Уважаеми читатели,
Животът на всеки човек е уникална шарена мозайка от случки, весели и тъжни мисли, цветни мечти. В тази книга ви предлагам някои камъчета и песъчинки от моята мозайка. Те имат формата на кратки есета и афоризми. Надявам се да прочетете книгата ми с удоволствие, да намерите в нея нещо за себе си и често да се усмихвате.
По делата им ще ги познаете политиците. Не по словата им.
* * *
Жаждата за власт е като алкохола. Ако пийнеш повече, ставаш за смях.
* * *
Добрата дума железни врати към европейските фондове отваря.
* * *
Стана голяма клечка и взе да гази като мечка. Ама ще го гази/сгази? мечка.
* * *
Демокрацията у нас шета като в поговорката: Булка шета — град бие.
* * *
Преди сме били начело, а сега сме на опашката на Европа по жизнен стандарт. Затова сме с подвити опашки.
* * *
Кога ще ги стигнем западноевропейците? Когато започнат да тичат насреща ни.
* * *
Ние хем не си харесваме живота, хем си я караме постарому. Също като в поговорката: Хем боли, хем сърби, хем ми е драго.
* * *
Как най-лесно да си вдигнем самочувствието? — Като ударим по една гроздова.
* * *
Докато някои лапат мухи, други лапат пържоли.
* * *
Мишките кроят планове, а котката ги реализира с тяхно участие и за тяхна сметка.
* * *
Някои политици каквото можаха — направиха. За което не се извиниха.
* * *
Капка по капка — вир става. Лошото е, че от капката вирът преля и ни заля.
* * *
Голям залък хапни. Голямо обещание не давай.
* * *
Колкото по-нависоко се изкачваш, толкова по-отвисоко можеш да паднеш.
* * *
Ако забравиш откъде си тръгнал, няма да стигнеш далече. Ако забравиш накъде си тръгнал, няма да стигнеш никъде.
Как се казва този, дето е научен да мълчи на високо равнище?
Дипломат
* * *
Как се казва този, дето може много да говори, без да казва нищо?
Литературен критик и изкуствовед
* * *
Как се нарича този, дето говори много, без да прави нищо?
Депутат и политик
Ако можеш да видиш малкото в голямото и голямото в малкото — ти си голяма работа.
* * *
От всяко дърво свирка не става, но сянка става.
* * *
Гледай си живота и си свиркай. Докато не те е отсвирил.
* * *
Ако те стяга шапката, купи си по-голяма. И си спомни времето, когато си бил шапка на тояга.
* * *
Малък залък хапни, добра дума кажи — рецепта за дълголетие.
* * *
Често трябва да се отдалечиш от нещо, за да ти стане близко.
* * *
Ако доскучаеш на себе си, за околните със сигурност си станал досаден като муха.
* * *
Къде започва приятелството и любовта? Там, където егото е на свършване.
* * *
Винаги брой пари в банката. Никога не брой пари, дадени за любими хора. Иначе сметките ти никога няма да излязат.
* * *
Акъл море — глава шамандура, все си плува по повърхността.
* * *
Ако не знаеш кога сам да слезеш от сцената с аплодисменти, те свалят оттам с освиркване.
• Ако имаш две ризи, дай едната на ближния.
└Ако имаш две ризи, смъкни трета от гърба на ближния.
• Приятел в нужда се познава.
└За какво са ти приятелите, ако не можеш да ги използваш?
• Който се учи, той ще сполучи.
└Който цял живот се учи, все чака да сполучи.
• Дума дупка не прави.
└Дума дупка не прави — ама в ламарината. А в сърцето прави и остава.
• Ако не искаш да бъдеш наковалня, ти трябва да бъдеш чук.
└Ако не искаш да бъдеш наковалня, стой по-далече от чукове.
• Гладна мечка хоро не играе.
└Гладна мечка и хоро играе.
• С питане до Цариград се стига.
└Който много пита, много го лъжат и далече не стига.
* * *
Който пее, зло не мисли. Който пие — хич не мисли.
* * *
Сила дълго не трае. Глупост вечно трае.
* * *
От камък е по-як човекът и от яйце по-слаб. Зависи къде го чукнеш.
* * *
За какво са на кокошката крилата и на човека умът, ако не ги използват?
* * *
Те се гледаха влюбено, но не в очите, а в очилата. Той виждаше себе си, тя — също.
* * *
В живота трябва да си отваряш очите. И понякога да ги затваряш.
* * *
Ако гледаш света през криво огледало, не можеш да вървиш по правия път.
* * *
В плитка вода едра риба не се лови. Трябва да нагазиш надълбоко.
* * *
Знай си цената, за да не ти видят сметката.
* * *
Две глави са повече от една. Ако са пълни.
* * *
Окото лъже често, сърцето — рядко. Следвай сърцето си!
* * *
Всеки знае себе си. И каквото си знае, това си бае.
* * *
Каквото надробиш на другите, после го сърбаш от твоята паница.
* * *
На твоята нива сей разумното, доброто, вечното. Само тая реколта не я мори ни суша, ни киша.
* * *
Ако искаш сериозно да разбереш живота, не се взимай на сериозно, а го приеми като игра.
* * *
Важно е не колко дълго живееш, а колко дълго се чувстваш жив.
Всеки идва на този свят и си отива от него, когато му е определено. И си идва с късмета — добър или лош, а най-често е нещо по средата. Аз съм доволна от моя късмет и не го заменям за по-добър. В такъв случай какво друго му остава на човек, освен да се радва на живота. И когато има време и му дойде тръпката, да пише книги. Нищо че може само той да си ги чете. Важното е, че му доставя удоволствие и така опознава себе си.
Белязана съм с моя късмет още преди да се родя. Благодарна съм на баба Ванга, че тя първа е видяла и подкрепила идването ми на белия свят. Преди години майка разказваше как се е срещнала с голямата пророчица в Петрич. Тогава майка имала проблеми със сърцето и лекарите я съветвали да не ражда второ дете, а тя много искала. Когато подала бучката захар, на която е спала, и попитала какво да направи, баба Ванга казала така: Роди си, роди си, ’баво гяте. Ке говори чужди езици и ке събира хора около него. Това пророчество ме вълнува и днес. Как е могла тази изключителна жена да види мен и бъдещата ми професия, много преди да се родя? Аз наистина работя с чужди езици и около мен, за радост, винаги има много млади хора. А колкото до хубостта ми, тя е безспорен факт, макар че отдавна не съм дете. Така де, обективно погледнато, мога да кажа за себе си само най-хубави неща.
Явно животът на всеки е записан някъде и хора като баба Ванга са могли да разчитат този запис, недостъпен за другите.
Добре е да знаем за хубавите неща, които ще ни се случат. А за лошите да не знаем, за да не губим куража да се борим с тях, да ги преодоляваме и да продължаваме напред. Баба ми казваше: Това, що е пишено на глава, на камен не оди. С други думи, всичко ни е записано на челата и не можем да избягаме от съдбата си. Но все пак вярвам, че ние не сме просто сухи листенца, които влачи реката на живота, а ако се потрудим, можем да разцъфнем като водни лилии. И да зарадваме някого.
Имам рядко име и фамилия. Сигурно защото съм рядка птица. Кръстена съм на дядо ми Илия. Като малка децата ми викаха илка-барабилка-костилка-точилка-мотовилка. Бях много добро дете — пълна отличничка с примерно поведение и никакви ядове за родителите. Бях добре възпитана и никога не се заяждах с другите. Обичайните детски лудории не ми бяха интересни. Това обаче дразнеше някои мои съученици и един ден след училище дори бяха запланували да ме натупат с чантите. Не разбрах защо. Добре, че едно момче от класа ме предупреди за това и избягах навреме. Отървах кожата и тогава за първи път си дадох сметка, че и когато си добър, можеш да изядеш пердаха. Или както се казва, няма ненаказано добро. И за да устоиш, трябва да бъдеш твърда костилка.
А колкото до фамилията ми Бирова, често ме питаха: Баща ти бираджия ли е? Като дете се притеснявах от този въпрос и не знаех какво да отговоря. А малко като пораснах и нахитрях, казвах дяволито: Да, имаме бирена фабрика. Което, за съжаление, не беше вярно. Но така затварях някои нахални усти. Хората лесно запомняха фамилията ми, защото е рядка. Радвах се, че не съм една от милионите Иванови, Петрови или Стоянови, а съм по-различна и съм като мене си. Всъщност, всеки си е като него си, дори да има и други хора с неговото име и фамилия. Човекът прави името.
Моята вкусна фамилия ми помага да създавам нови контакти. Някои от тях неустоимо вкусни. Преди години по време на една конференция във Варна се запознах с колегата Цацова и не се стърпях да й направя следното делово предложение: Колега, аз съм Бирова, вие сте Цацова. Предлагам да отидем в ресторанта на централния плаж и да си поръчаме бира и цаца. Иначе за какво са ни тия фамилии? В този случай бирата и цацата ни сближиха повече, отколкото общите ни професионални интереси. Разказвахме си случки с нашите имена и се смеехме с глас. Например как един студент се обърнал по грешка към колегата ми с думите: Госпожо Рибова! А тя го погледнала ядосано и троснато го поправила: Не съм Рибова, а Цацова. Така де, човек трябва да защитава честта на фамилията си и да обича себе си. Дори и когато не е някоя едра риба, а просто цаца.
В една книга на Екхарт Тол прочетох следното: Ще намерите мир не като преподреждате обстоятелствата в живота ви, а като осъзнаете кои сте на най-дълбоко равнище… Не можете да намерите себе си в миналото или в бъдещето. Единственото място за това е настоящето.
И сега, както и преди, често се питам: Какъв човек съм и какво искам от живота? Сърцето и егото ми искат да съм здрава, млада и красива, заредена с обич, богата и щастлива. Но разумът знае, че това не може да бъде вечно и в пълна комбинация. Сигурно е така, защото ако нямаме трудности и не се променяме, ще ни бъде скучно и няма да се развиваме. Всеки преминава през изпитания, среща се с тревоги, страхове, болести и разочарования. И няма защо да се мислим за силни и твърди като камъка. Защото сме слаби и крехки като рохки яйца. Иска ми се да бъда мека и последователна като водата в бистър планински поток. Тя дава живот, ромоли и гали душата. Водата с времето изглажда и най-непреклонните и остри камъни. Харесва ми също да бъда топла и красива, като лятното слънце на залез.
Кой съм аз? Просто човек, който иска да обича и да се чувства нужен на някого. И не се взима прекалено насериозно, даже когато го връхлитат сериозни мисли. А с усмивка ги пуска да отлитат в пространството като цветни детски балони.
Валеше като из ведро. Светкавици прорязваха небето и гръмотевици разтърсваха панелните блокове. Улиците станаха като реки и ние с Милена смело газехме в тях. Спомних си, че като дете много обичах да шляпам в локвите и завиждах на врабчетата, че могат целите да се къпят в тях. Колко се радвах, когато можех хубаво да се опръскам! Сигурна съм, че нещата в живота трябва да се вършат както трябва. Включително и шляпането в локвите. Сега съм възрастен човек и разумно ги заобикалям. За да не се напръскам. Но този път се случи да ходя под дъжда с едно момиче, моя студентка. Станахме вир-вода, но за нас нямаше значение. Беше ни приятно да усещаме силните дъждовни капки по раменете ни и да търсим дъгата, която се криеше между блоковете. Само след няколко минути от проливния дъжд нямаше и следа. Беше си отишъл неусетно, както неусетно си отиват ден след ден.
