Посвещавам тази книга на Моя Милост (!) по случай 80-годишния ми юбилей като израз на задоволство от един достойно изживян живот.
Осемдесета година! Почтена възраст, достойна за равносметка на отминалия ми живот. И както е общоприето, се заех да пресея най-доброто от баластта, който съм написал досега и да го издам в отделна, юбилейна книга. Очаквах да събера около двеста стихотворения и сонети, а се оказа накрая, че те излязоха много повече — над 300.
За да не бъда съвсем субективен, помолих приятели-читатели да ми изпратят по няколко заглавия, които те са харесали. Голяма помощ ми оказа моята племенница Адриана, редактор на книгата, като ми посочи нейните предпочитания.
В хода на оформянето на книгата промених отчасти намеренията си и вместо „най-доброто“ замених с „най-любимото“, т.е. това, което ми харесва най-много, независимо каква е качествената му оценка.
Включих и мои преводи на любими произведения от велики поети.
Така издавам тази стихосбирка за мое собствено удоволствие и като я препрочитам съм доволен от подаръка, който си направих за юбилея — удовлетворителен резултат от едно доживотно хоби!!!
* * *
Осемдесет години Бог ми отреди.
От тях в едната трета само съм живял.
През втората съм бъхтел здраво за пари,
а третата, за жалост, просто съм проспал.
* * *
С годините зрението отслабва, но виждаме повече.
* * *
Започвам днес осемдесет години!
Да се оплаквам ли, че остарях
или с лице пред чуждите кончини
да се гордея, че ги доживях.
Те бяха плодотворни, дръзновени,
особено последните от тях,
видях мечтите си осъществени,
повторна младост сякаш изживях.
Доволен съм, че с хъс и с жар в сърцето
за този къс житейски интервал
написах повече от туй което
през целия живот не съм успял.
И вдигам тост за още десетина
и чак тогава нека се спомина!
* * *
Не знам какво си — Бог или Природа,
по твой закон и воля остарях,
едва от костно-ставни болки ходя,
гърдите ми са станали на мях.
Една последна радост ми остана —
да съзерцавам този хубав свят,
да гледам залеза над океана
и тихия вечерен звездопад.
О, колко прелест лъха от цветята,
на птиците от пъстрите пера!
И как след летен дъжд блести дъгата,
и как се люшкат зрелите жита.
Без ред отнемаш сетивата ти —
очите най-накрая ми вземи!
* * *
Видях в небето падаща звезда…
Тъга ме жегна в чудната омая,
един живот е грабнала смъртта,
една душа е литнала към Рая.
Но древното поверие гласи,
че ако в този миг на съзерцание
успееш да поискаш нещо ти,
ще се изпълни твоето желание.
И си помислих — близо е деня,
когато тъй и с моята душа
една звезда ще падне от небето…
Ала в мига съдбовен, пожелан
ще се превърне в дело нечий блян.
И ми олекна някак на сърцето.
* * *
Утихна бурята. Небето сиво
все още плаче свъсено над мен.
Измокрен цял, но със сърце щастливо
вървя по плажа пуст, обезлюден.
Прелитат с крясък чайки ужасени,
кръжат край стълб с издигнат черен флаг.
Залутан сред вълните разгневени,
се мярка подранил сърфист-смелчак.
Реве и стене океанът[1] кански,
от вятър шибани вълни гигантски
със трясък се разбиват о брега;
Далечен грозен тътен отшумява…
Кой е могъл да сътвори такава
мъжествена, сурова красота!!!
* * *
Седя на пейка в парка в майски ден,
припича жарко слънцето над мен,
лъчите му са извор лековит
за болните ми стави от артрит.
И дишам волно въздух чист и свеж
с отпуснати гърди на здрав младеж
и упоен от мириз на цветя,
в блажена полудрямка се топя.
Приятно ми е да седя така,
на птиците да слушам песента.
С очи все още жадни за живот
да гледам синкавия небосвод.
Защо не мога времето да спра?!
По-дълго да се радвам на мига.
* * *
Разхождах се в парка в следобеден час
от мириз на свежи цветя упоен
и слушах на птиците пойния глас,
а жареше лятното слънце над мен.
Внезапно небесният свод притъмня,
чер облак със сянка земята покри,
проблясна светкавица, гръм изтрещя,
две капки погалиха мойте страни.
Погледнах нагоре… от там, Боже мой,
дъжд рухна надолу, същински порой,
намокри ме цял от глава до пети.
И райско блаженство тогаз ме обзе;
зашляпах из локвите като дете —
Toux ceux que vien du ciel est beni![2]
* * *
Облаци сребристи сълзи ронят —
не от скръб, от радост плачат те;
с лек ветрец играят и се гонят,
сякаш скрили слънцето с перде.
Стъпвам бос по пясъците мокри,
от кога така не съм вървял!
Топлият дъждец ме гали, мокри
и измива моята печал.
Океанът усмирен притихва,
дремят уморените вълни
и небето нежно се усмихва —
пролет е! Сърцето ми тупти.
И се чувствам свеж и подмладен,
за двубой със старостта решен.
* * *
Вълни пенливи — снежнобели гриви,
блестят на слънцето като седеф,
в луд бяг припрени и нетърпеливи
се гонят и настигат с бесен рев.
Те всички към брега са устремени,
примамва ги солидната му твърд,
но щом го връхлетят, в безредни смени
намират мигновено свойта смърт.
И ние, хората, сме път поели,
като вълните — към миражни цели,
и всеки подсъзнателно го знай,
че е животът безнадежно кратък,
но пак стремглаво се стреми нататък…
И към какво? Към своя жизнен край!
* * *
Не беше сън, видение, мираж,
нито мечта, нито лелеян блян,
пред мен от слънчеви лъчи облян
изникна истински, реален плаж.
