Алберт Лиханов
Никой. Счупената кукла

Анотация

Алберт Лиханов е известен руски писател, чийто книги са издадени в милионни тиражи и са преведени на различни езици. По много от тях са заснети филми — „Плашилото“, „Моят генерал“, „Добри намерения“ и др. Авторът е лауреат на Държавни награди на Русия, на Международната награда „Януш Корчак“, на Френско-японската награда „Виктор Юго“ и др.

Съвременната дилогия „Момчето и момичето“ обединява романите „Никой“ и „Счупената кукла“, получили Голямата литературна награда на Русия за 2001 година на Корпорация „Диамантите на Русия“ и на Съюза на руските писатели.

Никой

Първа част
Неочакван интерес

1

Много рядко го наричаха по име, а и как да наречеш по име всеки, като само Колка имаше най-малко трийсетина в целия интернат от двеста и петдесет живи души, така че за да ги различават, даскалиците и възпитателките се обръщаха към тях по фамилия — помежду си пък бе прието да си викат на прякори, измислени не нарочно от някой шегаджия, а направо от самия живот. Ставаше някак така, че прякорът се появяваше от само себе си, много често и от самия му бъдещ притежател, понякога бе изричан в спор за нещо съвсем друго, а от кого — после никой не можеше да си спомни, новите им имена бяха съвсем различни — от неутрални и напълно естествени като неговото, до обидни и дори унизителни, но с това сега няма да се занимаваме.

На него му викаха Топор[1], Топорка, а когато му бяха ядосани и Топорище, макар че то означаваше нещо съвсем друго. Това беше заради фамилията му — Топоров, по име пък го наричаха Колча — хем глезено, хем умалително.

Светлоок и с кръгло лице, в ранното си детство той беше един от бандата гологлавци, които не просто си приличаха, а бяха абсолютно еднакви; след това с годините не че се откъсна напред, а по-скоро се отдръпна встрани. Сдоби се и с грива — тъмноруси, кой знае от кого наследени копринени коси, които, ако не бяха остригвани безжалостно от възпитателските ножици, предназначени някога за стригане на овни, се спускаха от темето му на всички страни, леки и пищни, и караха безродното момичешко множество да изпада в завист за това нечувано богатство.

Още една подробност — веждите. Би трябвало и те да имат цвета на косите, но по прищявка на природата веждите на Колча бяха абсолютно черни, сякаш нарисувани, и бяха дръпнати от носа като прави линии, което му придаваше решителен израз.

Широкият нос със също такива широки ноздри и широки устни завършваха външния вид на Колча с някаква точност, определеност и твърдост. С годините той надмина по ръст връстниците си, макар че беше тънък като вейка, но главното — винаги беше над останалите поради някакво необяснимо превъзходство, за което той нямаше никаква заслуга.

Причина за това бяха две негови качества — точно този решителен вид и бавните заключения.

Някои от тях бяха видими, когато трябваше да изкаже свое мнение за едно или друго. Но имаше и скрити.

Пред очите му от време на време се разиграваха странни сцени, на които в различните години от своя живот той гледаше по различен начин. Когато беше малък и не всичко разбираше, той без да иска се вълнуваше; колкото по̀ растеше, толкова по-дълбоко криеше това вълнение, усмихваше се снизходително, изразявайки с целия си вид презрение, но неизвестно защо винаги си траеше.

А сцените бяха такива. Изведнъж в двора на интерната се появяваше жена, обръщаше се към онези, които бяха там, но все пак предпочиташе кой знае защо децата, и молеше да извикат Нюра еди-коя си или Вася еди-кой си. Развълнуваният интернатски народ започваше на глас да коментира за кого става дума, впрочем забавянето се обясняваше най-често с това, че имената в интерната бяха позабравени, отстъпвайки, както беше казано, на прякорите, и трябваше време, за да определят търсената личност. Най-после я изчисляваха, сякаш решаваха задача, и за търсения или търсената хукваше пратеник, в повечето случаи не само един — случваше се в надбягването да се блъскат, да си подлагат крак, и тогава тези, които бяха останали да чакат, започваха да им викат, за да им напомнят защо са се втурнали да бягат.

И ето че в двора дотичваше момченцето или момиченцето, което жената търсеше. Като правило в него се взираше вече цяла тълпа — за времето, в което изчисляваха за кого са дошли, докато пратениците тичаха да го търсят, и най-важното, самото появяване на външно лице изкарваше навън голяма част от населението на интерната, сред което се извисяваха и възрастни — учителка, възпитателка, понякога и самият директор Георгий Иванович.

Висок и слаб, повелител на съдби, генерален прокурор и върховен съдия, началник и помилващ — човек, намесващ се винаги и във всичко, той обаче в такива случаи никога не бързаше. Излизаше, заставаше сред децата, но се отдръпваше, премествайки се в сянка, и там очакваше кога ще намерят онзи, когото търсеше жената. Най-накрая търсеното дете се появяваше. Жената, естествено, го познаваше отдалече или дори преди още да го е видяла добре и тук се случваше какво ли не.

Най-често, ако това беше момиченце, то тичаше към жената. Малките момиченца ревваха и тогава хората веднага си тръгваха. По-големите момичета вървяха бавно, с вдървени крака, лицата им се покриваха с неравни алени петна, тълпата се разотиваше, но без изобщо да бърза. По-големите момчета нерешително се приближаваха и беше ясно, че се страхуват да не би другите да разкрият тяхната слабост.

Странно нещо, Колча не запомни нито една от жените, които идваха в интерната. Всички те си приличаха — и по фигурите, и по лицата, и по дрехите, дори по ръста — сякаш бяха скроени и ушити от една и съща ръка. Такива едни еднакви овехтели кукли. Можеха да имат шапка или кърпа, можеха да бъдат гологлави, но това не стигаше, за да излъже проницателния поглед. Изхабени и неизразителни кръгли лица, грозно обути къси крака, къси ръце, а и самите им тела сякаш бяха скъсявани — такива едни като окастрени парчета дърво.

Това бяха майките, към които сдържано отиваха или презглава тичаха децата. Деца, които вече не им принадлежаха и сигурно затова жените, които се грижеха за децата в интерната, наричаха тези жени не майки, а маминки.

Отдавна отминаха времената, когато децата лъжеха за своите родители и им измисляха красиви нещастия. Бащата лежи в затвора, защото се защитавал от бандити и убил един от тях. Или пък родителите са загинали при автомобилна катастрофа. Сега истината не се украсяваше, а обратно, според новата неписана мода децата се стараеха да я направят още по-черна. Неведнъж Колча слушаше как напълно хладнокръвно някое интернатско момиче, което се правеше на недостъпно, наричаше майка си проститутка. Оставаше поразен, когато виждаше тази проститутка в двора — същата като останалите — с плоско лице, късокрака и късоръка кукла в овехтяла дреха — на кого ли е притрябвала? Той си представяше проститутките съвсем различно.

Колча знаеше, както знаеха и всички останали: бившите майки идват тук със страх. Някои за кураж пийваха по половин чашка и това се виждаше от разстояние не само от децата, но и от възрастните, особено от Георгий Иванович; установил със зоркото си око този факт, той не само не се отдалечаваше, а се приближаваше към майката и нейното дете, отначало на деликатно разстояние, за да не подслушва разговора им, а ако установеше, че допустимата алкохолна норма пийване е неразумно превишена и маминката дрънка врели-некипели в разсъжденията си за живота и своята горчива съдба, той се приближаваше и заповядваше на овехтялата кукла да напусне поверената му територия.

Заедно с всички Колча на два пъти бе свидетел на гръмогласни скандали на тази тема, но най-често еднаквите кукли еднакво тихо изчезваха, за да се върнат отново след година или никакви да не се появят.

Защо идваха изобщо? За да дадат на детето си шоколадче или пластмасова играчка — някакво малко мече. Та всички в интерната да разберат каква майка има?

А на няколко пъти, дали заради редките посещения или заради спиртосаната памет, а може и по други, незнайни на пръв поглед причини, маминката молеше някоя група деца да повикат нейния син или дъщеря, а те бяха там, сред другите деца, но тя не ги познаваше. За чий са ти такива маминки?

Впрочем, също на два пъти, не повече, Колча видя как безличният пън се променя, превръща се в човек.

Това изглеждаше странно, много необяснимо, защото децата не го виждаха, то обикновено се случваше някъде другаде. И в двата случая тези майки бяха осъдени в поправителни колонии за извършени някакви неясни оттук работи, те идваха окъсани, по-зле от другите, но трезви и, прегръщайки детето си, молеха да отидат в кабинета на Георгий Иванович. Той не отказваше. Излизайки оттам, жените изглеждаха просветлени, идваха отново и отново, и най-накрая в интерната също като ветрец литваше новина: еди-коя си маминка отново е станала майка, възстановила е своите родителски права, а другата пък изобщо не ги е губила, но след изтърпяната присъда е било необходимо време, за да си намери работа и чак тогава да си вземе детето.

Първият път, помнеше, това беше шестгодишно хлапе, което дори още не беше заслужило да има прякор. До определена възраст, в която човек можеше с нещо да се отличи, до времето за получаване на заслуги, към по-малките се обръщаха еднакво безлично — „Ей, хлапе!“ — и това беше напълно достатъчно. Върна се майката на русоляво малко момченце. А след това щастливка се оказа момиченце с прякор Мусля. Тя беше чернокоса и черновежда, приличаше на циганка, но се оказа татарка или башкирка, някой, може би тя самата, бе казала, че е мюсюлманка и тази дума, необичайна за интерната, странно се трансформира, превърна се на прякор.

За Мусля дойде също такава черна майка, нисичка, невзрачна, изтъркана като останалите майки, но когато си тръгваше, Колча бе поразен от промененото й лице: бузите на Муслината майка бяха порозовели, а пък носът и челото й — побелели, сякаш здравата ги бяха изтъркали, бяха станали някак по-светли: и пламтящите черни очи и вежди контрастно сияеха на това побеляло от страх лице на розови петна.

Георгий Иванович никога не правеше никакви изпращания. Веднъж той изпусна фраза, която макар възрастните вече да не повториха, живееше в интерната свой самостоятелен живот, може би предавана от уста на уста, може би въобще се носеше във въздуха, подразбирайки се като очевидна истина. А той каза нещо такова, че не трябват тържествени изпращания, защото всичко може да се обърне на не тържествено завръщане.

Господи, нима ще изплашиш тези деца с такова предсказание! И все пак по-добре да не се губи казаното. То не е вещ, няма да я намериш, няма да я върнеш обратно.

Та толкова за маминките. Те идваха. Рядко, но идваха. Идваха и лели, братовчедки, и някакви далечни жени. Носеха дребни подаръци и храна, като че ли тук не ги хранеха. Мъже не се мяркаха. Сякаш тия деца нямаха бащи. Или дори дядовци. Не, не долиташе до този интернат мъжки дух.

А при Коля Топоров съвсем никой не бе идвал. Когато беше малък, все очакваше, че ще дойдат. Но не само той бе такъв. Такива имаше много. И все пак някак постепенно, без всякакви обяснения с възрастните, дори сред тези, при които никой не идваше, се извърши окончателен подбор: така или иначе децата научаваха, че имат някъде някого. Ако не е пропаднала маминка, то някаква стара баба например… В окончателната „утайка“ попадаха малцина, но и те бяха много — десет души. На тях нищо не им казваха, а и те не питаха… Топоров беше от тях.

Той отдавна престана да очаква заблуден гост, а когато стана Топоров, още повече Топорище, гледаше на тези маминкини появявания със скрито презрение. Обаче нещо му пречеше да го изкаже.

На него, който отдавна не се срамуваше да изразява чувствата си.

2

До правото да изразява без никакво стеснение чувствата си измина дълъг път — целият му живот. Впрочем Колча нямаше много чувства — както и всеки един от тях. Той например не знаеше какво е това нежност. Просто защото никога нищо не беше пробуждало в него това чувство, то не му бе необходимо в живота. Наистина нещо го присви между ребрата, когато в задния двор в дъсчена клетка зайкиня роди зайчета и портиерът Никодим му даде да подържи пухкавата топчица. Трепереща, топла, беззащитна плът; усещането за пълна власт над нея породи в него съвсем противоположно чувство на безкрайна слабост и желание да се слее с него. Той постоя, като се поклащаше и притискаше до гърдите си пухкавото кълбо, после го положи при зайкинята, погледа още малко малките ушковци, тръгна си по свои работи и веднага забрави за необяснимото усещане, което го парна някъде вляво под гърлото, а видя този или подобен заек след няколко месеца във вид на хлъзгав одран животински труп, съвсем непознат за него, и кожа, обърната навътре с козината, висяща през лятото като кожух на оградата, която ограждаше зайчарника.

Нищо в него не трепна, макар веднага да си каза: това е онова зайче. Не си спомни за никаква нежност.

Не изпитваше и любов. Пък и любовта не се появява от само себе си, не лети в пространството като птица. Може би прилича на ехо, нали нейният смисъл е непременно да откликне у някого. Силното сърце ражда любов, тя излита на невидими вълни, удря се в друго сърце и ако предизвика отговор, връща се назад — и така си обменят невидими вълни, нечувани думи, предназначени само за двамата, и любовта е жива, докато сърцата са способни да излъчват предназначените един за друг сигнали.

Има вълни, насочени от мъжете към жените, но в този свят всичко започва с вълните, които са от големите към малките, от майката към детето, от бащата към неговия малчуган.

Но вървят ли тези вълни към чуждото дете? Едва ли, макар че твърде много думи са казани за това, а и каква полза? Ами ако тези чужди деца са почти три стотици?

Не, в безответния свят няма любов и празна работа е да я очакваш от онези възрастни, в чиито сърца нито веднъж не е трепнала вълна на нежност. Откъде да се появи ответният импулс? Накъде да насочиш своята собствена вълна, дори да жадуваш да покажеш своето чувство? Към възрастната лелка, която ще ти отговори с уморен и равнодушен поглед? Към приятеля, който, както и ти самият, е празен и непознал животворната вълна на някакъв интерес към себе си?

Уви, уви, празна, лишена от добри чувства е аурата на детския интернат, затова пък е препълнена с недобри и рано застарели — нали и чувствата също имат възраст.

Сред интернатците имаше мрачно забавление — пушещи жаби. Намираха жаба, желателно по-едра, запалваха цигара и я пъхваха в устата й. Жабата веднага се раздуваше и ако извадеха цигарата от нея, тя изпускаше струя дим. Всички интернатци прихваха, за тях това беше елементарна шега, а виж външните, даже момчетата, да не говорим за момичетата, отскачаха встрани и гледаха по-бързо да се махнат. Затова, щом уловеше жаба, Колча, заобиколен от своите, излизаше навън, чакаше да свършат часовете в съседното „нормално“ училище и уреждаше атракция точно тогава, когато се приближи група външни цивилни зрители…

Те се смятаха за нещо като военнозадължени, още по-точно за новобранци, но тази дума се появи по-късно, след пети клас, когато я научиха от учебника по история. Впрочем и понятието „военнозадължен“ също идваше отнякъде отгоре, от по-горните класове, от света на възрастните; осъзнаването на собствената особеност обаче идваше дълбоко отвътре: а и за разлика от онези учащи, които си имаха родители, интернатските ги обединяваше нещо обезличаващо, държавно, което до известно време ги прикриваше и им позволяваше, ако не всичко, което им бе угодно — то много от нещата, които на родителските бяха забранени; за което държавните си го „получаваха“ у дома, а интернатският дом беше прекалено голям, за да се занимават с всеки за всяко прегрешение, още повече извършено от цяла тълпа! Когато грешиш не само ти, а заедно с другарите си, всъщност няма от кого да търсят отговорност и няма кого да наказват. Не можеш да накажеш наведнъж седмина-осмина. Ето защо момчетата поголовно пушеха още от пети клас, а непушачите бяха като бели врани и дългият като върлина Георгий Иванович, да не говорим за даскалиците и възпитателките, не можеха да им направят нищо. Излиза, че момчетиите от „нормалните“ училища, ако и да пушеха, то бе тайно, това за тях беше геройство и нарушаване на правилата, интернатските пък димяха като комини, без да се крият, даже нахално молеха за огънче възрастните, които заобиколени от тълпа хихикащи хлапета с нахални погледи, видимо се смущаваха и вместо както е редно да шамаросат малолетника, с готовност щракваха запалката или вадеха кутийка кибрит.

Ето така се определя възрастта на жестокостта.

Това, което не бе прието дори за десетокласниците от нормалните училища, за интернатските деца си беше съвсем нормално, включително забавленията с жаби или набезите в чуждите градини, редовните нападения срещу големите ученици от „нормалните“ училища, за да подчертаят тяхната ненормална слабост; не често, но все пак се случваше от време на време да разбиват виличките в покрайнините на града или полуселските, изкопани в земята хранилища за зеленчуци, където хората пазеха консервирани в буркани домати, краставички, кьопоолу и подобни храни, дори консервирано задушено месо.

Крадяха продуктите не от глад, а от желание да изпробват слабостта на закона, обикновено хващаха крадците, но никоя милиция не се решаваше да провежда сериозно разследване, да ги съдят и изпращат в поправителна колония заради няколко, макар и трилитрови буркани с месо или два-три с краставички; дали заради това, че ставаше дума не за един крадец, когото трябваше да изолират, а за цяла група, в която по неписаните интернатски закони никой никога нямаше да назове инициатора; или заради това, че милиционерските и другите държавни чинове въобще не различаваха интернат от колония — в съзнанието им те бяха едно и също, а може би все пак жалеха децата, защото разбираха, че от колонията ще имат само един път — улицата, а тук все пак ще пораснат и някак си ще се устроят: сега и семейните деца не се траят, какво да кажем за интернатските.

А Колча, който незабелязано растеше заедно с всички останали свои връстници в интерната, усещаше с кожата си и с цялата си същност една характерна обща особеност. Тя се състоеше в това, че, отхвърлени от своите близки — известни и неизвестни — те ставаха собственост на държавата, като неин товар и то скъп — и тя, милата, никъде не можеше да се отърве от тях — независимо дали са в интерната, колонията или по-късно във възрастната зона. Навсякъде държавата трябваше да ги храни, пои, обува, облича, да ги пази да не се разболеят, а ако заболеят — да ги лекува така, както се грижат за своите деца техните родители. Когато децата нямат родители, така и трябва да бъде: държавата е длъжна да се грижи за тях чрез своите многочислени Георгий Ивановичевци, даскалици и възпитателки нашир и длъж в нашето велико и неповторимо отечество.

И макар Колча и другарите му да нямаха ясна представа за необятността на своята родина, както и за мащабите и бедственото положение на заведенията, в едно от които пребиваваха, те ясно усещаха най-важното — че тяхната Родина прилича на мърлявите маминки, които полутрезви се появяваха в двора на интерната, за да бъдат облени от сълзите на своите деца и подиграни от техните връстници; че родината, взела ги под своето покровителство, не се справя със своите майчински задължения, за което тя трябва да бъде наказана от своите пропаднали деца.

Как? Най-различно. За начало — да им прощава дребните пакости, набезите им в складовете за зеленчуци, синините и цицините по техните по̀ късметлии връстници — като компенсация за несправедливостта на съдбата; за техните още от детство жълти и неособено чисти и разядени от тютюна зъби, за виртуозното използване на непубличната и некнижовна част от руския език, за ранната им жестокост и непознаването на нежността и другите сополиви чувства, от които, както е известно, в интернатското общество не ти е нито топло, нито студено.

Несъзнателно животът ги учеше на полезни чувства — безмилостност в борбата за самия себе си, краткотрайни приятелства и дружба, стигащи само до определена степен, например до граница, в която може да съществува всяка лудория и обща отговорност, но зад нейната черта няма нищо, никакви задължения и привързаности — там всеки сам отговаря за себе си.

Те нападаха на тълпа, защото добре знаеха, че ако потърпевшите хванат само теб, няма на кого да се оплачеш и ще ти се наложи за всичко да отговаряш сам, да мълчиш и да не търсиш ничия закрила.

Без да го показват публично, вътрешно те очакваха от маминката-родина храна по три пъти на ден, желателно — чиста постеля, тайно очакваха грижи, покрив над главата и топли радиатори в стаята, ясно разбираха, че ако ги няма, ще бъде лошо и подсъзнателно усещаха, че като свърши това, им предстои да направят нещо.

Какво — те не знаеха точно. Може би учение, работа, още нещо такова, от което тайно се страхуваха. И което още беше далеч, но дори ако трябваше да стане след месец, всички знаеха за него.

Липса на усет за времето — още един признак на държавното сирачество. В спалните нямаше големи стенни часовници, хората, които ги заобикаляха, за никъде не бързаха, за разлика от родителите, които постоянно поглеждат часовниците си и карат децата си да бързат — не нервничеха и не създаваха ситуация, в която да усещаш срока, да знаеш часа и да чувстваш минутата.

Самите деца от интернатите нямат часовници, тъй като те правят всичко не по часовниковата стрелка, а по команда. Команда — ставане. Команда — на закуска. Ако се развика възпитателката, значи трябва нещо да се прави по нейния план, например да се отиде на разходка. На някаква репетиция. На самостоятелни занимания. И, разбира се, по команда — с викове и звънци — на часове в съседното училищно здание… А там: звънец — час, звънец — междучасие, отново час и така броено до пет, до шест — комуто колкото се полага. Часовници отново не са необходими.

Случваше се да подаряват часовници на абитуриентите. Или някакви шефове „се разпуснат“, или Георгий Иванович сам се понапъне и купи, или просто се сдобие с тях, и пребледнял от тържествеността на момента, на прощалната вечерна проверка стиска ръката на всеки, връчвайки му безценния дар, макар и нашенски и не от най-добро качество.

Но Колча знаеше, както кой знае защо знаеха и всички останали, че това е излишно: късно им подаряваха часовниците. И децата, израснали в интерната и разпръснали се всеки нанякъде — на учение или на работа — все едно, ще се успиват и ще закъсняват, спечелвайки си всякакви пренебрежителни епитети, защото след като целият им живот се е движел по команда, а сега тези команди са изчезнали, вече се налага да живеят според времето, към което изобщо не могат да привикнат.

3

Ето така, почти като в народната поговорка — щастливите не поглеждат часовника — само че с обратен, огледално обърнат смисъл, без да вижда щастието — с часовник или без часовник, без да разбира какво е това щастие, спокойно и без особени сътресения заедно с всички, като тревичка на поляната, израсна в интерната Коля Топоров.

Той самият не знаеше и никога не се поинтересува как бе попаднал тук. Откакто се помнеше, беше все сред тези печални интернатски постройки от сиви тухли, дъсчена и посивяла от времето ограда, асфалтов вход към столовата и главния вход, бараката зад училищната сграда, където Никодим държеше инструментите си и самият портиер, рижомустакат мъж на неопределена възраст, който сякаш не старееше — откакто съзнанието на Коля го бе сместило сред постоянните вещи в интерната, той бе все така правоъгълен, силен и рижав.

Той и на директора Георгий Иванович, най-важния в интерната, и на даскалиците, и на възпитателките, които от време на време се сменяха, гледаше като на вещи, а не като на хора. Живи, но вещи. Защото те винаги бяха тук, говореха това, което бяха длъжни да говорят и не правеха нищо повече, което би ги направило по-особени, би ги отличило по някакъв начин от множеството останали живи вещи.

Впрочем това, разбира се, не беше така. Георгий Иванович все пак не беше вещ, макар че за Коля още не бе станал и човек, защото между тях лично нищо особено не бе се случвало. Е, десетина-двадесет пъти той му бе правил забележки, обикновено не индивидуално, а в състава на останалата публика, повече му се налагаше да ругае цели групи, а не личности. А когато Топорик порасна, го извика в кабинета си, за да му покаже личното досие. Убеждаваше го да продължи да учи — за какво му е да бърза — впрочем убеждаваше го неубедително, без всякакви чувства, без излишни думи. А и леля Даша беше казала веднъж за директора, сякаш без да иска, жалейки го посвоему: „Той е като кон на хармана, върви в кръг, сякаш има капаци на очите си, не вижда нищо освен своя кръг, ще вземе да се спъне и да падне“. И да, имаше още една, която не беше вещ — същата тази леля Даша — готвачката.

Дебела, плувнала в пот, с глава увенчана като с белоснежна корона и опакована с навирено боне от колосана бяла марля, леля Даша, признатата ветеранка на интерната, преобразуван от предишен детски дом още преди назначаването на самия Георгий Иванович, идваше на работа по тъмно, командваше цяла бригада свои по-млади помощнички, също увенчани с колосани корони — те чистеха, готвеха, мъкнеха картофи, пържеха кюфтета, неспирно нещо въртяха, мачкаха, изстискваха, съскаха с тиганите и бълбукаха с казаните — точно така изглеждаше работата им. Не тиганите свистяха върху огъня от жегата, не водата кипеше от високата температура, а самите жени изглеждаше, че със съскане и бълбукане управляваха всичко — тиганите, и тенджерите бяха продължение на техните ръце като инструменти, звучащи в тяхно готварско изпълнение. Та нали и цигулката на знаменития цигулар не свири сама, а звучи благодарение старанието на музиканта. Така и тук!

Кухненските звуци се променяха, когато дечурлигата идваха на закуска или обяд. Дрънкаха черпаци, които се удряха в ръба на огромните тенджери, съскането затихваше, пространството се изпълваше с детски гласове и леля Даша — потна, зачервена, невъобразимо дебела, като тюленка, излизаше в залата и се облягаше на стената.

Тя оглеждаше дъвчещите хора и често в очите й проблясваха сълзи. Самият Колча се учудваше, че след толкова години работа тук леля Даша все още бе способна да бърше сълзи от бузите си.

Горе-долу в трети клас го осени подозрение. Хрумна му, че леля Даша просто менти местните глупаци и преди да излезе в залата и да се облегне на стената, за да се натъжи, реже лук. Както е известно, когато чистиш лук, сълзите не минават веднага, та и тя разиграва сцени.

Той започна да идва малко по-рано от другите, сядаше по-близо до шубера, откъдето раздаваха храната, за да вижда кой и с какво се занимава в кухнята, но подозренията му не се потвърдиха: преди да излезе при децата, които се хранеха, леля Даша не режеше лук.

Тогава за съвсем кратко Колча като че ли се засрами, впрочем, това вече беше чувство, а те растяха в безчувствен свят, така че по-скоро той изпита кратко неудоволствие от признанието, че е сгрешил и от опровергаването на предположенията му.

Не се обвини, макар че леля Даша го отличаваше от другите. Понякога тя сядаше на освободилото се място до него, въздишаше и, подпряла лакти, го гледаше жалостиво и най-често на разни гласове му пееше все една и съща песен — че, демек, тя храни Колча през цялото време откакто е тук, още от тригодишен и по такъв начин цялото му съществуване се събира в нейния стаж на готвачка. Освен това тя му предлагаше допълнително и когато това беше нещо вкусно, той не отказваше.

Допълнителна половин чашка кисел или половин пържолка — особено когато попорасна и апетитът му понякога беше вълчи…

В отговор от него не се искаше нищо, той винаги се хранеше мълчаливо, като от време на време поглеждаше леля Даша със своите ледени светлосиви очи, които не изразяваха нито благодарност, нито каквито и да било чувства.

Тези прояви на внимание едва ли биха преместили леля Даша от групата на живите вещи в групата на хората, ако не беше още една нейна особеност.

Вечер, след вечерята, тя си тръгваше с тежки чанти и в двете си ръце. При това тя се чувстваше по-добре през зимата, в здрача, но през лятото, виждаше се, че й беше неудобно. Още повече, ако има такива като Колча.

От време на време той причакваше леля Даша и заставаше на пътя й. Стоеше мълчешком и просто гледаше. Леля Даша отвръщаше поглед, разглеждаше напълно безинтересните стени на интерната, а през лятото гледаше в краката си, и като виждаше Колча, забързваше малките си ситнещи крачки.

Топорик се сдоби с това свое забавление пак в трети клас, но тогава при среща той поздравяваше готвачката. Тя му се усмихваше щедро, като смяташе, че той още не разбира всичко, не подозира когото и да било, още по-малко пък го съди.

Но като порасна, Колча престана да поздравява, та това беше смешно, те се виждаха през деня най-малко три пъти — на закуска, обед и вечеря, а и често леля Даша сядаше до него, като му развиваше една и съща теория, само че с различни думи, а му поднасяше и допълнително, така че беше глупаво вечер да я поздравява. Той просто стоеше и просто гледаше, бръкнал ръце в джобовете, мълчеше, мислено все се питаше едно и също: може ли искрено да съжаляваш него и другите и в същото време да крадеш?

Нито Топорик, нито който и да е от интерната не се съмняваше, че леля Даша има право да краде, а и самата дума „краде“ никак не се връзваше с дебелата и сълзлива леля Даша. Тя готвеше храната и вземаше за себе си и за семейството си — нима няма право на това? Така че тя можеше да изнася.

Но защо тогава се просълзяваше?

Леля Даша вървеше срещу него: за да не става нахален, на десетина крачки той отстъпваше встрани, но не откъсваше поглед от кръглото лице с увиснали бузи, докато огъвайки се от тежестта на торбите си, също като атлетка под тежестта на гирите, леля Даша го отминаваше него, многолетния, мълчаливия, невъзразяващия — на кого? На съдията? На свидетеля? На съгледвача, който няма никакви права? А може би на подкупения с допълнителни дажби съучастник?

Там е работата, че след много години наблюдения Колча вярваше в искреността на леля Даша, знаеше, че тя отделя не само за него, че си има свой, кой знае откъде разузнат принцип за особеното й отношение: тя отбелязваше всеки, който попадаше в последната „утайка“, който отдавна никого не чакаше и изглежда нямаше право да очаква. Това първо. Второ, леля Даша имаше слабост, която те смятаха за законна. Човек без слабости — това означава само служба, само функция. Може би леля Даша жалеше още някой друг и му носеше продукти?… Няма значение…

Съдят само онези, които нищо не са направили, онези безгрешните и по тази причина отвратителни.

Този, който е съгрешил дори съвсем малко, не бърза да става съдия.

Но Колча нищо не можеше да направи със себе си. Рядко, но все пак понякога, от време на време, той заставаше на пътя на леля Даша и тя минаваше покрай него, свеждайки глава пред немигащия му воднист поглед.

Без да се озлобява, без да преживява, без да обича и да мрази, Топорик всеки път си повтаряше, дори без да го съзнава, един и същи урок: всички са грешни, няма невинни.

4

И така растеше той като тревичка в ливадата. Има, разбира се, култивирани ливади, където обработват земята, наторяват я, а тревата я сеят. С подбрани семена, то се знае, пониква гъста равна зеленина, красива и полезна. Но има и ливади диви, макар и да са поливни. Пролетно време реката завладява тези земи, затлачва ги с боклуци, но изглежда подхвърля и тиня или още някакви непознати дребни частици и когато пролетният прилив се отдръпне, наводнената ливада сияе с тревния си изумруд, който с нищо не е по-лош от култивирания, а ако сред равните, стремящи се към живота треви, най-високо от всички се измъкне магарешки бодил, репей или попадийка — какво да се прави, нито едно естествено, неособено обработено парче земя не минава без бурени, които спират светлината, чернеят на фона на безоблачното небе и задушават всичко, което расте по-ниско, особено ако ниските треви имат слаби корени.

От време на време някаква стихия връхлиташе Коля, сякаш от непознатите му собствени кървави вътрешности, невидими, докато не разпарчетосат човека, като от тайните недра на земята, където в безумен огън кипят магма, газове и бог знае още какво, което всъщност управлява живота на планетата — стихия, приличаща на вулканично изригване и земетресение едновременно, изскачаше навън, превиваше го, спираше дъха му, изцеждаше нездрава равнодушна сълза.

Да кажем, преди сън лежи си той на своя скърцащ дървен креват с блестяща лакирана табла при краката, когато възпитателката вече е изкомандвала отбой, но още не са загасили лампите и останалите си свалят чорапите, за да се мушнат под одеялото, а той вече си е легнал, опънал се е, опитвайки да се отпусне — и тогава, в този момент, без каквото и да е предупреждение, без повод, без знак, нещо се надигаше в него, огъваше го, натрапваше се, отначало неясно, когато беше съвсем малък, но после все пак изразено по някакъв начин…

Той губеше опора под себе си — ето така изглеждаше това. Веднъж на реката, когато както и много други той се учеше да плува под наблюдението на Георгий Иванович — длъгнест, несъразмерен, мършав, в дълги долни гащета, като някаква нелепа чапла, която стои до коляно в плитчината и наглежда всички наведнъж — та един път, джапайки на плиткото и поради глупост решил, че е овладял новото умение, Колча се оттласна с крака от дъното и направи няколко трескави загребвания към дълбокото. Тутакси се пусна отново, опитвайки се пак да се отблъсне, но не напипа дъно, беше изчезнало… и го повлече надолу — тогава той усети това странно състояние: от долната част на корема към пъпа, а после към гърлото като стрела премина някаква озаряваща последна светкавица, която въпреки желанието му, включи всичките му сили — ръцете и краката отчаяно се замятаха, той изскочи навън и веднага се озова в ръцете на Георгий Иванович, който сега не стоеше до коляно във водата, а чак до гушата.

Той, без да хаби думи и като че ли без изобщо да се вълнува, ловко хвана Колча за едната ръка и за чатала и рязко го тласна към брега. По-нататък Колча, като забиваше крака в дъното, излезе на брега, седна направо на изпотъпканата от детските крака крайбрежна глина и дълго, без да гледа настрани и особено страхувайки се да не срещне погледа на Георгий Иванович, се окопитваше, спомняйки си за ужасната мълния, пронизала цялото му същество.

Ето така нещо — нещо, което не пронизваше нито тялото му нито вътрешностите му, а стягаше всичките му нерви в гърч — по-важно от червата и дори от самото сърце, го рушеше без каквото и да е предупреждение — не много често, но понякога — и колкото по-голям ставаше, като че ли толкова бе по-болезнено…

Постепенно, пораствайки, той забеляза, че това рушене се случва с него най-често след разговори за маминките, например след като някоя маминка се е появявала при някой от тяхната стая и децата ту вяло, ту злорадо, но винаги без зла мисъл — нали всичките тук са такива, почти всички — разсъждаваха на темата роднини, родни места, непознати от тук, от този сив интернат, за пиянстващите и скитащи майки.

Ех, възрастни, разпътни хора! Ако можеше да се излъчи в мизерната ни Русия пряко предаване по тайно прекарана радиовръзка за това, което се говори преди заспиване в момчешката или момичешката спалня за вас, скъпи, родни родителки, благодетелки — за мъжкия род въобще ще замълчим. Как бихте се гърчили от болка, ако разбира се, не сте мъртвопияни в този не съвсем късен час, ако грешните ви глави не са още замъглени от долнокачествена водка, ако изобщо можете да мислите и нещичко да чувствате.

Когато светлината е угасена, а „възпиталката“ си е отишла, като ви е пожелала лека нощ, а преди това, без да се стеснява от свидетели, е посъветвала някакъв клепоух Макаров да не се напикае през нощта, употребявайки, разбира се, вежливата дума „подмокри“, защото например в шести клас е време вече да се възпитава волята и без медицинска намеса сам да се избавиш от енурезата, по народному изпускане — та когато лампите са изгасени и сивата като целия интернат усойница, ненавиждащата ги Зоя Павловна, която мислеше само как по-скоро да се изниже вкъщи при своите две сополиви щерки, притваряше вратата — тогава започваше новият живот преди заспиване, който чисто и просто можем да наречем духовно търсене. Или по-точно духовно боричкане.

— У-у-у, кучка — провлачено, злобно пъшкаше Васка Макаров, без да се бои, че Зоя Павловна ще чуе, а и ще се върне, за да им чете морал, една от нейните досадни пискливи педагогически проповеди: всички знаеха, че възпитателката носеше на работа меки пантофи, за да може от вратата бегом да се втурне към изхода, без да се чува потропването на токчетата й, и преобличайки се в учителската стая, също така бегом да се намери зад оградата. Ако тя по график оставаше да дежури, то тогава, прилагайки на практика науката психология, обратно — обуваше обувки на токчета — за да чуват отрано нейното приближаване, особено сутрин, преди ставане, пък и през нощта, когато правеше нощен обход. Даже да допуснем, че спиш дълбоко, здраво — ушите ти долавят почукването на надзирателските токчета и неволно притискаш глава към възглавницата и още по-здраво стискаш клепачи, а тялото ти замира и сърцето бие по-бавно, успокоявайки препускането на кръвта.

Ето ти илюстрация към закона на Павлов за условните и безусловни рефлекси насън и наяве.

Така че Васка Макаров, на когото на сбогуване възпитателката все едно свали гащите, като със загрижен вид извади на показ и подигравка неговия и без това известен на всички позор, с голям кеф и омраза я сравняваше с отровна змия, назначена на длъжността да възпитава, да пази и жали, да предизвиква в отговор добри чувства и тази негова атестация можеше да продължава в богати речникови одежди пет или дори десет минути, ако някой например не му кажеше:

— Стига, Макарка, ще излезем оттук и ще я удавим!

Макарка се успокояваше, рисуваше в главата си радостните картини на удавянето на омразницата, зарадван скимтеше, като съвсем забравяше, че реката е далечко от тях, а и той, Макарка не е много по плуването.

Впрочем, дори да скърцаше със зъби, дори през сълзи да хлипаше и да заплашваше: „Ще я удавя, гадината, ще я удавя“ — нищо сериозно не стоеше зад тези вопли, просто трябва да се познава интернатската порода, която всъщност нищо не довежда докрай.

Заплахите, с изключение на дребните и кратки стълкновения между момчетата, не се изпълняваха; омразата, ярко пламнала, не се разгаряше; псувните страхливо затихваха, щом се приближеше възрастен. Истински продължителни конфликти тук нямаше, защото такива конфликти могат да се разпалят при наличието на силни чувства. Но повтаряме: тук нямаше място за силни чувства: да не ги бъркаме с истериите, сривовете, виковете, които се случваха внезапно и завършваха също така внезапно, както и бяха започнали, сякаш се късаше някаква нервна нишка. Та и заплахата на Макарка да удави противната на всички „възпиталка“ се прекъсваше при първата смяна на плочата, без да стигне до нещо сериозно, за да може на сутринта, намерил се отново в мокри чаршафи, със страх, но без каквато и да е омраза, по-скоро дори с готовност да бъде отново осъден, да чака появяването на Зоя Павловна в спалнята, и отново публично, вече на сутринта, преди закуска, също като лекарство да получи от нея пердаха, а после скимтейки вътрешно, да мъкне матрака в сушилнята и да сдава на домакинката проклетите чаршафи.

Като въздъхваше дълбоко и се успокояваше, Макаров отстъпваше арената, да кажем на Гнедой, Дорестия, момче с дълга грива, независимо от колективните подстригвания, и с необикновено дълги и пожълтели от пушенето и неизползването на зъбна четка, наистина конски зъби, което бе и причина за прякора му.

Този ден тук се появи неговата маминка, донесе му някакви чипсове, вместо да го снабди с цигари, което искаше от нея синчето, и за наказание, че не е изпълнила желанието му, той само опита едно картофено чипсче с останалите направо пред нея, разговаряйки едва-едва, нахрани дотичалите с охота Тобик, Полкан, Жуча, тоест Жучка и две още безименни и случайно неудавени Жучкини кутрета.

Маминката, рендосана от Господа Бога по общия жалък калъп, късоръка и късокрака, в женски ботуши голям номер и затова набръчкани като хармоника, с басов глас нареждаше, поклащайки се, очевидно под влияние на вътрешния си вятър от първата сутрешна чашка, но не мръдваше от мястото си, което означаваше, че не се олюлява и Георгий Иванович в тънкото си балтонче и заешка, проскубана тук-там шапка, стоеше по-далече, като само наблюдаваше и се вслушваше, но без да се приближава и някак без да се задълбочава в темата.

Гнедой нахрани с чипса кучетата, като с това затвърди невидимия авторитет на интерната, където децата не гладуват, обърса ръце о палтото си — не можеше да се скрие от наследствеността си — постояха още малко един срещу друг. Помълчаха.

— Е, кво? — попита Гнедой.

— Ами нищо — миролюбиво отговори маминката.

— Още ли пиеш? — попита синът майка си. — И все скиториш?

— Кво да правя? — лениво и делово отговори родителката. — Така си живуркам.

Всъщност те нямаше за какво да разговарят и Гнедой с неговата съдба не беше нещо изключително. Момчетата и момичетата, които живееха тук, бяха направени от съдбата по един калъп: без баща и с безотговорна майка. На нея не й стигаха сила и воля за самата нея и затова синът й растеше в държавна ясла. Така че, освен малчуганите, близост, откровение и сълзи и маминките не получаваха. Може да се каже, че срещите минаваха формално и не се отличаваха нито със смисъл, нито със съдържание.

Като правило всичко приключваше точно с такива кратки диалози. Всъщност те нямаха нужда един от друг: нито той от нея, нито тя от него. Ще си потрябват по-късно: тя на него, когато излезе от интерната и започне да живее сам и рано или късно ще потърси майка си, не за подкрепа — какво да чака от нея — а просто да види как е тя там; а той на нея — когато остарее, когато няма да има кой вода да й подаде, и ще си спомни, ще припълзи, даже по корем, ще моли за кътче и за внимание — ако наистина има при кого да пълзи и ако не е погинало преждевременно във вселенския казан нейното детенце, което най-често се случва.

Но това ще стане някога си — а и дали въобще ще стане? — а засега Гнедой, като си припомня изминалия ден, замислен ще каже на глас за своята майчица:

— Колко ли мъже е пуснала през себе си старата мръсница?… Че аз, момчета, дори не знам баща си — какво ли представлява този мъж? И тя не го знае! Че тя, мамицата й, като млада по петима за нощ пускаше…

— Какво по петима? — случваше се, без да мисли, да попита Колча.

— Ами по петима мъже за една нощ се изливаха в нея! И затова не зная чий съм! Копеле и туй то.

Друго може и да не знаеха, но тази дума и нейния смисъл — копеле — всички деца от сивия интернат познаваха добре.

На чистичките, светли, безупречни деца е необходимо да се поясни: с тази груба дума се нарича този, който е роден извънбрачно, незаконно, а и като Гнедой — неизвестно от кого.

5

— Аз пък знам кой е моя пес — обаждаше се болнаво дебелият Гошман, просто Гошка, но под влиянието на американските филми по „телето“, и тъй като не приличаше на останалите, се сдоби с прякор, получен от смесването на обикновеното руско име с англоезичното обозначение за мъж. — Той е механик на летището…

Изглежда, че в тези две думи имаше за Гошман нещо омагьосващо. Никой от тях никога не беше ходил на летището, включително и той самият, нито пък беше виждал механик, но съединяването на механик с летище очевидно означаваше качество, непознат мирис на метал и далечни земи, на машинно масло и мъжка пот, и всичко това заедно, разбира се, имаше изключителен аромат и очевидна благонадеждност. И това не можеше да не предизвика подозрение.

— Откъде знаеш? — със сънен глас се появяваше то.

— Майка ми каза — отговаряше Гошман.

— Майка му ка-а-зала — в отговор въздишаше равнодушен опитен глас. — Ами виждал ли си го?

Сега на Гошман му се налагаше да се защитава, да настъпва, но нямаше къде да отиде, да избяга, това го знаеха всички.

— Не съм го виждал, но като изляза оттук, ще го намеря, може да науча нещо летищно.

Дървените кревати започваха да поскърцват, въздишките зачестяваха, нежелаещият за сто и първи път да се заяжда с Гошман народ се наместваше по-удобно в своите гнезда, мълчанието им изразяваше недоверие към надеждите на Гошман, а той усещайки това, вяло продължаваше:

— Вие какво! Вие какво! Не ми ли вярвате?…

— Вярваме ти, вярваме — като се прозяваше, отговаряше някой.

Мъката на Гошман намираше в спалнята невидимо разбиране, всеки от тях тайно желаеше нечия възрастна сигурност и сила, каквито нито веднъж не бяха срещнали в живота си.

И откъде изобщо знаеха, че всичко това съществува, че го има? Дори имаше ли право да се събужда такава странна надежда точно у тия деца — нали добре ни е известен детския феномен на незнанието.

Да допуснем, че детето още от раждането си не знае какво е това черен хайвер, а изведнъж му го предлагат. То вижда нещо хлъзгаво, странно, което не му напомня нищо хубаво — и просто ще му се догади. Това се случи малко по-късно и с Колча…

Ако детето живее в постоянна мръсотия, то свиква да не се мие, нещо повече — банята, душа или ваната го плашат, то реве, съпротивлява се, когато срещу него пуснат топлата струя; другите деца, свикнали с тази процедура, я приемат с радост и дори с удоволствие.

Деца, които се хранят с една и съща храна и от рождението си не познават друго освен макарони или картофи, ще побутнат встрани красивите и полезни зеленчуци.

И така във всичко. Не се променят само първичните усещания — глад, жажда, студ, страх. А качеството на храната, чистотата, начинът на живот може да са от най-ниска проба, но като не знаят друго, децата и не търсят това друго. Оттук и синдромът на невзискателността, на незнанието.

Затова в необяснимата жажда за сигурност от възрастните се крие необяснима тайна.

Откъде идва в опита на жестока безнадеждност това желание за надежда?

Гошман беше осакатен при самото си зачатие: дали от пиянство, дали от болести на възрастните, събрани в него, от неправилното свързване на невидимите генетични вериги, той, макар и появил се на света с външно физическо благополучие — с ръце, крака, обикновена глава, от самото му раждане вътре в него имаше някакво природно нарушение: в шести клас той беше дебеличък, пухкав, с увиснал корем, също като затлъстял здравеняк на стари години. Нещо в него не работеше както трябва, природният механизъм беше пуснат на обратно — не към разцвет и младост, а към грохналост и стареене. А пък душата му си беше направена дори съвсем правилно.

Той жалеше всички — и Жучкините палета, още слепи, писукащи, но вече осъдени на смърт чрез удавяне от Никодим по заповед на Георгий Иванович, и всеки хлапак, всяко момиченце — и по-малки, и по-големи от него — нямаше значение — за ожуленото коляно, за порязания пръст. Той успокояваше сутрин Макарка, макар че всички останали ругаеха известния пикльо, наистина ругаеха го поради незнание, а Гошман знаеше каква е работата, и Колча знаеше, и затова Гошман просто тупаше Макарка по рамото, подкрепяше го както можеше, помагаше му да влачат матрака към оградата — за да изсъхне, или пък го придружаваше до домакинката, като въобще не се смяташе за приближен на Макаров. Просто такъв си беше Гошман — истински мен, мъж, добра душа.

Колча, иначе Топор, затова и мъкнеше лошия си прякор, защото поради необяснимото старшинство сред равните на себе си винаги свободно спираше всякакви отклонения от необходимия му курс, и ако в спалнята тормозеха Макарка повече от позволеното, той казваше на ентусиаста или ентусиастите небрежно и тихо:

— Млъкни! — сякаш забиваше пирон с тъпото на секирата.

Това беше напълно достатъчно, за да се смени разговора. Никога в поведението на Колча нямаше нищо заплашително, той не беше по-силен от другите или по-голям и все пак ненапразно го наричаха Топор. Момче като момче, но дори външно не беше като всички: спокоен, дори равнодушен, с воднистосиви очи, от които, когато те гледа втренчено, ти прилошава. И ти се струва, когато гледа, сякаш знае нещо такова, което никой друг не знае и ако трябва, ще действа на основание на тези свои тайни знания. Общо взето от него трябваше да се очаква нещо необяснимо.

Но времето си вървеше, а Колча само гледаше заобикалящите го — връстници и възрастни — като ги отблъскваше с погледа си, издигаше между тях и себе си невидима преграда, принуждавайки ги да отстъпват, да не спорят с него, да навеждат поглед, да спускат глава. Но нищо особено не правеше.

Що се отнася до знанията, непознати на другите, то да, той знаеше това-онова, макар да не можеше да се каже, че чак пък на никого не бяха познати.

Той например знаеше за Макарка и макар интернатските тайни по разни причини да не оставаха за дълго тайни, Макаркината работа не се разкриваше. Може би защото сред децата само Гошман и Топоров знаеха за нея, а директорът по такива теми изобщо си мълчеше.

Веднъж Макарка се разболя от нещо заразно, немного опасно впрочем, не го пратиха в болница, но го вкараха в карантинното, а когато започна да оздравява, Топор и Гошман се вмъкнаха при него.

Карантинното беше една от най-светлите и чисти стаи в сградата, където беше и склада на интерната — ясно е, че с отделен вход. До него беше медицинският пункт, където можеше да дойдеш заради всякаква травма, порязване или синявица и където стопанка беше фелдшерката Настася Никодимова, дъщеря на интернатския пазач, завършила близкото медицинско училище. Пак там, в същото крило имаше още две стаи с по четири легла — за евентуален спешен случай, а в изолатора имаше само две и най-често тези пространства пустееха, с изключение на зимните епидемии от грип.

Макарка лежеше сам, беше тих есенен ден: паяжини летяха из интернатския двор, падаха листа от брезите и кленовете и Гошман взе като подарък за боледуващия едно красиво листо.

Те седяха около Макарка непривично тихо, изглежда смиряващо им действаше кристалният есенен ден навън и изведнъж ей тъй, без причина Макарка започна да им разказва за себе си — запъвайки се, късайки думите като човек, който чупи клечки кибрит и все не може да запали цигара…

Коля и Гошка научиха Макаркината тайна направо от него и въпреки че той самият изглежда не всичко разбираше, не всичко беше запомнил и осъзнал, даже след изминалите години, историята караше момчето да потръпва от ужас.

Макаркината майка, както и много маминки, все се женеше за нови мъже, както тя обясняваше на шестгодишния Макарка, и той вече се умори да се учудва как майка му толкова често прави това, случваше се новият чичо, неговият нов баща да живее с тях само една седмица.

После майка му изобщо престана да споменава тази дума „мъж“ и новите чичковци се сменяха всеки ден. Майка му слагаше Макарка рано да спи и когато той не заспиваше и искаше да го пуснат в общата стая да погледа телевизор, тя му крещеше. След това започна да му дава хапче. Той го гълташе и се събуждаше на другия ден в дванайсет часа по обед, когато от чичкото нямаше и помен и за него напомняха само празните бутилки на масата, чиниите с остатъци от засъхнали колбаси, зеле и изстинали картофи.

Макарка дояждаше тези колбаси, зеле и картофи, а след това включваше телевизора и чакаше, докато майка му дойде с новия чичко, припряно да го нахрани в кухнята и да го отведе в своята стая, а там отново да му пъхне в устата сънотворна таблетка, за да не пречи.

Общо взето момченцето не се противеше, но веднъж, сякаш някой го побутна — взе хапчето и когато майка му се обърна, го скри, изпи водата от чашата, все едно заедно със сънотворното.

Не му се спеше, обяснимо е, нали го слагаха да спи в осем, че и в седем понякога, стените на къщата бяха тънки и нямаше врати между стаите — висеше само завеса от дебел плат.

Макарка лежеше, мечтаеше си за нещо, съвсем по детски, без да се вслушва много в гласовете зад стената, свикнал с ежедневните мамини гости. Но после гласовете станаха по-високи и сърдити, мъжът викна на майка му, че го е окрала, впрочем това не беше вик, по-скоро мучене — той лошо изговаряше думите, майка му отговаряше по същия начин, сякаш думите й се размиваха, Макарка стана от леглото, доближи се бос до завеската, служеща за врата, отдръпна я и завари най-страшното: мъжът, съвсем млад, по-млад от майка му, почти момче, много пиян, беше хванал ножа, с който режеха твърдите колбаси и сланината — такъв един къс и остър нож и го заби в майка му.

Тя закрещя, а той удряше и удряше и тогава закрещя и Макарка. Младежът трудно го намери с поглед, залитайки пресече стаята, хвана момченцето, което беше босо, по фланелка и без гащи и заби ножа и в него.

Макарка не помнеше нищо повече. Някъде след седмица, в болницата, където се оказа, при него дойде непозната леля в сив униформен костюм, следовател, питаше го как е станало всичко, но той заплака и докторът, който стоеше зад тази лелка, настоя тя да излезе, а тя спореше и тогава дойде извиканата от доктора медицинска сестра и даде на Макарка нещо да изпие. Той отново заспа.

После, когато раната зарасна, го докараха тук. Още в болницата той започна да се напикава, макар преди у дома нищо такова да не му се беше случвало. Не видя гроба на майка си, но ще го намери като порасне и като отиде в града, където бе станало всичко.

Той разказа това на Гошка и Коля сигурно защото пак беше в болница, макар и не истинска, а в изолатора в интерната.

Показа им и белега си. Това беше отдавна, още не ходеше на училище. Но все не можеше да се спаси от своята енуреза, макар и да се стараеше с всички сили — дори на вечеря не пиеше чай. Въпреки всичко тази вода се събираше в него и се изливаше нощем тайно и ужасно.

Навярно у него се възвръщаше страхът, който не можеше да забрави.

Такъв страх дълго живее в човека, още повече страх, какъвто имаше Макарка.

Чудна работа, Макарка си спомняше за майка си само с хубаво, лоша дума не каза за нея, обясняваше случилото се с „този живот“ и нещастие, подкрепяше теорията, че всички хора се делят на щастливи и нещастни. Някъде в склада на интерната се пазеше голям куфар с нещата на Макарка, за това му каза Георгий Иванович, но твърдо добави, че ще му позволи да погледне в този куфар чак когато стане пълнолетен. Макарка през цялото време се тревожеше — кога ще настъпи това пълнолетие. Според едни слухове на четиринадесет години, когато вече имат право да те съдят за някакви изключителни престъпления и да ти издадат паспорт, според други излизаше, че на шестнайсет, а според трети — на осемнадесет, когато имаш право да гласуваш.

— За какъв дявол ми е това гласуване — казваше Макарка, — да бяха ми дали по-скоро този куфар — и вадеше душата на домакинката, макар и за минутка да му позволи да погледне в заветния куфар.

Но тя твърдеше, че куфарът се пази в специалния склад на Георгий Иванович, а ключът от него е в един екземпляр и той го държи у дома си — такива куфари там не са един и два — казваше домакинката.

Освен това директорът каза на Макарка, че той има апартамент, същият, в който бяха убили майка му и ранили него. Наистина според съществуващия закон, за да не плаща за него, в това жилище сега живеят други хора, но Макаров си е запазил всички права, а той, Георгий Иванович е негов законен представител, все едно баща, назначен от държавата, и това жилище непременно ще му бъде върнато или пък ще му бъде дадено друго такова. Може да не се безпокои.

А Макарка се безпокоеше. Той не можеше да се върне в този дом.

По-късно, в осми клас щеше да каже на Колча:

— Ако вляза там, веднага ще се напикая!

Човек можеше и да се разсмее. Непосветеният така и би постъпил. А на Топор вътре всичко му се преобърна. Как да не разбере Макаров: отново да престъпи този праг? Да прекрачи — и всичко ще се върне. Тогава в името на какво е целият този живот в интерната, всичките мъки на Макаркината съпротива: тези тъжни утрини, тази отвратителна Зоя Павловна и хиляди пъти изсушения матрак…

6

И все пак Макарка с неговия ужас и мокри чаршафи и Гнедой, със сигурност установил, че няма баща, се отличаваха от Топоров. Всеки от тях знаеше, макар и нещичко, за себе си. Колча не знаеше нищо.

Когато порасна и започна да разбира, то по примера на другите, при които идваха маминки, той също започна да чака някого. Това очакване беше съвсем мъгляво и неясно, нали все пак в края на краищата трябва да си представяш кого очакваш. Макар и смътно. А той, колкото и да се напрягаше, нищо не можеше да си представи.

Това не засягаше никого — нито Георгий Иванович, още повече пък възпитателката — това беше преди да дойде Зоя Павловна, но и тогава те прекарваха времето си с подобна сива лицемерка, която само командваше: „Стани!“, „Свободно!“, „Строй се!“, „Измий се!“.

Кой ли ги ражда тия жени, които на равните си могат да се сторят и любезни, и възпитани, и чувствителни, но е достатъчно само да хлопне вратата между детския и възрастния свят, когато по-големият човек остане насаме с по-малките, лишени от родители деца, които няма на кого да се оплачат, няма в кого да се гушнат и утешат, няма на кого да се жалват от обидата и несправедливостта, тогава тези жени стават истински кучета, губейки човешкия си облик.

Там те вечно са изнервени, като че ли живеят съвсем без кожа и е достатъчно само да ги докоснеш и реват като на операционна маса без упойка. Може би неприятностите на живота, натрупани у дома или навън, намират благодатен изход зад затворената врата сред малките души — покорни и мълчаливи; може би характерът им, несбъдналите се сред възрастните неща, лошият късмет, нещастието, неумението да се противопоставяш на другите като теб, но по-волеви и по-властни, намират най-накрая отдушник в това да се разплатиш за своя неуспех сред беззащитните и малките — причина за женската неудържима омраза. Буболечка сред равните на оградата, ти си вече лъвица сред нищожните, ничии малчугани, които не могат да се защитят. И за да не те гризе съвестта, си представяш, че това не са деца, а възрастни ниски хора, джуджета, които ти досаждат зад вратите на интерната.

Разбира се, не всички са такива край изоставените и отнети деца — има и добри, сърдечни. Но колкото и да е щедра женската душа, едва ли ще стигне за двайсетина деца. А пък на Коля Топоров просто не му вървеше. И никой никога не чу от него да тъгува за майка си, докато беше малък, никой нищо не му каза — а може би се страхуваха да говорят? — никой с нищо не го откъсна от този вид нерадостни усещания, при това толкова неясни и неразбираеми — той самият не можеше да ги изрази, а не се намери кой да му помогне — не да ги изговори, а да ги разбере и преодолее.

Да повторим — Топорик беше по природа външно спокоен, уравновесен, дори равнодушен, но зад студения му и втренчен поглед се долавяха измамна дълбочина и скрити страсти, подобно на невидими подводни течения на спокойна отгоре река.

И той самият не беше в състояние да обясни какво става с него. Дори пред себе си не признаваше, че нещо става действително. Но нали беше така. Колкото по-голям ставаше, толкова по-често се случваше.

А това се изразяваше в болезнени отклонения: изведнъж кой знае защо, без каквато и да е външна причина започваше да го тресе отвътре, да го кърши като при грип. Това, което можеше да определи не с мислите си, а само с техни части, дребни парченца от раздробеното, разбито, накълцано цяло, изведнъж започваше да се оформя в поразяваща го всеки път мисъл, в клонка, която го шибаше през очите.

Той отново губеше дъно под краката си, без да може да плува.

Тъй като се страхуваше и не искаше да научи нищо ново за себе си, Колча се съпротивляваше на този вътрешен напор, стараеше се да разруши вълната, която се надигаше към гърлото му, но колкото повече време минаваше, толкова по̀ не му се удаваше.

Та нали отломките мисли, знания, усещания се трупаха всъщност в най-обикновения, но толкова труден въпрос без отговор:

— Кой си ти?

7

Да повторим: самият Коля Топоров беше нетипична за интерната генетична конструкция.

В сирашките заведения децата са все с повреди и отклонения, във всеки случай не може да се каже, че са спокойни — навсякъде неврози, а той — спокоен.

Така спокоен, сякаш са му извадени нервите. Извадени, навити на макара и захвърлени в далечна далечина… Затова изглеждаше съвсем безчувствен, което съвсем не означаваше, че той не вижда как се мятат и от какво се мятат останалите.

Отстрани изглеждаше, че пред вас е напълно уверено в себе си момче, а неговото спокойствие и немногословие заблуждаваха околните, дори живеещите близо до него, че всичко му е наред. Бива си го измамника… С една дума излиза така, сякаш Топор се представя не за какъвто е. Щяха по-добре да го разберат, ако псуваше без да се стеснява от възрастните, ако дивашки крещеше в коридора като почти всички останали, а когато минаваше от училищната сграда в спалните жестоко да шамаросва малките и беззащитните, слушайки като сладка музика техните вопли, а след това да си прави оглушки за конското на даскалиците и възпитателките, усмихвайки се и знаейки отпреди, че ще остане съвсем ненаказан — нима може да се приеме за предварително наказание досадното, с едни и същи думи нравоучение — а в интерната не можеше да има никаква друга форма на наказание. Карцер например.

Не, в дома, тоест там, където спеше, ядеше и учеше, Топор не се глезеше, не се веселеше, изобщо не крещеше и не псуваше, като студено гледаше останалите правещи се на важни и прочие невъздържани типове, които от неговия поглед кой знае защо млъкваха, особено след като Колча стана в шести клас. Той изобщо не обичаше да псува, смяташе, че е тъпо да се перчи с това, макар че — и това го разбраха — видимо се оживяваше зад интернатската ограда, пригаждайки се към всичко, което беше чуждо, не тяхно; странно свободно от една страна и от друга — толкова ограничено от разни правила и условности. Именно тези условности вълнуваха Топоров, все едно го предизвикваха.

Затова той плашеше с раздуващите се жаби момичетата и момчетата от нормалното училище, пушеше, без да се крие, а подчертавайки своята независимост навън, винаги пръв отиваше при възрастен мъж да поиска огънче, а и цигара, за да запали и това се получаваше много яко с неговото спокойствие и стъклен поглед: възрастните се смущаваха от това момче и нямаше досега случай да откажат на молбата му.

А пък Колкините придружители — независимо от възрастта и интернатската си съсловност, дребосъци или удостоени с прякор хлапета — примираха от кеф, когато този невероятен Топор, без да псува и без да се прави на страшен, заставаше пред някого и сериозно и авторитетно, все едно не беше дете, молеше да запали, и възрастният мъж, голям като гардероб, се спираше пред това слабичко хлапе, тази върбова вейка и, щом погледнеше веднъж стъклените му очи, се стараеше повече да не ги гледа, като че ли бе мярнал там опасна неприятност, припряно пипаше джобовете си, изваждаше кутията с цигари и му избутваше.

Както е известно, от потупването с пръсти могат да изскочат няколко цигари, но пък Топор с неговия опасно застрашителен вид никога не нахалстваше, не си търсеше белята, а вземаше само една и студено и вежливо благодареше. Макар че без проблем можеше да си вземе две, дори три и нито един мъж не би гъкнал. Така в крайна сметка изглеждаше на свидетелите от интерната.

Впрочем всеки мъж би се стъписал пред група дори най-дребни хлапета: бог знае какво им е на ум и дали най-малкият от тях няма наточен нож или просто шило, иди го пипни или обвини, ако те прободе. Празна работа!

Така че пробвайки не агресията на тълпата, а собствените си възможности, Топор неведнъж и дваж се беше откъсвал от съпровождащата го кавалкада и сам тръгваше срещу мъжете, сам, без свидетели и отново, и отново изпитваше неотразимостта на своя равнодушен поглед.

Действаше безотказно!

В интерната възрастните като че ли отбягваха Топорик. Георгий Иванович не му досаждаше с душеспасителни разговори, навярно смятайки, че и без това с него всичко е наред или обратно — намираше, че не си струва да се приближава на ръба на пропастта, в която и той самият като нищо може да се срине. Другите възрастни — немалкото учители, които минаха покрай Топорик до осми клас, а и възпитателките, до една все жени, след първите твърде бегли кратки контакти с него, постепенно се ограничаваха само до нивото на служебните взаимоотношения: учителите — само да го изпитват за уроците, възпитателките — да му задават само най-необходимите битови въпроси.

В осми клас Колча се оправяше без намесата на възрастните, като навит — ставаше, хранеше се, четеше учебниците, отговаряше в часовете, разговаряше с другарите си, шегуваше се банално, миеше се под душа, предаваше мръсното бельо и получаваше изпрано. Той напълно се вписваше в този, приличен на часовников механизъм, ред в интерната, който общо взето работи от само себе си, ако не се откъсваш, не се нараняваш, не нарушаваш правилата, в които те е сложила съдбата и възрастните хора, от които отличаваше само директора Георгий Иванович — длъгнест, неразговорлив, но изглежда човек, знаещ много повече.

Може би и затова мълчалив.

8

При децата от интернат винаги е силно развито чувството за колибката.

Голямото куче е друго нещо, но и то, където и да тича, ще се върне на мястото си, а пък кутретата — и те имат този инстинкт, това е сигурно. Пораствайки, те се отдалечават от колибката, но наблизо, и ако изведнъж се появи някаква опасност, презглава се втурват под покрива на къщичката си и лаят с всички сили. Когато попораснат и станат по-смели, те обикалят наоколо, изучавайки живота, а като се уморят, се връщат у дома. Кучешката колибка е като дом, а кутрето с нищо не се отличава от детето в стремежа му към дом, в инстинкта да се скрие в укритие, направено от някого, ако е надвиснала опасност.

Заплаха за децата от интерната беше целият заобикалящ ги свят, така когато излизаха от своя държавен, сив, но все пак свой дом, за да вършеят из близките околности, те се отдалечаваха по-нататък с някакъв страх, изследвайки непознатия свят чрез система от концентрични кръгове, разширявайки ги, но именно като окръжност, в чийто център беше тяхната не чак толкова лоша колибка, където ти дават да пиеш, да ядеш, обличат те, обуват те, учат те и те слагат да спиш.

Случваше се банда интернатци да се сблъска непосредствено с чужда момчешка тълпа, макар че това стана един-два пъти — не повече. Като правило градските можеха да ходят заедно или на някаква училищна екскурзия, тогава това беше безопасна смесена тълпа, неспособна нито да се заяжда, нито да се съпротивлява — или момчешка спортна команда — например с кънки под мишница, със стикове на рамо, но тогава още отдалече интернатската компания се пръсваше, атомизираше се, както е модерно сега да се изразяват възрастните, тоест разделяше се по двама, по един и излизаше, че просто си вървят разни деца от двете страни на улицата, дори по улицата и по такъв начин, пропускайки през своята разредена група възможни противници, избягват с такава обикновена хватка стълкновение или друга някаква изцепка.

Интернатското стадо се отдалечаваше от своята колибка наблизо, на един-два квартала в кръг, не рискуваха да отиват по-далече и затова може да се каже, че те изобщо не познаваха града, макар и да не беше толкова голям. Пък и защо ли? Ако е на някаква екскурзия — возят ги с автобуси и, разбира се, ги подкарват. На театрални представления-утра — по същия начин, а и съвсем рядко станаха тези представления — един-два пъти в годината. Всичко останало си беше тяхно: и училището, и столовата, и кръжоците, и библиотеката. Само ако се разболееш сериозно — те заплашва болница, но и тогава ще те закарат там, а после ще те вземат обратно.

Поради тази причина, когато през шест пресечки от интерната някой ограби павилион, на никого не му мина през ума, че може да са неговите питомци. Пък и кражбата беше доста странна, така че и дело не заведоха. От една страна милицията е затрупана от сериозни дела, включително за убийства, а следователи не достигат, от друга — кражбата бе толкова дребна, че и самата собственичка не настоя за разследване. По-скоро по инерция се обърна където следва, дори не от страх, а заради реда.

Разбира се, и тя самата си беше виновна: съгласно разпорежданията на властите тя беше длъжна да сложи на стъклената си кутийка решетки с ключове, но не й стигали парите — това е. Всеки алкохолик можеше да омотае юмрука си в нещо, да удари стъклото и да си вземе своята бутилка, както и бе станало.

Случи се така: счупено стъкло, направо през него измъкнати две бутилки — коняк и водка, а и две шоколадчета, с изпълнено със скомина име „Сникърс“.

Ченгето също беше човек и името „Сникърс“ душевно го беше травмирало, както и цяла Русия, и затова когато собственичката на павилиона произнесе тази дума, тази глупашка парола на глупашките реформи, той дали скръцна със зъби или се оригна, негодувайки вътрешно, но по-нататък търговката се сепна и благоразумно премълча за някакъв пакет памперси. Така че той не фигурираше дори в проекта на бумагите, които започна да съставя милиционерът. Жената, която, много странно, външно приличаше на интернатските маминки, силно уплашена за толкова дребните си загуби, замъкна ченгето в павилиона, натъпка му във вътрешните джобове на шинела, без да среща особена съпротива, две бутилки „Смирновска“, а проектът за акт скъса собственоръчно, извинявайки се дълго за причиненото безпокойство. Ченгето, повтаряме, беше човек и се отдалечи с достойнство, доволен, че повече няма да бъде обезпокояван за такива дреболии.

Така че нито бе образувано дело, нито паднаха подозрения върху някого, освен върху анонимните пияндета, които се срещат под път и над път в държавата.

До интерната не стигна дори и далечна новина за тази миникражба и не се забелязваха никакви признаци, които да свързват интерната с някакъв мизерен павилион. Наистина през тази нощ Топорик ходи в тоалетната и се забави там, но никой не можеше да забележи това, защото както обикновено, децата спяха като пребити кутрета. Дежурната по график Зоя Павловна тихо се измъкна вкъщи при своите собствени дечица, в нарушение на всякакви инструкции и просто на здравия смисъл: нали ако по време на нейното отговорно дежурство например се беше случил пожар, това щеше да й излезе през носа и дълго нямаше да види своите любими момиченца.

Но пожари нямаше, а и не само Зоя Павловна се измъкваше в полунощ от дома, без, разбира се, да пусне резето на входната врата — тя се заключваше единствено отвътре и затова само плътно я притваряше.

Ако Георгий Иванович беше разбрал за тия номера на възпиталката, мигом щяха да я изхвърлят, но той прекалено се доверяваше на своите помощници, а и те по негласен договор помежду си се хвалеха един друг, отчитаха се пред върлинестия директор за голямата възпитателна работа извън учебно време, рисуваха индивидуални планове, украсени с розички и маргаритки, а оплакванията от децата и размислите на глас на педагогическите съвети се оформяха в обща мозайка от преодолявани от тях проблеми, каквито всъщност нямаше, затова си замълчаваха или пък сами не забелязваха това, което ги заплашваше.

Какво особено има? Често и в живота е така. Не искат да забележат истинските беди, отхвърлят ги, за да не ги тревожат, а при реална опасност се държат като щрауси, зариват глава в пясъка, за да не виждат приближаващия ужас. Пък и само в интерната ли е така?

С една дума, децата, които знаеха и най-тайните привички на своите попечители, умело се възползваха от тях в свой интерес и Коля Топоров изчезна, точно пресмятайки времето, което му бе необходимо.

На сутринта, както обикновено, той се събуди по команда, стана, изми се, закуси в столовата под бдителния поглед на леля Даша, а след четири дни раздели между Макарка, Гошман, Гнедой и самия себе си шоколадово блокче без обвивка, и когато децата, без да настояват много, го попитаха дали пък не ги черпи със „Сникърс“, подразбирайки следващия въпрос — откъде го взе? — Колча им отговори, че това е някакъв „Марс“ и го е почерпил добър чичко, непознат лично на него, когото той помолил за огънче.

— Срещат се добри чичковци! — въздъхна Гошман и останалата публика взе да въздиша след него, с което Топор охотно се съгласи, както винаги кратко и хладно:

— Срещат се.

А след още един ден на сутринта Макарка ликуваше и чаршафът под него беше сух.

Като видя Макарка да става, някой се опита да се захили, но Топор сякаш надвисна над всички, казвайки първата си дума и подразбирайки Зоя Павловна, която нещо се бавеше:

— Е, ти й го върна, Макарий!

И се засмя, и се засмяха всички, но на нея, а не на Макарка, който развързваше стегнатия на панделка черен шнур, поддържащ разрязания отстрани бебешки памперс. Е това беше изобретение! Всичкото нощно изпускане на Макарка бе отишло в дивния памперс, всичките му многодетни страхове отново и отново да бъде обруган от възпитателката, целият му срам, когато коскоджа ми ти момче трябва да носи на гърба си мокрия матрак, а след това всеки път, пламвайки от срам — много години — вонящите чаршафи.

Макарка се смееше и кой знае защо радостно поглеждаше Топорик. Отново на това никой не обърна внимание, все пак те бяха приятели, тези четири момчета, бяха почти братя. И на никого дори и през ум не му мина да изяснява откъде Макаров има бебешки памперси.

Пакетът стигна за седмица. И после памперсите на Макарий не свършваха. Естествено, че Зоя Павловна забеляза това вълшебно преобразяване на Макарка, ден-два премълча, вглеждайки се в усмихнатото лице на хроничния грешник, а след това докладва на съвета на възпитателите за своята убедителна победа. Домакинката потвърди нейните думи. По-точно тя потвърди, че Макаров вече сутрин не предава мокри чаршафи.

Тъй като от енуреза страдаха доста деца от интерната, особено малчугани, Георгий Иванович просто охотно зачеркна от своето съзнание още един пикльо, защото този факт общо взето говореше за недобрата психологическо-медицинска работа на възпитателския персонал и макар това да не засягаше особено възрастните работници, все пак си беше неприятно.

Всеки инспектор можеше да каже нещо по въпроса. Може да се правят всякакви забележки, и справедливи понякога, но те са характерни, така да се каже, за цялата страна; но се вкопчват не за общата оценка, а за шокиращата частност: ето, моля ви се, пускат в живота подрастващи, които се подмокрят! И каквото и да говориш после, на какъвто и положителен опит да фиксираш съзнанието на комисията, всичко отива на кино, защото един напикаващ се седмокласник, а още повече випускник, е като етикет на стоката и ако стоката е евтина, такава е цената и на продавача.

За памперсите те не научиха.

9

Към края на осми клас Топорик започна да се измъчва от болка едва ли не всеки ден. И тогава — беше през пролетта, през май, вечерите бяха светли — като застана на пътя на леля Даша, той тръгна заедно с нея.

Капчици пот покриха челото на леля Даша, тежестта, както винаги я дърпаше към земята и Коля хвана една от чантите й, за да й помогне. Тя не му я даде веднага, отначало не разбра, че иска да й помогне, а когато разбра, въздъхна облекчено, забави бързите си крачки, но все пак бе недоволна, че този, макар и отличаван кой знае защо от нея, но все пак видимо нежелан интернатец, се залепи за нея.

Стигнаха до ъгъла и чак тогава Топорик успя да се справи със себе си. Той се вълнуваше като никога, дълго се подготвяше за този въпрос и дори репетираше думите, но се получи ъгловато и неточно. Той попита:

— Лельо Даша, знаете ли аз откъде съм? Кой съм аз?

Тя дори спря:

— Я виж какво намислил?

— А какво? — не разбра той.

Готвачката направи няколко бавни крачки, спря и го огледа.

— Нали вие нещичко знаете — каза той като също я разглеждаше втренчено, — нали ми давахте допълнително.

— Уф, боже господи! — неуверено се засмя леля Даша. — Че аз да не би да давам само на теб? Давам на всеки, който не се е наял. А на тебе — тя се запъна и изтърси — като на ветеран…

— Ветеран?

— Ами да! В интерната и ти като мен си ветеран. Почти цял живот. И нищичко не знам за теб. Доведоха те от дом за сираци, на три годинки беше. Оттам много довеждат.

Тя продължи нататък, като очевидно се съвзе и разбра причината за това странно изпращане.

— А питал ли си Георгий Иванович? Всички документи са при него.

Питал ли е?

Топорик се усмихна, премествайки тежката чанта на готвачката. Да, самият директор му каза. В началото на осми клас го извика при себе си — време беше да му извадят паспорт, сега ги дават на четиринадесет години, а за паспорта трябва кръщелно свидетелство и подобни неща — и му подаде тъничка папчица. Ето на, погледни своите работи. Когато Коля разтвори корицата, отляво видя хартиен джоб и в него голяма цветна снимка, от която се блещеше непознат дебеланчо с изпъкнали очи — беше на три години, така да се каже „абитуриентска“ фотография от дома за сираци.

В джобчето на обратната страна, сгънато на две, лежеше свидетелството му за раждане и характеристика, отново от дома. Разбира се, че прочете характеристиката, някакви неразбрани диагнози, а после два реда, от които запомни думите „спокоен“ и „затворен“. В свидетелството за раждане видя само името на майка си: Топорова Мария Ивановна. В графата, която се предвиждаше за името на бащата имаше мастилена черта, дебела виолетова черта.

Топорик и не очакваше нещо друго, но не знаеше какво трябва да попита и само въпросително погледна директора. Той гледаше към прозореца, нечуто почукваше с молив по дланта си и така, без да гледа Коля, но ясно и точно знаейки какво трябва да отговори на неизречения въпрос, отговори:

— Не разполагаме с нищо повече.

Странна работа, тази нощ Топорик изобщо не се измъчва, спа като пребит, като че ли се успокои, а после всичко започна отново. Слава богу, в паспорта с двуглавия златен орел не трябваше да се пише нищо за родителите и като го получи, заедно с другите четиринадесетгодишни от интерната, го прелисти, порадва му се и го даде на директора, очевидно все в същата папчица, както им обясниха, до излизането им от интерната.

И едва тогава го осени: щом в графата, където трябваше да е записан баща му, има виолетова черта, то откъде тогава е презимето му? То е по бащино име. А баща няма. Самият Коля в кръщелното си има презиме: Иванович. Майка Ивановна, той Иванович, а пък баща изобщо няма. Може и майка да са му измислили?

Та тогава като се колеба известно време, Топорик реши да изпрати леля Даша до дома й.

Къщичката, където живееше готвачката, беше съвсем нисичка, враснала в земята. Градината под прозорците бе обраснала с шипкови храсти, те тогава се канеха да цъфтят, още не бяха покрити с цветове, но пък сияеха със свежата си зеленина, като току-що боядисани. Зад вратата измуча крава, портичката се отвори и оттам излезе непозната на Топор млада жена, мълчаливо пое чантите от готвачката и от него, и си отиде, а леля Даша, изтривайки потта от челото си, най-после обясни:

— Ето, нося остатъците от вашия стол. Вие оставяте толкова много храна, а пък ние гледаме крава…

На Топорик му беше все едно какво отглежда тя и какво носи, мислите му витаеха далече оттук. Той се срамуваше от този разговор, от това изпращане на готвачката — защо ли му трябваше да изяснява с нея някаква си истина за своя произход, когато по-точни сведения, макар и безнадеждни, вече му даде отговорното и официално лице — самият директор, а не готвачката.

Той кимна, усмихна се криво, обърна се и тръгна назад.

Леля Даша каза след него:

— Ти иди в онзи дом „Майка и дете“!

Отначало той някак пропусна тези думи, а през нощта, спомняйки си ги, когато отново започна да го дълбае и къса, помисли, че това е вече прекалено, че вече е дивашки срамно — да ходи в детския дом и да разпитва кой е всъщност. Той и днес изглеждаше като глупак пред готвачката, но леля Даша наистина знае целия му тукашен живот, а там? Кого да попита? Как да попита?

Още в края на осми клас у Топорик се оформи ясно усещане — трябва нещо да направи. Невъзможно е повече да живее така. Не го оставяше чувството, че спи с отворени очи и трябва, отдавна трябваше да се събуди.

Можеше да се събуди едва като напусне интерната. Рано или късно все пак това трябваше да го направи. Когато учеше в началните класове, учителите им казваха, че държавата се грижи за тях и макар че животът им е пълен с мъка, всеки от тях може да стане инженер, летец или дори артист, само да се старае и да учи. И децата твърдо знаеха, че зрелостната диплома, която им издават от интерната, с нищо не се отличава от дипломата на обикновеното училище, а на стената във фоайето висеше цяло табло със снимки на момчета и особено на момичета, които са били приети в институти и техникуми и вече са ги завършили. Наистина Топорик се учудваше, че тези щастливци твърде рядко си спомнят за интерната, като че ли искат да го забравят — но тяхна си работа, те отговарят за себе си… И изведнъж учителите престанаха да говорят за институти, а и какво да говорят, щом същата търговка от павилиона, откъдето изчезнаха две бутилки, два „Сникърса“ и пакет памперси, печели десет пъти повече от инженера, летеца, а може и от артиста, макар че за артистите говореха какво ли не, а те сменяйки се един друг, непрекъснато гледаха в интерната от екрана на телевизора. Гледаха и, разбира се, нищо не виждаха…

Коля Топоров отдавна беше забелязал, че както всяка пролет, пак нещо го въртеше, терзаеше и зовеше нанякъде.

В крайна сметка какъв е смисълът да живееш тук още три години, да завършиш единадесети клас, да търпиш докато ти чукнат осемнайсетте — и тогава в армията? Ако, разбира се, те вземат. Сега дипломата нямаше никакво значение, сега всичко се решаваше от късмета или от печелившата специалност и постепенно Коля разбра, че той трябва да отиде в политехническо училище — ПТУ, където приемаха от интерната без каквито и да е изпити, и да учи за автомонтьор: най-приятната, винаги дефицитна и добре платена работа.

По афишите окачени по улиците той разбра, че има такова училище на другия край на града. Откъсвайки се от скъпите си приятелчета, той пресече малкото градче, а като намери зданието на ПТУ не изпита нищо друго освен облекчение. Училището се оказа същата като интерната сива триетажна постройка от циментови тухли, а наоколо се мотаеха същите като в интерната момчета, само малко по-големи.

На таблото до самото училище той прочете също, че се предоставя общежитие за учениците от други градове и най-после се успокои, защото, както това знаеха всички в интерната, тях ги приравняваха с другоселци и по закон нямаха право да ги оставят без легло в общежитието — това е! Законът ги защитаваше.

Като взе решение, Топор на никого не каза, но като че ли не го сдържаше. Не му се седеше в клас, бързаше да си научи уроците, не разтягаше локуми както другите и затова се оправи, взе да получава прилични оценки.

Нито Макарка, нито Гошман, нито Гнедой бързаха за някъде, директорът и учителите бяха внушили на почти всички, че трябва да учат до пълното завършване на училището, защото все по-трудно става да се живее навън, а тук може и да не е кой знае какво — но и покрив имат над главата и издръжка и това караше мнозина да се утешават и отпускат.

Слушайки изказвания на тази тема, Топорик се подхилкваше, но на глас не спореше, защото общо взето бе съгласен. Във всеки случай Гошман трябваше да получи диплома и да влезе в институт, Макарка и по-нататък да се освобождава от своя порок — на свобода ще забравят — а пък Гнедой на свобода веднага ще пропадне с неговия тъп светоглед, че всичко е лайно, освен пикнята.

Топорик изваждаше единствено себе си от този кръг, като стигна до категоричния извод, че няма право да хвърля три години нахалост, когато животът, отреден на хората, е толкова кратък. Няма време да се крие като костенурка под черупката на интерната, макар съществуването зад оградата да му е неясно, но колкото по-бързо се гмурнеш в него, толкова по-скоро ще станеш възрастен.

Ето какво горещо искаше и от какво се терзаеше: по-бързо да се раздели с детството, да излезе от интерната, да забрави за своето безродие.

По-бързо да се научи на нещо, да прави нещо, да постигне нещо. По-скоро да се осъществи. Разбира се, такива думи и понятия той не използваше, дори и наум. Просто го теглеше нанякъде. И трябваше да разбере къде точно.

Той разбра. И каза това на директора.

10

Ах, как не приличат интернатските абитуриентски вечери на тези в обикновените училища! На пръв поглед всичко е еднакво: по един и същи начин сияят светлините и са възбудени хората, малко повече са шумни и, разбира се, празнични. В интернатската столова дори и храната е повече — пирожките са цели огромни блюда, каните с безалкохолно са в неограничено количество: яж и пий на корем, уважаеми ученико, завършил своето образование, и на добър час!

Обаче в най-главното — изобщо не си приличат. Обикновеният ученик получава дипломата си от ръката на директора не само като възнаграждение за ученето си, но и като негов дар за родителите му, които също са тук, вълнуват се повече, отколкото трябва, вътрешно съгласявайки се, че не само те са подтиквали своя немарливец, а се оказва, че и той самият не бил чак толкова нехаен, щом получава диплома за средно образование. За отличниците ще замълчим, тъй като те въобще са малцинство на нашата планета.

Дипломата на интернатското дете — при това на всяко — е взета много по-трудно и е много по-изстрадана от същия този документ в обикновеното училище. И сигурно затова всеки, на когото я връчват, го посрещат с ликуване и много повече му ръкопляскат, отколкото в училището от другата страна на улицата. Навярно е така, защото тук всеки познава всекиго от главата до петите, защото и малчуганите се отнасят към по-големите не само като съседи по училище, но и като съседи по спалня, столова, спортна зала, двор — с една дума почти като към братя. Между братята се случват и жестоки сбивания, но нима ги няма и в обикновеното семейство… И ето че настъпва моментът на ликуване и на тъга… Ликуването е, че някакъв нещастник, промъкнал се през всички сирашки несгоди, през сълзи, сбивания, двойки, наказания от придирчивите възпитателки; живот, преминал от най-ранна детска възраст в обща спалня; това дете в синини и цицини, непознаващо милувка, срамежливо признаващо съществуването на кой знае къде скитащата му маминка, това дете, пораснало, недодялано, цялото в държавни дрехи — от слиповете до чорапите и донякъде приличното жалко костюмче или рокличка — стои на сцената — не в хора или в някаква друга група, както е било досега — а еднолично, аленеейки и бледнеейки и за него или нея лично е адресиран тътенът на детските аплодисменти, пожелаващи успех, аплодисменти, в които се долавя надежда, че и за тях, малките, както за тези, които вече се измъкват, също ще настане такъв тържествен ден, който ще отреже всичко болезнено и страшно, ще остави лошите спомени тук, в интерната, а там напред, тях ще ги очаква само хубаво и само радост…

И още нещо — тези бурни аплодисменти, почти овации, са толкова яростни и затова че в залата ги няма онези, на които може би преди всичко тези празнично облечени и пораснали момчета и момичета биха искали да покажат своите дипломи: техните пропаднали или съвсем изчезнали родители, майки и бащи, езикът не се обръща да ги нарече така, и към които въпреки всичко тези предани им, израснали не благодарение, а въпреки тях дечица, запазват удивителна любов.

В залата са учителите, възпитателите, дори портиерът Никодим, а майките и бащите ги няма, проклети да са, любими, нещастни, пропаднали, няма ги, дявол да ги вземе, и затова по-високо, по-високо пляскайте, деца — момчета и момичета, малчугани и по-големи, не жалете дланите си, не изоставайте и вие възрастни, в този радостен и скръбен ден — тези, които са израснали тук и сега излизат на сцената под ярките светлини, ей богу, заслужават да бъдат поздравени не горещо, а пламтящо, с всички възможни сили!

Много, твърде много означават аплодисментите на абитуриентската вечер в интерната, където, разбира се, първо връчват дипломите на зрелостниците, а после свидетелствата за завършване на осми клас, ако някой е решил да тръгне по свой път.

На Топорик му ръкопляскаха все едно беше получил не свидетелство, а диплома, а после имаше вечеря с пирожки, желирани меса, безалкохолни, най-вкусни пържоли и те, четиримата, почти братя, по Колкино указание си напълниха джобовете с пирожки.

Музиката още се носеше от прозорците на физкултурния салон, а момчетата вече тичаха към брезовата горичка, предвкусвайки продължението на празника. В ръцете на Топорик се белееше пакет, той предизвикваше тайна възбуда и Гнедой, Макарка и Гошман крещяха нещо безсмислено, дрънкаха някакви глупости, радваха се на нещо и от нещо се ужасяваха: тези детски думи на подрастващи момчета, отглеждани в интернат, е трудно да бъдат цитирани заради тяхната нецензурност, липсата на всякакъв смисъл, висша бедност на съдържание при огромната им вътрешна сила от непознати за другите тайни чувства, които се съдържаха във всяко възклицание и дори междуметие. Особено, когато всичко това се изкрещява докато тичат.

Те седнаха около полегато пънче и Топорик извади своята миналогодишна придобивка — бутилка водка и бутилка коняк. Бутилките не се задържаха върху наклоненото пънче, плъзгаха се, така че те разтовариха върху него пирожките от джобовете си, а бутилките — първо едната с коняка, пуснаха в кръг. Уви, нашите герои бяха в известен, не на всички ясен смисъл, мамини дечица, нали още преди появата си на бял свят — освен Топор — познаваха вкуса на алкохола. В крайна сметка в трима от тях живееше още неосъзнатата алкохолна наследственост, ужасно нещо, подарено им от маминките. Нали дете, родено от жена пияница, още в майчината утроба става зависимо от алкохола — и как иначе! Та детето е част от майката, част от нейния организъм и ако организмът е постоянно отровен от водка — чудовищна връзка! — то и новороденото дете жадува за нея! Ще бъдат необходими много сили по-късно, за да бъде разкъсана тази връзка, да се поправи и излекува детето, да бъде освободено от алкохолната зависимост и никой сериозно не може да гарантира, че като порасне, този човек няма да си спомни вродения порок и няма да повтори съдбата на майка си. И не ще е много виновен, ако, достигнал до дълбините, се е превъртял и заработил неговият наследствен ключ.

Трима от четиримата изживяха своето не най-радостно детство с клеймо, което можеше да се нарече твърде вероятно и само за Топорик не важеше: за него никой не би се решил да твърди такова нещо, предполагайки единствено, че неизвестността може да крие всичко.

Те започнаха с коняка и за две обиколки изпиха бутилката: думата си казаха бързането, бягството, възбудата.

Конякът беше силен, макар и да не изглеждаше чист. Имаше нещо прибавено в него. Главите им забучаха, започнаха още по-високо да приказват. Говореха най-вече за Топорик, за това колко умело, като партизанин, до последно скри, че е решил да духне в ПТУ да стане монтьор. И да мълчи докрай, макар това да не е много по братски. И че без него няма да бъде същото…

Как ще бъде без него те не знаеха. Но в разпалените им от коняка сърчица пламна тъга. За да не се разреве, Гошман пусна по кръга кутия цигари. Запушиха.

Топорик усещаше, че пак нещо го терзае някаква мъка, но нямаше намерение да го признава, нали сам избра пътя си. Запъвайки се, той започна да обяснява защо непременно трябва да отиде в ПТУ и по-скоро да започне работа, а те не бива да правят това. Получи се объркано и неубедително, защото Коля не можеше да каже на своите приятелчета защо той може да си отиде, а те — не, те спореха с него с опиянчени гласове и не се получи разговор, а пиянски брътвеж.

Тогава смениха темата и започнаха да си припомнят как се напиваха в интернатските времена и откъде се снабдяваха с пийване. По едно време проследяваха камиона с открита каросерия, който зареждаше с пиене съседния магазин. Там имаше подемниче и като рискуваха много, разбира се, те можеха да се вкопчат за него, да влязат в каросерията и да извадят от кашоните две-три бутилки. Най-често това бяха „пожарогасители“ с мътилка, която правеха в местния винзавод, но веднъж откриха и водка. Няколко пъти рискуваха и получаваха пиене в магазина, не сами, разбира се, а като помолят някакъв пропаднал тип, каквито сега има безброй по улиците. Наистина се налагаше да му отлеят стотина грама в тенекиената консерва от кока-кола или пепси, която днешният пияница винаги има у себе си.

Един път Коля бе изненадан — небръснатият алкохолик извади консерва, сгъната на две — освен дъното. С кафеникавите си пръсти упоритият боец разтвори краищата и консервата възстанови своята приблизителна форма — във всеки случай от нея можеше да се пие, както и да се налива прозрачната спиртна течност. Кадровият пияница, без да се намръщи глътна своя дял, смачка консервата в предишната полуплоскост и я пъхна в джоба. Преди това естествено се опита да излее своя процент направо от гърлото на бутилката, но Топор, възпитан в правилата на обществената хигиена, решително се възпротиви и тогава се появи вносното свидетелство за руския принос в световната цивилизация.

Алкохолиците купуваха пиене за децата без да правят на въпрос, както и възрастните мъже, които безропотно черпеха момчетата с цигари. Имаше само един случай, който Топорик не обичаше да си спомня. Те се готвеха за рождения ден на някое от момчетата, изхвърлиха се, ясно е, но парите не им стигнаха и тогава спряха своя избор на бутилка с някаква помия. Когато дойде времето честно да отделят процента на поредния алкохолик, наистина широкоплещест и външно силен, със спортна шапка с пискюл, с червен нос и брадат, който с мъка изчака докато Гнедой среже с джобно ножче пластмасовата капачка, издърпа му бутилката от ръката и започна жадно да гълта благословената влага.

Това бе нехигиенично, некрасиво, посред бял ден, направо до магазина и затрудняваше децата с всички неудобства. Но алкохоликът постъпи несправедливо, изпи една трета от бутилката и тогава Топорик едва кимна, давайки старт на мълниеносна, хиляди пъти отработена техника на колективно приютско нападение. Макарка приклекна зад пияницата, Топорик го бутна в гърдите, а на Гнедой му оставаше само да подхване навреме бутилката.

Тогава вратите на магазина се отвориха и оттам се изтърсиха още двама ветерани на алкохолната агресия и застинали, станаха свидетели на почти акробатичния етюд, когато нахалникът, нарушил правилата и обидил интернатските, вирна обувки по-високо от спортната си шапка и се изтърси през гърба на момчето, което леко се повдигна, за да усили ефекта на превъртането, а бутилката премина във владение на истинските собственици.

Това беше достатъчно мнението — да си нямаш вземане-даване с момчета! — да бъде окончателно затвърдено в замъглените мозъци на жадните хора.

Сред които, впрочем просто можеха да бъдат и бащите на тези волни стрелци.

11

Знаеше ли високият слаб директор на интерната за греховете на своите възпитаници? И да, и не. От всяко момче, минало четвърти клас, вонеше на цигари и това не се криеше особено. Достигнал определени философски висоти, сред които безспорно и смирението като форма на непреодолимо безсилие, Георгий Иванович, макар и да се бореше с тютюнопушенето, поне на най-малките, но самият той пушач, постигна победа само за ограничените пространства на спалните и учебните помещения, отстъпвайки много дори в района на момчешката тоалетна. А пък на улицата нима ще проследиш двеста и петдесет дечурлига, преминали още от бебешка възраст школата на свободата?

Що се отнася до пиенето, не можеше определено да се каже. Трудно бе да се долови мириса, защото дори и да пиеха, го правеха по-големите и то предпазливо, тоест внимателно и като пийнеха, заобикаляха интерната. Жестоки ексцесии също не се забелязваха: никой не се напиваше — тук само пробваха, само опитваха. Така че на директора му оставаше да предполага, че има такова нещо.

И ето че четирима от многото пораснали ревяха около брезовото пънче, изпили първите сто двайсет и пет грама коняк с неизвестен произход, в който явно че беше нещо прибавено, но те още не можеха да го разберат. И дали въобще някога ще разберат тия тънкости — не се знае.

Като повикаха и леко се умориха, момчетата запяха. Сред малкото ефективни начини на колективно възпитание преди няколко години Георгий Иванович въведе един твърде забележителен начин. Той се състоеше в това, че в залата или просто в класната стая — после това дори влезе в графика на извънкласните занимания — се събираха момчета (кой знае защо момичетата отделно). И на всеки даваха по една дебела песнопойка. Отначало Георгий Иванович запяваше сам, но скоро се освободи от това задължение, защото имаше достатъчно желаещи.

Даваха книжка на всички и всеки солист, когато му дойдеше реда, избираше песента като просто назоваваше страницата. И тъй като песнопойката беше популярна, съдържаше песни, познати на всички, с ясни и запомнящи се мелодии, скоро децата само хвърляха поглед в книжката, а у мнозина тя така си и лежеше неразтворена на тези събирания.

Как пееха сираците? Как пеят хора без гласове и слух, но знаещи текста? Направо ще отбележим, че не много мелодично, но затова пък съгласувано и дружно. Така че интернатът, за който говорим, се славеше като пеещ и с това отличие Георгий Иванович най-често убеждаваше разните инспектори за сравнително доброто качество на своята работа.

Тези безкрайни комисии можеха да правят каквито им хрумне забележки, но трябваше търпеливо, без да възразяваш, без да губиш напразно силите си, да слушаш, а преди те да се отправят, за да напишат своите изводи или дори акт, да ги поканиш в детската столова, да седнат до децата, винаги вежливи, усещащи чуждите отдалече, да ги нахраниш с храна, с каквато се хранят всички деца, а когато приборите спрат да тропат и дежурните момичета с празнични престилчици бързо приберат съдовете, да предложиш на децата: ето моля ви, ние днес имаме скъпи гости, хайде да им попеем. И цялата зала, двеста човека наведнъж (без малките), изведнъж започва да пее — не много художествено, повтаряме, но пък забележително дружно, усмихвайки се, а гостите, леко объркани, са принудени да припяват, разбира се, без да знаят и половината думи — и точно тук се решаваха без всякакви напъни и умувания педагогическите спорове: дребните забележки умираха, засрамени, а големите издребняваха, превръщайки се в общи разсъждения.

Беше ли Георгий Иванович злонамерен и хитър, беше ли някакъв педагогически шмекер? Не, изобщо. Той просто бе безумно уморен от своята безмерна отговорност да бъде държавен баща на двеста и петдесет деца, постоянно да крие страха си за тяхното здраве и дори живот, за настоящето и бъдещето на тези нещастници, което за него беше съвсем очевидно.

Той бе уморен от своята длъжност на непрекъснат снабдител доставчик, обменящ — пари, продукти, дрехи, бельо, обувки, играчки, бои, сапун и хиляди подобни вещи, които само за непосветения изглеждат маловажни. Беше уморен от външни — безкрайните проверяващи, всеки от които имаше собствено мнение, високомерие и знания, които не се виждаха. И затова се налагаше да се брани, включително и с такива невинни лукави начини като детското пеене, което е способно да размекне всекиго.

Що се отнася до четиримата, разположили се край полегатия пън, то Топорик, въпреки своята флегматичност, беше най-гласовит и най-музикален, най-малкото, помнеше вярната мелодия. Останалите се отличаваха с дружност и умение да изпяват думите, без да изостават един от друг — практиката си казваше думата.

Отначало те тихо, сякаш пригаждайки се, запяха „Тройка“:

Вот мчится тройка удалая

В Казан дорогой столбовой,

И колокольчик, дар Валдая,

Гудет уныло над дугой.

Децата знаеха: „Тройка“ трябва да се запява тихичко, сякаш си спомняш нещо, като едва-едва се полюшваш, представяйки си къде и как се случва това. И по-високо тогава, когато вече започва действието:

Ямщик лихой — он стал с полночи,

Ему взгрустнулося в тиши;

И он запел про ясны очи,

Про очи девицы-души.

По-нататък момчетата запяха със силни, ясни гласове, сякаш самите те бяха колари:

Bы, очи, очи голубые,

Вы сокрушили молодца,

Зачем, о люди, люди злые,

Bы их разрознили сердца?

Теперь я горький сиротина.

И вдруг махнул по всем по трем,

И тройкой тешился детина,

И заливалея соловьем.

Последните три реда трябва да се пеят затихвайки, както затихва гласът, когато тройката отминава в далечината и постепенно, бавно изчезва и оставя в сърцето печал.

Децата замълчаха. Сякаш изтрезняха от пеенето. Като че ли и брезите се заслушаха в дрезгавото момчешко пеене. Нима обикновените момчета, които си имат родители, ако не са записани в хор или кръжок, ще започнат ей така да пеят, и то така дружно и съгласувано?

Впрочем това-онова те все пак имаха: облегнати на пънчето и върху пънчето — пирожки. А когато децата отмаляваха, се чувстваха добре — това ставаше и в интерната, на спевките — кой знае защо всички обичаха песента за коларя. Преди коларите, както шофьорите днес, изглежда са особен народ: далече от дома, сами, тъгуват за близките си и животът им невинаги е щастлив — може и затова тези деца да обичат песните за коларите, защото и самите те чувстват нещо подобно?

Топорик запя „Степ да степ кругом“ — как умира коларят в студената степ, замръзва, а не забравя да предаде поздрав за майка и баща, че и венчалната халка да даде на жена си, да й нареди да не кукува сама, а да се омъжи за друг и да живее щастливо.

Сълзите бяха на очите на тези деца и те можеха и да не се сдържат, особено тук, в полумрака на юнското северно лято, когато макар и да е светло, сълзата може незабелязано да се плъзне, деликатно прикрита от сенките и собствената срамежлива бързина. Но не, те не си го позволиха. Те бяха опустошени от интернатското възпитание, вълненията ги обземаха вътрешно, без да имат право да излизат навън, да повторим — истински душевен смут, а не срив или някаква истерика, прикриваща това, което бушува вътре.

Те просто притихнаха за миг, всеки потънал в себе си и загубиха контрол върху заобикалящата ги действителност.

Сърцето на Топорик със закъснение изпърха, когато над самото му ухо като изстрел се счупи клонка — така поне му се стори на него, и пред тях се изправиха три момчета в черни кожени дрехи — униформа, която в цяла Русия носят младите, неизвестно с какво занимаващи се хора, предпочитащи да пътуват с джипове от западни и източни фирми — новата гвардия на разпадналата се държава: бойци или гарвани.

Този, който стоеше пред него и беше малко по-нисък от другите двама, блестеше с гела си в слабия здрач на лятната нощ, усмихваше се със светлите си очи, русолявият му перчем се сливаше с главата вляво. Видът му, освен кожената куртка, не издаваше нищо лошо, от него не се излъчваше никаква заплаха, за разлика от останалите двама, които бяха напрегнати.

— Хубаво пеете, момчета — каза Русолявия и приклекна. Погледът му се спря на пънчето, пирожките, на бутилките — едната празна, другата пълна и той рече: — Ама вие имате празник!

Гошман, Макарка и Гнедой макар и да не станаха, седяха напрегнати, готови да скочат. Топорик като старши стана.

— От интерната ли сте? — попита Русолявия.