Милена се готвеше да стане учителка и аз реших да й разкажа за моята първа учителска година. Спомних си за посещенията ми по домовете на децата и шарените емоции около това. Разказах за циганчето Иван от моя клас, будно и хубаво момче на 12 години. Той не посещаваше редовно училище — беше натрупал доста двойки и неизвинени отсъствия. Аз бях класна и исках да му помогна да учи и да се развива. Но не беше толкова лесно, както си мислех тогава. Отидох на посещение в дома му една зимна вечер, след края на последния час в училище. Момчето се оказа, че живее в мизерна къщичка с кален двор, където имаше кокошки и прасе. Посрещна ме циганин със запретнати ръкави и с брадва в ръка. Бях стресната от картината, но се овладях, като разбрах, че това е бащата на Иван. Казах му коя съм, той ме покани вътре в къщата, пусна ми телевизора и излезе. Така мина известно време и никой не дойде при мен. Започнах да нервнича и понечих да изляза. Бащата ме пресрещна и влезе в стаята. Бях дошла не да гледам телевизора, а да му кажа нещо важно за Иван — че има много отсъствия и че трябва да ходи на училище в събота. Тогава бяхме на 6-дневна учебна и работна седмица. Но срещнах сърдития поглед на бащата, който отсече: Нема да го пусна да учи в събота, щото ми требва да носим чували до мелницата. Разбрах, че в семейството има 5 деца, Иван беше най-големият и бащата разчиташе на него, за да изхрани толкова много гърла. С каруца превозваха чували брашно от мелницата до къщите на хората от квартала. Затова момчето не идваше на училище в събота.
Дадох си сметка, че освен моята истина, има и друга, тази на Ивановия баща. Помогнах на момчето да завърши годината, но не знам какво е станало после с него, защото напуснах това училище. Исках Иван да излезе от мръсните локви там, където живееше, да има по-добър и чист живот.
Всъщност след дъжд винаги има локви. Те могат да бъдат мръсни и чисти. Зависи дали дъждът е чист и дали пада на чисто място. Хубаво е, когато не се страхуваме да газим в локвите, сами или с някого. Чудесно е, че след бурята винаги се показва слънцето. И ако вдигнем очи нагоре, можем да видим дъгата.
Много пъти съм чувала, че няма случайни неща. Но се убедих в това, след като преживях неочаквана среща с една непозната. Това се случи в българския културен институт в Братислава, където представях моя книга. Навън гърмеше и валеше като из ведро, но все пак бяха дошли десетина мокри смелчаци, окъпани за празника на книгата ми. Щастлива бях, че дъщеря ми е сред гостите. Повечето от тях бяха непознати — българи, които работят или учат в Словакия, както и двама словашки младежи. Помислих си: защо ли са дошли на това представяне, след като не ме познават? Или може би са дошли случайно, за да се скрият от бурята? Ще им бъде ли интересно или нетърпеливо ще поглеждат през прозореца дали е спрял дъждът, за да си тръгнат?
Вечерта мина хубаво, звучаха топли думи, слушахме Моцарт, пихме шампанско и разговаряхме оживено. Директорката на института реши да ми представи присъстващите. Сред тях беше една руса млада жена на име Мария, инженер по водопроводни съоръжения. Тя спомена, че съвсем отскоро е в Братислава, за да събира материал за дисертацията си. Бях изненадана, че това крехко момиче изследва тежки „мъжки“ въпроси. Младата жена топло ме поздрави за книгата и попита кое е селото, за което пиша в нея. Без нищо да подозирам, отговорих, че се намира близо до Мелник и се казва Враня. Когато чу името, очите й се отвориха широко и тя възкликна: Ама, това е моето село! Оказа се, че къщата на нейния дядо се намира точно срещу къщата на моя дядо. Мария не можеше да сдържи възторга си: Ама как е възможно това? Толкова далече, в чуждата земя да срещнеш човек, който пише за твоето село и прозорците на къщите ви гледат един към друг! А ти дори не познаваш този човек и никога не сте се срещали преди! Прегърнахме се топло, малко след като се бяхме запознали. Хората около нас не можеха да повярват и казваха: Каква случайност само, а! Невероятно!
Сега знам, че това не беше случайна среща. Трябваше да се случи, за да повярвам, че навсякъде можеш да срещнеш близък човек, който да те подкрепи. Независимо къде си по света и какво правиш. Може би на някакво ниво всички се познаваме, дори когато не знаем за това? Докато не ни го подскаже някоя красива „случайна“ среща.
В Библията пише: Обичай ближния си, както обичаш себе си. Аз разбирам това така: всеки трябва да обича себе си и да мисли за своето добруване. В същата степен обаче, трябва да работи и за доброто на другите. Защото всички сме едно цяло.
Още древните елини са си поставяли една трудно постижима цел — Познай себе си. Още по-трудно е, след като се опознаеш, да се обикнеш. Според мен, можеш да се обичаш само ако изпитваш уважение и отговорност към себе си. Хареса ми едно изказване на Опра Уинфри, че всеки от нас е отговорен за собствения си живот. Никой друг не е и не би могъл да поеме тази отговорност. Нито родителите и близките, нито приятелите и любимите ни хора.
Много често ние прехвърляме нашата отговорност на най-близките ни хора. Упрекваме ги, че са ни потискали или просто не са ни разбирали. И затова се чувстваме ощетени и нещастни. Но това е само нашето безсилие и нежелание да поемем лична отговорност за живота си и да се заобичаме истински. Въпреки трудностите и болежките, които ни спъват.
Всеки води своята битка, търси своята истина и върви по свой път. И по него ние, които можем да виждаме, чуваме и да се движим, в много случаи не ценим даровете на живота, а ги пропиляваме в бездействие и самосъжаление. Сигурно е, че не може да се обича от съжаление, още повече когато става въпрос за теб самия. В такива случаи трябва да си спомним за милионите хора с увреждания по света, които са изпълнени с любов към себе си и се стараят да живеят смислено. Запомнила съм думите на Хелън Келър, глуха и сляпа писателка и хуманистка. Ето каква е нейната житейска философия: Обръщай лице към слънчевата светлина и няма да виждаш сенките. Като слънчогледите.
Сутрин, когато усетя лъчите на слънцето да галят клепачите ми, осъзнавам, че започва нов ден в живота ми и съм благодарна за него. Всеки ден се случва нещо различно и откривам себе си в друга светлина. Опитвам се да правя добри неща. И се уча от слънчогледите.
Ние, хората, сме малки същества. Имаме нужда от малко храна и вода, малко дрехи и покрив над главата си. А в същото време ни трябва много простор, въздух и свобода. Парадокс в днешния свят е, че постоянно се крием зад високи стени и се зариваме с ненужни вещи, които ни отнемат въздуха и скриват небето от очите ни. Многото придобивки ни дават време, но ограничават свободата ни. Ние страдаме от това и не знаем как да се спасим.
А бабите на село са се отървали от нашите градски неволи. Бях в едно доста отдалечено селце в Пирин и там си поговорих с няколко баби. Разбрах, че им карат хляб веднъж в седмицата. След несгодите на лошия път си помислих, че това място е напълно изоставено и изпитах жал към хорицата в него. Но когато попитах една баба с гумени галоши и престилка как живеят, тя ми отговори с беззъба и блага усмивка: Арно ни е тука, чедо. Садиме си картофки и домати, и ляпче ни докаруват. Слава на Бога, поминуваме. Селската баба не се чувстваше забравена от Всевишния, имаше връзка с него и това й даваше сили. Жениците имаха малко и бяха благодарни за него. Не попитах имат ли деца в градовете, които им помагат с нещо, или бяха съвсем сами. Но по лицата им се четеше спокойствие и благост. Те се бяха научили да не искат много и да живеят с малкото. Не бяха загубили връзка със земята и чистия въздух. Както това се случва с повечето от градските хора.
Не знам защо много от тях в големите градове се мислят за големи и силни. Откъде идва тая заблуда? Вероятно от парите и удобствата, с които са заобиколени. Мислят си, че с тях контролират живота си. Но земетресенията и наводненията, които ни връхлитат често напоследък, са предупреждение, че грешим. Неотдавна за броени часове домовете на много хора останаха под водата, имаше човешки жертви, покъщнината беше унищожена. От трупаното цял живот остана малко или нищо. Държавата дава малки помощи на пострадалите, защото е бедна. Но голяма се оказва солидарността на хората в такива тежки моменти. Преди време доброволци от цялата страна безплатно риеха калта от наводнените къщи в Аспарухово и Мизия, помагаха на пострадалите от пожара в Хитрино. И днес много хора изпращат финансови помощи, храна и дрехи на тези, които са в беда.
За мен всички хора са малки и големи. Когато искаме да бъдем полезни и си помагаме, ставаме големи. Нищо, че всъщност сме най-обикновени малки хора.
Обичам да лежа на земята и да гледам как тревичките достигат небето. Това не мога да видя, когато ги тъпча. Явно човек трябва да се изравни с нещо, за да го оцени. Кое колко е високо зависи от това, къде сме ние самите. Земята и небето са отправните ни точки. Когато летим в небето, жадуваме отново да усетим земята. А когато ходим уморени по нея, жадно обръщаме поглед нагоре — там търсим помощ и опора.
От тревата се уча да разбирам високото и ниското и да съм здраво стъпила на земята. Обичам да ходя по нея боса и на пръсти. Но знам, че съм дошла някъде отгоре. Сигурно затова ми харесва всеки ден да гледам облаците.
Седя в парка и се радвам на дърветата, тревата и полъха на вятъра. Те са съвършени и съжителстват в идеална хармония. Без да разрушават и опустошават нещо за тази цел. Не са като нас, хората, които се мислим за „венеца на природата“. Макар че ни е даден божествен разум, ние почти винаги разрушаваме света около нас, за да направим нещо свое. Разравяме земните недра, за да копаем руди и минерали; изсичаме дърветата, за да си правим мебели; унищожаваме животни и растения за храна или просто за удоволствие. В природата няма унищожение заради удоволствие, а само за прехрана или продължаване на рода.
Трябва да се учим от дърветата да бъдем красиви и полезни с всичко: със сянката, с дървесината и с листата си. Но ще поискаме ли да се учим от тези, които считаме за по-нисши от нас?
Харесаха ми думите на моя приятелка, че във века на високите технологии трябва да бъдем като дърветата, но с крила. Да имаме здрави корени и да се грижим за крилата си. Защото като се стремим нагоре, можем по-добре да открием кои сме.