И дива красота ме заслепи:
обширен ситен пясък — златен прах…
по него — чайки; в сговор, в мир сред тях
пъстрееха плажуващи тълпи.
И бях от сладка мисъл осенен —
от днес нататък всеки божи ден
ще идвам пак за бронзов тен и спорт…
Едва на четвърт час от тук пешком
животът ще е в новия ни дом
безкраен празник… като на курорт!
* * *
Отмина бурята. Дъждът престана.
Зад хоризонта облакът се скри
и слънцето изгря над океана,
притихнаха пенливите вълни.
А на небето, блеснало в позлата,
се появи небесната дъга —
онази същата дъга позната
от миналото в родната страна…
И в детството ми спомен ме зарея,
наивна, чиста вяра ме обзе,
че ако някак се провра под нея,
ще найда пълно със злато гърне.
О, Боже! Всъщност в новата родина
аз под дъгата съм успял да мина!
* * *
Старице мила, бурята утихна.
Ела да се разходим по брега!
През облака небето се усмихна
и слънцето отново заблестя.
Красиви са вълните с бяла пяна,
подобно буйни гриви на коне;
връхлитат по гърба на океана,
а той под тях бушува и реве.
И силует на кораб в маранята,
като черупка мятан и люлян,
лети насам след дълга одисея…
Тъй нас ни люшка цял живот съдбата
като вълни на бурен океан
и ни на тоз далечен бряг довея!
* * *
Седим смълчани в утринни зори
на плажа върху пухкавия пясък
и в унес съзерцаваме сами
на изгрева златистия отбясък.
На хоризонта океанът тих
в небесните простори се прелива…
Тъй като млада булка с млад жених
и нас е свързала съдба щастлива.
Тържествена е тази тишина!
От думи няма нужда любовта ни —
изрекли сме си всичко досега,
говорят само старческите длани.
Една милувка е по-многословна
от всяка дълга изповед любовна!
* * *
Лазурно утро. Колко го обичам!
Невчесан, необръснат — неглиже
халат върху пижамата навличам
и сядам на балкона на кафе.
Еспресо — млечно бяло, ароматно…
На масичката чашите са две;
говорим, пием и ни е приятно —
чудесно е и френското парфе.
До скоро блъскахме като хамали.
Така свободни май не сме били.
„Платното вече сме си изтъкали“ —
заслужен мир в щастливи старини.
Не зная друга радост по-голяма
от тази да сме живи и сме двама!
* * *
След дълголетен робски труд най-сетне
като проблеснат утринни зари
и слънцето тържествено просветне,
аз бих могъл да кажа: „Време, спри!“
Да седнем на балкона само двама,
обхванати от ленност, неглиже,
ей тъй по нощница и по пижама
да пийваме еспресото кафе.
Но не като подгонени две хрътки
на крак да го изгълтваме на екс,
а да го сърбаме на малки глътки —
спокойно, нежно… сякаш правим секс(!)
И тъй да му се насладим до края —
не знам дали кафе ще има в Рая!
* * *
Последна вечер! На брега смълчани,
за сетен път с носталгия седим,
любуваме се двама, вплели длани,
на залеза със нищо не сравним.
На хоризонта слънцето целува
за лека нощ смълчаните води,
с La Conca[3] тихомълком се сбогува —
„До утре!“, сякаш нежно ѝ шепти.
След волната му нощна Одисея
то призори ще дойде пак при нея,
но няма да се върнем ний, уви!
Сбогуваме се. Но престоя кратък,
остави доживотен отпечатък
с омаята си в нашите души.
* * *
Блести Аламбра с вечна красота —
бижу, червена перла с изумруди,
свидетел на превратни времена,
тя днес за нов живот от сън се буди.
В градините ѝ пълни с плод и с цвят
ухаят рози, мирти зеленеят,
фонтани и каскади ромолят
и славеи в любовен унес пеят.
А горд палатът с древните стени,
с макарни, с арабески украсени,
предания за маврите шепти
и сякаш се занизват живи сцени —
султан Юсюф излиза от харема
и със дела държавни се заема.
* * *
Разхождаме се ний… Денят преваля.
Залязва бавно слънцето зад нас,
от хоризонта го дели копраля —
остава му най-малко още час.
В косите ти, поръсени с жарава,
лъчите му плетат златист венец,
а ласкаво ги роши и развява
полъхнал от морето лек ветрец.
Да можеше, той щеше да ти каже,
че като него бих желал така
да те погаля, а не смея даже
да те докосна с пръст, не ли с ръка.
Но сенките ни все по-дълги стават —
прегръщат се, в любов се обясняват.
* * *
Вървим из парка — две самотни сенки.
Над нас блещукат ярките звезди;
Луната в кехлибарени отсенки
с усмивка любопитно ни следи.
Откликна ти на моята покана —
на тайна Първа среща с мен дойде.
Най-сетне чудото реалност стана
и ето ме на Седмото небе!
С младежки устрем ти се обяснявам,
във своята любов те уверявам…
Ти, доверчиво слушайки, сама
от смут и свян момински прималяла,
на рамото ми се отпусна цяла…
Две сенки бяхме — станахме една!
* * *
Навън е есен. Вятърът свисти,
цигулка сякаш свири в тъмнината.
Лежа и слушам, примижал с очи
мелодията близка и позната.
Привижда ми се моят роден край.
Селяци пир пируват и гуляят —
празнуват гордо щедър урожай,
до късна нощ се веселят, играят.
На сутринта зора щом зазори,
на лов потеглят хрътки и ловци —
стрелба… гонитба… и трофей чудесен!
………………………………………………
Вивалди свири вятърът в дъжда
и аз в блаженство райско се топя
под звуците на дивната му „Есен“.