Топорик потвърди.

— Зрелостници, така ли? — подпитваше момъкът, а като огледа седящите, се усъмни. — Май сте още малки.

— Аз — каза Топорик.

— Какво ти? — вдигна към него смеещ се поглед неочакваният пришълец.

— Аз завърших — поясни Колча.

— Осми клас? — продължаваше да разпитва момъкът.

— Аха.

— Е, и къде сега?

— В ПТУ. За монтьор.

— Какво пък, добра работа е — проговори Русолявия, поглеждайки приятелите си. — А, момчета?

Те одобрително измучаха.

— Е? — попита Русолявия като продължаваше да се усмихва. — Приемате ли гости? Ще ни почерпите ли?

Момчетата от интерната се оживиха, сякаш те наистина празнуват радост в някакво топло заведение и бяха им дошли гости.

Нямаше чаши, пиха коняк от бутилката, същото се наложи да направят и с водката и когато Топорик протегна отворената бутилка на Русолявия, той го попита:

— Как се казваш?

— Николай.

— А фамилията?

— Топоров.

— Ни баща имаш, ни майка?

Топорик, който досега гледаше в очите Русолявия, наведе глава и кимна. Беше неловко да разказваш биографията си пред човек, когото виждаш за първи път.

Но Русолявия прибра усмивката си, стана, протегна напред ръката с бутилката и тържествено каза с много сериозен глас:

— Пия за славния момък Коля Топоров, пълния сирак. Досега животът го е лишавал от щастие. Радост не му се е усмихвала. А ето днес, в това ранно лятно утро, в тази белоствола горичка неговият живот вълшебно се измени. Той самият още не разбира това, а животът се е обърнал към него с любовта и щастието. Стига е живял сиво! Стига се е влачил унило, като победен! Не, твоят живот е още в самия си разцвет като това утро. И всичко за тебе е напред!

Топорик отначало слушаше отчуждено, все едно това изобщо не се отнасяше за него, а после някаква пелена се вдигна и той погледна Русолявия с нови, освободени от мъглата очи.

Пред него стоеше красив млад човек. Истински приятел. Не, не приятел, а брат, защото само кръвни братя могат да казват такива добри и сериозни думи.

— Ти до снощи — каза Русолявия, — беше момче. А тази сутрин стана мъж. Пред тебе е животът. Пред тебе е пътят на възрастен. За тебе, Коля Топоров!

Той отметна глава и с няколко глътки изпи една трета от бутилката. Протегна я на Топорик. Колча веднага разбра, че не трябва да прави като Русолявия, това ще бъде глупаво за него и непочтително по отношение на госта. Той направи три уважителни глътки — неголеми и немалки и Русолявия предаде бутилката на своите чернодрешковци. Те също глътнаха по малко. После бутилката тръгна към интернатските братя.

А Русолявия гледаше Топорик. Гледаше го съвсем сериозно, без да се усмихва. След това му протегна ръка и стискайки неговата слаба длан отбеляза:

— Довиждане! Поздравявам те!

Те потънаха в горичката, мярнаха се зад брезите и се скриха. Момчетата мълчаха. Не им се пееше повече.

След десетина минути някъде в далечината един след друг изгърмяха седем изстрела. Децата знаеха от телевизията — така се разрежда пълнител.

Втора част
Авантюрист

1

Още от първите дни в училището Колча разбра, че няма да има никакво продължение, а всяка част от съществуването си трябва да започва отново.

Да свиква с новото легло с желязна пружина, скърцаща противно, с новата умивалня, където е мръсно, студено и сапунът изчезва веднага щом и за минутка го забравиш, а столовата е занемарена, винаги задимена и какво от това, че него, интернатския го хранеха безплатно — не беше вкусно, не беше уютно.

Стаята в общежитието, макар и да беше за четирима, а не като огромната интернатска стая, предизвикваше само тъга и, разбира се, не от това, че стените бяха боядисани до половината в сиво-синя блажна боя, а заради хората, които живееха тук.

Двете момчета се казваха Петка и се различаваха един от друг по размерите — единият едър за своята възраст с мигащи мънички прозрачни очички, а другият обратно — хилав и ококорен, с черни зеници. Двамата Петковци бяха от близките селища и двамата можеха да карат трактор. И двамата имаха ранна, донесена някъде от районното битие, страхотна страст: цялото си свободно от занимания време те използваха, за да търсят пари, купуваха вино и се напиваха, като замезваха със селско мезе, което всяка седмица им изпращаха родителите или пък те си ходеха вкъщи с автобуса.

Пиеха именно вино, а не водка, и обясняваха това с разликата в цената и необходимостта на другия ден да имат свежи глави, макар че на сутринта видът им най-често се оказваше скапан и смачкан, въпреки тяхната младост.

Един-два пъти Топорик се присъедини. Но му беше тъжно с тях. Бяха някак си скучни, страхливи и разговаряха само за своя селски живот, което му беше безинтересно. Още повече че скоро Коля разбра — тези момчета се пазят от него, крият парите си, неочаквано нахлуват в стаята, когато той е сам и си чете например учебника, а те подреждат своите партушини, сумтейки по такъв начин, че веднага да разбере — дали пък не е пипал техните раници.

Сирашката душа е такава, че улавя безпогрешно и ранимо всеки подозрителен поглед. Сред своите в интерната той не познаваше подозрението. А тук Колча за пръв път усети какво е това поглед накриво и как крият парите си в задния закопчан джоб и мятат панталоните си на стола по-близо до носа им, че и на таблата на кревата, като притискат с възглавницата колана на панталона.

Той започна да отбягва своите съквартиранти, рядко разговаряха и повече не седна на една маса с тях.

Третият се казваше Серьога и Топорик веднага се сблъска с него. Този Сергей — по-голям с две години от останалите, изглежда бе повтарял няколко класа и беше тук, та до армията да получи шофьорска книжка и някаква характеристика, за да бъде в казармата шофьор.

Той беше по-висок и от тримата, явно по-силен и физически развит, обаче примитивен до ужас. Неговите любими думички бяха „да смачкам“, „да удуша“, „да начукам“ — и той веднага притисна двамата Петковци, като едновременно с това нападна Топорик:

— На ти — каза той, поставяйки монети на масата, — тичай да ми купиш бира.

Топорик направо се слиса от подобно нахалство. Безсмислено беше да му отговаря, дори да го псува, Колча знаеше това, както и веднага разбра, че Сергей му налита, тъй като е решил и него да го подчини на волята си, затова мълчаливо пристъпи до масата, погледна монетите, преброи три рубли срещу десетрублевата цена на бутилка бира — просто така пресметна от любопитство, и изсипа тези монети в леглото, където, качил обутите си крака на желязната табла на леглото, лежеше чумавия Сергей.

Той неочаквано рязко скочи и с огромната си лапа перна Колча някъде между бузата и шията. Слаботелесният Топорик рухна на пода, предизвика страхливо подмазваческия смях на двамата Петковци, скочи, онемял от ярост, но се поуспокои, пресмятайки неравните сили и как да нанесе удара. Колча храбро се впусна в бой и отново бе съборен и така няколко пъти.

Кръв нямаше. Май че Серьога независимо от бичата си тъпота, беше запознат каква е разликата между обикновеното момчешко сбиване и пребиването на по-малки, и удряше Топорик като на игра, като че ли се забавляваше с малко котенце.

Взрив от смях придружаваше всяко Колчино нападение, докато най-после той, изгаряйки от срам и омраза, не изскочи в коридора, а оттам навън.

Още не беше късно и тъмно — едва първата седмица от септември, по улицата вървяха хора, а на Колча му се струваше, че цялото му лице пламти и той се извръщаше от срещнатите, гледаше да свърне в тиха пресечка, но и там се натъкваше на минувачи.

Още не беше се случвало такова нещо с него: пет пъти го събориха и го победиха с явно превъзходство. При това изглеждаше така, сякаш той е започнал сбиването. Затова и загуби!

Обливаше го огън и студ. За първи път той не можеше да се справи със себе си, странен вътрешен смут го разтърсваше, както с остра брадва разсичат брезово пънче: брезовата кора го държи цяло, но отвътре е разцепено на цепеници. Глупакът Сергей го наби, показа му, че не можеш да се нахвърляш срещу всеки, нали този път Колча нямаше зад гърба си бандата, макар и недорасли бойци, способни като мравки да налетят на всяка мърша и всеки да нанесе своето малко пробождане, своя удар. А изправен сам срещу особа, която се отличава с по-големите си размери и сила и с която никой досега не се е разбрал… не, не трябва да бъде наивен!

С една дума — чисто и просто интернатската вълна не сработи. В този живот трябваше нещо друго.

Та и на глупака е ясно, че по този начин козелът Сергей се опитва да го принуди да се пречупи! Нахалник, съвсем се е побъркал! Че кой е той! Само ръст и юмруци. Е, и нахалство, то се знае. А една умна дума не е казал. Размахва огромните си ръце, а самият той умира от страх да не го изпратят в Чечня!

Колча се влачеше по улицата, като се успокояваше, но не можеше да се утеши, нямаше с какво. Подмазвач той няма да стане, но и мира няма да има. Ясно, че животът му навлиза в дни на изпитания, когато не можеш да се надяваш на старото, а силата може да се победи само със сила. Та ако ще да е само сила на духа.

2

Животът на Коля беше отровен. Уж ядеше и пиеше, уж учеше и дори се смееше, пък и врагът му не го тормозеше всяка минута, седеше си на другия край на класната стая, но животът му — пет пари не струваше!

Всеки миг чувстваше своята уязвимост, очакваше някаква обидна дума, жест и груба проява, насочена към него. Да, той отказа да се подмазва, не се чувстваше сломен, но въпреки това в групата съществуваше мнение, присъда, че е слабак и ако все още не е роб, то ще стане и главното лице тук е тъпакът Серьога, на когото никой не дръзва да се присмее, макар и да е тъп като галош.

Половината група приличат на него, но градските след занятия си тръгват оттук и са недостъпни за Дръвника, а пък учениците от общежитието винаги са на разположение на неговото скотство и глупост.

За разлика от Петковците Серьога не пиеше редовно, но от време на време някъде се напиваше и Колча усещаше, че се страхува. Пред пиянската сила всичко е безсмислено, по-добре е да се скриеш и Топорик, без да си го признава, се криеше, отиваше в интерната.

Появяваше се при Георгий Иванович, вежливо поздравяваше и молеше:

— Може ли да пренощувам с нашите?

Възрастният човек приемаше всичко за чиста истина, разрешаваше му, като естествено мислите му бяха съвсем на грешен път.

— Да не би да ти домъчня? Така още малко и ще се върнеш!

Да се върне? Коля се питаше: а защо пък не? Но веднага се ядосваше: така ли бързо се пречупи? Заради някакъв си Серьога? А по-нататък какво?

Той се усмихваше на директора, като с това още повече го заблуждаваше. Разбира се, мъчно му е и няма нищо лошо, ако вчерашният възпитаник се връща у дома — да си побъбри с приятелите, дори да пренощува, пък и нали неговото легло, старателно подредено, стои свободно — винаги е добре дошъл.

А момчетата? Те само ликуваха, виждайки в Топорик победителя, който се учи в ПТУ и съвсем скоро ще стане автомонтьор, може да се каже — голям човек.

Колча се прегръщаше с братлетата, с желание стискаше ръцете на останалите, галеше дребосъците, които тичаха при него като при ангел, възсиян от златната светлина на доброто и свободата, и преглъщайки, криеше тази отвратителна измама в себе си.

По дяволите, какъв победител е той, като си е истинско пребито куче!

Три нощи, наистина с прекъсвания, той прекара в интерната, а после си каза, че това е прекалено лесен път. Дръвникът Серьога и двамата Петковци отново се доближиха до него. Колча се опита да изгради бронебойно прозрачно стъкло в себе си. Той чуваше псувните по свой адрес в изпълнение на Серьога и сякаш до него достигаше само четвърт от звука, пропускайки го край себе си. В Колчиното полузатворено съзнание Петковците се придвижваха като мълчаливи марионетки — бяха от породата хора, които винаги са съгласни с мнението на по-силния.

В интерес на истината и книжките, които четеше тогава, оставаха в паметта му само на една четвърт, като че ли бе затъпял, прочиташе много пъти едно и също място. Изравнил се е с Дръвника и Петковците. Как ли пък не! Впрочем, с какво е по-добър от тях?

Серьога го обиди, че е от дом и той премълча, макар че не е от дом, а от интернат, а това е съвсем друго. Но той така каза! Произнесе тази дума като ругатня. Колча беше объркан, не можеше да разбере какъв грях може да има, ако е от дом за сираци. Какво има срамно в това? Че няма родители? Та нима децата са виновни?

Ей богу, той дълго не можеше да вникне в смисъла на тази ругателска интонация. Нима е заслуга, че човек има родители? И нима е виновен, че ги няма? И в единия, и в другия случай това положение не зависи от производното — техният син или дъщеря: такъв е законът на математиката.

Само че не математиката ръководи хората, там е работата. А съвсем други сметки. Например — с какво можеш да си полезен? Децата често дружат едно с друго не защото им е интересно, а защото си ходят на гости, говорят си по телефона, майка им и баща им ги подтикват да си играят, виждайки в родителите на приятелчето необходимия авторитет или връзки. А каква полза от безродния сирак?

Колча се провираше към тези истини като през елхов гъсталак в разсадник. Родителите на Петковците ги посещаваха с парчета сланина и много вежливо поздравяваха тъпанаря Сергей, смятайки, че това яко момче може да бъде заплаха за тяхното синче, а на Колча едва кимваха, тъй като знаеха за безродния му произход: какво да вземеш от него?

Сега Топорик излизаше от стаята, когато идваха тези така приличащи си родителски двойки, които дори още не се познаваха, тъй като Петковците живееха в различни селища. Външно тези двойки не си приличаха — широкоплещести на едрия Петка, като риби от една порода, например езерни сомове и мършави като бабушки на слабия Петка. Но пък армаганът им бе учудващо еднакъв: сланина, домашни свински наденици, туршия от краставички в еднолитрови буркани, за да не се развалят до следващите почивни дни — това, от което живееха селяните от близките села, небогати и не твърде щедри, особено към другите, особено към безродните момчета.

С всяко такова посещение Колча се чувстваше все по-уязвим. И през ум не му минаваше да разчита да го почерпят, но той просто с цялото си същество усещаше, че възрастните, престъпвайки прага на стаята в общежитието, едва поздравили, го гледат накриво и молят висшите сили само за едно — той да излезе, за да не види предаването на парите, да не разчита на нищо и въобще по възможност да го няма на белия свят. Колча не ги разбираше и дори малко му беше жал за тези възрастни хора. Нима не им е ясно, че тук гладни няма, че слава богу няма война, че ако пък толкова му се поиска да яде, ще отиде при леля Даша, която съвсем законно, по разпореждане на директора, ще го нахрани с интернатски обяд, допълнително към училищния обяд.

Но, естествено, те не знаеха Колчините правила и изглежда бяха свикнали да подозират всички, че им завиждат, а и самите те живееха завиждайки на някой друг, невидим оттук, и така бяха омотали себе си и децата си в своите подозрения, че изобщо не можеха да се измъкнат от своя нещастен Бермудски триъгълник между сланината, киселите краставички и домашните наденици.

Една вечер, като гледаше как Петка едрия и Петка слабия бяха разтворили своите дисаги — всеки своите — и започват да ядат, Топорик се разсмя. Изведнъж му мина ненадейна мисъл: ами ако и той самият имаше такива родители-куркули[2] и той щеше да стане такъв като Петка куркул-син. Би дъвчел своята сланина редом със свидливите си приятели и през ум нямаше да му мине да съберат своите куркулски запаси в общ запас и да ядат по приятелски от общото? Помисли си това и се разсмя, а двамата Петковци раздразнени, едновременно, прекъсвайки и допълвайки се един друг казаха:

— Какво цвилиш бе, държавна твар?

— Теб те хранят за сметка на хазната, а ние сами трябва…

— Да не би и за това да ми завидяхте — неочаквано им каза Колча.

Петковците малко се посмутиха, а Топорик хвърли книжката върху одеялото и излезе да пуши. Отново го втресе, но животът му заповядваше да издържи на ударите. Няма всеки път да размазва муцуни, а и той вече изпита какво означава да се хвърлиш срещу по-силния. Тези не са по-силни, но са двама. Пък и нима в това е работата? Като поразмислиш, те са си прави. Колча има и стипендийка, макар и малка, и издръжката му е безплатна, а те — или плащат, или се хранят сами. Така че той си е държавна твар. И кой е още. Ами — никой.

Трябва просто да се запаси с търпение, да стисне зъби и да издържи всичко. А засега да разбере — ти си на дъното, ти дори сред учениците от техникума си най-нисшия и можеш да преживееш само по два начина — или да се върнеш в интерната и да признаеш своето поражение и неумение да живееш на свобода, своята неспособност да се измъкнеш изпод покрива на обичайната колибка, или да опиташ да се прекършиш, да победиш своята слабост, да минеш отново веднъж вече изминатия път в интерната, пътя от слабия и подчинения към силния и подчиняващия.

В интерната това стана лесно. Той не забеляза как порасна, преодолявайки слабостите, как от дребосък се превърна в лидер — измина този път без да се препъва много и без да мачка останалите.

Но в новия, полувъзрастен живот имаше други правила и трябваше да си признае: да, трябва всичко да започва отначало.

3

Той се стараеше колкото можеше.

Все пак училището много се различаваше от интерната — и класните стаи, където стените бяха целите в закачени схеми на разни автомобилни възли, а под тях бяха поставени образци на двигатели, и заниманията в работилниците, които приличаха на обикновени гаражи — с различни машини. Сред тях имаше училищни, учебни, но ремонтираха и истински работещ транспорт — по договори, които разни организации сключваха с ПТУ и всичко беше сериозно, а децата, които участваха в ремонтите, получаваха и малко заплащане.

Главните фигури, обучаващи ги на монтьорство, бяха напълно плешивият Василий Василиевич, съкратено Вас-Вас, човек на неопределена възраст, но видимо млад, енергичен, приказлив, знаещ всичко — и в това беше цялата му странност! — и Иван Иванович — определено старец, мълчалив и в противовес на Вас-Вас — отпуснат, бавен и съвсем не всичко знаещ, но всичко можещ в ръководството на работилницата.

Тези двама души едновременно бяха и приятели, и врагове, което често се случва в учебните заведения. Въртейки се край един предмет — автомобила — и навярно знаейки за него почти всичко, те превръщаха това „почти“ в поле на горещи публични сражения — в присъствие или задочни, с ученици или без тях, например седнали един до друг на две мънички брезентови рибарски столчета в работилницата с по чаша чай — или нещо по-силно — спорейки, вечно намиращи тема за техническа дискусия, та дори изглеждаше, че освен своите машини те нищичко друго не разбират от живота.

Трябва да отбележим, че тези антиподи бяха главният смисъл и основна движеща сила на ПТУ край които се въртеше, греейки се в лъчите на тяхната професионална отдаденост и безличният директор Степан Илич, и учителите по общообразователните предмети, случайна сбирщина, уж учители като учители, но съвсем безлични, във всеки случай абсолютно губещи остатъците от личната си индивидуалност, ако бяха до Василий Василиевич и Иван Иванович.

Ученическите души — и сред тях душата на Топорик — се мятаха между тихия практик и шумния теоретик, давайки право и на единия, и на другия, опитвайки се да съберат несъединими брегове. Разбира се, теорията и чертежите, обозначаващи всички възли на машината в разрез, са важно нещо, но когато хванеш в ръка ключа и той се изплъзне, остави по ръцете ти драскотини, омаже ги с машинно масло, това е вече съвсем друго усещане за познание, което не прилича на хартиените представи.

Без сами да знаят, дървенякът Серьога и двамата Петковци тласкаха Колча към старание: той дълго разглеждаше разрезите на детайлите, до късно стърчеше в учебните работилници, вникваше в подробностите, навлизаше в дреболиите, без да се притеснява слушаше дебатите на двамата автомобилни „маестро“ относно реглажа на запалването, относно електрониката на задгранични марки и тем подобни подробности, което навярно е сравнимо с висшия пилотаж при пилотите.

Отначало той нищо не разбираше от тези заобикалящи го от всички страни технически подробности, научаваше елементарното — как се нагнетява и запалва горивото в камерата, как работи двигателят, как работи сцеплението и как започва да се върти кардановият вал и чрез мостовете да придава движението на колелетата. Постепенно картината се изясняваше, а думите на майсторите, тяхната скоропоговорка, добиваха смисъл.

Иван Иванович и Вас-Вас, както все пак често се случва в учебните заведения, забелязаха момчето, одобриха неговия интерес, а после като се поинтересуваха подробно от биографията му, започнаха да се отнасят съвсем доброжелателно към него, което естествено, изобщо не изключваше техническите им разногласия.

Като викаше Топорик, все едно случайно обръщайки се към първия попаднал пред погледа му ученик, Иванич го молеше да подържи тук, да повдигне това, а Василиевич в същото време убеждаваше Иванич, че може да се направи и по друг начин, а как да се направи — обясняваше с думи.

— Може и така! — поглеждаше Иванич към Топорик и му намигаше. — А може и по другия начин!

Иванич искаше от Колча ключ дванайсет, ключ десет, после го учеше как да проверява маслото на леката кола, демонстрираше му елементарни примери на дозареждане на акумулаторите на камионите, учеше го да прави електролитна смес, караше го да излива маслото от картера и всичко онова, без което не можеш да се грижиш за една кола.

Когато след работния ден Иванич и Василиевич си пийваха, те не изпращаха Колча, а го канеха да поседне и да хапне каквото имат. Не му предлагаха да пийне, това не се полагаше, а да хапне — моля, заповядай, и Топорик не отказваше, миеше си ръцете, сядаше на стара резервна гума, вземаше парче хляб с колбас, не защото бе гладен, а оценявайки поканата на истинските асове.

Постепенно той много научи и стана шампион на групата по бърза смяна на колелетата.

Вечните опоненти Василиевич и Иванич предложиха това състезание отпреди, предоставиха възможност и време за тренировки, но градските като опитаха един-два пъти, си тичаха към къщи, така че шансът да станат сръчни оставаше за учениците от общежитието: те можеха да се упражняват дори до среднощ, щом Иванич им е разрешил.

А след това обявиха деня и часа. Иванич и Василиевич се снабдиха с хронометри, извадиха на площадката две жигули и Колча моментално смени колелото, като ловко повдигна колата с крика. Първи резултат по време. За беда второто време се оказа на дървеняка Серьога и той се оказа победител в маратона, това е когато трябва едно след друго да смениш и четирите колелета на колата, заменяйки това, което сваляш, със сваленото преди това, и то по правилата — кръст на кръст: предното ляво да поставиш на мястото на задното дясно, а задното ляво на предното дясно, като естествено работиш с резервното колело.

Тук бяха необходими сила и издръжливост и Колча се предаде, а Серьога викаше и крещеше като малоумен, зеейки с червеникавата си лигава уста. Макар че Топорик се радваше на постижението си и си обясняваше Серьогината победа, настроението му се вкисна, особено след като в общежитието този тъпанар се напи от радост и като му показа юмрук от леглото си, рече:

— Ти си слабак, момче, и не заставай срещу мен! Безроден слабак!

Той се закикоти, а Колча излезе в коридора и дълго пуши, застанал под прозорчето, докато не замръзна и окончателно не си заповяда наистина да не го провокира.

Веднъж, смущавайки се, Иван Иванович каза на Василий Василиевич:

— Имаш ли описание на мерцедес?

— Зависи на кой?

— Модел двеста и шейсет.

— Не е най-сполучливият — отговори началникът по теорията, — няма бордови компютър. Разбира се, че имам.

— Дай ми го да го прелистя една-две вечери, че едни познати ме молят да погледна колата им.

Слушайки този диалог, Колча не му придаде особено значение, защото в тяхното училище докарваха и чуждестранни коли, наистина повечето източни — тойоти и нисани, за пръв път ставаше дума за мерцедес, а след два дни, когато дойде в работилницата, Иван Иванович, наполовина вмъкнал се под капака, работеше, заобиколен от плещести момци в кожени якета.

До тях светеше с плешивината си Василиевич, приличащ на голяма електрическа лампа, той през цялото време се въртеше, а след него и гостите, като внимаваха какво ще каже. Василиевич, под акомпанимента на своите коментари, помагаше на Иванич да отвърта болтове, да отваря разни капаци, да оглежда, да продухва и да избърсва.

Топорик тихо се доближи до Иванич, видя напрегнатия му поглед, кимна и започна да изпълнява, както обикновено, тихите му разпореждания.

Той не разгледа веднага широкоплещестия момък, а като го огледа, веднага го позна.

Русолявия, забелязал го, възкликна:

— Това е самият Николай Топоров! Какво правиш тук? А-а! Вярно че ти ни каза!

Той протегна ръка на Колча и той, усмихвайки се, я стисна.

— Какви познати имаш! — засмя се Иванич и Топорик вдигна рамене, като не знаеше какво да отговори.

От столовата дойдоха и други момчета, заобиколиха „мерца“, поглаждаха го по заоблените калници все едно кон, подритваха леко гумите, за да се убедят колко забележително меки са в сравнение с нашенското жигули.

Най-високо говореше гръмогласният Серьога.

— Какво да говорим — нареждаше той, — в автомобилостроенето те ни задминаха не с десет години, не с петдесет, а завинаги.

— А в какво не са ни задминали, момче? — обърна се към него Русолявия. — Можеш ли да ми отговориш? Може би по космическите ракети? Или по презервативите?

Всички раболепно се разсмяха, а най-високо — тъпанарят Серьога.

— Те ни задминаха, мръсниците, във всичко и завинаги! — каза Русолявия. — И още повече ще ни изпреварят, ако продължаваме да хленчим!

Иванич завърши ровенето в мотора, отвори вратичката, седна зад волана, завъртя стартерния ключ. Двигателят тихо се запали, заработи като примус и Русолявия се закикоти:

— Иван Иванич! Ти си нашият великоруски Левша! Отново подкова немската бълха!

На другия ден Колча отиде в училищната библиотека и потърси книгата за Левша. Чак късно през нощта свърши разказа на Лесков.

За да не пречи на своите съквартиранти, се наложи да си дочете в коридора, под оскъдната светлина на слаба лампичка, облегнат на студената стена.

До снощи вечерта Колча не беше чувал за Левша и бълхата и не беше чел този разказ. Сега знаеше за какво става дума и по какъв начин Русолявия е похвалил Иван Иванич.

По навик той отиде до прозорчето, извади кутия цигари, отново запуши, попипвайки джоба си. Там имаше новичка стотачка. Днес, с много притеснения му я даде Иван Иванич.

— Това ти е заработката — каза той, — за вчерашното.

Топорик отказваше, но майсторът се разсърди и даже го сгълча и прати по дяволите. Накрая каза:

— Те толкова много ми платиха! И казаха и на теб да дам! И на Василиевич. Само че гледай да не дрънкаш, не ни е позволено.

И таз добра, той да не е толкова загубен?

4

Някъде след седмица Петка едрия извика Топорик от работилницата. Малките рибешки очички се опитваха да изразят някакво силно чувство, но нищо не се получаваше — оставаха си такива — малки и невзрачни, само светлите му рижи вежди се бяха вдигнали учудено.

— Там дойдоха… Питат за теб…

Колча недоверчиво се присмя на Петкината игра, но все пак излезе от работилницата и видя „мерца“, на който облегнат стоеше Русолявия.

— Коля! — приветливо извика той и му помаха с ръка, с цигара между пръстите, а когато Топорик се приближи, предложи: — Искаш ли да се повозим?

Днес той беше сам, без вечните си кожени спътници, а и бе облечен в синьо джинсово яке. А и кой отказва такива предложения?

Колча се върна в общежитието, изми се като разплискваше водата като неумело кутре, облече чиста риза, най-приятната от тези, които му подари интерната като прикя, излезе при колата издокаран, тържествен.

Седна до Русолявия, той плавно потегли, „мерца“ излезе от училищния двор, бавно тръгна по асфалта като омекотяваше малките дупки, луксозна лимузина, истинска мечта!

— Хайде все пак да се запознаем — каза Русолявия. — Отдавна знам как се казваш. А аз се казвам Валентин. Само не ми викай Валка. Не ми харесва. По-добре — Валънтайн.

Той се усмихваше с правилни едри бели зъби, силно почернял. Изглеждаше, че светлите му, почти бели коси подчертават лицето, а сините очи в тон с всички тези цветове на здравето излъчваха доброжелателство и приветливост.

Красив беше този, нито млад мъж, нито много възрастен момък, а ако към доброто му лице прибавим и неговата спокойна реч, без псувни и цинизми, то може да помислиш, че той е учил аспирантура в някакъв много сложен факултет, че пред теб е образован съвременен човек, който дори и външно е талантлив и обещава големи надежди.

— Николай, ти знаеш, че имаш интелигентно лице — неочаквано каза Валънтайн. — Както и аз! А на мен са ми дяволски втръснали тези мои булдожки муцуни.

Топорик разбра, че той има предвид своите съратници и се засмя.

Самият той още не бе казал и думичка. Внимавайки за всяка дума на Валентин, той вдишваше приятните аромати на мерцедеса на кожа и скъп одеколон, смесени с мириса на вносни, с лека горчивина цигари, изпитваше непознатия по-рано комфорт да се возиш на отлична кола — някакъв друг, непознат нему живот изведнъж се приближи до него и го взе в обятията си.

Колата излезе в покрайнините на града, доближи до празна асфалтова площадка, където имаше вратички, неравности и разни принадлежности, означаващи, че тук могат да се упражняват начинаещи шофьори.

Валентин спря без да гаси двигателя, излезе, обиколи колата и отвори вратата на Колча.

— Е? — учудено полупопита той. — Какво чакаш? Сядай зад волана! Или не искаш да пробваш? Всички искат!

Смазан от неочакваността, усещайки как му изстиват пръстите на ръцете и краката, Колча излезе от колата и зае мястото на водача. Той потъна в удобната седалка и Валентин, като завъртя някаква ръчка, с едно движение го доближи до волана.

— Знаеш ли кое къде е? Спирачка, съединител, газ?

Топорик кимна, без още да е дошъл на себе си.

— Отпусни съединителя.

Всичко ставаше като в приказка. Колча потегли плавно, сякаш се беше родил зад волана на мерцедес, включи на втора скорост. След това, на втория и на третия ден моторът ще започне да заглъхва, колата ще се люлее и подскача от неправилното превключване на скоростите, но този първи път, като че ли някой всесилен му помагаше с цялото си любящо сърце. Топорик плавно тръгна, точно превключи на втора, на трета и без да бърза и форсира двигателя, започна да кръжи, като се наслаждаваше на податливостта на волана, слял се с цялата си душа с неодушевения метал, пластмаса, кожа и изпитващ вълшебно, може би за първи път пробудило се чувство на удоволствие.

Той не виждаше нищо освен блестящия черен капак на колата и сивия асфалт пред себе си, и за първи път обичаше — да, обичаше! — и този капак, и този невзрачен асфалт — оказва се, че може да обичаш дори и нещо такова, което няма никакво отношение към тебе и изведнъж — то става податливо, ценно, необходимо — за да изпиташ вълшебната радост на удоволствието.

Най-накрая, спомняйки си теорията, Колча освободи скоростите, отпусна съединителя и плавно спря. Отпусна спирачката.

— Та ти можеш да караш? — учудено попита Валентин.

— За първи път…

Русолявия се вгледа в Топорик, не му се вярваше, но в същото време напълно доверявайки му се, се възхищаваше от него, като му казваше думи, които никога и никой досега не беше казвал на Колча:

— Та ти си майстор… От господа бога ти е дадено… А и от ремонт разбираш… Ти цена нямаш…

Колча бе трогнат от добротата на Валентин. Колата меко возеше, а него сякаш го разтресе този неочакван успех, признателното учудване на красивия мъж-момък, толкова поразително щедър и чувствителен. Сърцето му помпаше кръв с утроена скорост, лицето му изгаряше от огън, а пръстите на ръцете и краката, съвсем доскоро такива вдървени, излъчваха някаква топлина.

Възбуденият Топорик не вникна веднага в предложението на Валентин, казано между другото, но от добро сърце, сякаш подарено, като цялата днешна щастлива вечер.

— А искаш ли да работиш с нас? — попита небрежно Валънтайн.

Колча беше готов да отговори без да влиза в подробности: разбира се, искам, но не успя, защото Русолявия сам поясни.

— Какво ще правиш ли? Ами нищо. Ще караш колата, ще я ремонтираш, ако трябва. Но това после, след занятия. Е и ще събираш дължимото — тук-там.

Какво дължимо? Този въпрос се въртеше на върха на езика му, но Колча се спря — каза си, че е неудобно да разпитва така човека, който е толкова добър и великодушен към него.

Но онзи като че ли го чу и без думи.

— Не се страхувай — каза той, — аз искам да ти помогна. Какво те чака? Да кажем, къде ще живееш след училището?

Колча вдигна рамене. За това той дори и не мислеше. Искаше първо да получи специалност, а по-нататък ще видим…

— Видя ли… А при нас всичко е отработено, усвоено. Върви и одрусвай. — Той се засмя. — Като ябълки от дървото.

Той спря колата и се обърна към Топорик.

— С теб ще са глутница булдози, така че няма да си сам.

Той като че ли се замисли, за миг отплува нанякъде, после каза:

— Понякога ни наричат вълци… Да, ама вълците са полезни твари… Санитари на гората… Чистят от слабите и болните. Та и ние…

След това заговори пламенно:

— И знаеш ли, все пак трябва някой да чисти тези печалбари. Гледай как са се ояли, току-виж започнат да се изсипват от своите сергии. А в магазините какво се върши? Играят си с цените, лъжат народа. Наоколо ръководят азери, чеченци се разпореждат. Така че трябва здраво да се държат юздите. Но властта не иска това. Отдавна цялата власт се е скурвила. Значи това ще го направи някой друг. Някой ще въведе ред в дома, без продажната купена власт. — Той се облегна назад, въздъхна и добави спокойно: — Та ако искаш да знаеш ние вършим благородна работа. И пари ще получиш хиляди пъти повече, отколкото за всеки ремонт. И не трябва нищо да вършиш. Здраво да държиш волана!

Едва тук Колча се вмъкна:

— Аз нямам шофьорска книжка и няма скоро да…

Той имаше предвид своята възраст, но Валентин сякаш знаеше всичко за него.

— Книжка ще ти намеря, донеси снимка — отговори, — а за една седмица ще се научиш и да караш.

Топорик с всекидневни тренировки за десет дни се научи да кара сносно. Наистина сега той караше не мерцедес, а жигули с обикновен вид и зад гърба му тежко дишаха булдозите, облечени в кожа — Андрей и Антон, същите, които придружаваха Валентин в брезовата горичка. По-късно Топорик ще се запознае и с останалите, те ще се окажат само дванайсет и той, Колча ще бъде дванайсети по ред, за това Валентин от време на време сам си напомняше, защото не искаше да има тринайсети, силно вярвайки в предразсъдъци, той се страхуваше, а да вземе двама наведнъж, за да прескочи съдбовната цифра, също нямаше смисъл, защото така или иначе някой все щеше да бъде тринайсети и тогава всеки можеше да се окаже съдбовния номер на компанийката. Не, нека да са само дванайсет.

Когато си вземаха довиждане в тази щастлива вечер с мерцедеса, Валентин каза още нещо, което слиса Топорик, но не веднага. Той дори го прие като шега, като остроумна измислица на близък човек, на когото не се сърдиш за такива дори не измислици, а прозрения, нали той вече десет години носи своето име, детския прякор, измислен в интерната, но нито веднъж нито на него, Колча, нито на близките му приятелчета и на ум не им беше идвало такова съкращение, такъв чудесен прякор.

Валънтайн му каза на сбогуване, като се усмихваше:

— Прякорът ти е върхът, не си ли се замислял?

Колча поклати глава.

— От първите букви на името и фамилията ти: Николай Топоров! Какво се получава?

Топорик отново не разбра.

— Ама че си и ти! Ник-То. Никто, никой. — И се разсмя. — Никой. Нищо. Никъде. Никому.

5

И нали Колча не каза нищо. Нито да, нито не. Валентин просто му кимна, повика го, предложи му да бъдат заедно и това стигаше. Беше достатъчно, за да се промени като в приказка целият живот на Топорик — само с едно вълшебно замахване.

Отначало идваше да го вземе онази раздрънкана жигулка и той заедно с Андрей и Антон — Валентин им беше прикачил някакви италиански прякори — Андреоти и Антониони — отиваха на учебната площадка, за да навъртят необходимите километри, да се научи да тръгва и да спира, да върти волана, изписвайки серпантини, но това освен двамата булдози не видя никой, затова пък всички видяха, че за Колча отново са дошли момчетата с кожени дрехи.

При честите им срещи Валънтайн казваше на Топорик някои сентенции, които по удивителен начин моментално се потвърждаваха. Например сред „мъдростите“ беше и твърдението, че народът е подъл и страхлив — Колча още не беше успял добре да го осмисли и това го потвърди тъпакът Серьога.

Без каквато и да е подготовка и разгряване, той изведнъж се промени към Колча — започна да му се усмихва, да го гледа в очите, опита се да го заговори за някаква глупост. Изглежда, че се страхуваше и това отвращаваше Топорик: нали Серьога не се боеше от него, а от онези, които са зад него. Вероятно очакваше наказание за своята простащина, за нахалното си поведение.

Този нелеп страх на повтаряча Сергей потискаше Колча. Съвсем доскоро той самият страдаше от подобно чувство, макар и да не си признаваше, че това е страх. Беше му неприятно да живее, избягваше този Серьога, пазеше се от сбиване с него. А на онзи му харесваше да проверява своите преимущества. Сега превъзходството беше на страната на Топорик, но узнал това, той не се зарадва, а се разстрои, защото от него се страхуват не като от Топор, а от момчето, зад което стои опасна сила.

Да, истината казваше Валентин: народецът е подъл. И страхлив.

Ето и двамата Петковци. Почти всяка вечер канят Топорик да хапнат, да пийнат винце. И дори техните родители, изглежда научили това-онова от своите млади трактористи, вежливо поздравяваха Колча, когато влизаха в стаичката им, и дори говореха тихо, виждайки, че Колча чете учебник или просто книжка — да не би да му пречат.

Какво да говорим — атмосферата се разведри, появата на русолявия Валентин с двете мутри разбърка раздадените от съдбата карти, а Колча все едно стана притежател на всички аса в училището.

Дори когато в междучасията момчетата лудееха и грубо се шегуваха един с друг, нападайки се откъм гърба, спъвайки се и играейки на „бъз“, никой не се доближаваше до Колча, все едно са се наговорили, правят около него свободен кръг, макар че с нищо, с нито една своя дума и, не дай си боже, с нито едно движение, Топорик не беше изразил нито превъзходство, нито намек за заплаха, а още по-малко пък беше дал повод да помислят за третата сила зад гърба му.

Възрастните — а ако говорим сериозно те бяха само двама, Василий Василиевич и Иван Иванич — изобщо нищо не забелязаха, защото Топорик, както и преди, до късен час се мотаеше в работилницата, натрупвайки все повече важни знания и разчертавайки ръцете си с полезни драскотини. Така всичко си вървеше, не много шумно, дори приятно, също като „мерц“ по хубав асфалт, докато изведнъж не връхлетя, не нахлу, не се струпа и не стана ясно, че Колча Топоров е станал съвсем друг човек.

Жигулката изчезна, мерцедесът започна честичко да нощува в училищния гараж, за което Валентин плащаше наем в касата на ПТУ съгласно сключен договор; самият той се разхождаше на новичко волво-940, а ключовете от мерцедеса лежаха в джоба на Колча, който сега ходеше с джинси, сресан на път, оформен и зализан в първокласен фризьорски салон, при младичката и миловидна Зинаида, боядисана в леко червеникав, предизвикателен и нахален цвят на „Велла“, която рекламират по телевизията на всеки пет минути.

Зинаида беше пълничка, гола под престилката, така че зърната на гърдите й напираха под тънката колосана тъкан на престилчицата и Колча за пръв път в живота си се разтрепери и почервеня от нещо непознато.

Фризьорката, щракайки с ножицата, оформи една, само от нея видима конструкция, изми главата на Колча с вряла вода, като няколко пъти го попита — „Не пари ли? Не пари ли?“ — и Колча го беше срам да признае, че с последни сили понася тази вода, затова пък после, когато пътят беше сресан, косите разбухнати с топлия сешоар, а след това фиксирани с лак, Топорик видя в огледалото нещо доста симпатично, прилично на Валънтайн, не тъпо, не примитивно — техникумско, а по-скоро нещо такова като полутелевизионно, от специално училище, елитарно.

Валентин го огледа с удоволствие, също като скулптор, измайсторил шедьовър, тупна го по рамото, отиде при Зинаида и Колча изохка като чу поисканата от фризьорката сума. Валентин лесно се разплати, излязоха навън и Колча седна зад волана на волвото — свободно, спокойно, защото в джоба си отдавна имаше шофьорска книжка, където неговата година на раждане бе променена, като бяха прибавени три единици. Той се гордееше с това, че макар и да не беше държал никакви изпити в милицията, свободно знаеше не само правилата за движение, но и самите коли на ниво приличен високоразреден монтьор и достоен шофьор.

— Спри тук — заповяда му Валънтайн след няколко пресечки и когато Колча паркира до бордюра, продължи: — Е, погледни се в огледалото. Кой си ти сега? Човек. И то какъв! А сега погледни мен. Аз също съм човек. Съгласен ли си?

Колча беше съгласен, смееше се.

— Е, щом е така, хайде, дръж се като такъв, да сме човеци.

Той бръкна в джоба си, извади двайсетина едри банкноти, протегна ги на Колча.

— Вземи, не се дърпай. Да идем в хубав магазин и да купим на твоите момчета подаръци.

— Че какви момчета? — не разбра Топорик, като мислеше, че става дума за общежитието в техникума.

— Как какви? — учуди се Русолявия. — Тези, с които жулеше коняк!

Топорик се изчерви. Виж ти как става. За някакви си три-четири седмици преживя какво ли не — животът го завъртя, всичките си сили той хвърляше да се научи да кара, а и в работилницата, разбира се, и ето че вече пита като глупак — на какви момчета са необходими неговите подаръци! Ами на Макарка, на Гнедой, на Гошман!

Бива си го Валънтайн! Ама че господар!

За пръв път помисли така за него — господар. И това беше точно така. Русолявия нито веднъж не намекна, че е нещо такова. Но нали той преобърна целия живот на Колча. Вече за кой ли път му даваше достатъчно пари. Преоблече го от краката до главата. Хвърли му в шепите като на някакъв цар, ключовете от мерцедеса. Вълшебно промени отношението към него на всички, които го заобикаляха.

И наистина Валънтайн стана господар на Колчиния живот. Това и да го измислиш не можеш. Топорик избра не най-лесния ход за себе си, отказа се от девети, десети, единайсети клас, от зрелостната диплома, от още три спокойни години в интерната и никога и не помисли, че върху него може да се стовари такова щастие.

А пък ето че се стовари. С крайчеца на окото си Колча се поглеждаше в огледалото за обратно виждане, намести го немного удобно за гледане, но пък можеше да се вижда. И мислеше, непрекъснато мислеше как прилича на своя господар, на Валънтайн, Валентин, разбира се, макар Валънтайн да звучи леко по английски и много се харесва на съвсем русия — приятел, шеф, началник? Господар!

И нека да му е господар. Нима е лошо, когато безродното и бездомно куче си намери господар? Такова псе, такова кутре три пъти по-силно обича човека, вдигнал го от калната локва, стоплил го, дал му паничка топло мляко и име.

Пък нека сега неговото име да е толкова странно: Никой.

6

Получи се истински парад-але, май така се нарича най-тържественият момент в цирка, когато всички артисти излизат на манежа със знамена, красиви и блестящи със златото и среброто на костюмите си, в най-ярките си червени дрехи силно свирят музикантите, светят цирковите светлини и без да искаш, всичко в тебе сякаш закипява, радостно се разгаря, по гърба ти полазват мравки, пълзят към тила и ти усещаш, че не се ръководиш сам, а те управлява този кръгъл манеж и силната музика.

Те вървяха по коридора на спалния корпус, нарушавайки леко режима в интерната, усмихвайки се на мърморенето на Зоя Павловна, която беше дежурна същата вечер, а вратите на стаите се отваряха една след друга и оттам изскачаха момчета по гащета и по-големите момичета в леките си разноцветни басмени пеньоарчета, и тичаха към тях — към прекрасния и щедър Валънтайн и към него, неузнаваемия млад принц Топорик, и Валънтайн с щедра ръка раздаваше на всички поред шоколадови бонбони от големия пакет. Бонбоните падаха на пода, децата се навеждаха, блъскаха, падаха на колене, скачаха, крещяха, тичаха — и отново се разтваряха врати, и нови деца изтичваха в коридора.

Пакетът, който носеше съвсем русият Валентин, събираше пет килограма бонбони, стигнаха за всички и когато стана ясно, че всеки има вече по един бонбон, той нарочно започна да ги подхвърля нагоре, да сее радостна бъркотия, шум и веселие.

Обаче нито една неразбория не е пълна и окончателна, затова Колча, колкото и да беше шумно наоколо, чуваше високите възклицания, посветени на него.

— Гледайте, това е Топорик!

— Как се е издокарал!

— Колко е красив!

И приветствия, също адресирани към него:

— Здравей, Колча!

— Топоров, привет!

В отговор той отговаряше, кимаше, казваше: „Здравейте, здравейте!“. И ликуваше, за пореден път признавайки правотата на Валентин, който, познаващ отнякъде порядките в интерната, настоя за точно такова късно появяване преди заспиването на децата, когато вече са се разсъблекли, но още не са заспали, но затова пък всички се намират в един коридор и всички, както и стана, могат да чуят, да ги видят, да станат свидетели на тяхното появяване.

Разбира се, Валънтайн беше ярка и важна фигура в този парад-але — истински меценат, богаташ, щедър човек, но все пак най-важният беше Колча. Той въобще не мислеше, че е такъв и не беше готов да бъде първа фигура, но колкото повече се приближаваше към своята спалня, толкова по-ясно чувстваше това.

Децата, особено малките, го хващаха за ръцете, заети с куп пакети, на цели гроздове, извикваха името му, онези, които бяха по-големи го тупаха по гърба, по раменете, момичетата докосваха старателно направената му прическа, а когато те с Валънтайн, съпроводени от тълпа, влязоха в стаята на Колча, настъпи истински триумф. Задумкаха барабани, настъпи относителна тишина, защото истинска тишина в интерната имаше само късно нощем, в широко отворените врати се блъскаше, вълнуваше, клокочеше само едва притихналата тълпа, а Колча започна своята благотворителна мисия.

— Старшина Макаров! — извика той и пред него се изправи Макарка по доста замърсени гащета и фланелка.

— Сваляй! — заповяда Колча, предизвиквайки лавина от смях, но щадейки приятеля си, се поправи: — Можеш да оставиш гащетата.

Когато Макарка свали фланелката и се обгърна с ръце, Колча извади от многобройните пакети тениска с емблемата на „Адидас“ — недостижима мечта за мнозина, след това същата, макар и лека шапка с голяма червена козирка, а като завършек, като апотеоз на тържеството на доброто и справедливостта — модни джинси.

Макарка обличаше всичко това, предизвиквайки викове на одобрение и въздишки на завист, а като затвори модния цип на синьото вносно великолепие, се оказа, че пред публиката стои съвсем различен човек. Когато пък за финал на всичко сложи и синьо джинсово яке, гръмна буря от аплодисменти.

След това Колча извика Гошман.

Стана тихо, а Макарка каза:

— Той е в болницата.

— Какво му е? — попита Топорик, без да се разтревожи много. Той беше завладян от своя триумф, извади от чантата същия комплект и за Гошка. — Ето, Макарка, да му го дадеш!

А той самият отиде при неоправеното легло на Гошман и старателно постави всичко, което му се полагаше. През тези няколко минути шумът не спря, но поутихна. И отново се превърна във врява, когато Колча извика Гнедой.

Той цвилеше, напълно оправдавайки прякора си, показваше дългите си конски зъби, обърна шапката с козирката назад, танцуваше, преоблечен в синята джинсова униформа, която не му стоеше добре, не му отиваше и беше като ламаринена — не, не му отиваха новите дрехи, изглеждаше в тях някак непохватно, неловко — веднага се виждаше. Чисто и просто има хора, на които нищо вносно не им отива, родени са да ходят в нашите руски парцали — платнени, трикотажни, сатенени, а като намъкнат нещо чуждоземно, направо ти се повдига. Такъв беше приличащият на жребец Гнедой.

Но това не развали триумфа на Колча. Целта беше постигната. Трима приятели, макар и единият да беше в болницата, получиха от него щедри подаръци, какво им влиза в работата, че той самият ги е взел като аванс за още неизвестно какво. Главното е, че всички видяха — Колча Топорик няма грешка, изглежда на сто процента, направо принц, значи не е сбъркал, когато избра не покрива на интерната, под който можеше безгрижно да лудува още цели три години, а се насочи към ПТУ и изглежда, печели прилично.

Последва кратка пресконференция — толкова смислена, колкото неорганизирана, защото завърши с коронен отговор на коронен въпрос и премести късната визита на нова, съвсем недостижима висота.

Някакъв малчуган извика:

— А ти можеш ли да караш кола?

Отново всички се развикаха. Някой възкликна:

— А ти нима можеш?

Но Колча разбра правилно въпроса и едва смирявайки разтупканото си сърце, отговори:

— Погледни през прозореца, когато излезем, окей?

Още няколко въпроса и отговора, възклицания и възторзи и двамата неочаквани гости излязоха на двора.

Колча погледна към втория етаж и побутна с лакът Валънтайн. На всички големи прозорци се бяха залепили детски лица. Те гледаха към двора, който не беше осветен много ефектно, не като цирков манеж, но все пак достатъчно, за да се види тъмносинята, в тъмнината изглеждаща черна, блестяща с благородния си автомобилен гланц, лека кола на име „Волво-940“. Свидетелство за някакъв далечен от тези места и мисли живот, примамващ призрачно, явно недосегаем, но пък все пак достигнат от един от тях — един от нас.

Като поглеждаше нагоре от време на време, Топорик се приближи до колата. Почака докато на задната седалка седне Валънтайн, сър и вожд, отвори вратата на шофьора и целият се обърна към спалните помещения.

Малко не беше на себе си, някак му беше неловко, но нямаше как да се чувства съвсем комфортно от новата красива ярка правда, която опита, толкова различна правда в сравнение с онази, за която живеят и за която мечтаят тези деца — момчета и момичета, притиснали се към стъклата на втория етаж на спалните помещения, и към които довчера принадлежеше и той.

Не, той не виждаше голям грях в действията си, в своя парад-але по коридора на интерната. В края на краищата той вдъхваше надежда. Показваше чрез своята съдба на хората, че не бива да се отчайват. Че всичко зависи от тях самите и не трябва да се страхуват.

Ако поискаш — ще получиш.

Той размаха и двете си ръце. Като някакъв олимпийски шампион. Без да бърза седна зад волана, затвори вратата и волвото плавно потегли към изхода на двора.

Разтупканото му сърце не можеше да се успокои.

7

Колча сега се връщаше късно в общежитието, но никой и не помисли да му се кара. Валънтайн сядаше да вечеря не по-рано от девет, а понякога и десет часа вечерта, пък и това много често ставаше на съвсем ново място. Сякаш половината град бе готов да разтвори обятия за русия момък със смешна прическа: той ту си я правеше, ту я разваляше все едно е част от облеклото му.

На Топорик ще му е необходимо още време, за да разбере всичко и за всичко да се ориентира, засега беше длъжен да присъства на всяка вечеря: и точно тогава стана тази конфузия с него.

На масата имаше хайвер — червен и черен и когато Валънтайн побутна към него плоската чинийка с блестящите, лъскави малки зрънца на есетровия хайвер, Колча едва не повърна.

Валентин внимателно се вгледа в него, замълча и го попита сериозно:

— Ама ти май че ти не си виждал хайвер? И не си ял?

Колча завъртя глава, започна да ги убеждава, че не иска, обичайната сговорчивост му измени, той се запъна и си каза, че не може да надвие себе си.

Валънтайн намаза с масло парче бял хляб, завъртя отгоре супена лъжица хайвер и започна да стене от удоволствие, дъвчейки деликатеса. Впрочем, когато глътна сандвича, загрижено каза:

— Ще се наложи да те научим и на това…

Изобщо те се хранеха луксозно. Разни пастети, колбаси, шунки. С всичко това Валентин пийваше коняк „Хенеси“ в невиждани кръгли ребрести бутилки, после им поднасяха супа или борш, приготвени по всички правила на кулинарното изкуство и Колча примираше, опиянен от самата храна, защото не трябваше да пие. Навярно затова той вечеряше на една маса с господаря си, защото сега имаше точно задължение: да откара вкъщи Валънтайн.

Това беше най-тайнственото. Русолявия му заповядваше да го откара приблизително еди-къде си. На кръстовището на някакви улици. При еди-кое си кино или магазин. След това му заповядваше да спре, при това трябваше да го направи смело, за миг, и по възможност дори да не включва мигачите, да доближи колата до бордюра и затова трябваше зад тях да няма никой, никаква кола — след това да спре за миг, колкото да слезе шефът и щом хлопне вратата, да продължи пътя си.

Отстрани изглеждаше все едно колата изобщо не е спирала, а си е карала равномерно по пътя и само за малко е намалила.

Валентин винаги заповядваше да го оставят в слабо осветени части на улиците и като изскочеше от колата, мигом потъваше в тъмнината и Колча дори не можеше да се досети къде живее неговият господар.

Но постепенно започнаха да се оформят четири точки, през които минаваше трасето на Колчиния автомобил — волво или мерцедес — а и то, ако като точки могат да се обозначат градските квартали, в тесните проходи на които изчезваше, потъваше шефът му.

Топорик не се учудваше на това и не бързаше да пита. След триумфалното посещение в интерната той си каза, че е длъжен да се радва на новото си положение, че трябва да цени доброто отношение на Валентин, неговата щедрост, но още повече трябва да цени не обещанията и надеждите на съдбата, а реалните й подаръци. Кога можеше да стане опитен монтьор след училище? А сега — хоп! — и зад волана на такива скъпи коли, не е зле, а пък и цяло денонощие ключовете са му в джоба. Кога ли би спечелил за джинси? А сега — в миг е облечен в луксозна униформа, а секси лелката Зинаида го подстригва сериозно, не като момченце — щрак-щрак с ножиците и готово! — и за това подстригване й плащат колкото цяла месечна заплата.

Не по-рядко от веднъж седмично Валентин пъхаше в горното джобче на джинсовото му яке няколко едри банкноти. Такива големи пари преди Топорик не беше и докосвал, а сега така небрежно му ги мушваха, все едно се извиняваха, че са малко. Смущавайки се, Колча благодареше на Валънтайн, но той искрено се мръщеше и му казваше: „Остави!“ или „Каква дреболия!“, или „Изработил си ги — вземай!“.

Ето този израз най-много объркваше Топорик. Как ги е изработил? Какво толкова е свършил? Седи си зад волана на скъпа кола — ту една, ту друга, вечеря заедно с Валънтайн — само това колко струва! — след това го откарва, паркира колата в училищната работилница и това е цялата му работа. Разбира се, ако не се броят ежеседмичните пътувания с Андрюха и Антон или някой друг подобен на тях. А и това, това каква работа е?

Трябваше само да кара, просто да слуша техните заповеди, спри тук, паркирай там, почакай на такова и такова място.

Младежите в черни кожени дрехи излизаха и отново сядаха в колата, едва ли не всеки път сменяха колите, но това малко засягаше Топорик — ако трябва, щом заповядва Валънтайн, той беше готов да седне зад волана и на някакъв раздрънкан камион.

А господарят му много обичаше колите и май беше сериозно натъжен само от това, че са малко — бива си го!

— Трябват още, още — твърдеше той, когато обсъждаха тази тема и постепенно се прибавиха новичко жигули, скъпа десетка, а след това втора употреба джип чероки.

Научен в интерната да не се замисля много за случващото се край него, да живее по инерция, да се движи, да се смее и да учи по команда, по звънци и викове в общото стадо, стадно, а това означава — с разделена с всички отговорност, Колча, може би заради своето възпитание, беше повече от всеки друг приспособен към това навреме да спира — не колата, а съзнанието си.

Той возеше някой от кожените мъже и можеше и да не мисли кои са всъщност тези Андреевци, Антониевци, Семьоновци и Григориевци… Когато през юнската вечер в горичката той за първи път видя Русолявия, придружен от двамата, веднага открои усмихнатия Валентин от неговите бойци. От тримата с еднакви сака, той одушеви само един, другите двама остави в съзнанието си като необходими манекени, необходими и полезни сигурно на техния водач, но съвсем не на такива като него.

Сега се оказаха от един дол дренки, но така изглеждаше само отстрани.

Действащите кожени сака сядаха и излизаха от колата, но Топорик никога не мислеше какви са те, имат ли майки, жени, деца, къде живеят, къде, най-после, отиват те и защо отново се появяват.

Той беше длъжен да пътува с тях — и той пътуваше. Заповядваха му да спре — и той спираше. Заповядваха му да бъде в толкова и толкова там и там — и той без да обръща внимание на тона, с който му заповядваха, пропускайки край себе си всякакви думи, точно и навреме се оказваше на мястото.

Мислеше ли той, че участва в нещо неприятно, недостойно, може би дори престъпно? Ако го бяха попитали направо, той би отговорил: „Не“. И би било несправедливо да го упрекват, дори и леко.

Да го упрекват — означаваше да не разбират естеството на възпитанието в сирашкото заведение на момчето с прякор Никой.

Впрочем, дори Валънтайн, който го беше измислил, никога не го ползваше. Както и преди, наричаха Колча както в интерната: Топорик, Топор, никога не стигнаха до Топорище, никой още не беше се разсърдил сериозно на момчето.

Русолявия се обръщаше към него приятелски като към равен. С останалите той беше груб, не се стесняваше от изразите си, неведнъж, когато пътуваха с Колча, му се оплакваше от тъпотата и алчността на своята команда, която се налагаше да държи изкъсо.

— Разбираш ли — казваше той на Колча, все едно му е равен или пък брат, — колкото повече имат хората, толкова повече искат. Били бедни, били глупави, а като забогатеят — поумняват. Трябва да ги следиш непрекъснато.

Друг път, вглеждайки се в Колча, който караше волвото, Валънтайн му каза:

— В целия наш панаир само ти и аз сме действително от една кръв.

Колча бегло погледна господаря, учтиво се усмихна, но не попита, макар нищо да не разбра. Валънтайн знаеше всичко за него, долавяше всичко, което става с него, всичко усещаше. И се учуди:

— Ти май не си чел и „Маугли“?

Две нощи Топорик трескаво овладяваше Киплинг. Но дори когато откри в книгата познатия израз, не се замисли по-нататък, не се запита: какви сме ние — животни ли сме — пък дори и недобри и не беззащитни? Той само я прочете, побърза да върне книгата в библиотеката и с това приключи, отново ловко спирайки.

Той самият мислеше за себе си, че пристъпва само по крачка, без покана не отива никъде и се държи като замразен. И мислеше още, че всичко това много му помага. Усещаше, че това много се харесва на Валънтайн.

Харесва го, защото не беше бъбрив, бе предпазлив, умееше да не измисля, да не фантазира, да не тича пред локомотива. И още харесваше предаността му към Валънтайн. Не към неговата работа, която засега му бе неясна, не към приближените му, а към него самия. Лично.

8

Колко различен от другите бе този русоляв Валентин! Колко бе необикновен! И каква изключителна дарба притежаваше!

Ако живееше в друго време или се беше родил на друго място, от него би излязъл голям политик, управител в двора, сив кардинал при краля или премиера. При други обстоятелства, например в народна война, той би станал умел защитник, боеви командир, истински герой. В друг случай, без да мисли, би овладял майсторството на бюрократа, на повелителя на чужди съдби, на разпределител на държавни богатства. Също както би могъл да стане трибун, триумфатор, Робин Худ, почитан от слабите, секретар на ЦК…

Всички тези изключителни способности бушуваха в него, наистина като се вземе предвид обстоятелството и мястото на действието: обезкървената Русия и посред нея малко градче — забравено от властта, от Бога, обрекло се на вяла несъпротива в хода на угнетяващия живот.

Както Топорик не беше научен да обмисля последствията, така и Валентин не беше свикнал да мисли в условно наклонение: Какво ли би станало, ако… И затова живееше, преследвайки близки цели и се наслаждаваше на всеки божи ден. Роден чревоугодник, емпиричен философ, когато откриваше хората, той откриваше и себе си, радваше се на всяка хубава минута, кратка радост и неочаквано откритие, оставайки си напълно затворен.

Така веднъж откри в мълчаливия Топорик неговите обширни песенни познания, като си спомни преди това как пееха децата от интерната край пъна в горичката. Те пътуваха през деня, беше зима, наоколо дърветата бяха покрити със скреж, Валентин запя тихо, под носа си, първите редове, като си мислеше за нещо:

Утро мъгливо, утро сиво,

печални ниви, със сняг покрити…

И Колча изведнъж високо, уверено, макар и с мутиращ момчешки тенор се присъедини:

И без да искаш си спомняш миналото,

спомняш лицата, отдавна забравени…

Валентин се сепна, обърна се към Колча, с някакво предизвикателство изпя следващите стихове, които със същото уверено предизвикателство, без да се обърне към господаря и без да се усмихне, сякаш потънал изцяло в смисъла на думите, които пееха, повтори шофьорът.

Ще си спомниш горещите, страстни думи,

погледите, жадно и плахо уловени,

първите срещи, последните срещи,

на тихия глас любимите звуци…

После Валентин отвърна погледа си от Колча, обърна се напред и се отдаде на песента, отпуснат, покорен, а може би и радостен от това, че не пее сам и че тази песен я знае не само той, но и това момче. Получаваше се хармонично, дружно, хубаво и тъжно:

С усмивка странна ще си спомниш раздялата,

неща скъпи и далечни ще си спомниш,

докато слушаш тропота на колелетата,

докато гледаш замислено просторното небе…

Те замълчаха, като се вслушваха в глухия шум не на нечия чужда съдба, а на своята. Колча, възпитан в интерната на безчувственост, отново внимателно гледаше пътя, не форсираше мотора и се опитваше да забрави инерцията на настроението, скрито в песента, без да се задълбочава повече — изпя и това е, а Валентин обратно, плуваше по течението, витаеше в някакви свои мисли, а може би и в друго пространство.

Незабележимо той се върна в топлата, миришеща на хубаво кабина на колата, върна се в сегашно време, отново погледна Колча и го попита:

— Много ли песни знаеш?

— Цялата песнопойка! — Топорик пусна едната си ръка от волана и отмери с пръсти десет сантиметра. — Ей такава.

— Не очаквах — въздъхна Валънтайн и го похвали, но някак необяснимо. — И това е хубаво!

Сега вече те пееха всяка вечер, а в багажниците на мерцедеса и волвото се появиха две китари. Като хапваше здраво на вечеря и пийваше половин бутилка от най-скъпото „Хенеси“, Валънтайн кимваше на Колча, той му подаваше една от китарите и те дълго пееха. Господарят презрително поглеждаше своите кожени чираци, те, за да не се посрамят, се опитваха да припяват, но това не се получаваше, по простата причина че никой не знаеше думите, или знаеха един-два стиха и като ги изпееха, млъкваха, за разлика от това дяволче от ПТУ което знаеше всичко от край до край, виж го ти!

Обаче учудването бързо се смени с ревност, завист, недоволство. Колча чувстваше това, но му беше все едно как се отнасят към него тези манекени, а това е първият признак на предводителя. Те пееха заедно с шефа, след като господарят се снабди с песнопойка, която Колча мъкнеше със себе си и след вечеря я сервираше като десерт, а той самият изобщо нямаше нужда от този десерт.

Така че един-единствен човек не го ревнуваше за песенния му енциклопедизъм, но това беше господарят, Валънтайн, което беше съвсем удобно за Колча. Впрочем, ако говорим откровено, ако Валънтайн, както и кожените също беше завидял на Топорик, но пак беше предложил да продължат да пеят, Колча не би се спрял. Това също беше привилегия от интерната: всичко свое нося със себе си. Ни богатства, ни дребни удоволствия, нито големи тайни, нито задни мисли знаеше Колча от самото си раждане.

Но Валънтайн беше с прекрасна душа, той дори като че подчертаваше ярко изразеното превъзходство на това момче над самия него и незабележимо му вдъхваше сърдечна топлина и неугасваща благодарност.

А Валентин имаше и допълнителни възможности.

Веднъж той заповяда на Андрей, по прякор Андреоти, да кара колата, а самият той седна с Топорик на задната седалка и макар че Антон, наричан Антониони, нещо му шепнеше на ухото, махна с ръка. След това отидоха до малък магазин за електроника и Валентин повика Колча.

На входа стоеше мутра, подобна на Валентиновите, която като видя шефа на Колча, отстъпи — дали от страх или в нещо като поклон; срещу тях се изтъркаля дебел кръглолик и шкембест търговец, нещо се опита да прошепне на Русолявия, но той посочи Колча и му каза:

— Запомни го! Това е наследникът ми! — и се ухили. — Хайде не се стискай, подари му красива „балалайка“.

Дебелакът се изтърколи до тезгяха и като размахваше пухкавите си ръце, започна да показва различни по размер касетофони, а Колча ахкаше, като се вглеждаше в цената. Валентин отново мигом си изясни причината за безпокойството му, разсмя се, отиде зад тезгяха и свали от рафта красив червен двукасетъчен стереокасетофон и му го подаде.

Той, все още смущавайки се, зяпаше встрани, а Валънтайн небрежно подхвърли на стопанина:

— Ако не му хареса, ще му го смениш за какъвто поиска.

Колча си мислеше, че господарят му отново ще се разплати щедро, както плати за джинсите на неговите приятели от интерната и на фризьорката Зинка, но Валентин само снизходително кимна на дебелака: „Пиши го в сметката“ — и те излязоха навън.

Топорик не се отказа от поредния подарък, но честно казано, спокойно можеше да мине и без него. Кога да слуша касети и радиостанции? В общежитието почти не стои — първо на училище, после в работилницата, а през останалото време на деня чак до късно през нощта — в колата, където има и касетофон, и радио на всякакви вълни — каквото пожелаеш. Но той покорно прие „балалайката“, като си помисли, че това му е награда. За какво? За множеството песни, които знае? А може би за неговата покорност? И, разбира се, заради това, че господарят му, кой знае защо, го открояваше от останалите. Може би защото беше единственото момче в дружината от млади мъже. Единственият малолетен. На всичко отгоре безроден.

9

Колкото и Колча да се криеше от истината, тя все пак идваше до него, проникваше през изразите, които си разменяха Андрей и Антон, от постоянните маршрути, по които той се движеше преди вечерята с кожените якета, от тъгата, която изведнъж най-неочаквано се излъчваше от господаря, обливайки го с някаква неясна жарава…

След това дойде денят, когато самият шеф съобщи на Топорик, че сега ще кара друг, а за него е време да навлезе в работата.

Новото занимание не учуди много Колча, защото за психологическата му подготовка, както стана очевидно, господарят изобщо не пожали време.

Андреоти и Антониони вървяха отпред, Топорик крачеше зад тях и те влизаха в някакви входове, отваряха вратите на кабинетите на някакви мъже и жени, винаги изплашени, само придавайки си гостоприемен, учуден вид.

Кожените мъже не влизаха в разговори, честичко дори не сядаха в предложените фотьойли, а получаваха пликове или просто обвити във вестник пачки, небрежно ги хвърляха в чантата, която сега се люлееше на рамото на Топорик и той само затваряше ципа.

Надвечер Колча предаваше тази чанта на мъжете, с които се движеше по маршрута, а те, като сверяваха, ако трябваше, пликовете с парите, я връчваха на касиера Тараканов[3], по прякор, не е трудно да се досетите, Таракан. Този Таракан, също мутра като всички в командата, не ходеше по маршрути, през деня въобще не се появяваше. Цъфваше чак на вечерята, в която вземаше активно, макар и безалкохолно, участие, като преди това всеки път протягаше на Валентин парче хартия с цифрата на дневния оборот.

За един месец Топорик отлично научи всички точки, които бяха под контрола на командата: бази, складове, магазини и дори павилиони, сред които се оказа и онази лелка без късмет, от която той в младите си години лично експроприира сникърсите, двете бутилки и памперсите за Макарка.

В очите на тази лелка от породата на маминките, имаше непрекъснат ужас и когато Валентин заповяда на Топорик да направи нова крачка напред, според която той трябваше да стане събирач на данъка, а на мутрите се полагаше само да стоят зад гърба му и заплашително да сумтят — Топорик започна именно от нея.

Тя не позна Колча, и опулена гледаше стоящите зад гърба му представители на италианския обществен и културен живот Андреоти и Антониони, простонародно наричани Андрюха и Антоха, така че се наложи Топорик да й извика да побърза:

— Хайде!

Едва сега търговката премести поглед към малолетния, усмихна се напрегнато и протегна две наредени пачки от дребни банкноти, за да направят впечатление. След посещенията преброяваха отново парите, затова при получаването се правеше отметка на плика — чий е той и колко има в него — за да установят или не установят съвпадение.

Тази протягаше парите, без дори да ги опакова.

Колча се обърна към пазвантите, те едва забележимо му дадоха знак с очи и се наложи, преди да ги поставят в инкасаторската чанта с емблемата на „Адидас“, да преброят банкнотите.

Топорик постепенно свикваше с вкуса и силата на парите, но само постепенно. Не е много лесно безличното съществуване в интерната да бъде изтръгнато от душата на сирака и затова той прелистваше банкнотите с погнуса, дори с някакво отвращение. Те бяха мръсни тези знаци на успеха и поражението, някои смачкани и омекнали от дълга употреба, други гладки и шумолящи, невинни и чисти като деца, които не осъзнават своята отговорност.

Общо взето те бяха някак си чужди на Топорик, преминаваха от ръка в ръка и не му принадлежаха, той беше само временен посредник между тази лелка и навярно Валентин — пощальон, предаващ посланието от ръка в ръка, но ако писмото е затворено и не предизвиква чувства у този, който го пренася, то парите, още повече тези, които дори не са скрити в стар вестник, лъхат на нещо неприятно.

Това обаче трябваше да бъде преодоляно и Колча го преодоля, само дълго сапунисваше ръцете си вечер преди вечеря, дългоочаквания час, когато без да си спомня за каквито и да е пари, благородният Валентин, взел китарата, ще запее първия стих: „Нека само синята вечер се стопли…“ — и при това въпросително, сякаш го изпитва, се вглежда в лицето на Колча — кажи, да не си онемял, глас ли нямаш? — а той без смущение ще запее:

— Щом само звездите светнат на небето…

Започваше вечерното разпускане и Колча, променяйки своята специалност в командата на шефа, постепенно научаваше вкуса на „Хенеси“ — любимия коняк на Валънтайн, и това беше знак за особено признание, защото останалите пет-шест мутри, които всяка вечер вечеряха с шефа, изобщо не свикнаха с „Хенеси“, наричаха го господарска пиячка и пийваха най-вече водки с разни названия и всевъзможни производства.

И отново с крайчеца на окото си Колча улавяше ревнивия поглед на някой от мъжете, насочен към него. Наистина това бяха откъслечни погледи, някак си дребни и без сериозна заплаха, късчета от нищожни недоволства — такива, че не можеш да разбереш какво са: дали несъгласие с господарските капризи на шефа, или с липсата на скромност на това копеле и парвеню…

Впрочем, възрастта на Топорик, неговото малолетство, а и сирашкия му произход, по-точно пълната липса на произход, амортизираха мъжката ревност и те се примиряваха с това, че Топорик получава някакви нови, непознати по-рано права…

Той ставаше пръв в тройките или петорките, които обикаляха владенията. Той вземаше парите и като ги преброяваше, ако трябва, ги пускаше при адидасовската сума. Възрастните мутри само стояха зад него и с едно изречение Валънтайн разсея всяка възможна съпротива.

— Той е непълнолетен, значи почти ненаказуем — каза той веднъж на вечеря. — А вие просто стоите. Свидетели. Като завинтени! Това са различни неща.

Това, че предаваха чантата на Таракан, изобщо не засягаше Колча. Главното, той ясно знаеше маршрута, адресите, лицата и сумата. А шефът разшири много речниковия му запас.

Колча сега знаеше, че събираните пари се наричат данък, калим, ясак. И още — налог за безопасност.

— В крайна сметка — обясняваше господарят — ние носим отговорност за тяхното благосъстояние и безопасност. Никой няма да нападне нашите подопечни, никой няма да ги ограби — те са под наша защита. Както всеки труд и тази защита изисква жертви. От тях. А може и от нас. Главното е да се запази статуквото. Докато това е така — всичко ще бъде спокойно. И ние ще получаваме за нашата работа нашия ясак. Нашият калим. Нашият данък.

Той се смееше, дрънкайки на китарата. Намигаше на Колча и му казваше:

— А ти не се плаши. Ако, не дай си боже, се случи нещо, аз ще те измъкна от всякакво сбиване. Сам ще загина, но теб ще те спася.

Топорик се смущаваше, свеждаше очи. Изобщо не искаше Валентин да загива, за къде е той без него, без по-големия брат, а онзи продължаваше, понякога в присъствието на мутрите и може би в тяхното несъгласие:

— Ти си мой наследник. Само такъв като теб може да ръководи такава работа. Необременен нито със семейство, нито с дом, нито с деца. Те примерно — кимаше към мутрите, — те са друга работа. За тях не е грях да се предпазят. А пък на нас с тебе баща ни е вятърът в полето…

Мутрите се кикотеха, а стопанинът им се смееше в лицата:

— Хайде стига — казваше, — не врякайте. Да не ви е лошо? Де не съм скъперник?

— Не-е-е, шефе, не си скъперник! — възкликваше Антониони, примерно.

— Какви ли щяхме да бъдем? — питаше някой с рибешка муцуна, като изсечена от гранит още приживе.

— Така стоят нещата! — поучително се смееше стопанинът, бляскайки с гела на прическата си. — Или не сте съгласни с мен? За нашия Колюня?

— Та той ни е като син на полка! — изтърси веднъж Андреоти.

— Точно така! — похвали го, без да се засмее Валентин. — Той наистина е син на полка. На нашия малък полк. — Подрънка струните и изведнъж попита, без да очаква отговор: — А кой друг ще се погрижи за него? Държавата ли наша родна? Много ли се погрижи за вас? За вашите женички, който има жена? За вашите дечица? Това е! Така че, Коля Топоров, живей и се радвай, щом стоят така нещата. Брули тези круши! Наяж се на корем!

10

Веднъж след часовете в училището се появи Гошман и като го видя, Колча се изплаши. Добрият мен така беше отслабнал, че новичките му джинси, облечени май за първи път, се въртяха на него като на тояга.

Те се прегърнаха — Топорик го беше научил от Валентин — и Колча започна да разпитва Гошман за това-онова. Но неговият любим близък приятел се дърпаше и отбягваше отговора и тъй като Топорик трябваше да върви по задачи, помоли да го повози, докато има време. Там, в мерцедеса, така между другото той каза на Колча, че е болен от левкемия.

— Това не е ли дреболия? — попита Топорик. — Малко ти е кръвта ли? Трябва да ядеш каквото трябва — плодове, месо, аз ще ти купя.

— А-а-а, не! — разсмя се Гошман. — Това се нарича малокръвие. А моята кръв е бяла. С малко червени кръвни телца. И с много бели.

— Е, хайде — бяла! — опита да се ухили Топорик, но се смути, разбра, че нищо не знае.

Те попътуваха малко, мълчейки, и Колча попита:

— Сега какво?

— Нищо.

— Как се лекува това?

— Трябва да се присади костен мозък. Задължително от роднини. От брат или сестра. — Гошман се усмихна измъчено, махна с ръка. — Че какви братя имам аз?

Все едно ток удари Колча, той дори натисна спирачката от изненада. Тази мисъл бе само за секунда, но сякаш го скова студ. Все едно стената зад гърба му е рухнала изведнъж, той се е обърнал и е видял зад себе си пропаст — крачка да направи и ще се срине в нищото.

Как го каза Гошка? „Какви братя имам аз?“

А сестри? А майка, баща — къде са те? Само те, само роднините стават, за да пожертват от своя костен мозък за момчето, но тях, тези хора Гошман ги няма. И той, Колча, ги няма.

И още нещо го зашемети: куфарът! Нали при Георгий Иванович се пази неговият куфар. Така казваха — почти всички имат куфари, значи и той, Колча, има!

А Гошмана има ли куфар? Макар че дори да има, той не е напуснал интерната и засега му е забранено да поглежда там. Но защо? Ами ако в този куфар се пази някакво доказателство, нещо друго? Нечие име, някакъв незначителен документ?

Ех… Топорик отново намали, караше по-бавно. Ако имаше куфар, директорът не би забравил да го даде. Това първо. Второ, там не се пазят документите. В куфарчетата има вехтории, някакви глупости, дреболии, това е ясно като две и две. Да не би в интерната да са пълни глупаци? Десет пъти ще преровят, ще огледат, ще изследват всичко и което трябва, ще сложат в папката, в личното му дело…

Въпреки това Колча Топорик не заплака, не се просълзи, не подсмръкна с нос, дори не каза някакви по-особени думи на Гошман. Само проговори:

— Лесна работа, момче! Ще се оправим!

Той погледна приятеля си и забеляза, че онзи го гледа някак прекалено внимателно. Завъртя глава, за да отърси от себе си този объркващ го поглед, но нищо не излезе. Все едно нещо непонятно, неясно го обхвана, притисна го от всички страни някаква неловкост, необяснимо неудобство, а може би и срам… Хората се поддават на странни, малко обясними състояния, които се появяват в тях и около тях, както например озарението, което е способно да те подтикне към нещо важно, решително, дори мъжествено, като прозрение, което изведнъж сваля от тях мъглата на неясното и неправдата и накрая като затъмнение, като неясно томление, предположение, а често и предсказание за това, което задължително ще се сбъдне, искаме или не искаме…

Объркване, скръб, тежко предчувствие сякаш оплетоха Колча и той, срамувайки се от това, ясно разбираше, че неговото тежко предположение се отнася преди всичко за Гошман, но и за него също, и това, което се отнася за него, го вълнува повече и по-страшно, отколкото живота на Гошка.

Той целият гореше, обхванат от душевен смут, дори и тениската му се овлажни, когато стигна до интерната.

Отслабналият, прозрачен Гошман, така неузнаваемо неприличащ на себе си, на предишния — прекалено пълен, дори подпухнал, стисна ръката на Колча и му обясни, че две-три седмици ще поживее у дома, тоест в интерната, а после се връща обратно в болницата, и излезе от мерцедеса.

Топорик тръгна към мястото на срещата, после, както бе редно, отстъпи волана на Андреоти, направи обхода, но се движеше, говореше, смяташе парите, ако беше необходимо, в същата безтегловност и обърканост, когато уж живееш както винаги, а в действителност нищо не усещаш — нито краката, нито тялото си, а думите, които произнасяш, ти звучат някъде отдалече.

През целия си съзнателен живот Колча се вглеждаше в полутрезвите маминки с учудване, а после и с презрение и никога не се свързваше с тях, тези приличащи на пингвини жени, но ето — изясни се, че Гошман на живот и смърт има нужда точно от такава лелка. Майка. И тя да му доведе сестра или брат. Оказва се, че съществуването на Гошман, неговото пребиваване на земята зависи от тази проклета противна майка. Къде ли е тя? Къде се е дянала? Какво право е имала да изчезне?

И — той? Кой е той? Добре, той презираше маминките, отлети по един калъп. Но какво ще стане, ако и той се разболее като Гошка? Кой е посещавал Гошка в болницата? Директорът Георгий Иванович? Леля Даша? Дори да е тя, такава приветлива и добродушна, нима това е достатъчно, за да се измъкне, както това е необходимо на Гошка?

В Колча се блъскаха той самият и добрата душа Гошман. Неизвестно по какъв начин той се поставяше на мястото на приятелчето си, а Гошка на неговото място и му ставаше душно, тежко, безизходно.

„Ами ако умра? — питайки се, мислеше Колча за първи път в живота си. — Кой ще дойде на гробищата?“

Колча и Гошка влизаха един в друг като матрьошки, съвсем малко се различаваха по размер, и дрехите им са различни, но в нещо така са устроени, че да живеят един в друг, да си приличат не външно, а по нагласата на лукавата съдба. Направени и свързани от невидима сила, те еднакво рухват и са еднакво уязвими…

Само от една пълна чаша „Хенеси“ и Колка се замая. Вслушваше се в себе си, усещаше как се стапя и изчезва от него призракът, появил се от разбирането на Гошкината, а значи и на неговата обреченост.

Не му се ядеше, но нещо го напъваше, някакъв вик, а може би стон, и Колча, като изпи втора чашка, без да знае сам защо, запя именно тази песен. Валентин не я знаеше, остави китарата, трескаво прелистваше песнопойката, но изглежда и в нея я нямаше, а може и в бързината да не я беше намерил, затова бързо се отказа.

Колча пееше сам, без акомпанимент, по интернатските мерки гласът му беше един от най-хубавите, но това не означава, че е съвсем хубав, по-скоро силен, рязък, по момчешки неравен. Забележете обаче — когато пее момче, още повече самотно момче на малко повече от петнадесет години, при това самотно момче, изведнъж осъзнало своята обреченост, тогава гласът му се изпълва с отчаяние, а думите не се изпяват, а извикват, понякога с хриптене, без всякакви сантименталности, без надежда, без любов — и от това песента предизвиква потрес, непонятен за душевно глухите, но ясен за онези, които поне веднъж са били силно засегнати от болка.

През вечерния здрач, под потъмнялото небе

все по-ясно и ясно се чува крясък на жерави…

Отдалече литнало, сърцето се понася към тях

от студена страна с оголени степи.

Ето все по-близо летят и все по-силно ридаят,

сякаш скръбна вест ми донасят…

От какъв ли мрачен край, жерави,

сте долетели тук да пренощувате?

Валентин отдавна беше научил яките мъже да не ядат, когато се пее, и сега те притихнаха, нищо че пееше само момчето, без господаря. Но пееше така, сякаш ридаеше, сякаш душата му се изтръгваше и хриптеше, макар дори и сълзичка да нямаше в очите му, а само необяснимо отчаяние, плашещо дори тези безпощадни хора.

Познавам я тази страна, където слънцето едва грее,

където, замръзвайки, земята чака белия саван,

където в голите гори вие унилият вятър —

и това е родният мой край, родината моя.

Песента имаше още един куплет и като го изпя, Колча вдигна глава и разбра, че е пял песента с наведена глава, че е пял не на възрастните мъже, които седят около него, а за първи път все едно е пял на себе си, защото му е било нужно да се изприкаже, а не знаеше и не намираше свои думи, но го разкъсваше тази странна болка — и ето че тя намери изход в чуждата, написана от някакъв мъдър човек песен. Не песен, а тъга.

Колча вдигна глава и видя сълзи в очите на Валънтайн. Мутрите седяха, навели глави.

Излизаше, че е трогнал и тях…

11

След тази вечер Валентин нае за Топорик едностаен апартамент.

Колча се опита да каже, че това изобщо не му е необходимо, но господарят се подсмихваше и отговаряше, че от добро никой не се отказва. Топорик се видя в чудо, когато си представяше, че ще нощува сам-самичък, трябваше и за това да се замисли — през целия си живот той никога не беше нощувал сам. Но Валънтайн не желаеше да се вслуша, държеше си на своето, а когато навярно за пети път Колча се опита да каже, че никакъв апартамент не му е необходим, се разсърди:

— А защо мислиш, че той е за теб? Той е за работата, това е! Ще бъдеш просто пазач, ясно ли е?

Топорик нищо не разбра, но замълча, свикнал да чака всичко да се нареди от само себе си и да се изясни неясното.

Жилището, което шефът нае, изглежда е било на самотна жена и беше обзаведено чисто по женски — върху високото желязно легло имаше цяла камара възглавници и възглавнички, диванът беше украсен с бродерии върху бял плат, а тоалетката беше препълнена с разни дреболийки съвсем по женски — слончета, порцеланови куклички, бутилчици, гърненца и други боклуци. Съвсем чужди, необясними и отблъскващи. Всичко това не беше необходимо за живота, а само по свой начин го украсяваше. Колча признаваше само това, което бе полезно. Полезното беше събрано в кухнята — чистичка и почти стерилна, и като влезе в апартамента и го огледа заедно с Валентин, Топорик реши, че така ще бъде, щом това го иска господарят, но той ще ползва само дивана и кухнята, без да докосва леглото, прилично на индийска гробница, тоалетката, разбира се, а и масата, сияеща с лака си като концертен роял. Кухнята и диванът му бяха напълно достатъчни и трябва така да живее, че да не замърсява килимите и килимчетата, застилащи всяко свободно пространство на пода.

Засега Валентин го накара да се премести от общежитието. Колча прие да вземе в новото си жилище само красивата „балалайка“ и без това все го беше страх, че в общежитката може да я откраднат. Наистина обитателите на общежитието се досещаха, че не е безопасно да се краде от Топорик и по тази причина не посягаха на знаменитата собственост. Но пък едната страна невинаги можеше да разбере какво всъщност мисли другата.

Така че леглото в общежитието се броеше за Колчино и след обяда той отиваше в стаята, лягаше на мястото си, а като си тръгваше, не разбухваше възглавницата, за да изглежда, че току-що е излязъл и е някъде наблизо. Но нощуваше на новото място.

Няколко вечери поред след вечерята Валентин наминаваше при него — тоест дежурният шофьор не го откарваше към мястото на господарското слизане, а първо докарваше тук двамата с Колча и шефът се държеше някак странно. Той често поглеждаше Топорик, бърбореше всякакви глупости и всеки път на Колча му се струваше, че иска да научи още нещо за него.

Какво ли? Та Колча отдавна е празен, тоест в него не остана нищо, което Валънтайн да не знае.

После Топорик откри двата метални куфара. Вечерта, като се прибра, седна пред телевизора, пиеше чай, замезваше с геврече, но то се изплъзна от ръката му и се отърколи под леглото, което бе покрито с дантелена бродирана покривка почти до пода, женска му работа. Колча се мушна под нея за гевречето и видя блещукащите в полумрака средно големи железа, като в американските филми — от матов, грайферен метал.

Той ги погледа, искаше да ги пипне, но се въздържа. На другия ден много му се искаше да каже на Валентин за тях, но реши да не бърза, а отново да изчака и наистина дочака.

Всяка вечер като се върнеше вкъщи, първата му работа беше да погледне под леглото. Първо изчезна единият куфар, после и вторият. После поред се върнаха. Това, разбира се, него не го засягаше, но като помисли реши, че не трябва да го имат за съвсем малко дете. Трябваше да им покаже, че знае за куфарите. Ами ако това е имущество на хазяйката, която не беше виждал нито веднъж. И изобщо! Ако без него в дома му влизат и излизат някакви хора, донасят и изнасят куфари, а той е назначен за пазач, какво тогава? Пазач ли е, или не е? Пази ли нещо, или работата е съвсем друга? А ако Валентин го е определил за пазач, не е ли длъжен да му каже за това, или не?

Когато останаха само двамата в колата, Колча попита Валентин:

— Аз отговарям ли за куфарите?

Онзи помълча и отговори глухо:

— Не. Но на никого нито дума за това!

— Мълча — отговори Колча.

Тази вечер Валентин отново се качи в уютния апартамент и разговорът продължи.

— Там има пари — каза господарят, дърпайки си от цигарата „Пал-Мал“.

Колча не изрази учудване.

— Много пари — продължи Валънтайн, вглеждайки се изпитателно в Топорик.

Той беше готов за нещо подобно, докато премяташе в главата си възможните варианти, а и главното, нагледал се на вносни филми: нямаше какво друго да бъде освен пари. Или скъпоценности. А откъде са скъпоценностите — нямаше никакво съмнение!

— Не е ли опасно? — позволи си той да попита.

— Много е опасно — отговори господарят, — но най-безопасният от всички опасни варианти е да ги държим тук, при теб. Мисля — проговори Валентин като бавеше думите, — в теб последен ще се усъмнят.

Той замълча, а Колча разбра всичко. Нямаше за какво повече да пита… И тогава Валентин каза следното:

— На тебе ти вярвам повече, отколкото на всички останали. Главното е да не се изпуснеш пред интернатските момчета. И не се плаши от нищо, за куфарите ти не отговаряш. Отговарям само аз. Но това няма да е за дълго. Само до пролетта.

Той приближи стола си до Топорик, протегна му разтворената си длан. Хвана пръстите на Колча. Каза:

— Определил съм ти специална роля. Каква — ще разбереш по-късно. А сега — остани си такъв. Сдържан. Потаен. Наистина и малко глупавичък…

Той потупа Колча по бузата.

— Този апартамент може да бъде закупен и аз ще го купя на твое име. Той ми е необходим, разбираш ли? Необходим е и на тебе.

Стана, разходи се безшумно по меките килими. Каза, без да гледа Колча, сякаш заповядваше:

— Обяснявам ти по-нататък. Сега ти премина целия цикъл, знаеш нашата работа, адресите, хората, ставките. Аз не се каня да бъда вечен рекетьор. Скоро ще сменим нашата специалност. И ти няма цял живот да събираш ясак[4]. Ще измислим нещо по-хубаво. По-строго. По-весело. И по-солидно, затова сега отново ще бъдеш в сянка. Ще бъдеш обикновен шофьор. Последна спица в колелото. А всъщност — втори.

Той седна отново, вгледа се в Колча.

— Само мълчи. Нито дума на нашите мутри! Предварително ме извини, но аз ще бъда принуден да променя отношението си към теб. Ще те нагрубявам. Ще те ругая. Но ти не обръщай внимание. Аз те обичам. Ти си дясната ми ръка. Ти си моя наследник, ако нещо се случи с мене. Само ти ще знаеш всичко. Разбра ли?

Изблещил очи, Колча гледаше Валънтайн с напрегнато внимание. Още повече го обичаше. Затова че разговаряха за опасни, може би страшни неща. Той не всичко разбираше и беше съгласен с това неразбиране, а Валънтайн ще му обясни, когато потрябва.

Отново нещо обхвана Топорик, някакво объркване. Чак сега неговото предчувствие придоби ярки одеяния — то сияеше златно, алено, синьо. Това, за което говореше великолепният Валънтайн, беше тайнствено и опасно, така е, но на кого да вярва, ако не на него. И работата съвсем не е в поредния номер на спиците на Валентиновото колело — той ще тръгне след своя шеф, след своя брат.

Но той говори много сериозно. Говори за доверие от най-висока степен. Говори така, че да станеш прав. И да отдадеш чест, допрял ръка към войнишката пилотка.

Той, Колча е Валентинов войник и това отдавна е ясно. Но ето сега му обясняват, че ще стане таен заместник на командира. И ако Валентин е полковник, той, излиза, че е подполковник. Съвсем не е така просто, съвсем не е по детски. Военните отговарят един пред друг и подполковникът отговаря пред полковника.

И най-страшното, най-безпощадното в работата на военните хора е предателството. Военният не предава военен. А ако го предаде, наказанието е само едно — разстрел. Но ако твоят полковник, твоят командир е още и твой брат, тогава как?

И тогава така.

Това предателство е най-страшното от предателствата.

Братът е длъжен да разстреля за предателство брат си.

Колча беше готов за такава мярка на нещата и за такава разплата. Съгласявайки се, той чувстваше към какво отива.

Докато говореше, Валентин изпуши цяло ветрило цигари. И всички бяха изпушени само до половината. Палеше, след това я гасеше. Значи нервничеше. Значи не се шегуваше, казваше истината, вълнуваше се.

После се приближи до вратата, обърна се към Колча и неочаквано го прегърна. Силно-силно го прегърна. Отново каза:

— Обичам те. Вярвам ти. Ти си най-сигурният ми човек.

У Колча отново нещо неясно започна да ферментира, загъргори, закурка, но той се сдържа.

Валентин го пусна и се засмя. Каза:

— А пък аз те проверих. Браво на теб! Ти дори не се докосна до куфарите. Самообладание на истински разузнавач!

12

Той го нарече разузнавач! Човек, притежаващ самообладание!

Това въодушевяваше Колча, вълнуваше го. И го караше да мисли, макар и само за себе си. Така ли е всичко в действителност? Може би това изобщо не е самообладание, а страх, нежелание да си пъха носа където не трябва? Или навик, възпитан в интерната — да не прави нищо без команда, да умее да плува по течението: все едно ти до самия край не отговаряш за себе си. Отговаря интернатът, държавата, още някой.

Веднъж той чу как една лелка от някаква комисия, която досаждаше на Георгий Иванович, гръмогласно да казва: „Държавни деца! Държавни деца!“. Тогава Колча прихна от смях, когато минаваше край нея и си помисли, че лелката сигурно е от автоинспекцията. Там също делят колите на държавни и частни, съвсем доскоро дори имаха различни номера. Точно така, тази лелка беше от автоинспекцията, само че отговаряше не за колите, а за децата, и точно тя знаеше, че има деца държавни като тях, без родители, и деца частни.

А на всички е известно, че колите с държавни номера по-малко се боят от ченгетата, карат по-бързо и затова по-често катастрофират и никой не страда така за смачканите трошки, както частникът за най-малката драскотина на капака. А защо? Затова защото твоята кола си е твоя кола, а държавната е държавна и нея винаги ще я поправят за нечии пари, а ако не я поправят, ще я отпишат — не е голяма беда.

Така портиерът Никодим, докато пафкаше редките сега цигари „Беломор-канал“, разясняваше на децата насъщните моменти от живота, като популярно тълкуваше примери, които не се изучаваха в интерната. Волно или неволно това проникваше в кръвта им и децата неведнъж изпитваха снизходителността на държавата, за разлика от деца с родители. Ако грешаха пред очите на възрастните, те махваха с ръка: „А-а, деца от дом!“.

Дяволска работа! Домовете отдавна ги преименуваха на интернати, а тях ги наричаха както преди „домовски“, при това дарявайки ги наистина с някаква допълнителна свобода, оправдана от нечия непридирчивост. Но и с пренебрежение и неуважение. Възпитателите, пък и пръв Георгий Иванович, само това им повтаряха, да не се бият, да не се отклоняват, да не скачат, да не хулиганстват, а да се учат, възпитават и хранят за сметка на добродетелната държава, щом така стоят нещата. А родното отечество няма да ги подведе и ще ги изведе на широкия път.

Да повторим: тези думи с времето угасваха, докато съвсем не спряха, но казани веднъж, живееха в умовете на децата, дори когато излязат от интерната, както например Топорик.

И сега, опитвайки се неумело да размишлява за себе си и своите постъпки, той се усмихваше, възхищавайки се от щедростта на Валентин и се мръщеше, правейки извода, че е получил излишни похвали, че неговият приятел, брат и господар е приел за самообладание интернатския навик да не си пъхаш носа където не ти е работа, а да се движиш като държавна трошка, равномерно, по възможност без да нарушаваш правилата, което означава еднообразен и дълъг път, без резки ускорения, нарушения, форсиране на двигателя, което, разбира се, държавата ще ти прости, но никой не знае в какво ще се превърне това…

Но щеше да е недостойно да разубеждава Валентин и Топорик се затъркаля по инерция по-нататък — така трябваше според интернатските правила.

А господарят, както го беше предупредил, се промени рязко. Веднъж на вечеря, вглеждайки се в момчето, той дебело намаза с черен хайвер парче бяло хлебче и му го протегна, а когато Колча неуверено отказвайки, все пак се съгласи да го вземе, той дръпна сандвича и високо и несдържано го напсува. Топорик потръпна от изненада, но, като си спомни уговорката, тутакси се засмя.

— Ама че гадина — заяде се господарят, — че се и хили на всичко отгоре! — И заповяда на Колча веднага да седне по-далече от него.

В стаята се възцари тишина, но мутрите смилаха промяната твърде бавно за техните масивни глави и бичи вратове. На Колча дори му се стори, че те бяха зажаднели за този момент, защото всички единодушно се оживиха, засуетиха, заговориха, зазвъняха чашите, колективът от колеги закипя, без повече да е затрудняван нито от песни с непознати думи, нито от изкуственото и с нищо неоправдано голямо уважение към това момче, към това пале.

Колча ядеше, присмиваше се вътрешно, по-точно опитваше се да се присмее, защото това се оказа не толкова проста работа — да ти зашият публично плесница, да знаеш, че това е нарочно, несериозно и да се преструваш, че го преживяваш. Но излезе така, че той наистина го преживяваше. Нали го обидиха публично пред всички. И всичките въздъхнаха с облекчение — това първо. И второ — никой не се застъпи за него. Значи няма никога да се застъпят. И всички на сериозно приеха неговото преместване, отстраняването му на заден план, отмяната на песните.

Колча се хранеше, навел глава, смутен и напразно се убеждаваше да не се разстройва. Но се разстрои. Макар и да не го изненада, реакцията на мутрите го засегна. Квадратните мъжаги с дебели пръсти един след друг го пренебрегнаха. До вчера го молеха да им каже думите на песента, за да припяват на своя предводител, да изглеждат достойно, а днес все едно не е било — той изчезна, без да е изчезвал, умря, без да е мъртъв.

Топорик на няколко пъти вдига глава, търсейки погледа на Валентин, но той гледаше встрани. На другия ден Колча отново беше зад волана.

Единственото, което го утешаваше — отново управляваше своя любим мерцедес и отново тихо свиреше музика, миришеше приятно на кожа и хубави цигари. Зад гърба му седяха мутрите Андреоти и Антониони, но сега те презрително се обръщаха към него, макар и да не престъпваха невидимата линия, разделяща подчинените от подчиняващите.

Сърцето на Колча равномерно биеше. Щом Валентин го нарече разузнавач, значи такъв и трябва да бъде. Той си спомни артиста Тихонов в ролята на Щирлиц, мъчеше се да бъде Щирлиц, единствената разлика бе в това, че мутрите не му бяха врагове. Той само трябваше да се притаи, да се смали по размери, да стане сив молец, който не означава нищо в сравнение с тях.

13

Тази вечер те се движеха по стандартния маршрут, тихо звучеше музика, двамата „италиански“ дейци, както си бе редът, влизаха и излизаха на определените пунктове, адидасовската торба плавно се пълнеше с пликове и пакети, обвити с вестник, без изобщо да привличат вниманието на Колча и когато мутрите излизаха, той безгрижно се отпускаше.

Има такова състояние: човек гледа в една точка, замира, дишането му става по-рядко — като че ли спи буден.

Може би затова Топорик пропусна нещо важно, а се изплаши със закъснение.

Пропуснатото се запечати в него като два пукота на шампанско или два удара на пръчка по прашен матрак. Той се стегна, седна по-удобно, както се полагаше по правилата, двигателят беше запален, работеше равномерно и Топорик даде малко газ на празни обороти.

След това с периферното си зрение видя, че Андрей влачи Антон. Антон местеше крака, но едва-едва и Колча се обърна към тях, стори му се, че на улицата е прекалено тъмно, макар че беше средата на март и здрачът падаше късно.

Първото желание на Топорик беше да изскочи и да помогне, но си спомни инструкциите и само се обърна да открехне задната дясна врата, да помогне на мъжете. Андрей я разтвори, като се задъхваше и на пресекулки скимтеше, и започна да вкарва Антон, но ненапразно Колча ги наричаше мутри. Антон беше тежък и едър и колегата му го набутваше в мерцедеса на части: отначало тялото, после краката. Като вкара колегата си и го настани на задната седалка, Андрей седна при Колча. Моторът вече нетърпеливо ръмжеше, беше на скорост, само трябваше да натисне педалите. Колча образцово изпълни тези движения. Мерцедесът като жаба направи дълъг мощен скок и полетя по червеникавия пролетен сняг, изравяйки го с джантите.

Андрей трудно идваше на себе си. Адидасовската чанта я нямаше и на мълчаливия въпрос на Колча той отговори:

— Това е война!

Те хвърчаха по свечеряващите се улици и отзад хъркаше Антон.

— Това е война — повтори Андрей, — никога не се стреля веднага.

Колча и без него знаеше, че ако групировките не бяха на едно мнение, започва битка за надмощие, срещат се парламентьори, за да се договорят за мир. А да стрелят започват, когато не се разберат. В разделения свят си има правила, не трябва да се мисли, че го управляват диваци. Ако стрелят без предупреждение, работите са зле, защото това не е спор. Това е друго.

Всичко по-нататък стана бързо, сякаш от само себе си, без да е страшно…

Хъркането зад гърбовете им затихна, Андрей каза на Колча да спре, той внимателно, за да не поднесе, спря: слава богу, гумите бяха с шипове. Андрюха изскочи навън, отвори задната врата, наведе се към Антон, изпсува, върна се обратно. Отново изпсува.

— Какво? — попита Колча.

— Край! — отговори Андрей.

Той извади от вътрешния си джоб мобилен телефон, набра номера и веднага намери господаря.

— Антон умря — доложи той.

Онзи, изглежда, попита къде е станало произшествието. Андрей каза:

— Автосалона.

Попита:

— Къде да го карам?

Като получи указания, отговори като на война:

— Край на връзката.

