялата, за да пестят дърва); на по-слабите ще дадем по-лека работа. Да, и борова отвара! Дано не забравим. Алясканските кореняци се кръстят на нея. А тези тука не са и чували за нея.

— То се е видяло, че ще си изпатим — захили се Малчо. — Доде се усетим и ще ни надупчат с олово.

— Тъкмо от това ще започнем — рече Пушилката. — Да вървим.

За един час всичките двадесет и толкова хижи бяха претършувани. Всичките патрони, всичките бойни и ловни пушки и револвери бяха конфискувани.

— Хайде, болници! — подкачаше ги Малчо. — Оръжието… дайте го насам. Трябва ни.

— Кой е наредил това? — осведомиха се още в първата хижа.

— Двама доктори от Доусън — отговори Малчо. А каквото те кажат, това ще правите. Хайде! Патроните също.

— Ами на вас за какво ви са?

— Да отблъснем войската на месните консерви, дето е тръгнала насам по клисурата. И да ви кажа овреме: скоро тука ще нахълта борова отвара. Хайде, по-живо!

И това беше само началото на деня. С молби и предумване, със заплахи и просто насила Пушилката и Малчо ги караха да станат и да се облекат. Онези, у които скорбутът беше в най-лека форма, Пушилката отдели за погребална команда. Друга команда изпрати да събере дърва, та да може с огньове да размразят пръстта и пясъка, за да изкопаят гробове. На още една команда бе наредено да насече дърва, поравно за всяка хижа. Тези, които нямаха сили да излязат навън, трябваше да чистят и разтребват хижите и да перат дрехите. Още една команда домъкна наръчи борови клони и навред започнаха да варят борова отвара.

Но макар Пушилката и Малчо да си даваха вид, че всичко е наред, положението беше тежко и сериозно. Побиха ги трънки, когато се убедиха, че най-малко тридесет души се намират в ужасно, безнадеждно положение и човек не може да ги вдигне от леглото, а една от жените в хижата на Лора Сибли умря. Обаче трябваше да се действува решително.

— Не ми се ще да пердаша болен човек — обясняваше Малчо и заплашително вдигаше юмрук. — Но щом е за негово добро, ще му строша и главата. А на всички ви много добре ще ви дойде да ви се тегли по един хубав бой, мързеливци такива! Хайде! Я ставай и си навличай дрипите, и по-живичко, че ей сега ще ти разбия мутрата!

Всички работеха, стенеха, охкаха и плачеха, сълзите се стичаха и замръзваха по бузите и нямаше съмнение, че мъките им не са престорени. Положението беше отчайващо, а предписаните от Пушилката мерки — геройски.

Когато работните групи се върнаха на пладне, чакаше ги сносен обед, сготвен от по-слабите им съжители под надзора и ръководството на Пушилката и Малчо.

— Засега стига — каза Пушилката в три часа. — Свършвайте работа. Лягайте. Може да ви е зле сега, затова пък утре ще сте по-добре. Разбира се, да се оздравее, не е чак толкова лесно, но всички ще ми оздравеете.

— Твърде късно — леко се присмя Еймъс Уентуърт на Пушилката за старанията му. — Трябвало е да подхванат така още наесен.

— Хайде с мене — отговори му Пушилката. — Вземи тия две кофи. Ти не си болен.

И те тръгнаха тримата от хижа на хижа да дават на всеки мъж и жена по цяло канче отвара. А това не беше лесно.

— Няма да е зле да разберете още отначало, че ние не се шегуваме — заяви Пушилката на първия упорит пациент, който лежеше по гръб и стенеше през зъби. Я ми помогни, Малчо. Пушилката хвана болния за носа и го чукна под лъжичката, за да си отвори, устата.

— Хайде, Малчо! Сега ще я глътне!

И болният я глътна с неизбежното кашляне и давене.

— Идущия път ще я вземеш по-лесно — увери жертвата си Пушилката и посегна към носа на човека съседното легло.

— Бих предпочел рициново масло — тихичко си призна Малчо, преди да глътне своята порция. — Матусал^[2] да ми е на помощ! — съвсем гласно обяви той, щом преглътна горчивото лекарство. — Една чаша блага колкото цяла каца държи влага.

— Ние ще правим тази обиколка с боровата отвара четири пъти на ден, а вие сте осемдесет души — съобщи Пушилката на Лора Сибли. — Затова нямаме време да си играем. Ще я вземете ли, или трябва да ви хвана за носа? — Палецът и показалецът му красноречиво се надвесиха над нея. — Това е растителна отвара, тъй че няма защо да се повдига въпрос за угризения на съвестта.

— Да се повдига ли! — прихна Малчо. — Не, в никой случай. Това е най-възхитителното питие!

Лора Сибли се поколеба. Беше си глътнала езика.

— Е? — властно попита Пушилката.

— Ще… ще я взема — промълви тя с треперещ глас. — По-скоро!

Тази вечер Пушилката и Малчо се вмъкнаха под одеялата си капнали повече, отколкото след най-тежкия ден на пъртината.

— Чак ми прилошава — призна Пушилката. — Както се мъчат, то е страшно нещо. Но работата е единственото средство, което мога да измисля, и трябва да го изпитаме докрай. Ех, да имахме чувал сурови картофи!

— Спаркинс не може вече да мие чинии — каза Малчо. — Така се мъчи, че чак се поти от болка. Видях го как се поти. Трябваше аз да го сложа в леглото, толкова беше отмалял.

— Само да имахме сурови картофи — продължи Пушилката. — В тези консервирани храни липсва най-важното, най-същественото нещо. От тях е бил изпарен самият живот.

— И ако тоя млад мъж Джоунс от хижата на Браундоу не пукне до сутринта, тогава аз нищо не познавам.

— За бога, говори за нещо по-весело — скара му се Пушилката.

— Нали ние ще трябва да го погребваме? — ядосано изсумтя Малчо. — Казвам ти, това момче страхотно…

— Млъкни! — прекъсна го Пушилката.

След още няколко ядни изсумтявания от одъра на Малчо долетя дълбоко равномерно дишане — той беше заспал.

V

До сутринта беше умрял не само Джоунс, но и един от по-здравите мъже, който беше работил в командата за сечене на дърва, беше се обесил. Занизаха се кошмарни дни. Цяла седмица, с върховно напрежение на волята, Пушилката караше болните да работят и да пият боровата отвара. И беше принуден: едни по един, но двама и по трима да ги освобождава от работа. Той започваше да проумява, че работата беше най-неподходящото нещо на света за болни от скорбут. Намаляващата погребална команда продължаваше непрекъснато да работи и винаги приготвяше пет-шест гроба в повече, изровени в размразената е огньове пръст.

— Надали бихте могли да изберете по-лошо място за стан — каза Пушилката на Лора Сибли. — Вижте го; в дъното на тясна клисура, която върви от изток на запад. На пладне слънцето не се издига над равнището на планините. Сигурно не сте видели дневна светлина от няколко месеца.

— Че откъде можех да зная?

Пушилката сви рамене.

— Би трябвало да знаете, щом сте могли да поведете стотина глупаци за злато.

Тя го изгледа злобно и закуцука нататък. Пушилката отиде да види една команда стенещи болни, които събираха борови клони, а когато се връщаше след няколко минути, видя ясновидката да влиза в хижата на Еймъс Уентуърт и тръгна подире и. На вратата той я чу да хленчи и да се моли.

— Само за мен! — умоляваше тя, когато Пушилката влезе вътре.

— Няма да кажа на никого!

Двамата, изгледаха гузно неканения посетител; и Пушилката беше сигурен, че още малко и е щял да узнае нещо, без сам да знае какво, и мислено се изруга, че не бе ги подслушал.

— Хайде, казвайте! — грубо заповяда той. — Какво е то?

— Кое какво е? — навъсено го попита Еймъс Уентуърт. А Пушилката не можеше да му каже кое беше това „какво“.

VI

Положението ставаше все по-тежко и по-тежко. В тази клисура, приличаща на тъмна дупка, където никога не проникваше слънчев лъч, страшният списък на покойниците ставаше все по-голям. Всеки ден Пушилката и Малчо със страх преглеждаха един другиму устата — не са ли им побелели венците и лигавицата, този неизбежен първи признак на скорбута.

— Аз се отказвам! — заяви една вечер Малчо. — Мислих го и така, и иначе и се отказвам. Мога да се опитам да тормозя роби, ама да тормозя сакати, виж, това е вече много за мене. От ден на ден отиват от лошо към по-лошо. Няма и двайсет души, които мога да изкарам на работа. Днес след обед казах на Джаксън да иде да си легне. Готвеше се да се самоубие. Личеше си: по целия му вид. Май че работата не помага.

— И аз стигнах до същото заключение — отговори Пушилката. — Ще освободим всички освен десетина души. Те ще трябва да ни помагат. Можем да ги подредим на смени. И ще продължаваме с боровата отвара.

— Няма полза от нея.

— Горе-долу съм готов да се съглася и с това, но във всеки случай не им вреди.

— Още едно самоубийство — съобщи Малчо на другата сутрин. — Сега пък е този Филипс. Откога си знаех, че така ще стане.

— Не можем да се справим с тази работа! — изпъшка Пушилката. — Какво би предложил ти, Малчо?

— Кой? Аз ли? Аз нямам никакви предложения. — Ще оставим всичко да се нарежда от само себе си.

— Но това значи да измрат всички! — възрази Пушилката.

— Освен Уентуърт — изръмжа Малчо, защото отскоро бе започнал да споделя неприязънта на своя другар към тази личност.

Неизменното чудо на Уентуъртовия имунитет озадачаваше Пушилката. Защо единствено той не се разболяваше от скорбут? Защо Лора Сибли го мразеше и същевременно скимтеше, хленчеше и му се молеше? Какво ли беше това, което му искаше, а той не й даваше?

На няколко пъти Пушилката нарочно се отби в хижата на Уентуърт по време за ядене. Той забеляза само едно подозрително нещо и то беше, че Уентуърт го гледаше е подозрение. След това се помъчи да поразпита Лора Сибли.

— Сурови картофи биха излекували всички тука — подхвърли той на ясновидката. — Сигурен съм. Виждал съм как действат.

Пламъчето в очите й, което показваше съгласие и което се смени със злоба и омраза, му подсказа, че е попаднал на правилна следа.

— Защо не сте докарали запас от пресни картофи с парахода? — попита той.

— Докарахме. Но когато пътувахме нагоре по реката, много изгодно ги продадохме във Форт Юкон, Имахме предостатъчно сушени картофи и знаехме, че те се запазват по-добре. Дори не замръзват.

Пушилката изпъшка.

— И всичките ли продадохте? — попита той.

— Да. Отде можехме да знаем?

— Ами, не е ли възможно да са останали един-два чувала? — Нали знаете, случайно да са били забутани някъде на парахода?

Тя поклати глава, както му се стори, с малко закъснение, след това добави: — Не сме намирали.

— Но дали няма? — настоя Пушилката.

— Отде да знам? — ядно се сопна Лора Сибли. — Не съм се занимавала е прехраната!

— А Еймъс Уентуърт се е занимавал — побърза да заключи той. — Прекрасно. А сега кажете, то ще си остане между нас, какво е личното ни мнение. Смятате ли, че Уентуърт има скрити някъде сурови картофи?

— Не, разбира се, не. — Защо ще има?

— Защо пък да няма? — Тя сви рамене.

— Колкото и да се мъчи с нея, Пушилката не можа да я накара да признае, че това е възможно.

VII

— Уентуърт е свиня — бе присъдата на Малчо, когато Пушилката сподели с него подозрението си.

— Лора Сибли също — добави Пушилката. — Тя вярва, че той има картофи, но си мълчи и се мъчи да го склони да даде и на нея.

— А той не ще, а? — Малчо напсува грешната човешка природа с една от най-засуканите си псувни и си пое дъх. И двамата са еднакви мръсници. Дано господ ги остави да изгният от скорбут за наказание това е то, което мога да кажа, и още, не ей сега отивам да строша кратуната на тоя Уентуърт.

Обаче Пушилката държеше да бъдат тактични. През нощта, когато целият стан пъшкаше и спеше или пъшкаше и не спеше, той отиде в неосветената хижа на Уентуърт.

— Виж какво ще ти кажа, Уентуърт — подхвана той. Тука, в ей тази торбичка, има златен пясък за хиляда долара. Аз съм едни от богатите хора по тези места и мога да си го позволя. Струва ми се, че започва да ме хваща скорбут. Сложи ми един суров картоф в ръката и златото е твое. Ето, виж колко тежи. И Пушилката трепна от радост, когато Еймъс Уентуърт протегна ръка в мрака и повдигна златото. Пушилката го чу да рови в завивките, а след това го усети да му пъха в ръката не тежката торбичка с пясъка, а несъмнено картоф, голям колкото кокоше яйце, топъл от близостта с тялото на Уентуърт.

Пушилката не се бави до сутринта. Той и Малчо чакаха всеки миг смъртта на двамата им най-тежко болни и затова отидоха направо в тяхната хижа. В една чаша те носеха хилядадоларовия картоф, настърган и размачкал заедно с корите и полепналите буци пръст; от тая гъста течност започнаха да сипват по няколко капки в страхотните дупки, които някога са били човешка уста. Цялата нощ на смени, ту Пушилката, ту Малчо, им даваха от този картофен сок, натриваха го в нещастните подпухнали венци, в които тракаха разклатени зъби, и принуждаваха болните да преглъщат всяка капчица от скъпоценния еликсир.

До другата вечер у двамата пациенти настъпи удивително, почти невероятно подобрение. Те вече не бяха най-тежко болните. След четиридесет и осем часа, когато картофът се свърши, макар и далеч от пълно оздравяване, те бяха временно вън от всякаква опасност.

— Знаеш ли какво ще направя — каза Пушилката на Уентуърт. — Аз имам златни находища по тия места и моя полица ще ти осребрят навсякъде. Ще ти дам по петстотин долара за картоф до петдесет хиляди долара. Това прави сто картофа.

— Нямаш ли повече златен пясък? — попита Уентуърт.

— Малчо и аз събрахме всичко, което имахме. Но честна дума, ние двамата заедно струваме няколко милиона.

— Нямам никакви картофи — отсече Уентуърт. Бих искал да имам. Аз имах само този картоф, който ти дадох. Пазих го цялата зима, защото се страхувах да не се разболея от скорбут. Продадох ти го само за да мога да си платя пътя и да се махна от тази страна, когато реката се очисти от лед.

При все че нямаше повече картофен сок, състоянието на двамата лекувани с него болни продължи да се подобрява и на третия ден. Положението на нелекуваните се влошаваше все повече. На четвъртата сутрин бяха погребани три страхотни трупа. Малчо изтърпя това изпитание и след това се обърна към Пушилката:

— Ти се опита по твоя начин. Сега е мой ред да се опитам, както аз си знам.

Той се запъти направо към хижата на Уентуърт. Какво се разигра там, Малчо премълча. Той излезе с ожулени и разбити юмруци, а Уентуърт, освен останалите по лицето му белези от страшния бой, дълго време ходи с извита настрана глава и схванат врат. Това явление можеше да се обясни с четирите черносини белега от пръсти на едната страна на гръкляна му и един черносин белег от другата страна.

След това Пушилката и Малчо нахълтаха заедно в хижата на Уентуърт, изхвърлиха го вън на снега и обърнаха всичко нагоре с краката. Лора Сибли докуцука също и с настървените се залови да претърсва заедно с тях.

— Нищо няма да получиш, миличка, пък ако ще да намерим и цял тон — увери я Малчо.

Но те бяха не по-малко разочаровани от нея. Макар че разкопаха и пода, пак не откриха нищо.

— Аз бих го пекъл на бавен огън и бих го накарал да заговори — напълно сериозно предложи Малчо.

Пушилката неодобрително поклати глава.

— Ами че това е убийство! — държеше на своето Малчо. — Той ги убива тия окаяни клетници; все едно, че им пръсва главите с брадва, само че още по-лошо.

Мина още един ден, през който те непрестанно следиха всяко движение на Уентуърт. Няколко пъти, когато той тръгваше с кофа за вода към рекичката, те уж случайно се приближаваха към хижата и всеки път той бързо се връщаше, без да си е налял вода.

— Картофите са скрити вътре в хижата — каза Малчо. — Това е сигурно като две и две четири. Но къде? Нали я обърнахме цялата наопаки. — Той стана и си сложи ръкавиците. — Ще ги намеря, дори и да трябва да разтуря проклетия коптор парче но парче!

Той погледна Пушилката, който седеше с напрегнат, залисан вид и не го беше чул.

— Каква муха ти е влязла в главата? — ядосано попита Малчо. — Да не ми кажеш сега, че си нямал друга работа и си хванал скорбут!

— Просто се мъча да си спомня нещо, Малчо.

— Какво?

— Не знам. Тъкмо там е бедата. Но то е свързано с тази работа, само да мога да си го спомня.

— Ей, Пушилка, да не вземеш да се чалнеш, — замоли му се Малчо. — Какво ще правя без теб! Остави ума си на мира. Ела ми помогни да разтуря този коптор. Бих го подпалил, ама страх ме е, да не се опекат картофите.

— Това е то! — изкрещя Пушилката и скочи на крака. — Тъкмо каквото се мъчих да си спомня. Къде е бидончето с газта? Тръгвам с тебе, Малчо. Картофите са наши!

— Каква е играта?

— Само ще ме гледаш и толкова — заинтригува го Пушилката. — Винаги съм ти казвал, Малчо, че недостатъчното познаване на литературата много пречи, дори и в Клондайк. Виждаш ли, това, което ще направим сега, е от една книга. Чел съм го като хлапе и то ще хване място. Хайде!

След няколко минути в бледия блясък на зеленикавото Северно сияние двамата другари се промъкнаха крадешком до хижата на Еймъс Уентуърт. Внимателно и безшумно те поляха с газ дървените стени, като сипеха най-много на вратата и прозореца. После драснаха клечка кибрит и видяха как пламна подпалената газ. После се дръпнаха извън кръга на растящата светлина и зачакаха.

Те видяха Уентуърт да изскача навън, да хвърля обезумял поглед към пламъците и да се втурва обратно в хижата. Не се мина и минута и той се показа отново, този път бавно. Превит на две, нарамил тежък чувал, в съдържанието на който те ни най-малко не се съмняваха. Пушилката и Малчо се нахвърлиха отгоре му като два прегладнели вълка. Те го заудряха едновременно отдясно и отляво. Той се строполи под тежестта на чувала, който Пушилката опипа за всеки случай с двете ръце. В този миг той усети Уентуърт да прегръща коленете му и го видя да вдига към него мъртвешки бледото си лице.

— Дайте ми десетина парчета, само десетина… пет парчета… и вземете всичко друго — записка Уентуърт. Той се озъби и с безумна ярост наведе глава, за да ухапе Пушилката за крака, но промени решението си и започна да се моли. — Само пет-шест картофа! — захленчи той. — Само пет-шест! Аз щях да ви ги дам… утре. Да, утре. Така бях решил. В тях е спасението! В тях е спасението! Само пет-шест парчета!

— Къде е другият чувал? — попита наслуки Пушилката.

— Аз го изядох. — Отговорът беше несъмнено искрен. — Останал е само този чувал, Дайте ми няколко парчета. Вземете всичко друго.

— Изял си ги! — закрещя Малчо. — Цял чувал! А тези клетници мрат, защото нямат картофи! На ти! На! На! На! Свиня такава! Мръсник!

Първият ритник го откъсна от колената на Пушилката, които бе прегърнал. Вторият ритник го просна на снега. Но Малчо продължаваше да го рита.

— Пази си пръстите — бе единствената забележка на Пушилката.

— То се знае; аз го ритам с петите — отговори Малчо. — Ти само гледай. — Ще му изпочупя ребрата. Ще му изпотроша зъбите! На ти! На! Жалко, че съм с мокасини, а не с ботуши. Свиня такава!

VII

Никой не спа в стана тази нощ. Час по час Пушилката и Малчо обикаляха, скъпернически отмерваха възвръщащия живота картофен сок и наливаха по четвърт лъжичка в нещастните, обезобразени уста на обитателите. И целия следващ ден, докато единият спеше, другият продължаваше да работи.

Смъртните случаи секнаха. Болните в най-тежко положение започнаха да се поправят изумително бързо. На третия ден тия, които не бяха могли да се помръднат седмици наред, се вдигнаха от леглата и закретаха на патерици. И в този ден слънцето, което от два месеца вече се отклоняваше, по своя път на север, надзърна весело през хребета пад клисурата за първи път.

— Нито едно картофче — каза Малчо на хленчещия, молещ се Уентуърт. — Ти нямаш и помен от скорбут. Ти си оплюскал цял чувал и тебе скорбут няма да те хване двайсет години. Откакто зная теб, започнах по-добре да разбирам господа. Все съм се чудим защо е оставил да живее сатаната. Сега вече зная. Той го е оставил да живее точно както аз те оставих теб. И пак това е направо позор.

— Един малък съвет — каза Пушилката на Уентуърт. Тези хора оздравяват много бързо; Малчо и аз си тръгваме подир една седмица и тука няма да има кой да те защити, когато те подгонят. Ето пъртината. До Доусън има осемнайсет дена път.

— Плюй си на петите, Еймъс… додаде Малчо, — че както те наредих аз, ще ти се види дребна работа в сравнение с това, както ще те наредят тия болници.

— Господа, моля ви да ме изслушате — захленчи Уентуърт. — Аз не познавам тези места. Не познавам обичаите. Не зная пъртината. Позволете ми да пътувам с вас. Ще ви дам хиляда долара, ако ми позволите да пътувам с вас.

— Защо не? — коварно се усмихна Пушилката. — Стига да е съгласен Малчо.

— Кой? Аз ли? — Малчо пое дъх за важно изказване. — Какво съм аз? Горските кърлежи са по-големи от мен, ако става дума за смирение. Аз съм червей, личинка, брат на поповата лъжичка и рожба на мръсна муха. Не ме е страх, не ме е срам от нищо, дето пълзи, лази или смърди. Но да пътувам с тази грешка на творението! Махай се оттука, човече! Аз не съм горделив, ама от теб ми се повдига.

И Еймъс Уентуърт се махна, самичък, затътрил шейна, натоварена с храна, колкото да му стигне до Доусън. Една миля по-надолу Малчо го настигна на пъртината.

— Я ела тука — подхвана Малчо вместо поздрав. — Хайде, бръкни се! Давай парите! Развързвай кесията!

— Аз не разбирам — смутолеви Уентуърт и потрепери, като си спомни какъв бой бе ял на два пъти от Малчо — и с юмруци, и с ритници.

— Ония хиляда долара, разбираш ли ме? Хилядата долара в злато, дето Пушилката ти плати за нещастния картоф. Дай ги тука!

И Еймъс Уентуърт му протегна торбичката със златото.

— Дано да те ухапе някой пор, че да пукнеш от бяс! — бяха прощалните думи на Малчо.

I

Една свежа мразовита сутрин, в големия магазин на Алясканското търговско дружество в Доусън, Люсил Арал с пръст повика Белю Пушилката при тезгяха с манифактурните стоки. Продавачът беше отишъл на експедиция в складовете и въпреки огромните, зачервени печки Люсил беше си сложила пак ръкавиците.

Пушилката с готовност се отзова на повикването и. Нямаше такъв мъж в Доусън, който не би се почувствувал поласкан от вниманието на Люсил Арал, певица от мъничката трупа, която изнасяше всяка вечер представления в театъра „Палас опера“.

— Ужасно скучно! — оплака се тя с очарователна превзетост, след като се ръкуваха. — Цяла седмица не е имало пристъп от златна треска. Този бал с маски, който Скиф Мичел се канеше да ни даде, е отложен. Никой не пилее злато. Театърът е празен. И поща от Външния свят няма вече две седмици. Накратко казано, това градче се е вмъкнало в леговището си и заспало летаргичен сън. Трябва да направим нещо. Трябва да го посъживим, а вие и аз можем да го направим. Ако някой въобще може да произведе сензация, това сме ние. Знаете ли, че съм скъсала с Чарли Бързея?

Пред Пушилката се мярнаха почти едновременно две видения. Едното бе Джой Гастел; другото — той самият сред голо снежно поле, под студената полярна луна, пронизан без много приказки от точния изстрел на гореспоменатия Бързея. Нежеланието на Пушилката да произведе сензация със съдействието на Люсил Арал бе твърде явно, за да не го забележи певицата.

— Благодаря ви! Аз съвсем не мисля това, което мислите вие — натякна му тя със смях и се нацупи… — Когато река да ви се обеся на врата, ще трябва да имате повече и по-остри очи, отколкото сега, та да ме видите.

— Някои умират от разрив на сърцето, когато неочаквано им се усмихне щастието — промърмори Пушилката с престорено радостно облекчение.

— Лъжец! — снизходително отвърна Люсил Арал.

— Вие се уплашихте до смърт и нищо повече. Мога да ви уверя, господин Белю Пушилката, че нямам намерение да въртя любов с вас, а ако вие посмеете да въртите любов с мен, Бързея ще ви вземе мярката. Вие го знаете какъв е. Освен това аз — аз не съм скъсала с него наистина.

— Продължавайте с вашите гатанки — засмя се той. — Може би след малко ще започна да се досещам накъде биете.

— Няма какво да се досещате, Пушилка. Ще ви го кажа направо. Бързея мисли, че съм скъсала с него, не го ли разбирате?

— Добре де, скъсала ли сте, или не?

— Не съм… това е! Но между нас да си остане. Той мисли, че съм скъсала. Аз само вдигнах шум, че уж скъсвам с него, но той си го заслужаваше.

— И каква роля ще играя аз, на параван или на плашило?

— Нито едното, нито другото. Вие ще натрупате куп нари, ние ще направим Бързея смешен и ще поразвеселим Доусън, а най-хубавото от всичко, за което го правя той ще получи един добър урок. Има нужда от него. Той е… е, най-правилно ще бъде да кажа, че е много буен. Само защото е грамаден мъжага, защото притежава толкова богати участъци, че не им знае броя…

— И защото е сгоден за най-хубавата женичка в Аляска — добави Пушилката.

— Да, и поради това също, благодаря ви… няма защо да вилнее. Снощи пак го прихванаха. Посипа пода на „М & М“ със златен пясък. Трябва да имаше хиляда долара. Просто отвори торбичката и го пръсна под краката на танцуващите. Вие сте чули за това, разбира се.

— Да, тази сутрин. Съжалявам, че не съм метач в това заведение. Но аз все още не ви разбирам. Какво общо имам аз с всичко това?

— Слушайте. Той беше твърде буен. Аз развалих нашия годеж и той е тръгнал да разправя наляво и надясно, че сърцето му било разбито. Сега стигаме на въпроса. Аз обичам яйца.

— Сега пък яйца! — възкликна Пушилката с отчаяние. — Накъде я карате? Накъде я карате? — Чакайте.

— Но какво общо с всичко това имат яйцата и апетитът? — запита той.

— Всичко, само ако ме изслушате.

— Слушам ви, слушам ви — проточи той.

— Тогава, за бога, слушайте. Аз обичам яйца. А в Доусън има яйца в ограничено количество.

— Е, да. Зная и това. Има ги най-вече в ресторанта на Славович. Шунка с едно яйце — три долара. Шунка с две яйца — пет долара. Това прави два долара за яйце, на дребно. Само големците и такива като госпожица Арал и Бързея могат да си позволят да ги ядат.

— Той също обича яйца — продължи тя. — Но въпросът не е там. Аз ги обичам. Всяка сутрин в единадесет часа закусвам при Славович. Всяка сутрин изяждам две яйца. — Тя изразително замълча. — Да предположим, само да предположим, че някой реши да направи спекула и откупи всичките яйца.

Тя зачака, а Пушилката я гледаше с възхищение и мислено одобряваше избора на Бързея.

— Вие не ме слушате — каза Люсил Арал.

— Продължавайте — отговори той… — Не знам. Какво ще стане тогава?

— Глупчо! Нали познавате Бързея? Когато види, че жадувам за яйца, а аз чета в сърцето му като в отворена книга и умея да жадувам, какво ще направи той?

— Кажете ми вие. Продължавайте.

— Ами че той ще се втурне да търси човека, който е откупил яйцата. Той ще ги вземе всичките, колкото и да му струват. Представете си: влизам при Славович в единадесет часа. На съседната маса — Бързея. Той ще се погрижи да е там. „Две яйца на очи“ — ще кажа аз на келнера. „Съжалявам, госпожице Арал — ще каже келнерът, — яйцата се свършиха.“ Тогава се обажда Бързея със своя дебел мечешки глас: „Келнер, шест яйца, ровки.“ И келнерът казва: „Да, господине“ и донася яйцата. Представете си: Бързея ме гледа под око, аз изглеждам възмутена и студена като ледена висулка и повиквам келнера. „Съжалявам, госпожице Арал — казва той, — но тия яйца са на господин Бързея. Виждате ли, госпожице, те са негова собственост.“ Представяте ли си: Бързея тържествува, мъчи се с всички сили да се престори, че нищо не е разбрал, и изяжда шестте яйца. Друга картинка: самият Славович ми донася две яйца на очи и казва: „С почитанията на господин Бързея, госпожице.“ Какво правя аз? Какво изобщо мога да направя, освен да се усмихна на Бързея, а след това, разбира се, ние се сдобряваме и той ще сметне, че евтино се е отървал, дори и да е бил принуден да плати по десет долара за всяко от откупените яйца.

— Продължавайте, продължавайте! — подкани я Пушилката. — На коя гара трябва да се кача на това влакче и на коя гара ще ме свалят?

— Как не разбирате! Никой няма да ви сваля. Яйченият влак ще ви закара направо до крайната гара. Направете вие тая спекула с яйца. Започнете още сега, днес. Можете да купите и сетното яйце в Доусън по три долара и да ги продадете на Бързея, кажи-речи, по колкото си искате. А после, след всичко това, ще разкрием задкулисната страна на историята. Всички ще се смеят на Бързея. Той малко ще се поукроти. Ние с вас ще разделим победната слава. Вие ще натрупате куп пари. А Доусън ще се поразсъни от тази голяма шега. Разбира се… ако… ако спекулацията ви се вижда много рискована, аз ще ви дам злато за откупуване на яйцата.

Последната забележка бе твърде много за Пушилката. Понеже беше само най-обикновен смъртен от Запад със странни схващания за парите и жените, той отказа с презрение предложения от нея златен пясък.

II

— Хей! Малчо! — извика Пушилката през Главната улица на своя другар, който крачеше с бързата си развлечена походка, тикнал под мишницата си неувито, биещо на очи шише със замръзнало съдържание. Пушилката прекоси на другата страна.

— Къде беше цяла сутрин? Де ли не съм те търсил!

— При доктора — отговори Малчо и посочи шишето. — На Сали й има нещо. Снощи, като ги хранех, видях, че й капе козината от опашката и хълбоците. Докторът казва…

— Остави тази работа — нетърпеливо го прекъсна Пушилката. — Аз искам…

— Какво те е прихванало? — попита е възмущение и изненада Малчо, — Ще вземе в тоя студ да й окапе козината на Сали! Казвам ти, че кучето е болно. Докторът казва…

— Сали ще почака. Слушай сега…

— Казвам ти, че не може да чака. Това е жестокост към животните! Тя ще замръзне. Какво си се толкова разбързал? Да не са наистина намерили злато на Монте Кристо?

— Не зная, Малчо. Но искам да ми направиш една услуга.

— Дадено — любезно каза Малчо, набързо успокоен и готов да помогне. — Какво искаш? Разправяй. За тебе винаги.

— Искам да купиш за мен яйца…

— Разбира се, и одеколон, и пудра за бебета, стига да поискаш. А на бедната Сали нека си и капе козината по най-скандален начин. Виж какво, Пушилка, щом си решил да живееш нашироко, върви сам да си купуваш яйца. На мене ми стига и боб със сланина.

— Че ще ида сам да купувам, ще ида, но искам да ми помогнеш да ги купя. Млъкни сега, Малчо. Аз имам думата. Ще отидеш право при Славович. Плати му, ако щеш, и по три долара, но купи всичките яйца, които има.

— Три долара! — изстена Малчо. — Вчера чух да разправят, че имал цели седемстотин парчета! Две хиляди и сто долара за някакви си кокоши яйца! Слушай, Пушилка, я изтичай веднага при доктора. Той ще те оправи. И ще ти вземе само една унция злато за първата визита. Довиждане. Да вървя да си гледам работата.

Той понечи да тръгне, но Пушилката хвана другаря си за рамото, закова го на място и го завъртя.

— Пушилка, за тебе съм готов всичко да направя — разпалено запротестира Малчо. — Да речем, ако имаш хрема и двете ти ръце са счупени, ще седна до леглото ти и ден и нощ ще ти бърша носа. Ама да прахосам две хиляди и сто долара суха пара за някакви си кокоши яйца за тебе или за някой друг здрав и прав мъж, туй вече значи да си навлека вечно проклятие.

— Но това няма да са твои долари, а мои, Малчо. Имам пред вид една сделка. Трябва да откупя всички яйца до последното в Доусън, в Клондайк, на Юкон. Трябва да ми помогнеш, Сега нямам време да ти разправя цялата работа. Ще ти кажа после и ако искаш, Ще те взема за съдружник. Но засега най-важното е да осигурим яйцата. Хайде, бързай при Славович н купи всичките яйца, които има.

— Ами какво ще му кажа? Той сигурно ще се сети, че не ги взимам да ги ям.

— Нищо няма да му казваш. Остави парите да говорят. Той ги продава готвени по два долара парчето. Дай му до три долара за сурово яйце. Ако вземе да разпитва, кажи му, че ще правиш птицевъдно стопанство. За мене е важно да взема яйцата. След това продължавай; надуши и последното яйце в Доусън и го купи. Разбра ли? Купи го! В тая гостилничка срещу Славович имат малко яйца. Купи ги. Аз отивам в Клондайк сити. Там има един старец с болен крак, който е останал без пари и има шест дузини яйца. Цяла зима ги държи, дано им се качи цената, та от тях да изкара пътните си до Сиатъл. Ще се погрижа да си изкара пътните, а аз ще взема яйцата. Хайде бързай. Да, казват, че тази женица, дето живее зад дъскорезницата и прави мокасини, имала една-две дузини.

— Добре, щом тъй казваш, Пушилка. Но изглежда, че най-много има Славович. Ще сключа с него честен и почтен договор, черно на бяло, а ще прибера първо малките количества.

— Добре. Бързай. Довечера ще ти разправя подробно целия план.

Но Малчо размаха шишето:

— Първо ще полекувам Сали. Яйцата, могат да почакат толкова. Щом не са изядени досега, няма да ги изядат и докато се погрижа за едно нещастно болно куче, което много пъти е спасило и твоя живот, и моя.

III

Никога никоя стока не е изчезвала от пазара тъй бързо. За три дена всички яйца, за които се знаеше в Доусън, с изключение на няколко дузини, се намираха в ръцете на Пушилката и Малчо. Пушилката купуваше с по-широка ръка. Без да се изчерви, той си призна, че е дал на стареца в Клондайк сити по пет долара на парче за неговите седемдесет и две яйца. Повечето от яйцата беше купил Малчо, а той се беше пазарил, На жената, която правеше мокасини, беше дал само по два долара на яйце и се гордееше, че е направил доста добра сделка със Славович, чиито седемстотин и петнадесет яйца бе купил кръгло по два и половина долара парчето. От друга страна, той негодуваше, че в малката гостилничка отсреща го бяха ограбили по два долара и седемдесет и пет цента за някакви си сто тридесет и четири яйца.

Няколкото неоткупепи дузини бяха в ръцете на две лица. Едното, с което Малчо водеше преговори, беше индианката от хижата на хълма зад болницата.

— Днес ще се оправя с нея — заяви Малчо на другата сутрин. — Ти измий чиниите, Пушилка. Аз ей сега ще се върна, ако не пукна там, докато й тикна златния пясък. На мен ми дай да се разправям с мъже. Тези проклети жени — страшно нещо е, като се заядат с някой купувач! По-лесно се излиза на глава с тях, ако им продаваш нещо. Пък то ще речеш, че продава не яйца, а самородно злато.

Подир обед, когато се прибра в хижата, Пушилката завари Малчо, клекнал на пода, да търка с лекарство опашката на Сали, а лицето му беше толкова безизразно, че вдъхваше подозрение.

— С какво ще се похвалиш? — нехайно го попита Малчо, след като минаха няколко минути.

— Нищо не става — отговори Пушилката. — А ти какво направи с твоята индианка?

Малчо кимна победоносно към пълната е яйца тенекиена кофа на масата.

— Но по седем долара парчето — призна той, след като търка Сали още една минута.

— В края на краищата предложих по десет долара — призна Пушилката… и тогава тоя ми каза, че вече ги продал. Лоша работа, Малчо. Още някой се е разтичал да купува яйца. Тези двадесет и осем яйца може да ни създадат неприятности. Нали разбираш, успехът на такава спекулация се състои в това, да осигуриш и сетното.

Пушилката се пресече и се втренчи в другаря си. Рязка промяна настъпваше в изражението на Малчо — нещо го вълнуваше и той полагаше крайни усилия да не се издаде. Той затвори кутията е мехлема, бавно и грижливо избърса ръце в гъстата козина на Сали, изправи се, отиде в ъгъла, погледа термометъра и се върна. След това заговори с тих, равнодушен и свръхучтив тон:

— Ще бъдеш ли, моля ти се, така любезен само да ми повториш колко са яйцата, дето тоя човек не ти е продал?

— Двадесет и осем.

— Хм — рече си Малчо и с леко кимване небрежно поблагодари на другаря си. После със затаен яд изгледа печката. — Пушилка, ще трябва да намерим нова печка. На тая фурничката й е прегоряла и влизат сажди, та чернят питките.

— Остави на мира печката! — сопна се Пушилката. — Кажи ми, какво се е случило?

— Какво се е случило ли? Ти искаш да знаеш какво се е случило? Е, бъди толкова любезен да насочиш прекрасните си очички, към ей оная кофа, дето стои на масата. Виждаш ли я?

Пушилката кимна.

— Та искам да ти кажа едно нещо, само едно нещо. В тая кофа има ни повече, ни по-малко, а точно двадесет и осем яйца и всяко едно от тия проклети яйца струват по седем големи, кръгли долара суха нара. Ако изпитваш неотложна нужда от още някакви подробности и сведения, аз съм напълно на твое разположение да ти ги дам.

— Продължавай — рече заповеднически Пушилката.

— Тоя тип, с когото си се пазарил, е един едър индианец. Така ли е?

Пушилката кимна и продължи да кима в отговор на всеки въпрос.

— От едната си страна има само половин буза, другата половина му откъснала плешива мечка. Така ли е? Търгува с кучета, така е, нали? Казва се Джим Белязания. Така е, нали? Разбираш ли някъде я карам?

— Искаш да кажеш, че сме наддавали…

— Един срещу друг. Точно така. Тая скуо е жена му и те живеят на хълма зад болницата. Аз можех да ги купя тия яйца по два долара парчето, ако не беше се наврял и ти.

— Аз също засмя се Пушилката, — ако ти беше си стоял настрана, да те вземат мътните! По това няма никакво значение. Сега всичко е в паши ръце. Това е най-важното.

След това Малчо цял час се мъчи да прави някакви сметки с огризка от молив но полетата на тригодишен вестник и колкото по-безкрайни и но неразбираеми ставаха цифрите, толкова по-весел ставаше сам той.

— Това е то! — най-после каза Малчо. — Хубаво, а? Струва ми се, да. Чакай да ти кажа какво излиза. Сега ти и аз притежаваме точно деветстотин седемдесет и три яйца. Те ни струват точно две хиляди седемстотин и шестдесет долара, ако смятаме златния пясък по шестнайсет долара унцията и без да слагаме в сметката изгубеното време. А сега слушай какво ще ти кажа. Ако смъкнем от Бързея по десет долара на яйце, ще спечелим чисти пари точно шест хиляди деветстотин и седемдесет долара. Ето туй се казва да спечелиш на конски надбягвания и това си е, ако рече някой да дойде да те пита. И аз участвам наполовина! Така си го запиши, Пушилка. Толкова съм ти благодарен, че няма вече накъде повече. Конски надбягвания ли! Знаеш, отсега нататък по ми се ще да залагам на кокошки, отколкото на коне.

IV

В единадесет часа същата вечер Малчо изтръгна Пушилката от дълбок сън; кожената му парка лъхаше на мраз, а ръката му, допряла бузата на Пушилката, беше съвсем ледена.

— Какво има сега? — промърмори Пушилката. Да не е окапала козината на Сали?

— Не. Просто трябваше да ти кажа хубавата новина. Видях се със Славович. Или по-право, Славович се видя с мен, защото той откри сеанса. Казва ми: „Малчо, искам да си поприказвам с тебе за тия яйца. Не съм нищо издал. Никой не знае, че съм ги продал на теб. Но ако смяташ да спекулираш, мога да ти кажа какво да направиш.“ И той ми каза, Пушилка. Знаеш ли какво ми каза?

— Хайде, казвай!

— Е, може да речеш, че не е за вярване, ама работата била за Чарли Бързея. Той търсил да купи яйца! Отива при Славович и му предлага по пет долара на яйце и докато си тръгне, стига, до осем. А Славович няма никакви яйца. Най-накрая Бързея казал на Славович, че само да разбере, че Славович има някъде скрити яйца, ще му счупи главата. Славович се принудил да му каже, че е продал яйцата, но кой е купувачът, било тайна. Славович вика да му позволя да пошушне на Бързея кой е купил яйцата. „Малчо — казва ми той, — Бързея веднага ще дотърчи. Можеш да му смъкнеш но осем долара.“ — „Осем долара, ама от баба ти — казвам му аз. — Като нищо ще даде и по десет.“ Как да е, казах на Славович, че ще си помисля и ще му обадя сутринта Разбира се, иде го оставим да подшушне на Бързея, нали?

— Не ще и питане, Малчо. Първата ти работа сутринта ще е да се обадиш на Славович. И го накарай да каже на Бързея, че сме съдружници в тая сделка.

След пет минути Малчо отново събуди Пушилката:

— Слушай, Пушилка! Хей, Пушилка!

— Казвай. — По десет долара парчето и нито цент по долу, Разбра ли?

— Като нищо… разбира се — сънливо отговори Пушилката.

Сутринта Пушилката отново се сблъска с Люсил Арал пред манифактурния отдел на Алясканското търговско дружество.

— Работата се нарежда! — радостно й съобщи той. — Работата се нарежда! Бързея ходил при Славович, искал да купи яйца и го заплашвал. Сега Славович трябва вече да му е казал, че ние с Малчо сме закупили всичките яйца.

Очите на Люсил Арал заискряха.

— Още сега ще отида да закуся! — възкликна тя. — И ще заръчам на келнера яйца, а като не ги получа, ще се направя толкова нещастна, че да стопя и каменно сърце. А трябва да сте сигурен, че Бързея е ходил при Славович и се е мъчил да откупи всичките яйца, дори да му струват една от златните му мини. Аз го познавам! И дръжте на хубава цена. Няма да съм доволна, ако поискате по-малко от десет долара на парче и ако ги продадете за по-малко, Пушилка, никога не ще ви простя!

По пладне Малчо сложи на масата в хижата им тенджера с боб, кафе, тиган с аляскански пърженки, кутия с масло и кутия кондензирано мляко, чиния пържено еленово месо с бекон, от която се вдигаше пара, купа с компот от сушени праскови и извика:

— Яденето е сложено. Погледни първом Сали.

Пушилката остави хамутите, които кърпеше, отвори вратата и видя Сали и Хитруш сърцато да пъдят глутница впрегатни кучета, дошли от съседната хижа да търсят нещо за ядене. Обаче видя и нещо друго, което го накара бързо да затвори вратата и да се втурне при печката. Той грабна тигана, неизстинал още от еленовото месо с бекона, и го сложи пак на предното колело, пусна в него голяма буца масло, след това посегна да вземе яйце, счупи го и то зацвърча в тигана. Когато посягаше за второ яйце, Малчо се спуска към него и възбудено го хвана за ръката.

— Хей! Какво правиш? — грубо попита той.

— Пържа яйца — осведоми го Пушилката, счупи второто яйце и отблъсна спиращата го ръка на Малчо. — Какво ти става на очите? Да не ти се е видяло, че си реша косата?

— Да не си нещо болен? — тревожно го попита Малчо, когато Пушилката чукна трето яйце и ловко го блъсна със свита ръка в гърдите. — Или направо си се побърка!? Това са вече яйца за трийсет долара!

— А аз имам намерение да ги направя за шейсет долара — отговори Пушилката и счупи четвърто. — Не ми пречи, Малчо. Бързея се качва по пътеката и ще бъде тука след пет минути.

Малчо разбра всичко, дълбоко въздъхна с облекчение и седна на масата. Когато най-после се чу очакваното почукване, Пушилката седеше насреща му и пред всеки имаше чиния с по три горещи, пържени яйца.

— Влез! — обади се Пушилката. Чарли Бързея, снажен млад великан, висок, кажи-речи, шест фута и сто деветдесет фунта живо тегло, влезе и стисна ръка на двамата.

— Седни да похапнеш, Бързей — покани го Малчо. — Пушилка, я му опържи няколко яйца. Хващам се на бас, че цяла вечност не е вкусил яйце.

Пушилката чукна още три яйца в горещия тиган и след няколко минути ги сложи пред госта, който изгледа с такова странно и напрегнато изражение, че Малчо, както си призна после, се уплаши да не би Бързея да ги изсипе в джоба си и да ги отнесе.

— Знаеш, разните там богаташи в Щатите не могат с нищо да ни надминат по въпроса с хапването — злорадо подхвърли Малчо. — Ето сега ти, аз и Пушилката ще оплюскаме яйца за деветдесет долара и окото няма да ни мигне.

Бързея се вторачи в изчезващите яйца и като че се вкамени.

— Хайде, яж! — подкани го Малчо.

— Че те… те не струват по десет долара — бавно изрече Бързея.

Малчо се възползува от забележката.

— Всяко нещо струва толкова, колкото можеш да вземеш за него, нали? — попита той.

— Да, но…

— Никакви „но“. Аз ти казвам колко можем да вземем за тях. Десет долара на парче, като нищо. Не забравяй, че ние сме яйчарски тръст, Пушилката и аз. Кажем ли по десет на парче, по десет на парче ще вземем. — Малчо избърса чинията си с една пърженка. — Май че не бих се отказал от още едно-две — въздъхна гой и си сипа от фасула.

— Не бива така да ядете яйца — упрекна го Бързея. — Това… това не е право.

— Ние сме просто луди за яйца, Пушилката и аз — извини се Малчо.

Бързея дояде без особено желание своите яйца и подозрително загледа двамата приятели.

— Слушайте, момчета, вие можете да ми направите голяма услуга… — нерешително подхвана той. — Продайте ми или ми дайте назаем, или ми подарете десетина яйца.

— Разбира се — отговори Пушилката. — Зная аз какво значи да закопнееш за яйца. Но не сме чак толкова бедни, та да искаме да ни се заплаща гостоприемството. Те няма да ти струват нищо. — В този миг силен ритник под масата го предупреди, че Малчо започва да губи самообладание. — Десетина ли каза, Бързей?

Бързея кимна.

— Хайде, Малчо — продължи Пушилката — Опържи му ги. Разбирам те. Спомням си, когато и аз можех да изям десет парчета наведнъж.

Но Бързея задържа с ръка понечилия да скочи Малчо и обясни:

— Не искам да кажа пържени. Те ми трябват с черупките.

— Та да можеш да ги вземеш със себе си?

— Сега позна.

— Но това не е гостоприемство — възрази Малчо. — Това е… това е търговия.

Пушилката кимна в знак на съгласие.

— Това е друго нещо, Бързей. — Аз помислих, че искаш просто да ги изядеш. Виждаш ли, ние се заловихме с тая работа, за да направим спекулация.

Опасните пламъчета в сините очи на Бързея започнаха да стават по-опасни.

— Ще ви ги платя — каза той рязко. — Колко?

— О, не десетина — отговори Пушилката. — Не можем да продадем десетина. Ние не продаваме на дребно; ние спекулираме. Не можем сами да си подбиваме пазара. Ние сме откупили всичките яйца до последното и ако речем да продаваме, ще ги продадем всичките до последното или няма да ги продадем въобще.

— Колко яйца имате и колко искате за тях?

— Колко имаме, Малчо? — попита Пушилката. Малчо поизчисти гърлото си и се залови да пресмята на глас:

— Чакай да видя. Деветстотин седемдесет и три без девет прави деветстотин шейсет и две. И цялата история, по десет долара на парче, ще направи точно девет хиляди шестстотин и двайсет долара суха пара. Разбира се, Бързей, ние играем честно и за развалените яйца връщаме парите, ама няма развалени. Такова нещо още не съм видял на Клондайк: развалено яйце Няма такъв глупак, дето ще докара тук развалено яйце.

— Това е справедливо — обади се Пушилката. — За развалените яйца връщаме парите, Бързей. Ето ти нашето предложение: девет хиляди шестстотин и двайсет долара за всичките яйца, колкото ги има на Клондайк.

— Ти можеш да ги препродадеш по двайсет долара парчето и да си изкараш парите двойно — подсказа му Малчо.

Бързея тъжно поклати глава и си сипа боб.

— Много пари, Малчо. На мен ми трябват само няколко парчета. Ще ви дам по десет долара за двайсетина яйца. Ще ви дам по двайсет, но не мога да ги купя всичките.

— Или всичките, или нищо — решително заяви Пушилката.

— Вижте какво, вие двамата — заговори Бързея с внезапна откровеност. — Ще бъда напълно искрен с вас, само че не го разправяйте на никого. Нали знаете, че госпожица Арал и аз бяхме сгодени. Е, тя ми е върнала годежа. Вие го знаете. Всички го знаят. Яйцата ми трябват за нея.

— Ами! — подигравателно подхвърли Малчо. — Сега е ясно защо ги искаш с черупките. Ама аз никога не съм очаквал от тебе такова нещо.

— Какво не си очаквал?

— Това е направо подло, ето какво е! — побърза да продължи Малчо, обзет от целомъдрено негодувание. — Никак няма да се учудя, ако някой ти тегли куршума за това нещо, и ще си го заслужил!

Бързея пламна от яд и беше вече на границата на един от прочутите си пристъпи на свирепа ярост. Юмруците му се свиха и евтината вилица, която държеше, започна да се огъва, а в сините му очи заискряха предупреждаващи пламъчета.

— Слушай, Малчо, какво искаш да кажеш? Ако имаш пред вид някоя задкулисна…

— Искам да кажа, каквото казвам — упорито отвърна Малчо, — и кълна ти се, че нямам пред вид нищо задкулисно. Такова нещо се върши само пред кулисите. Другояче не ги хвърлят.

— Какво да хвърлят?

— Ами яйца, сливи, топки и всякакви други работи. Но ти, Бързей, си на грешен път. В операта още не е имало такава публика, дето ще изтърпи такова нещо. Само зарад това, че е артистка, никой не ти дава право да я замерваш пред хората е кокоши яйца.

За миг можеше да се помисли, че Бързея или ще се пръсне, или ще има апоплектичен удар. Той сръбна голяма глътка вряло кафе и постепенно се съвзе.

— Грешиш Малчо — каза той с пресилено спокойствие. — Нямам намерение да я замервам с яйца. Слушай, човече — възкликна той с нарастващо вълнение, — аз искам да й поднеса тези яйца на чиния, пържени на очи, тя така ги обича.

— Знаех си аз — великодушно се провикна Малчо, — знаех си, че не можеш да направиш такава подлост!

— Не ти се сърдя, Малчо — прости му Бързея. — Но да говорим сериозно. Нали разбирате защо ми трябват тези яйца? Много ми трябват.

— Ще ги вземеш ли за девет хиляди шестстотин и двайсет долара? — попита Малчо.

— Това е пладнешки грабеж, ето какво е! — ядосано заяви Бързея.

— Това е търговия — сопнато отвърна Пушилката. — Да не смяташ, че сме тръгнали да продаваме яйце по яйце за този, дето духа?

— Бъдете разумни! — замоли се Бързея. — Мен ми трябват само двайсетина. Ще ви дам по двайсет долара на парче. За какво ми са всичките останали яйца? С години съм минавал по тия места без яйца и вярвам, че ще мога някак си да мина без тях и занапред.

— Ти не се горещи — посъветва го Малчо. — Щом не ги искаш, няма какво да приказваме. Не сме седнали да ти ги натрапваме.

— Но те ми трябват — жално проточи Бързея.

— Е, тогава знаеш колко ще ти струват: девет хиляди шестстотин и двайсет долара и ако съм сгрешил в сметката, готов съм да я поправя.

— Ами ако те не свършат работа? — възрази Бързея. — Госпожица Арал може вече да не обича яйца.

— Бих казал, че госпожица Арал заслужава тая цена — спокойно се обади Пушилката.

— Да я заслужава ли! — Бързея скочи прав, разгорещен от красноречието си. — Тя заслужава милион долара! Тя заслужава всичко, каквото имам! Тя заслужава всичкото злато на Клондайк! — Той седна и продължи с по-спокоен тон: — Но няма защо да пропилявам десет хиляди долара за една нейна закуска. Ще ви направя предложение. Дайте ми назаем двайсетина от тези яйца. Аз ще ги занеса на Славович. Той ще и ги поднесе с моите почитания. Тя не ми се е усмихвала от сто години. Ако тези яйца ми спечелят нейната усмивка, ще ги купя всичките.

— Ще подпишеш ли договор в този смисъл — побърза да каже Пушилката, понеже знаеше, че Люсил Арал е обещала да се усмихне.

Бързея зяпна.

— Много сте чевръсти в търговията тука на хълма — каза той със злобна нотка в гласа.

— Ние само приемаме предложението ти — отговори Пушилката.

— Добре… пиши го… нека да е черно на бяло! — изкрещя Бързея, ядосан от поражението.

Пушилката веднага написа документ, според който Бързея се задължаваше да плати по десет долара за всяко доставено яйце при условие, че — предварително дадените му двадесет яйца му осигурят помиряване с Люсил Арал.

Бързея тъкмо вече щеше да подпише, когато спря с вдигнато перо.

— Чакайте — каза той. — Когато купувам яйца, купувам пресни яйца.

— На Клондайк няма нито едно развалено яйце — изсумтя Малчо.

— Въпреки това, ако намеря едно развалено яйце, трябва да ми върнете парите, които съм платил за него.

— Добре — отстъпи Пушилката. — Това е напълно справедливо.

— Колкото развалени яйца върнеш, аз ще ги изям — заяви Малчо.

Пушилката добави думата „пресни“ в договора, Бързея навъсено го подписа, получи пробните двадесет яйца в тенекиена кофа, сложи си ръкавиците и отвори вратата.

— Довиждане, разбойници! — изръмжа им той н тръшна вратата.

V

На другата сутрин Пушилката бе свидетел на представлението при Славович. Поканен от Бързея, той седеше с него на съседната маса до тая на Люсил Арал.

Сцената се разигра почти до сетната подробност така, както я бе набелязала тя.

— Още ли не сте намерили яйца? — жалостиво промърмори Люсил Арал на келнера.

— Не, госпожице — отговори й той. — Казват, че някой откупил всичките яйца в Доусън. Господин Славович се мъчи да купи няколко парчета специално за вас, но този, дето ги е откупил, не ги дава.

В този миг Бързея повика със знак собственика, сложи ръка на рамото му и го накара да се понаведе.

— Виж какво, Славович — дрезгаво зашепна Бързея, — нали снощи ти дадох двайсетина яйца. Къде са те?

— В склада. Само шест съм размразил и ги държа готови, трябва само да кажете дума.

— Не ги искам за себе си — още по-тихо пошушна Бързея. — Опържи две от тях на очи и ги поднеси на госпожица Арал.

— Ще го направя лично — увери го Славович.

— И да не забравиш: с моите почитания — довърши Бързея и освободи стиснатото рамо на съдържателя.

Хубавата Люсил Арал посърнало гледаше резенчето пържен бекон и консервираното пюре от картофи на чинията си, когато Славович сложи пред нея две яйца на очи.

— С почитанията на господин Бързея — чуха те думите му от съседната маса.

Пушилката призна вътрешно, че всичко беше чудесно изиграно — мигновено проблесналата радост на лицето й, поривистото обръщане на главата, спонтанно заигралата усмивка, възпряна е върховно усилие на самообладанието, което я накара решително пак да извърне лицето си така, че да може да каже нещо на собственика на ресторанта.

Пушилката усети обутия с мокасин крак на Бързея да го рита под масата.

— Дали ще ги изяде? Там е всичкото! Дали ще ги изяде? — зашепна той, сякаш беше на умиране.

Двамата наблюдаваха под око и видяха, че Люсил Арал се поколеба, малко остана да бутне чинията настрана, но после се поддаде на съблазънта.

— Ще взема яйцата — каза Бързея на Пушилката. — Договорът остава в сила. Видя ли я? Видя ли я!

Тя почти се усмихна. Аз я познавам. Всичко е наред. Още две яйца утре и тя ще ми прости и ние ще се сдобрим. Ако я нямаше тука, щях да ти стисна ръката, Пушилка, толкова съм ти благодарен. Ти не си разбойник, ти си благодетел.

VI

Пушилката се върна ликуващ горе в хижата, но завари Малчо да реди пасианс, изпаднал в мрачно отчаяние. Пушилката отдавна вече знаеше: щом Малчо е извадил картите за пасианс, това е сигурно предупреждение, че целият свят е загинал.

— Махни се, не ми говори! — бе първият отпор, получен от Пушилката.

Но скоро ледът се стопи и от устата на Малчо бликна словесен поток.

— Цялата работа с Бързея пропада… изстена той. — От спекулацията ни нищо няма да излезе! Утре във всички кръчми ще продават греян херес с яйце по долар чашата. В Доусън няма да остане ни едно изгладняло сираче, което да не си натъпче корема с яйца. Знаеш ли с какво се сблъсках?… С един дъртак, който има три хиляди яйца… Разбираш ли ме? Три хиляди, всичките току-що докарани от Четиридесета миля!

— Празни приказки! — усъмни се Пушилката.

— Не празни приказки, ами пълни сандъци! Аз ги видях. Казва се Готеро, един як мъжага, синеок канадски французин. Първо ме питаше за тебе, после ме дръпна настрана и ми заби ножа в сърцето. Чул, че ние закупуваме яйцата и се постарал. Знаел за тия три хиляди на Четиридесета миля, отишъл там и ги купил човекът. Казвам му: „Покажи ми ги.“ И той ги показа. Впряговете му и двамата водачи индианци си почиваха долу край брега; току-що бяха пристигнали от Четиридесета миля. А шейните — натоварени със сандъци от сапун, от тия малките дървени сандъчета от сапун. Извадихме едно от тях, позакрихме се зад ледовете по средата на реката и го отворихме. Яйца! Пълно догоре, наредени в дървени стърготини. Пушилка, загубихме ние с тебе! Нашето е било хазарт. Знаеш ли какво ми каза тоз мъжага? Каза ми, че щял да ни ги даде всичките по десет долара яйцето. Знаеш ли какво правеше, когато излязох от хижата му? Пишеше надпис: „Продавам яйца“. Каза, че най-напред ги предлага на нас, по десет долара парчето, и щял да чака до два часа. След това, ако не се спогодим, щял да наводни пазара с яйца. Каза, че не бил търговец, ама знаел как се печели, кога има сгоден случай — сгодният случай, както го схванах, сме ти и аз.

— Няма нищо — весело каза Пушилката. — Не губи кураж и ме остави да си помисля. Трябва само да действуваме бързо и съгласувано. Ще извикам Бързея да дойде тука в два часа да си получи стоката. Ти купи яйцата на тоя Готеро. Опитай се да се попазариш, но дори и да му платиш по десет долара на парче, Бързея ще ни отърве от тях на същата цена. Ако ли пък ги вземеш по-евтино, е, тогава ще имаме и печалба. Върви сега. Докарай ги тука не по-късно от два часа. Помоли полковник Боуи да ти даде кучетата си, вземи и нашия впряг. Докарай ги тук точно в два.

— Хей. Пушилка! — извика Малчо, когато другарят му заслиза от хълма. — Не е зле да вземеш чадър. Никак няма да ми е чудно, ако, додето се върнеш, от небето започнат да валят яйца.

Пушилката намери Бързия в кръчмата „М&М“ и тука се разрази половинчасова буря.

— Да те предупредя, че сме намерили още малко яйца — небрежно подхвърли Пушилката, след като Бързея беше се съгласил да донесе в два часа златния пясък в хижата им, да се разплати и да получи яйцата.

— Върви ви да намирате яйца, не е като и а мен — забеляза Бързея — Колко яйца сте купили сега? И колко злато трябва да домъкна горе у вас?

Пушилката погледна в бележника си.

— Както стои работата сега, според сметките на Малчо, ние имаме три хиляди деветстотин шейсет и две яйца. Умножено по десет…

— Четирийсет хиляди, долара! — изрева Бързея. — Бяхме споменали, че имате само към деветстотин яйца. Това е грабеж! Няма да допусна такова нещо!

Пушилката извади от джоба си договора и посочи условието „ще платя при доставката“.

— Тука нито не се споменава за броя на доставените яйца Ти се съгласи да платиш по десет долара за всяко доставено от нас яйце Е, ние намерихме яйцата, а подписаният договор си е подписан договор. Но да си кажа правата, Бързей, ние узнахме за тези други яйца чак после. Тогава ни се наложи да ги купим, за да не си развалим спекулата.

Пет дълги минути Бързея не можа да си поеме дъх и мълком се бори със себе си, но, ще не ще, трябваше да се предаде.

— Лошо загазих — разстроено каза той. — Където и да погледнеш, никнат яйца. Колкото по-скоро се измъкна, толкова по-добре. Току-виж, че се е свлякла цяла лавина от яйца. В два часа ще бъда у вас. Но четирийсет хиляди долара!

— Само тридесет и девет хиляди шестстотин и двайсет — поправи го Пушилката.

— Това прави двеста фунта златен пясък! — продължаваше да бушува Бързея. — Ще трябва да го докарам с кучешки впряг!

— Ние ще ти услужим с нашите впрягове, да откараш яйцата — предложи Пушилката.

— Но къде ще ги складирам? Няма значение. Ще дойда. Да знаете, докато съм жив, яйце вече няма да вкуся. Повдига ми се от тях.

В един и половина, сложил по два впряга кучета на шейна зарад стръмния наклон на хълма, Малчо докара яйцата на Готеро.

— Ще спечелим, кажи-речи, двойно — разправяше Малчо на Пушилката, докато двамата трупаха сандъците от сапун в хижата. — Аз не му давах повече от осем долара, той руга и псува на френски, ама накрая се съгласи. Това прави два долара чиста печалба на яйце, а те са три хиляди парчета. Платих му всичко в брой. Ето разписката.

Докато Пушилката вадеше везните за златото и приготвяше всичко за приключване на сделката, Малчо се задълбочи в изчисления.

— Ето ти сметката! — тържествено съобщи той. — Печелим дванадесет хиляди деветстотин и седемдесет долара. И Бързея нищо не губи от тая работа. Той спечели госпожица Арал. Освен това получава всичките тия яйца. Както и да я погледнеш, сделката е изгодна. Никой не губи.

— Дори и Готеро е взел двайсет и четири хиляди… — засмя се Пушилката, — разбира се, трябва да се извади колкото е платил за яйцата и превоза. И ако Бързея продължи спекулацията, може и той да спечели нещо от яйцата.

Точно в два часа Малчо надзърна навън и видя Бързея да се качва по нагорнището. Той влезе с бодър и делови вид, свали големия си кожух от меча кожа, закачи го на един пирон и седна до масата.

— Хайде, давайте яйцата, пирати такива — подхвана той. — И ако ви е скъп животът, от днес нататък да не сте ми споменали за яйца.

Започнаха с яйцата, които бяха купени оттук-оттам; и тримата брояха. Когато стигнаха до двеста, Бързея изведнъж чукна едно яйце о ръба на масата и сръчно го отвори с палците си.

— Хей! Чакай! — развика се Малчо.

— Мое ли е това яйце, или не? — рече Бързея. — Аз плащам за него десет долара, нали? Няма да купувам котка в чувал! Щом вече хвърлям по десет долара за яйце, искам поне да зная какво получавам.

— Ако не ти харесва, аз ще го изям — язвително предложи услугите си Малчо.

Бързея погледна яйцето, подуши го и поклати глава:

— Не, не ти го давам, Малчо. Това яйце е добро. Дай ми някой съд. Аз сам ще го изям за вечеря.

Още на три пъти Бързея чукаше за проверка хубави яйца и внимателно ги слагаше в съда до себе си.

— Две повече, отколкото си ги смятал, Малчо — каза той, когато броенето свърши. — Деветстотин шейсет и четири, а не шейсет и две.

— Моя грешка — великодушно си призна Малчо. — Те от нас ще минат.

— Мисля, че можете да си го позволите — мрачно прие Бързея. — Тая партида е наред. Девет хиляди шестстотин и двайсет долара. Ще ги платя веднага. Напиши ми разписка. Пушилка.

— Защо да не преброим и останалите, че да ни платиш всичко наведнъж? — предложи Пушилката.

Бързея поклати глава.

— Не ме бива в смятането. Да свършим първо с едните, че после с другите, та да няма грешки.

Той отиде при кожуха си, извади от двата странични джоба две торби със златен пясък, толкова надути и дълги, че приличаха на хамбургски салами. Когато първите яйца бяха платени, в торбите остана злато за не повече от няколкостотин долара.

На масата бе сложен сандък от сапун и броенето на трите хиляди яйца започна. Когато стигнаха до сто, Бързея силно чукна едно яйце о ръба на масата. То не изпука. Звукът беше като плътна мраморна топка.

— Замръзнало като камък — забеляза той и го удари по-силно.

Бързея го вдигна и те видяха, че черупката се беше натрошила на ситни парченца там, където бе ударена.

— Ами! — рече Малчо. — Може ли да не е като камък, щом е току-що докарано от Четирийсета миля. Само брадва може да го оправи.

— Дай тука брадвата — каза Бързея. Пушилката донесе брадвата и Бързея със сигурна ръка и вярно око на дървар разсече яйцето точно наполовина. Видът му вътре бе далеч от задоволителен. Пушилката усети да го побиват тръпки от лошо предчувствие. Малчо прояви по-голяма смелост. Той поднесе едната половинка към носа си.

— Добре си мирише — заяви той.

— Но изглежда лошо — възрази Бързея. — Пък и как ли може да мирише, щом миризмата е замръзнала заедно с всичко друго? Чакай малко.

Той сложи двете половинки в тиган върху предното колело на горещата печка. Тримата мъже мълком зачакаха с разширени, душещи ноздри. Бавно стаята започна да се изпълва с неподлежаща на съмнение миризма. Бързея се въздържаше да говори, а Малчо седеше безмълвен, макар и да беше се убедил в печалната истина.

— Изхвърли го! — задушавайки се, извика Пушилката.

— Каква полза? — попита Бързея. — Нали ще трябва да проверяваме и останалите.

— Но не и в хижата! — Пушилката се закашля и едва се сдържа да не повърне. — Разсичай ги, пък можем да ги проверяваме на гледане. Изхвърли го. Малчо… изхвърли го! Уф! И остави вратата отворена!

Те отваряха сандък след сандък, разсичаха наслуки яйце след яйце и всяко от тях показвате същото — че е безнадеждно и безвъзвратно развалено.

— Няма да искам да ги изядеш, Малчо — започна да се подиграва Бързея, — и ако нямате нищо против, ще трябва да бягам оттука колкото мога по-скоро. В моя договор се предвиждаха само пресни яйца. Ако ми услужите с шейна и кучета, ще откарам хубавите, преди да са се вмирисали покрай тия.

Пушилката му помота да натовари шейната. Малчо седна на масата и взе да реди пасианс.

— Слушайте, колко време сте я държали тая стека? — жегна ги Бързея на раздяла.

Пушилката не му отговори, хвърли поглед към задълбочилия се в картите Малчо и се залови да изхвърля сандъците вън на снега.

— Малчо, колко, казваш, си платил за тези три хиляди? — меко запита Пушилката.

— По осем долара. Махни се. Не ми говори. И аз зная да смятам колкото теб. Ако някой дойде да те пита, можеш да кажеш, че губим седемнайсет хиляди от тая спекулация. Аз им направих сметката още докато чакахме да се размирише първото яйце.

Пушилката се замисли за няколко минути и пак наруши тишината:

— Слушай, Малчо. Четирийсет хиляди долара в злато тежат двеста фунта. Бързея взе назаем нашата шейна и кучетата, за да откара яйцата. Той дойде тука при нас без шейна. Тези две торби със златен пясък в джобовете на кожуха му са тежали само към двайсет фунта всяка. Условието ни беше да плати в брой при доставката. Той донесе само толкова злато, колкото да плати за пресните яйца. Значи, изобщо не е имал намерение да плаща за другите три хиляди лица. Ток е знаел, че са развалени. Но откъде може да е знаел? Как я разбираш ти тая работа, а?

Малчо събра картите, понечи да ги разбърка за нов пасианс, но се спря.

— Ами! По-просто от това има ли? Всяко дете може да ти отговори. Ние губим седемнайсет хиляди. Бързея печели седемнайсет хиляди. Тия яйца, от Гогеро са си били на Бързея. Да искаш още нещо да знаещ?

— Да. Как здравият разум не ти е подсказал да провериш дали тия яйца не са развалени, преди да ги платиш?

— Отговорът е толкова лесен, колкото и на първия въпрос. Бързея е нагласил тая мошеническа игра точно до секундата. Аз нямам време да ги проверявам тия яйца. Трябваше да бързам да ги докарам тук навреме. А сега. Пушилка, нека да ти задам елин учтив въпрос. Как каза, че и беше името на тая личност, дето ти пъхна в главата идеята за яйцата?

Пасиансът на Малчо не беше излязъл шестнадесет пъти едно подир друго, а Пушилката вече смяташе да се залови с приготвянето на вечерята, когато полковник Боуи почука на вратата, връчи му някакво писмо и продължи нататък към своята хижа.

— Видя ли му лицето? — беснееше Малчо. — Малко оставаше да се пръсне, за да не се разкикоти. Вече са ни вдигнали на ура, Пушилка. Няма да можем вече да си покажем коса в Доусън.

Писмото беше от Бързея. Пушилката го прочете на глас:

 

„ДРАГИ ПУШИЛКА И МАЛЧО:

Моля да приемете моите почитания и поканата ми за вечеря в заведението на Славович. Поканил съм госпожица Арал, а също и Готеро. Преди пет години ние с него бихме съдружници в Съркъл. Той е добър човек и ще ми бъде кум. Да Ви кажа за яйцата. Те са пристигнали по тия места преди четири години. Били са вмирисани още когато са пристигнали. Били са вмирисани, още когато са тръгнали от Калифорния. Били са вмирисани по начало. Веднъж са зимували в Карлък, после са зимували в Нътлик, а миналата зима са били на Четирийсета миля, където са били продадени, за да се плаща магазинажът. Тази зима, предполагам, ще останат в Доусън. Не ги оставяйте в топла стая. Люсил казва да Ви кажа, че според нея вие и тя, и аз положително сме създали сензация в Доусън. А аз казвам, че пиенето е от вас, нали е така?

С почит Вашият приятел Б.“

 

Е, какво ще кажеш? — попита Пушилката. — Разбира се, ще приемем поканата, нали?

— Мога да кажа само едно нещо — отговори Малчо. — Бързея никой път няма да остане гладен, ако ще и да се разори. Той е чудо актьор, актьор и половина. И мога да кажа едно нещо: моите сметки са съвсем грешни. Дума да няма, че Бързея спечели седемнайсет хиляди, ама не е само това; той спечели и още нещо. Ти и аз му подарихме всичките хубави яйца в Клондайк, деветстотин шейсет и четири парчета, две от тях без пари. А той по най-долен, най-мръсен начин отмъкна в нашата съдина и четирите яйца, дето ги счупи за проверка. А накрая мога да ти кажа и едно последно нещо. Ние с тебе сме се родили да търсим находища и да добиваме злато. Ама кога се стигне до финанси, ние сме най-големите простаци от всички, дето са се опитвали да забогатеят лесно с някаква спекулация. Отсега нататък мястото ни е по високите скали и в гъстите гори. Споменеш ли ми някой път за яйца, веднага разваляме съдружието. Разбра ли ме?

I

Пушилката и Малчо се бяха запътили в противоположни посоки и се сблъскаха на ъгъла до кръчмата „Еленовия рог“. По лицето на Пушилката бе изписано задоволство и той вървеше с бодри крачки. Малчо, напротив, едва се мъкнеше с угнетен вид.

— Накъде? — спря го Пушилката.

— Човек да не съм, ако знам — безутешно отговори Малчо. — Не мога да измисля. Никъде няма нищо интересно. Пропилях два часа за комар; заспала работа, глупава игра, нито една свястна карта, пито печалба, нито загуба, поравно. Играх със Скиф Мичел крибедж на чаша ракия и сега така ми е доскучало, че съм тръгнал да обикалям улиците, та дано да видя я кучета да се бият, я кавга, я нещо друго.

— Мога да ти предложа нещо по-хубаво — рече Пушилката. — Затова те и търся. Ела с мен.

— Сега ли?

— Разбира се.

— Къде?

— Оттатък реката, на гости при стария Дуайт Сандерсън.

— Не съм и чувал за него — каза с отегчение Малчо. — Не съм чувал досега никой да живее оттатък реката. Че защо е отишъл да живее там? Няма ли ум в главата?

— Има нещо за продан — засмя се Пушилката.

— Кучета? Златна мина? Тютюн? Гумени ботуши?

Пушилката клатеше глава в отговор на всеки въпрос.

— Ела и ще видиш. Ще рискувам да го купя от него; ако искаш, ще го купим заедно, наполовина.

— Да не са яйца! — възкликна Малчо и лицето му се изкриви от престорена и саркастична уплаха.

— Хайде ела — каза Пушилката… — Давам ти право на още десет предположения, докато минем през леда.

Те се спуснаха по стръмния бряг в края на улицата и излязоха на покрития с лед Юкон. На три четвърти миля, точно срещу тях, се издигаха отвесните, стотици фута високи канари на другия бряг. Към тези канари водеше малко използвана пътека, която извиваше и криволичеше между начупени и накамарени ледени блокове. Малчо креташе по петите на Пушилката и за развлечение се мъчеше да отгатне какво продава Дуайт Сандерсън.

— Елени? Медна мина или тухларница?… Това се смята за един въпрос. Мечи кожи или изобщо кожи? Лотарийни билети? Стопанство за картофи?

— Още малко и ще улучиш — насърчи го Пушилката. — Нещо по-голямо от това.

— Две стопанства за картофи? Мандра? Торфище?

— Не е лошо, Малчо, Наблизо си. Има-няма хиляда мили и ще улучиш.

— Каменоломна?

— Това е толкова близо, колкото и торфището, и стопанството за картофи.

— Стой! Чакай да си помисля. Остава ми още един път. Минаха доста минути. Слушай, Пушилка, няма да казвам нищо повече. Щом това нещо, дето ще го купиш, прилича на стопанство за картофи, торфище, и каменоломна, аз се отказвам. И няма да участвам в сделката, докато не го видя и не си направя сметката. Какво е го?

— Още малко и ще си разкрием картите. Виждаш ли, ей там се вдига пушек от една хижа? Е, там живее Дуайт Сандерсън. Той притежава землище за цяло градче.

— Какво друго притежава?

— Това е всичко — засмя се Пушилката. — Ако не смятаме ревматизма му. Чух, че много го мъчи.

— Хей! — Ръката на Малчо се стрелна напред, рязко стисна Пушилката за рамото и го накара да спре. — Да не искаш да кажеш, че се каниш да купиш землище за град на това никакво място?

— Това е десетото ти предположение и този път печелиш. Хайде, карай!

— Чакай малко — замоли му се Малчо. — Погледни го: нищо друго освен канари и урви, където и да погледнеш. Че може ли тука да се издигне град?

— Отде да зная.

— Тогава не го купуваш за град?

— Дуайт Сандерсън го продава само за землище за град. Хайде. Трябва да изкачим тази урва.

Урвата беше стръмна и по нея криволеше тясна пътечка, същинска стълба на Яков^[3]. Малчо запъшка и заохка на острите завои и стръмните наклони.

— И това ми било землище за град! Че тука няма равно място колкото за една пощенска марка! Сандерсън е сбъркал брега. Цялото товарене и разтоварване става оттатък. Я го погледни Доусън. Има къде да се настанят още четирийсет хиляди души. Слушай, Пушилка, ти си закърмен с мечо месо. Зная това. И съм сигурен, че не го купуваш за град. Кажи, за бога, за какво го купуваш?

— За да го продавам, разбира се.

— Но другите хора не са чалнати като стареца Сандерсън и теб!

— Може би не но същия начин, Малчо. Но аз ще взема това землище, ще го разделя на парцели и ще го продам на сума здравомислещи хора, които живеят оттатък, в Доусън.

— Ами! Целият Доусън още ни се смее, на теб и на мен, зарад ония яйца. Искаш да ги разсмееш още повече?

— На всяка цена.

— Че това е дяволски скъпо, Пушилка. Аз ти помогнах да ги разсмееш с яйцата, ама моята половина от тази шега ми струваше близо девет хиляди долара.

— Добре. Няма защо да участвуваш в тая сделка. Цялата печалба ще остане за мене, но въпреки това трябва да ми помогнеш.

— О, то се знае, че ще ти помогна. И може още малко да ми се посмеят. Но тоя път не давам нито една унция злато. Колко иска старият Сандерсън? Стотина-двеста долара?

— Десет хиляди. Но би трябвало да го взема за пет.

— Жалко, че не съм проповедник — от все сърце въздъхна Малчо.

— Защо?

— Щях да ти изкарам една разпалена, сладкодумна проповед за глупака и парите му; може и да си чувал за това място в евангелието.

— Влез! — ядно извика Дуайт Сандерсън, когато те почукаха на вратата му.

Двамата другари влязоха и завариха стареца, клекнал пред каменното огнище, да чука кафе в парче от брашнен чувал.

— Какво искате? — грубо попита той и сипа кафето в сложения на жарта кафеник.

— Искаме да говорим по работа — отговори Пушилката. — Доколкото знам, вие притежавате тука землище за град. За колко го продавате?

— Десет хиляди долара — отговори старецът. — А сега, след като ви казах, можете да ми се изсмеете и да се махнете. Ей я вратата. Сбогом.

— Но аз не съм дошъл да се смея. Има достатъчно по-интересни неща, които бих могъл да направя, отколкото да се качвам на тази ваша скала. Аз искам да купя землището.

— Искате, а? Е, радвам се да чуя умни приказки.

Сандерсън се приближи, седна срещу гостите си и сложи ръце на масата, като поглеждаше с опасение кафеника. — Казах ви колко искам и не ме е срам да го повторя: десет хиляди. Ако щете, смейте се, ако щете, купувайте, на мен ми е все едно.

За да покаже равнодушието си, той затропа с възлестите си пръсти по масата, втренчи се в кафеника и еднозвучно затананика:

— Тра-ла-ла, три-ла-ла, тра-ла-ла, три-ла-ла.

— Вижте какво, господин Сандерсън — каза Пушилката. — Това землище не струва десет хиляди. Ако струваше толкова, би могло също така да струва и сто хиляди. Не струва ли сто хиляди — а вие знаете, че не струва, — тогава не струва и десет цента.