* * *
Седях по изгрев слънце замечтан
на пясъчния бряг на океана,
следях вълните в бяг необуздан
с душа от лудо щастие пияна.
И сякаш някак си загубих слух
за шумната тълпа около мене
и в нереална тишина дочух
откъм водите тяхното шептене.
Красиви строфи, рими… Нямах лист,
но в творческата треска с пръст направо
ги вписах бърху пясъка златист.
Получи се вълнуващ мил сонет.
Една вълна го връхлетя стремглаво
и думите отнесе… ред по ред!
* * *
Величествен е залезът червен,
но тъжен — гаснещият небосвод,
предвестник на отмиращия ден;
напомня края на един живот.
А изгревът донася светлина.
Начало ново утрото вещай,
съдба ни обещава по-добра,
надежда, вяра, щастие безкрай…
Животът ми към залеза клони,
но аз обичам изгрева в зори,
да седна на брега и замечтан
да срещна идващия светъл ден,
с представа че животът е пред мен
и аз съм пак младеж. О, сладък блян!
* * *
Събудих се от нощен сън в мига,
когато вън се пукваше зората;
пред моя взор отстъпи тъмнината
и светлината всичко завладя.
На хоризонта в модра синева
проблесна ярко огнена позлата
и с красота, по новому позната,
пак триумфално слънцето изгря.
Роди се нов прекрасен божи ден,
животът закипя от всяка сграда,
с усилващи се глъч и шум отвред…
Почувствах се като новороден
и сърбайки кафето си с наслада,
изписах на салфетката сонет!
* * *
Аз срещам с трепет всеки божи ден.
Щом сутрин зърна слънцето изгряло,
под неговото златно наметало
младежка страст и дързост лумват в мен.
И цял от треска творческа обзет,
Пегас обяздвам, шибам го с камшика
и бродим двама, докато извика
на листа бял поредния сонет.
Той с чувства, с мисли, с рими е богат;
Те в мен намират благодатна почва —
животът сякаш днес едва започва…
И всеки ден от този хубав свят
аз, юношата в тяло остаряло,
посрещам като вечното начало!
* * *
Бях болен. Цяла седмица лежах
като парцал в леглото по принуда.
Причината така и не узнах —
дали бе летен грип или простуда.
Измъкнах се навън измъчен, стар,
на припек седнах в пъстрата градина.
Пчеличка бръмна в полет за нектар,
пропя гугутка… Самолет премина.
Съвзех се. Стихна моята печал.
Сърце ми лудо щастие изпита
при мисълта, че пак съм оздравял
и съм отложил райската „визита“.
О, колко те обичам, земен свят!
Как времето да превъртя назад?!
* * *
Събуди ме среднощ неистов смях,
едва ли не акъла ми изкара;
след кратък размисъл се осъзнах,
че всъщност беше смях[4] от кукабара.
Звучеше хем познат, хем някак чужд —
богата сакадирана каскада …
За пръв път спяхме в австралийски буш
и бе за нас голяма изненада.
Блестяха ярко южните звезди.
От близки и от по-далечни гранки
звъняха нежно птиците-камбанки[5]
и хор от кукабари огласи
земята до небесните простори,
и ехото със смях му отговори.
* * *
Почивах в лятна вечер на балкона.
Едва поемах въздуха горещ.
От три страни стените на бетона
ме пареха като същинска пещ.
Край мен наблизо в градската ручава
щурче засвири с весело гласче
мелодия, що спомени навява
за детството, за мириз на поле.
Не можех да повярвам. Бях потресен.
Задрямал ли съм? И нима сънувам?!
Ратърсих се и в слух превърнат цял,
разнежен, трогнат… в звуците унесен
сълза пролях. Ах още се вълнувам!
Не съм в таз градска „джунгла“ подивял!!!
* * *
Сънят накрая и при мен дойде —
ефирно нежен, майчински гальовен,
докосна ме безшумно със перце
и се почувствах някак безтегловен.
Очите ми, след тежък трудов ден,
отпуснаха клепачи натежали
и ангели запърхаха край мен,
приспивни песни с меден глас запяли.
Внезапен шум от спираща кола
покоя нощен в тъмното раздра,
последва вик и някой заговори…
Но аз в просъница едва ги чух
и продължих, за всичко земно глух
да се възнасям в райските простори!
* * *
Разбудих се сред нощ от сън дълбок,
измъчен и объркан от кошмари.
С очи се взирах… тъмно като в рог;
Часовник нейде два часа удари.
Горещо като в пещ… Цял в пот облян,
с пижама, сякаш току-що изпрана
и с още сънен ум, като пиян
се питах с ужас где ли съм — в казана?!
В Чистилището? Боже опази!
Налегнаха ни климатични драми
със незапомнени горещини,
с пожари, земетръси и цунами.
Не е ли вече Ад земята клета
на друга, неизвестна нам планета?!
* * *
Пчеличка прелетя край мене,
из въздуха се завъртя
и кацна някъде с жужене
в лехата с цъфнали цветя.
Гадинка мила, работлива,
покой не знае нито ден.
Събира волна и щастлива
за своя господар полен.
Не го съзнава тя, горката,
че е робиня по съдаба
с фалшива, мнима свобода…
Не съм ли аз като пчелата —
съвременен модерен роб,
слугувал чак до своя гроб?!
* * *
Защо ме будиш гургуличе мила,
защо не ме остави да поспя?
Плътта ми в полудрямка се е свила
и се разтапя в леностт и нега.
Почивка от години аз не зная,
като подгонен ставам в шест часа,
работя още и не виждам края —
едва ли в близко бъдеще ще спра.
А птичето в усмивка засияло,
ме заговори с мил човешки глас:
„Дошло съм рано да ти кажа аз,
че вън е ярко слънце заблестяло.