Затвори телефона, помълча за миг, после каза:

— Ще спреш до киното. Ще излезеш от колата. Ще се прибереш вкъщи.

Топорик се върна в апартамента с възглавничките. Дълго сапунисва ръцете си, като че ли се измиваше от нещо.

В три през нощта Колча се събуди от това, че някой го гледа. От погледа.

Той скочи, изтръпвайки, но тихият глас на Валентин произнесе в тъмнината:

— Не пали лампата. Колата е в училището. Измита е от кръвта, но ти ще купиш от някой автосалон почистващи препарати и както трябва ще лъснеш кожата и постелките. Никъде не ходи и не пътувай, докато сам не ти разреша. Лично.

Той пушеше и в тъмнината святкаше голямата оранжева точка на цигарата му.

Валентин изхлипа или се разсмя.

— Когато бях малък — каза той, — баща ми в тъмнината ми рисуваше с цигарата картинки, а после ме учеше на азбуката. А ти можеш ли? Да ги прочетеш?

И той започна да пише във въздуха оранжеви букви.

Колча се усмихна в тъмнината, той дори не знаеше, че може да се разговаря мълчаливо с помощта на огънчето от цигарата.

Валентин рисуваше буквите, а Топорик четеше.

И ето какво се получи:

„А-П-А-Р-Т-А-М-Е-Н-Т-Ъ-Т Е Т-В-О-Й“.

Трета част
Напразни грижи

1

Никога не беше ходил в командировка, но му се струваше, че все едно се е върнал от точно такова пътуване по работа. Това, което се беше отдалечило и изпаднало от живота му, защото беше на друго място и беше зает с друго, отново се върна, отново стана важно. Училищните работилници, опонентите Василич и Иванич и учителите, двамата Петковци, копринарката Серьога, който се гърчеше като някаква гъсеница — всичко това се върна по местата си като по учудващ начин изпълни пространството и избута зад кулисите нещата и хората, които седмица преди това определяха хоризонта му.

Само измитият и излъскан мерцедес, паркиран в ъгъла, и ключовете от него, които тежаха в джоба му, напомняха за онова, което беше преди. Всичко останало, действително като някакво кратко главоболие, се скри в тъмата, изчезна, пропадна.

Валентин не се появяваше, мутрите не се показваха. Никакви разговори за убийство не стигаха до Колча. Дори две нощи той пренощува в общежитието — и нищо, никакви последствия: нито лоши, нито хубави.

Както и по-рано домът с възглавничките не го привличаше, макар че не го и плашеше. И изобщо не можеше да мисли за него като за свой дом: за това бяха необходими още някакви — неизвестно чии — усилия. Пък и бяха ли необходими? Колча засега много малко разбираше, но не вярваше сериозно за жилището. Това все едно не се отнасяше за него. Но щом така трябва на боса — нека.

Интернатската анестезия действаше безотказно — така наричат нечувствителността към болка, постигната чрез инжекции, таблетки или даже вдишване на специален газ по време на операция. Колча многократно установи, че смъртта на Антон изобщо не го изплаши. А пък това не беше обикновена смърт, а убийство. И като поразмисли, всекиму би се свило сърцето. Първо, някакво странно нападение, второ, можеха да убият и Андрюха, и трето — да убият и тримата, включително и него.

Но по някакъв начин Колча не се задълбочаваше в предположения. Второто и третото, то се знае, му минаваха през ума, но там е работата, че изобщо не го стреснаха. И дори, честно казано, не се развълнува много, когато препускаше с мерцедеса с хъркащия Антон. Пък и това хъркане не го изплаши, защото всичко наоколо, кой знае защо, беше много обикновено.

Небето не беше осветено в червения цвят на ужаса, моторът на колата не се тресеше от напрежение, ръцете на Топорик не трепереха неуверено.

Всичко беше именно обикновено, обичайно, просто. Може би за това помогна и Андрей, който пусна Колча от колата и той така и не видя много неща. Общо взето — той не се изплаши.

Навярно му помагаше и спокойствието на заобикалящите го. Животът наоколо си продължаваше по обичайния начин, в който Топорик отново забеляза дреболиите, сякаш отместени на заден план.

Между тези дреболии имаше и приятни. В групата Колча отново изпъкваше между останалите, обаче сега не просто страняха, а се бояха от него. Топорик беше забелязал това и преди, но, зает с работата, не обърна особено внимание на промяната в отношенията. Сега тази промяна беше стабилна, с основание и дори щуката на име Сергей старателно заобикаляше костура Топоров, опасен с острите си плавници. Затова пък тиранизираше каракудите, между които се оказаха и двамата Петковци.

Колча някак бе пропуснал тези промени. Разбира се, причината беше уважителна — той почти не нощуваше в общежитието, а когато, нарушил волята на господаря, пренощува веднъж, че и два пъти, разбра, че Петка-едрия и Петка-хилавия са станали истински подлоги на Сергей. Несвикнал да се възмущава гласно, той премълча и този път, отначало решил да заобиколи острия ръб: Петковците със своите селски номера не му бяха любими.

Но дръвникът Сергей издевателстваше над тях прекалено откровено. Вечер му сервираха масата — той искаше и пиене. Властта над Колча му се изплъзна и той зароби Петковците.

Когато пренощува за първи път в общежитието след убийството на Антон, Топорик просто отбеляза новите правила на тяхната стая. Вторият път, отново премълчал, той се възмути вътрешно, а на сутринта, в едно от междучасията, отиде при Петрухите, които пушеха на стълбите. Те го посрещнаха с умърлушени, угаснали погледи и Колча си спомни, че съвсем наскоро, когато Серьога се гавреше и с него, той така и не дочака помощ от Петковците. Напротив, дочака присмех и раболепие пред силния. Сега авторитетът се смени. Такъв стана слабият Колча, а мощният Серьога му се подмазваше. Ясно е защо — Топорик, зад чийто гръб бяха яките мъжаги в кожени дрехи, можеше да си припомни лошите обноски.

Колча изпуши цигара с момчетата, а после им предложи да поиграят на стара игра от интерната. Те слушаха, хилеха се, но ги беше страх. Сега Колча е тук, а утре няма да го има и те ще са сами срещу Дръвника. Че и в една стая. Но Колча просто не издържаше: искаше да смъкне Серьога от крехкия пиедестал, който сам си беше издигнал, разчитайки само на слабостта на останалите. Нали това е първият признак на страхливост. Впрочем, страхливостта направо извираше от него, не можеше да бъде скрита.

Следващото междучасие гърчавият Петка все пак рискува, мина зад гърба на Сергей, докато Колча разговаряше с него за някаква глупост. Приклекна. Необходимо беше нищожно усилие, за да бутнеш този тъпанар в гърдите. Топорик го направи и Сергей се преобърна. Тутакси скочи разярен и се втурна към Топорик. Забрави и за страха си. Колча приклекна, оттласна се с краката, дръвникът се повдигна, падайки отново, и с трясък се изтърси на пода.

Без да може да се познае, Колча седна на врата му, хвана с две ръце главата му под брадата, повдигна я и го попита равнодушно:

— Знаеш ли къде е основата на черепа?

Онзи мучеше и се блъскаше с цялото си тяло, но не можеше да го отхвърли. Топорик се наведе още по-близо до него и каза:

— Само едно слабо движение настрани и няма да те има.

Серьога изфъфли:

— Пусни ме! Пусни ме!

В думите му имаше страх.

Колча стана от врата му, отдръпна се встрани. Заобиколи ги цялата група и Топорик видя уплашени очи. Послушни момчета тук нямаше, те не се учат за автомонтьори, но и тези сега гледаха без одобрение и радост — изглежда всичко излезе прекалено на сериозно. Каквато бе и целта.

Още същия ден Серьога се премести в друга стая на общежитието и според сведенията, постъпили от двамата Петковци, там се държеше по най-кротък начин.

Но Колча се чувстваше отвратително. Прието бе на момчетата от интерната всичко да се прощава, но такова нещо му се случваше за пръв път. Никога и никого той не беше тормозил толкова сериозно, колкото Сергей. Дали пък в това назидателно нападение не се беше изляла обидата от унижението, на което същият този Сергей го беше подлагал. Може би. В главата на Топорик като на лавици бяха подредени всичките му извинителни оправдания, но му беше тежко на душата. Отдавна се бяха променили техните отношения, страх и ужас измъчваха Сергей, а пък Топорик не беше станал по-силен — страхуваха се не от него, а от възрастните мъже, които стояха зад гърба му. Излиза, че Колча бе злоупотребил със страха, предизвикван от други…

Двамата Пьотровци сега направо се унижаваха пред него, канеха го на вечеря, обещаваха му, че ще му купят и бира, и водка и колкото повече те му се подмазваха, толкова по-противен ставаше сам на себе си, толкова повече той жалеше страхливия Серьога.

В своята безсърдечност неочаквано Колча усети несправедливост.

И тази несправедливост беше срамна.

Щеше да е честно, ако той се бе провинил пред добър човек, а Серьога не можеше да бъде определен като добър. И ето — сега се срамуваше, че е наказал глупак и тъпанар.

Тревожно беше в душата на Колча, тревожно беше и в главата му. Все пак още не беше свикнал с уравненията, където всичко е боклук и несправедливост.

2

По много странен начин след седмица и половина Валентин се върна в живота на Топорик. След заниманията в работилницата Колча отиде в жилището с възглавничките и завари вратата открехната, мебелите разместени, а възглавничките свалени в ъгъла. Най-изненадващо тук се разпореждаше фризьорката Зинаида. Облечена в дълъг домашен халат, тя бършеше дребните предмети на тоалетката и разговаряше с двама мъже на неопределена възраст. Те поправяха пода на това място, където по-рано беше леглото и Колча веднага разбра каква е работата. Макар лъскавите куфари да ги нямаше, майсторите правеха в пода вдлъбнатина за тях, бяха изкъртили цели камари бетон, а всичко отгоре трябваше да бъде прикрито с дъски с накован на тях паркет.

Всички си даваха вид, че не ги засяга какъв е смисълът на работата, разговаряха за глупости, Зинаида изобщо не се учуди, като видя Колча, а го накара да мъкне с кофи строителните отпадъци в казана за боклук, който беше в двора.

Майсторите вече привършваха работата, наместваха дъските в пода, заглаждаха ги, за да легне паркетът на едно равнище, без издатини, а като свършиха, помогнаха на Топорик да изнася кофите. Работата тръгна леко, но фризьорката не бързаше, чакаше кога ще приключат, след това щедро се разплати с мъжете, изглежда толкова щедро, че те се измъкнаха заднешком, като безкрайно благодаряха на Зинаида и я наричаха стопанка.

Тя се и държеше като стопанка, заповяда да върнат леглото на мястото му, показа къде и как да го наместят, уверено разбуха възглавниците и възглавничките. Изобщо чувстваше се като у дома си. Колча си помисли, че господарят е купил този апартамент за нея. Всъщност нямаше никакви доказателства, освен увереното поведение на фризьорката.

Също така уверено тя отвори шкафа до прозореца, където Топорик дори не беше поглеждал, извади оттам чиста кърпа, гащета и фланелка, занесе всичко това в банята и пусна водата, кимвайки с усмивка на Колча:

— Хайде, изкъпи се.

Той влезе в банята и видя, че водата е синкава и покрита с пяна. Искаше да попита Зинаида какво е сложила там, но му стана неудобно: все пак фризьорката трябва да знае какво.

Колча се съблече, влезе във водата, отпусна се, усещайки резкия ароматен мирис. Водата се движеше, променяше нюансите си, той се потопи до гушата и си спомни как Валънтайн го беше завел да се подстриже при Зинаида и тя показа цялото си майсторство, направи му модерна прическа, фиксира я с лак, а пък под престилката се очертаваха зърната на гърдите й.

Топорик притвори очи и неочаквано се усмихна — дали от приятния галещ мирис на ароматната и пенлива вода, от топлината, проникваща във всяка частица от тялото му, или от отдавнашното видение, което го беше развълнувало, може би повече отколкото убийството на Антон.

Топорик помисли за мутрата. Не се получи много по човешки. Антон беше убит, а Колча сякаш бе отстранен от всичко. Той дори не знаеше къде са го погребали и кой е бил на погребението. А и какво изобщо знаеше той за Антон, когото господарят наричаше Антониони, по името на някакъв италиански режисьор. Нищо — нито повече, нито по-малко. Мутра като мутра. Като всички останали. Всеки от тях имаше нещо, някакъв друг живот — без кожени дрехи. Сигурно имаха и родители, а пък някои — жени и деца, Валентин нещо споменаваше. Но Топорик никога не бе срещал нито тези жени, нито децата, все едно те не съществуваха, сякаш разговорите за тях — нещо дребно, казано с неохота — се отнасяха към нещо неистинско, към някакви спомени. Антон пък изобщо никого не беше споменавал. Безшумно се появяваше, незабелязано изчезваше. Говореше много малко, май не бе казал нито една смислена фраза, нито едно дълго изречение. А умря така, все едно е отишъл някъде по работа и трябва всеки миг да се появи отново.

Колча дълбоко си пое въздух, потопи се с глава под водата, издържа, колкото можа, показа се от водата. Помисли си, че и той самият е такъв. Нищо не знаеше за Антон, а какво знаеше Антон за него? Какво знаеха за него, за Топорик, и останалите мутри? Че е от интернат? Че пее песни? Че макар и непълнолетен, се научи да кара кола? Отличава ли го Валентин от другите?

Сякаш го удари мълния: а може би точно затова го отличава, защото е Никой. Дори в това да е скрито началото на неговото име и фамилия, всъщност той си е наистина никой. Също като Антон. Изчезна, умря, погребаха го и толкова.

Толкова ли? За Антон не знае — може би все пак може да има някакъв близък, а той, Топорик? Ако му се случи Антоновата съдба, кой ще го потърси? Интернатът? Нали той го напусна. Училището? Директорът — ни риба, ни рак. Учителите — Василич и Иванич? Е, ще напишат някакво заявление до милицията и това е. Кой ще го потърси? Кой ще настоява, ще плаче, ще се жалва някъде?

Топорик седеше в синкавата ароматна вода, покрита със снежна пяна, тялото му беше отпуснато, затоплено, седеше като вцепенен, достигнал до горчивата истина.

Зинаида влезе тихо, без да чука, всъщност всичко това Колча пропусна, потиснат от своята догадка. Той видя ръцете й, държащи гъбата, дръпна се, но беше глупаво да изскача, измуча, възразявайки, но фризьорката вече му търкаше плещите, накланяйки със силната си ръка главата му към водата.

— Не се бой — говореше му тя, като се кикотеше, — свърши се с лошия живот!

После му насапуниса главата — с някакви сръчни фризьорски движения, отбеляза, че отдавна не е ходил при нея, не се е подстригвал, а щом веднъж си е направил прическа, трябва да я поддържа не от време на време, а постоянно.

Зинаида отиде до умивалника, изми си ръцете до лактите и се обърна към Колча:

— Е, не се страхувай, не се виждаш — целият си в пяна.

Тя излезе и едва тогава Топорик въздъхна, отпусна се, завъртя глава. Лениво потърка с гъбата гърдите си, стана, изплакна се.

Дълго не се решаваше да излезе от ваната — как ще я погледне, какво ще й каже? А може да си е отишла — това щеше да е най-добре от всичко. Изобщо струваше му се необяснимо присъствието на фризьорката. Какво, нима Валентин не може да наеме мъж, за да организира цялата работа? На него да възложи?

Изглежда не можеше. С тази не най-сурова мисъл Колча разбърка косите си пред огледалото и излезе в коридорчето. В стаята имаше приглушена светлина, а в кухнята светеше силно и той тръгна натам.

Зинаида беше в същия пеньоар, дълъг, прикриващ краката, но беше сресана, гримирана. Тя седеше до стената на малката яркочервена маса с чинии и чинийчици, пълни с различни храни. Звънтяха и искряха две пълни с бяло чаши.

— Да похапнем? — попита фризьорката, вдигайки чашата.

Колча одобри идеята, спасявайки се от ваната, от това, че тя му сапуниса главата и гърба, разбира се, без изобщо да го пита — едва се чукна и отпи.

Хапвайки малко, те пийнаха по още две-три глътки. Чак тогава, както му се стори, нещо в него започна да го притеснява и да го възпира. Той внимателно се вгледа във фризьорката и установи, че тя не гледа него, гледа в чинията, но пък под халата й пак няма нищо, а се обръща нарочно, за да може, без да се смущава, той да я разгледа по-внимателно.

Косите й бяха руси, светли, както и кожата, и изобщо тя правеше впечатление на спретнато, грижещо се за себе си същество, а гърдите й, леко разголени — бяха съвсем бели. Колча пламна някъде отвътре, искаше за нещо да заговори, но нищо не се получи, само излезе пресипнало:

— Още по чашка?

— Няма ли да се напиеш? — покровителствено, с много уверен и знаещ глас попита Зинаида, както и преди без да вдига поглед към него.

— Ами-и-и! — храбро отвърна Топорик, усещайки, че в действителност червената маса с чинийките, бюфетът, газовата печка, че и самата пухкава Зинаида започват плавно да се въртят.

Те пиха, Колча си взе резенче мек колбас, започна да го опитва, като по-внимателно оглеждаше фризьорката.

За него тя си беше старица, за неговите петнайсет години! Сигурно е по-голяма от него с двайсет години. А той не знаеше какво да прави, как да се държи.

Фризьорката откъсна поглед от масата, погледна Колча. Тя не го гледаше, а го разглеждаше и на нещо леко се подсмихваше. И на него му ставаше топло от този поглед. Все едно се потапяше в някаква сладка тъмнина.

— Е какво — попита фризьорката с уверено спокоен глас. — Поне опитвал ли си? Момичета де?

Колча отново пламна от вътрешен огън. Събираше смелост, размисляйки как трябва да отговори. Накрая избра истината. Завъртя глава.

— То си личи — констатира Зинаида.

Все така не откъсваше тъмните си очи от Топорик. Сякаш мислеше за нещо. Каза:

— Все момчетата отнемат девствеността на момичетата. Я хайде, аз пък да отнема твоята.

И се разсмя. След това бавно стана от табуретката, хвана го за ръка и го поведе към стаята. Леглото с възглавничките беше готово, Зинаида го докара до него и дръпна колана на халата си.

Стаята и без това се въртеше в очите му, а сега се завъртя още по-бързо.

3

Валентин се появи вечерта на следващия ден.

Когато на сутринта Колча се събуди, беше сам, макар че още нямаше пет. Обиколи апартамента, но не намери никакви признаци, че тук е имало жена. Никакъв халат, червило или дори ластиче, с което се връзват косите. Сякаш фризьорката Зинаида му се беше присънила. Сивият ден се точеше бавно и скучно, по целия път Колча го унасяше на сън, а след часовете не отиде в работилницата, а си тръгна за вкъщи. Прибра се някак и легна да си почине.

Събуди се привечер от запалената лампа, над него отново стоеше Валентин. Отново го разглеждаше. Когато Топорик се раздвижи, му се усмихна, махна с ръка:

— Хайде, хайде — ухили се, — възстановявай се.

После направи пауза и попита:

— Какво подаръче ти подхвърлих? А?

— Какво? — ставайки, попита Топорик.

— Ама и теб си те бива! Какво, не разбра ли, бебчо? Ами Зинаида! Все някога трябваше да спреш постенето, нали?

Колча отново почувства огън, който го обхваща отвътре.

— И не ми се изчервявай! — засмя се Валентин. — А запомни подаръка ми. Гледай и мен да не забравяш.

Той остави Колча на мира, обърна се, взе стоящите до прага метални куфари, личеше, че са тежки, внесе ги в стаята. След това отмести желязното легло с възглавничките. Топорик му помогна да свалят капака на тайника, да вкарат там сребристите куфари. Когато отново изравниха пода, Валентин с поглед му посочи да седне на дивана. Той самият седна във фотьойла отсреща. Даде му цигара Пал Мал, запали и той.

— Ето сега вече — каза, — ти отговаряш за стоката. Утре ще направим нови брави. Ще има само два ключа. Единият у теб. Носи го на врата си. С това — и той протегна на Колча плътна метална верижка.

Помълчаха, Топорик отново нищо не попита, знаейки, че ако нещо трябва, господарят ще му го обясни.

— Е, добре, щом си толкова нелюбопитен — слушай!

Валентин беше без прическа, гледаше внимателно и малко тъжно.

— Първо правило — не се опитвай да разбереш всичко. Абсолютно всичко знам само аз, затова ми е по-тежко, отколкото на другите. Когато не знаеш нещо, това, неизвестното, няма как да го изтървеш, разбра ли?

Колча кимна. Топлината го бе напуснала, но беше потиснат от думите на Валентин за подаръка. За употреба. Временно. Та това е…

В интерната те бяха поели немалко всякаква мръсотия — малките прахосмукачки. Можеха да се изразяват като заклети пияндета. И изминалият им детски живот научи мнозина да не ахкат и охкат и от най-голямото човешко злодейство — самите те бяха деца на злото. Но такова нещо — да подариш жена? — Топорик не беше чувал.

Валентин не се и съмняваше, че момчето ще изпадне в шок от неговото признание. Вглеждаше се в него с вълчи поглед, забелязваше слабите му места, пресмяташе накъде трябва да подкара вълчето. Не, не зайченце, което преследват, играейки си с него и след като накрая го уплашат, с едно леко стискане на челюстите да го удушат, да го подхвърлят един-два пъти — вече мъртво — изцеждайки още течащата, но вече застиваща кръв и да го разкъсат на парчета, а вълчето — своята рожба, може да се каже възпитаник, с една дума същество от общата глутница, което трябва да се бои от по-големите, но да бъде смело с тварите от друга порода, да познава опасността и да я избягва без каквито и да е знаци и звуци, да върви втори, трети, след майка си, след опитния и старшия, запомняйки хватките на глутницата, нейните нрави и закони.

Валентин като ловък и силен звяр с любов, спокойствие, дори с нежност гледаше своя млад храненик, който беше объркан, а това е най-подходящото състояние, за да премине в ход няколко сложни препятствия, да се придвижи напред в необикновеното му образование, защото когато младият е объркан, му е по-лесно да поема нов риск, нова опасност, които той ще преодолява, без да мисли за тях.

— Вариантите са следните — бавно, все едно набиваше клин в податливо, но все пак твърдо дърво, говореше Валентин. — Първо. Ще ни смачкат. Повтарям, казах ти го — ти ще бъдеш последният, за когото ще се сетят. Ще се появи малък луфт, но луфт. За това време ще докараш колата и ще скриеш куфарите. Второ. Бунт на кораба. Малко е вероятно, но аз ще се заема с всичко сам. Най-идиотският — неочаквано да ме премахнат. Тогава всичко преминава към теб. Работата е в това — грамотно да се потулиш. А после да проведеш разбор и да платиш за наемане на килъри. Това не е лесно. Трябва обучение. Ти ще го овладееш.

Топорик слушаше, мълчеше, запаметяваше, казваше си, че ще си припомни после всички тези наставления, ще ги прехвърли дума по дума, ще ги назубри наизуст.

— Всичко, което остане, ще вземеш за себе си. То не е общо, разбираш ли? — говореше му господарят. — То е мое. А пък ако всичко се размине, ще изплуваме в други води. Ще постъпиш в юридическия или икономическия факултет. Ще станеш управляващ на нещо.

— На какво? — попита Колча.

— На каквото и да е — от магазин до строеж, банка, фирма. Ти не трябва да пропадаш. Иначе — загиваш. Бори се, момче, учи се докато съм жив. Плувай!

Той замълча, отново запуши. Продължи:

— И не се плаши. Повече няма да те пусна на работа. Назначавам те в запаса. Антон умря заради нищо. Трима вече пострадаха. Наистина с профилактична цел. Те са от друг град… Но поръчителят е близо, ще го открием. Някой иска парче от нашия окръг, засега не сме сами в града.

Топорик слушаше Валентин не с половин ухо, а с двете. „Трима пострадали“ — каза той. Трима са убити, така ли? Господарят винаги чуваше незададените въпроси, наистина имаше вълчи нюх.

— Не се бой — засмя се, — ние не убиваме за нищо. Има и други наказания за виновните. А поръчителят ще си плати напълно. И изпълнителят.

Валентин стана, закрачи из стаята, изведнъж попита:

— А ти не искаш ли да потърсиш майка си?

— Какво? — попита.

— Ами твоята!

Топорик тръсна глава, май много неща му се струпаха за някакви си двайсет и четири часа.

— Защо? — попита първо той и недочакал отговор, каза: — Не!

— Хайде, хайде! — хилеше се Валентин. — Знам едно местенце. Ще се поразходим. Щом е не, тогава не, нищо страшно.

Той измъкна вяло съпротивляващия се Колча отначало от дивана, после навън, седна зад волана на волвото.

Пролетта се носеше над земята и ускоряваше своя ход със звънтящите златни ручеи, с птичето грачене, с топлите въздишки на вятъра. Пет пари не даваше за човешките обиди и скърби, за бедност и богатство, за вярност и лъжа — тя несправедливо бе предназначена за всички — и в това се криеше непонятна справедливост.

Защо на всички поравно? Защо на онези, на които им е зле, макар и мъничко да не добави слънчева милувка и сладкия вкус на топящия се сняг? Защо да не отнеме от злодеите милостите на природата? Нека да не им кимат приветливо разпукнатите, мъхести клонки на върбите, да не виждат, да не им вдъхва усещане за щастие звънтящият светъл ручей…

Но — не. Кой знае защо — на всички еднакво, за всички е достъпен щастливият, внушаващ надежда обрат в природата.

4

Двуетажната и изглежда някога симпатична продълговата къща с олющена топла бледожълта мазилка беше на края на града. Стара липова алея водеше към входа. Сега дърветата чернееха като високи и мощни колони и някъде на върха голите клони се сплитаха в някакво подобие на покрив, който през лятото сигурно скрива минувачите от дъжда.

Волвото навлезе в този дървесен коридор, спря до входа и като се поколеба за малко, Валентин помоли Колча да го поизчака.

Той влезе в къщата и едва сега Топорик обърна внимание на синята табела с бели букви: „Градски дом «Майка и дете»“. Сърцето му се сви от уплаха, но някак без да ще, пресилено, Колча се усмихна. Наивен човек е този Валентин. Да беше го попитал и той дума по дума щеше да му преразкаже онова, което му разказа Георгий Иванович. „Топорова Мария Ивановна“. И — чавка там, където се пишат сведения за бащата. Нямаше смисъл да търси баща си, а майка му? Та нея просто я няма. Ако я имаше, дори и най-последната хаймана да беше, отдавна щеше да го намери, да се появи на двора, както се появяват тези нещастни, нисички, полупияни маминки, само от вида на които ти става мрачно.

И свидетелството за раждане сега е у Колча, а не в някаква канцелария, както преди, когато нищо не разбираше. То е освен паспорта. А паспортът, естествено, е най-важният документ и в него слава богу няма нищо излишно, никакви родители. А и защо ли Валентин си науми да дойдат тук, без наистина да поиска съгласието му?

Той помисли за минута, после решително се премести зад волана, запали, обърна колата на тясната площадка и се отправи по алеята към изхода: нека Валентин знае какво мисли за тази работа. Отново се премести на пътническото място и въздъхна.

След десет минути вратата се отвори и шефът избухна:

— Какво ти става?

— Нищо! — беззлобно отговори Топорик. Злобата се беше стопила, изпарила.

— Хайде, обръщай колата обратно и да влезем. Има какво да чуем.

— Не искам — понечи да се възпротиви Колча, но като видя оловния поглед на Русолявия, се подчини. Отново седна зад волана и откара колата до входа. Докато тя тихо се движеше, Топорик си спомни как леля Даша, готвачката, му каза до своята изкривена на една страна къщурка: „А ти иди в Дом «Майка и дете»“. Той така и не отиде. И ето — доведе го Валентин.

Той въздъхна и се подчини на господаря, отново покорявайки се на нечия чужда воля. През целия му живот беше така. Отначало живееше под команда в интерната — ставане, свободно, строй се! — а сега не по команда, а по чуждо желание. Нима го беше молил? Това изобщо не му беше необходимо…

Но изгаси мотора, излезе при шефа и тръгна към отворената врата.

Някъде вътре в дома се чуваха детски гласове, плач или писък не беше ясно. Валентин влезе в една от стаите, там седеше жена, подобна на Зинаида, само че черноока и малко по-стара. А иначе по всичко си приличаха: пълна фигура, голям бюст, дебели крака. Гримирана по модата.

— Вие знаете — заговори тя докато вървеше, продължавайки изглежда прекъснат диалог, — това изобщо не ни се препоръчва, пък и ние нищо не пазим при себе си, всичко се предава по-нататък, в детския дом, в интерната. За теб какво има запазено — попита лелката, обръщайки се към Колча, — свидетелството за раждане, ясно, и още какво?

— Нищо — каза той смутен.

— А в свидетелството какво пише? Само майката ли? Как се казва? Фамилията?

Колча каза. Тя се замисли.

— Не прилича на измислено име. Аз съм тук отскоро, трябва да се поразпитат ветераните, може да помнят… Изобщо случва се така — и чак сега предложи, — моля седнете.

Те седнаха на столове покрай стената и Топорик разгледа стаята. В шкафовете имаше хубави играчки, веднага се виждаше, че бяха вносни — новички, още не пипани от децата. На стените — разноцветни календари и плакати. На отделна ниска масичка — цветя в кристална ваза, още една маса с изрисуван самовар и цяла планина кутии с бонбони. Зад гърба на началничката тихо бръмчеше финландски хладилник „Розенлев“, а на прозорците се полюшваха розови перденца от красива тъкан. Не беше лошо тук, съвсем не беше лошо, а и директорката, или каквато е там, при внимателно оглеждане сякаш се бе приготвила за театър: роклята, която не скриваше гренадирската гръд, беше от дребни черни дантелки, явно с не евтин произход, пръстите и на двете й ръце бяха покрити с пръстени.

Като циганка, помисли си Колча и веднага се поправи: циганките имат евтини тънки пръстенчета, а тия са дебели, с камъни. Откъде ли са: техният директор Георгий Иванович с години ходеше с един и същи костюм и дори на празник, облечен в особено сиво сако със синя вратовръзка, не изглеждаше много по-добре от портиера Никодим. И той нямаше никакви богатства, освен книгите, това децата от интерната добре го знаеха. А после престана да купува и книги — станаха скъпи.

В това време началничката започна да обяснява по какъв начин децата попадат в нейното заведение.

— Първо — тя прегъваше дебел пръст с пръстени, — изоставените. Тогава в досието трябва да има заявление от майката за отказа, с данните от паспорта и адреса й. Лесно е да се намери. Второ — подхвърлените деца. Тук вече фантазираме ние! Или милицията, която ги е намерила. Измисляме име на детето и измислени имена на майката и бащата. Изобретяваме фамилия. Някакъв Светлов! Огнев! За каквото ни стигне фантазията. — Тя се смееше с широко отворена уста, а в устата й също бе пълно със злато. — А Топоров? Това едва ли? Прекалено проста фамилия. Трето. Ако е отнето от съда. Но тук — цяла купчина хартии! Съдебно решение! Документи за родителите. Изобщо не може да има никакви тайни! — Тя се облегна на облегалката на качествен фотьойл. — Пък и въобще! Какви тайни у нас? Ние не сме военен обект! Не сме завод за отбрана!

Тя отново се разкикоти с някакъв доволен уверен смях. И изведнъж се обърна към Колча:

— А ти много ли искаш да намериш майка си?

Той трепна от глупавия въпрос, смути се, завъртя глава. После проговори:

— Не много…

— Браво, умник! — възкликна дамата. И сочейки с пръст като в американските филми, сякаш слагаше точка с тези показващи движения, внушително рече, разделяйки думите: — Като! Педагог! Аз твърдя! Че! По-добре! Да не се търси! — И изведнъж добави с неочаквано човешки тон: — Че ще се разочароваш. Ще станеш още по-… самотен.

Тя мимоходом се бе ориентирала за Колча и сега с цялото си тяло се обърна към Валентин — прекрасно подстриган, ухаещ на марков афтършейв — лосион след бръснене — пък и съдейки по всичко, главният в тази визита.

— Разбира се, аз ще запиша — вече записах, — елате след три-четири седмици, ще направя запитване в нашия отдел, после ще дам заявка в архива, знаете сега всичко е много сложно…

— Николай, отивай в колата — усмихвайки се меко, помоли Валентин и Колча, като се сбогува вежливо, излезе в коридора.

Вече се беше нагледал на тези търговски хватки. Колко пъти за краткия си живот той беше виждал такива жени на Валентиновите обекти. Странно, мъжете се пазаряха по-кратко, по-лесно отстъпваха, ако ставаше дума за повишаване на цената на услугата, а жените с такива пръстени всеки път започваха да намаляват своите вноски, разказвайки как лошо върви работата и растат цените, по които купуват. Тази дама с пръстени по нищо не се отличаваше от търговките, облагани с данък. И Колча, и Валентин веднага усетиха познатата интонация, а чувствителният господар изпрати по-младия брат навън.

Топорик постоя в коридора и вече извади кутията с цигари от джоба си, но изведнъж и неочаквано за себе си я пъхна обратно и тръгна не към изхода, а надолу по коридора, постлан с червена пътека. Детският писък ставаше по-ясен, по-отчетлив и Колча отвори бяла врата. В голяма светла стая покрай стената имаше редица дървени креватчета, а в тях като бели пашкули лежаха бебета. Нямаше възрастни. Топорик тръгна между редовете, разглеждайки лицата на съвсем новичките хора, които го гледаха кой с учудване, кой с безразличие. Един — или една — иди разбери! — го гледаше с усмивка, все едно беше познала роднина и Колча й поцъка с език, кимна, поздравявайки я. Розовото създание оголи беззъби венци, радвайки се кой знае на какво, повъртя в отговор глава, а после все го гледаше, без да откъсва поглед от него, докато вървеше от креватче на креватче.

Писъкът малко поутихна, но само така му се струваше. Бебетата съществуваха според свои правила и появата на човек не влияеше на поведението им. Едни спяха, други пищяха, блещеха се към него или към тавана — без разлика и тогава някой възкликна:

— Как влязохте тук?

Той се обърна. Пред него стоеше жена с инжекция в ръката — медицинска сестра, навярно, отново ужасно приличаща на Зинаида, само че изпод колосаната бяла шапка се подаваха коси в яркочервеникав цвят.

— Ами, ето — разпери ръце Колча, — минах да поздравя.

Лелката се засмя, омеквайки:

— Здравейте!

А обикновена и ужасна мисъл се удряше в слепоочията на Топорик. Той знаеше, беше сигурен, но му трябваше потвърждение и попита:

— Те изоставени ли са?

Лелката се усмихна:

— Нищо страшно. Ще пораснат при нас. Ще ги изгледаме. Ще ги изхраним.

Така че тя въобще не се учуди много. И в думите й нямаше нито гняв, нито досада — въобще нищо.

Колча излезе в коридора, а после навън. Запали. Валентин още го нямаше. Шефът излезе от входа след доста време, май мушнал на директоршата капаро. Тя стоеше в отвора на вратата, вежливо и доволно се усмихваше, а като видя волвото, повдигна вежди, изразявайки уважение. Веднага се виждаше, че Валентин беше обхванат от някаква тежест. Но той нищо не каза. Просто посочи на Колча мястото зад волана. Когато излязоха, шефът изхъмка, издишвайки въздуха и като изобрази радостна усмивка, възкликна:

— А теб те беше страх!

Колча се наежи.

Към края на алеята ситнеше някаква жалка бабешка фигурка, прегърбена на две от мрежите.

— Я спри! — заповяда шефът. И когато се изравниха със старицата, приветливо попита: — Бабке, да ви откараме ли?

— Ой-ей-ей! — занарежда бабичката, лицето й приличаше на картоф, залежал се в хранилището — землисто и сбръчкано. Тя веднага попита: — А без пари ли?

— Та от вас може ли нещо да се спечели? — престорено се учуди Валентин, обърнал се с цялото си тяло назад, за да отвори вратата. — Седнете! Нали ви тежи!

Когато бабичката се настани, той се обърна към нея и все със същия игрив глас попита:

— Нещо тежичко мъкнете, а? Май че от дечицата сте откъснали?

Старицата хем се обиди, хем се уплаши:

— А вие да не сте контрольори?

Сега вече и Топорик се разсмя, а Валентин отвърна:

— Точно обратното!

— Хубаво — въздъхна старицата, — ама ме изплашихте!

— Значи работите там? И отдавна ли?

— Към трийсет години, ако сметнеш.

— Браво! — хвалеше я Валентин. — Колко деца сте отгледали!

— Страшно много! — съгласи се старицата.

— Какво работите?

— Чистачка съм.

— А да помните един Коля Топоров? — развихри се господарят. Дълбае със сондата, наивен човек.

— Та нима можеш да ги запомниш всичките? Коя година?

Валентин каза, старицата се напрегна все едно си припомня, но в огледалото за обратно виждане Колча видя, че е много лукава и опитна и видимо симулира пред Валентин умствено напрежение.

— Трябва да отидете при нашия главен лекар… При нея са документите… Пък вие вече бяхте там, видях ви…

— Бяхме, бяхме — разочаровано се обърна Валентин. Старицата повече не го интересуваше. И изведнъж попита: — А вие добре ли си живеете? Пръстенчета с камъчета, празнични дрехи, хладилници-мразилници. — Той рязко се обърна. — Откъде са дръвцата, бабче?

Но нея въпросите не я смутиха.

— Че как иначе — отговори тя, — при нас всякакви мериканци идват с пачки, осиновяват деца. — Личицето й се сгърчи и бръчиците й се увеличиха от лукавото предположение. — Май че са се отучили сами да раждат и затова вземат нашите. А пък наште! Ох! Като краставички от една леха. Белички, здравички, вярно пълно е и с болни, ама нима това е беда за мериканците? У тях всичко има, всякакви лекарства. И затова вземат нашите. Че и подаръци носят, има си хас, какво лошо има в това? И за дечицата е добре, а и за дома, където са пораснали.

На ъгъла старицата слезе, а когато отминаха десетина метра, Валентин се разсмя:

— Късно си се родил, момче! Иначе щяха да те вземат мериканките! И постепенно щеше да станеш истински нюйоркски гангстер. Ник Топороу!

Коля също се смееше, опитвайки се да угоди на настроението на шефа си. И на брат си! Защо пък господарят да не се погрижи да издири някаква майка?

5

После се разделиха и Коля отново започна да го раздира на три, както това става с мотора. В една от свещите на четиритактовия двигател няма искра и се чуват само три такта вместо четири. Моторът се задъхва. Като човек от недостиг на кислород.

Той самият знаеше, а началничката само потвърди това — макар и с пръстени, но щом е поставена там значи разбира, че замисълът на Валентин не е нужен никому. За какво му е някаква майка, та той вече е на петнадесет. Всичко е ясно. Ами ако изведнъж я намерят?… За какво ще му е? За какво ще си говорят? Нищо няма да се случи — той както си учи в ПТУ така и ще си доучи, а тя — само излишна мъка.

Той псуваше наум, ядосваше се на Валентин. Едва привечер се успокои. Като пролетна рекичка след пълноводие се върна в бреговете си.

Тъй като нямаше какво да прави, Топорик реши да поскита.

Той тръгна по улицата без никаква цел и план, искаше отначало да се помотае край апартамента с възглавничките, да обиколи един след друг и четирите ъгъла, да пошари из квартала, но краката му сами го понесоха по-нататък и той вървеше безгрижно, отново захлопнал всичките си сетива, без нищо да съобразява, само тъпо да отмерва крачки и да диша пролетната свежест.

Вечерният град живееше неравномерния сегашен живот. Някъде сияеха светлини и на стената пламваха неонови, задължително не руски букви, „BAR“, означаващи обикновено капанче с градските безделници около него, а по-нататък отново от всички страни, без нито една лампа настъпваше застояла тъмнина. По-нататък светеха витрините на оживен гастроном, където продаваха и разни парцали — там отново се бутаха двадесетина безработни мъже, или момчета — изглежда се бяха събрали с бутилка или просто се кооперираха, за да си купят ядене или пиене — безлична, бедна, безделна група от пъстро облечени хора. И отново — половин квартал тъмнина.

Нормалните хора сега вечер предпочитат да си седят у дома и макар че тяхното градче не е Москва или някакъв друг голям център, където, ако вярваме на телевизията, всеки ден отстрелват по десетина съграждани — и невинни, и виновни, но изглежда, че да излизаш в тъмното е рискована работа, така че навсякъде лампите светеха — хората вечеряха, гледаха новините или вносните екшъни, а навън беше пусто, макар и не тихо.

Пролайваха кучета, профучаваха с висока скорост коли, подвикваха си, смеейки се, алкохолиците край осветените витрини. И въпреки това беше тихо, така в крайна сметка усещаше града Топорик, който вървеше покрай локвите, обледенени по края, и избираше сух и размразил се през деня асфалт, вървеше където му видят очите, малко поизмръзнал.

Отпред видя църква с осветен голям покрит вход. Широките двукрили врати бяха разтворени, може би съвсем скоро беше свършила службата, хората си бяха тръгнали, а не бяха успели още да затворят входа след тях. Колча се спря. В дълбочината на храма слабо просветваше иконостасът, като червени точки светеха кандилцата и нещо настойчиво го повика натам, в тази сумрачна и тайнствена глъбина.

Той още на улицата свали шапката си, пъхна я в джоба на кожената си куртка, влезе вътре. Встрани до сергията с книги, иконки и свещички, явно приключвайки с търговията, имаше старец и старица — и двамата бяха съвсем побелели и от това имаха благороден вид. Нещо добро се излъчваше от тях, не улично, макар че работеха съвсем обикновено, като всички дребни търговци, които прибират стоката си преди затваряне.

Колча подаде пари, купи тънка свещица и попита:

— А къде да я поставя?

— За здраве или за помен? — попита старицата, която отложи своите занимания и се вгледа в него.

Топорик се смути. Той просто искаше да запали свещичка за Бог или Христос. Или пък за Дева Мария и за нея той не знаеше много, освен че е родила Христос. А се оказва, че трябва по друг начин. Той вдигна рамене.

— За пръв път ли влизаш в църква? — попита старецът, който приличаше на светец.

— Аха — кимна Колча. Искаше му се да изглежда пред стареца като независим, заможен възрастен, той затова подаде стотачка, така че старицата дълго му събираше рестото от измачкани десетолевки и дребни. Но не се получаваше при него тази независимост, това порастване.

— За кого, соколе мил, искаш да запалиш свещичка? — меко го попита старицата. — За мъртъв или за жив?

— За мъртъв — съобрази той.

— Тогава ето тук, където е кръстът…

Под кръста имаше масивна бронзова поставка с дупки за свещите и Колча постави там своята. Дълго я гледа, за миг омагьосан от десетките припукващи леко и равномерно горящи огънчета.

— Как се казва? — попита някой зад гърба му и Топорик рязко се обърна. Старец с валенки с галоши и черно палто внимателно се вглеждаше в него, макар и доверчиво, като се усмихваше и искаше да помогне.

— Аз ли? — учуди се Колча.

— За кого палиш свещичка? — едва кимна с бялата си глава старецът.

— За Антон — отговори момчето.

— Вземи оттам молив и парче хартия — показа старецът към края на тезгяха, — запиши името, остави малко пари и утре на сутрешната литургия ще поменат твоя покойник… Ще помолят Господ той да иде в царството небесно…

Колча послушно изпълни указанията, обърна се, за да излезе и забеляза как старецът и старицата жалостиво го гледат. Той вдигна рамене: какво им става? На входа се обърна и постоя малко. Май трябваше да се прекръсти, но Колча не знаеше как. Така и излезе — гърбом. Макар да знаеше, че беше нарушил нещо и се държа като неук и тъп, но все пак му стана по-леко. Навън отново се обърна. Старецът затваряше крилата на вратата.

Защо му стана по-леко? От какво по-леко? И той самият не разбираше. Все едно се беше освободил от някаква тежест върху раменете си, от задушаване в гърлото. Сякаш някой го побутна по гърба и го погали по главата.

Той си помисли за Антон, но ясно, че стана от объркване. Щом е за помен, той познаваше само един покойник, макар че ако някой беше поискал да узнае повече — нищо не можеше да разкаже за него. Почти нищо. А виж, за здраве — такива хора има много. И момчетата дори, тримата му съученици от най-ранно детство. И Георгий Иванович, разбира се, живей дълго, дългокраки чичко, наемен баща на двеста и петдесет деца. И леля Даша, в края на краищата нека си мъкне своите чанти за домашната крава, като тази бабичка от дома на детето, сега всички влачат, за да преживеят, да се измъкнат, сами да хапнат и други да нахранят. И във всички случаи — Валънтайн, лидерът с прическа, господар и брат, за когото, честно казано, Топорик също нищичко не знаеше. Другият път, помисли си Колча, ще вземе десетина свещи и ще запали на всеки за здраве. Ще помоли Господ Бог или Христос, или пък Небесната повелителка за дълъг живот, здраве и добрини за всеки.

Погледна нагоре, небето се беше разчистило и милиард звезди се вглеждаха в него, в момчето без род, без племе. Дали топлият въздух се вдигаше от земята към небесните селения, дали от далечината и безмерната величина на пространството, но звездите гальовно и бавно му намигаха, съгласяваха се с него, подкрепяха го за нещо, обещаваха му нещо.

Кой знае защо краката го водеха към интерната и след двадесет минути той незабелязано влезе в коридора на спалните помещения.

Зоя Павловна — а може и някой друг! — вече се беше измъкнала вкъщи, грубо нарушавайки правилата за отговорност и ред. Колча престъпи през познатия праг, притвори след себе си вратата, облегна се на стената до входа.

Вслуша се.

В просторния коридор се намираха затворените врати на всички спални, но те не бяха плътни и спокойно пропускаха всеки шум и той знаеше, че ако се вслушаш, ще чуеш нощните детски звуци. Малцина хъркаха в интерната — това беше голяма рядкост. По-често стенеха насън. Викаха. Плачеха и хленчеха.

Страстите, с които злочестите възрастни бяха заразили своите деца, болките и бедите, които несправедливо трябваше да изпитат малките хора, се събуждаха нощем, може би за да излетят от детските души, да повитаят в спалните, докато започне да разсъмва, и отново, неканени, да се върнат при своите притежатели. Болките и бедите приличат на прилепи, само че за разлика от божите твари те не са мълчаливи, не са безобидни — нищо подобно. С острите нокти на спомените нощем те разкъсват детската памет, оживявайки забравеното, повтаряйки, също като двойкари, миналото, вдълбават в паметта веднъж вече случилото се.

Ех, ако можеше да послуша и да чуе разумният възрастен свят тези нощни звуци! А като ги чуе — да ги разбере и да се засрами за своите неплатени грехове пред света на малките, който съвсем скоро също ще стане възрастен свят. И като ги разбере — да изкупи безкрайната си вина, веднъж завинаги да предпази тези малчугани от болки и беди, дарени им от възрастните.

Колча стоеше в началото на коридора, където вляво и вдясно бяха разположени нощните хранилища на детските беди, вслушваше се в тихите стонове, в силните викове, в плача и нарежданията, в бързата като скоропоговорка реч. Всичко, което беше слушал и преди през осемте години на тукашния си живот, и сега — в минутите, съзнателно изживявани, беше като че записано в съзнанието му на една немного дълга магнетофонна лента, и тя се въртеше, и въртеше, повтаряйки и усилвайки звуците на страдание, разпръснати по време и по сила в една потискаща симфония.

Топорик затвори очи и в тази своя тъма изведнъж сякаш попита: „За какво, Господи? Защо само в този един коридор са събрани толкова беди и мъка? Защо децата плащат за греховете на възрастните?“.

Това не бяха негови, а нечии съвсем чужди думи. А и той не ги произнесе. Те плуваха с мълчалив стон в тишината.

Припомни си деня, голямата светла стая с детските телца като цепеници. И онези, и тези, и той самият — кои са те?

Никои!

Нима са никои? Нищо? Никъде?

Навярно за пръв път през съзнателните си години Колча Топорик заплака. Момчето със стъклен, почти немигащ поглед, човекът, който не пожела да се крие зад стените на интерната, личност без род и племе, чист във всичките си роднински отношения, тоест абсолютно самотен човек, който от детството си не беше изпитвал чувства, сега плачеше, мислейки за себе си.

За своите съученици, за децата, скрити в този дом, за бебетата на другия край на града и за себе си.

Той мислеше за себе си като възрастен, като много препатил човек. А въздишайки, на глас каза само две думи:

— Господи, помогни!

Колча изтри с ръкав сълзите си, бавно отиде до своята спалня, тихичко, за да не скръцне, открехна вратата. На всяко легло спеше момче и на неговото бивше също нощуваше някой. Само Гошман го нямаше. „Сигурно все още е в болницата“ — помисли Топорик. Той стоеше облегнат на полуотворената врата, слушаше дългите въздишки, усещаше застоялия, намирисващ на урина, дъх на общежитието, топъл, привичен, малко горчив, но роден, вглеждаше се в полумрака на голямата детска спалня — полувъзрастен човек, изведнъж за час разбрал своята самота и самотата на тези много деца — невинни, държавни, изобщо ничии…

След това тихо се наведе и постави пред вратата от вътрешната страна пакет със сладкиши. Излизайки от храма, на път за тук, Топорик отново накупи цяла камара „марсове“, дъвки, шоколади и „Мечета в гората“. На сутринта момчетата ще се събудят, ще хукнат да се мият и първият ще се спъне в пакета. И всички ще разберат — през нощта при тях е бил и ги е гледал Колка Топоров.

6

Веднъж Валентин, появил се както винаги неочаквано в дома с възглавничките, нареди на Колча да подготви мерцедеса за далечно пътуване: да зареди резервоара, да напомпи резервната гума, да не забрави паспорта и към шест часа сутринта да бъде готов да изчезне от града за три дни, като предупреди в училище, че се е разболял.

Разболял се и взел колата от гаража — това, разбира се, не се връзваше, но Топорик точно изпълни указанията на господаря. Шефът се появи в шест без десет сутринта, те извадиха от тайника куфарите, сложиха ги в мукавени куфари от древни времена с изтъркани ъгли, които донесе Валентин, и ги пренесоха в багажника.

Не срещнаха никого по пътя. Шефът изхаби две излишни минути — обиколи двора, погледна към прозорците. После седна зад волана и потеглиха.

Топорик мълчеше, сега вече знаеше, че този негов навик има немалка цена. Без да бързат, спазвайки педантично скоростта, означена на пътните знаци, те пресякоха града и излязоха на шосето.

Валентин се отпусна, протегна на Колча кутия цигари, запали и той.

— Ето на — издиша дима той, — пътуваме за Москва, но за това знаем само ние с теб.

Той погледна Колча и попита:

— Ти бил ли си в Москва?

— Не мога да кажа, че умирам от желание да отида там — отговори Топорик.

— Как можа! — разсмя се стопанинът. — Но има работи, които не можеш да свършиш у дома. Може да ги направиш по различен начин — с чифт и повече коне, с цялата банда в кола за петима. А може и скромно като нас с тебе. И, надявам се, това да е по-добрият начин.

После му обясни главното. Ще го остави на платен паркинг — това ще бъде за няколко часа. Паркингът е сигурен, там дежурят познати, затова ще бъде безопасно, но му е забранено да си отваря устата и да спи. Когато се върне — ще тръгнат по обменните пунктове, трябва да менкат наличните за долари. За дребните това се прави у дома, но когато става дума за куфари, по-добре е обмяната да стане на друго място, където няма да те запомнят, защото само за ден пред служителката минават стотици хора.

Правеше впечатление, че Валентин е възбуден, дори навит — дали заради тайното пътуване, дали от това, което ги чака в Москва, и Колча не се учуди, не поиска да узнае повече, от време на време поглеждаше господаря, питайки се: какво знае той за Валентин? Ами нищо…

Запознаха се случайно в брезовата сеч, после той го взе под крилото си. Нищо не му разкриваше, в нищо не го въвличаше, освен в най-елементарното. Топорик дори не знаеше къде живее той, как е възможно… И макар да му бяха известни адресите, по които те обикаляха, събирайки данъка, макар стопанинът да му беше обяснил, че този данък е също като ябълките в градината и на собствениците на ябълките все пак остава главното, все пак в нищо по-сериозно Колча не беше включен: не водеше преговори, не уточняваше тарифи, не контролираше доходите от клиентите, само можеше да пристига в предварително определени дни и да взема това, което се полагаше да вземе. Беше нещо като куриер, макар и зад гърба му да висяха мутрите. Но и това — в миналото. Сега е просто пазач — това е.

А пък Валентин? Защо отиде с него и с подаръците в интерната? Защо иска да намери майка му? Защо го взе със себе си?

Всичко се обърка в душата на Колча. И отново излизаше, че от една страна на него му се доверяват повече отколкото на другите, но се доверяват, защото е последен — след него никой и нищо няма. Освен съучениците от интерната, а пък е ясно, че на тях той няма да каже, за да ги предпази…

Той е сам, ето там е цялата работа. Затова е и удобен…

А все пак може и да не е така — може да греши и Валентин наистина да го обича като брат? Само че братът не е господар…

— Е-е-е — усети го Валентин, — момче, да не са ти потънали гемиите? Я ела на себе си!

За кой ли път Колча се учуди от тази досетливост на Валентин, от неговата чувствителност и разбиране за това, което се случва в човека.

— Просто и аз, както и ти, съм от дом!

Валентин изрече това тихо, дори неохотно, но то прозвуча като изстрел. Колча се втренчи в него, не вярвайки на себе си — може да му се е счуло? Господарят се разсмя.

— Стига си се блещил, точно така е!

— А-а… — поиска да вдигне ръка Топорик и да попита защо, да кажем, е мълчал, но Валентин и без това разбра:

— Просто не искам да се разкривам пред своите мутри. Все едно, те няма да разберат. Само могат да се усъмнят дали пък не си „сменям козината“. Каква ли още гадост могат да измислят…

Колча все така го гледаше, без да откъсва поглед и не знаеше как да се държи по-нататък, какво да попита.

— Воювах в Афганистан, после в Чечня едва не ме гръмнаха. Вече съм прапорчик. Знаеш ли, вече всички забравиха Афганистан, а не бива. Онези, които са били там, са мъчни хора — ненапразно един друг се взривяват, не могат да се укротят, все воюват. Герои, безръки, безноги, а им е малко! Искат след войната да бъдат победители, в това е нещастието на командирите! А пък ние, простите войници, сме още по-зле!

Валентин намали, спря колата, кимна на Колча да седне да кара. Когато отново потеглиха, каза, палейки цигара:

— Гледай, ръцете ми отново се разтрепериха. Само като си спомня и гърлото ми пресъхва и ръцете ми треперят — иска ми се да се напия. Но не бива. Слушай по-нататък.

Сега Колча гледаше пътя и слушаше, само от време на време поглеждаше към господаря, за да е сигурен — той ли говори всичко това.

— Когато бях в Афганистан, там срещнах десетки от домовете, а пък в Чечня — бяха стотици. Освен това и селски! Когото и да попиташ, все от рода на твоите Петковци от общежитието — селски момчета. Имаше и градски, но по-малко — градските умеят да се измъкват и това се набива в очи: видиш ли някой да се влачи като халтав, сто на сто е от село.

— А Чечня? — попита Колча като усети, че шефът млъква.

— А какво Чечня? И там, и тук — мюсюлмани, но тези са наши, домашни… Днес стрелят в теб, а утре пак с теб си пийват бутилка в някаква руска кръчма. И аз си помислих, а с какво ние сме по-лоши? Те командват на пазара, събират от търговците данъци, на половината държава каймака обират — а ние с какво сме по-лоши?

Колча помисли, че Валентин говори някак общо и попита:

— Ти самият някого убил ли си? В Афганистан или в Чечня? — и усети, че пресече чертата, премина границата — за такива работи сигурно не питат, но господарят само блесна с очи, дори не се запъна.

— Точно! Не е страшно да стреляш с автомата в тълпата. Но когато се целиш през оптиката с винтовката, казват, че е съвсем друго нещо. После ти се присънват покойниците. Макар и да са мургави, брадати, не наши.

„Казват“, значи не е стрелял с винтовка.

Валентин пак сякаш го чу. Каза:

— Този, който може да се прицелва през оптиката — е свършен човек. Като убие някого за пръв път — страда, влачи тежък живот. А после пак трябва да го прави. И отново. Става като белязан.

— Антон какъв беше? — замисляйки се, попита Колча.

— И за това пътуваме, за да изясним. Ще се наложи да платим. Немалко. Някакви неясни нишки има в тази работа.

Той млъкна, явно се измъчваше. После се облегна и заспа. Всеки път, щом приближаха униформен пост, Колча спираше, а за всеки случай колата подкарваше шефът — ако изведнъж решат да сверят паспорта с шофьорската книжка — а като ги спираха, с лека усмивка охотно подаваше документите, разговаряше доброжелателно и търпеливо… Като минеха два-три километра, те отново се сменяха и Валентин повтаряше, че трябва да запази силите си за тежките преговори.

7

В преговорите Колча естествено не участваше и не видя никого с Валентин. И както му беше обяснил той, в Москва отидоха на платен паркинг, шефът му нещо си побъбри с пазачите, заради дебелите стъкла думите не се чуваха, но беше ясно, че го чакаха и тук той беше добре познат.

След това Топорик просто чакаше и то толкова дълго, че едва не му се пръсна пикочният мехур. Когато Валентин се върна, Колча в тръс побягна към тоалетната, а като дотича, дълго си свестяваше душичката. Ругаеше се за пиенето по пътя.

Пък Валентин, разтворил куфар в куфара, дълго прехвърляше тайния товар в по-малка чанта, а после пак изчезна в едно новичко такси, което го чакаше. Върна се след повече от час — едновременно радостен и замислен.

Донесе и два големи топли пакета от „Макдоналдс“. Колча с внимателно любопитство извади „Биг мак“, пийваше с него кола от чаша, в която беше пъхната пластмасова сламка, отхапваше от пая с плодове. Валентин без злоба се подиграваше на момчето, без думи разбираше колко му харесва да полива с кетчуп от пакетчето този мек сандвич, но когато яденето свърши, стана сериозен и каза:

— Всичко това е говно, Колча! Друга работа са пелменките! Спомни си нашите братски вечери.

Колча кимна, но не беше съгласен. Този пакет му хареса, не би отказал още един…

— Така, а сега аз ще съм ти шофьор — усмихна се Валънтайн. — Приготви си паспорта. — Той отново бръкна в куфара, извади надиплени и здраво завързани стотачки и те спокойно поеха по улицата.

Под ръководството на шефа Колча пълнеше джобовете си с пачки с банкноти, влизаше в обменните бюра, които в столицата бяха на всеки петдесет метра, и ги сменяше за долари. При това показваше своя паспорт. Шефът му каза да не обменя повече от хиляда долара и затова често трябваше да спират.

Колча пълнеше джобовете си с пари, обменяше ги, връщаше се в колата, предаваше доларите на Валентин, те потегляха и всичко се повтаряше отново.

Касиерките — до една жени, разбира се, бяха различни по лице, но на Колча му направи впечатление, че те са все момичета. Привлекателни, гримирани и неособено придирчиви. Повечето дори не поглеждаха Топорик — паспортът и парите — ето всичко, което им беше нужно и само две се вгледаха по-внимателно.

И двете бяха по-възрастни от останалите и приличаха на фризьорката Зинаида. Същата конструкция — пълнички, но не дебели, с овални лица с правилна геометричена форма — брадичката и челото с еднаква закръгленост, липса на скули, подчертаната овалност означаваше още и равнодушие. Те се различаваха само по цветовете: едната беше яркочервенокоса, очевидно боядисана, а втората беше повехнала като избеляла.

И двете се отнесоха с Топорик еднакво: първо го погледнаха, изразиха вътрешно съмнение, после разтвориха паспорта му, вгледаха се в снимката, отново погледнаха Колча и се успокоиха. Всичко по-нататък ставаше по един и същи начин: справката за обмяна излиза от компютъра, трака машинката, преброяваща рублите, а после от ловките ръце излитат зелените гущери. „Зеленище“, както пренебрежително казваше Валентин, истинският милионер.

Колча разбираше, че двете касови Зинаиди отначало, вглеждайки се в него, се съмняваха дали е пълнолетен, за да обменя толкова пари, но той имаше паспорт и това бе достатъчно. Нима ще му мине на някой през ума да изчислява на колко години е в действителност, пък и май няма такива указания — дали да купуваш валута от петнадесет години или от осемнадесет. Това не ти е водка, имаш паспорт, плащаш данък за покупката и това е достатъчно.

Денят беше радостен, приветлив, в касите нямаше хора, доларите у тях се трупаха и работата вървеше гладко. Настроението на Валентин се подобряваше — всеки път щом Топорик се връщаше, той го похвалваше, а в края на деня му даде пет стотачки.

Колча се изпоти от такъв подарък, отначало отказваше, но шефът не му позволи дълго да се инати, някак странно се ядоса.

Гостуваха в луксозен хотел. Беше дори страшно. Валентин докара колата до силно осветения вход, но портиерът в малинова дреха и също такава фуражка му помаха да мине малко по-напред. Господарят изруга, а Колча видя как зад тях се приближи истински булдог: сива и длъгнеста кола с много врати. Бързайки, портиерът отваряше вратите, навеждаше се в полупоклон, помагаше да излязат от тъмната утроба на различни по цвят красавици в кожени палта, на добре гледани мъже с палта до петите и папийонки на вратовете.

— Ех, Колка — възкликна Валентин отчаяно весело, — виждаш ли как си живеят хората! А ние с какво сме по-лоши?

Той взе от него паспорта, изскочи от мерцедеса, заобиколи знатните гости, излизащи от лимузината, изчезна в блясъка на въртящите се, златисти от вътрешната светлина врати, след миг се появи, придружен от приличен на портиера възрастен мъж, също в малинова униформа, само че този път тя се състоеше от панталони и жилетка.

— Давайте, давайте вашите куфари — радостно нареждаше мъжът, но когато в багажника се видяха ожулените мукавени куфари, престана да нарежда, но не изрази и съмнение — вдигна ги и ги понесе в хотела.

Колча следваше Валентин, а той вървеше след носача — или какъвто е там? — и те се доближиха до съоръжение, прилично на тезгях, цялото обковано по ръбовете със златист метал — златният цвят светеше навсякъде: по перилата, по полилеите, по витрините, изпълнени и отвътре със златни часовници, писалки, женски накити.

Топорик се чувстваше тъпо — струваше му се, че всички гледат него, наоколо беше пълно с хора, но такива хора Колча не беше виждал в живота си: жените, които излязоха от дългата лимузина се събличаха, оставяха пухестите лъскави кожени палта, откриваха голи рамене и ръце, блестящи от накити, сияеха със златистите си рокли, високо тропаха с токчета по блестящия мрамор. Стори му се, че познава някои — че как иначе! Някъде ги беше виждал. И също двамата мъже в смокинги с папийонки.

Носачът сложи мукавените куфари на количка, попита за номера на стаята, която платиха, и Валентин и Колча влязоха след него в асансьора. След това имаше блестящ коридор, постлан с килим, а после се отвори вратата към истинско чудо.

Апартаментът беше от три стаи, а в средата на хола върху червен килим имаше бяла кръгла маса със златни орнаменти, заобиколена от същите столове.

Колча обикаляше из спалните със сини легла, из розовите тоалетни, които се оказаха две, по коридорите и преходите, ошашавен мълчеше и слушаше една и съща фраза, повтаряна от Валентин на различен глас.

— Момче, разбра ли как живеят тия скапаняци…! Скапаняци, ама как живеят!

В гласа на Валентин се усещаше нескрита завист, негодувание, злоба. Но освен това и възхищение.

Най-после Топорик се върна в антрето, съблече се, свали си обувките, по чорапи отиде до дивана и седна.

— Знаеш ли това колко струва? За едно денонощие?

Колча, разбира се, врътна глава.

— Седемстотин.

— Рубли? — учуди се Топорик.

— Гущери!

— А защо? — отново се учуди Колча. — Нямаше ли по-евтино?

— По-евтиното е по-опасно — отговори шефът, ставайки сериозен. — Сега разбра ли защо куфарите са в куфари?

Наистина тяхната ожулена мукава не отиваше на този разкош. Сребристите куфари, прилични на каси, повече биха съответствали на обстановката. Но само тук, в този хотел, в тази стая.

Докато Колча се къпеше, Валентин извика в стаята келнера. Топорик пак се учуди: Защо? Келнерът се оказа съвсем младо момче, почти хлапе, по-голям от Колча, разбира се, но веднага се виждаше, че не с много. И той беше с малинова дрешка, но съвсем друг модел от тази на портиера, ушита подобно на фрак със златни сърмени ширити, с колосана риза и малинова папийонка на врата.

Той приличаше на артист, този млад келнер: леко издължено расово лице, много черни натаралежени коси, черни очи, които мълниеносно оглеждаха наоколо и запомняха всичко.

Като го видя, Колча сякаш изведнъж вътрешно настръхна, застана нащрек, а Валентин се кефеше, не виждаше нищо особено, разтапяше се от заобикалящия го разкош, като не отделяше от него и този черноок момък.

Келнерът дотъркаля сребриста масичка на колелца и като фокусник виртуоз започна да вади всякакви закуски, бутилки, ножове, вилици, чинийки. Кръглата маса върху червения килим се покри с лакомства — а Колча я гледаше със страх, свил се в ъгъла на дивана.

Учудваше ли се? Разбира се! Възхищаваше ли се? Едва ли… По-скоро — просто се страхуваше. Беше някак не на себе си, особено когато Валентин, извадил пачка с долари, започна да се разплаща — защо точно с тях — Колча знаеше, че трябваше да плати с рубли.

Сервитьорът угоднически благодари на Валентин, изобщо не отказа валутата, покланяше се и определено изглеждаше много доволен. За цялата цена за всичко и за услугата, шефът му даде зелена стотачка и Топорик вътрешно се възмути — за какво?

Сто гущера — това е цяло състояние, а това пале срещу заплащане само донесе поръчката — всичко на всичко. За какво е тази щедрост?

Но се опомни: това не му е работа. Господарят брат и него дари със своята щедра ръка. И още как!

Най-после Валентин изпрати контето в малинов фрак, заключи вратата, закачи златистата верижка. Потривайки ръце, се изкикоти, дойде при масата и извика на Колча:

— Ваш-сиятелство! Вечерята е сервирана!

Иска ли питане! Кой ще се откаже от такова нещо? Искрящи високи чаши, чаши за вино, чашки. Блестящи инструменти за удобно хранене. Бутилки с непознати етикети. Закуски, риба, месо, хайвер!

Отново този злополучен хайвер. Но сега и тук Колча го разглеждаше по друг начин, той не му се струваше противен, дори черният, есетровият вече не му изглеждаше като лайно. Чудейки се сам на себе си, той намаза парче хрупкаво хлебче с масло, нанесе върху него дебел пласт черен хайвер и отхапа. Дълго дъвка, изучавайки вкуса и самия себе си. Дяволска работа, това вече не беше отвратително. Беше вкусно, има си хас! Истинска вкуснотия.

Той сякаш изпадна в забрава и изведнъж се опомни — от тихото звънтене на гърлото на бутилка с ръба на кристална чаша. Внимателно, като че ли се боеше да не го подплаши, Валентин му наля коняк, после напълни и своята чаша. При това без да откъсва очи от него. Все така внимателно вглеждайки се, вдигна чаша, чукна я леко с неговата, отпи, вперил поглед, а когато и Колча отпи и отново си хапна хлебче с хайвер, каза тихо:

— Точно така!

8

Мълчаливо се хранеха. Валентин се беше замислил дълбоко, струваше му се, че нещо изчислява. Спомняйки си приключението със Зинаида, Топорик пиеше само до половина чашата си, и макар че малко по малко се опиваше, това ставаше постепенно, не изведнъж: приятна топлина нахлуваше в главата му, потичаше по ръцете и краката му. Той вече не се стесняваше, слагаше си вкуснотии от чиниите и чинийките, наслаждаваше се на тишината, на стените, осветени от полилеите, на пода с пухкави килими.

Не, не може да има хора, които живеят така през цялото време. Нека не всеки ден, но често. Живеят по седмица в такива стаи в хотел. Разбира се, той е виждал подобно нещо в киното, но на екрана може всичко да се покаже — снимат го специално. Животът е уреден по друг начин. Ето сега за седемстотин долара те с Валентин се потопиха за една нощ в киното. Утре това няма да го има, утре ще отпътуват за вкъщи, макар и с мерцедес, и той отново ще се окаже в стаята с възглавничките, а може и в общежитието — и това е. Просто господарят си уреди атракция. Той самият прилича на контузен от тази атракция.

Валентин се отмести от храната, разходи се из хола, завъртя глава, сякаш се отърсваше и помоли:

— Помогни ми!

Той взе от антрето якето и сакото си и влезе в спалнята. Започна да изтърсва от чантата „гущерите“. Те летяха върху синята копринена покривка, трупаха се на камара, образува се съвсем внушително възвишение.

— Оправяй се — показа господарят към леглото. — Събирай ги по хиляда. След това на кръст, за да не се объркат.

Да броиш до десет не е голяма математика, господарят си затананика песен без думи, ходещата песнопойка Колча подхвана:

Отиваха си, разделяха се,

напускаха спокойния си край.

„На сбогуване, любима,

нещо ти ми пожелай!“

Валентин се оживи, той, разбира се, знаеше думите, но това че Колча подхвана песента, кой знае защо го зарадва. Той щастливо се усмихваше и Топорик изведнъж го видя съвсем друг — не страшен, не тайнствен, а обикновен, дори наивен. Високо и дружно те изпяха знаменития куплет:

И милата отговори:

„От сърце желая,

ако е смърт — да е мигновена,

ако е рана — да не е голяма!

Но най-силно искам,

ти, другарю мой,

да победиш бързо

и да се върнеш у дома“.

Когато спряха да пеят, Валентин попита:

— Абе, Колча, какво правим ние? Броим долари, а за какво пеем?

— За нас! — без да се смути, отговори Колча. И се засмя: — А защо?

— За нас? — учуди се шефът. Помълча и каза: — Дявол го знае!

Те наброиха почти петдесет хиляди. Колча знаеше, че вторият куфар още не е пипнат и утре ще трябва доста да се повъртят. Сигурно ще се наложи да пренощуват тук още веднъж.

Валентин отиде до прозореца, небрежно разтвори тънките скъпи пердета и извика Топорик:

— Я ела! Погледни!

Долу, пред хотела, Колча не видя нищо особено: само малки групички от жени — до самия вход — и по-нататък по улицата, нагоре по ярко осветеното нанагорнище.

Той не разбра, вдигна рамене.

— Гледай, приятелю, всичко това се продава — и да не искаш, взимаш.

— Какво се продава?

— Ами ето всичките тези жени. Проститутки. Голям избор.

Топорик се вгледа в женските фигури, оттук отгоре не можеха да се видят лицата, но пък се откриваше хубава панорама. Нагоре по улицата през всеки десет-двадесет метра стояха по две, по четири. На отсрещната страна на широкото асфалтово платно също се притискаха жени. До някои спираха автомобили и някоя се качваше вътре, но повечето коли профучаваха, а ако спираха, тутакси продължаваха по-нататък.

— Искаш ли? — изведнъж попита Валентин, а Колча пламна, като разбра, че той намеква за своя подарък, отмести се от прозореца, а шефът го потупа по рамото: — Не се вкисвай, момче! Нали си вече възрастен! Първи клас завърши. Време ти е да минеш във втори. И нищо лошо няма в това. Само че не тук, прав си.

Те се върнаха на леглото, Валентин взе сакото си и му нареди:

— Сложи веригата и не отваряй на никого. Когато се върна, ще почукам три пъти.

— За дълго ли? — попита изплашеният Колча.

— Не. До долу и веднага обратно.

Топорик заключи, поразходи се из апартамента. Отиде в спалнята, където върху покривката лежеше дебела пачка долари. Четиридесет и девет хиляди и триста. Да го вземат дяволите! Такова нещо никога не беше виждал. Бръкна в джоба си, преброи петте стотачки, подарени му от Валънтайн. В това действително имаше нещо. Някаква малка сигурност. А ако имаш предвид цялата тази купчина? А и непипнатия необменен куфар? Цяло богатство, може би за цял живот. Той се ухили: само за един ли? Сигурно целият им интернат може да бъде обут и облечен! В спалните помещения ще се сменят всички скърцащи легла. И още — ще направи голям пир! Какъв ти пир! Цяла година ще храни двеста и петдесет гърла. И след завършването ще даде на всеки по петстотин, както на него.

Топорик започна да разсъждава къде и как хората от интерната ще похарчат по петстотин долара и тъжно се усмихна: нищо хубаво не се получаваше по неговата сметка. Само за ден ще ги похарчат за някакви глупости. Нито един от тях не е научен да икономисва, в най-добрия случай ще си купят модни парцалки, и това е. Добре, а какво могат? Покрив над главата — не става, петстотин не стигат за нищо, така че всичко ще бъде разпиляно. Отново изсумтя: че кой ще им ги даде? Той ли? Колча?

Представи си, че всичко това е негово, отново изсумтя: как не! Помисли сериозно и си каза: да пази господ! Това е такава тежест — отнети от някого пари. Дори да са отнети справедливо.

Той стоеше над камарата доларови банкноти, вече преброени, гледаше ги отчуждено, тъжно размисляше, след това се запита: а може ли ей сега да вземе и да скрие две-три банкноти в добавка към тия, които му даде Валентин? Тази мисъл го удари с нещо хлъзгаво и той дори сви глава в раменете си.

Това щеше да е подлост. Нещо повече, предателство. А за предателството — знае се какво… Пък и не е в това работата. Невъзможно е да предаде Валентин…

На вратата се почука три пъти, чу се гласът на шефа:

— Аз съм!

Той влезе, сложи след себе си верижката и каза:

— Уговорих се.

След това обясни: те се лутаха из града и сменяха не повече от хиляда, за да не привлекат внимание. А тук, в бляскавия със златото си хотел има казино и обменно бюро, което работи денонощно — и с нищо не можеш да ги учудиш. Тук са готови да обменят и десет пъти по девет хиляди и деветстотин — за сума, по голяма от тази, трябва да докладват.

— Пръв ще отида аз — каза Валентин и те разтвориха втория мукавен куфар и извадиха оттам сребристия. Валентин напълни всичките си джобове с пачки с рубли, нареди на Топорик да подготви следващата партида в чантата и излезе, като взе пак паспорта на Колча. Топорик не се замисли много за това, всичко е формално, обясни Валентин, хартийки, нищо повече, там дори не се пише адреса, а иди и потърси къде и кога е издаден документът, който на всичко отгоре може и да е краден, така че всичко това са глупости… Но все пак Колча отбеляза: своя паспорт шефът не показва.

След двадесетина минути Валентин се върна, много доволен, метна на леглото пачка долари, вързани с ластиче и съобщи:

— Отивай спокойно — касиерката се казва Олга Степановна — дал съм й рушвет, така че дори паспорта ти е у нея, тя подготвя следващата пачка. Не се бой! — и му обясни къде се намира обменното бюро.

Колча излезе в коридора с пухкавия под, повика асансьора.

След минута тихичко звънна звънчето, известяващо за идването на асансьора, златните крила се разтвориха и Колча видя наконтения момък с малинов фрак, сервитьора. Той влезе в асансьора с тежката чанта в ръка, а лъскавият, усмихнат черноок момък сякаш го обискираше, с кратки бързи погледи го оглеждаше от краката до главата, като не остави незабелязана и чантата. Неочаквано попита:

— Ти, момче, да не си от лошите, а?

Колча объркан замига. Той не беше готов за това, не знаеше какво да отговори: въпросът изобщо не се оказа толкова обикновен.

— Не се притеснявай — каза сервитьорът, — при нас е спокойно. Абсолютна безопасност. Какви ли не се въдят тук. — Вратата се разтвори, пред тях се откри блестящият като гладка морска повърхност мраморен под на фоайето, в центъра на което се суетеше нова група разсъблечени девойки и мъже във фракове и папийонки. И като кимна към тази публика, сервитьорът попита: — Виждаш ли?

Колча излезе от асансьора, притеснявайки се от своя най-обикновен вид и като следваше указанията, влезе в обменното бюро. Зад дебелото стъкло със златисти метални обкови му се усмихваше поредната фризьорка с обло лице, сега тя се занимаваше с обмяна на пари и Колча трябваше само да я поздрави и позлатеното коритце под прозорчето услужливо се протегна напред като шепа. Топорик започна да поставя в нишата пачка след пачка, а в замяна получи опаковани „гущери“ със скъсана банкова лента.

До вечерта той слиза долу още шест пъти освен първия тур на стопанина. Вторият сребрист куфар се изпразни, командировката рязко се съкрати.

На сутринта, като закусиха с остатъците от вечерята, те седнаха в колата и Валентин съобщи целта: „Нах хаус!“.

Когато тръгваха, Колча видя как зад въртящата се врата на хотела се мярна младичкият сервитьор. Той гледаше колата и мърдаше с устни.

9

По обратния път те обсъдиха много неща. По-точно обсъди ги Валентин, Колча само понякога повторно питаше и уточняваше.

Първо шефът съобщи колко му струва хотелската епопея с обменителката: хиляда „гущера“. При това той отбеляза, че червенокосата касиерка, мила жена, не поискала много. Колча попита:

— За какво?

— За това, че ни обмени такава сума. Можеше и да откаже.

След това Валентин мечтателно и завистливо прокоментира издокараните жени и мъже във фоайето на хотела, които се разнасяха по ресторантите, потъваха в казиното или в такива разкошни стаи, като тяхната, че и по-хубави. Той попита Колча дали е познал еди-кой си и еди-коя си, които често се появяват по телевизията и едва тогава Топорик се досети откъде в тълпата на хайлайфа бяха познатите му лица.

„Парти!“ — злобно повтаряше Валентин тази дума, сумтеше, псуваше и задаваше на Колча въпрос без отговор:

— Ние с теб ли сме бандити? Нещастни бедни насекоми! Ето ги бандитите!

Топорик не разбираше и Валентин започваше да обяснява каква чудовищна престъпност има в столицата, как банките въртят парите на техни близки хора, сред които е цялата тази отровна паплач, какви безумни пари получават, да кажем онази Пугачовица с младия си мъж Филя и има команди, които се изхитрят и не плащат данъци за хиляди чуждестранни марки. Но и това всичкото е дреболия, твърдеше той. Главното са държавните капитали, които получават престъпните банки, въртят ги, крадат или крият, за да получат от парите още пари. Да не говорим за нефтените и газовите компании, които отдавна станаха частни.

— Нали си учил в училище за колко години става нефтът?

— Сигурно за хиляди.

— И на кого принадлежи той?

Колча сви рамене.

— Ето, това е! Принадлежи на всички! И не само на тези, които живеят сега. Но и на онези, които са живели преди нас. И след нас ще ги има! Това е общо богатство, разбираш ли? И изведнъж без никакво основание банда негодници получават този нефт. Само защото са някъде на върха. Те търгуват с него, трупат „гущери“, внасят ги в задгранични банки. Направо да настръхнеш!

Господарят се въртеше на седалката, дори подскачаше от ярост — никога Колча не беше го виждал такъв. Работата е ясна, той завиждаше на всички онези смокинги, които се бяха окопали в Москва и имаха това, което беше недостъпно за него. Но тази завист се смесваше с презрение. Слушайки шефа си, Колча беше съгласен, че този нов елит получава облаги не заради труда, а просто така, или за нещо друго, неизвестно на тях, може би защото са близо до властта и парите.

— На теб сигурно ти се струва, че вчера ние обменихме камара долари — възмущаваше се Валентин, — а ето, за тях това е — пфу! Плюй и отмини! Само в едно казино пръскат по десет бона на вечер. Един човек! А колко ги има тук, тези истинските лоши? И колко са тези казина? Колко са ресторантите, където без хилядарка хич не влизай! Колко разкошни хотели с всички благини се навъдиха? И там наемат стаи за офиси — за месеци, за цели години, вдяваш ли?

Колча кимаше, мъчеше се да загрее, но нещо зле се получаваше. Затова пък колкото по-близо се доближаваха до своята родна стряха, толкова по-често той мислеше за доларите в куфарите. По-рано и представа си нямаше какво и колко има там в тези сребристи кутии и това облекчаваше нещата. А сега той знаеше точната сума. И тя го задушаваше, натискаше го по темето на главата: ами ако…

Какво ще стане, ако някой разбере за тези пари, за това къде се пазят? Само така изглежда, че за тях знаят само двамата: Валентин и той. А фризьорката Зинаида — нали тя следеше за работата в дома с възглавничките? Ами онези двама мъже — работниците? А може и някой да е видял Валентин, когато е идвал и си е отивал с тези фрапиращи куфари?

Може би господарят наистина беше малко екстрасенс и отгатваше чуждите мисли, а може би просто техните разсъждения, също като колата, вървяха в една посока, но като наближиха техния град, Валентин се премести на шофьорското място и те свърнаха в познатото брезово кътче. Колча разглеждаше горичката, където се видяха за пръв път — сега без листа, гола в ранната есен. Шефът спря, пъхна ръка във вътрешния си джоб и изведнъж извади пистолет.

Намръщи вежди и насочи дулото към Колча. Каза пресипнало: ни в клин, ни в ръкав:

— Излизай!

Топорик мигаше, нищо не разбираше, но Валентин беше сериозен и строг. Със закъснение сърцето на Колча започна да подскача. Без да разбира нищо, той излезе от колата и едва тогава шефът му се разкикоти.

— Ама и теб си те бива, момче! — радваше се той. — Нима повярва?

„Теб си те бива!“ — отговаряше мислено Колча. Ама че шегички! Някаква слабост успокояваше тупкането на сърцето му, пълзеше ниско в корема, в краката. „Нима се изплаших? — питаше се Колча. — Нима можах да повярвам на всичко това?“

Излиза, че бе могъл.

Отдалечиха се от мерцедеса на десетина крачки, Валентин се прицели в едно дърво. Тресна изстрел, после втори. Той се обърна към Топорик, протягайки му оръжието и каза:

— Пробвай!

Даде му няколко съвета: как да стои, как да държи пистолета, как да се прицелва, как да натиска спусъка. Сърцето на Колча отново се разтупка, ръката му се разтрепери. Спрял дишането си, той натисна спусъка и видя как от брезата, в която се целеше, отлетя късче кора.

Чудно нещо, но с всеки изстрел той все повече се успокояваше и ръката му ставаше по-твърда. Тътенът и тласъкът в ръката го изпълваха с непонятна радост. Все едно ставаш по-силен, ръката ти получава продължение: дълго, стремително, убийствено.

Когато патроните свършиха, Колча вече не си спомняше за никакви вълнения, за никакви обиди. Той отново горещо обичаше Валънтайн и горещо желаеше да постреля още малко.

Като вземаше оръжието, Валънтайн се вгледа в Топорик, забелязвайки промяна във вида му:

— Харесва ли ти? Ако имаше снайперска винтовка, а?

— Имаш ли?

— Ще намерим! Стига да имаш желание!

— Намери! — помоли Колча с необичаен ентусиазъм и отново се смути: има ли той право да моли — не за какво да е, а за винтовка. Божичко, да беше за начало овладял пистолета! Впрочем, той по инерция изтърси всичко това, от превъзбуда и не се отнесе сериозно към разговора.

Валентин се засмя: имаше за какво.

— Непременно — каза той, — щом толкова ти хареса.

Качиха се в колата — отново караше шефът — спокойно излязоха от горичката, тръгнаха към Колчиния дом. Чудна работа, но когато изнасяха старите мукавени куфари, никой не им обърна внимание, въпреки че имаше доста хора. Всички си вървяха по своите работи, всички си мислеха за нещо, нещо разглеждаха. Разглеждаха и мерцедеса, но никой не обръщаше внимание на скапаните кутии, които тази кола докара. Колча и Валънтайн спокойно влязоха в къщата, свалиха забавното „облекло“ от сребристите куфари, поставиха ги в тайника.

А пък там, в горичката, когато Колча свърши стрелбата, Валънтайн очерта с ръце мястото, където стояха:

— Погледни!

Снегът още стоеше между стволовете на дърветата, а там, където се беше стопил, се рижавееше миналогодишна трева. Денят беше слънчев и топъл, светлина и радост ги придружаваха непрекъснато в това, още незавършено докрай пътуване, и Колча го хвана срам когато Валънтайн каза:

— След седмица или десетина дни, тук някъде ще заровим куфара с валутата. А пък аз ще купя още един, съвсем същия. И двата празни в твоя апартамент, бавничко отново ще се напълнят с рубли. Разбра ли?

Да, на Колча му беше срамно, че повярва в пистолета, насочен към него, помисли, че брат му може нещо да му направи. Да го убие? Ама че глупост — посред бял ден, съвсем до града? За какво? Пък и кого? Трябваше да се разсмее и толкова, а той с мрачните си навици отново се отнесе сериозно към това. Потрепери, сърцето му се сви, помисли си… Впрочем, нищо не си помисли, просто повярва на господаря, на сериозно дадената заповед, оказа се в глупаво положение. Добре го изпързаля!

А той! Наистина, само на него му вярва докрай, щом посвещава в тази тайна единствено него… И ако за тайника знае фризьорката Зинаида и двамата работяги, за брезовата горичка наистина знаят само те двамата.

И все пак някакво лошо предчувствие го жегна, той отново не повярва докрай на господаря, макар и в мислите си да го наричаше брат. Помисли си: ако не каже на никого другиго…

Прехвърли в паметта си всички, които познаваше. Излизаше, че Валентин може да каже за горичката на мнозина, но ако само двамата заровят куфара, както каза шефът, мястото по такъв начин ще е известно действително само на двамата.

10

На сутринта го намери Гнедой, поиска му пари за цигари и между другото, изреждайки бедните новини от интерната, каза, че са закарали Гошка в московска болница, защото в тукашната нищо не могат да направят.

Нещо силно прободе Колча между плещите, някакъв неясен шип — остър и мигновен. Той си спомни как Гошман му разказа за своята болест и за това, че може да го спаси само кръвен роднина — брат или сестра. Трябвало да се присади частица от неговия костен мозък.

Колча с отвращение изхвърляше от ума си всякакви мисли за устройството на човека, ако не можеше да стане някакъв, това със сигурност беше лекар и дори санитар. Да разглоби и да поправя кола — проста работа, там са безчувствени железа, но да се пъхнеш във вътрешността на човека, в неговата кръв и кости — от това му се гадеше, само от едната мисъл за това.

Костен мозък. Какво ли е? Беше му се случвало да яде онова, което наричаха костен мозък, подобно на мазнина, измъквайки го от големите говежди кости — нима и у човека е същото? Само че Гошман казваше — в гръбначния стълб… Бр-р-р…

Как ли е Гошка? В Москва… Ех, ако беше истински приятел, би отишъл при Гошка, би му занесъл нещо хубаво, нали е там съвсем самичък, но… Не, не би могъл да отиде. Валентин беше наредил това пътуване да остане в пълна тайна. И не трябва да се предъвква защо. Така че в отговор на разказа на Гнедой Колча просто замислено погледна към него и му даде още една десетачка за цигари, като слушаше възторженото му повествование как тогава сутринта се спънали в неговия плик със сладкиши.

Гнедой цвилеше, показвайки дългите си, пожълтели от цигарите зъби, говореше някакви глупости, а когато си тръгна, Колча помисли за себе си някак отстрани — сякаш се бе издигнал нагоре и се бе погледнал оттам или може би без изобщо да се издига, просто се е отместил или е мръднал встрани. Кого видя той, какво разгледа като изведнъж събудилият го без да иска Гнедой.

Слабичко, прилично облечено момче върху дивана в обзаведено и подредено апартаментче, което не е негово? Сръчен шофьор на лека кола, полусръчен автомонтьор, който е още много далеч от истинското майсторство? Човек, в чийто джоб има прилични като начало пари, сит и с покрив над главата?

А може той просто се е загубил? Да се загубиш можеш не само в гората, но и сред хората. Загубил се в материалния свят, където всичко се измерва с адрес, чиния храна, топла постеля, учение или работа — не, тъкмо там той се намери. Всичко има! Но и нищо няма!

Той се загуби, без да има никаква вина, просто защото лежеше като паричка, пред погледа на всички, леко лъщеше и го видя и взе Валентин. Започна да служи на господаря, стана негов брат, посветен в най-важните Валентинови тайни, а от това стана още по-изгубен, защото не може да ти е светло и леко, ако те гнети някакво бреме.

Ето дойде Гнедой, изкрънка пари, поизцвили, тръсна му новината за Гошка, изчезна отново и без самият да разбере, го попари със самота. Кой е той, този Гнедой, който се радва на дребните пари за цигари? На кого е необходим? А добрият мен Гошка, на когото никой няма да даде костния си мозък, защото си няма никого? А той самият, Колча? Никой!

Никой, нищо, никъде, никога…

Изобщо — как така е уредено всичко сред хората? Защо, когато си съвсем сам, нищо не можеш? Каква сила трябва, за да оживееш, да устоиш сам, без помощ, без опора? Да се измъкнеш, да получиш специалност, работа, да създадеш семейство, да родиш дете?

Колча си спомни онези пънчета в Дом „Майка и дете“. Всеки човек отначало е такова пънче. А колко ли са захвърлените? Но ако не оставиш дете, а вземеш? Това означава да спасиш човек. Така трябва да бъде, но не беше. Нито при онези пънчета, нито при него.

Топорик си се представи като точно такова безпомощно, гледащо наоколо вързопче, което още нищо не мисли, никаква беда не разбира и кръвта нахлу в главата му. Такъв той беше до своите петнадесет години — не мислеше за нищо смислено. Плуваше по течението.

Но сега е време да спре, да се разтърси, да разбере, да се вкопчи за брега, да излезе на него и да живее.

Той мразеше, мразеше злобно, та чак сърцето му тупкаше, и ненавиждаше неизвестната си майка. Да го остави него, такова безпомощно пънче — как го е направила, как е могла, как е посмяла? Защо го е наказала да ходи днес като загубен, ненужен, самотен? За пръв път той се учуди, че помисли с добро чувство за полупияните маминки, обикалящи интернатския двор, безсрамни, посрамени, засрамени, те хиляди пъти са по-добри от майката… не, от жената, родила го тайно и потънала в неизвестност, скрила се, избягала, дори нека да е умряла — и смъртта не извинява това срамно бягство…

Значи, помисли си той като възрастен, аз трябва да порасна, да получа специалност, непременно да се оженя и да си родим детенце. Едва тогава между мен и моето дете — не е важно какво ще бъде — ще се появи връзка. Моето дете ще има мен, баща си, и този невидим засега малчуган, разбира се, ще се опре на мен, а аз ще се опра на това бъдещо малко създание. И този малък човек ще ме спаси, да, ще ме спаси.

Всеки човек има две връзки — с родителите и със собствените си деца. И ако едната връзка е скъсана, то го държи другата, дори тя да е опъната от слабо, малко и безсилно същество. Така изглежда — безсилно същество. В действителност синът или дъщерята — това е голяма сила. Само да не дава господ и тази връзка да се скъса.

Майко! Къде си? Коя си? Защо?… Мъчително, до сълзи в безчувствените си очи Колча се опитваше да си представи каква е тя — лицето й, ръцете, дрехите. Но нищо не ставаше. Нищо не му намекваше неговата бебешка памет. Не се очертаваше тази външност и от мозайката на срещнатите жени — готвачката леля Даша, възпитателките, не дай си боже като Зоя Павловна и вече, пази боже, отчасти на образа на фризьорката Зинаида, по-точно множеството Зинаиди, срещнати от него в най-различни ситуации — с неподвижни, нищо неизразяващи брадички, със също толкова широки чела — такива едни обли брикети със залепени отгоре коси с различен цвят, с еднакви отвърстия за очи, носове, уста, поместени мъничко по-нагоре или мъничко по-надолу от челото или брадичката… В неговото съзнание тези Зинаиди отдавна се бяха слели в стандартен калъп, който не изразява чувства, но той би се съгласил и на най-нищожната и стандартна форма на главата, стига да се окаже част от майка му, от неговата майка, нека да е полупияна, фъфлеща, миришеща — само тя да обясни нещо, даже да разкаже най-безсрамната лъжа, само нека да протегне от себе си тази нишчица, съединяваща хората в невидима връзка…

Чак сега, след почти цяла година откакто напусна интернатския двор, Колча неочаквано разбра защо, презирайки маминките, дори и в най-непостоянната си възраст, когато и морето ти е до коляно, когато всички те бяха ревностни пушачи и познаваха вкуса на билката за възрастни — дори тогава той странно се съмняваше в отношението си към тях. Презирайки ги, той не им се надсмиваше, изпитвайки отвращение, признаваше правото им на съществуване и май тайничко завиждаше на онези, при които идваха на свиждане.

При него не идваше никой, ето там е работата, и макар като него да бяха цяла дружина, а той да беше техният признат главатар, Колча се присмиваше, когато наблюдаваше срещите на заблудените маминки и сополивите им рожби, тайничко и той, и целият останал „безмайчин народ“ предчувстваше нещо тъжно, очакваше неясно озарение, с което ще го дари животът, ще го накара да трепне и да се натъжи от недетска тревожна мъка, от поумняло разбиране за печалния край, който няма да е пред порасналите, помъдрели и състарили се деца — а пред тях, техните родители.

Всеки живот завършва с край, но не всеки започва.

Топорик седеше в самия ъгъл на дивана, свил се, заемащ мъничка част от това чуждо пространство, пролетният люляков здрач влизаше през прозореца, окръжен от бледожълти перденца, подредени, както и всичко в този напарфюмиран дом, който нечуто спореше с разкъсания на парчета, неуреден свят на неговото съществуване.

Искаше му се да извика, но не му се викаше, гърлото му се беше стегнало, а сълзите му бяха пресъхнали отдавна, още през детството. Казват, че така се случва с пустинниците — онези, които винаги са под изсушаващите лъчи на слънцето: всичко в тях изсъхва, всичко излиза с потта, дори сълзите.

Мълчаливо, безстрастно и неотменимо решение узря у Колча: да намери майка си, да я съди със своя собствен съд и да й отмъсти.

А той самият… Когато порасне — ще се ожени и ще си има детенце, за да се спаси сам с нишката, която ще се протегне от малчугана към бащата. За любовта той беше чувал, дори като че ли я познаваше, но както това става често с недораслите момчета — изобщо не се досещаше какво точно е тя.

11

Трябва да се признае — наистина Валънтайн усещаше всеки трепет на Колчината душа. На сутринта той дойде в апартаментчето сам, нареди да запрегне мерцедеса, а когато излязоха от двора на училището, каза, че отиват в Дом „Майка и дете“.

Адреналинът — това е такова вещество, което се изработва в организма, за да го защити от всяко вълнение — плисна в сърцето на Топорик, но с мярка, не много бурно и ето така, вълнувайки се, но не много силно, Колча влезе след стопанина в познатия му вече кабинет, видя станалата срещу тях дама, чу нейните обяснения.

Като протегна на Валентин четвъртинка от хартиен лист и като мърмореше, че нарушава всички възможни разпореждания, лелката разказа как с огромен труд в някакви недостъпни архиви е успяла да се снабди с този адрес, където някога е живяла отказалата се от него Топорова Мария Ивановна.

Нито познатото му вече име, нито думата „отказала се“ с нещо засегнаха Колча, той слушаше сякаш някъде отдалеч размяната на любезности между Валентин и главната лекарка на този белоснежен склад за живи пънчета, и дори в двора, прочел адреса, предаден му от шефа му, Топорик беше почти спокоен и съвсем недоверчив.

Адресът се оказа тукашен, Валентин поиска да тръгнат веднага и Колча изпълни волята му. Той нямаше своя.

А впрочем какво да направи? Да не отиде? Да вземе адреса, а после да иде сам? Какъв е смисълът? Нали господарят му беше и приятел, той изпълняваше своите задължения, доста време мина откакто те бяха тук за първи път — Валентин помагаше на Колча. Може ли да се отхвърли това?

Те пресякоха целия град, трудно намериха улицата, посочена в листчето. През лятото тук сигурно е истинска селска благодат, а сега — изровени локви, път неподходящ за мерцедес и наоколо скучни сиви клони на някакви размразяващи се храсти. Намериха къщата — двуетажна наклонена дървения, почукаха.

Вратата се отвори веднага и в тъмния отвор на фона на мрачното антре или може би пруст се появи нещо неочаквано, като някакво припламване, като някаква неземна светлина.

Пред тях в дървената рамка на вратата стоеше момиче в синя рокля — руса, гладко сресана, с плитка преметната отпред на гърдите.

Очите на момичето също бяха сини, прозрачни и гледаха безпомощно и доверчиво двамата възрастни, появили се пред него.

Беше обута в големи, изглежда мъжки пантофи, сини като роклята чорапи бяха опънати на тънките й крачета. Изобщо тя цялата приличаше на пеперудка, радостно застинала на прага между свободата и затвора, между светлината и мрака, без да знае дали да лети по-нататък, или да се върне обратно.

Валентин вежливо поздрави, страхувайки се да не подплаши появилото се чудо, тази Палечка от старата приказка, вежливо се поинтересува дали тук живее Мария Ивановна Топорова и момичето открито се усмихна, показвайки сияещи с белотата си равни зъби като в рекламата на „Аквафреш“, и отговори с тъничко гласче:

— Сбъркали сте — каза тя, — тук няма такава.

— А може би някога да е живяла? — със същия вежлив тон и същото търпение настояваше Валентин.

— Не зная. Не — отговаряше момичето, а Топорик, който стоеше зад гърба на шефа си, усещаше как адреналинът, кой знае по каква причина го преизпълваше: та той, както му се струваше, изобщо не бе способен на никакво вълнение.

— Може би в къщата има някой по-възрастен? — настояваше галантният Валънтайн. — Разбирате ли, това е било твърде отдавна.

Палечка не се обиди, съгласи се, кимна и извика, без да се обръща:

— Ма!

Нещо тропна, в пруста или в антрето, както и да го назовеш, в полутъмното, с една дума, мярна се жена, но не излезе от прага, а оттам, от сумрака, попита за какво става дума и когато Валентин повтори, отговори без колебание:

— Да, някога имаше тук квартирантка, но замина за Сибир на някакъв строеж и казват, че е умряла. А вие откъде сте? Кои сте? Защо я търсите?

Валентин се обърна към Колча, търсейки в погледа му известен само на него отговор, а и наистина, сега защо да се крият, щом е умряла тази негова неизвестна майка, и той започна да бъбри каквото му падне:

— Ние сме от градското управление по образование. Виждате ли, Топорова я търси синът й, изпрати ни запитване от Москва, той сега е важен човек, учи се в Института по международни отношения, бъдещ дипломат е, трябва да отива на работа в чужбина и затова изяснява — за разни анкети тук и там…

— От Москва? — недоверчиво се учуди жената. И се приближи до момичето. Лицето й оставаше в тъмното, но все пак се освети: доста младо и изобщо не приличащо на портретите на Зинаидите, мършаво, с едва изпъкнали сини очи като на девойката.

А Валентин, заслужил майстор на бръщолевенето, завършваше поуморен своя пирует:

— Добре тогава, щом е умряла, ще направим запитване в органите по гражданско състояние и ще отговорим на бъдещия дипломат — трябва да го уважим. А за къде замина тя? В кой сибирски град казахте?

Жената тутакси се засмя, сякаш изчисляваше нещо на скоростен компютър, после отговори:

— В Новосибирск.

Валентин произнасяше завършващите общи фрази за това колко са благодарни, колко се извиняват за безпокойството, а Топорик все разглеждаше Палечка в синьо — толкова чиста и целомъдрена, очите й, слабото й личице, русата й коса, крехката й слабичка фигурка, светлееща на фона на тъмнеещия мрак на пруста.

Най-после те се сбогуваха и си тръгнаха и макар Колча да не се огледа повече, с гърба си чувстваше как Палечка гледа колата, а и майка й ги разглеждаше, разбира се, изобщо не приличаха на служители от управлението на народното образование и нима може да има в това управление такива коли като този първокласен звяр?

А Валентин, също като носач, свалил от себе си тежък чувал, волно коментираше, че сега Топорик може да живее свободно, да изхвърли от главата си своето минало, и без това незримо, невидимо за него, а това значи и несъществуващо, защото щом Топорик не го помни, а и сега като се изясни, че майка му я няма вече, трябва да забрави това смътно минало — все едно никога не го е имало и друго няма… Така, значи се е разпоредила съдбата…

Валентин явно беше радостен, смееше се, досаждаше на Колча и почти успя, Топорик отговаряше на репликите му, кимаше, опитваше се също несръчно да се шегува, ако шегата беше на място. И все така не го напускаше някаква тежест. И дори споменът за момичето със синя рокля не можа да изтрие някаква необяснима тъга.

Същият ден привечер, снабдили се с две титанови лопати, те заровиха куфара с парите.

Той се оказа истински сейф, който преди това премина трудно изпитание. Като напълниха догоре ваната в Колчиния апартамент, Валентин сложи в куфара тухла, а отгоре стари вестници.

По ръбовете на отворения куфар имаше черно гумено уплътнение, горният капак плътно влизаше в него, такъв куфар може да пази хартия под водата, което и беше изпробвано с блестящ успех: вътре не проникна нито капка.