Сандерсън продължи да тропа с пръстите си и да тананика „Тра-ла-ла, три-ла-ла“, докато кафето изкипя. Той му сипа малко студена вода, сложи го на края на топлото огнище и пак седна на мястото си.

— Колко давате? — попита той Пушилката.

— Пет хиляди. — Малчо изпъшка.

Старецът отново затропа и подхвана своето „Тра-ла ла, три-ла-ла“.

— Не сте глупак — заяви внезапно Сандерсън на Пушилката. — Казвате, че щом не струва сто хиляди, не струва и десет цента. И въпреки това ми давате пет хиляди. Тогава наистина струва сто хиляди.

— Не можете да вземете и двайсет цента за него! — разгорещено отвърна Пушилката. — Дори и да изгниете тука.

— Ще ги взема от вас!

— Няма да ги вземете.

— Тогава тука ще си изгния — отговори Сандерсън с тон на окончателно решение.

Без да обръща повече внимание на гостите си, старецът се залови да шета, сякаш беше самичък. След като притопли тенджерка с боб и голям резен хляб, той сложи масата за един човек и седна да яде.

— Не, благодаря — промърмори Малчо. — Съвсем не сме гладни. Ядохме тъкмо преди да дойдем.

— Я да ви видя книжата — рече най-после Пушилката.

Сандерсън порови под възглавето на одъра си и му хвърли пачка документи.

— Всичко е в пълен ред — каза той. — Тоя дългият там, с големите печати, дойде чак от Отава. Не е като тукашните хартишки. Канадското правителство ми дава пълно право на собственост върху това землище.

— Колко парцела сте продали, за тия две години, откак го имате? — попита Малчо.

— Не е ваша работа — кисело отговори Сандерсън. — Няма закон, който да забранява човек да си живее сам на землището си, ако си иска.

— Ще ви дам пет хиляди — каза Пушилката.

Сандерсън поклати глава.

— Не знам кой от двамата е мръднал повече — завайка се Малчо. — Ела малко навън, Пушилка. Искам нещо да ти пошушна.

Пушилката задоволи желанието на другаря си.

— Не ти ли е минало през ума — заговори Малчо, когато двамата излязоха на снега пред вратата, — че от двете страни на това глупаво землище са се проспали цели мили канари; те не са на никого и можеш спокойно да ги запазиш и да ги парцелираш?

— Те не стават — отговори Пушилката.

— Защо не стават?

— Чудно ти е, че въпреки всичките тези мили свободна земя искам да купя тъкмо този участък, нали?

— Да, чудно ми е — потвърди Малчо.

— Точно там е цялата работа — тържествуващо продължи Пушилката. — Щом на теб е чудно, ще бъде чудно и на другите. А стане ли им чудно, тичешком ще пристигнат тука. Твоето учудване доказва, че психологическите ми съображенията верни. Слушай, Малчо, аз ще поднеса на Доусън такъв подарък, че ще им преседне смехът за яйцата. Хайде ела вътре.

— Здравейте — посрещна ги Сандерсън, когато отново влязоха в хижата. — Мислех, че сте се пръждосали.

— Е, каква е най-ниската ви цена? — попита Пушилката.

— Двайсет хиляди.

— Ще ви дам десет.

— Добре, ще ви го продам. Толкова ви поисках и в самото начало. Кога ще получа златото?

— Утре, в Северозападна банка. Но искам още две неща срещу тия десет хиляди. На първо място, щом получите парите, да потеглите надолу по реката и да останете до края на зимата на Четиридесета миля.

— Това е лесно. Какво друго?

— Аз ще ви платя не десет, а двайсет и пет хиляди, но вие петнайсет хиляди ще ми върнете.

— Съгласен. — Сандерсън се обърна към Малчо. — Хората разправяха, че съм глупак, когато дойдох тука и запазих землище за град — каза той с подигравка. — Е, сега съм глупак с десет хиляди долара в джоба, нали?

— Клондайк е толкова пълен с глупаци, че все някои трябва да имат късмет, нали? — бе всичко, което можа да му отговори Малчо.

II

На другата сутрин стана официалното прехвърляне на землището на Дуайт Сандерсън, „което занапред ще се нарича землище на град Тра-ла-ла“, както го вписа Пушилката в нотариалния акт. Същевременно касиерът на Северозападна банка претегли двадесет и пет хиляди долара от златото на Пушилката и пет-шест души случайни зрители си взеха бележка за тегленето на златото, количеството му и получателя.

В златотърсачески стан всички са подозрителни. Когато някой направи нещо по-особено, не е изключено това да се вземе за указание, че той е намерил скришом златно находище, макар всъщност само да е ходил на лов за елени или излязъл след мръкваме да се поразходи и да погледа Северното сияние. А когато се разчу, че такава видна личност като Белю Пушилката платил двадесет и пет хиляди долара на стария Дуайт Сандерсън, Доусън пожела да узнае за какво му ги е платил. Какво ли е притежавал Дуайт Сандерсън, почти гладуваш на изоставеното си градско землище, което да струва двадесет и пет хиляди долара? Понеже не можеше да получи отговор, напълно оправдателно бе Доусън зорко да наблюдава Пушилката.

Надвечер стана общоизвестно, че няколко десетки златотьрсачи са стегнали леки пътни торби и са ги скрили на удобно място в разни кръчми по Главнята улица. Накъдето и да мръднеше, Пушилката бе следен от много очи. А като доказателство, че на всичко това гледаха сериозно, нито един от многото му познати не си позволяваше нахалството да го запита за сделката му с Дуайт Сандерсън. От друга страна, никой не заговаряше на Пушилката за яйца. Малчо се намираше под същото наблюдение и бе обкръжен със същото дружелюбно внимание.

— Това ме кара да се чувствам, като да съм убил някого или преболедувал от едра шарка: все ме следят и ги е страх да ме заговорят — призна си Малчо, когато случайно се срещна с Пушилката пред „Еленовия рог“. — Я го виж Бил Солтмън ей там отсреща: умира да ни погледне, ама уж все гледа надолу по улицата. Обзалагам се на една ракия, Пушилка, че ако завием бързо зад ъгъла, уж сме се запътили нанякъде, а после изведнъж се върнем от другия ъгъл, ще го срещнем да тича подире ни, като че ли са го подгонили сто дявала.

Те опитаха тази шега и когато изскочиха обратно иззад втория ъгъл, сблъскаха се с Бил, който го догонваше с широка походна крачка.

— Здравей, Солтмън — поздрави го Пушилката. — Накъде?

— Здравей. Ей така, на разходка — отговори Солтмън, — малко да се поразтъпча. Чудесно време, нали?

— Ами! — подхвърли подигравателно Малчо. — Ако наричаш това разтъпкване, какво ли ще е, ако речеш да забързаш?

Когато хранеше кучетата тази вечер, Малчо изпитваше острото чувство, че десетина чифта очи са се впи ли в него от заобикалящия го мрак. А когато върза кучетата за един кол, вместо да ги остави свободно да си търсят плячка през нощта, Малчо знаеше, че с това причинява ново сътресение на изнервения Доусън.

Както се бяха уговорили, Пушилката остана да вечеря в града, а след това започна да се забавлява. Където и да се появеше, той ставаше център на вниманието и нарочно обикаляше от едно място на друго. Кръчмите се пълнеха с посетители, щом той влизаше, и се изпразваха с излизането му. Купеше ли си жетони на задрямала рулетка, не се минаваха и пет минути, и около него се струпваха десетина играчи. Той си поотмъсти на Люсил Арал, като стана и напусна театъра тъкмо когато тя излезе на сцената да пее най-популярната си песен. За три минути две трети от слушателите й бяха се изнизали подир него.

В един след полунощ той мина по необичайно оживената сега Главна улица и зави по нагорнището, което водеше към хижата им. А когато се поспря при качването, долови, че зад него снегът скърца под нечии мокасини.

Един час хижата тънеше в мрак, после Пушилката запали свещ и след като изчакаха колкото е необходимо за човек да се облече, той и Малчо отвориха вратата и се заловиха да впрягат кучетата. Щом светлината от хижата падна върху тях и впряганите кучета, наблизо се чу леко изсвирване. Това изсвирване се повтори по-надолу.

— Чуваш ли? — позасмя се Пушилката. — Те са се наредили във верига и съобщават за нас в града. Хващам се на бас, че в този миг четирийсет души се измъкват от одеялата и навличат панталоните.

— Ей, че са глупави хората! — тихичко се изсмя Малчо. — Да ти кажа, Пушилка, няма нищо по-лесно от туй да излъжеш. Всеки дъртак, който работи с ръцете си, е… той си е дъртак. Светът е препълнен, та чак прелива от глупаци, дето просто търсят някой да им помогне да се разделят със златото си. А преди да тръгнем надолу, искам да те питам дали си още съгласен да участвам наполовина в тая работа.

Шейната беше леко натоварена със завивки и храна. Малко навита стоманена тел, сякаш случайно, се подаваше изпод един чувал с храна, а в дъното на шейната, до ремъците, се виждаше полускрит лост. Малчо погали тела с бързо движение на ръкавицата и обичливо побутна лоста за последен път.

— Ами! — пошепна той. — Сигурно и аз бих помислил кой знае какво, ако бях видял такива неща на шейна в тъмна нощ.

Те подкараха кучетата по надолнището с предпазливо мълчание, а когато излязоха на равното и свиха на север по Главната улица към дъскорезницата, в противоположна посока от центъра на града, тръгнаха още по-предпазливо. Не бяха видели никого, но щом промениха посоката, зад тях се чу изсвирване в звездния полумрак. Те отминаха дъскорезницата и болницата и продължиха с бърз ход около четвърт миля. След това обърнаха шейната и тръгнаха обратно по току-що изминатия път. Само след стотина крачки те насмалко не се сблъскаха с петима мъже, които тичаха с бърз кучешки тръс. Всички бяха поприведени под тежестта на пътни торби. Един от тях спря първото куче на Пушилката, а другите се скупчиха около него.

— Да сте видели някоя шейна да отива нататък? — Не — отговори Пушилката. — Ти ли си, Бил?

— Я! Да пукна! — с дълбока изненада възкликна Бил Солтмън. — Та това е Пушилката!

— Какво правиш тука по туй време, през нощта? — запита Пушилката. — Разхождаш ли се?

Преди Бил Солтмън да успее да му отговори, други двама се присъединиха към купчинката. След тях пристигнаха още няколко, а скърцащият сняг възвестяваше предстоящото пристигане на много други.

— С кого си тръгнал? — попита Пушилката. — Къде сте открили злато?

Солтмън запали лулата си, която не можеше да пуши, защото беше запъхтян от тичане, и не отговори. Паленето на кибрита бе хитрост, съвсем явно целеща да се види шейната. Пушилката забеляза как всички погледи се устремиха към тела и лоста. След това клечката изгасна.

— Чухме някакъв слух, това е то, само слух — промърмори Солтмън с многозначителна тайнственост.

— Бихте могли да посветите и Малчо, и мен — подхвърли Пушилката.

Отзад някой саркастично се изкиска.

— Ами вие накъде сте тръгнали? — попита Солтмън.

— Кои сте вие? — отвърна му с въпрос Пушилката — Комисия по безопасността?

— Просто се интересуваме, просто се интересуваме — каза Солтмън.

— Интересуваме се я, и как още! — чу се друг глас в тъмнината.

— Хей — обади се Малчо, — интересно, кой ли се чувствува най-глупав?

Всички нервно се изсмяха.

— Хайде, Малчо, трябва да вървим — извика Пушилката и подкара кучетата.

Тълпата се нареди зад тях и ги последва.

— Слушайте, да не сте сгрешили нещо. — подигра им се Малчо… Когато ви срещнахме, бяхте се запътили нанякъде, а сега се връщате, без да сте били никъде. Да не сте си загубили географската карта?

— Махай се по дяволите! — бе любезният отговор на Солтмън. — Ние отиваме и се връщаме, както ни се поиска. Ние не пътуваме по карта.

И така шейната, с Пушилката начело и Малчо на управляващия прът, мина по Главната улица, съпроводена от шестдесетина мъже, всеки с пътна торба на гърба си. Беше три часът сутринта и само закъснелите гуляйджии видяха шествието и можаха да разправят за него в Доусън сутринта.

След още половин час те се изкачиха на хълма и разпрегнаха кучетата пред вратата на хижата си в присъствието на шестдесетте мрачни златотърсачи.

— Лека нощ, момчета — извика Пушилката и затвори вратата.

Подир пет минути свещта угасна, но ме се мина половин час и Пушилката и Малчо тихичко излязоха и на тъмно се заловиха да запрягат кучетата.

— Здравей, Пушилка! — обади се Солтмън и пристъпи напред колкото да могат да го различат в здрача.

— То се е видяло, че не ще мога да се отърва от теб, Бил — весело му отговори Пушилката. — Къде са приятелите ти?

— Отидоха да пийнат по чашка. Оставиха ме да не ви изпускам от очи и аз няма да ви изпусна. Изобщо, какво става Пушилка? Понеже не можете да се отървете от нас, нищо не ви пречи да ни посветите в тази работа. Всички сме ваши приятели. Ти го знаеш.

— Има случаи, когато човек може да посвети приятелите си — уклончиво отговори Пушилката, — а има случаи, когато не може. Бил, това е един от случаите, когато не можем да ви посветим. Най-добре ще е да си легнеш да спиш. Лека нощ.

— Няма да има никаква лека нощ, Пушилка. Ти не ни знаеш. Ние сме като кърлежи.

Пушилката въздъхна:

— Е, Бил, щом сте решили да ни се натрапвате, изглежда, ще трябва да се примирим. Хайде, Малчо, не можем да висим тука повече.

Когато шейната тръгна, Солтмън рязко изсвири и закрачи подир нея. От надолнището и оттатък равното място долетяха в отговор изсвирванията на другарите му. Малчо налягаше на управляващия прът, а Пушилката и Солтмън вървяха един до друг.

— Виж какво Бил — заговори Пушилката. — Ще ти предложа нещо. Искаш ли да те приемем за съдружник само теб?

Солтмън не се поколеба:

— И да зарежа другарите? Не, драги! Ще станем съдружници всички.

— Тогава ти пръв! — възкликна Пушилката, сграбчи Солтмън и го събори в дълбокия сняг до пъртината.

Малчо викна на кучетата и подкара впряга на юг, по пъртината, която извиваше между отделните хижи, пръснати по склоновете в края на Доусън. Вкопчени един в друг, Пушилката и Солтмън се търкаляха в снега. Пушилката смяташе, че е в превъзходна форма, но Солтмън беше по-тежък с петдесет фунта мускули, калени по трудните пътища, и непрекъснато вземаше надмощие. Той току поваляше Пушилката по гръб, а Пушилката, доволен, лежеше и си почиваше. Но всеки път, когато Солтмън се опитваше да се откъсне и избяга, Пушилката протягаше ръка да го задържи или препъне, те отново се вкопчваха един в друг и борбата продължаваше.

— Бива те — запъхтяно призна Солтмън след десет минути, яхнал гърдите на Пушилката. — Но все те повалям.

— А пък аз все те задържам — задъхано отвърна Пушилката. — Точно затова съм тука: само за да те задържам. Как мислиш, докъде ли е стигнал Малчо през това време?

Солтмън направи бясно усилие да се освободи и малко остана да сполучи. Пушилката го сграбчи за глезена и го просна по лице на земята. От надолнището се чуха тревожни въпросителни подсвирквания. Солтмън седна и рязко изсвири в отговор, но Пушилката се вкопчи в него, събори го по гръб, яхна гърдите му и го задържа така, натиснал с колена бицепсите му, а с ръце — рамената. В това положение ги намериха другите златотърсачи. Пушилката прихна да се смее и стана. — Е, лека нощ, момчета — каза той и се запъти по надолнището, последван по петите от шестдесетте вбесени, изпълнени с мрачна непоколебимост златотърсачи. Пушилката сви на север край дъскорезницата и болницата и излезе на пъртината, която минаваше по реката край стръмните скали в подножието на хълма Еленова кожа. Той заобиколи индианското селище, продължи до устието на потока Еленова кожа, след това се обърна и застана с лице към преследвачите си.

— Изморихте ме — рече той с добре престорен яд.

— Мисля, че не те принуждаваме да го правиш — учтиво промърмори Солтмън.

— О, не, съвсем не — изръмжа Пушилката с още по-добре престорен яд, мина между тях и се запъти обратно към Доусън. На два пъти той се опита да прекоси реката без път, през струпаните грамади лед, все тъй решително следван от тълпата, но и двата пъти се отказа и се върна на брега откъм Доусън. После мина право надолу по Главната улица, пресече по леда реката Клондайк до Клондайк сити и пак се върна в Доусън. В осем часа, с настъпването на сивата зора, той заведе уморената си команда в ресторанта на Славович, където човек не можеше да намери свободна маса по време на закуска.

— Лека нощ, момчета — каза той, след като си плати сметката.

И още веднъж им каза „лека нощ“, когато се заизкачва по хълма. Те не тръгнаха подире му посред бял ден и се задоволиха да го изпратят с погледи до хижата му на върха.

III

Два дена Пушилката се разтакаваше из града, непрекъснато следен на всяка стъпка. Малчо бе изчезнал с Шейната и кучетата. Нито тези, които пътуваха нагоре и надолу по Юкон, нито тези, които идваха от Бонанза, Елдорадо или Клондайк, не бяха го виждали. Оставаше само Пушилката, който рано или късно положително щеше да се опита да влезе във връзка с отсъстващия си другар, и вниманието на всички бе съсредоточено върху него. На втората вечер той не напусна хижата си, изгаси лампата в девет и нави будилника за два часа сутринта. Стражът пред хижата чу звъна на будилника, тъй че когато половин час по-късно излезе навън, Пушилката завари да го чака тълпа не от шестдесет, а най-малко от триста души. Пламтящо Северно сияние озаряваше гледката и тъй, съпроводен от огромното множество, той слезе в града и отиде в „Еленовия рог“. Заведението незабавно се претъпка от нахлулата нетърпелива и раздразнена тълпа златотърсачи, които пиеха и в течение на четири безкрайни часа наблюдаваха Пушилката да играе на крибедж със стария си приятел Брек. Малко след шест часа сутринта, с израз на омраза и отегчение, без никого да погледне, без никого да поздрави, Пушилката напусна „Еленовия рог“ и закрачи по Главната улица. Зад него, в разбъркани редици, крачеха тристата души и подвикваха:

— Сено-слама, раз, два, три!

— Лека нощ, момчета — каза той на стръмния бряг на Юкон, където пъртината изведнъж извиваше надолу. — Сега ще закуся и ще си легна да спя.

Тристата души закрещяха, че ще вървят с него и го последваха през замръзналата река по пряката пътека към Тра-ла-ла. В седем сутринта той поведе жадната за злато сган нагоре по криволичещата пътечка и през урвата, която водеше към хижата на Дуайт Сандерсън. През облепеното с пергаментна хартия прозорче се виждаше светлина на свещ, а от комина се виеше дим. Малчо широко отвори вратата.

— Влизай, Пушилка — покани той. — Закуската е готова. Кои са всичките тия приятели?

Пушилката се обърна на прага:

— Е, лека нощ, момчета. Надявам се, че разходката ви е харесала!

— Един момент, Пушилка — извика Бил Солтмън; в гласа му прозвуча жестоко разочарование. — Искам малко да поприказвам с тебе.

— Карай — весело отговори Пушилката.

— За какво си платил на стария Сандерсън двайсет и пет хиляди долара? Ще ми отговориш ли на този въпрос?

— Бил, ти ми действаш на нервите — отвърна му Пушилката. — Аз дойдох тука, така да се каже, на вилата си, а ето че ти и цяла тълпа се мъчите да ме подложите на кръстосан разпит, когато аз мечтая за спокойствие, тишина и закуска. За какво му е на човек вила, ако не за спокойствие и тишина?

— Не си ми отговорил на въпроса — с необорима логика възрази Бил Солтмън.

— Нито имам намерение да отговоря, Бил. Това е строго лична работа между Дуайт Сандерсън и мен. Други въпроси?

— Какво ще кажеш за лоста и стоманената тел, дето бяха на шейната ти оная вечер?

— Това пък съвсем не ти влиза в работата, Бил. Но стига да иска, Малчо може да ти каже.

— Разбира се! — с удоволствие се намеси в разговора Малчо. Той отвори уста, но се запъна и се обърна към другаря си: — Пушилка, строго поверително, само между теб и мен, това наистина съвсем не им влиза в работата. Хайде влизай. Кафето ври и току-виж, че е изкипяло.

Вратата се затвори и тристата души се пръснаха в мърморещи купчинки.

— Хей, Солтмън — обади се някой, — аз мислех, че ще ни заведеш на находището.

— Нищо подобно! — заядливо отвърна Солтмън. — Аз казах, че Пушилката ще ни заведе там.

— Е, това ли е то?

— Вие знаете, толкова, колкото и аз, а всички знаем, че Пушилката някъде крие неща. За какво иначе ще е платил на Сандерсън двайсет и пет хиляди? Главата си режа, че не и за това нищо и никакво градско землище!

Възбуден хор се присъедини към мнението на Солтмън.

— Добре де, какво ще правим сега? — печално попита някой.

— Ако питате мене, аз отивам да закуся — живо заяви Чарли Бързея. — Тоя път ти ни вкара в задънена улица, Бил.

— Казвам ви, че не съм — защищаваше се Солтмън. — Пушилката ни вкара. И все пак, за какво ли е дал тия двайсет и пет хиляди?

IV

В осем и половина, когато съвсем се развидели, Малчо предпазливо отвори вратата и надникна навън.

— Дявол да го вземе! — възкликна той. — Всички са запрашили обратно в Доусън. Пък аз мислех, че ще останат тука на стан.

— Не се тревожи, ще се домъкнат пак — увери го Пушилката. — Не вярвам да се лъжа, ама ще видиш половината Доусън тука, преди още да сме свършили. Хайде помогни ми сега. Работа ни чака.

— И, кажи ми най-после, за бога, за както е всичко това! — не се стърпя Малчо, когато след един час те огледаха плодовете на труда си: макара с безкрайно въже, минаващо по двойни дървени валци, сложена в единия ъгъл на хижата.

Пушилката я завъртя без всякакво усилие я въжето запълзя и заскърца.

— Сега, Малчо, излез вън и ми кажи като какво звучи тая работа.

Застанал пред затворената врата, Малчо чу всичките звукови ефекти на макара, която вдига товар, и се изненада, че несъзнателно беше почнал да пресмята дълбочината на шахтата, от която вдигат този товар. След това настъпи тишина и той мислено видя кофата да се люшка под самата макара. После чу бързото отпускане на въжето и тъпо издрънкване, сякаш кофата е била изведнъж оставена на края на шахтата. Със сияещо лице Малчо отвори вратата.

— Разбрах! Малко остана и аз да се хвана на въдицата! — възкликна той. — Какво следва?

Следваше домъкването в хижата на толкова камъни, колкото биха се побрали на десетина шейни. До края на този извънредно зает ден следваха много други задачи.

— Вземи кучетата и иди в Доусън тази вечер — нареди Пушилката, когато двамата се навечеряха. — Остави ги при Брек. Той ще се погрижи за тях. Тебе ще те следят, затова помоли Брек да отиде в Алясканското търговско дружество и купи всичкия им динамит, те имат на склад само няколкостотин фунта. Накарай Брек да поръча на ковача десетина свредела за твърда скала. Брек разбира от кварц и ще може горе-долу да обясни на ковача какво му трябва, и дай на Брек тези данни, та утре да зарегистрира участъците при комисаря по златото. А след всичко това, в десет часа, излез на Главната улица и слушай. Имай предвид, че не искам да се чуват много силно. Доусън трябва само да ги чуе и нищо повече. Ще възпламеня три, а ти виж коя ще е най-добра.

В десет часа тази вечер, когато се разхождаше по Главната улица с чувството, че го гледат много любопитни очи и напрягаше слуха си, Малчо чу едва доловим далечен взрив. Подир тридесет секунди последва втори, достатъчно силен, за да привлече вниманието и на другите минувачи. После се чу трети, толкова силен, че от него задрънчаха прозорците и жителите наизскачаха от къщите си.

— Чудесно ги раздруса! — с възторг съобщи Малчо след един час, когато пристигна в хижата на Тра-ла-ла. Той сграбчи ръката на Пушилката. — Трябваше да ги видиш. Случвало ли ти се е да ритнеш мравуняк? Ето това беше Доусън. Главната улица гъмжеше и бръмчеше, когато минах по нея с моя товар. Утре Тра-ла-ла ще почернее от хора. Ако неколцина не се промъкват и в тая минута, тогава аз нищо не разбирам от златотърсачи и толкоз!

Пушилката се усмихна, доближи се до фалшивата макара, завъртя я един-два пъти и тя заскърца. Малчо издърпа по малко мъх измежду гредите, за да може да се надзърта през четирите стени на хижата, и духна свещта.

— Хайде — пошепна той след половин час.

Пушилката бавно завъртя макарата, спря след няколко минути, подхвана напълнената с пръст поцинкована кофа и с трополене, дрънкане и стържене я удари о купчината камъни, които бяха внесли вътре. След това запали цигара, като закри с шепи пламъка на кибритената клечка.

— Има трима души — пошепна Малчо. — Трябваше да ги видиш. А пък когато затрака, като че опразваш кофата, те направо се разтрепераха. Единият сега се мъчи да надникне през прозореца.

Пушилката си светна с цигарата и погледна колко е часът.

— Трябва да правим това на равни промеждутъци — пошушна Пушилката. — Ще вдигаме по една кофа на всеки петнайсет минути. А междувременно чрез сгънато на три зебло той заудря един камък с длето.

Чудесно, чудесно! — хълцаше от възторг Малчо. Той се дръпна безшумно от пролуката. — Събрали са се накуп. Кажи-речи, ги виждам как си приказват.

От този миг до четири часа сутринта, на всеки петнадесет минути те се преструваха, че вдигат кофа с макарата, която скърцаше и се въртеше във въздуха, без да вдига нещо. Най-после гостите си отидоха и Пушилката и Малчо легнаха да спят.

Когато се съмна, Малчо разгледа следите от мокасините.

— Единият от тях е бил Големият Бил Солтмън — заключи той. — Виж тая голяма следа!

Пушилката погледна към реката.

— Приготви се за гости. Двама вече минават по леда.

— Ами! Чакай Брек да зарегистрира всичките тия участъци в девет часа. Тогава две хиляди ще минат през реката.

И всеки майчин син ще реве: „Главната жила — засмя се Пушилката. — Източникът на клондайкските находища най-сетне намерен.“

Малчо, който се беше покатерил на стръмната издадена канара, огледа с око на познавач набелязаната от тях редица участъци.

Съвсем като истинска златна жила! — каза той. — Някой познавач ще може, кажи-речи, да проследи извивките й под снега. Всеки може да се излъже. Завършва с урва и виж там оголената порода. Изглежда като истинска, ама не е.

Когато двамата мъже, които пресичаха реката, се изкачиха по криволичещата из урвата пътечка, те намериха вратата на хижата затворена. Бил Солтмън, който вървеше напред, тихичко се приближи до вратата, ослуша се, след това направи знак на Чарли Бързея да дойде при него. Отвътре долиташе скърцане и стържене на макара, вдигаща тежък товар. Те изчакаха вдигането да свърши, чуха отпускането на въжето и удара на кофата о камъка. Чуха това да се повтаря четири пъти в течение на следващия час. Тогава Бързея почука на вратата. Отвътре се чу тих, спотаен шум, настъпи тишина, пак се чу спотаен шум и след пет минути. Пушилката, запъхтян, приотвори вратата един-два пръста и надникна навън. Те забелязаха по лицето и ризата му прах от натрошена скала. Поздравът му прозвуча подозрително сърдечно.

— Една минутка… добави той. — Ей сега ще изляза при вас.

Той си сложи ръкавиците, измъкна се през вратата и посрещна гостите вън, на снега. С бърз поглед те си взеха бележка, че от прах ризата му е загубила цвят на раменете, а коленете на панталоните му са набързо, но не много добре изтръскани от пръст.

— Малко раничко за гости — забеляза Пушилката. — Какво ви носи през реката? Да не отивате на лов?

— Ние разбрахме играта, Пушилка — рече поверително Бързея. — Най-добре ще е да си кажеш. Ти си намерил тука нещо.

— Ако търсиш още яйца — започна Пушилката.

— Е, стига де! Ние говорим сериозно.

— Искаш да кажеш, че желаете да купите парцели? — продължаваше да дърдори Пушилката. — Има чудесни места за строеж, но не можем още да ги продаваме. Землището не е парцелирано. Елате идущата седмица, Бързей, и ако търсиш спокойствие и тишина, ще ти покажа нещо чудесно, щом искаш да живееш тука. Идущата седмица положително ще бъде парцелирано. Довиждане. Съжалявам, че не мога да ви поканя вътре, но Малчо, е, нали го познавате. Малко е дръпнат. Казва, че е дошъл тука зарад спокойствието и тишината, а тъкмо сега спи. Не бих го събудил за нищо на света.

Както говореше, Пушилката горещо им стисна ръцете за сбогом. Все още без да спре да приказва и да им стиска ръцете, той прекрачи навътре и затвори вратата.

Те се спогледаха и многозначително си кимнаха.

— Видя ли коленете на панталоните му? — дрезгаво пошепна Солтмън.

— Разбира се. Ами раменете? Той се е блъскал и пълзял в шахтата. — Докато приказваше, Бързея шареше с очи но покрития със сняг дол; погледът му се спря върху нещо, което го накара да изсвири. — Само се обърни нататък, Бил. Виждаш ли накъде соча? Та това си е направо шахта за проучване! А погледни от двете й страни: личи къде са тъпкали снега. Ако това не е жила от двете страни, тогава аз не знам какво е златоносна жила. Това си е цяла флоксура.

— И погледни само каква е огромна! — възкликна Солтмън. — Хубаво нещо са открили, дума да няма!

— Ами я си плъзни погледа надолу по ей оная урва… виж ония канари, дето стърчат навън и пак се губят навътре. Цялата урва е също в самата жила.

— А сега само погледни по-нататък, към леда, към пътеката — посочи му Солтмън. — Ще рече човек, че е целият Доусън, нали?

Бързея хвърли един поглед и видя, че пътеката е почерняла от народ чак до далечния доусновски бряг, но който също се точеше непрекъсната върволица.

— Е, ще понадзърна в тая проучвателна шахта, преди да са стигнали тука — каза той, обърна се и бързо се запъти към дола.

Но вратата на хижата се отвори и двамата й обитатели изскочиха навън.

— Хей! — извика Пушилката. — Къде си тръгнал?

— Да си избера парцел — отговори Бързея. — Погледни реката. Целият Доусън е забързал да си купува парцели, а ние искаме да ги изпреварим и да си изберем. Нали, Бил?

— Точно така — подкрепи го Солтмън. — Има изгледи тука да стане знаменито предградие и по всичко личи, че ще бъде харесвано.

— Ние не продаваме парцели в тази част, накъдето сте се запътили — отговори Пушилката. Парцелите са ей там, вдясно и оттатък на канарите. Тази част от реката насам и по върховете е запазена. Хайде, връщайте се.

— Че ние сме си харесали тъкмо това място — възрази Солтмън.

— Ще има да вземате! — рязко отвърна Пушилката.

— Нима ще ни забраниш дори да се поразходим? — настояваше Солтмън.

— Най-решително. Вашето разхождане започва да досажда. Връщайте се оттам.

— А пък аз смятам все пак да се поразходим — упорито отговори Солтмън. — Хайде, Бързей.

— Предупреждавам те, че нарушаваш границите на чуждо владение — за последен път рече Пушилката.

— Нищо подобно, само се разхождам — весело подхвърли Солтмън, обърна му гръб и закрачи напред.

— Хей! Стой, не мърдай, Бил, или ще те надупча като нищо! — изрева Малчо, измъкна два колта и се прицели. — Направиш ли още една крачка, и ще имаш единайсет дупки в проклетия си просташки леш. Разбра ли?

Солтмън се слиса и спря.

— Разбра ме като нищо — пошепна Малчо на Пушилката. — Ама ако продължи, ще се видя натясно. Не мога да стрелям. Какво да правя?

— Виж какво, Малчо, бъди разумен — замоли му се Солтмън.

— Ела тука, при мен, да поговорим разумно — отвърна му Малчо.

И те още говореха разумно, когато първите златотърсачи от върволицата се зададоха откъм криволичещата пътека и се приближиха до тях.

— Не можеш да наречеш някого нарушител, когато е на землище за град и избира кой парцел да си купи — спореше Бързея, а Малчо му възразяваше:

— Ама в землищата има частна собственост, а онази ивица там е частна собственост, това е то! Казвам ти пак, не е за продан.

V

— Сега трябва да я свършим тая работа веднага — тихо подхвърли Пушилката на Малчо. — Ако рекат да се развилнеят.

— Много се надценяваш, ако смяташ, че можеш да ги задържиш — също така тихо му отговори Малчо. — Трябва да са към две хиляди и все нови пристигат. Като нищо ще прекрачат чертата.

Чертата минаваше но отсамния бряг на долчето, както я бе теглил Милчо, когато бе спрял нахлуването на първите пристигнали златотърсачи. В тълпата имаше и пет-шест души от северозападната полиция и един лейтенант. Пушилката се посъветва полугласно с лейтенанта.

— Все още прииждат от Доусън — каза той. — Още малко и тука ще има пет хиляди души. Опасно ще е, ако започнат да заграбват участъци. Като сметнете, че има само пет участъка, това значи хиляда души на участък. Това не трябва да се допусне, а ако стане, ще има повече убити, отколкото в цялата история на Аляска. Освен това тези пет участъка са били регистрирани тази сутрин и никой няма право да ги заграбва. Накъсо, не бива да се допусне никакво заграбване.

— Добре — каза лейтенантът. — Ще събера хората си и ще ги наредя и а верига. Не можем да допуснем безредици тука и няма да ги допуснем. Но няма да е зле да им поприказвате.

— Трябва да е станала някаква грешка, момчета — високо заговори Пушилката. — Ние не сме готови да продаваме парцели. Улиците още не са регулирани. Идущата седмица ще уредим първата голяма разпродажба.

Прекъсна го взрив от нетърпеливи и възмутени възгласи.

— Не искаме парцели! — закрещя млад златотърсач. — Не искаме това, дето е на земята! Дошли сме за това, което е под земята!

— Ние не знаем какво има под земята — отговори Пушилката. — Но знаем, че имаме чудесно землище за град.

— Дума да няма — добави Малчо. — Чудесна гледка и спокойствие. Хора, които обичат усамотение, се стичат тука с хиляди. Най-посетеното самотно кътче на Юкон.

Пак се надигнаха нетърпеливи викове, а Солтмън, който досега приказваше с дошлите по-късно, излезе напред.

— Ние сме тука, за да си запазим участъци — започна той. — Ние знаем какво сте направили: зарегистрирали сте пет кварцови участъка един до друг, ей ги там, дето минават през землището край урвата и пролома. Само че сте си послужили с измама. Два от тия участъци са регистрирани с фалшиви имена. Кой е Сет Бийрс? Никой никога не е чувал за него. Тази сутрин сте зарегистрирали участък на негово име. А един участък сте зарегистрирали на името на Хари Максуел. Хари Максуел не е тука. Той е в Сиатъл. Отиде там миналата есен. Тия два участъка са свободни за ново регистриране.

— Ами ако съм упълномощен от него? — попита Пушилката.

— Не си — отговори Солтмън. — Ако си, покажи пълномощното. Това е то, точно тях ще ги запазим наново. Хайде, момчета!

Солтмън прекрачи забранената черта и се обърна да насърчи другите да го последват, но в този миг прокънтя гласът на полицейския лейтенант и спря устремилото се напред множество:

— Стойте, не мърдайте! Нали знаете, че нямате право!

— Нямаме право, а? — обади се Бил Солтмън. — Законът гласи, че лъжливо зарегистриран участък подлежи на нова регистрация, така ли е?

— Това е вярно, Бил! Дръж се! — одобрително закрещя тълпата от безопасната незабранена страна на чертата.

— Такъв ли е законът, а? — предизвикателно попита Солтмън.

— Законът може да е такъв — бе спокойният отговор. — Но аз няма да позволя сган от пет хиляди души да се опита да завладее два участъка. Това би било безредица, а ние сме тука, за да предотвратяваме безредици. Сега тука, на това място, северозападната полиция представлява законът. Следващият, който пресече чертата, ще бъде застрелян. Солтмън, дръпнете се назад.

Солтмън се подчини без желание. Но в множеството, скупчено или пръснато по стръмните склонове и надолнища, нарастваше явно недоволство.

— Боже! — пошепна лейтенантът на Пушилката. — Вижте ги там, накацали като мухи горе по ръба на пропастта. Размърда ли се малко тази тълпа и стотици ще полетят надолу.

Пушилката усети да го побиват тръпки и заговори:

— Искам да бъда справедлив, момчета. Щом настоявате да си купите парцели, ще ви ги продам по сто долара единия, а вие можете да ги разиграете на лотария, когато землището бъде парцелирано. — Тълпата се раздвижи от възмущение и Пушилката вдигна ръка, за да я спре.

— Никой да не мърда. Ако мръднете, ще блъснете стотици хора в пропастта. Положението е опасно.

— Все едно, не можеш да го заграбиш всичкото! — надигна се едни глас. — Ние не искаме парцели. Искаме ново запазване на участъци.

— Но само два участъка са спорни — възрази Пушилката. — Те ще се паднат на двама души, а другите какво ще правят?

Той си избърса челото с ръкава на ризата, а друг глас извика:

— Вземи ни всички за съдружници, на равни начала!

Но никой от тия, които зареваха в знак на одобрение, не разбра, че предложението бе направено от Брек, с когото бе уговорено да го направи, щом види Пушилката да си бърше челото.

— Стъпили сте като свини в копанята и искате всичко сами да излапате. Раздели землището между всички — продължи Брек. — Включи и правата върху подземните богатства.

— Но тука няма никакви подземни богатства, казвам ви! — възрази Пушилката.

— Ти ги включи и тях, заедно е всичко друго. Ние ще си опитаме късмета.

— Момчета, вие ме изнудвате — заяви Пушилката. — Защо не си останахте на отвъдния бряг на реката!

Но колебливата му нерешителност бе толкова явна, че тълпата избухна в могъщ рев, с който го подканваше да се съгласи. Обаче Солтмън и другите в първата редица нещо възразяваха.

— Ето на, Бил Солтмън и Бързея не искат да участвувате всички — съобщи Пушилката на тълпата. — Видяхте ли кой иска да заграбва, а?

Тази забележка веднага намали благосклонността на тълпата към Солтмън и Бързея.

— Е, как да я направим тая работа? — попита Пушилката. — Малчо и аз би трябвало да имаме най-голям дял. Това землище е наше откритие.

— Правилно! — завикаха мнозина. — Честно и почтено! Така ще е справедливо!

— Три пети ще задържим ние — предложи Пушилката, — а вие, момчета, ще вземете другите две пети, И ще трябва да си платите дяловете.

— Десет цента за долар! — викна някой. — И то необлагаеми!

— И председателят на дружеството лично да ви поднася дивидентите на сребърна табличка — подхвърли Пушилката. — Не, драги! Трябва да разсъждавате трезво, момчета! Десет цента за долар няма да е зле за начало. Вие ще откупите две пети от акциите, по десет долара едната, при номинална стойност сто долара. Повече от това не мога да направя. Пък ако не ви харесва, заграбвайте участъците. Няма да се оставя да ме излъжете с повече от две пети.

— И без надуване броя на акциите! — извика един глас и именно този глас изрази кристализиралото общо мнение и изяви съгласието на тълпата.

— Вие тука сте към пет хиляди души, което ще рече пет хиляди дяла — запресмята на глас Пушилката. — А пет хиляди са две пети от дванадесет хиляди и петстотин. Следователно Акционерното дружество „Землище на градчето Тра-ла-ла“ ще има основен капитал един милион двеста и петдесет хиляди долара, разделен на дванадесет хиляди и петстотин дяла при сто долара номинална стойност, а вие, момчета, ще купите пет хиляди такива дяла по десет долара единия. И пет пари не давам дали приемате, или не. И ви призовавам всички за свидетели, че ме принуждаваме да го направя против волята си.

Понеже тълпата бе уверена, че е хванала Пушилката на местопрестъплението в опит за измама с двата неправилно регистрирани участъка, веднага се образува комисия и в общи черти се учреди Акционерното дружество „Землище на градчето Тра-ла-ла“. Комисията отхвърли предложението акциите да бъдат раздадени на другия ден в Доусън поради възражението, че така ще се вредят и жителите на Доусьн, неучаствали в този поход, и край един огън на леда в дъното на урвата комисията издаде разписка на всеки участник в похода срещу десет долара в златен пясък, надлежно претеглен на едни от двадесетината везни, донесени от града.

На мръкване работата бе приключена и в Тра-ла-ла не остана никой освен Пушилката и Малчо, които вечеряха в хижата и се кискаха на списъка на акционерите, наброяващ четири хиляди осемстотин седемдесет и четири души, и на торбите със златен пясък, съдържащи четиридесет и осем хиляди седемстотин и четиридесет долара.

— Ама още не си изкарал всичко докрай — подхвърли Малчо.

— Той ще дойде — с убеждение възрази Пушилката. — Той е роден комарджия. Пошепне ли му Брек каквото трябва, дори и сърдечен удар няма да го спре.

Не се мина и час, когато на вратата се почука и вътре влезе Бързея, последван от Бил Солтмън. Очите им жадно зашариха из хижата и се спряха върху макарата, грижливо покрита с одеяла.

— Но да речем, че искам да купя още хиляда и двеста дяла — спореше подир половин час Бързея. — Заедно с петте хиляди, които продадохте днес, ще станат само шест хиляди и двеста дяла. Ти и Малчо ще имате шест хиляди и триста. Пак повече от половината ще са във ваши ръце.

— Че какво ще правиш с толкова парцели в землището? — попита Малчо.

— Ти знаеш отговора по-добре от мен — отвърна Бързея. — А пък между нас казано — погледът му се насочи към покритата с одеяла макара — това е много хубаво място за градче.

— Но и Бил иска малко — недоволно забеляза Пушилката. — А ние, направо казано, не искаме да се разделим с повече от петстотин дяла.

— Колко пари можеш да вложиш? — обърна се Бързея към Солтмън.

— Пет хиляди. Повече не можах да събера.

— Бързей — продължи Пушилката със същия недоволен, кисел тон, — ако не се познавахме толкова добре, нямаше да ти продам нито един от тия глупави дялове. Малчо и аз няма да се разделим с повече от петстотин и те ще ви костват по петдесет долара парчето. Това е последната ни дума и ако не ви харесва, лека ви нощ. Бил може да вземе сто парчета, а ти останалите четиристотин.

На другия ден Доусьн избухна в смях. Това започна рано сутринта, щом се раздени, когато Пушилката отиде при дъската за обяви пред Алясканското търговско дружество и сложи на нея някаква бележка. Хората се насъбраха и четяха и се кискаха през рамото му, преди да беше забил последното кабърче. Скоро пред дъската се тълпяха стотици златотърсачи, които не можеха да се приближат достатъчно, за да четат. Тогава с всеобщо одобрение избраха едного да чете на глас и след това, през целия ден, много хора бяха молени да четат на глас обявата, забодена от Белю Пушилката. А имаше и доста такива, които стояха на снега и я изслушваха по няколко пъти, за да запомнят наизуст сочните й подробности, точка по точка, които гласяха следното:

 

Акционерното дружество „Землище на градчето Тра-ла-ла“ води сметките си на стената. Това е първият му и последен баланс.

СУМИ, ПОЛУЧЕНИ И БРОЕНИ

От 4874 дяла по 10,00 долара	$48 740,00
На Дуайт Сандерсън за землището на Тра-ла-ла	$10 000,00
Случайни разходи: динамит, свредели, макара, офиса на комисаря по златото и др.	$1000,00
Дарение на градската болница в Доусън	$37 740,00
Всичко	$48 740,00
Получено от Бил Солтмън за 100 акции, купени частно по $50,00	$5000,00
Получено от Чарли Бързея за 400 акции, купени частно по $50,00	$20 000,00
На Бил Солтмън в знак на благодарност за услугите му като доброволен агитатор на сделката	5000,00
Дарение на градската болница в Доусън	3000,00
На Белю Пушилката и Джак Малчо, пълната разлика от сделката с яйцата и като морално възмездие	17 000,00
Всичко	25 000,00

 

Остават по сметка 7126 акции. Тези акции, собственост на Белю Пушилката и Джак Малчо, които нямат никаква стойност, могат да бъдат получени безплатно при поискване от кой да е от всички жители на Доусън, желаещи да сменят сегашното си местожителство със спокойствието и усамотението в град Тра-ла-ла.

(Забележка: Спокойствието и усамотението в град Тра-ла-ла са гарантирани винаги и за вечни времена.)

 

Председател: БЕЛЮ ПУШИЛКАТА

Секретар: ДЖАК МАЛЧО

I

— Тъй или иначе, виждам, че не си много-много забързал да се жениш — забеляза Малчо, за да подхване прекъснатия преди няколко минути разговор.

Седнал на крайчеца на спалния чувал, Пушилката разглеждаше лапите на ръмжащото куче, което бе търколил на снега, и не отговори. Малчо завъртя вдигащия пара мокасин, надянат на пръчка пред огъня, и напрегнато се вгледа в лицето на другаря си.

— Я погледни това Северно сияние — продължи Малчо. — Несериозна работа, а? Също като някоя врътлива и непостоянна жена. И най-добрите са непостоянни, ако не са глупави. И всичките са котки, най-малките и най-големите, най-добрите и най-лошите. Подгонят ли някой мъж, на когото са хвърлили око, заприличват на ненаситни лъвове и виещи хиени.

Монологът му отново замря. Пушилката удари кучето, когато то се опита да го захапе за ръката, и продължи да разглежда изпонаранените му и кървящи лапи.

— Ами!… пак подзе Малчо. — Да не мислиш, че не съм могъл да се оженя, ако съм искал! Или пък че не са могли да ме оженят и без да съм искал, ако не си бях плюл на краката. Пушилка, да ти кажа ли кое ме е спасило? Здравите ми дробове. Бягах и не спирах. Ще ми се да видя аз тая фуста, дето ще ме гони, докато остана без дъх.

Пушилката пусна кучето и завъртя пред огъня своите мокасини, също надянати на пръчки и вдигащи пара.

— Утре ще трябва да останем тука и да направим мокасини за кучетата — най-сетне благоволи да каже той. — Тази снежна кора ще ги остави без крака.

— Трябва някак си да вървим напред — възрази Малчо. — Нямаме достатъчно храна, за да тръгнем обратно, и трябва да намерим колкото може по-скоро това стадо елени или тия „бели индианци“, иначе току-виж, че сме изяли кучетата заедно с изранените им лапи. Пък и кой ли ги е виждал тия бели индианци? Само празни приказки. Може ли да има бял индианец? Колкото може да има и бял негър. Пушилка, на всяка цена утре трябва да пътуваме. По тия места няма и помен от дивеч. Цяла седмина не сме видели дори и заешка диря, нали знаеш? Трябва да се измъкнем от това мъртвило някъде, където се намира месо.

— Те ще вървят още по-добре, след като краката им отпочинат един ден и ги обуем с мокасини — настоя Пушилката. — Ако ти се отдаде случай да се качиш на някое ниско било, надзърни каква е местността отвъд. Не е изключено вече съвсем скоро да излезем на открита хълмиста равнина. Това е, което Ла Перл ни казваше да търсим.

— Ами! Ла Перл е минал по тия места преди десет години и толкова е бил побъркан от глад, че много ти е разбрал какво вижда. Помниш ли какви ги разправше за някакви големи бели знамена, дето се развявали по върховете на планините? Това показва колко е бил побъркан. И казал, че той самият никога не бил виждал никакви бели индианци; това го разправял Антон. Пък Антон хвърлил топа две години преди ти и аз да дойдем в Аляска. Както и да е, ще се поогледам утре. Може да тегля куршума на някой елен. Какво ще кажеш: да си лягаме ли, а?

II

Пушилката прекара сутринта в стана, ши мокасини за кучетата и кърпи хамутите. На пладне сготви ядене за двама, изяде своя дял и зачака връщането на Малчо. Подир един час сложи на краката си снегоходките и закрачи по следите на другаря си. Стъпките водеха нагоре по течението на някакъв поток, през тесен пролом, който изведнъж се разширяваше в еленово пасбище. Но никакви елени не бяха идвали тука от първия сняг предишната есен. Дирите от снегоходките на Малчо пресичаха пасбището и се изкачваха по полегатия склон на нисък вододел. На билото Пушилката спря. Следите продължаваха надолу по другия склон. До първите ели, край отвъдния поток, имаше една миля и по всичко личеше, че Малчо бе минал през тях и продължил нататък. Пушилката погледна часовника си, помисли за наближаващия мрак, за кучетата и за стана и със свито сърце реши да не се отдалечава повече. Но преди да се върне по стъпките си, спря и продължително се огледа. На изток кръгозорът от край до край бе нарязан като зъбци на трион от снежния хребет на Скалистите планини. Като че ли цялата планинска система, верига след верига, се отклоняваше на северозапад и прорязваше пътя към откритата равнина, за която бе разправял Ла Перл. Впечатлението бе, сякаш планините са се наговорили да отблъснат пътника на запад, към Юкон. Пушилката си помисли колко ли хора в миналото, стигнали дотука, както бе стигнал той, са се връщали, уплашени от тази страховита гледка. Ла Перл не беше се върнал, по вярно е, че той се прехвърлил през източния склон на Скалистите планини.

До полунощ Пушилката поддържаше огромен огън, за да упътва Малчо. Сутринта вдигна, стяга, запретна кучетата и с първата дрезгавина на зората тръгна да го търси. В теснината на пролома водачът на впряга му наостри уши и изскимтя. След малко Пушилката видя шестима индианци, които идваха насреща му. Те пътуваха без много товар, без кучета и на гърба си всеки носеше съвсем мъничка пътна торба. Индианците обкръжиха Пушилката и в същия миг го изненадаха с няколко неща. Това, че го търсеха, беше ясно. Това че не говореха нито на едни от индианските езици, от които той знаеше по някоя и друга дума, също стана веднага очевидно. Те не бяха бели индианци, макар и да бяха по-високи и по-снажни от индианците в долината на Юкон. Петима носеха старовремски мускети с дълги цеви на Дружеството на Хъдзъновия залив, шестият държеше в ръцете си уинчестър; Пушилката позна в него пушката на Малчо.

Без да губят време, индианците го взеха в плен, Пушилката не беше въоръжен и не му оставаше друго, освен да се предаде. Те разпределиха товара на шейната в пътните си торби, а на Пушилката дадоха да носи двата кожени спални чувала — неговия и Малчовия. Кучетата разпрегнаха, а когато Пушилката запротестира, един от тях със знаци му обясни, че пътят е твърде труден за шейна. Пушилката се преклони пред неизбежността, остави шейната, забита в снега на брега над потока, и закрачи със своите поробители. През вододела на север те слязоха при елите, които Пушилката беше зърнал предишния подиробед. Десетина мили те вървяха по потока, но го изоставиха там, където той извиваше на запад, и се насочиха право на изток, нагоре по тесен приток.

Първата вечер спряха да нощуват на място, където някой бе станувал няколко дни. Тука имаше хранилище е доста сушена сьомга и сушено месо, които индианците прибавиха към своя товар. От този стан излизаха следи от много снегоходки — на хората, хванали Малчо, реши Пушилката — и преди да се мръкне, успя да различи дирите, оставени от по-тесните снегоходки на Малчо. Със знаци той запита индианците, а те утвърдително закимаха и посочиха ма север.

През следващите дни те все му сочеха на север, а и пъртината, която извиваше и криволеше между хаос от настръхнали зъбери, също водеше на север. Пътят в този мрачен снежен пустош, като че ли бе преграден от всички страни и въпреки това пъртината лъкатушеше, виеше се, изкачваше се по ниски бърда и отбягваше по високите и непристъпни планински вериги. Снегът беше по-дълбок, отколкото в долините по-долу, и всяка крачка представляваше непосилно проправяме на път със снегоходките. Но индианците, всичките младежи, вървяха леко и бързо и Пушилката не можеше да не се почувствува горд от това, че лесно върви в крак с тях.

Те бяха калени от много пътуване, а да употребяват снегоходки бяха научени от детството си; но въпреки това здравословното състояние на Пушилката беше такова, че преходът не представляваше по-голямо изпитание за него, отколкото за тях.

За шест дни те стигнаха и минаха главния проход, нисък в сравнение с планините, които прекосяваше, и все пак страхотно висок и стръмен, недостъпен за натоварени шейни. Още пет дена криволичене по извиващ все по-ниско и по-ниско път ги изведе на широката хълмиста равнина, открита преди десет години от Ла Перл. Пушилката я позна от пръв поглед. Денят беше много студен, имаше четиридесет градуса под нулата, а въздухът бе толкова прозрачен, че той можеше да вижда на сто мили разстояние. Докъдето стигаше поглед, се простираше тази вълнообразна равнина. На изток високо се издигаха Скалистите планини, забили снежните си зъбери в небето. На юг и запад се точеха разпокъсаните вериги на врязващата се в равнината планинска система, която бяха преминали, И в тази огромна низина лежеше местността, през която бе минал Ла Перл — застлана със сняг, но положително богата с дивеч по някое време на годината, а през лятото — засмяна, гориста и цъфтяща земя.

До обед те се спуснаха надолу по широк поток, покрай заснежени върби и голи трепетлики, през равни пространства, гъсто обрасли с ели, и излязоха на място, където доскоро бе имало голям стан. Пушилката го огледа пътем, наброи към четири-петстотин огньове и реши, че обитателите му са възлизали на хиляди. Пъртината бе толкова прясна и тъй добре утъпкана от множеството, че Пушилката и отвлеклите го индианци свалиха снегоходките и само по мокасини тръгнаха още по-бързо. Появиха се признаци, които показваха, че тук има дивеч; те ставаха все повече… следи на вълни и рисове, които не могат да живеят без месо. Веднъж един от индианците радостно извика и посочи широка заснежена площ, осеяна с оглозгали еленови черепи, изпотъпкана и изровена, сякаш на нея се бе сражавала цяла армия. И Пушилката разбра, че тука ловците са избили много елени след последния снеговалеж.

В продължителния здрач индианците не проявиха никакво намерение да спрат на стан. Те продължаваха да вървят напред в сгъстяващия се мрак, който чезнеше в осветеното небе, където едрите звезди бляскаха полузабулени от зеленикавата пелена на трепкащото Северно сияние. Кучетата на Пушилката първи доловиха шума на стана, наостриха уши и тихо заскимтяха от нетърпение. После той стигна и до ушите на хората — някакъв екот, неясен поради разстоянието, но без приятната мекота, присъща за всеки отдалечен екот. Напротив, този шум звучеше високо и буйно, като вълни от резки звуци, прекъсвани от други, още по-резки — проточен вълчи вой на множество полудиви кучета, вик на тревога и болка, вопъл на безнадеждност и бунт. Пушилката махна стъклото на часовника си и пипнешком разбра по стрелките, че е единадесет часът. Обкръжилите го мъже се оживиха. Краката, които бяха се движили дванадесет напрегнати часа, се задвижиха още по-бързо, полутичешком, в някакъв тежък бяг. Те прекосиха една тъмна елова гора и изведнъж пред тях блеснаха много огньове и екна внезапно нараснала глъчка. Големият стан беше пред тях.

А когато навлязоха и поеха по криволичещите пътища на ловджийския стан, те бяха посрещнати от страхотна врява, която се надигна като вълна и се понесе напред заедно с тях — викове, поздрави, въпроси и отговори, закачки и насрещни закачки, злобно ръмжене на полудиви кучета, които се стрелваха като яростни космати бомби срещу чуждите за тях кучета на Пушилката, хокане на индианки, смях, хленчене на деца и плач на кърмачета, стонове на болни, изтръгнати от успокоилия болките им сън — цялата адска бъркотия, каквато може да има в стан на племе от първобитната пустош.

С тояги и с приклади на пушките си индианците, придружаващи Пушилката, пъдеха връхлитащите псета; неговите кучета се зъбеха и ръмжеха от уплаха пред толкова много врагове, притискаха се в краката на закрилящите ги хора и настръхнали, предпазливо вървяха напред със застрашителен вид.

Те спряха на утъпкания сняг край един огън. Малчо и двама млади индианци седяха клекнали пред него и печаха късове еленово месо. Трима други млади индианци, които лежаха завити с кожи, върху настилка от елови клони, седнаха. Малчо погледна другаря си през огъня, но със сериозно и безстрастно лице като лицата на окръжаващите го, не му направи никакъв знак и продължи да пече месото.

— Какво ти е станало? — доста ядно попита Пушилката. — Да не си онемял?

Старата, добре позната усмивка разтегна устните на Малчо.

— Не — отговори гой. — Аз съм индианец. Уча се да не показвам изненадата си. Кога те хванаха?

— На другия ден, след като ти тръгна.

— Хм — рече Малчо и в очите му заиграха закачливи пламъчета. — Е, аз съм чудесно, не зная как да ти изкажа благодарността си. Това е станът на ергените. — Той махна с ръка, за да обгърне цялото му великолепие, което се състоеше от огъня, леглата от елови клони, наредени върху снега, шатри от еленови кожи и заслони от вятъра, направени от елови вейки и върбови пръчки. — А това са ергените. — Този път ръката му посочи младежите и той изгъргори няколко думи на техния език, в отговор на които очите и зъбите им блеснаха в усмивка. — Драго им е да се запознаят с тебе, Пушилка. Сядай да си сушиш мокасините, пък аз ще сготвя нещо за ядене. Аз вече ломотя доста добре на техния език, нали? Ще трябва и ти да се понаучиш, че както ми се вижда, ще има дългичко да си поживеем при тях. Тука има още един бял. Един ирландец. Хванали го преди шест години някъде към Голямото робско езеро. Казва се Дани Маккан. Взел си за жена една индианка. Има вече две деца, ама е готов да духне оттука, щом му падне сгода. Виждаш ли ей оня мъждивия огън отдясно? Това е неговият стан.

Очевидно това бе отреденото за Пушилката местожителство, защото довелите го индианци оставиха него и кучетата и продължиха навътре, в големия стан. Докато Пушилката се занимаваше с мокасините и чорапите си и лакомо поглъщаше късове горещо месо, Малчо готвеше и приказваше:

— Да ти кажа, Пушилка, здравата сме закъсали. И няма да е лесно да се измъкнем. Това са истински, чиста проба диви индианци. Те не са бели, но главатарят им е бял. Говори, сякаш устата му е пълна с гореща попара, и ако не е чистокръвен шотландец, тогава на тоя свят няма шотландци. Той е недосегаем, свещен върховен вожд на цялата тая сган. Каквото каже, става. Трябва да го знаеш това отсега. Дани Маккан от шест години се мъчи да офейка от него. Дани не е лош, само дето е малко пъзлив. Той знае пътя оттука (научил го е, като са ходили на лов), на запад от пътя, по който дойдохме ние двамата. Не му стиска да тръгне самичък. Можем да офейкаме тримата заедно. Брадата е добър мъжага, само че нещо му хлопа.

— Кой е Брадата? — попита Пушилката, като спря да се тъпче с къс печено месо.

— Най-важната клечка. Шотландецът. Започнал е да одъртява и сигурно вече спи, ама утре ще поприказва с тебе и ще те накара да разбереш като две и две четири каква нищожна гадинка си ти в ловните му владения. Тези владения принадлежат на него. Трябва да си го набиеш това в тиквата. Те никога не са били изследвани, никой не ги знае и той им е господар. И няма да те остави да го забравиш. Той има към двайсет хиляди квадратни мили ловища и ги смята за своя собственост. Той е белият индианец, той и една фуста. Ами! Няма защо да ме гледаш така. Почакай, докато я видиш. Бива си я и е бяла като баща си. Брадата. А пък елени! Аз ги видях. Сто хиляди глави чудесно живо месо, а подир тях десет хиляди вълци и диви котки; хранят се с изоставащите елени и с отпадъците. Стадото се придвижва на изток и ние днес-утре ще тръгнем подир него. Ядем до насита, а каквото не изядем, сушим и пушим, за да има за пролетта, докато придойде сьомгата да си хвърля хайвера. Слушай, ако има нещо, което Брадата да не знае за сьомгата и за елените, тогава и никой друг не го знае, главата си режа!

III

— Виж го, Брадата пристига, също като че отива някъде по важна работа — пошепна Малчо, пресегна се към едно от впрегатните кучета и избърса в козината му омазнените си ръце.

Беше утро и ергените, наклякали, закусваха с еленово месо, което си печаха на огъня. Пушилката вдигна очи и видя нисък, слаб мъж, облечен с кожи, като някой дивак, но безспорно бял; той вървеше пред кучешки впряг, последван от десетина индианци. Пушилката счупи горещ кокал и както изсмукваше вдигащия пара мозък, загледа приближаващия се домакин. Гъста брада и прошарена жълтеникава коса, опушена от огньовете на становете, закриваха по-голямата част от лицето му, но не можеха напълно да скрият изпитите, кажи-речи, хлътнали бузи. „Мършав, но здрав“ — реши Пушилката, като забеляза силно трептящите ноздри и дълбокото дишане на силните му гърди, които осигуряваха достатъчно кислород, необходим за живота.

— Здравейте — каза мъжът, смъкна ръкавицата си и протегна ръка. — Казвам се Снас — добави той, докато се ръкуваше.

— А аз Белю — отговори Пушилката, загледан с някакво особено смущение в пронизващите го изпитателни очи.

— Имате достатъчно храна, както виждам.

Пушилката кимна и пак засмука мозъка от кокала; мъркащото шотландско произношение на Снас бе странно приятно за слуха му.

— Груба храна, но рядко оставаме гладни. И тя е по-естествена от месото на домашните животни в градовете.

— Виждам, че не обичате градовете — засмя се Пушилката само за да отговори нещо и тозчас се стресна от промяната, която настъпи у Снас.

Също както някакво чувствително растение той сякаш целият повехна и затрептя. Напрегнат, дивашки ужас се изписа на лицето му и се съсредоточи в очите, в които пламна омраза и неизмерима болка. Той рязко се извърна, овладя се и нехайно додаде през рамо:

— Довиждане, господин Белю. Елените се придвижват на изток и аз отивам напред, за да избера място за стануване. Вие всички ще дойдете утре.

— Видя ли го Брадата, а? — промърмори Малчо, когато Снас закрачи напред начело на отряда си.

Малчо избърса отново ръце в козината на вълчото куче, на което като че се хареса това, защото започна да облизва вкусната лой.

IV

По-късно сутринта Пушилката отиде да се поразходи из улисания в първобитното си всекидневие стан. Току-що се бе завърнала голяма дружина ловци и мъжете се разотиваха всеки при своя огън. Жени и деца отиваха с кучета, запрегнати в празни шейни, други жени и деца мъкнеха заедно с кучетата шейни, натежали от прясно, но вече замръзнало месо от убития дивеч. Времето беше мразовито, както се случва понякога в ранна пролет, и тази първобитна картина се разиграваше при температура тридесет и пет градуса под нулата. Никъде не се виждаше тъкан плат. Всички бяха еднакво облечени с кожуси и дрехи от мека дъбена кожа. Край Пушилката минаваха момчета с лъкове в ръце, а стрелите в колчаните им бяха с каменни върхове; виждаха се и много костени и каменни ножове за дране на кожи, затъкнати в поясите или в кании, закачени на врата им. Жени шетаха около огньовете и пушеха месо, а вързани на гърбовете им кърмачета с опулени очички смучеха парчета лой. Кучета — истински вълци — настръхваха пред Пушилката, но се пазеха от заплашващата ги къса тояга, която той носеше; те душеха миризмата на този пришелец, когото трябваше да търпят поради тоягата.

Разположен отделно в сърцето на стана, пред Пушилката се изпречи огън, който очевидно беше на Снас. Макар и временен, както личеше по всичко, беше голям и здраво изграден. Много вързопи с кожи и пътно снаряжение бяха струпани на издигнато скеле, за да не ги стигат кучетата. Голяма брезентова шатра, кажи-речи, полупалатка, служеше за спане и живеене. Отстрани имаше копринена палатка от тия, които използуват изследователите, и богатите ловци на едър дивеч. Пушилката никога не беше виждал такава палатка и пристъпи по-наблизо. Както стоеше и я гледаше, предните платнища се отметнаха и от ней излезе млада жена. Тя се появи толкова бързо и неочаквано, че Пушилката бе изненадан като от някакво видение. Той като че й подейства по същия начин и те продължително се изгледаха.

Тя беше облечена цялата с кожи, но такива кожи и с такава великолепна и изящна изработка Пушилката никога не би могъл дори да си представи. Нейната парка с отметната назад качулка бе направена от някаква непозната за него светлосребриста кожа. Мъклъците, с подметки от тюленова кожа, бяха ушити от меки, сребристи крачета на рисове. Дългите ръкавици, пискюлите на колената, всичките кожи, от които се състоеше облеклото й, бяха в бледо сребрист цвят и блестяха в мразовитата светлина; а от това блестящо сребро на тънка, нежна шия се издигаше нейната глава с румено бяло лице, сини очи, уши, подобни на две розови раковини, и светло кестенява коса, посипана със снежен прах и искряща с мразовити отблясъци.

Пушилката забеляза всичко това като насън; сетне се съвзе и посегна да си свали калпака. В същия миг учуденият поглед в очите на девойката премина в усмивка; с бързи, пъргави движения тя смъкна ръкавицата си и му протегна ръка.

— Здравейте — промълви тя спокойно, със странен, очарователен изговор и гласът й, сребрист като кожите на облеклото й, смая Пушилката, чиито уши бяха свикнали с дрезгавите гласове на индианките в стана.

Пушилката можа само да промърмори няколко думи, които смътно напомняха за някогашните му отлични светски обноски.

— Много се радвам да се запозная с вас — бавно, подбирайки думите си, продължи девойката със светнало от усмивка лице. — Моя английски аз моля да извините. Аз не говоря добре — сериозно го увери тя. Моят баща е шотландец. Майка ми, тя е умряла. Тя беше французойка и англичанка, и малко нещо индианка. Нейният баща бил голям човек в Дружеството на Хъдзъновия залив. Бр-р-р! Студено. — Тя си сложи ръкавицата и затърка розовите си уши, които вече бяха побелели. — Хайде да отидем при огъня и да си поприказваме. Аз се казвам Лабискуи. Как се казвате вие?

Така Пушилката се запозна с Лабискуи, дъщерята на Снас, която самият Снас наричаше Маргарет.

— Баща ми не се казва Снас — осведоми тя Пушилката. — Снас го наричат само индианците.

Много неща научи той него ден и през следващите дни, докато ловджийският стан се местеше все по-нататък по дирите на елените. Това бяха истински диви индианци — същите, с които се беше сблъскал и от които беше избягал преди много години Антон. Тука бе горе-долу западната граница на техните земи — през лятото те отивали в тундрите по бреговете на Ледовития океан, а на изток стигали чак до Лъскуа. Коя беше реката Лъскуа, Пушилката не можеше да разбере, не можеше да му обясни и Лабискуи, нито пък Маккан. Понякога Снас с дружини яки ловци, прехвърлял Скалистите планини на изток, минавал край езерата и река Макензи и прониквал в Безплодните земи. При последното си отиване в тази посока те намерили копринената палатка, обитавана сега от Лабискуи.

— Тя принадлежеше на експедицията Милисънт-Адбери — каза Снас на Пушилката.

— А, спомням си! Те бяха тръгнали за мускусни бикове. Спасителната експедиция не можа да намери никаква следа от тях.

— Аз ги намерих — рече Снас… — И двамата биха мъртви.

— Светът още не знае за това. Оттука нищо не се е чуло.

— Оттук никога нищо не се чува — любезно го увери Снас.

— Искате да кажете, че ако са били живи, когато сте ги намерили…

Снас кимна:

— Щяха да останат с мен и моя народ.

— Антон се измъкна — предизвикателно подхвърли Пушилката.

— Не си спомням такова име. Преди колко време?

— Четиринайсет петнайсет години — отговори Пушилката.

— Значи, въпреки всичко е останал жив. Знаете ли, аз съм се чудил какво е станало с него. Ние го наричахме Дългия зъб. Здравеняк беше, здравеняк.

— Ла Перл е минал оттука преди десет години.

Снас поклати глава.

— Той намерил следи от становете ви. Било е лятно време.

— Това обяснява всичко — отговори Снас. — През лятото ние сме стотици мили по на север.

Колкото и да се мъчеше, Пушилката не можеше да открие никакви указания за миналото на Снас преди идването му в тези северни пущинаци. Беше образован човек, но през всичките години оттогава насам не беше чел никакви книги, нито вестници. Не знаеше какво е станало по света, нито проявяваше желание да узнае. Беше чувал за златотърсачите на Юкон и за златото, намерено на Клондайк, обаче златотърсачите никога не биха нахлували в неговите владения, от което беше много доволен. Външният свят не съществуваше за него. Той не понасяше да му споменават за този свят.

Лабискуи също не можеше да помогне на Пушилката и да му разкаже нещо за по-отдавнашното минало. Тя се родила на ловището. Майка й живяла след това шест години. Тя била много, красива — единствената бяла жена, която Лабискуи била виждала в живота си. Девойката говореше за това с тъга и с тъга, по хиляди начини показваща, че знае за широкия външен свят, вратата към който баща й държеше затворена. Но всичко това беше нейна тайна. Отдавна беше разбрала, че при всяко споменаване за тези неща баща и изпада в бяс.

Антон разказал на една индианка за майка й и за това, че тя била дъщеря на висш чиновник в Дружеството на Хъдзъновия залив. Индианката го разказала на Лабискуи. Но майчиното си име тя никога не узнала.

От Дани Маккан също не можеше да се научи нищо. Той не обичаше приключения. Животът сред диваците бил ужасен, а той живеел сред тях вече девет години. В Сан Франциско го напили и накарали да стане матрос на китоловен кораб, той избягал от нос Бароу с още трима другари. Двама умрели, а третият го изоставил посред страхотното пътуване на юг. Две години живял той при ескимосите, докато се реши да продължи на юг, и тогава, само на няколко дни път от търговския пункт на Дружеството на Хъдзъновия залив, бил заловен от дружина младежи на Снас. Беше дребен, глупав човечец, страдащ от възпаление на очите, единственото нещо, за което мечтаеше и за което можеше да говори, бе да се върне в любимия му Сан Франциско, към блажения зидарски занаят.

V

— Вие сте първият интелигентен човек, който е живял у нас — любезно каза Снас на Пушилката една вечер край огъня. — Освен стареца Четириокия. Така го наричаха индианците. Беше късоглед и носеше очила. Професор беше по зоология. — Пушилката забеляза колко правилно произнесе той тази дума. — Умря миналата година. Моите младежи го хванаха в горното течение на Таралежовата река: беше се откъснал от някаква експедиция и се загубил. Интелигентен, да, но беше глупак. Това беше негова слабост — да се губи. Обаче разбираше от геология и обработване на метали. Край Лъскуа, където се намират въглища, ние имаме няколко доста хубави ковачници, направени от него. Поправяше пушките и научи на този занаят младежите. Умря миналата година, това беше истинска загуба за нас. Заблуди се, така се случи, замръзна на една миля от стана.

Същата вечер Снас каза на Пушилката: — Няма да е зле да си изберете жена и да си имате свой огън. Ще се чувствувате по-добре, отколкото с тези млади мъже. Моминските огньове — това е нещо като празник на девствениците — се палят чак посред лято, когато ловим сьомга, но аз мога да го наредя и по-рано, стига да искате.

Пушилката се засмя и поклати глава.

— Помнете — спокойно довърши Снас, — Антон е единственият, който е успял да се измъкне оттука. Имал е късмет, необикновен късмет.

— Баща й имал желязна воля — каза Лабискуи на Пушилката.

— Четириокия го наричаше Замръзналия пират, аз не зная какво значи това, Мразовития тиран, Пещерна мечка, Първобитния звяр, Цар на елените, Брадатия леопард и с разни други подобни имена. Четириокия обичаше такива думи. Най-много английски съм научила от него. Той вечно се шегуваше. Човек никога не можеше да разбере дали говори сериозно, или не. Наричаше ме „приятелчето ми гепардът“, когато избухвах. Какво е гепард? Винаги ме дразнеше с това име.

Тя продължаваше да бърбори с оживената наивност на дете, която Пушилката трудно можеше да свърже с външния й вид и изражение на зряла жена.

Да, баща й бил много твърд. Всички се страхували от него. Бил ужасен, когато се ядоса. Да вземем племето на таралежите. Чрез тях и чрез племето лъскуа Снас продавал кожи на търговските пунктове и се снабдявал с патрони и тютюн. Той винаги се държал честно, но вождът на таралежите започнал да го лъже. И след като го предупреждавал на два пъти, Снас подпалил дървените хижи на селото му и повече от десет таралежи били убити в тая битка. Но след това вече никой не го лъгал. Веднъж, когато тя била малко момиче, бил убит един бял мъж, който се опитал да бяга. Не, не го направил баща й, но той заповядал на младежите. Никой индианец никога не престъпвал заповедите на баща й.

И колкото повече научаваше Пушилката от нея, толкова по-дълбока ставаше тайната на Снас.

— Ами кажете ми, истина ли е — питаше девойката, — че имало някога си мъж и жена, които се казвали Паоло и Франческа и които много се обичали?

Пушилката кимна.

— Четириокия ми разказа за любовта им — светна от радост Лабискуи. — Значи, не го е измислил въпреки всичко. Виждате ли, аз не бях сигурна. Попитах татко, но той… о, той толкова се ядоса! Индианците ми казаха, че той ужасно се скарал на Четириокия. После имало Тристан и Изолда… две Изолди. Много тъжно беше. Но аз бих искала да любя така. Всичките ли млади мъже и жени по света любят по този начин? Тука не е така. Тука само се оженват. Изглежда, че нямат време. Аз съм англичанка и никога няма да се омъжа за индианец… Какво бихте направили вие? Затова още не съм палила моминския си огън. Някои от младежите все се молят на баща ми да ме накара да го запаля. Един от тях е Либаш. Той е голям ловец. А Махкук все обикаля и пее песни. Той е смешен. Довечера, ако дойдете при шатрата ми, след като се стъмни, ще го чуете как пее в студа. Но татко казва, че мога да правя каквото си искам и затова няма да паля моя огън. Виждате ли, когато една девойка реши да се омъжи, тя го съобщава на младежите по този начин. Четириокия винаги казваше, че това е чудесен обичай. Но аз забелязах, че той докрай не си взе жена. Може да е бил много стар. Нямаше много коса, но все си мисля, че не беше много стар. А как ще познаете, че сте влюбен?… Искам да кажа, като Паоло.

И Пушилката се смути от ясния поглед на сините й очи.

— Ами, казват… — запъна се той — влюбените казват, че любовта е по-скъпа от живота. Когато някои разбере, че той или тя обича някого повече от всеки друг на света… е, тогава те знаят, че са влюбени. Ето, така става, но е ужасно трудно да се обясни. Човек просто го усеща и толкова.

Тя погледна някъде далече през пушека на огъня, въздъхна и пак се залови за кожената ръкавица, която шиеше.

— Е — заяви тя с решителен тон, — аз поне никога не ще се омъжа!

VI

— Побегнем ли веднъж, ще трябва здравата да си плюем на петите — мрачно заяви Малчо.

— Това е огромен капан — съгласи се Пушилката.

От върха на една гола могила те оглеждаха снежното царство на Снас. На изток, запад и юг те бяха заградени от високи върхове и безредно струпани планински вериги. На север безкрай се ширеше хълмистата равнина, обаче те знаеха, че дори и в тази посока пътят им бе преграден от пет-шест напречни хребета.

— По това време на годината бих могъл да ви дам три дена преднина — каза Снас на Пушилката тази вечер. — Не можете да си скриете следите, нали знаете? Антон избяга, след като снегът се бе стопил. Моите младежи могат да вървят не по-зле от най-издръжливите бели, а при това вие ще сте им направили пъртина. Пък когато няма да има сняг, ще се погрижа да не ви се представя случай, както на Антон. Но тука се живее добре, а споменът за света бързо избледнява. Аз все още не мога да се начудя на своето откритие колко лесно се живее без света.

— Ако ме мъчи нещо, това е Дани Маккан — сподели Малчо с Пушилката. — Слабичък е, за да се мери с други в ходенето. Но той се кълне, че знае пътя на запад, та, щем не щем, ще трябва да го вземем, Пушилка, иначе ще го загазим.

— Всички се пържим на един огън — отговори Пушилката.

— И дума да не става. Сега тебе са те взели на мушката.

— Каква мушка? За какво приказваш?

— Не си ли чул новината? — Пушилката поклати глава.

— Казаха ми го ергените. Те са научили преди малко. Щяло да стане довечера, макар и да е с месеци, преди да му е времето по календара.

Пушилката сви рамене.

— Не те ли интересува да го знаеш? — дразнеше го Малчо.

— Чакам да ми го кажеш.

— Е, добре, жената на Дани току-що казала на ергените… — Малчо многозначително замълча. — А ергените пък ми казаха на мене, че довечера щели да палят момински огньове. Това е. Как ти се вижда тая работа?

— Не разбирам накъде биеш, Малчо.

— Не разбираш, а? Ами че то е ясно като бял ден. Една фуста ти е хвърлила око и тази фуста ще запали огън, и името на тази фуста е Лабискуи. — О, аз съм я виждал как те гледа, когато се обърнеш настрана! Тя досега не е палила огъня си. Казвала, че нямало да се омъжи за индианец. А сега, щом ще пали огън, сигурна работа, че е зарад бедничкия ми стар приятел Пушилката.

— Това звучи като силогизъм — забеляза Пушилката, а сърцето му се сви, като си спомни държането на Лабискуи през последните няколко дни.

— „Сигурна работа“ се произнася по-лесно — отвърна Малчо. — И винаги все така става: тъкмо когато се гласим да бягаме, пристига някоя фуста и обърква всичко. Нямаме си късмет. Хей! Я ги чуй тия, Пушилка!

Три престарели индианки бяха се спрели на половин път между огъня на ергените и стана на Маккан и най-старата разгласяваше нещо с писклив фалцет.

Пушилката различаваше имената, но не разбираше всичките думи, та Малчо му преведе е печална усмивка:

— Лабискуи, дъщерята на Снас, Властителя на дъждовете, Великия вожд, ще запали първия си момински огън тая вечер. Мака, дъщерята на Оуптс, Страшилището на вълците…

В съобщението се изброяваха имената на десетина девойки, след това трите вестителки закретаха нататък, за да разгласят същото край другите огньове.

Ергените, които бяха дали младежка клетва никога да не говорят с никаква девойка, не се интересуваха от предстоящата церемония. За да покажат презрението си, те започнаха да се стягат незабавно да заминат и изпълнят задачата, която им бе поставил Снас, макар че преди това бяха решили да потеглят на другата сутрин. Недоволен от пресмятанията на старите ловци за броя на елените, Снас мислеше, че те са се разделили на две. Той беше възложил на ергените да разузнаят на север и на запад и да намерят втората част от огромното стадо.

Пушилката, разтревожен от намерението на Лабискуи да запали моминския си огън, заяви, че ще отиде е ергените. Но преди това поприказва с Малчо и с Маккан.