Това е страшно природно бедствие, което никога не може да се предвиди със сигурност и винаги предизвиква страх. Плашим се, защото осъзнаваме колко сме крехки и слаби — за секунди могат да бъдат разрушени домовете ни и да изчезнем от лицето на земята, заедно с цялото ни величие и гордост. Така морските вълни с един замах разрушават пясъчните замъци, които децата старателно и дълго са строили. Това е добър урок, че всичко в човешкия ни свят е тленно. И е нужен голям кураж, за да започнеш да градиш нещо хубаво отново и отново.
Преди време съвсем неочаквано ни разтресе доста силно земетресение. Казаха, че било някъде в Егейско море, но в моя панелен апартамент на петия етаж всичко се люлееше и книгите започнаха да падат от етажерката. По щастлива случайност в този момент на гости ми беше моя съседка, с която си приказвахме сладко за нещата от живота и за децата ни. Когато полилеят видимо се залюля, двете скочихме уплашени, хванахме се за ръце и застанахме под касата на вратата. В такъв момент разбираш, че си безсилен да направиш каквото и да било, освен да се молиш за спасение. Така и направихме. Сърцата ни отмерваха няколко тежки минути, в които очаквахме присъдата си. И после, слава богу, земетръсът спря, просто така изведнъж, както беше започнал. Въздъхнахме с облекчение и благодарност, че сме спасени, че сме живи.
Земетресението ми напомня реакцията на възмутен родител. Той понякога хваща детето си за яката и го раздрусва, за да му покаже, че е направило нещо лошо, което не трябва да се повтаря. Така силата над нас ни разтърсва от време на време и сякаш строго ни пита: Как живеете? Какво говорите и какво вършите? Защо не проумявате, че от вас самите зависи дали светът ще оцелее? След такова изпитание, макар и за кратко, започваме да живеем по-осъзнато. И усещаме, че всеки е свързан с всичко.
Тази случка беше отдавна, но споменът за нея още ми държи влага. Тогава бяхме в Рила заедно с мъжа ми и 6-годишния ми син. Искахме детето ни да обикне планината и решихме за 2 дена да прекосим Рила от Белмекен до Рилския манастир. Имахме карта и желание и мислехме, че това е достатъчно. В началото на септември времето беше топло и тихо — само за туризъм. Като истински туристи, и тримата носехме раници и тояги. Малкият Жорко вървеше по стръмните пътеки и се държеше мъжки. Щом стигнахме билото, правехме дълги преходи по 4–5 часа, за да стигнем до следващата хижа. Вървяхме доста, а в кратките почивки лежахме на меката трева и се радвахме на красивата природа. След поредния преход очаквахме да стигнем до подслон, но така и не го открихме. Оказа се, че сме вървели в неправилна посока. Маркировката беше много оскъдна и объркваща. Една от малкото стари табели с надписа на нашата хижа, беше изкривена в обратната посока. Разбрахме това от двама немски туристи, които по-добре от нас познаваха нашите планини и много пъти бяха минавали по тези места. Дали някой злосторник беше извил табелата или по-скоро силният вятър? Иска ми се да вярвам, че виновен е вятърът, защото в планината не ходят лоши хора, а и табелата беше ръждясала и надписът трудно се четеше. Бяхме объркани и разочаровани — налагаше се да вървим обратно още 3–4 часа, за да стигнем до подслон. Силите ни се бяха поизчерпали, но нямахме избор — тръгнахме отново по откритите планински пътеки, постлани с трева и клекове.
Както често става в планината, изведнъж времето се преобрази. Небето се свъси, засвятка се и загърмя, изви се истинска буря. А ние бяхме на голо място и нямаше къде да се скрием. Скоро бяхме мокри до кости, защото вятърът разгръщаше дъждобраните ни и дъждът ни шибаше безмилостно. Не знам как малкият ми син издържа това изпитание и не захленчи нито веднъж. Тримата мълчахме и вървяхме. Давахме си кураж един на друг, че скоро ще видим покрива на спасителната хижа. Но уви, минавахме хълм след хълм, а от нея нямаше и следа.
Вече стана късен следобед, започна да притъмнява, а дъждът не спираше. Бях премръзнала и усещах, че силите ме напускат. Обзе ме отчаяние и ужас при мисълта, че заедно с детето ще загинем, без да намерим подслон. Тогава нещо отвътре ме накара да падна на колене върху подгизналата земя. И през сълзи започнах да се моля на глас: Помилуй ни, Господи! Моля те, спаси детето ни! Не давай да загинем в планината, покажи ни подслон! Сигурно Бог чу молитвата ми, защото само след стотина метра под нас се белна покривът на хижа „Рибни езера“. Бяхме спасени. В хижата имаше дърва и си напалихме огън. Изсушихме се, похапнахме и събрахме сили. Така успяхме живи и здрави да стигнем до Рилския манастир — крайната цел на нашето пътешествие.
Благодарна съм на Рила за урока, който ни даде: винаги да тръгваме към нея добре подготвени и с опитен водач. Планината има могъщ и променлив нрав. Тя е тази, която ни допуска или не до своите прелести. Ние можем да бъдем само нейни гости и никога нейни покорители.
Обичам да ходя в планината, макар че не съм от най-сериозните планинари, които изкачват върхове. Доволна съм и когато просто вървя по някоя горска пътека и откривам китна полянка или нова красива гледка. От това „батериите“ ми отново се зареждат със здраве, сили и добро настроение. Най-хубаво е да бъдеш в планината с приятели, тогава душата ти пее. Но разбрах, че е хубаво и когато си сам, защото можеш на спокойствие да останеш сам със себе си. В такива мигове усещаш някаква вълшебна сила. Тя струи от дърветата и скалите и те обгръща — помага ти да си върнеш равновесието и да се чувстваш хармоничен.
Забелязала съм, че хората в планината стават по-добри, по-спокойни и по-отворени един към друг. Приятно е, когато при среща непознати се поздравяват или заедно палят огън в някой заслон, за да се сгреят. Повечето хора в планината общуват истински и добронамерено, дори с непознати. С радост си спомням такива случки.
Една от тях беше на моя рожден ден преди години. Имахме уговорка с приятелки да отидем заедно на Витоша. Беше слънчев пролетен ден. Реших, че няма нищо по-хубаво от това да посрещна празника си на чист въздух, сред напъпили храсти и дървета. На мястото на срещата, освен мен, чакаше непознато момиче. Стояхме известно време една до друга и накрая се заговорихме. Тя чакаше приятеля си, а аз — моите приятелки. Скоро те ми се обадиха, че се е появило нещо непредвидено и няма да дойдат. А приятелят на момичето дойде, макар и след час, защото се беше успал. Какво да се прави: в днешното забързано време се случват такива неща. Важното е да можеш да чакаш и да не губиш надежда.
Младите хора се оказаха много симпатични и веднага намерихме общ език. Пътят ни беше в една и съща посока. Вървяхме заедно и се радвахме на земята, която се пробуждаше. Когато стигнахме горе, се сгряхме в една планинска хижа. Там почерпих моите спътници и всички присъстващи за рождения ми ден. Изпитах непозната дотогава, радостна тръпка. За първи път споделях празника си с непознати в планината. И нито за миг не се почувствах самотна.
Наскоро отново имах приятна планинска среща. В деня на влюбените двама млади ме попитаха къде е пътеката за Драгалевския манастир. Аз ги поздравих за хубавия празник и им показах посоката. Момчето и момичето ми благодариха със сияйните си усмивки и стана така, че продължихме заедно по заснежения път към храма. Приятно ми беше да виждам любовта помежду им, да си разказваме забавни истории и да се смеем. Всъщност ние почти нищо не знаехме едни за други — бяхме различни хора от различни поколения и срещата ни беше за кратко. Но това нямаше значение, ние открихме общото помежду ни. Бяхме радостни, защото общувахме със сърцата си.
Сигурна съм, че за такива душевни срещи е „виновна“ планината. Това е нейната магия: там не се чувстваш самотен, дори и да си сам.
Денят преминава през мен тихо и на пръсти. Опитвам се да го хвана с ръце и очи, но той ми се изплъзва. Изтича бързо, като пясъка в малък пясъчен часовник.
Реших да преживея осъзнато днешния ден и всичко, което правя в него. За това много ми помогна едно красиво кътче в Пирин, където съм сега. Какво правих днес?
Събудих се рано и се протегнах с усмивка.
Разходих се в гората и пих вода от едно поточе.
Откъснах си малко малини от един чужд двор.
Сготвих си вкусна картофена супа.
Ядох с удоволствие.
Четох интересна книга.
Ядосах се на съседите, че говорят силно и ми пречат да си почивам.
Гледах зеления танц на листата по дърветата. Слушах песента на гората.
Сигурно можех да направя и други неща, но времето и желанието не ми стигнаха за тях. Чувствах се спокойна, че всичко в моя свят е наред. Точно така, както трябва да бъде.
Загледах се в песъчинките под краката ми и осъзнах, че те не са еднакви, а се различават по форма и големина. Някои са красиви и гладки, истински бисерчета, а други са като трънчета — ръбести и бодливи. Така и дните се различават един от друг. Всеки сам решава с какви мисли и дела да ги напълни, какви песъчинки да насипе в своя пясъчен часовник. Сещам се за някои от тях, дето изяждат времето ни.
Лъжем другите или себе си.
Крадем по нещо от другите (време, търпение, пари, малини и т.н.).
Нагрубяваме и не се извиняваме след това.
Обвиняваме и съдим другите, вместо да потърсим нещо добро в тях.
Закъсняваме за срещи.
Не общуваме с близките си.
Говорим прекалено много и не умеем да мълчим.
Лицемерни сме.
Завистливи сме.
Проявяваме злоба.
Ревнуваме любимите си хора, искаме да бъдат само наши.
Възгордяваме се и се мислим за велики. Забравяме, че всички сме мравки в общия мравуняк. Всеки носи своята сламка и изпълнява определената за него роля.
Времето в нашия пясъчен часовник изтича бързо и никога не стига за всичко. Но ние все пак се надяваме, че ще ни стигне за важните неща. Надеждата блещука около нас, като слънцето в малките капки роса. Тя, надеждата, остава и след нас, заедно с песъчинките и росата.
Катеричките са диви животни, които живеят в горите и парковете. Доколкото знам, те не подлежат на опитомяване и дресировка. Иначе хората какво ли щяха да ги накарат да правят: може би да се катерят по горящи обръчи или да скачат с вързани за опашките им балони — просто така, за забавление на тези, които ги гледат и чоплят семки. Знам, че циркът е голямо изкуство, но никога не съм харесвала дресурата на диви животни. Слава богу, че засега катеричките са пощадени от това. Понеже хората са навсякъде, особено в големите градове, явно и катеричките са се примирили с човешкото стълпотворение и понякога смело общуват с нас.