Валентин натъпка догоре водонепропускливия куфар с „гущери“. Хранилището беше примерно с размери седемдесет сантиметра дълго, петдесет високо и петнадесет широко, така че се събра десет пъти повече от това, което обмениха в Москва — на няколко тура Валентин донесе недостигащото. През цялото това време Топорик се стараеше да излиза от стаята, докато там свещенодейства шефът — ту в кухнята, ту в тоалетната или банята, без да има никаква нужда. Но брат му, т.е. шефът му, непрекъснато го викаше, сякаш го въвличаше в своите грижи. А може би по-дълбоко, по-основно го потапяше в тайната?

12

Те работеха в тъмнина, спрели колата така, че храстите да я скриват от пътя. Това стана на същото място между начупените брези, което избраха, връщайки се от Москва. През пролетта тук навред ще бъде наводнено, после водата ще спадне, но тъй като е низина, всичко бързо ще обрасне с гъста трева, така че рядко някой ще се заблуди. Хората търсят където е по-сухо, а тук ще бъде влажно.

Лъскавият метален куфар се белееше, облегнат на една бреза.

Беше тихо, ставаше все по-студено — нощем пролетта отстъпваше и позволяваше на уморената зима да се върне в полето, макар и за няколко часа, а и земята още не беше се размразила, така че беше трудно да се копае, добре че лопатите бяха титанови — намери се съобразителен майстор — бяха остри и леки. Изкопаха не повече от метър и половина, освен това още вкъщи опаковаха куфара в няколко найлона и положиха на дъното това ковчеже с богатство. Като го затрупаха, разхвърляха останалата пръст по-далече от гробчето. Май всичко беше както трябва. Утъпкаха с крака рохкото. Засипаха го с останалия сняг от горичката, нахвърляха стара трева.

Колча закара Валентин до неговото тайнствено кръстовище, свали го, паркира колата в гаража, върна се у дома. Раменете го боляха, не беше свикнал на тежка работа, не му се ядеше, но не можеше и да заспи.

Пред него все стоеше момичето със синя рокля и му се усмихваше. Всъщност нищо такова в действителност нямаше, ако и да се усмихваше, то беше навярно на Валентин, нали той й говореше, или си се усмихваше ей така, на никого, просто защото си бе такава, нормален човек, който няма от кого да се страхува. Нормалните хора трябва да се усмихват дори когато разговарят с непознати. Валентин и Колча, че и цялата им пасмина — или гледат недоверчиво, или се кикотят като се понапият, а и се смехът им не е радостен, а трескав, от удоволствието от бързия успех и този смях е съвсем друг.

Топорик лежеше с отворени очи и макар да се опитваше да не мисли за себе си, непрекъснато се връщаше към своята съдба.

Защо например Валентин толкова дълбоко го въвлече в своята тайна? Как това е свързано с онази шега по пътя от Москва? Може да се обясни просто: трудно е да се копае, не може да мине без помощник и ако този помощник е само един, пък и на всичко отгоре такъв, че няма кой да го потърси, лесно е да се избавиш от него — това е факт. И никъде не можеш да избягаш с такава тайна. Бягството не подлежи на съмнение и шефът просто ще скрие на друго място своите пари.

Колко ли има там? В една пачка са десет хиляди на стотачки. В куфара — камара пачки. Сто пачки — милион. И за по-малко пари ще ти отрежат главата, без никой да разбере.

Ясно е, че в групата се беше случило нещо. Всичко върви постарому, но погребаха Андрей, а няма никакво обяснение. Впечатлението бе, че шефът не би желал, а останалите мълчат — общо взето не е тяхна работа. Макар че само така изглежда. Не току-тъй Валентин крие капитала.

Не, в живота нищо не е без причина. Валентин купува адрес от главната лекарка на дома за сираци. Защо трябва да се вземат пари, а този адрес да не се даде просто така, щом е известно къде е живяла жената, която го е родила? Защо беше лъжата за архивите? Но дори и да е така, защо някак всичко е от любезност, насила, нали и без това е ясно за какво става дума. Моля, плати си, според установения ред. Работата е там, че ред няма. Установен.

Или ето тази лелка например, майката на момичето със синя рокля. Тя не попита каквото трябваше да попита. Не се учуди на каквото трябва. Аха, да. Учуди се, че синът на тази Топорова е в Москва. Два пъти повтори: „От Москва?“. На това се учуди. А не че тя е имала син, че я издирва. Излиза — тя знае, че онази е имала дете.

Хора, хора… Мислят едно, а говорят друго. Нима целият живот е такъв: скриваш това, което знаеш, а ако имаш и малък шанс, печелиш от него?

Какво пък, излиза, че и той може да спечели от това, което знае? Ето колко скъпо струва неговата тайна. Вероятно не един и не двама чакат: само да я продаде! Мутрите от Валентиновата шайка. Да се спрат? Да се засрамят? Да се уплашат, че това е собственият им бос? Ха-ха! С радост ще открият причина, ще обяснят, че е пипнал и присвоил техния дял и на сто процента ще бъдат прави.

Отхвърли като досадна муха тази скапана мисъл, но мислите не са страшни, ако не ги превърнеш в действие, макар че кратък е пътят от мисълта до думата, а действието остава за другите.

И все пак защо страшният и хитър Валентин, господар, шеф, бос, така опасно му се довери на него, сирака и хлапака? Защо му повярва, ако изобщо му е повярвал? Или го проверява? Само че опасно е това проверяване! Ами ако все пак хлапакът изведнъж избяга с куфара?

Че къде ще избяга? Не, просто Валентин познава Колчините шансове: никъде няма да се дене, на никого няма да каже, нищо няма да вземе. И то само защото е никой. Нищо с никого не го свързва в живота. А ако го свързва, то е само с един човек — с Валентин, човек за някой страшен, за някой опасен, а за този хлапак — добър, сигурен, незаменим като брат. Братът си е брат, казват, че можеш да предадеш и брат си, от най-близкия можеш да се откажеш, отказа се и го предаде неговата умряла в Сибир майка, а и цялата беда е, че ако отговори със същото, самият той ще постъпи по същия начин, това означава, че и той ще се окаже същият. Същият… Но това е невъзможно, ако сърцето ти не е станало на камък.

А може и да е станало? Ами момичето със синя рокличка? Тази Палечка? Защо тя?

Казват, че в младостта няма безсъние. Но това го казват онези, които малко са преживели и чиито чувства са кратки, защото не са страдали.

Онези, които са страдали, се случва да не спят през нощта. Особено, ако са на петнадесет години и не знаят — не могат да научат! — как да живеят по-нататък и къде да се дянат по-нататък.

А наистина, къде?

Ето той живее по волята на господаря брат, плува по волята на вълните и не знае какво ще стане по-нататък. След година ще завърши училище, ще стане автомонтьор — и това е. Ще каже на Валентин: пусни ме, братко, благодаря за всичко, но аз си отивам. Ще бачкам като всички, нищо че ще бъде за жълти стотинки, ще ходя пеша или ще се возя с автобуса като всички, а не на мерцедес и този апартамент си го вземи обратно, ще отида да живея под наем при някоя бабичка, и там ще видя…

И какво ще каже добродушният брат? Нима аз просто така ти доверих своята тайна?… Само за това, че ти си видял толкова долари наведнъж — няма да можеш да живееш по-нататък, а освен това ти знаеш и къде са. Изобщо, какво си въобразяваш? На теб ти помогнаха, включиха те в системата като някакъв важен детайл в машината, ти толкова много знаеш за обектите, облагани с данък, за мутрите… Не, млади братко, няма връщане назад. Или живей с мен и ще получиш много, или завинаги изчезни, ако не ти е жал за себе си… Ето това ще каже добрият брат. И ще бъде прав…

Ами момичето със синя рокля?

Изтормозен и потен Колча заспа чак призори, а на сутринта звънецът на вратата заврещя като подплашена гръмогласна птица.

Само по гащета Топорик отвори вратата. Пред него стоеше Гнедой, скъпият му приятел от интернатските страдания. Очите му бяха ококорени, а говорът му насечен.

— Къде се изгуби! — каза той. — Търсят те! Гошка умря! Докараха го от Москва! Днес е погребението!

Четвърта част
Асо пика

1

Все пак не стават често погребения в домовете за сираци, дори в сегашните безрадостни времена. И затова всички се объркват, не знаят какво да правят, как да бъде. Дори директорът Георгий Иванович.

В погребалното бюро питат колко дълъг да бъде ковчегът, а той не знае, казва, че ще се обади по телефона и събира своите подчинени, сред които е и портиерът Никодим, за днес едва ли не най-главният, възпитателите, нощната Зоя Павловна: за десетина минути все пак уточняват размера. След това решават каква да бъде драперията — от червен креп, както погребват възрастните или от син, дълго не могат да решат, после определят: от червен. А венците? А текстът на лентата? На Георгий Иванович нищо не му идва наум, той предлага децата да го съчинят, съучениците от класа. Но Гнедой и Макарка мъчително се бавят, думите изобщо не идват за най-последното пожелание към неразделния им приятел, и Зоя Павловна изписва на лист от тетрадка стандартното: „На Гоша от другарите и от дирекцията на интерната“. Това предизвиква макар и бурен, но кратък бунт, който никой дори не се опитва да потушава, предават текста по телефона и съпротивата се оказва безполезна.

Почервенял от напрежение Георгий Иванович се опитва да получи безплатно духовия оркестър, крещи по телефона, че става дума за сираче, че на него, директора, дори не могат да му се присънят парите, които са необходими за някакъв час в ритуалната зала, но беше безполезно да спори, гробарите са коравосърдечни хора, при тях е така — нямаш ли пари, сам си копай гроба, прави ковчега, а и на всичко отгоре получи място в гробището. Ще можеш ли? Тогава не се стискай, сваляй последното от себе си и го дай за последния път. Ех, този последен път! Колко хора се охарчват, вземат заем и задлъжняват и силно се унижават, за да изпратят, без да се срамуват, в този последен път близкия си човек, отдавайки дължимото на живелия дълго, страдалия и донесъл полза стар човек. Ненапразно почти всеки старец и старица пазят някъде в скрито кътче своите пари за погребение — и принадлежности, в които измити да ги облекат за последен път, и парички за гроба, на вечно ядосаните, с червендалести муцуни гробари — без да им платиш достатъчно и гроба няма да изкопаят, особено ако това е през зимата, когато за цената на дупката печелят многократно повече — обратнопропорционално на температурата, освен това и за ковчега, за катафалката във вид на скапан и изпокраден ПАЗ, за помен, а ако си вярващ — за опело — ох, колко много пари хвръкват само за един ден — за някои нещастен, за други — истински дюшеш. При богатите е друга работа. Те не пазят пари за погребение — имат скътани не само за такъв случай, а пък ако съдбата реши — за тях смъртта е като сватба, банкет, откриване на фирма, нещо такова, а и с още една нова дума може да се означи — презентация.

Вносни ковчези по три-четири хиляди „гущера“, разбира се, червено дърво, или орех, лакирани, с позлатен кръст отгоре, макар че е известно каква е вярата им: все по-голяма кесия, за това Христос ясно се е изказал, но го забравят някак, не го споменават на глас, съвършено убедени, че не се отнася за тях.

Тези нови господари не признават оркестър от обикновени музиканти, издирват ги във филхармонията, стига се и до камерни симфонични оркестри, докарват ги отдалече, наемат ги за „зелено“, на просяците дават с широк замах, както сеячът от старата картина. Затова и при такива изпращания хората са — с лопата да ги ринеш, гробарите не са двама, както е при обикновените погребения, а цели шест, че и осем, от прахта се вдигат всички пияндета, които са на крака, с професионално скръбни лица, които изобщо не могат да скрият оригващата се святост и нахалната им руменина.

Господ здраве да им дава…

Георгий Иванович просто нямаше пари за погребението на Гошка, не се полагаше такъв параграф разходи в държавното заведение на име училище-интернат и той се въртеше като смок в тиган — има такъв израз, макар смок в тиган никой никъде да не беше виждал.

Изобщо, той се въртеше, ту събирайки своя летящ педагогичен съвет, ту разгонвайки го заради глупост и разногласия, и все пак бавно разплиташе всичките здрави възли, като постепенно определяше — поменът ще бъде в училищната столова, но няма да ги пуснат всички наведнъж, а само учениците от горните класове, заради което ще нахранят навреме малчуганите, а останалите ще потърпят, думи на гроба ще кажат само трима — той, директорът, някой от възпитателите, само не Зоя Павловна и сигурно другар от интерната. Тук у него се появи известно колебание, защото Гнедой би говорил лошо, Макаров може да се разреве, да изпадне в истерия, а останалите деца не познаваха много добре Гошман, защото или бяха дошли наскоро, или се бяха преместили от друга стая, или пък бяха съвсем неспособни да произнесат реч в такъв момент. Но понеже Георгий Иванович имаше още един почти неразрешим проблем, той засега отлагаше избора на приятеля, който ще говори на гроба на Гошка, макар че ако си беше спомнил за Топорик по-рано, и главното затруднение бързо би се разрешило.

Но какво да прави? На руския човек акълът му идва после, тоест намира изход тогава, когато всичко мине, и този изход от положението повече не е необходим.

Общо взето най-много от всичко го тормозеше и мъчеше мисълта, че не му стигат парите за духов оркестър за Гошка. В последен порив на отчаяние той извика група момчета начело с Макарка и Гнедой, даде им две предпоследни стотачки, с които им нареди да купят: първо, нови батерии за огромния касетофон „Филипс“ — гордост на интерната, отдавнашно дарение на спонсори, а второ — да намерят и да купят — или да вземат под наем — касета с погребални маршове. На всяка цена! Откъдето ще да е, но да намерят.

Момчетата, които за ориентация набелязаха местата в града, където макар и теоретично биха могли да намерят такава рядка продукция, се пръснаха на всички страни.

И по пътя към един от пунктовете Гнедой отскочи до Топорик, като му съобщи скръбната вест, каза часа, определен за тръгване от интерната, описа целта, с която се движи по-нататък, не забрави да помоли за пари за цигари, което беше напълно подходящо — и заради повода, и заради Колчината замисленост, в резултат на което получи много повече, отколкото очакваше.

Ако беше казал на стария си приятел за какво точно търси касета с траурна музика, всичко щеше да бъде решено за миг — Топорик можеше да поръча не един, а три оркестъра, но Гнедой, на когото не му беше напълно ясно по каква точно причина се движи, за каква точна цел му е дадено това разпореждане, не каза, а Колча не се досети сам.

Вратата се затвори, Топорик тъпо постоя пред нея, без да мисли за нищо, загледан през дерматиновата облицовка някъде напред, насочил погледа си в неопределена далечина, после влезе в банята, застана под душа.

Дълго стоя под острите режещи струйки, вдигнал лице нагоре и водата миеше сълзите му направо от очите. Той, свикнал да съществува в безсърдечен свят, дори не разбираше, че плаче. Отнякъде от корема, от най-ниското, разкъсвайки го, през стомаха и диафрагмата влизаше в гърлото задушаваща мъка, която се превръщаше според движението му в стон, в плач, във вой.

Този вопъл беше подобен на повръщане — мускулите на корема му бяха скопчени в някакви конвулсии, от дълбочината на тялото, от най-различните му частици — от дробовете, от раменете, от стомаха излизаха навън не остатъци от храна, а някаква мръсотия, някаква непозната тежест.

Може би мъката те напуска, Колча? Но това съвсем не е лошо, току-виж ти стане по-леко? Но — не. Мъката наистина се стреми навън, но колкото повече излиза от нея, толкова повече остава, толкова по-болезнено е да живее, по-трудно е да мисли, по-страшно е да се надява.

Умря добрият Гошман. И — край. Все едно не го е имало. Така ще е и с него, с Топорик, по-точно казано — Никой.

2

Ей, богу, Валентин наблюдаваше Колча отдалече, усещаше неговите страдания, знаеше намеренията му. Не се показа, не изпрати пратеник: мерцедеса или волвото до входа. Остави го да се облече без да бърза, да излезе от вкъщи, да отиде с достоен вид в интерната: тъмен костюм, че какъв друг, той му е единствен, също тъмна риза, имаше и такава, с четиринадесет червени карамфила в ръка — по един за всяка година от живота на Гошка.

Георгий Иванович не искаше да се сбогуват в интерната — но все не можеше да реши къде? В спортната зала май е неподходящо, в спалния корпус няма къде. Оставаше навън — да поставят ковчега върху съединени табуретки, но това някак не беше добре, неловко беше и той реши — нека направо да е на гробищата.

Така че в двора само чакаха кога ще тръгне автобусът с Гошман — бяха се изсипали всички от мало до голямо и гледаха всеки, който влизаше в интерната. Затова, когато Колча влезе, погледите на обществеността се събраха върху него и всички бяха одобрителни: а как иначе! Нали е зрелостник, живее навън, учи се за монтьор, добре е облечен и обут, значи не пропада — и ето че е дошъл да изпрати приятеля си, браво.

Топорик стисна ръката на директора без никакво смущение, самостоятелен възрастен човек и едва сега Георгий Иванович свърза нишките: Господи, само да беше намекнал на Коля Топоров и този най-скъп духов оркестър тутакси щеше да се окаже пред вратата, как боже мой, той сбърка и забрави за май единствения достоен випускник, който му е съвсем под ръка!

Затова пък оставаше още една нерешена докрай работа и директорът помоли авторитетно, така че дори такъв силен младеж като Топоров да не може да откаже и да се измъкне.

— Николай — каза той, — моля те да говориш на погребението. — И за да не откаже Колча, натърти строго: — Ще бъдеш втори. От името на приятелите.

Колча отначало кимна и чак после се замисли. Много неща още не бяха му се случвали в живота, и да погребва не беше му се налагало, още повече приятелче, да говори на погребение — също.

Той отново се развълнува, притесни се, макар външно да беше спокоен, но в този момент го отклониха Макарка и Гнедой с огромен като куфар касетофон на раменете.

— Готов ли си? — попита директорът Гнедой. — Гледай да не ни подведеш, ще е срамота.

— Гьоргиванич! — по интернатски занарежда сълзливо Гнедой, но сам се спря, досети се, че интонацията му е грешна. Започна полугласно да разказва с какви перипетии е търсил на битака погребална музика. И е намерил!

Възрастните бяха разположени на двора с тактически замисъл, защото летящият педагогически съвет реши: само най-големите ще отидат на гробищата, а средните ще останат. За малките и дума не може да става — няма за какво да се разстройват, не е за тях предстоящата церемония. Така че част от възпитателите и учителите стоеше между най-големите и средните, а част между средните и най-малките, за да може навреме да отстранят ненужните, да ги обградят, когато настане моментът, и да ги върнат в помещенията за продължаване на обичайния живот: вечеря, телевизия преди градивния сън, и нормалната, както е прието в делник, почивка.

Топорик направи няколко крачки встрани от директора, още веднъж огледа до сълзи познатия му двор: всяко храстче, филизче, всяко стръкче трева по това непривлекателно хълмче с училището най-отгоре и интернатът встрани бяха всичко в неговото детство, неговата главна памет. Ето го гаражът, малко по-наляво, а дългата желязна тръба над ниското тухлено здание е котелното, където през зимата, след като си се намръзнал, можеш да притиснеш гърба си в старо изтъркано палтенце до черната стена на котела, да послушаш как за нещо се карат вечният портиер Никодим и често сменяните огняри поради все една и съща причина — безкрайно и непробудно пиянство, и да вдъхнеш миризмата на евтините народни цигари „Прима“.

Ето я леля Даша, която винаги му даваше допълнително храна, ето ги учителите — познати и не много познати: бързо си отиват те оттук, щом намерят нещо по-чисто, без толкова грижи в градските училища. Само този кльощав герой, Георгий Иванович, квачка на чужди яйца, а и леля Даша са несменяеми — нещо не се виждат Зоя Павловна и портиерът.

На пътя забръмча, мъчително напрягайки се, избуча моторът на автобуса с надпис „Ритуал“ върху кой знае защо жълта каросерия за превозване на ковчези, и по знак от директора затихна, изравни се с вратите на интерната, но не влезе вътре.

— Деца — напрягайки гласа си, извика Георгий Иванович, обърнал се към могилката. — Поклонете се на Гоша! Той тръгва на последния си път! Лека му пръст!

Той припряно се обърна към колата и се поклони и всички, които бяха на хълмчето, също се поклониха.

Все пак нещо не беше предвидил директорът на интерната, защото когато той побутна Гнедой отстрани, давайки му знак, а той пък на свой ред натисна клавиша на касетофона „Филипс“ с огромни колони, така че от този агрегат, приличен на цял куфар, натоварен на рамото на Гнедой — траурният марш загърмя силно, дори прекалено силно, децата, изглежда, приеха музиката за скръбен сигнал, за покана да скърбят, изведнъж, без да чуват виковете на възрастните, хукнаха надолу, където беше Гошка, а пък малките завикаха и заплакаха. След миг викаха и плачеха вече средните, разбъркали реда на възрастните, блъскаха се един друг, устремени към автобуса.

Оттам, от колата, изглежда очаквайки директорския знак, поглеждаше Зоя Павловна и този път той не се обърка, махна й, автобусът тихо запали, заглушаван от виковете на децата и бавно тръгна по улицата, а Георгий Иванович тичаше редом с децата, успокояваше ги с ръка, кимаше им, разбрал, че няма да успее да остави никого в двора, с ръце дирижираше възрастните — възпитатели и учители. Постепенно детската тълпа започна да придобива форма, построи се на редици в подобие на правоъгълник. Най-отпред вървеше Гнедой с музикалния куфар на рамо, траурната музика определяше бавна крачка и смирение, плачът стихваше, после съвсем спря.

Колча на няколко пъти се обръща назад: никой не изоставаше, интернатът беше събрал своето многолико туловище, беше се свил и стеснил. От само себе си стана така, че големите, пропуснали малките, завършваха колоната, но общо взето никой сега не се делеше по възраст. Малчуганите и средните, хванали се един друг за ръка, в обикновеното ежедневие не си позволяваха никога такова нещо, сега вървяха в неравни, но здрави редици. И по-големите — момчета и момичета, — презиращи това в обикновено време, кой знае защо вървяха хванати за ръка. И учителите вървяха за ръка с децата, и отвратителната Зоя Павловна водеше двама, здраво стиснала малките им длани, и добрата леля Даша, и портиерът Никодим — беше странно да вижда това — вървеше, хванал за едната ръка едно съвсем малко момиченце, а с другата — непознато яко момче.

Колча видя всичко това, и Макарка го видя, само Гнедой, който вървеше встрани и придържаше с едната си ръка гласовития касетофон, не се обръщаше, съзнавайки своята изключителна роля.

И тогава Топорик хвана Гнедой за свободната ръка, а другата протегна на директора и по ръката усети как се разтресе и заплака твърдият като камък педагог Георгий Иванович. Устните на Колча също затрепериха и той все се сдържаше: престани, това е левкемия, рак на кръвта и всички очакваха този ден, а сега ти трябва да кажеш слово.

И изведнъж разбра: той плаче не заради Гошман, най-главният сред тях. Той плаче след като видя как се хванаха за ръка всички в тази колона. Може би това детско шествие с немного размесени стърчащи възрастни се хвана за ръце, за да устои пред бедата, с която ги бяха наградили най-близките им хора? Може би по този наивен начин децата се бранеха от нещастието, с което свършва непонятното бъдеще, по каменистия път към което някои ги застига и смъртта?

Автобусът се движеше колкото можеше бавно, след него бързайки вървеше детската тълпа и минувачите спираха поразени, разглеждаха това невиждано шествие, лицата им се изпъваха, говореха си нещо един на друг, след това кимаха, изглежда вестта, че погребват момченце, се движеше самостоятелно по пътя, по тротоара, макар никой от съпровождащите да не казваше нищо, всички мълчаха и безспорно това беше изключително странно — почти триста мълчаливи деца, бързащи след автобуса.

И все пак никой не се присъедини към шествието с изключение на три-четири момчета с велосипеди, които нямаха работа, никой не пожела дори от любопитство да сподели скръбта на възпитаниците на интерната — наистина кой ли сега споделя нечия мъка — може да поразпитат, да погледат, да побъбрят напразно… Но не за детските погребения — а за скъпарските, богатите, с лъскавите ковчези и гастролиращи музиканти в черни смокинги и бели папийонки на вратовете…

Както и трябваше да се очаква, на гробищата се образува стълпотворение, май отдавна толкова хора не бяха изпращали покойник, и отначало гробарите викнаха веднъж-два пъти на децата да не тъпчат чуждите гробове, но веднага се отказаха: нищо не можеше да се направи — малчуганите се качиха по гробовете, без изобщо да се извинят на онези, които лежаха долу, защото мъката, която ги беше обхванала, беше ето тук и сега, а това, което е било преди, можеше и да почака.

Отвориха ковчега и Колча отново трепна — и от общата въздишка към Всевишния, която се издигна над гробовете, и от Гошкиния вид: той беше съвършено плешив, с глава гладка като коляно. Топорик знаеше, че оплешивяват от облъчването, самият Гошман му каза, когато се видяха за последен път, но едно е да кажеш, а друго е да видиш, още повече на гробищата…

А той говори много несполучливо, макар че Георгий Иванович го похвали. Някаква дъвка за това, че всички те няма да забравят Гошка, най-добрият от момчетата.

А се канеше да каже съвсем друго.

— Ето аз — мислеше да каже Колча, — Николай Топоров — и всички биха погледнали към него, защото и така знаеха как се казва. И тогава би пояснил онова, за което никой не се досещаше: — Съкратено: Ник-То. Разбирате ли? Никой. И Гошман е никой, и всички вие сте никои. И на никого ние не сме необходими. Освен на самите себе си. Само ние самите можем да си помогнем един на друг.

И всички щяха да гледат момчето на име Никой.

Той вече порасна, излезе от вратите на интерната, учи се някъде и кара скъпи коли. Значи знае какво говори.

3

На погребенията, то се знае, на децата не се полага да пият, а наливаха на възрастните, в които влизаше естествено и Колча. Той пиеше, без да отказва, отново примрял, с вцепенена душа. Неизречените думи го потискаха, късаха се от него, а той мълчеше, пиеше водка, която му наливаше в чашата щедрият Никодим — това беше неговият час! — и почти не замезваше. В резултат на това се напи — и още как!

На сутринта се събуди от страшно главоболие, повърна и връщайки се от тоалетната, намери на дивана своя първи костюм в съвсем непотребен вид — целият овалян в прах.

Колча изохка, това означаваше не друго, а че е падал, търкалял се е — срам и позор. Но как ли се е прибрал? Той не помнеше.

Всевиждащият архангел Валентин се появи, смеейки се и с мрежичка с бира, поизлекува братока си, сложи го да си доспи, като поясни, че всичко знае, няма претенции и му дава два дни почивка, не повече.

Топорик спа, събужда се, отново спа, разхлажда се под душа, чисти костюмчето си, срамува се от позора и се напъваше да си спомни къде и как е паднал и по какъв начин е стигнал до дома си. Не можа да си спомни.

След два дни, привечер, той се осмели да излезе от къщи и тръгна направо към гробищата. Навсякъде цъфтяха люляци, ограждайки стария парцел земя, градското място на покой, и по пътя Колча отчупи няколко кичести клонки. Гробът на Гошка беше в същия необгрижен нов вид, какъвто го остави интернатът: малък стълб с името, едва засъхнала глина, направена на хълмче, единствен венец с почти бюрократичен надпис. За двата дни изглежда тук никой не беше идвал: детските сълзи изсъхват толкова бързо, както и бликват, а възрастните — те май не са на себе си след бъркотията по погребението, а и друга работа ги притиска.

Колча тикна люляковите китки в жълтата земя, постоя малко, кимна на Гошман нещо като извинение за неволното пиянство, тръгна към изхода. Когато излезе от вратата на гробищата, зад гърба му някой леко му подсвирна. Той се обърна: беше Валентин. Свикнал да не се учудва, Колча тръгна към него.

Същият ден те отново пиха у дома, при Колча и този път се напи шефът, наистина не остана да нощува, извика волвото с един от мутрите. Поменаха Гошка, макар Валентин да го беше виждал само веднъж, в онази прощална интернатска вечер, в брезовата горичка и почти не го помнеше, говориха за покойната майка на Топорик и дори пиха за нея, бог да я прости, и по-големият брат обясни на Колча, че е лесно да осъдиш и затова не съди, за да не станеш и ти подсъдим.

Коля кимаше, без желание пиеше, опитваше се да мисли по темите, които задаваше Валентин, но дали заради неотдавнашния пиянския шок или просто затова че никакви мисли не му влизаха в главата — нищо не се получаваше. Спомни си как влезе в църквата, как даде пари за свещички, за слабичките старци, които бяха любезни с него, но своята майка, царство й небесно, все пак не можеше да си спомни, не можеше…

Дори момичето със синя рокля, тази чудна Палечка, изгряла на прага на неговия живот, не можеше да си спомни смислено и се ругаеше за това с най-лоши думи.

— А помниш ли — насред разпивката го попита Валентин, — аз ти обещах да стреляш с винтовка? С оптически мерник?

— Аха! — съгласи се Колча.

— Тъй че аз намерих. Готви се. Ще я изпробваме на нашето място.

Но винтовката се появи не на другия ден, не след седмица, а след половин месец, когато погребението на Гошка малко се поотдалечи и остана в миналото. Всичко си вървеше по реда — всекидневните обиколки, събирането на данъка, обедите с мутрите без участието на Топорик, сега към него бяха излишно снизходителни и пътуваше само ако босът заповяда, обядваше в компанията им, ако му предложеше Валентин — беше неудобно да откаже. Зоната на тяхното влияние, както разбра Топорик, много се разшири, измени се и структурата: на обяд не се събираха всички бойци, както преди, а само командирите. Разширяването на щата доведе до свиване на сътрапезниците: сега често пируваха само командирите на командирите. Веднъж в колата Валентин някак между другото отбеляза, че в резултат на преговори, натиск и сливане целият град му е на подчинение. Целият.

Топорик не знаеше, само се досещаше какво означава това, та дори и заради факта че Валентин все по-често се появяваше в неговото апартаментче и му казваше да извади куфарите от пода. Колча слагаше сребристата кутия на дивана и по навик гледаше да отиде в кухнята, но босът се смееше, предлагаше му да остане и да гледа — тайни няма от него и се шегуваше, когато все пак Топорик излизаше: „Това няма да ти помогне“.

Колча не се съмняваше в това и все пак сърцето му се свиваше от пачките с пари, като че ли нещо мръсно имаше под леглото, ненапразно никога не лягаше на него, а спеше на дивана.

Предварително знаейки неговите мисли, Валентин след като затваряше куфара, дълго си миеше ръцете в банята чак до лактите, а изтривайки се до сухо, обичаше да повтаря:

— Съгласен съм, съгласен съм с теб, това е мръсна работа, още малко и ние с теб ще пратим всичко по дяволите и, както мечтаеше Остап Ибрахимович, ще отидем в Рио де Жанейро да си купим бели панталони и да се къпем в океана.

Превиваше се от смях, разрошваше косите на Колча, тупаше го по гърба, караше го да повтори кодовите цифри на ключалката на сребристите каси, подчертаваше: той наистина няма тайни от него. Колча въздишаше. И макар да се усмихваше в отговор и да кимаше, плашеше го необяснимата доверчивост на господаря, нали все пак не му е роднина.

Изглежда прекалено го убеждаваше, този умен и безстрашен човек — повтаряните от самия него примери: че от сираците стават най-добрите еничари, телохранители, изпълнители на всяко желание на стопанина, неотдавнашният пример с румънския вожд Чаушеску го умиляваше до сълзи, нали той беше съставил от изоставени деца личната си охрана, главната служба на тамошното КГБ, станал беше като баща за тези пораснали нещастници.

Наистина това не спаси Чаушеску, но пък тези въоръжени момчета, според разказите на Валентин, са защитавали до последно своя баща.

— Аз не ставам за твой баща, но поне за по-голям брат ще ме зачислиш ли? — усмихваше се Валентин, обръщайки се към Колча, а той всеки път се смущаваше да стане дори мислено равен с господаря, навеждаше глава, мънкаше и се свиваше като срамежлива мома и изглежда, че това най-много се харесваше на шефа.

А пък един-два пъти без причина се заяде с него.

Първият път в колата, когато се връщаха от Москва, после в дома му, след като вече бяха закопали куфара:

— Сериозно ти говоря! Сериозно! Без шеги! Ти си мой наследник, ако не дай си боже… И се дръж като наследник.

Защо той? Защото Валентин също е от дом ли? А пък на тази тема повече дума не обели. Къде е този дом? Как е попаднал там? Какво се е случило после с него? Непрогледна мъгла. Някаква странна абракадабра и при това абсолютно засекретена. Непрекъснати думи за наследника Топорик, а той дори не знае къде живее господарят. Като е конспирация, да е конспирация. И постоянни жени няма Валентин. Не го ръководи никаква женска ръка — макар че е мъж в силата си. Ами ако е импотентен, тоест не може? Или пък е някакъв велик моралист, Колча бе чул някъде тази непозната дума. Или отново е нещо, което не виждаше?

След две седмици Валентин предаде по телефона в училищната работилница къде и кога ще чака Топорик, а когато той отиде, скочи в мерцедеса по-бързо от обикновено и нареди да отиват към сечището в покрайнините. Отначало Колча даже не забеляза малкия вързоп в ръцете му, но когато стигнаха до мястото и стъпиха на меката, вече изсъхнала копринена трева, попиваща стъпките, Валентин извади нещо продълговато, завито в хартия, скъса вестника, разкопча калъфа и с три ловки движения сглоби винтовката. На всичко отгоре с оптически прицел. Че и със заглушител.

Минаха няколко метра, огледаха мястото на паричния некропол, който не се различаваше от заобикалящата го избуяла трева, малко отстъпиха, избирайки по-сухо място за позиция и Валентин зареди оръжието. Първият изстрел му заприлича на звука от спукан балон, който не е надут силно, докрай. Отначало босът изстреля един пълнител, после подаде винтовката на ученика си.

Впечатлението от ритането на пушката беше по-силно, отколкото звука на изстрела, но това бе лесно за преодоляване като се слееш с приклада, особено коленичил. Целта — бреза, съскащ звук, тласък и усещане за някаква пълнота, някакво особено значение. Петнадесет изстрела поред, може дори в кратък откос, оръжието си има име — автоматична винтовка. Може да водиш война и някакви си пистолетчета за нея са същинска дреболия.

Отново у Колча избуя необяснима сила и сигурност в себе си. Не само ръцете му получаваха страшно продължение, но дори и мисълта. Само да намисли нещо, каквото и да е, и неговата мисъл ще настигне когото поиска. С усилието на волята той отхвърляше от себе си тази възможност, тази власт, но я чувстваше почти физически.

Докато я отстраняваше, това се получаваше лесно. Но колкото по-добре овладяваше оръжието, което разглобено, сега се пазеше във втория куфар под леглото, толкова по-често, в отсъствието на Валентин той я сглобяваше, прицелваше се през тюлената завеска в кучето на двора, в клонката на липата, в консервната кутия, която се търкаляше в прахта и толкова повече му се искаше отново да види боса и отново да отиде с него в покрайнините, за да разстреля отново белеещият се в далечината ствол на брезата.

Куршумите на Колча лягаха един върху друг, Валентин учуден хвалеше ученика, а в Топорик се раждаше ново чувство: за пръв път в живота си той започна да се цени заради умението си.

Пък дори да е такова.

4

И изведнъж го връхлетя любовта.

Тя винаги идва изведнъж, изведнъж се случва, най-често без каквато и да е подготовка и естествено, без никакво уведомяване: моля, бъдете добри да се приготвите за изненадата и се измийте със сапун.

Момичето в синьо му се присънваше, Палечка се връщаше, без да я вика и то в най-неподходящото място, но той дори не мислеше да отиде при старата къща, където живееше тя, дори заради това, че нямаше никакво обяснение. Но ето, върви си той по улицата, вижда табелка „Библиотека“, тупва се за всеки случай по джоба — в него ли е паспорта? — и решително прекрачва под табелката, за да се запише и да вземе нещо за четене: той никога в никакви библиотеки, освен в интерната и училищната, не беше влизал и ето че се реши — а защо пък не?

Банални врати — има ги много в библиотеките — една, втора, пета и изведнъж — светкавица, озарение: тя!

Палечка стоеше зад устройство, подобно на тезгях, заобиколена отвсякъде с книги — на стелажа, зад гърба, на камари на тезгяха и встрани, и още, само че тя не беше в синьо, а в пепитено спретнато костюмче, и косата й отново лежеше върху гърдите, май всичко това заедно се наричаше тургеневско момиче.

И ето че тя говори на Колча — няма никой друг — говори му любезно „Здравейте!“ и той в отговор нещо произнася, тя пита кой номер е, а той, глупакът не разбира, че читателите имат номера, едва се опомня и най-после обяснява, че би искал да се запише. Дава си паспорта.

Тя изчезва зад тезгяха, оказва се, че сяда, попълва някакво картонче, преписва от неговия паспорт нещо си, сигурно номера, адреса, фамилията, то се знае.

После се изправя и пита:

— А какво бихте искали да вземете?

Той трепери, не знае какво да отговори и тогава момичето, като се усмихва му задава подсещащи въпроси:

— Може би криминале? Любовни? Фантастика?

Колча не знае какво е това фантастика, защото мислите му са заети със съвсем друго и най-накрая пита:

— Познахте ли ме?

— Разбира се — усмихвайки се отново, отговаря тя, — аз и тогава разбрах, че вие сте син на Мария Ивановна.

Топорик не очакваше това, сякаш го удариха със собствената му памет — а всъщност в паспорта му бе записана същата фамилия като и на тяхната квартирантка.

— Ничий син не съм! — избърбори той глупаво, навеждайки глава.

— Във всеки случай не сте от управлението на народната просвета — разсмя се девойката. — А и спътникът ви — също. Вие шофьор ли сте?

— Да, нещо подобно! — облекчено се засмя Колча. И попита главното. — А вие как се казвате?

— Женя. — Без всякакви превземки тя веднага обясни останалото. — Уча в библиотечния техникум и съм тук на практика. А вие?

Този кратък въпрос накара Колча, якият момък, да загуби почва под краката си. Да каже ли, че учи за монтьор в ПТУ, че е от интернат? И макар че не обичаше да лъже — излъга:

— Уча в авиационно-техническия колеж.

В техния град имаше такъв, лъжата мина, а Женя отново се наведе над своя тезгях и заговори, като пишеше бързо с химикалката:

— Така и ще запишем…

— Да разгледам ли? — попита Колча, показвайки стелажите с широки проходи между тях, а по-точно казано, спасявайки се зад книжните стени.

— Разбира се, разбира се — каза Женя, — вървете, избирайте.

Той се отдалечи, пое си дъх, изтри потта, избила по слепоочията му: този кратък разговор, подобен на докосване, като нищо струваше повече от тежък изпит. Сега какво?

Колча бавно вървеше между книжните лавици, от време на време взимаше книги от тях, прелистваше ги без да гледа, връщаше ги по местата им — и все си мислеше какво трябва да направи по-нататък, какво да каже, как да завърже разговор. За какво?

Целият му опит за общуване с момичетата започваше и свършваше с интерната. Съседни стаи в спалните помещения, познатите момичета и девойки му се струваха различни само по дрехите. Привлекателни, макар и външно, там не се намираха — и мъжкарският, и женският пол се събираха тук не за своето по-нататъшно усъвършенстване, а поради нещастен случай, по-точно поради нещастен живот и, изпитали много от най-ранно детство, видели за своя кратък живот немалко мерзости на възрастните, събраните тук момчета и момичета се грижеха не за своите качества, мечтаеха не за своето мъжко или женско бъдеще, а се измъкваха кой както може от помийните ями на своите родители, а най-малко от всичко мислеха за мръсно вулгарните чувства между жените и мъжете. Нагледали се бяха на такива чувства, благодарско!

Така че Колча нямаше никакъв опит в общуването с момичетата като представителки на прекрасния пол, той познаваше мъченици като него в прости поли и скъсани чорапогащи, страдалки като него по самотност и изоставеност, невъзпитани и занемарени сътрапезници, и накрая — нещастни тъпи съученички, а ангели небесни със сини очи и тънки гласчета не познаваше, затова не знаеше горкият как да се държи по-нататък — къде да дене ръце, крака, как да гледа, какви думи да употребява, как да започне разговор — не знаеше.

Като въздъхна няколко пъти зад стелажите и съвсем неуместно сграбчи книжка от чуждестранен автор за Наполеон от поредицата „Животът на великите хора“, Топорик съвсем потиснат застана пред Женя и тя забеляза това.

— Охо, интересувате се от Наполеон! — опита се тя да подкрепи Колчината амбиция, а той неочаквано отговори твърде умно.

— Не мога да разбера — каза той строгичко, — защо той е тръгнал срещу Русия? Нали ако се беше спрял навреме, и досега на запад може би щеше да ни е съсед Френската империя.

Женя вдигна очи.

— А защо сте отишли в някакъв си авиационен, че и технически отгоре? Вие трябваше да учите история!

С една дума, без изобщо да знае за това, великият император Наполеон помогна сериозно на сирака. До затварянето на библиотеката оставаха минути, дойде истинската библиотекарка, погледна Колча, освободи по-рано Женя и те тръгнаха надолу по улицата към нейния дом, като разговаряха за какво ли не.

Отначало, разбира се, за Наполеон. За това, че изглежда за великите хора няма линия, която не бива да прекрачват.

— Не само за великите! — обобщи Женя.

И ако същият този Хитлер беше запазил чувството за мярка, ако не беше нападнал СССР може би и досега щеше да управлява цяла Европа.

— Не ти ли се струва — питаше Женя, — че в края на краищата, това, което става сега у нас, в страната — това е победа за Хитлер?

Отначало Колча, то се знае, не се съгласяваше, но когато Женя започна да свива пръсти — разрушаване на СССР, война в Чечения, власт, която няма мярка в кражбите и мисли само за себе си, най-накрая чуждестранна валута в оборот, американска, а главното — разрушени заводи, пустеещи шахти, богаташи — нима това не е победа на Хитлер? — той беше принуден да признае нейната правота и да се съгласи.

— А порното навсякъде — говореше Женя, — ето погледни списанията в павилиона, филмите по телевизията! Това не е ли нечия победа? Не е ли наше поражение? И всеки се страхува от всеки, и аз би трябвало да се боя от тебе, разбираш ли? А пък аз, глупачката, не се страхувам, макар че трябва, и ако ти самият не беше ми предложил да ме изпратиш, то аз щях да те помоля.

Топорик изведнъж се опомни. Току-що той като паун переше ярката си опашка, съдеше Наполеон и Хитлер, без нищо сериозно да разбира от това, а Женя из един път го приземи, макар и с уж риторичен, но ясен въпрос: а кой си ти, момче? И защо не трябва да се страхувам от теб?

А в действителност — от него не само може, но и трябва да се страхува. Самият той засега не беше направил нищо страшно, напротив, сякаш се беше прикрил под чужд, макар и опасен покрив. Но покривът му е такъв, че Женя не трябва дори да се приближава до него. Защо като че ли злоупотребява с доверието й?

Той замълча, но Женя го разбра по свой начин и заговори на тема, интересна за него.

— А за твоята работа… За вашата… За Мария Ивановна аз само съм чувала, но никога не съм я виждала, тя е заминала година преди да се родя. А вие какви ги дрънкахте за сина й — учел се за дипломат… Защо излъгахте?

Колча беше готов да пропадне вдън земя, спасението беше само да признае, че не той е търсел майка си, а Валентин — неговият възрастен приятел, те са познати отдавна, от много години — все пак не мина без лъжа — а майка му го е изоставила в сиропиталище.

— Мария Ивановна? — спря се Женя. — Ама че работа! Ще попитам мама. Тя никога не е казвала такова нещо.

— Може да не е знаела?

— Може…

Те се разхождаха, както се разхождат всички влюбени на света — до късен здрач, когато лампите светват по къщите. А на Колча сякаш му поникнаха криле — освободи се от лъжите, почти каза истината и ето, нищо страшно не се случи. Женя не се отдръпна от него като от прокажен, напротив — беше й страшно интересно как е там в интерната и той й разказа за детския живот зад оградата някак потискайки и туширайки неприятното, а правейки приятното малко по-забавно, по-смешно и тя, наивната Палечка, му вярваше, пръскайки сребърен смях.

Тази нощ, колкото и да е странно, Колча спа непробудно и сънува щастлив сън: Женя в пълен ръст, Женя отстрани, Женя се усмихва, мръщи, мълчи и нещо говори.

Целият му сън — само Женя.

5

Той се разтвори в Женя, потъна в нея. Всеки час, всяка минута си спомняше за нея, мислеше за думите й, прекарваше през ума си като скъпоценни перли нейните мисли, фрази, усмивки. С часове престояваше в читалнята, поглъщайки безсмислено страници, само усмихвайки се да ги прелисти обратно и да чете вече прочетеното отначало, след това отиваше да върне книгата, дебнейки кога Анна Николаевна, щатната възрастна библиотекарка ще отиде във фонда, в читалнята или в магазина за кефир.

През лятото в библиотеката имаше малко хора и като оставаха сами, те сякаш се впиваха един в друг със своите безкрайни разговори и Женя винаги беше напред, тя се оказа по-силна, само че не беше ясно — дали е по-умна, със сигурност е по-начетена, по-развита — това е така и Колча не я догонваше, веднага й отстъпи лидерството. Обаче се получаваше, че той отстъпва от учтивост, от рицарство, от уважение към нейното мнение и към нея самата, а това не може да не се хареса дори и на най-младите жени — преди всичко на най-младите.

Всеки ден те се разхождаха до късно, нощем Женя му се присънваше и всичко се сливаше в едно младо и прекрасно ухажване, в щастието да опознаваш близка душа — от все сърце, без разбор, без размишления — непрекъснато, денонощно — без нощи и дни.

Те не забелязваха времето — дали вали или грее слънце, не забелязваха глада и жаждата, чуждите погледи и думите на минувачите. Те тичаха през дните и нощите, без да се разделят мислено, здраво хванали се за ръка и не губещи нито минута от усещането за взаимна благодарност и привързаност.

Всевиждащият Валентин не можеше да не усеща ставащото, но пазеше Колча. Своите бележки той предвидливо оставяше в апартамента на най-видно място, та да не може да не ги забележи влюбеният рицар, а за нарежданията си, във вид на учтиви молби, съобщаваше предварително. Въздишайки Колча излизаше от читалнята, предупреждавайки Женя, че ще се върне скоро, тичаше в гаража, палеше колата, препускаше след шефа си по неговата работа, впрочем работата му беше само една и се извършваше в най-неподходящото време — привечер.

Те се упражняваха. Женя не излизаше от главата на Колча и отначало той стреляше по-лошо, отколкото трябва, но после разбра: колкото е по-спокоен, което значи по-точен, толкова по-бързо ще се освободи.

Веднъж шефът, като го похвали за отличния резултат, със смях подхвърли като на шега:

— А човек ще уцелиш ли?

Без да се замисли, разтопен от похвалите и бързащ към Женя, Колча се изтърва:

— Какво толкова!

И се стъписа. Но беше късно. Валентин стана сериозен и не го пусна от кукичката, която беше налапал.

— Добре. Ще видим.

И веднъж видя, като преди това поясни, че привечер ще отидат в съседния град и прибави, смекчавайки положението:

— Кажи на приятелката си, че работата е неотложна.

Естествено, че Колча не каза нищо подобно, просто обясни, че един приятел го моли да му помогне, а пък че е шофьор по съвместителство, че заработва допълнително и това е голяма помощ при учението му, той отдавна беше полуизлъгал Женя.

Тя лесно се съгласи, показа пълно разбиране и Колча с Валентин напуснаха града на здрачаване.

Щом излязоха на шосето, Валентин започна внимателно да обяснява на Колча, че не е толкова проста работа да стреляш по човек и те не се канят да причиняват вреда никому. Автоматичната винтовка е предназначена преди всичко за самоотбрана, обаче дори когато се браниш от несправедливостта на нападащите, трябва психически да си готов да се прицелиш в жива цел, а после, ако няма къде да отстъпваш, да не останеш длъжен.

Не, обясни той казаното за първи път доста отдавна, не е лесно, съвсем не е лесно да се стреля по жив. Трябва да свиква с това. Постепенно.

— Сега ще ти покажа — каза Валентин и Колча се напрегна.

Те стигнаха до съседното градче, спряха в покрайнините му. Недалеч, на около сто метра имаше неравна редица от едноетажни къщички. Във всяка светеха прозорци, някои нямаха пердета, така че крушките без абажур светеха особено ярко.

Пипнешком Валентин сглоби винтовката, спусна страничното стъкло на мерцедеса, прицели се в един такъв прозорец, тресна изстрел — и лампата изгасна.

— Видя ли? — попита той. — Колко е просто! В лампата. Отдалече. Нищо особено. Е, ще се изплашат, ще се развикат. Но ние никого не засегнахме. Ще опиташ ли?

Той произнесе последната дума лениво, все едно без желание, но Топорик познаваше този навик на шефа си: колкото по-меко, толкова по-сурово. И най-добре веднага.

Излезе от колата, прицели се в нечий прозорец, натисна спусъка. Безотказна беше тази играчка: светлината угасна и на шега Топорик се прицели в лампата на уличния фенер. Щрак — и отдалече се чу слаб звън на стъкло. Колча се разсмя.

Смееше се и Валентин.

— Вярваш ли ми? Всичко е много просто! Нищо ужасно няма! Просто трябва да можеш!

А друг път, вече през деня, също от голямо разстояние, той нареди на Колча да гръмне крава, която пасеше в полето. Тя падна като подкосена, Топорик се притесни — разнесе се вик на жена, но за тях никой не си помисли: Валентин седеше зад волана и караше бавно колата, а от задната седалка Колча изпълни този кървав урок.

— Не тъгувай! — успокои го босът. — Кравата не е умряла, сега ще я одерат, а месото ще продадат. Трябва да се тренираме на бели хора. — И погледна Топорик в огледалото за обратно виждане. — А, бял човек?

Колча кимна, той усети, че ръцете му се тресат и сърцето му ще изскочи: не се оказа толкова лесно това упражнение по жива цел. Но след половин час каране с похвалите на Валентин и леката музика, той съвсем се успокои. Освен това шефът награждаваше за тези упражнения. Онези лампички струваха две стотачки, а кравата — три. Разбира се в зелено. А сега те му трябваха — ту за нова риза, ту за по-прилични обувки, нали като се приготвяше за Женя, той сега се гледаше в огледалото с твърде взискателен поглед. Освен това и за всякакви дреболии — за сладолед, за малки бутилчици „Спрайт“ или „Кола“, това сега е модно, да ходиш с бутилчица в ръка.

Веднъж Колча си помисли, че прилича на гмуркач. По заповед на командира се пльосва под водата, за да не се вижда отгоре, отива да стреля по лампи, да убива крави, да тренира в брезовата горичка, над гроба, в който лежат парите — все едно изчезва от повърхността на своя легален живот, познат на Женя, а като изплува, отново се явява при нея предишният, извън подозрения.

Той не мислеше, че всичко може да се разкрие. Най-малкото от неговата Палечка, за останалите отдавна престана да се интересува, по-точно останалите чисто и просто ги нямаше в неговия живот: преподавателите от ПТУ бяха в отпуск, заядливите злобари, бившите му съседи в общежитието се изгубиха в пространството на ваканцията, заминаха за родните си стрехи, а пък интернатът беше накрая на града.

Тези обстоятелства се превръщаха в късмет — никой от старите му познати, които можеха да видят, те не срещаха по пътя, когато двамата с Женя се разхождаха из градчето с бутилчици безалкохолно в ръка. Пък и много ли скриваше той от нея?

Когато оставаше сам, Колча се измъчваше, въздишаше, струваше му се, че още малко и ще рухне ако си признае, че учи в ПТУ, а не в колеж, че се занимава с рекет и самият той е рекетьор, макар законспириран, недействащ, но преминаващ странна и опасна подготовка, а и освен това е пазител на тайни, може да се каже — еничар. И ако тайната за ПТУ може да се оправдае, то всичко останало и всяко поотделно е съкрушително, а ако е всичко заедно — провал.

Той си представяше какво ще стане, ако Женя научи истината, ставаше му зле и той, по кучешки, умилкващо се я гледаше, предварително измолвайки прошка, а Палечка се объркваше от тези негови погледи, подозирайки в тях съвсем други желания, плашеше се, изведнъж си спомняше, че съвсем нищо не знае за това момче, подозрително мислеше — защо той все пак малко разказва за себе си, пък дори да е израснал в интернат.

Тя го жалеше, и да, обичаше го, но с първа, немного дълбока любов, приемайки за истинско чувство и тези негови молещи погледи, и своята собствена жалост към момчето със същите като нейните светли очи.

6

А в интерната се случи нещастие. Недалеч от него имаше магазин за домашни потреби, някога държавен, а в днешни времена — частен. В двора на магазина стояха бутилки с някакъв разтвор. Момчетата от интерната влезли в двора, изсипали кашоните, разлели разтвора, после някой щракнал клечка кибрит — всичко пламнало и ручейчета от горящия разтвор потекли под постройката. Всичко изгоряло и сега собствениците заплашват директора, че ще го дадат на съд за причинените загуби.

За всичко това разказа на Колча пак същият Гнедой, който нахълта още от зори да проси пари за цигари и Топорик реши да отиде с него при Георгий Иванович.

Тръгна с мерцедеса, без да знае впрочем защо си позволи това изфукване — едно е да е заедно с шефа, друго е — да е сам. Но колата някак странно подкрепяше Георгий Иванович — когато плавно шумолейки мерцедесът спря до олющения вход на учебния корпус, където беше тесният и неудобен, като кутия за моливи, директорски кабинет, той изскочи на площадката, все едно му беше пристигнала на помощ велика сила. И когато видя Колча, не се разочарова, а го хвана за ръката, повлече го със себе си и още от коридора започна своята вълнуваща изповед:

— Разбираш ли, Николай, по закон нали аз съм баща на всички ви, разбира се, извини ме, освен на тебе, а така — отговорен съм за всяко от децата. По за-ко-на! И отговарям за всички до един. Да ги храня, да ги поя — аз съм длъжен. Да ги уча, да ги лекувам — пак аз. Да ги обличам, да ги обувам — отново аз. А не дават пари, както преди. Чувал ли си такава дума: отчисления? Не? Ами, слава богу! Да допуснем, че някаква база дължи на бюджета данък. И на мене ми е разрешено да взема, например, храна за децата. От този данък. За негова сметка. Разбираш ли — храна! И тичай като пале, търси, ако си нямаш работа, уговаряй някакви началници, моли ги да дадат веднага храна вместо тези бъдещи данъци. На друго място моля за прах за пране, за сапун, за макарони. На трето — за ризи, панталони, сандали, на четвърто — за учебници. Превърнах се от педагог в професионален просяк!

— Как стана белята? — прекъсна го Колча.

— Можеш ли да увардиш всички? А семейството си го бива — засмя се Георгий Иванович, — двеста и петдесет души! Ще ме дават на съд. Съдът ще ме осъди да платя загубите. Не по-малко от двеста хиляди. Откъде? Обяснявам: пари не дават дори за храна, всичко е въздушна аритметика! И това ми било държава! И това ми било власт!

Двеста хиляди, пресмяташе в това време Топорик, това е повече от осем хиляди „гущера“. За куфара в блатото е истинска дреболия, но пък той не е скрит за нас…

Той си помисли — „за нас“ като „за мен“. Изхъмка — не се е отдалечил много от интерната, всички са му близки. Може след две-три години, когато оттук си отидат Гнедой и Макарка, сигурно и той ще забрави пътя за тук. А може и да не забрави — какво да гадае!

Но осем хиляди — прекалено много са, няма да може. Хиляда и петстотин може да събере от предишните щедри жестове на Валентин, ами останалите?

Разбирайки, че без разговор с господаря няма да мине, Колча по-скоро по инерция попита какви са сега собствениците на магазина за домашни потреби, как е фамилията им и изведнъж го обля някаква горещина: той познаваше тези хора, някога беше идвал тук за данъка, те бяха платци на Валентин.

Сбогува се с директора, нищо не обеща, отиде до пожарището. Хората, които стояха около бившия магазин, моментално се обърнаха към мерцедеса и на Колча му се наложи да мине няколкото метра, отделящи го от собствениците, под внимателните погледи на намръщените мъже.

Някой изсъска зад гърба му: „Кръвопийци“ — но Топорик не се обърна, не трепна, кимна на главния и се отдалечи настрана с него. Запалиха по цигара. Доколкото Колча си спомняше, собствениците бяха двама, но с него тръгнаха трима и ако първите двама изглеждаха слабовати, то третият приличаше на тлъст калкан — плещест, с едър гръден кош, широк отвсякъде.

— Предай… на когото трябва — каза слабоватият по-голям собственик, — сега няма да има кинти, налог.

Колча кимна, търговците облекчено въздъхнаха, отпуснаха се.

— Което си е така, така е — заговори Топорик с авторитетен глас: знаеше правилата на играта. — Аз за друго. Какво става с интерната?

— А какво? — заяде се младият. — Да си платят. Те хулиганстваха, те да отговарят.

— Все пак са сираци! — въздъхна Колча. — Какво да търсиш от тях?

— Сираци, значи са държавни, нали така? — попита големият. — Тогава нека държавата да плати.

— Ха-ха — не се разсмя, а проговори третият, — пий една студена вода.

— Окей — каза Колча, правейки се на строг, — на колко оценявате…?

— Не сме сметнали окончателно — опомни се по-големият, мислейки, че може да го изиграе. — Но отива към четиристотин хиляди. За властта — дреболия, нали са безотчетни.

„Охо — помисли си Колча — с тези трябва да си нащрек.“ Изхъмка.

— Хич не хъмкай, братле — каза младият, — всичко ще бъде официално, вече работи комисия от пожарната, ето го председателят.

Широкоплещестият мъж отново каза:

— Ха-ха.

Излиза, че той беше председателят.

— Ясно — отговори Колча, примижавайки лениво и изненадвайки се на самия себе си, кога пък се научи. — Ще се пазарим ли?

— Ти да не си хазната, държавата? — заяде се младият.

Старият пък обратно, застана нащрек.

— Да кажем първо, колко ви са загубите? Колко?

— Сега пък какви загуби? — отново се озъби младият.

— А ще ги признаете ли? — учуди се старият.

— Да предположим — лениво каза Колча, — в полза на сираците.

— Да не би да си от тях? — застана нащрек широкоплещестият.

— Ти пък какво искаш, пожарникар такъв? — кипвайки попита Колча и възмущението му се получи без грешка: той малко се поизправи, вдигна гордо глава. — Е, от тях съм. Ние покровителстваме сираците, а не като вас, частния капитал. — И за сплашване си поигра с издутината като от оръжие. Като се обърна към дебелака, добави: — Комисията подчинена ли ни е? Нещо не си спомням?

Плещестият отново каза: „Ха-ха“, но сега без предишния шик, бе твърде вяло и макар че пред него стоеше хилав хлапак, дори да изглеждаше културен, но този борец от тежка категория разбираше с каква власт води този диалог и нямаше илюзии. Можеше да продължи. И Колча изрече:

— Стига майтапи, казвайте истинската цена. Плюс удръжките, — засмя се мислено като си като си спомни речта на Георгий Иванович и добави: — Отчисления.

— Сто и петдесет хиляди — каза по-големият собственик. — И нито рубла по-малко.

— Шест бона? — попита Колча. И се учуди. — И къде тук, при вас се пазеше толкова имущество?

Помогна му целият предишен мръсен опит. Само че преди той трябваше да преувеличава цената на продукта, за да вземе своето. Сега намаляваше. По-вярното е — връщаше нормалната цена. Нищо работа, по-точно обсъждайки, без да зачита никого. За това беше необходима хватка като на вързано куче. Оказа се, че Колча я има. Съчувствено въздъхна, едва не пророни сълза, виждате ли, мъже, направих всичко, което можах, обърна се към колата и направи първата крачка.

— И всичко това е данък? — попита неясно дали възхитен или възмутен.

— Сто двадесет и пет — проговори по-големият, отстъпвайки по курса двадесет и пет рубли за долар. — Нали и ремонт ще трябва!

— А ако ни съдите, кога ще ги получите? — попита Топорик, вече не гледайки към тях, а все едно на себе си.

— На куково лято! — извика оня, който се представи за шеф на пожарникарите и беше ясно, че той вика не на Колча, а на своите партньори.

— Побирайте се в стоте — кимна Топорик, — четири бона. Затова пък ще ги получите веднага.

По краткия път към мерцедеса му се мярна познато младо лице, Колча механически кимна, без да се замисля много.

— Договорихме се! — извика отчаяно по-големият собственик и се затича към колата. — Кога да ги чакаме?

— Чакай — отговори Топорик. — Отивам да докладвам.

Той подкара мерцедеса и отиде обратно в интерната, за да успокои директора. Новината не го зарадва. Георгий Иванович не разбираше, че четири хиляди долара са по-малко от шестнадесет бона. И Колча знаеше, че той не симулира. За него дали четири хиляди или милион — са все еднакво недостижими величини.

На завоя като погледна в огледалото за обратно виждане, той забеляза, че след него бърза очукана жигула. Като че ли вече я беше виждал някъде. Май до изгорелия магазин.

Щеше да натисне газта и да продължи, но изведнъж удари спирачки така, че гумите силно изсвистяха.

Господи, та тази муцуна, която му се стори позната, май е на сервитьора от московския хотел. Какво прави той тук?

Не, нямаше опит Колча. Той трябваше да изчака тази жигулка, да я пропусне пред него, да погледне кой седи в нея и тогава щеше със сигурност да познае на задната седалка сервитьора.

Но той само изпсува и натисна педала. Мерцедесът изрева с всичките си конски сили и се втурна напред.

7

Всичко това приличаше на някаква лавина в планината. Току-що всичките тези Монблани и Хиндокуши си стояха в белоснежното си величие и мъдрост, когато само за миг снегът се свлече от тях и останаха само кафеникавите остри скали.

Господарят беше като побеснял. Целият му блясък, всичките му белоснежни одеяния изведнъж се смъкнаха.

— Ти разбираш ли за какво говориш! — крещеше той. — Четири бона, това да не са ти семки? Нашите мутри и без това имат мизерни заплати, за по-малко от хилядарка няма да намериш и пазач, какво остава за грамотен боец! Ами за мълчанието? Ами за да не крадат! Хлапе! Ти още не знаеш, нямаш представа? Аз на тези частници да им давам тяхното? Никакви отстъпки, нека си плащат налога иначе ние за какъв дявол сме? Цялата ни система!

Той скачаше, отново сядаше, с една дума страшно се дърпаше — четири хиляди „гущера“ му се струваха невъобразима величина, а когато Колча отбеляза, че хиляда и петстотин от тях той е готов да даде, едва не откачи.

— Ах, ти — крещеше той, — какъв си добричък! Какъв си хуманист! А аз значи съм скъперник и негодник! Това ли искаш да кажеш? Е, благодарско за всичко! А пък аз се старах, възпитавах достойна своя смяна, може да се каже наследник! Че ти, наследнико, всички мои капитали ще профукаш на бърза ръка!

Всичко това естествено бе съпроводено от многоетажните пируети на великолепния, могъщ руски език, единствен на света притежаващ всички възможни гами за формулиране на най-дълбоките и най-неизяснени мъжки чувства.

А Колча… Той не разбираше какво беше станало с шефа. Не можеше да го познае. Да, той беше суров, дори жесток човек, но за едно Топорик беше съвсем сигурен — шефът беше широко скроен човек и щедър по душа. И изведнъж — такава истерия. Нали той накупи на момчетата джинси, за убитата крава небрежно му хвърли три стотачки, две — за някакви си лампи — а сега се стиска за четири хиляди, за да спаси цял интернат, двеста и петдесет невръстни души!

Безспорно Валентин знаеше всичко, за което мислеше Колча и му крещеше в отговор:

— Не става дума за тях, за децата, не ги намесвай! А за държавния интернат! — Разсъждаваше точно така, както онези, потърпевшите. — Защо пък ние да сме длъжни да спасяваме тази скапана държава? Тя много ли се грижи за теб? За децата? За този нещастник директора? Мирясай, нищо няма да се случи с нашата нелюбезна държава, тя ще намери как да си уреди сметките за своите деца, щом не може свястно да ги нахрани. — Разбира се, Колча му беше предал изповедта на Георгий Иванович.

— И няма да ти дам да похарчиш твоите пари — викаше Валентин, — не си работил за тях, за да останеш отново с гол тумбак, сирако!

От тези режещи думи, от това словесно изтезание Колча подскачаше на дивана, не се съгласяваше с шефа и не отстъпваше, но само ставаше по-лошо. Намерил думи и събрал сили той изговори неприятното:

— А не може ли да получа аванс? За година напред? Ще го отработя!

Това изказване съвсем срази Валентин.

— Аванс? — извика той. — В нашата работа аванси няма! Не се знае какво ще стане след един ден! Аванс! Има само един аванс — за застрелване на враг. Но пък аз и врагове нямам, ясно ли ти е?

На Колча му идеше да каже нещо подобно — сега нямаш, но ще имаш и аз ще изпълня заповедта, само ми плати предварително. Но това би било чисто нахалство. Шефът и без това не беше на себе си, сигурно си мислеше, че Топорик е способен да вземе от сейфа, който беше в тайника. Или, не дай си боже, от заровения в земята куфар.

Той си припомни как майсторски проведе сделката на пожарището, как четири пъти намали цената от първоначалната, как изглеждаше в тези няколко минути на преговори — достойно, точно като наследник и ето че шефът не го подкрепи. Събори го, повали го в нокдаун, смаза го с цялата си тежест.

А може би е прав? В края на краищата интернатът е на държавата, ще се разберат, защо му е на него, хлапакът, да се навира?

Не, нещо в него се противеше на здравия смисъл. И на виковете на Валентин се противеше. Като цяло всички са прави, тези възрастни. А пък кой знае защо — не са прави. По някаква неясна, неизречена, неопределена причина.

Колча наведе глава, а брат му, шефът, го довършваше.

— Разбери — той вече му говореше с любезен и искрен глас, — не можеш цял живот да живееш като бандит. Сега ние печелим за бъдещето. Ще се махнем оттук — и ти, и аз — в някакви далечни страни. Или ще потънем в голям град. Ще обменяме тихо нашите стотачки! Една — тук, друга — там. За да не бъде забелязано от никого. И живот си живей. Чети си книжки. Ходи на кино. Ще постъпиш в институт. Защо не? В същия този институт за международни отношения, и наистина ще станеш дипломат, а пък ти, казански сирако, имаш това-онова в чутурата. И в институт ще попаднеш, сега с подкуп можеш където поискаш да влезеш, цялата работа е в размера, това е! Това е истината — колко имаш. Десет хиляди — са нищо. И сто хиляди вече са нищо. Половин милион — това става. А ти имаш хиляда и петстотин. Господи Боже!

И въздишаше.

— Успокой се, момче! Ти си прекалено добър. А пък добрите ги скъсват от работа. — И спря да философства. — Да знаеш, ще се оплача на приятелката ти.

Колча подскочи: не! Това беше забранена територия дори за Валентин. Топорик започна да кима, съгласявайки се с всичко, потиснат от една мисъл: по-далече от Женя, по-далече — това е негово лично, собствено, нека поискат от него каквото им скимне, но Женя да не закачат, дори да не се приближават до нея.

Защо ли не вземат да отидат някъде с нея, завинаги да се махнат от тук. Дявол да ги вземе — интерната, училището, Валентиновата шайка, най-накрая и парите.

Усмихна се на себе си. Какви са те с Женя? Влюбени? Е и какво? Тя има освен това и майка, и библиотечния техникум, и практиката, а той кой е? Да беше поне една десета част от Валентин, можеше да помисли, но изобщо — всичко това е бълнуване.

И отново Колча се почувства толкова малък и беззащитен. Такъв никакъв! Такъв ничий…

Стана му противно, тъжно, неуютно. Би заплакал, но го беше срам от Валентин. Навел глава, той безволно седна, а когато господарят си отиде, хвърлил му на масата сто долара за сладолед, неочаквано си спомни за Зинаида и как тя го посвети в тайните на мъжкото достойнство, както се беше натряскал, и му стана толкова зле, че сълзите му отново потекоха.

Отначало само се просълзи, а после сълзите рукнаха. Той легна на дивана, като си заповяда да не се показва в такъв вид пред Женя. Като се събуди, се сепна: в шумния разговор, потънал в спора, той забрави да каже на Валентин за най-главното: за онази сервитьорска муцуна.

Тази вечер шефът я подари на Топорик, може би опитвайки се по този начин да закрепи поразклатената си щедрост. Колча и Женя отново се разхождаха по оскъдно осветените улички покрай нейната двуетажна дървена къщичка, бърбореха за това-онова, най-вече бърбореше Женя, по-точно разсъждаваше и Топорик изведнъж с болезнена яснота разбра: те не са един за друг и никога няма да бъдат заедно.

Женя е умна, на нея наистина всичко й предстои, такава Палечка ще си намери достойно място където поиска, дори в самата Москва и няма да се свърже с някакъв бандит, за да не си опропасти живота.

Пък и той — нима има право да прекършва живота й? Копеле, изоставено дете, което дори не познава майка си, момче, въвлечено в бандитски кръг. По-точно казано — Никой.

Той слушаше Женя, вглеждаше се в звездното небе, равнодушно разглеждаше невъзможните просветления на някакъв щастлив светъл ден, който се крие зад тази черна завеса, и не можейки да забрави, гълташе буците, които напираха в гърлото му.

Нямаше място за него на тази земя. Роден против волята на майка си, от никого нечакан, никому ненужен, дори на тази мила Палечка — може би на първо място на нея — той си оставаше самотно вълче на тъмния нощен път. Още миг — и ще се върне в своя горски гъсталак, още година — и ще стане злобен силен вълк, когото хранят краката и зъбите и ще стане, ако вече не е станал — отрепка в обществото, с една дума — изгнаник. И дори да може да седи в луксозния ресторант на някакъв московски „Империал“ — честно казано не би имал право на това. По бандитското — да, но според честното право — не. И никъде няма да има за него честно място — лъжа е всичко, което Валентин разправя за далечни страни и спокойни убежища. Човек трябва да живее открито и ясно. И не са необходими никакви богатства — само яснота. Бедна, дори болна — но яснота, и това е цялото щастие, нищо повече.

А вълците са твари от друг род. И той, Колча, вече започна да се покрива с вълча козина — та нима разговорът с пострадалите от пожара не бе признак? И Женя не е за него, и никога няма да има свои деца, никога няма да се завърже за детето си с нова нишка, няма да започне онова, което беше отказала да направи непознатата му майка — да протегне тази нишка от себе си към него.

И не му е писано, не му е писано…

Те седнаха на пейката, дори не се притиснаха. Сякаш не живееха в днешно време. Колча още нито веднъж не беше целунал Женя, дори не се стремеше към това, непрекъснато се въздържаше и те седнаха на разстояние един от друг. Женя замълча.

В това време мина група от четирима мъже. В тъмнината малиново танцуваха огънчетата на цигарите им — мъжете пушеха, размахваха ръце.

Като минаваха покрай пейката, скрита зад оградата на малка градинка, млад глас произнесе края на казана преди това фраза:

— А пък тази запечатана кутия ще я отворим веднъж завинаги!

Гласът му се стори познат.

— Така ли мислиш? — попита още един познат глас.

— Костелив орех е! — потвърди още някой, също познат.

Кавалкадата мина покрай тях с бързи крачки и Колча, връщайки се от своите висини на земята, се опомни. Познаваше и тримата. Първият глас беше на московския сервитьор, вторият — на касиера от групата на Тараканов, а третият — на мутрата Андрюха, мълчаливият ортак на Андреоти.

— Значи син на полка? — попита младият глас.

— Аха! — отвърна Таракан и четиримата се разсмяха.

Четвъртия Колча не го позна. Нещо му просветна.

8

Несъмнено, ставаше дума за него. Някога отдавна „син на полка“ го нарече същият този Андрюха, Валентин го подкрепи и мутрите макар и рядко, при това изключително внимателно, за да не обидят Колча, го наричаха така, но никога в последно време, когато неговото значение в групата незримо порасна.

Но помнеха, не забравяха. Не прощаваха.

Да, това беше за него и — бързо, с туптящо сърце Колча скочи от своите печални висоти върху тленната и грешна земя, с бедата, която се появи от случайно отронената фраза: ех, мъже, дори и в тъмната безлюдна улица, в нямото градче, трябва да си държите езика зад зъбите! Тук и стените имат уши!

Точно така става с хората. Неясни мисли, важни намерения, неотложни планове и дори любовта могат в миг да отстъпят пред лицето на опасността. По-точно — да се слеят в едно, да се свържат в целенасочено и точно действие въпреки своята, както ни се струва, несъвместимост.

Колча седеше неподвижен, слушаше тишината навън, която така не приличаше на грохота и сриването, които се случваха в него. Но той ненапразно расна под ръководството на блестящия Валънтайн. Независимо от последната им среща, от срива, който шефът си позволи. Той дяволски добре умееше да се преструва и да кипва, а в същото време да се усмихва нежно.

Така и Топорик изведнъж запя:

Щом синята вечер се стопли,

Щом звездите светнат в небесата…

Някога той пееше всичко това на вечерните трапези, доставяйки удоволствие на шефа си, но той пожертва дори и това скромно забавление, за да запази Топорик, да го отдели от мирската суета.

Той умееше да пази своя охранител, да не го вкарва в битовото рекетьорско ежедневие и Колча съхрани в себе си великото знание на интернатската песнопойка, благодаря ви, Георгий Иванович!

А сега, когато всичко се сриваше, независимо от тишината и звездното небе, от любимото момиче Женя, която така и няма да научи колко много я обича, Колча тихичко запя.

Да, точно така — въпреки Женя, защото той никога не би се решил да запее за нея. Той пееше на още някого, сигурно малко и на самия себе си, но не само. Изговаряше, изпяваше думите на стария романс, които в разговор дори и през ум не му минаваше да употреби — небесни, не съвсем достъпни, свързани във вълшебна нишка, а с мъката, която изведнъж го обхвана, като ударен от гръм, Колча насочваше своето чувство към някой незнаен, който го вижда в тъмнината, който единствен познава всяко движение на неговата душа — не, не човек, а невидим разум — единствен способен да различи момчешката мъка в дрезгавите небесни думи.

— Ето какъв си бил! — възхити се Женя. — А пък аз не знам думите.

— Нищо — утеши я той, — малцина ги знаят.

Като помълча, продължи:

— Виж какво… Аз може би ще замина. В друг град.

— За дълго ли? — Тя не се учуди много.

— Не знам. — Искаше му се да каже: „Завинаги!“, но я съжали. — И тъй като — той заговори свободно, без страх, като отракан младеж, абсолютно сигурен в себе си, — тъй като аз заминавам, може ли да те целуна?

— Знам, че не се държа съвременно — отговори, като стана още по-сериозна Женя. — Но хайде да го отложим след твоето завръщане.

Той помълча, навел глава и попита:

— Ами ако не се върна?

— А колежа? — парира го Палечка. Така е, за всяка лъжа се плаща.

Колча не бързаше в последните мигове. Те вървяха мълчаливо до нейния дом, впрочем тя нещо говореше, но в него вече се беше затворила нужната вратичка и той искаше тя да се затвори. Женя не беше за него.

Но последните крачки измина, без да бърза, прощавайки се завинаги с надеждата за нещо съвсем друго. И недостъпно.

Те се усмихнаха един на друг в тъмнината, Колча стисна ръката на Женя, тя изчезна.

Той постоя още малко пред затворената врата.

Край!

По-нататък следваше неговият главен живот. Не знаейки какво го очаква по-нататък, той вътрешно усещаше какво е длъжен да направи най-напред.

Отначало тичаше в бавен тръс, а пред къщата слезе от тротоара и като спираше, на кратки прибежки се доближи до входа. Не по-малко от четвърт час се вглеждаше и вслушваше, докато не се убеди, че няма опасност. Като отвори вратата на апартамента, не запали лампата, а пипнешком в тъмнината отвори пода и извади разглобената винтовка. Излезе на стълбищната площадка и твърдо знаещ посоката на движение, се отправи не надолу, а нагоре, качи се на тавана и там зарови късия вързоп в насипаната сгурия.

Като се върна вкъщи, запали светлината и се изми. След това се съблече и легна на дивана. Не можеше да заспи, измъчваше се от това, че не знаеше къде да намери Валентин. Ругаеше се за своята покорност, за това, че нито веднъж, нали е уж наследник, не го накара да му каже къде да го открие в най-краен случай.

Ето го, крайният случай. Настъпи. Трябва да си плюе на петите, но нали това означаваше да предаде Валентин. Не, това не му допадаше — да мисли само за своята кожа. Ненапразно беше израснал в интернат — значи в глутница.

Само ние двамата сме от една кръв — ти и аз. Така шефът цитира „Маугли“ от Киплинг. Оказа се прав. Таракан, Андреоти, някой трети… И онзи сервитьор, той пък какво общо има? Излиза, че Валентин е предаден от неговата си банда. Разчитат да бръкнат в неговата каца с меда. И заради това трябва да го предадат! Предават него, а наемат новодошъл. За какво — не си струва и да гадае.

Наемен килър. Или още по-лошо. Някаква столична акция, превземане на чужда територия? Съсредоточават властта в свои ръце…

Ако всичко е точно така, Валентин може да постъпи по два начина. Първият — да нанесе изпреварващ удар. Те двамата — шефът и Колча — без церемонии биха направили това. Не е необходимо много — да изолират, да конфискуват, да отстранят убиеца. Останалите ще се разцепят и разпаднат. Някои ще се върнат при шефа и те могат да се окажат болшинство. Други — ще се откачат, ще се изгубят, ще изчезнат. Тези другите трябва съвсем да си сменят козината и никога да не се връщат тук.

Но изглежда е останал вариант втори. Инициативният. Бандата прибира боса и изтърсва запасите му. От кого? Разбира се, от охранителя, ненапразно в бойната група е Таракан, касиерът, второто по доверие лице след охранителя. Третото в общата таблица на ранговете.

Топорик скочи, не трябваше да бездейства. Той измисли — да обиколи обектите, да поразпита къде е шефът му. Това е наивно, но все пак… Да си лежи просто така, когато животът на брата е в опасност, не само е глупаво, но е престъпно. Както и да се бяха скарали вчера, по-добър от него човек на земята още не беше срещал.

Нека Колча да не го разбира, нека всичко, което разказа за себе си да е абсолютна лъжа, менте, нима това е важното? Той го обичаше него, даваше му пари, повери му колата, тайно го определи за свой наследник — какво да прави, щом точно такъв човек се е изпречил на пътя на безродния хлапак.

Колча притвори вратата, обърна се, за да превърти два пъти и втория ключ и точно тогава му затиснаха устата.

Импулсивно той се опита да извика и да се изскубне, но го държаха със здрава лапа, вратите на апартамента се отвориха и го тласнаха назад.

— Разбира се, че можеш да викаш — каза Андреоти, — само че не е необходимо.

— Хайде, спокойно — проговори Таракан. — Валентин го няма вече. А ти ни дай парите му и върви накъдето ти видят очите от този град. Най-добре преди разсъмване.

Колча слушаше, вглеждаше се в сенките. Върху него се спускаше спокойствие от някакви надоблачни висоти, невидими за тези твари. В тревожни мигове от живота заради това негово спокойствие така го уважаваха момчетата в интерната — покойният добър мен Гошка, Гнедой с конските зъби, бившият пикльо Макарка. Разбира се, великолепният Валентин не можеше да знае за това достойнство на Колча, а и да знаеше, с още по-голяма убеденост би го нарекъл наследник.

Но него вече го няма…

Как така го няма?

И щом шефът го няма, съпротивата не е ли безполезна?

— Хайде, хлапе, избирай — каза келнерът, — само знай, че ако не ги дадеш, няма да свършиш просто така. Ще те боли.

Топорик изобрази покорност, послушание. При него това ставаше не защото играеше. Той си беше такъв, какво да очакваш от сирак?

Отмести леглото, отвори тайника, собственоръчно извади куфарите — празния и полупразния. Даде ги на Таракан, назова числата на кода.

Включиха светлината, сега тя им трябваше.

Топорик разгледа гостите: сервитьора, касиера, Андреоти. Четвъртият го нямаше. Таракан разтвори широко куфарите, Андрей с големите лапи при вида на пачките от по петстотин рубли занарежда, но касиерът го прекъсна:

— Мълчи, глупак!

Премести погледа си върху Топорик.

— Къде са парите, момче? Къде са „гущерите“, охранителю?

— Не знам, не съм видял — без да бърза, отговори той, за да изглежда правдивоподобно. И добави сериозно: — Трябва да питате шефа, аз съм дребен служител, както и вие.

— Щом не искаш, твоя работа — каза келнерът.

И попита касиера:

— Колко би трябвало да има тук?

— От един до един и половина, по наши сметки — отговори той. — Милион долара.

— А на теб, копеле — каза учтивият някога сервитьор, — и хиляда ще ти стигнат. Казвай, къде са?

Колча сви рамене.

— Добре тогава — каза Тараканов, — вземай го, Андрюха. Ще го пречупим. Няма къде да се дене сиротинката. Трябва да живее. Ще го разбере.

9

Те го изведоха и го качиха в същата очукана жигула — сега Колча я позна. Не употребиха сила — Топорик не се дърпаше. Не пътуваха дълго — старинното градче не бе чак толкова голямо, заведоха го в една къщурка — ясно защо, за да не се чуват виковете. Обработваха го, по-точно казано, Андрюха — нали бяхме заедно, когато гръмнаха Антон, с кръв са оцапани ръцете ни — обясняваше — ама наистина, момче, ако шефът беше жив, ясно, има на кого да бъдеш верен, а сега?

Колча все не вярваше, че са гръмнали Валентин. Как така: едва вчера му крещеше, през цялото време беше до него, усещаше всяко движение на момчешката му душа и откликваше на нея и — хоп! Няма го повече. Изобщо го няма? Не съществува на земята?

— Как така го няма? — усмихна се Колча.

— Ами ето така — отговори Тараканов. — Поръчаха ни го. Сега трябва да си уредим сметките. — По пътя към къщурката келнерът изчезна, изглежда не му влизаше в договора да изтръгва куфара. Това се падаше на своите.

А Таракан витийстваше:

— Много се забрави, въобрази си, че е император, всичко му бе позволено, прекалено много пари присвои. Предават ми приходите, а той ги взема от мен. Оставя огризки — и така с години! Колко може да търпи човек! Имаме семейства, ние рискуваме, а той обира каймака!

Говореше бащински, снизходително:

— Ти си още момче, Николай! Животът ти едва започва! Трябва да разбереш, че шефът и теб те ограбваше, и на теб не ти доплащаше. Ако върнеш скритото, остани в компанията, не сме против, сега ще имаме началник — охо! — по-твърд от твоя Валентин, и е от самата белокаменна, ще заживеем по-богато, а ако не искаш — свободен си да си вървиш, никой няма да те държи насила, доучи се за монтьор, тръгни на работа, само че има едно условие, известно ти е — на никого, никога.

— А къде е шефът? — не се сдържа Топорик. Това спокойно нравоучение го убеди: наистина го няма!

— За това не питай — пак така нравоучително отговори Таракан, — няма го и това е. Погребение няма да има. И така, къде са парите?

Мина му през ума: дай ги, нали не са твои. Нима не си мислил толкова пъти за това? И парите, толкова страшни, пълен куфар, не са твои, и домът, в който живееш, е чужд. И ти самият си помощник, пешка, наистина приласкана, отгледана от Валентин за бъдещи, засега неведоми дела, кой знае защо, без да бъде обиждана и оскърбявана. Май все пак той наистина искаше да издигне пешката в царица, бурмичката да превърне в маховик, да си възпита отмяна. С винтовка в ръка. За какви ли неясни кървави дела го е готвел шефът — никога няма да разбере.

И как го е планирал? Да гръмне човек, за да се оцапа Колча с кръв — това вече не е братство на думи, а по наказателния кодекс, под силуета на пандиза. Ето как той постепенно, без да бърза, но здраво стягаше юздите на сирашката изцапана, изплескана природа. Ето бонбони за твоите събратя от интерната, а ето и режим — очаквай изсвирване, не се съобразявай със собствените си работи, служи на господаря усърдно. Колча, както и всички обществени деца, немного силен в тези качества, без самият да забележи, бавно овладя такива мъжки достойнства като дисциплина, точност. И преданост към командира. Нима е лошо?

Но прекрасният Валънтайн беше многопластов, това стана ясно дори на Колча. И невидимо го водеше нанякъде. Едва ли към тихо убежище и далечни страни. До тях трябва да достигнеш, да се изкатериш. И на това открито поле към неясната цел има много неочаквани препятствия, дори да си силен и много опитен, да командваш другите и да притежаваш богатство.

Кой би помислил, че той просто така ще изчезне? Че така елементарно ще го премахнат него, най-силния от силните, най-внимателния от внимателните — нали дори Колча не знаеше къде нощува той. Излиза, че другите са разбрали.

Андреоти, изработил своето време на шофиране, подремваше, отвратителният Тараканов го буташе в хълбока, а с Колча не бързаше, обработваше го психологически.

— Ама как лъжеше той! — разобличаваше своя вчерашен бос, пред който трепереше като тенекия на вятъра. — И в Афганистан бил воювал. И в Чечня се бил. Проверихме го и се оказа — просто е лежал в затвора, крадецът! Такъв е като теб — от дом!

Той шибаше Колча, налагаше го по муцуната, в самия слънчев сплит му нанасяше удари не с юмруци, а с тези съобщения. Искаше да го сломи и доста успя, но не докрай. Там е работата, че Топорик не се прекършваше, прекалено го беше закалил предишният живот. От трън, та на глог! Че се огъваше, огъваше се, но да се пречупи — не ставаше, ето и сега се превиваше този момък, тънък закален прът, а не се чупеше. Последното изречение, новината, че Валентин е сирак, постави точката. Това той го знаеше. Валентин сам му го каза. А криеше от мутрите, дори той се страхуваше, че сиротството е като печат.

Печат?

Колча взе решение. Трябва да играе, да лицемери, да се преструва — влизаше в сила едно от изкуствата, на които го бе обучавал Валънтайн. Никога досега това не бе му се отдавало — прекалено беше открит, праволинеен, покорен. И ето че огънатият прът се изправяше.

— Внимавай, момче — спомни си ролята Андреоти с големите лапи, — ако продължаваш да мълчиш, ще започнем да те изтезаваме. Няма да умреш, докато не ни покажеш.

И изведнъж — все едно гръм за тези двамата тъпанари:

— Ех, и ти Андрей! Че нали заедно карахме Антоха. А ме заплашваш, все едно съм враг. Все едно ще тръгна срещу цялата команда!

Таракан и Андреоти подскочиха.

— Трябваше да се убедя, че наистина шефът го няма.

— Ох-ох — въздъхна Андрей, — няма го, момче, честен кръст.

— Щом е така — каза Колча, — и аз ще кажа. — Той замълча, гледайки как Таракан и Андреоти се стягат, доволно се споглеждат: постигнаха своето.

— Нашият бос живееше твърде скъпо — говореше Колча и се удивляваше, слушайки се отстрани: аз ли съм това? — Правеше се на интелигент, разтакаваше всички, сякаш му бяха слуги.

— Така, така! — изпъшка Андрей, а Тараканов облекчено се облегна назад, възхитен от себе си: браво на мен, постигнах своето с убедителна психологическа обработка.

— А пък ти, момче, не си глупак!

— Да не мислите, че това ми харесваше? — издаваше сега Колча вече известните тайни, — да пътувам с него в Москва на толкова километри, да обменям там рубли за долари, да ги погребвам в някакви храсти?

— Ще ни покажеш ли, момче? — възбудено попита касиерът.

— Ами аз никога не съм смятал тези пари за свои — горещо възкликна Колча. И беше искрен, сто процента. — А сега те принадлежат на вас. Щом шефът го няма…

— Ха — изрева Андрей, — за някого шеф, а за някого удавник — и Топорик потръпна.

Боже, ето какъв край бяха избрали за Валънтайн! Галантният мъж, техният благодетел и лидер! Той едва не повърна, но само се сви.

— Кога? — попита той Таракан.

— А къде е това? — отговори той на въпроса с въпрос.

— Извън града. В земята. Може би преди разсъмване? — Сега му беше жал за времето, искаше му се всичко да стане по-бързо. Докато никой нищо не беше усетил. Пък и през нощта, преди утрото те не могат да съберат бандата, впрочем по такива работи не ходят на тумба.

— Разбира се, момче — съгласи се Таракан, — браво, момче.

Колча разбираше, че поел инициативата, трябва да забива гвоздея докрай и то така, че да му вярват.

— А може ли — попита, — да остана в командата? Къде да се дяна? — престори се на нещастен той.

— То се знае, момче — великодушно, ликувайки от собствените си умения да влияе върху чужд мозък, кимна Таракан. — Та нима ние ще те захвърлим? Ние сме разбрани хора, а и ти прекалено много знаеш. Освен това ще получиш и дял, като премия. От секретния капитал!

— Еха, екстра! — възхити се Топорик, но заби гвоздея до главичката. — Само че за минутка трябва да се отбия вкъщи.

— Че защо — скара се Андреоти, — давай направо!

— Не, не може! — Колча дори се възхити от тъпотата на мутрата. — Там е планът. Схемата! И друга кола трябва, по-мощна. С тази няма да можем да минем.

Те му вярваха! Безрезервно! Обхванати от тайна корист, те се подчиняваха на момчето — да вземат богатството без останалите, кой ще провери колко е имало там, и това момче е доверчиво, хубаво е, че наивният сирак вече няма да може да потвърди.

Андреоти трескаво караше жигулата. Вече не следяха Колча, когато той изкара мерцедеса от училищния гараж: нали и той трябваше да продемонстрира видимо доверие. Андрюха дори се пошегува, когато седнаха в колата:

— Сега ние самите ще се возим на тези колички!

Разсмяха се. Когато стигнаха до дома му, Колча ги покани:

— Е, да отиваме?

— Аз ще си поседя тук — разпореди се касиерът, — а ти върви, кимна на Андрей.

В апартамента Колча се изхитри да вземе листче и химикалка и да се затвори за секунди в тоалетната. Там, сложил листа на стената, начерта драскулки, все едно схема, сложи я в джоба, пусна водата. Извади от шкафа голяма фирмена чанта от комплекта „Волво“ — с удобни за държане дълги дръжки: в нея куфар не би се побрал, но неговото съдържание — без проблеми.

Настъпи главното.

— Сега трябва да се кача на тавана — каза Колча и Андрей се учуди:

— Там ли криеш схемата?

— Лопатите…

Мутрата се оказа схватлив, послушно го последва. Колча беше точно пресметнал: в квадратния отвор на желязната стълба, водеща към последната площадка, Андреоти можеше и да мине, но много трудно. И той не се опита да го направи. Просто подаде главата си и се блещеше в пълната тъмнина.

Колча отиде до мястото, където бяха лопатите, а под тях винтовката, извади я, сложи вързопа на дъното, а отгоре натика двете титанови лопати. Чантата не се затваряше добре, но това нямаше значение. Взе парче навита дебела жица.

Главното действие отне няколко секунди. Още малко и щеше да се зазори.

Но природата беше благосклонна към Колча.

10

Хвърлил чантата в багажника, той се забави за броени мигове и гледайки как братокът му сяда в колата, накланяйки я на една страна, Колча отвори ципа и извади жицата. Сядайки зад волана, той я протегна на Андреоти, да я изправи, за да не губят време.

Колко ли време мина от мига, в който му запушиха устата? Цяла вечност. Но не повече от два часа.

И само ако се беше огънал, неговият живот щеше да се провали и прекърши. Сега той вървеше направо, по познатия път, водещ до горичката. Всичко му беше ясно. Ако намерят винтовката, ще каже, че е искрен докрай и освен парите предава и оръжието, но това ще е по-скоро в краен случай. Не мислеше, че ще се случи, ясно разбрал: алчността ще надвие вниманието.

Освен жицата на Андрей, той даде и схемата на Таракан. Разбира се, той заразпитва кое къде е, Колча лъжеше с пълна пара, повтаряйки след всяко изречение:

— Абе ще ги намерим, помня къде са. Само трябва да се опипа. С жицата.

Изваждайки лопатите, той не затвори багажника и отново се оказа предвидлив. Ами да, на сираците и нещастниците и Господ помага.

Когато стигнаха в горичката, спомнил си познатите места, Андрей заохка и занарежда: някога те, придружавайки шефа, се натъкнаха на група хлапаци, които на своя празник си пийваха коняк и водка, някъде тук, край един пън, но мутрата затова е мутра, защото беше забравил главното, но помнеше, че тук се бяха упражнявали да стрелят с „ТТ“.

Ех, Андрей, ти не знаеш, че оттогава хората много се промениха, включително и това момче, което не запомни от първата ви среща. Когато тръгнахте към низината, напразно ти глупаво помоли Колча да ти даде ключа от колата, като подчерта за сетен път гнусните ви намерения.

Нямаше време да хитрува, Колча веднага застана на търсеното място, макар че се поогледа, все едно сверяваше ориентирите и броеше крачките. Застана над зарития куфар и нареди на мутрата да бодне с дебелата жица. Тя веднага опря на желязо. Каза:

— Тук!

Мъжете с двете лопати запъшкаха, заохкаха: ямата се оказа все пак доста дълбока, метър и половина. После проблесна капака.

— Ето — каза им Колча, — а вие не вярвахте.

И се обърна, за да отиде до колата.

— Чакай — каза Андреоти, забивайки лопатата в земята.

— Отивам за чантата — небрежно отговори момчето с прякор Топорик. Топор. Топорище. — Нали трябва да ги прехвърлим.

— Нека иде — нареди пресметливо Таракан на мутрата и изглежда, за да успокои, да утеши и да приласкае неразумната сиротинка, го похвали за последен път: — Браво на теб, момче!

Те отново хванаха лопатите, сваляйки пръстта от сребристия капак, под който бяха милионите долари, тяхната несметна мечта, а Топорик отиде до колата, отвори багажника и ловко и сигурно без излишни движения сглоби желязото в огнено продължение на своята ръка.

Той направи няколко крачки напред, застана на коляно, облегна се на капака, хвана в мерника широкия гръб на мутрата.

Чу се привичният звук, както на тренировките, пукна се въздушен балон, гилзата излетя отдясно и в кръстчето на мишената той видя изкривеното поразено лице на Таракан. Чуди се, подлецо!

Тряс.

Върху куфара мърдаше, мучейки, недоубитият Андреоти. Колча хвана на прицел главата му и отново натисна спусъка. Хубавото на автоматичната винтовка е, че може да стреля непрекъснато и не трябва да щракаш затвора. Не губиш време, ако трябва да изпълниш бърза задача.

Колча се наведе над тревата, намери в нея три гилзи. Едва сега разбра: беше се съмнало. Изстрелите прозвучаха тихо и дори не подплашиха птиците. Те се надпяваха и с пълен глас се радваха на живота.

Момчето се вслуша. Утрото едва започваше, сигурно беше около три и половина, четири часа. Остави винтовката на капака и слезе долу при куфара.

Отмести телата на мъжете, измъкна завитото в найлони сребристо хранилище. Отнесе го в колата и се върна.

Постоя над покойниците, мислейки си за нещо, извади ключовете на колата от джоба на братока. След това все пак ги бутна в ямата, сложи ги един върху друг. Зарови ги, без да се старае много.

Отново се върна при колата, разви куфара от найлоните, набра кода. Капакът се разтвори, разкривайки натъпканите пачки от зеленикави банкноти. Една пачка той пъхна в джоба си, прехвърли парите в чантата. А в куфара сложи разглобената винтовка. Следна в колата, пъхна ключа в контакта.

Преди да обърне, хвърли поглед на познатото място.

Заръмя дребна роса, сякаш навън беше не юли, а ранен октомври. Но птиците по лятному ликуваха, тях не можеш да ги объркаш с някакъв си дъжд, симулиращ есен.

Колча въздъхна. Спокойствието, което си бе внушил там, в нечията къщурка, свърши, изчерпа се, стопи се. Започна да го втриса.

Той сега не знаеше какво да прави. Къде да иде? Къде да се скрие? Защо да живее?

Запали колата, обърна, потегли към шосето, без да бърза пое по него встрани от градчето. Пред някакво мостче спря, взе от багажника куфара и лопатите. Отдалечи се в горичката, избра място, където реката ставаше по-дълбока, нещо като тъмен вир, внимателно пусна куфара. Хвърли отгоре и лопатите. На едно близко дърво, беше елха, счупи една кичеста клонка — за всеки случай.

По-нататък той действаше по-сръчно.

Върна се в града и прехвърли чантата в очуканата жигула, с която бяха дошли за него Таракан, мутрата и онзи келнер. Мерцедесът паркира в гаража, ключът остави в ключалката. В жабката на жигулата намери документа на колата и шофьорската книжка на непознат мъж.

Запали таратайката и потегли.

Отначало несигурно, после все по-бързо.

Колкото по̀ светлееше, толкова повече коли се появяваха на пътя, най-накрая той се включи в потока, който водеше към Москва.

Топорик действаше разумно. Не излизаше напред, не превишаваше скоростта. Неговият раздрънкан автомобил като правило следваше в опашката на натрупаните заради ниската скорост камиони, минаваше зад тях покрай катаджийските постове, а с вида си изобщо не привличаше вниманието. На една по-голяма и хубава бензиностанция с магазинчета и закусвални, той смени в обменното бюро сто долара за рубли, което не предизвика у касиерката и най-малък интерес. Тя дори не го погледна.

С тези пари зареди бензин, хапна и си взе за из път две бутилчици „Спрайт“. Трябваше да купи голяма двулитрова бутилка, но кой знае защо той взе две малки.

Като се отдалечи на двеста километра от града си, Колча отби на черен път, а от него в една смърчова горичка, заключи отвътре всички врати и заспа.

Сякаш се потопи в чиста вода.

Женя го целуваше и му говореше някакви нравоучителни думи; Гнедой, оголвайки зъби, го молеше за цигари; радвайки се на нещо, му кимаше директорът Георгий Иванович. И само галантният Валънтайн му викаше разстроен: „Значи все пак парите! Парите!“. А той, отричайки, въртеше глава.

В съня му идваше и оплешивелият Гошман. Седеше върху нещо кръгло, подобно на гредичка, махаше с ръка на Колча, все едно спореха или пък Топорик го питаше за нещо, а Гошка му отговаряше:

— Нищо страшно. Като навсякъде.

Колча не знаеше, не чу какво питаше Гошка или за какво спореха, чуваше само отговора. Приятелчето му го повтори няколко пъти. Може би три или даже четири.

И цялото това действие, цялата тази сцена се съедини в една картина, без прекъсване, без каквито и да е допирни точки, беше невероятно, че могат да бъдат съединени Женя и Гошка, които дори не знаеха един за друг, а тук не само че стояха редом, а единият сменяше другият много естествено, сякаш се намираха в едно и също помещение или в едно и също пространство.

11

Той се събуди, разтревожен от нещо, трепна и видя пред себе си три деца.

Две момчета на шест и седем години и по-голямо момиче, всичките от един калъп, еднакво русички, с еднакви сиви очи, в обикновени изтъркани дрешки и обути на бос крак гумени ботушки, блестящи от росата като нови.

И тримата държаха различни по цвят цветни бидончета с горски ягоди и като ги видя, Колча отвори стъклото и попита дрезгаво:

— Ще ми продадете ли?

Децата не помръднаха. Тогава той бръкна в джоба си, извади смачкана стотачка и я протегна през стъклото. Момчетата погледнаха към момичето, но то не шавна. Тогава най-малкият смело се приближи до колата и протягайки бидончето, каза фъфлейки:

— Така си хапни!

Топорик отвори вратата, взе бидончето, пъхна ръка в него и сложи в устата си шепа презрели ароматни ягоди.

Миришеше на гора, на топлина и на още нещо, необяснимо родно, макар Колча да не беше познавал никога никаква родина. Изведнъж му се прииска да захвърли всичко — и колата, и проклетия куфар — да тръгне с тези деца, да се върне в детството, само че не в своето, в интерната, а в детството на ето тези малчугани, дори без да знае откъде са и кои са.

И той попита:

— Кои сте вие?

— Живеем тук — бойко отговори момичето и посочи с ръка. На поляната, зад смърчовете имаше незабелязана от него празнично жълта дървена къща.

— А мляко имате ли? — попита ги пак.

Момичето кимна, обърна се и тръгна към къщата, след нея тръгнаха послушните момчета. Колча излезе от колата и догони децата.

Къщата беше построена от борови греди, слънцето я осветяваше отстрани, вече наклонило се към залез, и тези странични лъчи украсяваха постройката с медени, струваше му се, ароматни цветове: някъде отзад се обади крава, измуча миролюбиво и кратко, а щом се доближиха, на стълбите на къщата излезе красива едра и боса жена, забрадена с яркочервена забрадка — лицето, ръцете и краката й бяха почернели, а тя гледаше към Топорик, правеше си сянка с ръка, защото децата идваха откъм слънцето и приветливо се усмихваше, а на Топорик му се стори, че все едно тя го чака и го чака отдавна.

Той поздрави, любувайки се на жената, спря пред къщата и, забравил за млякото, си мислеше, че тази жена не прилича на Зинаида и то не защото брадичката й не беше равна по ширина на челото и не можеше да ги очертаеш с пергел, а просто защото нейното лице беше открито, безхитростно и ясно.