— Ти бъди там на третия ден, Пушилка — каза Малчо. — Ние ще имаме снаряжение и кучета.

— Помни — предупреди го Пушилката, — ако нещо се случи и не се срещнем, продължавай да вървиш и излез на Юкон. Да бъдем наясно. Ако сполучиш, ела да ме търсиш през лятото. Ако ми провърви и сполуча, ще се върна да те търся аз.

Застанал до огъня си, Маккан мълком посочи с очи скалиста планина, където високият западен хребет се вдаваше в откритата равнина.

— Ей тая е — рече той. — Малко поточе на южната страна. Ние ще се изкачим по него. На третия ден ще ни причакаш. Ние ще минем оттам на третия ден. Където и да излезеш на това поточе, ще ни намериш… или ще видиш следите ни.

VII

Но на третия ден случаят изневери на Пушилката. Ергените бяха променили посоката на разузнаването и докато Малчо и Маккан се изкачваха по поточето е кучетата си, Пушилката и ергените бяха шестдесет мили на северозапад и вървяха по следите на второто стадо елени. Подир няколко дена в премрежен от вадещия сняг полумрак те се върнаха в големия стан. Една индианка, която ридаеше край огъня си, се спусна към Пушилката, С груби думи и злобен, пронизващ поглед тя започна да го кълне и да маха с ръце към безмълвното тяло, загърнато с кожи и несвалено още от шейната, с която го бяха докарали.

Какво се беше случило — Пушилката можеше само да се досеща и когато се приближи до огъня на Маккан, очакваше да чуе нови клетви. Вместо това обаче той видя самия Маккан, който усърдно дъвчеше къс еленово месо.

— Аз не съм войнствен човек — с хленчене обясни той. — Но Малчо се измъкна, макар че още го гонят.

— Би се като бесен. Ще го хванат и него. Няма да се отърве. Той улучи двама, които ще се оправят. А на едного тегли куршума право в гърдите.

— Знам — отвърна Пушилката. — Току-що видях вдовицата.

— Старият Снас иска да те види — добави Маккан. — Така е заповядал. Щом се върнеш, да отидеш при неговия огън. Не съм те издал. Ти нищо не знаеш, Запомни го. Малчо е избягал с мене на своя глава.

Край огъня на Снас Пушилката завари Лабискуи. Тя го посрещна с поглед, в който се четеше толкова топлота и нежност, че той се уплаши.

— Радвам се, че не сте се опитали да избягате — каза тя. — Виждате ли, аз… — Девойката се поколеба, но не сведе очи. Те блестяха с недвусмислена светлина. — Аз запалих своя огън и го запалих, разбира се, за вас. Това се случи. Вие сте ми по-скъп от всеки друг на света. По-скъп от баща ми. По-скъп от хиляда дибашовци и маккуковци. Аз любя. Това е много странно. Любя, както е любила Франческа, както е любила Изолда. Старецът Четириокия е казвал истината. Индианците не любят по този начин. Но моите очи са сини и аз съм бяла. Ние сме бели, ти и аз.

Никой досега не беше правил на Пушилката предложение за женитба и той не знаеше как да се справи с положението. Нещо по-лошо; това дори не беше предложение, В съгласието му дори не се и съмняваха. За Лабискуи всичко изглеждаше толкова безспорно, очите й излъчваха толкова топлота, че Пушилката се чудеше как още не е обвила врата му с ръце и не е склонила глава на рамото му, После си даде сметка, че въпреки искрената си любов девойката не знаеше как се държат влюбените. За първобитните диваци любовните ласки са непознати. Тя не е имала от кого да ги научи.

Лабискуи продължаваше да чурулика и да възпява сладката мъка на своята любов, докато той се мъчеше да се съвземе и да намери ничии да и каже трънливата истина. Тъкмо сега му се представяше благоприятен случай.

— Но слушайте, Лабискуи — започна Пушилката. — Сигурна ли сте, че Четириокия ви е разправил докрай историята на любовта между Паоло и Франческа?

Девойката плесна с ръце и се засмя с безграничната увереност, че ще чуе нещо радостно.

— О! Има още?! Знаех си, че трябва да има още и още нещо за любовта! — Аз много мислих, след като запалих своя огън. — Аз…

Но в този миг Снас се приближи през падащите снежинки към огъня и случая бе изгубен.

— Добър вечер — грубо рече Снас. — Хубава каша забърка вашият другар! Радвам се, че вие излязохте по-умен.

— Не бихте ли ми разправили какво се с случило — помоли Пушилката.

Блясъкът на белите зъби през опушената брада не беше приятен.

— Разбира се, ще ви разкажа. Вашият другар е убил едни от моите хора. Това безгръбначно нищожество Маккан го изоставил при първия изстрел. Той никога вече няма да бяга. Но моите ловци навярно са настигнали вашия другар в планините и ще го хванат. Той няма да види долината на Юкон. А пък вие отсега нататък ще спите при моя огън. Няма вече да ходите на разузнаване с младежите. Няма да ви изпускам от погледа си.

VII

Новото положение, в което се озова Пушилката край огъня на Снас, беше неловко. Той беше почти непрекъснато с Лабискуи. Откритите прояви на нежната и невинна любов бяха ужасни за него. Девойката го гледаше с влюбени очи и всеки неин поглед беше милувка. Десетки пъти Пушилката събираше сили да й каже за Джой Гастел и десетки пъти установяваше, че е страхливец. Най-страшното и цялата работа бе това, че Лабискуи беше тъй прелестна. Приятно му беше да я гледа. Макар че след всеки миг, прекаран с нея, той падаше вее повече в собствените си очи, всеки такъв миг представляваше наслада. За първи път в живота си той започваше наистина да разбира какво нещо е жената, а душата на Лабискуи бе тъй чиста, тъй изумителна в своята наивност и неведение, че Пушилката безпогрешно четеше всяка нейна мисъл. Тя притежаваше всичките ненакърнени добродетели на своя пол, неопошлени от познаването ма живота и от хитрините на самозащитата. Мислено той препречете Шопенхауер и се убеди, извън всякакво съмнение, че печалният философ не е бил прав. Да опознаеш жената, както Пушилката опозна Лабискуи значеше да разбереш, че всички женомразци са болни хора.

Лабискуи беше чудесна и въпреки, това, наред с нейното лице от кръв и плът, пред него пламтеше образът на Джой Гастел. Джой се владееше, беше сдържана, спазваше всички ограничения, наложени на жената от цивилизацията, и все пак поради въображението му и живото откровение на жената пред неговите очи Джой Гастел се изравняваше по добродетели с Лабискуи. Едната издигаше другата и всички жени по света се издигаха в очите на Пушилката благодарение на това, което той съзря в душата на Лабискуи край огъня на Снас в страната на снеговете.

Пушилката опозна и самия себе си. Той си припомни всичко, което знаеше за Джой Гастел, и разбра, че я обича. Въпреки това той се възхищаваше от Лабискуи. А какво друго можеше, да бъде това чувство на възхищение, ако не любов? Не можеше да го принизи, като го нарече е някакво по-малоценно име. Това беше любов. Сигурно беше любов. Той бе потресен до дъното на душата, когато откри у себе си тази наклонност към многоженство. Беше чувал да се спори по този въпрос в артистичните среди на Сан Франциско — че било възможно един мъж да обича две жени, дори и три жени едновременно. Но не беше го вярвал. Как можеше да го повярва, без да го е изпитал? Сега беше друго. Той наистина обичаше две жени и макар повечето време да беше съвсем убеден, че обича Джой Гастел повече, имаше, и други моменти, когато със същата увереност чувствуваше, че обича Лабискуи повече.

— Трябва да има много жени по света каза — един ден девойката. — А жените харесват мъжете. Сигурно много жени са ви харесвали вас. Разкажете ми. Пушилката не отговори. — Разкажете ми! — настояваше тя.

— Никога не съм бил женен — отклони прекия отговор Пушилката.

— И няма никоя друга? Никоя друга Изолда отвъд планините?

Именно тогава Пушилката разбра, че е страхливец. Той излъга. Пряко волята си, но излъга. Той поклати глава с бавна, подкупваща усмивка, без сам да знае колко нежност се бе изписала на лицето му, когато Лабискуи мигновено се преобрази от радост.

Той извиняваше себе си, Че разсъждаваше по йезуитски, за това не можеше да има спор, но все пак нямаше достатъчно спартански дух, за да порази тази жена-дете със смъртоносен удар в сърцето.

Снас също усложняваше положението. Нищо не отбягваше от черните му очи, а думите му бяха двусмислени.

— Никой не иска да види дъщери си омъжена — каза той на Пушилката. — Поне хора с въображение. От това боли. Самата мисъл причинява болка, казвам ви. Но въпреки всичко, поради естествения ход на живота, някой ден Маргарет все ще трябва да се омъжи. Настъпи мълчание; Пушилката си даде сметка, че за хиляден път се пита какво ли се крие в миналото на Снас.

— Аз съм груб, жесток човек — продължи Спас. — И все пак законът си е закон и аз съм справедлив. Нещо повече: тука, за тези първобитни хора, аз съм законът и справедливостта. Никой не престъпна волята ми. Но аз съм и баща и цял живот въображението ми е било моето проклятие.

Накъде клонеше този монолог. Пушилката не можа да разбере, защото той бе прекъснат от врявата и сребристия смях, избухнали в палатката на Лабискуи, където тя си играеше с хванато наскоро вълче. Болка разкриви лицето на Снас.

— Мога да го понеса мрачно промърмори той. Маргарет трябва да се омъжи и цяло щастие е за мене и за нея, че вие сте тук. Аз възлагах малко надежди на Четириокия. Маккан е толкова безнадежден, че го ожених за една индианка, която пали моминския си огън двайсет години наред. Ако не бяхте вие, щеше да се наложи да я дам на някой индианец, Либаш можеше да стане баща на моите внуци.

В този миг, прегърнала вълчето, Лабискуи излезе от палатката си и притегляна като от магнит, дойде при огъня да погледа своя избраник и очите й светеха от любов, която тя не умееше да скрие, понеже не знаеше да се преструва.

IX

— Слушай какво ще ти кажа — каза Маккан, Настъпило е вече пролетното затопляне и снегът хваща корица. Тъкмо време за пътуване, ако не смятаме пролетните виелици в планините. Аз ги зная. Не бих избягал с никого освен с човек като тебе.

— Но ти не можеш да бягаш — възрази му Пушилката. — Ти не можеш да издържиш с никого. Твърдостта ти е колкото на размекнат костен мозък. Ако избягам, ще избягам сам. Но спомените за света избледняват и може въобще да не избягам. Еленовото месо е много хубаво, а скоро ще дойде лятото и сьомгата.

Снас му каза:

— Вашият другар умря. Моите ловци не са го убивали. Те го намерили мъртъв, замръзнал в първите пролетни бури в планините. Никой не може да избяга. Кога ще отпразнуваме сватбата ви?

А Лабискуи му каза:

— Аз ви наблюдавам. Нещо ви измъчва. Личи по очите ви, по лицето ви. О, аз познавам цялото ви лице, На врата ви, точно под ухото, има малък белег. Когато сте щастлив, ъгълчетата на устата ви се извиват нагоре. Когато мислите тъжни мисли, те се извиват надолу. Когато се усмихвате, в ъгълчетата на очите ви има три или четири бръчки. Когато се смеете, те са шест. Понякога съм наброявала дори седем. Но не мога да ги преброя сега. Никога не съм чела книги. Аз не зная да чета. Но Четириокия ме научи на много неща. Аз говоря правилно. Той ме научи. Обаче по очите му виждах, че го измъчва жажда за света. Той често жадуваше за света. А тука имаше хубаво месо и предостатъчно риба, и ягоди, и корени, а чрез таралежите и лъскуа често получавахме и брашно срещу кожи. И въпреки това той жадуваше за света. Толкова ли е хубав светът, че и вие жадувате за него? Четириокия нямаше нищо. Вие имате мен. — Тя въздъхна и поклати глава. — Четириокия умря все тъй жаден за света. Ами ако останете тука завинаги, нима и вие ще умрете от жажда за света? Боя се, че не познавам света. Искате ли да избягате в този свят?

Пушилката не може да проговори, по извивките в ъгълчетата на устата му я убедиха, че е така.

Проточиха се минути на мълчание; в това време девойката явно водеше вътрешна борба, и Пушилката се проклинаше за необикновената слабост, която го накара да издаде жаждата си за света, но го лиши от сили да отвори уста и да каже истината за съществуването на друга жена.

Лабискуи пак въздъхна.

— Добре. Любовта ми към вас е по-голяма от страха пред гнева на баща ми, а той в гнева си е по-ужасен от планинска буря. Вие ми разказахте какво нещо е любовта. Това е изпитание на любовта. Аз ще ви помогна да избягате обратно при света.

X

Пушилката се събуди тихо й без да се размърда. Топли пръстчета докоснаха неговата буза, леко се плъзнаха надолу и се притиснаха към устните му. След това някакъв кожух, който лъхаше на мраз, го погъделичка по кожата и на ухото му пошепнаха една-единствена дума: „Ела.“ Той седна предпазливо и се ослуша. Стотиците кучета в стана бяха подхванали нощната си песен, но през мощния й ек, съвсем наблизо, той долавяше тихото, равномерно дишане на Снас. Лабискуи лекичко задърпа Пушилката за ръкава и той разбра, че го вика след себе си. Той взе в ръка мокасините и чорапите си и изпълзя вън, на снега, по спални мокасини. Отвъд кръга на светлината от тлеещите въглени девойката му направи знак да се обуе и докато той вършеше това, тя се върна в шатрата, където спеше Снас.

Пушилката напипа стрелките на часовника си и разбра, че е един след полунощ. Стори му се доста топло, не повече от двадесет и три-четири градуса под нулата. Лабискуи се появи отново и го поведе по тъмните пътеки на спящия стаи. Колкото леко и да стъпваха, снегът скърцаше под мокасините им, но този звук се губеше във воя на кучетата, твърде много увлечени, за да заръмжат срещу минаващите мъж и жена.

— Сега можем да говорим — каза Лабискуи, когато последният огън остана половин миля зад гърба им.

Едва сега, и звездната светлина, когато тя се обърна към него, Пушилката забеляза, че ръцете на Лабискуи са пълни и пипнешком разбра, че тя носи неговите снегоходки, пушка, два патрондаша и спалния му чувал.

— Всичко съм наредила. — рече девойката с тих радостен смях. — Два дена правих хранилището. Там има месо, дори брашно, кибрит и ски, с които най-добре се ходи по снежната кора, а когато тя започне да се чупи, плетените снегоходки ще ни крепят по-дълго. О, аз разбирам от пътуване по снега и ние ще вървим бързо, любими.

Пушилката сподави напиращите думи. Това, че бе подготвяла неговото бягство, беше достатъчно голяма изненада, но намерението й да дойде с него надхвърляше очакванията му. Неспособен да разсъждава, той нежно взе едно но едно нещата, които носеше девойката. След това я прегърна с едната си ръка, притисна я до себе си, все още без да знае какво да прави.

— Господ е добър — пошепна тя. Той ми изпрати възлюбен!

Пушилката намери достатъчно сили, за да не изрази желанието си да избяга сам. И преди да проговори пак, всичките му спомени за пъстрия Свят и слънчевите страни се мярнаха пред него и избледняха.

— Ние ще се върнем, Лабискуи — каза той. — Ти ще бъдеш моя жена и ние ще останем завинаги да живеем с еленовия народ.

— Не, не! — Тя поклати глава и цялата й снага, обхваната от ръката му, се възпротиви на това предложение. — Аз знам. Много съм мислила. Жаждата за света ще те налегне и ще изсуши сърцето ти през дългите нощи. Четириокия умря от жажда за света. Така ще умреш и ти. Всички мъже от света жадуват за него. A аз не искам ти да умреш. Ние ще минем на юг през снежните планини.

— Скъпа, послушай ме! — настоя той. — Трябва да се върнем.

Тя притисна ръкавицата си към устните му и не го остави да продължи.

— Ти ме обичаш. Кажи ми, че ме обичаш.

— Обичам те, Лабискуи. Ти си моята прекрасна любима.

Отново ръкавицата с милувка пресече думите му.

— Ще вървим напред, към хранилището решително рече тя. — До него има три мили. Ела!

Той не се помръдваше и колкото и да го дърпаше за ръката, тя не можеше да го накара да тръгне. Той беше почти готов да и разкаже за другата жена оттатък, на юг.

— Голяма грешка ще бъде да се върнеш — каза Лабискуи. — Аз… аз съм само едно диво момиче и ме е страх от света, но още повече ме е страх за теб. Виждам, всичко е, както ти ми го каза. Аз те обичам повече от всеки друг на земята. Обичам те повече от себе си. Индианският език не е добър език. Английският език не е добър език. Мислите за тебе в моето сърце са ярки и безбройни като звездите… няма език за тях. Как мога да ти ги разкажа? Те са тук, виж!

С тези думи Лабискуи му свали ръкавицата, мушна ръката му в топлата пазва на своята парка и я сложи на сърцето си, Тя я притисна и задържа там. И в проточилото се мълчание той долови удари, ударите на нейното сърце, и разбра, че всеки удар е любов. А после бавно, почти неусетно, все още стиснала неговата ръка, тя откъсна снагата си от него и го поведе към хранилището. И той не можа да устои. Сякаш го водеше самото й сърце, което лежеше в шепата му.

XI

Снегът се бе размекнал отгоре през деня и беше хванал толкова твърда кора през нощта, че те бързо се захлъзгаха със ските си.

— Ей там, между дърветата, е хранилището — каза Лабискуи на Пушилката.

След миг, уплашена и изненадана, тя го хвана за ръката. Пред тях весело танцуваха пламъците на малък огън, а край огъня, приклекнал, седеше Маккан. Лабискуи промърмори нещо на индиански; тези думи прозвучаха като удар с бич и Пушилката си спомни, че Четириокия я наричал „гепард“.

— Аз си мислех, че ще избягате без мен — обясни Маккан, когато те се приближиха, и малките му, втренчени в тях очички хитро заблестяха. — Затова не изпусках момичето от очи и когато я видях да крие ски и храна, приготвих се и аз. Донесъл съм си ски, снегоходки и храна. Огънят ли? Е, да, няма никаква опасност. Всички в стана спят и хъркат, а да ви чакам тука, беше студено. Ще тръгваме ли вече?

Лабискуи хвърли бърз поглед към Пушилката, също така бързо взе решение и заговори. И макар че беше една влюбена жена-дете, в тези си думи прояви съобразителност и твърдост на човек, който в други житейски дела не би проявил слабост а търсил опора.

— Маккан, ти си куче — изсъска тя и в очите й пламна див гняв. — Аз зная, че в сърцето си си решил да събудиш стана, ако не те вземем с нас. Добре. Ще трябва да те вземем. Но нали познаваш баща ми. Аз съм като него. Ще вършиш, каквото вършим и ние. Ще слушаш. А извършиш ли някаква подлост, по-добре ще е да не си бягал с нас.

Маккан вдигна към пея изпълнените си с омраза и робски страх малки, свински очички, а в нейните очи, обърнати към Пушилката, гневът се претопи в лъчиста нежност.

— Правилно ли е, каквото му казах? — попита тя. Зората ги завари в пояса на предпланините, които лежаха между хълмистата равнина и планините. Маккан заговори за закуска, но те продължаваха да вървят. Нямаше да ядат, докато снегът не се размекнеше следобед толкова, че да не може да се пътува.

Предпланините скоро се извисиха и станаха скалисти, а поточето, по замръзналото корито на което се изкачваха, започна да се провира във все по-дълбоки и по-дълбоки клисури. Признаците на пролетта се срещаха по-рядко, макар че в един от проломите те намериха тук-таме пенеща се течаща вода и на два пъти забелязаха купчинки нискостеблени върби, по които се виждаха първите белези на набъбващи пъпки.

Лабискуи обясни на Пушилката каквото знаете за тези места и как смяташе да обърка потерята. Имало само два пътя, по които можело да се излезе — единият на запад, другият на юг. Снас щял незабавно да изпрати младежки чети да пазят двете пътеки. Обаче имало и още една пътека на юг. Вярно е, че тя стигала само до половината път във високите планини, а след това извивала на запад, прехвърляла три хребета и се сливала с другата пътека. След като не намерят следи на редовната пътека, младежите щели да се върнат, убедени, че бягството е станало по западния път, понеже и на ум нямало да им дойде, че бегълците са се решили да изберат по-трудния и по-дълъг обиколен път. Лабискуи хвърли поглед назад, към вървящия подире им Маккан, и рече полугласно на Пушилката: — Той яде. Това не е хубаво.

Пушилката се озърна. Ирландецът тайничко дъвчеше еленова лой, с която беше натъпкал джоба си.

— Никакво ядене в неопределено време, Маккан — заповяда той… По тия места пред нас няма никакъв дивеч и храната трябва да се дели на равни дажби от самото начало. Можеш да вървиш с нас само ако се държиш честно.

Към един часа снежната кора се размекна дотолкова, че ските започнаха да пропадат, а към два часа пропадаха вече и снегоходките. Те спряха на стан и се нахраниха за първи път. Пушилката провери запасите от храна. Това, което носеше Маккан, го разочарова. Торбата му бе натъпкана с толкова кожи от сребърни лисици, че много малко място бе останало за месо.

Не знаех, че са толкова много — оправдаваше се Маккан. — Нали го правих на тъмно. Но те имали добра цена. А с всичките тия патрони ще си бием колкото искаме дивеч.

— Вълците ще те ядат колкото искат — бе обезнадеждаващата забележка на Пушилката, а очите на Лабискуи блеснаха от гняв.

Храната, при пестеливо разпределяне и постоянни недояждане, щеше да им стигне за един месец — прецениха Пушилката и Лабискуи. Пушилката определи тежестта и обема на всяка торба и в края на краищата отстъпи пред настояването на Лабискуи и тя да носи известна час от товара.

На другия ден потокът ги изведе в широка планинска долина и те вече бяха започнали да пропадат на равните места, когато най-сетне стигнаха по-сигурната повърхност по склона на вододела.

Още десет минути и нямаше да можем да преминем равнището — каза Пушилката, когато се спряха да си поемат дъх горе, на голото било. Трябва да сме хиляда стъпки по-високо тука.

Обаче Лабискуи, без да проговори, посочи надолу, към равна поляна между дърветата. Сред нея, пръснали се във верига, се виждаха пет точки, които почти не мърдаха.

— Младежите — пророни Лабискуи. Те затъват до хълбоците — забеляза Пушилката. Не ще могат да излязат на здрава почва днес. Ние сме ги изпреварили с часове. Хайде, Маккан! По-живо! Няма да ядем, докато може да се върви.

Маккан изпъшка, но в джобовете му нямаше еленова лой и той настървено тръгна подир тях.

В по-високата долина, където се намираха сега, снегът не се размекна до три след пладне, а дотогава те бяха успели да навлязат в сянката на планината, където вече замръзваше отново. Само веднъж се спряха да извадят отнетата от Маккан лой, която изядоха вървешком. Месото беше станало на камък и можеше да се яде само след като се размрази на огън. А лойта се трошеше в устата и облекчаваше тръпките на глада.

След продължителния здрач в девет часа от облачното небе се спусна непрогледен мрак и те спряха на стан сред групичка нискостеблени ели. Маккан безпомощно хленчеше. Направеният преход го беше изтощил, а отгоре на това, въпреки опита му от деветте години, прекарани в полярния край, беше ял сняг и се гърчеше от болки в напуканата и пламнала уста. Той клечеше до огъня и стенеше, докато Пушилката и Лабискуи приготовляваха всичко за нощуване.

Лабискуи беше неуморима и Пушилката не можеше да се начуди на жизнените й сили, на умствената й и телесна издръжливост. Бодростта й не беше престорена. Тя се смееше и му се усмихваше, а ръката й се забавяше да погали неговата, колчем се случеше да я докосне. И все пак, колчем погледнеше Маккан, лицето й ставаше жестоко и безмилостно, а очите й се изпълваха със студенина.

През нощта излезе вятър и заваля сняг, а след това цял ден те се блъскаха слепешком във виелицата и пропуснаха важен завой, където пътеката се отклоняваше нагоре по малко поточе и прехвърляше билото към запад. Още два дена се губиха те, минаваха през други погрешни вододели и през тези два депа оставиха пролетта далече назад и се изкачиха отново във владенията на зимата.

— Младежите са загубили нашите следи, защо да не спрем да си починем едни ден? — … молеше се Маккан.

Но те не си дадоха почивка. Пушилката и Лабискуи разбираха опасността, в която се намираха. Бяха се заблудили във високите планини, а не бяха виждали нито дивеч, нито следи от дивеч. Ден след ден те си пробиваха път през сключения около тях железен кръг и се виждаха принудени да навлизат в преплитащи се клисури и долини, които рядко водеха на запад. Попаднали веднъж в такава клисура, не им оставаше нищо друго, освен да вървят но нея, без да държат сметка накъде отива, защото не можеха да се изкачат и да преодолеят заледените върхове и още по-високи гребени от двете страни. Страхотното усилие и студът подкопаваха силите им, но въпреки това те намалиха дажбите, които си позволяваха дотогава.

Една нощ Пушилката се събуди от шума на някаква борба. Ясно се чуваше някой да пъшка и да се задушава там, където спеше Маккан. Той засили огъня и в светлината на пламъците видя Лабискуи да стиска Маккан за гърлото и да се мъчи да измъкне от устата му къс полусдъвкано месо. Тъкмо когато съзря всичко това, ръката на девойката посегна към хълбока и в нея блесна измъкнатият от канията нож.

— Лабискуи! — изкрещя Пушилката с решителен глас.

Ръката й се забави.

— Недей — каза той и се приближи.

Девойката се тресеше, от гняв, но след още един миг колебание без желание отпусна ръка и прибра ножа. Сякаш от страх, че не ще може да се сдържи, тя отиде при огъня и хвърли още дърва. Маккан седна и с хленчене и ръмжене, обзет от уплаха и ярост, неразбрано замънка някакво обяснение.

— Откъде си го взел? — поиска да знае Пушилката.

— Претърси го — подхвърли Лабискуи.

Това бяха първите й думи и гласът й трепереше, понеже още не можеше да потисне яда си.

Маккан се опита да се противи, но Пушилката жестоко го притисна, претърси и измъкна изпод мишницата му размразило се от топлината на тялото парче еленово месо. Рязко възклицание на Лабискуи привлече вниманието на Пушилката. Тя беше се спуснала при торбата на Маккан и я отваряше. Вместо месо от нея се посипаха мъх, елови игли, трески — всичкият онзи боклук, който беше заместил месото и придал на торбата съответния размер, но не и съответната тежест.

Лабискуи отново посегна към хълбока си и се втурна към злосторника, но се озова в прегръдките на Пушилката, отстъпи и зарида от безсилен гняв.

— Не зарад храната! — хлипаше тя. — Зарад, теб, скъпи, зарад твоя живот. Куче! Той те подяжда, тебе подяжда!

— Въпреки това ние ще останем живи — утешаваше я Пушилката. — Отсега нататък той ще носи брашното. Не може да го яде сурово, а ако го яде, аз сам ще го убия, защото с това ще подяжда и тебе, не само мен, — Той я притисна по-силно до себе си. — Убиването е мъжка работа, скъпа, жените не убиват.

— Нямаше ли да ме обичаш, ако бях убила това куче? — попита го тя с изненада.

— Не толкова много — отвърна неопределено Пушилката.

Лабискуи покорно въздъхна:

— Добре. Няма да го убия.

XII

Младежите ги преследваха неумолимо. Необяснимо щастие им помогна да намерят засипаната от виелицата следа и те тръгнаха по нея. Щом завалеше сняг, Пушилката м Лабискуи се запътваха в най-невероятни посоки: отиваха на изток, когато по-лесен път се отваряше на юг или запад, отказваха се от някой нисък гребен и се изкачваха на по-висок. Понеже вече се бяха загубили, това нямаше никакво значение. Но въпреки всичко не можеха да се отърват от потерята. Понякога бегълците спечелваха няколко дена, по всеки път младежите се появяваха отново. След буря, когато не оставаха никакви следи, преследвачите се пръскаха на всички страни като глутница хрътки и този, който намереше прясна диря, давате знаци с дим, за да повика другарите си.

Пушилката загуби сметка за времето, за дните, нощите, бурите и становете. В някакъв безкраен безумен кошмар от страдания и непосилен труд той и Лабискуи вървяха напред, а Маккан криво-ляво се препъваше подире им и ломотеше за Сан Франциско — своята вечна мечта. Огромни върхове се извишаваха около тях, безмилостни и безучастни в мразовитата синева. Те бягаха по тъмни клисури с толкова стръмни склонове, че по навъсените голи скали не се задържаше сняг, или прегазваха заледени долини, където дълбоко под краката им лежаха замръзнали езера. А една нощ, между две бури, далечен вулкан озари с огън небето. Те никога не го видяха пак и се чудеха дали това не е било сън.

Снежната кора се покриваше с дебел няколко крачки нов сняг, който на свой ред хващаше кора и отново се покриваше със сняг. На места в клисурите минаваха по пресни, дълбоки стотици стъпки, а другаде, в тесни, бръскани от вятъра проломи, прекосяваха мънички ледници, съвсем пометени и останали без никакъв сняг. Те пълзяха като безмълвни призраци през лавини, готови да се сринат всеки миг, или потънали в синя на изтощението, се будеха от тътена на срутвания. Стануваха без огън високо над границата на горите и размразяваха своите дажби месо с топлината на собствените си тела, за да могат да ги ядат. И във всички тези изпитания Лабискуи си оставаше Лабискуи. Лицето й никога не се помрачаваше, освен когато погледнеше Маккан, но дори и най-голямото вцепенение от умора и студ никога не притъпяваше безпределната й любов към Пушилката.

Като котка следеше тя разпределянето на оскъдните дажби храна и Пушилката ясно виждаше, че й се свиди всеки залък в устата на Маккан. Веднъж тя раздели храната. Преди Пушилката да разбере какво става, Маккан избухна в буйни протести. Не само на него, но и на себе си Лабискуи бе отделила по-малки дажби, отколкото на Пушилката. След това Пушилката винаги делеше месото сам. Една сутрин, след като цяла нощ бе валял сняг, те попаднаха на малка лавина, която ги завлече стотина крачки надолу, и се измъкнаха полузадушени, но невредими, обаче Маккан изскочи без своята торба, в която бе всичкото им брашно. Второ и по-голямо свличане на сняг я затрупа така, че нямаше никаква надежда да я изровят. От този миг, макар бедата и да не бе станала по вина на Маккан, Лабискуи никога не го поглеждаше и Пушилката разбра, че се страхува сама от себе си.

XIII

Беше утро, мъртвешки тихо, с ясно синьо небе отгоре, а снегът искреше ослепително бял от слънчевия блясък. Пътят водеше нагоре по дълъг и широк склон, покрит със снежна кора. Те се движеха като уморени привидения в някакъв безжизнен свят. Никакъв ветрец не полъхваше в неподвижното, смразено безмълвие. Далечни върхове, на сто мили пред тях, набелязващи гръбнака на Скалистите планини в двете посоки, се изрязваха така ясно, сякаш бяха на някакви си пет мили.

— Нещо ще се случи — пошепна Лабискуи. — Не го ли усещаш? Тук, там, навред… Всичко е толкова странно.

— Побиват ме тръпки, но не от студ — отговори Пушилката. — Нито от глад.

— Тръпките са в главата, в сърцето — възбудено се съгласи девойката. — Аз така ги усещам.

— Това не е вътрешно чувство — определи Пушилката. — Аз усещам нещо, нещо, което идва отвън и ме боде като с лед; някакво трептене на нервите.

След четвърт час те спряха, за да си поемат дъх. — Аз вече не виждам далечните върхове — забеляза Пушилката.

— Въздухът става, гъст и тежък — добави Лабискуи. — Трудно се диша.

— Има три слънца — дрезгаво промърмори Маккан, олюля се и се облегна на щеката си, за да не падне.

Имаше по едно лъжливо слънце от двете страни на истинското.

— Те са пет — рече Лабискуи и докато гледаха, все нови и нови слънца блясваха пред техните очи.

— Боже господи, небето е пълно със слънца, те нямат брой! — уплашено закрещя Маккан.

И това беше вярно, защото, където и да погледнеха, полукръгът на небето блестеше и пламтеше, от появяващи се в него все нови слънца.

Маккан остро изписка от изненада и болка.

— Нещо ме ухапа!… изкрещя той и отново изписка.

След това изписка Лабискуи, а Пушилката усети остро убождане в бузата, толкова студено, че го опари като киселина. Това му напомни как веднъж бе плувал в морето и го бе жегнала с отровните си пипалца медуза-сифонофора. Усещанията толкова много си приличаха, че той машинално обърса бузата си, за да се отърве от несъществуващото парливо вещество.

А после, странно приглушен, проехтя гърмеж. Далече под тях на склона младежите стояха прави на ските си и един след друг откриваха огън.

— Пръснете се! — заповяда Пушилката. — И качвайте се нагоре, ако ви е мил животът! Ние сме почти на върха. Те са четвърт миля под нас, а това значи, че ще ги изпреварим, с една-две мили, когато заслизаме от другата страна.

С лица, убождани и жегвани от невидими въздушни остриета, тримата се пръснаха широко по снежната покривка и се закатериха нагоре. Приглушените изстрели на пушките звучаха странно в техните уши.

— Слава богу — задъхано рече Пушилката на Лабискуи, — четирима от тях са с мускети и само един има уинчестър. Освен това всички тези слънца им пречат да се целят. Блясъкът ги лъже. Най-близките попадения са на стотина крачки от нас.

— Това показва колко много е ядосан баща ми — каза тя. — Те имат заповед да ни убият.

— Колко странно звучи гласът ти — забеляза Пушилката. — Сякаш идва някъде отдалече.

— Закрий си устата! — извика внезапно Лабискуи. — И не приказвай. Сега знам какво е това. Закрий си устата с ръкава, ей така, и не говори!

Маккан падна пръв и с мъка се изправи на крака. А след това те всички започнаха да падат, да стават и пак да падат, докато стигнаха върха. Волята им беше по-силна от мишците, те не знаеха защо, но усещаха, че целите са сковани и изтръпнали и едва могат да се движат. Когато погледнаха назад от билото, видяха младежите да се препъват и падат по нагорнището.

— Няма да стигнат дотука — каза Лабискуи. — Това е бялата смърт. Познавам я, макар и да не съм я виждала. Чувала съм старите хора да разправят. Скоро ще плъзне мъгла, но не като планинската или морската мъгла, или като мъглата при силен студ. Малцина са я видели и останали живи.

Маккан зина и започна да се задушава.

— Закрий си устата! — заповяда Пушилката.

Припламналата от всички страни около тях светлина накара Пушилката да вдигне очи нагоре, към множеството слънца. Те мъждееха и се забулваха. Въздухът бе изпълнен с микроскопични огнени искри. Близките върхове се губеха в тази призрачна мъгла; младежите, които неотстъпно се приближаваха, потъваха в нея. Маккан беше се отпуснал, и седеше клекнал на ските, закрил, уста и очи с ръцете си.

— Хайде, да тръгваме — разпореди се Пушилката.

— Не мога да се помръдна… изстена Маккан.

Свитото му одве тяло се залюшка. Пушилката бавно се запъти към него, безсилен почти да сломи с волята си летаргията, натежала на неговата плът, и да я накара да се движи. Той забеляза, че умът му е бистър. Само тялото бе засегнато.

— Остави го — дрезгаво промърмори Лабискуи.

Но Пушилката не се отказа, с мъка вдигна Маккан на крака и го обърна с лице към дългото надолнище, по което трябваше да слязат. След това го подкара с рязък тласък, и Маккан, задържайки се и управлявайки с щеката, се стрелна в искрящия елмазен прах и изчезна.

Пушилката погледна Лабискуи и тя му се усмихна, макар че едва се крепеше на краката си. Той й кимна да тръгва, но девойката се приближи до него и така, един до друг, на десетина стъпки разстояние, двамата полетяха надолу през парещата плътна стена на студения огън.

Колкото и да се мъчеше да забави движението си, поради по-голямата си тежест Пушилката я изпревари и се понесе нататък самичък по безкраен наклон, със страхотна бързина, която се намали едва когато той излезе на равно, заледено плато. Тука той изчака, докато Лабискуи го настигна, и пак един до друг, заедно продължиха напред с все по-малка скорост и най-сетне съвсем спряха. Те се сковаваха все повече. С най-отчаяни усилия на волята движеха се едва ли по-бързо от охлюв. На минаване видяха Маккан, който пак се беше свил на ските си, и с един удар на щеката Пушилката го накара да тръгне.

— Сега трябва да спрем — с мъка прошепна Лабискуи, — иначе ще умрем. Трябва да се покрием, така казваха старите хора.

Без да губи време да развързва възлите, тя започна да прерязва ремъците на торбата си. Пушилката преряза своите и като хвърлиха последен поглед към огнената смъртоносна мъгла и многото слънца, двамата се покриха с кожените си завивки и се свиха прегърнати под тях. След миг усетиха някой да се препъва в тях и да пада, после чуха безпомощно хлипане и псувни, задавени в страшен пристъп на кашлица, и разбраха, че Маккан се притиска към тях и се завива със спалния си чувал.

Сетне самите те започнаха да се задушават, разтърсвани и раздирани от суха кашлица, спазмодична и неудържима. Пушилката забеляза, че температурата му се качва и той целият гори, в същото състояние изпадна и Лабискуи. Часове наред пристъпите на кашлицата ставаха все по-чести и по-силни, но най-лошото дойде едва късно подир обед. След това бавно настъпи подобрение и между пристъпите те задрямваха от изтощение.

Обаче Маккан кашляше все по-лошо и по-лошо и те разбраха по неговите стонове и писъци, че е в безсъзнание. Веднъж Пушилката понечи да отметне завивките, но Лабискуи здраво се вкопчи в него.

— Не — замоли му се тя. — Да се отвиеш сега, значи смърт! Притисни лицето си тука, в моята парка, дишай леко и не приказвай… виж, както правя аз.

Те продължиха да дремят в тъмнината, при все че намаляващите пристъпи на кашлицата на единия неизменно будеха другия. Беше минало полунощ, според Пушилката, когато Маккан се закашля за последен път. След това той започна да издава непрекъснато ниски, животински стонове.

Устни, притиснали се към неговите устни, събудиха Пушилката Той лежеше прегърнат от Лабискуи, главата му почиваше на нейните гърди. Гласът й бе весел и ясен както винаги. Не звучеше вече глухо.

— Съмнало се е — каза тя и вдигна завивките. Виж, любими. Съмнало се е; ние останахме живи и вече не кашляме. Хайде да погледнем света, макар че бих могла да остана тука така завинаги. Този последен час бе тъй сладък. Аз бях будна и ти се радвах.

— Не чувам Маккан — рече Пушилката. — А какво ли е станало с младежите, та не са ни намерили?

Той отметна спалните чували и видя обикновено и самотно слънце в небето. Духаше лек ветрец, свеж от мраза, но обещаващ бъдни топли дни. Целият свят беше пак същият. Маккан лежеше по гръб и немитото му лице, почерняло от огньовете по становете, бе замръзнало и твърдо като мрамор. Тази гледка не разтревожи Лабискуи.

— Виж! — възкликна тя. — Овесарка! Добра поличба!

Нямаше и следа от младежите. Те или бяха загинали оттатък билото, или бяха се върнали обратно.

XIV

Храната беше толкова малко, че те не смееха да изядат една десета от онова, което им бе необходимо, нито една стотна от онова, което биха искали да изядат, и през следващите дни, докато блуждаеха из планинската пустош, острото желание за живот се притъпи и те се лутаха, сякаш в полусън. От време на време съзнанието на Пушилката изведнъж се изясняваше и той се улавяше, че се взира в безкрайните омразни заснежени върхове, а в ушите му още звучи безсмисленото му бълнуване. А след това, като че ли векове по-късно, отново се сепваше от звука на собственото си бръщолевене. Лабискуи също не беше на себе си повечето време. Общо взето, усилията им бяха несъзнателни, машинални. Те все се стремяха на запад и все се изправяха пред заснежени върхове и непреодолими планински вериги, които ги караха да се отбиват на север или на юг.

— На юг няма път — казваше Лабискуи. — Старите хора знаят. На запад, само на запад има път.

Младежите вече не ги преследваха, но сега започваше да ги застига гладът.

Настъпи ден, когато застудя и заваля гъст сняг, който не беше сняг, а кристали скреж, големи колкото зрънца пясък. Валя цял ден и цяла нощ и три дий и три нощи не спря да вали. Не беше възможно да се пътува, докато този сняг не хване кора от пролетното слънце, и затова те лежаха, загърнати с кожените си завивки, и почиваха и ядяха по-малко, защото почиваха. Толкова малка бе дажбата, която си позволяваха, че тя не успокояваше болките от глада, които много измъчваха стомаха, но още повече — ума.

Лабискуи, обезумяла, подлудена от вкуса на нищожната си дажба, с ридания и несвързан говор нададе остри, откъслечни, животински викове на радост, нахвърли се върху дажбата за следващия ден и я натъпка в устата си. И тогава Пушилката видя удивително нещо. Стиснатата между зъбите храна я върна в съзнание. Тя я изплю и обзета от страшен гняв, със стиснат юмрук удари прегрешилата си уста.

Много удивителни неща бе писано на Пушилката да види в тепърва настъпващите дни. След продължителния снеговалеж задуха силен вятър, който вдигаше сухите, мънички частички скреж, както пясъкът се вдига в пясъчната буря. Цяла нощ се носеха скрежните песъчинки, а в настъпилата светлина на ясния ветровит ден Пушилката, с премрежени от сълзи очи и замаяна глава, загледа това, което му се стори като сън. От всички страни се издигаха големи върхове и малки, самотни стражи и групи и сборища на могъщи титани. И от крайчеца на всеки връх се рееха, люшкаха, издуваха се в лазурното небе, развяваха се исполински снежни знамена, млечни и мъгливи, непрекъснато преливащи в светлини и сенки и сребърни отблясъци от слънцето.

— „Очите ми видяха господа, дошъл със слава…“ — запя Пушилката, загледан в облаците снежен прах, които вятърът издигаше като небесни знамена, преливащи с копринен блясък.

— Аз сънувам, Лабискуи… каза той. — Погледни. Дали и ти сънуваш моя сън?

— Това не е сън — отговори тя. — За това са ми разказвали старите хора. А след това ще задухат топлите ветрове и ние ще останем живи, и ще стигнем на запад.

XV

Пушилката уби една овесарка и те си я разделиха. Веднъж, в някаква долина, където сред снега имаше напъпили върби, той уби полярен заек. Друг път улучи мършава бяла невестулка. Това беше всичкият дивеч, който срещнаха, и нищо повече, макар веднъж на половин миля над главите си да видяха триъгълник от диви патици, насочили се на запад, към Юкон.

— Вече е лято в по-ниските долини — каза Лабискуи. — Скоро ще бъде лято и тука.

Лицето на Лабискуи бе отслабнало, но лъчистите големи очи бяха станали още по-лъчисти и по-големи, а когато погледнеше Пушилката, тя застиваше с дива, неземна хубост.

Дните се удължиха, снегът започна да се сляга. Всеки ден кората се размекваше, всяка нощ замръзваше отново; те тръгваха на път рано в зори и вървяха до късно вечерта, защото, щат не щат, трябваше да почиват посред деня, когато снегът се топеше и кората не можеше да издържа тежестта им. Когато Пушилката ослепяваше от блясъка на снега, Лабискуи го водеше напред с вързан на кръста й ремък. А когато тя ослепяваше, тя тръгваше подир него, хванала се за ремък, вързан на неговия кръст. Изнемогващи от глад, още по-замаяни, те вървяха напред по събуждащата се земя, лишена от всякакъв живот освен техния.

Колкото и да беше изтощен, Пушилката започна почти да се бои от съня, толкова страшни и тежки бяха сънищата в този безумен, здрачен край. Той винаги сънуваше храна и винаги когато храната стигаше до устните му, ехидният ковач на сънищата я грабваше от него. Той даваше обеди на старите си другари от Сан Франциско; с изострен апетит и жаден поглед сам ръководеше приготовленията и украсяваше трапезата с тъмночервени листи от есенни лози. Гостите закъсняваха и докато ги поздравяваше и всички бързаха да блеснат с най-новите си анекдоти, той изгаряше от нетърпение да седне на масата. Незабелязан от никого, той се промъкваше там и грабваше шепа зрели черни маслини, но трябваше да се върне, за да посрещне още някого. Другите го заобикаляха и сипеха шеги и духовитости, а той се измъчваше през цялото време от мисълта за стиснатите в юмрука му маслини.

Той даваше много такива обеди, всичките все със същия безсмислен край. Присъстваше на пиршества, достойни за Гаргантюа, където множества се хранеха с цели печени бикове, като ги грабваха от тлеещи огнища и с остри ножове отрязваха огромни късове вдигащо пара месо. Стоеше със зяпнала уста под дълга редица пуйки, продавани от търговци с бели престилки. И всеки си купуваше освен Пушилката, който стоеше, все още със зинала уста, закован за тротоара с натежали като олово крака. Той ставаше отново момче и седеше с лъжица, високо вдигната над огромни купи с млечна попара. Той гонеше плашливи юници по планински пасбища и сякаш цели векове напразно се мъчете да си открадне от тяхното мляко; или в смрадни тъмници се биеше с плъхове за огризки и остатъци. Нямаше храна, която да не го подлудява, и той бродеше из безкрайни обори, където охранени коне стояха пред проточили се с мили ясли, и търсеше, но все не можеше да намери кофите за трици, от които ги хранеха.

Само веднъж сънят му беше с благоприятен край. Премалял от глад, претърпял корабокрушение или оставен на необитаем остров, той се бореше с големите вълни на Тихия океан, събираше залепили се по скалите миди и ги носеше на пясъка при някакви сухи дърва, изхвърлени от пролетните приливи. С тях си на кладе огън и сложи в жарта скъпоценната плячка. Гледаше как парата избива на струйка, затворените черупки се разтварят и от тях се показва месо с цвят на сьомга. Съвсем готови — той го знаеше; и този път наоколо му нямаше никой, който би могъл да грабне храната. „Най-после — така сънуваше той в своя сън сънят ще се сбъдне.“ Този път щеше да яде. И все пак, въпреки сигурността си, той се съмняваше и със свито сърце зачака неизбежния обрат във видението, докато месото с цвят на сьомга, горещо и сочно, не се озова в устата му. Зъбите му го стиснаха. Той ядеше! Чудото се беше сбъднало! Изумлението го разтърси. Той не се помръдна и ето че малки пръстчета зашариха около устните му и мушнаха в устата му мъничко парченце месо, И по-скоро затова, че той не поиска да го изяде, отколкото зарад яда му, Лабискуи се разплака и рида в прегръдките му, докато заспа. Но той остана буден, поразен от любовта и величието на жената.

Дойде времето, когато и последната храна се свърши. Високите върхове бяха останали назад, вододелите ставаха все по-ниски и пътят на запад лежеше многообещаващ и отворен пред тях. Обаче и сетните им сили бяха изчерпани и както нямаха храна, скоро настъпи денят, когато легнаха да спят вечерта и не можаха да станат сутринта. Пушилката безсилно се изпрани, падна и на ръце и крака запълзя да стъкне огън. Но Лабискуи, въпреки всичките, си усилия, не можеше да се повдигне, обзета от пълна изнемога. Пушилката се отпусна до нея и се усмихна на машиналното си усилие да запали ненужния вече огън. Нямаше нищо за готвене, а денят бе топъл. Лек ветрец, въздишаше в клоните на елите и отвред изпод изчезващия сняг долиташе бълбукащата песен на невидими поточета.

Лабискуи лежеше в някакво вцепенение и дишаше така недоловимо, че Пушилката често я вземаше за мъртва. Следобед го сепна цвърченето на катеричка. Повлякъл тежката пушка, той се затътри по снежната кора, която се беше превърнала в киша. Пълзеше по ръце и крака или се изправяше и залиташе напред по посока на катеричката, която гневно цвърчеше и без да бърза, сякаш за да го измъчва, бягаше от него. Пушилката нямаше сили бързо да вдигне пушката, а катеричката не се спираше нито за миг. От време на време той се просваше в мократа снежна каша и изплакваше от безсилие. В други моменти пламъчето на неговия живот примигваше и той потъваше в тъма. Колко беше продължил последният припадък, той не знаеше, но когато се съвзе, трепереше от вечерния студ, а мокрите му дрехи бяха замръзнали за новообразувалата се снежна кора. Катеричката беше избягала и той се довлече със страшни усилия обратно при Лабискуи. Толкова дълбоко бе изтощението му, че спа като мъртвец цялата нощ, без да го тревожат никакви сънища.

Слънцето се беше вдигнало и същата катеричка цвърчеше в дърветата, когато ръката на Лабискуи докосна бузата на Пушилката и го събуди.

— Сложи ръката си върху сърцето ми, любими — промълви тя и гласът й бе ясен, но едва доловим и сякаш идваше много отдалече. — Моето сърце е моята любов, а ти я държиш в ръката си.

Като че ли се мина много време, преди тя да заговори отново.

— Не забравяй, на юг няма път. Еленовият народ го знае много добре. На запад… там е пътят… и ти ще стигнеш.

И Пушилката се унесе в това вцепенение, което предхожда смъртта, докато Лабискуи го събуди още веднъж.

— Сложи устните си на моите — рече тя. Искам да умра така.

— Ние ще умрем заедно, скъпа — отговори той.

— Не! — Леко потрепваме на ръката й го прекъсна, а гласът и бе толкова слаб, че той едва го чуваше, но все пак чуваше всяка нейна дума. Ръката й затършува в качулката на нейната парка, тя извади оттам някаква торбичка и я сложи в неговата ръка. — А сега дай си устните, любими. Твоите устни на моите устни и твоята ръка на моето сърце.

И в тази дълга целувка тъмата отново го обгърна, а когато дойде на себе си, разбра, че е сам, разбра, че и той ще умре. И уморено се зарадва, че ще умре.

Той забеляза, че ръката му лежи върху торбичката. Засмя се вътрешно на любопитството, което все пак го караше да дръпне вървите и да я отвори. От нея се изсипа мъничък поток храна. Нямаше нито едно късче, което да не му беше познато, и всичките Лабискуи бе откраднала от Лабискуи — трохи хляб, сложени настрана в далечните дни, преди Маккан да загуби брашното; парченца и нахапани залъци еленово месо; остатъци от лой; задният крак на заека, недокоснат; задният и част от предния крак на невестулката; крилцето на овесарката със следи от зъбите й, отказали се да го изядат — жалки огризки, трагични саможертви, доброволни самоизтезания, хапки, които неизмеримата и любов бе откраднала от ужасния глад.

С налудничав смях Пушилката захвърли всичко това на замръзващия сняг и пак потъна в непрогледен мрак.

Присъни му се сън. Юкон бе пресъхнал. Той бродеше по неговото корито сред кални локви и изподраскани от леда скали и събираше едри парчета самородно злато. Тежестта им започна да го измъчва, но изведнъж той откри, че златото може да се яде. И започна лакомо да го яде. В края на краищата каква друга стойност имаше златото, та хората да го ценят толкова много, освен ако можеше да се яде?

Когато се събуди, слънцето бе пак изгряло. Умът му бе странно ясен. Очите му вече не се премрежваха Нямаше познатите тръпки, които бяха пронизвали цялото му тяло. Струваше му се, че живите сокове пеят в снагата му, сякаш в пея се беше вляла пролетта. Обхвана го блажено чувство, че е здрав. Той се обърна да събуди Лабискуи и видя, и си спомни. Потърси захвърлената на снега храна. Беше изчезнала. И тогава разбра, че в бълнуването и съня му именно тая храна е била самородното злато на Юкон. В бълнуването и съня си беше почерпил сили за живот от живота, пожертвуван от Лабискуи, която бе сложила сърцето си в неговата ръка и отворила очите му за величието на жената.

Той се изненада от лекотата на движенията си, изуми се, че можа да завлече загърнатото с кожи тяло на Лабискуи до размръзналия се пясъчен бряг, да го подкопае с брадвата и да я погребе под него.

Три дни, без никаква храна, вървя той на запад. На третия ден падна под самотна ела край широк, волно течащ поток, за който реши, че трябва да е Клондайк. Преди да го завладее тъмата на унеса, отвърза торбата от гърба си, сбогува се със слънчевия свят и се загърна със завивките. Събуди го сънливо писукане. Беше настъпил продължителният здрач. Над него, сред клоните на елата, имаше бели яребици. Гладът го подтикна към незабавни действия, при все че тези действия бяха безкрайно бавни. Минаха се пет минути, докато успее да вдигне пушката до рамото си, и още пет минути се минаха, преди да посмее да натисне спусъка, както лежеше по гръб и се целеше направо нагоре. Изстрелът не улучи нищо. Нито една птица не падна, но и нито една птица не отлетя. Те само глупаво и сънливо се размърдаха и зашумоляха. Вторият изстрел не сполучи, защото той неволно трепна, когато натисна спусъка. Рамото го болеше. Изглежда, през последните три дена беше някъде паднал и го наранил, макар че не можеше да си спомни как.

Въпреки всичко яребиците не бяха отлетели. Той сви на четири завивката, с която се беше покрил, и я набута между дясната си ръка и тялото си, Опрял приклада на кожената завивка, той гръмна пак и една птица падна. Пушилката лакомо се вкопчи в нея… и откри, че изстрелът е отнесъл по-голямата част от месото. Едрокалибреният куршум не бе оставил почти нищо освен куп надробени пера. Но яребиците пак не бяха отлетели и той реши или да се цели в главите, или въобще да не стреля. Мереше се само в главите. Отново и отново пълнеше магазина. Кога не улучваше, кога улучваше и глупавите яребици, които не искаха да отлетят, се сипеха като дъжд отгоре му — живот, унищожен, за да даде живот на него. Бяха девет парчета; най-после той откъсна главата на деветата и без да се повдигне, започна да се смее и плаче, а защо — не можеше да разбере.

Първата изяде сурова. След това си почина и заспа, а в това време животът на яребицата преля в неговия. Събуди се в мрака гладен, но с достатъчно сили, за да накладе огън. И до ранни зори печеше и ядеше, и стриваше на прах хрускавите кокалчета със зъбите си, които отдавна не бяха дъвкали. Заспа, събуди се в мрака на друга нощ и спа отново до изгрева на следващия ден. Той забеляза с изненада, че огънят пращеше, стъкнат с нови дърва, а отстрани, на жарта, вреше опушен кафеник. До огъня, на една ръка разстояние, седеше Малчо, пушеше свита от амбалажна хартия цигара и напрегнато го наблюдаваше. Устните на Пушилката се размърдаха, но нещо сякаш стегна гърлото му, а в гърдите се надигнаха заплашващи да бликнат сълзи. Той посегна към цигарата и дълбоко смукна няколко пъти.

— Отдавна не съм пушил — най-после пророни той с тих, спокоен глас. — Много отдавна.

— Нито пък си ял, ако съдя по това как изглеждаш — грубовато добави Малчо.

Пушилката кимна и посочи с ръка кръстатите наоколо пера от яребици.

— Поне доскоро — отвърна той. — Знаеш ли, бих пил чаша кафе. Аз съм му забравил вкуса. И тиганици, и парче бекон.

— Ами боб? — подкачи го Малчо.

— Той сигурно има божествен вкус. Доста съм поогладнял пак.

Докато единият готвеше, а другият ядеше, те си разказаха накратко какво им се беше случило, откакто се бяха разделили.

— Ледът на Клондайк се трошеше и, щем не щем, трябваше да дочакаме свободна вода — завърши разказа си Малчо. — Две големи лодки, шестима другари, ти ги знаеш всичките, чудесни момчета, и всякакво там снаряжение. Напредвахме здравата, ту се бутахме с пръти, ту теглехме на въже, ту влачехме. Но праговете ще ги задържат най-малко една седмица. Оставих ги там да правят пътека за лодките горе по скалите. А пък аз си имах ей такова едно предчувствие да не се бавя. Та напълних си една торба с храна и потеглих. Знаех си, че ще те намеря да се влачиш съвсем капнал. Пушилката кимна и мълком му стисна ръката. — Е, да тръгваме — каза той.

— Да тръгваме ли? Ще има да вземаш! — избухна Малчо. — Ще си останем тука да си починеш и да се поохраниш един-два дни.

Пушилката поклати глава.

— Само да можеш да се видиш? — възрази Малчо. А това, което виждаше той, не беше хубаво. Лицето на Пушилката, където кожата е била открита, беше черно и мораво, цялото в струпеи от многобройни измръзвания. Бузите бяха така изпосталели, че въпреки брадата и мустаците горните зъби се издаваха под съсухрената плът. На челото и около дълбоко хлътналите очи кожата бе опъната като тъпан, а сплъстената брада, която трябваше да бъде златиста, бе опърлена и мръсна от пушека на огньовете.

— По-добре стягай торбите — каза Пушилката. — Аз тръгвам. — Ами че ти си слаб като пеленаче! Не можеш да вървиш. За къде си се разбързал?

— Малчо, аз отивам за най-хубавото нещо на Клондайк и не мога да чакам. Тока е всичко. Започвай да стягаш багажа. То е най-великото нещо на света. По-хубаво от златни езера и планини от злато, по-хубаво от приключения, от мечо месо и лов на мечки. Малчо седеше с опулени очи.

— Боже господи, че какво е то? — дрезгаво попита той. — Или направо си се чалнал?

— Не. Нищо ми няма. Може би човек трябва да спре да яде, за да му се отворят очите. Във всеки случай аз видях, че по света има неща за които не бях и сънувал. Сега зная какво е това „жена“.

Малчо зяпна, а извивката на устните, му и пламъчетата в очите му издаваха, че ей сега ще започне да се подиграва.

— Моля ти се, недей — меко каза Пушилката. — Ти не знаеш, а аз зная.

Малчо преглътна и промени намерението си.

— Е! Нямам нужда от никакви предчувствия, за да й отгатна името. Всички отидоха да пресушават Езерото на изненадата, ама Джой Гастел не поиска да отиде. Седи си в Доусън и чака да види дали ще се върна заедно с тебе. Зарича се, ако не те доведа, да продаде всичко, каквото има, да наеме цяла войска главорези, да отиде в Страната на елените и да прати на оня свят стария Снас и цялата му шайка. И ако не бързаш чак толкова, аз ей сега ще стегна багажа и ще съм готов да тръгна заедно с тебе.

Първа глава
НА ЛОВ ЗА МЕСО

Тъмна борова гора се мръщеше по двата бряга на заледената река. Вятърът наскоро бе смъкнал бялата снежна покривка на дърветата и те сякаш се навеждаха едно към друго, черни и зловещи, в гаснещия ден. Дълбока тишина цареше над земята. Самата земя беше пустиня, без живот, без движение, тъй самотна и студена, че не навяваше дори и скръб. В нея се таеше някакъв особен смях, много по-страшен от всяка скръб — смях без сянка от радост, като усмивката на сфинкса, смях, студен като скреж и пропит от някаква мрачна увереност. Това беше властната и неизразима мъдрост на вечността, която се надсмиваше над празнотата на живота и над неговите безплодни усилия. Това беше Дивата пустиня — жестоката Северна пустиня с вледенено сърце.

И все пак в тая земя имаше живот, който се ширеше непокорно в нея. Върволица от вълчеподобни кучета с мъка кретаха по течението на заледената река. Четинестата им козина бе отрупана със скреж. Дъхът им излизаше на пресекулки, в цели кълба пара и още от устата им замръзваше във въздуха и се наслояваше на ледени кристали по козината им. Кожени хамути препасваха телата на кучетата и кожени ремъци ги свързваха с шейната, която влачеха зад себе си. Шейната нямаше плъзгачи. Тя беше направена от здрави брястови кори и долната й част опираше изцяло върху снега. Предният край на шейната беше завит нагоре като пергаментов свитък, за да натиска и преодолява пухкавия сняг, който се надигаше като вълна пред нея. Тесен продълговат сандък беше здраво завързан върху шейната. На нея имаше и други неща — одеяла, една брадва, кафеник и тиган; но продълговатият тесен сандък, който заемаше почти цялата шейна, веднага се хвърляше в очи.

Пред кучешкия впряг с мъка крачеше човек с широки снегоходки. Зад шейната крачеше друг. Върху шейната в сандъка лежеше трети човек, чиито мъки се бяха свършили вече: Дивата пустиня го беше победила и повалила тъй, че той никога нямаше да може нито да се движи, нито да се бори. Пустинята не обича движението. Животът е оскърбление за нея, защото животът е движение, а Пустинята винаги се стреми да срази всяко движение. Тя заледява водите, за да не текат към морето; тя изсмуква сока на дърветата, докато вледени могъщите им сърца, но най-жестоко и неумолимо тя преследва и се стреми да подчини човека — най-неспокойното от всички живи същества, което винаги въстава срещу закона, според който всяко движение трябва накрая да стигне до покой.

Но пред и зад шейната едва крачеха двамата безстрашни и непобедими мъже, които все още не бяха мъртви. Телата им бяха загърнати в кожуси и меки щавени кожи. Клепките, страните и устните им бяха тъй плътно покрити с ледени кристали от дишането им, че лицата им бяха неузнаваеми. Приличаха на призрачни същества — гробари от отвъдния свят, които погребват някой призрак. Но под тая външност се криеха хора, които си пробиваха път в страната на запустението, на присмеха и безмълвието — жалки смелчаги, решени на безумен подвиг, вдигнали се на борба срещу мощта на един тъй откъснат, суров и безжизнен свят, като бездните на всемира.

Те вървяха, без да говорят, и пестяха дъха си, за да облекчат работата на телата си. Отвред ги окръжаваше пълна тишина, която ги подтискаше с присъствието си. Тя подтискаше духа им тъй, както няколко атмосфери вода подтискат тялото на плувеца, който се спуска в дълбините. Тя ги смазваше тъй, както ги смазваше безкрайната пустиня и неотменимият в нея ред. Тя подтискаше и най-скритите им мисли и изстискваше от тях като сок от грозд всички суетни пориви и възторзи и чрезмерното самонадценяване, свойствено на човешката душа, докато се почувствуваха жалки и дребни като сламчици, като прашинки, които с помощта на дребните си хитрини и слабата си съобразителност си пробиват път сред тая стихийна игра на слепите природни сили.

Измина час, после друг. Бледата светлина на краткия безслънчев ден вече гаснеше, когато в тишината се разнесе слаб далечен вой. Той изви бързо нагоре и като достигна най-високата си точка-, се задържа, трепкащ и напрегнат, а после бавно замря. Тоя вик би могъл да бъде ридание на някоя погиваща душа, ако в него нямаше и скръбна свирепост, и неудържим глад. Човекът пред впряга извърна глава и срещна погледа на другия, който вървеше зад шейната. После те си кимнаха през тесния продълговат сандък.

Втори вой се изви и раздра тишината като с игла. Двамата определиха мястото, отгдето идеше воят — някъде зад тях, в снежната шир, която току-що бяха пребродили. Трети ответен вой се разнесе зад тях вляво от втория вик.

— Нас гонят, Бил! — каза човекът пред впряга. Гласът му прозвуча дрезгаво и неестествено. Той беше изрекъл думите с явно усилие.

— Няма дивеч — отвърна другарят му. — От дни насам не съм виждал дори и заешки следи.

Те вече не си продумаха, но ушите им напрегнато долавяха ловния вой, който продължаваше да се разнася зад тях.

Когато се стъмни, поведоха кучетата към няколко бора край брега на реката и се установиха на бивак. Ковчегът край огъня им служеше и за маса, и за сядане. Сгушени край огъня, вълчеподобните кучета ръмжаха и се зъбеха едно към друго, но не проявяваха желание да се отдалечат в тъмнината.

— Хенри, май тоя път кучетата никак не се отделят от бивака — забеляза Бил.

Хенри, който беше приклекнал край огъня и наместваше кафеника с парче лед в него, кимна. Той продума едва когато седна върху ковчега и почна да се храни.

— Знаят къде ще си запазят кожата — каза той. — Предпочитат да ядат, вместо да бъдат изядени. Доста са умни тия кучета.

Бил поклати глава.

— Кой знае!

Другарят му го изгледа с любопитство.

— За пръв път те чувам да казваш, че не са умни!

— Хенри — започна другият, дъвчейки боба си бавно, — забеляза ли каква олелия вдигнаха кучетата, когато ги хранех?

— Да, боричкаха се май повече от друг път — съгласи се Хенри.

— Колко кучета имаме, Хенри?

— Шест.

— Слушай, Хенри! — Бил спря за миг, колкото да придаде по-голяма важност на думите си: — Както каза, Хенри, имаме шест кучета. Аз извадих шест риби от торбата. Дадох на всяко куче по една риба и една риба, Хенри, не ми достигна.

— Грешно си ги преброил.

— Имаме шест кучета — съвсем спокойно повтори другият. — Взех шест риби от торбата. За Едноухото нямаше риба. След това се върнах при торбата и взех една за него.

— Но ние имаме само шест кучета! — каза Хенри.

— Хенри — продължи Бил, — не казвам, че всички бяха кучета, но дадох на седем гърла по една риба.

— Сега са само шест — каза другият.

— Видях друго едно да бяга по снега — отвърна Бил със спокойна увереност. Видях седем.

Другарят му го изгледа съчувствено и каза:

— Здравата ще ми олекне, когато свършим това пътуване!

— Какво искаш да кажеш? — запита Бил.

— Искам да кажа, че тоя наш товар те разстройва и вече те кара да виждаш разни работи.

— И на мене ми мина това през ума — отвърна Бил със сериозен тон — и затова, когато го видях да бяга по снега, тръгнах нататък и видях дирите му. После преброих кучетата и те пак бяха шест. Дирите още стоят по снега. Искаш ли да ги видиш? Ще ти ги покажа.

Хенри не отвърна, а продължи да дъвче мълчаливо, докато се нахрани. После поля всичко с последната чаша кафе. Избърса си устните с опакото на дланта и рече:

— Мислиш значи, че това е било… Продължителен, тъжен вой се разнесе в тъмнината и прекъсна думите му. Той млъкна и се ослуша, после махна с ръка по посока на воя и довърши мисълта си:

— Някой от тях? Бил кимна с глава.

— Че можех ли да помисля нещо друго? Ти сам забеляза каква врява вдигаха кучетата.

Вой след вой, и други, които им отговаряха, превръщаха тишината в лудница. От всички страни се надигаше продължителен вой и кучетата проявиха страха си, като се притискаха едно към друго и така се навираха в огъня, че козината им се опърляше. Преди да си запали лулата, Бил хвърли още дърва в огъня.

— Струва ми се, че май много си се оклюмал — каза Хенри.

— Хенри! — Бил замислено смука лулата си известно време и после продължи: — Хенри, мисля си, че тоя тук е хиляди пъти по-щастлив от нас двамата.

Той даде да се разбере, че говори за третия човек, като посочи с палец сандъка, върху който седяха.

— Когато ний двамата умрем, Хенри, голям късмет ще е, ако някой струпа малко камъни върху труповете ни, че да не ни изядат кучетата.

— Ние с тебе нямаме ни близки, ни пари, ни нищо като него — отвърна Хенри. — Такива далечни погребения не са за нашата кесия.

— Чудя се, Хенри, на тоя лорд ли, или кой го знае какъв е бил там, в неговата страна — дето никога не е трябвало да мисли ни за храна, ни за завивка, — за какъв дявол му е потрябвало да се домъква чак тук, накрай света, в тая забравена дори от бога страна! Ей туй хич не ми е ясно!

— Можел е да доживее до дълбока старост, ако си беше седял в къщи — съгласи се Хенри.

Бил отвори уста да каже нещо, но не продума. Той само махна с ръка към гъстия мрак, който ги окръжаваше като стена от всички страни. Никакъв силует на животно не се очертаваше в пълната тъма: можеха да се видят само две очи, които искряха като разпалени въглени. Хенри посочи с глава други две, после още две. Кръг от искрящи в мрака очи обграждаше бивака им. Сегиз-тогиз чифт очи се местеха насам-натам или изчезваха, но след миг се появяваха отново.

Тревогата на кучетата ставаше все по-голяма. Обзети от внезапен страх, те се втурнаха към огъня, пропълзяха до хората и се присламчиха в нозете им. В боричкането едно от кучетата беше катурнато в края на огъня и изквича от болка и уплаха, а миризмата на опърлената му козина изпълни въздуха. В суматохата кръгът ат искрящи очи се раздвижи неспокойно и дори се отдръпна малко назад, но отново се приближи, когато кучетата се усмириха.

— Хенри, цяло нещастие е, че нямаме патрони!

Бил си беше допушил лулата и в момента помагаше на другаря си да нареди постелите от кожи и одеяла върху боровите клони, които беше нахвърлил върху снега преди вечеря. Хенри глухо изръмжа и започна да развързва вървите на мокасините си.

— Колко патрони, казваш, че ти остават? — запита го той.

— Три — отвърна Бил, — а ми се ще да са триста. Тогава щях да им дам да разберат, дявол да ги вземе!

Той се закани сърдито с юмрук към искрящите очи и грижливо изправи мокасините си край огъня.

— Тъй ми се иска веднъж да се свърши тоя студ! — продължи той. — Две недели вече все е петдесет под нулата. По-добре хич да не бях се хващал на туй хоро, Хенри. Не ми мирише на хубаво. Ей тъй, все ми се струва, че нещо не е в ред. И да ти кажа, най ми се ще пътуването ни да беше вече свършило и ний двамата с тебе да седяхме сега край огъня във форт Мак Гъри и да играехме на карти. Ей туй ми се ще сега!

Хенри избъбра нещо и си легна. Когато вече се унасяше, гласът на другаря му го стресна.

— Слушай, Хенри, оня, дето дойде и грабна рибата — защо не се нахвърлиха кучетата върху него. Все туй ми се върти в главата.

— На тебе май че много неща ти се въртят в главата. Бил — отвърна другият в полудрямка. — По-рано хич не беше такъв. Сега млъквай и лягай да спиш, а утре всичко ще ти мине. Имаш киселини в стомаха и туй те мъчи тебе.

Двамата заспаха един до друг, дишайки тежко под общата завивка. Огънят загасна и искрящите очи свиха още повече кръга около бивака. От страх кучетата се събраха накуп и изръмжаваха от време на време, когато някои очи идва: ха твърде наблизо. Веднъж те вдигнаха такава врява, че Бил се събуди. Измъкна се внимателно от постелята, за да не събуди другаря си, и хвърли още дърва в огъня. Когато те пламнаха, обръчът от искрящи очи се отдръпна по-назад. Той погледна случайно към струпаните кучета. Разтърка очи и се вгледа в тях. После пак се мушна под одеялата.

— Хенри! — каза той. — Ей, Хенри! Хенри изпъшка в съня си и попита:

— Сега пък какво има?

— Нищо — отвърна другарят му. — Само че пак са седем. Ей сега ги преброих.

Хенри посрещна новината с ръмжене, което скоро премина в хъркане, понеже заспа.

Сутринта Хенри се пробуди пръв и вдигна другаря си от постелята. Оставаха още три часа до развиделяване, макар че часът беше шест. И в мрака Хенри се зае да приготвя закуската, а Бил сгъна одеялата и започна да стяга шейната за път.

— Слушай, Хенри — изведнъж попита той, — колко кучета, казваш, че имаме?

— Шест.

— Не е вярно! — важно отвърна Бил.

— Пак ли са седем? — запита Хенри.

— Не, пет са. Едното го няма.

— Дявол да го вземе! — гневно изруга Хенри, заряза готвенето и отиде да преброи кучетата.

— Прав си, Бил — рече той. — Тлъстото е изчезнало.

— Търчало е като бясно, като се е отделило от другите. Върви го търси, ако си нямаш работа.

— Нищо подобно! — отвърна Хенри. — Те са го глътнали цяло-целеничко! Бас държа, че е квичало, когато са го гълтали проклетниците!

— Винаги си е било глупаво — каза Бил.

— Но колкото и да е глупаво, не е трябвало да бъде толкова глупаво, че да хукне само да си търси смъртта.

Той изгледа останалите кучета от впряга с изпитателен поглед, с който веднага прецени качествата на всяко от тях.

— Хващам се на бас, че нито едно от тези няма да направи такова нещо.

— Не можеш ги прогони от огъня дори и с тояга — съгласи се Бил. — Както и да е, винаги съм мислил, че нещо му хлопаше на Тлъстото.

Това бе надгробното слово за едно куче, загинало по Северния друм — не тъй лаконично, колкото надгробните слова за много други кучета, а и за много хора.

Втора глава
ВЪЛЧИЦАТА

Като закусиха и натовариха оскъдните лагерни вещи на шейната, двамата другари оставиха веселия огън и потеглиха в мрака. Изведнъж се разнесе познатият безнадеждно жален вой — като зов и ответ в тъмата и студа. Разговорът спря. Развидели се в девет часа.

Към пладне небето порозовя откъм юг — там, гдето най-изпъкналата част на земното кълбо чертае предел между огрените от топлото слънце страни и земите на Севера. Но розовите багри бързо избледняха Сивата дневна светлина се задържа до три часа, а после и тя угасна и плащеницата на северната нощ падна над бъзмълвната пустинна земя.

С настъпването на мрака гладният вой отляво, отдясно и отзад се зачу по-близо — толкова близо, че напрягащите се кучета неведнъж потреперваха от страх и изпадаха в краткотрайна паника.

След един такъв пристъп на страх, когато двамата с Хенри върнаха кучешкия впряг отново в пътя, Бил каза:

— Дано да попаднат на някакъв дивеч, та да се махнат и ни оставят на мира.

— Да, ужасно изопват нервите — отвърна съчувствено Хенри.

Не размениха нито дума, докато не застануваха.

Хенри се беше навел и слагаше парче лед в бълбукащото гърне с боба, когато изведнъж се сепна от звука на удар, от възклицанието на Бил и от пронизителния болезнен вой на едно от кучетата. Когато се изправи, видя как някаква тъмна сянка пробягна по снега и изчезна в мрака. След това видя Бил прав между кучетата, полурадостен-полуядосан, в едната ръка с дебела цепеница, а в другата — с опашка и част от тялото на морска лакерда.

— Отнесе половината — каза той, — но здравата го халосах по гърба. Чу ли как изрева?

— Как изглеждаше? — запита Хенри.

— Не можах да видя, но ходеше на четири крака, имаше муцуна и козина и досущ приличаше на куче.

— Трябва да е някой опитомен вълк.

— Какъвто и да е, наистина е питомен, щом знае да идва по вечеря за парче риба.

Тая нощ, когато привършиха вечерята и седнаха на дългия сандък и запушиха лулите си, обръчът от искрящи очи се сви още повече около тях.

— Ех, да можеха да надушат някое стадо елени или нещо друго, та да се махнат и ни оставят на мира! — възкликна Бил.

Хенри изръмжа не особено любезно, после и двамата не продумаха четвърт час. Хенри се взираше в огъня, а Бил — в обръча от очи, които святкаха в мрака точно там, докъдето достигаше светлината от огъня.

— Така ми се ще да влизаме вече във форт Мак Гъри! — започна отново Бил.

— Стига си искал това-онова и престани да хленчиш! — сопна се Хенри. — Имаш киселини в стомаха. Затова си станал такъв. Глътни лъжичка сода, ще ти мине и ще станеш по-приятен събеседник.

На следното утро Хенри беше разбуден от ядни ругатни, които сякаш се лееха от устата на Бил. Хенри се привдигна на лакът и погледна другаря си, застанал между кучетата край разгорелия се огън със заканително вдигнати ръце и изкривено от гняв лице.

— Е! — извика Хенри. — Какво има сега?

— Жабока го няма — отвърна другият.

— Не може да бъде!

— Казвам ти, избягал е.

Хенри скочи от постелята и оттам при кучетата. Преброи ги внимателно, после и той започна да проклина силите на Пустинята, които им бяха отнели още едно куче.

— Жабока беше най-силното куче от впряга — отсече Бил накрая.

— И никак не беше глупаво — добави Хенри.

Това беше второто надгробно слово през тези два дена.

Закусиха в мрачно настроение, после четирите останали кучета бяха впрегнати в шейната. И тоя ден премина като предишните. Те кретаха мълчаливо по лицето на заледената земя. Тишината беше нарушавана само от воя на техните невидими преследвачи, които ги дебнеха отдалеч. Още рано следобед, с настъпването на мрака, воят прозвуча по-отблизо, защото хищниците, вече по навик, се приближаваха. Кучетата нервничеха, плашеха се, често изпадаха в паника и сплитаха ремъците си, а това още повече подтискаше двамата мъже.

— Сега ви наредих както трябва, глупави твари — каза със задоволство Бил същата вечер и застана прав след свършване на работата си. Хенри спря да готви и отиде да погледне. Неговият другар беше вързал кучетата за тояги, както правят индианците. Той беше сложил ремък около шията на всяко куче, а към него — тъй близо до самата шия, че кучето да не може да го досегне със зъбите си — беше привързал здрав прът, дълъг четири-пет стъпки^[4].

Другия край на всеки отделен прът беше завързал с ремък о един здрав, забит в земята кол. Никое куче не можеше да прегризе ремъка откъм своя край на пръта. Прътът пък му пречеше да достигне ремъка, с който беше вързан другият край. Хенри кимна одобрително с глава.

— Няма друго средство да задържим Едноухото — рече той. — То може да прегризе всеки ремък като с нож, и дори по-бързо. Утре сутринта всички ще са по местата си, здрави и читави.

— Бас държа — съгласи се Бил. — Ако избяга някое, няма да пия кафе на закуска.

— Те сякаш знаят, че няма с какво да ги избием — каза Хенри, когато си лягаха, и посочи към обръча от искрящи очи, който ги заграждаше отвред. — Ако можехме да им теглим няколко куршума, щяха да се държат по-почтително. Всяка нощ идват все по-наблизо. Извърни очи от огъня и погледни нататък — да, точно там. Видя ли го оня?

Известно време двамата гледаха с любопитство движението на смътните сенки отвъд светлия кръг на огъня. Като се взираха продължително в мястото, гдето чифт очи искряха в мрака, те започнаха постепенно да различават силуета на хищника. Понякога дори виждаха как тия силуети се движат.

Вниманието им бе привлечено от някакъв шум, който идеше откъм кучетата. Едноухото скимтеше бързо и припряно и се хвърляше напред към мрака с целия прът, като спираше от време на време и правеше отчаяни усилия да впие зъби в пръта.

— Погледни, Бил! — прошепна Хенри.

Някакво животно, прилично на куче, се промъкваше бавно и предпазливо към светлината на огъня. То се придвижваше предпазливо, но смело, като наблюдаваше внимателно хората, без да изпуска от погледа си и кучетата. Едноухото се хвърли с пръта към неканения гост и започна отчаяно да скимти.

— Тоя глупав Едноухко май не се страхува — каза Бил тихо.

— Вълчица е! — едва чуто отвърна Бил. — Сега разбирам какво е станало с Тлъстото и Жабока. Тя е примамката на глутницата: примамва кучетата, а другите се нахвърлят и ги изяждат.

Огънят изпращя. Една главня се търкулна с остър, съскащ звук. Дочуло шума, страшното животно отскочи назад и изчезна в мрака.

— Знаеш ли какво мисля, Хенри? — рече Бил.

— Мисля, че тъкмо тогова халосах с тоягата.

— Няма никакво съмнение в това — отвърна Хенри.