Излез, порадвай се на пролетта!
За теб последна може да е тя!!!“
* * *
Какъв разкош е да не съм принуден
под час да ставам всеки божи ден,
а да се излежавам полубуден
или на плажа да събирам тен.
Да разполагам с времето изцяло,
на себе си да бъда господар,
а не превил изнемощяло тяло,
гърба си да подлагам за самар.
Да тръгна без компас и да се скрия,
щастлив пенсионер, освободен
от най-изтънчения вид робия,
и да запълня своя „трудов“ ден
не с туй, което трябва, а с което
ми носи задоволство на сърцето!
* * *
Не зная откъде и как дойде —
ефирна лекокрила пеперудка;
запърха в зрителното ми поле
и кацна върху клонче след минутка.
Огледах я и ахнах във захлас —
какво изящно, прелестно творение
с пастелни багри, с блясък на елмаз…
Но в този кратък миг на възхищение
ме лъхна жал, тъга при мисълта,
че тази красота неповторима
е краткотрайна, крехка и ранима
и скоро ще я покоси смъртта.
От прах създадена, пак прах ще стане —
от нея помен няма да остане.
* * *
О, колко е красив тоз земен свят!
Аз цял живот го гледах със възхита,
наслада пих с неутолима жад,
но тъй и не успях да се наситя
на пъстрите му дъхави цветя,
на планините мощно възвисени,
на нежните милувки на дъжда,
на плажовете в лятна жар облени.
И днес за мен пред близкия ми край
е красотата лековит балсам,
но тъжни мисли са ме обладали,
че ще загубя този Земен Рай,
а има ли отатък друг, не знам.
Бих искал да е тъй… Ала едва ли!
* * *
Дали не си се, слънчице, успало,
та днес не ме събуди призори?
Или тропичен облак с покривало
преди да си изгряло те закри?
Погледнах към небето притъмняло
и моят дух се срина до земи.
„Ех — рекох си, — почти е заваляло,
ще се разминеш с плажа… Забрави!“
И в този миг светкавица просветна,
страхотен гръм простора разлюля.
Заплиска дъжд… И мисъл мимолетна
ме осени: освен за светлина,
от сушата, напукала се цяла,
земята е за влага зажъдняла.
* * *
Неделно утро. Карам го лежерно —
на ленност и нега съм се отдал;
с наслада сърбам от кафето черно
и Лермонтов чета в оригинал.
Край мен са теменужки разцъфтяли
във всевъзможни форми, багри, цвят;
те в моя дом градинка са създали —
един миниатюрен райски свят.
И музика небесна ме опива —
сюита „Льо томбо дьо Куперен“[6]
душата ми, доволна и щастлива,
в блаженство среща пролетния ден.
Защо ми трябва рая в небесата,
когато тук го имам на земята?!
* * *
На красотата им насита няма.
Аз бих ги съзерцавал с часове.
О, всяко цвете — роза, мак, циклама…
еднакво ме привлича и зове!
Как бих желал, а не намирам думи
да обрисувам тази красота.
Не мога и с изкуствени парфюми
ефирния им мириз да сравня.
Изящни форми, багри от дъгата…
Не би могла човешката ръка
по творчество Твореца да надмине,
но от любов ги къса тя самата,
подрежда ги в красив букет, така
обрича красотата да загине.
* * *
Съгледах в кофа за боклук случайно
красив букет увехнали цветя;
лежаха там разпръснати нехайно
и в този миг за тях ми дожаля.
Коя ли — рекох си с душа унила —
ръка бездушна с каменно сърце
е красотата нежна похитила
и я е хвърлила, за да умре?!
Не е ли зверска нейната направа?
Защо цветята, който уж цени
и се кълне пред бог, че ги обича,
ги къса, въпреки че го съзнава,
че с таз простъпка след броени дни
на неизбежна гибел ги обрича?!
* * *
Обичах, обожавах красотата
в безбройните ѝ форми и лица.
Ще се простя с тоз свят без жал в душата,
че и след мене ще живее тя.
* * *
Където и да търсиш по земята,
в далечни чужди царства и земи,
не можеш да намериш красотата,
ако в сърцето си я нямаш ти.
* * *
Тоз, който не е имал дружба до сега
и никога в живота не е любил,
е много по-нещастен в свойта самота,
от този, който двете е загубил.
* * *
Красивата жена е радост за окото,
а близка за сърцето и душата е добрата;
прекрасна вещ е за мъжа в дома едната,
а другата — съкровище, по-ценно от златото.
* * *
Разумът със любовта се разминава —
колкото по-крепка става тя,
толкова по-силно той се помрачава,
докато го грабне лудостта.
* * *
Тежки са веригите на брака
и за да успее да ги влачи,
трябва двойката да бъде яка,
иначе ще дойдат… помагачи!
* * *
Картината е музиката за очите,
ослушай се, ще чуеш нежните ѝ трели!
А музиката е картина за ушите —
вълшебни ноти, сякаш пеещи пастели.
* * *
Тайната на музиката е това,
че без думи може да изкаже
по магичен начин всичко онова,
дето словото не може даже.
* * *
Класическа музика
Без нея аз не мога да живея!
Понасям се на нейните крила
и в царството ѝ като се зарея,
забравям всички грижи, патила…
Тя нови светове пред мен разкрива,
възнася ме в небесни висини;
душата ми разнежена, щастлива
в наслада и блаженство се топи.
Така потънал в унес и забава
я слушам омагьосан с часове.
Животът сякаш спира да тече —
старикът в мен младеж отново става…
И вдъховен, духовно по-богат
се връщам в грубия реален свят.
* * *
Тя цялото ми същество облива,
през всички сетива прониква в мен,
и стигнала до всяка клетка жива,
с миражи ме обгръща в своя плен.