Имах една среща с катеричка в Борисовата градина, която ще запомня, защото беше първата ми близка среща с това очарователно диво животно. Седях си на една пейка и видях, че от съседното дърво ме гледа втренчено опашата красавица. Стана ми приятно и започнах да й говоря: Здравей, красавице! Много си хубава, особено опашката ти. Да не си била на фризьор да ти я тупират? Катеричката ме слушаше, без да мръдне, а после слезе по дървото и тръгна към мен. Бях очарована, че се приближава, без да се страхува. Може би беше гладна и очакваше да й дам нещо за ядене? Започнах да бъркам по джобовете и чантата си и открих само едно бонбонче лукче. Както си беше с опаковката, го сложих в шепата си, клекнах до пейката и поканих катеричката да го вземе. За мое голямо учудване, тя смело дойде до ръката ми. Бързо взе лукчето и се опита да го изяде, но опаковката и попречи. Катеричката остави бонбона на земята и бързо се покатери на дървото. Сигурно беше разочарована, че и давам храна в опаковка. Реших да опитам отново да дам лукчето без хартийката и повторих ритуала на почерпката. Рунтавелката дойде, помириса бонбона, взе го в лапичките си и бързо го отнесе на дървото. И какво ли си мислеше тогава? Тая лелка ми се вижда добронамерена. Щом ми дава, какво пък — ще взема, нищо че бонбоните не са здравословни като лешниците. Но ще зарадвам с лукчето малките катеричета. Там на клона, хванала лукчето в лапичките, тя ми помаха с опашка. Приличаше на знак за благодарност.
Такава беше моята първа близка среща с катеричка. Мисля си, че контактът ми с дивото животно съвсем не беше див, а напротив — деликатен и цивилизован. Това, за съжаление, често го няма при хората.
Забелязала съм, че силата, която е над нас, често ни дава знаци и те са за наше добро. Понякога ги виждаме и това ни кара да обмисляме действията си. Но обикновено не им обръщаме внимание и си мислим, че са нещо случайно.
Спомням си една случка с непознато куче. То реши да ни съпровожда по време на разходка в планината, където бяхме с моя приятелка. Увлечени в сладки приказки, се озовахме в гъста гора на непознато място и небето започна да тъмнее. Кучето, което дотогава вървеше спокойно до мен, изведнъж започна да се бута в краката ми и да ми пречи да вървя. Ядосах се и се опитах да го прогоня, но то продължаваше да застава на пътя ми. Аз нищо не подозирах, но приятелката ми се оказа по-прозорлива от мен. Тя разбра, че кучето искаше да ни откаже да вървим по непознатата пътека. За да не останем в гората без подслон в бурята. Послушахме нашия опашат приятел и се върнахме обратно до най-близките къщи. Щом видя, че сме в безопасност, кучето някъде изчезна. То като че ли ни беше пратено, за да ни защити от бурята. Добре, че тогава се оказахме разумни, макар че невинаги постъпваме така. Говоря най-вече за себе си.
Много ясен знак отгоре получих преди няколко години в Роженския манастир. Там имах незабравимо преживяване с чудотворната икона на Света Богородица, точно в деня на нейното Рождество. Бяхме в църквата с моя близка и искахме да запалим свещи пред иконата. Тогава тя беше поставена в малък параклис, където нямаше място за много хора. Стояхме там със запалени свещи и всяка се молеше за нещо. По едно време забелязахме, че кандилото над иконата се залюлява — отначало съвсем леко, после по-силно. Нямаше видима причина за това люлеене. Беше горещо, без никакъв вятър, а в малкото пространство на параклиса нямаше нито отворен прозорец, нито вентилатор. Бяхме много развълнувани от това, което ставаше пред очите ни, и нямахме рационално обяснение за него. Беше знак отгоре. Но какъв? Какво искаше да ни каже Божията майка? Дали беше одобрение за нас или напротив, означаваше предупреждение и осъждане? Няколко минути двете се гледахме изумени, а сърцата ни биеха силно от вълнение. Не видяхме свещеник и не знаехме кого да питаме за случилото се. Отидохме при жената, която продаваше свещи в църквата, и всичко й разказахме. Тя ни успокои, че Богородица и друг път е давала знак за добро на хората. Това беше благословия за нас. Благодарна съм за нея и усещам, че тя ми дава сила и до днес.
Какво е семейството? Според Алекс Хейли то е връзката с нашето минало и мостът към нашето бъдеще. За мен това са корените и подкрепата на близките хора, домът, където се връщам в спомените си. Да бъдеш родител и да имаш семейство днес е голямо изпитание. Защото никак не е лесно да се справиш финансово и морално. Но най-важната човешка роля винаги е била трудна. Мисля си за моите баби, които са родили и отгледали по 6–7 деца, въртяли са къщи и ниви и са могли да изтъкат най-красивите черги на света. Как са успявали?
В днешния свят семейството не е това, което е било преди. В него много често е само един родител или го заместват самоотвержени баби и дядовци, които отглеждат децата на работещите майки. Но не могат да ги заместят. Светът днес, за добро или за лошо, е много динамичен, технологичен и прагматичен. Децата израстват пред телевизионния екран или гушнали лаптопа, който им пее песничка или разказва приказка. Вместо това да прави мама. Когато децата пораснат, често се оказва, че топлият семеен кошер се е превърнал в гнездо на оси. Те постоянно се жилят взаимно или не могат да си поделят питите с мед, които работливите пчелички преди тях са събрали. В този случай на децата им се иска да избягат по-далеч от „семейната идилия“ и да имат свой отделен живот.
В различните култури има различни модели на семейството. На Запад е естествено след навършване на пълнолетие децата да заживеят самостоятелно. Също така е прието да имаш точни сметки с родителите си и да уговаряш предварително срещите си с тях, както се уговарят деловите срещи. За нас, балканците, това е неприемливо. Готови сме да дундуркаме децата си и техните деца, докато можем да се държим на краката си. И им даваме цялото си време, сили и средства. А защо тогава децата ни често са неблагодарни и неспособни да се справят сами?
Научих, че в арабската култура семейството е на по-голяма почит от отделната личност сама за себе. На арабски на въпроса „Как си?“ се отговаря „Моето семейство е добре“. За нас това звучи странно. Защото се мислим за нещо отделно от нашето семейство, за разлика от хората в арабския свят.
И нищо, че културата и времето променят формите и моделите, семейството ще го има винаги. Защото човек изпитва необходимост да споделя живота си със сродна душа и да се радва на потомство. А майчината ласка и бащиното рамо са най-необходими за децата. Семейството остава топлият извор на любовта, откъдето всички сме тръгнали. Трябва да запазим чист този извор за хората, които идват след нас.
Навън е топла лятна вечер. Щурците свирят най-нежната симфония, а звездите са по-едри и ярки от друг път. Аз съм в старата ни селска къща във Враня, където е родена майка ми. В малката стаичка има стари копринени перденца с дантела, а на стената — малка икона на Света Богородица. През прозорчето се виждат надвисналите гроздове на лозницата, покривите на къщите, а по-нататък сините планински върхове. Спокойно ми е и се връщам назад във времето. Обичам да се ровя в стария долап, да гледам снимки, картички и писма от хора, които вече ги няма. По невнимание щях да изхвърля едно писмо от майка ми, писано набързо с молив до моите баба и дядо. Тогава съм била бебе на 3 месеца и досега са минали толкова много години. Препрочитам писмото много пъти. И времето сякаш спира. Текстът е простичък. Майка пише за сестра ми и мен, за това как растем и от какво боледуваме. Но първо се интересува как е здравето на родителите и преживява болестите на баба ми. В писмото има такива редове:
Майко, ти не се ядосвай за нищо. Гледай да оздравееш. Не се преуморявай с работа, работата няма край, затова я работи по-спокойно.
Мили ми родители, за много здраве ви изпращам малко халва и една кутийка риба. Целуваме ви и ви пожелаваме дълъг живот.
Люлея Илка и пиша, затова е грозно написано и с молив.
Докато ме е люляла и писала, майка е мислила за важните неща в живота: здравето на близките, вниманието и грижата за тях, добрата дума и обичта. Не е забравила дори за халвата и рибата, които е изпратила по наша роднина. В писмото майка е поставила себе си на последно място, след децата и любимия мъж. Както правят истинските майки. И макар че според нея е грозно написано, за мен това е най-красивото писмо, което имам от майка ми. Нямаше да си простя, ако го бях изхвърлила. Може би на всеки се случва във водовъртежа на дните да изгуби истински бисери? И след много години да открие безценно имане. Като писмото от мама.
Като дете приемах много сериозно този въпрос и отговарях с математическа точност, за да изглеждам по-голяма: Аз съм на пет и половина, вече съм на шест и пет дена, след два месеца ще навърша седем. Всяко дете прави така и бърза да порасне, защото иска да бъде силно и свободно като възрастните, които правят, каквото си поискат. Детето не знае, че възрастните не са нито толкова силни, нито толкова свободни.
Когато пораснем, започваме да си правим график на времето: за четири години да завърша образование, до 1 година да си намеря хубава работа, до 5 години да стана шеф и т.н. Но сметките ни често се объркват, ние рядко ставаме шефове, а годините хвърчат, без да усетим. Като погледнем порасналите ни деца, разбираме, че и ние сме пораснали — на години и на килограми. А още ни се иска да носим къси поли и тесни панталони, да ходим на рокконцерти и купони. Често по-възрастните от нас мърморят: На колко години си, за да правиш това или онова? Не ти отива на годините! Годините са като неудобен официален костюм, който те стяга и искаш да го свалиш, за да си обуеш удобните окъсани дънки, но не е разрешено. Какво да се прави? Продължаваме да крачим напред с официалния костюм.
Докато се обърнем, сме станали на 50, не усещаме и вече сме ударили 60, докато мигнем, сме вече на 70 и едва след като се усетим на 80, започваме като малките деца да увеличаваме годините си. Може би така си мислим, че ще ни зачитат повече. Но народът ни е казал: не питай старило, а патило. Така че почит към старостта е нужна, но невинаги опитът и умът са свързани с нея. Можеш да ги придобиеш още докато си млад. Особено в днешния забързан живот. Казано накратко, животът е много кратък. Дядо ми Ильо казваше, че той е като да влезеш през една врата и да излезеш през друга.
Спомням си една весела случка за отношението ни към възрастта. Дъщеря ми беше малка и отидохме на гости на моя приятелка — красива и достолепна дама, която навършваше 70. Детето попита рожденицата: Лельо Кръстина, ти на колко години си? Тя отговори с достойнство: На 70, моето момиче. Детето реши да направи комплимент и каза: Ами, така като те гледам, не ти давам повече от 69. Ние, възрастните, избухнахме в смях, а дъщеря ми беше смутена от тази реакция. После й обясних, че когато искаш да направиш комплимент, трябва да смъкнеш поне 10 години. Тогава си помислих: колко са лицемерни възрастните и колко честни са децата.
Макар че дамите на моята възраст обикновено крият годините си и се представят със снимки от гимназията, аз не съм от тях. Колкото и да са годините ми, мои са си и си ги обичам. Възрастта не е порок, а наше имане, което сме натрупали от срещи и раздели, радости и тревоги. Това имане не го крия, но и не го давам на никого.
Ако сега ме попитат за годините ми, отговарям така: През последните 30 все се чувствам като на 25. Не знам докога ще е така. Сигурно е от възрастта.