Може би това е майка ми? — помисли си Колча и се усмихна вътрешно, като всъщност имаше предвид друго: Ех, да имах такава майка!

— Здравейте — обръщайки се към него на ви, каза в това време жената с дълбок гръден глас. И изведнъж го покани, все едно беше чула разговора в гората. — Влезте, пийнете млекце с ягодките.

Децата като ангели летяха, надпреварвайки се едно с друго, поднасяха на Топорик чаша ледена кладенчова вода, сапунче, кърпа и всеки път нещо в него прищракваше, трошеше се някаква черупка и някак идваха и се вливаха в кръвта му беззащитност и покой. Все едно най-после беше стигнал до дома си и всички минали изпитания — с най-неясен произход — оставаха някъде много далече, а тази къща и поляната в гората, където тя беше построена, са точно неговият действителен истински живот.

Той си свали обувките, изми и краката си, влезе бос в къщата, седна в ъгъла под иконата, под кандилото, неумело се прекръсти и жената, приличаща на майка му — по-добре да кажем жената, на която трябва да приличат всички майки, побутна към него изпотено гърненце със студено мляко, глинена чаша и ягоди, изсипани в глинена чиния.

Той започна да яде, вдишвайки мириса на гора и тишина, макар че из къщата непрекъснато, но не като обикновени деца, а сякаш пеперудки се движеха двете русокоси момчета и момичето.

Всичко това не приличаше на истинско, изобщо — на живота. Някаква приказка или филмче по видеото… Може би така е било някога на земята, но не сега, не. Сега хората се страхуват един от друг, страхуват се за децата, странят от пришълците, стараят се — дори и да отговорят, да не се задълбочават, да кимнат и да се обърнат. Все едно всички са в някакъв черен пристъп или мъгла — нито добри думи, нито добри дела, всеки за себе си, дори се напиват сами или с най-близките си, почнаха рядко да си ходят на гости, и работата не е само че живеят бедно и нямат пари, а именно в това — в черния пристъп не заради злоба или омраза — макар че и те са предостатъчно — а заради безнадеждност, мрак, страхове…

А тук… Така е било някога, не сега…

А било ли е? Било ли е някога хората без да се познават да си отварят вратата един на друг, да се канят на масата, а чак после да питат как се казваш и къде отиваш?

— Как се казвате — попита майката, — къде отивате?

Колча си каза името, обясни, че пътува за Москва, но се поуморил и отбил в горичката, помоли да го извинят за нарушаването на спокойствието им.

— Останете у нас, пренощувайте на сенцето в плевнята, скоро ще се върне нашият татко, той е на обиколка, горски е.

Не, всичко това беше странно, неправдоподобно. Така не се случва. Не му се искаше да я пита как се казва, как се казват дечицата. Искаше всичко да остане както си е — видение, появило се след бурята, мираж, който все едно ще изчезне.

— Аз трябва да тръгвам — каза Колча, мислейки с тъга, че всъщност целият му живот по-нататък е напълно неясен. — Но ако може — помоли, — бих полежал още половин час край гората.

— Деца — чу той гласа на майката, — не пречете на госта.

Той не заспа, макар че това не можеше да се нарече и бодърстване. Ту потъваше в тъмнина, ту се връщаше назад и не можеше да различи кое в тези пропадания му се е привидяло и за кое просто си е помислил, припомняйки си миналото.

Топорик мислеше за Валентин, прострелян и удавен, иначе не би могло да бъде, просто той не би се предал, а ето сега, някъде в мътните дълбини, завързан за гира или мрежа, натъпкана с тухли, стои или лежи там под водата — сянка, спомен, прах, наричан в миналото прекрасният Валентин.

Защо ли така бе разтърсен от вече известната му тайна, че Валентин е от дом? Първият път той изобщо не му повярва. Най-малкото не придаде значение, че тази тайна значи толкова много. И изведнъж Таракан така изрече това, все едно шефът му е живял с клеймо, също като избягал каторжник от старите филми. И той се реши. Братът трябва да се застъпва за брата, детето от дом за детето от дом. Ха! Ще вземе да се бие за някого! За какъв дявол! Но за такъв като Валентин не само беше необходимо да се бие, да отмъщава и да рискува живота си. За такъв — не, не трябваше да загива, а напротив — да живее. За да продължи онова, което бе прекъснато от чуждата власт. От чуждата завист, от зла сила. Защото Валентин беше постигнал онова, което е могъл да достигне в живота, който му се е паднал.

Ако светът се беше обърнал иначе, и той би постигнал съвсем друго, защото щеше да си поставил друга цел. Например, да стане космонавт. Някакъв генерал. И той, Колка Топоров, ако го бе срещнал в правилния живот, можеше, следвайки брат си, също да стане — е, не космонавт, но някакъв радист. Или пък от онези, които зареждат ракетите. Или храбър полковник, ако Валентин бе смел генерал.

Какво да се прави, щом животът им е тръгнал неправилно? Всички наоколо живеят неправилно, всички са като полудели — убиват, крадат, трупат пари, завиждат, блъскат се и умират рано, измъчвани от цялата тази лудост. И все пак живеят нечестно, нечисто.

Само тук, на ето тази полянка, като в приказка, оградени от смърчовата горичка от неправилния живот — само те ще се спасят.

Нека се спасят! Нека! Нали ще свърши все пак тази страшна задушаваща чернилка и над земята отново ще просветне. И тогава ще излязат от смърчовата горичка порасналите момчета, сестра им и главното, ще излезе майката — истинската, добрата, вярната.

Ще каже:

— Добре сте дошли!

Все едно горичката е цялата човешка земя и тя кани хората да живеят по-нататък на изчистената от черния сън трева.

Бързаха дребни мравчици, катереха се по разноцветния юрган, бродеха, изяснявайки си що за почва е това, бягаха успокоени и Колча сравняваше себе си с мравките — също така той броди в себе си, само че сега никога няма да се успокои, дори и да успее да забрави за двамата убити врагове. В края на краищата той се защитаваше. Нима не беше ясно, че ако не той — тях, то те — него.

А по-нататък какво?

Не знаеше, не беше измислил, излежаваше се.

Започна да се мръква, Топорик стана, сгъна юрганчето, отново отиде до входа. Изглежда, че бащата на семейството се бавеше и Колча протегна на майката две стодоларови банкноти.

— Ай — учуди се тя, — какви са тези хартийки?

— Пари — каза Топорик, — благодаря ви за всичко. Много хубаво беше.

— Май не са руски? — попита тя. — А аз никога не съм виждала.

Той се учуди, но не много, а майката му каза назидателно:

— Та нима се вземат пари от гост? Дали руски, дали неруски, а? Вие сте наш гост.

Колча наведе глава. Той чу това, което му се искаше да не чува: внимателно, но го упрекнаха, не сурово, но го възпитаха.

Така трябва да говори майката.

Той се извини, пъхна срамните хартийки в джоба, благодари — отначало неуверено, после отново и отново. Вглеждаше се в навесчето и стълбата, които потъваха в здрачината, но още се виждаха ясно. В лицето на майката на тези деца, в двете русички момченца и момичето, облечени в изтъркани и стари, но чисти дрешки.

Той вървеше през поляната, а те не го изпращаха.

Обърна се няколко пъти.

Мечтата си отиваше, отдалечаваше се. Ако беше възможно да остане — нима той би съжалил за този зелен милион? Но тези пари са чужди — негова мръсотия, и той трябва да се оправя с нея, той трябва да се изчисти от нея. Тези хора нямат нищо общо.

Седна в жигулата, погледна още веднъж към къщата. Здрачът и смърчовете я бяха скрили в мрачината.

Без да включва фаровете, той запали, даде на заден ход и бавно излезе на шосето.

12

В Москва той отиде в самия център, в „Лужа“, на Манежния площад, слезе в подземния паркинг. Охранителите с престорено отговорни лица, с черни униформи го гледаха пренебрежително, но момчето с раздрънканата жигула си плати, така че те можеха да предявяват претенциите си само с кисели гримаси.

Беше това, което му трябваше: пренебрежение, липса на интерес в сравнение с модните маркови коли, плъзгащи се надолу по пандуса, излитащи от подземието като хищни лакирани бръмбари, които са стоварили долу своя багаж.

Този мравуняк с изпъкваща изпод земята стъклена козирка, беше и удобен, и неудобен. Хората се шляеха, но като на екскурзия — купуваха рядко и малко, не се виждаха опашки и в обменните бюра, което не беше добре за Колчиния проблем.

А проблемът беше — да обменя „гущери“ в големи количества, без да привлича вниманието.

За начало той разпредели по джобовете си двадесет парчета. Беше неудобно, панталоните му се издуха и тогава той пъхна една в друга четирите найлонови торбички. Сега пачките не прозираха, не привличаха внимание с тежестта си, не издуваха панталоните.

По такъв начин той взе от чантата само една втора-трета от пачките и се ужаси: колко ли ще му се наложи да се скита немил-недраг?

Дръпна ципа на чантата, щракна малкото катинарче, ключа сложи в джоба на ризата си, затвори багажника и тръгна по етажите като провинциален екскурзиант. За проба първата хилядарка замина дори без да си показва паспорта. Много бързо разбра, че обменителките искат паспорта при закупуване на валута, а при продажба — невинаги.

Петачка, тоест пет хиляди, обмени без да излиза от мравуняка, бутна пачките със замърсени рубли в своята непрозрачна торба и бързо тръгна към телеграфа. То се знае адресът на интерната му беше известен и той изпрати сто и двадесет хиляди рубли на Георгий Иванович.

Когато попълваше бланката за пощенския превод, посочи измислен московски адрес, а хилейки се, за подател написа името: Деточкин, Юрий Иванович.

Всичките в интерната обожаваха този филм, навярно го бяха гледали по сто пъти, имаха го и на касета, така че артистът Смоктуновски, същият този Юрий Иванович Деточкин, който изпращаше в детските домове парите от откраднатите от нечестни хора автомобили, беше, е, и ще бъде главният герой на сирашкия свят. И ето че сега Колка Топоров, тоест Никой, ставаше някой, а именно — Деточкин.

Хората, които изпращат пари по пощата, които ги изпращат някъде, още повече в училище интернат в далечно и неизвестно градче, не предизвикват подозрения. Затова, крадци от всички видове — волни или неволни — изпращайте по-бързо своите нечестни пари в детски домове, в училища-интернати за сираци, в домове за деца, това е за онези изоставени от маминките пънчета, от които израстват момичета и момчета като Коля Топоров!

Успешният превод не че развесели Колча, но го въодушеви. За минута животът му доби смисъл, стана полезен за другите. Като хапна един биг мак в стъклената закусвалня срещу телеграфа, преглъщайки го с кока-кола във висока чаша с пластмасова сламка, Топорик разбра, че парите, които изпрати в интерната, ще стигнат на Георгий Иванович само за да се разплати с пострадалите от пожара. Ами за храна — нали се оплакваше — за обувки, за панталони и чорапи?

Помисли си: ако имах време, можех да намеря на пазара търговец на детски стоки на едро, някой азер или друг, да платя целия контейнер на най-дългата кола с всякакви вехтории. При това всички, които ги наричат спекуланти и черноборсаджии, търговци с неруски имена, при плащането са хора коректни и любезни, общо взето не са опасни. Особено ако разберат, че Колча не е от безобидните. Но откъде ти време за това?

От „Макдоналдс“ покрай МХАТ, той тръгна за централната поща като питаше за пътя и обменяше хиляди. Посрещнат със същото разбиране, оттам изпрати сто и петдесет хиляди: ех, как ще се учуди Георгий Иванович. И веднага ще разбере всичко, особено ако е чул за последните събития.

Разбира се, ще го разпитат. Хубаво ще е, ако са ченгета, ами ако са рекетьорите, които останаха? Кой ли е сега главният при тях? Ясно е, че Георгий Иванович може да не признае за парите, още повече от някакъв си Деточкин от Москва, и обратният му адрес е посочен. Но не е той такъв човек, за да ги метне: ще признае, нали е неудобно, той не е бандит — директор е.

Като се напрегна, Колча изпрати двадесет хиляди на леля Даша — лично, макар и на адреса на интерната. Отново мина. Всичко ставаше, но отново освен Деточкин, той не можа да измисли нищо.

Още двадесет изпрати на името на старшата група.

Малките преводи изпращаше от някакви малки пощи, където му се стори, че уморените чиновнички изобщо не четяха обратния адрес, пък и основния не разглеждаха много внимателно: има индекс, има пари, за превода — квитанция, и — готов си.

С това приключи! Свърши му фантазията.

Колча скиташе из задушната Москва и се ужасяваше: на когото трябваше, изпрати пари, а огромната чанта е все така пълна. Какво да прави? Как да живее?

Седна на пейка в някаква градинка, взе да ближе сладолед. Ех, Валентин! Къде ли си? Наистина, ти, маестро, щеше да измислиш как да профукаш този милион! А на него му се вие свят от това. Бързо трябва да се избави от тях, да вземе да ги скрие, докато не измисли къде да ги изпрати. На кого да ги даде.

Изобщо! Цял живот хората само се трепят за пари. Как да преживеят, та да стигнат до пенсия, а после пак — да е по-голяма пенсията. Изглежда, че хората само заради това живеят, за да хленчат непрекъснато: няма пари, няма пари. Когато впиват поглед в екрана на телевизора, където гангстери грабят банки, пак за пари мечтаят.

А ето той, може да се каже, е почти гангстер. Във всеки случай — има милион в багажника. И на него му е противен този милион, като оловна топка го тегли някъде надолу, в тъмнината. Дали пък да не стане, да иде ето там в онази сграда срещу „Детски свят“, постарому КГБ и да вземе да им хвърли тази огромна чанта? А после да хукне?

Нали ще го хванат, ще проучат нещата, ще му прикачат двете убийства на невинни бащи на семейства, порядъчни хора, както ще се окаже.

Какво да прави?

Да ги внесе в банка? Но там няма да мине без паспорт, ще го засекат, няма да може да вземе парите. Да ги разпрати по всякакви детски домове, по болници? А къде са тези адреси и колко време ще му е нужно?

А и той самият, той къде да се дене? Без пари не е необходим, нещастник, сирак загубен. А с парите е още по-ненужен.

На никого не си нужен ти, Николай Топоров, съкратено — Никой.

Никой. Нищо. Никъде.

И няма за теб място по руската земя, в края на кой знае защо ожесточилия се и съвсем побеснял двайсети век.

13

Той тръгна към Манежния площад, към „Лужа“, в подземието на която беше раздрънканата жигула с един милион долара.

Колча вървеше по лявата страна на широката улица и кой знае защо нямаше пешеходци насреща си — в тази част на Москва хората предпочитаха да се движат на колела.

Топорик вървеше без да бърза, вглеждайки се във витрините ту на антикварния магазин, в който такива като него не беше прието да влизат, толкова бяха ценни вещите, които проблясваха в дъното, ту в огледалните стъкла на банка с непонятни букви VIP, ту разглеждайки зелената униформа на ресторантския пазвантин, който се прозяваше като чудна порода риба в аквариум.

Там, зад отличните свойства на стъклото нещо се движеше, преместваше, ту се приближаваше до видимата зона, ту се потапяше в полумрак и беше ясно — там течеше някакъв неясен, не от всички разбран празник. Зад вносното стъкло не се вършеше нищо полезно от общопризнатите ценности, но там се случваше нещо прекалено многозначително, напълно безделно според мнението на наивния човек, ако той би влязъл там, но къде по-важно от всичко, което можеше да си представи.

Там усмивката се превръщаше в хиляди, думите — в невиждано имущество, а чукването на вдигнатите чаши — в още по-невиждани дела — предателство на старите приятели, разрушаване на честта, кражба и измяна на Отечеството.

Не, не само на безродния Колча беше забранен входа към този празник на живота. Пък и, не дай си боже, да попадне в него, да се цопне в него, в този мним празник на хора, забравили обикновената истина: човек идва гол на този свят, гол си и отива.

14

Впрочем, Колча не мислеше за нищо такова.

Усмихвайки се, той си представяше какво ще каже Георгий Иванович, като получи безумната сума. Как ще се учуди леля Даша. Как ще се зарадват момчетата от старшата група.

Съжали, че забрави за църквичката и онези двама чисти старци. Не би било лошо да помогне и на тях. Само че не помни адреса. Улицата знаеше, но номера…

Добре. Ще стане ясно.

А засега той вървеше към „Лужа“. Преброи широките стъпала към входа, влезе в прохладния от климатика магазин със слизащите надолу — истински мравуняк.

Намери асансьора и влезе в него. Натисна най-долното копче.

Когато вратите на асансьора се разтвориха, Колча за миг ослепя: подземният гараж не беше така ярко осветен както кабината на асансьора. Мигайки и привиквайки към мрака, той приближи до жигулката и отвори багажника.

В полумрака се чернееше чантата.

Като се наведе, Топорик отключи ключалката с ключето, дръпна ципа и всичко в него се преобърна: чантата беше празна.

— Ай-ай-ай — каза познат глас и като се обърна светкавично, Колча видя келнера с пистолет, насочен в главата му.

Зад него, с гръб към лампата и дневната светлина и по този начин със затъмнено лице, стоеше още един човек, приличащ по фигура на онзи четвъртия в нощното градче.

Върху рамото на четвъртия нещо отново светна. Звездичка!

А отляво и отдясно стояха още фигури.

Черни. Зловещи.

— Ай-ай-ай, момче — каза келнерът и в лицето му се плисна огнена струя.

Последното, което Колча усети, беше облекчението.

15

Никой. Нищо. Никога.

Никой няма да заплаче за захвърленото от майка си момче, освен може би леля Даша, когато разбере. А и не много горчиво — още колко като него има…

Нищо в света няма да промени неговата смърт.

Никога няма да се повтори неговият живот.

Както и животът на всеки от нас.

Хора, страшна е вашата жестокост!

Майки, не изоставяйте децата си…

Счупената кукла

Два на миру у меня врага:

Два близнеца — неразрывно слитых

Голод голодных и сытость сытых!

Марина Цветаева

Първа част
Магия

1

Общо взето това е историята на три жени, и всяка от тях заплати напълно, както впрочем плаща всеки един от нас: ние отдавна сме научени, че трябва да се плаща за всичко. И все пак тя е съвсем особена, специална история.

Прекалено трудно е да я започна, защото за това не само не пишат, но и говорят с неохота, и то само когато се налага — най-често тайни от този род се пазят завинаги, защото става дума за собствени грехове.

И сега, когато се хванах за перото и написах първите редове, не ме оставя чувството, че съм грабнал от огъня шепа горещи въглени — вече позагаснали, позапрашени от пепелива прах, но безумно парещи, изгарящи ръката и аз не знам какво да правя — дали да се откажа и да хвърля въглените обратно или пък да търпя докато мога, а ако не мога — да закрещя от болка и то така, че всички да ме чуят.

Всъщност, това е смисълът — да закрещиш от болка.

2

И така, Москва, краят на XX век, три жени, свързани с кръвна връзка, по-точно — две жени и момиче на дванадесет години. Шестдесетгодишна баба, отличен стоматолог хирург, нейната тридесетгодишна дъщеря, по образование инженер програмист, внучка, която ще се окаже главното действащо лице, обикновена московска ученичка, впрочем това не е така — момиче, което се оказва храбро.

И още нещо, донякъде странно — и трите се наричат Мария. Най-голямата — Мария Павловна, а в семейното ежедневие между близките си — Мапа: в това съкращение се долавя наистина някаква мека привичност, сигурност, като от някакви износени стари домашни пантофи, ако пантофите могат да бъдат чути. Може и да може, ако се постараеш да отделиш само техния влачещ се звук сред всичко останало — гръмко, заглушаващо, потискащо.

Средната се нарича Мария Николаевна и от грубото съкращаване по първите срички би следвало да й викат Мани, но това звучи прекалено опростено, първо по американски и второ парите изобщо не бяха същността на дъщерята на Мапа, още от детството наречена Маня, по-скоро по домашному, дори по селски, макар че това семейство нямаше никакви връзки със селото.

Най-малката у дома я наричаха просто Мася. Когато беше малка и външните хора, любувайки се на красотата и съвършенството на детството, я питаха как й е името, Маша просто не изговаряше шипящата буква в името си и се представяше като Мася, което вълшебно съвпадаше с умалителното наименование на всяко любимо същество.

Защо се бе случило така, че три женски същества, следващи едно след друго в семейството, са получили едно и също име — трудно е за обяснение. За Мария Павловна като първоизточник и историческа даденост няма какво да обсъждаме, дъщеря й бе наречена Мария по настояване на бащата Николай Михайлович, общо взето по неизвестни причини, които той самият обясняваше твърде заплетено и противоречиво, а третата девойка стана Маша може би по навик. Обаче така или иначе тази тема не беше прекалено обсъждана в семейството. Когато се събираха на празници или рождени дни, никой не се объркваше особено, защото без външни хора, а понякога и с тях, и трите се обаждаха охотно и без обида на своите съкратени имена — Мапа, Маня, Мася — нали в тях не беше скрит никакъв лош умисъл, а при останалите обстоятелства Мария Павловна, Мария Николаевна и просто Маша се намираха така да се каже в различни плоскости, непресичащи се помежду си и така не се създаваше никакво объркване.

Впрочем Мариите не мислеха за името си без повод и по друга невидима причина: всички бяха заклети атеистки. Те не помнеха — макар да знаеха, че името Мария принадлежи на пресветата Богородица, родила за света Христос, и ако се замислеха, то можеше и да се досетят, да разберат, че трижди продълженото в едно семейство свято женско име ги задължава за нещо особено, което не може да се изговори, да се обясни — и все пак — то към нещо подтиква и води… Ако знаеха към какво…

3

Да започнем с Мапа. Почти целия си живот, преминал при съветската власт, тя преживя скучно, без особени сътресения, работеше в районната стоматологична поликлиника и получаваше твърде скромна заплата, без да има възможност за каквото и да е допълнително заплащане; в стоматологията работата на частно съществуваше открай време, обаче това се отнасяше за зъботехниците, а съвсем не за нея — тя беше просто хирург, макар опитен и сръчен.

Инжекция — клещи — зъбът е изваден и така почти цели четиридесет години. Мария Павловна отдавна беше загубила интерес към професията, макар че „Туча“ (така я наричаха зад гърба й в работата заради внушителната й представителна външност — висок ръст, достойна пълнота, близка до дебелина) на шега удържаше статуса си на висока професионалистка, която отстранява с лекота и най-сложните коренови системи, ако види зор дълбае венците, а като добавка на не съвсем сериозните летучки в стоматологичната поликлиника с леки забележки потвърждава дълбочината на своя богат опит.

Подобните й в поликлиниката, честно казано, се побояваха от нея, предпочитайки да не се сближават, пък и нямаха основание за това; тъкмо обратно, лекуващите стоматолози й се подмилкваха, търсеха я за съвет — дали да извадят или да не извадят нечий зъб — шегуваха се, подмазвайки се, като я признаваха за шеф на хирургическото отделение, което се смяташе за най-сложното. Ръководството я уважаваше, болните я признаваха и сигурно за това признание определена роля играеше и нейният ръст, който придаваше някаква увереност за благополучния изход на всяка, дори и най-сложната хирургична намеса.

Но да повторим, на Мапа през целия й трудов живот й беше скучно. И тя влагаше неизразходваната си енергия в Маня и в мъжа си Николай Михайлович.

Що се отнася до мъжа й, то енергозагубите в тази личност не се увенчаха с почти нищо. Историк по образование, той беше заместник-директор по научната работа в един исторически архив: на млади години защити кандидатска степен, но после някак си затихна, замълча — и у дома, и, което е особено тъжно, на работата, впрочем в работата мълчанието мина безнаказано, защото първо — за нищожната заплата, която получаваше зам.-директорът, не се забелязваше никаква конкуренция, а второ — малкото говорене можеше да бъде прието за многозначителност и дори, най-вече — за дълбокомислие, което, съгласете се, не беше толкова лошо.

Така че проникнатият от тайнствен историзъм, лошо платен Николай Михайлович като изпълнеше задължителните си точки вкъщи — хляб, мляко, веднъж седмично отиване с пищната съпруга на пазар за продукти — през останалото време от живота си прекарваше в замислено и безкрайно пушене на цигари с цигаре и разглеждане на московското пространство през прозореца на кухнята, която му беше и кабинет, от височината на дванадесететажния блок.

Макар и висок, той беше слаб, с увиснали, поръждавели от цигарите мустаци, имаше по-скоро унил поглед и когато ей така се вглеждаше в сивотата навън, изглеждаше, че този твърде умен и мълчалив учен сякаш се взира в далечната история, разсъждава и няма-няма сравнява миналото с настоящето и изобщо не може да стигне до заключение кога е било по-добре — преди или сега.

Мапа отдавна беше свикнала с мисълта за особеността на своя мъж, за неговата, ако може така да се изразим, богоизбраност — в края на краищата архивът, където той научно „замстваше“ имаше всесъюзно значение, от време на време нейният мъж се изказваше на съвещания и симпозиуми, дори пътуваше в задгранични командировки и въобще не беше беда, че до почетна възраст той така си и остана само кандидат на науките. По-добре така, отколкото докторат на някаква тъпа тема за историческото значение на поредния конгрес на КПСС.

Те двамата — и Мапа, и Николай Михайлович бяха част от някаква интелигентска съпротива, мълчалива опозиция на недоволни от съветската власт, от нейните безкрайни ограничения — нищо не бива, всичко е забранено, а което не е забранено, то е ограничено — къде по-добре е на Запад!

Ах, Запад! От време на време с тих и външно спокоен глас той разказваше на Мапа, че например в Германия работниците от завода „Мерцедес“ са съсобственици на това отлично предприятие, защото имат акции от него. А в края на годината получават от тях доход.

— Освен заплатите! — сто пъти не питаше, а се възхищаваше Мапа, която вече бе чула това от мъжа си.

— Освен заплатите, премиите, надбавките! Така че работникът там съвсем не е работник — дълбокомислено обобщаваше Николай Михайлович, макар че, то се знае, никога не беше ходил в „Мерцедес“ и не беше разговарял с работниците.

— А какви са? — обичаше да се плаши Мапа.

— Ами помисли — отвръщаше Николай Михайлович, — какви!

И макар че той дори за Брежнев избягваше да разказва анекдоти, помнейки опасни аналогии от близкия исторически опит, разбира се, по душа беше западняк, законсервирал сам себе си за неизвестно какво и неизвестно докога.

Човек с порция хинин зад бузата — твърде типичен персонаж от късната съветска епоха. За да е ясно, ще поясним, че хининът — много противно горчиво-кисело вещество, се взема при признаци на малария, сиреч тръпки, неприятна треска, случваща се най-често по южните места. Но ето че стана така, че северните руски места заеха тази южна зараза, по някакъв начин предварително и макар че въобще никой нямаше настинка и тръпки и не го тресеше, някои съвсем механично пъхаха зад бузата си порция хинин и лицето им се кривеше — от всичко, което беше наоколо.

Лоши колбаси в магазина, наистина евтини, но — кривят муцуни; космонавти изстрелят — отново са кисели, по-добре да има повече колбаси. Гледат по телевизията лош наш филм — мръщят се; на фестивал видят хубав американски филм — отново е лошо: нашите не могат така.

Пък и какво да защитаваме старото — всичко имаше! И безсрочни персонални пенсионери във властта, и дефицит на дрешки — кошмар за великата страна, и купуване на фураж от канадците… Но пък имаше и нещо хубаво, така си е. Само срещу една заплата можеше да отидеш на Черно море, ей така направо да тръгнеш за Ялта — без каквито и да е курортни карти, а пък с карти си беше късмет — впрочем точно тези, с кривите физиономии, поголовно си правеха кефа с карти, за разлика от масите, които уж възглавяваха. Да учиш в институт — ти само се старай, а ако някой, за да му съдействат в нещо, „пускаше“ пари — беше криминално престъпление. Апартаментът — може и да не е луксозен и да чакаш в дълъг списък — но пък е за жълти стотинки, почти даром, и именно намръщените физиономии без ред получаваха жилища и то в сгради от розови тухли!

Изобщо, колкото по-активно се криви твоята физиономия — и от лошото, и от доброто, толкова — чудна работа! — по-лесно правеше кариера такъв „маларийник“, толкова повече блага му отпускаше властта, сякаш се срамуваше от неговото гримасничене, с една дума — беше по-изгодно да си в лагера на негласната опозиция, отколкото да си спокоен, добродушен, доброжелателен към строя жител.

И Николай Михайлович беше точно такъв „хининист — ясен сокол“: с твърде дребничко самочувствие и забравена от всички в гъстата мъгла на времето и от самото начало никому ненужна кандидатска степен и учудващите за критическата му възраст инфантилни представи за това точно какво би искал. Как казваше някога класикът: „Ни риба, ни рак“.

Впрочем архивният мечтател беше по-практичен. Ту си мечтаеше, че е секретар на ЦК по идеологията и диктува на стенографката исторически решения за демократизация на архивното дело и ликвидация на специалните хранилища, ту пък като равносметка от своите мислени терзания той получаваше ново жилище — петстайно, не по-малко, в района на Сивцев Вражек: веднъж мина оттам и видя, че там се строят нови постройки за елита на ЦК. Ту пък си въобразяваше, че се разхожда по Бродуей — ни повече, ни по-малко — и влиза в луксозен магазин, също като един, който видя веднъж в Будапеща, а като натрупва покупки за Мапа, Маня и Мася, е, разбира се, и за себе си, небрежно вади от портфейла кредитна карта златна „Виза“ „Банк ъф Америка“ и снизходително приема любезното обслужване, което също видя в будапещенския магазин, и вълшебното, прилично на свещенодействие: картата се поставя в специална приставка, излизат данните от банката, тя потвърждава кредитоспособността на вашата „вип“ персона, касата изхвърля от своето гърло дълъг чек и ви го подават за подпис, след това го сверяват с подписа на картата и той взема пакети и пакетчета, за да ги свали долу до чакащата го там черна лимузина или още по-впечатляващо — придружаващото го лице, преводач или помощник, раболепно мъкне покупките долу.

Дявол да го вземе, може би точно заради тези тайнствени вълнения живее човек? Не за конституции, революции, реформации, а за ето такива невидими за света тайни мигове като плащане с кредитна карта в магазина, като вечеря с прекрасна дама, когато на масата има плато със стриди и бутилка най-фино бяло вино, като беседа с посланика на енската държава с пури между зъбите и чаши с уиски, беседа за нещо с политика, високо, взаимноизгодно, като например отварянето на секретни архиви.

Понякога Николай Михайлович се замисляше как, по какъв начин да открие, и главното — как да напълни кредитната си карта в американска банка, нали това е углавно престъпление по съветските закони, пък и за какъв ли вид труд ще му предложат да заплатят и вкарат в сметката му достойно за неговия статус възнаграждение?

Мъглата, зад която се тълпяха тези въпроси, беше още по-гъста, но отговорът, което е много странно! — се оказа просто до него, съвсем близо, макар че мислеше за това със страх.

Но засега нека почакаме с това.

4

Както казва чудесната руска поговорка: „Мъж и жена — същински сатана“. Не правеше изключение от този стандарт и уважаемата Мария Павловна — на руска почва исторически нещата се развиваха така, че бездейният, мечтателен съпруг, като правило с хуманитарно образование, става нещо като органична част от своята дейна, практична и активна трудова жена.

Масивната Туча, дори при дотегналата й работа и скромна заплата на завеждащ стоматологична хирургия, със своя темперамент можеше да влачи в живота още трима такива като мечтателния Николай Михайлович, без изобщо да се затруднява.

Тя смяташе, без каквото и да е странично внушение, че мъж с качества като на Николай Михайлович е ценност, дадена й от бога. Тя никога нищо не искаше от него, не го караше нищо да прави — впрочем какво ли пък е необходимо да може мъж с интелигентски произход, живеещ редом с носителка на активното женско начало в повече или по-малко комфортен московски апартамент — да смени бушона, ако изгори? Та нима тя сама не може да се справи с такава дреболия, щом се оправя със зъбите в човешките челюсти? Да отнесе пълната кофа до шахтата за боклук? — та нима това е толкова трудно, та да трябва да се безпокои за празни работи мислещата личност?

Общо взето Николай Михайлович, дълбокоумният й мъж беше не само част от заобикалящата я действителност, но и не много капризно мълчаливо нейно собствено продължение, може би отделно действащ мозъчен център, неин идеологически отдел на битовото съзнание и всичко това се получаваше някак дори удобно: тя не трябваше да си напряга мозъка в мъчителни размисли за това кое е хубаво и кое е лошо, кое е правилно и кое — неправилно. Достатъчно беше внимателно да изслуша Николай Михайлович, в душата си да се съгласи с него, повече или по-малко да запомни изложеното, а после, ако е необходимо, и да го повтори където трябва — тя вече знаеше, че няма да сбърка, че няма да й се наложи да се изчервява заради това за някаква глупост или нещо неуместно — забележителният мозъчен център на Мария Павловна още никога и при никакви обстоятелства не беше подвеждал забележителния зъбен хирург — във всеки случай неговата мисловна мощ беше повече от достатъчна за конкретната московска стоматологична поликлиника, където работеше Мапа.

Така че Мапа беше не само обикновен зъболекар, влиятелна в поликлиниката Туча, но още и авторитетен прокурор, произнасящ от време на време присъди на съветската власт и всичките нейни явни и тайни слабости, в същото време и адвокат на всичко, което невидимо минаваше границата, естествено че от другата страна, макар че тя лично никъде не беше ходила, освен до идейно близката България, но както тогава казваха: кокошката не е птица, България не е зад граница.

Мария Павловна озвучаваше умствените проучвания на мъжа си, неговите наблюдения и заключения не където й падне и не всеки ден. Най-често това ставаше по време на пиенето на чай с нейните колеги в хирургическото отделение, където тя и бездруго си беше неоспорим авторитет, а от това тези разсъждения на политически, икономически и прочие „ски“ теми поради своята неочакваност и място на произнасянето звучаха с особена тежест. Понякога, някак между другото и внимателно, контролирайки кое е подходящо за мястото и времето, тя се изказваше и на летучките, където се събираше ръководството. То също се отнасяше към нейните изказвания с мълчаливо уважение. Както е известно, Мапа се движи в интелектуална среда и нейният мъж е виден историк, заместник по науката на Централния архив. А какво ли няма там. Какви ли не тайни!!

Така че Николай Михайлович — и Мапа не скриваше това — беше нейната глава, това е. А нима е тежко да носиш на раменете си своята собствена глава?

5

В определеното от бога време, когато с видим възторг младият тогава кандидат и „зам“ получи двустайно апартаментче на дванадесетия етаж в един блок, се появи и дъщеря им, която нарекоха Мария, а за да я различават от Мапа, й викаха Маня.

Нито Николай Михайлович, нито Мапа забелязаха как порасна Маня, по много проста, макар и не една и съща причина: бащата непрекъснато страдаше от несъвършенствата на заобикалящия го обществен строй и не забелязваше много-много какво там пъпли из краката му, а майката просто влачеше каруцата на живота, не се замисляше много за битовите противоречия, а просто ги преодоляваше, без да се задълбочава в контрастите на битието: в тях беше длъжен да вниква нейният отделно придвижващ се мозъчен център, което той, както се казва, правеше с успех. На едното рамо на Мапа висеше умният мъж, на другото — малката дъщеричка, добре че хирургът стоматолог имаше намален работен ден и Мапа просто се справяше с бита, възпитанието, отделяше време, за да може да сподели „енските“ страдания на своя мъж, а на всичко отгоре като на шега защити и кандидатска дисертация.

А дъщерята Маня се роди просто така, заради необходимост на семейството, сякаш по своя замисъл тя угаждаше на всичките му и най-малки потребности.

Ето примерно — тя беше спокойна и тиха, беше послушна, а после с годините стана и покорна, подчиняваше се на думите и мнението на родителите си. Малката мълчалива кифличка незабелязано се превърна в момиче, което не привличаше много вниманието не само на съученичките си, но и на съучениците си, а родителите, уви, необмислено не можеха да се нарадват на уравновесеността, с която растеше момичето. При другите деца — ту една неприятност, ту някакво извънредно произшествие: шега ли е — Москва, толкова много съблазни, крещящи, блестящи, гръмогласни, но и тихи, а пък опасни, кой не го знае — а пък момичето е като фин, идеално настроен инструмент с поразителни способности: за всичките десет години не получи нито една четворка, беше пълна отличничка по всички предмети.

Още от началните класове Маня се отличаваше с такова усърдие и внимание, че мълвата за нея отначало възхити учителската стая, а после така затвърди нейните достойнства при възрастните наставници, че беше просто срамно за учителите да поставят четворка на знаменитата Маша. При това през всичките години на учение момичето се отличаваше със забележителна покорност.

След време всичко някак се обясни. Малката пухкава топчица започна бързо да израства от своите дрешки, ръкавите на стандартните роклички от магазина за броени седмици сякаш се свиваха без каквото и да е пране, така че Мапа избираше новите задължително по-широки и дълги, да ги подгъне вечерта и момичето да отиде с тях на училище, а след месец да разшие подгъва и отново да го отпусне, защото иначе парите просто не стигаха за стремително растящата Маня.

Да повторим, те живееха твърде оскъдно: знае се каква е заплатата на лекаря, дори да е стоматологичен хирург, а в архива, дори и централен, изобщо никой не живееше охолно. Слава богу, че наемът за жилището беше грошове и транспортът — копейки, храната, макар и скромна и трудно намирана, но винаги я имаше. Мапа не обикаляше пазарите, не се заглеждаше в прясното месо, изисканата храна и плодовете. Общо взето живееха като всички. И се радваха на момичето, което без викове и поучения, без сълзи и педагогически проповеди от само себе си се учеше отлично, не се движеше със съмнителни компании, беше учудващо благоразумно и не създаваше никакви грижи на родителите си, освен една-единствена и както се оказа главната: растеше не с дни, а с часове, надмина по ръст всички в класа, дори момчетата, и на абитуриентската вечер се оказа несъразмерен „километричен стълб“, „върлина“, „нескопосана“.

Златният медал донесе на Маня само сълзи и макар че когато го получаваше с музика, която свиреше туш, и залата, особено учителите, я аплодираха бурно, а тя като първа от първите по заслуги държа реч от името на всички класове от випуска, но като излезе от училищния праг, никой не й завидя и никой през цялата вечер не я покани да танцуват — тя никога не бе имала ухажори, пък и кое момче ще иска за партньорка, дори и само за три минути, момиче, което стърчи над него с цяла глава.

Трябваше да стане баскетболистка! Това тя чуваше неведнъж и от учителя по физкултура, и от съседката си по чин, прелестната Линочка Горшкова, но освен думите, нищо не бе предприето. Линочка, както това се случва с момичетата от горните класове, достигнали зрелостта на възрастни, често без да срамува от никого, през междучасията се поглаждаше по хълбоците, тръскаше късите си кестеняви коси пред огледалото — истинска жена — и казваше на Маня, която стърчеше зад гърба й.

— Машка, ама ти защо си увесила нос! Ако беше плоскогърда, прегърбена, с повехнало лице — това е друго нещо. А пък ти си имаш всичко: и цици, и дупе, и очите ти искрят, и косите ти, ако се подстрижеш, са като моите! Ти просто си голям формат! Голяма работа, че нашите момчета кротушки не те харесват. Ще дойде време и ще срещнеш гигант, който ти подхожда, главното е да се отпуснеш! Да се освободиш!

Тази Линочка беше чудесно разкрепостено същество, тя дори можеше да си почеше пъпа пред момчетата, без изобщо да забелязва това и те винаги се трупаха около нея като песове около кучка по време на зимните кучешки сватби. Но Линочка изобщо не забелязваше тази дреболия, тази училищна суета, съвсем справедливо смяташе, че всичко започва едва след училищния праг и тук тя направо завиждаше на Маня.

— На теб какво ти е — ще си избереш някакъв институт, със златния медал дори в Московския университет ще те приемат, а там е въпрос на време: ще се учиш добре — аспирантура, кандидатска степен, докторска, богата невеста и това е. Има само една беда — твоя формат, който освен размерите, няма никакви забележки.

Тя се смееше и гримасничеше:

— Представяш ли си, намерила си своя гигант, подредила си се по размер и всичко ти е тип-топ. А пък аз? За да ме приемат, трябва да държа изпити, да търся момчета в тълпата, а сред тях има такива негодници — може и да сбъркам. Пък женската грешка винаги е тежка — дете, самотност, бедност. А времето си лети! Я опитай всичко отново!

— Излиза, че аз имам повече шансове? — усмихваше се отличничката Маша и клатеше глава. — Как ли пък не!

— Ти трябва — размисляйки, казваше Линочка за всеки случай, — трябва да постъпиш не в Московския университет, а в мъжки институт, където са само момчета и момичетата са малко. Например в Бауманския. В някаква физическа специалност.

— Но аз не знам какво е това — вяло се съпротивяваше Маша.

— Ще разбереш! — въздишаше Линочка. — На теб ти трябва мъжко обкръжение, да има около тебе тълпа, ти не си разглезена от внимание. А пък науката… Не ти ли е все едно. Нали по всичко си отличничка.

Така или иначе, подобни разсъждения ставаха и вкъщи. Наистина те бяха опаковани в други думи и други мисли, но накрая излизаше същото.

В крайна сметка най-много страдаше Мапа. По комплексите си дъщерята приличаше на нея, повтаряше я. Но ако съдбата на Мария Павловна вече се беше уредила, миналата й младост се случи някак от само себе си, без особени трудности, то Маня беше съвсем друга работа. Мапа, майка й, не беше нито отличничка, нито кротка и макар да се беше родила висока, но не така страшно колкото дъщеря й, тя не странеше от компаниите, от танците, от домашните купони. Николай Михайлович, току-що завършил аспирантура в историко-архивния институт, попадна на нея като ленив и не прекалено едър, леко заспал сом на весела и пъргава щука. И макар да не може да се каже, че Мапа го хвана за яката и го помъкна след себе си, но все пак се случи нещо подобно на този техен първи купон: те разговаряха, танцуваха и Мапа сякаш го отведе със себе си, накара го да я изпрати, а той вървеше след нея, по-точно до нея, а още по-точно завладян от нея, от нейната несъкрушима жизнена сила, масивност и готовност да го влачи след себе си. Николай Михайлович оцени и главното: младата жена без бой му отстъпи правото на умствено превъзходство, без да спори слушаше неговите речи и постепенно предаде на мъжа, ако може така да се каже, умственото кормило, като всичко останало остави за себе си.

А всичко останало не беше чак толкова обемисто.

Сред останалото, преди всичко моралното имущество, беше приликата на Маня с Мапа, на дъщерята с майката, прилика не точно буквална, а нещо повече и затова налагаше на Мария Павловна повишена отговорност. Не я успокояваха угодническите думи на колежките, които я познаваха, че толкова умно момиче ще стане знаменит лидер, обикновено такива дами с крупни размери са забелязвани от ръководството и няма да се учудят много, ако Маня, разбира се, избрала такъв едър мъж като нея, скоро ще се окаже поощрена и ще стане голям началник.

По природа умна, Мапа не изключваше в мечтите си подобно превръщане на грозното патенце в царица лебед. Но, бидейки изключително прагматична, повече се грижеше за друго. За това какъв институт да избере Маня, как да помогне на девойката в правилния избор не на път, а на съдба и къде по-лесно може да се уреди нейната женска участ.

Стигна се дотам, че веднъж, когато тримата вечеряха в кухнята, Мапа се изтърва:

— Колко жалко, че не живеем в Израел!

Дори „вътрешният емигрант“ се закашля и се втренчи в жена си, очаквайки обяснение.

— Какво тук не е ясно! — възкликна Мапа. — Там взимат момичетата в армията! И Машенка щеше да отиде в армията, непременно щеше да се издигне, да завърши академия, да стане — като начало — най-малко полковник! Може и генерал! А по пътя към целта може и да се омъжи!

— Мамо — само въздъхна Маня, а Николай Михайлович предпазливо предупреди:

— Да не си помислила да го кажеш на някого!

И като подъвка и помисли, заключи не съвсем определено, но в условията на тогавашните недомлъвки, твърде смислено:

— Ние макар… Но не… А и там стрелят!

Мапа въздъхна. Това действително беше пречка.

У нас тогава не стреляха.

6

Институтският живот на Маня се превърна в приказка.

В московското Висше техническо училище „Бауман“ изглежда представата за подходяща във всяко едно отношение студентка съвпадаше с Манината същност и облик — ей богу, все пак мнението на хората доста често излиза вярно.

Трябва да се предполага, че един от най-знатните и уважавани вузове, подготвящи научно-техническия елит, учени и практични мъже от най-висока класа съдеше за жените така: или те трябва да бъдат наравно с мъжете, а това означава да бъдат двайсет процента по-добри по нивото на знания и подготовка, при това да притежават еднаква издръжливост за бъдещите тежки работи, или пък да им подхождат в качеството си на жени, ако разбира се, издържат на училищните страдания, а трябва да се каже, че учението тук беше твърде мъчително и не само момичетата, а и много момчета на цели тумби отпадаха, така и нестигнали до финала.

На Маня й се падна изключителен късмет.

Когато тя дойде в приемната комисия, за да си подаде документите, там надникна висок старец, пред когото всички станаха прави. Той веднага забеляза голямата абитуриентка, приближи се до нея, усмихвайки се приветливо, а когато мъжът, който приемаше документите й, я представи като златна медалистка, й кимна и каза:

— Я ела с мен, дете! Да пробваме със зъби вашето медалче! От какво ли качество е?

Поведоха Маня след стареца, съпроводени от цял ескорт солидни мъже и отначало момичето се смути, мислеше си — дали да не избяга, но само си го мислеше — дипломата й и останалите документи бяха вече в ръцете на високия старец, който вървеше бодро пред малката, но изглежда твърде внушителна групичка, на която правеха път всички срещнати студенти и преподаватели, които спираха и почтително поздравяваха.

Лицата се изтриха от паметта на Маня, изглеждаха й като някакви блини: една от блините от кавалкадата й прошепна колко й е провървяло — водят я на събеседване при самия ректор, академик Петров, и ако всичко мине добре, тя може да се смята за студентка — най-първа в новия прием.

Според логиката на предишния й живот тази новина трябваше да довърши Маня. Мълчалива, скромна, стесняваща се от своите „размери“, тя можеше съвсем да се вцепени, но момичето — все пак някой води в такива случаи хората — изведнъж дълбоко въздъхна, отпусна се и се почувства като съвсем свободна птица, към която е проявен необикновен интерес и затова няма от какво да се стеснява — дойде времето да си разпери перцата…

В кабинета на ректора тя влезе вече спокойна, а когато седна на края на големия кожен диван, срещу който в противоположния ъгъл се разположи ректорът, окончателно се успокои, все едно беше в този кабинет не за първи път и отдавна бе свикнала с него.

Старецът отвори нейната папка, разгледа дипломата. Набързо прочете останалите документи, после ги остави настрана.

— Е, добре — каза той, усмихвайки се приветливо, — няма да стигаме до проверка на вашите училищни знания, това е празна работа. Запомнете: за вас детството е в миналото. Сега започва съвсем друг живот. Много труден, живот на възрастен. Разберете, само с факта, че постъпвате в нашето училище, вие се издигате няколко стъпала нагоре. Няма да има време за колебания!

Тя го гледаше право в очите и изглежда, че ректорът намери в погледа й отзива, който очакваше.

Неочаквано академикът попита:

— Занимавате ли се със спорт?

— Не — усмихна се тя.

— Напразно. Какво ви харесва повече, баскетбол или волейбол?

Тя вдигна рамене.

— Запишете се в секцията. По-добре волейболната — той се усмихна, — както и аз някога.

Седящите в кабинета възрастни се разсмяха, а Маня каза:

— Ще взема под внимание вашата препоръка.

Отново всички се засмяха и на нея й се стори, че по-освободено.

— Ще се радвам — каза ректорът и те поговориха още малко за нещо съвсем странично: често ли ходи на театър, защо избира технически вуз, каква книга чете сега…

Тя говореше сдържано, но на най-обикновения, но подвеждащ въпрос отговори блестящо: тя обича хората, белязани с божи дар и това, както тя го разбира, са представителите на изкуството. Певци, художници, великия Пушкин — ангел го е целунал при рождението му и слава богу. Но има област в човешките достижения, която, разбира се, е зависима от таланта, но в още по-голяма степен от труда, от знанията и с възхита назова имената на Ландау, Йофе, Капица, че женският ум дори няма право да мечтае за подобни достижения, но нали редом с великите физици са били като техни помощници и жени, не може да се мине без тях. Ето, тя мечтае да стане такава помощничка на сериозен учен — а на тях им е нужна не каква да е, а подготвена помощничка.

Все пак, ненапразно кротката Маня беше станала медалистка и то златна. После, в живота като възрастни училищните медалисти обикновено стават „средняци“ и по-често тройкаджиите, а съвсем не отличниците се измъкват напред — но засега натрупаното в училище се отливаше в необходимите, съответстващи на възрастта и търсенето, форми.

Белокосият академик се усмихваше на думите й, после стана и се приближи по-близо. Те бяха горе-долу на един ръст — Маня вече стигна 183 сантиметра — и се гледаха един друг в очите. Това й помогна и после.

С времето Маня със сигурност разбра, че да гледаш очи в очи — това е добре, това е с равни по нещо и може да се очаква някакво внимание, а ако ти си по-висока и трябва да гледаш на човека от горе надолу, дори и с най-добри чувства, това ще го вбеси, или в крайна сметка ще му създаде усещането за дискомфорт.

Но тогава й се беше паднал хубав момент, ректорът игнорира своята възраст, опит, всичките си останали превъзходства — и в това беше неговата мъдрост — погледна Маня в очите като равна и каза недвусмислено:

— Добре дошла, Мария Николаевна!

7

Съдбата пожела Маня да се срещне с ректора всичко на всичко още два пъти, но затова пък за високото покровителство знаеше цялото училище. Излишни одумки не можеше да има, тъй като великият старец минаваше за интелигент от най-висока класа, от много „патентовано“ дореволюционно семейство, а заслугите му за науката и самоотверженото ректорство бяха извън подозрения. Има поговорка: жената на Цезар е извън подозрение, така че ректорът беше самият Цезар, и не можеше и дума да става за недоверие — той априори имаше предоставено право на всичко. И макар че съществуваха всякакви там парткоми, профкоми и комитети на комсомола, не те, а Цезар произнасяше окончателното решение по най-главните работи, без да се впуска в суетата на напразни съгласувания и прочие глупости.

Без да се среща с Маня и без да обсъжда с нея това, когато тя стана във втори курс, той утвърди нейната кандидатура за депутат на Бауманския райсъвет. Тя не се противи, избраха я и сега всеки ден заместник-ректорът по стопанските въпроси й даваше за подпис най-различни документи, които заради своя педантизъм не я мързеше да прочете.

Най-често това бяха заявления до председателя на районния комитет, но понякога писмата излизаха от пределите на района — в Моссовет, до зам.-ове, началници, че и до висшите партийни органи.

Трябва да отбележим, че Маня, сега твърдо Мария Николаевна, малко преди депутатството, като изучи два семестъра с все така обичайните за нея петици, получи поименна стипендия, и то не каква да е, а Ленинска.

Но и това не е всичко. И не най-важното.

Най-важното се оказа, че Маня се записа, както я посъветва ректорът, във волейболната секция. Треньорът на име Павел Павлович и прякор „Папа“ само се обърна към нея и направо го втресе.

Папа, както това се случва според принципа на обратното действие, беше нисък — метър с кепето, имаше необикновено космати гърди — неговата коремна грива достигаше почти до гърлото и се показваше от разкопчаната тениска, той беше професионално креслив, но разумен. Неразумните не ги държат в Бауманка.

Манината „фактура“ не само че от раз го привлече със своя потенциал — той направо възкликна. Тренирайки мъжкия и женския отбор, в първия той намираше почивка и радост, а във втория — безкрайни мъки. Налагаше се да го събира дори не от студентките, а от наемните служащи — младите лаборантки и библиотекарки, дори секретарки, а нима това си е работа? И не щеш ли — подарък от съдбата!

Няма да се впускаме в подробности за спортната кариера на Мария Николаевна. Макар и никога преди да не беше се занимавала със спорт — нима могат да се нарекат с тази висока дума нищожните часове по физическо — природата я беше надарила не само с могъщо телосложение, но и със сила, издръжливост и както се изясни, съвсем не лош отскок. С една дума след година тренировки не можеше да я познаеш: неувереното, плашливо, невзрачно момиче, се превърна в хармонична, уверена тигрица. Едра, с дълга открита шия, отворено лице, развити рамене, здрава талия и крака. Както казваше Линочка, мнимите недостатъци на Маша по вълшебен начин се превърнаха в качества. Мускулестото, силно и апетитно дупе, опаковано в прилепналата тъкан на спортните гащета не се тресеше като на останалите при приземяване, не се пльосваше с излишни тлъстини, а беше винаги опънато без всякакво напрежение. Тази част хармонично се уравновесяваше от гърдите — неголеми, които не подскачаха при скоковете, подчертани с еластичен сутиен и все пак напълно достатъчни, изглеждащи здрави и не разлюлени от прекалената мекота на плътта.

Но всички тези подробности са важни не толкова за характеристиката на Маня, колкото за обяснението, че спортната зала се оказа нейният подиум, където извеждат кандидатките на конкурсите за красота, само че тогава нямаше никакви такива конкурси, но имаше спортни зали и не само Маня беше забелязана там не по ума си, по своята прилежност и знания, а със своята младост и физическа хармоничност.

Точно там, в спортната зала, й хвърли око Льошка Медведев от енергофакултета, или просто Медвед. Той без всякакви церемонии и някак по мечешки нахлу в Машиния живот. Пристигнал от Кемерово, в първия си студентски ден влезе в спортната зала и я огледа… Тя също го забеляза — погледна го бегло, а с вътрешното си зрение го разгледа внимателно — нещо като таен механизъм прищрака в нея: това е той.

Сега около нея се въртяха доста високи момчета, които й подхождаха — права беше отнякъде всичко знаещата Линочка — но всички те бяха като чужди. Двойка момчета се опитаха да се „лепнат“ за Маня — още тогава го имаше този немного приятен израз, но дали го правеха прекалено грубо за фината Машина душа, дали като научиха повече за нея — депутатка, поименна стипендиантка — се отдръпваха, предпочитайки нещо по-обикновено. А може би и както преди се плашеха от ръста й, я опитай очи в очи! От горе надолу е по-лесно.

Алексей Медведев не се занимаваше със спорт, но намина в залата, седя през целия мач, разглеждайки Маня и всичките й прелести, изчака да излезе от съблекалнята и усмихвайки се, тръгна насреща й. Може би, ако беше чул за Машиното институтско величие, не би рискувал да направи това, но той още нищо не знаеше за нея, което облекчи действията му в първите три дни, когато като лос вървеше след нея, редом с нея, край нея. Иначе казано в първите три дни те се запознаваха един с друг, бърбореха за каквото им падне, дълго се разхождаха — беше дълга хубава есен — а когато след три дни научи повече за Маша, Медвед вече не се спря, не се изплаши, просто с радостно учудване попита Маня дали това е вярно и тя потвърди своята особеност — наистина скромно, като отричаше, но нали фактът си остава факт.

Независимо от това, че Альоша беше една година по-млад от Маня, Бауманка веднага призна тази двойка. Първо, макар и само със седем сантиметра, но все пак той беше по-висок от Мария Николаевна. Второ, беше сибиряк, а това нещо означава, макар и казано честно, никой така и не знае точно какво именно, но някакво достойнство има в това. А пък трето, и най-главното, любовта между двама високоразмерни млади хора беше, така да се каже, налице. И двамата се усмихваха, щом се видеха, ускоряваха крачка, бързайки да се откъснат от всякакво общество — и обществото се съгласяваше с този неумолим зов на природата.

Льоха беше добър, добродушен. Той никога не се озлобяваше, шегуваше се в трудни моменти, макар че какви ли тегла имат осемнадесетгодишните? Свършат парите, тогава спри някого, дори случайно познат и го помоли — никой няма да се учуди, няма да се възмути от такава проста молба: „Дай назаем петарка!“ — а ще бръкне в джоба и ще извади търсеното, дори да е предпоследното му, защото прекрасно знае, че утре и на него, ако му потрябва, няма да му откажат.

Впрочем Льоха беше и много заможен студент, дори може да се каже богат: родителите му бяха началници в някаква мина, изглежда печелеха доста и изпращаха на сина си по петстотин, а понякога и по седемстотин рубли — много пари за онези времена и той охотно ги раздаваше назаем, почти винаги той самият оставаше без пукната пара. Наистина в онези благословени времена това, вече преведено на днешния език, бяха „сигурни вложения“, добри инвестиции, защото раздавайки всичко до рубла, когато пука от глад, кредитираните благородно, и което е още по-приятно — неочаквано започват да връщат заемите. Получаваше се някаква въртележка, в която Льоха беше главният кредитор, спонсор, финансист и в нея участваха много момчета и най-важното — спасяваха се от временно безпаричие, а Льоха, който не придаваше никакво значение на своите заеми, все пак с добрината си беше щастлив от всичко това и радваше Маша, че не е алчен.

Отдавна е забелязано: успехът, както и неговата противоположност, винаги се натрупват в някакъв мощен сноп от висока енергия. В трети курс извикаха Маня в парткома и й съобщиха, че както й е известно, предстоят поредните избори за Върховен съвет на СССР. А традиционно от Бауманския избирателен район в Москва се балотира Генералният секретар на ЦК на КПСС. И като така, тя, Мария Николаевна по препоръка на самия ректор, от името на студентите от цялата страна трябва да се изкаже на окръжното събрание, където ще стане издигането и където ще бъде Той.

Маня не писа своята реч, дадоха й я съвсем готова, помолиха я да направи забележки, но такива нямаше, помолиха я да порепетира, за да не се запъва, и като се извиниха и притвориха вратата, я накараха направо тук в парткома да издекламира един абзац за проба. Тя издекламира. Одобриха нивото на гръмкост и искреност.

В стаята за президиума на огромното събрание Маня отново видя своя ректор. Той веднага се приближи, хвана ръката й и я погледна. Отново тя почувства някаква свобода, някакво необяснимо равенство, което предлагаше младият поглед на възрастния човек. Това не беше просто симпатия, съчувствие, одобрение — академикът, именно академикът предлагаше своето равенство на нея, студентката, а странна работа, сближаваше ги само високият ръст — само високият ръст, какво друго…

Ректорът каза, че макар и да не я вижда, но следи и знае, че тя е станала капитан на женския отбор по волейбол.

— Непременно ще намеря време някога да дойда в спортната зала. Помните ли, казах ви, че аз самият на младини играех и то с голямо увлечение. — Той примижа, приближи се до ухото й и каза, понижил глас: — Ще ви кажа, това прилича на политиката — подаване, пас, разиграване, удар! — И като се засмя добродушно, добави: — Днес е вашето подаване. Успех!

Настаниха я в президиума до ректора, но той повече не говори с нея. Изведнъж всички станаха, залата заръкопляска, гръмна, с целия президиум Маня се полуобърна към тъмната вратичка встрани от сцената, но отначало нищо не видя и едва после по някакъв чуден начин, отначало малък, а после увеличавайки размерите си, се показа този, когото аплодираха и нечуто — със застинало, нищо неизразяващо лице, не мина, а проплува покрай Маша до своето централно кресло Генералният секретар, съпроводен от висок и гъвкав охранител.

Разбира се, Маша силно „вибрираше“, но само вътрешно. Нейната мощна физическа плът й позволяваше да поеме, да миксира външното вълнение, но това беше добре само до известно време. Излизайки на трибуната, както я посъветваха, трябваше леко да се развълнува и да не говори с равнодушен глас. А ако се получи спокойно — не е добре. Не е нужно да обясняват защо.

Дойде нейният ред. Като минаваше покрай Генсека, който естествено седеше с гръб, Маша изведнъж видя, че той трудно се полуобърна към нея. И се усмихна. Тя кимна и тръгна към трибуната. Това — дали поздрав, дали ободрение — не на шега я развълнува, първите си думи тя произнесе с пресипнал глас, после протегна ръка към чашата, която стоеше в дълбочината на удобната трибуна и отпи глътка, като направи неволна пауза и необяснимо за себе си, все едно призова залата към специално внимание.

Развълнуваната бодрост, с която Маня прочете своята кратка, но пламенна реч в чест на бъдещия депутат, разбира се, бе подклаждана и от невидим и таен пламък: някъде в полутъмната, изпълнена от еднакви лица зала, седеше нейният възлюбен и резултатът, сгряван от толкова различни температури — вълнението пред любимия, страхът пред президиума, ужасът от многоликата зала — се оказа дори с дребните затруднения на речта, просто великолепен. Не според волята на Машиното творчество, а на парткомовския речописец, тя завърши своето излияние почти като публичен тост: с такива славещи кандидата наздравици, че изведнъж президиумът заскърца с краката на отдръпваните столове, след тях стана цялата зала и нестройните аплодисменти се превърнаха в равномерно и страшно, предизвикващо тръпки „скандиране“ — разбира се, в чест на Генсека. Той с мъка стана и погледна към Маня и й се стори, че целият президиум я погледна, а тя, вдигнала ръце високо над трибуната, аплодираше вожда заедно със залата и й беше едновременно и страшно, и радостно.

Ах, колко добри и спокойни бяха тези предсказуеми страсти, когато всякакви вълнения имаха предусетен, предварително планиран резултат и ако например издигаха за кандидат-депутат Генсека, на никого и през ум не му минаваше, че няма да го изберат или ще го изберат с процент по-нисък от 99, че предизборното събрание няма да завърши с бурни овации и пълен душевен комфорт не само за Генералния, който имаше право да се вълнува единствено в положителен смисъл, но и за всички мили, чувствителни „уредници“ на ликуващи тържества с разкошен бюфет за участниците, със специална маса за президиума, за да не се посрамят, ако изведнъж кандидатът пожелае да сподели трапезата.

Този път кандидатът не пожела, но когато всичко свърши, а Маня вече идваше на себе си, изправена недалеч до масата на президиума, изведнъж някакви хора бързо се раздвижиха, зашепнаха и непознати колеги от тържествената сцена изведнъж взеха да се обръщат към нея, да се усмихват очарователно и да й подсказват:

— Вас! Вас търсят!

Точно те, тези доброжелателни представители на обществеността изглежда знаеха, досещаха се кой я вика и защо, а Маня поради наивност отначало не разбра, едва след това, когато до самата малка вратичка встрани от сцената видя ректора, не разбра, а усети.

— Викат ни — каза той, усмихвайки се, — прекрасна Жана!

— Аз не съм Жана — поправи го тя внимателно, — аз съм Маша.

— А за Жана д’Арк чувала ли си? — тихо изрече мъдрецът.

Тя се изкиска, все едно се извиняваше: вратата пред нея се разтвори, те минаха между наредени високи и еднакви мъже и се озоваха в ярко осветено помещение право пред Генералния.

Той приличаше на нещо не съвсем живо. Все едно добре облечен възрастен човек, но нито краката, нито тялото, нито дори ръцете му даваха признаци на живот, а лицето му, навсякъде еднакво с равномерна жълтевина, напомняше маска. И очите гледаха, без да мигат. Само устните се движеха. Но тези устни казаха съвсем весело:

— Също като в „Кавказка пленница“. Помните ли? „Комсомолка, спортистка, красавица.“

Заобикалящите го мъже дружно се засмяха. Генсекът добави:

— Обичам високите момичета!

И отново дружен смях. За някакъв миг Маня се почувства страшно глупаво, все едно е състезателен кон и са я извели на оглед. Но това продължи кратко, защото Генералният попита академика, който стоеше до студентката:

— А защо тя не е в партията? Такива ни трябват. — И отново каза не по генсековски: — Ние с вас сме старчоци! А наоколо ходят такива… такива… — Той мъчително подбираше думата, но така и не намери нищо оригинално. — … млади.

И изведнъж като на кокили тръгна към Маня. Тя се изплаши: ами ако изведнъж падне? Обаче символът не падна, придвижи се до нея, хвана я за ръката, стисна я с младежка сила и каза:

— Благодаря, Мария Николаевна! За хубавите думи. За вълнението. За сълзата, която пророних. Желая ви успехи. — И прибави: — А ние ще ви наглеждаме.

След това — лек шум, движение, Маня разбира, че трябва да си ходи, ректорът не се вижда… Тя като сомнамбул се измъква навън, където вече я чака Льошка, механически преразказва историческата сцена, смее се, ахка със закъснение, вкъщи разказва за всичко и майка й и баща й смаяно разглеждат своето конформистко дете — те винаги от всичко бяха недоволни, а тяхната дъщеря получава височайша аудиенция — но нали тя и без това си е депутат и персонална стипендиантка… Нима всичките им съмнения във властта и нейната справедливост ще преминат през такива странни изпитания на близостта с нея, и то не в някакви отдалечени и абстрактни форми, а направо тук в собствения им дом, с единствената и любима, никога в нищо непротиворечаща им дъщеря?

През нощта Николай Михайлович дълго кашля, не можа да заспи от смущаващи го мисли и Мапа не спа, мятайки се мълчаливо като между Сцила и Харибда, между два тъпи въпроса: „Как така?“ и „Какво ще стане?“.

А пък Маня, преди да заспи, си спомня пътя от двореца на славата до дома. Те вървят с Льошка, олюлявайки се от смях. Маня отново и отново си припомня детайлите от „задкулисната среща“ с вожда и нейният ухажор изцяло споделя радостната й възбуда, навън е вече март, но е хладно, а те са в полуразкопчани палта, шаловете са извадени, има ли всичко това някакво значение в такава вечер?

От полукръглия, слабо осветен проход към входа на стара московска кооперация изведнъж пътя им пресече жена. И спря пред тях. Беше циганка.

Проходът е тъмен, усеща се някакво движение, там има някой, може би някаква непозната сила, но Маня и Льоха не ги е страх, в Москва никой никого не напада, това не се случва, освен когато разни пияници не могат да се разберат помежду си, а и редом с прохода, осветявайки циганката и тях самите, имаше огромна, плоска като огледало витрина на магазин. Никой не излиза оттам, наоколо е пусто, макар и малко страшничко, светлата сияеща витрина и тъмният вход са почти един до друг, яркостта като че ли подчертава съседната тъмнина, те, Маня и Алексей са млади и не се плашат от нищо, а пък циганката…

Тя май се държи доста странно. Наистина тях милицията ги гони, рядко ще срещнеш цигани по улиците, но тази — отначало прекалено дълго ги разглеждаше и едва след кратка пауза колебливо предложи на Маня:

— Дай да ти гледам, красавице.

— Нали трябва да ви платим — казва комсомолката и депутатката, която идва от важно събрание. — Аз нямам пари. Ние сме студенти. Разбирате ли?

— Как да не разбирам — казва циганката, гледайки само Маня и дори обърнала се малко с гръб към Льоха. Кой знае защо той не й харесва. Но тя греши, не го разбира, а той нали е добър Медвед — бърка в джоба, изважда две петачки и казва:

— Едната за храна, втората за вас — и й протяга портфейла.

Циганката се обръща към него, само за кратък миг се бави и произнася:

— Е, добре, на теб съвсем нищо не исках да ти казвам, но ще кажа… Ти си млад, няма да те огорчавам, само те предупреждавам: не се пъхай слепешката в огъня!

А Льошка й отговори:

— Само така трябва да се живее — без много да му мислиш! А иначе не е интересно!

— Не се шегувай с живота — отвърна циганката.

След това се обърна към Маня:

— Разбира се, ти си щастлива сега, но това ще мине и ще ти се струпат много изпитания. Лошо ще е, ако забравиш себе си.

— Как така? — попита Маня.

— Не знам — отговори циганката, — сама мисли. — И неочаквано се усмихна: — А вие скоро ще се ожените!

Както казваше Щирлиц, запомня се последната фраза и те двамата запомниха именно това — абсолютно по Щирлиц. Всичко останало забравиха.

8

Ако Маня беше гаднярка и с по-практичен характер, щеше да си уреди кариерата още от студентските години. Нея веднага я препоръчаха и за партията, така че тя стана патентован кадър май във всякакъв смисъл. И някой, някъде, нещо имаше предвид за нея. Но тя пръста си не помръдна за своя изгода, освен при един, повече от сериозен случай, само че за това — по-късно. Късметът като че ли сам падаше в ръцете й, без каквито и да е усилия от нейна страна, впрочем тази глупачка дори не съзнаваше, че това е късмет, че явно й върви и че може да настъпи миг, когато всичко ще рухне, заедно с успехите и неуспехите, изобщо всичко ще изчезне, ще дойдат други времена, когато нито нейното положение, нито червената й диплома, която тя постигна без особени усилия, ставайки инженер програмист от висока класа, тогава когато в страната нямаше още дори прилични компютри, нито общественото признание — нищо няма да има достойна, какво да говорим, дори каквато и да е минимална цена.

Две години, изнемогвайки от младост, Маня се опазваше, отдавайки енергията си на волейбола и ученето, за да не се предаде на Льошкините набези, но след четвърти курс, през август те отидоха да се къпят с преспиване на Истринския язовир и когато се стъмни, в крайбрежната горичка, тя не издържа. Нейният млад здравеняк ухажор за две години чакане така беше зажаднял за този миг, че Маня запомни за цял живот лятната горичка със скъсалата веригите си дива страст на жениха, и със собственото си съкровено откритие на нова страна от живота.

Тя забременя веднага, още първата нощ. Льошка я отведе в гражданското и двамата се уговориха да минат без каквито и да е разточителства: родителите, близките приятели и приятелки като Линочка и това е — в института дори не знаеха до първите признаци на Машината закръгленост, че те са се оженили.

Тези дни Льоха купи спяща кукла, подарък за бъдещата дъщеря — той много искаше момиченце — а Маша вярваше в предразсъдъци и малко се разстрои.

Кукла и всичко останало можеше да се купи едва след раждането на детето, за нищо на света по-рано. Тя, сякаш я наказа, скри куклата в някакъв забутан куфар.

Разбира се, с волейбола беше свършено, Маня само ходеше в залата, за да подкрепя своите приятелки и точно в това положение отново видя ректора.

Маня седеше на пейката за зрители, когато забеляза, че академикът влезе в залата и започна да разглежда играещите съвсем не с поглед на фен, а точно търсейки някого. После погледна към зрителите, видя Маша, тръгна, усмихвайки се към нея, но колкото се приближаваше и разбираше защо не е на площадката, погледът му все едно че угасваше. Въпреки това той любезно я поздрави, седна до нея и поседя десетина минути, пресилено демонстрирайки интерес към играта.

Той нищо не я попита и не каза — а тя пък какво трябваше да говори? — после се тупна по коленете и произнесе:

— Време е да вървя. Дългът ме зове. — И неочаквано попита: — С какво мога да помогна?

Вкъщи това изобщо не се обсъждаше, но както казват, висеше във въздуха: как ще я бъде по-нататък, как ще живеят петимата в двайсет и осемте квадратни метра родителски апартамент и Маня се тормозеше от това. Да, тя беше в пети курс, Льошка — в четвърти, бъдещето беше твърде неясно — разпределение, работа, детето е на път — и Маня се изчерви и каза:

— Да имахме с мъжа ми поне някакво жилище.

— А кой е той, мъжът ти? — попита ректорът.

— Студент от четвърти курс на енергофакултета.

— Значи, наш — изхъмка ректорът и неопределено заклати глава. После изпъшка и каза: — Най-трудното.

Той й кимна и те повече не се видяха. След два дни я извикаха в местния съвет и й казаха да подаде молба за жилище.

Едва после, със задна дата ти се струва, че годините летят бързо, на един дъх, а в действителност всичко върви мъчително и по-продължително. Генсекът, който окуражи Маня, почина, смени го по-млад старец, но много болен, той не изкара много и бе сменен от трети, по-грохнал и от първия. Струваше им се, че страната се блъска в някакво невидимо безпътие, а целият народ недоволстваше — магазините празни, на пазарите — скъпотия. Впрочем това винаги засяга старците или възрастните, младежите живеят със своя млад дух, и ако страдат, то е по съвсем други причини.

Маня получи апартамент. Същият като на родителите й, само два метра по-малък, двустаен двайсет и шест квадратни метра в кооперация недалече от телевизионната кула в Останкино, само че не беше висок блок, а хрушчовска пететажка. Независимо от това имаше завистници — о-хо!

Дори при младите има все пак някаква граница на успеха, която е опасно да се преминава. Е, добре, отличничка, стипендиантка на Ленинска стипендия, депутатка, държа реч пред Генсека, в партията я приеха… Но пък да дадат жилище на студентка, която още нищо не е направила в живота! Маня просто физически почувства каква дружна завист отблъсна от нея съкурсниците й, особено момичетата, сякаш короната, която сияеше върху главата й, изведнъж потъмня и започна да прилича на знак за особена враждебност, отблъскване, признак на кариеризъм. Погледите на съпричастност, които преди ги изпращаха с Льоха, сега се смениха с откровено завистливи и недоброжелателни.

Странейки инстинктивно от тях, Маня все по-често се криеше в спортната зала и веднъж, глупачката, съвсем преди раждането, в края на тренировката излезе на площадката да поудря топката, протегна се да подаде, нещо в нея изпращя, хвана ответния пас и, забравила за своето положение, падна на гръб. Маня загуби съзнание, още в залата й изтекоха водите, откараха я с Бърза помощ и тя роди мъртво недоносено бебе. Момченце.

И веднага за всичко обвини Льоха и спящата кукла, която той, глупакът, подари на нероденото си дете.

След болницата Маня поиска да я закарат вкъщи при родителите й, лежеше завита с одеялото, говореше малко и плачеше, на утешенията на майка си отговаряше съвсем по старчески, че съдбата я е наказала за всякаквите глупави успехи и че са я урочасали завистниците. Тя поиска да върнат апартамента. Казваше, че като се оправи, ще отиде при ректора, ще му поднесе своите извинения и ще върне ключа.

Не успя. Той умря.

Докато стоеше в почетния караул, със синини под очите — от неотдавнашното собствено, изпитано със своето тяло, небитие, Маша изведнъж помисли, че това е нейното второ предупреждение. Нейното собствено момче, нейната кръв, което тя дори мислено не успя да обикне, я напусна не просто така, не беше случайно, това беше някакъв знак, някаква съдба, която я препъна на хлъзгавия и вече прекалено гладък път, и ето сега — смъртта на академика.

Какво да се лъже: той я покровителстваше. Наистина, ако тя се учеше за тройки, и той не би успял, но доброто учене все пак е само половината работа, да се добере до среща с Генсека беше немислимо без магия и този мършав висок старец, който й позволи да го гледа в очите като равна, всъщност беше нейният добър гений, покровител, благодетел… Какво ще прави сега без него?…

Маня постоя в почетния караул. На другия ден сутринта изпрати във факултета заявление с молба да й разрешат академичен отпуск за една година — към заявлението прилагаше медицински справки за нещастието си.

Тя искаше да се затвори, да се скрие, година да не се появява пред хора, да се подготви за пропуснатите изпити и да ги вземе като задочник, за да не изостане от курса си, но нещо в нея се пречупи: науките не влизаха в ума й, главата й беше затъпяла, замъглена, глупава. По цели дни Маня лежеше, напълно отблъснала своя верен Льошка, а той се мотаеше между лекциите и новата квартира, която ремонтираше, обновяваше, подреждаше със свои собствени сили. Но когато я ремонтира, задлъжнявайки на собствените си родители и на Мапа, Маша отказа да отиде там, без да има сили да обясни защо.

Легнала на дивана, тя се проклинаше, проклинаше собствената си безгрижност, кариерата, която така съблазнително и измамно легна в краката й, своята партийност и депутатство, своето отличничество — изобщо всичко, което й се случи.

Мария Павловна изразходва много думи, за да утеши дъщеря си, да я убеди, че всичко се случва, че животът не свършва с това и всичко е още пред нея. Маня кимаше в отговор, съгласяваше се, с ума си съзнаваше правотата на майка си. Но нещо я свиваше, нея атеистката, някакво тежко предчувствие.

Тя не разбираше какво означава това, защо има такъв камък на душата си, защо изведнъж само за един час всичко така мъчително се прекърши — нали нямаше никакви предупреждения за това. Изглежда Маня имаше природна склонност към твърдата логика на точните дисциплини и всякакви отклонения предизвикваха в нея сътресения, също като, да допуснем, отмяната на правилата за съпротивлението на материалите или отричането на закона на Нютон за гравитацията, и ябълката вече да не пада надолу, а да си лети в неочаквана посока.

И все пак имаше още нещо в нейните усещания — тя чувстваше, дори потръпваше от предстоящото нещастие, което се натрупва невидимо някъде зад хоризонта; хората не можеха да го предскажат, а само го предчувстваха както кучетата земетресение и ето че именно на нея се случи — може би единствена от всички да предусети това.

В един прекрасен ден Маня реши, че ще е по-разумно да не догонва курса си, а да прекъсне за една година. В края на краищата Льоха ще я настигне и ще бъдат разпределени заедно. Благодетелят изчезна, така че няма да е грях, ако внимателно се огледа и помисли къде може да бъде разпределена, за да й бъде по-удобно и по-близо до местоживеенето, а и заплатата да бъде по-висока, известно е какви пари получават абсолвентите на вузовете, дори от Бауманка. Впрочем това бяха мисли на Льоха, той нали беше от провинцията, нямаше никакви познати, Маня беше най-здравата нишка, която го свързваше с Москва.

Разказвайки за Маня, аз сякаш малко отместих в сянка нейния мъж, впрочем и родителите й също. А те между другото незабелязано се оформиха като две враждуващи сили.

Мария Павловна и Николай Михайлович дори в най-успешните, понякога зашеметяващи дни на Манината слава, като идваха на себе си, приемаха нейните успехи като своеобразни извинения на съдбата за тяхната лична обикновеност… Алексей напротив, смяташе успеха на своята млада жена за изключително нейна лична заслуга: изтъкнатост, спортсменство, политическа привлекателност, всеки път се опитваше да отдели нейните успехи от родителите й.

— Чу ли? — казваше той. — Всеки сам е ковач на своето щастие! А родителите — помогнали са ти в началото на живота, благодаря им. Но това е всичко!

Но така — това е всичко! — не ставаше. Маня по цели часове слушаше по-голямата Мария, целият морал на която се свеждаше до краткия извод: жената може да си намери друг, но майката син, тоест дъщеря — никога! Кръвните връзки са по-важни от всичко!

Постепенно тя дойде на себе си, отиде с мъжа си в новото жилище и се възхити. Льоха го беше превърнал в истинско гнезденце, и откъде се е взел у мъжа този наистина женски дар: и перденца някак си беше измислил, и съвсем прилична покривка на широкото легло отнякъде беше намерил, и беше напълнил с книги стария шкаф — а останалите мебели? Личеше, че не са нови, но не са и лоши, уютни, предразполагащи. След няколко месеца въздържания и страдания Маня отново веднага забременя.

Тя сякаш действаше по внимателно проверен математически график: точно след една година в училището се появи все същата отличничка Мария Николаевна, бременна точно в същите месеци, когато стана белята. Младостта беше оправила всичко, освен главното, генсековското, макар и това да беше цитат от „Кавказка пленница“. Тя вече не беше комсомолка и спортистка, но си оставаше красавица. Отдавна беше сменила Комсомола с партията, в спортната зала просто отказваше да влезе, а пък младостта — кой ще й я отнеме?

Още две години излетяха като миг: раждането на Мася — наложи се отново да се преместят при родителите, плюс отпуск за раждането — нов Генсек, цели вечери и дори нощи пред телевизора, когато предаваха речите на избраниците в Конгреса на народните депутати на СССР и великата държава приемаше всичко, което се случваше, с надежда за бъдещи промени, изпити (независимо че Маня беше в отпуск, отново отлични оценки), свободен график за кърмещата майка, изключително разпределение — оставят Маня в катедра в родния факултет да преподава на студентите, а Льоха попадна в Курчатовския институт…

Но после…

9

После държавата рухна.

Народът, без да разбира това, осиротя. Разпадна се като пясъчна къща някога могъщата партия. Трима пияни мъже, наминали в белоруския лес, разрушиха великата държава на безсилни парчета. Белязания се предаде на Безпръстия, рижото питерско парвеню, завзело колодата на държавните карти, за едно мигване на окото отмъкна имущество в полза на шепа такива като него, общото стана частно. Руската нравственост, записана във вековете с подвига на страдалци и художници, беше натикана в ъгъла, като за образец беше извадено американското търгашество. Магазините се напълниха с чужди храни, фалшива парфюмерия, гаражно производство на чуждоземската ширпотреба. Чужбината я разделиха на далечна и близка. Схватливи момци и девойки от неизвестен произход оцветиха телевизията, като й дадоха пълна власт. Посяха нищета, въвлякоха в престъпления едва ли не една трета от страната. Превърнаха проституцията в сладка мечта за момичетата от бедни семейства, внушиха на останалите, че главната ценност на земята са доларите, „зеленото“.

За броени дни Маня загуби партията, депутатството, нейната гордост — червената диплома, срамежливо бе скрита в чекмеджето под огледалото, а страстната реч при издигането на покойния Генсек за депутат — стана черно петно в биографията й.

Заплатата в Бауманка едва стигаше за каша и рядко за парче поскъпнал колбас. Тя забелязваше как във всеобщата бъркотия познатите й бивши депутати се уреждат в неясни предприятия и фирми: спъвайки се и падайки, хората се хващаха за всякакви възможности, за да не потънат. От всички страни се трупаха нови напасти — закриваха Масините ясли, по-точно сливаха ги с други, растеше цената. На докторите трябваше да се доплаща. В института хората търсеха друга работа — отиваха си, връщаха се, отново си отиваха: всичко приличаше на леген с размътена вода.

Нейният Медвед започна да си пийва. Курчатовският институт под ръководството на знаменит академик от младите, с нищо не се отличаваше от Бауманка, по-точно тях ги изравняваше новото, всичко изравняващо прозвище „бюджетници“. Заплатата на бюджетниците се гарантираше от държавата, но тя, според новите понятия, не гарантираше нищо и ако в Москва поне плащаха заплатите повече или по-малко редовно, то цифрите им бяха унизително недостатъчни.

Льошка едва започваше да се нарича курчатовец; според старите критерии това беше почетно, а и добре платено, но сега начинаещият инженер, без степени и звания се оказа посмешище.

Преди тези промени Алексей беше повече от неутрален, що се отнася до политиката. Той възприемаше Манините депутатство и партийност така, все едно не са обществени състояния, а например маса и шкаф: има ги и това е. Ако я няма масата ще бъде неудобно, но в края на краищата може да се мине и без нея. А сега той започна да се изпълва с омраза към ставащото. Нагледал се по телевизията на споровете между Върховния съвет и президента, той се вбесяваше и Маша невинаги можеше да разбере срещу кого е нейният Льошка. И най-често излизаше, че той е и срещу едните, и срещу другите. Той се оказа изобщо срещу всички.

— Къде е твоята партия? — питаше той Маня, когато се връщаше пийнал. — Защо милиони ваши членове партийци… тяхната мама… се изпокриха като дървеници… Отнеха им вестниците, сградите на районните комитети, властта… А те?…

Маня, доколкото можеше, се опитваше да го успокои, но самата тя не успяваше да обясни тази чудовищна покорност… Единствено предателството на лидера, неговата бъбривост и умствено безсилие — не са ли прекалено малко, за да рухне такъв колос като СССР?

Но, странна работа, тя, партийката и депутатката някак спокойно приемаше промените. Именно — спокойно. Възмущаваше се, ужасяваше се, но никъде не тичаше и не се хващаше за павето — оръжието на пролетариата. А Льошка… Той като че ли обезумя. Неговите родители бяха деца на заселници заточеници, но и двамата бяха получили висше образование и бяха станали, макар и не много значителни, но все пак ръководители в минното управление и макар те самите, идвайки в Москва, да разказваха за тежестите на този заселнически живот, никога не ругаеха властта.

Маша питаше Льоха — защо? Той отговаряше неуверено и различно. Ту казваше: „А какво е това власт? Отделни хора… Не бива подлостта на един гад, някакъв дребен следовател, да се прехвърля върху цялата идея…“. Или, повтаряйки баща си, разсъждаваше: „Трябва ли заради личната беда да отмъщаваш на цялата страна…“.

Алексей не можеше изцяло да обясни с думи миналото, но отлично изразяваше протеста си срещу настоящето.

— Какво правят с армията? А нима не е ясно, че доларът е троянски кон?

В миналите години, избягал от политзанятия, той каза веднъж:

— Маша, империализмът наистина съществува. Виж какво направиха с нас? Хитлер може да спи спокойно, всичките му мечти са изпълнени…

Маня си мислеше, че я извинява Мася… Все пак малко дете: болести, ясли, след това детска градина, работа. На кратки прибежки тя се придвижваше по триъгълника — Института, дома, детската градина; когато Мася боледуваше, цели две страни се съкращаваха и беше по-леко.

Извадиха от забравения куфар спящата кукла, купена някога от баща й, и красавицата в модна копринена рокля лежеше или седеше до малката. Маня глупаво се учудваше, че момиченцето, същество почти несъзнателно, кокори очички към куклата, която е срещу нея, мисли си за нещо, за нещо свое се досеща — а какво и как? А и досеща ли се?

Тя мислеше за дъщеря си: момиченце, дано да имаш добро и късмет, какво ли ще стане с теб, каква ли ще пораснеш, каква ли ще е съдбата ти? Изобщо живееше както милионите като нея и мислите й се въртяха около същите неща, както и на другите, равни с нея.

Тя рядко ходеше при родителите си, понякога при тях в Останкино идваше Мапа с пазарска чанта с нещо вкусничко, а Льоха сякаш остана самотен, леко безпризорен, неособено привързан към дома си.

Той започна да ходи по митинги — и откъде ли научаваше за тях? Веднъж се върна с разбита глава — беше се бил с милицията на Смоленския площад: намирал се е в тази знаменита колона, която бяха разпръснали с кръв. Когато Маня, като плачеше и му се караше, го превързваше, той й отговаряше:

— Обидно ми е за теб, разбираш ли!

— На мен ми трябва жив мъж — отговаряше тя, — а не моето минало.

Той я побутна назад, вгледа се в нея:

— Значи ти тогава не си била искрена?

— Искрена бях!

— Ех, ти, Маня…

Той наведе глава, легна на дивана, през цялата вечер въздишаше, обиден, но за какво да се обижда? За това, че им отнеха всичкото минало, още толкова живо, толкова горещо — и им мътят главите с някаква неясна нова правда? Да, има силни хора, убедени, и Льоха се оказа такъв, а пък тя просто няма време. Какво, да отиде на митинг с бебе на ръце? Глупаво.

После дойде септември на деветдесет и трета.

И всичко свърши.

Изглежда Льоха е бил на митинг при Белия дом и сигурно оттам е тръгнал с камион към телевизионния център с такива безумци като него. Маня ясно чуваше стрелбата, виждаше трасиращите откоси, по-точно част от тях… Под една такава огнена стрела бе попаднал Льоха… Боже, всичко това бе станало само на километър от дома. Но Маша разбра на третия ден. Непознат човек, който не се представи, й съобщи по телефона, че тялото на Медведев Алексей Петрович се намира в морга номер еди-кой си на еди-кой си адрес и я молят да се яви за разпознаване.

Маня беше физически здрава и млада. Тя просто се свлече покрай стената, срещу която беше телефонът и започна да вие. През този час, в който остана сама, в съзнанието й навярно милион пъти се превъртя краткият като видеоклип къс от нейния живот: спортната зала, милият й Медвед, който се усмихва срещу нея, полутъмните коридори на вечерния Институт, където беше удобно да се прегръщат, нейната реч в препълнената зала, но главното — разходката из вечерна Москва и циганката. Боже Господи! Циганката се оказа истинска — такава, която може да вижда чуждата съдба! Как беше казала тя? „Ти си млад, няма да те огорчавам, само не се пъхай в огъня слепешката.“

А той й отвърна: „Само така трябва да се живее — без много да му мислиш! Иначе изобщо не е интересно!“.

Маня не мислеше за малката, не мислеше как ще живее, не жалеше себе си — цялата й мъка беше отправена към Льоха, вече несъществуващ, тя дори не можеше да мисли за тази дума — мъртъв — само несъществуващ. Господи, та тя е виновна за всичко: Мася, та Мася, а той се оказа сам, като бездомник, и ходеше на тези митинги, нали защитаваше нея, Маня.

Ако живееше както преди, съвсем спокоен, даже равнодушен към всичко, което става в страната, обичащ да разправя вицове за Илич — и за първия, и за последния — всичко щеше да е нормално. Но нещо го накара да се преобърне, да се промени, да стане съвсем друг — и дали правеше това, защото ценеше нейните успехи? Дали беше така?

Не, не беше така… По-точно не само и не толкова заради това. Той посвоему разбираше всичко, което се случваше. Льоха не можеше да търпи новата лъжа, която беше по-лоша от предишната…

— Ще видите — каза той веднъж, докато се смееха над новата порция вицове за Генсека в негово изпълнение, — ще съжаляваме за тези времена.

Но всички, глупаци, дружно се развикаха, все едно той разказа нов виц.

Маниното съзнание се блъскаше в ъглите на тъмния килер, който беше нейната мъка, прехвърляше някакви незначителни откъси, изобщо не можеше да оформи ясна картина.

Все пак намери сили да позвъни на родителите си, те дойдоха с такси, всички заедно тръгнаха към моргата, отзад, притиснала се до Мапа, седеше изплашената Мася, която нищо не разбираше: тя плачеше, но на Маня й се стори, че плаче не защото усеща мъката, а защото всички плачат.

След това — пристигането на родителите на Алексей. Маня се страхуваше да ги погледне, очакваше, че те ще я упрекнат, но това не стана, погребението — не толкова скромно, така е, но някак обичайно, обикновено, неособено — ето такова. Дори прибързано.

В двора на моргата беше пълно с коли — ритуални автобуси и просто камиони с черно-червени парчета плат на каросериите. Предаваха покойниците един след друг като на конвейер и макар че мъжете в черни престилки, делово внасящи и изнасящи ковчези от помещението, наречено зала за сбогуване, не караха никого да бърза, бързината на техните действия, мълчаливата им пъргавина, прекъсвана само от редки глухи междуметия, разбираеми единствено от тях, всичко останало — скърбящите, разделящите се завинаги, от висотата на скръбта се спускаше върху мръсния, изкалян мраморен под…

10

С тази именно сцена на погребението набързо, с не тържественото сбогуване на Маня с миналото, всъщност толкова кратко, свършва и първата част на нашата история.

Можем да я наречем само пролог.

Нали главното действащо лице, най-малката от трите Маши, само се беше родила в старото време. И ако знаеше това-онова за него, то беше само по разказите на баба си и майка си.

Възрастните Маши познаваха миналото, живели бяха в него и тогава се чувстваха по различен начин.

Малката не познаваше миналото. Тя беше родена за настоящето, без да знае, че огромната пропаст между минало и бъдеще ще засегне и нея.

Втора част
Момински очи

1

Малката Мария, по домашному — Мася, обичаше такива, макар и къси, но все пак продължителни моменти, когато можеше да се учудва.

Ето и сега, тя гледаше през прозореца и сама се питаше: какво ли ще да е това вятърът?

Навън високите брези се огъваха и плющяха от вятъра, а старите, поне много възрастни елхи, дружно, но слабо поклащаха върховете си. Както Маша знаеше от физиката, зад прозореца има въздушен фронт, въздухът с висока скорост се премества от зона на високо налягане в зона на ниско налягане, но всичко това беше теория, по-добре от науката я обясняваше Пушкин: „Ветре, ветре, колко си могъщ, как гониш ято облаци“. И все пак още нито една душа не беше успяла да го види — той няма облик, колко е хубаво! Ето брезите се мятат, блъскат се в безпорядък, също като живи, елхите отново се люлеят на една страна като по команда, а пък вятърът не се вижда. Вижда се неговата сила. Но той самият — какъв е? Ето — той поглади с длан върховете на елхите, с такава гигантска длан, ето — с гръдта си огъна върховете на брезите — а той самият?

Невидим, безформен, движещ се неясно как и откъде — дали от горе надолу, дали от една страна на друга: единствено по дърветата, по това как те се огъват, може да се разбере, че го има. Но и дърветата са с корени в земята — за нея, майчицата, се държат и само се люлеят на различни страни като пияни, така че не е ясно къде лети, невидим и могъщ: струва ти се, че той е едновременно навсякъде.

В топлия дом е уютно и безопасно, стъкленият еркер в новия дом, където е Машината маса за занимания, сякаш я придвижва напред, откъсва я от сградата, сякаш виси над и наравно с дърветата и Мася е обхваната от радостно чувство — тя сякаш е част от този незрим вятър, а в същото време е защитена от него.

Мася пробва, напук на всичко, да разгледа вятъра, движи цветен флумастер по лист хартия, опитва се да съедини своите движения с мяркащите се дървета навън — получават се полукръгове, подобни на завъртулки и къси, напомнящи поривите на вятъра, прави стрели. Момичето сменя цветовете, но не гледа хартията, избрала сама себе си за някакъв самописец, гледа навън и бързо-бързо движи ръката си.

Когато най-после поглежда листа, вижда изпълнената с щрихи повърхност — нейната разноцветност предизвиква усмивка; Мася за миг се замисля, после леко, по детски се втурва и залепва листа със скоч на дървената страна на библиотеката. Нека да се чудят — какво ли е това?

2

Наоколо е пълно с невидимо. Например мъката.

Възрастните мислят, че тя не помни баща си, защото нямаше още пет годинки, когато той умря.

А пък той не умря, а загина, но нито Мапа, нито дядо й казват така. За тях той просто умря. Но нали умират в леглото от старост или в болницата от болест — нищо не може да се направи, така е устроен светът. А загиват от вражески ръце, от куршуми, както това се случи с баща й. Но кой знае защо старите се срамуват да го признаят. Просто: умря.

А Маня мълчи.

Малката Маша добре помнеше как вървяха с майка си по широката улица, водеща към телевизионния център. Маня — голяма и силна, с рамене, някога високо вдигнати, след гибелта на мъжа си изведнъж се изгърби. Може би направо там, в моргата, върху неговия ковчег я прегънаха нейните мисли. Прегърбена, хванала Мася за ръка, тя се луташе по платното покрай бордюра, а задминаващите ги или пък обратно — летящите насреща коли — нахално им светкаха с фарове или безпардонно свиркаха. Младата потисната жена и момиченцето край нея им пречеха да се втурват напред, да се престрояват като почти се блъскат една друга, с една дума движеха се неизвестно накъде и неизвестно защо и изобщо не им беше до тях двете, които се тътреха кой знае накъде.

Маня нито веднъж не каза на Мася защо идват тук — и през лятото, и особено през есента, единствено пропускаха зимата и пролетта, защото всичко беше затрупано със сняг или наводнено с мътни локви, но малката и без думи знаеше защо те са тук.

Дядо й Николай, учен човек, веднъж се изпусна и каза, че през онази вечер хората са се криели зад бордюрите на тротоара, за да не ги убият. Но все пак умирали. И отначало Маня идваше тук и не непременно с Мася, но водеше и нея, и най-малката Мария знаеше какви празни, безумни и прозрачни ставаха очите на майка й, когато тя вървеше покрай бордюра, направо на пътя. Беше опасно да пуска майка си сама — на този останкински булевард, редом с озверелите безмилостни коли, блестящи с бездушния си лак, тя беше безпомощна и беззащитна.

Мася неведнъж си мислеше, че майка й идва тук нарочно, за да я блъсне някоя полудяла кола, но тези препускащи, нахални, равнодушни коли в някакъв последен миг винаги удряха спирачки или завиваха преди високата, лошо облечена жена с момиченце и, форсирайки двигателя, като опасни недоволни железни зверове се понасяха нататък.

Мъката също е невидима, мислеше си Мася. Мама върви по пътя, мамините рамене са наведени, тя е мълчалива, но това са само последствия. Самата скръб не може да се види. Тя няма плащ, лице, глас, походка… А има следи от нея. Навярно ненапразно разни там художници рисуват смъртта като скелет, а в киното и по телевизията просто измислят разни страшилища, но това е кино, в него колкото по-страшно покажеш нещо, толкова по-добре. Затова всички се стараят, защото мъката, както и вятърът, не можеш да я видиш, а само да я почувстваш, да я изпиташ, да я усетиш.

Когато има вятър — дърветата се огъват. Те са безгласни, затова просто се люлеят, губейки клонки, а понякога се и чупят. Човекът може да вика и да плаче, той може да страда и той вика, плаче, страда, когато му е зле, когато губи близък човек, а ако млъкне, това значи, че: или се е утешил и раната е отболяла, успокоила, превърнала се е в белег, или му е толкова тежко, че самият той има нужда от спешна помощ.

3

Само на нечувствителните възрастни им се струва, че децата живеят в някакъв свой особен свят и докато не пораснат, няма защо да обсъждат с тях трудностите на живота. Пълна глупост!

Дори съвсем малката Мася добре усещаше още едно невидимо нещо: отношенията между баба й и майка й. Че какво може да се види тук, може да попитате? Нали те са дъщеря и майка, най-близките хора, които могат да съществуват. Но тогава животът странно ги обърна една срещу друга.

Баба Мапа винаги казваше, че е живяла беден живот, претрепвала се е, за да облече по-прилично Маня и да сложи нещо по-вкусно на масата.

— Знаеш ли, Масенка — неведнъж й казваше Мапа, — овесена каша и мляко — цели десет години това беше основната закуска на твоята майка.

— Ама пък е пораснала! — радостно отговаряше Мася и добавяше: — И аз ще порасна. Защото също ям овесена каша и мляко.

Баба й се смееше, казваше й малко смутено:

— Е, добре! Друго исках да кажа.

И целуваше малката.

— А аз имах предвид точно това! — не разбираше, но чувстваше най-малката Маша.

А ето какво чувстваше тя. Почти веднага след като загина баща й, и с баба й, и с дядо й започнаха да се извършват промени. Сякаш някой беше решил да възстанови равновесието, но по странен начин.

Веднъж баба й дойде у тях с тежка торба с разни плодове, а от чантата си извади пет зелени банкноти: Мася тогава за пръв видя как изглеждат доларите.

— Е, момичета — възторжено говореше Мапа, — случи ми се някакво вълшебно чудо! Вашата баба и майка на стари години беше съблазнена от съвсем млади хора! Напуснах моята родна и омразна поликлиника! Отидох в частна, разбирате ли? Сега съм малко като капиталистка, ха-ха!

Накрая Мапа извади плодовете, изми ги на чешмата, красиво ги подреди във фруктиера, постави я в центъра на кухненската маса, наля си чай и възкликна като в цирка:

— Слушайте всички!

Промяната в съдбата на Мапа, изглеждаше толкова лекомислена, сякаш тя чисто и просто е скочила от стъпенката на трамвая, когато бавно завива. Веднъж след смяната, вече на улицата я заобиколиха четирима млади лекари от същата тяхна опротивяла им поликлиника и, усмихвайки се много любезно, я поведоха към близкия ресторант. Вечерта не беше настъпила, значи беше още рано за ресторант, залата беше празна, но веднага им сложиха покривка на масата, все едно знаеха отпреди за заседанието на зъболекарския консилиум.

Мапа възторжено разказа за своя, както тя се изрази „интернационал“. Мосешвили, грузинец в не първа младост, московски гуляйджия със зашеметяващи връзки във всички сфери на живота, ташкентският емигрант от рода потомствени протезисти с двойна фамилия Петров-Файнберг (ако искаш — Петров, ако искаш — Файнберг) и двама руски провинциални „пропелери“, както се изрази Мапа, пояснявайки на неразбиращия Масин поглед:

— Това са такива пъргави млади хора, на които всичко им трябва бързо, разбираш ли, детенце? Жилище, жителство, кола, пари!

Мапа, възбудена не за годините си, обясняваше, че тези четиримата без да я посвещават как и откъде, са се снабдили с два, макар и употребявани, но отлични американски зъболекарски стола с турбо система и хирургическа апаратура с целия набор от инструменти и канят почитаемата Мария Павловна да възглави частната клиника със забавното название „Стоматологика“. А тези петстотин долара са половината й аванс.

— Що за термин е това — „стоматологика“? — попита Маня.

— Ха-ха! — зарадва се Мапа. — Ето че и ти, учената жена, клъвна! Значи и останалите ще клъвнат.

И Мапа им разясни, че тази дума трябва да привлече пациентите именно със своята необикновеност, че тази игра на понятия от различни сфери на съществуване трябва да предизвика веднага и познатост, и неразбиране, а това означава интерес! Добре, на кого не е известна думата „логика“? Обаче другата дума — „стоматология“ — има съвсем друго окончание, разбрахте ли? „Логия“! А тук изведнъж — логика: „Стоматологика“. Необичайно! Задържа вниманието. Предизвиква въпроси. Запомня се. Значи е привлекателно. Е, и аз най-после пристъпих към докторската!

Възрастната Мапа подскачаше върху слабата пластмасова табуретка, скърцаше с нея и Мася се страхуваше да не би баба й от радост да се преобърне, а тогава и всичките й разкошни плодове заедно със стъклената фруктиера ще полетят на пода.