Пред моя взор изникват водопади,
шумят реки, потоци ромолят;
хоро извиват самодиви млади
край кладенче с овчари в горски кът.
Цветя разпръскват мириси упойни,
в любовен унес пеят птички пойни…
Един омаен музикален свят!
С незрими ласки нежните му трели
разбуждат прежни страсти закърнели
и аз се чувствам възроден и млад!
* * *
Кога съм плакал за последен път?
Не помня! Но ще е било одавна.
Щом паднат, малките деца реват —
„надуват гайдите“ в игра безславна.
А юношата, възрастният мъж
понасят раните със стоицизъм.
Сълза не съм проливал ни веднъж
в дела, граничещи със героизъм.
Но случаят, уви, ме надигра:
Едно дете с мутирал глас и песен
проникна в старческата ми душа;
До дъно развълнуван и потресен
от разказа му искрен, без задръжки
заплаках аз за първи път… По мъжки!
* * *
Пустинята[7] от нощен сън се буди,
зората възвестява светъл ден
и в небесата — сини изумруди,
проблясва ярко изгревът червен.
Червени са и пясъчните дюни,
като искри на слънцето блестят,
сред тях камили диви на табуни
преживят, сухата трева пасат.
От малка евкалиптова горичка
прозвънва глас — аборигенска реч,
излайва динго някъде далеч,
прошушва гущерче, запява птичка…
В суровите пустинни равнини
сред пясъка горещ живот кипи!
* * *
The three sisters[8]
Те там стоят, на каменния блок,
от вятър шибани, три силуети,
три влюбени сестри, девойки клети,
нелепи жертви на закон жесток.
И с ехото легендата мълви,
че те в dreamtime[9] — прастаро свято време,
залюбили мъже от друго племе
и вождът ги превърнал в три скали.
Настанал между племената бой,
убили вожда гневните ергени,
но се оказало, че няма кой
магията да развали — така
останали сестрите вкаменени
по зла съдба за вечни времена!
* * *
Вечер над Еърс Рок[10]
Денят притихва. Бавно се смрачава.
Безмълвно гасне огнената жар
и Еърс Рок с осанка величава
проблясва като златен кехлибар.
На небосвода месец рог извива,
край него грейват милион звезди
и вечерта, тържествено красива,
легенди древни тайнствено шепти.
Тъй ясно е небето! И тъй близко.
Ще го докоснеш, вдигнеш ли ръка.
Звездите се привеждат все по-ниско
и като дребни огнени слънца
обливат Южното полукълбо
с оранжево-червено зарево!
* * *
Художникът
На пясъчния бряг на Океана,
пред стария триножник той стои;
полузастинал в поза замечтана,
твори магия с маслени бои.
Денят се ражда в пурпурна премяна,
разтваря двери синьото небе
и светлината бърза и припряна
природата за нов живот зове.
На хоризонта с огнена позлата
припламва слънчевото зарево…
Тогава той с палитрата богата
и с четката на бялото платно
за вечни времена улавя в плен
вълшебството на изгрева червен.
* * *
Аборигенът
Той свиреше… полуоблечен, бос
и неговото мускулесто тяло —
същинска статуя от абанос,
бе ярко под лъчите заблестяло.
В ръцете стискаше диджериду[11]
и без да спре в тръбата му да духа,
за миг по-силно бузите изду
и нови странни звуци там се чуха.
В мелодията, с нисък, басов тон —
неспирен ек, дошъл от вековете,
изимитира динго в унисон
и смях от кукабара в нея вплете.
И спря, когато цялата душа
с дъха си в музиката си изля!
* * *
Палма
(По Лермонтов)
Там долу, на брега на океана
под огнения пек на Куинсленд
самотна палма дреме замечтана,
сънува чужд, далечен континент.
Присънват ѝ се ведри паралели,
земи красиви в Севера студен
и дървеса под снежни преспи бели
в облян от ярко слънце зимен ден.
А връх забол в небесните простори,
мъжествен бор размахва гордо клони
и диша волно въздух чист и свеж…
В съня си впила в него жални взори,
не се помръдва тя, въздишки рони
и чезне от любов в нега, в копнеж!
* * *
Столетник
Над Рендвик[12] в малък парк столетен бор
се люшкаше далеч из висините
и с връх, отправил към безкрая взор,
говореше с луната и звездите.
Величествен, мъжествен беше той,
свидетел на събития и драми,
бе устоял на бури и на зной,
бе преживял циклони и цунами.
Не бях минавал с месеци оттам.
Когато го съгледах, бях потресен —
пред мен стоеше призрак гол и ням,
като от скреж попарен в късна есен,
с изсъхнали безлистни мъртви клони…
И моето сърце сълза отрони!!!
* * *
Bellbirds
Над Караджонг[13] луната рог извива,
изгряват с нея южните звезди,
поточе в долината ромоли —
настава вечер нежна и красива.
И птичи хор запява странна песен —
същински звън: дин-дан, дин-дан, дин-дан…
Bellbirds из буша, тайнствено смълчан,
звънят като камбанки в храм небесен.
И дълго в дебрите непроходими
отеква техният тържествен звън.
Аз слушам омагьосан, но накрая,
понесен от крилати серафими,
потъвам неусетно в сладък сън
и се възнасям в лоното на Рая…
* * *
Човекът който стрижеше овце
Не съм видял до днес такова нещо
и как го правеше, съвсем не знам,
овцете стрижеше тъй сръчно, вещо,
че нямаше на себе равен там.
Бях чул, че някъде мъже прочути
го вършели с голяма бързина,
но този тук на всеки две минути,
повярвайте, остригваше овца.
От тялото, от мишците му здрави
течеше пот като под топъл душ,
но той, синът на огнения буш,
докрая темпото си не забави
и със достойнство на английски лорд
взе първенството — изтощен, но горд!