Днес е слънчев есенен ден, един от топлите дни на „циганското лято“, които много обичам. Слънцето грее и топли гърба и душата. Днес дъщеря ми има рожден ден и се чувствам специално. Искам да й пожелая най-хубавите неща. Опитвам се да ги подредя в главата си. Първо, разбира се, да бъде жива и здрава! Защото само така човек има най-голям шанс да постигне всичко в живота и да му се радва. Порасналото ми момиче е в чудните години на младостта, когато всичко е интересно и човек учи най-активно и осъзнато. Затова й пожелавам да учи успешно и с удоволствие. И да знае, че човек се учи, докато е жив, и е жив дотогава, докато продължава да се учи. Пожелавам й да прави това, което обича, и то по най-добрия начин!
За всеки е важно да има истински приятели, близки и любими хора. Без тях животът ни е немислим. Мило дете, пожелавам ти такива приятели и близки и такава любов, които топлят сърцето и дават криле! Като твой близък човек, аз се старая да го правя. Благодаря ти, че винаги намираш време и нежна дума да ме стоплиш и окуражаваш във всичко! Май вече си разменихме ролите? Аз все по-рядко давам съвети и все повече слушам и се уча от вас, младите. Такъв е животът и той е прекрасен!
Ти ми каза, че за теб рожденият ден е един обикновен ден. Защото няма какво толкова да честваме това, че остаряваме с още една година. Някъде бях чела, че такова мнение имат и аборигените в едно австралийско племе. Те празнуват не когато човек се е родил, а когато някой от племето е направил нещо добро за другите. Мисля си, че и те, и ние имаме право да празнуваме. Защото е благословен денят, когато сме родени на тази земя. А сме родени, за да вършим добри неща за себе си и за другите.
Наскоро научих, че и при нас, европейците, рожденият ден се празнува различно. Оказва се, че при австрийците е прието близките да черпят рожденика, а не той тях, както е у нас. Спомням си твоя разказ за един празник в ресторант. Ти си поръчала нещо скъпо и си била спокойна, че рожденикът ще плати, а в края на вечерта се оказало, че това е задължение на гостите. Какво да се прави? Така е в живота — всеки си плаща сметките. И трябва да се спазват културните традиции! Важното е да има купон. А който има рожден ден, да му мисли! Или по-добре да не му мисли много, а да купонясва!
Честит рожден ден, мило дете! Пожелавам ти да имаш от всички хубави неща в живота по много и благородно сърце — да раздаваш щедро от тях на другите, но да не забравяш за себе си! Така наистина ще бъдеш щастлива.
Баничката с боза си остава класическа нашенска комбинация. Като дете много обичах да си купувам банички и да пия боза. Това беше лесно, защото на първия етаж в нашата къща имаше сладкарница и там се продаваха много вкусни неща: банички, тулумби, пасти и плезири. Любовта към баничките предадох и на децата ми. Сега те живеят в чужбина и там имат всякакви изкушения, в това число и кулинарни. Но нямат нашенските банички със сирене. И усещам, че понякога изпитват носталгия по тях, а може би не само по тях.
Винаги, когато си дойдат в София, си поръчват да им купя банички със сирене от кварталната баничарница. Спомням си как се вълнуваше дъщеря ми при първото си завръщане преди няколко години. Радваше се на дупките и боклуците по улиците, на старите тролеи, които с трясък преминаваха край нас и вдигаха облаци прах. Каза ми, че във Виена всичко е много красиво, но се е изморила от лъскавите улици, реда и чистотата навсякъде. Беше й домъчняло за нашенска обстановка и вкусна храна. И затова още с кацането на летището ми поръча: Мамо, моля те да ми вземеш една мазна баничка. Много ми се е дояло нещо вкусно.
Да си призная, аз самата вече не ям банички като преди. Сигурно защото не изпитвам носталгия, а си стоя вкъщи. Но ми е мъчно, че децата не могат често да си ги хапват, а само когато си дойдат. Такава е цената на техния избор. Дупки по улиците и вкусни банички или улици без дупки, но и без банички.
Макар че най-добре е да си имаме хем равни улици, хем вкусни банички. Но, както се казва, няма пълно щастие. И засега тук си оставаме — с баничките.
В живота винаги идва момент, когато оставаме сами. Докато сме във вихъра на събитията и около нас има много хора, мечтаем да сме сами и да имаме време и място само за нас. А когато това време дойде, често сме объркани и не знаем какво да правим с него. Всеки от нас преживява раздели и тогава се чувства самотен и тъжен: губим родителите и приятелите си, любимите хора не ни разбират или са далече, а понякога ни напускат, защото тръгват по свой път. Децата рано или късно отлитат от семейното гнездо и в него дълго се чувстваме самотни и ненужни.
Но в един момент ни озарява мисълта, че самотата е хубава нова земя, която ни се дава да открием. И няма място за самосъжаление, а точно обратното — това е знак за добър обрат в нашия път. Когато сме сами, имаме шанса да се срещнем със себе си и разбираме, че почти не се познаваме. Можем да правим това, което обичаме, а преди не сме имали време за него. Казано накратко, плуваме спокойно, накъдето си искаме. И сме свободни. Прекрасно е усещането, че принадлежиш на себе си!
Сега съм сама, но не се чувствам самотна. Знам, че има хора, които ме обичат и се радват да ме видят и чуят. Наскоро по телефона ми се обади едно любимо звънливо гласче. Беше дъщеря ми: каза ми, че е отишла с приятели на екскурзия и е видяла красива дъга. Много се зарадвах на това обаждане, макар че прекъсна по средата. Разбрах, че не съм самотна, щом детето ми от хиляда километра иска да сподели с мен цяла дъга. И аз наистина я видях, сякаш бяхме заедно.
Същата вечер погледнах към Луната и си помислих: тя изглежда тъжна и самотна, а понякога се усмихва. Дали е доволна, че е спътница на Земята и отразява светлината на Слънцето? Или е истински самотна в небесната шир? Това само тя си знае.
Имам мил спомен от едно красиво сватбено тържество. На белите покривки, върху салфетки с формата на ветрило, бяха кацнали малки пеперуди — червени, сини, жълти, зелени, розови. Всеки гост с усмивка взе за спомен по една от тях.
Хубави моменти като този ми помагат да открия общото между пеперудите и хората. И едните, и другите се различават по цвят, форма, големина, възраст, характер и среда на обитаване. Но общото е по-голямо от различията помежду им — всички те имат нужда от слънце, простор и обич. Човешкият живот е кратък и шарен — като полет на цветна пеперуда. Моите деца вече полетяха по свой собствен път. Пожелах им да бъдат свободни и радостни като пеперудите — свободни от предразсъдъци и страхове и радостни от споделена обич и нежност. Казах им също, че колкото и далеч да сме един от друг в пространството и времето, винаги в сърцето съм с тях и с тези, които обичат.
Да си майка — значи да родиш гъсеничка и от нея да отгледаш пеперуда. А когато тя отлети от теб, да се чувстваш щастлива, че детето пеперуда е станало толкова красиво и може без теб да лети свободно по широкия свят. Тогава усещаш, че си добра майка. И макар че с времето цветовете на крилата ти избледняват и прашецът им опадва, ти продължаваш да летиш до края. И не спираш да сънуваш дъхави поляни с цъфнали полски цветя.
Разноцветните пеперуди са като душите на добрите хора, живели преди. Така те отново искат да бъдат с нас, да зарадват очите ни и да покажат колко крехки и красиви души носим. Когато прелитат край нас, те сякаш ни напомнят да се радваме на краткия ни земен полет с човешки тела.
Такава е моята „пеперудена“ философия.
Човек не се среща всеки ден с истински лъв, особено ако живее в цивилизацията. Освен, разбира се, в зоологическата градина. Имам ярък детски спомен за една среща с лъв. Била съм сигурно на 4–5 години. Помня, че татко ни заведе със сестра ми в зоопарка. Бяхме облечени с най-новите си рокли — найлонови, бели на червени точици, с буфан ръкави — последен писък на детската мода тогава. Чувствах се щастлива, защото бях с хубава рокля в зоопарка. А там, освен животните, имаше сладолед и захарен памук. Какво повече му трябва на едно дете? Ще призная, че татко много ни угаждаше. Купуваше ни всичко, което поискаме, макар че бяхме добри деца и не искахме много. Освен това, ни даваше голяма свобода и простор за действие.
Така беше и тогава в зоопарка. Омазана със сладолед, обикалях и разглеждах клетките на различни животни. Най-силно ме привлече клетката на лъва. Времето беше топло и той се излежаваше блажено, като от време на време удряше с опашка по земята, за да прогони досадните мухи. Стоях пред клетката като омагьосана, дори силната миризма не успя да ме прогони. Царствена грива, горда осанка, сила и красота! Гледах лъва и поисках да му дам от моя захарен памук. Опитах се да набутам клечката през решетките. В следващия миг си спомням как лъвът вдигна крак и ме заля силна топла струя, която едва не ме събори на земята. Бях объркана, като видях, че новата ми рокля е пожълтяла и се разплаках. Татко разбра какво се е случило, засмя се, а после ме изми на чешмата. Каза ми да не стоя близо до лъва и да не го дразня. За мен това беше първи, макар и неосъзнат урок, че всяко живо същество има нужда от лично пространство, което трябва да се уважава. В противен случай последиците са непредвидими. От тогава спазвам дистанция, особено с лъвовете.
След тази случка се чувствам щастливо белязана от царя на животните, с което малко хора могат да се похвалят. Народът ни казва за някого против уроки: „Да го посерат кокошките“. А колко повече е да те припикае лъв! Това си е рядък и голям късмет! Сигурна съм, че след тази среща съм имунизирана против всякакви уроки и злини.
Един приятел ми разказа, че обича гълъбите и е научил много от тях. Помислих си, че става дума за изключителната им вярност един към друг. Но той имаше предвид нещо друго, за което аз не знаех.
В къщата, където живеел като дете, имало 28 гълъба и той ги гледал по цял ден. Сред тях имало един чисто бял красавец с наперена осанка и дружелюбен нрав. Момчето много го обикнало и станали приятели. Но не за дълго. Защото в къщата живеела и котка. През деня стопаните отваряли клетката на птиците, за да могат да летят свободно. След няколко часа те сами се прибирали „вкъщи“. Били свикнали да правят това, защото знаели, че там имат храна и защита.
Един път, когато гълъбите долетели обратно, котката стояла наблизо и ги наблюдавала много внимателно. Докато вратата на гълъбарника останала отворена, котката с два скока връхлетяла вътре и се насочила към белия гълъб. Той усетил, че животът му е в опасност, но вместо бързо да излети през вратата, от страх свил крилете си и затворил очи. В следващия миг котката му прегризала врата. После бързо го отнесла нанякъде и оставила след себе си кървави следи. Момчето се развикало, но било далече и не могло да спаси приятеля си. Било много натъжено и запомнило тази случка за цял живот.
Та точно този гълъб беше дал на моя приятел важен урок: да гледаш на нещата от живота без страх, да не си затваряш очите пред опасностите, а смело да действаш. И винаги да помниш, че щом ти е дадено да летиш, ти можеш да се спасиш от тези, които те нападат, но не могат да летят.