Мася разбра и още нещо, което по-рано не разбираше: баба й толкова беше заета със себе си, че не мислеше много-много за дъщеря си и внучката. Те й бяха необходими като аудитория, и толкова! Зрялата жена, опивайки се от самата себе си, от своите нови възможности, мислеше и за още нещо необичайно.

— Разбирате ли, те ме избраха за лице на фирмата, моят възрастен лик в бяла престилка ще бъде на рекламните пана, във вестниците и списанията, така че, момичета, ще започнат да ме познават по улиците! Все едно съм Алла Пугачова.

— Бабо — попита Мася, — а не ти ли е страшно?

— Изобщо не! — Мария Павловна бодро скочи на крака, от което тяхната тогавашна малка кухничка стана съвсем малка, ако станеше и Маня, за Мася щеше да остане нищожно ъгълче, но Маня седеше, странно равнодушна към всичко, което говореше майка й.

— Съвсем не! А от какво да се страхувам? От портрета, от това, че ще ме познават? Ама аз се шегувам, каква ти известност! Виж, известност на фирмата — да! Пациенти — да! Пари — да! Въобще аз си мисля, че някаква висша сила е решила да ми върне дълговете за целия ми скучен и оскъден живот. С един удар!

Мапа се смееше, беше превъзбудена — скачаше и отново сядаше, рисувайки картини от бъдещето благополучие.

Накрая Маня я прекъсна:

— Май че стоматолозите са се отделили от държавата? — каза тя.

— Ха! — възкликна най-голямата от Мария. — Ще се отделиш от нея, как ли пък не! Знаеш ли колко струва лицензът? Наемът за помещението? Кредитът за оборудването? Данъците? Рекламата? И не е далече времето, когато цялата медицина ще стане платена, момичето ми. А ние какво — отново да се мотаем встрани, така ли? И да се бършем от пръските на прелитащите край нас лимузини?

С това първата серия от чудните промени се приближи към своя край. По-нататък те си говориха за всякакви глупости, но Мася съвсем ясно усещаше как между Мапа и Маня, между майката и дъщерята тогава нещо, ако не се скъса, то се обтегна.

Мася си мислеше, че майка й завижда на собствената си майка, нали тя като си тръгваше каза: „Да беше помислила за себе си, дъще, нима напразно беше отличничка, програмисти като теб със свещ да ги търсиш. Спомни си за своята цена!“. Но Маня гнусливо се намръщи: „Мамо, какво говориш?“. „Представи си, говоря! Всеки си има цена. Може и да е неприятно, но е истина.“

Мася ясно чувстваше, отново невидимо, превъзходството на баба й над майка й и някаквото мамино упорито, напук на някого — на кого? — желание да живее както беше живяла, без да променя нищо: да ходи в Института, да чете лекции, да води практически занятия, след това, прегърбена, да пътува с метрото до вкъщи, да се прехвърля на автобус, да се блъска в него, като пази чантата с евтината и еднообразна храна.

Превъзходството и упорството също не са видими — за тях се досещаш само по поведението на хората.

След този възторжен отчет в кухнята баба й почти веднага се върна в своето уравновесено състояние: сякаш почувства, че засегна Маня със своите успехи. Без излишни разговори, като предварително позвъняваше на Мася, докато майка й беше още на работа, идваше с колата на „Стоматологика“ до техния тогавашен пететажен блок и шофьорът Петя мъкнеше след нея торби с вкуснотии — всякакви сирена и млека, езици и големи парчета варено свинско месо, пакети с невиждани фейхуа, киви, грейпфрути и ягоди — дори през зимата. И освен това — оставяше на масата зелени банкноти.

Тези банкноти най-много притесняваха Маня. Тя си идваше у дома в раздърпаното си палтенце, с някогашната проскубана от старост норка на яката и найлонови торбички с хляб, блудкав кефир и кренвирши, още от антрето виждаше масата, отрупана с майчините дарове, угасваше, бавно, някак неохотно сваляше дрехите, обуваше пантофи, отиваше в кухнята, забравяйки до вратата своите жалки покупки и като сядаше на табуретката покриваше с длани очите си. Не, тя не плачеше, просто седеше, сгънала се още повече и Мася чак се просълзяваше от жал.

Тя отиваше, прегръщаше откъм гърба майка си, нейните силни, млади и толкова тъжни рамене, но Маня не плачеше и от това докосване, а потупваше в отговор Мася по ръката или се обръщаше и я прегръщаше, но нищо не обясняваше.

Какво да обяснява? Баба й стана богата, може би. А мама, както преди, беше бедна. Те спорят една с друга без никакви думи и ако аргументите на Мапа са очевидни и впечатляващи, то трудно е да бъде обяснено мълчанието на майка й. Може би тя е неудачница?

Но Мапа не се уморяваше да разказва отново и отново какви огромни успехи е постигала Маня преди — депутатка, стипендиантка, изказвала се е пред вожда… Разбира се, сега са други времена, нужни са други таланти, но Маня е отлична програмистка, преподава в Бауман, може да си промени живота към по-добро, но не иска. Упорства.

И ето го видимият резултат от борбата на невидимото превъзходство със същото упорство — живописен натюрморт върху кухненската маса и забравена найлонова нищета до входа.

4

Майката Маня не откровеничеше с дъщерята Мася, не смяташе за възможно да товари неукрепналата й душа със своите тайни страдания, но Мася от малка, с тези скръбни разходки покрай асфалтовото шосе до телевизионния център, знаеше или в крайна сметка поне чувстваше къде е истинската причина за маминото упорство.

Тя се упрекваше за баща й. Смяташе се за виновна, че го е отдалечила от себе си, че той, единствено той — най-невинният — заплати за всички.

Майка и дъщеря спяха в различни стаи — Маня в голямото просторно легло, което някъде беше открил още баща й, а Мася на детското диванче и веднъж, вече десетгодишна, тя се събуди, за да изтича в тоалетната, но изведнъж чу тънък, без прекъсване звук, който приличаше на вой на развалена тръба, само че по-тънък. Тя не се вслуша, не му придаде значение, обаче в тоалетната, така да се каже най-близкото място за съсредоточаване на всякакви тръби, беше тихо, а когато Мася излезе оттам, звукът се поднови.

Момиченцето тръгна към него. Той излизаше от мамината стая. Мася разтвори по-широко притворената врата и разбра, че така плаче Маня.

— Мамо — прошепна тя, — какво ти е? — И тук Маня избухна в горчив, несдържан вече от нищо плач.

— Какво ти е! Какво ти е? — говореше й Мася, която се беше преместила при Маня и галеше лицето й. — Хайде, успокой се! Какво е станало?

Но майка й ридаеше така, сякаш току-що, в тази минута с нея се бе случило нещастие — с нищо непоправимо, с никакви земни утешения.

Мася се опитваше да успокои, да накара майка си да говори, като по детски не я оставяше на мира, наивно очакваше от нея признание:

— Какво е станало? На работата ли? Или си загубила парите? — След това се досети. — Татко?

Маня се отдръпна от дъщеря си, леко я оттласна, заповяда й „Върви!“. Но в колебливата тъмнина, разредена от светлината на уличните лампи, самата тя още се тресеше от плач, само че вече беззвучно, все едно беше забавила хода на своето страдание, което се беше изтръгнало навън.

Майката така и нищо не каза на дъщеря си — нито през онази нощ, нито на сутринта, колкото и Мася по време на чая да търсеше погледа й, по детски приканвайки я да се открие — макар и възрастен човек, майка, но нали е и жена.

— Мамо — каза тя изведнъж, неочаквано дори и за самата себе си, — а ти нали си играла волейбол! Защо отново да не започнеш?

Маня се усмихна криво:

— Вече съм стара. Там трябват момичета!

Но Мася много хареса идеята, казана просто от нея, но измислена от някой друг, много възрастен:

— Как да си стара! — и прибави съвсем като голяма нещо подочуто с крайчеца на ухото от женските приказки: — Жена в разцвета на силите си!

Маня махна ръка в отрицание, но момиченцето не се отказа от идеята, изпратена й отвън и същия ден, като позвъни предварително по телефона, след часовете отиде във фирмата „Стоматологика“ при вече знаменитата си баба Мария Павловна, чиито строги портрети, обещаващи безболезнено лечение на зъбите, украсяваха главните булеварди на града.

Както става при дъщерите и внучките Мася пазеше нежни отношения и с двете по-големи Марии — не изкуствено, не умишлено заради някаква полза, а съвсем по роднински, с обич, впрочем без каквито и да е размишления за това, нали хората не мислят как дишат, как пият вода, как се радват на цветята.

Мапа, която и без това се чувстваше като главна мъкнеща сила на всички семейни тежести, страшно се зарадва на Масината визита, а когато тя й разказа за нощния епизод и хрумналата й на сутринта кой знае откъде идея, че майка й отново трябва да започне да играе волейбол, да ходи на тренировки, да участва в състезания, още веднъж се зарадва на две обстоятелства: че малката е престанала да бъде малка и иска да помогне на майка си и че за своя довереница тя избира не кого да е, а нея, най-старшата.

Това старшинство, повече от видно, все пак имаше незрима част, привличаща Мася, измервана не само с възрастта — каква ли особена ценност има в това, още повече за жена — идващата с възрастта опитност.

Ох, тази опитност! Мария Павловна охотно би се съгласила, че горе-долу познава хората, знае за своето влияние върху някои представители на различни човешки породи, с едни лесно се оправя, а пред други застава като препарирана. Наистина напоследък времето беше оцветено само в два-три цвята: как да завлече, т.е. да омае, как да разшири кръга, да заздрави авторитета — навярно със същите средства, как да получи максималния хонорар и как да го укрие от разните видове навлеци, които се навъдиха.

Общо взето на този етап всъщност имаше само два цвята от голямото разнообразие на дъгата на живота: розов (за завличане) и зелен (цвета на „твърдите“ пари). Всички останали гами все едно бяха останали в миналото. И жълтото слънчево веселие — от миналите, материално недоимъчни, но ще се съгласим, напълно безгрижни години, и светлата радост от безоблачните отпуски с приятели, от които не очакваш измама, и белите разцветки на доверието към непознати хора, а не черната завист и сиво-кафявите нюанси на подозрителност.

Всичко това можеше и да огорчи Мария Павловна, ако й оставаше време да помисли за него. Но тъй като беше затънала до гуша в основната си работа, нямаше време за нищо друго.

И тогава се появи Мася и погледна баба си с надежда, че тя може всичко.

5

Мася веднага забеляза, че баба й я слуша много странно. Отначало като че ли се зарадва, настани я гостоприемно на своята маса, донесе й чай, пълна бонбониера и се усмихваше приветливо, но си мислеше за нещо друго, нещо друго я занимаваше.

Но после изведнъж каза нещо такова, че Мася зарадвана се вдигна: ето това е, браво на нея! Мария Павловна, отблъсквайки своите постоянни мисли, предложи съвсем неочаквано и за самата себе си:

— Никога не съм имала грижи с нашата Маня, в училището съм ходила само няколко пъти и дори не знам къде се намира нейният прочут Институт, но ето май дойде време майката да се разтревожи! Мася, хайде да отидем при нея в работата й, може нещо да разберем? Да изясним? Да открием?

Мася се засмя, зарадва се, но веднага се усъмни: какво ще каже майка й, нали ще се разстрои, не дай си боже може да се обиди, да не са дошли да я проверяват?

И тя каза съмненията си на Мапа. Но тя вече се беше навила:

— Че какво толкова? Просто сме дошли да погледаме. Да я посетим. Да разберем що за училище е това Бауманското? Вече е университет!

Мария Павловна се разпореди шофьорът Петя да бъде готов. Мася беше представена на бабините партньори и разгледана доброжелателно от тях, разходи се из кабинетите, сбогувайки се с всички и те слязоха долу, седнаха в колата.

Пътуваха доста дълго — Мапа не познаваше тази част на Москва: някакъв безкраен крайбрежен булевард, след това Петя кимна напред. Бауманка се оказа грамадно тъмножълто здание, което се извисяваше над другите постройки и ги засенчваше.

Когато отвориха входната врата и влязоха във фоайето, Мася се притесни: пред нея се откри пространство, прилично на храм — високо, сводесто, само че естествено без каквито и да е украшения, дори отдавна небоядисвано, захабено, а що се отнася до пода — той просто беше мръсен и още влажен. Храмът на науката днес не можеше да се сравни с православен храм, а пък тук и никой не мислеше за това, на всичко отгоре баба и внучка бяха дошли дали към края на заниманията, дали към началото на нещо — може би голямо събрание, така че фоайето беше пълно с хора и се беше натрупала опашка на входа при портиера. Мапа протегна карта със златен надпис „Стоматологика“, но портиерът дори не я погледна. Те се озоваха в гардероба, попитаха къде да намерят еди-коя си катедра и къде се намира спортната зала.

Защо тръгнаха към спортната зала не знаеше нито бабата, нито внучката. Оглеждаха ги, явно те не се вписваха в обстановката тук — доста възрастна жена и момиченце, при това в залата беше междучасие: някакви момчета си отиваха, други влизаха и си подаваха баскетболни топки. Бяха отишли не където трябва и Мася веднага се отказа от своята идея: не видя никакви възможности за нея.

Общо взето беше глупаво до безобразие, все едно че бяха нахлули в мъжката баня, само дето тук момчетата не бяха разсъблечени докрай и трябваше да си тръгнат, като си дадат вид, че или са сбъркали часа, или пък са се загубили.

Когато после започнаха да търсят катедрата, Мася каза:

— Бабо, хайде да си ходим: глупаво е някак си!

— Съгласна съм — отговори тя, — но още по-глупаво е да отстъпваме.

Мария Павловна намери катедрата по програмиране, открехна вратата, кимна натам и веднага излезе Маня. Боже, как всичко ставаше съвсем глупашки.

— Какво се е случило?! — извика сподавено Маня, излитайки в коридора. Но като видя Мася, омекна. — Мамо! Защо сте тук? Да не би нещо с татко?

— Успокой се, момичето ми — бучеше в отговор Мария Павловна, — абсолютно нищо няма, просто ние с Мася отдавна се канехме да си направим екскурзия до Бауманското училище и решихме да ти направим сюрприз.

— Сюрприз! — ахкаше Маня. — Какъв сюрприз? Защо?

Най-после тя се успокои и тръгнаха към огромния прозорец в края на коридора, където имаше няколко стола, събрани заедно, сигурно част от ред от някаква зала или аудитория.

Жените седнаха, а Мася се изправи пред тях. Те си бяха най-близки една на друга, тези три Марии. Но ето че Мася се изправи пред тях, седящите една до друга, погледна едната, погледна другата и изведнъж забеляза невидимото: майка й и баба й гледат нея, гледат я в очите и тя мести погледа си от едната на другата и излиза, че думите, които те изговарят са едно, а погледите, които си разменят — съвсем друго, но те си разменят погледи не направо, а чрез нея, Мася, и тя, малкото момиченце, непорасналата девойка, която не разбира много неща, но ги чувства, е върхът на този триъгълник.

Тази фигура няма основа, защото мама и баба не се гледат, почти не се гледат, но гледат Мася и май че триъгълникът просто се подразбира. Засега тези две прави се пресичат в нея, Мася, макар и под ъгъл, но има всички предпоставки да начертаят още една права линия — между себе си — за да се обозначи триъгълника, а засега те гледат нея и тя отразява това, което не казва, а мисли всяка една от тях.

— Ти, разбира се, помниш, че ние с баща ти никога не сме идвали при теб, освен в училище и то в началните класове — казва Мапа, а се подразбира, че това е нещо нечувано и само разумно дете, което изобщо не създава грижи, заслужава такова доверие на родителите си.

— Помня — без какъвто и да е упрек отговаря Маня, но леката тъга, с която казва това, означава съжаление, че нито майка й, нито баща й са се грижили много-много за нея в нежните години, смятайки, че послушанието, покорността, липсата на интереси извън дома — е достойнство, а не недостатък.

— И ние винаги сме се гордеели с тебе, дъще — продължава Мария Павловна, все едно пита: какво още ти трябва, щом родителите ти, вече побелели, все още се прекланят пред твоя начин на поведение и качества, на които мнозина могат да завидят, и без много комплименти ги ценят.

— Знам — отговаря Маня, — благодаря. — А си мисли: „Може би тази гордост и високите ми качества ми пречат, не сте ли си го мислели, скъпи родители? Може би без всички тези качества животът ми щеше да се уреди по-добре?“.

— Тези промени — казва Мария Павловна, — засегнаха целия свят, светът сякаш се раздели на две части, но ние не те упрекваме, живей както си си избрала.

О! Това е вече сериозно, но с нищо не засяга Маня. Бедността не е порок, може би, цитира тя драматурга Островски. И казва на глас:

— Но аз съм израснала в бедност, а ти смяташ, че съвсем успешно.

— Манечка, дъщеричката ми — леко повишава тон Мапа и доближава думите към мислите, които бушуват в нея, — но ти имаш голям обществен опит и знаеш, че от нищо нещо не става! Опомни се, дете мое! Спомни си, че си млада. Смени си работата! Омъжи се!

Я виж ти! Мася за пръв път чува такова нещо. Тя потръпва: — мама омъжена! Изобщо не беше мислила за това. Не мама, а Мася. А мама? Тя какво ще каже? Малката Мася вече не можеше да улавя мислите на големите — те са прекалено дълбоко скрити. Оказва се, че думите са по-близо до повърхността.

Но Мася е потресена от бабиното поведение. Значи нея това я мъчи? Майка й да се ожени! А попита ли нея, внучката си? Тя да не би да им е любимо котенце? Или малко глупаво агънце? Да дойде някакъв чужд мъж! Ами татко? Майка й ще престане ли да ходи заедно с нея по пътя до телевизионния център? И ще престане ли да плаче по нощите?

Мася ококори и без това големите си очи. Те вече не отразяваха нищо, никакви невидими мисли на големите. И не й трябваха такива подли мисли. Нека Мапа си мисли за своята стоматологическа логика и да вади чужди зъби за долари. Чуждите — не болят. Болят своите. Изобщо тя какви ги наговори?

Ех, тези възрастни — държат се както котките с мишките. А пък се зарадва на идването на Мася, почерпи я с чай и бонбони. Но — Мася беше готова да вини себе си — мислела си е за нещо друго, тази мила и добра баба, удобната и уютна Мапа. Какво коварство! И то какво коварство!

Това или почти това си мислеше, изтръпнала, Мася и незабелязано разрушаваше тези две прави линии, които се свързваха в нея. Тя пристъпваше от крак на крак, отдръпваше се назад и се връщаше напред, без да говори нищо, само тежко, като възрастен мислеше за своето право между тези две големи жени и своето място не само между тях, а може би в живота изобщо.

А Мапа обработваше дъщеря си, като този път вече направо използваше внучката си.

— Ето и Машенка казва, че ти можеш да играеш волейбол… А не да плачеш нощем…

Майка й не потрепна, не смени леката си усмивка с по-определено изражение. Вяло, някак неохотно тя се обърна към Мапа и я погледна, очерта основата на триъгълника. Но, странно, другите две негови страни се оказаха ненужни. И макар майка й да говореше и на двете, Мася се почувства съвсем самотна.

А майка й каза:

— Ето какво, мои мили Машенки… За работата може да си поговорим. За волейбола — може да се посмеем. А моите сълзи — тях оставете само на мен.

6

Мася не се сърди дълго на баба си. След седмица реши, че нейните думи за мамината женитба са просто за ободряване и желание да подчертае нейната възраст и да я събуди от дългия сън на спяща красавица.

Виж ти, първо точно на нея, на малката Маша, дойде на ум приказният образ: омагьосана спяща красавица. Мама, макар че ходи на работа, разговаря, дори за кратко, за разни работи с Мася, донася своите скромни покупки — но тя спи: омагьосана е от татковото убийство, от малката заплата, от телевизора, в който всичко подскача и е побесняло и още — от липсата на някакъв „смисъл“.

В присъствието на Мася майка й няколко пъти беше казвала на Мапа: „Какъв е смисълът?… Не виждам смисъл…“.

За този смисъл тя си спомняше винаги, когато те минаваха от обикновени разговори към сложни, само че сега Мапа ограничаваше сложните разсъждения, изглежда помнеше разговора в Бауманка.

Те си говореха, че Маня би могла да отиде на театър с някоя приятелка, например познатата Линочка, а майка й, като изслушваше умърлушено Мапа, отговаряше:

— Какъв смисъл има?

— Ма-а-а-ня! — полувъзмутено провлачваше Мапа, но дъщеря й добавяше:

— И без това наоколо всичко е фарс! Стигат ми лицемерите в живота!

Тя всичко отхвърляше. Не четеше книги, отричаше театъра, а като седнеше пред телевизора, не го гледаше, а щракаше с копчетата, минавайки от канал на канал: нищо не й харесваше. Тогава тя отиваше в другата стая да пише писмо.

Майка й пишеше писмо на татковите родители в Кемерово, на баба Настя и дядо Серьожа. И все не можеше да напише това писмо: Мася слушаше как тя къса и хвърля в плетеното кошче изхабената хартия. В навечерието на празник мама набираше по телефона номер за подаване на телеграми и диктуваше винаги едно и също, сухо и блудкаво:

„… Сърдечно ви поздравяваме с Новата година (със Седми ноември, Първи май, после стана — с Рождество и Великден) желаем ви здраве, целуваме, Машите.“

Всеки път телеграфистките я питаха отново: „Маша?“.

— Не — отговаряше Маня, — Маши. В множествено число.

Понякога някоя по-нахална я питаше:

— И много ли сте?

— Три — без да се учудва, отговаряше майка й. Изглежда я поздравяваха с това множество, а тя отговаряше: — Благодаря.

Преди всеки път, като подаваше телеграмата и уверено поставяше слушалката, Маня повтаряше на малката, че вече следващото лято тя непременно трябва да отиде при татковите родители и да прекара там няколко седмици. Тогава сърцето на Мася се свиваше: никъде не й се щеше да лети, особено в Кемерово. Нали татковите родители нито веднъж, откакто той загина, не бяха идвали в Москва. От време на време, също за празниците, те се обаждаха по телефона, но разговорите бяха много неинтересни, някакви официални. Настася Николаевна, особено когато подрастващата Мася вземаше слушалката, добавяше усмивка в гласа си, но винаги я питаше едно и също: как е с училището — като че ли това е главното! — с какво се занимава, молеше я да им изпрати нова Масина снимка, все едно тя само това прави — да се снима наляво и надясно. Мася обещаваше и веднага забравяше своето обещание, докато майка й насила не я слагаше да седне и я щракваше със старата бащина „сапунерка“, или пък двете отиваха в парка Останкино или ВДНХ и Маня отново снимаше дъщеря си, като никога не разрешаваше да снимат нея. Така че три-четири пъти те изпращаха снимки в Сибир, а и мама пишеше това безкрайно писмо.

Маша не можеше да разбере маминото изтезание с писмото. Пък и защо беше длъжна да усеща душевните бури на майка си?

Просто знаеше: Маня е като между два огъня — между собствената си майка и родителите на баща й. Но и много други огньове имаше. И работата й, която не можеше да изхрани двете, и блестящото минало, което се беше превърнало в прах от спомени, и неизвестността — какво ще стане с тях? И този бордюр, съвсем наблизо, до телевизията.

Това, което Мася точно знаеше, беше нейният собствен срам. Там в Бауманка. Как се разтрепери само от едната мисъл, че майка й може да се омъжи, както предлагаше Мапа. Промени, значи живота си, а пък у Мася всичко мигом се преобърна. Изплаши се! За майка си? Не, за себе си! Колко зле ще й стане, виждате ли, ако майка й си промени живота. Все едно не на нея, а на Мася баба й предлагаше да помисли за женитба.

А майка й… Нея не можеш да я мръднеш, не можеш да я отклониш. Тя никога няма да забрави баща й и няма да го смени за никого, дори и да няма никакви отношения с неговите родители.

Дори и да спи. Вече няма такъв принц, който да я събуди с целувката си.

7

Между другото Мапа, най-голямата от Мариите, все по-малко отговаряше на съкращението на своето име и фамилия. От мека, добра и готова да мъкне върху себе си всякакви тежести, тя незабележимо се превръщаше в делово същество, загрижено за постигането на нови цели, което говореше умно и прагматично.

От своето ново време тя започна да гледа на хората и на своето собствено минало малко лековато и като че ли користно. Безкрайно си повтаряше, а понякога и на глас, че нейните неотдавна изминали и напразно преживени и безсрамно недооценени от режима години, слава богу, са рухнали и е възтържествувала справедливостта.

Колко дълги и мъчителни години тя за някакви грошове е изпълнявала една и съща, общо взето еднообразна работа, но сега! Лекарските й задължения са същите, затова пък възнаграждението — не зависи от държавната каса, а от собствените ръце! И нима то е сравнимо с миналото — не?

Да, налагаше се да го наричат по друг начин — хонорар. И той съществува в медицината на целия свят, само в нашето минало е пълен ужас.

Разбира се, нищо не пада от небето. Ненапразно има поговорка: колкото изчукаш, толкова и ще изпукаш. Така че налагаше се освен с медицина да се занимава и с маркетинг, да търгува услугите на „Стоматологика“, нали маркет — това е търговия, а пък на зъболекарския пазар вече е доста тясно.

Но четиримата бойци на зъболекарската практика психологически много точно бяха избрали поостарялата Мапа за свой символ. Първо — на нея й се даваше шанс — даваше се ясно, строго определено и тя това го разбра и прие. Второ, старият запас от лични познанства неочаквано придоби ценност, грубо казано — стойност: колкото повече пациенти тя привличаше от миналото, толкова по-авторитетна ставаше в очите на партньорите си от една страна, а от друга — толкова по-енергично се въртеше всичко, донасяйки напълно видими доходи.

Най-после, именно Мария Павловна умело обработваше пациентите на Мосешвили, все едно продължаваше неговите предишни познанства в миналото, разбира се, за нея далечни и недостъпни.

По такъв начин в сферата на техните делови интереси попадаха твърде екзотични лица — например собственикът на знаменитото „Арагви“ и на свой ред неговите приятели или оперни солисти от Болшой театър — да оставим техните имена забулени в мъгла. Всичко това водеше след себе си нови, преди непознати за нея задължения. Тя ходеше на спектаклите в Болшой с цветя и ги предаваше на специалните разпоредителки при ложите, за да ги поднесат под благодарните овации точно за когото са предназначени. Или вечеряше в компанията на Мосешвили и самият собственик на ресторанта, чиято уста беше препълнена със златни коронки от „Стоматологика“.

Мапината фирма грабна своето, без да се бави, без да се обърка във времето и се оказа не просто една от първите, а най-първата, отстъпвайки само на фирми от Америка, където цените бяха още по-жестоки — пък и далече не всички предпочитаха да се показват.

И така, между пациентите на „Стоматологика“ се оказаха сравнително млади, но с вече прогнили зъби банкери, елегантни бизнесмени, тайнствени магнати от различни националности — или собственици на московски пазари, или спекуланти, които въртяха търговия с наркотици и дори, прости господи, явни проститутки.

Цялата тази публика дори по някакъв начин се кичеше със своето богатство и когато потомственият зъботехник Петров-Файнберг започваше да преизчислява какви мостове, коронки от злато или керамика трябва да се поставят, каква сложна отливка и мярка ще последва след това, колко струва изваждането, упойката и подобни премъдрости на зъботехническото майсторство, най-често клиентите даже не искаха да го изслушат докрай и настояваха по-бързо да им кажат крайната цифра, на което не само видният зъботехник, но и първокласен психолог, без да мигне, отговаряше солидно и мащабно, предизвиквайки с това само едно — чувство не на някакво евтино подозрение, а дълбоко осъзнато доверие и дори наслада, че им вземат не някаква си там дреболия, а сериозни пари в долари — нали става дума за престижна клиника, която осигурява здрави зъби със сигурност и гаранция. А да влагаш в себе си и в същото време да икономисваш, според морала на новото време някак не е солидно.

С една дума, пациентите плащаха щедро, най-често плащаха в долари, макар това да беше забранено, така че плащането ставаше в малкото, с времето уютно обзаведено кабинетче на Мапа, където тя, все още всеки път външно смущавайки се, приемаше твърдата валута, ясно назовавайки курса към рублата за деня, което пациентът най-често оставяше без внимание, но тя настоятелно клатеше глава, натискаше копчето и в кабинета незабавно се появяваше младичката, небрежно приятна, щедро заплатена и поновому талантлива касиерка Зина, в спретната и бяла престилчица, същата като на лекарите, а Мапа, предавайки й валутата, казваше, че трябва да издаде касова бележка за рублевия еквивалент на сумата.

Пациентите отказваха, Зина умно и ненатрапчиво слагаше сметката на шкафчето до входа, което беше така поставено, че трябваше да се протегнеш, за да вземеш бележката, затова те я оставяха. А дори да я вземеха, то я късаха. А ако някой пък я вземеше, я изхвърляше, като излезе.

Касовият апарат на Зина стоеше във вътрешността на една стойка, по-скоро прилична на бар, впрочем частично и това присъстваше тук: кафеварка, нагревател, пакетчета с чай, елегантни метални кутийки с бисквити — всичко това се поднасяше в кабинета на Мапа и на много рядко чакащи пациенти: тук практически нямаше чакане, всичко ставаше според записването, точно до минутата, а ВИП клиентите, „вери импортант пърсън“ — много важни персони, ги посрещаха направо на входа и най-често — самата Мапа.

Налагаше й се да работи с пълна пара. Да оперира, да вади зъби — но като правило това бе за миг, останалото — психологическа подготовка: обаяние и утешение, което може би е и главната ценност. При това Мапа разбираше, макар и да не го признаваше пред никого, дори пред себе си, че може би „Стоматологика“ не се отличава с нищо особено от районната поликлиника, ако става дума за медицинската страна на нещата. Цялата разлика е в рекламния трик, в мълвата, в нейното и на „пропелерите“ непрекъснато тичане. Мосешвили и зъботехникът бяха вече като професори, босове, трябва да се признае, работливи и сръчни, нали зъбните протези са абсолютно индивидуални произведения, подобно на костюм, не е важно дали мъжки или женски. И ако знаменитите моделиери взимат много за някаква рокличка, едва прикриваща „онези“ места, то с какво им отстъпва майсторството на зъбния протезист? Или на опитния хирург по челюстна медицина? На лечителя? Нали зъбите, както и роклята, формират облика на личността…

И така, трима лекари от висока класа и двама от съвсем прилична, пряснобоядисани тавани и стени, новички до коленете на пациентите престилчици, стерилност на кабинетите, поддържана от санитарката всеки половин час, а при необходимост и по-често — ето и всички особености на „Стоматологика“. Освен това при „пробиване на зъба“ от лекуващия лекар или, както биха казали дилетантите, пилене с бормашина (какво ти тук пилене, когато работят с американска турбо бормашина!), обслужването е от двама: освен лекаря — има и медицинска сестра, която придържа системата за изливане на водата, която се подава за охлаждане, от устната кухина, плюс приветливост на лицата, готови да вземат под внимание всяко желание на пациента, чак до обща упойка, ако изобщо не иска никакви болки — макар на повикване, своя бригада от анестезиолози — и записване всъщност по всяко време, включително събота и дори неделя, при спешни случаи, разпространяване на визитки с домашните телефони на лекарите — звънете по всяко време на деня и нощта.

Както е известно виртуозният готвач може по свое желание така да украси блюдото с гарнитури, че те ще засенчат основното ястие. Така и тук. Главното блюдо се осигуряваше от качеството, достатъчно високо, но не и изключително. Всичко решаваше гарнитурата, която никога няма да срещнеш в районните поликлиники — постарому унили, сбутани и бедни.

А пък на нас, руснаците, не ни увира главата, все едно общото ще бъде общо — сиво, тъжно, отблъскващо, където безразличието и простащината, в комбинация с лошия цвят на боядисването, непременно поражда желание, макар и за много пари, да посещаваш нещо по-цветно, по-вежливо, по-опаковано, пък ако е и по-качествено — за което обикновено нагло лъжат — то се радват безкрай. С една дума — пълна готовност да бъдеш излъган.

„Стоматологика“ откликна на тази потребност — да бъдеш излъган — с готовността на куртизанка.

8

Това ново изпълване на нейния живот изобщо не я притесняваше, независимо от увеличаването, включително и на физическото натоварване. Притесняваше я невидимият за другите, но може би най-важен детайл. Петимата основоположници, включително и тя, още край люлката на своята рожба ясно определиха: главният смисъл на частната фирма се състои в парите и само в тях. Така че целият труд — от професионалния до организационния трябва да служи само за една цел — високи печалби, и ако за това трябва нещо да се измисли или да се заобиколи — и тук всички гледаха към Мапа — това трябва да се прави без колебание.

И макар за тези цели да беше наета Зинаида и много опитната счетоводителка Нонна Йосифовна, паричните работи ръководеше Мапа и именно от нейните ръце лекарите учредители получаваха неформалната част от своите заплати. Заради което бяха необходими и всичките тези хитрости — чай и кафе в малкото кабинетче, обаждане по телефона едва ли не до полунощ, вечери в ресторант и посещения на театри с букети цветя за знатните пациенти.

Потискаше я, тежеше й безпокоящият я с тайната си касов апарат. Това, което вкарваше Зина, не съответстваше на отчетните ленти. А в сейфа, стар, от съветски времена железен разклатен сандък, наричан така по-скоро по навик, се пазеше още един апарат, преправен с помощта на доверени майстори, пак от пациентите, като копие на първия. В него се вкарваха чековете, които се отчитаха. И по строга заповед на учредителите това правеше тя лично — вечер, когато всички си отиваха или рано сутринта, без да се доверява нито на Зина, нито на Нонна Йосифовна.

Несъмнено Зина и Нонна знаеха за подмяната, счетоводителката водеше документацията и отчетността според новите ленти, но никой нямаше намерение да им обяснява нещо, а и те не се стремяха към това, защото те самите имаха „интерес“.

Но това измъчваше Мапа. Да се изразим по-точно — поизмъчваше, защото сериозните пари изискват известен риск. Впрочем, тя с всички сили се стараеше да съкрати възможността за риск. Данъчната инспекция беше „хваната“ здраво — от големи подаръци по празниците и без празници за всички, на които трябва, до безплатно зъболечение, което безспорно се ценеше. И то се оказваше главното. На тях не налитаха рекетьори, защото „жестоките“ също се лекуваха тук. Районното и малко по-високото началство също не се гнусеше от зъболекарските услуги. Мапа от всички страни се заобиколи с връзки, но въпреки това от време на време я връхлиташе неясна тревога.

В тихите вечери, когато всичко наоколо се успокояваше, след като натракваше чековете на клавиатурата на малкия резервен касов апарат, който криеха в желязната каса, Мапа понякога си сипваше малко коняк на дъното на изящна порцеланова чашка за изискани гости и се опитваше, макар и малко, да поизследва самата себе си, своите душевни глъбини.

Тя все едно се раздвояваше, мислено, разбира се, и едната й част оглеждаше отстрани другата половина — плътската, греховната, преживяващата.

„Е, глупачке, какво още ти трябва? — питаше разумната половина неразумната. — Колко милиона старици в градове и села мизерстват — нима може да се преживее с една пенсия! А ти би ли преживяла? Видя ли? Така че няма защо да сумтиш и е срамно да се плашиш! Ти създаваш честно своята заработка и ако леко мамиш държавата — прав й път! Нима това е държава? Която изстисква от народа всичките му сили, която го лъже на всяка крачка, тя е нечестна! Значи точно така трябва да се отнасяш и ти към нея! Каквото повикало, такова се обадило! Та погледни се, глупачке — нали ти сега не си просто зъботрошачка, а собственичка на предприятие. Твоята сегашна пенсия каква е? Мизерия! На работеща пенсионерка орязват и последната дреболия. А като работодателка ти плащаш за себе си в пенсионния фонд едва ли не една четвърт от официалната си заплата! Тогава какво става? Своята пълна пенсия, не орязаната, ти вече си я изработила! Сега плащаш за петима старци, а ти самата получаваш половината от пълноценната си пенсия, в кавички, с която не можеш да преживееш! Остави я, смело я заобикаляй тази грабителска държава! И не мъчи съвестта си!“

Така или примерно така прагматичното, а оттам и безчувствено „аз“ на Мапа говореше на нейното чувствително „аз“ и най-накрая, сливайки се в едно, те стигаха до извода, че всичките колебания за Мария Павловна са отживелици от нейното съветско минало, това, което учените наричат атавизъм.

Като косматите гърди и дори гръб на Мосешвили — Мапа неведнъж ги беше виждала, когато докторът се преобличаше зад паравана, идвайки на работа — това е атавизъм, напомняне за маймунското минало на човечеството.

Така и нейната болезнена съвестност е атавизъм от миналото, определен вид предразсъдък, с който няма защо да се гордее, сега животът е друг, и държавата също е друга. Сега държавата не е приятел, а насилник. А на такива не трябва да им се угажда. Ясно е, че това не е лесно. Така че това е положението — който не се съпротивява, загива.

Мапа си сипваше още мъничко на дъното на порцелановата чашка и като си глътваше, въздъхваше. Двете „аз“ сега седяха близко, съединили се в едно. Пък и нима си е работа, когато си като раздвоен образ на телевизора! Завърти антената и раздвоението ще изчезне, ще се появи ясно изображение, ясна слята личност.

9

Мъжете играят второстепенна роля в това повествование, макар да е известно, че всички беди идват от тях. Засега на близкия хоризонт се намираше само Николай Михайлович, съпруг на първата Мария, баща на втората и дядо на третата, без да се смята ударната производствена четворка, която така и ще си остане далече.

А Николай Михайлович и след всички исторически промени си оставаше както преди съзерцателен и замислен, само мислите му решително се промениха. От мечтания, свързани така да се каже с политическото устройство на съветския живот, той не съвсем плавно се прехвърли към доста низки и подли мисли, привнесени от реформираната Русия.

Впрочем, той се оказа може би сред първите, върху които истинската демокрация пробва своите нокти — да не повярваш! А стана много просто — фасулска работа.

Веднъж, когато хората още ликуваха нощем пред телевизора, гълтайки речите от последните конгреси на народните депутати на СССР, въобще не предполагаше, че изпълненият с хора и светлини Кремълски дворец е чисто и просто „Титаник“ в последните мигове на своето плаване, вече заобиколен от заплашителни айсберги, в кабинета при скромния заместник по науката на архива — дори не влезе, а по-скоро намина много подвижен, мършав нисичък господинчо, представил се като московски кореспондент на известен испански вестник, който впрочем влизал в „световния пул“ на най-известните всекидневници в света.

Николай Михайлович не беше разглезен от подобен род връзки и в предишни времена, за да не се цапа и да рискува, непременно би отпратил кореспондента при директора, още повече че той беше там — Николай Михайлович знаеше това със сигурност. Но времената решително се променяха, свободата с разните си съблазни нахлуваше през всички врати, мнозина, без да изключваме и нашия герой, откровено завиждаха на депутатите, избрани свободно, и затова без кой знае какви достойнства, във всеки случай, с повечето от тях можеше спокойно да се състезаваш, както по нивото на говорене, така и, напълно по модата, с новото мислене — къде е ударението, така и не се разбира: дали както е в речника, или както е при Генсека, делика-а-тно въпросче, та ето, в това време, когато тежките окови като че ли бяха леко паднали, тогава намина при Николай Михайлович този пъргав собствен кореспондент на знаменит вестник — да оставим настрана неговото истинско име, нека да е Карлос.

Карлос, седнал на крайчето на дивана, като подскачаше и танцуваше, хвърли пред Николай Михайлович чудесен микроскопичен диктофон и започна да му задава въпроси, впрочем доста обикновени — за работата на архива, за неговите научни издания, за достъпността до материалите и най-накрая за секретните фондове. Моля ви, не е ли дошло времето внимателно да ги отварят: навън е политическа пролет!

Николай Михайлович се изпоти. Изкусен в мислите си какво значимо място би могъл да заема в стратегическите заведения на политическата мисъл, на практика, както вече знаем, беше мълчалив и изобщо не беше решителен, благодарение на което се държеше много години на своя стол. А сега зам.-директорът изведнъж с прозрачна ясност разбра, че е дошъл неговият час, не бива повече да клинчи и да се тутка. Може и да не дочака втори такъв господинчо — той има право да отиде право при директора, или при другия зам., или изобщо в друг архив, макар те да не са много.

Така че Николай Михайлович този път се изпоти не тайно, а явно, с цялата сила на своята плът, струваше му се, че дори до слиповете, и започна да нарежда, че да, отдавна е време да се отворят архивите, особено които се отнасят до обикновените хора! Има толкова непрегледани документи още оттогава за Ярославското и Тамбовското въстание, жестоко потушени от Чека, за разкулачването и разказачването — и в техния архив, щом стана дума, лежат хартии от много отдавна — с личните парафи „за разстрел“, кажи-речи на всички членове на Политбюро, включително и на самия Сталин.

На тясното, издължено, цялото в бръчки и очевидно силно износено от разнообразни мисли чело на испанския господинчо, който впрочем говореше руски без акцент, нищо не се отразяваше, макар че Николай Михайлович се стараеше с всички сили. Той просто напрегнато, без каквито и да емоции слушаше думите на зам.-директора, изглеждаше, че предварително знае какво и как ще го каже Николай Михайлович, така и впрочем завърши всичко. Като се повъртя и потанцува със задника си върху стола, без да изрази нито възторг, нито учудване, господин Карлос скочи, грабна микрофона, обясни, че ще дойде след няколко дни и изчезна като остави пъстра визитна картичка.

Николай Михайлович взе да се измъчва от страх. Разбира се, при него и преди бяха идвали кореспонденти, но те бяха от социалистическите страни и си знаеха мястото. Никога и нищо не питаха за секретните фондове, прекрасно знаейки за тяхното съществуване — обратното просто би се считало за провокация, за което беше длъжен да съобщи на директора. Но сега настъпиха други времена, соцстраните бяха заети със своите си работи, това се отнасяше и за собствените кореспонденти на техните вестници, но ето този Карлос… Как ли ще свърши всичко това?…

Някъде след седмица и половина испанският кореспондент без акцент позвъни на Николай Михайлович и му съобщи, че разговорът с него е публикуван и той би искал да му донесе вестника, но бърза за делови обяд и го моли точно в определения час, без да закъснява, ако може да излезе от зданието на архива. Той ще пристигне и просто ще му предаде интервюто. Николай Михайлович, то се знае, се съгласи.

Карлос наистина пристигна със стар, но луксозен мерцедес, а го паркира някак неумело, по-далече от входа, така че на Николай Михайлович му се наложи да повърви до колата. Вратата на шофьора беше отворена, за учудване испанецът приветливо се усмихваше и изобщо не бързаше за никъде, както се изясни в края на краищата.

Той държеше в ръка своя вестник, много дебел, явно авторитетен, и когато го разтвори пред Николай Михайлович, който седна до него, той видя на първата, най-главна страница своята снимка, своето име и началото на интервюто, което продължаваше на другите страници. Той се смути. Порази го едрият шрифт на заглавието, едро набраната му собствена фамилия и след двоеточие нещо за кремълските тайни, това той можа да разбере и без да знае испански, но по-нататък?

— „Ще бъдат отворени“ — преведе Карлос и се разсмя. — Отлично интервю, професоре. — Боже, него никой никога не беше го наричал професор, пък той и не беше. — Помните ли, че ви разказах са световния пул? Сигурно не сте разбрали съвсем… С една дума, това интервю е напечатано в един и същи ден в четиридесетте главни вестници в света: „Ню Йорк таймс“, „Дейли телеграф“, „Фигаро“, „Стампа“… — той изброяваше и изброяваше, а Николай Михайлович отново бе обхванат от огън, той, макар и да не беше професор, знаеше от жена си това-онова за човешкия организъм и в частност за своя, досети се, че приливите на климакса са характерни не само за остаряващите жени, но и за мъжете, които са си изпели песента, и често това съвпада с напрежението, предизвикано от външни причини. Което се случваше и сега.

Боже мой, без дори да подозира, само за час той беше станал знаменит! Сякаш беше чул неказаното, Карлос потвърди: „Днес вие сте знаменит!“. И тогава Николай Михайлович, виж ти, съобрази на кого му прилича този слабоват и извънредно подвижен господинчо: на Дявола! Може би има в обувките си копита, и на атеиста Николай Михайлович му се прииска да се прекръсти, но само можа да погледне долу, към педалите на мерцедеса, където в полумрака свършваше тялото на Карлос.

— Вие какво? — учуди се той, разбрал посвоему зам.-директора. — Не ми ли вярвате? Но това е така! И навсякъде интервюто е отпечатано с вашата снимка! Публикацията — продължаваше Бесният напористо, — предизвика хубава реакция в света, затова получих разпореждане от своя вестник да ви изплатя хонорар. — Той протегна на Николай Михайлович продълговат, по западен образец, не като нашите къси, незалепен плик, който неведнъж се бе явявал в мечтите му.

Николай Михайлович го отвори и полуизвади пет зелени банкноти по сто долара.

Дали издиша задържалия се въздух в гърдите му, дали учудено ахна, но Карлос се засмя и каза:

— Не се вълнувайте, всичко е законно, нима вие никога не сте получавали хонорар?

Николай Михайлович кимна, изкряка — че как, получавал е, разбира се, а Карлос му протягаше хартийка:

— Тук ще трябва да се подпишете. И не се безпокойте, подписът е необходим само за нашия счетоводител. Тук това не засяга никого.

Николай Михайлович се разписа, сложи плика в джоба си. В действителност той бе обзет от суетна гордост. Интервюто с него беше публикувано от безброй вестници. Трябва да се радва, какво повече? И трябва да благодари на този испанец, още повече че той разказа, че е израснал в Съюза, че родителите му са загинали по време на гражданската война и той е израснал в съветски детски дом, което обяснява защо не говори с акцент. А сега като почти всички деца на антифашисти, той се е върнал в родината, завършил е университет, работи във вестник. Франко го няма, крал Хуан и красавицата кралица са просто прелест, така ли е, Николай Михайлович?

Той кимаше, отново и отново гледаше първата страница на испанския вестник, сравнението на Карлос с дявол вече не му идваше наум, и тук испанецът каза с един твърде задушевен и приятелски глас:

— Простете ми, но искате ли съвет?

— По каква причина — измънка Николай Михайлович.

— Ето какво, не проспивайте, не изпускайте своя шанс.

— Какъв? — все още не можейки да съобрази, попита той.

— Много просто. Тук вие седите на планина от злато. Виждате ли как се променя вашата страна? Пред очите ви! И сега има интерес към нея. От най-различен вид. Днес може всеки ден да се печатат материали за Съюза. На всякаква тема. Приема се с възторг. Особено, разбира се, сензациите. Откритията. Отворете вашия архив!

— Ама аз… Това не е в моите компетенции.

— О! — разочаровано възкликна Карлос. — Това трябва да се направи без компетенции. Когато разрешат официално — разбирате ли! — вие няма да трябвате, а сега!

— Но как? — каза зам.-директорът.

— Много просто — разсмя се Карлос. — Вие вече изминахте половината път. Ще изминете и втората половина. Това ще се заплаща, така както сега, съвсем адекватно и тук, повярвайте ми, няма никакво престъпление пред никого. Направете ксерокопия и ми ги дайте. Аз ще ги публикувам. Ето вие говорехте за селските въстания. Още малко и никой няма да дава пет пари за това. Но сега! Аз ще ги взема. Помислете. Колкото е по-секретен материалът — помнете, това е само засега — толкова по-висок ще е хонорарът.

Те замълчаха. Карлос се усмихна.

— Нали не ви предлагам да продадете военни тайни, аз не съм шпионин. Във всеки случай, време е историята да бъде разкрита.

Те се уговориха, че като размисли, Николай Михайлович ще му се обади и ще поговорят в спокойна обстановка.

10

Те си поговориха много скоро — в първото кооперативно ресторантче (Господи, колко отдавна беше това!) — и Карлос се оказа просто искрен приятел: ако не комунист, то съвсем явен социалист или дори социалдемократ, а пък самият Генсек се изказа за социалдемокрацията като за дори твърде симпатична идея, така че той, заместник-директорът на архива, можеше да диша и да мисли къде по-свободно.

На тази среща Николай Михайлович донесе списък, написан на пишеща машина, на материали от затворените фондове и Карлос, като го поразпита за детайлите, постави срещу всеки номер цифричка, която означаваше самото възнаграждение. Той прояви особен интерес към подписите на Сталин и Берия, цените за тях се вдигаха до четиризначни числа, особено ако тези подписи бяха свързани със сюжетни истории: дела от тридесет и седма година, доклади на Вишински, проекти за присъди.

Зам.-директорът се оплака, че архивът, макар и централен, е лошо оборудван с размножителна техника и Карлос обеща да му подари малък, малко по-голям от куфарче ксерокс, което той направи буквално след два дни.

Николай Михайлович вземаше от хранилището документи в кабинета си, естествено с разписка, чакаше края на работния ден и когато всички си отиваха, се хващаше за работа — изваждаше от шкафчето, заключено с обикновено ключе, своето тайно оръжие и копираше листовете от специалното хранилище, като мислено се присмиваше на цялата тази глупост. Че каква тайна има тук? Кога-кога мина двайсетият конгрес, дори споменът за него е покрит с плесен, а хартиите, потвърждаващи казаното от Хрушчов, чийто прах вече е изтлял на Новодевичето гробище, все още са под строга тайна.

Той отнасяше ксерокопията на Карлос направо в неговия кореспондентски пункт и пак там — което особено му се нравеше — без всякакви протакания, получаваше хонорар. Той не знаеше къде отиват копията от документите, макар че неведнъж разпитваше своя испански приятел. Карлос се учудваше, отначало добродушно, после с раздразнение и веднъж му показа още един брой на своя вестник с копие от подписа на Сталин, портрета на вожда и своя текст, недостъпен за Николай Михайлович.

Той се утеши — впрочем въпросите му към Карлос имаха съвсем формален характер, той редовно и безотказно си получаваше парите толкова пъти, колкото занасяше ксерокопия.

Но веднъж му се наложи да преживее известно разочарование. Мапа го караше някъде с колата на „Стоматологика“ и шофьорът Петя беше настроил радиото на руската вълна на радио „Свободна Европа“. Вървеше предаване за миналото на Съветския съюз, разбира се, от начало до край антисъветско и гъгнивият глас с южноруски, кубански акцент, с всички тези фрикативни „х“, вместо ясното московско „г“, четеше документи от специалните хранилища, в които Николай Михайлович тутакси и без всякакво затруднение позна своите копия.

Отново го връхлетя климактерната вълна, от корена на косите до чатала и трябваше да подиша дълбоко, за да му мине.

— Какво ти е? — попита внимателната Мапа, която забеляза пристъпа, връхлетял мъжа й.

— Нищо, възрастта… — се засмя той.

А пък си мислеше: едно е, ако документите се използват в другоезични текстове, не ги разбираш веднага, а съвсем друго, когато е на руски, сигурно радиопредаванията все още се засичат и него ще го открият на бърза ръка… Въпреки че в тези исторически документи няма никаква секретност, но иди им обясни, ако дойдат, или още повече, ако го извикат където трябва…

Няколко седмици Николай Михайлович живя в неразположение, дори си взе болнични, но и самият той се сравняваше с щраус, който си крие главата в пясъка, наивно смятайки, че ще се спаси. Така че беше глупаво да отстъпва. Като се поизпоти, Николай Михайлович отново се хвана за работа и наваксвайки пропуснатото, се задържаше до късно на работата.

Те и двамата закъсняваха — и Мария Павловна, и Николай Михайлович. По причини и различни, и съвсем еднакви. В тези дни, в навечерието на пуча, стана и тяхната странна, поразила и двамата, среща.

Карлос покани през деня Николай Михайлович да хапнат. Те отидоха в „Арагви“. Никакво пиянство, само хубаво вино, сациви, лобио и други прелести на грузинската кухня плюс задушевен разговор за тайнствата на новата история на масичка в ъгъла. Сравнението на Карлос с дявол отново осени заместник-директора, когато той, някак между другото изведнъж поясни, че купуването на материалите от архива се води от неговата редакция, а пък той, московският кореспондент само ги предоставя. Николай Михайлович кимаше с разбиране, какво има неясно тук, нали всеки път, когато получаваше възнаграждение, се разписваше в счетоводните книги на испанския вестник.

Но не всичко е така гладко, продължаваше Карлос, той нали не е специалист по история и някои материали той погрешка взима съвсем излишно, за което го ругаят понякога в редакцията.

Но тъй като след получаването на ксерокопията те стават собственост на редакцията, тя, според приетите правила, получава и правото на преотстъпване.

— Разбирате ли значението на този термин? — попита Карлос.

Какво има да не разбира?

И така, изясни се, че редакцията има право да отдаде купеното от нея на друга фирма, която по-тясно е специализирана за Русия, например на научно учреждение — и не давайки на Николай Михайлович дори дъх да си поеме, камо ли да го осъзнае, му предложи да напише предговор към подборката от вече предадените документи за въстанията в различни райони на Русия за британско научно издание.

Така значи! Подозрителната глупост на непознаващия правилата на цивилизацията заместник-директор беше не просто посрамена, а посрамена по най-елегантен начин — с премия във вид на предговор в научно издание.

— Наистина за този предговор ще получите хонорар след публикацията — като се усмихваше, го предупреди испанският му приятел и сигурен другар на съветската страна, може да се каже неин храненик. Какъв ти разговор за хонорар, нали Николай Михайлович и без това щедро си получаваше своето — впрочем и това трябва да се отбележи, не лошо.

Обаче същността на бизнес обяда се състоеше съвсем не в това пояснение. Карлос питаше как и къде се пазят документите на партията и правителството, тъй да се каже, по-пресните, по какъв начин те се предават в държавния архив и кой във властта решава тези въпроси — на горните, средните и ниските етажи. Николай Михайлович знаеше някои правила и някои имена и щедро подели тези знания. Тук пък изобщо нямаше нищо тайно.

— Разбирате ли — не криеше Карлос, — историята за покойниците, извинете за израза, губи интерес. Трябва нещо пресничко! Струва ми се, че така казват ловците? — и те двамата се смееха, доволни един от друг.

Този ден — да повторим, това не беше вечерта — излизайки от „Арагви“, Николай Михайлович се втрещи. На крайната маса до изхода на залата седеше неговата собствена жена Мапа! С някакви грузинци! Тя седеше с лице към него и го видя веднага, а като го видя, пламна като момиче, обля я алена руменина. Самият зам.-директор в отговор бе потопен в климактеричната вана, той за пореден път се изпоти обилно. Но нито сътрапезниците на Мария Павловна, нито Карлос изглежда забелязаха нещо. И след кратко колебание, продължило не повече от секунда, Николай Михайлович предпочете да продължи по-нататък, навел глава. Мапа също отмести поглед.

Вечерта те по някакъв начин се обясниха, но тъкмо — по някакъв начин. От срещата бяха минали няколко часа и двамата бяха имали достатъчно време да помислят, пък и възрастта изключваше каквито и да било ексцесии.

Така че Мапа и Николай Михайлович взаимно преодоляха тайния срам и се съгласиха, че могат да се обърнат на другата страна, ако това се изисква от момента. При това и двамата бяха разтърсени. Наистина не силно. Мъжът утеши жена си с приятната новина за предговора към английското издание, също срещу хонорар, а жената не каза на мъжа си за касовия апарат в желязната каса и за своите морални дилеми.

И двамата имаха една цел — да увеличат общото благосъстояние. И начините им бяха едни и същи. Ходовете различни.

Ще направим уговорка: всичко това беше в далечното вече минало, преди още трескавата съпротива срещу неправдата, наречена пуч, преди незаконното разрушаване на Съюза и безсрамията, наречени реформи. Тъй като след всичко това тайните на Николай Михайлович съвсем се обезцениха, той престана да се поти, защото и сериозното търсене на история изчезна заедно с Карлос.

Ето така, случайни покупки за някоя и друга стотачка.

11

И все пак, независимо от острите завои в собствения си живот, Мапа, както и Николай Михайлович — но той по-рядко и без система — страдаха за дъщеря си. Бащата беше угнетен от нейното подчертано състояние на аутсайдер, и то след такова бурно развитие в началото на кариерата й — той отново преувеличаваше социално-политическата част на нейния живот. Майка й, обратно, мислеше само за нова партия за Маня, изразявайки се по старинному. По нейно мнение, дъщеря й беше слязла и падаше все по-ниско, само защото загуби мъжа си, Мария Павловна беше сигурна.

И навсякъде говореше за това.

Говореше в своята клиника, срещайки съчувствените погледи на сътрудниците и сътрудничките. Говореше на оперните певци и певици. Разбира се, говореше избирателно и на най-солидните пациенти и дори каза на онзи грузинец от „Арагви“. Наистина едва след третия или четвъртия обяд.

В един неособено прекрасен момент Мапа беше осенена от прозрението, че тя прекалява в своята суетня. Това не е добре за Маня, дъщеря й не заслужава това. Излиза, че майка й я предлага като застояла стока и всички се отвръщат. Стига си бъбрила, стара кранто!

И едва си заповяда това и тутакси се превърна в стара кранта: много възрастна лелка с отпуснати рамене и умърлушено лице, независимо от финансовите постижения. Това правеше впечатление, будеше и тревога. Според новите правила на живота и всякаквите свойства на „връзките“ — нали Мапа държеше всичките им делови юзди — нейното състояние не на шега разтревожи партньорите й. Причината беше очевидна, не бяха необходими обсъждания и по време на краткия мъжки таймаут беше решено да се отнесат сериозно към работата.

След известно време Мосешвили се поинтересува от Мария Павловна как точно се нарича катедрата на дъщеря й, където със сигурност може да бъде намерена и според нея по кое време Маня е свободна. Мапа, все така унила обясни горе-долу нещата…

Разбира се, не бива да се твърди, че са сработили безотказно някакви връзки на Мапиния партньор. Просто нали от време на време нечуто прищракват отгоре някакви ключалки и се откриват невидими форточки и вратички, срещат се случайно непознати хора, неочаквано се раждат надежди, за да изпълнят живота с нов интерес.

Как това се случи при Маня, този път никой нищо не разбра, само веднъж Мася видя, докато стоеше до прозореца, как до входа на техния непредставителен блок се доближи мерцедес със затъмнени стъкла. Доста дълго — минута, а може и две — вратите не се отваряха, но все пак после се отвориха и от сумрачната глъбина излезе майка й. В ръцете си имаше „потресаващ“ букет от бели рози и тя се усмихваше. И то как!

Мася цялата изстина. Между впрочем ще отбележим, че женската интуиция не е придобито, а вродено качество и предположенията, обхванали малкото момиче от главата до петите, бяха съвсем като на възрастен. „Как така — нахвърли се тя сама върху себе си, — ти не забеляза промяната в своята собствена майка, нали тези промени не се случват за един миг! Преди тях има подготовка! Нека да е тайна, но тя може да бъде разпозната, ако си внимателен!“

Впрочем, ето какво се случи по-нататък. От шофьорското място на мерцедеса се измъкна плещест и една глава по-нисък от майка й мургав мъж. Той стоеше не съвсем близо, на разстояние една-две крачки, сигурно, за да не вири глава и дори зад стъклата на прозорците, които скриваха звука, се виждаше колко любезно се отнася към майка й, какви правилни думи употребява, защото тя се усмихваше непрекъснато.

Майка й нещо говореше в отговор, показа с ръка прозорците на техния апартамент, изглежда го канеше, но мъжът завъртя веднъж-дваж глава — отказваше, след това седна зад волана и замина. А майка й все стоеше долу. Когато колата се скри, тя отпусна букета като метла, наведе и главата си.

Мася реши да не я пита за нищо, макар че сърцето й тупкаше, все едно е на някакъв изпит. Майка й влезе вкъщи както обикновено: щракна ключалката, съблече се. Зашумя с целофана, освобождавайки букета.

— От кого са розите? — попита Мася от своята стая, без да се откъсва от учебника.

— От мъж — отговори Маня. — Нали видя.

Тя откъде можеше да знае, че е видяла: Мася не надничаше много. Но няма да спори за такава дреболия.

— А той какъв е?

— Бизнесмен — отговори Маня, — кани ме на работа.

На Мася й олекна на сърцето: може би не е това, което си помисли. Тя скочи от масата, изтича в коридорчето, разсмя се:

— А аз помислих, че ти е жених!

— Ма-а-аша! — сконфузено проговори майка й. — Нима мислите ти се въртят само около това? Като на мама!

— Ами да! — облекчено възкликна малката. — Нали всичките сме Марии. И мислите ни са мариини… марийски… как се казва?

— Машкини — засмя се майката.

Ето! Тя се смееше. Може би за пръв път, откакто загина баща й, се смееше така свободно. И Мася отново беше пропуснала и това. Не, не е пропуснала, забеляза го, разсмя се в отговор, но не обмисли какво означава. Няма значение! Слава богу, че има хубаво настроение.

На другия ден Маша се забави в училище, отначало имаха допълнителни занятия, а после момичетата тичаха на репетиция на училищния музикален ансамбъл, който бе организиран от по-големите класове и когато се прибра вкъщи, майка й вече нещо работеше в кухнята, готвеше нещо, миришеше вкусно и малката Мария помисли, че все пак Маня се е върнала необичайно рано. В коридорчето наред с вчерашните бели имаше и тъмночервени рози.

„Така!“ — стъписа се Мася. И като реши, че е време да се обади на баба си, тръгна към кухнята.

Тяхната синкава кухненска маса от пластмаса, вечно гола, беше покрита с празнична покривка, а върху нея — два прибора и големи плоски чинии. Мася не беше ги виждала никога — значи е нова покупка! — а Маня, като си тананикаше, изваждаше печени картофи, съскащи в масло котлети, а в купата в центъра — всякакви зеленчукови вкуснотии и две бутилки — с червено вино за мама и спрайт за дъщерята.

И таз добра!

Те си разменяха нищо неозначаващи думи и най-накрая Маня съобщи, че е взела решение и се мести на нова работа при Вячеслав Кимович, при онзи широкоплещест мургав мъж, който я беше докарал вчера.

— Днес ли? — прозорливо попита Мася.

— Днес — спокойно се съгласи майката.

Мася се запозна с Вячеслав Кимович на третия ден от деня, в който беше забелязала от прозореца майка си с розите.

Нищо не подозирайки, тя излезе от училище и видя мерцедес, край който стояха майка й и онзи човек. Мася с омекнали крака се приближи до тях и този едрият веднага й протегна ръка:

— Е, здравейте, Машенка. Казвам се Вячик.

— А защо не Слава? — смело и неочаквано попита Мася.

— Каква ти слава! — възкликна чичкото, без да се обърка. — Аз съм обикновен човек, не посягам към никаква слава. Така че ме наричай простичко — Вячик. Така ме нарича майка ти. — И се засмя.

А майка й каза:

— Хайде да разгледаме новата ми работа. Вячеслав Кимович моли да го направим двете заедно.

Все пак я завариха неподготвена. Това лесно им се удава на възрастните — неочаквано да те ударят. Струва й се, че тя не можа да каже повече нито дума: мигаше, кимна един-два пъти. После се оказа на меката седалка на мерцедеса до майка си. В опушеното стъкло всичко изглеждаше във вечерна светлина, макар че беше ясен ден. Колата тихо се движеше и в нея ухаеше на нещо непознато преди — мирис на кожа и някакъв невероятен спрей. Мася разбра: мирише на мъж — неизвестен и тайнствен. И ето този мирис покоряваше майка й.

Те караха по улиците, ту ускорявайки, ту спирайки, все едно спокоен лайнер плава по реката, препълнена със суетящи се несигурни корабчета и те се отдръпваха от тях, спираха до тях или ги изпреварваха и бързичко бягаха. Най-накрая мерцедесът акостира до невисоко, но ново-новеничко и с неруска конструкция здание. Още на улицата към него се впуснаха да го посрещнат двама или трима мъже, които вървяха пред Вячик, нещо полугласно му говореха, а той само кимаше в отговор. Тези същите хора разтвориха вратата с блестящи като злато дръжки, и любезно предложиха на майката и дъщерята да им свалят палтенцата. И тогава майка й наистина се смути: нейното доста овехтяло палто с ожулена яка, старите ботуши, напълно поносими в метрото или в автобуса, но мизерни върху мраморния стерилен под, пък и дъщеря й, облечена в същото палто — между явната бедност и поддържането на приличие, изобщо не се връзваха с потискащата, макар и делова, строга обстановка на фоайето.

По-нататък не беше по-лесно. Те пътуваха в безшумен от червено дърво асансьор с огледала, където Маня се стараеше да не гледа. После вървяха из просторни помещения с десетки някакви невиждани компютри, впрочем полупусти. Влизаха в кабинети с приемни, където над бюрата в позлатени рамки висяха неголеми картини, осветени отдолу с особени лампички в месингови аплици. Подът беше покрит с мъхеста тъкан, така че крачките им — а нали вървяха цяла група — не се чуваха.

Най-после се намериха в неголяма, но съвсем кръгла зала без прозорци, с кръгла маса, върху която имаше ястия.

Но всичко това затъмни другото. Мапа!? Тя стоеше редом с грузинеца Мосешвили и когато вратата се отвори, нададе зле сдържан вик:

— Момичета!

Мася гледаше Маня, а пък тя — Мапа. Изражението върху лицето на Мария Николаевна с нищо не беше по-малко шашардисано отколкото лицето на Мария Павловна. Но минаха още няколко минути докато малката Маша най-после разбра, че и за майка й, и за баба й това беше съвсем неочаквано.

И за тази изненада те бяха задължени на двама мъже, на бабиния партньор и на Вячеслав Кимович.

Всички седнаха на масата, наляха чашите — на мъжете коняк, на жените вино, а на Мася — кока-кола.

— Радвам се да се запозная с вас, знаменитата и велика Мария Павловна — сериозно и с достойнство каза Вячеслав Кимович. — И се поздравявам с обстоятелството, че вашата дъщеря Мария Николаевна, изтъкнат специалист в областта на програмирането, прие скромното предложение да възглави компютърната служба на нашата фирма.

Мася с небивало внимание слушаше небивалата реч. А след това едва не ахна на глас, защото този солиден и значителен човек, който, кой знае защо, искаше да го наричат с несериозното име Вячик, каза следното:

— Но аз предлагам да пием за малката Маша, за най-малката от всички вас, необикновени жени, необикновено свързани не само от роднинството, кръвта, но и от общото свято име. Нали за Маша всичко е пред нея!

Всички станаха, безшумно отместиха разкошните бели столове, приближиха се до Мася и се чукнаха с нея.

Тя си помисли, че се намира в някакъв сън.

Трета част
Сън и истина

1

Още там, на кръглата бяла маса в стаята без прозорци, Мася мигаше, все едно щрака с фотоапарат и хвърляше погледи към странния човек на име Вячик. Поотделно и много пъти — към неговото лице, почти с правилна форма, само леко удължено, с малко по-дълги черни вежди, с черна, сресана на път рядка блестяща коса, късо подстригана. С черни пронизващи очи — а когато гледа малко по-дълго, отколкото само хвърля поглед, ти се струва, все едно пробива с тях. Над устните, малко вдясно, има малка бенка и тя определено играе някаква роля, като придава на цялото му лице известен чар. Но пък тялото му! Макар и скрито под умело ушито сако, риза, красива пъстра вратовръзка — в него се долавя някакъв странен порок: плещите и гръдният му кош са непропорционално широки, но плоски — точно така, особено гърдите.

Тази вечер Вячеслав Кимович често поглеждаше майка му и тя, Мася веднага разбра това, много се смущаваше всеки път, когато той се обръщаше към нея, а тя седеше до него, от дясната му страна.

Той галантно я поглеждаше — а вино им наливаха онези мъже, които ги посрещнаха на входа, оказа се, че те са и сръчни сервитьори — така че стопанинът нямаше никакви задължения, освен да дарява с погледи, и той даряваше — най-много майка й, но също и Мапа, и Мася. Все едно умело разпределяше своето внимание на необходимите му лица.

Вячеслав Кимович имаше и хубав глас. Беше баритон, това е такъв бучащ тембър, голям плюс за мъж с всякакъв ръст и цвят, защото ако говори без да бърза, ако не отделя припряно думите една от друга — се получава внушителна и солидна реч, която точно поставя ударенията.

С Маня, заради необичайния й ръст, беше трудно да се мерят повечето мъже, а Вячеслав Кимович се отнасяше към групата — ха-ха! — на нискостоящите и затова му беше необходима подставка — но не токчета от десет сантиметра, няма такива — и ето че тази чудна подставка се оказа неговият баритон, който все едно го повдигаше, правеше го значителен и сякаш по-висок.

Мася виждаше как се смущава майка й — за пет-шест години след гибелта на баща й тя беше отвикнала от мъжете и макар Вячик да общуваше с нея вече няколко дни поред, подарявайки й рози — тази вечер, когато отиваха в офиса, още един букет от рози лежеше на предната седалка на мерцедеса — тя все не можеше да се приспособи към своето ново положение. А сега и такава изненада — Мапа! Получаваше се нещо като сгледа — само че кого или какво? Навярно все пак на новата работа, на поразителния офис и заплата от две хиляди, но не рубли, а долари — това пошепна мама на Мася преди да заспи след чудната трапеза.

Тази вечер Мапа по-често се обръщаше към своя партньор, разстилайки се като килим пред него: едва сега, след като изненадата я зашемети, всички нишки се свързаха в обърканата й глава: и тя разбра, че Мосешвили беше чул нейните оплаквания, неговите връзки още веднъж потвърдиха поразителната си ефективност с тази маса, зала и главното — Вячеслав Кимович не е просто работодател, но и още нещо, засега не съвсем очевидно, съвсем необявено, но много дори възможно.

Разбира се, тя също разглеждаше Вячик, но по старчески умело, опитно, без да мига като Мася, вкарвайки в своя природен компютър кадри от неговото лице и фигура. С такива бавни, провлачени, прилични на мазки на живописец, някак неясни свои погледи тя обхващаше всичко: и личността, и неговия глас, и обстановката, свидетелстваща за социалния му статус и като обработи информацията, си зададе въпроса дали има някакъв дефект: пияница? — не! — женкар? — твърде вероятно, но ако се съсредоточи върху Маня, дай боже тя да има сили! — богат? — по-добре да не пита, и така е очевидно! — как е със здравето? — тук може всичко да се окаже, прекалено странно тяло! — възможна ли е връзка с Маня? — възможна е, но не много стабилна.

Опитна, обогатена от обществените връзки, имаща работа с най-екзотични представители на обществото и научила се на нищо да не се учудва Мария Павловна, честно казано, придоби и един съществен недостатък от тази своя дейност. Тя се научи да се смирява с всичко поред, да се приспособява с всичко, което срещаше. Но ако това вършеше работа, когато привличаш парите на пациента, пък и него самия, то невинаги е подходящо за селекционна оценка при избора на съвсем непознат човек за собствената си дъщеря.

Капризите бяха напуснали Мария Павловна и много жалко. Тя най-малко от всичко жадуваше да види в този плосък мургав човек просто работодател на дъщеря си.

2

Някога Мася сравняваше своята майка със спяща красавица. Тя мислеше така в свой интерес, смятайки, че майка й не е такава глупачка, че да се събуди от първата срещната целувка. Масината грешка, по природа детска, се състоеше в това, че при тия размисли тя се стараеше да не мисли за принца. По-точно, в нейните мисли принцът беше същински рус красавец, не от този свят, а от вълшебен, облечен във вълшебни дрехи, украсени с брилянти или поне със стъкълца. Това беше удобно. Нали всъщност такива принцове няма, всичко, което беше на земята, изобщо не съответстваше на високите приказни мерки.

И когато се появи Вячик със своя мерцедес и с букетите рози всеки ден, Мася, макар и да се развълнува, но не повярва. Приказният принц затъмняваше всички. Може все още да имаше вълшебна сила.

След тази вечеря Маня започна работа при Вячик. На няколко пъти й звъняха колеги от катедрата в Бауманка и по междуметията, които произнасяше майка й в телефонната слушалка, разбра — беше още рано да я разпитват за преимуществата на новото място, разбира се, тя не предпочиташе да откровеничи с всички, а пък при новото положение още не й беше мъчно за училището.

Връзките с миналото бавно угасваха. Впрочем, наивно е да се смята, че те започнаха да се губят едва с отиването й в офиса на Вячик. Самият живот, включително и природата, поработиха за това: връщане назад няма, стана непоносимо да се живее в оскъдица, заобикалящият ги свят по-бързо или по-бавно се приспособяваше към промените, предизвиквайки съмнения и желания, той беше виновникът за промяната в съдбата на майка й от незначителност и зависимост към действен успех…

Най-накрая, кавалерство, паднало кой знае откъде, с благоухаещи рози, с възхищение от нейната образованост и съжаление за затрупаните божии дарове — физически и морални, пък и пролетта с бурното топене на снеговете — всичко това примамва към ново начало хората от всички възрасти.

Всичко тръгна на галоп.

Като получи аванс, а и бъдещата си премия, Маня си спомни за отдавнашната си приятелка Линочка, която след промените беше сменила трима мъже и познаваше добре радостите на живота и заедно с нея тръгнаха да обикалят скъпите магазини.

Боже! Какво невиждано царство се разтвори пред нея! Какви знатни имена научи — от Кристиян Диор — и това, представете си, се оказа не само парфюм, но и страхотно елегантни дрехи — до дребните дворяни Юдашкини, поразяващи въображението с, уви, преди непознатото световно ниво.

Линочка беше увлечена от идеята да облече приятелката си от главата до петите — от, извинете, бикини и сутиени до изящни ботушки и обувки — при това с особено увлекателната задача с параметрите на Маня, които направо събаряха търговците лицемери: четиридесет и втори номер обувки и сто осемдесет и три сантиметров ръст не влизаха в европейските стандарти XXL, а изискваха поръчка, заявка и поправки.

Отначало се движеха с жигулата на Линочка, останала й от един от потъналите в миналото мъже, но Вячик много скоро разбра за Манината дейност и всичко се ускори — абсолютно всичко.

Той самият караше мерцедеса или седеше до шофьора и те вървяха от бутик в бутик, предварително предупредени по телефона и затова подготвени за явяването на необикновената дама, и когато Маня, избрала най-после необходимата й вещ, трескаво започваше да пресмята „гущерите“ в новото си, разбира се, елегантно портмоне, естествено, от Диор, мъжът, който я придружаваше, с широка ръка властно покриваше тази, прощавайте за израза, кесия и протягаше на дотичалите собственици или продавачи златна карта, но не „Виза“, за която някога мечтаеше Маниният баща, а истинска „АЕ“ — „Американ експрес“.

Маня отначало сериозно се притесняваше, с молещо изражение на лицето казваше на Вячеслав Кимович, че тя приема цялата тази благородна помощ само като кредит, който непременно ще изплати и отначало той също толкова сериозно, без изобщо да се усмихва, се съгласяваше с това.

На Вячик не му беше неудобно да влиза с Маня и Линочка дори в най-интимните отдели на знаменитите магазини, където като разноцветна пяна кипеше долното бельо и Маня отначало също ставаше нервна, защото на кого не е известно, че само нейният мъж или в краен случай сериозен любовник може да посъветва жената какво бельо да си избере. Вячик засега не беше нито единият, нито другият, но се държеше с подобаваща за тях увереност.

Накратко, Маня се преобразяваше. И когато веднъж в работно време се подстрига в скъпия френски салон „Ив Роше“ на Тверския площад и се накъдри, заплащайки еквивалента на двеста и петдесет долара, че прибави и пет долара бакшиш, а след това се прибра вкъщи, Мася едва не падна.

Майка й, сива и посърнала до съвсем неотдавна, се оказа красавица от световна класа, и ако не беше на тридесет и девет, и не беше отдала безразсъдно цели пет години от живота си да тъгува и скърби, тя би могла да постигне много!

Та тя не е просто компютърен спец, тя свободно говори английски, а главното — може да стане кралица. Тя трябва да блести на президентските приеми, където се събират олигарсите, тя би трябвало да има компютърна фирма, да провежда някакви преговори или дори да се снима в киното.

Това беше някога, в съветското невзрачно време, когато ръст от сто осемдесет и три сантиметра унижаваше момичето с прякори като „върлина“ или „закачалка“. Световните мерки поощряват съвсем друго. Ето, на конкурсите за красота, ако си по-нисък от сто и седемдесет, няма смисъл да се явяваш!

Мася разглеждаше майка си и в нея се завръщаше нейното любимо, някога тайно развлечение — да вижда във видимото тайното. Огромната Маня, която някога се смяташе за тромава, прегърбена и прекалено голяма за заобикалящия я неин малък свят, преоблечена от бикините до най-елегантния от деловите костюми във всичко модно и вносно, а и с направена прическа, се подмлади най-малко с петнадесет години. Тя беше на двадесет и четири, не повече, но двадесет и четири с оттенъка на тайния опит на млада жена, която има моминско гъвкаво тяло, с английски и компютър, с опита от предишно депутатство, от волейбола и дори от забравената реч пред Генсека — всичко това се съчета, по учудващ начин се сближи и засия с необикновена, вълшебна, съблазнителна светлина.

След фризьорския салон Маня нарочно веднага си отиде вкъщи. Защо ли? Да се покаже на дъщеря си и да я попита по детски: Как е?

Един от мъжете от обкръжението на Вячик караше мерцедеса и чакаше Маня долу. Тя влезе в жилището преобразена, млада, леко възбудена. Стана така, че дори Мася усети нейното несъответствие със заобикалящите я стени. Всички тези леко овехтели в горната си част тапети, престарелите етажерки за книги в Масината стая, на които първо капака се повдига до хоризонтално положение, а после се бута навътре, широкото, но вехто, порядъчно изтърбушено от теглото на Маня, легло, намерено някъде още от баща й, голата синя пластмасова маса в кухнята — всичко това беше от миналото, макар мило и топло, но много старо! А Маня, преоблечена в Шанел и с фризура от Роше, е наминала от някакви съвсем нетукашни места.

Те постояха прегърнати, майка и дъщеря. Мася ту отстъпваше назад, ту се приближаваше, допираше сакото или блузката на новото мамино облекло, или леко пипаше нейната прическа, усещайки меките разпуснати коси. Тя не виждаше мамините ботуши за първи път, беше опипвала на закачалката костюма, но ето че сега всичко това се беше свързало заедно в нещо единно, което дъхаше на друг живот.

Мася веднага разбра, че майка й е наминала само за минутка. Да седи у дома така преобразена, беше пълна глупост — трябва най-после да отиде на театър, на ресторант.

— Тръгваш ли? — радостно я попита и видя в очите на Маня учудване, дори леко отчуждение.

— А ти искаш ли? — попита майка й.

— Искам! — възкликна дъщерята. — Тръгвай. Разходи се. Позабавлявай се. Нека всички да видят каква си ти всъщност!

Майка й погледна надолу, пристъпи от крак на крак, след това въздъхна и отново погледна Мася.

— Щом ти ми препоръчваш… — каза, все едно се шегуваше.

— Дори горещо ти препоръчвам! — отговори й в същия тон Мася.

И майка й тръгна.

3

Това мамино идване, нейното луксозно, преобразено от цивилизацията появяване, Мася осъзна чак след няколко часа. Тя дълго не заспиваше, очаквайки Маня — от театъра, ресторанта, гостито — къде ли още можеше да бъде?… Заспа, без да изгаси лампата над леглото си. Събуди се късно през нощта и радостна, че ей сега ще се прегърнат и ще си пошепнат с нея, изскочи от леглото към мамината стая. Леглото й беше празно. Трудно заспа отново, засега само досещайки се за това, за което беше идвала майка й.

На сутринта отиде сама на училище. Стопли си чай, закуси с вафли и сладки. В часовете беше разсеяна и мислите, които се въртяха в главата й, съвсем не бяха на дванайсетгодишна.

Вчера майка й беше отишла в друг свят. И беше дошла при Мася, за да се сбогуват. И с нея, и с общото им минало. Издокарана, красива, готова да продължи по-нататък живота си. Дори на децата е известно на каква цена. На цената на промяна на живота. На забравяне на миналото.

Колко ли може да се лигавиш с това минало, а? Животът си върви, не стои на едно място. И майка й трябва нещо да направи.

Като удряше раницата по коляното си, малката Маша излезе от училището и отново видя мерцедеса. И майка си с Вячик. Майка й беше в елегантно кафяво манто, такива бе виждала в американските филми по телевизията. И до нея стоеше Вячик. В дълго, също кафяво палто. Най-отгоре, върху палтото имаше бял шал. А на врата му се чернееше папийонка.

Бяха стъпили на размразяващия се лед, а майка й беше с обувки на висок ток, кафяви, като цвета на мантото. И държеше в ръцете си люляк. Люляк в началото на зимата — това е трудно да си го представиш…

Ето в такава празнична премяна се появи пред Мася нейният нов, напълно преобразил се живот: мерцедес, блестящ с излъсканите си калници, издокарана, невероятно висока мама, станала заради токчетата по-висока от Вячик с глава и половина и мургавият човек с бенка над устната, която му придаваше странно очарование.

Тази цветна картина край училището Мася запомни завинаги и тя висеше в съзнанието й, както висят на стената сватбените снимки. Всъщност това си беше сватбена снимка. Когато малката Маша се приближи до майка си, майка й с подчертано бодър глас й каза, че те са наминали към училището на път след гражданското, а сега всички отиват на обяд в ресторанта, където вече ги чакат баба й и дядо й. Ето по такъв префинен начин, при това без да каже и дума, че се е омъжила, майка й съобщи за преобръщането на целия си живот.

В отговор Мася цялата настръхна, едва не зави от тази измама, не ги поздрави с женитбата, а заобиколи мерцедеса и както обикновено се настани на задната седалка. Но тази полудемонстрация не й се удаде. Кой знае защо, след като почака да се настани, шофьорът й съобщи, че днес ще й се наложи да седне отпред, а отзад ще седнат младоженците.

„Няма що! — помисли си момичето, — оказва се, че са младо! Че още и женци!“ Но послушно напусна коженото гнездо и се премести на показаното място.

Мася сама не знаеше защо се държи така. Нали едва вчера се любуваше на майка си, желаеше й щастие, препоръча й, както самата тя се пошегува, да отиде на театър, ресторант, концерт, да се позабавлява, а на сутринта — какво? — отмени своите пожелания! Толкова бързо? И то само защото майка й се беше оженила?

Хубава работа! Раз-два! — и като в ателие за моментални снимки — те ви го портрета! Майка й! Се е омъжила! Преобърнала е своя живот. Въпреки че беше казала там, в училището на най-голямата и най-малката: моите сълзи са само моя работа. А Мапа я жалеше, уреждаше щастието на дъщеря си. Излиза, че е дочакала. И тя, Мася, беше участвала в това, как иначе? Хвалеше майка си, възхищаваше се на красотата й, на промяната, на новата й работа и многото пари, все едно не е на дванадесет, а на пет годинки. И все едно че не знае в такива случаи с какво се налага да се плаща.

А с какво? Със спомена за убития баща? Само че него не можеш да го върнеш… Вярност към миналото, в което Мася още не я е имало? И има още едно съвсем обикновено: човек иска да живее. Просто да живее. Да живее толкова добре, колкото може. И ето че той се променя.

Майка й беше оплакала баща й. Беше оплакала своята самота, независимата оскъдица. Не, нито веднъж не беше обсъждала с нея какво да прави и как да живее по-нататък, но ето че се пречупи самата тя, подчини се на живота, поиска да живее по-добре тя самата и да осигури нейното бъдеще. И ето ги, че пътуват. В чуждия мерцедес, на мамината сватба. Майка й се беше продала — нима не е ясно? И изобщо не е задължително да се е продала заради Мася. Но и заради нея също.

Така че какво да прави? Да изскочи от колата? Е, и какво? Да не признае тази сватба? Но нима тя самата се е омъжила? И нали сама искаше, сама желаеше щастие на майка си. Какви са тия наивни детинщини?

Всичко това стягаше главата й, докато пътуваха. Едва се сдържа. Не заплака.

Когато излязоха от колата, с едната си ръка Вячик прегърна майка й през талията, а с другата — Мася през раменете, и макар тя да се измъкваше, не успя. Влязоха в ресторанта, дадоха дрехите си, Вячик взе от търговката, която стоеше до входа, огромна позлатена кутия с бонбони и я протегна на Мася. Тя прие подаръка и се притисна към майка си.

Минаха без думи.

Но пък колко думи изхабиха на масата: Мапа и Николай Михайлович, които бяха облечени официално и се оказа, че за всичко знаят отпреди, Мосешвили, мама и Вячик и двамата в опаковка от класа, е и Мася — малко хора, но думи и храна колкото щеш.

Повече от всички се стараеше Мосешвили — сипеше вицове, понякога искаше от Мася да си запушва ушите с длани и тя, необяснимо смутена, изпълняваше неговите закачливи заповеди, а всички освободени се превиваха от смях. Навярно точно това чувство Мася усети и запомни преди останалите — освободеността. Майка й се кикотеше като безгрижна девойка, Мапа, независимо от солидната си възраст, също се беше разпуснала и дори дядо й не приличаше на себе си: челото му се беше изгладило и освободило от тежките исторически мисли. Само веднъж той се опита да пренасочи разговора в свои води, като попита Вячик:

— А пък вашата фамилия, разбира се, се дешифрира като Комунистически интернационал на младежта? Нали това някога беше модно.

Вячик се разсмя.

— Не всичко е толкова сериозно, Николай Михайлович. Ким е древно корейско име. А баща ми е бил кореец. Впрочем, аз никога не съм го виждал, майка ми е работила с него на плантациите с лук в Николаевска област, тя е украинка. Рано почина. Така че аз съм дете на корейско-украинската дружба.

— А какво стана после? — заинтересува се Николай Михайлович.

— Скитах се по добри хора, постъпих в техникум, мизерствах, служих в армията, после някак влязох в нефтения институт, някак си го завърших.

— И сега ето всичко това! — разтвори ръце Мапа, показвайки заобикалящото ги великолепие. — Та вие сте герой!

— Не. На мен ми провървя. Неочаквано приятел от студентските години се оказа олигарх — няма да кажа името му. Необходими са му верни помощници. Нашата фирма прекарва неговия нефт. Това не е обикновена работа, да търгуваш с нефт на Запад: квоти, тръбопроводи… Тръбопроводът е като железопътна линия, трябва да се плаща за мястото във вагона, та и тук се плаща…

— С една дума, вие сте от новите руснаци — каза Мася, без да мисли нещо лошо, но смехът на масата, който прозвуча в отговор, беше като скърцане.

— Тъй да се каже, аз не съм онзи Ким — засмя се Вячик, — западният. А източният.

— Източен интернационал на младежта — отново се пошегува несполучливо Мася, а Мапа я сгълча:

— Нещо си се разпуснала днес!

— Та нали се забавляваме — разсмя се Вячик и потупа Мася по рамото. — Шегувай се, Маша! Шегувай се, докато ти се шегува!

4

А после те веднага се преместиха в новото жилище в самия център, съвсем до Кремъл, а Мася се записа в друго училище и само това бе предостатъчно, за да забрави много — едно без съжаление, а друго и с горчив спомен.

Как така е устроен човекът? Много години върви по един и същи път до училището, до магазина, до работата. И свиква абсолютно с всичко: ето тук и зиме, и лете е вечна локва от някаква повреда в тръбите, а през зимата става лед, трябва да намалиш скоростта, да се придвижваш внимателно. Ето тук, кой знае защо има дупка в асфалтовия тротоар и хората, които не са тукашни, и са свикнали да ходят с вдигната глава, често падат, високо ругаят и казват, че някои дори са си чупели крак тук, но нищо не се случва, годините си летят, а така и няма кой да запълни дупката, при това всички мълчат: дали от мързел да се оплачат в домсъвета, дали защото тази дупка не е тяхна лична.

По този начин хората привикват, вписват се, приспособяват се към заобикалящата ги обстановка, но когато дойде време да се разделят със своя мръсен вход и стълбището с нащърбени стъпала, все едно ги е изгризал невиждан звяр-бетоноед, с пощенските кутии, изпочупени и изпогорени от малолетните нарушители на спокойствието, никой не съжалява за тези противни, нали, но все пак привични детайли. Той се радва да ги забрави, само миг и ги забравя. И започва да свиква с други тротоари, входове, стълбища…

А ако те са направо разкошни? Дори във входа има огромни теракотени плочи, домофон, консиерж — ето ти прекрасна нова думичка! — безшумни вносни асансьори, а самият апартамент е просто чудо. Огромен хол — не стая, а зала, после гостна с приказни размери, стаята вдясно — това е кабинетът, по-нататък е спалнята. На другата страна на гостната — прекрасна светла стаичка със светъл еркер: там се появява удобно бюро за Мася и когато седи, има чувството, че плува във въздуха, нали и отпред, и от двете страни се вижда небе, открито пространство, където няма нищо, само върховете на няколко стари елхи и стволовете на немного, но високи брези.

То се знае, Мася участва в подреждането на новия дом само с кратки и скромни желания: леглото е по-добре тук, до стената, гардеробът — до него, бюрото — срещу леглото, до по-далечната стена — малко красиво диванче.

Иска ли й се или не, но Мася мислеше за парите: колко ли струва всичко това? Нали се купуваха мебели не само за нея, но и за гостната, и за спалнята, и за кабинета, оборудваха се две тоалетни, баня с вана, плюс разкошните килими, съдове за кухнята, обзаведена като в рекламните дипляни. С две думи, покупките можеха да се обозначат много просто, но и впечатляващо, нали: като по телевизията.

Сега не трябва и да се пита: видяхте ли, разгледахте ли? Дори и да не искаш, ще те накарат да видиш — какви кухни, спални, кабинети, гостни в „Абитар интериор“, какви кожуси в „Снежната кралица“, какви обувки има, от фирмата на певицата Алла Пугачова: само вади парите! И Мася мислеше за тези пари, но забелязваше, че мисли някак си вяло, някак уморено, това е.

Не както преди, в техните бедни времена: с тъга, с жалост, с възмущение, че са малко, че не им стигат хронично, но живо, ето така. В бедността Мася усещаше някаква живина на своето минало, необходимост да се съпротивлява, да икономисва, борба със самия себе си срещу множество най-различни изкушения: искат ти се пухкави сладки кифлички, завити на рогче, но ти затвори очи и си внуши франзела. Така трябва.

А сега си мислеше за парите уморено и вяло. Те бяха много, макар Мася да не беше ги виждала. Само усещаше следите от тези безбройни и страшни пари — разкошът на диваните в тъмно бордо, белият лак на нощните шкафчета, блестящите огледала, изкусните златни орнаменти на скъпата тоалетна чиния. Може би при Мася заработваше естественият детски имунитет към разкоша и богатството — децата рядко ги разбират и ценят, приемат ги за даденост — не отгоре, пази боже, а отстрани, благодарение на невидимите усилия на възрастните и това е една от съдбоносните грешки на възрастните, дори на много богатите — да скриват, да правят невидими за своите деца усилията, благодарение на които се създават ценностите…

Ах, да! Трудно е да се покажат усилия, които са осъдителни, те са невидими, потайни и затова скривани, особено от децата, защото са срамни.

Но Маня, великолепната Мария Николаевна! Кой би си помислил дори, че тя, отличничката и депутатката, удостоена с разговор от самия Генсек, най-милата жена, изпитала нещастия и бедност, с такова вдъхновение ще се хвърли в дълбините на благополучието?

Какво говорим! Презглава! Изцяло!

Маня като че ли бързаше да се освободи от своята бивша жабешка кожа от приказката за жабата принцеса. Или пък наистина я събуди целувката на съмнителния принц Вячик? С една дума, тя се хвърли в богатството, в лукса, без много да мисли какво ще стане по-нататък.

Кимович беше добродушен — не само не отказваше пари, но и настояваше да ги харчи само за неща от най-висока класа. Така че от Маня се изискваше ново умение — да не се излъже! В изработката, в сравнението, в различното качество, нали както е известно, външно приличащи си вещи могат не просто да струват различно, а да бъдат абсолютно различни: такова е майсторството на западните имитатори. Домът се обзавеждаше качествено и бързо. Маня светкавично изпревари своята училищна консултантка Линочка, като за кратко време научи не само всички мебелни и други центрове за битови прелести, но едновременно с това усвои множество съпътстващи позиции: пощенската кутия, която представляваше плоска и обемна клетка в общия голям шкаф за всички обитатели, напомнящ с нещо на колективна каса, беше отсега препълнен с многобройни персонални покани да влезе в еди-кой си аристократичен клуб, да посети топ артгалерия, да присъства на предпремиерни изложби или чисто и просто да отлети за почивните дни до Париж.

Засега не беше стигала до Париж, но виж, източните прекрасни килими от чиста коприна Маня усвои за отличен, както впрочем и всички останали дисциплини като светилници, хладилници, мразилници, перални и съдомиялни машини, микровълнови печки и термокани, немски и тук-там френски сервизи, кристал и стъкло — боже, нима има предел всичко, сътворено от хитрия човешки ум и съобразителност, за да омае другия човек, и то по такъв начин, че омаяният да се чувства господар?

Дали Маня се чувстваше дама?

Да! Да! Тя се къпеше в радост, в прекия и преносен смисъл на думата. Вечер, лежейки в благоухаещата пяна на ваната, като се вслушваше в гласовете от телевизора, които приглушено се носеха от хола, тя с благодарност, приличаща на любов, мислеше за онзи, който сега седи там, в дълбокия, избран от нея, фотьойл, за рицаря, спуснал се от небето, който решително и без насилие зачеркна нейното минало. Дори като продаде нейното старичко двустайно апартаментче, както винаги сполучливо, Вячик постъпи по царски: вложи в знаменита частна банка на името на Маня четиридесет хиляди долара, без да удържи нито цент. Цяло състояние! Нейно, лично нейно.

Но пък тя знаеше колко похарчи за новия апартамент. И тези четиридесет хиляди бяха зрънца, но работата не е в това, тя бе покорена от благородния жест по отношение на предишния й живот, на нейното жилище, получено като дар от великодушния академик, и по такъв начин към нейното лично достойнство.

На благородството трябва да се отговаря само с благородство — нямаше нужда да бъде учена на тези правила.

5

Маня имаше чувството, че господ й е дал вълшебен шанс да пренапише първия вариант на своя живот.

Онова, което беше преди, се оказа чернова. Беловата я пишеше сега, в друга страна, с други ценности. Предишните догми се махнаха и потънаха. Личното стана по-важно от колективното. Парите завладяха всичко, но нима не е така в цял свят?

И после, на нея й беше омръзнало да се съобразява с какво ли не. Сега пък — живей както искаш, ето я истината! И може би не от лукавия, както внушаваха преди, а от това обикновено желание на човека да работи не в името на неопределеното и непременно светло бъдеще, което с такова неумолимо постоянство се отдалечава към хоризонта, колкото по̀ се приближаваш към него, а да получиш веднага което е възможно и което можеш да завоюваш точно сега, в тази минута, във всеки ден от живота, който си тече. Нали бъдещето принадлежи на бъдещето. А настоящето — на настоящето.

Маня смътно помнеше марксизма-ленинизма, по който, както и по всичко, тя имаше само отличен, но нищо свястно не можеше да си спомни, обземаше я някаква леност, когато се опиташе да си припомни учението, смятано някога за безсмъртно. Всичко се оказа по-просто. Тихо погребаха учението, а пък тя получи разкошен дом, сметка в долари в банката, срещу които може да купи всичко което й дойде на ум; пък и границите са отворени — заминавай, където искаш.

Но главното е тук, у дома. Сега, когато е завършено обзавеждането на апартамента и има къде да покани и най-придирчивите гости, започва нов живот. Вячик й обясни и тя като делова дама в крачка не просто разбра, а напълно прие доктрината: за неговия бизнес бяха необходими връзки, по-точно — той би искал да си осигури самостоятелност, а за това са нужни контакти. Начинът за постигането им: партитата.

Те се отдадоха на живот. Мария Николаевна следеше за събитията в московския свят и твърде бързо тя, образцовата систематизаторка, определи мрежата на затворените клубове. Два от тях с демонстративно удоволствие признаха съпружеската двойка. Вячик разбра, че трябва нещо да жертва и Маня често през деня отиваше във фитнеса ту на единия, ту на другия клуб, на масаж, на фризьор, където не само ти правят прическата.

Щедрите подаръци и бакшиши си казаха думата. Солидното образование на Мария Николаевна, забележителният й ръст, съединени с богатството и ефектния вид, носеха внушителни плодове. Докато именитите и богатите, а понякога притежаващи и двете качества мъже правят своя бизнес, техните жени търсят разумното и качествено използване на времето си — в разговори с интересни събеседници, в обеди и вечери насаме или в много изискани неголеми групички. В клубния ресторант техните сметки бяха винаги отворени, не трябваше да плащат веднага — достатъчен бе небрежен подпис в подадената сметка, но ако си точна и всеки път подаваш златна карта „Американ“, при това и щедри бакшиши, репутацията ти е неизменно висока, дори повече от висока.

Маня уреждаше и вечери у дома. Онова, което започваше в клуба, продължаваше и вкъщи и често много по-бурно, отколкото пред хората. Освен това има персони, за които е нежелателно да се появяват пред публика — тутакси ще започнат да им досаждат, да просят аудиенция, квоти, поощрения. Тази азбука не изникна от нищото — такива бяха световните нрави, дълбоко впили се в съзнанието на елита още от съветските времена.

Накратко, Маня се изхитри да се запознае с жената на един от помощниците на президента и да ги замъкне на вечеря у тях. Това не представляваше особени грижи, защото домашното празненство бе обслужвано от ресторанта на затворения клуб, където познаваха Маня и Вячик като свои постоянни клиенти. Достатъчно бе да прошепнат на ухото на собственичката на клуба гости от каква класа ще имат, известни и на нея също, и всичко беше направено на повече от президентско ниво — просто няма смисъл да се изброява какво имаше на масата, както впрочем и имената на гостите. Да кажем само, че помощникът на президента отговаряше за вътрешната политика, а шефът му е в чужбина, затова и гостите можеха да дойдат на вечерята. „А иначе — дума да не става! Седим до късно през нощта.“

Помощникът беше висок, но все пак по-нисък от Маня. Освен това изкривен, непривлекателен, суетен. И при всичко това с изострен ум, с опит да придобива и внимателен.

Като влезе у тях, той се заоглежда, тръгна да обикаля и Маня застана нащрек: нима завижда? Но онзи изглежда душеше за нивото на тяхното богатство и като го оцени високо, започна да дава леко провокационни съвети. На стените липсват акварели, а в хола също така живопис, разбира се, оригинална — придирчивата програмистка веднага разбра накъде бие — определя дебелината на капитала. И тъй като Вячик търсеше връзки на нефтения фронт, където няма малко, тя промени разговора на светско ниво: а кого би предложил уважаемият препоръчител — съвременници или руския деветнайсети век, а пък дали да не поръча каталози на „Сотби“? Онзи се отпусна: сондажът бе осъществен, тази хитруша със забележителни размери, препоръчана от собствената му жена, изглежда е умна жена и връзката може да има значение.

Значението, подразбирано от тях, Маня също очерта без излишни приказки. Но тук не тя имаше думата.

Гостите дойдоха със сина си, момче, както и Мася, на още ненавършени дванадесет години и когато първата част на вечерята приключи, Маня поведе жената на помощника заедно със сина им в Масините апартаменти, които предизвикаха единодушното одобрение както на сина, така и на майката.

Мася също беше предупредена за особената важност на гостите, но слава богу, не придаде на това значение, защото още не разбираше от тези неща. В това време мъжете се усамотиха в кабинета на стопанина. А когато след двадесетина минути отново всички се събраха в хола, Маня забеляза на лицето на мъжа си блуждаеща усмивка: признак на удовлетворение.

През нощта в спалнята, неудържал своята тайна, Вячик съобщи на Маня, че помощникът се оказал ненаситен, приел неговата молба да получи квоти за търговия с нефт, но в отговор поискал изключителна цифра.

— Не можеш ли да я преглътнеш? — с разбиране попита Маня.

— За преглъщане, ще я преглътна, но ще ми остане твърде малко — засмя се мъжът й.

— Не съжалявай — поучи го даровитата програмистка, поразена от собствената си опитност, паднала й кой знае откъде и се изпоти от срам. — Колкото повече дадеш, толкова повече ще вземеш.

От този момент помощникът и, разбира се, неговата жена, така добре позната на Маня, станаха съвсем близки приятели на Вячик и на Мария Николаевна.

6

Промените във външния живот съвпаднаха точно с революцията на онова, което ставаше зад кулисите, тайно от другите, играещо не по-малка и не просто важна, а определяща всичко роля.

Става дума за интимния живот.

В предишните времена частното обиталище на човека си оставаше храна за психолозите, а най-вече — на психоаналитиците, сега то стана бойно поле, свят на чужди страсти, тресящ се в нощните часове от екрана на телевизора. Уви, по необходимост ще трябва да се потопя в тази сфера, която ще обясни много, ако не всичко, ненапразно Мася така обичаше да разгадава скрития смисъл, тайните причини.

Впрочем, скритото от чужди очи не е само повод за отгатване и учудване, а много важен фактор за твърде сериозни постъпки. Ненапразно така обяснява много неща австриецът на име Зигмунд Фройд, основателят на анализа на човешките действия, скривани, но не скрити…

Маня още преди женитбата се хвърли в интимна връзка с Вячик — като в бездна — със страх, без много да му мисли. Преди това имаше разпивка, тя се наля с водка като със сънотворно, за да изпадне в анестезия, да не мисли за нищо — нали цели пет години тя нямаше връзки с мъже. Смяташе това за главно условие на вярност към загиналия Льоха.