— И още сега ще ти кажа — продължи Бил, — че в свойското отношение на тоя звяр към лагерните огньове има нещо подозрително и неморално.

— Той положително знае повечко, отколкото знае един порядъчен вълк — съгласи се Хенри. — Вълк, който се сеща да идва при кучетата тъкмо когато ги хранят, е видял доста неща на тоя свят.

— Старият Вилън имаше куче, което един ден избяга с вълците — каза сякаш на себе си Бил. — Зная това по-добре от всеки друг. Раних го, когато срещнах глутницата край едно еленово пасбище при Литъл Стик. Старият Вилън плака като дете. Казваше, че не го бил виждал три години. Все било с вълците.

— Ти налучка истината, Бил. Тоя вълк е куче и много пъти е яло риба от ръката на човек.

— Само да ми падне на сгода тоя вълк или пес, ще ми стане на кайма — отсече Бил. — Не можем да губим всеки ден кучета.

— Но ти имаш само три патрона! — възрази Хенри.

— Ще гледам да го убия с първия изстрел — отвърна Бил.

Сутринта Хенри разпали огъня и приготви закуската, докато другарят му хъркаше.

— Спеше така сладко — му каза Хенри, когато го вдигна за закуска, — че ми беше жал да те събудя.

Още сънен, Бил започна да яде. Забеляза, че чашата му е празна, и посегна за кафеника. Но кафеникът беше твърде далеч, чак до Хенри.

— Слушай, Хенри — каза той с лек упрек, — не си ли забравил нещо?

Хенри се огледа внимателно наоколо и поклати глава. Бил вдигна празната си чаша.

— На тебе не ти се полага кафе! — заяви Хенри.

— Да не е изкипяло? — запита Бил.

— Не.

— Да не мислиш, че ще ми попречи на храносмилането?

— Ни най-малко.

Лицето на Бил пламна от гняв.

— Горя от нетърпение да ми обясниш — рече той.

— Бързоногото го няма! — отвърна Хенри.

Бил извърна глава като човек, който се е примирил с нещастието, и преброи кучетата от мястото си.

— Как стана това? — запита той с безразличие. Хенри сви рамене.

— Не знам! Може Едноухото да е прегризало ремъка му.

— Дума да не става, че Бързоногото би могло само да направи туй нещо.

— Проклето псе! — заговори Бил бавно и сериозно, без да издава гнева, който напираше в него. — Като не е могло да прегризе своя ремък, прегризало е ремъка на Бързоногото и го е освободило.

— Както и да е, мъките на Бързоногото се свършиха. Сигурно досега е вече смляно и подскача из степта в стомасите на двайсетина вълка — това беше надгробното слово на Хенри за последното от загиналите кучета. — Пийни малко кафе, Бил.

Но Бил поклати глава.

— Хайде, хайде! — увещаваше го Хенри с вдигнат кафеник.

Бил бутна чашата си настрана.

— Проклет да бъда, ако пийна дори една глътка! Казах, че няма да пия, ако някое от кучетата избяга, и няма да пия.

— Кафето е отлично — рече Хенри, за да го съблазни.

Но Бил беше упорит и закуси със сухояжбина, преглъщайки залците си с недоизречени проклятия към Едноухото, което ги беше изиграло.

— Довечера ще ги вържа далече едно от друго — каза Бил, когато тръгнаха отново на път.

Бяха изминали малко повече от стотина крачки, когато Хенри, който вървеше напред, се наведе и вдигна нещо изпод снегоходките си. Тъмно беше и той не виждаше добре, но с пипане се досети какво беше вдигнал. Той го хвърли назад така, че предметът се удари в шейната и подскочи два-три пъти, преди да се намери под снегоходките на Бил.

— Може да ти потрябва довечера — рече Хенри.

Бил възкликна от изненада. Само това беше останало от Бързоногото — прътът, към който го бяха вързали.

— Изяли са го с все козина и кости — рече Бил. — Дори и тоягата е гладка като свирка; изяли са и ремъците от двата края. Трябва да са страшно гладни, Хенри, и като нищо ще изхрускат и тебе, и мене, преди да завършим туй пътуване.

Хенри се усмихна предизвикателно.

— Досега не съм бил преследван така от вълци — рече той, — но съм попадал в много по-тежки положения и пак съм оцелявал. Една шепа от тия досадни гадове нищо не са за твоя раб божи, драги Бил!

— Абе то не се знае! — промълви Бил многозначително.

— Ще повярваш, когато влезем във форт Мак Гъри.

— Май много не ми се вярва — упорствуваше Бил.

— Ти просто си отпаднал духом, там е цялата беда — авторитетно заяви Хенри. — Хинин ти трябва и ще те натъпча с голяма доза, когато стигнем в Мак Гъри…

Бил промълви нещо против диагнозата и потъна в мълчание.

И тоя ден беше като всички други. Развидели се към девет часа. В дванайсет хоризонтът откъм юг отново порозовя от невидимото слънце. После настъпи обичайният студен и сив следобед, който след три часа щеше да се слее с нощта.

Веднага след като слънцето напразно се опита да изгрее, Бил измъкна пушката изпод ремъците на шейната и каза:

— Ти, Хенри, продължавай напред. Аз ще отида да видя какво става там.

— Я по-добре стой до шейната — възрази другарят му. — Имаш само три патрона и не се знае какво може да се случи.

— Кой се вайка сега? — тържествено запита Бил.

Хенри не отвърна и отмина напред, но често поглеждаше тревожно назад, към сивата пустош, в която беше изчезнал другарят му. Бил се върна след един час, минавайки напреко през завоите, които шейната трябваше да прави.

— Те са се разпръснали и разгърнали във верига — каза той. — Вървят по дирите ни, но в същото време следят и за дивеч. Разбираш ли, те са сигурни, че ще ни пипнат, но знаят, че трябва да почакат малко, а дотогава са готови да излапат всичко, каквото им попадне.

— Искаш да кажеш, че мислят, че са сигурни, че ще ни пипнат — подчерта Хенри.

Но Бил не му обърна внимание.

— Видях няколко — продължи той. — Здравата са изтънели. Май от седмици не са хапвали друго освен Тлъстото, Жабока и Бързоногото; а те са толкова много, че кучетата хич не са им стигнали. Страшно са измършавели. Ребрата им са като дъска за пране, а коремите им — залепнали за гръбнака. Казвам ти, много са отчаяни. Тепърва ще се разбесуват и тежко ни тогава!

Няколко минути по-късно Хенри, който сега вървеше зад шейната, подсвирна тихо и предупредително. Бил извърна глава и погледна; после тихо спря кучетата. Зад тях, към последния завой, съвсем ясно се открояваше силуетът на някакво космато животно, което припкаше предпазлива по оставените от тях следи. Носът му не се откъсваше от дирите им и то тичаше с някаква особена хлъзгаща се походка, без каквото и да е усилие. Когато те спираха, и то спираше, като повдигаше глава и ги гледаше втренчено, а ноздрите му потръпваха, когато долавяха тяхната миризма, която то сякаш изследваше.

— Това е вълчицата! — едва чуто рече Бил. Кучетата бяха полегнали в снега и той мина край тях, за да иде при другаря си зад шейната. Двамата заразглеждаха с любопитство странното животно, което ги беше преследвало дни наред и вече беше успяло да унищожи половината от кучешкия впряг.

Като ги разгледа много внимателно, животното направи няколко крачки напред. То повтори това няколко пъти и застана едва на стотина ярда^[5] от шейната.

Спря с вирната глава край група борове и започна да разучава със зрение и обоняние екипировката на мъжете, които го наблюдаваха. То ги гледаше с някакъв особен копнеж, тъй както гледат кучетата; но в тоя тъжен, копнеещ поглед нямаше ни следа от кучешка преданост. Тоя копнеж беше породен от глад — също тъй жесток като зъбите му и безпощаден като самия студ.

То беше твърде едро за вълк, но все пак неговата мършава снага показваше, че е едно измежду най-едрите от своята порода.

— Високо е към две и половина стъпки при раменете — забеляза Хенри. — — Бас държа, че не е по-дълго от пет стъпки.

— Цветът на козината му не е като на вълк — добави Бил. — Никога досега не съм виждал червен вълк; просто като канела.

Цветът на животното съвсем не беше канелен. Козината му беше като на истински вълк. Преобладаваше сивият цвят, но имаше някакъв слаб червеникав оттенък — оттенък, който заблуждаваше, появяваше се и пак изчезваше като някаква измама за очите: ту сив, съвсем определено сив, ту с едва забележими отсенки и отблясъци на бледа червенина, която човек трудно може да определи.

— Прилича по-скоро на грамадно яко впрегатно куче — рече Бил. — Няма да се учудя, ако почне да маха с опашка.

— Хей, рунтьо! — извика той. — Ела насам, дявол знае името ти!

— Хич не го е страх от тебе — засмя се Хенри.

Бил замахна заплашително с ръка към животното и викна с все глас, но то не прояви никакъв страх. Единствената промяна, която забелязаха, беше, че застана още по нащрек. Продължаваше да ги гледа с очи, в които прозираше хищнически глад. Те представляваха месо, а то беше гладно; как му се щеше да ги изяде, но не смееше.

— Слушай, Хенри! — каза Бил, снишавайки неволно гласа си до шепот, като че да скрие мислите, които се въртяха в главата му. — Имаме три патрона. Оттук обаче прицелът е сигурен. Положително ще го улуча. То задигна три от нашите кучета и ние трябва да сложим край на това. Какво ще кажеш?

Хенри кимна с глава. Бил предпазливо измъкна пушката изпод ремъците на шейната. Той вече я вдигаше към рамото си, но се спря по средата, защото в същия миг вълчицата отскочи встрани от пътя и изчезна в боровете.

Двамата мъже се спогледаха. Хенри подсвирна с уста провлечено и многозначително.

— Трябваше да се сетя навреме! — гласно се укори Бил и остави пушката на предишното й място. — Вълк, който се сеща да идва при кучетата тъкмо когато ги храним, ще знае нещичко и за железните пушкала. Хенри, тая гадина е виновна за всичките ни нещастия. Ако не беше тя, сега щяхме да имаме шест кучета, а не три. Давам ти дума, че ще я пипна. Много е хитра, за да мога да я застрелям на открито. Ще я издебна зад някой храст, иначе да не ме викат Бил!…

— Само че не бива да се отдалечаваш много — посъветва го другарят му. — Ако тая глутница се нахвърли върху тебе, трите патрона ще ти помогнат толкова, колкото да извикаш три пъти от ада. Тия зверове са страшно гладни и решат ли да те нападнат, сигурно ще те пипнат, Бил.

Тая вечер застануваха отрано. Трите кучета не можеха да теглят шейната тъй бързо и толкова продължително като шестте и вече явно личеше, че са на края на силите си. Двамата си легнаха рано, но Бил изпървом се погрижи да завърже кучетата така, че да не могат да прегризат ремъците едно на друго.

Но вълците ставаха по-дръзки и ги събуждаха на няколко пъти през нощта. Те идваха тъй близо, че кучетата подлудяваха от страх. Трябваше често да хвърлят дърва в огъня, за да държат дръзките хищници на безопасно разстояние.

— Чувал съм моряци да разправят как акулите преследват кораби — каза Бил, като се сгуши под завивката, след като беше хвърлил отново дърва в огъня. — Тия вълци са сухоземни акули. Те си знаят работата по-добре от нас и не вървят по петите ни само за тоя, дето духа. Ще ни пипнат. Ще видиш, че ще ни пипнат, Хенри.

— Те, кажи-речи, са те пипнали, щом говориш така — подигра го Хенри. — Загубиш ли вяра, вече си наполовина пропаднал. А ти, както се вайкаш, вече си наполовина изяден.

— Случвало се е вълци да видят сметката и на по-смели хора от нас двамата — отвърна Бил.

— Стига си хленчил! Не мога вече да те търпя. Хенри се обърна сърдито на другата страна, но остана изненадан от примирителното държане на другаря си. Това не беше в нрава на Бил, който се дразнеше лесно от всяка по-остра дума. Хенри се размисли надълго, преди да заспи. Когато клепачите му натежаха и вече се унасяше в дрямка, през ума му мина тая мисъл:

— Ясно е, че Бил е отпаднал духом. Утре ще трябва да го ободря.

Трета глава
ВОЯТ НА ГЛАДА

Денят започна добре. Ни едно куче не беше изчезнало през нощта. Бодри и в добро настроение, двамата другари отново потеглиха на път в тишината, сумрака и студа. Бил сякаш беше забравил лошите си предчувствия от прежната вечер. От време на време той се закачаше весело с кучетата, но поради лошия път към пладне те прекатуриха шейната. Бедата се оказа по-голяма, отколкото предполагаха.

Изцяло преобърната, шейната се беше залостила между стъблото на един бор и една грамадна скала. Наложи се да разпрегнат кучетата, за да я измъкнат от теснината. Те се бяха навели над шейната и се опитваха да я изтеглят назад, когато Хенри забеляза, че Едноухото се отдалечава от останалите кучета.

— Ей, Едноухо,! върни се! — викна той, като се изправи; после тръгна бързо към кучето.

Но Едноухото припна по снега, влачейки поводите след себе си. Там някъде, следвайки дирите им, го чакаше вълчицата. То забави крачките си, после тръгна съвсем бавно и изведнъж се спря на място. Личеше, че разглежда вълчицата внимателно — с известно недоверие, примесено с похотливост. Тя сякаш му се усмихваше и показваше зъбите си по-скоро от любезност, отколкото със закана. После игриво се придвижи напред, направи пет-шест стъпки и спря. Едноухото се приближи още повече до нея. То пристъпваше все тъй внимателно и предпазливо — с наострени уши, вдигната опашка и вирната нагоре глава.

Опита се да подуши вълчицата, но тя игриво отскочи назад, мъчейки се да го примами. Всяка негова стъпкя напред я караше да отстъпва крачка назад. Така, стъпка по стъпка, тя го отвеждаше назад, далеч от двамата мъже, които можеха да го защитят. Веднъж, сякаш някакво смътно предупреждение бе трепнало в мозъка му, кучето извърна глава и хвърли поглед назад, към преобърнатата шейна, към кучетата от впряга и двамата мъже, които го викаха.

Каквато и да беше мисълта, която се зараждаше в главата му, тя беше прокудена от вълчицата, която се приближи до него, помириса го набързо по муцуната и почна хитро да се оттегля при всяка негова крачка към нея.

В това време Бил се сети за пушката. Но тя беше притисната под прекатурнатата шейна и докато Хенри му помогне да оправят товара, вълчицата и Едноухото вече бяха съвсем близо един до друг, а разстоянието до тях беше твърде голямо, за да се опитат да стрелят.

Едноухото разбра грешката си твърде късно. Преди още да схванат причината, двамата мъже видяха как то се извърна и започна бързо да бяга назад към тях. После зърнаха десетина гладни сиви вълци да тичат с все сила по снега, насочвайки се под прав ъгъл към него, за да му пресекат пътя. В същия миг игривостта и лукавството на вълчицата изчезнаха. Тя се нахвърли с ръмжене върху Едноухото. То я отхвърли с рамото си и понеже пътят на отстъплението му беше отрязан, рязко измени посоката и започна да тича в дъгообразна линия с надежда да се добере до шейната. Всеки миг се появяваха и други вълци, които се присъединяваха към гонитбата. Вълчицата продължаваше да тича на един скок от Едноухото и не изоставаше назад.

— Къде отиваш? — изведнъж запита Хенри и сложи ръка върху рамото на другаря си.

Бил отблъсна ръката му.

— Стига толкова — каза той. — Ще им се да пипнат още някое куче, но ще има да почакат.

С пушка в ръка, Бил изчезна в храстите, които стърчаха край едната страна на пътя. Намеренията му бяха съвсем очевидни. Като взе шейната за център на въображаемия кръг, който Едноухото описваше при бягането си, Бил смяташе да пресече тоя кръг някъде далече пред вълците.

С пушка в ръка, посред бял ден той наистина, би могъл да сплаши вълците и да спаси кучето.

— Хей, Бил! — викна подир него Хенри. — Внимавай! Не се излагай!

Хенри седна на шейната и зачака. Нямаше какво друго да прави. Бил вече беше изчезнал от погледа му, но Едноухото ту се мяркаше, ту изчезваше в гъстия шумак или зад боровете. Хенри считаше кучето за загубено. То напълно съзнаваше каква опасност го грози, но тичаше по външния кръг, а глутницата го преследваше по вътрешния, по-тесен кръг. Не можеше и да се мисли, че Едноухото би могло толкова да изпревари преследвачите си, че да пресече техния кръг и да се добере до шейната.

Двете дъги щяха скоро да се слеят в една точка. Хенри знаеше, че зад храстите и дърветата, които скриваха от погледа му Едноухото, Бил и глутницата, те щяха да се срещнат там някъде, в снега.

Всичко стана съвсем бързо, много по-бързо, отколкото Хенри очакваше. Той чу един изстрел, после още два бързо един след друг и разбра, че Бил бе останал без патрони. После дочу страшна олелия от вой и ръмжене. Долови болезнения и изплашен вик на Едноухото и чу вой на ранен хищник. И това беше всичко. Ръмженето спря. Скимтенето стихна. Над пустата земя отново легна тишина.

Хенри седя дълго върху шейната. Излишно беше да отиде и види какво бе станало. Той го знаеше, сякаш всичко се бе случило пред очите му. По едно време се изплаши и бързо грабна брадвата изпод ремъците на шейната, После отново седна и потъна в размисъл, а двете останали кучета се гушеха и трепереха в нозете му.

Най-после се изправи така уморено, сякаш беше останал без сили, и се зае да впрегне кучетата в шейната. Преметна въже през рамо и започна да тегли редом с кучетата. Не вървя много. Още с първите пристъпи на мрака побърза да застанува и се погрижи да набави достатъчно дърва. Нахрани кучетата, приготви си вечеря и постла завивките близо до огъня.

Но тая нощ не му беше писано да си легне. Още преди да затвори очи, вълците застанаха толкова наблизо, че беше опасно. Вече не бе нужно да се взира, за да ги види. Те бяха навред около него и огъня, наредени в тесен кръг, и той ги виждаше съвсем ясно осветени от пламъците. Едни лежаха, други седяха, трети пълзяха напред по корем или се движеха насам-натам. Някои дори спяха. Тук-там се виждаха вълци, свили се на кълбо в снега досущ като кучета и спокойно задрямали, а той трябваше да бодърствува.

Хенри поддържаше огъня все да пламти, защото знаеше, че пламъците са единствената преграда между него и острите зъби на вълците. Двете кучета лежаха съвсем близо до него — по едно от всяка страна, притискаха се, търсейки закрила, виеха и скимтяха, а когато някой вълк идваше съвсем близо до тях, те отчаяно ръмжаха. Когато кучетата започваха да ръмжат, вълците се раздвижваха, ставаха на крака, предпазливо пристъпваха напред и почваха да ръмжат и вият край него. След това се усмиряваха и някои от тях отново продължаваха прекъснатия си сън.

Но тоя обръч непрестанно се свиваше все повече и повече. Малко по малко, стъпка по стъпка и един подир друг вълците пролазваха напред, докато накрая заставаха само на един скок разстояние от него. Тогава той грабваше разпалени главни и ги запокитваше към глутницата. Вълците веднага се отдръпваха назад, ръмжейки гневно и изплашено, особено когато някоя добре метната главня попадна върху прекалено смел вълк и опърлеше козината му.

Новият ден завари Хенри изпит и изтощен, с широко отворени от безсъние очи. Той си приготви закуска още в тъмно, а към девет часа, когато вълците се отдръпнаха назад при първата бледа светлина на утрото, той пристъпи към работата, която беше обмислил през дългите часове на нощта. Отсече няколко млади дръвчета, нареди ги напречно едно на друго и направи от тях малка скеля, която привърза високо към стеблата на няколко дръвчета. След това, като използува ремъците на шейната, той издигна с помощта на кучетата ковчега и го намести върху скелята.

— Те свършиха с Бил, може и на мен да видят сметката, но до теб не ще могат да се доберат, млади момко! — рече той, като се обърна към мъртвеца в дървената гробница.

После тръгна отново на път. Олекналата шейна подскачаше зад доволните кучета, защото и те разбираха, че биха могли да запазят кожите си само ако се доберат час по-скоро до форт Мак Гъри. Сега вълците ги преследваха още по-открито. Те се придвижваха спокойно зад тях от двете страни на пътя, изплезили червените си езици, и при всяко движение ребрата им ясно изпъкваха. Те бяха много мършави, като празни кожени торби, нахлузени връз скелети, а мускулите им — тънки като върви; толкова мършави, че Хенри просто се чудеше как можеха все още да се държат на крака и да не паднат в снега.

Тоя път не посмя да пътува чак до свечеряване. Към пладне слънцето обагри кръгозора откъм юг и дори показа над хоризонта заобления си бледозлатен край. Хенри счете това за добро предзнаменование. Дните ставаха по-дълги. Слънцето се възвръщаше. Но той реши да застанува почти веднага след като изчезна веселата слънчева светлина. Оставаха още няколко часа сива дневна светлина и здрач и той ги използува, за да насече огромен запас от дърва.

С нощта настъпи и ужасът. Умиращите от глад вълци ставаха все по-дръзки, а той просто изнемогваше за сън. Без да иска, задряма, клекнал край огъня с наметнати на раменете одеяла, с брадва между коленете и по едно притискащо се куче от двете му страни. По едно време се събуди и видя само на десетина фута пред себе си голям сив вълк, един от най-едрите в глутницата. И докато го наблюдаваше, вълкът умишлено се протегна като някое лениво куче. Прозина се право в лицето му и го загледа с очи, които сякаш казваха, че той му принадлежи, че всъщност представлява само временно отложена закуска, която скоро ще бъде изядена.

Същата увереност проявяваше и цялата глутница. Той преброи повече от двадесет вълка. Всички се взираха жадно в него или спяха спокойно в снега. Те му напомняха деца, насядали край сложена софра и очакващи разрешение да започнат да ядат. А той беше храната, която те трябваше да изядат! И той се питаше кога и как ще започне пиршеството.

Докато хвърляше дърва в огъня, изведнъж почувствува, както никога преди, колко скъпо му беше неговото собствено тяло. Наблюдаваше мускулите си, които се движеха, и прояви интерес към чудния механизъм на пръстите си. При светлината на огъня на няколко пъти сви и разтвори пръсти — ту само по един, ту всичките наведнъж, като ги разперваше или ги свиваше бързо в юмрук. Разгледа ноктите си и почна да ги забива в краищата на пръстите — ту силно, ту съвсем леко, — като следеше чувствителността на нервите си. Той се възхити и изведнъж почуствува, че обича изкусно устроеното си тяло, което работеше тъй прекрасно, спокойно и точно. После хвърли изплашен поглед към вълците, които го бяха обкръжили и чакаха, и остана поразен от внезапно породилата се в него мисъл, че прекрасното му тяло, тая жива плът, представлява само къс месо, плячка за хищните зверове, които ще го разкъсат на парчета и ще се нахранят с него, както и той самият се беше хранил често с месото на някой елен или заек.

Пробуди се от някаква полукошмарна дрямка и видя пред себе си червеникавата вълчица. Тя беше на по-малко от шест фута от него, седеше в снега и го гледаше с тъжни очи. Двете кучета скимтяха и ръмжаха в нозете му, но тя не им обръщаше внимание. Взираше се в човека, и той също се вгледа в нея. Никаква заплаха не лъхаше от държането й. Тя само го гледаше с очи, в които прозираше силек копнеж; но той знаеше, че тоя копнеж се дължи на не по-малко силния й глад. Той беше за нея храна и самият му вид възбуждаше охотата й за ядене. Вълчицата раззина челюсти, слюнки потекоха от тях и тя си облиза муцуната в сладостно предусещане.

От страх тръпки преминаха по него. Той бързо протегна ръка към една разпалена главня, за да я хвърли към нея, но още преди да грабне главнята, вълчицата отскочи назад и застана на безопасно разстояние, а той разбра, че тя беше свикнала да хвърлят разни неща по нея. Тя изръмжа, като отскачаше назад, оголвайки белите си зъби до самите им корени, а предишният копнеж в погледа й изчезна и беше заменен от кръвожадна злоба, която го накара отново да се разтрепери. Вгледа се в ръката, с която държеше главнята, и забеляза колко нежни са свитите около дървото пръсти, как се нагаждаха към неравната повърхност на главнята, обвивайки грубото дърво отгоре, отдолу и отстрани, и как пръстът, който беше близо до разпаления край, предвидливо и машинално се отдръпна от хапещия пламък към друго, по-хладно място; и в същия миг си представи как тия чувствителни и тънки пръсти ще бъдат разкъсани и смачкани от белите зъби на вълчицата. Никога преди това не беше изпитвал такава любов към собственото си тяло, както сега, когато надеждата да го запази беше толкова малка.

През цялата нощ отпъждаше гладната глутница с пламтящи главни. Когато неволно се унасяше в дрямка, скимтенето и ръмженето на кучетата го пробуждаха. Зазори се, но тоя ден светлината за първи път не пропъди вълците. Човекът напразно чакаше да си отидат. Те стояха в кръг около него и огъня и се държаха нагло, сякаш плътта му вече им принадлежеше; от това той започна да губи смелостта си, породена от утринната светлина. Направи отчаян опит да тръгне отново на път. В момента, когато напусна закрилата на огъня, най-смелият вълк скочи връз нето, но не можа да го достигне. Хенри се спаси, като отскочи назад, и челюстите на хищника хлопнаха само на шест инча^[6] от бедрото му.

Останалите вълци също наскачаха срещу него и той трябваше да хвърля пламтящи главни наляво и надясно, за да ги отпъди на прилично разстояние.

Не се осмеляваше дори при дневната светлина да се откъсне от огъня и да насече нов запас от дърва. На двайсет фута от него се издигаше грамаден изсъхнал бор. Употреби половин ден, за да разшири огъня към сухото дърво с половин дузина разпалени главни подръка, готов всеки момент да ги хвърли върху враговете си. Когато се добра до сухия бор, разгледа внимателно околните дървета, за да събори бора натам, гдето имаше най-много дърва за горене.

Нощта премина точно както предишната, с тая разлика, че той вече изнемогваше за сън. Ръмженето на кучетата сякаш беше престанало да плаши вълците. Освен това те ръмжаха почти непрестанно и неговите притъпени и сънни сетива вече не различаваха промените в силата и тона на ръмженето им.

Стресна се и се събуди. Вълчицата беше на по-малко от един ярд от него. Машинално, без да става, той пъхна една разпалена главня право в устата й, тъй както беше зинала и ръмжеше. Тя отскочи встрани и започна да вие от болка, а той се зарадва на миризмата на изгоряло месо и козина и гледаше как тя непрестанно върти глава и ръмжи гневно само на десет-петнадесет фута от него.

Тон път, преди да задреме отново, той привърза снопче запалени борови клонки към дясната си ръка. Беше дремнал няколко минути, когато се събуди от пламъка, който гореше месото му. Няколко часа наред повтаряше същото. Всеки път, когато се пробуждаше по тоя начин, той пропъждаше вълците с пламтящи главни, стъкваше огъня и нагласяваше снопче борови клонки върху ръката си. Всичко вървеше добре, но веднъж не можа да привърже клонките както трябва. Още щом си затвори очите, и те паднаха от ръката му.

Присъни му се, че се намира във форт Мак Гъри. Беше гопло и уютно и той играеше на карти с комисионера. Стори му се, че фортът е обсаден от вълци. Те виеха край самите врати, а той и комисионерът от време на време прекъсваха играта, за да послушат воя и да се присмеят над напразните усилия на вълците да влязат вътре. И тогава — тъй странен беше тоя сън — чу се трясък, вратата се откърти и вълците нахлуха пред очите му в широкото жилищно помещение на форта. Те се нахвърлиха със скокове право срещу него и комисионера. С откъртването на вратата воят на вълците беше станал просто оглушителен. Тоя вой сега го безпокоеше. Сънят му постепенно се превръщаше в нещо друго, без самият той да разбира точно в какво; но през цялото време упорития вой го преследваше и не му даваше мира.

Тогава се събуди и разбра, че вълците наистина виеха. Цялата глутница виеше и ревеше. Вълците вече го нападаха. Бяха го заградили от всички страни и се нахвърляха върху него. Зъбите на един от тях се впиха в ръката му. Той скочи инстинктивно в огъня и докато скачаше, усети как вълчи зъби го захапаха бързо и раздраха мускулите на единия му крак. Тогава поде борба с огън. Неговите дебели ръкавици временно предпазваха ръцете му и той хвърляше цели шепи горящи въглени на всички страни, докато лагерният огън заприлича на вулкан.

Но това не можеше да трае дълго. Лицето му се изприщи от горещината, веждите и миглите му се опърлиха, а горещината беше непоносима за краката му. С пламтяща главня във всяка ръка, той отскочи към края на огъня. Вълците бяха отблъснати назад. Навред, където бяха паднали въглени, снегът съскаше, а от време на време някой оттеглящ се вълк подскачаше, ревеше и виеше, показвайки по тоя начин, че е стъпил върху жив въглен.

Като запокити двете главни към най-близките си неприятели, човекът зарови запалените си ръкавици в снега и започна да тъпче на място, за да охлади краката си. Двете му кучета бяха изчезнали и той веднага разбра, че те бяха послужили на вълците като едно от ястията в пиршеството, започнало преди няколко дни с изяждането на Тлъстото, и че в един от следващите дни той самият щеше вероятно да бъде последното блюдо на това пиршество.

— Още не сте ме пипнали — викна той и гневно заклати юмрук към гладните зверове. При звука на гласа му целият обръч се раздвижи, всички вълци започнаха да ръмжат, а вълчицата пропълзя в снега съвсем близо до него и го загледа с тъжни от глад очи.

Хрумна му някаква нова мисъл и той се зае да я осъществи. Разхвърли огъня в широк кръг около себе си и клекна в средата, като постави завивките отдолу, за да го предпазят от топящия се сняг. Когато изчезна от погледите им, скрит в огнения кръг, цялата глутница се приближи с любопитство до края на огъня, за да види какво беше станало с него. Дотогава те нямаха достъп до огнището, а се наредиха в тесен кръг, сякаш бяха кучета, които примигваха, прозяваха се и протягаха измършавелите си тела при необичайната за тях топлина. По едно време вълчицата седна върху снега, вирна муцуна към една звезда и започна да вие. Един след друг и другите вълци последваха примера й, докато всички хищници от глутницата, седнали на задните си крака и вирнали муцуни към небето, виеха от глад.

Развиделяваше се. Огънят вече загасваше. Дървата се бяха свършили и трябваше да се наберат други. Човекът се опита да прекрачи огнения обръч, но вълците се спуснаха, за да го пресрещнат. Горящите главни ги принудиха да отскочат, но те вече не скачаха назад, а встрани. Той напразно се опитваше да ги отпъди. Когато се отчая и се върна отново в огнения кръг, един вълк се хвърли върху него, но не можа да го докопа и падна с четирите си лапи в жаравата. Вълкът изрева ужасно и без да престава да ръмжи, бързо се отдръпна назад, за да охлади лапите си в снега.

Човекът приклекна върху одеялата и тялото му се преви от кръста. Безпомощно отпуснатите му рамене и клюмналата към коленете глава показваха, че се беше отказал от борбата. От време на време вдигаше глава и хвърляше поглед към гаснещия огън. Обръчът от пламъци и жарава вече се разкъсваше тук-там и оставяше празни места. Тия отвори ставаха все по-големи, а огънят и жаравата намаляваха.

— Виждам вече, че ще ме грабнете, когато щете — промърмори той. — Но въпреки всичко аз ще си поспя.

По едно време се пробуди и в едно от празните места точно пред себе си видя вълчицата, която го гледаше втренчено.

След малко пак се събуди, а му се стори, че беше спал цели часове. Някаква тайнствена промяна беше настъпила — толкова тайнствена, че веднага ококори очи. Нещо се беше случило. Отначало не можеше да схване какво бе станало. После разбра. Вълците бяха изчезнали. Останал беше само утъпканият сняг, който показваше колко близко бяха стигнали до него. Сънят го обземаше, напираше отново и затваряше очите МУ, главата му клюмваше все по-ниско към коленете, но изведнъж нещо го стресна и разбуди.

Чуваха се викове на хора, скърцане на шейни, плющене на хамути и често скимтене на напрягащи се кучета. Четири шейни се зададоха откъм коритото на реката и се насочиха към бивака сред боровете. Шестима мъже заобиколиха човека, клекнал в средата на загасващия огън. Те го дърпаха и раздрусваха, за да го върнат в съзнание. Той ги гледаше като пиян и промърмори нещо със странен сънен глас:

— Червената вълчица… Идваше при кучетата по вечеря… Отначало ядеше тяхната храна… После изяде кучетата… След това изяде Бил…

— Къде е лорд Алфред? — изкрещя в ушите му един от мъжете и силно го разтърси.

Хенри бавно поклати глава.

— Не, него не можа да изяде — каза той. — Кацнал е в клоните на едно дърво край последния ни бивак.

— Мъртъв ли? — кресна човекът.

— Ив ковчег — отвърна Хенри, после сърдито дръпна рамото си от ръката, която го стискаше. — Оставете ме на мира… Смъртно съм уморен… Лека нощ на всички.

Очите му трепнаха и се затвориха. Брадата му се отпусна и опря в гърдите му. И още преди да го положат удобно върху постелята, хъркането му се разнесе в студения въздух.

Но имаше и някакъв друг звук. Той беше слаб и неясен, там някъде, в далечината — воят на гладните вълци, които тичаха да дирят друга храна вместо човека, когото не бяха успели да изядат.

Първа глава
БОРБАТА НА ЗЪБИТЕ

Вълчицата първа чу човешките гласове и скимтенето на кучетата и тя първа отскочи назад от човека, който се беше скрил в обръча на гаснещия огън. Глутницата не беше склонна да се откаже от преследваната плячка и вълците се позабавиха няколко минути, докато разберат какви са тия звуци; после и те се спуснаха по дирите, оставени от вълчицата.

Начело на глутницата тичаше едър сив вълк — един от неколцината нейни водачи. Именно той водеше глутницата по петите на вълчицата, като ръмжеше предупредително към по-младите членове на глутницата и дори ги хапеше, когато се стремяха да го задминат. И той именно ускори стъпката, като видя вълчицата, която сега вече тичаше по-бавно по снега.

Вълчицата се изравни с него, сякаш това място беше отредено за нея, и затича в крак с глутницата. Той не ръмжеше срещу нея и не й показваше зъбите си, когато тя случайно го изпреварваше с някой скок. Напротив, изглеждаше твърде разположен към нея — дори повече, отколкото й се нравеше; все му се искаше да тича близо до нея, а когато тичаше твърде близо, тя ръмжеше и му показваше зъбите си. Понякога дори си позволяваше да го захапе за рамото. Той само отскачаше встрани, избързваше напред с няколко неудачни скока, а държането му напомняше някой посрамен селски момък.

Това беше единствената му неприятност при воденето на глутницата; но тя имаше други неприятности. От другата й страна тичаше мършав стар вълк, посивял и с много белези от зараснали рани, получени в многобройни битки. Той винаги тичаше от дясната й страна, може би защото имаше само едно око, лявото. И той обичаше да тича съвсем близо до вълчицата и така се навираше в нея, че изподрасканата му муцуна докосваше тялото, плещите или шията й. Тя постъпваше и с него, както и с другия, който тичаше от лявата й страна, като отблъскваше ухажванията му с острите си зъби. Но когато и двамата започнаха едновременно да любезничат с нея, те я блъскаха грубо и тя трябваше често и бързо да хапе вляво и вдясно, за да прогони влюбените вълци, продължавайки в същото време да тича пред глутницата и да наблюдава пътя пред себе си. В такива моменти вълците, които тичаха до нея, се зъбеха и ръмжаха заканително един към друг. Те биха се сбили, но ухажването и съперничеството трябваше да отстъпят пред по-належащата нужда — глада на глутницата.

След всяко отблъскване, когато старият вълк отскачаше чевръсто от острите зъби на своята избраница, той се сблъскваше с млад тригодишен вълк, който тичаше от дясната му страна — откъм сляпото му око. Този млад вълк беше вече напълно развит и при общата отпадналост на глутницата беше сравнително по-силен и по-смел от другите. Въпреки това той тичаше малко по-назад и главата му стигаше едва до плещите на стария едноок вълк. Когато се осмеляваше да се изравни с него, което се случваше рядко, едно изръмжаване и ухапване го връщаха отново назад, до плещите на стария вълк. Понякога обаче той изоставаше предпазливо и внимателно назад и се вмъкваше между стария водач и вълчицата. Това удвояваше и дори утрояваше негодуванието й Когато тя ръмжеше и проявяваше своето неодобрение, старият водач се нахвърляше върху тригодишния вълк. Понякога и вълчицата се нахвърляше върху него ведно със стария вълк. А понякога върху него се нахвърляше и по-младият водач, който тичаше от лявата страна на вълчицата.

В такива моменти, изправен срещу три чифта свирепи челюсти, младият вълк се спираше внезапно, сядаше на задните си лапи с изопнати предни крака, зинали челюсти и настръхнала козина. Тази бъркотия в началото на глутницата винаги предизвикваше бъркотия и между по-задните вълци. Те нападаха младия вълк и проявяваха раздразнението си, като го хапеха по задните крака и слабините. Той сам си търсеше белята, защото гладът и гневът вървят ръка за ръка; но с безкрайна младежка самоувереност той продължаваше от време на време да повтаря опитите си, макар че те му носеха само неприятности.

Ако имаше храна, ухажването и борбата щяха да се усилят и глутницата щеше да се разпадне. Но сегашното положение на глутницата беше отчаяно. Всички вълци бяха измършавели от продължителното гладуване. Те тичаха по-бавно, отколкото обикновено. Накрая кретаха слабите — най-младите и най-старите. Начело бяха най-силните. Но всички приличаха по-скоро на скелети, отколкото на истински вълци.

Въпреки това с изключение на онези, които понакуцваха, движенията на вълците бяха леки, без усилия. Техните жилави мускули сякаш криеха в себе си неизчерпаема енергия. След всяко свиване и изопване на челичените мускули следваше ново свиване и изопване, после още едно и още едно и така безкрай.

През този ден те пробягаха много мили. Тичаха и през нощта. Развидели се, а те все продължаваха да тичат. Тичаха по повърхността на един свят, който беше заледен и мъртъв. Нищо живо не помръдваше. Само те се движеха в безкрайната пустош. Само те бяха живи и търсеха други живи твари, за да ги изядат и да продължат да живеят.

Прехвърлиха много долини и прекосиха десетина рекички в една низина, преди усилията им да се увенчаят с успех. После попаднаха на елени. Най-напред намериха един едър самец. Ето месо и жива твар, незакриляна от никакви тайнствени пламъци или хвърчащи запалени цепеници! Те познаваха раздвоените копита и разклонените рога и забравиха привичното си търпение и предпазливост. Борбата беше кратка и жестока. Грамадният мъжкар беше нападнат от всички страни. Той разпаряше коремите им и разцепваше черепите им с изкусни удари на големите си копита. Смазваше ги и ги трошеше с големите си рога. Тъпчеше ги в снега под себе си в отчаяната борба. Но участта му беше предрешена и той падна, когато вълчицата жестоко разпра гърлото му, а много други челюсти го разкъсваха още докато се бореше и им нанасяше последните си удари.

Сега имаха достатъчно храна. Еленът тежеше над осемстотин паунда^[7] — цели двайсет паунда месо за всеки от четиридесетте вълка на глутницата.

Но ако вълците можеха тъй невероятно дълго да гладуват, можеха да поглъщат и невероятни количества храна. Скоро само няколко разпръснати по снега кокала останаха от прекрасното животно, което само преди няколко часа се бореше с глутницата.

Вълците вече можеха да отпочинат и да се наспят. Съвсем сити, младите мъжки вълци започнаха да се зъбят и карат, помежду си и това продължи и през следващите няколко дена, преди да се разпадне глутницата. Гладът свърши. Сега се намираха в местност с много дивеч и въпреки че продължаваха да вървят в глутницата, те ловуваха по-предпазливо, като отбираха и улавяха само бременни женски или някой осакатен мъжкар от еленовите стада, които срещаха по пътя си.

И ето че дойде ден в тая страна на изобилието, когато глутницата се раздели на две и всяка половина тръгна по различен път. Вълчицата с младия водач от лявата И страна и Едноокия от дясната поведе едната половина на глутницата надолу, към реката Маккензи, и като я преминаха, навлязоха в езерната област, на изток. С всеки изминат ден тая половина на глутницата ставаше все по-малобройна. Вълците се отделяха на двойки, мъжки и женски, и напускаха глутницата. Понякога някой самотен вълк биваше прокуден от острите зъби на съперниците си. Накрая останаха само четирима: вълчицата, младият водач, Едноокия и упоритият тригодишен вълк.

По това време вълчицата беше станала рядко свирепа. И тримата й поклонници носеха белези от зъбите й по телата си, но те никога не й отвръщаха по същия начин, никога не се бранеха от нея. Сами извръщаха плещи към острите й зъби и се стараеха да смекчат яростта й с махане на опашка или като забавяха вървежа си. Но колкото и кротко да се отнасяха с нея, те бяха съвсем безпощадни един към друг. Жестокостта на Тригодишния надмина всяка граница. Веднъж той хвана Едноокия откъм страната на сляпото му око и разкъса ухото му на парчета. Макар че остарелият едноок вълк можеше да вижда само на една страна, той се възползува от мъдростта, събрана от многогодишен опит, за да се бори срещу младостта и силата на своя противник. Ослепялото му око и изподрасканата му муцуна показваха как бе набрал тоя свой опит. Той бе останал жив след толкова много битки, че сега дори за момент не се поколеба как да постъпи.

Борбата започна честно, но не завърши честно. Не можеше да се каже кой от тях щеше да победи, защото третият вълк се намеси на страната на стария водач. Двамата водачи — младият и старият — се нахвърляха дружно върху самонадеяния тригодишен вълк, за да го унищожат. Безмилостните зъби на доскорошните му другари го нападнаха от двете страни. Забравени бяха дните на дружното им ловуване, забравен беше дивечът, който убиваха и изяждаха заедно, забравен беше и гладът, който бяха прекарали. Тия неща принадлежаха на миналото. Сега на дневен ред беше любовта — далеч по-важен и суров въпрос от тоя за набавяне на храна.

А в това време вълчицата, причината за всичко, седна самодоволно на задните си крака и наблюдаваше борбата. Изглеждаше дори, че това й се харесва. Ето дойде нейният ден — а такива дни не идваха често, — когато козината на съперниците настръхваше, зъби се удряха в зъби или раздираха и късаха податливо месо и всичко това, за да стане ясно на кого тя трябва да принадлежи.

В това любовно съперничество Тригодишния, който се опитваше за първи път да спечели някоя вълчица, загуби живота си. От двете страни на трупа му седяха двамата му съперници. Те не откъсваха очи от вълчицата, която се усмихваше, седнала в снега.

Но старият водач беше мъдър, много мъдър както в любовта, така и в борбата. Младият водач извърна глава, за да оближе една рана на плешката си. Извитата му шия беше обърната към неговия съперник. С едничкото си око по-възрастният веднага схвана колко сгоден беше случаят. Той се хвърли изведнъж върху него и впи зъби в шията му. Отвори се дълга и дълбока рана. Зъбите прегризаха голямата вена на гърлото. После Едноокия отскочи встрани.

Младият водач ръмжеше грозно, но ръмженето му скоро се превърна в сподавена кашлица. И тъй, както кървеше и кашляше, вече почти агонизиращ, той скочи върху по-стария вълк и продължи да се бие, но силите му чезнеха бавно, нозете му трепереха, очите му тъмнееха, ударите и скоковете му ставаха все пд-слаби и по-слаби.

А вълчицата седеше през цялото време върху задните си крака и се усмихваше. Двубоят й доставяше някаква смътна радост, защото такава е любовта в Дивата пустиня — тая трагедия на естествения свят, която е трагедия само за ония, които умират в борбата. За онези, които оставаха живи, тя не беше трагедия, а тържество на осъщественото желание.

Когато младият водач се просна в снега и вече не мръдна, Едноокия бавно пристъпи към вълчицата. Той се държеше гордо, но донякъде и предпазливо. Очакваше, че тя отново ще го отблъсне, и беше съвсем изненадан, когато тя не му показа оголените си зъби. За първи път го посрещна приветливо. Тя го помириса по муцуната и даже благоволи да заподскача наоколо и да си играе с него, както правят малките вълчета. А той, посивял от годините и с богат житейски опит; започна също да се държи като вълче, дори още по-глупаво.

Забравени бяха вече и победените съперници, и написаната с кръв по снега любовна трагедия; забравени, освен веднъж, когато Едноокия се спря за миг да оближе засъхващите си рани. Тогава устните му се сбраха, сякаш се готвеше да изръмжи, козината на врата и плещите му неволно настръхна, а той приклекна като пред скок и ноктите на лапите му се впиха дълбоко и здраво в снега. Но само след няколко мига той вече беше забравил всичко и скочи подир вълчицата, която хитро го увличаше в гонитба из гората.

След това те тичаха един до друг като добри приятели, които са се разбрали напълно. Дните минаваха, а те не се отделяха един от друг, заедно гонеха, убиваха и изяждаха плячката. След време вълчицата започна да става неспокойна, сякаш търсеше нещо, което не можеше да намери. Изглеждаше, че я привличат хралупите под съборените дървета, и тя губеше много време да души въздуха в по-широките, затрупани от снега пукнатини в скалите или в пещерите в подронените брегове. Тия неща съвсем не интересуваха Едноокия, но той я следваше добродушно, а когато тя се бавеше повече от обикновено, за да изследва някое подобно място, той лягаше и чакаше, докато се върне, за да тръгнат отново на път.

Те не се задържаха на едно място, а продължаваха да вървят, докато стигнаха отново до реката Маккензи. Тръгнаха, без да бързат, надолу по течението. Често се отбиваха от нея да ловуват край притоците й, но винаги се връщаха пак към реката. Понякога срещаха други вълци, най-често на двойки, но нито те, нито другите проявяваха дружески чувства, радост от срещата или желание да се съберат отново в глутница. На няколко пъти срещаха самотни вълци. Те бяха все мъжки и упорито се стремяха да се присъединят към Едноокия и неговата вълчица. Това не му се нравеше и когато тя заставаше рамо до рамо с него, настръхнала и с оголени зъби, самотният поклонник отстъпваше, обръщаше гръб унило и поемаше път.

В една лунна нощ, когато тичаха в тихата гора, Едноокия изведнъж се спря, вирна муцуна, изопна опашка и ноздрите му се разшириха, душеха въздуха. Той повдигна предната си лапа, както правят кучетата. Не остана доволен и продължи да души въздуха, за да разбере какво значат тия миризми. Едно бързо вдишване беше достатъчно за вълчицата и тя тръгна напред, за да го успокои. Макар че я последва, той продължаваше да се съмнява и не можеше да не спира от време на време, за да разучи предупреждението.

Вълчицата пролази предпазливо до края на една широка поляна сред гората. Известно време стоя сама, после Едноокия припълзя към нея, но всеки мускул от тялото му беше нащрек и всеки косъм от козината му издаваше безкрайно недоверие. Те стояха един до друг, наблюдаваха, слушаха и душеха въздуха.

До ушите им долетя лай на кучета, които се джафкаха и боричкаха, гърлени викове на мъже, кресливи гласове на разсърдени жени и само веднъж писък и жален плач на малко дете. Освен огромните силуети на кожените палатки те можеха да видят само пламъците на огъня, затулен от движещите се край него хора, и дима, който се издигаше бавно в спокойния въздух. Но ноздрите им подушиха безброй миризми, присъщи на индианския бивак, които говореха за разни неща, почти неизвестни за Едноокия, но познати на вълчицата до последната им подробност.

Обхвана я странно вълнение и тя почна да души с все по-голямо удоволствие, но Едноокия все още се съмняваше. Той издаде опасенията си и понечи да се отдалечи. Тя се извърна и докосна шията му с муцуната си, с което искаше да го успокои, после пак се загледа към бивака. В очите й прозираше някакъв нов копнеж, но тоя копнеж не беше предизвикан от глад. Тя тръпнеше от желание да се придвижи напред, да отиде по-близо до тоя огън, да се боричка с кучетата, да се увира и да отбягва нозете на хората, които се спъват в нея.

Едноокия се движеше нетърпеливо край нея. Безпокойството й се възвърна и тя пак усети силно желание да намери онова, което търсеше. Извърна се и за голяма радост на Едноокия тръгна към гората; той вървеше малко пред нея. Най-после навлязоха и се скриха в гората.

И както се движеха безшумно като сенки в светлината на луната, попаднаха на някаква пътечка. Наведоха носове към оставените по снега дири. Тия следи бяха съвсем пресни. Едноокия се затича предпазливо напред, а вълчицата — по петите му. Широките възглавнички на лапите им се разтваряха и докосваха излеко снега, сякаш бяха от кадифе. Едноокия зърна неясния силует на нещо бяло, което се движеше върху белия фон на снега. Неговата плъзгаща се походка, която изглеждаше бавна, но беше много бърза, не можеше дори да се сравни с бързината, с която тичаше сега. Пред него подскачаше бледото бяло петно, което беше забелязал.

Те тичаха по една тясна пътечка, заградена от двете страни с млади борчета. През дръвчетата се виждаше краят на пътеката, която извеждаше на малка горска полянка, осветена от луната. Старият Едноок бързо настигаше бялата животинка, която бягаше. С всеки нов скок той я настигаше все повече и повече. Вече беше почти до нея. Още един скок, и острите му зъби ще се впият в гадинката. Но той не направи тоя скок. Малката бяла гадинка, която беше най-обикновен полярен заек, изведнъж подскокна и започна да се мята и скача високо във въздуха, сякаш изпълняваше някакъв фантастичен танец точно над него, без нито веднъж да стъпи на земята.

Едноокия отскочи назад и изпръхтя от внезапна уплаха, после се сниши в снега и приклекна, ръмжейки сърдито към малкото страховито нещо, което го озадачаваше. Вълчицата обаче мина спокойно край него, спря се за миг, после скочи към танцуващия заек. Скочи доста нависоко, но не можа да достигне плячката и челюстите й хлопнаха с металически звук във въздуха. Тя подскочи още веднъж, после още веднъж.

Едноокия се надигна бавно и сега я наблюдаваше. Нейните безуспешни скокове го раздразниха и той скокна много високо. Зъбите му се впиха в заека и той го повлече със себе си към земята. Но в същото време нещо подозрително изтрещя край него. Той видя с изненада как едно младо борче се наклоняваше над главата му, за да го удари. Челюстите му отпуснаха плячката, а той отскочи назад, за да избегне тая странна опасност. Козината му настръхна от гняв и страх, устните му се отдръпнаха, оголвайки острите зъби, и той заръмжа. В тоя миг борчето изправи тънката си снага, я заекът отново затанцува във въздуха.

Вълчицата се разсърди. Тя впи острите си зъби в плещите на своя другар, за да го накаже. Изплашен и изненадан от това ново нападение, той се нахвърли жестоко и още по-уплашено върху нея и раздра едната страна на муцуната й. Тя също се изненада, че той се раздразни от наказанието, и се нахвърли върху него, като ръмжеше от възмущение. Тогава той разбра грешката си и се опита да я успокои, но тя продължаваше да го хапе. Той се отказа от опитите си да я успокои и започна да се върти в кръг, като държеше главата си далече от нея и подлагаше плещи на зъбите й.

В това време заекът продължаваше да танцува във въздуха над тях. Вълчицата клекна в снега, а Едноокия, който сега се боеше повече от другарката си, отколкото от тайнственото борче, отново подскокна към заека. Захапа го и почна да пада с него към земята, без да откъсва поглед от борчето. Както и преди, борчето се наведе към земята. Вълкът се сниши под неизбежния удар, козината му настръхна, но зъбите му продължаваха да стискат здраво заека. Борчето не го удари, но остана наведено над него. Когато той се раздвижваше, и то се раздвижваше, а той ръмжеше срещу него през стиснатите си челюсти. Когато стоеше неподвижен, и борчето стоеше неподвижно и той реши, че е по-безопасно да не се движи. Но топлата заешка кръв имаше приятен вкус в устата му.

Вълчицата му помогна да излезе от това неудобно положение. Тя грабна заека от него и докато борчето се клатеше и трепкаше заканително над нея, спокойно отгриза главата на заека. Дръвчето изведнъж отскочи нагоре и вече не ги обезпокои, оставайки в това красиво отвесно положение, в което природата го беше създала да расте. После вълчицата и Едноокия изядоха заедно дивеча, уловен за тях от тайнственото борче.

Имаше и други пътеки, дето зайци висяха във въздуха, и вълчата двойка им видя сметката. Вълчицата вървеше напред, а Едноокия след нея, наблюдаваше я и се учеше как да краде уловен в примки дивеч. Тия знания щяха да го ползуват твърде много в идните дни.

Втора глава
ЛЕГОВИЩЕТО

Два дни вълчицата и Едноокия се навъртаха около бивака на индианците. Едноокия се безпокоеше и страхуваше, но бивакът привличаше вълчицата и тя не искаше да продължат пътя си. Но когато едно утро пушечен гърмеж раздра отблизо въздуха и куршумът се сплеска в стеблото на едно дърво само на няколко инча от главата на Едноокия, те престанаха да се колебаят и се впуснаха в дълго, равномерно бягане, което скоро ги отдалечи на мили от опасността.

Те не отидоха много далече — само на два дни път от бивака. За вълчицата беше вече наложително да намери онова, което търсеше. Тя беше съвсем натежала и не можеше да тича бързо. Веднъж, при преследването на един заек, който щеше лесно да улови в друго време, тя се отказа от гонитбата и легна да почива. Едноокия се приближи до нея. Но когато докосна излеко шията й с муцуната си, тя го захапа тъй жестоко, че той се катурна презглава и опитвайки се да избегне зъбите й, представляваше смешна и жалка картина. Тя беше станала по-раздразнителна от преди, а той — много по-търпелив и внимателен.

И тогава тя намери онова, което търсеше, то беше на няколко мили нагоре по течението на малък поток, който лете се вливаше в река Маккензи, но сега беше цял вкован в лед и чак до скалистото си дъно — един мъртъв поток, вледенен от извора до устието. Вълчицата тичаше морно доста назад от другаря си, когато съгледа надвисналия висок глинест бряг. Тя се отби от пътя и тръгна към него. Пролетните бури и топящите се снегове бяха подринали брега и на едно място бяха превърнали една тясна пукнатина в малка пещера.

Тя се спря пред отвора на пещерата и внимателно разгледа стените. После обиколи навред основата на самата скала — до мястото, където нейният стръмен купол се отделяше от полегатия скат. Тя се върна отново към пещерата и се промъкна през тесния отвор. Трябваше да пълзи само около три стъпки от входа, а после пещерата се разширяваше, ставаше по-висока и образуваше малка кръгла стаичка, около шест стъпки в диаметър. Главата на вълчицата почти достигаше свода. Вътре беше сухо и уютно. Тя разгледа най-внимателно пещерата, а Едноокия, който се беше завърнал, стоеше при входа и търпеливо я наблюдаваше. Вълчицата наведе глава, носът й опря в земята — точно там, където беше прибрала сключените си лапи, после направи няколко кръга около това място, въздъхна уморено, сякаш стенеше, сви се на кълбо, отпусна крака и полегна, извърнала глава към входа на пещерата. Едноокия й се усмихваше с вирнати от любопитство уши. Зад него на дневната светлина тя можеше да види крайчеца на опашката му, която се клатеше добродушно. Нейните уши се присвиха кротко назад и надолу, тъй че заострените им върхове опряха за миг на главата й. Тя разтвори уста и морно изплези език, с което изразяваше доволството и радостта си.

Едноокия беше гладен. Макар че легна при входа на пещерата и заспа, сънят му беше неспокоен. Често се будеше и наостряше уши да долови всичко, което ставаше по широкия свят, гдето априлското слънце блестеше по снега. Когато позадрямваше, тихият шепот на невидими ручеи едва достигаше до ушите му и той се пробуждаше и внимателно се вслушваше. Слънцето се беше върнало и пробуждащата се земя на Севера го зовеше. Животът възкръсваше. Дъхът на пролетта се носеше във въздуха, нов живот кълнеше под снеговете, живителен сок пълзеше нагоре по стеблата на дърветата и пъпките разпукваха оковите на леда.

Старият вълк поглеждаше загрижено другарката си, но тя не проявяваше никакво желание да стане. Той погледна навън: ято червенушки прелитна пред очите му. Понечи да стане, но като погледна назад, към другарката си, легна отново и задряма. Слухът му долови някаква тиха, но рязка песен. Веднъж или дваж сънливо прекара лапа по носа си. После се събуди. Самотен голям комар бръмчеше във въздуха точно пред муцуната му. Той беше прекарал зимата скован от студ в някой сух пън, а сега слънцето го беше размразило. Вълкът вече не можеше да се съпротивява на зова на света. При това беше гладен.

Той допълзя до вълчицата и се опита да я склони да стане, но тя само изръмжа срещу него. Той излезе сам навън, под ярките лъчи на слънцето, и видя, че снегът се беше размекнал й ходенето беше трудно. Тръгна нагоре по заледеното русло на потока, гдето от сенките на дърветата снегът беше все още твърд и едрозърнест. Вървя осем часа и се върна по тъмно, още по-гладен, отколкото преди да тръгне. Беше попаднал на дивеч, но не беше успял да го улови. Лапите му пробиваха меката кора на снега и той затъваше в него, а зайците минаваха леко по снега, сякаш бяха на снегоходки.

Едноокия се спря пред отвора на пещерата, обзет от внезапно подозрение. Някакви слаби и странни звуци долитаха отвътре. Тия звуци не бяха от вълчицата, но все пак му бяха смътно познати. Той предпазливо пропълзя в пещерата, но вълчицата го посрещна с предупредително ръмжене. Това не го смути, но го застави послушно да застане на прилично разстояние. Интересуваха го звуците, прилични на тих сподавен хленч.

Другарката му го отпъди със сърдито ръмжене и той се сви край входа и заспа. Когато се зазори и слаба светлина проникна в леговището, той отново затърси източника на тия смътно познати звуци. В предупредителното ръмжене на вълчицата звучеше нова нотка. Това беше нотка на ревност и той старателно се държеше на разстояние. Въпреки това успя да забележи пет малки, живи клъбца, много слаби и съвсем безпомощни, сгушени между краката на вълчицата и притиснати към тялото й. Те издаваха тихи звуци, като хленч, а очите им бяха затворени. Вълкът се учуди. Това не се случваше за първи път в неговия дълъг, пълен с успехи живот. Такива неща се бяха случвали много пъти и въпреки това той винаги наново се учудваше.

Вълчицата го гледаше неспокойно. От време на време тя изръмжаваше, а когато й се стореше, че се е приближил твърде близо, ръмженето й ставаше съвсем сърдито. Тя не помнеше да се беше случвало подобно нещо, но в нейния инстинкт, който представляваше напластеният опит на всички вълчици майки, се таеше далечен спомен за вълци, които бяха изяждали своите новородени и безпомощни питомци. Тоя спомен се проявяваше чрез силния й страх, който я заставяше да не позволява на Едноокия да разгледа по-отблизо вълчетата, на които беше баща.

Нямаше никаква опасност. Едноокият стар вълк беше обладан от чувство, което също произлизаше от инстинкта, преминал у него през многобройни поколения на вълци бащи. Той не се замисли върху него, нито се озадачи. То беше там, във всяка клетка на неговото същество; и съвсем естествено беше да се вслуша в това чувство, да остави новороденото потомство и да излезе навън, за да подири храна.

На пет или шест мили от леговището потокът се раздвояваше и двата ръкава се губеха под прав ъгъл в планината. Той тръгна по левия ръкав и попадна на пресни дири. Подуши ги, откри, че са отскоро, бързо приклекна в снега и се вгледа натам, гдето водеха дирите. След това се върна бавно назад и пое по дясното разклонение на потока. Отпечатъците от стъпките бяха значително по-големи от тия на неговите собствени лапи и той разбра, че по дирите на тия стъпки едва ли ще има за него месо.

Половин миля нагоре по дясното разклонение на потока той долови с острия си слух някакъв шум като от остри зъби, които гризат. Промъкна се тихо и видя един таралеж, който се беше изправил на задните си лапи и точеше зъбите си в кората на някакво дърво. Едноокия се приближи внимателно, но без особена надежда. Той познаваше тая гадинка, макар че никога досега не беше я срещал толкова далече на Север; а и никога през дългия си живот не беше вкусвал ежово месо. Много отдавна беше научил, че в живота има нещо, което се нарича щастие или случайност, и продължи да се придвижва към таралежа. Нищо не се знаеше; всичко можеше да се случи — при живите твари нещата ставаха някак си все различно.

Таралежът се сви на кълбо и навред по тялото му щръкнаха дълги остри игли, които отблъскваха всяко нападение. Веднъж на младини Едноокия беше помирисал твърде отблизо една подобна неподвижна топка от игли, но бодливата задница го беше цапнала внезапно по лицето. Отнесъл беше в муцуната си една игла, която остана там седмици наред и го пареше като пламък, но най-после сама излезе. Той легна, удобно свит, но носът му беше на цял фут от задницата на таралежа.

Дълго чака, напълно неподвижен. Нищо не се знаеше. Всичко можеше да се случи. Таралежът можеше да отвие кълбото си. Тогава той би могъл с един бърз удар на лапата да разпори нежния, незащитен корем.

Половин час по-късно Едноокия стана, изръмжа гневно към неподвижната топка и продължи по-нататък. Често му се беше случвало да чака дълго пред таралежи, които не се отпущат, затова не искаше да губи повече време. Продължи да върви нагоре, по дясното разклонение на потока. Денят вече преваляше, а той все още не беше уловил нищо. Пробудилият се в него бащински инстинкт го завладя бързо. Трябваше да намери храна. Следобед попадна на една бяла яребица. Той излизаше от една горичка и изведнъж се намери срещу глупавата птица. Тя беше кацнала на един пън, само на педя от муцуната му. Видяха се почти едновременно. Уплашената птица се опита да подхвръкне, но той я удари с лапата си и я събори на земята, после скочи върху нея и я хвана със зъбите си тъкмо когато тя биеше с криле по снега, мъчейки се да хвръкне. Когато зъбите му се забиха в крехкото месо и костите изхрускаха, той, естествено, започна да яде, но се сети, свърна по стъпките си и се запъти към леговището с яребицата в уста.

На една миля от мястото, гдето потокът се делеше на два ръкава, като тичаше безшумно, както обикновено, сякаш беше някаква плъзгаща се сянка, която разглежда внимателно всяка част от пътя, той съгледа пресни следи от големи лапи, по-пресни от следите, които беше открил рано сутринта. Понеже и дирите водеха по неговия път, той тръгна по тях, готов при някой завой на потока да срещне звера, който беше оставил тия следи.

Когато подаде глава зад една скала, гдето потокът правеше необикновено голям завой, неговото зорко око видя нещо, което го накара бързо да приклекне. Това беше зверът, който бе оставил тия следи, — един едър женски рис. Рисът беше приклекнал — точно като Едноокия по-рано в тоя ден, а пред него — кълбото с иглите. Ако дотогава се беше движил като плъзгаща се сянка, сега той се превърна в призрак на тая сянка и запълзя околовръст, за да застане точно срещу вятъра и срещу безмълвната, неподвижна двойка.

Той легна в снега и остави яребицата до себе си, после се взря през иглите на една нискорастяща хвойна и започна да наблюдава играта за живот, която се развиваше пред него между чакащия рис и чакащия таралеж — и двамата с еднаква жажда за живот; а особеното в тази игра беше това, че за да живее, единият трябваше да изяде другия, а другият, за да живее, не трябваше да бъде изяден. Старият едноок вълк, притаил се зад хвойновия храст, също вземаше участие в играта — той се надяваше, че някаква непредвидена щастлива случайност ще му помогне да намери месо, което му беше нужно, за да живее.

Измина половин час, измина час, а нищо не се случваше. Игленото кълбо беше като камък — толкова неподвижно беше то; рисът изглеждаше като изваян от мрамор; а старият Едноок лежеше като мъртъв. Всъщност и трите животни напрягаха сетивата си до болка и едва ли някога са били поживи, отколкото сега, когато изглеждаха вкаменени.

Едноокия помръдна леко и още по-напрегнато впери поглед. Нещо ставаше там. Таралежът най-после беше решил, че врагът му си е отишъл. Бавно и предпазливо той започна да отвива кълбото на непроницаемата си броня. Не проявяваше ни най-малък страх, че може да бъде изненадан. Бавно, бавно игленото кълбо се разстилаше и удължаваше. Едноокия продължаваше да гледа и изведнъж усети влага в устата си и слюнки неволно потекоха при вида на живото месо, което само се разстилаше пред него като готова храна.

Таралежът забеляза неприятеля си още преди да се отвие напълно. В същия миг рисът го нападна. Ударът беше светкавичен. Лапата с твърди нокти, закривени като на граблива птица, се заби в мекия му корем и се отдръпна с бързо, раздиращо движение. Ако таралежът се беше отвил изцяло или ако беше открил неприятеля си само частица от секундата по-късно, лапата на риса не щеше да пострада; но с един страничен удар на задницата си ежът заби острите си игли в лапата на риса тъкмо в момента, когато той я отдръпваше назад.

Всичко стана изведнъж — ударът, контраударът, предсмъртният вик на ежа, ревът на голямата котка от внезапната болка и изненадата. Силно възбуден, Едноокия се поизправи, наостри и, изопна и заклати опашка. Рисът загуби самообладанието си. Той се нахвърли свирепо върху гадинката, която му бе причинила болка. Но таралежът, който скимтеше и пъшкаше и въпреки разкъсания си корем се опитваше напразно да се свие в непроницаемото кълбо, пак перна риса със задницата си и голямата котка пак изрева от болка и изненада. След тоя удар рисът отстъпи назад и започна да киха, а носът му беше цял набоден с игли и приличаше на чудовищно голяма възглавка за игли. Той прекара лапа по носа си, опитвайки се да махне огнените стрели, после зарови муцуна в снега и започна да я търка по клоните и вейките, като скачаше наоколо, напред, встрани, нагоре и надолу, обзет от болка и страх.

Рисът кихаше непрестанно и размахваше бързо и гневно късата си опашка. После престана да подскача и не мръдна от мястото си цяла минута. Едноокия продължаваше да го наблюдава: но дори и той се сепна и козината на гърба му неволно настръхна, когато рисът най-неочаквано подскочи нагоре във въздуха, надавайки същевременно силен и страшен вой. После рисът хукна нагоре по пътечката, като ревеше при всеки скок.

Едноокия дръзна да излезе на открито едва когато крясъците на риса постихнаха и замряха в далечината. Той пристъпваше тъй внимателно, сякаш снегът наоколо беше постлан с ежови бодли, готови да се забият в меките възглавнички на лапите му. Таралежът посрещна приближаването му, като скимтеше гневно и тракаше дългите си зъби. Той беше успял отново да се свие на кълбо, но не тъй здраво и непроницаемо, както преди, защото разкъсаните му мускули не позволяваха това. Беше разпран почти на две и кръвта му продължаваше да изтича.

Едноокия пълнеше устата си с окървавения сняг, дъвчеше го, облизваше се и го гълташе. Това раздразни охотата му за ядене и гладът започна болезнено да го мъчи; но той беше твърде стар и опитен, за да действува непредпазливо. Реши да чака. Легна и зачака, а таралежът скърцаше със зъби, пъшкаше, стенеше и от време на време надаваше тихи писъци. Не след дълго Едноокия забеляза, че бодлите бавно се отпускат и че цялото тяло на таралежа се тресе. Тръпките престанаха изведнъж. Дългите зъби тракнаха предизвикателно за последен път, после всички бодли се смъкнаха и улегнаха, а тялото се отпусна и не помръдна вече.

С нервно и боязливо движение на лапата Едноокия разстла таралежа и го обърна по гръб. Нищо не се случи. Таралежът наистина беше мъртъв. Той го разгледа внимателно за миг, после предпазливо го хвана със зъбите си и тръгна надолу по течението на потока. Полуносеше-полувлачеше плячката си и държеше главата си извърната встрани, за да Не стъпи върху бодливото тяло. Досети се за нещо, остави товара си и се спусна назад към мястото, гдето беше оставил яребицата. Не се поколеба нито за миг. Съвсем ясно му беше какво трябва да прави и веднага го направи — изяде яребицата. После се върна и отново взе плячката си.

Когато довлече в пещерата еднодневния си лов, вълчицата огледа плячката, извърна муцуна към него и леко го близна по шията. Но още в следния миг тя го отпъди от вълчетата с ръмжене, което не беше така гневно, както преди, и съдържаше по-скоро нотки на извинение, отколкото на заплаха. Вроденият й страх към бащата на потомството й постепенно изчезваше. Едноокия се държеше, както трябва да се държи един вълк-баща, и не проявяваше нечестиво желание да изяде малките, на които тя беше дала живот.

Трета глава
СИВОТО ВЪЛЧЕ

То не беше като братята и сестрите си. В тяхната козина още отсега личеше ръждивочервеният оттенък, който бяха наследили от майка си, вълчицата; по козина само то приличаше на баща си. То беше единственото сиво вълче в котилото. По нищо не се различаваше от истинските вълци. Външно то сякаш беше одрало кожата на стария Едноок с тая само разлика, че имаше две очи, а баща му — едно.

Сивото вълче беше прогледнало отскоро, но въпреки това вече виждаше съвсем ясно. А още преди да прогледне, то можеше да подушва, да опипва и да вкусва. Познаваше много добре двете си братчета и двете си сестричета. Беше започнало да се боричка с тях, макар и твърде неумело и тромаво. То дори се караше и когато се разгневеше, малкото му гърло издаваше странни гърлени звуци — наченки на бъдещо ръмжене. И дълго преди да прогледне, то вече познаваше майка си чрез осезанието, вкуса и обонянието си; беше извор на топлина, храна и нежност. Нейният език беше мек и нежен и го успокояваше, когато ближеше малкото му крехко телце, а това го караше да се притиска плътно към нея и да се унася в дрямка.

То прекара в сън по-голямата част от първия месец на живота си, но сега вече виждаше добре, стоеше будно по-продължително и познаваше окръжаващия го свят. Тоя свят беше мрачен; но то не знаеше това, понеже не познаваше друг свят. Полумрак изпълваше леговището; но още не беше нужно да нагаждат очите си към някаква друга светлина. Неговият свят беше твърде малък. Той свършваше до стените на леговището; но понеже нямаше представа за обширния външен свят, теснотата на леговището, в което прекарваше дните си, съвсем не го потискаше.

То откри още отрано, че една от стените на неговия свят не беше като другите. Това беше отворът на пещерата, източникът на светлина. Много преди да почне да мисли или да проявява съзнателни желания, то разбра, че тя не прилича на другите стени. Тая стена го привличаше с непреодолима сила още преди да прогледне и да я види. Светлината, която идеше от нея, дразнеше слепените му клепачи, а в очите и в зрителните му нерви трепваха малки, искровидни проблясъци — топли и чудно приятни. Животът на неговото телце, на всяка клетка от това телце — животът, който беше самата същност на тялото му и който беше отделен от неговия съзнателен живот — копнееше за тая светлина и го тласкаше към нея, също както сложният химически състав на растението го тласка към слънцето.

Още от самото начало, преди да се появи в него съзнание, то се стремеше да пропълзи към входа на пещерата. И неговите братчета и сестричета не оставаха по-назад. Нито веднъж през тези дни никое от тях не пропълзя през тъмните ъгли на задната стена. Светлината ги привличаше, както привлича растенията. Химическите процеси, които ставаха в техни те клетки, се нуждаеха от светлина; и техните дребни телца пълзяха сляпо и инстинктивно към нея, както пълзят мустачките на лозата. По-късно, когато всяко от тях започна да развива известна индивидуалност и да съзнава влеченията и желанията си, притегателната сила на светлината се увеличи. Те непрестанно пълзяха и напираха към светлия отвор на пещерата и майка им трябваше постоянно да ги връща назад.

По тоя начин сивото вълче се запозна и с други особености на майка си освен нейния нежен и галещ език. Като упорствуваше постоянно да пълзи към светлината, то откри, че майка му има муцуна, с която го наказваше, а малко по-късно откри, че има и лапа, която го поваляше на земята с бързи, добре измерени удари или го претъркулваше. Така то научи, че на тоя свят има и болки; но същевременно научи и как да отбягва болките; преди всичко, като не върши онова, което бе забранено, а когато го извърши — да гледа да избегне наказанието. Това бяха съзнателни прояви, породени от първите му обобщения за света. В миналото то се отдръпваше несъзнателно от всичко, което можеше да му причини болка, както несъзнателно пълзеше към светлината. Сега то се отдръпваше от онова, което причинява болка, защото знаеше какво е болка.

Вълчето беше доста свирепо. Такива бяха и братчетата, и сестричетата му. Това трябваше и да се очаква. То беше месоядно животно и произхождаше от хищници, които убиват животни и се хранят с месо. Неговите родители живееха само с месо. Млякото, което беше засукало още в първите минути на живота си, беше мляко, преработено направо от месо; а сега, когато беше едва на един месец и очите му се бяха отворили само от седмица, то вече започваше да яде месо — месо, което вълчицата полусдъвкваше и оставяше на петте подрастващи вълчета, тъй като нейното майчино мляко беше вече съвсем Недостатъчно.

Сивото вълче беше най-свирепото от цялото котило. То можеше да ръмжи по-силно от всички останали вълчета. Неговите невинни пристъпи на ярост бяха по-страшни от техните. То първо се научи как да премята другите с ловък удар на лапата си. И то най-първо от всички впи зъби в ухото на едно от вълчетата и започна да го дърпа и блъска и да ръмжи през здраво стиснатите си челюсти. И, разбира се, то създаваше най-големи неприятности на вълчицата, която се стараеше да задържи малките си рожби по-далече от входа на пещерата.

С всеки нов ден светлината все по-силно привличаше малкото сиво вълче. То постоянно правеше еднометрови пътешествия към отвора на пещерата и вълчицата постоянно го връщаше назад. То не знаеше, че това е входът на пещерата. Изобщо не знаеше нищо за входове, през които се минава от едно място към друго. Не знаеше, че има друго място, а още по-малко — как да отиде там. Тъкмо затова входът на пещерата за него представляваше стена — стена от светлина. Това, което слънцето беше за живите твари по широкия свят, това беше тая стена за него — слънце в неговия малък мир. Тя го привличаше тъй, както пламъкът на свещта привлича пеперудките. То непрестанно се стремеше да стигне до нея. Животът, който тъй бързо се развиваше в него, го тласкаше неспирно към светлата стена. Животът, който пулсираше в него, му подсказваше, че само тя може да го изведе към широкия свят, в който му беше отредено да живее. Но самото вълче изобщо нямаше представа за това. То не знаеше, че съществува някакъв външен свят.

Тая стена от светлина криеше нещо странно и загадъчно. Неговият баща (а то познаваше баща си — другия обитател на света, същество, което приличаше на майка му, спеше при светлата стена и донасяше месо), неговият баща умееше някак да влиза право в светлата стена и да изчезва в нея. Сивото вълче не можеше да разбере това. Наистина неговата майка никога не му позволяваше да се приближи до тая стена, но то отиваше до другите стени, а там върхът на нежното му носле винаги срещаше твърди препятствия. Това причиняваше болка. И след няколко подобни приключения то реши да не се занимава повече със стените. Без да разсъждава, то прие изчезването в стената като особеност на баща му, тъй както млякото и полусдъвканото месо бяха особености на майка му.

Всъщност сивото вълче не мислеше или поне не мислеше тъй, както мислят хората. Мозъкът му работеше смътно. При все това изводите му бяха тъй ясни и определени, както у хората. То приемаше нещата по своему, без да пита защо и как. В действителност то само категоризираше нещата. Никога не се запитваше защо се случва известно нещо. За него беше достатъчно да знае как се случва това или онова. Така, след като беше ударило няколко пъти носа си в задната стена, то реши занапред да не влиза в стени. По същия начин беше решило, че баща му може да изчезва в стени. Но то съвсем не се стремеше да открие причината на тая разлика между него и баща му. В неговия ум нямаше място за логика и физика.

Както повечето живи твари в Дивата пустиня, и то отрано позна глада. Настанаха дни, когато не само че нямаше месо, но и в гърдите на майка му нямаше нито капка мляко. Отначало вълчетата скимтяха и хленчеха, но повечето време спяха. Не след дълго те изпаднаха във вцепенение от глад. Нямаше вече игри и боричкания, нямаше невинни пристъпи на ярост, ни опити за ръмжене, а странствуванията към далечната светла стена престанаха съвсем. Вълчетата спяха и малко по малко животът гаснеше в тях.

Едноокия се чудеше какво да прави. Той бродеше по далечни места и поспиваше за малко в леговището, сега безрадостно и мрачно. Вълчицата също оставяше котилото и тръгваше да дири храна. През първите дни след раждането на вълчетата Едноокия ходи няколко пъти до бивака на индианците, за да отвлича зайците, попаднали в поставените примки; но щом снеговете започнаха да се топят и потоците да се размръзват, бивакът на индианците се премести другаде и този източник на храна изчезна.

Когато сивото вълче се възвърна към живот и отново започна да се интересува от далечната бяла стена, то откри, че обитателите на неговия свят бяха намалели. Сега то имаше само една сестричка. Другите бяха изчезнали. Когато позаякна, то по неволя трябваше да играе само, защото сестричката му не повдигаше глава и не се движеше. Неговото малко телце се позакръгли от месото, което ядеше сега; но за нея храната дойде твърде късно. Тя спеше непрекъснато и приличаше на малък скелет, нахлузен в кожа, в който пламъкът на живота мъждееше все по-слабо и по-слабо, докато най-после съвсем угасна.

После настанаха дни, когато сивото вълче вече не виждаше баща си да се появява и изчезва в бялата стена или да спи при входа на пещерата. Това се случи в края на друго, не тъй ужасно гладуване. Вълчицата знаеше защо Едноокия не се завръща, но нямаше как да разкаже на сивото вълче какво беше видяла. Когато и тя тръгна да търси дивеч по левия ръкав на потока, гдето живееше рисът, тя бе проследила дирите, оставени предния ден от Едноокия. Там, гдето свършваха дирите, тя го беше намерила, или по-право, беше намерила онова, което бе останало от него. Имаше много следи от борбата, станала там, както и дири от риса при завръщането му в леговището след извоюваната победа. Преди да си отиде, вълчицата беше открила това леговище и разбрала по дирите, че рисът е вътре, затова не се бе осмелила да влезе.

След тая случка вълчицата отбягваше да ходи на лов по лявото разклонение на потока. Беше разбрала, че в леговището на риса има цяло котило от малки зверчета, а знаеше колко жесток и злонравен е рисът и колко е безмилостен в борбата. Лесно беше за половин дузина вълци да принудят съскащия настръхнал рис да се покатери на някое дърво, но съвсем друго беше за един самотен вълк да премери силите си с него — особено когато цяло котило от гладни зверчета очаква риса в леговището му.

Но пустинята си е пустиня, а майчинството си е майчинство и то винаги свирепо защищава потомството било в пустинята, било вън от нея и щеше да дойде ден, когато заради своето сиво вълче вълчицата щеше да се осмели да иде и по левия ръкав на потока, в скалите, гдето се намираше леговището на риса, готова да си навлече неговия гняв.