* * *
Завърнах се след двадесет години
в обрасъл като джунгла бащин двор;
домът безлюден, пуст и цял в руини
навяваше спокойствие след мор.
И в мен нахлуха спомени любими —
за детството, за мойте младини,
за часове и дни незабравими,
с които тоз кът свиден ме дари.
И ето ме, обратно пак в чужбина,
в кокетна къщичка до океана —
на плажа ходя всеки ден пешком…
Щастлив и горд съм в новата родина,
ала, уви, сърцето ми остана
там, в онзи пуст, порутен бащин дом!
* * *
Шосето в тъмното едва личи…
Колата друса, с него лъкатуши
и ето там, под мътните звезди,
селцето в гробна тишина се гуши.
Обрасли тротоари с гъст трънак,
безлюдни къщи — грозни силуети
и в дъното на улицата чак
едно прозорче само тъжно свети.
Тук нявга в този край честит, богат
с другарчета на воля сме играли.
Днес няма никой — мъка и печал…
Едни са се простили с този свят,
а други нейде са се разпиляли…
И моят роден дом е запустял!
* * *
Намерих стара снимка, черно-бяла,
с дечица малки в детската градина.
Душата ми, от нежност прималяла,
назад към моя детски свят замина.
Припомних си онези дни щастливи,
видях се на последната редица;
застанали сме кротки, срамежливи —
такива бяхме, селските дечица.
Познах ги до един по личицата,
но паметта ми май изневерява,
на част от тях не помня имената
и скръб усетих да ме задушава
при мисълта, другарчета красиви,
че някои от нас не са веч живи!!!
* * *
Навън е есен. Силен дъжд плющи,
танцуват едри капки по стъклата;
заслушан в музиката им позната
назад се връщам в детските ми дни.
Напразно търся, примижал очи
с угаснал взор да зърна през мъглата
онази дребна фигурка крилата,
разперила мечти да полети.
С каква решителност и оптимизъм
тогава вярвах, че ще дойде ден,
във който аз света ще покоря…
А уморен и грохнал днес навлизам
във старостта, от бъдеще лишен
с угаснал дух и скършени крила!
* * *
Редеят нашите редици!
В житейски траурен парад
другари, близки и връстници
без ред напускат този свят.
Смъртта към нас ръце протяга.
Пак скръбна вест получих днес —
колега, здрав и прав мъжага,
починал от инфаркт нощес.
Кръгът ни светски се стеснява —
на пръсти вече се броим.
Кой знае колко ни остава!
Но нека докато сме живи,
да пеем и се веселим
и любим бабите красиви!
* * *
Прелиствам старите албуми,
изпълнени с любов и радост
и бледи фотоси без думи
ме връщат в бурната ми младост.
Колеги, близки и другари…
На плаж, в чужбина, на бригади…
Ех, снимките са явно стари,
но ний на тях сме много млади.
Телата — стройни и набити,
косите — буйни лъвски гриви,
в очите — страсти неприкрити…
о, Боже, колко сме красиви!
Не ний! Прекрасна, вдъхновена
е младостта ни дръзновена!
* * *
Разглеждах стара снимка, пожълтяла,
за вечността заснет забравен миг,
на нея — моя милост младолик… —
далечен ек от младост отлетяла.
Погледнах я стъписан, с изненада
и преоткрих във образа познат
медикът, станал бригадир брадат,
с колеги на младежката бригада.
Искра от моя взор като огниво
разпали огън, нежност ме обзе,
привлече ме познатото лице —
възторжено, мъжествено, красиво…
Аз старецът прегърбен, бледолик
се влюбих в своя мил младежки лик!
* * *
И тази Бъдни Вечер в мен, старика
далечни свидни спомени извика,
назад ме върна в детските години,
във бащин дом сред близки и роднини.
Днес този кът е място глухо, диво,
сърцата, що туптяха там щастливо,
одавна в гробовете са изгнили.
Погребани са погледите мили,
лицата ведри, винаги засмяни,
изстинали са майчините длани…
Отнесе всичко бързащото време,
но спомените не успя да вземе
и всяка Бъдни Вечер с тях ни връща
при близките ни в родната ни къща!
* * *
Обичам в зимна вечер у дома,
завърнал се от работа по-рано,
край топлото огнище да седя
и слушам нежни звуци от пиано;
да гледам през скрежените стъкла
градината и двора побелели
и блеснали на лунна светлина
от сняг дървесни вейки чело свели.
Какво спокойствие и тишина!
Звездите мигат в свято тържество.
В далечни спомени звънят камбани…
И мислено усещам, че летя
към детството ми, в родното гнездо,
при близките ми край софра събрани.
* * *
Една година още отлетя,
на случки и събитя богата;
донесе радост, щастие в сърцата,
успехи, придобивки у дома…
Изпращаме я с чашите в ръце,
разменяме подаръци в пакети,
но няколко места са незаети —
тя неколцина близки ни отне.
Блестят елхите с ярки светлини
край с лакомства отрупани трапези,
звънят камбаните в среднощен час…
Но никакви подаръци, уви,
не могат да ни заменят онези,
които не са вече между нас!
* * *
Отметнахме поредната година,
но в този календарен период
от обкръжението ни мнозина
се разделиха с земния живот.
Без тях ще са различни празненствата,
но както в миналото, пак така,
ний, живите, ще седнем край софрата
със незаети няколко места.
Ще пием, ще ядем, ще се веселим
и пак ще спазим ритуала прост,
за здраве и късмет ще вдигнем тост
и с тях веселието ще споделим,
защото те в тържествения час
в сърцата ни празнуват редом с нас!
* * *
Простихме се със старата година,
щастлива беше, щедра и добра!