Да бъдеш смел гълъб или да не бъдеш — това е въпросът. А котки винаги ще има.
Много обичам плодовете и особено динята. Като бях дете, на село дядо ми имаше бостан с дини и често водеше внуците си там да помагаме в събирането на реколтата. Спомням си как откъсваше някоя зряла и топла от слънцето диня, разцепваше я на коляното си на парчета и даваше на всеки по едно да си го гризе. Много сладки и сочни бяха тия дини. Сокът течеше по бузите и ръцете ни и беше толкова вкусно.
Спомням си също как от обикновен любител на дини постепенно се превърнах в динен експерт. Началото беше поставено, когато бях на около 4 години — този случай е един от първите ми съзнателни спомени. Действието се развиваше на пазара „Римската стена“ в София. Там в края на лятото стоварваха цяла планина от дини за продан. Докато татко избираше дини за вкъщи, аз ги разглеждах с интерес и ми се прииска да поиграя с тях — много ми приличаха на топки. Взех една и я ударих в земята. Но уви — тя не отскочи, а се пукна! Реших, че е дефектна. Взех втора и я треснах по-силно. Но и този път, вместо да отскочи, тя се сцепи на големи парчета. Не помня колко още дини станаха обект на моя изследователски интерес. В един момент се уплаших от резултата и очаквах, че татко ще ми се скара. Като видя какво съм направила, той ми обясни, че динята не е топка и не отскача, а се яде и е много вкусна. Гледах как хората избират дините, как ги погалват и почукват по кората. Прииска ми се и аз да правя така и да ги познавам. С времето се научих и, според мен, станах добър динен експерт.
Разбрах, че две и повече дини под една мишница не можеш да носиш — трябва да ги метнеш на гръб и да имаш яка гърбина. Често се случва някоя от тях да изпадне, но така поне ти става по-леко. Сега почти винаги избирам само зрели и сладки дини. Рядко греша. Но не мога да кажа същото по отношение на хората. Случвало ми се е да ми подложат динена кора, без дори да предполагам, а разбирам за това след време. Не се научих да познавам хората, особено тези, на които в главите им са динените кори. Пък и не искам да разширявам чак толкова много експертните си умения. Стига ми, че познавам кои дини са зрели. И ако има наблизо животни, давам на тях динените кори. Никога не ги хвърлям на пътя, за да не се подхлъзне някой и за да бъде чисто.
Детският език е очарователен и безценен. Той показва чистата природа на децата, неизкушена от суетния свят на възрастните. Възрастният език е много богат и интересен, но е пълен с парадокси и неясноти, които децата не разбират. Запомнила съм някои интересни случки за детския език. Например с дъщеря ми, когато беше на 9 години. Веднъж казах за неин съученик, че е одрал кожата на баща си. Дени беше ужасена: Лелеее, не го е срам! Детето беше приело думите ми буквално. Обясних какво значи този израз и тя веднага се успокои. Когато Жорко беше на 6, ходеше на английска забавачка и учеше буквите. Един ден ми каза: Мамо, изучих го английския. Днеска взехме последната буква. Можеш да ме отписваш. Малкият ми син тогава не знаеше, че езикът не свършва с последната буква, а започва след това и се учи цял живот. Преди време един израз на двегодишния Юли ме накара да се смея с глас. Майка му поръча да извика асансьора, детето се приближи до вратата му и се провикна: Асансьоре, ела-ела! Така де, нали трябва да го викне. Много скоро Юли разбра, че противно на здравата детска логика, да викаш асансьора значи само да натиснеш едно копче.
Децата наистина са много наблюдателни и логични. Това личи и в езика им. На въпроса „Какво правят тракторът и багерът?“ двегодишният Жорко отговаряше категорично: Трактора трактори. Багера багери. Най-важните неща, за които говорят децата, се случват тук и сега и те самите най-често са в центъра на събитията. Обикновено децата не обичат да се оплакват, както правим ние, възрастните, а умеят да се радват и забавляват. И винаги се отнасят отговорно към това, което правят. А, както знаем, най-важната работа на децата е да играят. В играта те опознават света повече, отколкото в скучните уроци. Запомнила съм един израз на 7-годишния Митко, който в първи клас се възмущава от учителката си и казва на баща си: Тая пък госпожа ни дава толкова много домашни да пишем! Тя не знае ли аз колко много имам да играя?
Истинско съкровище е детският език. Децата са най-големите ни учители по чистота, честност и отговорност. Както в думите, така и в делата.
Мечтите са нещо много важно в живота на всеки. Казват, че си толкова голям, колкото са големи мечтите ти. Обикновено имаш големи мечти, когато си още много малък на години. А после често ги загърбваш и с времето ги заместваш с по-малки и по-малки. И накрая става така, че заживяваш без мечти, само с грижи за бита. Това е тъжно и не го пожелавам на никого. Не трябва да предаваме детските си мечти! Най-добре е те да се сбъдват напълно или поне част от тях. Пожелавам го на всеки! Например малкият Вельо мечтае да бъде изобретател на летящи коли, които няма да замърсяват природата. Това дете постоянно се интересува от колите и знае много за тях. Вярвам, че един ден ще сбъдне мечтата си и ще бъде доволен от себе си, защото е успял да направи нещо полезно.
Понякога детските мечти са странни и неизпълними. От гледна точка на възрастните, разбира се. Като малка мечтаех да стана боклукчийка, защото ми харесваше как се веят косите на боклукчиите, когато минаваше техният камион по малката ни улица. В моите детски очи те изглеждаха толкова свободни и доволни от работата си. И изобщо не забелязвах мръсните им лица и дрехи. Също така си спомням, че много обичах да удрям с лъжици по масата, сякаш свирех на ударни инструменти. Когато ме питаха каква искам да стана, отговарях — тъпанарка. Мислех си, че така се нарича момиче, което свири на тъпан. Като по-голяма мечтаех да стана актриса, защото ми харесваше да играя на сцена.
И макар че нито една от моите детски мечти не се сбъдна изцяло, си мисля, че все пак съм успяла да осъществя поне част от тях. Боклука вкъщи го изхвърлям през ден и това не ми е неприятно, все пак преди имах такава професионална насоченост. В много случаи се чувствам тъпанарка, когато не мога да отстоявам позициите си или премълчавам незаслужени обиди. А колкото до сцената, мисля, че я имам, когато застана пред моите студенти. Старая се да бъда артистка в това, което правя, за да не доскучавам на себе си и на другите. Така животът ми е по-интересен.
Аз не предадох моите детски мечти, а просто ги обединих и станаха 3 в 1. А вие какво направихте с вашите мечти?
Живеем в страхотно време и светът днес изглежда много малък. Като топка, цялата омотана от паяжина. Всеки, включен в нея, може да си поиграе. Чудесно е да бъдеш информиран и постоянно да имаш връзка с другите хора по света. Но е много зле, ако се оплетеш като муха в паяжината. Защото ставаш муха без глава. От това никой не е застрахован. Но то по-трудно се случва, ако си имал хубаво детство и си научил някои неща.
Миналото лято в Пирин случайно се срещнах с едни много технологични деца. Бяхме тръгнали на разходка с Милена и нейния малък син Юли. Вървяхме спокойно по пясъчен горски път. Като истински планинари, всеки имаше на гърба си раница, а в ръката — тояга. Юли поиска да ходи бос и ние му разрешихме. Така му беше по-леко и можеше да усети земята под краката си. Прашен от главата до петите, той тичаше радостен като козленце по пътя. По едно време ни настигнаха група туристи — баба, дядо и двете им внучета — Ема и Майкъл, на 8 и 10 години. Веднага щом се поздравихме, усетих, че децата говорят български с акцент, явно живееха в чужбина. Попитах ги:
— Откъде сте, деца?
— От Бронкс, — ми отговори Майкъл. — Мама и татко са на работа, ето фото. — Баба и дядо са от Сандански и сега сме на гости.
— Харесва ли ви тук? — продължих да питам.
— Да, хубаво е. Има вкусни домати и смокини в градината на баба, — каза Ема.
Докато вървяхме и говорехме, децата държаха в ръце електронни устройства с широки екрани и бяха вперили погледи в тях. Беше странно, че са тръгнали на излет сред природата, а изобщо не поглеждат към нея. Вървяхме заедно нагоре и аз се опитвах да завържа разговор. Започнах да им давам гатанки. Първата беше: Шарена тояга през полето бяга. Казах я бавно, дума по дума, и показах с ръка движението на змията. Отговорът беше труден за четиригодишния Юли, а Майкъл каза, че не знае какво значи думата тояга. Тогава показах тази, на която се подпирах, и помогнах на децата да намерят отговора. После заедно отгатнахме още няколко гатанки. Майкъл и Ема за малко поглеждаха към мен, а през останалото време зяпаха в екраните си, въпреки забележките на бабата и дядото. По едно време малкият Юли не издържа, застана пред Майкъл и му каза с категоричен тон:
— Мишо, „не“ на технологиите, „да“ на природата!
Аз се изумих — това го казваше дете на 4 години. Майка му поясни, че е фраза от популярен детски филм. Но тя беше казана толкова на място, че направо останах без думи.
Много скоро стигнахме до широка поляна и си направихме чудесен пикник. Ядохме сирене, хляб и сладки домати от бабината градина. Майкъл и Ема снимаха храната и цялата ни компания, за да я покажат на родителите си в Ню Йорк. По едно време Майкъл поиска да се събуе бос, но не му разрешиха и той спокойно прие забраната. Повечето наши деца в такава ситуация щяха да мрънкат и да се тръшкат. Но тези деца бяха научени на ред и дисциплина. И все пак нещо в картинката ми липсваше. Къде бяха детската спонтанност и желанието за лудории? Майкъл и Ема сякаш се бяха сраснали с електронните си устройства и не се бяха научили да играят, освен на компютърни игри.
След като похапнахме сладко, дядото предложи на децата да поиграят на криеница. И понеже се чудеха какво да правят, той им показа играта. Беше голямо тичане по широката поляна и криене зад високите борове. От чистия въздух бузите на играчите се зачервиха, а очите им светеха от радост. Това беше истинска игра и децата много я харесаха. За нея айпадите не бяха нужни.
Ех, дано днешните деца не забравят как се играе на криеница — ама не виртуална, а истинска!
Като дете ми беше много интересно да ходя на Кривите огледала в Борисовата градина. Това беше един кръгъл павилион, в който имаше различни огледала, и всичките криви. Влизаш през тесен коридор и се озоваваш в зала със стъклен под. Виждаш изображението си в много огледала и не можеш да се познаеш: на едното си дебел като бъчва, на другото — тънък като върлина, а на третото се виждаш двоен и троен, все едно че си на три ракии. Спомням си как в тази зала всички се смееха с глас. Дали защото всеки си знае що за стока е и е доволен да го признае пред себе си, като се посмее насаме с Кривите огледала? Или просто защото човек има нужда да се забавлява, а това става, когато изкриви реалността? Да си призная, не съм виждала на друго място толкова много хора, които се смеят на себе си. Забелязала съм, че е лесно да се присмееш на другите, но е много трудно да се смееш на самия себе си. Само в огледалната зала това беше лесно и приятно преживяване за всеки. Сигурно затова от детството ми остана усещането за нещо приказно и магично в кривите образи.