Четвърта глава
СТЕНАТА НА СВЕТА

Когато майката започна да напуска пещерата, за да търси плячка, вълчето вече добре знаеше закона, който не му позволяваше да се приближава до входа. Тоя закон не само му беше втълпяван многократно от неговата майка чрез удари с носа и лапата, но и инстинктът на страх вече се развиваше в него. През краткия си живот в пещерата то изобщо не беше срещало нещо, от което да се страхува. И все пак в него се таеше страх, наследен от далечни деди през хиляди и хиляди поколения. То получи това наследство направо от Едноокия и вълчицата; но и те на свой ред бяха наследили страха от всички предишни вълчи поколения. Страх — това наследство на Дивата пустиня, което никой див звяр не може да избегне, нито да замени за паница леща!

И тъй, сивото вълче знаеше какво е страх, макар и да не разбираше от какво се поражда той. То вероятно го беше възприело като едно от ограниченията на живота, защото вече бе научило, че е живота съществуват ограничения. То вече знаеше какво е глад и когато не можеше да го уталожи, чувствуваше известно ограничение. Твърдото препятствие на пещерната стена, рязкото блъскане с муцуна или силният удар с лапа от страна на майка му, неукротимият глад през няколкото периода на гладуване — всичко това му подсказваше, че не всичко е позволено в тоя свят, че в живота съществуват ограничения и възбрани. Тези ограничения и възбрани бяха закони. Да спазва законите, значеше да избягва болките и да бъде щастливо.

То не разсъждаваше за това така, както разсъждават хората; просто разграничаваше нещата, които причиняват болка, от нещата, които не причиняват болка. И след всяко подобно разграничаване то отбягваше нещата, които причиняват болка, т.е. ограниченията и възбраните, и се наслаждаваше на удоволствията и радостите на живота.

И така, като се подчиняваше на установения от майка му закон и като спазваше закона на онова непознато и безименно нещо — страха, то странеше от входа на пещерата. За него тоя вход оставаше все същата бяла стена на светлината. Когато майка му отсъствуваше, то прекарваше по-голямата част от времето си в сън, а когато беше будно — спотайваше се и потискаше плача, който гъделичкаше гърлото му и шумно напираше навън.

Веднъж, когато беше будно, то долови някакъв странен звук в бялата стена. Не знаеше, че навън стои един полярен глутон, който трепереше от собствената си дързост и предпазливо душеше вътрешността на пещерата. Вълчето разбра само, че мирисът бе особен, непознат и следователно неизвестен и страшен, защото неизвестното беше една от важните съставки на страха.

Козината по гърба на сивото вълче настръхна, но то не издаде нито звук. Отгде знаеше то, че трябва да се ежи срещу това нещо, което душеше отвън? Това не идваше от някакви знания, а беше само явен израз на страха, който се таеше в него и който не можеше да се обясни с досегашните му преживелици. Но страхът беше свързан с друг инстинкт — да се спотайва и прикрива. Вълчето беше изтръпнало от ужас, но продължаваше да лежи безмълвно и неподвижно, като замръзнало или вкаменено, сякаш беше мъртво. На връщане в леговището майка му изръмжа, когато помириса дирите на глутона, после се втурна в пещерата и с необичаен изблик на нежност започна да ближе вълчето и да го милва с носа си, а то почувствува, че по някакъв начин се бе спасило от голяма беда.

Но в него действуваха и други сили, най-важната от които беше растежът му. Инстинктът и законът изискваха от него подчинение, но растежът изискваше неподчинение. Майка му и страхът го заставяха да се държи по-далеч от бялата стена. Развитието е живот, а животът е предопределен навеки да се стреми към светлината. Нищо не можеше да възпре живота, който напираше в него с всеки къс месо, което изяждаше, и с всеки нов дъх, който поемаше. В края на краищата един ден приливът на живот взе връх над страха и подчинението и вълчето тръгна тромаво и разкрачено към изхода на пещерата.

За разлика от другите стени, с които беше влизало в допир, тая стена сякаш се отдръпваше, когато то се приближаваше към нея. Никаква твърда плоскост не се сблъска с, малкото нежно носле, което се подаваше предпазливо напред. Стената сякаш бе направена от някаква прозрачна и проницаема материя като светлината. И понеже за него състоянието на нещата се определяше от техния вид, вълчето навлезе в онова, което беше считало за стена, и потъна в материята, от която тя беше Направена.

Просто удивително! То минаваше през твърдата материя. Светлината ставаше все по-ярка и по-ярка. Страхът го подтикваше да се върне назад, но животът го тласкаше напред. Изведнъж то се намери пред входа на пещерата. Стената, в която то мислеше, че се намира, внезапно отскочи назад, неизмеримо далече. Светлината стана болезнено ярка. Тя го ослепи за няколко мига. Свят му се зави. Очите му започнаха машинално да се нагаждат към ярката светлина и да се приспособяват към увеличените разстояния между предметите. Изпървом стената беше отскочила отвъд полето, на неговото зрение. Сега то я виждаше отново, но тя изглеждаше невероятно далеч. Беше се променила. Станала бе пъстра — тя включваше дърветата, които растяха край потока, насрещната планина, която се издигаше високо над дърветата, и небето, което се извисяваше над планината.

Обхвана го неописуем страх. Това бяха нови превъплъщения на страшното неизвестно. Вълчето приклекна до края на пещерата и дълго гледа към света. Беше крайно изплашено. Понеже тоя свят му беше непознат, то го считаше за враждебен. И ето, козината по гърба му настръхна и устните му се набръчкаха излеко, когато се опита да изръмжи свирепо и застрашително.

Въпреки страха и нищожеството си то предизвикваше и заплашваше целия божи свят.

Нищо не се случи. То продължаваше да гледа с широко отворени очи и обхванато от любопитство, забрави да ръмжи. Забрави и страха си. Засега страхът беше победен от жаждата за живот, а тя на свой ред се беше преобразила в любопитство. То започна да вижда близките предмети — част от размразения поток, който блестеше от слънцето, грохналия бор в подножието на брега, както и самия бряг който се издигаше право нагоре и свършваше само на две стъпки от края на пещерата, гдето то беше приклекнало.

Досега сивото вълче беше живяло само на равно. Никога не беше изпитвало болка от падане. Не знаеше какво е падане. Сега то направи една смела крачка и стъпи във въздуха. Задните му крака бяха на края на пещерата и то се търкулна с главата надолу. Твърдата земя го удари силно по носа и то изскимтя от болка. После започна да се търкаля надолу по брега. Обзе го панически страх. Неизвестното го беше сграбчило най-сетне. Сграбчило го беше жестоко и се готвеше да му причини някаква ужасна болка. Жаждата му за живот беше победена от страха и вълчето започна да квичи като уплашено кутре.

Неизвестното го мъкнеше надолу, към някаква страшна болка, и то не преставаше да скимти и квичи. Друго беше да лежиш вцепенен от страх, докато неизвестното бродеше наоколо. Сега неизвестното го беше сграбчило съвсем здраво. Мълчанието нямаше да помогне При това то не се гърчеше от страх, а от ужас.

Но брегът постепенно ставаше все по-полегат, а в подножието му растеше трева. Тук вълчето вече не се търкаляше тъй бързо. Когато най-после се спря, то нададе един последен отчаян писък, а след това започна да вие жално и продължително. После — като нещо, което беше в реда на нещата, сякаш хиляди пъти беше правило тоалета си — то започна да ближе сухата глина, която беше полепнала по него.

След това вълчето седна и се заозърта точно както би се озъртал първият човек, който би попаднал от Земята на Марс. Вълчето беше проникнало през стената на света, неизвестното го беше вече пуснало и ето го сега тук съвсем здраво. Но първият човек, стъпил на Марс, би се чувствувал повече у дома си, отколкото вълчето в тоя момент. Без каквито и да е предварителни знания, без дори да подозира, че такива знания съществуват, то се намери изведнъж в ролята на изследовател на един съвършено нов свят.

Сега, когато неизвестното беше оставило вълчето, то забрави всичките ужаси, които неизвестното криеше в себе си. Сега то изпитваше само любопитство към всичко, което го заобикаляше. То разгледа тревата под себе си, отвъдното растение с дребни яркочервени плодове и мъртвия дънер на изсъхналия бор, който стърчеше в края на малка полянка между дърветата. Една катеричка, която тичаше около дънера, изскочи изведнъж пред него и го хвърли в ужас. Вълчето приклекна и започна да ръмжи. Но и катеричката се беше уплашила не по-малко от него. Тя се покатери на дървото и като застана на безопасно място, започна сърдито да крещи към него. Това окуражи вълчето и макар че се изплаши от кълвача, които срещна след това, то продължи уверено по пътя си. Неговата самоувереност беше толкова голяма, че когато една птица дръзко подскокна към него, то посегна игриво с лапата си към нея. В отговор на това птицата го клъвна силно по крайчеца на носа, а то приклекна и заскимтя. Врявата, която вдигна, изплаши птицата и тя побърза да отлети, за да се спаси.

Вълчето придобиваше знания. Неговият малък мъгляв мозък беше вече направил едно несъзнателно разграничение на нещата. Има живи неща и неща, които не са живи. От живите трябваше да се пази. Нещата, които не са живи, винаги стоят на едно и също място; но живите неща се движат и не се знае какво могат да направят. От тях може да се очакват само неочаквани неща и затова то винаги трябва да бъде нащрек.

Вълчето вървеше много тромаво и се натъкваше на клечки и разни други неща. Клонче, което му се струваше надалеч, в следния миг го удряше по носа или го издраскваше по слабините. Мястото беше неравно. Понякога то правеше твърде голяма крачка й забиваше нос в земята. Понякога пък не правеше достатъчно голяма крачка и настъпваше лапите си. А имаше обли камъчета, които се обръщаха, щом стъпеше на тях, и от тях то научи, че не всички неживи неща се намират все в същото състояние на постоянно равновесие, както неговата пещера, и че малките неодушевени предмети по-лесно падат и се търкалят, отколкото едрите неодушевени предмети. От всяка несполука се поучаваше. Колкото повече ходеше, толкова по-добре вървеше. Приспособяваше се. Учеше се да отмерва движенията на мускулите си, да познава физическите си възможности, да измерва разстоянията между предметите и между предметите и себе си.

Вървеше му като на всеки новак. Родено да гони дивеч (макар че то самото не знаеше това), то се натъкна на дивеч току пред входа на пещерата още при първия си набег в света. Съвсем случайно, по погрешка, то попадна на изкусно скрито гнездо на полярна яребица. То просто падна в гнездото. Опитваше се да върви по стеблото на един повален бор. Гнилата кора се откърти под лапите му и то с отчаян писък се търкулна по заобленото стебло, продъни листака и вейките на малък храст и се намери на земята между седем малки яребичета, точно в средата на храста.

Те запискаха и отначало то се изплаши от тях. После забеляза, че са много по-дребни, и стана по-смело. Те се раздвижиха. Вълчето сложи лапата си върху едно от тях, а то започна да пърха още по-бързо. Това му достави удоволствие. Помириса птичето. Налапа го в устата си. То се съпротивяваше и гъделичкаше езика му. В същото време вълчето почувствува глад. Челюстите му се сключиха, крехките кости изхрускаха и топла кръв потече в устата му. Тя имаше приятен вкус. Това беше месо, също като месото, което му даваше неговата майка, с тая разлика, че беше живо и затова — още по-вкусно. И тъй вълчето изяде малкото птиче. То не спря да яде, докато не излапа цялото люпило. После се облиза точно както правеше майка му и се опита да пропълзи навън от храста. Но там се натъкна на някаква крилата вихрушка. Внезапното нападение и гневните удари на крилата го объркаха и премрежиха погледа му. То закри глава с лапите си и започна да скимти. Ударите зачестиха. Яребицата майка беше изпаднала в ярост. Тогава и то се разгневи. Приповдигна се, започна да ръмжи и да я удря с лапите си. Впи малките си зъби в едното от крилата на птицата и започна силно да я дърпа и разтърсва. Тя се съпротивяваше и не преставаше да го удря със свободното си крило. Това беше първата му борба. То се въодушеви. Забрави всичко за неизвестното. Вече не се страхуваше от нищо. Сега се биеше, бореше се с живо същество, което също му нанасяше удари. А това живо същество беше същевременно месо. Жаждата да убива го завладя. Току-що беше унищожило малки живи същества. Сега искаше да убие едно голямо живо същество. Беше твърде заето и щастливо, за да съзнава щастието си. Цялото трепереше и се вълнуваше; и то тъй силно, както никога преди и по съвсем нов за него начин.

То държеше птицата за крилото и ръмжеше през здраво стиснатите си зъби. Яребицата го отвлече навън от храста. Когато тя се извърна и отново се опита да го въвлече в храста, то я издърпа навън, на открито. През цялото време яребицата кряскаше и го удряше с крилото си, а наоколо летяха пера, като че ли валеше сняг. Вълчето изпадна в страшна ярост. Войнствената кръв на неговата вълча природа започна да ври и кипи в жилите му. Ето истинския пълнокръвен живот, макар че то не съзнаваше това. Сега то постигаше предназначението си в тоя свят; вършеше онова, за което беше родено — да убива дивеч и да се бори, докато го убие. То оправдаваше своето съществуване, а в живота няма нищо по-велико от това: защото животът достига връхната си точка, когато осъществява в най-пълен размер онова, за което е предназначен.

След време яребицата престана да се съпротивява. То продължаваше да я стиска за крилото. И двамата лежаха на земята и се гледаха един друг. Вълчето се опита да изръмжи свирепо и заканително. Тя го клъвна по носа, който и без това го болеше от предишните му приключения. Вълчето се разтрепера, но не изпусна крилото. Тя го клъвна още веднъж и още веднъж… Тръпките на вълчето преминаха в жално скимтене. То се опита да се отдръпне от нея, но не се досети да пусне крилото и неволно я повлече след себе си. Истински град от удари обсипа пострадалия му нос. Желанието му да се бие започна да се изпарява, то пусна плячката си, подви опашка и най-позорно побягна през поляната.

То прекоси поляната и легна да си отдъхне край самия гъсталак. Дишаше тежко, задъхано, с изплезен език, а носът все още го болеше и го караше да скимти неспирно. И тъй както си лежеше, изведнъж почувствува, че някаква страшна опасност го грози. Неизвестното с всичкия си ужас връхлетя през него и то инстинктивно се сви в гъсталака. Тъкмо в тоя момент силна въздушна струя премина над главата му, а нещо едро и крилато префуча безмълвно край него. Ястреб се беше спуснал от висините и едва не го отнесе.

Докато вълчето лежеше в гъсталака и се съвземаше от преживения страх, то поглеждаше боязливо към отвъдния край на поляната. Яребицата излетя от похитеното си гнездо и опечалена от сполетялото я нещастие, не обърна внимание на крилатата светкавица в небето. Но вълчето видя всичко, а това беше предупреждение и урок за него. То видя как ястребът се спусна стремглаво надолу, тялото му почти докосна за миг земята, ноктите му се впиха в тялото на яребицата и тя изкряска от болка и уплаха, а ястребът отново литна към висините и я отнесе със себе си.

Вълчето дълго не излезе от убежището си. То беше научило доста. Живите неща бяха месо. Те бяха приятни на вкус. Но едрите живи неща можеха да причиняват болка. По-добре да се ядат дребни живи неща като яребичета и да не се закачат едрите живи неща като яребицата. И все пак неговото самолюбие беше раздразнено. То изпитваше някакво особено желание да се пребори отново с яребицата, но ястребът я беше задигнал. Може би има и други яребици. То реши да иде и да види.

Вълчето заслиза по някакъв скат, който се спускаше към потока. Никога преди не беше виждало вода. Стори му се, че по нея може да се върви добре. Водата беше гладка, без никаква неравност. То стъпи смело в потока; и викайки от страх, потъна в прегръдките на неизвестното. Водата беше студена, вълчето зяпна и задиша бързо. Вместо въздух, както винаги, когато дишаше, сега в дробовете му започна да нахлува вода. Усети, че се задушава, и болката беше ужасна като смъртта. За него тая болка значеше смърт. То нямаше представа за смъртта, но и то като всяко животно в Дивата пустиня инстинктивно се боеше от нея. За него смъртта представляваше най-силното страдание. Тя бе самата същност на неизвестното — съвкупността на всички ужаси на неизвестното, най-голямото и невероятно нещастие, което би могло да го сполети, за което не знаеше нищо, но от което се боеше най-много:

Вълчето изплува над водата и свежият въздух нахлу през отворената му уста. То не потъна вече: заблъска водата с четирите си лапи и започна да плува, сякаш отдавна знаеше как се плува. По-близкият бряг беше само на един ярд от него, но то беше изплувало на повърхността с гръб към брега и първото нещо, което се изпречи пред погледа му, беше отвъдният бряг. Вълчето веднага заплува нататък. Потокът съвсем не беше голям, но точно на това място имаше вир, широк към двайсет стъпки.

Някъде по средата на вира течението подхвана вълчето и го повлече надолу. То попадна в малък бързей на дъното на вира. Тук вече трудно можеше да се плува. Тихата вода изведнъж се беше разгневила. Тя го издигаше нагоре, после пак го теглеше надолу. Въртеше го неспирно насам-натам, преобръщаше го встрани или с главата надолу или го блъскаше в някоя скала. И всякога, когато се удряше в скала, изквичаваше от болка. То напредваше и непрестанно квичеше, от което можеше да се разбере колко често се блъскаше в скалите.

Малко по-надолу от водовъртежа се намираше друг неголям вир. Тук вълчето отново попадна в течението и водата го понесе излеко към брега и също тъй леко го изкара на пясъка. То пропълзя като лудо далече от водата и легна. Бе научило още нещо за света. Водата не беше жива, но въпреки това се движеше. Освен това тя изглеждаше също тъй твърда като земята, но всъщност съвсем не беше твърда. И вълчето реши, че нещата не винаги са такива, каквито изглеждат. Страхът на вълчето от неизвестното беше нещо като наследено недоверие, а сега той беше подсилен от собствения опит. Отсега нататък то винаги ще се отнася с недоверие към външния вид на нещата. Преди да им се довери, то ще ги изучава, за да опознае какви са в действителност.

Съдено беше вълчето да преживее още едно приключение през този ден. То се сети, че си има майка. И тогава почувствува, че тя му е нужна повече от всичко друго на света. Не само тялото, а и малкото му мозъче беше уморено от преживелиците през деня. Никога досега мозъкът му не беше работил тъй усилено, както в тоя ден. При това вече му се спеше. И то реши да потърси пещерата и майка си, понеже усети, че го обзема чувство на самотност и безпомощност.

Вълчето се провираше между храстите, когато изведнъж чу някакъв остър вик, който го изплаши. В миг пред очите му се мярна нещо жълто. Видя една невестулка, която бягаше презглава от него. Невестулката беше малко, живо същество и вълчето не се изплаши. Веднага след това то зърна пред себе си, почти до самите си лапи, някакво друго, съвсем малко живо нещо, дълго само няколко инча — едно малко невестулче, което, непослушно като него, беше тръгнало да търси приключения. То се опита да побегне, но вълчето го прекатурна с лапата си. Невестулчето нададе остър писък. В следния миг пред очите на вълчето отново се мярна предишното жълто петно. До ушите му пак долетя същият заплашителен вик. Нещо го удари силно по шията и то усети острите зъби на невестулката майка да се впиват в тялото му.

И докато вълчето скимтеше и отстъпваше назад, то забеляза как невестулката подскочи към рожбата си и изчезна с нея в съседния гъсталак. Раната на шията му от зъбите на невестулката продължаваше да го боли, но честолюбието му беше засегнато още по-дълбоко и то седна на земята и започна тихо да скимти. Тая невестулка майка беше толкова малка, а пък тъй свирепа! То още не знаеше, че в сравнение с големината и тежестта си невестулката беше най-свирепият, най-отмъстителният и най-страшният измежду всички хищници в Пустинята. Но то-щеше скоро да научи това.

Вълчето все още скимтеше, когато невестулката майка се появи отново. Сега, когато рожбата й се намираше в безопасност, тя не се нахвърли върху вълчето. Напротив, тя се приближи предпазливо и то имаше възможност да разгледа тънкото й змийско тяло и главата и — вирната, неподвижна, змиеподобна. От нейния остър, заплашителен писък козината по гърба на вълчето настръхна и то изръмжа предупредително. Тя идеше все по-близо и по-близо. Последва скок — твърде бърз за неговия още необучен поглед — и тънкото жълто тяло изчезна за миг от полето на зрението му. В следния миг тя вече се беше вкопчала в гърлото му и зъбите й се впиваха в козината и плътта му.

Отначало вълчето заръмжа и се опита да се бори с нея. То беше още твърде младо, а този беше първият му ден по широкия свят и затова ръмженето скоро се превърна в скимтене, а борбата му — в усилие да побегне. Но невестулката не пусна шията му нито за миг. Тя се беше вкопчала здраво и се опитваше да прегризе голямата вена, в която пулсираше животът му. Невестулката обичаше да пие кръв и винаги предпочиташе да смуче кръвта направо от гърлото — там, гдето трепти животът.

Сивото вълче щеше да загине и нямаше да има какво да се пише за него, ако вълчицата не беше долетяла като хала през храстите. Невестулката остави вълчето и се стрелна към гърлото на вълчицата, но не можа да го улучи, а се вкопча в челюстта й. Вълчицата тръсна глава, сякаш размахна камшик, освободи се от невестулката и я подхвърли високо във въздуха. И докато беше още във въздуха, челюстите на вълчицата стиснаха тънкото жълто тяло и невестулката намери смъртта си между хрускащите й зъби.

Вълчето изпита нов пристъп на нежност от страна на майка си. Нейната радост, че го намери, изглеждаше дори по-голяма от неговата радост, че беше намерено. Тя го милваше с муцуната си, галеше го и ближеше раните от зъбите на невестулката. След това те — майка и син — изядоха тялото на кръвопийцата, върнаха се в пещерата и легнаха да спят.

Пета глава
ЗАКОНЪТ НА ХИЩНИЦИТЕ

Вълчето се развиваше бързо. То си отпочина два дни и после пак излезе от пещерата. Тоя път то попадна на малкото невестулче, чиято майка беше изядена от вълчицата с негова помощ. Сега то се погрижи и невестулчето да иде при майка си. Вълчето не се загуби. Когато се умори, само намери пътя, стигна до пещерата и легна да спи. Оттогава то почна да излиза всеки ден и странствуваше все по-далече от леговището.

Вълчето вече можеше да преценява точно силите и слабостите си и знаеше кога да действува смело и кога предпазливо. Намираше за по-целесъобразно винаги да бъде предпазливо освен в онези редки случаи, когато, обзето от смелост, даваше воля на своите невинни пристъпи на ярост и на прищевките си.

Всеки път, когато срещаше някоя самотна полярна яребица, вълчето се превръщаше в свирепо, необуздано зверче. Никога не забравяше да отвръща със свирепо ръмжене на крясъците на оная катеричка, която беше срещнало неотдавна при поваленото дърво. А видеше ли някоя еленова птица, неизбежно изпадаше в бясна ярост, защото още не беше забравило как една от тия птици го беше клъвнала по носа.

И все пак, когато се чувствуваше застрашено от някой друг хищник, който бродеше наоколо, оставаше безразлично дори към еленовата птица. То не забравяше ястреба, а неговата движеща се сянка винаги го караше да припълзява към близките храсти. Вече не креташе тромаво, както преди, а беше придобило дебнещата и плъзгаща се походка на майка си и се движеше леко, без видимо усилие, но всъщност с измамна, трудно забележима бързина.

Всичките му успехи в ловуването бяха само в началото. Седемте малки яребичета и дребното невестулче, това беше целият му лов. Желанието му да убива растеше с всеки нов ден и то си точеше зъбите за катеричката, която бъбреше сладкодумно и винаги предупреждаваше всички диви твари за приближаването на вълчето. Но катеричките се катерят тъй леко по дърветата, както леко излитат и птиците в небето, и на вълчето не оставаше друго, освен да се опита да издебне и улови катеричката на земята.

Вълчето изпитваше голямо уважение към майка си. Тя намираше месо и никога не забравяше да му донесе неговия дял. При това тя не се боеше от нищо. То не разбираше, че нейното безстрашие се дължи на опит и знания. За него смелостта на вълчицата означаваше сила. Майка му беше олицетворение на силата; и колкото повече растеше вълчето, толкова по-осезателно чувствуваше тая сила в резките назидателни удари на нейната лапа; а укорителното блъскане с муцуната беше заменено с остро захапване със зъби. То уважаваше майка си и за тия й прояви. Тя го принуждаваше да й се покорява и колкото повече растеше вълчето, толкова по-нетърпелива ставаше тя с него.

Отново настъпи глад, но тоя път вълчето вече ясно съзна ваше болките от глада. Вълчицата просто измършавя от непрестанно ловуване. Тя вече много нарядко спеше в пещерата и прекарваше по-голямата част от времето в напразно дирене на плячка. Гладуването не беше особено продължително, но пък затова беше твърде тежко. Вълчето не намираше нито капка мляко в майчините си гърди, а и не успяваше да улови дори и късче месо.

По-рано то ловуваше на шега, за удоволствие, а сега диреше плячка с извънредно старание, но нищо не можеше да намери. Тези неуспехи всъщност ускоряваха развитието му. То изучаваше навиците на катеричката по-внимателно и гледаше по-ловко да я издебне и улови. Изучаваше и полските мишки и се опитваше да рови в дупките им и да ги изкарва навън. Научи много неща за навиците на еленовите птици и кълвачите. Дойде време, когато сянката на ястреба не го плашеше и не го караше да пропълзява към храсталака. Вълчето беше станало по-силно, по-умно, по-самоуверено, дори и дръзко. Веднъж то седна на задните си лапи в една открита полянка, за да предизвика ястреба да се спусне от небето. То знаеше, че там нейде, във висините, лети дивеч — дивеч, тъй нужен за празния му стомах. Ястребът отказа да се спусне към него, за да премерят силите си, и вълчето пропълзя в храстите, като скимтеше от разочарование и глад.

Най-после настана край на гладните дни. Вълчицата донесе месо в леговището. Месото беше някак си особено, съвсем различно от онова, което беше донасяла досега. Беше едно малко рисче, почти на неговата възраст, но не тъй едро. И цялата плячка беше само за него. Вълчицата беше уталожила глада си някъде по пътя — то не знаеше, че тя беше изяла всички братчета и сестричета на малкия рис, нито пък имаше представа колко отчаяно дръзка беше тая нейна постъпка. Знаеше само, че малкото животно с кадифена козина е месо, и започна да го яде. Всяка нова глътка го изпълваше с щастие.

Пълният стомах предразполага към бездействие и вълчето се излегна в пещерата до хълбока на майка си и заспа. Пробуди се от нейното ръмжене. Никога не беше чуло майка си да ръмжи тъй страшно. Може би през целия си живот тя не беше ръмжала по-страшно от сега. А имаше причина за това и никой не я знаеше тъй добре, както тя. Никой не можеше безнаказано да похити леговището на риса. И сега при ярката светлина на следобедното слънце вълчето видя майката рис, която беше приклекнала пред входа на пещерата. Козината по целия му гръб настръхна. Страшно беше и нямаше нужда инстинктът да му подсказва това. И ако видът на звера беше недостатъчен да го убеди, яростният гняв на неканената гостенка, започнал с ръмжене и извисил се в дрезгав вой, беше сам по себе си достатъчно убедителен.

Цялата жизненост на вълчето се надигна в него, то се изправи на нозе, застана до майка си и храбро изръмжа, но тя го блъсна най-позорно и го отхвърли зад себе си. Ниският свод на пещерата не позволяваше на риса да се хвърли със скок и той бързо пропълзя към вълчицата, но тя се хвърли върху му и го притисна към земята. Вълчето видя само част от борбата между тях. Грозно ръмжене, съскане и вой изпълниха пещерата. Двата звяра се биеха и блъскаха. Рисът дереше и пореше с нокти и зъби, а вълчицата нападаше само със зъби.

По едно време вълчето се хвърли и впи зъби в един от задните крака на риса. То стискаше челюстите и ръмжеше свирепо. Без да съзнава, то с тежестта на тялото си спъваше движенията на риса и с това помагаше на майка си. При една промяна в положението на борещите се вълчето се намери здраво притиснато под телата им и отпусна зъби от крака на риса. В следния миг двете майки отскочиха на известно разстояние една от друга и преди да се хвърлят отново в бой, рисът удари вълчето с огромната си предна лапа, раздра и оголи до кости плешката му и го запрати презглава към стената. Вълчето писна от болка и уплаха и ревът му увеличи още повече силната врява, която изпълваше пещерата. Но борбата продължи тъй дълго, че то имаше достатъчно време да се нареве в пълна мяра и дори отново да почувствува прилив на смелост, и краят на борбата го завари пак да държи здраво в челюстите си задния крак на риса и да ръмжи свирепо през зъби.

Рисът бе мъртъв, но вълчицата беше крайно отпаднала и изтощена. Изпървом тя погали вълчето и почна да ближе раненото му рамо, но загубата на толкова много кръв в борбата беше отнела и сетните й сили и тя прекара почти цяло денонощие до тялото на мъртвия си врат — съвсем неподвижна, едва дишайки. Цяла седмица след това тя излизаше от пещерата само когато й се пиеше вода, а и тогава пристъпваше бавно, защото и най-малкото движение й причиняваше болка. В края на седмицата от риса не беше останало нищо, а и раните на вълчицата бяха зараснали дотолкова, че тя може да тръгне отново на лов.

Рамото на вълчето беше изтръпнало от възпалената рана и за известно време то понакуцваше от страшния удар на риса. Сега обаче светът му се струваше съвсем различен отпреди. То бродеше насам-натам с нараснала самоувереност и с чувство на гордост, непознато в дните преди борбата с риса. То беше видяло живота от неговата страшна, свирепа страна; беше участвувало в жестока борба; беше впило зъби в тялото на неприятеля; и все пак беше останало живо. Поради всичко това то започна да се държи по-смело, дори донякъде предизвикателно, което беше нещо ново в него. Вече не се боеше от по-дребните животни и беше загубило част от предишната си плахост, но неизвестното все още го държеше нащрек с всевъзможните си тайни и ужаси — необозрими и вечно дебнещи.

Вълчето започна да придружава майка си в странстванията й да дири плячка и често виждаше как тя убива жертвата; дори започна да взема участие в лова. Макар и твърде смътно, то разбра по свой начин закона на хищниците. На тоя свят имаше два вида живи същества: първите бяха от неговата собствена порода, а вторите — от чуждата порода. Към неговата порода принадлежаха майка му и то самото. Към чуждата порода се числяха всички останали живи същества, които се движеха. Но живите твари от другата порода се разделяха на два вида. В първия от тях влизаха онези животни, които неговата порода убиваше и изяждаше — всички нехищни животни и дребните хищници. Към вторий вид се числяха онези хищници, които убиваха и изяждаха неговата порода или сами се убиваха и изяждаха. Законът произлизаше именно от това подразделение. Целта на живота е месо. Самият живот е месо. Животът почива върху друг живот. Имаше два вида животни: едни, които ядат, и други, които биват изяждани. Законът на хищниците гласеше: „Изяж или ще бъдеш изяден“. Вълчето не можеше да определи закона в такива ясни и точни понятия, а и не се занимаваше с основните принципи, върху които почиваше тоя закон. То дори не мислеше за закона — спазваше го, без изобщо да мисли за него.

Виждаше, че навред около него действува все същият закон. То беше изяло малките яребичета. Ястребът беше изял майката на яребичетата и за малко не изяде и него самия. По-късно, когато стана опасно, то самото искаше да изяде ястреба. Беше изяло рожбата на риса. Рисът щеше да го изяде, ако не бяха го убили и изяли. И тъй до безкрайност. Всички живи същества край него живееха съгласно повелите на тоя закон и самото то представляваше частица от буквата и духа на закона. То беше хищник. Хранеше се изключително с месо, с живо месо, което бързо бягаше при приближаването му или излиташе във въздуха, катереше се по дърветата, криеше се в земята или пък се опълчваше срещу него и се бореше отчаяно, а понякога дори надделяваше в борбата и го принуждаваше да търси спасение в бягството.

Ако вълчето можеше да разсъждава като човек, то навярно би си представило живота като някаква нестихваща охота за ядене, а света — като място, гдето бродят безброй гладни гърла, гдето всяко гладно същество преследва друго гладно същество или само бива преследвано; безброй гладни същества, които дебнат или сами биват издебвани, които ядат или сами биват изяждани, и то сред невъобразима бъркотия и стълпотворение на тъмни страсти, с насилие и безредие, в истински хаос от ненаситна алчност и кръвопролитие — хаос, над който властвува самата случайност: безмилостна, безредна и вечна.

Но вълчето не разсъждаваше като човек и съвсем не гледаше на нещата с широкия поглед на хората. То можеше да има само една цел в даден миг, само едно чувство, само едно желание. Освен закона на хищниците съществуваха безброй други не тъй важни закони, които трябваше да усвои и на които трябваше да се подчинява. Светът беше пълен с изненади. Животът, който кипеше в него, и пъргавината на мускулите му бяха неизчерпаем извор на щастие. Търсенето на плячка беше трепетно и възвисяващо преживяване. Неговите пристъпи на ярост и дори борбите му бяха удоволствие за него. Дори самият ужас и потайностите на страшното неизвестно придаваха известен чар на живота му.

Имаше и други радости и удоволствия. Да чувствуваш стомаха си пълен и да се унасяш в дрямка под веселите слънчеви лъчи — тия неща бяха достатъчна награда за труда и усилията му; а трудът и усилията бяха от само себе си едно удоволствие. Те бяха проява на живот, а животът е винаги радостен, когато се проявява, когато осъществява себе си. И тъй вълчето нямаше дрязги с околната враждебна среда. То беше пълно с живот, много щастливо и предоволно от себе си.

Първа глава
ТВОРЦИТЕ НА ОГЪНЯ

Всичко стана съвсем неочаквано. Грешката беше изцяло негова. Трябваше да бъде по-предпазливо. То беше излязло от пещерата и тръгнало към потока, за да пие вода. Може би не забеляза нищо, понеже клепачите му все още натежаваха от дълбокия сън (беше ловувало цяла нощ и се събуди преди малко). Непредпазливостта му се дължеше може би и на това, че познаваше отлично пътеката към малкия вир. Често беше минавало по тая пътека и никога нищо не му се беше случвало.

То се спусна надолу край поваления бор, прекоси полянката и хукна между дърветата. В същия миг видя и подуши нещо. Пред него седяха на задните си крака пет живи същества, каквито не беше виждало дотогава. За първи път виждаше хора. Но петимата мъже нито скочиха на крака, когато то се появи, нито показаха зъбите си, нито изръмжаха. Те не помръднаха, а продължиха да седят, безмълвни и страшни.

И вълчето не мръдна от мястото си. Неговият инстинкт щеше да му подскаже, че трябва веднага да побегне, ако в него не беше се пробудил — внезапно и за първи път в живота му — един друг, противоположен инстинкт. Обхвана го някакъв неописуем страх. Съзнанието за собствената му слабост и нищожество просто го смаза и прикова на място. Чувствуваше се изправено пред истинска власт и сила, които далеч го превъзхождаха.

Никога досега вълчето не беше виждало човек, но инстинктът му подсказа, че тези същества са човеци. То смътно чувствуваше, че човекът е животно, което е извоювало за себе си господствуващо положение над всички останали животни в Дивата пустиня. В тоя момент вълчето не гледаше на хората пред себе си само със собствените си очи, а и с очите на всичките си прадеди — с онези очи, които бяха обикаляли в тъмата край огньовете на безброй зимни биваци и които се бяха вглеждали от безопасно разстояние из дълбочините на гъсталаците в странното двуного животно, което властвуваше над всички живи същества. Вълчето сякаш беше обзето от нещо унаследено: страх и уважение към човека, натрупани в него чрез хилядолетни борби и опита на безброй поколения. Това наследство бе твърде смазващо за един вълк, който беше все още в детската си възраст. Ако сивото вълче бе вече голям вълк, бездруго щеше да побегне, но сега то се сгуши към земята, сковано от страх, почти готово да прояви онази покорност, която неговият род проявява от оня безпаметен далечен ден, когато вълкът дошъл за първи път край огъня на човека, за да се сгрее.

Един от индианците стана, дойде до вълчето и се наведе над него. То се прилепи още по-плътно към земята. Ето най-после страшното неизвестно, превърнато в плът и кръв, което се навежда над него и протяга ръка, за да го хване. Козината на вълчето неволно настръхна, устните му се дръпнаха и оголиха зъбите. Ръката, надвиснала над него като самата съдба, се поколеба за миг, човекът се засмя и рече: Уабам уабиша ип пит тах! (Вижте колко са бели зъбите му!)

Другите индианци се изсмяха гръмогласно и го подканиха да вземе вълчето. И докато ръката на човека се приближаваше все повече и повече към вълчето, в малкия хищник се бореха два противоположни инстинкта. Той изпитваше две еднакво силни желания: да се предаде и да се бори. Онова, което последва, представляваше нещо средно между тези две желания, защото вълчето направи и едното, и другото. Покори се, докато индианецът почти го докосна, а после започна да се бори. Показа в миг зъбите си и ги впи в ръката му. Почти веднага нещо го перна по главата и то се прекатурна встрани. Тогава желанието му да се бори се изпари като дим. В него надделя детското и инстинктът да се покори. То се изправи на задните си лапи и започна да скимти. Но ухапаният по ръката човек се разгневи и вълчето получи нов удар по главата. То седна на земята и заскимтя силно, както никога досега.

Четиримата индианци се изсмяха още по-гръмогласно. Дори ухапаният се засмя. Те наобиколиха вълчето и продължаваха да се смеят, а то виеше от ужас и болка. И тъй както виеше и скимтеше, изведнъж дочу нещо. Индианците също доловиха шума. Вълчето вече знаеше какъв е този шум и нададе последен продължителен вой — по-скоро победен, отколкото жален, — после млъкна изведнъж и зачака пристигането на майка си, тая свирепа и безстрашна майка, която нападаше и убиваше всичко и никога не изпитваше страх.

Тя тичаше и ръмжеше. Беше дочула писъците на вълчето и сега бързаше да го спаси.

Вълчицата скочи между тях. Разтревожена и войнствена, майката наистина изглеждаше страшна, но за вълчето тая нейна ярост беше приятна. То нададе слаб радостен вик и се спусна към нея, а човекообразните животни бързо се отдръпнаха няколко крачки. Вълчицата просто закри вълчето с тялото си и застана срещу хората с настръхнала козина, ръмжейки свирепо. Муцуната й беше разкривена от злоба и мъст, а носът й се гърчеше от върха чак до очите — тъй страшно беше нейното ръмжене.

Тъкмо тогава един от индианците неочаквано извика, „Киче!“ Гласът му беше пропит от изненада.

Вълчето почувствува, че майка му се усмири от тоя звук.

— Киче! — викна отново човекът, тоя път остро и повелително.

Тогава вълчето видя как майка му, безстрашната вълчица, приклекна ниско, коремът й опря в земята, а тя заскимтя и примирително заклати опашка. Вълчето гледаше и не разбираше. То беше изумено. В него отново се надигна страхопочитание към човека. Неговият инстинкт не го беше излъгал. Майка му сама потвърждаваше това. Тя също прояви покорност пред животното човек.

Индианецът, който я беше извикал, дойде при нея. Той сложи ръка върху главата й, а тя приклекна още по-ниско към земята. Не го захапа, нито се опита да го захапе. Другите мъже също дойдоха при нея, заобиколиха я и започнаха да я милват, но тя дори не се опита да им покаже колко неприятно й беше това. Хората бяха крайно възбудени и вдигаха много шум. Вълчето счете, че тоя шум не означава опасност, и приклекна до майка си. Козината му все още настръхваше от време на време, но то правеше всичко възможно да се смири и подчини.

— Никак не е чудно! — каза един от индианците. — Нейният баща беше вълк. Майка й наистина беше кучка; но нали брат ми я държа цели три нощи вързана в гората, когато се беше разгонила? И затова бащата на Киче беше вълк.

— Има вече година, откакто тя избяга, нали, Сив бобър? — забеляза друг индианец.

— Няма нищо чудно, Лакердов език — отвърна Сивия бобър. — Тогава имаше глад и за кучетата нямаше месо.

— Тя е скитала с вълците — каза трети индианец.

— Така изглежда, Три орли — отвърна Сивия бобър, като слагаше ръка върху вълчето, — и ето доказателството.

Вълчето изръмжа излеко при допира на ръката, а ръката се отдръпна, за да го цапне отново. Тогава вълчето скри зъбите си и се сгуши покорно на земята, а ръката пак се надвеси към него, почеса го зад ушите и започна да го гали по гърба.

— И ето доказателството — продължаваше Сивия бобър. — Няма съмнение, че майка му е Киче, но баща му е вълк. Ето защо в него има по-малко от кучето и повече от вълка. Неговите кучешки зъби са бели и нека името му да бъде Белия зъб. Казах вече. Това е мое куче. Нали Киче беше куче на моя брат? И нали брат ми умря?

Вълчето, което по тоя начин получи собствено име, все още лежеше и наблюдаваше. Известно време животните хора продължаваха да издават звукове с уста. След това Сивия бобър извади ножа си от ножницата, която беше завързана около шията му, влезе в горичката и отряза един прът. Белия зъб не го изпускаше от очите си. Индианецът направи нарези в двата края на тоягата и в тях върза ремъци от сурова кожа. Завърза единия ремък около врата на Киче, после я заведе при едно борче и омота другия ремък около дървото.

Белия зъб тръгна подир вълчицата и легна до нея. Лакердовия език протегна ръка и го повали по гръб на земята. Киче ги гледаше с безпокойство. Белия зъб пак започна да се страхува. Не можеше да спре съвсем ръмженето си, но не се опита да захапе човека. Ръката с извити, разтворени пръсти галеше вълчето по корема и го търкаляше весело ту на една, ту на друга страна. Смешно и недостойно беше за него да лежи по гръб с вирнати във въздуха крака и в това положение се чувствуваше тъй страшно безпомощен, че цялата му природа негодуваше. Не можеше и да се брани. Ако животното човек беше намислило да му причини зло, Белия зъб съзнаваше, че не би могъл да избегне бедата. Нима можеше да побегне, когато и четирите му крака стърчаха във въздуха! Чувството на покорност го караше да овладее страха си и той само изтихо ръмжеше. Не можеше да не ръмжи, а и животното човек не се дразнеше от ръмженето му и не го удряше по главата. Странно наистина, но Белия зъб изпитваше необяснимо чувство на удоволствие, когато ръката го галеше и се ровеше в козината му. Когато го объркаха на хълбок, той престана да ръмжи. Когато пръстите го гъделичкаха и се ровеха зад ушите му, чувството на удоволствие нарасна още повече. А когато човекът го погали за последен път, преди да го остави на мира и да си отиде, Белия зъб вече съвсем не се страхуваше. Той щеше често да изпитва страх в отношенията си с хората, но това беше залог за пълното другарство, което трябваше един ден да се установи между него и тях.

Малко по-късно Белия зъб долови странни шумове, които се приближаваха. Веднага ги определи, защото знаеше, че са гласове на животните хора. След няколко минути ония от индианското племе, които бяха изостанали по пътя, се прибраха. Надойдоха още мъже, много жени и деца — общо към четиридесет души — и всички бяха тежко натоварени с покъщнина и принадлежности за бивак. Индианците водеха със себе си много кучета, но и те като хората бяха натоварени с покъщнина. Изключение правеха само малките кученца. Всяко възрастно куче носеше на гърба си торба, здраво пристегната с ремъци около тялото му, тежка двадесет-тридесет паунда.

Белия зъб дотогава не беше виждал кучета, но видът им му подсказа, че те бяха от неговата собствена порода, макар и малко по-различни. Когато откриха вълчето и неговата майка, кучетата започнаха да се държат досущ като вълци и се нахвърлиха връз тях. Белия зъб настръхна, започна да ръмжи и раззина челюсти към кучетата, които с разтворени уста налетяха върху него като вълна. Той падна под тях и чувствуваше как острите им зъби се впиват в тялото му, но скоро сам започна да драще коремите и да хапе краката на ония от тях, които бяха връз него. Вдигна се страшна врява. Той дочу ръмженето на Киче, която се биеше за него; чу и виковете на животните хора, тъпите удари от тояги по телата на кучетата и болезнените писъци на онези, върху които попадаха ударите.

Само след няколко секунди отново се изправи на крака. Тогава видя как животните хора отпъждаха кучетата с тояги и камъни, за да го защитят и спасят от острите зъби на нему подобните животни, които все пак не бяха съвсем от неговата порода. И макар че в мозъка му не можеше да се породи ясна представа за едно тъй отвлечено понятие като справедливостта, все пак почувствува по свой начин, че у животните хора има справедливост, и опозна истинския им лик — те творяха закони и ги привеждаха в изпълнение. Освен това направи му впечатление и силата, с която те прилагаха законите. За разлика от всички други животни, които беше срещал дотогава, животните хора не хапеха и не дращеха, а използваха силата на неодушевени предмети. И неодушевените предмети изпълняваха техните заповеди. Направлявани от тия странни същества, тояги и камъни литваха във въздуха като живи и причиняваха страшни болки на кучетата.

За неговия ум тая сила беше необикновена: сила непонятна, свръхестествена, божествена. В битието си на вълк Белия зъб не можеше да има каквато и да е представа за боговете. В най-добрия случай той можеше да разбере, че има неща, които изобщо не подлежат на разбиране. Но учудването и страхопочитанието, които тия животни хора бяха породили в него, приличаше донякъде на онова учудване и страхопочитание, което самият човек би изпитал, ако някое небесно същество застане на висок планински връх и оттам почне да хвърля мълнии с двете си ръце към тръпнещия от почуда свят в низините.

Най-после и последното куче беше отпъдено. Врявата стихна. Белия зъб ближеше раните си и размишляваше върху първите си впечатления от жестокостта на кучешката глутница и от приобщаването си към нея. Никога не беше предполагал, че неговата порода включва и други животни освен Едноокия, майка му и него самия. Мислеше, че те тримата представляват отделна порода, а сега изведнъж попадна на много други същества, които бяха от същата порода. И някъде дълбоко в него се зароди глухо недоволство, че още при първата среща тия сродни нему животни се бяха нахвърлили върху него с явно намерение да го унищожат. Негодуваше все тъй несъзнателно и срещу тоягата, о която бяха завързали майка му, макар че това беше дело на висшите същества — на животните хора. Това миришеше на робство, на примка, макар че не знаеше нищо за примки и за робство. Той беше наследил правото да скита, да броди и да лежи, гдето намери за добре, а сега посягаха върху това негово право и върху свободата му. Движенията на майка му бяха ограничени от дължината на някаква си тояга, която впрочем поставяше граници и на неговите собствени движения, защото още чувствуваше нужда от майка си и не можеше да се отдели от нея.

Това съвсем не му харесваше. Не му хареса и когато животните хора станаха и тръгнаха на път, защото едно малко животно човече хвана другия край на тоягата и поведе Киче като пленница след себе си, а след Киче вървеше Белия зъб, много загрижен и смутен от това неочаквано приключение.

Те тръгнаха по долината на потока, далече извън пределите, до които Белия зъб беше бродил, и най-после спряха в края на долината, гдето потокът се вливаше в река Маккензи. Тук, на брега на реката, няколко малки лодки стърчаха във въздуха, здраво привързани към побити в земята колове. Имаше и дървени скели за сушене на риба. На това място индианците устройваха бивака си. Белия зъб наблюдаваше всичко с учудване. Превъзходството на тия животни хора се проявяваше все по-силно с всяка измината минута. Те властвуваха над цялата глутница острозъби кучета. Сила лъхаше от тяхното превъзходство. Но вълчето се учудваше най-вече на тяхната власт над неодушевените предмети, на способността им да привеждат в движение тия неодушевени предмети и на умението им да променят самия облик на света.

Това го порази повече от всичко друго. Забеляза как те издигат скели от пръти, но това само по себе си не беше толкова забележително, понеже беше дело на същите същества, които умееха да хвърлят тояги и камъни на далечни разстояния. Но когато скелите от пръти бяха покрити с платна и кожи и се превърнаха в палатки, Белия зъб беше наистина изумен. Порази го големината на тия палатки. Те се издигаха навред край него — като някакви бързо растящи чудовища. Палатките заемаха почти цялото пространство, което можеше да обхване с погледа си. Страхуваше се от тях. Те се издигаха над него някак си заканително и когато вятърът ги разклащаше и издуваше, той лягаше от страх на земята, следеше движенията им с тревожен поглед и беше готов в миг да отскочи и побегне, в случай че решат да се нахвърлят върху него.

Но скоро страхът му от палатките изчезна. Виждаше жените и децата най-безнаказано да влизат и излизат от тях, виждаше как кучетата се опитваха понякога да се промъкнат в палатките, но биваха отпъждани с ругатни и камъни. По едно време се отдалечи от майка си и пролази предпазливо към стената на най-близката палатка. Към тая постъпка го подтикна любопитството, присъщо на всяко развиващо се същество — необходимостта да се учи, да живее и да върши онова, което обогатява неговия опит. Пролази бавно и крайно предпазливо последната педя земя, която го делеше от палатката. Събитията през тоя ден го бяха подготвили за най-невероятни и немислими прояви на страшното, неизвестно. Най-после носът му опря в платнището на палатката. Почака, но нищо не се случи. Тогава започна да души странната тъкан, пропита с човешка миризма. Впи зъби в платнището и леко го дръпна назад. И тоя път нищо лошо не се случи, но платнищата от другите страни на палатката се разклатиха. Тогава задърпа платнището още по-силно. Клатенето се усили. Това му достави истинско удоволствие. Започна да тегли платнището още по-силно и продължително, докато цялата палатка се разклати. Тогава викът на една индианка го уплаши и той припна обратно към майка си. Но след тая случка грамадните силуети на палатките вече не го плашеха.

Минута по-късно той пак остави майка си и тръгна да скита. Нейната тояга беше привързана към кол, забит в земята, и тя не можеше да го последва. Едно още неотрасло кученце — малко по-едро и по-възрастно от него — се приближаваше бавно, с надута и предизвикателна важност. Името на това пале; както разбра по-късно, беше Лип-лип. То беше придобило известен опит в борбата с други кученца и беше станало същински побойник.

Лип-лип беше от една порода с Белия зъб и съвсем не изглеждаше опасен, тъй като беше още малък; затова и Белия зъб се приготви да го посрещне дружелюбно. Но когато походката на палето стана твърда, а устните му се свиха и оголиха зъбите, Белия зъб също напрегна мускули и на свой ред показа зъбите си. Започнаха предпазливо да се дебнат в полукръг с ръмжене и настръхнала козина. Това трая няколко минути и се понрави на Белия зъб, който считаше дебненето за някаква игра. Изведнъж Лип-лип се хвърли връз него с удивителна бързина, захапа го и веднага отскочи назад, Кучето го захапа точно по рамото с незаздравялата още рана, отворена дълбоко, почти до самата кост. Белия зъб зави от болка и изненада, но още в следния миг се нахвърли яростно върху Лип-лип и започна да го хапе ядно, със злоба.

Но Лип-лип беше прекарал дните си в бивак и беше участвал в много борби с други малки кучета. Три пъти, четири пъти, шест пъти неговите малки остри зъби се впиха в тялото на незнайния гост, докато накрая Белия зъб побягна с позорно скимтене към майка си, за да търси защита от нея. Това беше първата от многото борби, които той щеше да води с Лип-лип, защото от самото начало те бяха врагове, родени врагове, с нрав, който водеше неизбежно към нови, вечно повтарящи се сблъсквания.

Киче нежно облиза Белия зъб и се опита да му внуши да не се отделя от нея. Но неговото любопитство не познаваше граници и само след няколко минути той тръгна отново да разучава лагера. Натъкна се на едно от животните хора, а именно Сивия бобър, който беше седнал на земята с подвити колене и вършеше нещо с пръчките и сухия мъх, натрупани пред него. Белия зъб се приближи до човека и започна да го наблюдава. Сивия бобър издаваше някакви звуци с устата си и понеже Белия зъб не ги считаше за враждебни, пристъпи още по-близо до човека.

Жени и деца донасяха пръчки и клони на Сивия бобър. Явно беше, че тук се вършеше нещо важно. Белия зъб се приближи толкова, че дори докосна с нос коляното на Сивия бобър; тъй любопитен беше той, че вече беше забравил, че Сивия бобър е един от страшните животни хора. Изведнъж забеляза, че нещо страшно, прилично на мъгла, се издига от пръчките и мъха изпод ръцете на Сивия бобър. После нещо живо се появи между самите пръчки. То се виеше и въртеше, а цветът му беше като цвета на слънцето в небето. Белия зъб не знаеше нищо за огъня. Но той го привличаше, както го привличаше светлината при входа на пещерата в ранното му детство. Той пропълзя няколко стъпки, които го деляха от пламъка, после чу как Сивия бобър се смее над главата му и разбра, че тия звуци съвсем не бяха враждебни. След това опря нос в пламъка и изплези език, за да го лизне.

За един кратък миг Белия зъб се вкамени. Страшното неизвестно се беше скрило между пръчките и мъха и го клъвна свирепо по носа. Той бързо отскочи назад и писна неудържимо от страх и изненада. Дочула писъците му, Киче се хвърли с ръмжене напред, до края на тоягата, и там се мяташе и беснееше ужасно, защото не можеше да му се притече на помощ. В същото време Сивия бобър се смееше гръмко, пляскаше с ръце по бедрата си и разправяше случката на хората край него, докато всички в бивака започнаха да се смеят гръмогласно, а Белия зъб седеше на задните си лапи и квичеше неспирно — дребно, жалко и изоставено мъниче сред животните хора.

Той не беше усещал такава силна болка досега. Носът и езикът му бяха обгорени от живото нещо с цвета на слънцето, което беше изникнало изпод ръцете на Сивия бобър. Скимтеше и квичеше неспирно и всеки негов вой предизвикваше нов гръмовен смях у животните хора. Опита се да облекчи с езика си болките на носа, но езикът беше обгорен и допирът на двете болни места усили болката. Започна да скимти още по-силно и по-безпомощно от преди.

След това го обзе срам. Позна смеха и долови неговото значение. Не е дадено на човека да знае как някои животни познават смеха и разбират кога той е подигравателен. Белия зъб възприе смеха по свой собствен начин. Обзе го срам, когато разбра, че животните хора му се присмиват. Обърна; се и побягна, но не поради болката от огъня, а от смеха им, който му причиняваше още по-силна болка, понеже засягаше честолюбието му. Спусна се към Киче, която се мяташе в края на тоягата като побесняло животно — към тая Киче, която единствена в света не му се присмиваше.

Настъпи здрач, свечеряваше се, а Белия зъб лежеше до майка си. Носът и езикът продължаваха да го болят, но друга мъка го глождеше отвътре: тъгуваше по леговището си. Чувствуваше в себе си някаква пустота — липсваше му тишината и спокойствието на потока и на пещерата в скалите. Светът беше станал свръхнаселен. Той беше пълен с животни хора — мъже, жени и деца, — които вдигаха много шум и го дразнеха. Имаше и много кучета, които не преставаха да се боричкат и джафкат, да вдигат страшна врява и да създават бъркотия. Свършено беше със спокойното уединение на живота, който беше водил дотогава. Тук дори и въздухът трептеше от живот — той бръмчеше и шумолеше непрестанно. Тия шумове във въздуха ставаха ту по-силни, ту по-слаби, извисяваха се рязко нагоре и пак стихваха до шепот. Те действаха на нервите му, дразнеха неговите сетива, правеха го неспокоен, пораждаха всевъзможни тревоги в него и му навяваха чувство, че нещо винаги го грози.

Той наблюдаваше животните хора в бивака — те се движеха насам-натам, отиваха някъде и пак се връщаха. Белия зъб гледаше на тия животни хора почти тъй, както хората гледат на създадените от тях божества. Те бяха висши същества, истински богове. В неговия смътен ум те изглеждаха също такива всемогъщи чудотворци, каквито самите богове са за хората. Те бяха съвършени същества, надарени със скрити и невероятни сили, властелини над всичко живо и неживо, способни да всяват послушание у всичко, което се движи, да вдъхват движение на всичко, което е неподвижно, и да творят живот от мъртвия мъх и сухото дърво — живот с цвета на слънцето, живот, който пари. Те бяха творци на огъня! Те бяха богове!

Втора глава
ПЛЕННИЧЕСТВОТО

Настанаха дни, в които опитът и познанията на Белия зъб растяха с часове. Докато Киче беше вързана за тоягата, той припкаше навред из бивака, винаги любознателен и готов да научи нещо ново. Скоро опозна почти всички привички на животните хора, но това не възбуди у него презрение към тях. Колкото повече ги опознаваше, толкова повече се убеждаваше в тяхното превъзходство и колкото по-често те проявяваха тайнствените си сили, толкова по-ярко изпъкваше приликата им с боговете.

На човека е отредено да страда, като вижда боговете си развенчани и олтарите им сринати в забвение; но вълкът и дивото куче, веднъж дошли при човека, за да легнат в нозете му, никога не изпитват подобно страдание. За разлика от човека, чиито богове са невидими, плод на въображението му, мъгляви и отвлечени образи, които не прилягат в одеждите на действителността, блудни призраци на възжелана доброта и мощ, неосезаеми превъплъщения на личността в селенията на духовете — за разлика от човека вълкът и дивото куче, когато дойдат при огнището, намират богове от плът и кръв, напълно осезаеми, които заемат място в пространството и на които е нужно време, за да осъществят целите и предназначението си. Не е нужно усилие на вярата, за да възприемеш подобен бог, и никакво усилие на волята не може да разколебае вярата в него. От такъв бог не можеш да побегнеш. Ей го там, застанал на задните си крака, с тояга в ръка, безкрайно могъщ и чувствен, гневен и любещ, бог и тайна, и мощ, обвити в плът, която кърви при нараняване и която е вкусна за ядене, както всяка друга плът.

Тъй гледаше на нещата и Белия зъб. Животните хора бяха божества несъмнено и неизбежно. Както Киче, неговата майка, се беше покорила на тези божества при първото извикване по име, така и той започна да им се покорява. Той им отстъпваше път и считаше това за тяхно неоспоримо право. Когато минаваха, той се отдръпваше от пътя им докато го повикваха, той отиваше при тях. Когато го заплашваха, той се гушеше към земята. Когато го пъдеха, той бързаше да се махне, защото зад всяко тяхно желание се криеше власт, способна да наложи желанието им — власт, която причиняваше болки, която се проявяваше чрез юмруци и тояги, чрез летящи камъни и парещи удари с камшик.

Той им принадлежеше, както им принадлежаха и всички останали кучета. Постъпваше така, както му заповядваха. Дори тялото му беше тяхно и те можеха да го бият, да го тъпчат или едва да го търпят край себе си. Такъв беше урокът, който трябваше в скоро време да научи. Никак не беше леко за него да научи това, защото много от най-силното и най-яркото в неговата природа въставаше срещу повечето ст тия неща, и макар че ги възприемаше неохотно, той вече започваше някак си несъзнателно да ги харесва. Това значеше, че беше предоставил съдбата си в чужди ръце, че други вече носеха отговорността за съществуването му. Но в това имаше и известна изгода за него, защото винаги е по-лесно да се осланяш върху другиго, отколкото сам да се справяш с нещата.

Разбира се, това негово отдаване, телом и духом, на животните хора не стана изведнъж, в един ден. Той не можеше веднага да се прости с дивото си наследство и със спомена за Пустинята. Имаше дни, когато пролазваше до самия край на гората и се вслушваше в някакъв смътен глас, който го зовеше далече, много надалече. Той винаги се връщаше при Киче, неспокоен и унил, после започваше тихо и жално да скимти край нея и да ближе муцуната й нетърпеливо, сякаш очакваше някакъв отговор от нея.

Белия зъб скоро опозна живота в бивака. Той се сблъска с несправедливостта и алчността на по-старите кучета, когато им се хвърлеше месо или риба за ядене. Разбра също, че мъжете са по-справедливи, децата по-жестоки, а жените подобри и по-склонни да му подхвърлят къс месо или някой кокал. А след две-три неприятни случки с майките на още недорасли кученца той разбра, че е за предпочитане да не се занимава с тия майки, да се държи колкото може по-да-лече от тях и да ги отбягва, когато ги види да идват към него.

Но онова, което тровеше живота му, беше Лип-лип. По-едър, по-възрастен и по-силен от него, Лип-лип беше избрал Белия зъб за своя жертва. Белия зъб беше винаги готов да се бие, но те двамата бяха от различни категории — неговият враг беше от по-тежка категория. Лип-лип стана кошмар за него. Колчем Белия зъб се отдалечеше от майка си, побойникът веднага се появяваше изневиделица и тръгваше по петите му; ръмжеше по него, блъскаше го и вечно дебнеше сгода, когато наблизо нямаше ни едно животно човек, да се нахвърли върху него и го застави да се бие. Понеже Лип-лип неизбежно побеждаваше, тия борби му доставяха истинско удоволствие. Те се превърнаха в най-голямата радост в живота му, докато за Белия зъб те представляваха най-голямото страдание.

Тия непрестанни свади не уплашиха Белия зъб. Макар че именно той отнасяше по-голямата част от боя и винаги биваше побеждаван, духът му ни най-малко не отпадна. И все пак това се отрази зле върху него. Той стана злобен и мрачен. Неговият нрав беше свиреп по начало, още от рождение, но сега стана още по-свиреп поради това непрестанно преследване. Веселостта и игривостта, тъй присъщи на неговата възраст, рядко се проявяваха. Никога не играеше и не се закачаше с други малки кученца в бивака. Лип-лип не позволяваше това. Щом Белия зъб се приближеше към тях, Лип-лип го погваше, блъскаше го и го тормозеше или започваше да се бие с него, докато го пропъди.

Тези неприятности отнеха много от детските радости в живота на Белия зъб, а държането му стана по-сериозно и неприсъщо за неговата възраст. Лишен от възможността да изразходва енергията си чрез игра, той се затвори в себе си и разви умствените си способности. Стана хитър. Разполагаше с достатъчно свободно време да размишлява върху всевъзможни хитрини. Понеже му пречеха да получава редовно дажбата си от месо или риба в часовете, когато се раздаваше храна на всички кучета в бивака, той стана изкусен крадец. Трябваше сам да дири храна за себе си и вършеше това добре, но кражбите му често вбесяваха индианките. Научи се да се провира като крадец навсякъде из бивака, да хитрува, да знае где какво става, както и да обмисля най-добрите начини и способи, за да избегне неумолимия си враг.

Още в първите дни, когато Лип-лип беше започнал да го тормози и преследва, Белия зъб му изигра една наистина твърде хитро скроена шега, чрез която изпита за пръв път сладостта на отмъщението. Както Киче примамваше към гибел кучетата от биваците, когато бродеше с вълците, така и Белия зъб подмами Лип-лип към устата на Киче, която жадуваше за мъст. Подгонен от Лип-лип, Белия Зъб отстъпи и започна да тича насам-натам между палатките. Той беше добър бегач, по-бърз от всяко друго куче с неговия ръст, по-бърз и от самия Лип-лип. Но тоя път той нарочно не тичаше тъй бързо, както можеше, а се държеше едва на един скок разстояние пред своя противник.

Възбуден от гонитбата и близостта на жертвата си, Лип-лип забрави всяка предпазливост, забрави дори къде се намира, а когато се сети, беше вече твърде късно. Той тичаше с всички сили и заобикаляше една палатка, когато налетя на Киче, която лежеше вързана за тоягата. Лип-лип изписка от почуда, но в същия миг за наказание нейните челюсти се впиха злобно в тялото му. Тя беше вързана, но дори и това не му помогна да се освободи лесно от нея. Киче го прекатурна на земята, за да не може да побегне, и започна да го хапе и удря с острите си зъби.

Най-после Лип-лип успя да се търкулне далече от нея и да се изправи на крака — страшно разрошен, убит телом и духом. Козината му висеше на снопчета навред по тялото му, дето се бяха забивали зъбите й. Той застана на мястото, гдето се беше изправил на крака, разтвори уста и писна жалостиво, като всяко малко кутре, но не можа дори да завърши воя си. Още докато виеше, Белия зъб се спусна към него и впи зъби в задния му крак. Лип-лип вече нямаше сили да се бори и побягна най-безславно, а неговата доскорошна, жертва го преследваше по петите и го дразнеше, докато той се прибра в палатката си. Тук жените му се притекоха на помощ и Белия зъб, превърнал се в малък беснеещ демон, най-после беше отпъден с дъжд от камъни.

Дойде денят, когато Сивия бобър реши, че няма опасност Киче да побегне, и я отвърза. Белия зъб ликуваше от радост, когато освободиха майка му. Той я придружаваше радостно навред из бивака и докато стоеше край нея, Лип-лип се държеше на прилично разстояние. Белия зъб дори се ежеше и пристъпваше към него с изопнати крака, но Лип-лип сякаш не забелязваше предизвикателството. Той не беше глупав и знаеше, че трябва да почака и да пипне насаме врага си, за да си отмъсти както трябва.

По-късно в същия ден Киче и Белия зъб стигнаха до края на гората край бивака. Той беше повел майка си натам стъпка по стъпка и когато тя спря, той се опита да я увлече още по-далече. Потокът, леговището, и тихата гора го зовяха и той искаше и тя да дойде. Изтича малко напред, после се спря и извърна поглед назад. Тя не помръдна от мястото си. Той заскимтя умолително и започна да припка игриво навън-на-вътре из храсталаците. След това дотича отново при нея, лизна я по муцуната и пак изприпка напред. И тоя път тя не мръдна от мястото си. Той се спря и се вгледа в нея, цял в очакване и напрежение, но всичко бавно изчезна, когато майка му извърна глава и се загледа към бивака.

Нещо в него го зовеше нататък, към пустата безбрежна шир. Майка му също чу тоя зов; но тя беше доловила и друг, по-силен зов, който я теглеше към огъня и човека — зов, на който единствен вълкът измежду всички животни може да откликне, вълкът и неговият брат, дивото куче.

Киче се извърна и тръгна бавно към бивака, който я теглеше по-силно, отколкото й тежеше тоягата, към която я привързваха. Невидимите и тайни сили на боговете все още я държаха здраво в своята власт и не й позволяваха да побегне. Белия зъб седна под сянката на един бряст и тихо заскимтя. Навред лъхаше на бор. Нежното ухание на гората изпълваше въздуха и му напомняше дните на волна свобода, преди да попадне в плен. Но той беше малко, недорасло кутре и зовът на неговата майка беше далеч по-силен от тоя на човека или на Дивата пустиня. Той се беше осланял на нея всеки миг от досегашния си кратък живот. Далеч беше денят, когато щеше да стане независим. Той стана и тръгна унило към бивака, но се спря веднъж-дваж и се вслуша в зова, който все още долиташе от дълбочината на гората.

В Дивата пустиня майката не живее дълго при рожбите си, но под властта на човека това време често пъти е още по-кратко. Така се случи и с Белия зъб. Сивия бобър беше задлъжнял към индианеца Три орли, който се готвеше да от пътува нагоре по течението на река Маккензи, към Голямото робско езеро. Парче червено сукно, една меча кожа, двадесет патрона и Киче му послужиха да изплати дълга си. Белия зъб видя, че вземат майка му в лодката на Три орли, и се опита да иде с нея, но само с един удар Три орли го изхвърли обратно на брега. Лодката отплава, той скочи във водата и заплува след нея, без да обръща внимание на резките викове на Сивия бобър, който го зовеше назад. Белия зъб пренебрегна заповедите дори на животното човек, на своя бог — в такъв ужас беше изпаднал при мисълта, че изгубва майка си.

Но боговете са свикнали всички да им се подчиняват и Сивия бобър скочи гневно в друга лодка, за да го догони. Когато го настигна, той посегна, пипна го за кожата над врата и го извади от водата. Той не го сложи изведнъж в лодката, а както го държеше във въздуха с една ръка, започна да го налага с другата. Това наистина беше бой, страшен и жесток. Ръката му беше тежка. Всеки удар причиняваше болка, а той му нанесе много удари. Блъскан от ударите, които се сипеха като град по него ту от тази, ту от другата страна, Белия зъб се мяташе безпомощно насам-натам, като силно разлюляно махало на стенен часовник. Той изпитваше най-различни чувства. Най-напред изпита дълбока изненада, после го обхвана внезапен страх и той изквича няколко пъти, по веднъж след всеки удар, но веднага след това изпадна в истински гняв. Неговият див, свободен дух се прояви и наложи — той се озъби и заръмжа безстрашно, и то право в лицето на разгневеното божество. Но това сякаш засили гнева на божеството. Ударите зачестиха и станаха все по-тежки, нанасяни тъй, че да болят колкото може повече.

Сивия бобър продължаваше да удря, а Белия зъб продължаваше да ръмжи. Но това не можеше да трае безкрайно. Един от двамата трябваше да отстъпи и Белия зъб отстъпи. Отново изпита страх. За пръв път с него постъпваха така.

Случайните удари с тояга и камъни, които беше получавал дотогава, приличаха на милувки в сравнение с тоя бой. Той спря да ръмжи и започна да вие и квичи. За известно време всеки нов удар предизвикваше нов силен рев, но страхът му прерасна в истински ужас, а квиченето му се превърна в непрекъснат вой, който не беше в такт със сипещите се по него удари.

Най-после Сивия бобър престоя да удря. Белия зъб висеше като пребит във въздуха и продължаваше да скимти. Изглежда, че това задоволи неговия господар и той го хвърли грубо в дъното на лодката. Междувременно течението беше понесло ладията надолу по реката и Сивия бобър грабна веслото. Белия зъб му пречеше да гребе и той го блъсна гневно с крак. В тоя миг свободолюбивият дук на Белия зъб се прояви отново и той впи зъби в мокасина на Сивия бобър.

Боят, който беше получил преди малко, не можеше да се сравни с боя, който му нанесоха сега. Гневът на Сивия бобър беше ужасен; не по-малко ужасен беше и страхът на Белия зъб. Той опита върху гърба си не само ръката на господаря си, но и твърдото дървено весло и когато се намери отново на дъното на ладията, цялото му малко телце беше просто смазано от бой. Сивия бобър пак го ритна, но тоя път нарочно, без повод. Белия зъб не посмя да захапе отново крака. Пленничеството го научи на още нещо: никога, при каквито и да е обстоятелства, да не хапе бога — негов господар и повелител, защото тялото на неговия господар и повелител беше свещено и не биваше да бъде осквернявано от зъбите на такива нищожни твари като него. Това очевидно представляваше най-голямото от всички възможни престъпления, единствената обида, която не можеше да отмине незабелязано и да остане ненаказана.

Когато лодката спря на брега, Белия зъб продължаваше да лежи неподвижен на дъното и да скимти тихо, очаквайки да разбере волята на Сивия бобър. А волята на Сивия бобър беше той да слезе от лодката и затова веднага беше захвърлен грубо на брега. При падането удари тежко едната си страна и болките по пребитото му тяло се усилиха отново. Треперейки, той се изправи с мъка на крака и започна да скимти. В това време Лип-лип, който бе наблюдавал сцената от брега, се спусна връз него, събори го на земята и впи зъби в тялото му. Белия зъб нямаше сили да се брани и щеше да пострада твърде зле, ако кракът на Сивия бобър не беше излетял тъй внезапно и силно, че подхвърли тялото на Лип-лип високо във въздуха и той се сгромоляса на няколко метра встрани. Ето това беше правдата на животните хора; и тогава въпреки жалкото състояние трепет на благодарност премина по тялото на Белия зъб. Той тръгна послушно по петите на Сивия бобър, накуцвайки, премина през целия бивак и стигна до палатката.

От тази своя преживелица Белия зъб научи, че боговете запазват за себе си правото да налагат наказания и не го предоставят на по-низшите същества, които се намират под тяхна власт.

През тази нощ, когато всичко утихна, Белия зъб си спомни за майка си и затъгува по нея. Той тъгуваше твърде велегласно и воплите му събудиха Сивия бобър, който стана и пак го наби. След това вече тъгуваше по-тихо в присъствието на боговете. Понякога обаче, когато сам стигаше до края на гората, той даваше воля на мъката си и я изливаше със силно скимтене и продължителен вой.

Тъкмо през тоя период от живота си Белия зъб можеше да се вслушва в смътния глас, който му навяваше спомени за леговището и потока, и пак да избяга в Дивата пустиня. Споменът за неговата майка го задържаше. Както животните хора излизаха да ловуват и се връщаха обратно в бивака, така и тя някой ден можеше да се върне в малкото поселище. И тъй той продължаваше да търпи пленничеството и да очаква завръщането й.

В края на краищата това пленничество не беше изцяло лошо. Много неща будеха любопитството му. Винаги се случваше нещо интересно. Странните дела на тия богове нямаха край, а той искаше да види всичко. Освен това вече започваше да разбира как да се държи, за да се погажда със Сивия бобър. Послушание, пълно и безпрекословно послушание, ето какво се изискваше от него; а в замяна на това той не ядеше бой и господарят му го търпеше край себе си.

Нещо повече — понякога дори сам Сивия бобър му подхвърляше някой къс месо и го бранеше от другите кучета, докато го изяде. А това късче месо беше много ценно за него. Странно наистина, но той ценеше даденото от Сивия бобър месо много повече, отколкото цяла дузина мръвки, получени от ръката на някоя от жените в бивака. Сивия бобър никога не го галеше и милваше. Може би тежката му ръка или справедливостта му, или неговата физическа сила, а може би всички тези неща оказваха въздействие върху Белия зъб; защото между него и неговия суров господар вече се зараждаше известно чувство на привързаност и дружба.

Веригите, които държаха в плен Белия зъб, го стягаха все по-силно и здраво по някакъв неясен и подъл начин, а може би и поради силата, която се криеше в тоягата, в камъка и в удара на стиснатия юмрук. Отличителните качества на животните от неговата порода, които ги бяха подтикнали още в незапомнени времена да дойдат при огнищата на хората, бяха качества, подлежащи на развитие. Те се развиваха в него, а животът на бивака, колкото и пълен да беше с неволи, по някакви тайнствени пътища му ставаше все по-мил. Белия зъб обаче не съзнаваше тази промяна. Той само тъгуваше по майка си, надяваше се, че тя ще се завърне, и жадуваше за предишния волен живот.

Трета глава
НИЗВЕРГНАТИЯТ

Лип-лип продължаваше да трови живота на Белия зъб, и то тъй неумолимо, че той стана по-зъл и по-свиреп, отколкото беше редно за едно вълче. Той беше свиреп по природа, но сега свирепостта му надмина всяка граница. Славата му на зло същество се разнесе дори между животните хора. Когато се случеше някаква неприятност в бивака, вдигнеше се врява, започнеше боричкане между кучетата или пък някоя от индианките се развикваше, че й е откраднато месо, всички предполагаха, че Белия зъб е замесен и дори че той е главният виновник. Никой не си даваше труд да разбере причините за това негово поведение. Всеки виждаше само последиците, а тези последици бяха лоши. Той беше жалък подлизурко и подъл крадец, непоправим пакостник и виновник за всички неприятности; и разгневените индианки крещяха в лицето му, че е вълк, че не го бива за нищо свястно и че положително ще свърши зле, а той ги гледаше с напрегнато внимание, докато го ругаеха, готов да отскочи встрани и да избегне удара от някой бързо хвърлен към него предмет.

В края на краищата той се почувствува низвергнат и отритнат от всички в бивака. Малките кучета следваха примера на Лип-лип. Те сякаш подчертаваха с държанието си, че между тях и него съществува известна разлика. Може би долавяха неговата хищническа природа и инстинктивно проявяваха онази неприязън, която домашното куче питае към вълка. Но, така или иначе, те всички участвуваха с Лип-лип в преследването на вълчето. И веднъж обявили се срещу него, те имаха достатъчно основание да го ненавиждат докрай. От време на време всяко от тях изпитваше силата на зъбите му. Трябва да се изтъкне в негова чест, че той нанасяше много повече рани, отколкото сам получаваше от тях. Можеше да срази мнозина в единична борба, но никога нямаше тази възможност. Почнеше ли борба с някое малко куче, сякаш по даден знак всички младоци от бивака изтичваха и се спускаха към него. Преследван от всички, той научи две важни неща: как да се брани, когато всички кучета го нападнат едновременно, и как да нанася на всяко куче по възможност повече рани в най-кратко време. Да се задържи на нозе, когато го нападаше враждебната глутница, значеше да запази живота си; и той добре разбра това. В умението си да се държи на краката си той заприлича на котка. Възрастни кучета можеха да го блъскат назад или встрани и той наистина отскачаше назад или встрани — във въздуха или плъзгайки се по земята, — но винаги с нозе под себе си, застанал твърдо върху майката земя.

Когато кучетата искат да се бият, обикновено борбата им се предшествува от известни подготвителни действия: те ръмжат, ежат се и пристъпват с изопнати крака. Белия зъб се научи да напада без тия предварителни приготовления. Всяко закъснение от негова страна даваше възможност на всички млади кучета да се спуснат срещу него. Той трябваше да действува бързо и бързо да изчезва. Затова не показваше предварително намеренията си. Той се хвърляше внезапно и впиваше зъби в тялото на врага си без никакво предупреждение, дори преди кучето да се е приготвило да го посрещне. Така той се научи да нанася бързи и тежки удари и разбра колко важно беше да изненада врага си. Всяко внезапно нападнато куче, на което той разкъсваше рамото или раздираше на ивици ухото, преди още то самото да разбере какво става, беше вече наполовина победено.

Освен това извънредно лесно беше да прекатури ненадейно нападнато куче; а веднъж съборено, то неизбежно излагаше на показ, макар и само за миг, меката долна част на шията си — най-уязвимото място, гдето всяко впиване на зъбите би могло да причини смърт. Белия зъб знаеше где се намира това място. Той беше наследил тая тайна направо от безброй поколения вълци и хищници. И тъй, когато нападаше, Белия зъб винаги действуваше по един и същ начин: най-напред издебваше кучето насаме, после го изненадваше и събаряше на земята и тогава впиваше зъби в меката част на шията му.

Понеже не беше още съвсем пораснал, челюстите му не бяха още достатъчно големи и яки да причинят смърт при ухапване по шията, но въпреки това много млади кучета шареха из бивака с изподрани гърла, което беше доказателство за истинските намерения на Белия зъб. А ето веднъж той издебна един от своите врагове сам в окрайнината на гората и като го събори няколко пъти на земята, нахвърли се на гърлото му, успя да прегризе голямата му вена и кучето умря. Тогава в бивака се вдигна страшна врява. Някой го беше видял, новината стигна до ушите на господаря на мъртвото куче, жените изведнъж си припомниха всички кражби на месо и много разгневени гласове не даваха мира на Сивия бобър. Той обаче решително пазеше входа на палатката, гдето беше прибрал виновника, и въпреки протестите на съплеменниците си не им позволи да задоволят своята мъст.

И кучетата, и хората намразиха Белия зъб. През тоя период от неговото развитие навред го дебнеше опасност. Зъбите на всяко куче и ръката на всеки човек бяха винаги готови да му причинят болка. Кучетата го посрещаха с ръмжене, а боговете с проклятие и камъни. Животът му беше пълен с напрежение. Той беше винаги нащрек, готов да напада или да отблъсква нападение, зорко следеше да не би внезапно и неочаквано да го замерят с нещо и всеки момент беше готов да действува бързо и хладнокръвно, да се хвърля напред с раззинати челюсти или да отскача встрани с предупредително ръмжене.