Доволни сме, че пак ни „се размина“,
но ни се лепна още по една!
Премного лазарници се събраха,
краката и гърбът не ги държат;
но и редиците ни оредяха —
на пръсти близките ни се броят.
Ний, живите да вдигнем пълни чаши,
да срещнем Новата с „Добре дошла!“
и нека възрастта да не ни плаши,
защото божи дар е старостта!
Не сме с една година остарели,
а сме година повече живели!!!
* * *
Последен ден от Старата година!
Остават ни броени часове.
Успешна, здравословна тя отмина
и Новата тържествено дойде.
С една година още остаряхме,
а пием, пеем и се веселим;
доволни сме, които оцеляхме,
че победи духът ни несломим.
Наздравици отекват в празненствата,
сурвакаме се близки и роднини
да бъде всеки жив, щастлив и здрав…
Да ни събира все така софрата
и още много следващи години
да срещаме във същия състав!
* * *
Отново Дядо Коледа пристига,
подаръци и в нас ще донесе
за всички — възрастни и дечурлига…
Възбудени и мене питат те:
„Какъв подарък, дядо, ти е нужен?
За най-добрия дядо на света
и много скъп да е, ще е заслужен —
кажи и нямай грижа след това!“
„На дядо нищо не му трябва вече.
Аз имам всичко… И съм с вас богат.
А и животът ми почти изтече…
И не подаръци — дошло е време,
от Бог, догде съм жив на този свят,
да моля, нищо да не ми отнеме!!!“
* * *
Светът на три устои се крепи:
на любовта, храната и шегите;
от скръб и скука, и в най-мрачни дни
със тях живота си ще разведрите.
За любовта (май грешно!) се твърди,
че е прерогатив на младините,
а със храна и смях до старини
безспир до края ще се насладите.
За тънкостите нека не спорим!
Еднакво важни са за нас и трите,
понеже са за здраве синоним
и вярвам всички ще се съгласите,
че е светът от гибел оцелял,
защото се е любил, ял и смял!!!
* * *
Как биха младите го възприели —
да пее грохнал дядо за любов;
с какъв сарказъм биха го осмели —
съдът им би бил грозен и суров!
Та те са го отписали изцяло,
за тях е допотопно същество,
одавна за интимност закърняло…
Голям майтам за всички би било.
А знаят ли какво е да обичат,
Амур щом бъркат с Ерос, зажаднял
за плътски пир със чашите на екс?…
Желанието те „любов“ наричат,
а то по всички норми и морал
е чиста порнография и секс!
* * *
Какво разбират тези луди-млади
от чувството, наречено любов?!
Не са и чували за серенади,
за шепот тих под звездния алков.
Девойката с готовност днес откликва
на първата пробуда на плътта;
невинността си — евтина реликва
загубва в пубертетната зора.
От бара хуква право към кревата
но май че всеки път мъжът е друг;
одавна бракът не е връзка свята —
неверен е и нейният съпруг.
А младостта ни в по-друг свят премина —
тогава скромността бе златна мина!!!
* * *
За любовта са писали и пишат,
изписани са страници безброй;
поети страдат, чезнат и въздишат —
за влюбените няма мир, покой!…
За всеки тя с по нещо е различна,
със собствен облик, с уникален лик,
но общото е, че е безгранична
и че говори на всеобщ език.
Откакто сме човеци сътворени,
от най-далечни времена до днес
и като роби сме ѝ подчинени,
към нея интересът не отслабва
и всеки ред, написан в нейна чест
с неизтощима сила пак ни грабва!
* * *
Кажете ми, какво е любовта!
Лъжа, игра, шега или забава?
Защо, когато ни споходи тя
от разум и разсъдък ни лишава?
И влюбеният, вместо със ума,
загубил за реалността представа,
света открива с розови стъкла
и със сърцето само разсъждава.
Когато се разбуди някой ден,
очи отвори и се осъзнае,
че вече свършил е сънят, в почуда
назад отправя взор и отрезвен,
разбира чак тогаз, че любовта е
най-милата, най-сладката заблуда!
* * *
Каква е тази сила на нагона
за продъжаването на рода,
по-властна и от царската корона,
от разума… Стръвнишки хищна, зла.
Защо подтиква мъжката персона
да разсъждава вместо със ума
със пагубното его в панталона,
а пък жената — с нейната пола?!
Но кой не е изстрадал много пъти
подобна тиранична сляпа страст?!
Разсъдъка ти щом веднъж размъти,
над действията ти добива власт.
И пренебрегнал светския морал,
във ада на греха затъваш цял!
* * *
За кой пореден път ни изненада
с безумството си онзи древен зов,
наречен с евфемизъм днес „любов“
и ни захвърли в шеметна отрада.
И поривът, обзел плътта, ни върна
безброй хилядолетия назад
в един далечен първобитен свят —
в първични форми сякаш ни превърна.
Материя, току-що оживяла,
без разум, без съзнание за срам,
но с ненаситен, неугасващ плам
и на наслада дива се отдала —
неосъзната животинска жажда,
с която вечно се самовъзражда…
* * *
Tъй както нежно, мило е вълчето,
с невинността на малкото дете,
а става хищник като порасте,
така невръстното момче, в което
инстинктът древен на ловеца дреме,
достигне ли веднъж до пубертет,
като младеж от ловна страст обзет
усеща, че за секс дошло е време.
И здраво стъпил на желязно стреме
се хвърля след девойките на лов,
опънал лъка, винаги готов
моминството им свято да отнеме.
В младежа, който те с надежда чакат,
съжителстват и принцът, и дивакът!
* * *
Какво е изневярата? Какво
е грях? Загубих всякаква представа.
С душата ли е по-голямо зло
или с плътта да се изневерява.
Ако с флитуващ поглед съгрешиш,
нима това беда ще ти докара!