Разбира се, всеки предпочита да се види в правото, нормалното огледало. И обича да се наслаждава на собствения си лик. Но когато остареем и се сбръчкаме, започваме да не харесваме никакви огледала. Защото те предателски показват и най-малките бръчки и подутини по лицата ни. Предпочитаме да се гледаме в огледалото без очила, за да не виждаме някои досадни подробности. С други думи, когато остареем и правите огледала за нас стават криви. Не може да ни се угоди!
Жалко, че огледалната зала днес я няма и хората около мен вече по-рядко се смеят с глас. А имаме нужда от време на време да се поглеждаме в кривото огледало, за да разберем какви сме.
Младият учител Красимир ми разказа за разговора си с един първокласник. Реших да го кръстя Любомир, защото е любознателен и умен, каквито са повечето от днешните деца. Разговаряли за това кое е живо и кое не. Детето изразило собствено мнение по въпроса и настоявало, че огънят е жив. Учителят се отнесъл с уважение към детската гледна точка и в същото време се опитал с аргументи да докаже противното.
— Любомире, огънят не е жив, защото не се храни.
— Господине, ами въглищата и дървата? Те са му храната.
— Виж сега, огънят не отделя вещества, както отделят живите организми.
— Ами, нали отделя пепел и сажди?
— Огънят не се размножава, както правят живите същества.
— Ама нали огънят се увеличава много бързо, ако не е в печка или в огнище?
Младият учител нямал повече разумни аргументи в полза на своята гледна точка. Тогава ненадейно му помогнало едно момиченце от същия клас. То чуло разговора и казало:
— Виж, Любо, огънят не може да обича и затова не е жив.
— Аа, добре тогава, така е, той наистина не е като другите живи неща.
Красимир беше искрено развълнуван от този случай, запомних го и аз.
Сега вече не съм толкова сигурна кои са живите и неживите неща около нас.
И се питам колко живи сме ние самите.
Сигурно ви се е случвало да се питате кое е просто и кое сложно. По себе си знам, че отговорът не идва веднага и се променя с времето.
Докато сме деца, гледаме на света чисто и просто и вярваме на очите си. Когато станем възрастни, слагаме тъмни или розови очила, защото така са ни учили или така е модерно. Нищо че очилата ни пречат да виждаме реалността такава, каквато е. А тя непрестанно се променя, като въздуха, който дишаме. Уж живеем в свободен свят, а робуваме на предразсъдъци и страхове. Сложно нещо е да се освободим от тях. Но ако поискаме да го направим, значи порастваме.
Когато сме големи, много често забравяме за някои прости и важни неща — да се усмихваме, да бъдем естествени и добронамерени, да мислим просто и логично, като децата. Запомнила съм една логическа задача, която ми дадоха преди време. Аз не успях веднага да я реша, а деца на 6 години го бяха направили. Задачата е следната: По един мост върви човек, облечен в широки черни дрехи. Когато стига до вас, човекът казва: Ти си мое дете, но аз не съм твой баща. Пита се кой е този човек? Верният отговор е майката, но аз се сетих за него след известно време. Първата ми реакция беше, че това е образът на времето или смъртта, които човек среща по пътя си. Не ми дойде веднага най-простият и логичен отговор, а се опитвах да правя асоциативни връзки с това, което знам, и така само усложнявах нещата. Какво да се прави? Такава е участта на повечето възрастни — сами си усложняваме живота, вместо да виждаме простите неща в него и да им се радваме.
Но все пак има изключения и в това отношение. Попадна ми един забавен случай от живота на Христофор Колумб, за който разказва Ян Коменски в книгата си „Велика дидактика“. Съвременниците на Колумб му завиждали за откриването на Америка. На едно угощение го нападнали с насмешки, че е открил случайно другото полукълбо, а не благодарение на уменията си, и че то е можело да бъде открито от всеки друг човек. Тогава Колумб дал на събеседниците си следната проста задача: Как може кокоше яйце да бъде поставено на върха си, без да се подпира? След като всички напразно се опитвали да сторят това, Колумб леко чукнал яйцето в чинията и след това го поставил изправено. Всички се засмели и казали, че и те могат да направят същото. А Колумб им отговорил: Можете, защото видяхте как става. Защо никой не го направи преди мене?
Днес всеки знае кой е открил Америка. Ако някой случайно не знае, чичо Гугъл веднага ще му каже. С новите технологии е просто да откриеш информация за всичко, което те заобикаля. Сложно е да намериш „онова нещо“, което ти трябва да откриеш. И да не се страхуваш да бъдеш пръв.
По улицата вървяха млада жена и малко момче с колело. Неволно чух техния разговор:
— Мамо, Кажи ми има ли невъзможни неща?
— Няма такива, моето момче. Всичко е възможно.
— Ама не е точно така. Не можеш просто ей така да полетиш, без нищо.
Последва дълга пауза и майката отговори:
— Да, така е. Повечето хора не могат, но някои все пак се научават.
Малкият философ продължаваше да разсъждава на глас и да търси истината.
— Не можеш с прости обувки да надбягаш някой с колело.
Тогава майката реши да предизвика сина си:
— Я да видим! Старт! — и двамата се втурнаха да се надпреварват. След трийсетина метра, на финала, младата жена се оказа първа.
— Видя ли, че е възможно! — извика радостно тя. — И обувките ми не са вълшебни, а най-обикновени.
Гледах тази мила сцена и си помислих: Кога стават възможни невъзможните неща? Продължих мислено да беседвам със себе си:
Въпрос: Невъзможно е да си останем деца. В противен случай сме инфантилни.
Отговор: Да, но можем да си запазим детското любопитство към света.
Въпрос: Невъзможно е времето да се върне назад.
Отговор: Да, но е възможно да се връщаш често към хубавите моменти. А лошите — да позволиш на вятъра да ги издуха. Така се върви по-леко напред.
Въпрос: Невъзможно е да не грешиш.
Отговор: Да, така е. Но е възможно да простиш на себе си и на другите.
Въпрос: Невъзможно е да запазиш приятелството и любовта завинаги.
Отговор: Възможно е, ако: пребориш егото си, не нараняваш другите и се учиш да обичаш.
Въпрос: Как можеш да се научиш да обичаш?
Отговор: Трябва само да поискаш и да не се страхуваш. Дори понякога да бъдеш наранен, това си струва. Защото сърцето е най-пълно, когато го отвориш за другите.
Всеки човек рано или късно разбира, че трябва да остави след себе си нещо добро за другите. За да го помнят с добро. Истинско откритие за мен стана личността и животът на големия благодетел и достоен българин от Копривщица — хаджи Ненчо Палавеев. Научих за него, след като посетих изложба в къщата му. Този човек е дарил много средства за своя град, за поддържане на културната памет и благосъстоянието на хората. Сред добрите му дела са две каменни чешми, черквата „Свети Никола“, читалището, училището, мавзолеят в памет на загиналите в Априлското въстание в центъра на Копривщица.
Ненчо Палавеев излиза от родния си град на 13 години и тръгва по широкия свят да се учи на занаяти и търговия. С много труд и риск успява да стане голям търговец, обикаля Египет и Сирия, стига чак до Индия и Китай и натрупва огромно състояние. През целия си живот остава верен на себе си и своя корен. Както самият той пише, не съблича средногорския си костюм, за да облече френски дрехи. На старини се завръща в Копривщица и прави много добрини за живота на хората там. Научих и още един любопитен факт от биографията му. Той решава да съобщи, че е умрял и инсценира собственото си погребение, за да види поведението на роднините. Разочарован от тяхната алчност, Палавеев решава да завещае цялото си състояние на родния град. Подготвя приживе надгробната си плоча, на която се четат такива редове: Тук почива признателният син и копривщенски благодетел хаджи Ненчо Палавеев… след като обходи много царства и доби много богатства и слава, даде всичко на родината си и изгради за себе си този гроб за вечна памет и душевен покой.
Разбрах, че този човек е изживял живота си достойно и се е подготвил за смъртта напълно съзнателно. Проумял е цената на истинското богатство и го е оставил в полза на другите.
Когато пиша тези редове за Ненчо Палавеев, си спомням с почит и за други наши големи благодетели като братята Евлоги и Христо Георгиеви, дарили средства за построяването на първия български Университет, нашата Алма Матер. В съзнанието ми изниква и благият образ на дядо Добри, един истински божи човек. През последните 30 години той неуморно събира милостиня пред „Александър Невски“ и след това дава до стотинка всички събрани средства за поддръжка на храма, както и за други църкви и манастири в страната. И до днес в малката си схлупена къщичка в Байлово той продължава да се моли за спасението на всички.
Такива хора са истинските благодетели и примерът им свети. В него блести искрата любородна, за която се пее в прекрасната ни песен „Къде си вярна ти, любов народна?“
Преди няколко години бях на събор в малкото селце Голешево. То е високо в Пирин планина и до него се стига трудно. Там заедно с харамиите Пейо Яворов се е сражавал за свободата на Македония. Очаквах с нетърпение да видя плевнята, превърната в музей на Яворов. Отидох там и какво да видя? Мястото беше буренясало и местните хора си връзваха в него магаретата. В единия ъгъл на помещението стоеше каменен бюст на поета, зарит в слама и оборски тор. При тази гледка се почувствах ужасно. В ушите ми зазвучаха стиховете, родени по тия места:
Ден денувам — кътища потайни
нощ нощувам — пътища незнайни;
няма тато, нито мама — тато да ругае, мама да ридае…
Леле моя
ти Пирин планино!
Море черно цариградско вино.
За Яворовите стихове няма забрава, те са свидни на всяко българско сърце. Реших, че като българка трябва да направя нещо, за да бъде възстановено това паметно място. Написах писмо до тогавашния министър на културата и до кмета на местната община. В него описах жалкото състояние на бившия музей и настоявах той да бъде възстановен. След време се зарадвах на новината, че музейната сбирка отново е отворена за посетители. Може би писмото ми беше помогнало за това.
Където и да отида в нашата красива страна, виждам, че бурените на забравата имат добра почва у нас. Наскоро се разхождах във Велинград и случайно забелязах мраморна плоча с надпис: Тук е живял и работил през 1922 г. Димитър Благоев (Дядото) — основоположник на социализма в България. Плочата беше оставена на една поляна, обрасла с тръни. Сигурно на това място е била къщата, в която е живял Благоев, но от нея нямаше и следа. Помислих си, че времената се менят и идеите на този човек са далечни за днешните хора. Но името му все пак е част от нашата историческа памет като народ.
Човешките дела са преходни и непреходни. Много често бурените на времето и забравата са по-силни от тях. Но народ, който уважава себе си, опазва за бъдещите поколения паметта си от буренясване.