А той умееше да ръмжи по-страшно от всяко друго куче в бивака, било то младо или старо. Целта на ръмженето е да предупреди и сплаши противника, но и тук е необходима известна съобразителност, защото не винаги е уместно да се ръмжи. Белия зъб знаеше как да ръмжи и кога да ръмжи. Неговото ръмжене въплъщаваше всичко свирепо, зло и страшно в него. Със сгърчен нос, с настръхнала на вълни козина, с език, който се въртеше навън като някое червено змийче, с прилепнали назад уши, с искрящи от омраза очи и със свити назад бърни, които оголваха острите му кучешки зъби, той можеше да застави почти всеки враг да спре и да се замисли, преди да го нападне. А тъкмо това мигновено колебание у врага, когато той не биваше нащрек, даваше на Белия зъб жизнено необходимата възможност да обмисли и реши как да действува. Често пъти предизвиканото по тоя начин мигновено колебание у врага ставаше по-дълго и се превръщаше в пълен отказ от борбата. От друга страна, когато някое възрастно куче проявяваше желание да го нападне, Белия зъб с грозното си ръмжене можеше да се оттегли с достойнство.

Отритнат от глутницата на малките кучета, неговият кръвожаден начин на борба и удивителната му ловкост заставяха глутницата скъпо да плаща за постоянното преследване, на което го подлагаше. Като не позволяваха на него, низвергнатия, да играе с глутницата, създаде се такова положение, че нито едно малко куче не можеше да се отдели от останалите, защото Белия зъб не позволяваше това. Възприетата от него тактика да дебне в гората и да напада жертвите си неочаквано плашеше младите кучета и те не се осмеляваха да бродят сами. С изключение на Лип-лип те трябваше винаги да вървят вкупом, готови за дружна отбрана срещу създадения от тях самите страшен враг. Ако някое младо куче дръзваше да броди само край реката, то вече беше обречено на смърт или неминуемо трябваше да вдигне цялото селище на крак с отчаяното си квичене от болка и ужас, бягайки от вълчето, което го е нападнало из засада.

Но Белия зъб не спря своите покушения дори и след като кучетата разбраха напълно, че трябва да се движат винаги заедно. Той ги нападаше, когато ги издебваше насаме, а те го нападаха, когато бяха всички заедно. Появяването му само беше достатъчно да ги накара да се спуснат след него и в такива моменти обикновено го спасяваше неговата бързина. Но тежко на онова куче, което изпреварваше другите в гонитбата! Белия зъб имаше навика внезапно да се извърне към преследвача, изпреварил глутницата, и да го изпохапе както трябва, преди другите кучета да пристигнат. Това се случваше твърде често, защото когато го подгонваха, кучетата се увличаха в преследването и забравяха да се пазят, докато Белия зъб никога не се самозабравяше. Докато тичаше, той поглеждаше крадешком назад и беше винаги готов да се извърне бързо и събори на земята увлечения в гонитбата враг, изпреварил другарите си от глутницата.

Младите кучета обичат да играят, но при създалото се положение игрите им се превърнаха в миниатюрна война срещу Белия зъб. Тяхното главно забавление беше да гонят сивото вълче — крайно сериозна игра, която криеше смъртна опасност. Той обаче никога не се боеше да странствува навред около бивака, понеже можеше да бяга далече по-бързо от тях. През времето, когато напразно очакваше завръщането на майка си, той неведнъж заставяше глутницата да препуска бясно след него в околните гори, но кучетата винаги губеха дирите му. Воят на глутницата и кучият лай го предупреждаваха за близостта на враговете му, докато той тичаше сам, плъзгайки се с безшумната си кадифена походка, като сянка, която се мярка между дърветата — също както баща му бе тичал преди с неговата майка. Освен това той познаваше по-добре от тях Дивата пустиня и всички нейни особености. Една от любимите му хитрини беше да заличи следите си в някой поток, после да се изтегне спокойно в близкия гъсталак и да се вслушва в смутения лай на измамените кучета, които кръжаха недалеч от него.

Ненавиждан от кучетата и хората, неукротим, вечно преследван или сам преследващ другите, Белия зъб се разви бързо, но едностранчиво. В тоя климат любовта и доброто не можеха да виреят. Впрочем той нямаше и най-далечна представа за тия неща. Усвои един закон да се подчинява на силните и да подтиска слабите. Сивия бобър беше бог, беше силен и затова Белия зъб му се подчиняваше. Но всяко куче, което беше по-младо и по-дребно от него, беше слабо и трябваше да бъде унищожено. Той разви само своята сила и мощ. За да се справи с постоянните опасности, които можеха да причинят дори и смъртта му, в него се развиха чрезмерно хищническите наклонности и способността му да се предпазва от враговете. Той стана по-подвижен от всички останали кучета, по-бързоног, по-ловък, по-хитър и зъл, по-тънък, но със стоманени мускули и яки сухожилия, по-издръжлив, по-свиреп, по-жесток и по-умен. Той трябваше да стане такъв, защото иначе не би могъл да издържи и да остане жив в неприязнената среда, в която беше попаднал.

Четвърта глава
СЛЕДИТЕ НА БОГОВЕТЕ

През есента, когато дните ставаха по-къси и въздухът вече започваше да щипе от студ, Белия зъб намери сгода да избяга на свобода. Истинско безредие беше настанало в малкото селище през последните няколко дни. Хората сваляха палатките на летния бивак и племето се готвеше да потегли за есенния лов ведно с цялата си покъщнина. Белия зъб наблюдаваше приготовленията с трепет в очите, а когато палатките изчезваха една след друга и покъщнината се товареше в лодките край брега на реката, той разбра всичко. Лодките се откъсваха от брега една подир друга, а някои дори вече се губеха далече надолу по реката.

Белия зъб беше твърдо решен да остане. Той изчака удобен момент, измъкна се от бивака и побягна в гората. Тук скри следите си във водите на един поток, който беше започнал вече да замръзва. После пропълзя дълбоко в гъсталака и започна да чака. Времето минаваше, а той задряма и спа на пресекулки в продължение на няколко часа. Събуди го гласът на Сивия бобър, който го зовеше по име. Чуваха се и други гласове. Белия зъб ясно долови гласа на жената на Сивия бобър, която също взимаше участие в търсенето, както и гласа на Митсах, сина на Сивия бобър.

Белия зъб тръпнеше от страх и с мъка преодоля породилото се в него силно желание да излезе от скривалището си. След време гласовете заглъхнаха в далечината и малко по-късно той излезе от гъсталака, за да се нарадва на успеха си. Вече припадаше здрач и той си поигра известно време между дърветата, вкусвайки в пълна мяра радостта да бъде свободен. После най-неочаквано изпадна в униние поради самотността си. Той седна и се замисли, вслушвайки се в тишината на окръжаващата го гора, която го смущаваше. Страшно беше, че нищо не се движеше, че нищо не се чуваше. Струваше му се, че някаква невидима и неподозирана опасност го дебне отвред. Стъблата на грамадните дървета го изпълваха с подозрение, както и техните тъмни сенки, в които може би се криеха всевъзможни опасности.

После стана студено. Нямаше ги затоплените платнища на палатките, дето можеше да се сгуши и стопли. Студът хапеше краката му и той повдигаше ту единия преден крак, ту другия. След това изви рунтавата си опашка, за да ги стопли с нея, а в същото време пред очите му израсна някакво видение. В това нямаше нищо необикновено. Редица картини като отражение на отделни спомени се занизаха в главата му. Той виждаше отново бивака с неговите палатки и пламтящи огньове. Отново чуваше пискливите ь асове на жените, сърдитите басове на мъжете и ръмженето на кучетата. Беше гладен и си припомни за късовете месо и риба, които му подхвърляха в бивака. Тук нямаше месо, нямаше нищо друго освен тая зловеща тишина, с която не можеше дори да се нахрани.

Дните, прекарани в плен, го бяха изнежили. Животът му беше протекъл, без той да се грижи за себе си, и това беше отслабило силите му. Той беше загубил навика сам да се грижи за себе си. А сега нощта вече се спускаше над него. Сетивата му, привикнали към движението и шума на бивака и към постоянната смяна на всякакви гледки и звуци, сега бездей-ствуваха. Нямаше какво да се прави, какво да се види, какво да се чуе. Той напрягаше сетивата си да долови и най-малкия звук, който би нарушил тишината и неподвижността на природата. Бездействието го плашеше и той смътно предчувстваше, че нещо страшно ще му се случи.

Той потрепера от страх. Нещо грамадно и безформено се спускаше към него. Това беше сянката на едно дърво, която се отдръпваше бързо назад с бягството на облаците по небето, засенчили дотогава лика на луната. Той се успокои и започна тихо да скимти, но скоро млъкна от страх да не би скимтенето да привлече вниманието на опасностите, които го дебнеха отвред.

Дървото, под което стоеше, силно изпука от нощния студ и го накара да завие от страх. Така се изплаши, че се спусна като безумен към малкото поселище. Обхвана го непреодолимо желание да бъде в близост с хората и да се чувствува закрилян от тях. Ноздрите му сякаш долавяха миризмата на огньовете в бивака, а в ушите му ехтяха познатите шумове и викове на индианците. Той излезе от гората и се намери в една осветена от луната поляна, гдето нямаше нито сенки, нито непроницаем мрак. Но от бивака нямаше дори и следа. Беше забравил — цялото поселище бе заминало нанякъде.

Белия зъб изведнъж спря, защото нямаше къде да иде. Започна да броди унило по пустата поляна, в която доскоро се издигаше бивакът. Напразно душеше купчините смет и изхвърлените от боговете парцали и ненужни дреболии. Колко би се радвал, ако някоя разгневена индианка започнеше щ го обсипва с дъжд от камъни или ако в яростта си Сивия бобър би стоварил върху него тежката си ръка. Той би дори приветствувал с истински възторг самия Лип-лип и цялата глутница от ръмжащи и подли кучета.

Белия зъб стигна до мястото, гдето доскоро се издигаше палатката на Сивия бобър, седна точно в средата и вирна муцуна към луната. Силни спазми присвиха гърлото му, той раззина челюсти и изля в сърцераздирателен вой мъката от самотата и страха, тъгата си по Киче, всичките си предишни страдания и неволи, както и напиращото в него предчувствие за нови беди и опасности. Това беше истински вълчи вой, провлечен, силен и тъжен — първият истински вой, който се беше изтръгнал от гърдите му.

Най-после се зазори и утринната светлина прокуди страховете му, но увеличи мъката от самотата. Голата пуста земя, която доскоро беше тъй пълна с живот, още повече усили унинието му. Скоро реши какво да прави. Навлезе тичешком в гората и тръгна надолу, по брега на реката. Тича цял ден, без да си почине, сякаш беше създаден да тича вечно. Стоманените му мускули не знаеха умора, наследствената му издръжливост го подтикваше към нови усилия и пак му даваше възможност да се носи напред, колкото и да го болеше тялото.

Там, дето реката криволичеше между надвисналите стръмни скали, той се катереше по високите ридове зад тях. Преброди и преплува много рекички и потоци, които се вливаха в голямата река. Често тичаше по тънката ледена кора, която вече се образуваше край самия бряг на реката, и неведнъж пропадаше в ледените струи, спасявайки с мъка живота си. През цялото време търсеше дирите на боговете и внимаваше да открие мястото, гдето са излезли на брега и тръгнали навътре към гората.

Белия зъб беше далече по-схватлив от повечето свои събратя, но все пак не можеше да съобрази, че трябва да държи сметка и за другия бряг на река Маккензи. Ами ако следите на боговете извеждат на отвъдния бряг? Това изобщо не му мина през ума. След време, когато вече щеше да е пропътувал големи пространства, срещнал много реки и пътеки и станал по-възрастен и по-мъдър, той вероятно щеше да може да съобрази възможността дирите на хората да извеждат и на отвъдния бряг. Но тая способност щеше тепърва да се развие в него. Сега той тичаше наслука по отсамния бряг на Маккензи и никаква друга мисъл не му минаваше през ума.

Той продължи да тича и през цялата нощ. Срещаше какви ли не препятствия в мрака, но те само забавяха устрема Му, без да го смутят. Към пладне на втория ден той вече беше тичал непрекъснато цели тридесет часа и стоманените му мускули започнаха да се огъват. Само силата на волята му го тласкаше напред и все напред. Не беше хапнал нищо през последните четиридесет часа и гладът го омаломощаваше.

Силите му отпаднаха и поради честото му пропадане през леда в студените води на реката. Хубавата му козина сега беше изпокаляна. Широките възглавки на лапите му бяха изранени и кървяха. Той започна да накуцва и куцането му се увеличаваше с всеки изминат час. За зла орис небето потъмня и започна да вали сняг — мокър, лепкав, хлъзгав сняг, който застилаше земята под нозете му и така запълваше неравностите, че ходът му ставаше още по-труден и изморителен.

Сивия бобър беше решил да станува през нощта на отвъдния бряг на реката, защото там имаше повече дивеч. Но малко преди да се стъмни, Клу-куч, жената на Сивия бобър, съгледа един северен елен, който идеше на водопой към отсамния бряг на реката. Ако еленът не беше дошъл да пие вода и ако снегът не беше принудил Митсах да отклони ладията от пътя й, ако Клу-куч не беше видяла елена и ако Сивия бобър не беше убил животното още с първия изстрел на пушката си, всички последвали събития щяха да се развият по друг начин. Сивия бобър едва ли щеше да станува на отсамния бряг на Маккензи и Белия зъб нямаше да мине край него, а щеше да върви напред и в края на краищата вероятно щеше да умре от глад или щеше да се присъедини към дивите си събратя, за да стане напълно като тях — истински вълк до сетния ден на живота си.

Настъпи нощта. Снегът валеше на още по-едри и гъсти парцали. Белия зъб скимтеше тихичко и продължаваше да тича, понакуцвайки и залитайки в мрака, когато изведнъж попадна на пресни дири в снега. Тия дири бяха толкова пресни, че той веднага се досети чии бяха те. Започна да скимти от радост и тръгна по тях от брега на реката към близката гора. До ушите му долетя познатият шум на бивака. Скоро след това зърна пламъците на огъня, Клу-куч, която готвеше, и Сивия бобър, който беше седнал с подгънати нозе и дъвчеше парче сурова лой. В бивака имаше прясно месо!

Белия зъб очакваше да го набият. Тая мисъл го накара да се сниши към земята и да настръхне малко, но след това той продължи напред. Страхуваше се и ненавиждаше боя, който знаеше, че го очаква. Ала знаеше, че в замяна на тоя бой щеше отново да се радва на огъня, да се осланя на закрилата на боговете и да дружи с кучетата — една дружба с врагове, но все пак дружба, която задоволяваше нуждата му да общува с животни от неговата собствена порода.

Той се сниши почти до земята и пролази крадешком към светлината на огъня. Сивия бобър го видя и престана да дъвче лойта. Белия зъб пълзеше бавно, съвсем бавно, влачеше се и се мъкнеше в пълно смирение и покорство. Той пропълзя право към нозете на Сивия бобър и с всяка измината педя пълзенето му ставаше все по-трудно. Най-после легна в краката на господаря си, в чиято власт сега се отдаваше доброволно телом и духом. Той дойде по свой почин да се сгрее при огъня на човека и да му се подчини. Тръпки преминаха по тялото му, очаквайки неизбежното наказание. Ръката на господаря се издигна над него и го принуди неволно да се сниши в очакване на удара. Ръката обаче не се стовари върху него. Той погледна крадешком нагоре. Сивия бобър тъкмо разчупваше парчето лой на две половинки! Сивия бобър му предложи парче лой! Много предпазливо и не без известно подозрение Белия зъб изпървом подуши лойта, после я взе и започна да яде. Тогава Сивия бобър заповяда да му донесат месо и застана да го пази от другите кучета, докато той ядеше. След това, благодарен и доволен, Белия зъб легна в краката на Сивия бобър, вгледа се в огъня, който го топлеше, после започна да мига в полудрямка, напълно уверен, че утрешният ден не ще го завари да броди унило в мрачните гори. Не, утре той ще бъде в бивака на животните хора, при боговете, на които се беше отдал и от които щеше да зависи занапред.

Пета глава
ДОГОВОРЪТ

Към средата на декември Сивия бобър тръгна на път по горното течение на река Маккензи. Мит-сах и Клу-куч го придружаваха. Той сам караше една от шейните, теглена от кучетата, която беше наел или заменил. Мит-сах караше друга, по-малка шейна, в която бяха впрегнати по-млади кучета. Тя приличаше по-скоро на играчка, отколкото на нещо друго, но Мит сах беше във възторг от нея, понеже чувствуваше, че вече започва да върши работата на зрял мъж. Освен това той се учеше да кара и да обучава кучетата, а и самите кучета трябваше тепърва да свикнат с хамута. Независимо от това тая малка шейна беше от полза за всички, защото возеше към стотина паунда храна и домашни вещи.

Белия зъб беше виждал кучетата във впряг и затова не се възпротиви, когато и на неговата шия поставиха за първи път хамут, здраво натъпкан с мъх. Два ремъка го свързваха с друг ремък, който опасваше гърдите и гърба му. Именно към тоя ремък беше привързано дългото въже, което теглеше шейната.

Седем млади кучета образуваха впряга. Всички бяха родени преди девет-десет месеца. Само Белия зъб беше на осем месеца. Всяко куче беше привързано към шейната с отделно въже. Нямаше две въжета еднакво дълги, а разликата в дължината на които и да е две въжета беше поне колкото дължината на едно куче. Всяко въже беше завързано за една халка в предната част на шейната. Самата шейна Нямаше плъзгачи и представляваше най-обикновено возило от прави брястови кори, извити в предния си край, за да не затъва шейната в снега. Това нейно устройство позволяваше тежестта на товара, а и на самата шейна да се разпредели върху по-голяма снежна площ, което улесняваше движението при тоя ситнозърнест и мек сняг. Съблюдавайки същия принцип за възможно най-равномерното разпределение на тежестта, кучетата бяха завързани така, че въжетата им изхождаха като ветрило от носа на шейната, вследствие на което нито едно от тях не можеше да върви по дирите на друго куче от впряга.

Това ветрилообразно впрягане на кучетата имаше и друго предимство. Понеже въжетата не бяха еднакво дълги, те не позволяваха на по-задните кучета да нападат онези, които тичаха пред тях. Ако някое куче искаше да нападне друго куче от впряга, то можеше да се извърне само към куче с по-късо въже; но тогава се намираше лице с лице не само с нападнатото куче, а трябваше да срещне и дългия камшик на водача на впряга. Но най-голямото предимство на ветрилообразното разпределение на кучетата във впряга се криеше в това, че кучето, което би пожелало да нападне друго куче пред него, трябваше да тегли шейната с удвоена сила, а колкото по-бързо вървеше шейната, толкова по-лесно беше за нападнатото куче да побегне напред. По тоя начин никое от задните кучета никога не можеше да настигне и да се изравни с някое от предните кучета. Колкото по-бързо тичаше разгневеното куче, толкова по-бързо тичаше и преследваното, тъй че в края на краищата всички кучета от впряга тичаха по-бързо. Благодарение на това шейната се движеше много по-бързо, а чрез тая забулена хитрост човекът проявяваше властта си над животните.

Мит-сах приличаше на баща си и притежаваше много от неговата мъдрост и съобразителност. Той беше забелязал отдавна, че Лип-лип често напада Белия зъб. По онова време обаче Лип-лип принадлежеше на друг господар и Мит-сах само нарядко се осмеляваше да хвърли скришом някой и друг камък по него. Но сега Лип-лип беше негово куче и той си отмъсти за миналите пакости на кучето, като го привърза към най-дългото въже. По тоя начин Лип-лип стана водач на впряга и това на пръв поглед беше чест за него, а всъщност съвсем го лиши от почест, понеже вместо сам да тормози впряга и да властвува над него, той беше намразен от всички останали кучета, които започнаха да го преследват.

Понеже Лип-лип беше привързан към най-дългото въже и тичаше начело на впряга, всички останали кучета го виждаха винаги пред себе си. Но те виждаха само рунтавата му опашка и задните му крака, а тая гледка съвсем не беше тъй страшна като острите му бели зъби и настръхналата козина. Освен това, като го виждаха да бяга пред тях, мислеха, както мислят всички кучета въобще, че той се опитва да побегне от тях, и затова те тичаха да го догонят.

Още щом тръгна шейната, всички кучета от впряга се спуснаха да гонят Лип-лип и гонитбата продължи през целия ден. Отначало той често се извръщаше към преследвачите си, готов да се нахвърли гневно върху тях, за да защити достойнството си, но в такива моменти Мит-сах го жилваше по муцуната с трийсетфутовия си камшик, направен от тънките черва на северен елен, и го принуждаваше да обърне гръб и отново да заприпка напред. Лип-лип имаше достатъчно смелост да се справи с кучетата, но не можеше да се справи с камшика и не му оставаше друго, освен да изопне дългото въже и да тича бързо, за да държи задните си крака далеч от зъбите на кучетата.

Но друга, още по-голяма хитрина се породи в главата на младия индианец. За да принуди кучетата да преследват водача на впряга с още по-голямо настървение, Мит-сах започна съвсем открито да любезничи с Лип-лип. Това негово предпочитание към водача на впряга предизвика ревност и омраза у всички останали кучета. Мит-сах нарочно даваше месо само на Лип-лип в присъствието на другите кучета и това просто ги вбесяваше. Докато Лип-лип поглъщаше месото под закрилата на Мит-сах, те беснееха край него, но винаги на достатъчно далечно разстояние от дългия език на камшика. А когато не можеше да му даде месо, Мит-сах отпъждаше надалеч останалите кучета и се преструваше, че уж дава месо на Лип-лип.

Белия зъб вършеше работата си с леко сърце. Той беше пропътувал по-голямо разстояние от другите кучета, преди да реши да се постави под властта на боговете, и знаеше по-добре от тях колко безполезно беше да се противопоставя на волята им. Освен това постоянните преследвания, на които беше подложен от цялата кучешка глутница, го научиха да цени много повече хората, отколкото събратята си. Той не беше свикнал да общува с кучетата от впряга. Киче беше почти забравена и всичките му помисли сега бяха насочени единствено към връзката му с боговете, които беше приел за свои господари. Затова той теглеше усърдно шейната, приучи се да спазва реда и стана послушен. Вярност и прилежание отличаваха работата му. Тия са основните качества на вълка и дивото куче, когато се опитомят, а Белия зъб притежаваше и двете качества в необикновено голяма мяра.

Между Белия зъб и другите кучета наистина съществуваха известни отношения, но те почиваха върху ненавистта и враждата. Той изобщо не привикна да играе с кучетата. Знаеше само да се бие с тях и често вършеше това, като си отмъщаваше стократно за всички ухапвания и рани, които беше получил през дните, когато Лип-лип възглавяваше глутницата. Но сега Лип-лип не беше водач, освен когато тичаше начело на впряга, на края на дългото си въже и подскачащата зад кучетата шейна. В бивака Лип-лип винаги се навърташе около Мит-сах, Сивия бобър или Клу-куч. Той не се осмеляваше да странствува далече от боговете, защото сега острите зъби на всички кучета го дебнеха и той изпита цялата горчивина на преследванията, на които Белия зъб беше подложен в миналото.

Когато Лип-лип изпадна в немилост пред събратята си, Белия зъб можеше лесно да стане водач на глутницата, но той беше твърде мрачен и прекалено самотен да пожелае това. За него беше достатъчно да набива от време на време другарите си. Иначе той почти не им обръщаше внимание. Те се отдръпваха от пътя му, когато той идваше към тях, а и най-смелото куче никога не дръзваше да му отнеме парчето месо. Напротив, те бързаха да изгълтат дажбата си от страх да не би той да им отнеме месото. Белия зъб добре знаеше закона: потискай слабия, подчинявай се на силния. Той изгълтваше своето парче месо колкото е възможно по-бързо и тогава тежко на онова куче, което още се бавеше с храната си! Едно само изръмжаване, съпроводено с оголване на белите му зъби, и това куче можеше на воля да излива негодуванието си към невъзмутимите звезди, докато Белия зъб дояждаше неговата дажба.

Наистина от време на време някое куче възроптаваше и избухваше, но биваше веднага усмирявано. Това даваше възможност на Белия зъб да поддържа силите си. Той пазеше ревниво положението си на независим самотник сред глутницата от кучета и често се биеше с тях, за да поддържа това си положение. Тия негови сбивания обаче бяха съвсем краткотрайни. Той беше твърде бърз. Преди още да разберат другите кучета какво става, той ги изпохапваше и окървавяваше. С една дума, те биваха побеждавани, преди да са почнали да се бият.

Белия зъб поддържаше между събратята си не по-малко строга дисциплина от дисциплината, която боговете налагаха на кучетата. Той никога не им позволяваше да своеволничат и винаги ги заставяше да му се подчиняват. Помежду си те можеха да се държат, както намерят за добре. Това беше тяхна работа и съвсем не го засягаше. Но негова грижа беше и да ги застави да зачитат неговото уединение, да се отдръпват от пътя му, когато му скимнеше да мине край тях, и винаги да признават властта му. Достатъчно беше някое куче да настръхне едва забележимо, да смръщи нос или да изопне мускулите на краката си в знак на неподчинение, и Белия зъб веднага се нахвърляше връз него, безмилостен и жесток, както винаги, и бързо го убеждаваше, че е тръгнало по крив път.

Той беше наистина чудовищен тиранин. Властта му, беше твърда като стомана. Слабите той потискаше жестоко, е мъст. Не току-така беше прекарал ранните си дни в постоянна борба за съществуване, особено когато майка му и той, сами и без ничия помощ, преодоляваха всички неволи и смогнаха да оцелеят в жестоките условия на Дивата пустиня. И ненапраз-но беше научил да стъпва леко и тихо, когато край него минава същество с по-голяма мощ. Той потискаше слабите, но зачиташе силните. И, когато тръгна на дълъг път със Сивия бобър, той наистина се държеше смирено между възрастните кучета и биваците на странните животни хора, които срещаха по пътя си.

Месеците се нижеха един след друг, а те още пътеше-ствуваха със Сивия бобър. От дългото ходене и неспирното влачене на шейната силите на Белия зъб укрепнаха; а и умственото му развитие беше почти завършено. Той вече познаваше съвсем добре света, в който живееше. Мирогледът му беше мрачен и материалистичен. В неговата представа светът беше жесток и свиреп, без никаква топлота и нежност — един свят, в който изобщо не съществуват нежни чувства, в който няма нито ласки, нито обич, нито веселие.

Той не изпитваше обич и към Сивия бобър. Наистина неговият господар беше божество, но твърде жестоко божество. Белия зъб признаваше на драго сърце неговото господство, но това господство почиваше върху превъзходството на ума и грубата сила. В природата на Белия зъб имаше нещо, което го караше сам да желае това господство; иначе той не би се върнал от Дивата пустиня и не би изразил готовността си да се покори. Дълбоко в душата му се таяха още неизпитани чувства и възможности. Една блага дума от Сивия бобър или дори една ласка от неговата ръка биха могли да събудят тия дремещи в него чувства; но Сивия бобър не казваше благи думи и не галеше. Нямаше тоя навик. Неговото превъзходство беше диво и жестоко, също като властта му над него — раздаваше справедливост с тояга, наказваше прегрешенията с удари, които предизвикваха болки, и награждаваше заслугите му не чрез нежност, а като се въздържаше да не го бие.

И тъй Белия зъб никога не узна какво щастие можеше да му донесе някоя ласка от ръката на човека. При това той не обичаше ръцете на животните хора. Винаги гледаше на тях с известно недоверие. Наистина тези ръце понякога му даваха месо, но много по-често му причиняваха болка. Трябваше да се пази от ръцете на животните хора. Те умееха да хвърлят камъни, да размахват тояги, цепеници и камшици и да нанасят удари с пестник. Дори когато го докосваха съвсем леко, те твърде ловко му причиняваха болка — щипеха го, извиваха ушите му или скубеха козината му. В чужди поселища се беше запознал и с ръцете на децата и узнал, че те причиняват жестока болка. Веднъж едно мъничко индианче, проходило съвсем отскоро, за малко не извади едното му око. Тия преживелици го принудиха да се отнася с подозрение към децата. Той просто не можеше да ги понася. Когато пристъпваха към него със зловещите си ръце, той веднага се изправяше на нозе.

Случи се така, че когато пребиваваха в едно поселище край Голямото робско езеро и се опита да се възпротиви на злото, което му носеха ръцете на животните хора, той внесе известно изменение във втълпения му от Сивия бобър закон — че единственият непростим грях беше да захапе някой бог. В това поселище Белия зъб постъпи, както постъпват всички кучета във всички села — той тръгна да дири храна. Младо момче сечеше с брадва къс замръзнало еленово месо и дребни парченца отхвръкваха в снега. Промъкнал се натам да дири храна, Белия зъб се спря и започна да гълта дребните късчета месо. Той забеляза, че момчето остави брадвата и взе дебела цепеница в ръка. Белия зъб отскочи назад тъкмо навреме, за да избегне удара, който вече се стоварваше върху него. Момчето се спусна да го гони, но понеже не познаваше селото, той побягна между две палатки и се намери срещу висок отвесен скат.

Белия зъб нямаше как да избяга. Единственият път беше между двете палатки, но момчето пазеше тоя проход. То се приближаваше бавно към жертвата си, готово да стовари вдигнатата цепеница. Тогава Белия зъб се разгневи не на шега. Той застана срещу момчето с настръхнала козина и започна да ръмжи. Момчето беше засегнало неговото чувство за справедливост, защото той беше усвоил добре закона за търсенето на храна. А тоя закон гласеше, че всички месни отпадъци, включително и дребните парченца замръзнало месо, принадлежат на кучето, което ги намери. Той не беше сторил нищо нередно, не беше нарушил закона, а на всичко отгоре това нищо и никакво хлапе се готвеше да го натупа. Белия зъб сам не разбра какво стана. Направи го в пристъп на дива ярост; и свърши всичко тъй бърже, че самото момче не можа да разбере какво се беше случило с него. Единственото нещо, което момчето наистина разбра, беше, че по някакъв необясним начин се намери прекатурнато в снега и че ръката, която държеше цепеницата, беше силно изпохапана от зъбите на Белия зъб.

Но Белия зъб знаеше, че е нарушил закона на боговете — беше впил зъби в свещената плът на едного от тях и сега трябваше да очаква най-страшното наказание. Той побягна към Сивия бобър и потърси закрила в нозете му. Скоро след това ухапаното момче пристигна ведно със семейството си, за да иска разплата. Но те си отидоха, без да си отмъстят на Белия зъб, защото Сивия бобър го защити. Същото сториха и Мит-сах, и Клу-куч. Белия зъб се вслушваше в словесната война, наблюдаваше гневните движения на спорещите и разбра, че постъпката му беше оправдана. Това му подсказа, че на тоя свят имаше различни божества — неговите богове и чуждите богове — и че между тях съществуваше разлика. Нямаше значение дали постъпваха справедливо или несправедливо с него — той трябваше да приема всичко, щом идеше от ръцете на неговите богове. Но той не беше длъжен да търпи неправдите на чуждите богове. Негово право беше да се бори със зъбите си срещу подобна несправедливост. И това беше един от законите на боговете.

Преди да се свечери, Белия зъб имаше възможност да научи и други подробности във връзка с тоя закон. Тръгнал сам в гората да бере дърва, Мит-сах срещна ухапаното момче. С него бяха и други момчета. Размениха се остри думи. После всички момчета се нахвърлиха върху Мит-сах. Положението му стана тежко. Отвред се сипеха удари връз него.

Отначало Белия зъб само наблюдаваше сбиването. Това беше работа на боговете и не го засягаше. Скоро обаче му дойде наум, че тези момчета бият Мит-сах — един от неговите собствени богове. Не може да се каже, че някаква разумна подбуда застави Белия зъб да извърши онова, което последва. Обхванат от дива ярост, той се хвърли напред и само с няколко скока се намери между биещите се. Пет минути по-късно момчетата припкаха по поляната, оставяйки кървави дири по снега за доказателство, че зъбите на Белия зъб не са стояли без работа.

Когато Мит-сах се завърна в бивака и разправи какво се беше случило, Сивия бобър нареди да дадат месо на Белия зъб. Той заповяда да му дадат много месо. Белия зъб се наяде до насита, после се изтегна в полудрямка край огнището, пропит от съзнанието, че законът беше утвърден.

Наред с тия преживелици Белия зъб скоро научи закона за собствеността и задължението собствеността да се брани. Само една стъпка го делеше от закрилата, която той оказваше на тялото на своя бог, до защитата на собствените вещи и имущества на тоя бог; и Белия зъб направи тая стъпка.

Всичко, което принадлежеше на неговия бог, трябваше да се защитава и пази от целия свят, дори ако трябва да хапе другите богове. Не само че подобно действие само по себе си представляваше светотатство, но то беше свързано и с известна опасност. Боговете бяха всемогъщи и едно куче не може да мери сили с такива същества, но въпреки това Белия зъб се научи да застава безстрашно срещу тях, готов да води жестока борба. Дългът взе връх над страха, а боговете крадци се научиха да не пипат имуществото на Сивия бобър.

Във връзка с това Белия зъб научи нещо важно, а именно, че крадливите богове обикновено са и страхливи богове, готови да побягнат, щом се даде тревога. Научи също така, че само няколко секунди след като дадеше тревога, Сивия бобър пристигаше на помощ. Той научи, че крадците не побягваха понеже се страхуваха от него, а понеже се бояха от Сивия бобър. Белия зъб не вдигаше тревога с лай. Впрочем той никога не лаеше. Беше привикнал да се спуска връз неканения гост и при възможност да впива зъби в тялото му. Понеже беше мрачен и склонен да се уединява, а и съзнателно отбягваше другите кучета, той стана необикновено добър пазач на имуществото на своя господар. В това отношение му помагаше и Сивия бобър, като го поощряваше и обучаваше как да постъпва. Затова пък Белия зъб стана още по-свиреп и неукротим и дори по-самотен от преди.

Месеците се нижеха един след друг и свързваха кучето и човека в още по-тесен и здрав съюз — стар, отдавнашен съюз, сключен между човека и първия вълк, който беше дошъл при него от Дивата пустиня. И подобно на всички други вълци и диви кучета, които бяха постъпвали по същия начин оттогава насам, Белия зъб сам си уясни подробностите на тоя съюз. Условията на договора бяха твърде прости: той даваше свободата си, а получаваше правото да притежава свой бог от плът и кръв. Храна и огън, закрила и дружба — ето някои от нещата, които получаваше от своя бог. В замяна на това той пазеше имуществото му, защищаваше го, трудеше се за него и му се подчиняваше.

Да имаш бог, значи да служиш. Белия зъб служеше, но със страх, а не с любов. Той не знаеше какво значи любов и не изпитваше ни едно нежно чувство. Киче беше само далечен и смътен спомен. При това той не само се беше отказал от Дивата пустиня и от своя род, когато се постави под властта на човека, но и самите условия на договора бяха такива, че ако срещнеше отново Киче, той не трябваше да изостави своя бог и да тръгне с нея. Неговата преданост към човека като че стана закон за него и тя взе връх над любовта му към свободата, рода и кръвта.

Шеста глава
ГЛАДЪТ

Пролетта вече настъпваше, когато Сивия бобър завърши дългото си пътешествие. Беше април и Белия зъб тъкмо навършваше една година, когато се прибраха в родното селище и Мит-сах го освободи от ремъците на впряга. Макар че не беше още напълно развит, Белия зъб беше най-едрото едногодишно куче в селото след Лип-лип. Беше наследил ръста и силата на баща си, едноокия вълк, и на самата Киче и вече почти достигаше на бой възрастните кучета в бивака, но още не беше наедрял както трябва. Тялото му беше тънко и стройно, а силата му се криеше в пъргавината на жилестите му мускули. Неговата козина имаше истинския сив вълчи цвят и външно той приличаше напълно на вълк. В жилите му течеше само една четвъртинка кучешка кръв, наследена от Киче, но тая кръв, макар и да беше от голямо значение за умственото му развитие, не беше оставила никакви външни отпечатъци по тялото му.

Той тръгна напосоки из селото и с чувство на тихо задоволство разпознаваше различните богове, които знаеше още преди дългото пътешествие. Тук бяха и кучетата — малките като него кучета, които растяха, и възрастните кучета, които не изглеждаха тъй едри и страшни, както ги беше запомнил. Сега вече не се боеше от тях толкова, колкото преди, и се разхождаше между тях с чувство на безгрижно спокойствие, което беше не само ново за него, но и твърде приятно.

Между тия кучета беше и Басийк — старо, посивяло псе, което на младини, само като покажеше зъбите си на Белия зъб, го заставяше да пълзи и да се крие вдън земи. От него Белия зъб беше научил доста неща за собственото си нищожество, а сега пак от него трябваше да научи за промяната и развитието, настъпили в него самия. Докато стареещият Басийк ставаше все по-слаб, Белия зъб заякваше в младостта си.

Подялбата на един току-що убит елен даде възможност на Белия зъб да схване, че кучетата сега бяха променили отношението си към него поради нарасналата му сила. Той успя да докопа за себе си копитото и долната част на крака на елена, по която имаше доста месо. После се отдръпна от кучетата, които се боричкаха, скри се от погледа им в един гъсталак и започна да яде своя дял, но Басийк изведнъж налетя върху него. Без да мисли какво върши, Белия зъб на два пъти захапа Басийк и веднага отскочи встрани. Старият пес остана изненадан от смелостта и ловкостта на противника си, но не помръдна от мястото си, а се вгледа глупаво в Белия зъб; суровият червен кокал продължаваше да стои недокоснат между тях.

Басийк беше стар и добре съзнаваше нарастващата сила на кучетата, които беше тормозил в миналото. Това той схвана чрез редица горчиви унижения, с които трябваше по неволя да се примири, като за тая цел призоваваше на помощ цялата си мъдрост. В славните някогашни дни той би се нахвърлил върху Белия зъб в изблик на справедлив гняв. Сега обаче неговите чезнещи сили не му позволяваха да постъпи така. Той само настръхна и хвърли злобен поглед към Белия зъб, който беше отвъд кокала. Тоя поглед сякаш възкреси част от предишния страх на Белия зъб и той се усмири, сви се и отново стана мъничък, мислейки през цялото време как да се оттегли, без да загуби изцяло достойнството си.

И тъкмо в тоя момент Басийк направи голяма грешка. Ако се беше задоволил само със страшния и свиреп поглед, който беше хвърлил(към. Белия зъб, свадата щеше да завърши в негова полза. Белия зъб вече мислеше за отстъпление и щеше наистина да се оттегли и да остави кокала за него. Но Басийк неизчака. Той счете победата за спечелена и пристъпя към месото. Белия зъб слабо настръхна, когато Басийк наведе глава и излеко помириса месото. Дори тогава още не беше съвсем късно за Басийк да поправи грешката си. Ако беше застанал над месото с вдигната глава и искрящи от гняв очи, Белия зъб щеше да се оттегли. Но миризмата на прясното месо гъделичкаше ноздрите на Басийк и лакомията му го подтикваше да си хапне.

Това вече изчерпи търпението на Белия зъб. Още с пресни спомени за господството си над останалите кучета от впряга, той не можеше да остане безучастен, докато друг поглъщаше месото, което принадлежеше на него. И тъй по стар навик той се хвърли връз него без предупреждение. Още с първото захапване дясното ухо на Басийк беше разкъсано на парчета. Старият пес беше слисан от внезапното нападение, но други, по-сериозни неща го сполетяха все тъй бързо и неочаквано. Той беше повален на земята, а гърлото му — прехапано. Докато се изправяше на нозе, младото куче на два пъти впи зъби в рамото му. Всичко стана със смайваща бързина. Той се хвърли безуспешно към Белия зъб и зъбите му гневно хлопнаха във въздуха. В следния миг носът му беше раздран, той залитна и започна да отстъпва заднишком от месото.

При новото положение ролите им се смениха напълно, Белия зъб застана настръхнал и ръмжеше над кокала, а Басийк стоеше настрана и се готвеше да се оттегли. Той не се осмеляваше да встъпи в бой с тоя млад и светкавично бърз побойник и почувствува отново, дори с още по-голяма горчивина, колко бързо го напускаха силите с идването на старостта. Направи героично усилие да запази достойнството и спокойно обърна гръб на младото куче и на кокала, сякаш и кучето, и кокалът не заслужаваха вниманието му, после важно и тържествено отмина нататък; и не спря да оближе кървящите си рани, докато не се скри от погледа на врага си.

Тази случка вдъхна още по-голяма вяра на Белия зъб в собствените му сили и го направи още по-горд. Сега вече той крачеше с голяма самоувереност между възрастните кучета и не беше дотам склонен към отстъпки в отношенията си с тях. Той сам никога не търсеше поводи за някоя свада. Напротив, странеше от подобни неприятности. Това не му пречеше да изисква уважение и зачитане от страна на останалите кучета. Държеше упорито за правото си да се движи навред, без да го безпокоят, и сам никога не даваше път на друго куче. С една дума, те трябваше да държат сметка за него, да го зачитащ и, нищо повече. Никой вече не можеше да го пренебрегва, както обикновено постъпваха с младите кучета и както впрочем все още се отнасяха с неговите другари от впряга. Тия млади кучета се държаха настрана, отдръпваха се от пътя на големите и често биваха заставяни да им отстъпват своите дажби месо. Но озадачените възрастни кучета считаха Белия зъб за равен на тях — тъй необщителен, самотен и мрачен, свиреп, недосегаем и чужд в уединението си, той никога не поглеждаше встрани. Те скоро разбраха, че беше далече по-благоразумно да не го закачат. Нито едно от тях не дръзваше да го предизвика, нито пък търсеше дружбата му. Ако те не го закачаха, и той не ги закачаше — едно положение, което след няколко сбивания всички приеха за най-предпочитано.

Към средата на лятото с Белия зъб се случи нещо странно. Беше тръгнал да разгледа една нова палатка, издигната в края на поселището, докато той беше с ловците на хайка за елени, и тъй както си тичаше тихо и безмълвно, изведнъж се изправи пред Киче. Той спря за миг и се вгледа в майка си. Спомняше си съвсем смътно за нея, но все пак я беше запомнил, а това не можеше да се каже и за нея. Тя повдигна горната си бърна и изръмжа предупредително, както правеше отколе, и тогава нейният образ се избистри в паметта му. Неговото забравено детство и всичко което го свързваше с това познато ръмжене, изведнъж се възвърна. Преди да срещне боговете, тя беше за него център на самата вселена. Предишните чувства отново се върнаха и го завладяха. Той се хвърли радостно към нея, но тя го посрещна с острите си зъби и раздра муцуната му почти до самата кост. Той недоумяваше. Смаян и смутен, се отдръпна назад.

Киче всъщност не беше виновна. Една вълчица майка не може да помни рожбите си от преди година или повече.

Затова тя не позна Белия зъб. За нея той беше непознато животно, което при това се натрапваше най-нахално, а и сегашното й котило от малки вълчета й даваше право гневно да отпъди нахалника.

Едно от нейните малки вълчета пролази към Белия зъб. Те бяха братя по майка, но не знаеха това. Белия зъб помириса вълчето с любопитство, но Киче веднага се хвърли връз него и отново изподра муцуната му. Той се отдръпна още по-назад. Всички стари спомени и впечатления изчезнаха в миг и отминаха в дълбоката забрава, из която бяха възкръснали. Вгледа се в Киче, която лижеше малкото вълче и спираше от време на време, за да изръмжи към него. Тя не му беше нужна сега. Беше свикнал да се справя без нея и беше забравил колко много значеше тя за него преди. В неговия мир нямаше място за Киче, тъй както и той не бе нищо за нея.

Продължаваше да стои, глупав и смаян, забравил в ми [???] спомените си; и докато се чудеше защо го беше нападнала, тя се хвърли за трети път връз него с твърдото решение да го отпъди по-далече от рожбите си. Белия зъб се остави да го прогонят от това място. Тя беше самка от неговата порода, а техният закон не му позволяваше да се бие със самките. Той нямаше представа за тоя закон, който впрочем не беше някакво строго обобщение на мисли и изводи или дори поука, придобита от жизнения опит. Той чувствуваше това като тайствена повеля, като подбуда на неговия инстинкт — на същия инстинкт, който го караше да вие нощем към луната и звездите и да се бои от смъртта и от страшното неизвестно.

Месеците минаваха. Белия зъб ставаше все по-силен, по-тежък и по-едър, а неговият нрав се развиваше съобразно с наследените му качества и околната среда. Наследствеността му представляваше жизнен материал, който можеше да се оприличи на глина. Тоя материал криеше в себе си различни възможности и от него можеха да се направят много различни неща. Ваятел беше околната среда, която даваше конкретна форма на глината. Така, ако Белия зъб не беше дошъл при огъня на човека, Дивата пустиня щеше да направи от него истински вълк. Но боговете го поставиха в друга обстановка и новата околна среда го превърна в куче, което приличаше на вълк, но което все пак си оставаше куче, а не вълк.

И тъй неговият нрав се оформяше по твърде особен начин, съобразно с глината, от която беше направен, и въздействието на околната среда. Това беше неизбежно. Той ставаше все по-мрачен, по-необщителен, по-самотен и по-свиреп; и кучетата се убеждаваха все повече и повече, че беше за предпочитане да живеят с него в мир, отколкото във война, а и Сивия бобър го ценеше все повече с всеки изминат ден.

Макар Белия зъб да представляваше самото олицетворение на силата във всичките й разновидности, той все пак страдаше от една досадна слабост: не можеше да търпи да му се присмиват. Мразеше смеха на хората. Той нехаеше, ако те се смееха помежду си за каквото им скимне, стига да не се смеят на него. Но ако смехът им беше насочен към него, той мигновено изпадаше в бесен пристъп на ярост. Важен, мрачен и пълен с достойнство, смехът го хвърляше в ярост и той ставаше два пъти по-смешен. Смехът го вълнуваше и смущаваше тъй много, че той беснееше като демон в продължение на цели часове. Горко на онова куче, което го предизвикваше в такива минути. Той познаваше закона твърде добре и не смееше да излее яда си върху Сивия бобър, защото зад Сивия бобър лежеше цепеницата и самата божественост. Зад кучетата обаче лежеше само празно пространство и те хукваха в това пространство, когато се появяваше Белия зъб, вбесен от смеха и подигравките на боговете.

През третата година от живота на Белия зъб страшен глад сполетя индианците, които живееха край река Маккензи. През лятото нямаше риба. През зимата елените не минаваха по обикновените места. Северните рогачи станаха рядкост, зайците почти изчезнаха, хищниците гинеха. Лишени от обикновената си храна и отслабнали от глад, те се нападаха един друг и се изяждаха. Само най-силните измежду тях оцеляваха. Боговете на Белия зъб също се изхранваха чрез лов. Старите и слабите измираха от глад. Тъжни вопли се разнасяха из поселището, гдето жените и децата съзнателно се лишаваха от малкото храна, с която разполагаха, за да нахранят измършавелите ловци с хлътнали от глад очи, които бродеха из горите в напразни усилия да намерят месо.

Гладът тласна боговете до такава крайност, че те започнаха да ядат меката кожа на мокасините и ръкавиците си, а кучетата гризяха хамутите, които опасваха гърбовете им, и кожените ремъци на камшиците. По-късно кучетата започнаха да се ядат помежду си, а и самите богове започнаха да ядат кучета. Най-слабите и по-некадърните биваха изяждани най-напред. Кучетата, които оставаха живи, гледаха и разбираха всичко. Няколко от най-силните и умните напуснаха огньовете на боговете, превърнали се сега в кланици, и побягнаха в горите, гдето измираха от глад или биваха изяждани от вълците.

В това време на страшна неволя и Белия зъб избяга в горите. Той беше по-пригоден от другите кучета към тоя живот, защото опитът от детските години му помагаше. Той стана особено вещ в дебненето на малки гадинки. По цели часове се криеше и следеше всяко движение на малката предпазлива катеричка — чакаше с удивително търпение, равно само на глада, който го измъчваше, докато катеричката се решеше да скочи на земята. Дори и тогава Белия зъб не действуваше прибързано. Той изчакваше удобен момент, докато се увери, че ще сграбчи катеричката, преди тя да потърси спасение в клоните на някое дърво. Тогава и само тогава той се спущаше от прикритието си — като някакъв сив, невероятно бърз снаряд, който винаги попада право в целта — бягащата катеричка, която не бягаше достатъчно бързо.

Въпреки че успешно ловеше катерички все пак имаше едно неудобство, което не му позволяваше да живее и тлъстее от тях. Нямаше достатъчно катерички. Той трябваше по необходимост да лови още по-дребни гадинки. Навремени гладът го мъчеше тъй жестоко, че гой дори започна да изравя полски мишки от гнездата им в земята. Не се свенеше даже и да се бие с някоя невестулка, която беше не по-малко гладна от него и многократно по-свирепа.

През време на най-силните пристъпи ка глада той се промъкна като крадец към огньовете на боговете, но не отиде много близо до тях. Криеше се в гората, внимаваше да не го видят и крадеше заловения в примките дивеч, което впрочем се случваше много рядко. Той дори открадна един заек от примката на Сивия бобър, когато Сивия бобър, залитайки, с мъка се влачеше из гората и често се задъхваше и присядаше на земята от слабост.

Един ден Белия зъб срещна млад вълк, тъй измършавял и немощен, че просто залиташе от глад. Ако гой самият не беше толкова гладен, може би щеше да тръгне с него и евентуално да се присъедини към дивите си събратя от глутницата. Но при сегашното положение той се нахвърли върху младия вълк, разкъса го и го изяде.

Щастието сякаш го покровителегваше. Всеки път когато гладът ставаше непоносим, той успяваше да убие нещо. А когато беше крайно изтощен, имаше щастието да не го срещне нито един от по-едрите хищници. Веднъж цяла глутница гладни вълци налетя връз него, но той беше силен, защото два дни беше ял един убит от него рис. Гонитбата беше дълга и жестока, но той беше по-охранен от тях и в края на краищата успя да ги надтича. И не само ги надтича, но като направи широк завой и се върна обратно по стъпките си, хвана един от изтощените си преследвачи.

След това напусна тия места и се запъти към долината, гдето се беше родил. Там, в старото леговище, той срещна Киче. Хитрата вълчица също беше избягала от негостоприемните огньове на боговете и се беше върнала в старото си убежище, за да даде живот на нови рожби. Само едно вълче беше останало живо от цялото котило, когато Белия зъб се вести натам, но и то нямаше да живее дълго. Трудно беше за един млад живот да оцелее в такъв глад.

Киче съвсем не посрещна приветливо своя отраснал вече син, но това не смути Белия зъб. Той беше станал по-едър от майка си. И тъй, той мъдро извърна гръб и тръгна нагоре по потока. При разклонението му сви наляво, намери леговището на риса, с който някога майка му се беше сражавала ведно с него. Настани се в запустялото леговище и прекара целия ден в почивка.

В началото на лятото през последните дни на глада той срещна Лип-лип, побягнал като него в гората, гдето беше гладувал доста порядъчно. Белия зъб налетя неочаквано върху него. Тичайки в обратни посоки в подножието на един стръмен рид, те се изпречиха един срещу друг тъкмо когато заобикаляха една канара. И двамата спряха в мигновена тревога и започнаха подозрително да се измерват с очи.

Белия зъб беше в отлично състояние. Добре беше ловувал и беше ял до насита цяла седмица наред. От последния си лов беше дори преял. Щом зърна Лип-лип, козината на гърба му веднага настръхна. Беше настръхнал съвсем неволно — едно физическо състояние, което в миналото винаги придружаваше душевното му състояние, породено от постоянното преследване и тормозене на Лип-лип. Тъй както в миналото настръхваше и ръмжеше при вида на Лип-лип, така и сега веднага настръхна и заръмжа. Нямаше време за губене. Всичко беше свършено както трябва и със завидна бързина. Лип-лип се опита да отстъпи, но Белия зъб го блъсна силно — рамо о рамо. Ударът повали Лип-лип и той се преметна на гръб. Зъбите на Белия зъб се впиха в измършавялото гърло. Настъпи предсмъртна агония, а през това време Белия зъб обикаляше наоколо нащрек и с напрегнати крака. След това продължи пътя си, като тичаше в подножието на стръмния скат.

Веднъж наскоро след тоя ден той стигна до окрайнината на гората, гдето една тясна и дълга поляна се спускаше надолу към река Маккензи. Той беше идвал и друг път на тая поляна, но тогава тя беше пуста, а сега беше заета от някакво поселище. Като се криеше в дърветата, Белия зъб спря да проучи положението. Гледката, звуците и миризмите му бяха познати. Та това беше старото поселище, преместено на ново място! Тоя път обаче гледката, звуците и миризмите се различаваха от онези, които беше оставил в деня на бягството си. Сега нямаше вой и плач. До ушите му долитаха звуци на доволство, а когато чу един гневен женски глас, той разбра, че тоя гняв идеше от сит стомах. Във въздуха се носеше миризма на риба. Имаше храна. Гладът беше свършил. Той излезе смело от гората, навлезе в бивака и тръгна право към палатката на Сивия бобър. Сивия бобър не беше там, но Клу-куч го посрещна с радостни викове и с цяла, току-що уловена риба. Той легна на земята и зачака завръщането на Сивия бобър.

Първа глава
ВРАГ НА СВОЯ РОД

Ако в природата на Белия зъб имаше някаква, макар и незначителна заложба за побратимяване с неговите събратя, то тая заложба беше безвъзвратно унищожена, когато го направиха водач на впряга, защото сега кучетата го намразиха. Мразеха го за допълнителната дажба месо, която му даваше Мит-сах. Мразеха го за всички действителни и въображаеми милости, които получаваше; мразеха го за това, че винаги тичаше начело на впряга, а рунтавата му опашка и задните му крака неспирно се мятаха пред очите им и ги вбесяваха.

И Белия зъб ги мразеше също тъй жестоко. Никак не му беше приятно да бъде водач на впряга. Трябваше по принуждение да бяга пред лаещите по него кучета — всяко едно от които беше тормозил и обуздавал в продължение на цели три години, — а това беше повече, отколкото можеше да понася. Но трябваше да търпи или да загине, а животът, който кипеше в него, не желаеше да погине. Щом Мит-сах дадеше заповед за тръгване, кучетата от впряга мигновено се спускаха след Белия зъб с див нестихващ лай.

Той не можеше дори да се брани. Речеше ли да че извърне към тях, Мит-сах запращаше хапещия край на камшика в муцуната му. Не му оставаше друго, освен да бяга — постоянно да бяга от тях. Не можеше да отблъсне виещата кучешка глутница само с опашката и задните си крака. Тия оръжия едва ли бяха подходящи, за да се справи с тях срещу многобройните безпощадни зъби. Ще не ще, трябваше да бяга, като с всеки скок напред насилваше своята природа и своята гордост и трябваше да тича през целия ден.

Никой не можеше да насилва своята природа, без тя да си отмъсти. Тъй отмъщава и косъмът, който, създаден да никне навън от кожата, ако е принуден да расте в обратна посока, се впива в тялото и създава люта гнойна рана. Тъй беше и с Белия зъб. Цялото му същество го подтикваше да се хвърли върху кучетата, които виеха по петите му, но волята на боговете не му позволяваше да стори това, а зад тая воля, готов да я наложи, беше хапещият край на трийсетфутовия камшик, направен от еленови черва. И тъй сърцето на Белия зъб се късаше от мъка, а омразата и злобата му нарастваха съразмерно с жестокостта и неукротимостта на неговия нрав.

Ако някога живо същество е било враг на своя род, то Белия зъб беше това същество. Той не просеше милост и не знаеше пощада. По тялото му винаги личаха белези от зъбите на другите кучета. Но и той непрестанно оставяше белези по тях. За разлика от другите водачи на впрягове, които се гушеха близо до боговете за закрила, когато те спираха на бивак и отвързваха кучетата, Белия зъб презираше подобна закрила. Той ходеше смело из бивака и си отмъщаваше през нощта за всичко, което беше понесъл през деня. Когато още не беше водач на впряга, всички кучета бяха свикнали да се отдръпват от пътя му. Но сега положението беше друго. Възбудени от целодневното преследване на водача, подтиквани подсъзнателно от натрапената в мозъците им гледка, че той бяга от тях, опиянени от чувството за господство над него, което изпитваха през деня, защото го гонеха, сега кучетата не бяха склонни да отстъпват пред Белия зъб. Когато той се появяваше между тях, винаги наставаше сбиване. Всяка негова крачка се съпровождаше с ръмжене, тракане на зъби и лай. Самият въздух, който дишаше, беше наситен с омраза и злоба, а това само увеличаваше омразата и злобата у него.

Когато Мит-сах заповядваше на впряга да спре, Белия зъб се подчиняваше. Отначало това носеше неприятности на другите кучета. Всички вкупом се нахвърляха върху омразния водач, но нещата веднага взимаха друг обрат. Мит-сах заставаше на негова страна и дългият камшик плющеше в ръката му. Лека-полека кучетата разбраха, че когато впрягът спира по заповед, не трябва да закачат водача. Но когато Белия зъб спираше без заповед, на тях беше позволено да се нахвърлят върху него и да го разкъсат, ако могат. След няколко подобни неприятности Белия зъб никога не спираше без заповед. Той учеше бързо. От само себе си се разбира, че трябваше бързо да се учи, ако искаше да остане жив при необикновено суровите условия, в които му беше съдено да живее.

Но кучетата не можеха да разберат, че трябва да го оставят на мира в бивака. Те го преследваха и предизвикваха всеки ден, а урокът от предишната вечер биваше забравян и трябваше отново да се учи, за да бъде пак тъй бързо забравен. При това омразата им към него имаше своите основания. Кучетата долавяха някаква разлика между неговата и тяхната порода и това само по себе си беше достатъчна причина за вражда. И те като него бяха опитомени вълци, но бяха опитомени от поколения насам. Пустинята отдавна не ги зовеше — за тях тя беше страшното неизвестно, винаги пълно със заплаха и винаги враждуващо. Но Пустинята все още запазваше властта си над него — тя прозираше в самата му външност, в действията и желанията му. Той беше неин символ, нейно олицетворение; тъй че когато кучетата му показваха зъбите си, те се бранеха от разрушителните сили, които дебнеха в сянката на гората и в тъмата отвъд огньовете на бивака.

Но кучетата все пак научиха един единствен урок — да се движат винаги заедно. Белия зъб беше прекалено страшен и никое от тях не дръзваше да излезе само срещу него. Те го нападаха дружно, иначе той би могъл да ги убие едно по едно само за една нощ. Така обаче той просто нямаше възможност да ги убие. Той можеше да прекатурне някое куче, но другите кучета веднага се нахвърляха върху него — преди той да се е спуснал и нанесъл смъртоносна рана в гърлото на кучето. При най-малкия изглед за свада всички кучета се събираха накуп и заставаха срещу него. Понякога те се караха помежду си. Но кавгите се забравяха, щом трябваше да се разправят с Белия зъб.

От друга страна, колкото и да се мъчеха, кучетата не можеха да убият Белия зъб. Той беше прекалено бърз за тях, твърде страшен и твърде умен. Той отбягваше опасните места и винаги успяваше да се изплъзне, когато се опитваха да го заградят. Изключено беше да го повалят на земята, защото нито едно от тях не беше в състояние да стори това. Краката му се държаха за земята със същата упоритост, с която той държеше за живота си. В тая нестихваща война между него и кучетата от впряга да държи краката си на земята, значеше да опази живота си и никой не знаеше това по-добре от Белия зъб.

И тъй той стана враг на своя род — на всички опитомени като него вълци, изнежени от огньовете на хората и отслабени от закрилата на човека. Белия зъб беше зъл и неумолим. Такова беше тестото, от което беше направен. Той обяви отмъстителна война на всички кучета и воюваше с тях тъй настървено, че Сивия бобър, тоя жесток дивак — не можеше да не се удивява на свирепостта на Белия зъб. Той се кълнеше, че никога не е имало друго подобно животно, а и индианците от чуждите селища повтаряха същото, когато ставаше дума за броя на собствените им кучета, умъртвени от него.

Когато Белия зъб беше почти на пет години, Сивия бобър го взе със себе си на друго голямо пътешествие. Дълго време след това се говореше за щетите, които Белия зъб беше нанесъл на кучетата в много села край река Маккензи, отвъд Скалистите планини, надолу по Ежовата река, чак до Юкон. Той се наслаждаваше на отмъщението, което изливаше върху собствената си порода. Жертвите му бяха все обикновени, нищо неподозиращи кучета. Те не бяха подготвени за неговата бързина и устременост, за нападенията му без предупреждение. Те не знаеха, че той е светкавично бърз убиец. И докато се ежеха срещу него и пристъпваха предизвикателно с втвърдени крака, той не губеше време за сложни приготовления, а се хвърляше напред като стоманена пружина, в миг впиваше зъби в гърлата им и ги убиваше, преди да разберат какво става, преди да се съвземат от изненадата.

Той стана изкусен боец. Действуваше разумно, никога не хабеше напразно сили, никога не се боричкаше. Нямаше време за това, защото нападаше бързо и също тъй бързо се оттегляше, когато не успяваше. Всички вълци отбягват телесен допир в борбата, но у него това чувство беше развито до крайност. Не можеше да понася по-продължителен допир с друго тяло. В това съзираше опасност. То го вбесяваше. Искаше да стои далече, да бъде свободен върху нозете си, без да се докосва до жива твар. Духът на Дивата пустиня все още беше в него и се проявяваше. Тоя дух беше станал още по-силен поради скитническия живот, който беше водил от ранно детство. Опасност се таеше в допира с чуждо тяло. Това беше примка, вечната примка, а страхът от нея беше скрит дълбоко в него — във всяка клетка на тялото му.

С една дума, непознатите кучета, които срещаше, не можеха да мерят сили с него. Той се изплъзваше от зъбите им. Или ги побеждаваше, или отскачаше встрани, и в двата случая напълно невредим. Естествено, имаше и изключения. Понякога се случваше няколко кучета да го нападнат едновременно и да го изпохапят, преди да може да побегне. Случваше се дори само куче да го захапе безнаказано. Но това беше случайно. Общо взето, той беше станал толкова изкусен боец, че винаги оставаше невредим.

Друго негово предимство се криеше в умението му правилно да определя времето и разстоянието. Естествено, той не вършеше това съзнателно. Не измерваше нито времето, нито разстоянието. Това ставаше някак си съвсем машинално. Имаше вярно око, а нервите му вярно предаваха видяното на мозъка. Сетивата му се допълваха отлично и действуваха по-бързо и по-правилно, отколкото у обикновено куче. Нервите, умът и мускулите му работеха съгласувано. Когато очите му предаваха на мозъка бързи последователни образи на някое действие, мозъкът му без всякакво усилие определяше пространството, в което се развиваше действието, както и времето, необходимо за завършването му. Поради това той можеше да отбегне скока на някое куче и да се изплъзне от острите му зъби, а в същото време да използува и най-малката частица от секундата, за да го нападне. Тялото и мозъкът му работеха като съвършен механизъм. Заслугата за това съвсем не беше негова. Природата беше проявила по-голяма щедрост към него, отколкото към повечето животни и това беше всичко.

Беше лято, когато Белия зъб пристигна във форт Юкон. Сивия бобър мина голямото вододелно било между реките Маккензи и Юкон късно през зимата и прекара пролетта в ловуване из най-отдалечените западни възвишения на Скалистите планини. После, след разпукването на леда по Ежовата река, той си направи малка ладия и отплава надолу по реката до местовливането й в река Юкон, малко под Северния полярен кръг. Тук се намираше фортът на известното дружество на Хъдзъновия залив. Имаше много индианци, обилна храна и небивало оживление. Това беше през лятото на 1898 година и хиляди златотърсачи отиваха нагоре по река Юкон, към Доусън и Клондайк. До крайната цел на пътуването им оставаха още стотици километри, въпреки че някои бяха пътували цяла година. Най-късото разстояние, което мнозина бяха изминали, за да стигнат дотук, беше 5000 мили, а някои бяха дошли чак от другия край на света.

Тук спря и Сивия бобър. Мълвата за златните залежи беше стигнала и до него и той беше дошъл с няколко вързопа кожи и друг вързоп с ръкавици и мокасини, шити с тънки черва. Той не би предприел такова далечно пътуване, ако не се надяваше на богата печалба. Но онова, което очакваше, не можеше дори да се сравни с това, което наистина спечели. И най-смелите му мечти не надхвърляха по-голяма печалба от сто на сто, а той спечели хиляда на сто. И като истински индианец, той се зае да търгува грижливо и без да бърза, дори ако трябваше да прекара цялото лято и част от зимата, за да продаде стоката си.

 

Белия зъб видя за пръв път бели хора във форт Юкон. В сравнение с индианците, които познаваше, те му се сториха същества от друга порода — една порода на по-висши богове. Струваше му се, че притежават висша сила, а за него божествеността почиваше върху силата. Белия зъб не разсъждаваше за това, нито пък направи обобщение за надмощието на белите богове. Това беше само едно чувство, едно най-обикновено чувство и нищо друго, но все пак то беше доста силно. Както някога в неговото детство огромните размери на издигнатите от хората палатки го бяха поразили като проява на човешко могъщество, така удивен остана и сега от къщите и грамадния форт, изграден изцяло от дебели греди. Тук се криеше сила. Тия бели богове бяха силни. Те притежаваха по-голяма власт над материята, отколкото боговете, които познаваше дотогава, най-силен между които беше Сивия бобър. И все пак Сивия бобър изглеждаше като божество мъниче между тия и белолики богове.

Разбира се, Белия зъб само чувствуваше тия неща. Той не ги съзнаваше. Но животните действуват предимно по чувство, а не по разум; и всяко действие на Белия зъб сега почиваше върху чувството, че белите хора са по-висши богове. Отначало той се отнасяше с голямо недоверие към тях. Кой знае какви неизвестни ужаси се криеха в тях и какви неизвестни болки можеха да причиняват. Любопитен беше да ги наблюдава, но се боеше да не го забележат. През първите няколко часа беше доволен само да се промъкне край тях и да ги разглежда от безопасно разстояние. После видя, че нищо лошо не сполетява кучетата, които бяха близо до тях, и се приближи.

Но и той на свой ред привличаше тяхното любопитство. Неговият вълчи вид веднага биеше в очи и те го сочеха един на друг. Това го караше да бъде нащрек, а когато се опитваха да се приближат до него, той показваше зъбите си и се отдръпваше назад. Нито един не успя да го пипне с ръка и добре, че никой не стори това.

Белия зъб скоро разбра, че само неколцина от тези богове, не повече от десетина, живееха на това място. Всеки два-три дена към брега приближаваше параход — още една изумителна проява на мощ — и спираше за няколко часа. Бели хора слизаха от тия параходи и пак заминаваха нанякъде с тях. Струваше му се, че белите хора са безброй. През първите няколко дни той видя повече бели хора, отколкото беше виждал индианци през целия си живот. И с всеки нов ден те продължаваха да пристигат по реката, спираха за малко и после тръгваха отново нагоре по течението и изчезваха от погледа.

Но ако белите богове бяха всемогъщи, то кучетата им нищо не струваха. Белия зъб скоро откри това, като се смеси с онези, които слизаха на брега с господарите си. Те бяха различни на вид и ръст. Някои бяха късокраки, прекалено късокраки; други бяха дългокраки, прекалено дългокраки. Вместо козина те имаха косми, а космите на някои от тях бяха съвсем малко. И нито едно от тия кучета не умееше да се бие.

Понеже беше враг на своя род, Белия зъб считаше за редно да се бие с тях. Той стори това и скоро ги презря от дън душа. Те бяха нежни и безпомощни, вдигаха голяма врява, движеха се тромаво и се опитваха с груба сила да постигнат онова, което той постигаше с ловкост и хитрина. Те се нахвърляха с лай върху него. Той отскачаше встрани. Те не знаеха къде се е дянал; в тоя миг той ги удряше по рамото, прекатурваше ги и нанасяше смъртоносния си удар със зъби в гърлото.

Понякога тоя удар беше успешен и сразеното куче се търкулваше в праха, а глутницата индиански кучета, които чакаха, се нахвърляха и го разкъсваха на парчета. Белия зъб беше умен. Отдавна беше разбрал, че боговете се гневят, когато убиват кучетата им. В това отношение белите хора не правеха изключение. Затова когато поваляше и прегризваше гърлото на някое от техните кучета, той нарочно се оттегляше и предоставяше на глутницата да довърши жестокото дело. Тогава белите хора се втурваха и изливаха силния си гняв върху глутницата, а Белия зъб се изплъзваше невредим. Той заставаше на известно разстояние и гледаше как дъжд от камъни и тояги, брадви и всякакво оръжие се сипе върху другарите му. Белия зъб беше много умен.

Но и другарите му поумняха по свой начин, а в това отношение Белия зъб се учеше заедно с тях. Те разбраха, че могат да се забавляват най-добре тъкмо когато параходът спре на брега. След като първите две-три чужди кучета биваха повалени и убити, белите хора бързо откарваха кучетата си обратно на парахода и жестоко си отмъщаваха на виновните. Един бял човек, като видя как разкъсват пред очите му неговото куче, сетер, извади пистолета си и изстреля бързо шест пъти и шест кучета паднаха мъртви или смъртно ранени — още една проява на могъщество, която проникна дълбоко в съзнанието на Белия зъб.

Това достави удоволствие на Белия зъб. Той не обичаше породата си и беше достатъчно хитър, за да се изплъзне безнаказано. Отначало унищожаването на кучетата на белите хора само го развличаше. След време то се превърна в негово занятие. За него нямаше работа. Сивия бобър беше изцяло зает с търговията си и с трупането на пари. И тъй Белия зъб се навърташе край кея ведно с презряната шайка индиански кучета, очаквайки параходите. С пристигането на някой нов параход започваше развлечението. Няколко минути по-късно, преди белите хора да се окопитят, шайката вече се разпръскваше. Развлечението се преустановяваше до пристигането на следващия параход.

Но едва ли би могло да се каже, че Белия зъб беше член на тая шайка. Той не се смесваше с глутницата, стоеше настрана, винаги верен на себе си, а кучетата се бояха от него. Наистина той действуваше заедно с тях. Той започваше свадата с чуждото куче, а шайката чакаше. Когато повалеше чуждото куче, глутницата пристигаше да довърши жертвата. Трябва да се признае, че след това той се оттегляше и предоставяше на шайката да получи заслуженото от разгневените богове.

За него беше лесно да започне някоя свада. Достатъчно беше да се покаже пред чуждите кучета, когато те слизаха на брега. Щом го видеха, те налитаха върху него. Инстинктът ги тласкаше към това. За тях той олицетворяваше Дивата пустиня: неизвестното, страшното, винаги заплашващото — онова, което ги дебнеше в мрака край огньовете в онези безпаметно далечни времена, когато те се гушеха до огньовете и преобразяваха инстинктите си, учейки се да се боят от Пустинята, от която бяха дошли и която бяха изоставили като бегълци и изменници. От поколение на поколение през всички предишни поколения тоя страх от Дивата пустиня се беше вкоренявал в тяхната природа. Векове наред Пустинята представляваше за тях ужас и смърт и през това време техните господари им разрешаваха да убият всичко, което идеше от Пустинята. По тоя начин те защищаваха както себе си, така и боговете, с които живееха в дружба.

И тъй, току-що пристигналите от топлия юг кучета, които слизаха по дървения мост на парахода и стъпваха на юконския бряг, трябваше само да зърнат Белия зъб, за да почувствуват непреодолимо желание да се нахвърлят върху него и да го унищожат. Те може би бяха най-обикновени градски кучета, но инстинктивният страх от Дивата пустиня все пак се таеше в тях. Виждаха пред себе си вълк, и то посред бял ден, и го виждаха не само със своите собствени очи, но и с очите на прадедите си и паметта им, наследена от безброй поколения, им казваше, че Белия зъб е вълк, и те си спомняха древната вражда.

Всичко това развеселяваше дните на Белия зъб. Ако външността му караше тия псета да налитат връз него, толкова по-добре за него и толкова по-зле за тях. Те гледаха на него като на законна плячка, но като на законна плячка гледаше и той на тях.

Ненапразно Белия зъб бе видял за първи път светлината на деня в усамотеното леговище и бе водил първите си битки с яребицата, невестулката и риса. И ненапразно детството му бе помрачено от преследванията на Лип-лип и цялата глутница кучета. Всичко това можеше да бъде другояче, а тогава и той щеше да бъде друг. Ако не беше Лип-лип, той щеше да прекара ранните си дни с другите малки кучета, щеше да прилича повече на куче и щеше да обича повече кучетата. Ако Сивия бобър имаше нежност и любов, той би могъл да събуди дълбоко задрямали чувства у Белия зъб и да развие добрите му качества. Но животът му беше протекъл по друг начин. Глината, от която бе направен Белия зъб, бе изваяна така, че той стана тъкмо такъв, какъвто беше — мрачен и Самотен, недружелюбен и жесток — враг на своя род.

Втора глава
ЛУДИЯТ БОГ

Във форт Юкон имаше малко бели хора. Те живееха отдавна по тия места. Себе си наричаха „кисело тесто“ и се гордееха с това име. Към другите хора, пристигнали наскоро в страната, изпитваха само презрение. Хората, които слизаха на брега от параходите, бяха пришълци. Наричаха ги „чечако“, но новите хора винаги се мръщеха, когато ги наричаха така. Те месеха хляба си със сода. Това беше незавидното различие между тях и хората на „киселото тесто“, които наистина замесваха хляба си с квас, понеже нямаха сода.

Впрочем всичко това беше без значение. Хората от форта презираха новодошлите и се радваха, когато ги сполетяваше някакво нещастие. Особено се радваха на поразиите, които Белия зъб и неговата шайка вършеха между кучетата на пришълците. Когато пристигаше някой параход, хората от форта винаги слизаха на брега, за да наблюдават зрелището. Те очакваха тия зрелища с не по-малко нетърпение от самите индиански кучета и скоро разбраха ролята на Белия зъб. Но имаше между тях един човек, който особено се наслаждаваше на това развлечение. Той пристигаше тичешком още при първия сигнал на приближаващия се параход; а когато приключваше и последната схватка и водената от Белия зъб шайка се разпръскваше, той се връщаше бавно към форта и по лицето му се четеше дълбоко съжаление. Понякога, когато някое нежно южно куче падаше и надаваше предсмъртен рев изпод острите зъби на индианските кучета, тоя човек не можеше да се сдържа и започваше да скача и вика от възторг. И той винаги следеше Белия зъб внимателно с алчно желание да го притежава.

„Красавеца“ беше името, което другите мъже от форта бяха дали на тоя човек. Никой не знаеше собственото му име. Всички хора по тия места го знаеха само като Красавеца Смит. Той бе всичко друго, но не и красавец. Бяха му дали това име тъкмо защото беше напълно скаран с красотата. Той беше рядко грозен. Природата се бе показала скъперница към него. Преди всичко беше твърде дребен на ръст; и върху това дребно тяло се мъдреше една поразителна малка глава. Главата му бе островърха. Всъщност, когато беше малък, дълго преди да почнат да го наричат Красавеца, неговите другарчета му бяха дали прякора „Топлийката“.

Отзад, още от темето, главата на тоя човек се спускаше полегато към врата, а отпред решително се спущаше към ниското необикновено широко чело. От челото надолу природата, сякаш смутена от скъперничеството си, беше изваяла чертите му с щедра ръка. Очите му бяха големи, а разстоянието между тях беше за още две очи. Лицето му беше наистина грамадно в сравнение с всичко останало. За да изпълни останалото пространство, природата го беше наградила с огромна изпъкнала челюст, широка и масивна, увиснала надолу, сякаш опираше в гърдите му. Това впечатление вероятно се дължеше на немощния му тънък врат, който не можеше да поддържа както трябва такава голяма тежест. Челюстта му го правеше да изглежда свирепо решителен. Но нещо липсваше в нея. Може би това се дължеше на нейната несъразмерност. Може би челюстта беше прекалено голяма. Както и да е, тя мамеше хората. Красавеца Смит беше известен надлъж и нашир като най-жалкия от всички страхопъзльовци и подлеци. Трябва само да се добави, че зъбите му бяха жълти и едри, а кучешките му зъби бяха по-големи от другите и личаха изпод тънките му устни като зъбите на някой пес. Очите му бяха жълтеникави и мътни, сякаш на природата не бяха достигнали боите и тя бе изцедила на едно място остатъците от всичките си туби. Същото можеше да се каже за косата му, която беше рядка и растеше твърде неравномерно, калножълта, щръкнала на кичури и снопчета по главата му, като избуяло и повалено от вятъра жито.

С една дума Красавеца Смит беше урод, но той не беше виновен за това. Такава беше глината, от която беше замесен. Той готвеше на другите хора във форта, миеше съдовете и вършеше черната работа. Те не го презираха. Отнасяха се с него по-скоро снизходително, с известно съчувствие, както се отнася човек към всяко онеправдано от природата същество. Освен това се страхуваха от него. Допускаха, че в гнева си той може да им пусне някой куршум в гърба или да сложи отрова в кафето им. Но някой трябваше да им готви, а Красавеца Смит въпреки недостатъците си умееше да готви.

Такъв беше човекът, който наблюдаваше Белия зъб, възхищаваше се от жестоките му подвизи и желаеше да го притежава. Още в началото той се опита да любезничи с Белия зъб. Белия зъб не му обърна внимание. По-късно, когато тия любезности станаха по-настойчиви, Белия зъб настръхваше леко, зъбеше се и се отдръпваше. Този човек не му се харесваше. Изглеждаше му лош. Усещаше злото, което се крие в него, боеше се от протегнатата му ръка и от опитите му да говори кротко. Поради всичко това Белия зъб мразеше тоя човек.

По-простите същества възприемат доброто и злото твърде просто. Доброто облекчава, носи задоволство и слага край на болките. Затова никой не бяга от доброто. Лошото означава неудобство, съдържа заплаха и предизвиква болка и затова всички бягат от него. Белия зъб чувствуваше, че Красавеца Смит е лош. От недъгавото тяло и опакия ум на този човек се излъчваха по някакъв необясним начин — като изпарения от маларични блата — невидими струи на нещо нездраво и болно. Белия зъб схващаше не с разума си или само с помощта на петте си сетива, а чрез другите далечни и непознати чувства, че тоя човек е пълен със злоба и мъст и следователно е лош и трябва да бъде наказан.

Когато Красавеца Смит посети за първи път Сивия бобър, Белия зъб се намираше в неговия бивак. Още преди да се появи пред очите им, стъпките му отекнаха глухо в далечината и Белия зъб разбра кой иде и започна да настръхва. Той се беше изтегнал удобно на земята, но веднага стана и още с пристигането на човека пролази крадешком, като истински вълк, към отвъдния край на палатката. Той виждаше, че човекът и Сивия бобър водят някакъв разговор, но не знаеше за какво си приказват. По едно време човекът посочи с ръка към Белия зъб, а той изръмжа, сякаш ръката се свеждаше над него, макар че петдесет фута го деляха от нея. Човекът се засмя на това, а Белия зъб пропълзя към гората с хлъзгащата си походка, като извръщаше глава, за да го наблюдава.