Букетите с рози, изпращането до дома и срещите в Бауманка, поканата на работа за нечувана заплата — всичко това беше примамка към истинската съблазън и не трябваше да се прави на премъдрата Касандра, за да е наясно за непроизнесените думи и неизявените желания. Нито тя, нито той бяха деца, тийнейджъри — обратно, бяха възрастни хора, доста видели и цялото това ухажорско було на тайнственост означаваше повече или по-малко прилична опаковка, непозната, но ясна. Поръчката беше съвсем очевидна и Маня откровено бе поразена, когато още след първите им интимни срещи последва предложението на Вячик да се оженят.

И така, пийнала, уплашена, затворила очи от бъдещия ужас на изкушението и предателството, Маня неочаквано, без големи преходи усети — отначало облекчаващо я освобождаване и веднага след него — радост от удоволствието. Мъжът, постигнал от нея и най-последното, се оказа необикновено силен, неуморим, енергичен, стабилен — всички определения за активност му подхождаха.

По искане на Маня работата ставаше в пълна тъмнина и макар че това е странност на начинаещите, то й помогна да се ориентира в дъгата от връхлетелите я плътски радости.

Ако честно трябва да си признае докрай, ставащото й напомняше нейния дебют в горичката в предпоследния курс с Альошка, но се различаваше по това, че първият й мъж беше млад и неопитен, както и тя — впрочем тя отблъскваше, изхвърляше от съзнанието си този спомен, или по-точно сравнението — а новият мъж, втори по ред, беше просто виртуоз, ако можем така да се изразим.

В главата й като мълния, тутакси угасена, просветна: буйството, с което осъществява близостта, не може да бъде руско, то е като нещо необяснимо източно, но е поразително силно, изпълващо, високо.

Тя се разпадна, отпусна се както се отпускат човешките тела на хирургическата маса под влиянието на малка доза отрова кураре — за да бъде по-удобно на доктора да реже и шие човешката плът и този чуден хирург режеше и шиеше, вкарвайки в съзнанието й блестящи, многоцветни, мъчително срамни картини.

По време на първата им близост Вячик просто я измъчи. В същото време и я разкри: отвори всички прозорчета на женската плът.

Както е известно, женските радости са разнообразни. Но, уви, не на всички е дадено дори просто да се събудят, ако става дума за интимния живот. Всъщност утрото на самопознанието прилича на печеливш билет от лотарията — не всеки го получава и милиони си отиват от живота, така и не изпитали пълноценна радост. Фройд беше нарекъл това либидо, но наплашените от постоянни нападки, преуморени от работа, готвене, пране, гладене прекрасни и нещастни жени в държавата, славеща се със собственото си величие, милиони така и не са дарени с обикновената радост от пълното усещане на собствената си плът.

Но помните ли? Мария Николаевна винаги е била отличничка. Докато се мотаеше из магазините и избираше мебели, докато се отпускаше във фитнеса, посещаваше галантерийните магазини и фризьорски салони, тя посвещаваше доста мисли на онова, което я очаква през идващата нощ и затова надникваше в книжарниците. Нали знанието, което не й достигаше, не можеш да вземеш например от майка си, която и без това самата е пещерен човек по отношение на тайните обстоятелства на битието.

В някакъв магазин тя купи книжка с привлекателното име „Любов и желание“ от знаменития, според всички, американски психиатър Ролло Мей. По пътя от книжарницата до клуба, изтегнала се в коженото удобство на тихо шумящия мерцедес, тя подчерта с добре лакирания си маникюр на показалеца тези редове:

„Традиционно на Запад говорят за четири типа любов. Първият — това е сексът, или онова, което ние наричаме желание, либидо. Вторият е еросът, любовта като стремеж за възпроизвеждане или творчество — според древните гърци най-висшата любов. Третият тип — това е филос, или дружба, братска любов. Четвъртият тип е агале (или каритас, за което говорят древните латини) — грижа за благото на другия човек, прототип на която е Божията любов към човека. Всяко човешко чувство на истинска любов е смесица (в различни пропорции) и от четирите типа любов.“

Маня отпусна глава на кожената подложка за главата, вдъхна с ноздри трайните аромати на мерцедеса. Сега тя знаеше на какво мирише колата на нейния шеф и мъж — на сладострастен мъжага, голям източен майстор, не бъбрив, но изразителен в своя особен таен живот.

Още преди женитбата, след онази, първата нощ, той кратко й призна:

— Ти си толкова голяма… Обичам, когато си много.

Ето ти и цялата наука. Тя се разсмя, пък и какво можеше да отговори? Ето, тя, системен организатор, която не просто владее компютъра, но и програмирането, а то е най-трудното, между другото. Като с гранитна бариера поколението на майка й и баща й е отделено от нея точно с това: умение и неумение не само да владееш, но и да управляваш новите виртуални технологии. И ето, тя, майсторката на сложните математически уравнения, подчертава с добре направения си нокът азбучния правопис на висока грамотност. Боже мой! Колко е невежа с цялата си светла свръхобразованост! Излиза, че — тя си изсмя в себе си — сега е попаднала в катедрата на професор, голям специалист в областта на съвсем особени науки. Съкратено: СОН.

След фитнеса, в сауната тя се оказа сред още три полусветски дамички и, разнежила се от топлината, им преразказа едва ли не дословно прочетеното в колата. Това предизвика необикновено оживление. Дамичките, едва покрити с чаршафи, коя по-стара, коя по-млада, оглеждаха фрапантната и без дрехи Маня с някакви нови възбудени погледи и в помещението пред банята се развихри такава дискусия — радостно писклива, почти като на кутрета и съвсем непрофесионална, което накара Маня сериозно да реши: трябва да се учи.

7

Както и всички останали дисциплини и тази й се удаваше лесно. Като отиде при доктора и като купи цял комплект таблетки, освобождаващи жените от опасности и страхове, тя освободено се хвърли в стихията Вячик, като при това не забравяше нито Мей, нито Фройд, нито Юнг — впрочем, тя с щедра ръка купуваше всички новоизлезли книги на дадената тема, разбира се, пренебрежително отмествайки планината от ширпотреба за особите от женски пол на по-ниска степен на развитие.

Почти веднага Маня разбра, че книгите, които държи в ръката си — са не просто скрито преди и изглежда не само от нея, сериозно знание, а ключ към неща къде по-важни и преди нечувани.

Докато четеше нелеките трудове на великите аналитици, тя проектираше техните послания върху собствената си персона и бе поразена от откриването на самата себе си. В „Тевистокски лекции“ на Карл Густав Юнг тя самата поглеждаше иззад всеки завой. „Ако у човека — четеше тя — блестящо е развито мисленето, няма да кажеш подобно нещо за неговите чувства — невъзможно е да се правят две работи наведнъж, едното пречи на другото.“ Каква била работата! Тя трябва не просто да изучава себе си, да разбере своята „самост“, според терминологията на Юнг. Трябва и някак да коригира своето съзнание. Според Юнг тя е тип с развито мислене, значи чувствата й куцат, трябва да ги излекува и развие.

Умните книги й помогнаха да се ориентира и в отношенията си с Вячик. Същият Юнг твърдеше, че интелектуалците се страхуват да се влюбят, защото това ще повлече маса глупости. За интелектуалеца с развито мислене най-удобни са жените от „архаичен“, безопасен тип, от които няма да очакват неприятности. При тези жени може да е развито чувството, но не и мисленето. Затова те попадат под властта на камериерки и готвачки. Чувствата на такива очиларковци е лесно да бъдат измамени, нали те са силни в друга сфера. „Техният интелект е неуязвим, но в областта на чувствата те са зависими и управляеми.“

Доказвайки теоремата на обратно, Маня установяваше за себе си, разбира се, че в нейния случай всичко е наопаки. Вячик не е титан на мисълта и неговата интимна активност е свидетелство за развити чувства. Пък и тя не е готвачка, нито камериерка, значи при тях всичко е противоположно на задачата на Юнг: в областта на чувствата мъжът е наясно, в областта на мисленето е слаб и му е нужно ръководство.

Всичко, разбира се, ставаше в абсолютна тишина: Маня не споделяше своите изводи с Вячик, който, като не четеше Юнг, превръщаше всяка нощ в оргия от чувства, обогатявайки Маня с все нови открития и тя като човек с по-развито мислене, започна да се тревожи: как ще свърши това?

Чудна работа, колкото повече се отдалечаваха от времето, наречено меден месец, толкова Вячик ставаше все по-разюздан и взискателен. Развитото мислене веднъж тласна Маня към сравнението — тя е породиста крава, а той планински овен с твърдоглаво навити рога — силен, избухлив, неуморим, но овен, воден към богатото тяло единствено от своята възбуда. Въпреки това кравата плуваше в наслада, покорявайки се на всяко движение на телата и изострената игра на въображението.

Освен метафората за кравата и планинския овен имаше още една труднопреодолима даденост: ръста. Още в началото на техните „чаршафни“ утешения, Вячик със смях й съобщи, че в леглото всички са равни — това беше неговото главно интелектуално постижение, което Маня трябваше да подкрепи със смях на съгласие. В ежедневието тя скри по-далече обувките с токчета, изваждайки ги само за особени случаи и непременно изпълняваше желанието на Вячик и ходеше с ниски обувки, без да се доближава близо до него.

Всеки път, когато това правило бе нарушавано, тя го гледаше от горе надолу и се смущаваше, ако водеха разговор, по-точно объркваше се — и това беше неин оформен и утвърден комплекс от миналото: Маня си спомняше за Льоха. Лесно й беше да има работа с равни на нея, та макар и само по ръст и неудобно с онези, които бяха по-ниски, а може би и по-високи: веднъж води такъв разговор в края на коридора на Бауманка с баскетболист дългуч, който се опитваше да я сваля.

Тя трепваше, нещо искреше в нея, някакво кратко късо съединение, бързешком сядаше или правеше няколко крачки встрани, така че Вячик нищо да не забележи и разговорът си продължаваше по предишния кръг — и никакво материално благородство на мъжа, никакви вълнуващи спомени за нощните развлечения, нито дори гостите, ако ги имаха, не можеха да надвият това чувство за неравенство, което мигновено като ток с високо напрежение удряше Маня.

Маня прочете в Юнг, че тези отдръпвания от мъжа, който е по-нисък, са нейният сенчест свят. От това как й се налага да говори — очи в очи, или от горе надолу — се възбужда нейното подсъзнание. Паметта я свързваше с онова, което беше излязло от съзнанието й, с подсъзнателното. С онова, което се изтласкваше или потискаше от нея самата.

След четенето на тези книги, разхвърляни из кабинета на Вячик — така се получи, че кабинетът й стана любима стая, а любимо място на Вячик се оказа спалнята — Маня дълго лежеше на дивана, мислеше, усмихваше се, че заприличва на баща си, който така обича да гледа през прозореца, че това му е станало навик, и всичко това отново е Фройд, и макар тя да не е момченце, за да ревнува баща си от майка си, и съвсем спокойно се отнася към опеката на майката към бащата, нещо непрекъснато я теглеше към собственото й детство.

Какво ставаше с нея тогава? Нали тя си живя в родителския дом като безмълвно мушкато на прозореца. Разцъфтяваше от топлото, при това не задължително през пролетта, но и през зимата. Радваха я книгите, тя прочете едва ли не всичко от близката библиотека и в крайна сметка май единствена от класа изчете всичко, което трябваше по програмата за извънкласно четене.

Но за Маня еднакво беше интересна и математиката с нейната, за някои трудна логика, която за внимателния и любознателния се оказва спотаена и чудна радост. Сега тя научи, че ранното детство е несъзнателно, както са несъзнателни най-важните инстинктивни функции. Съзнанието изисква огромно изразходване, то уморява, дори изтощава: така учи великият и недокрай изучен Юнг.

Маня хвърляше книжката към масата, не улучваше и тя шумно падаше на пода, но това не безпокоеше никого в къщата. Мася беше на училище, Вячик в офиса. На Маня й беше позволено да живее както й се харесва и това я объркваше. Едновременно съпруга и работничка, опитай се да го разбереш? Тя объркваше парите, които й даваха като заплата и онези, които й даваше Вячик за разходи, не знаеше кога е време за работа и кога настъпва времето за обществени връзки, което нали е също работа. Честна дума, не беше лесно да се разчертае, да се вкара в график този божествен свободен живот, неограничаван нито от звъна на будилника, нито от блъсканицата в автобуса, пари два пъти в месеца — аванс и заплата, какви глупави забравени думи! — които не стигат и за две седмици, парите за наема, тайната аритметика пред остъклените щандове — ще стигне или няма да стигне онова, което стиска в юмрука за пелмени, за мляко…

Какво тук беше съзнателно и несъзнателно, Маня, разбира се, ако някой беше поискал, щеше да обясни. Но никой нищо не искаше. Да свали халата, да вземе душ, да набере телефон — и на входа ще се появи мерцедеса с мириса на нощния звяр, а след това може да отива където й скимне… Но какво ли ще е, ако…

Маня сега точно знаеше, че несъзнателното я безпокоеше. Впрочем съзнателното и несъзнателното са като сиамски близнаци. И само да помисли, че сега няма собствено жилище, дори скромно: че при някои обстоятелства може да загуби работата си във всеки момент, а това означава и парите, че мъжът — той е единственият господар на живота й и ако не е той с неговата работа и парите, какво остава — нима това не е съзнателна тревога?

Маня все по-често мислеше за своята зависимост, за своята принадлежност, дори робство и когато нощем Вячик искаше от нея немислимото преди, покорно се подчиняваше.

8

Разкошната мамина спалня беше разположена на противоположна страна на Масината стая: разделяха ги вратата на спалнята, коридорът, вратата на хола, пространството на хола, врата от него в съвсем малко коридорче пред стаята на дъщерята и още една врата. Пълна звукоизолация. И все пак понякога през сън Мася чуваше смях, разговори, шум на вода в банята.

Момичето се обръщаше на другата страна и продължаваше да спи, а понякога и нищо не чуваше. Животът на възрастните не я засягаше — при цялата й любов да разгадава тайното. Преди тя страдаше за майка си, почти непрекъснато мислеше за нея, но ето че животът на Маня се уреди, те с Вячик като две яки косатки се гмурнаха в дълбини, невидими и недостижими за Мася и си играят един с друг, какво пък, това си е тяхна, възрастна работа, а косатчицата, която зависи от тях, но не може така дълбоко да се гмурне — пък и не се иска това — трябва да си плува по своя път и ако е на дълбоко, то на немного, топло, сгрято от добрите лъчи на слънцето.

Новото училище изцяло изпълни Мася: не е толкова лесно на дванадесет години да смениш приятелите си и приятелките, учителите, дори класа. И макар този клас да се оказа приветлив и светъл изход на слънчевата страна, а лицата на учителите да излъчваха непрекъснато сияние, тя веднага разбра голямата разлика между новото училище и старото. Първото й, останкинското училище, беше някак обикновено — и учителите, и как изглеждат, и разговорите, дори, струва й се, самият начин на обучение и децата, както се изясни сега — от обикновен произход.

Училището, недалеч от Кремъл, на някакви пет-шест преки, приличаше на дама с висока и догоре закопчана яка. В днешни времена на входа в Останкино също имаше охранители, но някакви възрастни, небръснати и много разпуснати, съвсем разсеяни и добродушни. Те просто присъстваха на входа и това е. Тук, охранителят стоеше точно отпред, подражавайки на американската морска пехота: с барета с някаква абревиатура отстрани, в сиви дълги панталони и високи ботинки с връзки, ризата със същата абревиатура беше добре стегната в панталоните с широк и лъскав колан. А охранителят стоеше на пътя и опитай се да оставиш у дома пластмасовия нагръден квадрат с името и емблемата на училището, който се брои за пропуск в училището! Ще има крясъци, викане на завуча направо при вратата или на дежурния учител!

А възрастни или преди всичко родители пускат в училището само след като предварително са позвънили, записани са в специална книга и са показали документи за самоличност. Така че училището, наричано лицей, беше преди всичко изолирано, полузатворено и както постепенно Мася разбираше, не само заради безопасността — така беше по-удобно за възрастните му обитатели.

Затвореността почти автоматично означаваше строгост, а строгостта — власт над учениците, съвсе-ем рядко безпристрастна. Директорката на лицея приличаше на вожд в пола. На възраст преклонна, сигурно над петдесетте, шефката специално носеше обувки, подковани с месинг, така че ако върви в коридора по време на часовете, всички да чуват нейното приближаване. Вибрациите влияеха не само на учениците, но и на учителите.

Пред хората тя говореше много рядко с учениците, само в изключителни случаи — предпочиташе да ги вика в кабинета си. Там общуваше и с учителите. И с родителите. Един-два пъти по време на междучасието Мася срещаше край вратата на шефката разстроени и някак объркани възрастни, само жени, бащите не ходят в училището.

Тези жени приличаха на провинили се в нещо ученички: без каквито и да е обяснения беше ясно, че са извикани за мъмрене или за още по-неприятен разговор, и те всеки път бяха облечени посредствено, дори бедно, без особености, които ги отличаваха от другите богати или влиятелни хора. Мася отново се улавяше, че търси в явното нещо тайно, но забавяше крачка и се вглеждаше с недетско разбиране и съжаление в тези жени, нещастни родителки.

Веднъж тя видя тук и майка си, но в съвсем друго състояние: вратата на шефката се отвори, от нея излезе любимата красавица дългуч, тласкаща пред себе си мирис, най-малко на „Живанши“ номер пет, поне два метра от този мирис като локомотив, бутащ пред себе си платформа, но с пленителен и въздушен аромат — след нея, ситнейки се измъкна и шефката, те без да се обръщат и без да забелязват нито междучасието, нито редките учители в коридора, още по-малко децата, включително и Мася, тръгнаха към изхода и Маня някак снизходително навеждаше глава настрани, към директорката, а тя, несравнимо по-ниска от Маня — с две-три глави, танцуваше около нея и малко зад нея, вдигаше високо нагоре своята зурличка, естествено изпълнена с най-високо радушие и сервилност.

Мася механично направи няколко крачки след тях, после спря и се обърна с гръб, за да не би, не дай си боже, да я забележат и извикат.

Тази картина се запечати в Масиния компютър — в палто от норки, на токчета, късо подстригана, стройната и височайша мама, благоухаейки, върви с нищожната шефка в суетата на училищния коридор с гръб към нея, а после покровителствено, но и приятелски потупва началничката по рамото. И онази — нищо, преглъща го. Дори, изглежда, с удоволствие.

След вечеря Мася поиска от майка си отчет. Изглежда те с Вячик вече бяха предъвквали тази тема, останали бяха само огризки.

— Просто така — лениво обясни Маня, — дребна работа. Теб изобщо не те засяга. Необходимо е спонсорство — за ремонт, оборудване, учебници, типично изнудвачество.

— Хайде, стига — намеси се Вячик, — такъв е животът. В крайна сметка можеш да отхвърлиш един проблем — Машиното учение.

— Но защо с пари в брой? — може би се порази, а може би се възхити майка й. — Нима не бе ясно? Добре, помолиха те да платиш сметката — на строители, на магазини, на още някой! Но не, с налични!

— Успокой се — засмя се Вячик и майка й се укроти, а Мася ги гледаше с широко отворени очи и разбираше: в това училище ще има късмет.

И макар и без това да не мързелуваше, да се учи тук, край Кремъл стана съвсем лесно: петиците летяха в бележника й на цели ята като красиви пеперуди в сакче на гореща лятна поляна.

9

Обаче всичко това не беше главното в живота на малката Маша, макар че присъстваше и я вълнуваше, караше я да се замисля, но все пак вървеше отстрани.

Главното беше училищният й живот, уроците, учителите, но още и по-главното — хората, момичетата и момчетата с различен цвят и качества.

Сложиха я да седне на втория чин до прозореца до крехката, тъничка Аня Бочкарьова, като преместиха Вовик Лебедински от това място симетрично в противоположния ъгъл — на втория чин отзад напред в редицата до вратата. Той измърмори нещо неразбрано, но пък Анечка приветливо се обърна към новата си съседка и проточи: „Сла-ава богу!“.

В този първи миг на своето преместване от един живот в друг Маша веднага забеляза само още една личност — сивооко русо момче, на успоредния на нейния чин. Още първия ден тя научи от учителката, която го извика на дъската, че той се казва като баща й, Алексей, а фамилията му е просто чудна — Благой.

Алексей решаваше задача по алгебра на дъската, изкара тройка, пльосна се на чина, а Мася разглеждаше това общо взето обичайно училищно зрелище с нов за себе си интерес: момчето й хареса.

Той нервничеше пред дъската, нещичко знаеше, но не точно и учителката, суховата и закопчана до гърлото, както и самото училище, надменно му подсказваше, демонстрираше своето знание на посредствения ученик, натъртвайки думите, все едно забиваше алгебрически гвоздеи в мозъците на класа, като формулира правилото и показа основните грешки, които направи Алексей.

Преди да си седне на чина, той изтри с влажна гъба пръстите си, изцапани с тебешир и се върна на мястото си с гнусливо лице — все едно бе глътнал муха.

Мася мигаше, приемаше ставащото с привикваща усмивка: нови хора, учители, клас — още много сили ще са й нужни. Анечка й прошепна:

— Размина се!

Размина се, учуди се Мася, получи тройка и се размина? За разлика от майка си малката Маша никога не беше била пълна отличничка, но изглежда по наследство се справяше добре с математиката. Към нея се добавяше физиката, а за останалото тя не се напъваше, към литературата се отнасяше просто с любов — нали обожаваше да чете, но съвсем не можеше да запомни правилата на руския език и просто изкарваше тройки. Мъчеше се с историята, общо взето беше равнодушна хуманитаристка.

Впрочем това почти няма отношение към повествованието, малко по-късно Мася ще разбере, че Алексей Благой е съвсем обратното на нея. За него точните предмети са трудна, непоносима скука, затова пък той обожава и познава историята, както и по руски при него всичко е ОК. Единственото общо между тях беше литературата, макар и не класическата, която учат в училище.

Май дванайсет години са прекалено рано за влюбване и Маша и Льошка бяха просто познати, разговаряха по пътя за вкъщи, защото отначало вървяха в една посока и едва после се разделяха. Скоро Мася научи, че Льоха е от потомствено професорско семейство: и баща му, и дядо му, и прадядо му — всички са професори по филология в Московския университет — били са или сега са, има ли някакво значение, защото някакви знания явно му бяха предадени чрез кръвта на предците, впрочем, както и омразата към математиката, и тук нищо не може да се направи: това е природа.

Льошка наистина знаеше всякакви глупости, както сам се изразяваше, знаеше наизуст много стихотворения от най-невероятни поети, за които както провери после Мася, нямат представа не само майка й или Вячик, но дори дядо й Николай Михайлович, все пак човек хуманитарист и историк. Например, той нищо не можеше да каже за арменския поет от дълбока древност Григор Нарекаци, а Льошка направи доклад за него и то такъв, че учителката по литература изгуби ума и дума.

За разлика от всички закопчани, Елисавета Петровна, по прякор Лизуня, беше винаги някак полуразкопчана и приличаше на цветче: блузките й бяха цветни, ярки, с наборчета и дантелки, платки и наставки, а главицата й — червеникава, зализана, загладена настрани и разделена на път — изглеждаше като голяма тичинка сред натрупаните цветни листенца.

Отначало Лизуня кимаше, докато Алексей Благой разказваше, че Григор Нарекаци е учен монах от дълбока древност, живял преди да се навършат хиляда години от Рождество Христово — в деветстотин петдесет и някоя година. Но когато Алексей извади дебела книжка, подвързана с вестник и започна да чете стихотворенията, Лизуня незабелязано отиде до последния чин и като мишле се настани там.

Льошка изобщо не четеше като артист, дори някак суховато, сякаш нарочно чистеше думите от каквито и да е чувства, а пък ставаше нещо поразително.

Те, през цялото време така наричаните деца, все едно бяха хвърлени от някаква скала в нови думи и нови мисли, уж достъпни само за възрастните. И те всички млъкнаха зашеметени, в нито един час не е било толкова тихо, както когато Альошка четеше стихотворенията на арменския монах.

И, разбира се, напразно Лизуня — в този ден жълто цветче с черна глава за тичинка — все пак не повярва в тяхната сила и след като Альошка свърши четенето, започна нещо да им обяснява и допълва, а след това да хвали Благой и да му пише петица.

Работата не беше в това, не беше в похвалите и петиците, а в думите, по-точно в необикновените мисли, които излязоха от полутъмните кулиси на древността и просто удариха тях, новите хора от друг век.

Мася може би за пръв път почувства някаква болка от стиховете. Отначало те я потиснаха, все едно камък й натежа на сърцето, а после в очите й бликнаха сълзи. Тя премига, незабелязано ги изтри с ръкав, а в междучасието попита Альошка:

— Ще ми дадеш ли тази книга?

Той наведе глава и каза:

— Не мога.

След това отстъпи:

— Не се обиждай, но това е дядова скъпоценност, заклех се, че ще я върна у дома.

Мася каза:

— Тогава ми дай да ги препиша. Поне онези стихове, как той моли Бога. Ти прочетете…

Те останаха след часовете и Мася бързешком преписа в тетрадката думите, които така я бяха парнали.

Пожалей ме, мой благодетелю съвършен,

макар жалост да не заслужавам.

И вместо звънката, но презряна мед

дари ме със златото на своята милост.

Не ме подлагай на смъртен страх

и не ожесточавай духът ми скръбен.

Не ме обричай на безплоден труд

като орач на почва ялова.

Не ме обричай да стена и сълзи да роня,

в мъчения да раждам и да не родя,

да бъда облак, влага непроливащ.

Да не достигам, макар да се стремя.

За помощ бездушните да моля,

да ридая без утеха и без отговор,

дано не трябва да моля от глухите.

Дано, господи, не трябва жертва да принасям,

а да зная, че не е угодна тази жертва

и да заклинам онзи, който е глух и ням.

Дано насън или веднъж наяве

не видя теб за миг единствено,

за да не заситя извечната жажда.

Мася преписваше стиховете, усещайки в цялото си тяло хладина. Думите, които тя пишеше, бяха съвсем обикновени, но съединени точно по този начин, ставаха съвсем други, нещо в тях се изпълваше, някаква влага — не светла, не провлечена, а трудна — сигурно влага със съвсем неподходящи за течност определения.

След това си тръгнаха за вкъщи и Мася попита Альошка:

— Ти вярваш ли в Бога?

— Да — отговори той спокойно. — А ти?

— Не знам — обърка се тя, съвсем не очакваше, че и нея ще я попитат за същото. — Сигурно, да… Но не знам как.

— Ясно — отговори Альоша, макар нищо да не беше ясно.

Той искаше нещо да каже или да попита, но не попита, искаше му се да разбере що за родители има Маша, а той вече знаеше, тя беше му разказала преди. Разказала му беше и това, че в семейството са три Марии. Тогава той попита:

— А поне знаеш ли как наричат Богородица?

— Мария, разбира се, но ние не сме богородици.

— Това си е ясно — захили се Благой. — Но все пак можехте да палите свещица за нашата застъпница.

— Нашата? — попита Мася.

— И вашата също — каза той.

10

Алексей не беше висок, но дали русата му глава, дали светлината, която събираха неговите коси, особено в слънчев ден, го правеха ярко открояващ се център на класа. Мася постоянно се заглеждаше в него, особено когато не трябваше да пишат, а само да слушат какво говори учителят и Альоша улавяше този поглед, едва-едва се обръщаше в посоката, откъдето гледаше Мася и леко усмихвайки се, изпращаше в отговор скромен знак.

Анечка Бочкарьова, направо под носа на която минаваха невидимите нишки на тези погледи, ги чувстваше, усещаше ги, с лек укор поглеждаше Мася и въздъхваше. Мася сядаше изправена, отместваше поглед, слушаше учителя и не го чуваше.

Веднъж Анечка я попита дали е чела „Ромео и Жулиета“. Мася отговори, че не е чела, но е гледала филма.

— Филмът — каза Анечка, — не успя в най-главното.

— Така ли? — учуди се Мася. — В какво?

— Да обясни на колко години са били.

— А на колко?

— На четиринадесет.

Мася се замисли. Тя не беше много далече от четиринадесет, а и Благой също. Но нали не става дума за любов, както е у Шекспир. Просто той… Тя не знаеше какво да мисли. Светло момче, и това е всичко. И неговата светлина привлича. А пък тя още не се срамува да си поиграе на кукли.

И макар нейната счупена кукла — а цялата й повреда бе само в това, че очите й не се затварят, когато я сложи да легне — винаги седи пред нея на края на масата, уютно обградена с лампата със зелен абажур и купчина напрашени книги за извънкласно четене, но Мася отдавна не играе с нея и не мисли за нея.

Нали като забравят за куклите, момичетата започват да сънуват светли момчета, но това съвсем не е любов и дори не е преддверие на любовта — навярно просто така изглежда тайното осъзнаване на девойката, че е девойка, а на момчетата — то пък е съвсем друго.

Веднъж, като излизаха от училище, Благой изведнъж каза нещо такова: колко е чудно да знаеш, че по улицата, по която вървят, някога е вървял и Пушкин. Мася се засмя на този неочакван завой на мисли: те — и изведнъж самият Пушкин.

— А какво смешно има? — попита Альоша. — Ти била ли си в храма, където Пушкин се е венчал за Гончарова?

— Не!

И те тръгнаха към пресечката на Никитская с Булевардное колцо.

Като влезе в църквата, Маша, подобно на опитна стара жена, покри главата си с шалче. До входа Благой купи две свещички, едната протегна на нея и без да се обръща, бързо тръгна към иконата на Богородица.

Мася беше влизала в църква, но с по-големите, най-често с майка си, но пък рядко — така че когато Альоша бързо се отдалечи от нея, се затутка и обърка, спря съвсем.

Тя стоеше и гледаше как Алексей стои пред голямата църковна икона в слабо проблясващ обков, кръсти се и нещо шепне — отдалече тя виждаше как мърда с устни. Беше вече запалил и поставил свещта. Слънцето от страничния прозорец освети главата му и изглеждаше, че някой отгоре благодареше, благославяше, осеняваше с топлина и светлина златистите руси коси.

Полутъмната икона с мъждукащ обков и светлата Альошина глава бяха в хармония и взаимно си подхождаха — без да искаш ще разбереш това, ще го почувстваш. Благой довърши шепнешком думите си, прекръсти се три пъти, поклони се и се обърна към Мася, викайки я при себе си.

— Запали свещта, прекръсти се, помоли Богородица за прошка и благословия.

И се отдалечи. Мася не знаеше как да се прекръсти, не можеше да се моли, не мислеше за какво да помоли. Но изведнъж я обхвана горещина, някаква вълна я подхвана и кръстейки се неумело, тя прошепна:

— Прости ми, пресвета Дево и помогни на нас, трите Марии, да бъдем праведни.

Тя не знаеше откъде се появиха думите, особено тази, никога употребявана преди — „праведни“, стоеше, вглеждаше се в сумрака на иконите и слънцето, което влизаше през прозореца, грееше върху косите й, все едно нечия невидима, но добра ръка я одобряваше и поощряваше.

Когато излязоха от храма, Мася разбра, че беше там напрегната и развълнувана. Разбра по това, че напрежението и вълнението минаваха, отстъпваха.

Те вървяха мълчешком, не им се говореше. Неочаквано за самата себе си Маша попита:

— А нали не е задължително любовта да се състои в целувки и всичко каквото правят възрастните? Като по телевизора? Дали има просто чиста любов. Или това са измислици?

— Не, разбира се — отговори Алексей. — Не са измислици. Нали има Божия любов — най-главната, а сред хората — братска и сестринска любов, милостива. Това е чистата любов, и Пушкин пише за нея, и също — Григор Нарекаци.

Той каза точно така — пише, а не писал, в сегашно, а не в минало време и Мася като чу това, почувства и отново бе поразена от светлината, която се излъчваше от Алексей там, в храма и в училище, и тук, на улицата.

Тя, тихичко и одобрително се засмя, а Алексей със своя чист глас отново започна да рецитира великия Нарекаци.

Колкото, Боже, ти си велик, толкова аз съм нищожен.

Ти си светлина, о Господи, аз — мрак нощен.

За греха си не съм от теб унищожен.

Грешен съм пред твоята доброта.

Понякога нравът ми е лукав и пътят — лъжлив.

Наистина нищожен съм и грешен

пред силата и милосърдието Ти,

които сътвориха всичкото от нищото.

Пред Теб, от който бях утешаван,

моят грешен дух и грешна природа.

О, Господи, грешен съм, грешен съм, грешен.

Аз трижди съм грешен пред Теб.

Пред пътеката неизповедима,

пред милостта непостижима.

По-грешен съм от другите.

Пред твоята правда аз съм лукав,

безславен съм пред славата ти безсмъртна,

пред кръвта чиста, пролята от Теб,

грешен съм, грешен съм, о, Боже прави!

Альоша вървеше по улицата изправен, строг, погледът му беше обърнат нагоре и на Мася й се струваше, че той произнася тези нечувани думи на нея, а и на още някого, дори не на някого, а на нещо: някаква власт ли, престол ли, на някаква невидима, но задължително добра сила, прощаваща на хората.

А пък Мася се усмихна на себе си: грешен, грешен, рецитира Альоша, но нали той е най-безгрешният. За какво ли така се измъчва?

11

И точно тогава станаха две събития.

Най-голямата от Мариите предаде на брокера шестдесет и три хиляди долара, заработени от нея и мъжа й, за покупка на евтин тристаен апартамент — разбира се, по-далече отколкото предишното им жилище, но много по-удобно и просторно. Същият този брокер трябваше да продаде предишния апартамент за четиридесет хиляди, минус комисионите и по такъв начин икономическата защитеност, материализираните усилия на Мапа и Николай Михайлович общо взето се запазваха, като едновременно с това растеше качеството и уюта на живота им. Наистина етажът беше трети, което намаляваше кръгозора на Николай Михайлович и времето, което той преди прекарваше, вглеждайки се в столичната и историческата далнина.

Точно тогава Маня, връщайки се с мерцедеса от обяд в клуба, помоли шофьора бързо да спре, защото неочаквано почувства към гърлото й да се надига някаква буца. Едва успя да отвори вратата и повърна. Мислено тя изруга собственичката на клуба заедно с нейния ресторант и кухня — май в салатата или там някъде беше сложено нещо не съвсем прясно. И повърна мъчително, с жлъчка.

До мерцедеса се спряха двамина — нещо не им харесваше. Някакъв мъж с вид на клошар на Манините години, ако се измие както трябва, и сгърбена, набръчкана старица.

— Мръсници! — възкликна мъжът. — Нае… се, наядат се и на всичко отгоре оповръщат нашите ъгли!

— Все някак ще мине, мило! — пресипнало каза старицата. — Ще им се върнат нашите сълзици! Тя всичко вижда! — И се наклони към Маня. — Да пукнеш дано, продажна твар! Да пукнеш!

Маня изхлипа — не от обида, от неудобство, тръшна вратата, заповяда да тръгват. Но сцената не й излизаше от главата и като се прибра вкъщи, започна да търси Пушкин. Но нямаха Пушкин. Нямаха Пушкин в къщата си.

Тя позвъни на филоложката Линочка, попита я къде у Пушкин някой казва: „Да пукнеш, дано!“.

— Може би смахнатият цар Борис — уточни тя.

Линочка обеща да се обади отново и скоро позвъни. Оказа се, че у Пушкин я има тази заплаха, но не в Годунов, а в „Капитанската дъщеря“: „Да пукнеш, дано“. Но я има и у Блок в „Дванайсетте“: „Пукни, подлецо! Пукни, спри! Ще се оправя утре с теб“.

Като завърши филологическите издирвания, Маня се върна към своето състояние — щеш не щеш ще се върнеш, ако отново ти се повръща.

По време на единадесетия пристъп тя бързо оправда и клуба, и ресторанта, и кухнята с тяхната стопанка. Изведнъж й мина през ума — като мълния! — идиотската мисъл: тя е бременна.

След едно денонощие докторите го потвърдиха.

12

Отначало тя проклинаше себе си, не разбираше как е направила тази глупост — подведоха я тези прехвалени вносни таблетки — сама си определи кога да отиде за аборт. Между другото се изпусна по телефона на Линочка, а онази заврещя от възторг.

— Манка — крещеше, — та ти получаваш втори шанс! Радвай се!

По подобен начин реагира и майка й, разбира се, със свой акцент:

— Това е средство за укрепване на семейството.

На най-главния, на Вячик, съобщи последно и то в неловка ситуация. Когато в поредния пристъп на нощен бяс той я преобърна и започна да я атакува вече не с бяс на овен, а с някакво вълчо настървение, хапейки я по гърба, тя повърна направо върху дантелените възглавници. Но той не спря и ръмжеше като звяр, докато не стигна своя апогей. И чак тогава попита:

— Какво стана?

Тя събра сили да се пошегува:

— До гърлото ми стигна!

А като почисти, смени възглавниците и чаршафите, се успокои, призна, че е бременна и пресмята кога е удобно да направи аборта.

Да си признае, тя малко се страхуваше от този момент, неохотно, но все пак предвиждаше какво ще каже той. Но той мълчеше. Лежеше до нея с отворени очи, гледаше тавана и мълчеше.

— Чу ли? — попита Маня.

— Чух — равнодушно отговори Вячик, докато си мислеше за нещо свое.

— Разбра ли?

— Разбрах.

— И как да постъпя?

— Ами както искаш.

— Значи може и да го оставя?

— Че остави го…

Сигурно мъжете по-често негодуват, когато жените им кажат нещо такова или се радват като в американските филми, но да остане съвсем равнодушен — това Маня не го очакваше.

Тя се обърна, изгаси лампата и лежеше в тъмнината със затворени очи, без да има сили напълно да оцени станалото. И все пак според логиката, нея като че ли я върнаха малко назад, когато беше съвсем сама и сама вземаше решения. Сега уж е омъжена, обаче мъжът й я връща към самотата — сама мисли. Но така не бива. Кажи „не“, но кажи! Не са млади, изглежда на него не му се иска да става баща, а и тя не е на двайсет, дори на трийсет. Какво тогава?

Постепенно от забравата изплуваха нощни видения: нейният Льоха, първата й бременност, волейболната зала, мъртвото дете. Боже мой, колко отдавна беше това и каква кучка е тя всъщност: Льоха е забравен, а пък първото дете все едно не го е имало изобщо, пък и Мася се оказа някъде встрани, а тя като млада стерва лудува тук в разкош, забавлява се в клубовете, вози се на мерцедес. Удобен, но страшно свински живот — нима не е така? И нима се е родила на божия свят, за да постигне това, затова ли се учи в Бауманка и страда? И заради това свинство, в негово име, тя сега не знае какво да прави със заченатото си дете, търгува със собствената си съвест.

Изобщо, каква е тя сега? Преди, в студентството всичко беше ясно — заобикаляше я друг свят. И тя е дете на този свят — както и да се катери, да хамелеонства, да се приспособява сега. Впрочем има дори научен термин — адаптация, приспособяване, включително и към нови обстоятелства, към нов живот. Тя се адаптира, така е. Но нали не благодарение на себе си и своите усилия. А благодарение на Вячик. Преди него тя не можеше да се приспособи към новите правила. Отначало не искаше, после не можеше. Така че тя е заложничка на друг. На друга воля, други възможности, които всъщност не й принадлежат. Всичко е на Вячик. Всички блага са от него.

Господи, тя е и заложничка, и наложничка — ето това е. Но наложничка със странни права: сама реши дали да износиш това дете, или да го убиеш.

И мисълта й отново се въртеше в този кръг: защо тогава, в името на какво съм се родила? А може би да стана още веднъж майка, да извърша втори опит в живота, както възкликна Линочка, може би това е върховният блестящ смисъл над всичко тленно? Смисъл, който оправдава всичко, ненапразно я наричат Мария.

Маня реши да роди и потъна в дълъг, но и щастлив сън, а като се събуди, като истински математик състави точна програма на живота си.

Сега всичко беше посветено на бебето — храна, разходки, сън, начин на живот. Тя просто добре помнеше своята момичешка непредпазливост с волейбола, своите мъки, сълзи, падането духом, нежеланието да живее и би било непростима глупост да повтори изпитаната вече грешка. Разбира се, напълно се изключваха забавленията, празненствата, сексът.

Леко усмихвайки се към тавана, по който блуждаеше погледът й, тя си спомни философското съчинение на Мая и мислено уточни: край на секса, приключи еросът, сега нейно владение е филосът, или братската любов към Вячик и агапе — грижата за благото на другия, на нейното бъдещо бебе, на нейния мъж и нейната светкавично порастваща дъщеря.

Тя определи трите цели на своето битие и като вечна отличничка започна ревностно да ги изпълнява. Но тук се препъна.

Вечерта тя заяви на Вячик, че ще роди и той отново произнесе поразително равнодушно:

— Уговорихме се. Сама решавай!

— Аз реших. Но това изключва леглото.

— За дълго ли?

— Докато не родя!

— Това е невъзможно! — ядоса се Вячик и тутакси, независимо от нейната съпротива, я облада. Когато бурята свърши и тя отново повърна, Маня му каза спокойно:

— Ти ме гониш от дома ли?

— Защо? — учуди се той.

— Аз вече ти разказах за моята неуспешна бременност. Значи ще бъда принудена да замина. Или ще спим поотделно.

През деня тя застла дивана в кабинета, пробва ключалката на вратата. Изглеждаше сигурна.

От този момент те спяха поотделно и сутрин Маня улавяше върху себе си гладния вълчи поглед на мъжа си. Тогава тя намери една прислужничка на години и тя правеше закуската на Вячик, а Маня си лежеше в кабинета, докато той не излезе. Маня се стараеше по-рядко да остава насаме с него. Тя се плашеше от кафявите му очи, които ставаха черни. Струваше й се, че зениците му се разширяват — от гняв, от похот, от нетърпение. Все едно бе капнал в тях атропин.

Нещо прекъсна в техните отношения, хармонията изчезна и Маня се изплаши. Тя веднага постави точната диагноза, впрочем в някаква несигурна форма: нима тяхната връзка се крепи само на леглото? И на нищо друго?

Веднага отхвърли тази присъда. Често става така: не вярваме на собствената си истина.

Така че тя изключи тази своя точна мисъл, а започна да използва свободното си време, енергия и пари за нови задължения: намиране на знатни консултанти по появяването на бебето на белия свят, анализи, обикаляне по бутиците и подбиране на неща и нещица за малкото човече, които не се купуват предварително, но да си харесаш, да избереш най-хубавото и предварително да съставиш списък — на никого не е забранено.

Тя и към Мася стана по-внимателна. Сега те често седяха заедно, разговаряха в сумрака, бърбореха за какво ли не, и Маня с учудване научаваше колко е пораснала нейната дъщеря, докато тя беснееше в своите съпружески бури, колко много сериозни ценности е открило момичето. И тази нейна детска влюбеност я изненада, но и стопли — наивният разказ на Мася за Светлото момче и храма, където се е венчал Пушкин. Но особено я възхитиха непознатите й преди стихове на неизвестния Нарекаци:

Дано не само да стена и сълзи да нямам,

в мъчения да раждам и да не родя,

да бъда облак, а влага да не лея,

да не достигам, макар да се стремя…

Маня сгъваше и отново разгъваше обикновеното листче от училищна тетрадка, където с плахата ръка на дъщеря й бяха написани такива твърди и съдбоносни думи и се учудваше: що за фамилия има това странно момче, което знае такива стихове? Благой!

Част четвърта
Пропаст

1

Маня все по-малко се владееше. Нейният остър математически ум й отказваше с някакво сладостно желание, или пък се изключваше — все едно издърпват щепсела от контакта — потапяше се в някакви приятни, топли глъбини на нейната огромна вътрешност или пропадаше неизвестно къде.

Тя като глупачка се подхилкваше над себе си, сравнявайки се с боа, погълнала огромен улов — нали спеше непрекъснато — и през нощта, и веднага след закуската, почти до обед и после, щом хапнеше, веднага спеше — надута, огромна, голяма жена, която не може да се справи със собствената си плът.

И още нещо — не й се искаше да вижда никого. Тя се уговори с приходящата прислужница да приготвя обед и вечеря — главно за Вячик и най-вече вечеря, защото на обед той не си идваше, но беше свикнал на дълги вечери, обилни и разкошни — а тя самата спеше, спеше, спеше… Пламналият отначало интерес към дъщеря й бе угасен от сънливостта и тъпоумието, които я бяха завладели, и безкрайната, възхитителна леност.

Все пак, срещайки се с Вячик дори за минута, главно вечер, Маня, отчитайки своята забавена и притъпена от бременността реакция все пак с нюха на самка усещаше неговото пламтящо недоволство, незадоволеност, неукротимо желание. Тя се страхуваше, че той ще засити своята вълча нужда, само да я хване, където и да е, дори направо пред очите на свидетели — впрочем, тези немногобройни свидетели бяха последната й защита и тя, въпреки сънливостта, леността и нежеланието да мисли, предупреди прислужницата никога и при никакви обстоятелства да не се отделя, дори и до кухнята, и да не я оставя насаме с мъжа й.

Нямаше смисъл да се превзема и Маня каза на прислужницата Елза истинския мотив за своята молба, без изобщо да се замисля какво впечатление ще й направи това и въобще ще й направи ли впечатление — сред себеподобните си в клубовете и клубните ресторанти тя беше усвоила добре умението да общува с хората, които са по-нискостоящи и са зависими от нея: най-добре да говори без заобикалки и направо — така всичко ясно се разбира и точно се изпълнява.

Елза беше от новите обслужващи. Когато я наемаха, с гордост съобщи, че е преминала стаж в Германия и показа тамошна диплома за прислужница от висока класа и за домоуправител, но не от най-висока класа. Това се нарича майордом, за него най-вече се обучават мъже и те трябва да могат да ръководят цял щаб: обикновено такива специалисти се наемат в замък или голям имот — дву-триетажна къща; а покупки, готвене, бельо — смяна, пране, гладене, с допълнителен персонал от един-двама човека — това е по нейната част. Но според московските мерки тя се справяше и сама.

Както е очевидно, Елза е немско име и Маня, когато я наемаше, се поинтересува дали няма примес от немска кръв, но тя отговори отрицателно, като каза, че наистина добре знае езика, учила го е в училище, а го е усъвършенствала по време на германския стаж, а и специалността й като изискване е немска, отличава се с изключителна точност, така че ако Маня иска, може да я смята за германка.

Такава готовност леко учуди Маня, но съвсем леко, а немската подготовка действително беше на място и покоряваше: на Елза нищо не беше необходимо да й повтарят по два пъти или пък да й обясняват нещо допълнително. За седмица и половина, като усвои начина на живот и какво е необходимо на това семейство — само веднъж уточниха с Маня детайлите — Елза работеше като часовник, по-нататък дори не беше нужно да разговарят, тя никога не се натрапваше сама, оставаше си учтива, дори отзивчива, но никога инициативна — да предлага или да подобрява нещо от онова, което беше вече уговорено.

Впрочем нищо не трябваше да се подобрява. Веднъж сервирала вечерята като в първокласен ресторант, Елза получи одобрението и на Маня, и на Вячик — и на това ниво, без каквото и да е влошаване, продължаваше обслужването. И всяко, дори мимолетно желание на Маня, Елза изпълняваше безпрекословно. В случаи, когато Маня оставаше сама на масата с Вячик, се правеше достойна отбрана: върху масичката за сервиране е вече готовото топло ядене под сребърен похлупак, приготвени са всички отварачки, масата е старателно подредена, чак до солта, пипера, майонезата или сметаната — за всякакъв каприз, а и Елза — в колосана престилка със скърцащо боне на главата — самата вежливост, учтивост, готовност от толкова висока класа и с такава забележителна подготовка, че никъде не се налага да тича за нещо забравено: тя е неотлъчно до масата.

Маня не се хранеше добре. Бодеше с вилица рибата, месото, колбасите и й се повръщаше от храната. Изпиваше чаша вода и като се смееше и шегуваше със себе — в никакъв случай с напрегнатия, недоволен и с тежък характер Вячик — неочаквано ставаше и изчезваше в кабинета, зад сигурната ключалка. Сърцето й мързеливо притупкваше — веднъж-два пъти — но веднага се успокояваше в мързел, в нега, в естествената безгрижност на майчинството, при което цареше необяснимо спокойствие, търпение и готовност в отредения от Бога срок да служиш само на една цел, като отхвърлиш всичко друго, всяка суета, всички други задължения и любов, освен тази новата, на която е подчинено всичко — и нека да трещят оръдия, да бият барабани, да горят банки, да страдат и плачат близките — всичко това майката го чува като през мъгла, през вата, полугласно, наполовина, приглушено.

Чувствата, владеещи бъдещата майка са толкова силни, така потискат нейната воля и са толкова егоистични, че през тези дни до нея може да се случи и най-невероятното, дори направо пред очите й, но това сигурно няма да бъде видяно, няма да бъде чуто и няма да предизвика състрадание у нея.

2

Сега за Вячик.

Вячик Кимович изглежда затворен човек. Дори за себе си.

Но той нищо не скри, разказвайки за своя живот. Син на кореец и украинка, в действителност неудачник, изпитал много горчивини и благодарение на случая възнесъл се на нефтения Олимп, той за неестествено кратък срок премина пътя от яйцето до личинката, до гъсеницата и по-нататъшното й превръщане в бръмбар. Онова, което се нарича „морфология“ и се отнася до строежа на съществата, има отношение и към човешката порода. Казано просто, всеки плод си има време; от пъдар да станеш цар — пътят не е бърз и не е лесен; до твар божия — било човек, или бръмбар, трябва да се измине път — не толкова лек и обикновен и то именно да се измине, като при това се променя на всяка крачка, а не да се притича, да се прескочат цели стадии, които формират природата на онези, които са по-обикновени, а пък на онези, които не са сложни, определя същността, показва смисъла.

Вячик овладя технологиите, изучи нефта, който принадлежеше някому, да кажем, на народа или на държавата, изучи парите и как да ги превръща в олигархически, да оформя подходящите документи, научи се да върти механизмите, за чието движение единственото гориво бяха подходящите връзки и зелените пари, научи се да продава същия този нефт зад граница, оставяйки полагащата се част в този процес на всички, на които трябваше, и спазвайки по този начин известна хармония, при която всички са доволни, а пък и на него самия му остава солиден остатък, който му позволява да се чувства завършен значителен бръмбар — или пълноценно оформен човек. А това не е нищо друго, освен голяма самоизмама.

Големите пари по-лесно от всичко учат човека да се залъгва. Стечението на обстоятелствата — това е кратка радост, която има свои приливи и отливи, внушаващи на онези, които са я изпитали, чувството на случайност, знанието, че съдбата не само може да гледа към теб, но може и да ти обърне гръб.

С нея, със съдбата човек трябва да внимава на завоите, да е по-вежлив и суеверен — шансът, получен веднъж, не пречи да бъде заздравен със знания, а не само с връзки и с притежаване, не само с „подслаждане“ и с едното бързо източване, а с разширяване. Накратко — успехът е постоянен, когато ти самият постоянно се променяш. Но за това е необходим ум. Самокритичност. Работа. Умение да се учиш непрекъснато. Да извайваш сам себе си.

Ето всичко това не достигаше на Вячик.

Имаше пари, много пари — в Русия и не само. Някъде там денонощно цъкаше банковият брояч: всеки месец малки, но сигурни проценти, а тъй като капиталът беше повече от достатъчен, тези проценти се оформяха като значителни суми. У дома беше по-сложно. Тук и процентите в банката бяха по-големи, и връзките на Вячик бяха отработени, и парите капеха в шифрованата сметка, а все пак беше тревожно: в последния миг се измъкна от дефолта[5], като изпод влак, слава богу, помогна онзи същият щедро „наторен“ помощник на президента, който му нареди незабавно да отиде на посоченото място и му прошепна каквото трябва. Вячик после отново се отплати, страхът премина, но не докрай: това можеше да се повтори отново и отново.

По-късно той се възстанови психически, върна си го тъпкано, като по чудо измъкна капитала в два сейфа и в стария портфейл, а после постепенно го възстанови на старите или нови места с много по-малки проценти, разбира се, и много по-несигурни.

Част от парите, и то доста голяма, той държеше в сейфа в работата, част — в сейфа у дома. Главната идея, завладяла го след дефолта, беше идеята за вложенията. Ето, той се изръси много пари за апартамента, ожени се и вложи много пари в жена си, трупаше пари и по-нататък, при това някак си охладнял към работата, без да знае какво ще стане в бъдеще, влезе в кръга на приближените на властта, макар че зае място далеч не в първата и дори не в третата редица, може би генетично бе научил мъдростта на Изтока, че режат главата на онзи, който стърчи.

Изобщо, без да посвещава повече никого, той все пак се определи като бръмбар, дори стана такъв, и изглежда се утвърди в това си качество с доста налични пари. Обаче душата го болеше.

На млади години, в нежната, още юношеска възраст той попадна в компанията на по-големи момчета, чийто главен интерес беше чисто животински — съвкуплението. Напиване, впрочем, съвсем не безпаметно, а просто така за развеселяване — тогава парите не им достигаха, макар че в старите времена водката струваше грошове — и едва ли не денонощен лов за жени, всякакъв и различен, палав, безстрастен, приличен на физкултура — те го и наричаха пискултура, а понякога и на спорт — похот.

Тогава още царуваше официалният морал, всичко, с което се занимаваха, беше нещо неприлично, обсъждаше се и се осъждаше, а в същото време съществуваше като обратната страна на официалния морал.

Много бързо, още преди казармата, Вячик стана полов атлет, а на просторечие — тъпкач. Този шеговит приятелски прякор най-много съответстваше на положението на нещата. Но секс в американски, а сега вече и в руски смисъл на тази дума не се водеше. Нямаше в Съветския съюз и проституция — обслужване за пари. Ха! А казват, че не е имало комунизъм! Имаше и то какъв! В тесен мъжки кръг Вячик неведнъж горчиво се надсмиваше, като твърдеше, че сексът, чукането — както и да го наречеш — в светлите времена е съществувал съвсем безплатно, така да се каже, на обществени начала. Ако момичето искаше да достави удоволствие на момчето, то го правеше, и на всякаквите танцови площадки, в домовете на културата винаги имаше достатъчно достъпни фльорци — само поискай.

Но това съвсем не означаваше, че всички лица от женски пол бяха похотливо достъпни. Нали танцуваше цялата страна, но имаше различни хора — и момичета, и момчета. Хората си търсеха партньора, щастието, и при тях лошо ли, добре ли, все се получаваше, но на всяка танцова площадка имаше и ентусиасти.

Разхождаха се тежко, под ръка или просто така — бяха длъжни да ги изпращат: чистите хора си оставаха чисти. А пък палавниците и палавничките отиваха да се забавляват. Случвало се е виното и водката да помагат, но най-често това ставаше все пак от някакви чувства или от безделие, просто така, но, пази боже, за пари!

Така че Вячик още преди казармата стана голям спец по избраното хоби. В неговото тефтерче тогава имаше към двеста „бройки“ с телефоните или адресите, между тях и омъжени булки, на които не достигаше или семеен жар, или приключения — и всичко така, без корист, само за доволното изквичаване, ето затова измислиха думата „пискултура“. И без каквито и да е любови, страсти, страдания. Във всеки случай, щом Вячик помирисваше приближаването на някакви чувства, сополи и обяснения, той си плюеше на петите, най-лесно от всичко се правеше на болен. Когато бяха нужни твърди думи, той казваше, че е болен от трипер и това помагаше безотказно. За миг изчезваха всички посегателства.

Впрочем, на три пъти през своя бурен предказармен юношески живот той все пак хваща гонорея, появяваха се и професионалните разходи на обитаваната среда. Той се лекуваше по скоростни методи, без да се страхува от венерическите диспансери и мангановите промивки на своя бодър инструмент, подкрепяйки научните процедури с многочасови яки бани и в най-кратки срокове ликвидираше хванатата болест.

В казармата, подкокоросан от момчетата, дълго слушали за неговите любовни похождения, той накара полковия майор хирург да му зашие под горната кожа на неговия любимец стъклено топче — за неотразимо ударно действие на бойното дуло.

В мрачната войнишка баня като огледа неговото достойнство, публиката, отбиващата военна служба, удостои Вячиковия уред с достойния 45-ти калибър. И макар че оръдието с такова предназначение отдавна бе снето от въоръжение в армията, бяха го виждали само на картинка в учебника, всички познаваха легендарната му сила: скорострелност, лекота на придвижване и бронебойност. По време на войната то просто сразяваше немските танкове. Особено от близко разстояние.

А в интимните работи, какво ти разстояние?

С една дума, солидният нефтен джентълмен с мерцедес, с бенка на устната притежаваше и тайно качество, което при едни ще предизвика тънка усмивка, при други — досада и осъждане, а при трети — обикновената мисъл, че тези страсти с годините минават, но при някои случаи, обратно, развиват се, подсилени от липсата на препятствия и задръжки, пари, власт, и от нещо там неясно, непонятно, скрито дори от най-близките хора и наричано в науката извратено подсъзнание…

3

Но, както е известно, за всичко трябва да се плаща и преживявайки весело младостта си, към върха на своя делови успех Вячик се оказа някак празен.

Стотици женски лица, нито едно от които не предизвикваше спомени, рядката опитност, която практически изключваше морални загуби от различен род за ухажване и подобно угодничество пред слабия пол, безотказната физиология плюс изглежда зашитото топче, превърнаха Вячик в някакво чудовище.

Като се замислеше, той се плашеше от себе си. Съдбата му предостави невиждан материален шанс. Но той не знаеше за какво му е това богатство: душата му беше пуста. Той гледаше на жените с пълно безразличие. По-точно във всяка виждаше партньорка за леглото. Преди армията неговата невзискателност го тласкаше към всеядност. За себе си той знаеше, че е готов да преспи с всяка, по всяко време — ако пред себе си нямаше пълен крокодил или презрял бут. Женските истории, опитите за флирт, нежност на заем не го трогваха. Властно и немногословно получил своето, той незабавно забравяше своята клиентка. Или пациентка?

Обаче всичко това влизаше в противоречие с неговото положение. Трябваше му имидж на семеен. Готов беше да плати. Тъй като не беше глупав, разбираше, че това още не е всичко. Парите бяха циментовия разтвор. С негова помощ трябваше да построи и то не какво да е, а семейство.

Решително не го вълнуваха младичките хубавици — познаваше тяхната ненадеждност. Маня, с нейния величествен ръст, образование и скършена съдба му се стори първо — сигурна, второ — чиста. А и трето — нейната маса предизвикваше в него буйността от млади години. Неслучайно любимата му поговорка беше: „В леглото всички са равни“.

За известно време той се оживи, помисли си, че неговите планове са се оправдали. Мисълта му беше пълна с големите харчове — жилище, обстановка, нови познанства — и онези към които се стремеше и за които Маня помагаше да ги осъществят, и стихийни, формиращи някаква класа на общуване. То се знае, много важни персони, VIP.

Всичко това занимаваше Вячик, но пък не го променяше много. Несъмнено на четиридесет и пет не е грях и да се промениш, но ако към това те тласкат обстоятелствата. И между впрочем, съвсем не благоприятните.

Да се промени към добро на богатия и лакомия за още печалби най-добре ще му помогне разорението, на суетния — ударът по самолюбието му, на крадеца — собственото му ограбване. Но засега всичко си върви по реда и богаташът забогатява, суетният се ползва от лъжливия успех, а онзи с мръсните ръце безнаказано краде, на всички тях им е трудно да станат други.

Та и Вячик скучаеше. Особено оттогава, откогато голямата му жена предпочете бъдещото им дете пред него. Скри се, заключи се в кабинета със здрави ключалки и пет пари не даваше за неговите желания. Но нали не тя, а той направи всичко: жилището, благоденствието и дори бъдещото дете, за какво ли му е то!

Вячик нито веднъж не помисли с радост за това бъдещо дете. Да, той знаеше, че така е прието, разбираше, че това само ще подобри неговия имидж и че щом прави нов дом, няма да мине без дете. Но бебето не го интересуваше.

Беше време, когато заспивайки, мислеше за пари, за много хиляди долари и в страха си се сепваше: излиза, че трепейки се цял ден да работи и да хитрува, преди заспиване той няма за какво да помисли, освен за пари. Но парите са много, те вече стигат не само за един негов живот, а той все пак мисли за тях. Какво излиза, че е роб ли? На пари, на големи пари — но е роб?

Сега към манията за пари се прибави и манията към дома — към този апартамент, банята с позлатени кранове и тоалетната чиния със златни инкрустации по седалката. Преди заспиване той мислеше за парите и за цялото това богатство, но колкото и да се опитваше, не можеше да помисли за приятелите, които впрочем той нямаше — имаше прислуга; а за приятеля, станал олигарх, той самият беше прислуга, не можеше да помисли за жена си — той не я обичаше, а просто я нае, за да харчат заедно парите, да си споделят нощем съпружеските нужди, дори да роди, ако се роди някой, пак той го е наел. И никога не мислеше за свой собствен син. Или за дъщеря.

Вячик страдаше от безнадежден, но не много рядък комплекс…

Наблюдавали ли сте някога как малчуган строи пирамида от цветни пластмасови кубчета? Той работи с увлечение, търпеливо, радостно. Ето пирамидата е готова. В най-добрия случай той ще повика майка си, за да й покаже своята работа. Но може и да не я повика.

Той може да погледа пирамидата няколко мига, а после с един замах да срути своята постройка.

Защо ли? Не му е харесала? Той няма да каже така. „Но ти си я построил!“ — „Е, та какво?“

Съзидание и разрушение, доброта и жестокост учудващо се сливат в едно дете, напълно нормално, както ни се струва. При това разрушението е част от съзиданието, макар тук да се крие парадокс. С годините възпитаният или внушен рефлекс ще му позволи да отдели съзиданието от разрушението. Ами ако този рефлекс не е добре затвърден?

Вячик беше сащисан от отказите на Маня. Полов атлет, тъпкач, намерил във всекидневната връзка ефективен начин да се разтоварва, сега се мяташе като — наистина! — свободен вълк единак, затворен в клетка. Връзката с жена напомняше гръмоотвод за неговата странна корейско-украинска порода, за хормоните на Изтока и Запада, кръстосани на луковите плантации в Южна Украйна, а после захвърлени в самотно неуправляемо саморазвитие, което беше намерило такова странно въплъщение.

„Какво трябва да правя сега? — примитивно се питаше Вячик. — Да кръшна?“ Но се сдържаше — сега, колкото и да е странно, това би изглеждало позорно и не за кой да е, а за него самият!

Той правѝ, правѝ свой дом, създаде семейство, нае си жена и то с дете, направи всичко за тях, а сега няма нищо! — той! — нищо! — не става! Каква глупост…

Разсърден, Вячик се мяташе в клетката си, построена от него самия — дори за него самия! — и го изпълваше жестоко желание — да прати по дяволите цялата тази пластмасова пирамида.

И му се иска, но няма сили! И не бива! И той се мята, мята — очите му кървясват, челото и горната част на главата му се изпълват с жестока болка и то такава, че главата му натежава надолу.

Вячик не гледа хората, своите служители, не ходи при приятеля си олигарх, страхува се, че съвсем безпричинно ще го погледне с тежък поглед, който няма никакво отношение към него и ще събуди подозрение. С него се страхува да говори и прислугата му, само ласкателно му се усмихва тази непробиваема, нежелаеща нищо да приема немкиня Елза.

Вячик отива в офиса, хвърля сакото и се изляга на кожения диван. Не помага и фитнес клуба със сауната. През деня — той през деня се изтърсва там — а там има само жени, съпруги на богати мъже — мъжете все пак са на работа, и той изглежда като някакъв безделник, бандит или по-лошо — килър, чиято работа е през нощта, така че денем той спи или се отдава на затворената верига от скъпи удоволствия.

От самотата в клуба — без да се броят хората от охраната, с тях по-добре да не се говори, освен да си припомнят стари вицове, всеки охранител трябваше да бъде почтителен и да не е приказлив — на Вячик му ставаше тежко, физическите натоварвания и изморителната баня и тези преследващи го мисли за парите, и пирамидата от пластмасови кубчета не снемаха напрежението, така че вечер, като си отидеше вкъщи, той хапваше, затваряше се в спалнята и дремеше, докато не го победи несигурният сън.

4

Несигурен сън — какво е това?

Това е, когато не си наясно — спиш ли, или само ти се струва. Струва ти се, че не можеш да заспиш, че сънят не идва, спомняш си изминалия ден или въобще някаква глупост — нещо от това, което ти се е случило, или пък би могло…

Картините на възбуденото въображение, което изобщо не можеше да се умири, да се умори и да утихне, са примесени с фрази или думи, които произнася неизвестно кой, повтаря ги досадно и настойчиво и тези думи изглежда, че нищо не изразяват, но после непременно нещо означават — нещо забравено, обещано някому, но неизпълнено. И изведнъж забелязваш, че очите ти са отворени и намираш в здрача линията, разделяща тавана от стените, отворите за прозорците или облегалките на столовете.

Ти ставаш и бързаш към тоалетната, а после в банята, вглеждаш се в своето непознато лице, отразено от огледалото, бледо — леко подпухнало, хем не се познаваш, хем се познаваш, набързо се измиваш и отиваш в спалнята, надявайки се, че сега всичко ще се оправи и ще се влееш в плавното течение на нощта. Но напразно: спомняш си недовършените работи, думите, казани не така, както би трябвало, и изведнъж ти идва на ум някакво откровение, мисъл, истина — на сутринта, като си спомниш за нея, само ще се усмихнеш — при ярката светлина на утрото тя ще ти се стори смешна, несериозна, просто глупава — но през нощта, в колебливия сън, смесването на забрава и бодърстване, на измама и мнимост могат така да забулят съзнанието, че да ти се стори откровение.

Не една и две нощи прекара Вячик в ужасни сънища, а цял месец или месец и половина и това беше пределът на неговите сили. Разяждан от своя порок, от своята западно-източна плът, където са свързани явно две противоположности, той всяка нощ ставаше, отиваше до вратата на кабинета и унизен натискаше дръжката. Уви, бременната му жена спеше и нищо не чуваше, а дори и да чуеше, не отваряше — не затова се беше преместила в друга стая.

Слабините на единака бяха препълнени, той, налочил се с коняк, сам в празната кухня, се зъбеше и нечуто ходеше из жилището — бос по меките килими, по топлите плочи, по паркетния под, беззвучно отваряше вратите, затваряше ги, търкаляше се на дивана в гостната, безполезно прелистваше гланцовите списания, шумно издишвайки задържалия се в гърдите му въздух, но този шум беше нечут и самотен, както и цялото непонятно за него самия същество.

Веднъж в своите инстинктивни мятания, полуглухият и полусляп единак се спря пред леко притворена забравена врата. За миг острият слух и хищното зрение се върнаха при него. Без да си дава сметка, той влезе в стаята.

На тясно, единично, боядисано бяло легло, лежеше Мася, неговата доведена дъщеря, която той не се решаваше да нарече дъщеря.

Тя спеше със здрав детски сън, малката й фигурка бе покрита с тънко светло одеялце.

Вячик се приближи плътно и помириса момичето като най-истински вълк. Той долови мириса на чистота и детство, но в тези аромати на невинността се прибавяше още един, най-резкият — мирисът, означаващ превръщането на какавидата в пеперуда.

Вълкът стоеше, склонил се над жертвата, леко се поклащаше, изгарящ от желание, после тихо отметна одеялцето. Момичето не се събуди. Вячик се съблече и легна на леглото.

Мася не можеше да закрещи — устата й беше запушена със здрава мъжка длан, тя не можеше да се обърне, защото я притискаше необикновена тежест. Тя се опита да действа с ръце, но какво можеха да направят две тънички слаби вейчици — да одраскат грубата полужълта кора?

Мася усети страх, породен от изненадата, някакво страшно пропадане, навярно нещо такова изпитват хората, когато се случи неочаквано земетресение и подът вкъщи се пречупва надолу, пада в пропаст и всичко в теб се срива, губейки опора — а охка и крещи само човек, на когото са останали сили за това и едва после усеща болката.

Тя не разбираше колко продължи това, но пропастта й се струваше безкрайна, отнемаща целия й кратък живот.

После тежестта се махна. Нещо я освободи, излезе от нея, но тя усещаше предишната тежест и болка.

Струваше й се, че товарът, който я притисна, изтръгна всичките й вътрешности, всичките й тънки чревца и те се сляха в едно кърваво тесто.

Мася крещеше, но вместо вик чуваше само жалко скимтене.

Тя не познаваше своя глас.

Не можеше да разбере дълго ли продължи тази пауза.

Тя лежеше сплескана, смазана, без да усеща върху себе си смачканата запретната риза, нищо не виждаше в тъмнината и нищо не разбираше.

После нещо я вдигна.

В хола ярко светеше и тя видя, че я носи Вячик.

Стана й малко по-леко. Тя разбра, че Вячик й помага.

Въпросът какво се бе случило с нея, още не беше дошъл до ума й, не беше стигнал до нея.

И тя не свързваше мъжа на майка си по никакъв друг начин, освен като късно дошла помощ от възрастните.

Не, още нищо не можеше да разбере.

Не разбираше какво се бе случило с нея — и заради съня, и заради страха, объркал всичките й представи за възможното.

Пастрокът й я носеше леко, внимателно, струваше й се нежно.

Беззвучно премина по коридора, сложи я в празната вана и пусна топлата вода.

Сръчно напълни чаша с вода, извади от аптечката таблетка.

Мася послушно я глътна.

Тя, както и преди, хлипаше, тръпки я обхващаха, обземаше я треска, но топлата вода вършеше своята работа, отпускайки момичето.

И, разбира се, таблетката.

И още нещо: Вячик ласкаво минаваше по нейното тяло с ароматна гъба, минаваше и там, където не беше позволено дори на мама.

Нежно и ласкаво я измиваше.

Мася погледна повърхността на напълнената вода и видя съсиреци от нещо червеникаво, прилично на кръв и непонятна слуз.

Разкъсаните на парчета усещания се превърнаха в знание.

— Това си ти! — изхриптя тя, губейки съзнание и закрещя: — Мамо! Мамо!

Но викът на обезсиленото дете беше слаб, дрезгав и не събуди щастливо спящата майка.

Мася беше сама пред този полугол човек. А той беше нежен и тя нямаше сили да го отблъсне, и нямаше сили да извика по-високо.

Ставаше й някак все едно, сякаш главата й пропадаше в мека тъмнина и беше нужна сила, за да изплува от нея.

А този чичко с черни страшни очи й говореше през сумрака:

— Ти не се плаши! Аз те обичам! Обичам! Обичам!

Той занесе Мася обвита в розова хавлия в нейната стая, сменил чаршафите, я сложи в леглото и докато не заспа, от време на време потръпвайки от страх и широко отваряйки очи, тя виждаше в неясната полутъма непознат чужд силует.

5

Когато се събуди, по-точно когато дойде на себе си, освободила се от потискащата тежест на сънотворното, силуетът се превърна във Вячик, облечен за работа, с костюм, с вратовръзка и в стаята беше светло.

Тя се повдигна, с мъка измъквайки се от главоболието и Вячик се втурна към нея, помагайки й отначало да седне на леглото, после да стане — и бодро, умело, като опитен, обичащ чедото си баща, започна да я облича, давайки й възможност тя да облече само долното си бельо.

След това я заведе да се измие, взе чантата и я изведе на стълбищната площадка.

Мася нямаше сили да се противи, таблетката за възрастни все още я потискаше, правеше тялото й като от памук, нищо не чувстваше, а съзнанието й беше забавено.

Тя би трябвало първо да си облече халатчето, да вземе душ, да си измие зъбите и чак после да целуне майка си, срещнала я на масата за закуска, но сега тя се облече, по-точно подтикнаха я към това, за минутка се отби в тоалетната, там в теснотата си спомни всичко, смръщи се, за да заплаче, но нищо не се получи — погледна в банята, плисна шепа студена вода на лицето си, леко се избърса и застана пред Вячик.

Той я хвана за ръка и я изведе от апартамента.

Не срещнаха никого по пътя докато пресичаха двора и Вячик хващаше такси. Мася не разбираше много къде я водят, все още не беше се разсънила напълно. Зад прозореца на колата се мяркаха някакви къщи, вървяха малко хора. Пролетта прикриваше със своята зеленина градската голота, но все още не беше завладяла всичко докрай: сивотата и влагата и ниското небе с пухкави облаци натрапваха на пролетта спомена за неотдавнашната зима.

Колата спря в някаква глуха улица. Мася излезе след Вячик от колата, дълбоко въздъхна, огледа се и изведнъж позна Останкинската горичка, където бе идвала неведнъж, когато живееха наблизо. Зад дърветата се извисяваше храм, белееха колоните на Шереметиевския дворец, зад него проблясваше езерото, а там далече, по широкия булевард летяха нечути оттук автомобили и нямаше кой да си спомни, че тук, на пътя, неловко опитвайки се да се скрият зад ниския бордюр от куршумите, някога бяха лежали хора — ранени и убити и ето там, неизвестно точно къде, остана неподвижен нейният баща, Альоша, Льоха, Алексей Сергеевич.

Мася се обърна към езерото, към булеварда, където някога е лежал самотен баща й, заплака и се прекръсти.

Вячик се развълнува, без нищо да разбере:

— Църквата ли, та ето я, Машенка! И не плачи, не плачи!

Той я хвана за ръката, помъкна я покрай старите дъбове до първата пейка, сложи я да седне и започна бързешком да говори:

— Аз съм звяр! Негодник! Подлец! Но ти не се измъчвай, разбираш ли? Аз ще те направя принцеса! Ще те изуча и ще направя от теб първокласна дама! Та какво му трябва на човек? Благополучие! Охолство! Спокойствие! Всичко това го имаш, а ще имаш и още повече!

„За какво говори той?“ — помисли си Мася в полудрямка. Но действието на сънотворното бавно преминаваше, както се топи тънкият слой лед на стъклото на прозореца и размазаните силуети, неясните движения стават ясни и отчетливи.

В един случаен миг настъпи пълно отрезвяване — всичко се върна при нея, цялата горчива истина. Тя не пожали себе си. Тя си спомни за светлото момче с божествена фамилия Благой. Как той изнесе доклад в училището и как рецитираше стиховете на древния монах. Как двамата се молеха в храма, където се е венчал Пушкин. Венчал!

А нея как я венчаха! И за какво?

Тя погледна с нови, остарели очи Вячик, своя насилник. Та той е престъпник! Трябва да е в затвора! И какво й говори? Как се обръща езикът му!

А Вячик не спираше, повтаряше по различен начин едно и също.

— Ще ти давам пари, Машенка! Много пари! И винаги, разбираш ли? Ще бъдеш като кукличка! Когато пораснеш, ще те омъжа! За най-знатния, най-красивия и силен момък. Ще ви купя жилище, скъпа кола. Изобщо, това, което се случи — не е беда, разбери го! В някои източни страни — той кратко се засмя, — царе, ханове, шейхове или както там ги наричат, дори са имали специални роби, които да отнемат невинността на бъдещите им жени, на царските невести, разбираш ли? За да не се затрудняват: да заобиколят неприятния момент. Ето и ти! Смятай ме за свой роб, искаш ли? Представи си: аз — собственик на голяма нефтена компания, възрастен, богат — от днес съм твой роб. И не се срамувай! Моли за каквото искаш. И по всяко време! Никога нищо няма да ти откажа!

— Вълшебната лампа на Аладин — промърмори Мася.

— Какво? — изплаши се Вячик.

— Намерила съм вълшебната лампа на Аладин?

Той загря, зарадван се засмя.

— Ето именно! Само ме потъркай с ръчица — той хвана ръката на Маша, притисна я към себе си, — кажи „Тох-тибидох-тибидох“ и ще получиш онова, което искаш.

— Това е от „Старецът Хотабич“.

Той пак не разбра, отново се изплаши:

— Какво?

— „Тох-тибидох“!

— А-а! Е, добре! От която и да е приказка! Съгласна ли си?

Съгласна ли е? Тя? И какъв е този човек? Какъв й е — на нея?

Масините мисли не се движеха, не плуваха, не вървяха, а бяха конвулсивни, все едно неуместно се мърдаха ръцете и краката на счупена кукла.

Мъж на майка й? Баща на второто дете на майка й, което скоро ще се появи? Неин насилник? Как изобщо всичко това може да се съедини заедно? Защо? В името на какви правила и закони?

По време на някаква пауза Вячик стана от пейката, отдалечи се, извади мобилния телефон, каза нещо кратко и рязко на някого и се върна.

Започна отново:

— Нищо няма да ти откажа, момичето ми! Ти ще си кралица! Отначало — малка принцеса, а после — млада кралица! Знаеш ли, мнозина могат само да мечтаят за това!

Мася се обърна към него и попита, макар че не трябваше да пита, а да потвърди:

— Вие престъпник ли сте?

Той скочи. Мигом се промени.

Току-що изглеждаше някак умолително, настояваше, повтаряше своето, но все пак уговаряше, убеждаваше. А сега закрещя:

— Престъпник? Та ти заедно с майка си можеш само за час да изчезнеш! Да се превърнеш в прах! Да се изпариш! Разбра ли? Ще ми е по-евтино да се избавя от вас, отколкото сега да те уговарям!

Той тичаше пред нея — не човек, а някакъв звяр — нали и той самият се нарече звяр — тичаше ситно, късо: пет малки крачки надясно, пет — наляво, но нито крачка напред — все едно му пречи засега някаква стена, може би клетка, в която се е затворил. Но нали в действителност няма клетки. Той също го знае. И крещи, крещи, все едно обраства с козина:

— Какво не ти е ясно? Купих на тебе и майка ти всичко! Дом! Кола! Благополучие! Аз и вас ви купих, всичко на този свят се продава и купува! И майка ти — умна жена, не е глупачка! Тя знаеше, че се продава! Скъпо! Но се продава! И се продаде! С теб като добавка! Само да ми гъкнеш, Машка! Ще изчезнете и двете — за миг! И даже и тримата. Ще си отмъстя и окото ми няма да мигне…

Дъбовата алея беше пуста, но в този миг някой притича към тях от входа.

Мася трепереше: тя си помисли, може би са минувачи, тогава ще се втурне към тях, ще помоли да я защитят и ще избяга заедно с тях.

Но по алеята тичаха двамата охранители на Вячик. Един от тях държеше пакет. Вячик взе пакета, скъса го, извади на пейката онова, което съдържаше. Това беше голям комплект от Макдоналдс: биг макове, затворени чаши с кола и ябълков пай. За двама.

— Мисли! — заповяда Вячик и тръгна към изхода. — Закусвай и отивай на училище! Колата те чака до входа. И знай: не се шегувам!

6

Мася седеше на пейката до разкъсания, раздърпан пакет, от който се беше изсипало недокоснатото съдържание, и се измъчваше от глупав въпрос: мислеше си, какво точно или кой е сомнамбул. Тя знаеше това сравнение — като сомнамбул, тоест нещо подобно на сънно, продължително, с тежки мисли. Но какво е точно — кой е точно? — все пак трябва, трябва! — някак да изглежда, да има форма, съдържание.

Сомнамбул, сомнамбул… Ясно е, че сега тя е като сомнамбул, след тази нощна пропаст, земетресение, срещу което се оказа безсилна, лошо съобразяваше, зле се движеше и дори говореше зле, макар че както е известно, човек може да говори и без да му е ясно нищо. И ето ти — сомнамбул…

Може би сомнамбулът прилича на онова странно същество, което тя беше видяла по телевизията в „Света на животните“ — все едно е слепено от клонки, като истинска клонка и едва-едва се движи като в забавен филм, май се казваше богомолка. Или като смешното австралийско зверче коала — дървесно меченце, което бавно се придвижва с вкопчени лапи, закривени като на монтьор?

Ами тя, тя!… Никак не прилича на коала и съвсем не прилича на богомолка, тя все пак е човек, но всичко у нея се движи бавно, едва-едва, не е наясно какво е това сомнамбул, но тя е точно сомнамбул. Не знае какво да прави, къде да иде, защо…

Изглежда Мася беше навела глава, в крайна сметка за дълго бе клюмнала глава върху гърдите си и може би бе заспала за малко, защото трепкайки и отваряйки очи, видя пред себе си бедна старица.

Тази старица приличаше на артистка, нещо подобно, само че не по лицето, а по дрехите: на главата — лилава демисезонна филцова шапка, на краката — изхабени ботинки, май войнишки. Сакото се натрапваше с неестествения си оранжев цвят — с къси ръкавчета, от които се показват червеникави юмручета и бели, като изрязани от хартия ръчици — такива сака носят работниците по пътищата и яркостта на изкуствения цвят включва и способността вечер да отразява автомобилните светлини. Като карнавален костюм.

Под голямата периферия на лилавата шапка лицето на старата жена почти не се виждаше, криеше се като в сянка, затова беше съвсем невъзможно да се види цветът на очите й — тези очи проблясваха само в дълбочината, обозначаваха ги две, отразяващи утринната светлина огънчета. А носът се подаваше от сянката, огромен патешки нос стърчеше от периферията на шапката и под него плоска и малка уста, като лек щрих, едва незабравен от създателя на това същество. И освен това — две уши — големи, пропорционални на носа, така че вместо лице, бузи, чело, вежди — и каквото още се полага там на всяко лице? — изпод лилавата шапка се показваха патешки нос и две закръглени дебели уши, а и две точици, отразяващи светлината.

Мася веднага нарече старицата Присмехулка, а тя, все едно дочакала да я назоват, напълно в духа на името си, произнесе:

— Какво така, ваше принцесно величество, сте се разпуснали на харчове? Май ви е широко около врата?

— Широко — проговори Мася, без да знае как да се държи и какво да отговори.

— К’во? — попита съчувствено старицата. — Откупиха се с ей тая слама и това ли е всичко? Захвърлиха ли те?

Мася се наежи, нищо не каза.

— Нещо не ми е ясно — не можеше да се спре Присмехулка, — не приличаш на наша, богато си облечена, а пък на бузите ти сълзи като на бедните. Коя ще да си ти, принцеске?

— Стига — разсърди се Мася. Първото впечатление от екстравагантната старица премина, всичко, което можеше да се случи по-нататък, не можеше да е радостно. — Каква принцеска съм аз?

— Добре де — не я жалеше Присмехулка. — Много още ще видиш, височество! Колкото по̀ напредват годините, толкова по-трудно става на женския пол! — И вече в гръб на Маша: — Обърни се! Погледни ме още веднъж! А пък бях красавица, ха-ха! Можеш ли да си представиш?

Мася не издържа, обърна се. Не, усмихна се тя, не може, няма да може. Но не изпита злоба срещу присмехулната старица. Съжали я. Нали наистина това същество някога е могло да изглежда съвсем иначе. И е могло да бъде и младо. Интересно как ли е изглеждала тогава.

— Принцесо! — продължаваше Присмехулка. — А може ли аз това ам-ам? — И показа разхвърляното по пейката богатство на Аладин.

Мася кимна.

Мерцедесът я закара в училище с изключително нахалство. Да пристигнеш нахално — това не е да спреш леко до тротоара, не е да спреш спокойно, вмествайки се в свободно от другите коли място — а голяма скорост, тихи спирачки, защото са качествени, и рязко припряно спиране на сантиметри от стоящата отпред таратайка. А и непременно всички да видят.

Ето така паркира Вячиковият мерцедес с Мася в купето — под носа на Аня Бочкарьова и Льошка Благой. А пред входа изтриваше краката си литераторката Лизуня.

Никой от възрастните не придружаваше Мася, което можеше да бъде някаква случайност, каква ли не, например било е по път на майка й, така че защо да не закарат дъщерята на училище — и всичко изглеждаше неприятно, нескромно, подчертано нахално: карат момичето на училище с мерцедес, пфу! — евтино снобарство. Впрочем Мася имаше друга репутация, така че Анечка веднага се хвърли към нея с разтревожено лице:

— Какво се е случило?

Отзад озадачен стоеше Благой. Пък и Лизуня се тревожеше: дори отвратителният мерцедес не можеше да създаде лошо впечатление, ако познаваш човека. Мася разбра това и целият смут, натрупан през страшната нощ, държан от сънотворното и прохладата на мъгливото останкинско утро, изведнъж се изтръгна от нея в протяжен стон на голям човек.

Лизуня пъргаво дотича от входа, подхвана Мася за ръкава на сакото, взе чантата й с книгите, а тя падаше, падаше, летеше надолу… Сякаш едва сега всичко достигна до нея, всичко я връхлетя и всичко в нея страдаше, плачеше, болеше.

И оскърбеното тяло, и унизената душа, и потъпканото достойнство, събрали се заедно, се сплетоха в един болезнен възел и най-после намериха изход в страшен вой — не детски, а женски, отчаян.

Разбира се, спор няма — съществува женска интуиция! Иначе как да обясним защо изведнъж Лизуня тикна Масината чанта на Благой и му замаха с ръце, погна го към училището, за да отива, да не спира, да не привлича излишно внимание, а на малката слабичка Анечка Бочкарьова заповяда да отиде с Маша вкъщи, да пропуснат един-два часа, а ако се наложи и целия ден, защото Машенка днес не трябва да бъде оставяна сама.

Аня даде на учителката и своята чанта. От другата страна на мерцедеса стоеше гардеробът — шофьорът на Вячик и по съвместителство телохранител — учудваше се, не разбираше, беше готов да ги закара за нула време където кажат.

Но Мася слабо махна с ръка, Лизуня подсили този жест с енергично твърдо махване, в което се четеше не само отрицание на подобна услуга, но и оскърбено достойнство, черната лимузина затръшна врати и изчезна.

Изчезна и Лизуня, благословила ги, двете слабички буболечки, със старчески, кой знае откъде научен знак — дали благословия, дали сбогуване — и те тръгнаха по улицата.

Недалеч от училището имаше градинка, сутрин празна, те седнаха на крайчеца на пейка и Мася като на сигурна и мъдра приятелка разказа на Анечка онова, което й се бе случило.

7

А Маня се събуди от настойчиво тропане.

— Елза, ти ли си? — извика тя със сънен глас.

— Закуската е сложена — отговори другата, — и Вячеслав Кимович ви моли да излезете.

Беше светло, часовникът показваше десет и половина, но Маня не се разбърза, не се упрекна за нищо: тя живееше както й се иска и както може оттогава, откогато взе историческото решение и си каза — стоп, никакви младежки гонитби, никаква прибързаност, ще плува по течението, както природата изисква, това е единственият справедлив ход на живота. А пък е известно, че тя се отличаваше с това, че може да следва приетите решения с прецизност на отличничка.

Като стана, тя не се разбърза, както би направила преди, не изтича до тоалетната и банята, а тръгна за там без да бърза, качествено изпълни всички дейности, включително леко утринно гримиране — не бива погрознялата от бременността жена да се появи пред влиятелния и особен мъж неспретната и неприятна, и някъде след половин час се появи в столовата.

Елза блестеше с немското си умение — масата приличаше на рекламна картичка: салфетчици, скъпи чашки, чайничета, вазички, чинийки, лъжички — господи, боже мой — всичко сияеше, блестеше, беше на място, уютно, комфортно.

До масата, свалил сакото и изнемогвайки от нетърпение, седеше Вячик. Като видя жена си, той не стана — не беше прието при тях, само подложи буза за целувка — бегло я погледна и те, подхвърляйки си нищо неозначаващи реплики, започнаха да закусват.

— Какво днес нещо закъсня? — попита Маня, без да придава особен смисъл на въпроса си.

— Аз вече се наработих — отговори той. — В осем бях в офиса, в девет проведох планьорката, в десет подписах документите. Сутринта закарах Мася на училище — и на учудения въпрос на жена си поясни: — Беше ми по пътя.

После бяха празни приказки. Маня, пийвайки чай, потъваше в себе си, в своето тяло, в своята тайна. Не й беше интересен животът, по-точно беше й интересно в самата нея — тя се вслушваше кога там, вътре в нея нещо ще се помръдне и й се струваше, че всичките си усещания е насочила към това главно занимание — да се вслушва в себе си. Внимание към беззвучна музика. Останалото не беше интересно.

Като ставаше от масата, Вячик каза небрежно:

— Наминах към бижутера. Хареса ми една дрънкулка. Я, премери!

Той постави на масата малка кутийка от синьо кадифе и я побутна по лакирания плот към Маня. Тя като изписка, лениво я взе, все още забавена, отпусната и тутакси щом отвори кутийката, се окопити:

— Господи! Колко ли карата е!

— Много — изкикоти се богатият мъж. — Но можем и повече.

Докато Маня премерваше пръстена, съпровождайки това действие с възклицателни междуметия, Вячик се вглеждаше в Елза, дълбаеше я с поглед и тя под действието на хипнотизиращите зеници пристъпваше от крак на крак, губейки своята неизменна усмивка, но веднага бързичко я опъваше върху лицето си.

Вячик каза:

— Елза, може ли да ни оставиш за минута?

Тя се изчерви, хвърли поглед на Маня, докато стопанката не й кимна разрешително, мигом изчезна, сякаш само това и чакаше, а Вячик каза:

— Маня, какво става с твоята дъщеря?

Средната от Мариите не се развълнува изобщо, без да се откъсва от пръстена, отговори:

— Расте момичето, става девойка, виж гърдите й какви са ягодки?

— Има си хас — мрачно проговори Вячик. — Ягодки-цветенца!

— Нещо безпокои ли те? — вяло попита вече Маня.

— Ах, това ново поколение! — отпаднало проговори Вячик.

— Е, какво, какво? — нетърпеливо проговори Маня.

— Разбираш ли, Мария… — Вячик стана и се приближи до прозореца. Сега не можеше да се види лицето му срещу светлината. — Децата стават много по-рано възрастни, отколкото това беше при нас. Сцени на секс, моля — само включи телевизора. Смениха се ценностите. Сега парите са главното — и аз самият потвърждавам — да, главното са, това е положението. Дори най-малкият комфорт — това са много пари, нали така? Хубаво жилище — а кой би искал лошо? Кола. Почивка. Доктори. Дори учението, ти не просто така ходи в Масиното училище, нали? И ето, децата, които имат всичко, в един прекрасен миг разбират: кога ли ще могат да спечелят всичко това? Пък и ще могат ли изобщо! И им идва на ум да укрепят съществуващото, разбираш ли? На нас, в нашето детство това и през ум не би ни минало. А те го мислят. И още как!

Той се обърна, погледна жена си и каза:

— Днес сутринта Мася ми се натискаше. Разбираш ли? Мъкнеше ме към леглото! Едва се удържах. И не се учудвай, ако тя дойде при теб и ме обвини в най-страшното, в насилие.

— Що за бълнуване? — промърмори Маня, но Вячик я прекъсна:

— Чуй по-нататък! Вече се консултирах с психиатър, той потвърди, като се позова на Фройд. Дъщерите често искат да споделят майчината постеля. Момичетата обичат бащите като свои мъже, разбираш ли? И това е свързано с порастването. Хормоните управляват мозъка.

Той загрижено премина от прозореца до вратата, после, все едно се сепна, се върна. Отново вместо лице Маня видя дълбока сянка.

— А в днешно време синдромът на дядо Фройд е свързан с това, което виждат децата и което се боят да не загубят, разбери. Ти си отличничка. Ето, като че ли Мася е попаднала в тази безизходица. Тя иска да бъде моя жена заедно с тебе и не иска да загуби всичко, което има.

— А какво има тя? — глупаво попита Маня.

Вячик се разсмя.

— Ами всичко наоколо! Всичко, което се вижда и което не се вижда! Примерно — невидимите от нея пари. Обаче предполагаеми — не е трудно човек да се досети!

— Какви ги говориш? — Маня знаеше своето. Тя просто нямаше желание да слуша това. Някаква щуротия. Но той говори за Фройд. А тя знаеше все пак това-онова. Вярно че отношенията между деца и родители си имат своите непонятни странности. Тя беше чела, че момчетата никога не обичат своите бащи, защото ревнуват майките си от тях: майките принадлежат на бащите, а синовете искат да принадлежат на тях. И макар да не могат да изкажат това, да го формулират и дори да го разберат, но подсъзнателно — а значи безпричинно — те изразяват своите чувства в конфликти, в омраза, в спорове и дори в бой с бащите.

А пък момичетата? Тя и за това беше чела. Да, момичетата обичат бащите си. Но нали Вячик не й е баща. Той е пастрок. Впрочем, какъв е той на Мася, не беше ясно на Маня. Мъж на майка й — и това е всичко. Нали той даже не знае как да нарича Мася: Мася или Маша. А „дъще“ — никога. Не е опитвал. Страхува се. И главното, Мася нито веднъж не му позволи да почувства, че тя е негова дъщеря. Нито веднъж не му се поглези, не му каза топла дума, дори мислено не го доближи. Какво ли се е случило?

Може би той е прав и тя се крие? И в това тайнство е израснала и укрепена тази нейна странна ненормалност?

— Какво искаш? — попита Маня мъжа си.

— Нищо — отговори той спокойно, — просто да знаеш за това. Бъди по-внимателна. И ако Маша ме обвини в нещо лошо, опитай се да вземеш решение не с вашите женски сополи, а с ума си, ти можеш, нали си отличничка. В противен случай…

Той взе да тъпче на едно място, тя отново се опита да разгледа лицето му и отново не успя.

— В противен случай всичко може да стане много сериозно. Такава клюка ще постави под удар моя бизнес. А това означава и нашето благополучие — моето и твоето. Няма да имаме пари. Няма да имаме радостите, към които ти, надявам се, си свикнала. И — най-страшното. Нали това е углавно престъпление. По наказателния кодекс. Тук вече не става дума за луксове, а за живот. И аз пред нищо няма да се спра, за да защитя себе си, своето име. И тебе, докато си с мен.

Той бързо пресече стаята и излезе.

8

Успехите не напускаха най-голямата от Мариите и нейния мъж, Николай Михайлович, общо взето доста възрастни хора. Сега вече съвсем определено и двамата постоянно мислеха — каква ти мисъл, обикновени факти — и когато оставаха сами, често обсъждаха, че по-голямата част от живота им бе преминала в равенство за всички и във всичко, че е била празна и сива и може би, поради тази несправедливост, дори обикновена историческа заблуда, сега, на старини им се е усмихнал късметът и те могат да живеят като всички прилични хора от другите страни.

Мапа, която със страх мислеше за времената, когато възрастта й ще бъде сериозна пречка, неочаквано за себе си усвои компютъра и като оставаше вечер, тайно от всички, дори от законното й старче, нахвърля учебник по обща стоматология за зъболекарските институти и факултети, като включи там много от западните списания, които с желание й превеждаха студентчета от разнообразните и многобройни вузове по чужди езици.

Тя плащаше за преводите, наистина скъпернически, но пък веднага и нямаше отърване от гладни хлапетии, което се приемаше добре от нейните млади колеги. Като копираше на купения ксерокс западни статии, тя им помагаше да поддържат формата си. Полека-лека, не без „смазване“, разбира се, банкети, приятели — всички те защитиха кандидатски, а после — и то начело с Мапа — и докторски дисертации, и вече не фирмата, а клиниката „Стоматологика“ се оказа цялата докторска — не в смисъл на лекарската професия, а в смисъл на докторските дисертации.

Самата Мапа пък, както вече стана дума, твърде бързичко приготви учебник, около триста страници, нае издател, посочи къде и какви картинки трябва да се прибавят към текста и когато й дадоха първите, засега пробни разпечатки, за да ги коригира, тя изтръпна от възторг.

С идването на свободния пазар, в столицата бяха създадени множество фирми и представителства на западни фармакологични концерни, включително и специализирани в зъболечението, а тъй като в тези фирми и представителства наемаха и бивши зъболекари, то Мапа, със съдействието на вездесъщия Мосешвили, успя с всички, или почти с всички, да създаде делови контакти, които имаха взаимноизгоден характер: фирмите предоставяха на „Стоматологика“ много западни новости, макар и скъпи, цените сега не спираха никого: цялото стоматологическо сдружение бе ентусиазирано, приложи ги изцяло, то се знае върху пациентите, а „Стоматологика“ стана експериментален център, в който се използваха за първи път тези иновации.

По такъв начин учебникът на Мария Павловна бе запълнен с описания и на новото оборудване, лечебни технологии и препарати — стана сладурански — да си оближеш пръстите.

Когато след размножаването на колите на ксерокс и прочитането на бъдещия учебник от докторите на науките в „Стоматологика“, те заедно се събраха да пият чай в кабинета на президентката и присъдата се оказа сурова, но справедлива.

Незабавно да се отделят средства от общата сметка на клиниката за тиражиране на книгата, докторският състав — отново в научния смисъл на думата — да подпише обръщение до съответната служба в Министерството на здравеопазването, която да одобри книгата за „учебник“, като едновременно с това експертното мнение бъде подписано от специалисти, а списъкът на тези специалисти да се оглавява от две-три стоматологични светила, действителни членове и член-кореспонденти на Академията на медицинските науки, което, с чисто сърце, се наема да организира Мосешвили. Такъв учебник още не е имало!

— Най-галяма мъка — с неизгладим акцент заключи грузинецът, московски пияница, който притежаваше всеобхватни връзки, — това кое чака, вас Марья Пална, така че вие ще трябва малко притесни и пусне напред голям учен. И тогава ще бъде опасно вас изберат академия!

Това заключение на познавача — и частичния собственик — на главните грузински ресторанти в столицата, многоучения и свръхвлиятелен човек, завърши с грандиозен успех. Две академични светила, изпращайки по една неголяма допълнителна глава към учебника, се съгласиха на съавторство, женкарите от Министерството на здравеопазването издадоха бърза и възторжена присъда, клиниката нае двама майстори по професионален пиар, които не само поръчаха тиража, но и изпратиха на всички ректори на стоматологични вузове и декани на аналогични факултети нещо като предложения или предписания, или рекламен текст за срочно и масово придобиване на учебника.

Процентите от този необичаен капитал бяха необикновени. В банално материален смисъл това бяха грошове, особено в сравнение с цените на зъболекарските услуги. А в морален — просто феерични. Този мустакат добродушен грузинец се оказа филантроп от най-висока класа. Вече на банкет в „Арагви“ по случай издаването на учебника, където, разбира се, разпускаха и височайшите съавтори, беше решено да предложат Мария Павловна за член-кореспондент, но не на истинската Академия на науките — това би било прекалено! — а на обществената Академия за медицински изследвания, където трябваше малко да се плати. Което беше направено.

Така че сега начело на „Стоматологика“ беше възрастна жена с открито, предразполагащо лице, голям зъбен хирург, доктор на науките, а сега член-кореспондент на Медицинската академия — иди разбери на коя академия, пък и нима това има значение? Но всичко това не е ала-бала!

Стотици дребни зъболекарски кабинетчета бяха отворени във всеки свободен сутерен! А всички доктори в клиниката — до един! — са доктори на науките!

В „Стоматологика“ се нареди истинска опашка, знатни от всякакъв ранг трошеха телефоните и сега вече Мапа вечер не хитруваше с държавата, вкарвайки чековете във фалшивия касов апарат. Макар и да царстваше все още в същия малък, но уютен кабинет, но царстваше истински: пиеше чай и разговаряше с най-важните пациенти, оперираше само по избор и все си мислеше: благодаря, Господи, че макар и на края на живота всичко се уреди така щастливо.

И академията, и учебникът, и новият тристаен апартамент, макар и далечко, но сега пък тя има нов личен фолксваген с шофьор — още едно преимущество на клиниката.

Привечер тя пътува за вкъщи на този безшумен автомобил с Петя, млад и учтив шофьор, научен да отваря вратата на знаменитата старица и да й носи, ако трябва, тежкия багаж — чантата с документи, а и торбата с плодове — а покрай пътя, макар и не често, но я гледат билбордове с нейния грамаден портрет в бяла престилка и бяла шапчица — съвсем друга снимка, не онази в началото. Текстът на борда рекламира клиниката точно така както трябва в конкурентната борба: лидерът на „Стоматологика“ — автор на учебник, член-кореспондент, а всички лекари са доктори на науките. И всичко — без болка! Тичай, човече, в нашите обятия!

Що се отнася до Николай Михайлович, то и него съдбата не го лиши от радости: системата на влиятелните демократи си го набеляза и включи в състава на редколегията по издаването на архивните документи за сталинските репресии. Тези документи в архива бяха като дърва — цели кубици и с редки изключения, никой преди не беше ги докосвал. Сега те се котираха високо и на заместник-директора на архива — както преди заместник и както преди кандидат на науките — едва му стигаше работното време само за да даде разпореждания, да координира действията на групите от млади хрътки, политически точно ориентирани, а честичко и с чуждестранни паспорти — хора, които с неруска организираност и бързина копираха документите, сортираха ги, коментираха ги сами или наемаха старите специалисти, които с голям интерес откликваха на молбите: за това плащаха добре.

А пък за Николай Михайлович какво да говорим! Съмнителните продажби на ценни документи потънаха в първоначалното минало — сега всичко при него се движи законно и чисто, падна му товар от раменете и той се усеща почти като при стария лозунг — мобилизиран и призван.

Разглеждайки вечер от прозореца на третия етаж заобикалящата го околност и блъскайки се в стените на еднаквите железобетонни типови сгради, чудна работа, Николай Михайлович, човек доста възрастен и склонен към философия, не забелязваше, че неговият поглед е зазидан. Там, в централна Москва той разглеждаше покривите на по-ниските здания, закърпени, нерадостни и те не му пресичаха пространството — можеше да гледа надалече и това го изпълваше с усещане за простор на мисленето, позволяваше му да мечтае, макар и за глупости, смешни, почти детски.