За всяка Нова година моята приятелка Зорница ми подаряваше по една книга със словото на Учителя Петър Дънов „Мисли за всеки ден“. С пожелание да не оставам без мисли през новите 365 дни. Често посягам към тези книги и ги чета с удоволствие. Усещам, че с тях утолявам някаква вътрешна жажда и потребност от пречистване. Това е така, защото Учителят създава учение за душата, словото му е живо и докосва ума и сърцето. То е като кристалночист извор, който продължава да блика и не се замърсява. Повече от 100 години от него пият милиони хора по света. Край извора на Учителя постоянно намирам красиви камъчета. Ето някои от тях:
♦ Доброто е нишка, която съединява човека с Бога — то е контакт на човешката душа с Бога.
♦ За да прощаваш, изисква се да си силен човек.
♦ Какъв е съзнателният живот на обществото? Да се обичат хората, да не се ражда никаква омраза между тях — това наричам съзнателен живот на обществото.
♦ Човешките думи са като семената — за да познаеш истинския им смисъл, трябва да ги посееш в живота.
♦ Колкото по-благороден е човек, толкова по-разумна е неговата реч; в нея има мекота, нежност… Вижте как говори онзи, в когото любовта присъства — всяка дума е на място и пада в човешкото сърце както росните капки на цветята.
♦ Питате защо хората не успяват в живота си. Защото не поставят за основа любовта, а човешкия егоизъм.
♦ Любовта ще научи хората да живеят правилно. Безсмъртието се постига само чрез закона на любовта.
♦ Радвайте се на това, което става! Не скърбете за това, което не става!
♦ Бъди благодарен за това, което ти е дадено!
♦ Стремете се всеки от вас да бъде поне една малка свещ, да осветява своя път; щом можете да осветявате своя път, ще помогнете и на ближния си.
♦ Гледай на добрите си постъпки като на скъпоценни камъни, които си придобил в живота си! Те са наградата на твоя живот.
♦ Днес всички се питат какъв е смисълът на живота. Да живеете в съгласие с живата природа, да живеете в съгласие с разумните същества, да живеете в съгласие с Бога на любовта — ето смисълът на живота.
Всеки човек е извор, от главата и сърцето на когото изтича нещо. То дава благостта и сладостта на човека. Затова обикваме някого — той е бистра вода, сладък извор, приятно ти е да пиеш от него. Хората не са еднакви извори — някой е мътен и ако пиеш, ще ти стане тежко и ще се питаш защо пи. Всъщност хората виждат всичко, но не всичко разбират.
Макар че аз не всичко разбирам, ми е много приятно да пия от сладкия извор на Учителя. Чистата вода в него лекува душата, ума и тялото. Ако си жаден, опитай и ще се увериш сам!
24 май е най-светлият български празник, денят на нашата писменост и култура. Другите народи нямат такъв тържествено честван и обичан от всички празник на духовността. Затова вярвам, че въпреки трудностите народът ни ще се възроди и ще пребъде. Както се пее в химна на светите братя Кирил и Методий „Върви, народе възродени, към светли бъднини върви!“
Когато бях дете, под звуците на този химн тържествено преминавахме по жълтите павета в центъра на София, облечени с най-красивите си дрехи, с цветни балони и знаменца в ръце. Обкичвахме образите на светите братя с венци от бели, розови и червени божури. И днес свързвам този ден с аромата на божурите. На 24 май винаги ми е било радостно и празнично, нищо че обикновено валеше дъжд и се прибирах от манифестацията вкъщи вир-вода. Усещането за истински празник остана в мен и досега.
Днес, за съжаление, народът ни не е възроден, бъднините му са неясни и несигурни. Преживяхме времето, когато ни чертаеха сияйно бъдеще, което така и не видяхме. С днешна дата никак не е лесно да си представим какво ни очаква. Всичко светкавично се променя, днес не прилича на вчера, а утре е нещо съвсем различно. Хората свикнаха да живеят с чувството на несигурност и постоянна промяна. Промяна не само в климата и във валутните курсове, а и в ценности като културата, словото, образованието.
В детството си имах истински учители. Нося в сърцето си усмивката на моята първа учителка. Сигурно не е случайно, че тя се казва Надежда (Надежда Маринова). Защото и до днес споменът за нея ми дава надежда, че доброто е навсякъде, само трябва да го потърсиш. От моите родители и учители научих най-важните уроци. Днес аз обучавам млади хора и постоянно се уча от тях. Много ми се иска те да имат самочувствие и да бъдат доволни от живота и работата си в България. В тържествено слово за 24 май се каза, че в Япония учителите са високо ценени като просветени и духовни личности и затова само те не се покланят в присъствието на императора. Дано и у нас отново да се върне почитта към учителите и към духовния труд. За да пребъдем като народ.
24 май е денят на нашите Първоучители, Светите братя Кирил и Методий — създателите на славянската азбука и покровители на Европа. Преди 12 века, по време на Великоморавската си мисия те са разпространявали богослужебни книги на старобългарски, за да могат славяните да славят Бога на своя език. Спомних си за това, когато бях по работа в района на предишна Великоморавия, в днешна Словакия. В катедралата в Братислава гледах образите на светите братя и слушах с вълнение „Отче наш“ на словашки. В университета в Банска Бистрица говорих на руски език на словашките студенти за българската култура и език. Исках да запаля интереса на младите хора към славянските ни корени и общите ни духовни ценности. Помня, че тогава изпитах особена, радостна тръпка. Може би защото правех моите малки стъпки по пътя, проправен от Учителите.
На 24 май честваме словото, науката, изкуството — онова, което ни издига над земята. На този ден винаги има възторжени лица и усмихнати деца. Те държат балончета с нарисувани букви. Под звуците на химна „Върви, народе възродени!“ буквите политат в небето като ято гълъби. Красиво и тържествено е! Всички гледат нагоре, където буквите образуват тайнствени думи в небето.
В този ден пред паметника на светите братя в София са дошли много хора, има дори майки с бебета в колички. Радват ме такива млади родители. Ето как децата заобикват празника, още преди да се помнят. Гледам усмихнати деца около мен и ми става леко на душата. И вече знам: светлите бъднини, за които се пее В химна „Върви, народе възродени!“ — това са нашите деца и внуци с разноцветните балони.
Когато бях дете, ми казваха, че животът е борба и трябва да се боря за всичко хубаво в него. По-късно в някои книги срещнах идеята за живота не като борба, а като игра с правила. Още в Библията се говори за тази игра и нейните духовни закони. Христос ни учи, че това е голямата игра на даването и получаването — Каквото посеем, това и ще пожънем. Каквото човек направи и каже, това ще му бъде върнато. В книгата на американската писателка Флорънс Сковъл Шин „Играта на живота и как да я играем“ намерих някои важни закони.
Първият е за просперитета. Според него човек може да получи толкова, колкото счита за възможно. Затова е нужно често да си представяме това, което желаем, например: добро здраве, уютен дом, любов и приятели, успешна реализация, добри доходи. Огромна е силата на човешкото въображение и това, което си представяме най-често, става реалност в живота ни.
Друг важен закон е този за силата на словото. Чрез изречените думи човек непрекъснато кове съдбата си. Тялото ни може да се поднови и преобрази чрез думите, които се изричат, и чрез добрите мисли, а болестите трябва да се изхвърлят напълно от съзнанието.
Най-трудно възприех закона за несъпротивата и опрощението. Според него докато човек се съпротивлява на дадено положение, то продължава да го безпокои; ако се опитва да избяга от него, то го следва. Трябва не да се противим на злото, а да го надвиваме с добро. И да се научим да прощаваме. В Библията се казва да прощаваме нашите и чуждите грешки и дори да благославяме враговете си, защото така им отнемаме оръжието. Ако успеем да постигнем това, стрелите, насочени към нас, се превръщат в благословия. Според Сковъл Шин човек трябва да благослови и забрави миналото, ако то продължава да го държи в плен, да живее изцяло в настоящето и да вярва в бъдещето.
Най-важният е законът на любовта. Тя има божествена същност и е най-голямата магнетична сила във вселената. Истинската любов е всеотдайна и не познава страха. Излива се върху своя обект и не търси отплата. Нейната радост е в радостта да дарява. Сковъл Шин съветва да следваме пътя на любовта и така всичко друго се нарежда от само себе си. Ако изберем пътя на алчността и егоизма, благата пресъхват или човек се разделя с тях.
За живота на всеки има божествен замисъл и най-важното е той да се открие и осъществи. За всеки човек има място, което само той може да изпълни и никой друг; нещо, което само той трябва да свърши и никой друг — това е неговата съдба. Онова, което търсим, от своя страна, търси нас — така например телефонът е търсил своя откривател Бел. Всички хора притежават способности и таланти и са отговорни да ги открият и реализират.
Според Сковъл Шин, ако човек мисли правилно, му се дава силата да изгради своя рай на земята. Това е целта на играта на живота. Правилата в нея са прости: непоколебима вяра, несъпротива и любов.
Важно е да осъзнаеш, че животът е истински дар, който ти се дава за малко и не бива да го пропиляваш. Добре е, когато някой ти посочи неговите закони. Така по-лесно се ориентираш в многото посоки на света. Нужно е да вярваш в себе си и в посоката, която си избрал. И все пак да не спираш да си задаваш въпроси.
С годините все повече разбирам, че играта на живота е нещо много сериозно. В нея е относително кой е победител и кой — победен, защото това не е хазартна игра. Добър играч си, ако спазваш правилата, най-вече закона на любовта. Ако продължаваш напред въпреки това, което те сполети. И се чувстваш жив, докато си жив.
Много обичам да пътувам: в красивата ни страна, по света, в спомените, навътре в себе си. Така се чувствам жива и богата. Това, което си видял, преживял и научил, е истинското богатство. Него никой не може да ти вземе. Пътуването поддържа духа млад. Днес можеш виртуално да обикаляш света по няколко пъти на ден и това е огромно постижение. Но няма нищо по-хубаво от истинското пътуване. Изпитвам сладка тръпка при срещата с нови места и хора или с нещо ново в мен самата, за което преди не съм знаела.
Бернщайн е казал, че целта е нищо, а движението към нея е всичко. Но нали целта е тази, която дава смисъл на пътя ни? Макар че понякога едно кратко „безцелно“ пътуване е чудесен начин да се заредим с нови сили за дългото пътуване към желаните цели.
Пътят може да бъде еднопосочен или двупосочен, прав или със завои, лек или труден. Обикновено е равен, изкачва се или се спуска. Добре е, когато вървим по равно и имаме време да се наслаждаваме на всичко около нас. Трудно е, когато вървим нагоре. Трябва много да искаме да стигнем върха, щом сме тръгнали към него. Прекрасно е, ако има с кого да споделим пътя нагоре, но много често по него сме сами и не ни е лесно. По равното и особено по нанадолнището е по-леко и тогава се намират повече спътници. Важно е да си изберем с кого да вървим.
Всеки има определено време, за да измине своя път към другите и към себе си. Вярвам, че той в голяма степен ни е посочен отгоре. Но от волята ни много зависи какво ще оставим по него и как ще го извървим до края. Макар че, всъщност, пътят е безкраен.
От сърце пожелавам на всички да намерим верния път, да не попадаме в задънени улици и да бъдем редовни водачи и пътници!
На добър път към другите и към себе си!