Сивия бобър отказа да продаде кучето. Той беше забогатял от търговията си и нищо не му липсваше. При това Белия зъб беше твърде ценно животно, най-якото впрегатно куче, което беше имал дотогава, а и най-добрият водач на впряга. Нямаше друго куче като него ни по река Маккензи, ни по Юкон. Той умееше да се бие. Убиваше кучетата тъй лесно, както хората убиват комарите. (При тия думи очите на Красавеца Смит блеснаха изведнъж и той започна бързо-бързо да облизва тънките си устни.) Не, Белия зъб не беше за продан, каквато и цена да му предлагаха.

Но Красавеца Смит познаваше добре индианците. Той често посещаваше бивака на Сивия бобър и винаги под дрехата му се криеше някоя и друга бутилка от тъмно стъкло. Едно от свойствата на ракията е да възбужда жажда. Сивия бобър започна да страда от тая жажда. Трескавото му гърло и обгореният му стомах жадуваха за все повече и повече от парливата течност, разумът му, замъглен от питието, с което не беше привикнал, му позволяваше да върши всякакви глупости, за да се снабди с това питие. Парите, които беше получил за кожите си, за ръкавиците и мокасините, започнаха да се стопяват. Те намаляваха все по-бързо и по-бързо и колкото повече изтъняваше кесията му, толкова по-невъздържан ставаше той.

В края на краищата той загуби всичко — и пари, и стока, и спокойствието си. Нищо не му остана освен жаждата — едно наистина страшно състояние, което ставаше все по-страшно с всеки нов ден. Тогава Красавеца Смит отново подхвана дума за продажбата на кучето, но тоя път предложената цена не беше в пари, а в бутилки и затова Сивия бобър беше по-склонен да го слуша.

— Хвани кучето и го вземи! — отсече той направо. Бутилките бяха донесени, а два дни по-късно Красавеца Смит се яви при Сивия бобър и рече:

— Хвани кучето!

Една вечер Белия зъб се промъкна в гората и легна, като въздъхна от задоволство. Страшният бял бог не беше там. От няколко дни желанието му да го докосне с ръка ставаше все по-натрапчиво и през това време Белия зъб трябваше да бяга от бивака. Той не знаеше какво зло му носят тия настойчиви ръце. Знаеше само, че те му готвеха някакво зло, и предпочиташе да стои по-далече от тях.

Едва беше легнал, и Сивия бобър се дотътра при него с олюляващи се крака, прекара кожен ремък около врата му и седна до Белия зъб, без да изпуска края на ремъка от ръката си. В другата си ръка държеше бутилка, която издигаше от време на време над главата си, обръщаше я с гърлото надолу и в същото време издаваше някакви гърлени бълбукащи звуци.

Така измина цял час. По едно време отекна шум от стъпки по земята: някой идеше към тях, Белия зъб ги чу пръв и козината му настръхна, като разбра кой иде. А Сивия бобър продължаваше да кима глупаво с глава. Белия зъб се опита да измъкне леко ремъка от ръката на господаря си, но отпуснатите пръсти се свиха отново и Сивия бобър се разбуди.

Красавеца Смит пристигна в бивака и застана над Белия зъб, който изръмжа тихо към страшното същество и не изпускаше из очи движенията на ръцете му. Една ръка се протегна и започна бавно да се спуска към главата му. Тихото му ръмжене стана по-бързо и по-грубо. Ръката продължаваше бавно да се спуска, а той се сниши под нея, гледаше я със зъл поглед и ръмженето му ставаше все по-кратко и по-кратко, докато стигна връхната си точка с ускореното му дишане. Изведнъж той посегна да забие зъби като змия, но ръката бързо се отдръпна назад и зъбите хлопнаха напразно с остър звук. Красавеца Смит се уплаши и разгневи. Сивия бобър стовари юмрук по главата на Белия зъб, а той се прилепи към земята в почтително покорство.

Подозрителните очи на Белия зъб следяха всяко движение. Той видя как Красавеца Смит се отдалечи и след това се върна с дебела тояга. Тогава Сивия бобър му подаде края на ремъка. Красавеца Смит тръгна да си върви. Ремъкът се изопна. Белия зъб се опъваше. Сивия бобър го перна два-три пъти, за да го принуди да стане и да тръгне. Той се подчини, но със скок, връхлитайки върху непознатия, който го теглеше нататък. Красавеца Смит не отскочи встрани. Той очакваше това. Замахна изкусно с тоягата, спря устрема на Белия зъб и го повали на земята. Сивия бобър се засмя и кимна одобрително с глава. Красавеца Смит пак изопна ремъка и Белия зъб се изправи замаяно, като понакуцваше.

Той не се хвърли повторно. Един удар с тоягата беше достатъчен да го убеди, че белият бог умее да я върти както трябва, а той беше твърде умен, за да въстава срещу неизбежното. И тъй той тръгна мрачно по петите на Красавеца Смит с подвита опашка и с тихо, едва доловимо ръмжене. Но Красавеца Смит го следеше внимателно, готов да го халоса с тоягата.

Във форта Красавеца Смит го върза здраво и легна да спи. Белия зъб почака един час. После започна да гризе ремъка и за десетина секунди се освободи. Не беше губил време. Не беше гризал напразно. Ремъкът беше прерязан напряко, диагонално, също като с нож. Белия зъб погледна към форта и в същото време настръхна и изръмжа. После се обърна и затича към бивака на Сивия бобър. Не беше длъжен да се подчинява на този чужд и страшен бог. Беше се отдал на Сивия бобър и считаше, че и сега принадлежи на него.

Но онова, което се беше случило преди, се повтори с известна разлика. Сивия бобър пак го върза с ремъка и сутринта го предаде на Красавеца Смит. И тук именно се криеше разликата. Красавеца Смит го наби. Здраво завързан, Белия зъб можеше само да беснее безпомощно и да понася ударите. Налагаха го с тояга и с бич и Белия зъб изтърпя най-тежкия бой, който беше получавал през целия си живот. Дори страшният бой, който бе понесъл на младини от Сивия бобър, беше дребна работа в сравнение с тоя бой.

Красавеца Смит го биеше с голямо удоволствие. Наслаждаваше се на това. Той тържествуваше над жертвата си; очите му блестяха тъпо, когато въртеше тоягата или бича и слушаше как Белия зъб реве от болка и ръмжи безпомощно. Жестокостта на Красавеца Смит приличаше на жестокостта на всички подлеци. Готов да се унижи и лази в краката на силните — от страх пред юмруците им или от гневните им думи, — гой на свой ред изливаше отмъщението си върху по-слабите от него същества. Всичко живо обича властта, и Красавеца Смит не правеше изключение. Лишен от възможността да прояви власт над себеподобните си, той се нахвърляше върху по-слабите същества и чрез тях удовлетворяваше това чувство у себе си. Но Красавеца Смит не беше създал себе си и никой не можеше да го вини. Той беше дошъл на тоя свят с уродливо тяло и животински разум. Такава беше глината, от която беше направен, и светът не се беше потрудил да моделира тая глина по-внимателно.

Белия зъб знаеше защо го бият. Когато Сивия бобър завърза ремъка около врата му и го даде на Красавеца Смит, Белия зъб вече знаеше, че волята на неговия бог е той да тръгне с Красавеца Смит. И когато Красавеца Смит го остави вързан вън от форта, той знаеше, че волята на Красавеца Смит е той да стои там. Той беше въстанал срещу волята и на двамата богове, беше заслужил наказанието си. В миналото беше виждал кучетата да сменяват господарите си, но беше виждал и да бият бегълците, както биеха и него. Той беше разумен, но в него се таяха сили, по-мощни от разума. Една от тях беше верността. Той не обичаше Сивия бобър, но му оставаше верен въпреки изразената му воля и гнева му. Не можеше да не му бъде верен. Тая вярност представляваше една от особеностите на глината, от която беше направен. Това качество представляваше отличителна черта на неговата порода; особеност, която го отличаваше от всички останали породи; особеност, която беше помогнала на вълка и дивото куче да дойдат от Дивата пустиня при хората и да станат техни другари.

След боя Белия зъб беше довлечен обратно във форта, но тоя път Красавеца Смит го завърза за тояга. Не е лесно да се откажеш от един бог, тъй беше и за Белия зъб. Сивия бобър беше неговият особен бог и въпреки волята на Сивия бобър Белия зъб още държеше за него и не искаше да го остави. Сивия бобър му беше изменил и го беше изоставил, но това нямаше значение за него. Ненапразно се беше отдал телом и духом на Сивия бобър. Отдал се беше напълно и безрезервно и тоя съюз не можеше лесно да се разтрогне.

Затова през нощта, когато хората във форта вече спяха, Белия зъб започна да гризе тоягата, към която беше привързан. Тоягата беше суха и здрава и беше завързана тъй близо до шията му, че той едва можеше да я докопа със зъбите си. За да достигне тоягата, трябваше да напрегне до крайност мускулите си и да извие врата си като дъга, но дори и тогава едва можеше да впие зъби в тоягата, само да впие зъби. В края на краищата той успя да прегризе тоягата, но трябваше да вложи невероятно търпение в продължение на много часове. Смяташе се, че кучетата не могат да сторят подобно нещо. То никога не се беше случвало. Но Белия зъб успя да го стори. И рано призори избяга от форта с края на тоягата, увиснала на врата му.

Той беше умен. Но ако беше само умен и нищо повече, той не би се върнал при Сивия бобър, който вече на два пъти му беше изменил. Но той беше и верен и се върна, за да му изменят и трети път. Той пак позволи на Сивия бобър да го върже с ремък за врата, а и Красавеца Смит дойде отново за него. И тоя път беше бит още по-жестоко, отколкото преди. Сивия бобър гледаше безучастно, докато белият човек въртеше камшика. Той не го защити. То не беше вече негово куче. Когато свърши ооят, Белия зъб започна да повръща. Някое нежно южно куче би умряло от такъв бой. Но не и той. Неговата школа в живота беше по-сурова, а и самият той беше по издръжлив. Беше рядко жизнеспособен. Волята му да живее беше необикновено силна. Но сега беше просто смазан от бой. Отначало не можеше да се движи и Красавеца Смит трябваше да го чака половин час. После, полусляп и с олюляващи се крака, той тръгна по петите на Красавеца Смит и се върна обратно във форта.

Тоя път го вързаха с желязна верига, далече по-яка от зъбите му, и той напразно се опитваше със силни и резки движения да измъкне закованата в гредата халка. Няколко дни по-късно, изтрезнял и разорен, Сивия бобър потегли нагоре по Ежовата река в далечното си пътуване към река Маккензи. Белия зъб остана в Юкон като собственост на един човек, повече от полупобъркан и крайно жесток. Но какво може да знае едно куче за лудостта? За Белия зъб Красавеца Смит беше истински, макар и ужасен бог. Тоя бог беше наистина луд, но Белия зъб не знаеше нищо за лудостта. Той знаеше само едно — че трябва да се подчинява на волята на тоя нов господар и да изпълнява всяка негова прищявка и приумица.

Трета глава
В ПЛЕН НА ОМРАЗАТА

Под ръководството на лудия бог Белия зъб стана същински демон. Държаха го вързан с верига в малка барака зад форта и тук Красавеца Смит идваше да го тормози и дразни до вбесяване по различни начини. Той скоро разбра, че Белия зъб не може да понася да му се присмиват, и започна нарочно да му се присмива след всяка злостна и хитро скроена шега. Смехът му беше гръмогласен, пълен с презрение и като се смееше, Красавеца Смит сочеше подигравателно с пръст Белия зъб. В такива минути Белия зъб губеше разума си и в бесни пристъпи на гняв ставаше даже по-луд от Красавеца Смит.

По-рано Белия зъб беше само враг на своя род — макар и свиреп враг. Сега той стана враг на всичко живо и по-свиреп от преди. Той беше дразнен до такава степен, че започна сляпо и безразсъдно да мрази всички и всичко. Мразеше веригата, с която го връзваха, и хората, които надничаха към него през процепите на бараката, и кучетата, които идваха с хората и ръмжеха злобно към него, безпомощния. Той мразеше дори дъските на бараката, в която го държаха. Но преди всичко и над всичко мразеше Красавеца Смит.

Във всичко, което Красавеца Смит вършеше, за да дразни Белия зъб, имаше строго определена цел. Един ден край бараката се насъбраха доста хора. Красавеца Смит влезе вътре с тояга в ръка и сне веригата от врата на Белия зъб. Когато господарят му излезе, Белия зъб започна да се мята на всички страни, опитвайки се да докопа някой от стоящите навън. Той беше невероятно страшен. Тялото му беше дълго почти пет фута, раменете му се издигаха на два и половина фута от земята, а тежеше много повече от някой вълк, едър колкото него. От майка си беше наследил едрия кучешки ръст и тежеше над 90 паунда — без никакви тлъстини и нито грам излишно месо. Целият беше само мускули, кокали и сухожилия — тяло на боец в отлична форма.

Вратата на бараката се отвори отново. Белия зъб спря да беснее. Тук ставаше нещо необикновено! Той почака малко. Вратата се отвори още по-широко. Тогава тикнаха вътре едно огромно куче и вратата хлопна и се затвори зад него. Белия зъб никога не беше виждал такова куче (то беше мастиф), но ръстът и свирепият вид на пришълеца не го смутиха. Ето най-после нещо, не дърво или желязо, а живо същество, върху което можеше да излее гнева си. Той се хвърли напред и острите му зъби раздраха шията на кучето. То разтърси глава, изръмжа хрипливо и скочи върху Белия зъб. Но Белия зъб беше и тук, и там, и навсякъде, винаги се изплъзваше и отбягваше удара, винаги се нахвърляше и захапваше кучето и пак отскачаше своевременно назад, за да не пострада.

Хората отвън крещяха и ръкопляскаха, а Красавеца Смит, забравил и ума, и дума от радост, се опияняваше от раните, които Белия зъб нанасяше на противника си. Още от началото нямаше никаква надежда за кучето. То беше твърде тежко и бавно. Накрая кучето беше измъкнато навън от господаря му, а в това време Красавеца Смит биеше Белия зъб с цепеница, за да го отпъди. Тогава всички разплатиха облога си и пари задрънкаха в ръката на Красавеца Смит.

Белия зъб започна да очаква с нетърпение събирането на хора край неговата барака. Това означаваше борба. А тя беше единственият начин, който му оставаше, за да изрази живота, който напираше в него. Тормозен, подтикван към омраза, той беше държан като затворник, за да няма друг отдушник на злобата си, освен когато господарят му намереше за добре да пусне друго куче против него. Красавеца Смит беше преценил добре силите му, защото Белия зъб винаги излизаше победител. Един ден срещу него пуснаха едно подир друго три кучета. Друг един ден напълно израсъл вълк, току-що уловен в гората, беше вкаран през вратата на бараката. А в един друг ден му се случи да се бие едновременно с две кучета. Това беше най-тежката му борба и макар че успя да умъртви и двете кучета, той самият беше полумъртъв в края на борбата.

През есента, когато падна първият сняг и тънки ледени кори плувнаха по реката, Красавеца Смит се качи заедно с Белия зъб на един параход, който отиваше нагоре по Юкон към Доусън. По това време Белия зъб си беше извоювал завидна слава в страната. Беше известен надлъж и нашир като „вълкът боец“ и клетката, в която го държаха на палубата на парахода, обикновено беше обградена от любопитни спътници. Той или беснееше и ръмжеше по тях, или лежеше спокойно и ги изучаваше с хладна омраза. И защо да не ги мрази? Той никога не си зададе тоя въпрос. Омраза кипеше в него и тя просто замъгляваше разума му. Животът беше станал за него ад. Не беше създаден да понася затворническия живот, на който хората подлагат дивите зверове. А тъкмо така постъпваха с него. Хората го гледаха с любопитство, провираха пръчки през решетките на клетката, за да го накарат да ръмжи, а после му се присмиваха.

Те, тия хора, съставляваха средата, която го окръжаваше, и те го превърнаха в по-свирепо същество, отколкото го беше замислила самата природа. Но природата го беше надарила и със способността да се нагажда към околната среда. Докато много други животни биха умрели или биха се покорили, той се приспособи и живееше, без да отпада духом. Може би Красавеца Смит, тоя архидемон и мъчител, би могъл да сломи духа на Белия зъб, но засега поне нямаше никакви признаци, че ще успее.

Ако в Красавеца Смит се таеше демон, такъв се криеше и в Белия зъб; и тия два демона не преставаха да воюват помежду си. В миналото Белия зъб беше достатъчно благоразумен да се смирява и покорява пред човек с цепеница в ръка. Но сега това благоразумие го напусна. Достатъчно беше да зърне Красавеца Смит, за да изпадне в бесен пристъп на ярост. А когато стигаше до бой между тях и ударите на цепеницата го отпъждаха назад, той продължаваше да ръмжи и да се зъби. Нищо не можеше да го накара да не ръмжи. Колкото и жестоко да го биеха, той пак изръмжаваше накрая; а когато Красавеца Смит спираше да го бие и се оттегляше, той го изпращаше с предизвикателно ръмжене или се хвърляше върху решетките на клетката и ръмжеше от омраза.

Когато параходът пристигна в град Доусън, свалиха Белия зъб на брега. Той продължаваше и сега да живее в общество, заобиколен от любопитни хора, но затворен в клетка. Показваха го като „вълка боец“ и хората плащаха по 50 цента в златен пясък, за да го видят. Не му даваха да си почине. Тъкмо легнеше да спи и го събуждаха с изострена на края тояга, защото публиката плащаше и трябваше да бъде задоволена. За да направят зрелището по-интересно, те го дразнеха почти непрекъснато. Но най-лошото от всичко беше атмосферата, в която живееше. Считаха го за най-страшния от всички диви зверове и той долавяше това през решетките на клетката. Всяка дума, всяко предпазливо движение на зрителите го караше да чувствува страшната си свирепост. С това те сякаш наливаха масло в огъня. Резултатът можеше да бъде само един — свирепостта му сама се подхранваше и ставаше все по-голяма. Това беше още едно доказателство за гъвкавостта на глината, от която беше направен, за способността му да се променя под натиска на околната среда.

Освен че го изкараха на показ, той беше и професионално животно борец. От време на време, когато можеше да се уреди някоя борба, изкарваха го от клетката и го отвеждаха в гората, на няколко километра от града. Обикновено това ставаше през нощта, за да се избегне намесата на конната полиция в областта. Няколко часа по-късно, с настъпването на деня, пристигаха зрителите и кучето, с което трябваше да се бие. По тоя начин случи му се да се бие с кучета от всякакви големини и породи. Страната беше дива, хората бяха диви и борбата обикновено се водеше до смърт.

Понеже Белия зъб продължаваше да се бие, явно беше, че не той, а другите кучета умираха. Той не знаеше поражение. Тренировката от ранните му години, когато се биеше с Лип-лип и цялата глутница от малки кучета, сега беше добре дошла за него. Налице беше упоритостта, с която се крепеше на земята. Никое куче не можеше да го събори. Най-любимият похват на кучетата с вълча кръв беше да се спуснат върху него направо или неочаквано и косо с надеждата да го блъснат по рамото и да го прекатурнат. Кучетата от земите край река Маккензи — ескимоски, лабрадорски и други кучета, — всички опитваха тоя похват с него и никое не успя. Никога не го видяха да загуби равновесие. Хората разправяха това един на друг и все очакваха това да стане, но Белия зъб винаги ги разочароваше.

А и светкавичната му бързина също му помагаше в борбата. Тя му даваше грамадно предимство пред неговите противници. Колкото и опитни да бяха в борбата, те още не бяха срещнали толкова пъргаво куче. Трябваше да държат сметка и за внезапността на нападенията му. Почти всички кучета се ежеха и ръмжеха, преди да нападнат, а тъкмо това даваше възможност на Белия зъб да ги повали на земята и довърши, преди още да са се борил и, преди да са се съвзели от изненадата. Това се повтаряше толкова често, че започнаха да задържат Белия зъб, докато противникът му приключеше с тая предварителна подготовка и бъде напълно готов за бой, а понякога дори и пръв да го нападне.

Но най-голямото предимство на Белия зъб беше неговата опитност в борбата. Той разбираше много повече от борба, от колкото което и да е куче, което се бореше с него. Беше участвал в много битки, знаеше как да се справя с разни изкусни похвати в борбата и сам имаше свои хитрини; методът му едва ли можеше да бъде усъвършенствуван.

С течение на времето все по-нарядко му се случваше да се бие. Хората изгубиха надежда да му намерят достоен противник и Красавеца Смит трябваше да пуска вълци срещу него. Индианците ги ловяха в примки нарочно за тая цел, а една борба на Белия зъб с вълк винаги привличаше много зрители. Веднъж даже доставиха един едър женски рис и тоя път Белия зъб трябваше да се бие за живота си. Бързината на риса беше равна на неговата, а и свирепостта му също, но докато Белия зъб се биеше само със зъбите си, рисът се биеше още и с острите си нокти.

След победата над риса Белия зъб вече не се бореше. Нямаше други животни, с които да се бие — поне не считаха някое животно за достойно да се бие с него. И така, използваха го само за показване до пролетта, когато в страната пристигна някой си Тим Кийнън, професионален картоиграч. Той доведе със себе си първия булдог, който беше стъпвал в Клондайк. Че това куче и Белия зъб трябваше да се срещнат, беше неизбежно и в продължение на седмица предстоящият двубой беше главната тема за разговор из някои квартали на града.

Четвърта глава
СМЪРТОНОСНАТА СХВАТКА

Красавеца Смит сне веригата от врата му и се отдръпна назад.

За първи път Белия зъб не нападна веднага. Той не мръдна, наостри уши и започна с любопитство да разглежда странното животно, което стоеше пред него. Никога не беше виждал такова куче.

— Дръж! — рече Тим Кийнън и тласна булдога напред. Ниското, набито и грозно животно пристъпи тромаво към средата на кръга, после спря на място и запримига към Белия зъб.

Някой от тълпата закрещяха.

— Дръж, Черокий! Хайде, хвани го! Изяж го, Черокий!

Но Черокий сякаш нямаше желание да се бие. Той извърна глава, запримига към мъжете, които викаха, и добродушно заклати късата си опашка. Не се страхуваше — само го мързеше. Освен това не можеше да разбере, че трябва да се бие с кучето, което виждаше пред себе си. Не беше свикнал да се бие с такива кучета и чакаше да му доведат истинско куче.

Тим Кийнън излезе напред. Наведе се над Черокий и започна да го гали с две ръце по плещите, но в обратна посока на космите, а в същото време излеко го тласкаше напред. Тия движения подсказваха на кучето какво трябва да прави, а и самото им въздействие беше неприятно и дразнещо за Черокий и той започна да ръмжи отначало съвсем тихо, от дълбочината на гърлото си. Движението на ръцете съвпадаше с ритъма на ръмженето на кучето. Ръмженето се усилваше, когато ръцете стигаха до плещите, после постепенно стихваше и се усилваше отново със следващото движение на ръцете. Най-високата точка на ръмженето съвпадаше с края на възходящото движение на ръцете: а те спираха изведнъж и ръмженето рязко се усилваше.

Това не можеше да не окаже въздействие и върху Белия зъб. Козината му започна да настръхва по гърба и плещите. Тим Кийнън тласна за последен път булдога напред и се отдръпна. Направил по инерция няколко стъпки, булдогът не се спря, когато устремът на тласъка стихна, а вече по своя воля припна напред с кривите си къси крака. Тогава Белия зъб се хвърли връз него. Зрителите ахнаха от възторг. Беше преминал разстоянието и нападнал врага си по-скоро като котка, отколкото като куче; и със същата котешка бързина беше впил зъби в булдога, отскачайки веднага встрани.

Кръв бликна от дебелия врат на булдога, някъде зад ухото. Той сякаш не забеляза това, дори не изръмжа, но се извърна и тръгна след Белия зъб. Тия прояви на противниците — бързината на единия и спокойствието на другия — възбудиха страстите на зрителите и те започнаха да правят нови обзалагания и да увеличават направения дотогава облог. Белия зъб се хвърли още няколко пъти връз булдога, впиваше зъби и отскачаше невредим назад, неговият странен враг продължаваше да тича по петите му — нито много бързо, нито много бавно, но преднамерено и решително, сякаш изпълняваше строго определена задача. В неговия метод проличаваше определена цел — той вършеше тъкмо онова, което беше намислил да направи и от което нищо не можеше да го отклони.

Цялото му държане, всяко негово действие издаваше, че има предначертана цел. Това озадачи Белия зъб. Никога не беше виждал такова куче. То нямаше козина, която да го предпазва. Тялото му беше нежно и лесно кървеше. Зъбите на Белия зъб не се вплитаха в гъста като руно козина, както често се случваше, когато се биеше с кучета от своята порода. При всеки удар зъбите се впиваха лесно в мекото месо на булдога, а той изглеждаше неспособен да се защищава. Друга обезпокояваща особеност на това куче беше тая, че то не лаеше, както правеха другите кучета, с които се беше бил. Булдогът понасяше всичко мълчаливо и много нарядко изръмжаваше или изпъшкваше, но продължаваше да преследва Белия зъб все тъй упорито.

Не може да се каже, че Черокий беше бавен. Той можеше да се извръща и върти много бързо. Но Белия зъб винаги се изплъзваше. Черокий също се озадачи. Още не беше му се случвало да се бие с куче, в което да не може да се вкопчи. Желанието да се вкопчат един в друг беше винаги взаимно. Но това куче се държеше на разстояние, като танцуваше и подскачаше насам-натам през цялото време. А когато то успяваше да впие зъби в тялото му, не стискаше челюсти здраво и упорито, а веднага го пускаше и отскачаше назад.

Но Белия зъб не можеше да докопа меката долна част на шията му. Булдогът беше много нисък, а и масивните му челюсти хо предпазваха. Белия зъб го нападаше и отскачаше назад съвсем невредим, докато раните на Черокий се увеличаваха. Главата и двете страни на шията му бяха съвсем изпохапани и изподрани. Кръвта му течеше обилно, но това никак не го смущаваше. Продължаваше все така упорито да преследва врага си и само веднъж се стъписа за миг, спря на място и запримига към зрителите, като клатеше в същото време късата си опашка, за да изрази готовността си да продължи борбата.

Тъкмо в тоя миг Белия зъб отново се хвърли върху него и веднага отскочи назад, отхапвайки остатъците от изпояденото му ухо. Черокий прояви известно раздразнение и отново поднови преследването, като тичаше по вътрешната страна на описвания от Белия зъб кръг, опитвайки се да впие страшните си зъби в гърлото му. Булдогът за малко, не сполучи, а зрителите посрещнаха с одобрителни викове ловкия скок на Белия зъб, който в миг се намери в безопасност на противоположната страна.

Времето минаваше. Белия зъб продължаваше да подскача да отскача и да се снишава, нападайки и отдръпвайки се, като непрестанно нанасяше нови рани на противника си. А булдогът все тичаше подир него с мрачна увереност. Рано или късно той щеше да постигне целта си: да хване Белия зъб за гърлото и да спечели победата. А дотогава понасяше търпеливо всички нападения на противника. Неговите къси уши бяха заприличали на пискюли, вратът и раменете му бяха изподраскани на двайсетина места и дори устните му бяха разкъсани и от тях течеше кръв все поради тия мълниеносни нападения, които не можеше нито да предвиди, нито да отбегне.

Белия зъб се опитваше отново и отново да прекатурне Черокий, но разликата в ръста им беше много голяма. Черокий беше прекалено нисък, сякаш опираше в земята. Но веднъж щастието на Белия зъб му измени. Сгодният случай се предостави при едно от любимите му внезапни извръщания, когато изведнъж отскачаше от другата страна на противника си. Той издебна момента, когато Черокий беше извърнал глава встрани при по-бавното си извиване. Рамото му беше не защитено. Белия зъб се хвърли към рамото, но неговото собствено рамо беше по-високо, а той беше скочил с такава сила, че в устрема си се преметна през тялото на кучето. За пръв път в цялата му кариера на борец видяха Белия зъб да загуби равновесие. Той се преметна почти презглава във въздуха и щеше да падне по гръб, ако не беше успял да се извие като котка още във въздуха, стремейки се да падне с крака на земята. Но Белия зъб се тръшна тежко по хълбок. Само миг по-късно той беше отново на нозе, но в същия миг зъбите на Черокий се впиха в гърлото му.

Захапването не беше особено сполучливо, понеже беше твърде надолу към гърдите, но Черокий продължаваше да стиска зъби. Белия зъб скочи на крака и започна лудо да се мята на всички страни, опитвайки се да отхвърли булдога от себе си. Тая тежест, която го стискаше и теглеше надолу, го вбесяваше. Тя спъваше движенията му и ограничаваше свободата му. Това приличаше на примка и цялото му същество негодуваше срещу нея. Той цял се бунтуваше лудо. Даже загуби разсъдъка си за няколко минути. Жаждата да живее го облада. Волята му да съществува изпълни всяка клетка на тялото му. Животинската любов към живота надделя над всичко друго. Разумът го напусна. В главата му сякаш нямаше мозък. Разсъдъкът беше изместен от сляпото желание на тялото да съществува и да се движи, на всяка цена да се Движи, да продължава да се движи, защото движението отразяваше живота в него.

Той продължаваше неспирно да се върти, да се мята, търкаля и извръща, опитвайки се да отхвърли товара от 50 паунда, който тегнеше на шията му. Булдогът не правеше нищо, а само стискаше челюсти. От време на време, макар и твърде нарядко, той успяваше за миг-два да опре крака в земята и да окаже отпор на Белия зъб. Още в следния миг обаче той загубваше равновесие и се понасяше отново във въздуха със следващото бясно кръжение на Белия зъб. Черокий просто цял се превърна в инстинкт. Той знаеше, че постъпва правилно, като стиска челюсти, и по тялото му се разливаха тръпки на доволство. В такива моменти той дори затваряше очи и оставаше да тласкат и мятат тялото му насам-натам, по неволя безразличен към болките. Те бяха без значение. Важното беше да стиска и той продължаваше да стиска здраво.

Белия зъб се усмири едва когато капна от умора. Беше безпомощен и не разбираше защо. Не помнеше подобно нещо през нито една от досегашните си борби. Кучетата, с които беше влизал в борба, не се биеха така. С тях беше лесно — нападаше, захапваше и отскачаше назад. А сега лежеше почти на хълбок и едва поемаше дъх. Черокий продължаваше да стиска челюсти и напираше с тялото си към него, за да го повали изцяло на едната му страна. Белия зъб се съпротивяваше но усещаше как челюстите се местят бавно нагоре — разтварят се донякъде и пак се сключват, сякаш булдогът дъвчеше. При всяко ново дъвчене зъбите се местеха все по-нагоре към гърлото му. Похватът на булдога беше да задържа, което е захапал, и да захапва все повече при всеки удобен случай. Удаваше му се да стори това, когато Белия зъб оставаше неподвижен. А когато се съпротивяваше, Черокий беше доволен само да стиска захапаното.

Единственото място от тялото на Черокий, което Белия зъб можеше да достигне, беше изпъкналата част от врата му. Той захапа основата на шията му — там, дето тя се отделя от плещите, но не знаеше да се бие с гризане и дъвчене, а и челюстите му не бяха пригодени за това. За известно време той само го хапеше и ръфаше конвулсивно. После настъпи известна промяна в положението им и това отвлече вниманието му. Булдогът успя да го прекатурне по гръб и застана над него, като продължаваше да стиска гърлото му. Белия зъб пъхна като котка задните си крака под корема на застаналия над него враг и започна да го дере и разкъсва. Черокий щеше вероятно да бъде изкормен, ако не беше се отместил бързо встрани, заставайки под прав ъгъл към Белия зъб без да отпуска зъби от гърлото му.

Нищо не можеше да отърве Белия зъб от това захапване. Хватката беше като самата съдба и също тъй неумолима. Тя се местеше бавно нагоре по вратната жила. Само меките увиснали кожи по врата на Белия зъб и неговата гъста козина го спасяваха от смърт. Тия кожи образуваха голяма топка в устата на Черокий, а тяхната гъста козина пречеше на зъбите да дъвчат. И все пак малко по малко при всеки сгоден случай той нагълтваше повече кожа и козина в устата си. В резултат той бавно удушваше Белия зъб. Неговото дишане ставаше все по-трудно и по-трудно с всяка измината минута.

Изглеждаше вече, че боят е към своя край. Привържениците на Черокий ликуваха и предлагаха невероятни пари за облог. Привържениците на Белия зъб изпаднаха в униние и отказваха обзалагания при десет на едно или двайсет на едно, но все пак се намери някакъв човек, който сключи бас при едно на петдесет. Тоя човек беше Красавеца Смит. Той пристъпи напред и посочи с пръст Белия зъб. После започна да се смее злъчно и подигравателно. Това предизвика желаното въздействие. Дива ярост обхвана Белия зъб. Той напрегна сетни сили и се изправи на крака. Като се въртеше насам-натам из арената с тежкия товар от 50 паунда, който висеше на шията му, гневът му се превърна в панически страх. Отново го завладя жаждата за живот, а разумът му го напусна под напора на инстинктивния му стремеж да живее. Той се въртеше в кръг, залиташе, падаше и ставаше отново, а понякога дори се изправяше на задните си крака и повдигаше врата си високо във въздуха в напразни усилия да отърси от себе си вкопчилата се в него смърт.

Най-после се изтощи и падна назад, а булдогът веднага премести зъбите си по-нагоре, като нагълтваше все повече и повече месести кожи и задушаваше все повече Белия зъб. Одобрителни възгласи екнаха за победителя и мнозина крещяха: „Черокий! Черокий!“ Булдогът отвърна на аплодисментите, като размаха силно късата си опашка. Хвалебствените викове не отвлякоха вниманието му. Нямаше никаква връзка между поклащането на опашката му и работата на масивните му челюсти. Опашката можеше да се поклаща насам-натам, но челюстите стискаха все по-здраво и по-здраво гърлото на Белия зъб.

Тъкмо тогава нещо отвлече вниманието на зрителите. Зачу се дрънкане на звънчета. После се чуха виковете на хората, които караха кучешкия впряг. Всички освен Красавеца Смит започнаха тревожно да се озъртат, наплашени от полицията. Но те видяха двама мъже, които идваха на шейна с кучета не откъм долния, а от горния край на пътя. Те очевидно се връщаха от долината, дето бяха правили минни проучвания. Когато видяха тълпата, непознатите спряха кучетата, приближиха се и се смесиха с нея, любопитни да видят какво беше възбудило хората толкова много. Човекът, който караше впряга, имаше мустаци, а другият — по-висок и по-млад от него — беше гладко избръснат и лицето му беше поруменяло от прилив на кръв от бързото пътуване в снега.

Белия зъб беше престанал да се бори. От време на време се съпротивяваше конвулсивно и без цел. Едва поемаше въздух и дишането му ставаше все по-трудно поради безмилостно впитите зъби, които го стискаха все по-силно. Въпреки бронята му от гъста козина дебелата вена на гърлото му отдавна би била разкъсана, ако първото захапване на булдога не беше толкова ниско, почти до гърдите. Черокий беше изгубил много време, докато премести челюстите си по-нагоре, а това просто беше задръстило устата му с козина и кожа.

В това време всичко скотско, което се таеше в Красавеца Смит, нахлу в главата му и надделя над малкото здрав разум, който имаше в него. Когато забеляза, че очите на Белия зъб започват да се изцъклят, той се убеди окончателно, че борбата е загубена. Тогава го хвана бяс. Нахвърли се върху Белия зъб и го зарита жестоко. Зрителите започнаха да го освиркват и да крещят в знак на протест, но това беше всичко. И докато ставаше всичко това, е Красавеца Смит продължаваше да рита Белия зъб, тълпата изведнъж се раздвижи. Високият млад човек си пробиваше път между хората, като ги блъскаше най-безцеремонно и грубо с лакти наляво и надясно. Когато се промъкна до мястото на боя. Красавеца Смит тъкмо се готвеше да ритне отново Белия зъб. Цялата тежест на тялото му беше легнала само върху единия му крак — едно положение на неустойчиво равновесие — и точно в тоя момент юмрукът на непознатия се стовари с все сила право в лицето му. Тогава и другият крак на Красавеца Смит се откъсна от земята, а тялото му сякаш литна във въздуха; той се преобърна и тупна в снега. Непознатият се обърна към тълпата.

— Негодници! — извика той. — Зверове!

Беше страшно разгневен, но гневът му беше основателен. Сивите му очи хвърляха мълнии с металически стоманен блясък, когато гледаше тълпата. Красавеца Смит се изправи на нозе и подсмърчайки, тръгна боязливо към непознатия. Човекът не схвана намеренията му. Той не знаеше какъв отвратителен страхопъзльо беше другият и помисли, че идва да се бие с него.

— Животно! — викна той, стовари още един юмрук в лицето на Красавеца Смит и го събори на земята.

Красавеца Смит реши, че снегът е най-безопасното място за него, и остана да лежи там, където беше паднал, без да се опита да стане.

— Хайде, Мат, помогни ми! — викна непознатият към водача на впряга, който го беше последвал до мястото на боя.

Те се наведоха над кучетата. Мат хвана Белия зъб, готов да го дръпне назад, щом челюстите на Черокий се поразтворят. По-младият от двамата се опита да стори това, като хвана с ръце челюстите на булдога и започна да ги дърпа, но напразно. Докато теглеше и дърпаше, той не преставаше да повтаря задъхано:

— Зверове!

Тълпата започна да се вълнува и някои от зрителите негодуваха, че провалят развлечението им, но те бяха заставени да млъкнат, когато непознатият повдигна глава и се вгледа в тях.

— Проклети зверове! — викна той и пак се залови за работа.

— Няма смисъл, господин Скот. Не можете да ги разтворите така — каза Мат накрая.

Те се изправиха и се вгледаха в плътно вкопчаните кучета.

— Не тече много кръв — каза Мат. — Още не се е добрал до гърлото му.

— Но той може скоро ще стигне дотам — отвърна Скот.

— Видя ли? Захапа го по-нагоре!

Тревогата и опасенията на младия човек за живота на Белия зъб растяха. Той стовари с все сила няколко юмрука по главата на Черокий, но това не накара булдога да разтвори челюсти. Черокий поклати късата си опашка, сякаш да покаже, че разбира значението на ударите, но че се чувствува в правото си и изпълнява дълга си, като стиска гърлото.

— Няма ли някой от вас да помогне! — викна отчаяно Скот към тълпата.

Никой не искаше да помогне. Напротив, тълпата започна да му се подиграва и да го обсипва с иронични съвети.

— Трябва да намерите някакъв лост — каза Мат.

Другият посегна към кобура, закачен на хълбока му, извади револвера си и се опита да провре дулото между челюстите на булдога. Тикаше го навътре с все сила; можеше ясно да се чуе как стоманата стърже стиснатите зъби. И двамата стояха на колене, наведени над кучетата. Тим Кийнън влезе в арената. Той спря до Скот, бутна го по рамото и каза заплашително:

— Не трошете зъбите му, непознати господине!

— Тогава ще строша врата му — отвърна Скот и продължи да пъха и тика дулото на револвера.

— Казах вече — не трошете зъбите му! — повтори картоиграчът още по-заплашително отпреди.

Ако Тим Кийнън се надяваше да сплаши непознатия с тия думи, сметката му излезе крива. Без да прекъсва работата си, Скот го погледна хладно и запита:

— Твое ли е кучето? Картоиграчът процеди нещо през зъби.

— Тогава ела тук и разтвори челюстите му!

— Е добре, непознати господине — отвърна другият предизвикателно с провлачен глас. — Трябва да ви кажа, че това не е толкова просто, колкото изглежда. Отде да знам какво трябва да се направи?

— Тогава махай се оттука! — последва отговор. — И не ме залисвай! Зает съм!

Тим Кийнън продължаваше да стои наведен над него, но младият човек вече не му обърна внимание. Той беше успял да пъхне дулото на револвера от едната страна на челюстите и сега се мъчеше да го провре и от другата. Когато най-после успя да стори това, той започна да натиска револвера внимателно и предпазливо, разтваряйки малко по малко челюстите на булдога, а в това време Мат постепенно освобождаваше изранената шия на Белия зъб.

— Стой тук да прибереш кучето си! — заповяда Скот на собственика на Черокий с глас, който не търпеше възражение.

Картоиграчът се наведе покорно и здраво хвана Черокий.

— Хайде! — предупреди го Скот и направи последно усилие.

Кучетата бяха разделени, но булдогът продължаваше упорито да се съпротивява.

— Махни го оттук! — заповяда Скот и Тим Кийнън повлече Черокий назад към тълпата.

Белия зъб направи няколко безуспешни опита да се изправи. Веднъж успя да се закрепи на нозете си, но те бяха твърде слаби да го поддържат и той бавно се олюля и падна отново в снега. Очите му бяха полузатворени и гледаха като стъклени. Челюстите му бяха разтворени и омекналият му език висеше безпомощно. С една дума, имаше вид на полуудушено куче. Мат го погледна.

— Вече бере душа — каза той, — но още диша. Красавеца Смит, който се беше изправил на краката си, дойде да види Белия зъб.

— Мат, колко струва едно добро впрегатно куче? — запита Скот.

Водачът на кучешкия впряг, който беше още на колене, наведен над Белия зъб, се замисли за миг.

— Триста долара — отвърна той.

— А колко струва едно тъй изпоядено куче като това? — запита Скот и бутна с крак Белия зъб.

— Наполовина — отсече водачът на впряга. Скот се обърна към Красавеца Смит.

— Чу ли, господин звяр? Ще взема кучето ти и ще ти платя за него 150 долара.

Той отвори портфейла си и преброи банкнотите. Красавеца Смит сви ръце зад гърба си и отказа да вземе предложените му пари.

— Не го продавам — каза той.

— Ще го продадеш като нищо — уверено рече другият, — защото аз го купувам. Ето парите ти! Кучето е мое!

Като продължаваше да държи ръцете си отзад, Красавеца Смит тръгна заднишком. Скот се спусна към него и замахна с юмрук. Красавеца Смит наведе глава, очаквайки удар.

— Държа за правата си! — хленчеше той.

— Ти загуби правото да притежаваш това куче — отвърна Скот. — Ще вземеш ли парите, или ще трябва пак да те ударя.

— Добре — отвърна изплашено Красавеца Смит. — Вземам парите, но протестирам — добави той. — Кучето няма цена. Не съм съгласен да ме ограбвате. Човек все пак има права!

— Правилно — отговори Скот, като му наброи парите. — Всеки човек има известни права, но ти не си човек. Ти си звяр.

— Почакайте да се върна в Доусън — закани се Красавеца Смит, — ще ви дам под съд!

— Само да си обелил зъб, когато стигнеш в Доусън, и ще накарам да те изгонят от града! Разбра ли?

Красавеца Смит изръмжа нещо в отговор.

— Разбра ли? — викна другият с внезапен изблик на гняв.

— Да — промърмори Красавеца Смит, като се отдръпваше назад.

— Какво да?

— Да, сър! — изръмжа Красавеца Смит.

— Внимавайте! Ще ви ухапе! — викна някой и всички прихнаха в смях.

Скот остави Красавеца Смит и се върна да помогне на водача на впряга, който продължаваше да се занимава с Белия зъб.

Едни от зрителите вече си тръгваха, други се събираха на малки групи, гледаха и разговаряха. Тим Кийнън се приближи към една от групите.

— Кой е тоя хубавец? — запита той.

— Уийдън Скот — отвърна някой.

— А що за птица е тоя Уийдън Скот? — запита картоиграчът.

— О, един от най-вещите минни експерти. Близък е с всички големци. Ако не искаш сам да си търсиш белята, хич не го закачай. Помни ми думата. Той ляга и става с големците. А комисарят на златните мини е негов пръв приятел.

— И аз мислех, че ще да е някоя голяма клечка! — от върна картоиграчът. — Затова не разчистих сметките си с него още отначало.

Пета глава
НЕУКРОТИМИЯТ

— Няма надежда — призна Уийдън Скот.

Той седна на прага на хижата си и се вгледа продължително във водача на впряга, който вместо отговор сви рамене също така безнадеждно.

И двамата погледнаха към Белия зъб. Настръхнал, побеснял от ярост и без да престава да ръмжи, той беше изопнал веригата си, опитвайки се да се добере до кучетата от впряга. Те бяха получили не един урок чрез тоягата на Мат и вече знаеха, че не трябва да закачат Белия зъб. Сега дори лежаха спокойно на известно разстояние, сякаш бяха забравили за неговото съществуване.

— Вълк е и не може да се опитоми — забеляза Уийдън Скот.

— Не се знае — възрази Мат. — Изглежда, че в жилите му има доста кучешка кръв, но де да знам. В едно обаче съм съвсем сигурен и никой не може да ме разубеди.

Водачът на кучешкия впряг млъкна и кимна многозначително с глава към Еленовата планина.

— Я не си скъпи думите, ами казвай какво знаеш — каза рязко Скот, след като беше почакал известно време. — Казвай по-скоро какво знаеш!

Водачът на впряга извърна палец към Белия зъб.

— Няма значение дали е вълк или куче, но е бил вече опитомяван.

— Хайде де!

— Аз ви казвам, че дори е бил впряган. Погледнете отблизо ей тук, на това място. Виждате ли тия белези по гърдите му?

— Прав си, Мат! Бил е впрегатно куче, преди да попадне в ръцете на Красавеца Смит.

— И не виждам защо да не стане отново впрегатно куче — добави Мат.

— Сериозно ли говориш? — бързо запита Скот, но слабата искрица на надеждата веднага угасна в погледа му и той продължи, като поклати глава: — Вече от две седмици е при нас, а сега е дори по-див, отколкото когато го взехме.

— Нека се опитаме — посъветва го Мат. — Да го отвържем за малко.

Скот го погледна тъй, сякаш не вярваше на думите му.

— Да! — продължи Мат. — Зная, че се опитахте да го отвържете, но не държахте тояга.

— Тогава опитай се ти!

Водачът на впряга намери дебела тояга и тръгна към вързаното животно. Белия зъб гледаше точно както затворените в клетка лъвове следят бича на звероукротителя.

— Вижте как не откъсва очи от тоягата — рече Мат. — Това е добър признак. Не е глупав. Няма да се осмели да ме докосне, докато държа тая цепеница в ръка. Съвсем не е толкова див, колкото изглежда.

Мат бавно протегна ръка към него, а той настръхна, започна да ръмжи и се сниши към земята. Но докато гледаше приближаващата се ръка, той не сваляше поглед от цепеницата, надвиснала заканително над него. Мат откачи веригата от гердана и веднага се отдръпна назад.

Белия зъб сякаш не можеше да повярва, че е свободен. Много месеци негов господар беше Красавеца Смит и през цялото това време той не биваше свободен нито минутка. Отвързаха го само когато трябваше да се бие с други кучета, но щом борбата свършваше, отново го затваряха.

Белия зъб не знаеше какво да прави. Може би боговете възнамеряваха да му изиграят пак някоя нова дяволия. Той направи няколко крачки бавно и предпазливо, готов всеки миг за нападение. Просто не знаеше какво да прави, защото всичко беше тъй необикновено. От предпазливост реши да заобиколи двамата богове, които го наблюдаваха, и внимателно се добра до ъгъла на хижата. Нищо не се случи. Сега вече смущението му беше пълно и той се върна обратно, спря на десетина стъпки от хората и се вгледа втренчено в тях.

— Няма ли да избяга? — запита новият му господар. Мат дигна рамене.

— Човек трябва да рискува — рече той. — За да разберем, трябва да опитаме.

— Горкото животно! — прошепна Скот със съжаление. — Това, което му трябва, е малко нежност от страна на хората — добави той и като се обърна, тръгна към хижата.

Върна се с парче месо, което подхвърли на Белия зъб. Той отскочи и отдалеч започна да разглежда месото с явно недоверие.

— Хей, Майор! — викна Мат, но предупреждението дойде твърде късно.

Майор се беше втурнал към месото. Тъкмо в момента, когато вече докопваше месото, Белия зъб го блъсна. Кучето се прекатурна. Мат рипна към него, но Белия зъб го изпревари. Майор се изправи с мъка на крака, но кръвта, която шуртеше от гърлото му, обагри широка пътека в снега.

— Жалко наистина, но така му се падаше! — рече Скот.

Мат беше вдигнал крак, готов да ритне Белия зъб. Последва внезапен скок, блясване на зъби и едно остро изохкване.

Ръмжейки свирепо, Белия зъб бързо се отдръпна няколко крачки, а Мат се наведе и започна да разглежда крака си.

— Здравата ме захапа! — каза той и посочи разкъсания крачол на панталона и бельото под него, върху което аленото петно ставаше все по-голямо.

— Казах ти, че е безнадежден, Мат! — каза Скот с нотка на отчаяние в гласа. — Една мисъл отдавна се върти в главата ми, макар че не искам да мисля за това. Сега вече се налага от само себе си. Наистина няма друг изход.

И докато говореше, той извади неохотно револвера си, отвори барабана и се увери, че е пълен.

— Почакайте малко, господин Скот! — противопостави се Мат. — Та това куче е живяло като в ада, а вие искате да бъде кротко като ангел. Дайте му време да дойде на себе си.

— А погледни Майора! — възрази другият.

Водачът на впряга изгледа раненото куче. То беше потънало в обагрения от кръвта му сняг и едва дишаше.

— Така му се пада! Нали сам казахте това, господин Скот? Искаше да отнесе месото на Белия зъб и на бърза ръка си изпя песента. Това трябваше да се очаква. Не давам и пукната пара за куче, което не се бие, когато друг пес му отнема месото.

— Но погледни крака си, Мат! С кучетата както и да е, но всяко нещо има граница!

— Получих си заслуженото — упорствуваше Мат. — Защо ми трябваше да го ритам? Та нали и вие казахте, че Белия зъб е постъпил правилно! Значи нямах право да го ритам.

— Ще направя едно добро, ако го застрелям — пак настоя Скот. — Той не може да бъде опитомен.

— Чуйте ме, мистър Скот! Дайте възможност, на кучето да дойде на себе си. Никой не се е отнесъл добре с него. Прекарало е адски мъки и днес за първи път се вижда на свобода. Дайте му възможност и ако не се оправи, аз сам ще го застрелям. Така е, повярвайте ми!

— Бог ми е свидетел, че нито искам аз да го убивам, нито искам някой друг да го убива — отговори Скот и прибра револвера си. — Нека потича малко на свобода и да видим дали ще го спечелим с добро. Ей сега ще направя първия опит.

Той тръгна към Белия зъб и още отдалече започна да му говори тихо и ласкаво.

— Я вземете една тояга — предупреди го Мат.

Скот поклати глава и продължи да се опитва да спечели доверието на Белия зъб.

Но Белия зъб стана подозрителен. Нещо лошо щеше да се случи. Той беше убил кучето на тоя бог и беше ухапал неговия приятел бог. Нима можеше да очаква друго освен някое ужасно наказание? Но дори и сега, когато очакваше да бъде наказан, той остана неукротим. Настръхна и показа зъбите си, а очите му бдяха зорко, тялото му се изопна и той беше цял нащрек, готов да посрещне всяка изненада. Понеже богът не носеше цепеница, той му позволи да дойде съвсем наблизо. После ръката на бога се протегна и започна да се спуска над главата му.

Белия зъб се сниши под нея, сви се и тялото му се вдърви от напрежение. Тук се криеше някаква опасност, някаква измама или нещо подобно. Той познаваше ръцете на боговете, знаеше колко изкусни бяха те и колко хитро умееха да причиняват болки. Освен това открай време мразеше да го докосват. Затова започна да ръмжи още по-предупредително и почти се прилепи към земята, но ръката продължаваше да се спуска към него. Не искаше да ухапе тая ръка и устоя пред заплахата, която идваше от нея, до момента, в който инстинктът го завладя изцяло, изпълвайки го с неутолим копнеж за живот.

Уийдън Скот се считаше достатъчно чевръст и мислеше, че ще може навреме да отдръпне ръката си, ако кучето се опита да го ухапе. Но той нямаше представа за страшната пъргавина на Белия зъб, който нападаше бързо и точно като змия.

Скот извика силно от изненада, хвана бързо разкъсаната си ръка и я стисна здраво. Мат изруга гневно и се спусна към него. Белия зъб се сниши и отстъпи — настръхнал, с оголени зъби, с поглед, преизпълнен със злобна закана. Сега той очакваше да го набият тъй безмилостно, както го биеше Красавеца Смит.

— Ей, какво правиш? — изведнъж извика Скот.

Мат беше хукнал към хижата и излизаше от нея с пушка в ръка.

— Нищо — рече той бавно, с престорено спокойствие. — Искам да изпълня обещанието си. Мисля, че аз трябва да го убия, както вече обещах.

— Не! В никакъв случай!

— Ще го убия. Ето гледайте…

Тъй както Мат беше просил милост за Белия зъб, когато кучето го беше ухапало, така и Уийдън Скот взе страната на Белия зъб.

— Ти сам каза, че трябва да му дадем възможност да се опомни и поправи. Дай му я! Ние едва сме почнали и не трябва да спрем още в началото. Падаше ми се да ме захапе. И… виж, погледни го!

Белия зъб застана близо до ъгъла на хижата; на около четиридесет фута от тях, и ръмжеше кръвожадно, но не към Уийдън Скот, а към водача на впряга.

— Дявол да го вземе, та това е просто невероятно! — възкликна самият Мат.

— Виж само колко е умен! — побърза да каже Скот. — Той знае какво е огнестрелно оръжие не по-зле от тебе. Умен е и трябва да му помогнем да прояви своя ум. Хайде прибери пушката!

— Добре! Съгласен съм! — прие Мат и подпря пушката до купчината дърва.

— Я го погледнете сега! — възкликна той в следния миг. Белия зъб се беше усмирил и вече не ръмжеше.

— Това заслужава да се провери отново. Наблюдавайте го сега — рече Мат и посегна към пушката.

В същия миг Белия зъб започна пак да ръмжи. Тогава Мат се отдалечи от пушката, а устните на Белия зъб се прибраха и покриха оголените зъби.

— Още веднъж, само на шега — каза Мат като взе отново пушката и започна да я вдига бавно към рамото си.

Белия зъб започна да ръмжи още когато Мат взе пушката в ръка. Ръмженето му се усилваше, колкото повече се издигаше пушката, а когато тя вече се насочваше към него, той изръмжа грозно. Само миг преди дулото на пушката да сочи право в него, той се намери с един скок зад ъгъла на хижата. Мат ококори очи и зяпна към празното място в снега, гдето доскоро стоеше Белия зъб.

Водачът на кучешкия впряг сне пушката замислено, после извърна глава и погледна господаря си.

— Съгласен съм с вас, господин Скот. Едно толкова умно куче не трябва да се убива.

Шеста глава
ДОБРИЯТ ГОСПОДАР

Когато Уийдън Скот тръгна към Белия зъб, животното настръхна и започна да ръмжи. С това искаше да го предупреди, че не ще допусне да бъде наказан. Само преди двадесет и четири часа беше раздрал ръката, сега бинтована и поставена напреки в бяла превръзка, за да не кърви. В миналото Белия зъб беше получавал закъснели наказания и сега се боеше да не би същото да се повтори. Нима можеше да бъде иначе? Извършил беше престъпление, което считаше за светотатство — захапал беше свещената плът на един бог, при това на един от белите, по-висши богове. В реда на нещата беше, а и от общуването си с боговете знаеше, че го очаква нещо страшно.

Богът приседна на няколко крачки от него. В това Белия зъб не виждаше нищо опасно. Когато боговете наказват, те обикновено стоят прави. А и тоя бог не държеше тояга, бич или огнестрелно оръжие. Нещо повече, Белия зъб беше свободен; не беше окован във верига или привързан към тояга. Можеше спокойно да избяга, преди богът да се изправи на крака. Дотогава той ще почака, за да види какво ще стане.

Богът продължаваше да седи спокойно, без да се движи, и ръмженето на Белия зъб се превърна в сподавено хъркане, после постепенно замря в гърлото му и стихна окончателно. Тогава богът проговори. Още при първия звук на гласа му козината по врата на Белия зъб настръхна и той отново заръмжа глухо и сподавено. Но богът не направи нито едно нападателно движение, а продължи спокойно да говори. За известно време ръмженето на Белия зъб съвпадаше с ритъма на говора. Богът говореше непрестанно. Така говореше на Белия зъб, както никой досега не бе му говорил. Той говореше тихо, успокоително и тъй приятелски, че събуди в Белия зъб неизпитани досега чувства. Въпреки самата си природа, въпреки инстинкта, който негодуваше и го предупреждаваше да се пази, Белия зъб започна да изпитва доверие към тоя бог. У него се породи някакво особено чувство на безопасност, което беше несъвместимо с целия му опит от общуването му с хората.

След време богът стана и влезе в хижата. Когато излезе навън, Белия зъб го загледа тревожно. Богът не носеше ни камшик, ни тояга, ни оръжие, нито пък криеше нещо зад гърба си със здравата си ръка. Той пак седна на същото място, само на няколко крачки от него, и му подаде къс месо.

Белия зъб наостри уши и разгледа подозрително месото, гледайки едновременно и към месото, и към бога — нащрек за всяко неочаквано действие, с изопнато от напрежение тяло, готов да отскочи още при първата враждебна проява.

А наказанието се бавеше. Богът чисто и просто държеше парче месо под носа му. Не можеше да открие нещо нередно в месото, но това не му пречеше да изпитва недоверие и да отказва да се докосне до него въпреки честото подканване на ръката. Боговете бяха всемъдри и той не знаеше дали зад това наглед съвсем безвредно парче месо не се криеше някаква изкусна измама. Според досегашните му опити — особено в разправиите с индианките — често съществуваше злощастна връзка между месото и наказанието.

Богът най-после хвърли месото в снега, току пред краката на Белия зъб. Той помириса внимателно месото, но не го погледна — душеше го и не сваляше очи от бога. Нищо лошо не се случи. Тогава налапа месото и го глътна. Пак нищо лошо не се случи. Ето че богът му предлагаше друго парче месо. Той пак отказа да го вземе от протегнатата ръка и богът пак го хвърли в краката му. Това се повтори няколко пъти, но веднъж богът отказа да хвърли месото — държеше го в протегнатата си ръка и му предлагаше сам да го вземе.

Месото беше вкусно, а Белия зъб беше гладен. Лека-полека, с безкрайна предпазливост той започна да се приближава към протегнатата ръка. Най-после се реши да вземе месото от самата ръка, но без да сваля поглед от бога — само изопна врат, протегна глава и наостри уши, а козината по врата му неволно настръхна. Глухо ръмжене се чу в гърлото му, сякаш да предупреди бога, че не ще позволи никакви шеги. Изяде месото и пак нищо лошо не се случи. Едно подир друго изяде всички късове месо и все нищо не се случваше. Наказанието още се бавеше.

Белия зъб облиза муцуната си и зачака. Богът продължаваше да говори. В гласа му звучеше нежност — нещо, което Белия зъб не беше изпитвал дотогава. Тая нежност събуди в него дълбоко задрямали, непознати досега чувства. Някакво странно доволство се разливаше по цялото му тяло, сякаш една отдавнашна негова нужда беше задоволена и някаква празнота в живота му запълнена. Но инстинктът отново заговори в него и миналият му опит го предупреди да внимава. Боговете бяха много лукави и постигаха целите си чрез всевъзможни хитрини.

Да, той беше прав! Ето я тая ръка на бога, която знае да причинява такива силни болки — тя се протяга бавно към него и надвисва над главата му. Но богът продължаваше да говори. Гласът му беше тих и успокояващ. Въпреки заплахата от надвисналата ръка тоя глас му вдъхваше доверие и въпреки успокояващия глас ръката вдъхваше недоверие. Ръзкъсваха го противоречиви чувства. Просто щеше да се пръсне на парчета — тъй силно напрягаше волята си, за да може чрез тая непривична нерешителност да овладее противоречивите чувства, които се бореха в него за надмощие.

Той избра средния път. Започна да ръмжи, настръхна и присви уши, но не захапа ръката и не побягна от бога. А ръката продължаваше да се спуска бавно над него. Тя се спущаше все по-ниско и по-ниско. Сега дори докосна крайчетата на настръхналата му козина и той се сниши. Ето, опря в гърба му. Той се сви и почти затрепера, но все пак успя да се овладее. Това беше истинско мъчение — тая ръка, която го докосваше и пренебрегваше инстинкта му. Не можеше за един ден да забрави злото, което беше понесъл от ръцете на хората, но такава беше волята на бога и той направи усилия да се покори.

Ръката се издигна и кротко се спусна отново, започна да гали по козината. Това продължи доста време, но при всяко издигане на ръката настръхваше и козината на Белия зъб, а при всяко спускане ушите му прилепваха назад и в гърлото му започваше отново да клокочи глухо ръмжене. Белия зъб неспирно и настойчиво предупреждаваше, че е готов да отмъсти за всяка болка, която биха му причинили. Не се знаеше кога щяха да се проявят истинските подбуди на тоя бог. Тоя кротък глас, вдъхващ доверие, можеше изведнъж гневно да загърми, а нежната и милваща ръка можеше да го стегне като в клещи и да го държи така, докато изтърпи наказанието.

Но богът продължаваше да говори кротко и ръката се издигаше и сваляше все тъй нежно, без никаква враждебност. Белия зъб пак беше обзет от противоречиви чувства. Инстинктът му въставаше срещу тая ръка. Тя го заставяше да се въздържа и притъпяваше волята му да запази свободата си. Докосването на ръката не му причиняваше болка. Напротив, тя даже му доставяше известно физическо удоволствие.

Галенето неусетно премина в леко търкане край основата на ушите. Сега физическото удоволствие се увеличи, но той продължаваше да се страхува и да стои нащрек, очаквайки някаква непредвидена неприятност. Удоволствието и неудоволствието се редяха едно след друго в зависимост от това, кое от двете противоположни чувства надделяваше в даден момент.

— Удивително! Просто да не вярваш на очите си! — викна Мат, който тъкмо излизаше от хижата със засукани ръкави и носеше кофа нечиста вода, но забрави да изпразни кофата, като видя Уийдън Скот да гали Белия зъб.

В същия миг, когато гласът на Мат прозвуча в тишината, Белия зъб отскочи назад и започна свирепо да ръмжи към него. Мат погледна господаря си с укор и съжаление и рече:

— Ако ми разрешите да изразя чувствата си, господин Скот, ще си позволя да кажа, че сте щур за триста щураци, всеки по-щур от другия, а вие повече от всички!

Уийдън Скот се усмихна снизходително, после стана и тръгна към Белия зъб. Заговори му отново с кротък, успокояващ глас, но скоро протегна ръка, докосна главата му и започна отново да го гали. Белия зъб не се възпротиви, но в устремения му напред поглед личеше недоверие — той не гледаше човека, който го галеше, а другия, който беше застанал пред прага на хижата.

— Може да сте най-добрият минен инженер и да сте незаменим — важно рече Мат, — но щеше да бъде сто пъти по-добре за вас, ако бяхте избягали като дете с цирка на някой звероукротител!

Щом чу гласа на Мат, Белия зъб пак започна да ръмжи, но не избяга от ръката, която го галеше по главата и врата с бавни, успокояващи движения.

За Белия зъб това беше началото на края — краят на предишния му живот, когато беше в плен на омразата. Сега за него започваше нов и несравнимо по-добър живот, но Уийдън Скот трябваше да положи много грижи и да прояви безкрайно търпение, за да постигне това. Що се отнася до Белия зъб, той трябваше да промени коренно досегашните си привички, да превъзмогне негодуващите си инстинкти, да пренебрегне гласа на разума, да се откаже от целия си досегашен опит и да забрави всичко, което го свързваше с миналото.

В неговия досегашен живот нямаше място за много от нещата, които вършеше в момента. Впрочем миналият му живот представляваше пълна противоположност на всичко, което възприемаше сега. Накратко казано, като се има всичко предвид, той трябваше да извърши коренен прелом в живота, навиците и разбиранията си — далеч по-всеобхватен прелом от онзи, който беше настъпил в него по времето, когато доброволно напусна Дивата пустиня и се постави под властта на Сивия бобър. Тогава той беше още неукрепнало мъниче, без оформен нрав, напълно податлив към влиянието на средата. Сега положението беше съвсем друго. Средата беше оставила неизличим отпечатък върху нрава му. Тя го беше загрубяла и превърнала във вълк боец, жесток и неумолим, който не обичаше никого и когото никой не обичаше. Да извърши тоя прелом сега значеше да се промени изцяло, и то в една възраст, когато му липсваше младежката гъвкавост, когато тялото му беше загрубяло, когато основата и вътъкът, от които беше изтъркан, го бяха превърнали в твърда, неподдаваща се материя, когато духът му беше станал твърд като стомана, а инстинктите и дългогодишният му опит бяха изкристализирали в точно определени правила, вкусове и желания.

И ето в този нов прелом пак околната среда започна да въздействува и да го променя, като смекчаваше онези негови черти, които бяха загрубели, и им придаваше нова, хубава форма. Сега влиянието на околната среда се проявяваше чрез Уийдън Скот. Той проникна дълбоко, до самите корени на неговата природа, и съумя с нежност да докосне жизнени сили, които отдавна чезнеха в него и бяха почти загинали. Една от тия сили беше любовта. Тя измести влечението — най-висшето чувство, което Белия зъб беше изпитвал дотогава при общуването си с хората.

Но тая любов не дойде изведнъж. Тя започна с влечението и от него бавно се разрасна и разви любовта. Макар че Белия зъб не беше вързан, той не избяга, защото обичаше новия бог. Това беше далече за предпочитане пред живота в клетката на Красавеца Смит, а освен това необходимо му беше да има някакъв бог. Самата му природа търсеше властта на човека. Печатът на неговата зависимост от човека беше сложен върху него още в онзи далечен ден, когато напусна Дивата пустиня и пропълзя в краката на Сивия бобър, за да получи очаквания бой. Тоя печат беше сложен за втори път върху него, и то съвсем неизличимо при повторното му бягство от Дивата пустиня, след края на продължителния глад, когато се върна в селището на Сивия бобър, в което пак имаше риба.

И тъй Белия зъб не побягна, понеже имаше нужда от бог и предпочиташе Уийдън Скот пред Красавеца Смит. В знак на вярност към него той пое грижата да пази имуществото му. Бродеше около хижата, когато кучетата от впряга спяха, и първият човек, който потърсеше господаря му през нощта, трябваше да се брани с тояга, докато сам Уийдън Скот дойдеше да го освободи. Но Белия зъб скоро се научи да разпознава крадците от честните хора и да преценява походката и поведението на едните и на другите. Той не закачаше хората, които стъпваха смело и вървяха право към вратата на хижата, макар че ги наблюдаваше внимателно, докато вратата се отвореше и господарят му ги приемеше. Но след човек, който вървеше тихичко, по околните пътеки и се оглеждаше предпазливо встрани, страхувайки се да не бъде забелязан, Белия зъб не пропущаше да иде чак до вратата — такъв човек си отиваше внезапно, бързо и позорно.

Уийдън Скот си беше поставил за задача да превъзпита Белия зъб, или по-право, да изкупи вината на хората за злото, което бяха направили на Белия зъб. За него това беше въпрос на съвест и на чест. Той считаше, че злото, сторено на Белия зъб, е един неизплатен дълг от страна на хората, който трябва да бъде изплатен. Затова полагаше особени грижи да бъде изключително внимателен към досегашния вълк борец — ден не минаваше да не го гали и милва, и то доста продължително.

Отначало Белия зъб се отнасяше недоверчиво и враждебно към тези ласки, но скоро те започнаха да му се нравят. Не можеше да преодолее само едно нещо — ръмженето си. Ръмжеше от началото до края на галенето. Но в ръмженето му се появи една нова нотка. Който не го познаваше отдавна не би могъл да долови тая нова нотка и би счел ръмженето му като проява на страшна свирепост, която действуваше на нервите и смразяваше кръвта. Но гърлото на Белия зъб беше загрубяло от често свирепо ръмжене в продължение на много години, още от деня, когато изръмжа за първи път в леговището като малко, сърдито вълче, и сега той не можеше да смекчи звуците, за да изрази доволство от милувката. Но слухът и сърцето на Уийдън Скот бяха достатъчно чувствителни и долавяха новата нотка в ръмженето му, макар че тя заглъхваше в свирепите звуци, които клокочеха в гърлото на Белия зъб. Тая нова нотка представляваше далечен намек за удоволствието, което изпитваше, когато го галеха, и само ушите на Уийдън Скот можеха да я схванат.

С всеки нов ден първоначалното влечение към Уийдън Скот прерастваше в любов. Белия зъб сам започваше да съзнава това, макар че нямаше ясна представа какво значи любов. Тя се проявяваше като празнота в живота му — гладна, болезнена и жадуваща празнота, която настойчиво искаше да бъде запълнена. Това чувство го гнетеше, правеше го неспокоен и само присъствието на Уийдън Скот можеше да го уталожи. В такива минути любовта му се превръщаше в радост — едно диво, необуздано усещане, което го караше да тръпне от доволство. Но когато той не беше при своя бог, гнетът и безпокойството отново го завладяваха, чувството на пустота се усилваше и копнежът пак започваше да го гложде и измъчва.

Белия зъб постепенно узнаваше истинската си природа. Въпреки напредналата си възраст и суровия живот, който беше водил дотогава, неговата природа се поддаваше на развитие. В него вече се пораждаха странни чувства и съвсем непривични желания. Променяше се и самото му поведение. По-рано той обичаше всичко, което му носеше доволство и отстраняваше болките, и съобразно с това направляваше действията си. Сега нещата се промениха. Новите чувства, които напираха в него, често го караха да понася несгоди и да търпи болки заради своя бог. Така например, вместо да броди и търси храна от ранно утро или да почива в някое закътано място, той чакаше по цели часове пред неприветливата веранда на хижата само за да зърне лицето на своя бог. А вечер, когато богът се завръщаше, Белия зъб излизаше от топлото леговище, което си беше изровил в снега, само за да почувствува дружеското докосване на пръстите му и да чуе приветствените му думи. Отказваше се дори от месото, което му бяха дали, само за да бъде с бога си, да получи някоя милувка или да го придружи до града.

Влечението отстъпи място на любовта. И тази любов докосна най-дълбоките струни в душата му — струни, които бяха останали незасегнати от влечението. От тия дълбочини на неговата душа изникна новото чувство — любовта. Той започна да се отнася с бога тъй, както богът се отнасяше с него. Неговият господар беше истински бог, бог на любовта, приветлив и нежен бог, под чиито топли грижи душата на Белия зъб се разтвори тъй, както се разтваря цветът под топлите лъчи на слънцето.

Но Белия зъб не обичаше да показва чувствата си. Той беше твърде стар, със затвърдени вече навици и не можеше тепърва да усвоява нови средства за изразяване на чувствата си. Самотният му живот го беше направил твърде сдържан и уравновесен. Беше свикнал да мълчи, да се държи настрана и да бъде мрачен. През целия си живот не беше излаял нито веднъж и сега не можеше да се научи да посреща господаря си с лай. Никога не се въвираше в краката му и не изразяваше любовта си смешно и глупаво. Никога не изтичваше да посрещне господаря си, а чакаше на известно разстояние, но чакаше винаги и беше всякога на пост. Любовта му се превърна в истинско обожание — сляпо, безмълвно, тихо обожание. Изразяваше любовта си само като го гледаше втренчено и като следеше с поглед всяко негово движение. А понякога, когато неговият бог го поглеждаше или му говореше, той изпитваше някакво неловко стеснение, породено от желанието да изрази любовта си и от физическата неспособност да стори това.

Белия зъб научи да се приспособява към много новости в живота, който водеше сега. Внушиха му, че не трябва да закача кучетата на господаря си, но неговата властна натура пак надделя и той трябваше да набие предварително всяко едно от тях, за да ги принуди да признаят превъзходството му и да го приемат за водач. След това те вече не му създаваха неприятности. Напротив, винаги му даваха път, когато идваше и отиваше или когато се движеше между тях, а когато искаше да наложи волята си, те веднага му се подчиняваха.

Тъй както търпеше кучетата, така свикна да понася и Мат — като собственост на неговия господар. Господарят рядко го хранеше сам. Това правеше Мат — туй беше негова длъжност. Но Белия зъб все пак разбираше, че храната, която яде, беше на неговия господар, който е поръчал на Мат да го храни. Мат се беше опитал да го впрегне и застави да тегли шейна заедно с другите кучета, но не беше успял да стори това. Белия зъб разбра, че трябва да се покори едва когато дойде Уийдън Скот, който го впрегна и сам подкара шейната. Той схвана, че волята на неговия господар е Мат да запряга и него в шейната, както впрягаше и караше всички други кучета на господаря.

Клондайкските шейни не приличаха на плоските шейни по река Маккензи — те имаха плъзгачи. Различен беше и начинът, по който впрягаха кучетата по тия места. Не ги впрягаха ветрилообразно, а кучетата се нареждаха едно след друго в права редица и всички теглеха с двойни ремъци. И тук, в Клондайк, челното куче беше истински водач на впряга. За водач избираха най-умното и яко куче и всички останали кучета му се подчиняваха и се бояха от него. Белия зъб, разбира се, трябваше скоро да стане водач на впряга; това беше неизбежно. Той не можеше да се примири с по-задно място, в което впрочем сам Мат се увери след доста неприятности с него. Белия зъб просто се наложи като водач на впряга и още след първия успешен опит Мат гръмко възхвали тоя си избор. Но макар и да теглеше шейната през деня, Белия зъб не престана да бди над имуществото на господаря си през нощта. С една дума, Белия зъб беше на работа през цялото денонощие — винаги бдителен и верен, несравнимо по-ценен от всички останали кучета.

— Ще изплюя камъчето и ще кажа истината — рече Мат един ден. — Постъпихте майсторски, като купихте кучето тъй евтино. Вие чисто и просто изиграхте Красавеца Смит, а на всичко отгоре и здравата го натупахте!

Свитите очи на Уийдън Скот пламнаха от гняв при тоя спомен.

— Какъв мерзавец! — процеди той през зъби.

Голяма беда сполетя Белия зъб в края на пролетта. Добрият господар изчезна без никакво предизвестие. Известни признаци говореха за предстоящото пътуване, но Белия зъб нямаше представа за тия неща и не разбираше какво означава стягането на куфари. После си спомни, че тези приготовления предшествуваха заминаването на господаря му, но в това време той не подозираше нищо. Същата вечер той дълго чака завръщането на господаря си. Към полунощ излезе студен вятър и го принуди да се скрие зад хижата. После се унесе в полудрямка, но пак напрягаше слух да долови шума на познатите стъпки. Към два часа през нощта безпокойството му го накара да отиде към студената открита веранда, да легне пред прага и да чака там.

Но господарят му не се завърна. На сутринта вратата се отвори и Мат излезе навън. Белия зъб го погледна с копнеж в очите. Нямаше как да се разбере с Мат и не можеше да научи онова, което искаше да узнае. Дните се нижеха един след друг, а господарят не се завръщаше. Белия зъб не беше боледувал през живота си, но сега се разболя. Болестта му беше тъй сериозна, че Мат се принуди да го прибере в хижата. А в писмото си до своя господар той прибави и няколко реда за Белия зъб.

Когато четеше писмото в Съркъл сити, Уийдън Скот стигна до следните редове:

„Този проклет вълк не ще да работи. Не ще и да яде. Останал е без капка сила. Всички кучета го давят. Иска да знае какво е станало с вас, а не знам как да му обясня. Може и да умре.“

Мат не преувеличаваше. Белия зъб беше престанал да се храни, беше отпаднал духом и позволяваше на кучетата да го давят. В хижата лежеше на пода близо до печката. Не поглеждаше оставената му храна, не обръщаше внимание на Мат и не проявяваше желание да живее. Безразлично му беше дали Мат му говори кротко, или го ругае. В най-добрия случай извръщаше към него тъжните си очи и после отново отпускаше глава върху предните си лапи, както беше свикнал да лежи.

А една нощ, както си четеше полугласно, Мат се стресна от тихото скимтене на Белия зъб, който беше станал и се вслушваше внимателно, с обърнати към вратата уши. След малко Мат долови шум от приближаващи се стъпки. Врата се отвори и Уийдън Скот застана на прага. Здрависаха се с Мат и Скот се огледа наоколо.

— Къде е вълкът? — запита той.

Най-после го зърна край печката, гдето лежеше досега. Той не се спусна към господаря си, както правят кучетата обикновено. Стоеше, наблюдаваше и чакаше.

— Дявол да го вземе! — възкликна Мат. — Гледай го ти как си маха опашката!

Уийдън Скот тръгна към него и го повика. Белия зъб не се спусна към господаря си, но все пак дойде доста бързо. Чувствуваше се неловко от собственото си стеснение, но когато дойде още по-близо до Скот, погледът му доби странен израз. Някакво мощно, всеобхватно чувство нахлу в очите му и те засияха от щастие.

— Нито веднъж не ме е погледнал така, докато ви нямаше — забеляза Мат.

Уийдън Скот не чу думите му. Приклекнал до Белия зъб, той го гледаше право в очите и го галеше — чешеше го зад ушите, милваше го бавно и провлачено надолу по врата, до самите плещи, после потупваше гърба му с края на пръстите си. Белия зъб ръмжеше в отговор на тези ласки, а нежната нотка в ръмженето му беше по-ясно доловима от когато и да е преди това.

Но това не беше всичко. Неговата радост, неговата голяма любов, която постоянно диреше как да се прояви, най-после намери подходящ начин да се изяви. Той протегна врат и пъхна глава между тялото и мишницата на господаря си. И тъй, притиснат и скрит от погледите, се гушеше в тялото на господаря си.

Двамата мъже се спогледаха. Очите на Скот сияеха.

— Невероятно! — рече Мат, втрещен от изненада. Миг по-късно той се съвзе и добави:

— Винаги съм казвал, че тоя вълк е куче. Погледнете го само!

След завръщането на добрия господар Белия зъб започна бързо да се поправя. Остана още две нощи и един ден в хижата, после излезе навън. Кучетата от впряга бяха забравили силите му. Те го помнеха такъв, какъвто беше през последните дни — немощен и болнав. Като го видяха да излиза от хижата, те веднага се нахвърлиха върху му.

— Само се ежите и перчите! — викна весело Мат от вратата на хижата. — Хайде, вълчо, дай им да разберат, та да им дойде умът в главата! Натупай ги така, че да те запомнят!

Белия зъб не се нуждаеше от поощряване.

Одобрителните възгласи на Мат бяха наистина излишни. Завръщането на добрия господар беше достатъчно да възвърне силите на Белия зъб. Той беше отново пълен с живот, прекрасен и неукротим. Сега се биеше от радост и в боя намираше отдушник на онези чувства, които не можене да изрази иначе, понеже беше лишен от говор. Краят на борбата можеше да бъде само един — кучетата претърпяха позорно поражение. Те не посмяха да се върнат обратно, преди да се свечери, но дори и тогава пристигнаха боязливо едно по едно и смиреното им държане показваше, че отново признават превъзходството на Белия зъб.

Веднъж научил да се гуши в господаря си, Белия зъб започна често да прави това. Но тоя начин на гушене беше границата. Това беше най-силният израз на любовта му и той не можеше да намери друг израз. Винаги пазеше главата си повече от всичко друго и открай време мразеше да го докосват по нея. Тая негова особеност се дължеше на Дивата пустиня, на страха от болката и от вечната примка. Тоя страх го хвърляше в ужас и го караше да избягва всякакъв допир с чуждо тяло. Една от повелите на неговия инстинкт гласеше, че главата му трябва винаги да бъде свободна. А сега, когато се гушеше в тялото на добрия господар, той съзнателно се поставяше в положение на пълна беззащитност. Това беше израз на крайно доверие и на пълно себеотдаване, сякаш искаше да каже: „Оставям се в ръцете ти. Постъпвай с мен, както намериш за добре.“

Една вечер, наскоро след завръщането си, Уийдън Скот и Мат седнаха да играят на карти, преди да си легнат.