Стените пред новото жилище ограничаваха света. Пред очите му се издигаше бетонен лабиринт. А онова, което беше зад гърба му — благополучното пространство на новото жилище, комфортното съществуване и мисълта за успеха в края на живота — това освобождаваше от всякакъв вид празни мечти.

За какво да мечтае, когато има реален успех?

9

Мася и Анечка седяха на студената пейка в горичката докато не премръзнаха и тогава Анечка предложи да отидат у тях.

— Ако не се изплашиш — прибави Анечка, но Мася пропусна тези думи, може би ги отхвърли. Искаше й се да се подслони някъде на топло и да заспи. А преди това — да вземе душ, на всяка цена душ, цялото й тяло изведнъж й стана противно, струваше й се мръсно, изцапано.

Те тръгнаха бързо, съкращавайки пътя, през някакви пресечки, влязоха в изподраскан вход на стара арбатска къща, където отвратително миришеше на урина и покрай стените имаше празни бутилки от вино. Анечка вървеше отпред, май на третия етаж отключи една врата и те влязоха в коридор, от двете страни на който имаше разтворени врати.

— Това е комуналка — каза Аня, — разселват ни, останахме само ние с мама. Само че ние не искаме да си отиваме от центъра. Но все едно, ще ни изхвърлят.

— Как — учуди се Мася.

— Както поискат! — засмя се Анечка. — Знаеш ли как изхвърлят на улицата котетата помиярчета?

Мася не знаеше. Каза глупаво, неуместно:

— Пък аз мислех, че ти си дъщеря на онзи Бочкарьов. От бирата.

— Глупаче — като голяма я прекъсна Анечка. Те вече бяха в тяхната стая и тя вадеше кърпа, свои чисти пликчета, фланелка, отваряше нова опаковка тоалетен сапун.

Банята действително беше страшна. Някъде в далечината, на пет метра височина светеше лампичка, като далечна и бледа изкуствена звезда, дъното на ваната беше червеникаво от ръждивата вода, а гуменият маркуч на душа пръскаше встрани тънки струйки. Наистина водата течеше силно — може и заради това да е пробит този несигурен маркуч.

Мася остана сама. Сапуниса се с ароматния ягодов сапун — приятен на мирис, познат, но забравен. Такъв сапун имаха с майка си преди, когато Мася беше съвсем мъничка, а Маня преподаваше в училището и те живееха както всички. Само че оттогава — колко време изтече и Мася вече не помнеше кога беше взела в ръце сапунчето с остри ъгли. За главата те имат течен шампоан, за тяло — гел, а ако трябва да измият ръцете си, има сапун — винаги объл или кръгъл, с поразителен, дори нежен, но неестествен мирис.

Тук нямаше шампоани и гелове, пък и въобще си трябваше умение, за да не политнеш в хлъзгавата и противна вана, за да не докоснеш мръсните стени — а пък няма да седнеш на това отвратително червеникаво дъно.

Изглежда Анечка разбираше какво става и стоеше зад вратата. Мася чуваше леките й движения, малки крачки и въздишки.

Ах, колко е мила тази Анечка, колко е добра, нежна, чувствителна! Тя нищо особено не каза в отговор на Масината изповед, само слушаше, дори не се ужаси и това беше най-хубавото, защото Мася и без това беше сломена, а ако на всичко отгоре бяха пригласяли и усилвали болката й, бяха се съгласявали с нейните страдания, изобщо нямаше да й стане по-леко. А Анечка просто притискаше Мася до себе си, крехка, слабичка и се оказа, че тази слабост е по-нужна на Мася отколкото здрава ръка. С цялото си същество Анечка все едно й казваше: „Дръж се, ти си по-силна от мен и физически си по-силна, а представяш ли си, че всичко това можеше да се случи и на мен. Тогава какво?“.

Може би Анечкината крехкост спря Мася от падането. Тя не започна да спира, не, а мислеше за Анечка и я сравняваше със себе си. После я втресе и поиска да се измие — започна да се чеше. И ето сега стоеше под горещата струя, измиваше от себе си ягодовата пяна, вдишваше резкия, но естествен мирис — ягода като ягода — с изплашен поглед оглеждаше страшната черна баня — сякаш дълги години тук не бяха живели хора, а кой знае какви същества; вслушваше се в движенията на Анечка зад вратата.

После се избърса, облече се, отиде в стаята, в която живееха Анечка и майка й. Уютно, но страшно бедно. Мася помисли като възрастен, че вече е отвикнала от това, впрочем в подобна бърлога те никога не бяха живели, а после си помисли, че би останала тук. Сигурно.

Анечка я настани в своето легло, зави я с две одеяла, каза й да поспи, а тя самата отиде някъде до прозореца. Преди това даде на Мася малка кукличка в стара рокличка, като й каза: „Тя успокоява! И носи щастие!“.

Почти веднага Мася потъна в дълбок сън.

Събуди я Анечка. Минаваше три, часовете в училище отдавна бяха свършили.

— Ставай, Маша — каза Анечка, — сега трябва да си отидеш у дома. При майка си.

И взе от изтръпналата й ръка старата простичка кукличка, която носи щастие.

Излязоха навън и Анечка изпрати Мася не до входа, а до прага на апартамента.

Вратата отвори Машината мама Мария.

10

Мася не очакваше това. Мислеше, че ще й отвори Елза, тя ще се съблече, ще отиде в кабинета, където лежи огромната, заприличала на планина мама, ще полегне до нея на широкия диван, ще се притисне, ще заплаче и ще й разкаже всичко, което се бе случило. Както й разказваше за двойките, което отдавна не й се бе случвало, или някакви други неприятни детски истории.

Но Мася от много отдавна не беше получавала двойки. Много отдавна не бяха й се случвали дори и най-малки нищожни неприятности. Тя отвикна да ходи при майка си — така, само размяна на стандартни фрази: „Как са работите?“ — „Нормално, две петици.“ — „Браво! Гладна ли си?“ — но нима така си говореха те някога? Да си спомни дори само онази злопаметна нощ, когато майка й плачеше, просто ридаеше в своята тъжна самота, в безизходицата, в която се бе набутала сама, Мася отиде при нея, те се прегърнаха и заплакаха заедно, но вече с облекчение, защото да плачат двама — това означава да разделят товара на две.

Оттогава минаха две години, почти две! И те съществено се промениха! Мася малко се разстрои, когато майка й обяви, че ще има дете — в нея пропълзя някаква ревност. Но за кратко. Защото след часовете я изпращаше Альоша Благой, рецитираше й стихове и те говореха за дори много сериозни неща. Дори само Григор Нарекаци, славният и мъдър монах колко струва! „Дано не стана облак, а дъжд да не пролея!“ Само това колко е важно! С една дума, Мася имаше свой живот и новото мамино детенце, впрочем още неродено, я засегна някак отстрани, бодна я, но не я засегна, засега рикошира, докато… Но и майка й се промени.

Преди Мася, макар и задочно, знаеше имената на всичките й приятели — колеги от катедрата. Сега майка й наричаше по прякори своите нови приятелки от фитнес клубовете и кафенетата: Рижата, Бандитката, понякога близки до имената — Касюня, а понякога със съвсем странни словосъчетания — „От кол и въже“ или пък — „Във всяко отношение“. Но щом там така е прието — да си дават зад гърба прякори тези нови руски дами, богаташки за чужда сметка, интересно как ли наричат майка й. Гигантката? Планината? Всепотискащата? Или обратно — Маса за удоволствия? Отличничка?

Прекрачила прага и застанала срещу най-скъпата и единствената, Мася изведнъж усети, че между нея и майка й лежи, ако не река, то ручей; ако не пропаст, то пукнатина.

Обаче трябва да я стресне. Като пусна чантата си на пода, Мася каза:

— Мамо, трябва да поговорим…

Излязоха не думи, не молба, а скърцане. И извърна поглед. А какво трябваше да направи?

— Елза! — извика майка й без да се обръща, и без да откъсва поглед от дъщеря си. — Моля, идете в кухнята!

И когато шумът от вратата и бодрото пошляпване отбелязаха придвижването на прислужницата в необходимото направление, тя се обърна, мина в столовата, седна във фотьойла.

— Е?

— Тази нощ — започна Мася и сълзите рукнаха от очите й. — Мамо!

Но майка й не трепна, не се хвърли насреща й, не заплака като нея, за да разделят тежестта на двете.

— Е? — попита сухо. И се усмихна. — Вячеслав Кимович те е изнасилил?

Гореща вълна блъсна Мася. За пръв път някой произнесе тези думи. Злината, която изпита, бе изразена с думи, които тя самата не намираше, а ето, майка й, родната й майка, ги намери.

Като съобразяваше зле, Мася издаде стон, предчувствайки нещо такова, което е невъзможно и да си представиш, тя кимна, а майка й каза:

— Престани да си измисляш! В края на краищата това е неблагодарно! Човекът промени целия ни живот! Живеем охолно! И ти също! Имаш всичко, какво още ти трябва?

— За какво говориш, мамо? — заплака Мася, но това не предизвика у подобната на планина жена никакви чувства.

— На теб никой нищо няма да ти вземе, всичко твое си е твое. Но и ти не ми отнемай мъжа!

— Какво!

Все едно че я удариха. За какво говореше тя? Дъщерята й отнема мъжа, този Вячик? Полудяла ли е? Това е някакво бълнуване, мираж, халюцинация!

А и тази жена дали е майка й? Онази ли голяма, славна отличничка, факирка на компютрите, страдалка, изгубила мъжа си край Останкино в отчаяна битка между доброто и злото?

— Мамо! — в страх и отчаяние занарежда Мася. — Ти ли си това?

— Аз съм, аз — говореше планината човешка плът, като стана, разгъна се, наля чаша вода и я протегна на дъщерята. — Успокой се, това се случва с момичетата, когато растат, ще мине, а сега изпий таблетчица. Ето тази. Тя ще ти помогне да се успокоиш.

Планината от месо, отвратителната грамада в разпуснат, занемарен, макар и скъп халат със златни бродерии, с малка и непропорционална на тялото глава, немислеща, като при измрелите динозаври, върху която бяха останали само случайни черти от някога любимото и единствено същество — се движеше към Маша бавно и затова изглеждаше заплашително.

Мася хвана протегната й чаша, тънка обикновена чаша, от която се пие вода, подскочи към тази твар, която се храни с листа от високо растящи дървета, но от това не по-малко отвратителна и плисна в муцуната й водата.

Искаше да я запрати заедно с чашата.

Но тя беше от тънко стъкло. Можеше да удари в челото тази твар, да се счупи и да я рани. А Мася не понасяше кръв, припадаше само при вида й.

Така че тя просто плисна съдържанието на чашата в лицето на майка си, а чашата от тънко стъкло след миг запрати в стената.

Запрати я с недетска злоба и сила.

Чашата се разби на дребни свистящи парченца, в кашица от разпаднала се стъклария и само дебелите парчета от дъното се разлетяха на едри осколки.

Майка й не закрещя. Просто спря. Стоеше като вцепенена.

В стаята, тихо нареждайки, влезе Елза. Тя си мърмореше под носа, обучена по немски да не се учудва и плаши от нищо.

Тя не се изплаши от лицата на двете най-близки жени — възрастната майка и малката й дъщеря.

Какво ли не се случва в богатите семейства!

Мася се затича към своята стая и се заключи. Падна на леглото и се разрида.

Може би майка й я унижи по-жестоко и от Вячик.

Тя не повярва. Не поиска да се тревожи, да си променя живота, ясно е!

Момичето разбираше това с цялата си неукрепнала душа.

11

Няма нищо по-горчиво от предателството.

На приятел — от приятеля, на любим — от любимата.

Но няма по-непростимо предателство от предателството на възрастния човек към малкия.

Част пета
Процент от капитала

1

Отначало Мася лежеше на леглото и плачеше. После сълзите й свършиха, пресъхнаха като тънък ручей.

Усещаше, че в нея стават странни промени. Главата й се избистряше, вместо да е замъглена и да й се приспива. Тялото й се изпълваше със свежест, а може би растеше — кой знае кога става това и как именно идва при децата.

Тя вече не лежеше възнак, а седеше по средата на леглото, облегнала се с гръб на стената и гледаше как зад прозореца настъпва вечерта. Цял ден беше объркана, а привечер изведнъж й се проясни, стана й бодро и ясно — на сърцето и в главата.

В някакъв миг някой й заповяда да стане, да се облече, да вземе от чекмеджето на масата малко пари, тихо да отвори вратата, да си облече якето и да излезе.

Най-малко искаше да види когото и да е, дори и Елза. Не, тя не се боеше нито от Вячик, нито от майка си, просто не й се говореше, нали трябваше да произнесе някакви, макар и празни думи, а устата й не се отваряше, все едно челюстите й се бяха схванали.

Главата й беше ясна, бодра, а зъбите й бяха стиснати, устата суха и нещо я водеше. Някакъв инстинкт.

Напразно се вълнуваше — никой не чу стъпките й у дома, а на стълбата — нямаше кой да чуе. Тя излезе на улицата и заскита безцелно.

Здрачът се сгъсти, превърна се в ранна нощ. Под ботушките й похрупкваше пролетният скреж, уличните лампи осветяваха лицата на малобройните минувачи, за да потънат веднага в скриващата ги тъма.

Маша приближи до университета на Моховая, прехвърли се на Манежа. Празнично светеше, извираше изпод земята стъкленият купол на подземния магазин, но тя мина покрай него, по празната каменна пътечка, покрай която препускаха коли.

Край хотел „Москва“, кой знае защо, се бяха събрали много жени. Отначало тя помисли, че може в хотела да има концертна зала и там шоуто да е свършило, но жените не бързаха за никъде и тя разбра всичко. Към жените се приближаваха коли и някои с достойнство отиваха до тях, говореха за нещо с шофьорите или пътниците зад полуотворените стъкла, после — понякога сядаха и отпътуваха с колата, а понякога се връщаха назад. Всички жени бяха млади, весело възбудени, с игриво настроение, все едно са излезли от ресторанта, някои си подвикваха — шеговито, но прилично.

Мася бавно вървеше зад гърбовете им, опитваше се да разгледа техните лица, но напразно — те не се обръщаха, бяха съсредоточени върху пътното платно, върху мяркащите се автомобили и изпращаха с погледи онези, които прелитаха покрай тях, без да мислят да спират.

Мася за кратко забави крачки и към нея се обърна много елегантна — може би дама, може би девойка — добре облечена, с вкус, светлите кичури на дългите й коси падаха на гърдите.

— Ей, дребната — попита тя с удивително красив и нежен глас, — какво правиш тук? — И без да чуе отговора, добави: — Ти чия си?

— Ничия — проговори Мася.

— Ничия? — учуди се блондинката. — А тук всички са на някого. Няма ничии. Така че върви си у дома! — И се обърна към пътя.

Боже мой! Мася не четеше вестници, освен случайно, и в училище те не говореха помежду си за това, смяташе се за неприлично. И все пак съществуваше някакво сарафанно[6] детско радио, което пренасяше не най-достойните знания от ухо на ухо и ставаше така, че децата сами научаваха за какво се говори, а то не беше за тях.

Отнякъде, и то много малко, знаеше Мася и за жените, които стоят покрай най-оживените улици, а ето че като ги видя за първи път и изтръпна.

Тези жени бяха нечисти и презирани. Но изглеждаха добре и бяха облечени хубаво. А се държаха оживено, все едно се бяха събрали на празник и всеки миг ще тръгнат натам. Мася някак беше научила, че тези жени вземат долари, смятат своя труд за престижна работа, която в нищо не отстъпва например на търговията, защото търговията невинаги е чисто занимание, а пък те търгуват със своя собственост — с телата си.

Тя потрепери. Опита се да си представи, че е на тяхното място. Но просто не можа, повдигна й се: това е край на всичко… Но се спря, а може би не е край? Може пък наистина за някого да е празник, успех, радост? Какво ли знаеш ти? Твоята беда застига всички, а пък тези като си спомнят за своето начало, вероятно ще се разсмеят?

Мася стигна до паметника на Маркс, седна на студената пейка, настръхна. Мислеше.

Мислеше какви са отношенията между мъжете и жените? Е, да, появяват се деца, продължението на човечеството, семейство.

Ами това — жените до бордюра? То какво ли означава? Защо трябва да търгуват със себе си? От глад ли, от какво?

И всичко, което се случи с нея — за какво, защо, по каква причина? На кого е нужно? На Вячик ли? Ами тя? Тя каква е за него? Никоя? Слабо птиче пред хищен гарван? Зайче пред вълк единак?

Но нали не са животни! Нито той, този Вячик е вълк, нито тя е зайче, а са хора!

А хората, дори и най-малките, имат достойнство. Свобода! Права най-накрая: нима не е право и свобода да живееш винаги и навсякъде с чувство за безопасност?

А пък Мася направо я стъпкаха! Взеха и я стъпкаха, все едно е безгласно цветче или беззащитно пиленце. И тя си няма нищичко — нито сили, за да се защити, нито майка, за да се скрие зад нея.

Тя е сама.

Мася тихо заплака. Изглеждаше й, че няма никой тук, в тази горичка, много централна, а пък кой знае защо лошо осветена. Но мъжки глас зад гърба й попита:

— Момиче! Ти защо плачеш?

И нечия чужда длан легна върху плещите й.

Мася скочи и хукна настрани. След това се обърна. В тъмнината стоеше военен — проблясваше пагон, неясно беше що за човек е, може би милиционер?

Но някак той неприятно си сложи ръката. И не на рамото, а на гърба й. Впрочем какво ли хубаво можеше да очаква Мася в този ден и час, и то от чужд човек?

Тя мълчешком побягна към метрото — станция „Площад на революцията“.

2

Мася знаеше, че това е сложна станция, така че се наложи да постои пред схемата, за да реши с какво и как да пътува, за да стигне до баба си.

След това вървя по дълги подземни преходи, вглеждаше се в лицата на срещнатите хора, без да се учудва на техните изражения — просто регистрираше онова, което виждаше.

Повечето от пътниците крачеха с равнодушни или уморени маски. Радостни бяха само блажено пийналите и подпийналите — и старци, и млади. Момчетата се отличаваха от възрастните с високите си гласове. Пееха или просто безсмислено крещяха. Пийнали старци се виждаха по-рядко, изглежда си стояха по домовете и не се мотаеха много из метрото след „топлите срещи“. Но онези, които срещаше, не изглеждаха равнодушни и това бе интересното. Пияна тъпота върху лицето — ако много е пил; добродушие — ако е просто развеселен; радостно удоволствие — ако само си е пийнал. А трезвите бяха равнодушни.

Мася си помисли, че трезвите извършват някаква несправедливост, а може би лъжат. Пияните просто си живеят. Излиза, че пияните са по-честни.

Навигаторът, разположен някъде дълбоко във всеки от нас, водеше Мася към баба й, Мария Павловна, но макар че беше ходила в нейния нов апартамент и то неведнъж, нея винаги, заедно с големите, я караше кола. Тя дори не знаеше адреса. Помнеше блока, също и етажа, защото тази тема понякога се промъкваше в разговорите на предците.

Обаче когато слезе на последната станция на метрото, не позна нищо наоколо. А се и стъмни. Мася все пак тръгна към сградите и почти веднага разбра, че напразно е пътувала през целия град.

Блоковете, които денем все по нещо се различаваха, в началото на нощта съвсем си приличаха. Разбира се, отличаваха се по височината, различно бяха разположени един към друг, но във всички тези подробности трябваше да се ориентираш, а Мася не се ориентираше.

Тя вървеше по тротоара, пресичаше пусти пътечки, вървеше, както й се струваше, направо, но след всеки железобетонен блок, сигурно чистичък и новичък в слънчев ден, а сега приличен на черна кутия, изпъстрена с разноцветните светлинки на прозорците, се издигаше друга такава кутия, а след нея поглеждаше още една, и още една…

Мася разбра, че съвсем, съвсем мъничко се е загубила. Преди да се върне обратно, спря. Чула зад гърба си крачки, веднага се обърна.

Пред нея стояха трима, според фигурите им — момчета, но ръстът им беше примерно на десетокласници, ако могат да се приведат силуети към училищен знаменател.

Мася пъхна ръце в джобовете на якето, този жест и неговото обяснение тя отдавна беше приготвила, още в своите безгрижни дни — за всеки случай, но какви ли случаи имаше тя преди: през деня в центъра е безопасно, пък и тя почти никога не ходеше сама, а вечер дори и да излизаше, то беше с Вячик и майка си, а това означаваше с мерцедеса и с охранителя зад волана.

— Загуби ли се, малката? — попита с невинен глас онзи, който беше отляво на Мася. — Изглеждаш ми не от тука, а дошла от самите булеварди?

— Тукашна съм! — отговори Мася. — Ей от този блок, разхождам кучето, сега ще дотича, така че по-добре се отдалечете, имам булдог.

— Добре де — пискливо се изкикоти другият. — Ние вървим след теб вече трета пряка. Загуби ли се?

— Вървете си — каза Мася приготвените отпреди думи. — В ръката си държа шило.

— От него много боли — като гримасничеше каза онзи в средата. — Затова нека да е с добро. Виждаш, че сме трима. Не е толкова трудно. Виж, ако бяхме десет човека, тогава е друго нещо.

— Опитайте! — твърдо каза Мася и изглежда тази нейна твърдост подейства. Трите момчета тъпчеха пред нея, на думи се заканваха, но не мръдваха.

И все пак те се решиха. Онзи, който беше вляво и пръв я заговори, се хвърли към Мася и я хвана за ръкава. За да се брани, тя извади ръката, която беше в джоба й, и го удари с юмрук, май в ухото — а знае се как запищяват ушите след удар и момчето леко извика, но другите се втурнаха напред. Двете й ръце бяха извити назад, гърбът я заболя и Мася се разкрещя с всички сили. Но улицата беше пуста, хлапетиите познаваха своята околност, а момичето беше прекалено леко. Те я хванаха от двете страни и побягнаха.

Мъкнеха я някъде встрани, в тъмнината, сега вече съвсем черна и Мася си помисли, че всичко, което се случи с нея у дома, е само началото на някаква голяма беда.

Носеха я във въздуха с гърба напред двама смахнати, малко по-големи от нея, а третият свободен тичаше пред нея. И тримата дишаха уморено, тежко — или не бяха добри в тичането, или предчувствието за греха ги разгонваше и разпалваше до краен предел техните вътрешности.

Онези, които я мъкнеха, спряха рязко и изведнъж, а третият се затича към Мася и тя не сбърка, с двата крака го удари ниско под корема, изглежда в самите слабини и той мълчаливо се свлече, дори не можа да извика.

Тогава левият хвана Мася за полата, намери чорапогащника и силно го дръпна. Той еластично се опъна, противеше се, но дърпането бе твърде силно и чорапогащникът се скъса. А пликчетата бяха на Анечка, нали след душа тя се преоблече в нейно бельо и, разбира се, бяха носени, излинели и с леко пращене се скъсаха, дори парче тъкан остана в ръката на момчето.

Изглежда, че не беше свикнал с всичко това, той се спря, задържа ръка пред лицето на Мася и тя като подгонено зверче се впи в китката му. Момчето изрева, пусна ръката на Мася, тя не се наведе, не побутна, а с цялата си лека маса се хвърли към третия и в тъмнината той се обърка, изпусна я, като псуваше. Мася като дива котка се затича презглава напред в тъмнината.

Тя нищо не усещаше, нищо не виждаше и по цялата логика на здравия разум трябваше да се спъне, да падне, да се удари в тъмнината в някакви кубове, които се мяркаха край нея. Но изглежда страхът дава на хората котешко зрение в тъмнината, включва всички невидими радари на неговото същество, за да види препятствието и да го прескочи, да стъпи на буца пръст, но да не си изкълчи крака, да заобиколи мястото, където може да има тежък предмет.

Тя изскочи от пущинака или от строителната площадка, където я бяха завлекли момчетата — нима можеше да разбере къде се е озовала? — дотича до слабо осветен проход и се вмъкна в първия жилищен вход.

Разбира се, тук нямаше никакви портиери или дежурни, макар по всичко да личеше, че блокът е нов, но бе осветен доста странно, лампите светеха някъде на третия етаж и тя на един дъх излетя дотам.

На площадката имаше четири врати. До всяка — копче на звънец. Тя натисна едно. В дълбочината на апартамента нещо бавно зашумя. Душата на Мася се разкъсваше: „По-бързо! По-бързо!“. И тя натисна друго копче. След това трето и четвърто.

3

Зад първата врата се чу женски старчески глас:

— Кой е?

Мася извика:

— Имате ли телефон?

— Нямаме телефони, защо?

Но тя вече не слушаше. Викаше във втората врата, която едва се поотвори, придържана от верижка:

— Отворете! Помогнете ми! Гонят ме!

Без всякакви обяснения вратата се затръшна. Третата врата също се полуотвори малко и писклив женски глас отговори от името на всички:

— Тичат тук всякакви! Не ни дават да спим! Кой ли пък иска да се набърква във вашите работи! Няма спокойствие от вас!

В цепнатината се мярна не око, а само отражението на лампичката на стълбищната площадка — малка точица, блеснала в тъмнината.

Само четвъртата врата се отвори широко. На прага стоеше мутра в черна тениска, сигурно около четиридесетгодишен, плешив, но със заоблена брада, все едно главата му беше се преобърнала и пищната растителност, която трябваше да е над челото, се беше преместила под брадата.

Той не беше равнодушен, тази мутра… Мускулите му играеха, по бузите му бе избила руменина, явно този мъж беше леко на градус и смеейки се казваше:

— Хайде, влез, момиче, ако ти стиска! Влез де!

— Чичко — наивно, с последни сили се помоли Мася, — там три момчета…

Не й достигнаха сили да каже какво се бе случило, да обясни разбрано каква помощ й е необходима.

— Това какво е — въздъхна мъжът и мръдна с могъщите си рамене, — дискретна покана? — И кимна с глава, показа с поглед към Масините крака.

Тя погледна и зави… На единия й крак, омотал се около ципа на ботушките, висеше скъсаният чорапогащник.

Мася мълчаливо се хвърли напред. Блокът беше висок и тя тичаше по стълбите, като ту потъваше в тъмнина, ту изтичваше на светло — после се оказа на последната площадка, по-точно площадчица. Тук нямаше апартаменти, а само стълба, стръмно водеща към покрива: тънки метални пръти, а над тях, обкован с желязо затворен люк.

За секунда Мася се спря. После се качи на стълбата и бутна люка. Той поддаде. Тя се изкачи по-високо и с гърба си отмести лекия капак. Затвори го след себе си, огледа се. Далечна отразена светлина показваше ниския таван, но главното — вратата, отворена към покрива.

Внимателно напипвайки пътя, тя излезе, огледа се. Покривът беше плосък, не беше опасен, но по края нямаше никаква ограда. И отдясно, и отляво се извисяваха също такива блокове, и отново разноцветно осветени прозорци като илюминатори на огромни кораби, стоящи един до друг под различен ъгъл, с огромните си плоскости, които продължаваха встрани.

Най-после Мася въздъхна облекчено, наведе се и свали от краката онова, което беше останало от пликчетата и което така унищожително разглеждаше брадатата мутра. Поиска й се да хвърли това парцаливо парче от покрива, но се сдържа, пъхна го в джоба на якето. Отдолу подухваше, тя се огледа и като намери издатина на края на покрива, приседна на нея.

Отначало се вслушваше — очакваше гласове, очакваше да чуе крачките на онези момчета, нейните преследвачи, но беше тихо и тя разбра, че те не бяха се решили да влязат в блока. Може би я чакат долу, така че трябва да потърпи, да поседи тук. Въздъхна още малко, успокоявайки се: колко ли?

Изобщо какво става наоколо? Какво стана с нея? За какво и защо я гонят както ловци зайче? На кого изведнъж така е притрябвала?

Едва вчера вечерта тя си легна като малко и наивно момиченце, а сега? Коя е тя? И защо изведнъж така несправедливо се обърна съдбата й? За какви грехове?

На Мася изведнъж й хрумна някаква не нейна, а чужда и много сериозна мисъл: ами ако аз плащам за чужди грехове? Дали не плащам чужда сметка? Някой мой близък много е съгрешил, а са избрали мен за разплата, за да бъде още по-болезнено за този, който е грешен…

Мама? Мася отхвърли тази мисъл: какво толкова е направила тя? Баба й? Тя пък какво общо има? Разбира се, Вячик, той е виновен за всичко, но какво наказание е това за него? Пък и този човек, този Вячик, маминият мъж, е чужд човек. Не човек, а вълк.

Случилото се вчера отново се стовари върху Мася, отново избликнаха сълзите й, тя заплака, без да се сдържа: тук, на покрива нямаше съвсем никой и никой не й пречеше направо под небето да си повтаря едно и също: „За какво, Господи? За какво?“.

А небето над нея беше странно.

Долу на земята беше сравнително спокойно, само редки и слаби пориви на вятъра достигаха покрива на блока — колко ли е висок, шестнадесет, осемнадесет етажа?

Затова пък под небето ставаше нещо невероятно и никога невиждано: облаците на няколко етажа, един слой върху друг, се носеха над нея. Рядко, когато и трите слоя се разкъсваха, в Мася се вперваше бледото око на пълната луна и на нея й се струваше, че някой я гледа в упор с това странно премрежено око.

После изведнъж всичко се затваряше, натрупваше се слой върху слой бързо, беззвучно, тайнствено, а после небесата отново се разтваряха и отново се затваряха.

Все едно нечиста сила се мяташе там, над Масината глава и не знаеше как да постъпи, какво да направи, за да замете нечии мръсни следи. И с изпокъсаните парцаливи облаци да скрие Мася от далечен поглед, да скрие и нея, и нещастието й, за да не може далечното око да разгледа всичко, което се бе случило и да възстанови нарушената справедливост.

Мася отново заплака: каква справедливост! И как може нещо да се възстанови? Как да се върне и да изтрие от съзнанието и паметта си оскърблението над нея?

Не се знае има ли справедливост на небесата. Съществува ли небесно възмездие? Как и кога са наказвани за делата си всякакви грешници? Но нея какво я засяга това? Няма да й върнеш вчерашната Мася. Не можеш да върнеш сама себе си! И никой не може да й помогне! Никакво наказание.

Има едно: да накаже всички. Да избяга от всички.

Тя като същински сомнамбул стана от издатината и се приближи до края на покрива.

Мася беше измръзнала, краката й се бяха вкочанили и крачеше неуверено. Впрочем, всичко у нея беше неуверено — и крачките, и смътните, също изстинали мисли, и очите, гледащи стоманенобетонните блокове, в които един след друг гаснеха цветните топли прозорци, както сигурно гасне надеждата.

Момичето опасно се приближи до края на покрива и гледаше встрани и надолу с изстинал и замъглен поглед.

Само да викнеше сега някой в желанието си да я спре, да плесне с ръце, за да й привлече вниманието, тя, изплашена от вика, би трепнала и би направила крачка напред, за да се освободи от всичко, което стана, при това въздъхвайки с облекчение.

Но, слава богу, нямаше никой. Никой не я повика.

Тя постоя на края на покрива, погледа наоколо, погледна още веднъж и надолу, към страшното подножие на високия блок, възстанови дишането си и тръгна назад.

4

Започваше да се разсъмва, Маша слезе долу. Внимателно слизаше от покрива, страхувайки се да не вдигне шум, да не изтропа с ботушките, все едно е някаква крадла, макар че можеше да слезе с асансьора — той работеше, леко бучеше докато се изкачваше нагоре, когато Мася натисна копчето, за да провери дали работи.

Но все пак слезе пешком — от страх, който сега беше безполезен. Онези момчета няма да стоят до сутринта във входа. Така беше: тя излезе на пустата, просторна, тиха улица. Нямаше жива душа…

Къде да отиде? От коя посока бягаше тя, а отначало вървеше? Както и през нощта нямаше кого да попита: нямаше никой.

Тя тръгна, както й се стори в правилната посока, мина няколко приличащи си блока, но не еднакви и отново разбра: загубила се е. Само че не се разтревожи — ранното ниско слънце осветяваше къщите и макар сега прозорците да не светеха, белите железобетонни стени, които се отразяваха една в друга, превръщаха студения лабиринт в ярък град.

Мася се спря. Стоеше пред блок, който приличаше на бабиния. Същите сини цветове под покрива, впрочем под ъгъл с него имаше негов абсолютен двойник — но тя знаеше, усещаше, че този е бабиният. Този, който е пред нея. И все пак колко пъти тя греша! Ако позвъни на чужди хора толкова рано, кой знае какви думи ще чуе отново?

И въпреки това влезе във входа, който й се стори верният, качи се на третия етаж, натисна звънеца. Колко ли е сега часът?

Зад вратата беше тихо, май все пак е сбъркала и Мася се обърна, за да си тръгне, но неочаквано вратата се разтвори и момичето едва позна баба си. Впрочем, дали я беше виждала някога само по нощница и кърпа, прикрила ролките, неумита и неспретната, раздърпана и на всичко отгоре уплашена?

— Господи! — изохка тя. — Маша! Момичето ми! Какво се е случило?

А Маша беше измръзнала и опустошена. Нещо трябваше да каже и да обясни, но нямаше думи. И сълзи нямаше. Тя стоеше като загубило се, случайно, непознато на тази старица момиче и не й се искаше да говори, да обяснява, да се оправдава.

Тя стоеше и мълчеше. Стоеше. Гледаше празно, без учудване, с поглед, изпълнен с недетска умора и мъка и тогава Мапа, усещайки лошото, се хвърли към нея през прага, сграбчи я, прегърна я, притисна я към себе си и отпускайки се тежко на колене, зашепна:

— Какво се случи? Какво се случи?

Сякаш за известно време разумът, опитността, готовността да действа напуснаха зъбния хирург и възрастната жена. Удряше се в малката затворена врата, не намираше отклик и за минута припадна, безсилна. Но веднага скочи, разбрала, че сега няма да има никакъв отговор, хвана Мася за раменете, вкара я вкъщи, после в банята, почувствала, с женската си същност разбрала колко е измръзнало, изстинало момичето и като пусна водата, започна да я разсъблича като мъничка. Нищо не каза, като не видя пликчета, сложи Мася във водата, наля половин флакон течност, която става на пяна, нареди й да не се заключва и излезе, като взе дрешките на внучката си.

5

Първите действия на Мария Павловна бяха просто механични. Тя се втурна в спалнята и започна да прехвърля своите неща: какво може да даде на Мася? Събуди се историкът, дрезгаво попита колко е часът, но Мапа му каза да не се безпокои и да продължава да спи. Взела наръч бельо, тя тихо излезе.

В хола разположи парцалите на креслото, всичко беше безкрайно голямо и неподходящо, най-накрая й дойде на ум, че на техния етаж има семейство, в което има почти същата девойка като Мася. Малко по-голяма.

Тутакси се спря. Да помолиш за палто — може, за рокля — също, но — гащи? Колко ли всякакви подозрения ще се появят, макар че тези съседи никога не бяха виждали Мася.

Отиде в кухнята и взе игла с конец и ножици. Неумело скъси в талията свои огромен размер гащи, като измъкна и върза на възел ластика. Отдолу ги подкъси с ножицата, подши ги как да е с едри бодове. Бдително огледа всичко, дори го помириса. След това взе мобилния телефон.

Да, този район не беше изцяло телефонизиран, а избирателно, дадоха номера и поставиха апарати на онези, които бяха по-пъргави, пробивни и паралии: нито едното, нито второто, нито третото липсваха на Мапа — всички плащания бяха извършени и ето го телефонът на масата — новичък, немски „Сименс“. Засега не е включен, но това не е беда, Мария Павловна, авторитетна специалистка и достойна стопанка имаше мобилен и тя се обади по него.

Звънеше на дъщеря си Маня, макар да знаеше, че толкова рано няма да я събуди. Но нали е изчезнала дъщеря й, може ли да спи? Сигурно телефонът ще вдигне Вячик. Така и стана.

— Слушам — спокоен сънлив глас.

— Вячеслав Кимович! Какво става с Маша? Къде е тя? Какво става? — с приглушен глас, за да не стигне до ушите на мъжа й, занарежда настъпателно Мария Павловна.

— А какво да става? — учуди се онзи. — Нищо. Спи си в стаята. После ще отиде на училище.

— Спи? — разяри се Мапа. — А вкъщи ли е?

— А къде да бъде?

— Събудете голямата — повелително каза Мапа. — Дайте ми майка й!

— Много искате, уважаема Мария Павловна — каза той, като се изкикоти, — позвънете й в дванайсет часа.

Кой знае защо Мапа се сдържа и не каза, че внучката й е при нея. Някакво изгарящо изискване: мълчи, не казвай, не изваждай каквото знаеш, а какво пък знаеш?

Щом лъже, значи е виновен, Мария Павловна добре знаеше тази обикновена истина, преминала през времена и пространства. И спокойствието на Вячик е прекалено лъжливо и подозрително.

Хората котка загубят и вдигат паника. А тук момиче не си е нощувало у дома!

Но все пак има противоречие. С Мася са се погаврили, ясно е. Но защо тя дотича при нея? Толкова далече от дома, от центъра? Може би е попаднала в неподходяща компания? Но това беше изключено, нали Машенка живееше в ограничено пространство — слава богу, тя беше скромна, нямаше съмнителни приятели и времето й изцяло беше под контрола на семейството: сутрин — училище — у дома с уроците — сън — отново утро и училище. Мася е послушно дете, курдисано на една-единствена нота, тя дори прилича на курдисана кукла — никакви капризи, никакви особени самоизяви: мамина дъщеря.

Мапа се попита: а защо така лесно реши, стара глупачке? Защо така реши, че с Мася са се погаврили?

Господи! Боже мой! Та това е катастрофа! Престъпление! Углавно престъпление! Не гащи трябва да правиш, а да звъниш в милицията, в криминалния отдел, или където трябва! Какво седиш, какво се туткаш? Върви при момичето, поне я успокой!

Като едва сдържаше риданията си, тресейки телеса и кривейки устни като лелка, закъсняваща за влака, Мария Павловна хукна към банята.

Мася седеше до очите в пяна, а от тези очи се търкаляха топящите се сълзи. Бабата се отпусна на колене, прегърна момичето през раменете и се разрида, нареждаше като на погребение.

— Кой! Кой! — не питаше, а възклицаваше тя, но Мася не отговаряше. В топлата, дори гореща вана, тя трепереше от студ, а баба й я мачкаше за раменете, ридаеше и отново викаше, без да чака отговор:

— Кой! Кой!

И Мася изплака, изстена, изпусна се:

— Вячик!

Баба й се отдръпна, закрила с длан уста.

Беше глупаво, безсмислено и жестоко да я пита отново.

И всичко съвпада!

Затова е толкова спокоен, този негодник! Той знае, че момичето не си е вкъщи! Но — гащите? Какво означава това? Как е станало? Къде?

И къде е тази спяща царкиня — отличничката?

Къде, къде, къде?

6

Първото, което Мапа реши за правилно, е да спаси внучката си от празния интерес на дядо й: какво могат в такава ситуация мъжете, при това престарелите? И затова извика своя фолксваген — шофьорът живееше в този район, специално така го бяха подбрали — за икономия на време и на бензин — бързо се приведе в необходимия вид и вече готова за общуване на всякакво ниво, само сакото не беше облякла, тръгна към банята да изтрива и облича Маша.

После те пътуваха към центъра и шефката без умора припираше своя млад шофьор: искаше й се да завари у дома не само дъщеря си, но и Вячик. Беше безсмислено и невнимателно да говори с Мася за станалото. Първо, пречеше ненужният свидетел и второ, веднага щом тръгнаха, Мася, омаломощена, тутакси здраво заспа.

Уви, Вячик не беше вчерашен и го нямаше у дома. Затова пък планината от плът, някога бившата дъщеря, макар и с неудачна съдба, но все пак с нежна душевна нагласа, седеше на масата в гостната и пиеше чай, заобиколена от голям избор на сладки — в кутийки, панички, подносчета. Пиеше, изглежда, не първата чашка, беше потна, върху челото й сияеше неизтрит влажен бисер и от сутринта имаше твърде уморен вид от нощната работа, вероятно от подготовката на своя плод за появяването му на бял свят.

Мапа мислеше, че дъщеря й ще я посрещне разтревожена, ще я засипе с дъжд от въпроси, но Маня дори не стана от масата, само попита дъщеря си:

— Ще ходиш ли на училище?

Като че ли можеше и да не отиде и Мапа усети в самата постановка на въпроса отразеното смущение, тревога, неизвестност.

Мася кимна.

— Тогава върви се приготви — каза Маня твърдо и някак спокойно, а с поглед показа на майка си масата.

Двайсетина минути, докато Мася се движеше от своята стая до банята и обратно и отново по същия маршрут, докато тихо не затвори вратата след себе си, жените мълчаха. Само дето си разменяха междуметия. Единственото нарушение на тази тишина беше от Маня, която помоли минаващата покрай тях Елза:

— Изпратете момичето до училище. Ако откаже, просто вървете след нея. Докато не влезе във входа.

Това беше казано тихо, уморено, но уверено и твърдо.

Най-после те останаха само двете.

През двайсетте минути, в които седяха и мълчаха, Мапа измисляше един след друг варианти на разговора. От вик, от психологична атака върху дъщеря си, изпотена тук, до полираната луксозна маса със сладки и чайове — до сълзите, до собствения си вой — боже мой, какво нещастие се случи с момичето!

Майката разглеждаше своята възрастна дъщеря и не можеше да я познае.

Не, не, работата не беше във външността. Външно Маня наистина беше неузнаваема: кафяви тъмни петна на бузите, набръчкано чело, раздърпаност и странна отпуснатост — всичко това се обяснява с нейното положение, макар че когато носеше Мася — беше прекрасна: изпълнена с радост пъпка. Но нали дори при най-решителни промени в човека остава нещо предишно, основно. Животът може да те върти ту тъй, ту инак, но сигурно Господ ни снабдява с някакъв вътрешен фундамент и пред паяжината на времето и изпитанията във възрастния, дори стар човек, може при внимателен и добронамерен поглед да се забележи детето, щастливо, с нищо непомрачено, с искреност и чистота, ненакърнени от никакво зло. А в Маня нямаше нищо! Не просветваше нищо добро и детско!

Майката вътрешно се ужаси. И обвини себе си: ти си виновна! Пък и познаваш ли своята дъщеря? Къде беше, ти стара жено, в дните й на изпитания? Мъкнеше мрежи с продукти от своята стоматологична щедрост. Но нима можеш с това да минеш, да се откупиш, да се оправдаеш? Освен това: ти, престаряла Мапа, както на всички им се струваше, със своя успешен пример все едно упрекваше дъщеря си, тогава вярна — вярна! — на своя първи мъж, Льоха! Избрала трънливия път на бедността, съграден от паметта, от любовта.

Тя беше силна, нейната Манечка, Мария Николаевна, а нейната стара майка въртеше опашка, демонстрираше своите частнособственически постижения, подхвърляше долари и — какво! — дъщерята й повярва! Повярва, че трябва да се живее по нов начин, в края на краищата животът ни се дава само веднъж, като твърдеше някога забравеният Николай Островски.

„Животът се дава само веднъж и трябва да го изживееш така, че да не ти бъде мъчително срамно за безцелно изживените години!“ Май така звучеше това, ако не й изменя остарялата памет — силно и чисто.

Но скотският поврат на съдбата префасонира тази чистота за своите цели. Цинично. Старият девиз, прочетен поновому означава — живей и не се лишавай от нищо. Хващай отлитащия ден за пищната щраусова опашка, иначе ще я хванат други — нали не на всички, съвсем не на всички се пада такава щастлива фортуна: да хванеш макар и едно пъстро перце от днешната радост — пари, благополучие, успех, приличащ на рядка печалба в казиното.

Всичко това прелетя за секунди в структурите на сивото й вещество и Мапа, вместо да нападне променилата се, почти непозната своя дъщеря, изведнъж заплака и безпомощно попита:

— Какво става с теб, дъще?

— Ами с теб, мамо? — отговори планината от плът, но не заплака.

7

Майката и дъщерята, две големи жени, все едно се срещнаха след дълги години раздяла и се оказа, че и двете живееха в изолирани концлагери, заградени с достатъчно бодлива тел, макар и разположени в толкова близко съседство, че често се виждаха една с друга и почти всичко знаеха за себе си.

Почти, но не всичко. И сега двете плуваха една в друга. Нищо, никаква тел не ги разделяше — те говореха, говореха, говореха…

Дъщерята каза с безцветен, без интонация глас:

— Всичко, което се случи, е чудовищно, мамо. И главното чудовище съм аз. Наговорих на Мася, че не й вярвам това да се е случило, а самата не само вярвам, но знам със сигурност. Не пощадих момичето… Каква майка съм? А ето че отново съм на път, искам да стана майка на още едно човече… Какъв смисъл има?

След пауза продължи:

— Та така. Случилото се е случило. И всички сме в капана. Ние с Мася нямаме свое жилище. Само това. Разводът ни заплашва с обикновеното: да нямаме дом, защото старият апартамент е продаден, а няма да разрешат да бъде делено това огромно луксозно жилище — в съда той бързо ще докаже, че нямам право върху него. Да се преместим при вас? Не искам! Пък и на теб не ти трябва. По-нататък. Обвинение за изнасилване на малолетна — чисто престъпление. Но сега може всичко да се купи, да се преобърне. Той пред нищо няма да се спре. Той е страшен, мамо, ако сериозно бъде засегнат. Той има толкова пари, че няма да го осъдят, мамо! Ще се измъкне! Най-после помисли за позора. Него не го и засяга! А Мася — ще живее с това! Представи си да разберат в училище? Ще й остане петно за цял живот! Като гербова марка ще й се лепне завинаги, до дълбока старост! Най-накрая, няма да скрия, ние живеем в конкретни условия и конкретни обстоятелства. Аз вече свикнах на този живот. Обратно към бедността — благодаря! Не искам! Бързо се свиква с хубавото, а аз какво — да не съм по-лоша от другите? И аз свикнах! Най-после, мамче, погледни ме! Какъв търбух! Какво ще стане с него или с нея? Бащата в затвора? Издръжка? Двустайна панелка за тримата с опозорена дъщеря? Мисли, мисли, мамо, та ти си доктор на зъбестите науки. Готова ли си веднага да поведеш Мася вместо към училище към доктор гинеколог — нека да е познат — за унизително изследване? Особено ако е познат — след денонощие ще тръгнат клюки за теб, ще ти съчувстват твоите тотални доктори на науките, воглаве с милозливия Мосешвили. И ти ще бъдеш съпричастна! И ти ще се окажеш под подозрение, мамо, ето това е положението.

Мапа слушаше това излияние и възхищението от ума на дъщеря й — все пак си оставаше отличничка — се смесваше с тъга. Истината беше сурова, дори жестока, защото нямаше изход. Наистина приличаше на капан, в него се беше хванала — не, там я натикаха — тяхната дъщеря и внучка, най-слабата и неразумната и съвсем очевидно е, че те самите помогнаха да я вкарат в капана, те, двете глупави Маши — по-старата и по-младата.

Всичките им старания да променят живота си към по-добро и да се променят те самите, бяха приети от съдбата не за сведение, а за изпълнение — мечтите и надеждите се изпълниха и ето сега — ако обичате! — платете сметката — и не със себе си, със своите лишения и своите кожи, а с вашето собствено любимо и беззащитно имущество — дъщерята и внучката.

Само веднъж с някаква глупава и напразна надежда Мария Павловна попита, по-точно изписка:

— Но ти поне обичаш ли го?

Дъщерята не остави надежда. Отличничката беше в добра умствена форма. Отговори:

— Да не си откачила? Това е сделка. Най-обикновена. И от самото начало. Той получи онова, което искаше — а аз, което аз исках. И сега да губя това? Глупаво!

Мапа изохка вътрешно, все едно пропадна под леда. Но веднага изплува, попита се: а ти по-добра ли си? С какво се занимаваш всичките тези години? Към какво се стремиш? Какво искаш да постигнеш? Лично благополучие! Пари! Успех в постигането на целта! И нали знаеш: утре да те изхвърлят заради старост тези твои прехвалени доктори на науките и ти майчице, си на сухо, както се казваше преди.

Цялата ти надежда е в това, че прекалено много вложиха в теб, а и ти в тях. Без теб ще изгубят връзките, а това не е евтина работа, ще се наложи отново да трупат стоматологична репутация, а нали и старата жена на билборда донася процент от вложения в нея капитал: доверието на пациента — то струва пари! — обвързването на внушаващо доверие лице с името на фирмата — единството на видимо и съдържание изобщо не е безплатна ценност! Пък и тя самата! Нима е толкова беззащитна мишка? Умът и практиката й стигнаха да стане този търговски образ, но още и истинска грижовничка, свързочничка, разузнавачка, професионална съблазнителка, разбира се, в преносния смисъл на думата — съблазнителка на клиентите и макар да е добър Мосешвили с неговите грузински кръчми и невиждани връзки, Мапа не само завладя много от тези връзки, но ги изпълни с ново съдържание, интереси, деликатност, внимание, цветя за именния ден, спектакли, бонбони, телефонни обаждания — това преди, в съветските времена се наричаше просто дружба, а сега се смята за репутация, връзки, престиж и — да, пиар, пъблик рилейшън, обществен образ.

Така че и ти, Мария Павловна, Мапа фамилиарно, не си невинна пеперудка, а си същият бръмбар, и ти, както и дъщеря ти, сте сключили сделка с тази нова действителност.

А за сделките се плаща. В брой и по сметка.

Но ето че се плаща и така — с невинната внучка. С нейното достойнство и съдба.

Струва ти се, че е много хубаво, когато плащането не е от твоя джоб! Каква глупост! По-ужасно плащане не може да се измисли!

8

Мася пропусна първия час. Така бе решила. Не искаше да се вижда с другите, страхуваше се да не срещне Альоша Благой — той непременно ще я попита какво става с нея. Затова реши да закъснее, да пропусне първия час, но пък ще бъде точна за втория, за какво ли не бягат от час, това ще я освободи от празно любопитство, ще й спечели време и сили, а там някак си ще издържи останалото — и тя скиташе из града, съпроводена от Елза, която вървеше на разстояние.

Вместо в училище отиде в храма, където се бе венчал Пушкин. На входа купи свещичка, въпросително погледна клисарката. Онази я разбра посвоему и попита:

— За здраве? За упокой?

— Не — прошепна дрезгаво и добави нелепо: — За избавление от дявола.

Старицата се замисли и тогава отстрани слаб глас проговори:

— На Богородица, пресветата дева Мария. Може би тя ни закриля от всички наши беди.

Мася видя момиче в бяла рокличка, по-малко от нея, може би в първи клас. Очите на момичето бяха наситеносини, като синчец и освен това много чисти, а косите й бяха просто като слама. Тя се прекръсти, тази точица, развърза възела под брадата на своята кърпа и я подаде на Маша.

— Покрий си главата!

И за първи път през тези дни Мася се усмихна, а малката показа с ръка при коя икона да иде.

По-нататък Мася отиде сама като остави раницата си в краката на момичето. До огромната обкована икона на Божията майка се прекръсти, запали и постави свещта в кръглата голяма поставка на масивен крак, отново погледна към иконата.

Така и не научи ни една молитва оттогава, откогато беше тук с Благой и сега внимателно избираше думите, които ще бъде правилно да произнесе. Обаче тези думи не идваха, не е толкова просто — да се приближиш до иконата и да молиш за защита. Маша слабо се укори, че не е взискателна към себе си, че е дошла при Богородица да моли за защита, а не може да каже каквото трябва, а ако се надяваш, вярваш и очакваш помощ, не трябва да правиш това как да е. Трябва да се подготвиш, да четеш, да запомниш, ако трябва. Всичко останало е измама и не някой безгрешен, а именно грешният не бива да постъпва така: дошла, помолила, излязла от църквата — и забравила.

Налегна я тежест, все едно някой лекичко я натискаше по раменете и тя застана на колене. Някой помогна и по-нататък — прости й неумението и помогна, разпечати невинните уста, вложи в тях думи, макар и неумели, но чисти.

— Пресвета Богородице! Света Марийо! Помогни на мене, на малката своя Мария! Запази ме от дявола, който ме нападна! Не позволявай да пропадна! Покажи ми как да вървя нататък? Как да говоря с мама? С баба? Как да живея сега? Ето, ще порасна, някой изведнъж ще ме поиска за жена. Какво трябва да кажа? Аз не съм виновна, владичице небесна! Помогни ми, помогни ми!

След всяка фраза Мася неистово се кланяше и кръстеше и това като че ли я обезсили. От колене тя се обърна настрани, опря ръце на пода и от най-долу видя иконостаса, а после и купола, на който имаше небе, ангели и Христос. Със свободната си ръка тя се прекръсти към самия връх, към Христос, а вече някой я вдигаше, помагаше й да стане — беше отново момичето синчец, което мърмореше укорително:

— Какво така падна и се търкаляш?

— Не паднах — оправдаваше се Маша, — аз просто така се обърнах, поседнах.

— Поседна? — бръмчеше по старчески малката. — Пред Богородица не се посяда, да вървим.

Тази малката беше без кърпа и изглежда беше много недоволна от това, защото с неудоволствие разглеждаше Мася, докато тя развързваше взетата назаем кърпа, за да й я върне.

— Как се казваш? — попита Мася, по-скоро от желание да оправи своята вина пред момичето, ако такава вина съществуваше, а то изведнъж каза много сериозно:

— Мария.

— И ти ли? — учуди се Мася.

— И аз.

— И аз съм Мария. И майка ми. И баба ми. Всички сме Марии.

— Както изглежда сте забравили за главната — измърмори русокосата.

— За коя?

— Ами за онази, на която сега се молиш…

Мася искаше нещо да каже, не разбираше какво смислено можеше да възрази, а после и да попита малката коя е тя и как се е оказала тук, всичко знаеща и умна, но тя без да вдига ръце, само с леко движение на пръстите се сбогува с Мася и изчезна.

Стоеше върху светлото петно, направи крачка назад и се разтвори в тъмнината.

Мася се усмихна, тръгна след нея, за да я догони, но момичето го нямаше. Чудо някакво.

От храма Мася излезе гърбом, като се кланяше и кръстеше усърдно, все едно отново някой точно тук до вратата я беше научил, после се обърна, за да тръгне към училище — Елза успя да се скрие зад каменен стълб.

Времето бе пресметнато идеално. Минута преди втория час, тя влезе в клас. Сложи чантата си в чина, размениха с Анечка добри, всичко разбиращи погледи. И изведнъж Анечка, без да обръща внимание на никого, положи главата на Мася върху рамото си. Маша не беше много едра, но Анечка пък беше съвсем крехка и също руса като Маша от храма, истински ангел, само че по-голяма. И тя се отпусна, само за миг, все едно изпълняваше някаква заповед. Сякаш искаше да изпълни Мася с доброта, с пожелание за успех, спокойствие и мъдра сила, за да преодолее всички горести.

Сякаш искаше да й каже и нещо много трудно: не можеш да поправиш всичко, което се случи, но твоята благодат е в истината, във вярата, в чистотата, в невинността. Трябва да живееш, за да преодолееш всичко и трябва да преодолееш всичко, за да живееш. И ще те спаси любовта.

Чия? Сега още е неизвестно. Но тя ще дойде и всичко ще излекува.

На Мася й стана свободно и леко и тя направи това, от което най-много се страхуваше: погледна Альоша Благой.

Той изглежда отдавна гледаше към нея, с поглед настояваше: обърни се, обърни се — и ето, тя се обърна, без да се страхува от скрит укор. Спокойно му кимна. Отнякъде знаеше, че още е далече от порастването, от любовта. Ти, Альоша, си просто малката любов на съученичка, която не познава други хора. И нищо друго. Благодаря ти за стиховете, за непознатия монах, който беше написал печалните песнопения. Благодаря ти, Альошка, че ми рецитира тъжните думи:

Дано не стена, а сълзи да не лея,

в мъчения да раждам и да не родя,

да бъда облак — дъжд да не пролея,

да не достигам, макар да се стремя,

за помощ при бездушните да идвам…

Тя го погледна спокойно, кимна му, а когато след часовете Благой тръгна с нея, за да я изпрати, му каза съвсем като възрастен:

— Извини ме, Альоша! Искам да бъда сама!

И не отмести погледа си. Отнякъде й дойдоха сили.

9

Най-трудното в разсъжденията на големите Марии остана за накрая. Като изслуша хладните разсъждения на дъщеря си, Мария дочака и горещи сълзи. Как без тях!

Маня плачеше и признаваше вината си — че не е забелязала, че прекалено се бе отдала на своето положение, а би трябвало да оставя нощем в стаята на Мася поне Елза или да постави много здрава ключалка на вратата на момичето.

— Но той е звяр, мамо, повярвай ми — ридаеше Маня — и какво да правя с него, изобщо не знам.

— Добре — отговаряше Мапа, изработвайки системен подход. — Хайде да обсъдим как да предотвратим повторението.

— Може би да се премести при вас?

— А училището?

Те млъкваха и съсредоточено прехвърляха малкото варианти. Разбира се, никой от тях не беше изход напълно. Все едно отгатваха още дореволюционната гатанка за стареца, вълка, козата и зелката — как да ги преведе на другия бряг на реката, така че всички да останат цели. Само че тук е по-трудно, макар също да е гатанка. Може ли да бъде решена мирно?

— Аз самата се страхувам да остана насаме с него — казваше Маня, — това може да свърши зле в моето положение. Да взема Мася при мене? Но това е неудобно. Да опитам да помоля Елза. Нека да понощува с нея.

— Елза ще го спре ли?

— Трябва.

Те така се уговориха, ако изобщо може да се уговаря човек на такава тема. Оставаха неясни детайли: как да обяснят на Елза, какво ще си помисли тя и изобщо дали ще се съгласи — нейните задължения са съвсем други. Впрочем за пари…

Но разговорът с Елза не потръгна. Маня съвсем не можеше да отговори на незададения от Елза въпрос — ами ако при мен… Какво да правя тогава? Да викам? Да се бия със стопанина? Въобще какво трябва да направи немладата икономка, ако зрелият мъж, при това пастрок, се втурне през нощта в спалнята на момичето?

Маня, разбира се, много беше научила в тези експресивни месеци на новата си действителност. И от много се бе отучила. Научи се да преодолява срама, да отстъпва, когато прагът не беше много висок. Отучи се да си спомня за съвестта, ако угризенията нямаше да са прекалено опасни. Но сега не можеше да преодолее линията между себе си и Елза, както и да се опитваше. Привечер просто я помоли да замъкнат заедно с Мася до вратата на стаята й масивния диван, сложи възглавница и легна на него. Направи барикада: опитай се да я превземеш.

И така, при завръщането на Вячик вкъщи, обстановката беше следната: Мася в стаята си под ключ. Пред вратата й — гигантският диван с тежкотоварната майка, в кабинета — Елза: нейната врата е на верига, полуотворена и при нея е телефонът с твърдото указание да звъни. Къде?… Дори и на милицията.

Когато в полумрака щракна ключалката и на килима безшумно се появи Вячик, който бе закъснял прекалено много, в жилището отначало настана пълна тишина. Изглежда той оглеждаше подготвеното поле на битката, полето на съпротивата.

После шумно въздъхна и се изкикоти. Като от време на време се хилеше, той отиде в спалнята и затвори вратата.

Цяла нощ Маня се бори със себе си. Цялата й физика, цялата й презряваща натура я дърпаше надолу, към съня, в тъмата, в безразличието. Душата й, а може би остатъците от нея, целият й минал живот, вече само остатъците от него, не й даваха да пропадне на това дъно, все едно насила я принуждаваха да разбере какво се бе случило и каква беда е връхлетяла върху всички тях. Все едно в тъмата на полусън-полуяве, затворена денем с ключалката на логиката, според която по-добре е да се премълчи, защото все едно вече няма, няма щастлив изход, се изтръгваше на свобода, разрастваше се до огромни и затъмняващи всичко размери — затъмняващи небето, слънцето, разума, сметките — и мяташе трескаво глава, караше пръстите да се свиват в ледена треска, с гръмки и чести удари раздираше сърцето. Боже мой! Какво да прави? Какво да прави?

На сутринта, едва се развидели, Маня звънна на майка си и докладва, че барикадата е издържала изминалата нощ и те се уговориха, че Петя, шофьорът на Мапа, ще закара на сутринта със стария фолксваген Мася на училище, а след часовете ще я върне обратно, докато те не намерят изход от положението.

10

Само че след училището Мася бе посрещната не от Петя, а от вълка — какво е Петя пред него! Стоеше до колата си и мигаше. А Вячик я чакаше не на улицата, а в коридора, до класната стая и сериозно обясни, че семейният съвет в пълен състав я чака — като донаборник във военното окръжие — в един от клубовете, където е записано цялото семейство.

Той беше облечен спретнато, беше искрен и откровен.

Мася му повярва.

Господи, колко още ще греши и ще се доверява на недостойните? Разбира се, че той я излъга. То се знае, че в клуба нямаше никакъв семеен съвет, а в далечния ъгъл на празния ресторант бе подредена маса за двама и поръчката, която правеше Вячик, беше от най-изисканите и скъпи блюда, дори без да пита Мася: пастет от гъши дроб, хайвер, сьомга — само студеното предястие, с червено вино за него и натурален боровинков сок за дъщерята.

Така и каза кучият му син:

— За дъщерята!

Тя се сдържа, а Вячик си приготви монолога. Почти нищо не ядеше, беше сериозен, поместваше чиниите към Мася и тя, като помисли, започна да яде с апетит: почти два дни нищо не беше яла.

— Разбирам, че ти правят лошо впечатление моите думи… За това, че ще ми е по-лесно да се избавя от вас. Че всичко се продава. Разбира се, че не е така. Просто аз съм източен човек, разбираш ли. Петдесет процента. И си имам своя философия. Естествено, че това не е някакъв безумен уахабизъм, не е будизъм, нищо друго. Това е смес на Изтока и Запада в чист вид, макар да разбирам, че е по-лесно да бъдат съединени Изтока и Юга, Изтока и Севера, но не Изтока и Запада. Пълни противоположности. Но източните правила гласят, че мъжът може да има няколко жени, и аз това го приемам. Наистина има условие: ако той има възможност да ги издържа достойно. И тук на власт идва Запада. Неговите делови достойнства. Да ви издържам — с мен, с моята съдба — ми позволява Запада. Нали търгувам с него, разбираш ли?

Той пушеше, дърпаше дима, издържаше дълги паузи, беше строг.

— Теб те засегна как аз нашата близост… е… как я осъществих, но това ще мине, ще се забрави, не се безпокой. Аз съм виновен, виновен съм и ще изкупя това. Ще повторя това, което казах — но после. А сега ще ти разкажа за себе си, надявам се да ме разбереш, нали? Та ти съвсем не ме познаваш. Изобщо, аз съм сирак, но не това е главното. Тъжното е именно в противоречието: Изток — Запад. Майка украинка, баща кореец. Такива не бива да се събират! Те раждат противоречиви хора. Дори опасни. Като мен. Но нали аз не съм виновен за това, така ли е? Не съм искал да дойда на този свят. Заповядаха ми и аз се появих. Без да ме питат, ме заченаха и родиха. А след това ме захвърлиха. Не е важно, че родителите ми са умрели заради болести. Останах сам. И започнах да живея така, както ми повелява тази моя западно-източна кръв. Това е като да дърпаш въже — ту по посока на Запада ще ме потегли, ту ще ме поведе на Изток. Ето такава е моята природа. По научно — натура, разбираш ли?

Мася слушаше това същество, сега напълно приличащо на нормален човек, и потръпваше, отблъскваше от себе си всяка негова дума, защото помнеше, изобщо не можеше да измие от себе си онова чудовищно, отвратително, лепкаво докосване на звяр. Потният вълк говореше с нея и се преструваше на човек. Обясняваше. Извиняваше се. Измисляше причини. Но нещо я задържаше. Нали можеше да стане и да си тръгне? Ще я хване, ще я държи за ръката? Нека да я хване, тя би закрещяла. Но в този клуб, дори да чуят детски вик, никой няма да й се притече на помощ. Ще си помислят и ще си кажат само: ядосаното разглезено момиченце не слуша баща си, който я е довел в такъв клуб! Ако знаеха! Но не знаят! А и да разберат, не е ясно какво ще кажат.

А той говореше:

— Моето юношество беше много объркано, Маша. Неловко ми е да ти го казвам, но аз много рано започнах това, което се нарича интимен живот. Много по-рано от тебе. Отначало беше много болезнено, това се случва и при момчетата, после навлязох и станах майстор в тази работа. И досега съм голям шампион. Разбираш ли, на мен ми трябва много. И преди аз това си го позволявах свободно. Но сега не мога, женен съм и бизнесът ми изисква стабилност, казвам ти всичко като на изповед. И затова ти предлагам, Маша, да ми бъдеш втора жена или първа любовница, както искаш.

Маша го погледна изцъклено и се разсмя. Попита:

— Да се състезавам с мама?

Тя вече не се съмняваше, че този Вячик е психически болен и трябва да е в болница. Още една мисъл я разсмя: психар-милионер. Но това вече не е диагноза. С милионите е по-лесно да се окажеш не в психиатрията, а в парламента, в президентската власт или в някаква друга почетна институция, само не в болница. Така че смехът й бързо се изпари.

— Нищо особено. На Изток това е навсякъде и е прието. Ето!

Той извади от джоба си дълъг плик и го протегна на Мася. Тя го отвори, извади от него синя книжчица от евтина хартия, прочете на корицата: „Спестовна банка“, отвори я, видя своето име, прелисти по-нататък и намери цифрата: 100 000. Не разбра, вдигна рамене, протегна я обратно на Вячик.

— Ти не видя — засмя се той, — разгледай по-внимателно. Това не са рубли, а долари, разбираш ли? На твое име. Вярно, ще можеш да ги получиш едва като станеш на шестнадесет години, но това е само началото. Майка ти има сметка за петстотин хиляди обаче между нас — тя не знае за това. И ти ще имаш половин милион, момиченце. Нима е лошо? Нормално е! Дори щедро! Още веднъж ще кажа, само не се обиждай — майка ти не се обижда. Целият свят живее на основание на сключени сделки. На шпионина съкращават присъдата, ако в сделка със следователя той си признае вината и покаже своите тайни стопани. Убиецът няма да бъде сложен на електрическия стол, ако той, в резултат на сделка, издаде онези, които са виновни, може би повече. Американските звезди сключват брачни договори. Това също са сделки. Ето Никол Кидман — знаеш я, тя е отлична звезда, взема по двайсет милиона за филм — та ето, разведе се с мъжа си и според договора той трябва да й отдели огромно състояние. Майка ти, в края на краищата. Ние с нея хартии не сме подписвали, някак не е по руски, но и ние имаме сделка: ето тя ще ми роди дете и за това получава жилището, в което сега живеем — ще оформя дарение и сметка за петстотин хиляди — нека тъне в охолство. Нали успехът, момиче, това са парите.

Най-после Мася остави чинията. Попита:

— А какво друго съществува на света, Вячеслав Кимович? Освен парите?

Той се замисли, големият, опитният, богатият мъж. Сякаш му бяха задали на изпит безумно труден въпрос и той се чудеше, не знаеше кого да помоли да му подскаже. След това отговори.

— Ами казват, че любовта, но аз не разбирам какво е това. Това, което познавам в огромно количество, разбира се, не е любов и също се мери с пари. Не, Машенка, не се сърди, освен парите, на света няма нищо друго реално. Здравето — да, но то е от Бога, но ако се разболееш, няма да се оправиш без пари. Слава? Ето артистите? Например Джак Никълсън — но то е също дар от Бога, талантът е целувка от ангела, с него са надарени малцина. И на останалите — какво? Използването на чужди способности в киното, по телевизията, видеото, а това отново са пари и Никълсън продава своята дарба за много долари. Високите длъжности? Разните министри, дори президентите? Та това са немислими пари.

Въздъхна, погледна съчувствено Маша и добави:

— Разбирам, иска ти се да ми възразиш! Да въстанеш срещу силата на парите! И аз исках някога в юношеството, мислех, че нещо ще ме прегърне и стопли. Грешах! Плувам по течението, не губя сили за празна съпротива. Засега се получава добре. Ето и тебе те каня със себе си. Да заплуваме! Заедно няма да пропаднем!

11

Ето, такъв тих разговор се проведе между тях. Дори не разговор, а монолог на актьор. Или мирни преговори.

Когато Вячик докара Мася у дома и излезе от къщи, както каза, по работа в офиса, а тя седна на масичката в нейната стая, за да си учи уроците, отначало й се стори, че е свободна.

Той обясни — обясни себе си. Това можеше да се разбере като извинение.

Но почти веднага разбра: това обяснение не предполага варианти. Изходът е един. Още веднъж, далеч не за първи път, той й обясни, че тя е в задънена улица. Както и майка й, впрочем. И баба й. И дори цялата им голяма страна. Никой нищо не предлага нито на малкото момиче, нито на възрастната жена, нито на старицата, нито на милионите такива различни и различно устроени хора.

Всички те получиха някога предложение. Но това предложение се появи тихо и невидимо, както пада Божията благодат. Хората се оказаха слаби и глупави. Нищо не разбраха и не проумяха и щората — гигантска завеса — падна пред тях.

Сега вече не съществува избор.

Сега пред всички има един път, където блъскайки се един друг с лакти, се движи несметна тълпа, където старите и малките ги изтласкват по края, а на молбата им за пощада се смеят в лицата им — страшно, но се смеят не чужди, не външни, а родни и мили. Те не познават и не признават своите: своите старци, болните, малките.

И покрай пътя, приличащ на широка, губеща се на хоризонта река, сноват, пъхат се навред странни особи — едни прилични на кентаври, с конска фигура, но човешка глава, други — на вълци, като Вячик, трети — на странни мутанти, като в албума на великия Бош — с пилешки крачета, с фазанови опашки, с човешки глави, но с кокоши клюнове. И белите яйца тичат, търкалят се с птичи крачета, но в стената, там където е главата, се подават муцуни на крокодили и ята птици врещят на човешки над главата, гигантски, с човешки ръст, стърчиопашки с женски лица и въртеливи птичи опашки и гарвани с клюнове, пълни със зъби, късат телата на бебета, търкалящи се в краката на кипящото, отвратително, многоглаво, пълзящо по гърбовете на другите човекоподобно месиво.

Маша изскочи от стаята и диво виейки се втурна към майка си, излязла в гостната.

— А-а-а — викаше тя. — Главата, мамо! Нещо ми стана с главата! Скрий ме, дай ми нещо! Или ме убий! Не искам така! Не искам с всички!

Маня я притисна към себе си, двете паднаха на дивана.

— Какво искаш, дъще? — нареждаше майката, заповяда на Елза да донесе вода, валериан, успокоително и, изплашена, изобщо не очакваше от Маша каквото и да е смислено. Колебаеше се да извика ли бърза помощ или не, но това бе явно нещо психическо, като при възрастни, ексцесия, но трудно отмиваща се и съсипваща.

А Мася, на която очите се затваряха като на спяща кукла, говореше неразумно, трескаво, макар и отчетливо:

— Какво искам ли? Как искам! Искам… като при Лермонтов. Излизам! Сам на пътя! През мъглата! Каменливият път блести! Нощта е тиха! Пустинята разбира бога! И звезда говори със звезда! Мамо, искам да съм сама, а не с всички, разбираш ли?

Майка й не разбираше, успокояваше я, даваше й валериан и леко сънотворно и дъщеря й притихна.

Но в ъгълчето на устните й се показа, изпълзя от устата бяла гъста пяна. Като отличничка Маня предполагаше, че това е припадък, но знаеше също, че този факт трябва старателно да бъде скрит.

Когато дъщерята се събуди, майката разбра, че през деня те бяха обядвали в клубния ресторант и Вячик е направил нещо като извинение. Тя не вярваше на думите на дъщеря си, впрочем немного разбираеми и съвсем погрешно помисли, че нейният див и неясен на самата нея съжител би могъл нещо да сложи на момичето: неговите източни корени плашеха Маня, прочела през дългата си бременност камара окултни боклуци.

Към този извод особено я подтикнаха думите на Мася, че Вячик й предложил да му стане жена!

Със сигурност й е смесил някакви билки! В чая, или както там се прави при тях… Впрочем, в техните разговори като възрастни Маня изобщо не си спомняше дори намек за наркотици. Просто такава тема никога не беше възниквала. Какво му става, съвсем ли е откачил? Майка и дъщеря — и двете жени? Дори и в най-извратеното въображение — та това е немислимо!

Отличничката се замисли. Стигна до извод. За жените — труден и мъчителен извод: за Вячик — съвсем нормален. Неговата неудържимост имаше видимо и непредсказуемо продължение — може би и за него самия необяснимо.

Безсмислено е да се анализира неговата същност. Стихия на природата, никога и от никого неограничавана, може да достигне в известно отношение съвършенство — съвършенството на стихията. Пред себе си тя разрушава всичко. Всякакъв морал. Всякакви ограничения.

Маня изхъмка мислено. Нейната памет на отличничка извади от вехтите марксически резерви: Свободата е осъзната необходимост. Но при Вячик свободата е минала без осъзнаване, както и без необходимост. И също — свобода. И също — човешка.

А може би животинска?

Него отново го нямаше. От онази сутрин, когато застанал до самия прозорец, за да не може Маня да разгледа изражението на лицето му, той идваше късно, с това отхвърляше всякакви обяснения. Сега той самият се заключваше в спалнята, за да не го закачат.

Маня се излягаше върху широката барикада — разкошния, обвит с атлаз диван, поставен до вратата на дъщеря й — лицето й, оставащо в сянка, беше неизразително, замряло, обаче отличното й съзнание работеше повече от изправно и според своята математическа нагласа, изработваше варианти.

Тихо, без спорове и сълзи, промъквайки се през явни и тайни препятствия и ценности, умната Маня, бременна и по тази причина некрасива жена, стигаше до краткия извод: всъщност това е всичко.

Достатъчно е да си събере партушините, да се премести с такси при майка си, да извади от банката доларите, някога толкова елегантно връчени й от джентълмена за постигането на благороден консенсус в най-порядъчната от сделките, да купи там, в Митино, недалеч от майка си и баща си нещо прилично панелно, а Мася да премести в тамошното училище, освен другото, за да се запознае с момчета, лекичко да ги пробва… В края на краищата издръжката за още нероденото дете, съгласно все още необсъдената част от сделката, не би изглеждала срамно, а и Бауманското училище, любимият и незабравим дом на „Яуза“, не би отхвърлил блудната дъщеря, ако съвсем е на зор…

Но!

Ах, колко е трудно да се откажеш от благополучието, дори да е купено и то на най-висока цена! Колко е трудно да смениш ситата празнота с торбичките със смачкани домати, огромните притоплени чинии в респектиращия ресторант с докторския евтин колбас и вилиците от алпака в бедната столова! А ако си спомниш пътуването в препълнения с пенсионери тролейбус, когато до входа те чака комфортна лимузина? И в нощното шкафче на мъжа й, пък нека да е редом до плашещия пистолет, има дебела пачка зелени банкноти, които, както се бяха уговорили, може да харчи, почти без да се отчита, за всичко, което й се струва необходимо?

Уви, все пак прав е този негодник, този разгулен вълк, странен полуолигарх, неособено известен господар на живота, изкопал си окоп край нефтения кран. Той е въоръжен и много опасен, както в американските филми, само че по руски образец. Той на никого няма да отстъпи своя окоп, своята къщичка за скорци, своето местенце край печката.

И ако помислиш хубаво, с какво пък той е толкова виновен? С това, че е направен такъв. Западно-източен? С това, че е страдал и се е мятал, докато не пипне асото? С това, че всичко сам е постигнал и за всичко е заплатил? И за нея плати — отличничката и депутатката, програмистката и просто голямата и небременна, подходяща и умна жена?

И още! Той я накара да забрави своето минало! Посегна на невинната й дъщеря! И тя трябва да бъде спасена от него!

Рано сутринта, събрали се като при пожар, трите Марии с участието на мигащата и най-накрая станала рускиня Елза, пратила по дяволите немското образование, решиха древната задача за стареца, вълка, козата и зелето: Мася отлита да се учи в Англия, в затворено училище за момичета при известно абатство. Наистина училището е религиозно и не е православно, но какво да се прави, трябва да се търси някакъв спасителен изход и той е именно там: до това училище не допускат близо нито един мъж, още повече пък от Русия. Така че раните ще заздравеят, времето лекува всичко.

Според общото признание Мася се държа като юнак: тя преживя нещастието, но не беше сломена, а оказа съпротива.

Маня нито на родната си майка, нито пък, разбира се, на Елза, не каза точното име и адреса на училището, извика при себе си — о, пари! — представителя на фирмата, която оформяше документите, и — о, пари! — за пет дни не просто получи виза в паспорта на Мася, плати за учението, за билетите на „Бритиш Еъруейз“, но и твърдо се уговори с надменната директорка на английското училище да изпрати на аерогарата училищния автомобил и да посрещне Мася на самия изход. Без да излиза от къщи, тя успя да накупи на дъщеря си за пътуването всичко, което е необходимо на момиче от заможно семейство, включително и достойно за една дама разкошно долно бельо, което впрочем строгите, но справедливи възпитателки тутакси след пристигането в училището ще изземат със справедливи наставления, че всички момичета, независимо от техния произход и състояние на родителите, тук, в британското първокласно училище, са длъжни и ще бъдат равни до пълното завършване на курса, след което да правят каквото си щат, но пък според неписаните британски правила дори и внучките на лордовете цял живот гледат да живеят според скромните обичаи на истинското приличие.

12

Но всичко това е занапред. А в настоящия момент съдбата се смили над Маня.

Един от охранителите на Вячик й съобщи по телефона, че босът за две седмици ще замине на почивка в някаква много източна посока — дали Тайланд, дали Тайван, не е известно със сигурност. Бяха го изпратили до ВИП залата на Шереметиевското летище и той изчезна, като заповяда първо — да позвънят на Мария Николаевна и на Маша и да поздравят всички. А второ — да им предадат също, че всичко случило се ще мине и ще се забрави, наистина за какво, охранителят не можеше дори и да предположи, може би нещо с работата. И трето — той нареди Мария Николаевна да живее спокойно, да се приготвя за майчинството, а ако нещо спешно се случи — да му съобщи. Впрочем, той самият ще позвъни от мястото за отдих.

Като сложи слушалката, Маня се прекръсти. Гледаше в празния ъгъл. Мислеше си: защо ли си няма икони? Нито една!

И още преди Масиното отпътуване даде на майка си пари с нареждане да отиде в антиквариата и да купи две колкото се може по-стари, това означава много молени икони, с лика на Пресветата дева Мария и с лика на нейния син, нашият Господ Исус Христос. Което опитната Мапа извърши, за първи път почувствала неизказана и с нищо необяснима радост при харченето, ако не на огромна, то все пак на значителна сума. Тя откри в себе си и дълбоко благоразумие. Влезе в храма и помоли отеца пак да освети иконите, нищо че са стари, но все пак са купени в магазин, да ги освободи от прежните и за нея незрими изпитания, за да напътстват при влизането им в новия дом.

Маня не можеше да се нарадва на отсъствието на мъжа си, или на вълка, както искате. Право да си каже, тя непрекъснато се връщаше към мисълта, че това е и нейната истинска цел: спокойствие, пари, свобода. Липса на заплаха, собствени решения, освободеност. Пък и очакваното дете.

Мъжът й просто не й е необходим. Неговото присъствие на земята, дори в далечния Тайланд или Тайван, я обременяваше и това беше нейното подсъзнателно желание да се освободи от пречещата особа, от смъдящото трънче. Тя въздъхваше.

Заминаването на Мася мина без сълзи. Майка й уреди ВИП залата, където пъхна дреболийка на дежурната изпращаща и тя, самата любезност! — обеща и изпълни — не просто заведе момичето до салона, но и я настани да седне на мястото си, като помоли стюардесата за изключително внимание към нея.

Приготвяйки си нещата за път, Мася взе своята неспяща кукла. За първи път помисли за нея не по детски. Така и не бяха й измислили име — любопитен детайл. Кукла, та кукла. Куклата със затварящите се очи. Но там е работата, че очите й не се затварят. Стана: куклата с незатварящите се очи. Мася и майка й неведнъж я бяха тръскали, слагали, дори раздрусвали надолу с главата, но нищо не помагаше. И преди майка й плачеше заради това. Плачеше, макар и глупаво за една разумна отличничка. Едва когато Мася порасна, тя призна: куклата се счупи, когато загина баща й Альоша. Пък и куклата той бе купил глупаво — на още нероденото дете, това не се прави, не е на хубаво. А и не беше я купил за Мася, а за момченцето, което се бе родило мъртво.

Момичето потрепери като чу това. Куклата не беше нейна. Куклата беше купена за онзи, който не беше поискал да живее. Или не е съумял да живее. Нямаше го. И ето че тя цял живот трябваше да съществува с тази незатваряща очите си хубавица. За какво й е? Тя и на нея, на Мася, няма да донесе късмет, нали не за нея беше купувана? Излиза, че хладните им отношения не бяха случайни — на момичето и на куклата. Но защо ли не я захвърли? Не я запрати на боклука, в килера, на тавана — в далечни от детството места за заточение на счупените и ненужни играчки?

Защо я беше поставила тук, направо на писмената си маса и понякога дълго гледаше неживите, никога незатварящи се очи? Какво означаваше тази кукла за Мася? И защо това неодушевено същество не я пускаше?

Ето и сега, като я погледна за кой ли път, Мася я пъхна в чантата си.

Мася беше изпратена от тримата — майка й, баба й и дядо й. На Николай Михайлович му беше най-леко от всички: трагичните събития бяха встрани от него, разбира се, заради желязната издръжливост на Мапа и той изглеждаше най-безгрижния, мъкнещ от бюфета до масичката, около която се беше разположило семейството, кафе, сокове, сладолед, на себе си, разбира се, тумбеста конячена чаша, напълнена до неприлично ниво.

Мапа беше величествено респектираща и тъжна. Като покани внучката си да я придружи до тоалетната, тя й мушна в ръката две хиляди долара, цитирайки й от английската или от френската класическа литература: „за джобни пари“. Затова пък Маня, която заемаше половината диван и се възвишаваше като планина дори над майка си, се държеше властно и удовлетворено, право да си каже, преценяваше страничните погледи на пъстрата публика — депутати от Думата с трицветните флагчета, които не сваляха дори в задграничните пътувания, лидери без флагчета — по-слаби и по-дебели, заобиколени от раболепни „гардероби“, сипващи им скъпи питиета и техните разнообразни дами, които — всички поред — бременната гигантка със своите мащаби ги туряше в джоба си сто пъти.

И затова Маня, без да снишава много гласа си, за последен път показваше на Мася пластмасовата банкова карта, открита на нейно име, на първо време хиляда фунта, които като пристигне, е по-добре да прехвърли в текуща сметка вече в английска банка, като не забрави да получи карта и оттам, списък на телефоните на познати на Маня от разни светски приеми, които тя ще поднови, като им позвъни и ги предупреди, че дъщеря й се е преместила в Англия.

— Учи се и не се тревожи за нищо. Аз няма да мога да дойда скоро, сама разбираш, пък и баба ти е заета, така че, миличка, потъгувай самичка, това много помага да погледнеш миналото с други очи.

Ето така, много обикновено и без възклицателни знаци завършва тази история.

Но не и Машината съдба.

А съдбата може да има два завършека.

Вместо епилог
Два края

Първи край
Финита ла комедия

Вячик отсъства не две седмици, както се заканваше, а цял месец. Той се обаждаше на жена си, интересуваше се от нейното здраве, уточняваше времето, когато ще отиде в родилен дом. За Мася не питаше, спазваше необяснима коректност. Впрочем, по-скоро бе преглътнал дезинформацията, пусната от Маня в офиса му, естествено чрез охраната: Наложило се момичето да постъпи в неврологичен санаториум за целия учебен срок. Колкото до бизнеса, то нали със съвременните технологии той може да бъде управляван и от Тайланд: компютър, Интернет, пълна информация, чак до платежните документи.

Вълкът се появи неочаквано и веднага започнаха проблемите на Маня. Извикаха лекар, той я настани в болница „за задържане“ — това отново се оказа навреме: беше й трудно да говори с него, а може би нямаше за какво, но, мръщейки се и опирайки се на лекарите и санитарите, тя все пак го огледа внимателно — почерняло отслабнало лице, бенката до устата беше станала още по-пикантна. Наскитал се е до насита, кучият му син, дори малограмотните знаят, че тайванските красавици са от най-добрите, а пък неговият джоб е издут от пари и от това-онова от онова.

Общо взето разминаха се направо в антрето. В родилния дом Маня се разтревожи, измъчи майка си, изисквайки по всякакъв начин да разбере: какъв интерес проявява той към изчезването на Мася. Майка й не можеше. Нямаше връзка с офиса на Вячик, не искаше да посвещава Мосешвили, ще я предаде, а Елза изчезна от къщата веднага щом отведоха Маня. По понятни причини.

Между другото, мъжът й не идваше в родилния дом. По два пъти на ден изпращаше цветя и кутии с бонбони за лекарите и обслужващия персонал, обаждаше се по телефона, но не можеше лично да дойде. Беше претоварен.

Да, той не можеше да дойде, защото се разяри, като разбра за заминаването на Мася, чрез междуградската мрежа научи английския номер и отлетя за Лондон. Докато летяха, дармоедите уточниха детайлите. Дежурните в училище извикаха Мася при баща й, макар срещите с роднините да имаха усложнена процедура. Мася нямаше никакъв баща и тя вървеше към изхода без да мисли, че ще види Вячик. А като го видя, отстъпи назад. Това не убягна от вниманието на бдителната англичанка, нарушила правилата учудващо безкористно.

Вълкът й каза, че е дошъл в Лондон да купува къща, вече е сключил договор с адвокатската кантора и тя никъде не може да се дене, нито в Британия, нито в Замбия, защото той така е решил. И на другия ден дойде да я вземе, вече с разрешение на директорката, ужким да оглеждат къщата.

Тези къщи просто бяха страхотни. Една от друга по-чудесни. Вячик не търсеше центъра, а комфортът бе достатъчен и в покрайнините. Такова нещо в Москва няма. Може би в Санкт Петербург е имало. Преди революцията.

Мася беше напрегната, но вълкът се държеше безукорно. Като се сбогуваха, той й връчи кредитна карта на „Бъркли банк“ и извлечение от сметката, където имаше сто хиляди, но не долари, а фунтове. Мася не беше успяла да вложи в банка парите от майка си…

Вячик изчезна, а в разговорите си с майка си, която лежеше в родилния дом, Мася не каза нищо за неговото посещение. След три седмици директорката я покани в кабинета си и удостовери нейната личност пред някакъв солиден господин в скъп костюм. Оказа се, че това е адвокатът, пълномощник на Вячик, който сега иска да предаде пълномощията на Мася. За къщата, която е станала собственост на мъжа на майка й. Господинът в скъп костюм помоли Мася да се разпише, връчи й няколко комплекта ключове в красива кутийка и снимка на обвита в бръшлян не стара постройка. Мася я позна: това беше една от къщите, които беше посетила с Вячик.

След като адвокатът си тръгна, директорката спря с жест Мася, позвъни да им донесат две чаши силен чай.

— Вашият баща милионер ли е? — попита тя.

— Не знам — чистосърдечно отговори Мася. И излезе, че призна, че Вячик й е баща.

— О! — сдържано, съвсем по английски се възхити директорката. — Вие сега станахте толкова странни, руски господа.

— Господа? — учуди се Мася, но веднага се сепна. Да се обсъжда това беше прекалено тънка материя.

А където е тънко, там се и къса.

След седмица и половина Вячик долетя отново. Съвсем официално разрешиха на Мася да отиде с баща си да огледат къщата. Там го очакваха неговите охранители, представители на фирмите — мебелни, за съдове, за тапети. Пред очите на Мася Вячик извади невъобразими пари, в брой, което накара представителите на фирмите да изпаднат в благоговеен несвяст — дори Мася не предполагаше, че те могат да освободят тези пари от суровите британски данъци.

Върнаха я в училището с взет под наем ролс-ройс, признание за висш аристократизъм. Момичетата открито й завиждаха. Разпитваха я за Сибир и нефта, чудачките. Вячик им се струваше като падишах и тя изрече нещо за западно-източния манталитет.

С една дума, Мася се предаде.

Тук — в чуждата страна, без стиховете на арменския древен монах Григор Нарекаци, без внимателните очи на Альоша Благой и лекото докосване на Анечка Бочкарьова, без сините очи на още една малка Мария — тази от църквата.

И може би без насилие от страна на Вячик, през цялото време докато бе тук.

Освен това и под нечутите аплодисменти за нейните, Масините преимущества пред достойнствата на малките англичанки, които с такива усилия вървят към върха на живота, тя се предаде.

И когато вече за пети или шести път, вече след раждането на сина му в Москва, Вячик влезе в спалнята при Мася в техния семеен лондонски дом, където тя беше дошла за уикенда с разрешение на администрацията на училището, с една дума, когато той влезе при нея и нежно я прегърна, тя се предаде.

Заминавайки, той й подари „Лолита“ от Набоков на руски, за да не могат английските й съученички да я прочетат, а тя — да може.

Тази книжка я погуби.

Като се върна от родилния дом, майка й често й се обаждаше по телефона, но тя нито веднъж не спомена за Вячик. Маня не знаеше и за къщата.

Минаваха години. Мася нито веднъж не си отиде до Москва. Оправдаваше се с училищните трудности. След това — с подготовката за университета. След това с университетските сложности. Тя се увлече по изтокознанието. Летя до Индия, Тайланд, Корея. Беше внимателна, за нищо не можеше да я упрекнеш: отвсякъде изпращаше пощенски картички на баба си и майка си. Но думите на обратната страна на гланцовите картички ставаха все по-формални, по-сухи и се долавяше акцент.

Мася забравяше родината си. Тя живееше в хубава къща, тя имаше достатъчна сметка, която не предизвикваше мърморенето на банкерите. И освен това — край нея нямаше млади хора. Нямаше увлечения. Смятаха я за една от най-благопристойните млади дами.

Докато не умря баща й. Нямаше с какво да плаща за къщата. Освен това къщата беше записана на баща й — тя имаше само пълномощия — а пък дамата нямаше документи, които потвърждават, че господинът, смятащ се за неин баща, е действително неин баща.

Успя да продаде къщата, но с много загуби и приходът едва стигна за двустайно апартаментче, наистина в центъра на Лондон.

Мася, станала мис Мери, добре владееше компютър, знаеше три или четири източни езика, включително руски, работеше в престижно издателство.

По-нататък следите й се губят.

През 2030 година нейният природен брат Игор намери Мася. Когато той влезе в забравената от бога квартирка, затрупана с книги, срещу него се изправи побеляла дама в спретнат костюм и възкликна:

— Вячик! Ти си жив?

И трудно разбра обясненията. За смъртта на баба си в 2009-та и на майка си в 2006-та, тя знаеше отнякъде.

Но това е измислен, макар и благоприличен край. За онези, които са свикнали на хепиенд — като в американските филми.

Уви, това не е по руски.

Нашата истина звучи по съвсем друг начин.

Истинският край
Финита ла трагедия

Тя отстъпи, като го видя и да, това не остана незабелязано от внимателните погледи на англичанките. Когато той започна да уговаря Мася да отиде с него да огледат къщата, която ще купува, тя веднага разбра, че това е уловка, за да я измъкне оттук и да постигне своето.

Тук не можеш да крещиш — безполезно е, не можеш да извикаш майка си — далече е, няма да се втурнеш към баба си. Дори на покрива не можеш да се изкачиш, за да избягаш от момчетата: всички тавани са старателно заключени и всички са строго наблюдавани.

Тя не тръгна. Виждаше как той кипи, просто клокочи — но нищо не можеше да направи: не бяха ги заобиколили любопитни, както това можеше да стане в Русия, но не отместваха поглед: ако една ги оставяше, заменяше я друга — възпитателка, вратарка, съученичка. Наистина чудна работа: при цялата външна благовъзпитаност и полезно равнодушие — заострено внимание към всеки детайл. Просто нация от шерлок холмсовци. Но това е хубаво. Това означава още и внимание.

Мася бе спасена от английското внимание. Но не за дълго.

Наистина я извикаха при директорката и всичко, което беше с адвоката с хубав костюм, можеше да е така.

Само че по време на пиенето на чай директорката беше по-умна. Тя не се възхити от богатството на руснаците, а се вгледа втренчено в Мася и я попита:

— Нещо безпокои ли те, момиче?

Мася вдигна рамене. Тук тя се чувстваше свободно, никой не знаеше за предишния й живот и това я отпускаше, позволяваше й да бъде откровена, ако трябва. Само че тя не знаеше какво я безпокои. Ами да, безпокои я, че Вячик я беше намерил, нима майка й беше му казала адреса, безпокои я и това, че наистина беше купил къщата. Бесен един такъв.

След това каза на директорката:

— Да, госпожо, безпокои ме. Но — какво? Не зная. За какво са тези ключове и документи?

— Ти разговаряш ли с майка си? — настоятелно я попита началничката.

— Тя трябва да ражда. Сега не й е до мене.

— Може би трябва да отлетиш до вкъщи? За уикенда?

Ах, английска лейди! Да бях ви разказала всичко!

Още веднъж и още веднъж долиташе Вячик и я викаше със себе си. Както каза, къщата бе обзаведена с мебели. Тя знаеше какво прави, но тръгна. Той имаше аргумент: най-после синът му се беше родил — нейният природен брат. Бяха го нарекли Игор. Освен това позвъни и майка й. Тя знаеше, че Вячик е в Лондон, че е купил къща, много се радва за това и нареди на дъщеря си непременно да отбележи раждането на брат си.

В колата Мася беше много мрачна. Вячик сам шофираше взетия под наем мерцедес, често бъркаше имената на улиците, сверяваше ги с картата, Мася му подсказваше, свила се в ъгъла на задната седалка.

Спомняше си разговора с майка си. Беше някак си празен. Майка й се радваше, малкият я бе завладял докрай и изглежда беше забравила всичко — как я защитаваше от Вячик, как извърши конспирация, като изпрати Мася тук. Навярно отдавна знае за неговото идване в училище, а мълчи и сега — такъв разговор, все едно че нищо не е било.

Става така, че хората имат много да си кажат един на друг, а се отървават с нещо маловажно. Накрая Мася попита:

— Можеш ли да ми изпълниш една молба?

— Разбира се — лекомислено отговори отличничката. Какво е за нея обикновената молба на дъщеря й?

— Само че бързо! С „Федерси експрес“, за да я получа утре?

— Няма проблем. Казвай!

— Изпрати ми иконка на пресветата Богородица. Малка, но да бъде осветена.

— Очаквай я!

С това и завършиха разговора, а сега Вячик я караше към къщата край Лондон, която беше купил.

В къщата нямаше никой.

В средата на долната зала — наредена маса, две свещи, газовата камина пламти със синкав огън: всичко е не по руски.

Те влязоха и Вячик я сграбчи веднага, смачка я, скъса й дрехите.

Мася се съпротивяваше мълчаливо, без сълзи, до последно, докато можеше.

След това поиска незабавно да я закара в училището.

Той се опитваше нещо да й говори, убеждаваше я да остане, поне да вземе вана, но Мася го заплаши, че ще излезе на улицата в този разкъсан вид и ще се обърне към полицая.

Послуша я. Седна на волана, откара я в училище.

Нейното появяване предизвика суматоха. Извикаха директорката и тя, като погледна момичето, отиде в кабинета си. Обади се в Москва, поговори с майката. Разговорът записа в тетрадката, по-точно своята информация, предадена в Москва: дойде бащата на момичето, отведе я, както каза, в купената къща, бързо я върна с разкъсани дрехи, тя е в недоумение: дали да съобщи в полицията?

— Не — каза майката, — ние сами ще се оправим, това е някакво недоразумение, не може да има нищо лошо.

Бдителността на директорката много й помогна. Две инспекторки, дежурни в общата спалня, по нейно предложение написаха свои рапорти.

След завръщането си момичето взе душ и се преоблече. Скъсаните дрехи прибра в своя куфар. Млъкна.

Мълчанието й продължи едно денонощие. После куриерът донесе пакет от Москва за руското момиче. Там имаше красива нова икона на Богородица с размера на картичка. Съседките й по спалня после казаха, че през нощта момичето е стояло на колене пред шкафчето, на което бе сложила иконката. Молела се горещо.

Спазвайки конвенцията за правата на детето, на децата в училището бе разрешено да се молят на своите богове, макар Богородица и при католиците да бе Богородица. Това не предизвика никаква тревога. Освен това момичето изпрати пратка и няколко писма. Но това не беше забранено.

След това ги заведоха на екскурзия в Лондон.

Мася беше ходила там, но пътьом от аерогарата, а днешното пътуване с училищния автобус имаше тематичен характер и се посвещаваше на Биг Бен, Трафалгарския площад, Темза… Когато, слезли от автобуса, момичетата с еднакви униформи излязоха на моста над реката и достигнаха средата му, където височината е опасна, една от тях, леко се забави, прехвърли се през заграждението и падайки, се удари в каменните блокове на моста. Загина веднага.

Това беше Мася.

Полицаите веднага дойдоха в училището, директорката им показа своя запис на разговора с Москва и докладните на дежурните. Тя имаше също и адреса на лондонската собственост на семейството, но там не намериха никого.

След това директорката се обади по телефона на майката. Направи това в полицейския участък, до нея стенографката, надянала слушалки, включени към телефона, безшумно натискаше копчетата на своята клавиатура. Началничката на заведението предаде своето съобщение. От другата страна на жицата се разнесе хъркане и несвързан вик.

Това и записаха в протокола.

Докараха Мася в Москва след три дни, в цинков ковчег и я погребаха в Новокунцевското гробище за знаменитости, като я прехвърлиха в полиран вносен ковчег за три хиляди. Долара.

Целият клас дойде на погребението, защото литераторката Лизуня каза на учениците, че ще е грях, ако не се сбогуват с Маша.

Мася не изглеждаше страшно в ковчега, защото се бе ударила в камъните с гърба и тила. Лежеше все едно е заспала. Сега ще се събуди и хайде на дискотека — роклята й бе копринена, тъмносиня, с бели панделки на гърдите. Наистина ковчегът беше отворен до половина.

Майката и бабата на Мася стояха в черни рокли от двете страни на ковчега, галеха я по бузите и по челото, сякаш искаха да я събудят, но напразно.

А най-високо от всички, ридаейки, плачеше Анечка Бочкарьова. Преди да сложат капака на ковчега, тя положи до Маша изтъркана кукличка в остаряла рокличка.

— Чия беше тази кукла? — после Лизуня попита Аня.

Тя отговори:

— Моя.

А след три или четири седмици пощальонът достави направо в училището бандерол от Англия за Аня Бочкарьова. Донесе я от учителската стая отново Лизуня, а Аня веднага заплака:

— Това е от Маша!

Пред целия клас отвори кутията и извади оттам куклата с незатварящите се очи. Когато по инерция Анечка я обърна, за да й се затворят очите, те както и преди гледаха напред. Анечка се разрида.

Дори и момчетата бяха потресени.

Но преди тази пратка из училището се разнесе още една зловеща новина.

Лизуня дойде в класа през голямото междучасие и направо падна на учителския стол.

— Чуйте — каза тя и всички седнаха по местата си. — Това е ужасно. Но вие трябва да знаете. Машината майка, Мария Николаевна е убила своя мъж.

— Как? — изтърси някой.

— С пистолет. В упор. Веднага. И е извикала милиция.

— Какво ще стане сега? — попита друг.

— Арестували са я. Бабата е взела малкия. А дядото на Маша е получил инфаркт.

Класът седя в мъчителна тишина цялото междучасие.

После, когато порасне, Анечка Бочкарьова ще каже:

— Това междучасие беше равно на цялото ми училище, на всичките единадесет години!

О, МАЙКО НЕБЕСНА, ПРЕСВЕТА БОГОРОДИЦЕ, ЗАПАЗИ НА РУСИЯ НЕЙНИТЕ ДЕЦА!

Допълнителна информация

$id = 9140

$source = Моята библиотека

Издание:

Автор: Алберт Лиханов

Заглавие: Никой; Счупената кукла

Преводач: Ганка Константинова

Година на превод: 2008

Език, от който е преведено: руски

Издание: първо

Издател: Хайни

Година на издаване: 2008

Тип: роман

Националност: руска

Печатница: Викс 62

Редактор: Жела Георгиева

ISBN: 978-954-9835-72-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9121

Бележки

[1] Топор — брадва, секира. — Бел.пр.

[2] Куркул — измислено триръко чудовище. — Бел.пр.

[3] Таракан — хлебарка. — Бел.пр.

[4] Ясак — натурален данък, с който са били облагани в стара Московска Рус и царска Русия народностите от Поволжието, Сибир и др. — Бел.пр.

[5] Дефолт — икономическата криза в Русия през 1998 година. — Бел.пр.

[6] Сарафанно радио — съществувало преди изобретяването на радиото. Вземали са например девойката Маша, обличали я в сарафан, изписвали съобщение (послание) на сарафана и я изпращали на определен адрес. Днес в Русия има радио и TV програми, наречени сарафанни. — Бел.р.