— Петнайсет и две, четиринайсет и четири, и още една двойка или всичко шест — гласно нареждаше Мат.

Изведнъж те чуха силен вик и страшно ръмжене отвън. Спогледаха се и веднага скочиха от масата.

— Вълкът е пипнал някого — рече Мат. Нов отчаян вик ги накара да побързат.

— Дай фенера! — викна Скот и изтича навън.

Мат го последва и при слабата светлина на фенера те видяха някакъв човек, проснат по гръб в снега. Човекът беше сключил ръце върху лицето и гърлото си, мъчейки се по тоя начин да ги запази от зъбите на Белия зъб. А това наистина беше необходимо. Белия зъб беше побеснял от гняв и се хвърляше с настървение към най-уязвимите места на човека. Целият ръкав на палтото — от рамото до китката на извитата ръка, — както и синята фланела и долната риза бяха разкъсани на парцали, а ръцете на човека бяха страшно изпохапани и от тях обилно течеше кръв.

Скот и Мат видяха всичко това още в първия миг. В следния миг Уийдън Скот сграбчи Белия зъб за гърлото и го дръпна назад. Той се боричкаше и ръмжеше, но не се опита да захапе господаря си. Умири се бързо още при първата строга дума на Скот.

Мат помогна на човека да стане. Когато той се изправи на крака и отпусна ръце, Скот и Мат видяха пред себе си животинското лице на Красавеца Смит. Водачът на впряга тъй бързо отдръпна ръце от него, сякаш беше пипнал огън. Красавеца Смит само примигаше в светлината на фенера и се озърташе плахо наоколо. Погледът му се спря върху Белия зъб и по лицето му отново се изписа ужас.

Тъкмо в тоя миг Мат забеляза нещо в снега. Той се наведе с фенер в ръка и видя два предмета, после веднага ги посочи с крак на господаря си — една желязна верига за връзване на куче и една дебела тояга.

Уийдън Скот видя веригата и тоягата и кимна с глава. Никой не продума. Мат хвана Красавеца Смит за рамото и чевръсто го обърна кръгом. Думите му бяха излишни. Красавеца Смит си тръгна.

В това време Уийдън Скот галеше Белия зъб и му говореше.

— Искаше да те открадне, а? — казваше Скот. — А ти не искаше да идеш с него, нали? Значи оня си е направил сметката без кръчмаря!

— Горкият Красавец. Сторило му се е, че триста дяволи са налетели връз него — рече Мат и прихна от смях.

Все още възбуден и настръхнал, Белия зъб продължаваше да ръмжи, но лека-полека козината му започна да уляга и нежната нотка в ръмженето му пак се появи — отначало слаба и далечна, а после все по-ясно доловима.

Първа глава
ДАЛЕЧНОТО ПЪТУВАНЕ

Бедата сякаш витаеше във въздуха. Белия зъб долови приближаващото се нещастие много преди появата на първите видими признаци. Смътни предчувствия му подсказваха, че пред стои някаква промяна. Сам не знаеше как, но беше доловил предстоящото събитие от самите богове. Те дори не подозираха, че сами издават намеренията си пред кучето вълк, което се навърташе край верандата и без да влиза в хижата, знаеше какво се върти в главите им.

— Вслушайте се за момент! — възкликна водачът на кучешкия впряг, по време на вечеря.

Уийдън Скот напрегна слух. Тихо тревожно скимтене, прилично на сподавен, едва доловим плач, долиташе откъм вратата. После и двамата усетиха как Белия зъб душеше вратата, за да се увери, че неговият бог е още в хижата и не е изчезнал пак на някое тайнствено и самотно пътуване.

— Струва ми се, че тоя вълк разбира какво му готвите — каза водачът на впряга.

Уийдън Скот погледна почти умолително своя другар и отвърна на забележката му, но с думи, които прикриваха чувствата му.

— За какъв дявол ми е притрябвал тоя вълк в Калифорния! — троснато рече Скот.

— Точно това казвам и аз — отвърна Мат. — За какъв дявол ви е потрябвал тоя вълк в Калифорния!

Това не задоволи Уийдън Скот. Другият сякаш мислеше, че той още не е взел окончателно решение.

— Кучетата на белите не ще могат да се справят с него — продължи Скот. — Щом зърне някое от тях и веднага ще го убие на място. Ако не ме разори с дела в съда, за които ще трябва да плащам глоби, то властите положително ще го вземат и ще го умъртвят на електрическия стол.

— Така е, той е истински убиец! — забеляза водачът на впряга. Уийдън Скот го погледна недоверчиво.

— Смешно е дори да се помисли! — отсече Скот.

— Да, смешно е дори да се помисли! — съгласи се Мат. — Та вие ще трябва да държите нарочен човек да се грижи за него!

Недоверието на Скот сякаш изчезна и той кимна весело с глава. В настъпилата тишина те отново доловиха откъм вратата тихото, жалостиво скимтене и тревожното душене на Белия Зъб.

— Трябва да призная, че той наистина е страшно привързан към вас! — рече Мат.

Скот го погледна сърдито, не можа да сдържи гнева си и викна:

— Стига, дявол да те вземе! Това е моя работа и знам какво трябва да направя.

— Съгласен съм с вас, само че…

— Само че какво? — сопна се Скот.

— Само че — започна кротко Мат, но се поколеба за миг и продължи с раздразнен глас — не трябва да кипвате чак дотолкова за тая работа. Като ви гледам, все ми се струва, че не знаете как да постъпите с него.

Уийдън Скот сякаш премисляше нещо в ума си, после продължи с по-тих глас:

— Прав си. Мат! Бедата е там, че сам не зная какво искам.

— Наистина ще бъде височайша глупост да взема кучето със себе си — обади се отново Скот, след като бяха помълчали малко.

— Съгласен съм с вас — отвърна Мат, но и тоя път отговорът му не задоволи господаря. — Но за бога, обяснете ми само как може да разбере, че ще пътувате! — добави водачът на впряга уж случайно.

— И аз не знам, Мат — отвърна замислено Скот и поклати глава.

Един ден Белия зъб надзърна през открехнатата врата на хижата и видя господаря си да нарежда съдбоносния куфар, който беше поставен на пода. Скот и Мат шетаха непрестанно насам-натам и прежният спокоен живот в хижата беше изчезнал. Неоспоримите доказателства бяха налице. Белия зъб беше предугадил истината. Сега започна да размишлява. Явно беше, че неговият бог се готвеше да отпътува. Миналия път той не го бе взел със себе си и нищо не му пречи и тоя път да го остави тук.

Същата вечер Белия зъб поде дългия вълчи вой. Както бе вил преди време, като малко вълче, когато побягна от Дивата пустиня и хукна обратно към селото, за да намери само купчина смет на мястото, гдето доскоро се издигаше палатката на Сивия бобър, така виеше и сега, извърнал муцуна към студените звезди, сякаш за да им повери страшната си мъка. Двамата мъже в хижата току-що си бяха легнали.

— Пак престана да се храни — обади се Мат от своя одър.

Чу се пъшкане от одъра на Уийдън Скот и размърдване на одеялото.

— Като си спомня колко се измъчи при последното ви пътуване — продължи Мат, — струва ми се, че тоя път ще умре.

— Хайде, млъквай вече! — викна Скот в тъмнината. — Мърмориш повече от жена.

— Съгласен съм с вас — отвърна водачът на впряга, а Уийдън Скот пак не беше сигурен дали другарят не му се присмива.

На другия ден тревогата на Белия зъб се усили и той стана още по-неспокоен. Увираше се в краката на господаря си, когато той излизаше от хижата, или се навърташе край верандата, когато Скот беше вътре. От време на време, когато вратата се отваряше, той виждаше багажа на пода. До куфара сега оставиха и някаква чанта и две платнищени денкчета. Мат навиваше одеялата и шубата на господаря в малък брезент, а Белия зъб следеше работата му и скимтеше.

След време пристигнаха двама индианци. Белия зъб не ги изпускаше от очи и видя как те нарамиха багажа и тръгнаха надолу по хълма след Мат, който носеше завивките и куфарите. Но Белия зъб не тръгна подир тях. Господарят му беше още в хижата. Мат скоро се върна. Господарят дойде до вратата и повика Белия зъб вътре.

— Ах, ти, дявол такъв! — каза кротко Скот, после започна да чеше Белия зъб зад ушите и да го тупа излеко по гърба. — Аз заминавам надалече, стари приятелю, и ти не можеш да дойдеш с мен. Хайде сега да ми поръмжиш, и то здравата, за последен път, за сбогом!

Но Белия зъб не искаше да ръмжи. Той само погледна господаря си с тъжни, питащи очи, после се сгуши в него, като скри глава между ръката и тялото му.

— Свири вече! — викна Мат.

Откъм Юкон се зачу дрезгавото свирене на речния параход.

— Трябва да побързате! — добави Мат. — Не забравяйте да заключите предната врата. Аз ще изляза през задната. Хайде тръгвайте!

Двете врати хлопнаха почти едновременно и Уийдън Скот изчака Мат да заобиколи хижата и да дойде при него. Зад вратата се чу тихо скимтене и хленч. Последваха няколко дълбоки вдишвания — Белия зъб душеше.

— Трябва да се грижиш за него, Мат! — каза Скот, когато тръгнаха надолу. — Пиши ми да зная как кара без мене.

— Разбира се — отвърна водачът на впряга. — Но я го чуйте.

Двамата се спряха. Белия зъб виеше, както вие куче над умрелия си господар. Воят му изразяваше безкрайна мъка — извиваше нагоре в сърцераздирателни вопли, после стихваше в жален хленч и отново се усилваше в прилив на скръб.

„Аврора“ беше първият параход, който щеше да отплава на юг тая година, и палубата му беше буквално задръстена от забогатели гурбетчии и разорени златотърсачи. И едните, и другите очакваха отплаването на парахода със същото горещо нетърпение, с което на времето бяха пристигнали по тия места. Скот беше застанал близо до подвижния мост на парахода и се сбогуваше с Мат, който се готвеше да слезе на брега. Когато се здрависаха, Мат неволно погледна отвъд Скот и видя нещо, което накара ръката му да се отпусне безпомощно в тая на неговия господар. Скот се извърна и погледна назад. Белия зъб беше седнал върху палубата само на няколко крачки от тях и гледаше господаря си с тъжни очи.

Водачът на впряга процеди през зъби някаква ругатня. Скот само гледаше изненадан.

— Затворихте ли предната врата? — запита Мат. Господарят му кимна утвърдително и попита:

— А ти затвори ли задната?

— Разбира се! — бързо отвърна Мат.

Белия зъб присви уши назад, както правеше, когато се умилква, но си остана там, където беше, и дори не мръдна от мястото си.

— Ще трябва да го смъкна на брега — рече Мат и направи две крачки към него.

Белия зъб се изплъзна. Мат пак се спусна към него, но той отскочи встрани и се скри в краката на група пътници. Колкото и да се мъчеше, Мат не можеше да го хване — той подскачаше, извръщаше тяло, изведнъж се снишаваше, криеше се по палубата и все успяваше да се изплъзне.

Но когато добрият господар го повика, той веднага се покори и отиде при него.

— От толкова месеци го храня, а не ще да дойде при мен! — каза с огорчение Мат. — А вие, вие го нахранихте само няколко пъти през първите дни, когато се опознахте с него. Съвсем не ми е ясно как разбира, че вие сте господарят!

Скот, който галеше Белия зъб, изведнъж се наведе и посочи на Мат няколко пресни драскотини по муцуната и една широка рана между очите на Белия зъб. Мат се наведе и прекара длан по корема му.

— Съвсем забравихме прозорците! — рече Мат. — Целият е изпорязан. Сигурно се е втурнал през стъклото, дявол да го вземе!

Но Уийдън Скот не го слушаше. Той бързо обмисляше нещо. Свирката на „Аврора“ възвести, че параходът се готви да отплава. Изпращачите се втурнаха към подвижния мост и бързо заслизаха на брега. Мат развърза шарената кърпа от врата си и се опита да върже с нея шията на Белия зъб, но Уийдън Скот го улови за ръката.

— Сбогом, драги приятелю — рече Скот. — А колкото за вълка, няма защо да ми пишеш. Както виждаш, аз…

— Какво! — възкликна Мат. — Да не би да искате да кажете, че…

— Точно така, Мат. Ето ти кърпата. Не ти, а аз ще ти пиша за вълка.

Мат се спря по средата на подвижния мост и викна:

— Климатът няма да му понесе! Ще трябва да го стрижете в топло време…

Подвижният мост беше изтеглен и „Аврора“ се отдели от брега. Уийдън Скот махна с ръка за сетен път към Мат, после се обърна и се наведе към Белия зъб, който стоеше до него.

— А сега поръмжи, дявол да те вземе, хайде поръмжи! — каза той, като го шляпкаше излеко по покорната глава и чешеше присвитите му назад уши.

Втора глава
В ЮЖНИТЕ ЗЕМИ

Белия зъб слезе от парахода в Сан Франциско. Удивлението му нямаше край. Винаги беше считал всяка внушителна проява на мощ като признак на божественост. Тая представа за божествеността се беше породила в него по някакви невидими пътища, не чрез размисъл или друго съзнателно усилие. Но никога белите хора не бяха му се стрували толкова удивително могъщи богове, колкото сега, когато тръгна по лепкавия паваж на Сан Франциско. Вместо познатите дълги горски хижи той видя високи многоетажни сгради. Улиците бяха пълни с всякакви страшни неща — каруци, тежки товарни коли и автомобили грамадни коне, които теглеха с мъка тежки каруци; чудовищни тролейбуси и електрически трамваи, които летяха с трясък и звън по улиците и издаваха гнева си с пронизителен вой, също като рисовете в северните гори.

Всичко това беше проява на могъщество. Но зад тези неща се криеше човекът, който направляваше и ръководеше всичко и който още от най-далечни времена се проявяваше, като овладяваше материята. А властта на човека над материята беше невероятно голяма и смайваща. Всичко предизвикваше страхопочитание у Белия зъб. Отново го завладя страх. Както в детството си — в оня ден, когато напусна Дивата пустиня и дойде за първи път в селището на Сивия бобър — се беше почувствувал малък и нищожен, така и сега, вече израсъл, в разцвета на силите си, всичко го накара да се почувствува отново малък и нищожен. А тук имаше толкова много богове! От техните безкрайни върволици му се виеше свят. Уличният грохот кънтеше в ушите му. Той беше просто зашеметен от тоя страшен и нестихващ водовъртеж. Както никога по-рано, сега той почувствува своята зависимост от добрия господар и тръгна по петите му, без да се отделя, без да го изпуска от погледа си, каквото и да се случеше.

Белия зъб можа да види града само като в кошмар; тая преживелица дълго смущаваше нощите му като някакъв невероятен и страшен сън. Господарят му го остави в един вагон за багаж и го върза с верига в ъгъла, сред грамада от сандъци и куфари. Тук заповядваше възнисък мургав бог, който вдигаше страшен шум, като местеше сандъците и куфарите насам-натам — едни вкарваше през вратата и ги трупаше на камара, а други изхвърляше с трясък навън, гдето други богове чакаха да ги поемат.

Ето в какъв адски безпорядък го беше оставил господарят му! Така поне мислеше Белия зъб, докато помириса и откри недалеч от себе си малките платнищени денкове на господаря си. Веднага скочи връз тях и застана на пост.

— Добре, че дойдохте! — мърмореше богът на фургона след час, когато Уийдън Скот застана пред вратата. — Тоя ваш пес не ми дава да докосна багажа ви.

Белия зъб слезе от фургона и пак се смая — кошмарният град беше изчезнал. За него фургонът представляваше нещо като стая в къща и когато влезе в него, градът го обкръжаваше отвред, а сега нямаше ни помен от града. Градският тътен вече не заглушаваше ушите му. Пред него се разстилаше приветливо, огряно от слънцето поле, което сякаш дремеше от леност. Не му остана време да се начуди на тая промяна. Той я възприе тъй, както беше свикнал да възприема всички необясними дела и прояви на боговете. Те винаги постъпваха така.

Чакаше ги някакъв файтон. Един мъж и една жена се приближиха към господаря. Жената протегна ръце и прегърна господаря — едно враждебно действие! В следния миг Уийдън Скот се изтръгна от прегръдката и сграбчи Белия зъб, който ръмжеше като бесен.

— Не се тревожи, мамо — казваше й Уийдън Скот и здраво държеше Белия зъб, като се опитваше да го усмири. — Помислил е, че искаш да ме нападнеш, а той не може да допусне това. Няма нищо, ще му мине. Скоро ще свикне.

— Значи докато свикне, аз ще мога да се радвам на сина си само когато кучето му не е край него, нали? — каза тя уж на смях, но всъщност беше пребледняла от уплаха.

Тя погледна Белия зъб, който, цял настръхнал, ръмжеше и я гледаше недружелюбно.

— Ще трябва да свикне, и то още сега, без отлагане — рече Скот. Той заговори съвсем кротко на Белия зъб, успокои животното и му заповяда със строг глас:

— Лягай! Хайде лягай!

Това беше едно от многото неща, на които го беше научил самият господар, и Белия зъб се подчини, макар и без особено желание.

— Хайде, мамо — и Скот протегна ръце за прегръдка, без да сваля поглед от Белия зъб.

— Мирно! — предупреди го той. — Лягай долу! Белия зъб беше настръхнал мълчаливо и се приповдигна тъй, сякаш се готвеше за скок, но легна отново и видя как враждебното действие се повтори. Нищо лошо не се случи от това, нито от следващата прегръдка с непознатия мъж бог. После малките платнищени денкове бяха натоварени на файтона, в който седнаха непознатите богове, а след тях любимият господар, и Белия зъб припна подир тях. Ту тичаше отзад и бдеше зорко, ту от време на време предупреждаваше конете с леко настръхване на козината, че не ще позволи да се случи нещо лошо с бога, когото возеха с такава бързина по друма.

След петнадесетина минути файтонът премина през някаква голяма каменна порта и тръгна между два реда орехови дървета, преплели клони като свод. От двете страни на тая алея се разстилаха просторни поляни, в които едри дъбове издигаха мощните си клони. Отвъд поляните и в пълен контраст с тяхната свежа зеленина се ширеха златожълти, обгорени от слънцето ливади, а в далечината се виждаха жълтокафяви хълмове с техните високи пасбища. В края на моравата, върху първото възвишение в долината, личеше красива къща с дълга веранда и много прозорци.

Но Белия зъб не можа да разгледа добре околността. Файтонът вече навлизаше в обширното имение, когато към него се спусна някакво овчарско куче със светнали очи и остра муцуна, което едва сдържаше гнева си и справедливо се възмущаваше. Кучето се втурна между него и файтона и го раздели от господаря му. Белия зъб не изръмжа предупредително, но козината му настръхна, когато се втурна тихо към песа, решен да го унищожи. Но той не се хвърли върху кучето, а спря внезапно, видимо смутен, и зарови предните си лапи в земята, за да спре устрема си. Тъй силно беше нежеланието му да се докосне до кучето, което смяташе да нападне, че той почти седна на земята. Кучето беше женско, а законът на неговата порода поставяше невидима преграда между него и нея. Да я нападне, значеше да престъпи една от повелите на инстинкта си.

Но не така мислеше овчарската кучка. Тя беше самка и нямаше подобен инстинкт. От друга страна тъкмо понеже беше овчарска кучка, нейният инстинктивен страх от всичко, което беше свързано с Дивата пустиня, а най-вече с вълка, беше особено силен. За нея Белия зъб беше вълк — оня кръвен враг, който беше нападал стадата още от онези далечни времена, когато някой от нейните незнайни прадеди беше тръгнал за пръв път с овцете, за да ги пази, докато пасат. И тъй, макар че той беше спрял внезапно и дори заровил крака в земята, за да избегне сблъскването, тя самата се нахвърли върху него. Той изръмжа неволно, когато почувствува зъбите й да се впиват в рамото му, но пак не се реши да я нападне. Отдръпна се назад с вдървени от напрежение крака, с което сякаш искаше да запази собственото си достойнство, и се опита да я зарбиколи. Кръшваше наляво, надясно, извиваше тяло и пак се спускаше напред, но всичко беше напразно. Тя винаги отскачаше и му преграждаше пътя.

— Тук, Коли — викна непознатият от файтона.

— Нищо, татко. Това е добър урок за него. Той ще трябва да научи доста неща и нека започне навреме. Ще видиш как добре ще се приспособи.

Файтонът потегли напред, а Коли още преграждаше пътя на Белия зъб. Той се опита да я надтича, като остави алеята и свърна по поляната в широка дъга, но тя тичаше по-напряко, от вътрешната страна на дъгата, винаги се изпречваше на пътя му и го посрещаше с два реда оголени лъскави зъби. Той се върна по стъпките си, пресече алеята и хукна през насрещната поляна, но нататък го изпревари.

Файтонът отвеждаше господаря нанякъде. Белия зъб я зърна, когато тя изчезваше зад дърветата. Положението ставаше твърде обезпокоително. Опита се да избяга в широка дъга, за да заобиколи кучката, но тя пак хукна бързо по него. Тогава Белия зъб се извърна рязко и се хвърли връз нея. Това беше първият му похват в борбата. Той я блъсна напреки с рамото си. Ударът не само я събори на земята, но поради бързото й тичане тя продължи да се търкаля, след като падна. Опитвайки се да спре, кучката впи ноктестите си лапи в чакъла, като квичеше силно от възмущение и засегнато честолюбие.

Белия зъб не чака повече. Пътят му беше открит и той не искаше нищо друго. Кучката пак хукна подир него, без да престава да квичи. Но сега те тичаха в права посока, а когато е въпрос за тичане, тя имаше какво да научи от него: Всъщност тя тичаше като бясна и напрягаше всички сили, скимтейки при всеки скок, който я носеше напред, но Белия зъб постоянно взимаше преднина — безшумно и без особено усилие, сякаш се хлъзгаше като призрак по земята.

Когато стигна до къщата, той изведнъж налетя на файтона. Той беше спрял пред входната площадка и господарят му тъкмо слизаше. И както тичаше с всички сили, Белия зъб усети, че някой го напада отстрани. Едно ловджийско куче се беше втурнало към него. Белия зъб се опита да се спре и посрещне нападателя, но кучето вече го настигаше, а той самият тичаше много бързо. Ловджийското куче го блъсна в хълбока и понеже устремът на Белия зъб беше много голям, а и нападението съвсем неочаквано, той беше съборен и се търкулна на земята. Изправи се на крака само миг след това — зловещо настръхнал, с прилепнали назад уши, разкривени устни и смръщен нос, а зъбите му щракаха във въздуха и за малко не се впиха в нежното гърло на кучето.

Господарят вече тичаше към тях, но беше още твърде далече. Не друг, а кучката Коли спаси живота на ловджийското куче. Тя пристигна тъкмо в момента, когато Белия зъб се готвеше да скочи и впие смъртоносните си зъби в гърлото на кучето. Коли пристигна като вихър — тя беше надхитрена и надмината при тичането, а освен това и най-безцеремонно търкулната на земята и сега тръпнеше от обида, справедлив гняв и инстинктивна омраза към тоя убиец, дошъл направо от Дивата пустиня. Тя се хвърли под прав ъгъл към Белия зъб тъкмо в момента, когато той се готвеше да скочи и пак беше съборен и търкулнат на земята.

Господарят пристигна и веднага сграбчи с ръка Белия зъб, а в това време бащата пропъди другите две кучета.

— Ей че радушно посрещане за бедния самотен вълк, пристигнал направо от Арктика — забеляза господарят, а в туй време Белия зъб се успокои под неговата галеща ръка. — През целия му живот са го виждали само веднъж да се търкулне на земята, а тук вече два пъти го премятат в половин минута.

Колата беше отминала; други непознати богове излязоха от къщата. Някои от тях стояха почтително настрана, но две жени извършиха предишното враждебно действие — те сграбчиха господаря през врата. Но Белия зъб вече започваше да се примирява с това деяние. То не представляваше опасност за господаря, а и звуците, които боговете издаваха при това действие, изобщо не съдържаха някаква заплаха. Боговете се опитаха да любезничат и с Белия зъб, но той ги отпъди с предупредително ръмжене, а и господарят ги възпря с няколко думи. В такива моменти Белия зъб се гушеше в краката на господаря, а той го милваше успокоително по главата.

— Дик, лягай веднага! — заповяда на ловджийското куче един от боговете.

Кучето веднага се изкачи по стълбището и легна до са мата входна врата, но не сваляше поглед от неканения гост и продължаваше да ръмжи. Една от жените се беше заела с Коли — беше обвила с ръце шията на кучката и не преставаше да я милва, но Коли беше крайно раздразнена и неспокойна. Тя скимтеше и потръпваше от възмущение поради присъствието на вълка, напълно уверена, че боговете грешат, като го пускат в имението.

Всички богове тръгнаха нагоре по стълбището, за да влязат в къщата. Белия зъб вървеше по петите на господаря си. Дик, който лежеше край вратата, започна да ръмжи, а Белия зъб настръхна и отвърна с ръмжене от стълбището.

— Приберете Коли и нека тия двамата да се преборят — предложи бащата на Скот. — След това ще станат добри приятели.

— Да, но за да докаже приятелството си, Белия зъб ще трябва да върви начело на опечалените, когато погребваме Дик — шеговито отвърна Уийдън Скот.

Старият Скот погледна с недоумение най-напред Белия зъб, после Дик и накрая сина си:

— Искаш да кажеш, че… Уийдън кимна с глава и каза:

— Точно това! Той ще прати Дик на оня свят за една, най-много за две минути.

След това се обърна към Белия зъб и рече:

— Хайде, вълчо. Не Дик, а ти трябва да влезеш в къщи. Белия зъб се изкачи по стъпалата и мина през верандата с вдървени крака и щръкнала опашка, без да откъсва поглед от Дик, който би могъл да го нападне откъм гърба, а в същото време беше готов да посрещне и най-жестокото нападение от страна на страшното неизвестно, което можеше да се спусне срещу него от къщата. Но нищо страшно не се спусна срещу него, а когато влезе вътре, той се огледа внимателно на всички страни, за да види дали няма някаква опасност. След това се изтегна в краката на господаря си и заръмжа от удоволствие, но не преставаше да следи всичко, което се вършеше около него, готов всеки миг да скочи на крака и да се бори на живот и смърт със страховитите неща, които сигурно се спотайваха под съмнителния покрив на тоя дом.

Трета глава
ИМЕНИЕТО НА БОГА

Самата природа на Белия зъб му позволяваше да се приспособява сравнително лесно към всяка промяна в неговия живот. При това той беше странствувал твърде много и беше разбрал колко важно и необходимо е да се приспособява към околната среда. Тук, в Сиера Виста, както се наричаше имението на стария съдия Скот, Белия зъб скоро се почувствува като у дома си. Кучетата вече престанаха да му създават сериозни неприятности. Впрочем те познаваха по-добре от него навиците на боговете от южните земи и той порасна в очите им, когато боговете му позволиха да влезе в къщата заедно с тях. Макар че беше вълк и колкото и невероятно да беше това, боговете го бяха допуснали в имението и те, кучетата на тия богове, трябваше да се примирят с тяхното решение.

Дик, разбира се, се считаше длъжен да спазва известни условности през първите дни, но след това и той спокойно прие Белия зъб, като пълноправен жител на имението. Ако зависеше само от Дик, те можеха да станат добри приятели; но Белия зъб не обичаше да се сприятелява. Единственото нещо, което искаше от другите кучета, беше да го оставят на мира. През целия си живот беше странил от себеподобните си и сега не желаеше да се сближава с тях. Умилкванията на Дик го отегчаваха и той го отпъждаше с ръмжене. В Севера беше научил да не закача кучетата на господаря си и още не беше забравил този урок… Но и той от своя страна държеше на уединението си и така старателно пренебрегваше Дик, че в края на краищата това добродушно куче се отказа от намерението си да се сприятели с него и започна да се интересува от Белия зъб, колкото се интересуваше от кола за връзване на коне, побит пред конюшнята.

Но Коли беше на друго мнение. Тя се беше примирила с неговото присъствие, понеже волята на боговете беше такава, но това съвсем не значеше, че беше длъжна да го остави на мира. Тя беше пропита от, спомена за безчислените престъпления, извършени от него и неговата природа срещу нейните прадеди. Нима грабежите на овце можеха да се забравят за един ден или дори от едно поколение! Тоя спомен я подтикваше към мъст, караше я да търси разплата. Тя не можеше да го напада в присъствието на боговете, които го търпяха край себе си, но това не й пречеше да трови живота му чрез хиляди дребни неща. Разделяше ги стара, вековна вражда и тя поне беше твърдо решена да го подсеща за това при всеки удобен случай.

И тъй, Коли се възползува от предимството, което й даваше нейният пол, за да хапе и тормози Белия зъб. Неговият инстинкт не му позволяваше да я напада, а упоритостта й не му позволяваше и да я пренебрегва. Когато тя го нападаше, той извръщаше обраслото си с козина рамо към острите й зъби и се оттегляше с достойнство, пристъпвайки с изопнати крака. Но като го нападаше твърде жестоко, той се принуждаваше да се върти в кръг с извърнато към нея рамо, като се стараеше да държи главата си по възможност по-далече от нейните зъби, а по лицето и очите му се изписваше търпение и досада. Понякога тя впиваше зъби в задните му крака и тогава той се оттегляше съвсем набързо, без да държи сметка за достойнството си. Общо взето обаче, Белия зъб съумяваше да се държи с достойнство, в което имаше и известна тържественост. Пренебрегваше я напълно, когато беше възможно, и винаги гледаше да не се мярка пред очите й. Щом я видеше или усетеше, че идва, веднага ставаше и си тръгваше.

Белия зъб имаше доста да научи и за много други неща. Животът на Севера беше удивително прост в сравнение със сложните отношения в Сиера Виста. Преди всичко трябваше да опознае семейството на господаря си. Вече имаше известен опит в такива работи. Тъй както Мит-сах и Клу-куч принадлежаха на Сивия бобър, който делеше с тях и храната, и огъня, и завивките си, така и тук, в Сиера Виста, всички обитатели на къщата принадлежаха на добрия господар.

Но тук се чувствуваше известна, и то доста значителна разлика. Сиера Виста беше несравнимо по-голяма от палатката на Сивия бобър. Трябваше да държи сметка за много хора. Съдията Скот и неговата жена, двете сестри на господаря — Бети и Мери, а също и неговата жена Алиса и децата му, Уийдън и Мод, малчугани на четири и шест години. Никой не можеше да му разправи за тези хора, а за техните кръвни и роднински връзки той нямаше дори представа и никога не би могъл да ги проумее. И все пак той бързо схвана, че тези хора принадлежат до един на господаря му. Впоследствие, като ги наблюдаваше при всеки удобен случай и като следеше действията, говора и дори интонацията на гласовете им, той можа постепенно да схване колко близък всеки един от тях беше на господаря му и доколко се ползуваше с благоразположението му. Веднъж установил това, Белия зъб се отнасяше съответно с всеки един от тях. Общо взето, той ценеше всичко, което беше ценно за неговия господар, и се чувствуваше длъжен да тачи и грижливо да пази всяко нещо, което бе мило и скъпо на Уийдън Скот.

Такъв беше случаят и с двете деца. През целия си живот бе ненавиждал всички малчугани. Мразеше ръцете им и се боеше от тях. Не малко горчивини беше изпитал от тяхната тирания и жестокост в индианските селища. И сега, когато малкият Уийдън и Мод се приближиха за първи път към него, той изръмжа предупредително и ги погледна със зли очи.

Тогава господарят го шляпна с ръка и му се скара, принуждавайки го да търпи милувките им, но той изръмжаваше при всяко докосване на малките им ръчички и в ръмженето му не звучеше никаква нотка на нежност. След време разбра, че малкото момченце и момиченце бяха любимци на господаря. Тогава те вече можеха спокойно да го погалят, без да става нужда господарят да го удря по главата и да му се кара.

Но дори и сега Белия зъб не проявяваше бурно чувствата си. Той позволяваше на господарските деца да го галят и не протестираше, но дребните им злосторства понасяше с такова търпение, с каквото човек понася тежка операция. Когато търпението му се изчерпваше, той ставаше и се отдалечаваше с тежки, твърди стъпки. По-късно той дори обикна децата, но пак не проявяваше чувствата си. Никога не отиваше пръв при тях, но когато ги видеше да идват, не се отдалечаваше, а спокойно изчакваше пристигането им. С течение на времето някаква особена радост започна да струи от погледа му, когато ги виждаше да идват при него, а когато си отиваха, привлечени от други развлечения, той ги изпращаше с тъга в очите.

Тая промяна се извършваше постепенно и изискваше време. След децата той тачеше най-много съдията Скот. За това имаше две причини. На първо място, господарят очевидно считаше съдията за едно от най-ценните си притежания и, второ, старият съдия не обичаше да показва чувствата си. На Белия зъб беше приятно да лежи в краката му, изтегнат на широката веранда, когато съдията четеше вестника си. От време на време съдията поглеждаше към Белия зъб или му отправяше някоя дума, сякаш да го увери, че чувствува присъствието му. Но това ставаше само в отсъствието на господаря. Появеше ли се Уийдън Скот, всички останали хора преставаха да съществуват за Белия зъб.

Белия зъб позволяваше на всички членове на семейството да го милват и галят, но не удостои нито един от тях с онези чувства, които пазеше само за господаря си. Нито една тяхна милувка не можеше да изтръгне от гърлото му нежната нотка на любовта и колкото и да се стараеха, те никога не успяваха да го накарат да се сгуши в тях. Тази проява на привързаност, покорство и пълно доверие той пазеше само за господаря си. Всъщност Белия зъб продължаваше да счита всички членове на семейството само като собственост на добрия господар.

Освен това Белия зъб схвана още отрано разликата между членовете на семейството и слугите в тоя дом. Слугите се страхуваха от него, а той се въздържаше да ги напада, понеже считаше и тях за собственост на господаря. Между тях и Белия зъб съществуваше пълен неутралитет и нищо повече. Те приготовляваха храната на господаря, миеха съдовете и вършеха разни други работи точно както правеше Мат в Клондайк. С една дума, те принадлежаха към къщата като всяка друга вещ.

Вън от къщата имаше дори повече неща, които Белия зъб трябваше да разбере и запомни. Имението на господаря беше обширно, но все пак имаше строго установени граници. То достигаше до шосето. Всичко отвъд — и пътища, и улици — принадлежеше на други богове. Но отделните богове имаха собствени имения, оградени с ограда. Безброй закони управляваха всичко и определяха поведението на всеки един от тях; но той не разбираше езика на боговете и нямаше как да се учи освен от личен опит. Подчиняваше се на обикновените си нагони дотогава, докато неволно нарушаваше някой закон. След няколко подобни нарушения той научаваше закона и вече го съблюдаваше.

Но никое възпитателно средство не оказваше такова силно въздействие върху Белия зъб, както някоя плесница от ръката на господаря или две-три думи на укор. Поради голямата любов на Белия зъб към господаря една плесница от неговата ръка му причиняваше по-силна болка, отколкото и най-силния бой, който беше понесъл от ръцете на Красавеца Смит или на Сивия бобър. Ударите на неговите бивши господари причиняваха само болка на тялото му, а духът му продължаваше да негодува, несломим и неукротим. Плесниците, които получаваше понякога от добрия господар, бяха винаги много леки, за да причинят болка на тялото му, но го караха да страда много по-силно. Те изразяваха неодобрението на господаря и Белия зъб просто вехнеше от мъка.

Всъщност рядко се случваше да получи някоя плесница. Обикновено гласът на господаря беше достатъчен. От него той разбираше дали постъпва правилно, или греши и според това нагаждаше действията и поведението си. Тоя глас беше неговият компас, който му сочеше пътя и го ориентираше в обичаите на една нова земя и законите на един нов живот.

В Севера единственото домашно животно беше кучето. Всички други животни обитаваха Дивата пустиня и ако не бяха много опасни, представляваха законна плячка за всяко куче. През целия си живот Белия зъб беше ловувал и убивал живи твари, за да се храни с тях. Сега дори и през ум не му минаваше, че тук, в южните земи, не е така. Но случи се тъй, че това му стана ясно още през първите дни, които прекара в долината на Санта Клара. Веднъж, като скиташе край къщата рано призори, той зърна едно избягало от курника пиле. Естествено, веднага пожела да го изяде. Два скока, изтракване със зъби, уплашено изкрякване и пилето изчезна в стомаха му. То беше расло в чифлик и затова беше охранено и крехко. Белия зъб облиза муцуната си и реши, че пилетата са вкусна храна.

По-късно в същия ден срещна край конюшнята друго отлъчило се пиле. Един от конярите хукна да спасява пилето. Той нямаше представа за нрава на Белия зъб и грабна един малък камшик за коне. Още при първия удар Белия зъб заряза пилето и реши да се справи с коняря. Някоя дебела цепеница би могла да спре Белия зъб, но не и тоя лек камшик. Мълчаливо, без дори да трепне от втория удар на камшика, той се хвърли напред и скочи към гърлото на коняря. Човекът само извика от уплаха: „Олеле, боже“, и се дръпна назад. Той изпусна камшика и закри гърлото си с ръце, но веднага едната му ръка беше раздрана до самата кост.

Конярят трепереше от страх. Уплаши го не толкова свирепостта на Белия зъб, колкото това мълчаливо нападение. Без да сваля раздраната кървяща ръка от гърлото си, той се опита да стигне до конюшнята, но щеше да пострада твърде зле, ако Коли не беше пристигнала тъкмо в тоя момент. Както бе спасила на времето Дик, тя спаси сега и коняря. Налетя като бясна върху Белия зъб. Да, тя беше права! Боговете можеха да грешат, но не и тя. Подозренията й се потвърждаваха: ето че тоя стар хищник пак си показва рогата!

Конярят се скри в конюшнята, а Белия зъб отстъпи пред острите зъби на Коли, като подлагаше рамото си на тях и се въртеше в кръг. Но тоя път Коли не го пусна да си върви само след няколко ухапвания, както правеше обикновено. Напротив, тя ставаше все по-разярена и зла, докато накрая Белия зъб забрави изцяло достойнството си и хукна през полето.

— Ще се научи да не закача пилета — каза господарят, — но не мога да му внуша това, докато не го заловя на местопрестъплението.

Престъплението се повтори само след два дни, но в много по-голям размер, отколкото беше предполагал господарят. Белия зъб беше разгледал кокошарника и изучил внимателно навиците на кокошките. През нощта, когато птиците спяха по летвите, той се покатери върху една камара прясно одялани трупи, а оттам се метна на покрива на курника и скочи във вътрешния двор. Миг по-късно Белия зъб беше вече вътре и тогава в курника започна същинско клане.

Сутринта, когато господарят излезе на верандата, погледът му се спря върху петдесет бели кокошки легхорни, които конярят беше наредил в права редица на земята. Господарят си подсвирна тихо с уста, отначало от изненада, а после от възторг. Погледът му се спря върху Белия зъб, но не откри у него никакъв признак на срам или вина. Напротив, той се държеше гордо, сякаш беше извършил истински подвиг, за който заслужава похвала. Явно беше, че не съзнава вината си. Господарят се намръщи при мисълта за неприятната задача, която го очакваше. Той се скара на неволния виновник и в гласа му звучеше божествен гняв. После го хвана за главата, наведе муцуната му към убитите кокошки и го натупа.

Белия зъб заряза курника веднъж завинаги. Законът не позволяваше такива напаления и той разбра това.

После господарят го отведе в двора на кокошките. Когато Белия зъб видя птиците да подскачат край него, току под носа му, неговият нагон отново го подтикна да се хвърли върху тях, но господарят му подвикна и го възпря. Те се разхождаха между кокошките почти половин час и Белия зъб често изпитваше силно желание да сграбчи някоя от тях, но гласът на господаря винаги го възпираше тъкмо в момента, когато се готвеше да нападне.

В края на краищата Белия зъб добре научи закона. Още преди да напусне двора на кокошките, той знаеше, че не трябва да ги закача — те вече не съществуваха за него.

Същия ден, когато седнаха да обядват, Уийдън Скот разправи на баща си как беше научил Белия зъб да не закача кокошките.

— Никога не може да се отучи един кокошкар — забеляза старият съдия и тъжно поклати глава, а после добави: — Щом навикне и се пристрасти към кръвта…

Старият съдия пак поклати тъжно глава, но Уийдън Скот не беше съгласен с мнението на баща си.

— Ето какво ще направя — каза той накрая. — Ще затворя Белия зъб в курника с кокошките цял следобед.

— Как не ти е жал за кокошките! — възрази съдията.

— При това — продължи синът — за всяка убита от него кокошка ще ти заплатя по един златен долар.

— Но и татко трябва да плати някаква глоба, ако ти излезеш прав — забеляза Бети.

Сестра й първа подкрепи това предложение и одобрителни възгласи се разнесоха от всички страни на масата. Съдията Скот поклати глава в знак на съгласие.

— Така да бъде! — отсече Уийдън Скот и се замисли за минутка. — Ако до края на следобеда Белия зъб не посегне на нито една кокошка, за всеки десет минути, прекарани от него в курника, татко ще трябва да каже веднъж, и то със сериозен глас, като подчертава отделните думи, сякаш се намира в съда и тържествено чете някоя присъда: „Бял зъб, ти си бил по-умен, отколкото предполагах!“

Скрити на различни места, всички членове на семейството наблюдаваха държанието на Белия зъб в курника. Нищо не се случи. Затворен при кокошките и изоставен от господаря си, Белия зъб легна и заспа. По едно време стана и отиде до коритото с вода, за да утоли жаждата си. Не обръщаше никакво внимание на кокошките — те сякаш не съществуваха за него. Към четири часа след пладне той се засили и скочи на самия покрив на курника, после се метна отвъд оградата и най-спокойно тръгна към къщата. Беше научил закона. А когато стигна до верандата, съдията Скот застана срещу него и пред цялото развеселено семейство повтори бавно и тържествено точно шестнадесет пъти: „Бял зъб, ти си бил по-умен, отколкото предполагах!“

Имаше какви ли не закони, а тъкмо това смущаваше Белия зъб и често го хвърляше в немилост пред боговете. Той трябваше да разбере, че не бива да закача кокошките и на другите богове. А имаше и котки, и зайци, и пуйки, които също трябваше да остави на мира. Всъщност, когато беше научил закона само отчасти, той остана с впечатлението, че не бива да докосва никаква жива твар. Случваше се дори някой пъдпъдък да подхвръкне под носа му в по-далечните поляни и да остане невредим. В такива моменти той тръпнеше от възбуда и желание, но овладяваше инстинкта си и стоеше като закован. Така зачиташе волята на боговете.

Но ето че един ден той видя как Дик подгони един див заек в полето, а господарят беше там и не се намеси. Той дори подкани и него самия да вземе участие в гонитбата. Тогава Белия зъб разбра, че възбраната не засяга дивите зайци. След време целият закон му стана напълно ясен. Между него и домашните животни не трябваше да има враждебни действия. Ако не може да живее в дружба с тях, трябва поне да спазва пълен неутралитет. Но другите животни — катеричките, пъдпъдъците или дивите зайци — се числяха към обитателите на Дивата пустиня и не бяха се подчинили на властта на човека. Те бяха законна плячка на всяко куче. Боговете закриляха само опитомените животни, но не им позволяваха да се избиват помежду си. Самите богове упражняваха власт над живота и смъртта на поданиците си и пазеха ревниво тая своя власт.

Наистина животът в долината на Санта Клара беше много сложен в сравнение с живота на Севера. Сложните и заплетени условности на живота в цивилизования свят изискваха преди всичко пълно самообладание и сдържаност — една уравновесеност, чувствителна като паяжина и в същото време твърда като стомана. Животът беше многолик и Белия зъб трябваше да се справя с това многообразие. Така, когато той отиваше в град Сан Жозе и тичаше след бричката или скиташе по улиците, докато чакаше конете да тръгнат отново, животът протичаше край него с цялото си разнообразие, широк и всеобхватен, той дразнеше неспирно сетивата му, изискваше от него да се нагажда незабавно и непрестанно към обстоятелствата и го заставяше почти винаги да потиска природните си нагони.

В града имаше месарници, в които висеше месо, лесно за докопване. Но той не трябваше да се докосва до това месо. В къщите, които посещаваше господарят, имаше котки, но и тях не трябваше да закача. А навсякъде се срещаха кучета, които ръмжеха по него, но той не трябваше да ги напада. По претъпканите плочници на улиците вървяха безброй много хора; той привличаше вниманието им. Те спираха и се заглеждаха в него, сочеха го един на друг, разглеждаха го с любопитство, приказваха му и което беше най-лошо, галеха го. А той трябваше да търпи опасните докосвания на тия непознати ръце и действително си наложи да понася всичко. Освен това успя да превъзмогне и смущението си и вече не се чувствуваше неловко. Напротив, той приемаше любезностите на многобройните познати богове дори с известно високомерие. Отговаряше със снизхождение на тяхната снизходителност към него. От друга страна, в него имаше нещо, което не позволяваше прекалена близост. Те само го погалваха излеко по главата и продължаваха нататък, радостни и доволни от собствената си смелост.

Но животът не беше винаги тъй приятен за Белия зъб. Когато припкаше зад бричката в окрайнините на Сан Жозе, често срещаше малки момчета и те винаги го замерваха с камъни. Но той знаеше, че не му е позволено да ги гони и поваля на земята. В тоя случай той трябваше да потиска инстинкта си за самосъхранение и той го потискаше, понеже неусетно се опитомяваше и приспособяваше към цивилизования живот.

И все пак не всичко беше по вкуса на Белия зъб. Той нямаше отвлечени понятия за справедливост и почтеност. Но във всяка жива твар се таи известно чувство за правда и тъкмо това негово чувство въставаше срещу несправедливата забрана, която го лишаваше от правото да се защищава срещу момчетата, които хвърляха камъни по него. Той забравяше, че според сключения между него и боговете договор те бяха длъжни да се грижат за него и да го закрилят. Но един ден господарят скочи от бричката с камшик в ръка и наби малките злосторници. След това те вече престанаха да го замерват с камъни, а Белия зъб разбра и остана доволен.

Наскоро след това му се случи друга подобна преживелица. На отиване в града винаги срещаше три кучета, които се навъртаха около кръчмата на кръстопътя и редовно се нахвърляха върху него, когато минаваше край тях. Понеже познаваше смъртоносните му хватки в борбата, господарят постоянно втълпяваше в главата му, че не трябва да се бие с кучетата. И тъй, веднъж усвоил добре закона, Белия зъб трябваше да понася много неприятности, когато минаваше край кръчмата при кръстопътя. Трите кучета винаги го нападаха, но ръмженето му ги принуждаваше да стоят на известно разстояние. Това не им пречеше да тичат по петите му, да лаят и ръмжат по най-обиден начин. Това продължи доста време. Посетителите на кръчмата подканваха кучетата да го нападат. Един ден те дори ги насъскаха против него. Тогава господарят спря конете.

— Хайде, дръж! — каза той на Белия зъб.

Но Белия зъб не можеше да повярва. Погледна към господаря, погледна към кучетата, сетне отново погледна проницателно и въпросително към господаря си.

А господарят кимна с глава и рече:

— Хайде, вълчо, дръж изяж ги!

Белия зъб престана да се колебае, извърна се и без да издаде някакъв звук, с един скок се намери между враговете си. И трите кучета се нахвърлиха вкупом срещу него. Настана страшна врява — чуваше се грозно ръмжене, тракане на челюсти и сблъскване на тела. Над кръстопътя се вдигна облак прах и скри кучетата, които се биеха. Няколко минути по-късно две от кучетата се валяха в праха, а третото хукна да бяга. То прескочи канавката, метна се отвъд съседната ограда и се понесе по поляната. Белия зъб се спусна подир него, хлъзгайки се по земята като истински вълк, и с вълча бързина, устремно и безшумно, догони кучето в средата на поляната и го уби.

Това тройно убийство сложи край на повечето от неприятностите му с кучетата. Мълвата се разнесе надлъж и нашир по цялата долина, а хората започнаха старателно да пазят кучетата си и не им позволяваха да закачат Белия зъб.

Четвърта глава
ГЛАСЪТ НА КРЪВТА

Месеците идваха и отминаваха. Тук, в южните земи, имаше много храна, а нямаше никаква работа и Белия зъб тлъстееше, благоденствуваше и беше щастлив. Той се намираше не само в географския юг, но и в топлия юг на живота. Човечните обноски сгряваха душата му като слънце и той цъфтеше като цвете, насадено в благодатна почва.

И все пак Белия зъб си остана малко по-различен от другите кучета. Знаеше законите дори по-добре от кучетата, които не познаваха като него другата страна на живота, и ги съблюдаваше във всяка тяхна повеля; но въпреки това нещо в него издаваше скритата свирепост, сякаш дивото още се таеше в душата му, а вълкът в него беше само задрямал.

Той не дружеше с другите кучета. Винаги беше странил от събратята си и желаеше да живее и занапред без дружба с тях. Още като мъниче, когато го преследваше Лип-лип и цялата глутница от малки кучета, и после, когато беше вълк боен при Красавеца Смит, той придоби силно отвращение от кучетата. Животът му не беше протекъл нормално — той се отдръпна от събратята си и се привърза към хората.

Освен това всички южняшки кучета го гледаха с недоверие. Той възбуждаше инстинктивния им страх от Дивата пустиня и те винаги го посрещаха с ръмжене и омраза, готови да го нападнат. Той от своя страна научи, че не е необходимо да използува зъбите си срещу тях. Оголените му зъби и разкривените му устни неизбежно оказваха своето въздействие и почти винаги заставяха налитащото с лай куче да се сепне и седне на задните си крака.

Но имаше едно нещо, което тревожеше живота на Белия зъб — Коли. Тя не го оставяше на мира нито за минута. Не беше склонна като него да спазва законите и отхвърляше всички опити на господаря да я помири с Белия зъб. Нейното рязко и нервно ръмжене вечно дразнеше слуха му. Тя не можеше да му прости избиването на кокошките и упорито продължаваше да вярва, че намеренията му са нечестиви. Тя го считаше за виновен още преди да беше извършил престъпното деяние и затова се отнасяше с него като с престъпник. Той не можеше да се отърве от нея — тя вървеше като полицай по петите му и следеше всяка негова стъпка — край конюшнята и навсякъде из имението. Достатъчно беше той да погледне някой гълъб или кокошка, макар и само от любопитство, и тя започваше да джафка от гняв и възмущение. За да се отърве от нея, той обикновено лягаше на земята, слагаше глава върху предните си лапи и се преструваше на заспал. Това винаги я залъгваше и усмиряваше.

С изключение на Коли всичко друго в живота на Белия зъб вървеше отлично. Знаеше да се владее и да не избухва и беше усвоил закона. Беше станал важен и спокоен, а на живота гледаше с философска търпимост. Вече не живееше във враждебна среда както преди, когато всевъзможни опасности, страдания и самата смърт го дебнеха отвред. С течение на времето и страшното неизвестно — това чувство на ужас и вечно грозяща опасност — изчезна. Животът му беше станал приятен и лек. Дните течаха спокойно, несмущавани от страхове и дебнещи врагове.

Липсваше му снегът, но той не съзнаваше това. „Необикновено дълго лято“, би помислил той, ако се сетеше изобщо да мисли за това. Всъщност Белия зъб жадуваше за снега някак си смътно и подсъзнателно. По същия начин чувствуваше и някакъв неясен копнеж по Севера, особено през слънчевите летни дни, когато страдаше от горещините. Те го правеха малко неспокоен и нервен, без сам да знае защо.

Белия зъб не обичаше да изразява бурно чувствата си. Той можеше да изрази любовта си само като се сгуши в тялото на своя господар, а също и чрез оная нежна нотка, която вмъкваше в ръмженето си, когато се галеше. Но той щеше тепърва да открие и трети начин за изразяване на нежните си чувства. Открай време се дразнеше лесно, когато боговете му се присмиваха. Смехът им го вбесяваше и го хвърляше в страшна ярост. Но той не можеше да се сърди на добрия господар и когато тоя бог започваше да му се присмива — добродушно и съвсем на шега, Белия зъб изпадаше в недоумение. Той чувствуваше как отколешният гняв се надига в него, но сега се сблъскваше с любовта му. Той не можеше да се разсърди, а чувствуваше, че трябва да стори нещо. Отначало се държеше сериозно, дори важно, но това само усилваше смеха на господаря. Тогава се опита да си даде още по-важен и тържествен вид, но сега господарят се смееше още по-силно. В края на краищата смехът на господаря надделя и той престана да важничи. Челюстите му се разтвориха донякъде, устните му се повдигнаха малко и в очите му се появи някакво насмешливо изражение, в което се долавяше повече любов, отколкото хумор. Той вече знаеше да се смее.

Научи се и да се боричка с господаря си, да бъде събарян и преобръщан и да става жертва на безброй груби закачки. В такива моменти той се преструваше на ядосан, настръхваше, ръмжеше свирепо и тракаше челюсти с привидно зли намерения. Не се самозабравяше в играта и челюстите му винаги хлопваха кухо, във въздуха. Към края на всяко подобно боричкане, когато ударите и плесниците валяха като дъжд, а ръмженето и тракането на челюстите ставаше просто страшно, те изведнъж отскачаха встрани, заставаха на няколко разкрача един от друг и се гледаха втренчено и сърдито. После също тъй неочаквано, както изгрява и слънцето над разбунтувано море, те започваха да се смеят. Боричкането винаги завършваше по същия начин — ръцете на господаря се сключваха около шията и плещите на Белия зъб, а той започваше да ръмжи и мърка своята любовна песен.

Никой друг човек не посмя да се пребори с Белия зъб. Той не позволяваше това. Държеше на достойнството си, а когато се опитваха да го преборят на шега, предупредителното му ръмжене и настръхналата по врата му козина показваха, че той съвсем не се шегува. Ако позволяваше подобни волности на господаря си, това съвсем не значеше, че можеха да го считат за най-обикновено куче, което раздава любовта си на всички и е готово да се закача и боричка с всеки срещнат човек. Той обичаше едного и не искаше да подцени себе си или любовта си.

Господарят често яздеше на кон и едно от главните задължения на Белия зъб беше да го придружава при ездата. Когато бяха в Севера, той беше доказал верността си, като прие да тегли шейната на господаря. Но в южните земи нямаше шейна, а и кучетата не носеха товари на гръб и той намери друг начин да изрази предаността си — тичаше край коня на своя господар. И най-продължителната езда не беше в състояние да го умори. Той тичаше с походката на вълк — гладко, неуморно, без усилие, — а след петдесет мили препускане пак изпреварваше коня и пристигаше бодър в имението.

Тия дълги разходки дадоха възможност на Белия зъб да научи още един начин за изразяване на чувствата си — забележителен с това, че той се възползува от него само два пъти през целия си живот. Първият от тези два случая беше, когато господарят се опитваше да приучи един сприхав чистокръвен кон да стои мирно, докато ездачът отваря и затваря някоя врата, без да трябва да слиза от коня. Неколкократно се опитваше да доведе коня до оградата и да затвори вратата, но всеки път животното се плашеше, теглеше се назад и побягваше. Конят ставаше все по-неспокоен и нервен. Когато се възправяше на задните си крака, господарят го пришпорваше и заставяше да свали предните, но тогава конят започваше да рита със задните крака. Белия зъб следеше опитите с нарастващо безпокойство, но накрая изгуби търпение, рипна пред коня и излая свирепо в знак на предупреждение.

Макар че той често се опитваше да лае след тая случка, а и господарят го поощряваше да стори това, само веднъж му се удаде да излае, и то в отсъствието на Уийдън Скот. Едно лудо препускане в галоп по ливадите, внезапната поява на един див заек изпод краката на коня, рязкото извръщане на животното, което се спъна и строполи на земята, а господарят си счупи крака — ето причината за този втори лай на Белия зъб. Той се хвърли с ярост към шията на виновния кон, но гласът на господаря го възпря.

— В къщи! Бързо в къщи! — заповяда Уийдън Скот, когато разбра каква беда го беше сполетяла.

Белия зъб не беше склонен да го остави сам. Господарят помисли да напише една бележка, но не намери хартия и молив в джобовете си. Тогава повторно заповяда на Белия зъб да се върне в къщи, а животното го погледна и тръгна нататък, но веднага се върна и почна тихо да скимти. Сега вече господарят му заговори кротко и настойчиво, а той наостри уши и цял се превърна в слух.

— Точно така, приятелю! Нужно е само да изтичаш до в къщи — казваше Уийдън Скот. — Иди у дома и им кажи какво ми се случи. Хайде, вълчо, тичай в къщи, право в къщи. Беж да те няма!

Белия зъб знаеше какво значи „в къщи“ и макар да не разбираше другите слова на господаря, все пак схвана, че той искаше от него да отиде в къщи. Обърна се и тръгна неохотно нататък, но скоро спря нерешително, изви глава и погледна назад.

— Хайде в къщи! — викна господарят. Този път Белия зъб се подчини.

Когато пристигна в имението, всички членове на семейството се бяха събрали на верандата и се радваха на привечерната прохлада. Той се вмъкна при тях, задъхан и страшно прашен.

— Уийдън трябва да се е върнал — каза майката на Уийдън.

Децата се зарадваха, че Белия зъб е пристигнал и припнаха да го посрещнат. Той се изплъзна от ръцете им и тръгна по верандата, но попадна между един люлеещ се стол и оградата на самата веранда и те му преградиха пътя. Той изръмжа и се опита да мине насила между тях. Разтревожена, майката на децата не сваляше поглед от рожбите си и рече:

— Винаги седя на тръни, когато го гледам да се върти около децата. Все ме е страх, че някой ден ще ги нападне най-неочаквано.

Белия зъб изръмжа свирепо и отскочи от ъгъла, но събори и двете деца на земята. Майка им ги повика при себе си и започна да ги успокоява, но им заръча занапред да не закачат Белия зъб.

— Вълкът си остава вълк! — забеляза съдията Скот. — Не може да му се вярва.

— Но той не е чист вълк! — каза Бети, застъпвайки се за Белия зъб в отсъствието на брат си.

— Ти говориш така, понеже се осланяш на думите на Уийдън — отвърна съдията, — но той само предполага, че в жилите на Белия зъб тече и малко кучешка кръв. Работата е там, че той не е напълно уверен в това. Колкото за външността му.

Той не довърши мисълта си, понеже Белия зъб застана пред него и започна свирепо да ръмжи.

— Марш! Хайде, лягай тук! — заповяда старият съдия. Тогава Белия зъб отиде при жената на добрия господар, захапа роклята й и започна да я тегли към себе си. Платът се раздра, а жената изпищя от уплаха. Сега вече всички погледи се насочиха към него. Той престана да ръмжи и застана с вдигната към тях глава, гледайки ги в очите. Гърчове пролазиха по гърлото му, но той не издаде никакъв звук, а тялото му просто се тресеше от напрежение, в напразен опит да изрази и предаде онова, което всячески напираше навън.

— Дано да не е побеснял! — каза майката на Уийдън Скот. — Вече на няколко пъти казвам на Уийдън, че никое животно от Арктика не може да понася тукашния топъл климат.

— Сякаш се опитва да каже нещо! — забеляза Бети. В тоя момент Белия зъб проговори: изведнъж залая силно и продължително.

— Нещо се е случило с Уийдън! — каза решително жената на Уийдън Скот.

Всички бързо скочиха от местата си, а Белия зъб припна надолу по стъпалата ч поглеждаше от време на време назад, за да ги накара да го последват. За втори и последен път в живота си той излая и успя да ги накара да го разберат.

След тая случка всички обитатели на Сиера Виста започнаха да се отнасят още по-добре с Белия зъб. Самият коняр, чиято ръка беше разкъсал със зъбите си, трябваше да признае, че той е умно куче, дори и да е вълк. Съдията Скот още поддържаше предишното си мнение и отегчаваше всички с разни доказателства и примери, които извличаше от енциклопедиите и някакви трудове по естествена история.

Дните идваха и си отиваха, а долината на Санта Клара продължаваше да се къпе в топлите слънчеви лъчи. Но когато дните започнаха да стават по-къси и Белия зъб започна втората си зима в тия южни земи, той направи едно странно откритие: зъбите на Коли не хапеха тъй болезнено, както преди. Тя го хапеше и сега, но някак си игриво и нежно, без да му причинява болка. Белия зъб забрави неприятностите, с които беше тровила живота му. Сега, когато подскачаше игриво край него, той също започна да отвръща на закачките й, но тъй тържествено и важно, че будеше смях у всички.

Веднъж тя го увлече в дълга гонитба отвъд ливадите, до самата гора. Същия следобед господарят трябваше да отиде на езда и Белия зъб знаеше това. Конят беше оседлан и чакаше пред вратата. Белия зъб се поколеба дали да последва Коли. В него се пробуди някакво чувство, което беше по-силно от всички закони, които беше усвоил, и от всички обичаи, които бяха оформили характера му, по-силно и от любовта му към господаря и дори от волята му да живее сам: и когато се двоумеше как да постъпи, Коли го захапа излеко и побягна нататък, а той се обърна и припна след нея. Тоя ден господарят отиде сам на езда, а Белия зъб и Коли тичаха рамо до рамо из гората, точно както майка му Киче бе тичала с Едноокия преди много години в безмълвните гори на Севера.

Пета глава
ДРЕМЕЩИЯТ ВЪЛК

Тъкмо по това време колоните на вестниците се пълнеха със сведения за дръзкото бягство на един опасен престъпник от затвора Сан Куентин. Беглецът беше страшно жесток човек. Той беше зъл по природа още от рождение, а обществото не беше допринесло нищо за смекчаване на характера му. Хората се отнасят много сурово с провинените и тоя беглец беше отличен пример за жестокостта на обществото. Той беше истински звяр, да, звяр в човешки образ, но въпреки това толкова страшен звяр, че приличаше по-скоро на хищник, отколкото на човек.

В затвора Сан Куентин той се беше проявил като непоправим. Наказанията не можеха да сломят духа му. Способен беше да се бие до сетния си дъх и да умре в яростта си, но не и да живее и понася бой. Колкото по-ожесточено се бореше с живота, толкова по-сурово се отнасяше обществото с него и единствена последица от това безмилостно отношение беше тази, че той ставаше още по-свиреп. Усмирителните ризи, гладът и побоищата бяха неподходящи средства за превъзптанието на Джим Хол, но тъкмо тях прилагаха към него. Така бяха постъпвали с него още когато бе съвсем малко момченце от бедните покрайнини на Сан Франциско, гъвкаво и податливо като глина, и обществото можеше да направи друг човек от него.

Когато излежаваше третата си присъда, Джим Хол попадна на един надзирател, който не беше по-малък звяр от него самия. Надзирателят се отнасяше несправедливо с Джим Хол, клеветеше го пред директора на затвора, лишаваше го от дребните затворнически облаги и всячески го преследваше. Разликата между тях се състоеше в това, че надзирателят носеше връзка ключове и револвер, а Джим Хол имаше само голи ръце и зъби. Въпреки това той се нахвърли веднъж върху надзирателя и впи зъби в гърлото му, досущ като някой див звяр.

След тая случка преместиха Джим Хол в килията за непоправими престъпници. Той прекара там три години. Килията беше от желязо — и подът, и стените, и таванът. През тези три години нито веднъж не прекрачи прага на килията. Никога не видя небето или слънцето. Прекарваше дните си в полумрак, а нощите — в непрогледна мъртва тишина. Беше жив погребан в железен гроб. През цялото време не видя човешко лице, не продума с човек. Когато му подаваха храна, той ръмжеше като див звяр. Мразеше всичко живо. По цели дни и нощи ревеше от омраза към целия свят. Понякога пък мълчеше седмици и месеци наред, а душата му се тровеше бавно в невзрачното и черно безмълвие. Той беше и човек, и чудовище, тъй страшен и опасен, че можеше да се яви само във виденията на някой бълнуващ трескав ум.

И една нощ той избяга. Директорът твърдеше, че това е невъзможно, но килията наистина беше празна. Тялото на убития надзирател беше проснато през прага — наполовина в килията и наполовина в коридора. Телата на други двама убити надзиратели показваха пътя на беглеца от затвора до външните стени. Той беше убил и тримата с голи ръце, за да не вдига шум.

Престъпникът беше взел оръжието на убитите надзиратели. Като същински жив арсенал той бягаше през планините, преследван от организираната обществена сила. Голяма парична награда беше обещана за главата му. Алчни фермери го дебнеха с ловни пушки. С неговата кръв можеше да се изплати някоя ипотека или да се издържа някой син в университета. Хора с будно гражданско чувство също нарамиха пушки и тръгнаха да го гонят. Цяла хайка от полицейски кучета вървеше по дирите, оставени от разкървавените му крака. А и детективите — тия платени полицейски кучета на закона — с телефони, телеграфи и нарочни влакове го преследваха ден и нощ.

Случваше се да го срещнат и да се изправят лице с лице срещу него. Някои се биеха геройски, други побягваха през телените огради на чуждите дворове за радост на хората от целия щат, които четяха вестникарските репортажи за подвизите му, когато пиеха утринното си кафе. След такива схватки с Джим Хол убитите и ранените биваха отнасяни в града, а на тяхно място пристигаха други любители на тоя лов на живи хора.

По едно време Джим Хол изчезна безследно. Полицейските кучета напразно търсеха да открият дирите му. Въоръжени лица спираха невинни хора в усамотените долини и ги заставяха да удостоверяват самоличността си, а не по-малко от десетина души твърдяха, че са намерили останките на Джим Хол в десет различни планини и предявяваха искане да получат обещаната награда.

А в това време жителите на Сиера Виста следяха вестниците повече с безпокойство, отколкото с любопитство. Жените се страхуваха. Съдията Скот им се надсмиваше, но всъщност неговото безгрижно отношение не беше съвсем основателно, защото тъкмо той беше осъдил Джим Хол към края на съдийската си кариера. И в деня на прочитането на присъдата Джим Хол се бе заканил пред всички присъствуващи в съдебната зала, че рано или късно ще отмъсти на съдията, който го беше изпратил в затвора.

Тоя път Джим Хол беше невинен. Той не беше извършил престъплението, за което го осъдиха. В случая обвинението срещу него беше изцяло нагласено. Сега Джим Хол отиде в затвора за престъпление, което не беше извършил. Понеже беше осъждан на два пъти в миналото, съдията Скот го осъди на петдесет години тъмничен затвор.

Не всичко около процеса беше известно на съдията Скот. Той не знаеше, че става неволен съучастник в едно полицейско беззаконие, че показанията на подставените свидетели бяха лъжливи и че Джим Хол нямаше нищо общо с престъплението, в което го обвиняваха. А Джим Хол не мислеше, че съдията Скот не е в течение на нещата. Той мислеше, че съдията знае всичко и е драговолно оръдие в ръцете на полицията при извършването на тая страшна несправедливост над него. Ето защо когато съдията Скот го осъди да гние цели петдесет години в затвора, Джим Хол, който мразеше цялото общество, което го беше криво разбрало, се изправи в заседателната зала и крещеше от ярост, докато накрая половин дузина от неговите облечени в сини униформи врагове го избутаха навън. За него съдията Скот представляваше най-важната брънка в тая чудовищна верига на съдебната несправедливост и тъкмо върху него той изля целия си гняв, заплашвайки го някой ден жестоко да му отмъсти. После отведоха Джим Хол и жив го погребаха в килията, а той избяга.

Белия зъб, естествено, не знаеше, нищо за това, но между него и Алиса, жената на господаря, съществуваше тайно споразумение. Всяка вечер, когато Сиера Виста заспиваше, тя скришом вкарваше Белия зъб в къщата и го оставяше да нощува в хола. Понеже Белия зъб не беше къщно куче и не биваше да нощува в жилището, Алиса винаги ставаше рано сутрин, слизаше в хола и го пущаше навън, преди семейството да се е събудило.

През една такава нощ, когато цялата къща беше потънала в сън, Белия зъб се пробуди и затаи дъх, после изтихо помириса въздуха и усети присъствието на някакъв непознат бог, а ушите му доловиха шум от неговите стъпки. Белия зъб не вдигна врява — той не постъпваше така. Неизвестният бог пристъпваше лекичко, но Белия зъб пристъпваше още по-лекичко, защото нямаше на гърба си дрехи, които да шумолят при допиране до тялото. Той го проследи в пълно мълчание. В Дивата пустиня често беше проследявал безкрайно боязливо дивеч и беше разбрал каква изгода се крие в изненадата при нападението.

Непознатият бог се споя в подножието на голямото стълбище и се ослуша внимателно, а Белия зъб стоеше като вкаменен, наблюдаваше и чакаше, без мускул да трепне по тялото му. Това стълбище водеше към спалнята на добрия господар и неговите най-скъпи притежания. Белия зъб настръхна, но не мръдна от мястото си. Непознатият бог бавно вдигна крак. Ето той вече започваше да изкачва стълбището.

Тогава Белия зъб се хвърли връз него — без предупреждение, без дори да изръмжи. Той скокна и се стовари върху плещите на непознатия бог. И докато предните му лапи се вкопчиха здраво в раменете на човека, той впи острите си зъби дълбоко в шията му. Белия зъб увисна с цялата си тежест на гърба на човека и в един миг го събори на земята. Двамата се строполиха едновременно на пода. Белия зъб веднага отскочи и докато човекът се опитваше да се изправи на крака, пак се хвърли напред и впи зъби в тялото му.

Сиера Виста се събуди в тревога. Страшен шум долиташе откъм стълбището, сякаш цяла дузина дяволи се биеха там. Екнаха няколко револверни изстрела. Мъжки глас изпищя от уплаха и ужас. Чуваше се страшно ръмжене и виене и над всичко се разнесе трясък от счупени стъкла и мебели.

Всичко утихна тъй бързо, както беше започнало. Борбата не трая повече от три минути. Изплашените членове на семейството се събраха на горната площадка на стълбището. Бълбукащ шум долиташе отдолу като из мрачна преизподня, сякаш въздух излизаше на мехури върху повърхността на вода. От време на време глухото бълбукане се превръщаше в съскане с някаква остра, писклива нотка, като от тънка свирка. Но и тоя шум скоро стихна. После в мрака се чуваше само пъхтене на някакво живо същество, което едва поемаше дъх.

Уийдън Скот завъртя електрическия ключ и обилна светлина заля стълбището и приземния хол. Двамата със съдията Скот заслизаха предпазливо надолу с револвери в ръце. Всъщност тая предпазливост беше излишна. Белия зъб беше свършил работата си. Всред хаоса от преобърнати и изпотрошени мебели някакъв човек лежеше по хълбок, с преметната през глава ръка, която закриваше лицето му. Уийдън Скот се наведе, отмести ръката и извърна лицето на човека към светлината. В гърлото му зееше широка рана, която беше причинила смъртта на непознатия.

— Джим Хол! — прошепна съдията.

Двамата, баща и син, се спогледаха многозначително, после се вгледаха в Белия зъб. И той лежеше по хълбок. Очите му бяха затворени, но когато се наведоха над него, той повдигна клепки и се опита да спре погледа си върху тях, а опашката му трепна едва забележимо, но не се разклати. Уийдън Скот го помилва, а от гърлото на Белия зъб се изтръгна тихо ръмжене. Но това ръмжене беше съвсем слабо, едва доловимо и скоро замря. Клепачите му натежаха и се затвориха, а тялото му като че ли се отпусна и изтегна безпомощно на пода.

— Горкото животно! — прошепна господарят. — Скоро ще свърши!

— Не бързай толкова! — каза съдията, като отиваше към телефона.

След операцията на Белия зъб, която продължи час и половина, хирургът заяви:

— Откровено казано, вероятността да оцелее е едно на хиляда.

Зарята на новия ден нахлуваше през прозорците и светлината на електрическите крушки започна да бледнее. С изключение на децата всички членове на семейството се бяха събрали около хирурга и очакваха да чуят окончателното му мнение.

— Един строшен заден крак — продължи той. — Три счупени ребра, от които поне едно е пробило белия дроб. Загубил е почти всичката си кръв. Твърде вероятно е да има сериозни повреди на някои вътрешни органи. По всичко изглежда, че е бил тьпкан с крака. Да не говоря и за трите куршума, които са пронизали тялото му. Казах, че надеждата да остане жив е едно на хиляда, но дори и това е твърде много. Не, и едно на десет хиляди е много за него!

— Трябва да опитаме всички възможни средства — каза съдията Скот с развълнуван глас. — Не мислете за разноските, докторе. Прегледайте го на рентгена. Изобщо сторете всичко необходимо… А ти, Уийдън, телеграфирай веднага на д-р Никола в Сан Франциско. Това, драги докторе, не бива да ви засяга. Надявам се, че ме разбирате правилно. Искам да направим всичко възможно, за да спасим живота му.

— Разбира се, разбира се — отвърна хирургът и се засмя добродушно. — Той наистина заслужава да направим всичко възможно. Трябва да го лекуваме и да бдим над него като над човек, точно както се гледа болно дете. И не забравяйте да му мерите температурата. Ще дойда отново към десет часа.

Белия зъб наистина беше гледан като болно дете. Съдията предложи да наемат болногледачка, но двете девойки не искаха и да чуят за подобно нещо и сами се заеха с тая задача. И Белия зъб оцеля въпреки мнението на хирурга, който считаше, че вероятността да остане жив е едно на десет хиляди.

Никой не можеше да упрекне лекаря в грешка. През целия си живот той бе лекувал и оперирал цивилизовани хора изнежени от живота и сами потомци на много изнежени поколения. В сравнение с Белия зъб те бяха много крехки и със слаби съпротивителни сили. Белия зъб беше дошъл направо от Дивата пустиня, гдето слабите загиват отрано и гдето никой за никого не се грижи. Нито в майка му, нито в баща му проличаваше някаква слабост, нито пък в поколенията преди тях. Белия зъб беше наследил здраво като стомана тяло и жизнеността на Дивата пустиня, той се държеше за живота с цялото си същество и духом, и телом, с вековечната упоритост на всяка жива твар.

Прикован на място като пленник, лишен дори от възможността да се движи поради превръзките и гипсирането, Белия зъб лежа седмици наред. Спеше по цели часове и често сънуваше, а в главата му се нижеха като на лента безброй картини от дивия Север. Всички призраци на миналото се появяваха и идваха при него. Той беше отново в леговището с Киче, треперейки, пълзеше към коленете на Сивия бобър, за да се постави под негова власт, или се спасяваше чрез бягство от Лип-лип и от цялата глутница малки кучета, които го преследваха с рев и лай.

После тичаше отново из безмълвните гори и ловеше дивеч през месеците на продължителния глад; или пък теглеше шейната начело на впряга и дългите камшици на Мит-сах и Сивия бобър плющяха зад него, а те крещяха своето „Раа, Раа“, когато навлизаха в някой тесен пролом, и всички кучета от впряга трябваше да се събират едно до друго, като затворено ветрило, за да минат през теснината. Изживя отново дните, които беше прекарал с Красавеца Смит, както и борбите си с кучетата. В такива моменти Белия зъб скимтеше и ръмжеше в съня си, а неговите болногледачки казваха, че има лоши сънища.

Но един особен кошмар го измъчваше най-много — гърмящите и звънящи електрически коли чудовища, които считаше за огромни, ревящи от ярост рисове. Ето Белия зъб се спотайва зад някакви храсти и дебне да види кога катеричката ще се реши да слезе на земята и да се отдалечи достатъчно от дървото закрилник. И тъкмо когато се хвърляше връз пея, тя се превръщаше в настръхнал от гняв електрически трамваи, който се извисяваше като планина над него, гърмеше, пищеше и бълваше огън. Същото се повтаряше и с летящия в небето ястреб, когото искаше да предизвика на двубой. Ястребът се спускаше стремглаво към него от висините и се превръщаше все в същия електрически трамвай. Или лежеше в барачката на Красавеца Смит, а навън вече се трупаха хора и той знаеше, че му предстои нова борба. Взираше се във вратата в очакване да доведат противника му. Вратата се отваряше и върху него пак пускаха тоя страшен електрически трамвай. Това се повтаряше хиляди пъти и Белия зъб неизменно изпитваше все същия непоносим страх.

Най-после дойде денят, когато снеха и последната гипсова превръзка от тялото на Белия зъб. Тоя ден беше истински празник. Всички жители на Сиера Виста се събраха около него. Господарят го гъделичкаше по ушите, а той ръмжеше и нежната нотка на любовта отново прозвуча в гърлото му. Жената на господаря го нарече „благословеният вълк“. Името веднага се хареса на всички и жените започнаха да го наричат Благословения вълк.

Той се помъчи да стане, но след няколко несполучливи опита, падна от слабост. Беше лежал толкова дълго време, че мускулите му бяха загубили пъргавината и силата си. Чувствуваше се неловко поради слабостта си и сякаш се срамуваше, че не може да изпълнява задълженията си към боговете. Това го накара да направи героични усилия да се изправи на нозе. Най-после успя с мъка да застане на четирите си крака, но залиташе безпомощно на всички страни.

— Благословения вълк! — викаха жените в един глас. Съдията Скот ги изгледа с тържествен поглед.

— Тъй да бъде! — рече той. — Точно това разправям открай време. Едно обикновено куче никога не би могло да извърши неговия подвиг. Той е вълк.

— Благословен вълк! — поправи го жена му.

— Да, благословен вълк! — съгласи се съдията. — За напред и аз ще го наричам така.

— Ще трябва отново да се учи да ходи — каза хирургът. — Не е зле да започне още сега. Това не ще му навреди. Изведете го навън.

Изведоха го на открито като някакъв цар, окръжен от вниманието на цялата Сиера Виста. Той беше толкова немощен, че когато стигна до поляната, трябваше да легне за от мора.

После шествието продължи нататък и силите на Белия зъб се възвръщаха постепенно с движението на мускулите, което раздвижваше и кръвта в жилите му. Стигнаха до конюшнята, а там пред прага лежеше Коли с половин дузина малки топчести кученца, които си играеха край нея на слънцето.

Белия зъб ги забеляза и в погледа му пролича недоумение. Коли изръмжа предупредително и той застана на известно разстояние. Господарят побутна с крак едно малко, разкрачено кученце и го напъти към Белия зъб. Той настръхна недоверчиво, но гласът на господаря сякаш казваше, че всичко е в ред. Коли го гледаше с ревниви очи изпод ръцете на една от жените, сякаш да го предупреди, че не всичко е в ред.

Кученцето пропълзя пред него. Той наостри уши и започна да го разглежда с любопитство. После носовете им се допряха и кученцето го близна по муцуната с топлото си езиче. Без сам да знае защо, езикът на Белия зъб също излезе напред и облиза малката муцунка.

Боговете посрещнаха това с ръкопляскане и радостни възгласи. Той се изненада и ги погледна в недоумение. В тоя момент отново го обзе слабост и Белия зъб се изтегна на земята с изправени уши и полуизвърната глава, като продължаваше да гледа кученцето. Другите кученца също допълзяха към него за голямо неудоволствие на Коли, а той им позволи да се катерят и търкалят по него. Отначало ръкоплясканията и радостните викове на боговете го накараха отново да се почувствува неловко както някога. Но кученцата продължаваха да си играят и да се катерят по него и той се освободи от това чувство. После, тъй както беше легнал с полузатворени спокойни очи, неусетно задряма под топлите слънчеви лъчи.