И ако в мислите си с някой спиш,
ще се приеме ли за изневяра!
И ако тялото си отдадеш,
а със сърцето си останеш верен…?
За мен е сложна таз гатанка стара!
Но ако питаш днешната младеж,
ще каже, че е флиртът лицемерен,
а секс без обич не е изневяра!!!
* * *
Ако жена си си засегнал с нещо,
ще тряска тя прозорци и врати,
ще се развика, ще спори горещо,
сълза ще пусне, но ще ти прости.
Излъжеш ли я, па макър неволно,
ще ти опява и натяква с дни —
постъпил си „нечестно, грозно, долно“…
Ще мине време, пак ще ти прости.
Удариш ли я на шега със цвете
и този път не ще се разведете,
ще ти прости окъпана в сълзи.
Но ако тя, законната съпруга,
случайно разбере, че имаш друга,
ще те изгони и не ще прости!
* * *
За всяка теза има антитеза.
Денят се сменя с нощ, ноща — със ден.
Ако не влеза, няма да излеза…
Кой би умрял, ако не е роден!
След черна скръб веселие ни чака;
звездите не блестят без нощен мрак;
разводът е последица от брака —
приятел има ли, ще има враг.
До грозното изпъква красотата,
пред глупостта умът е по-голям.
Създаде, според притчата позната,
Бог Ева от реброто на Адам
и за греха сурово ги наказа —
наред с любов им даде и омраза!
* * *
Дори животът ми да беше ад,
пак щях да съм щастлив и благодарен,
че съм дошел на този божи свят,
тъй щедър, тъй красив, тъй лъчезарен;
за шанса ми човек да се родя,
по висш закон, безумно гениален,
с телесни адаптивни сетива,
с език и говор, с разум уникален.
Ала от всички земни чудеса,
които нам Природата дарява,
аз за едно бях винаги готов,
на вечни мъки да се обрека!
Туй чудо, таз божествена изява
бе чувството, наречено любов!!!
* * *
Респект, добри обноски, маниери,
защо, къде изчезнаха, не зная!
Не може днес младеж да се намери,
да ти отстъпи мястото в трамвая!
* * *
Загърбихме добрата, блага дума.
Заслужила ли е такъв бойкот?!
А има сила клетник да раздума,
да преобърне цял един живот.
* * *
Тайната се пази най-добре,
ако в нечий гроб се закопае,
но се съхранява не по-зле,
от човекът, който не я знае.
* * *
Истината никога не остарява,
не увяхва, не изсъхва, не загнива.
И след сто години млада си остава —
времето я прави даже по-красива.
* * *
Лъжата с истина се побеждава,
съперничеството — със щедрстта;
гневът със нежности се укортява,
а злото — с добрина и с доброта.
* * *
Откровенността, макър ценена,
ако се окаже прекалена,
вместо добродетелна, се смята
неприлична като голотата.
* * *
Истината има своята цена.
Както всичко на парите е в услуга;
за бедняка безпаричен, е една,
за богатия, е винаги по-друга.
* * *
Мъдрецът изрекъл е правда голяма.
Звучи злободневно и в новата ера:
„Приятели мои, приятелство няма,
а груб интерес… другото е химера!“
* * *
Мъдрец попитал някакъв младеж:
„Кажи ми, млади момко с взор орлов,
пред Щастие, Богатство и Любов
кое едно от тях ще избереш?“
Младежът хич не се поколебал:
„Избирам Любовта!“ — изстрелял в миг.
Тогава старецът с магичен трик
и трите неочаквано му дал.
„Но ти едно от тях ми обеща,
а сякаш че ми подари цял свят!“
„Да! — подчертал мъдрецът с твърд курсив.–
Понеже предпочете Любовта,
ти стана с нея истински богат,
а с обич и с богатсво — и… щастлив!!!“
* * *
Настъпи пролет в столичния град,
цъфтят зюмбюли, нарциси, лалета
и центърът със жълтите павета
гъмжи от многолюден пъстър свят.
Вървят засмяни хора с бодър вид,
кръстосват парка бебешки колички,
тук весел дядо, там младеж честит
или деца, запяли като птички.
И вред тълпи от прелестни жени,
излезли за отмора на разходка —
сирени с горда, царствена походка,
с изящни форми, с пламенни очи.
И аз, усетил Ерос в млада плът,
пред тази хубост чезна и копнея,
щастлив, че в моя кратък жизнен път
за любовта започвам да живея!
* * *
Все един и същи сън сънувам.
В лятна вечер, скрит на клон върбов,
на русалка млада се любувам
и по нея чезна от любов.
Тя се къпе гола във реката
и обляна в лунна светлина,
като рибка плува и се мята —
лъскат се ръце, гърди, бедра…
Гледам я — красива, стройна, сочна,
като ангел чиста, непорочна,
а в кръвта ми страсти зли горят…
Гмуркам се целувка да открадна,
но щом стигна до водата хладна
и сънят ми свършва всеки път!
* * *
В чакане, в скучна почивка
тягостно мина денят;
месецът с тъжна усмивка
грейна над селския път.
Втурнах се с мисъл унила
в близкото пусто поле —
луд, че от моята мила
днес пак писмо не дойде.
Мигаха в мрака светулки,
в дъхави купи сено
полски щурчета с гъдулки
свиреха живо хоро.
Стана ми някак по-леко,
вмъкнах се тихо сред тях
и като легнах на меко,
дълго звездите броях.
Някой тогава ми рече:
(сън ли бе или какво!)
„Връщай се млади човече,
утре ще имаш писмо!“
* * *
Затворен в древни времена
духът ми спеше в бронзов съд;
Девойка скромна и добра
съда откри в затънтен кът.
С наивитета на дете
тя плахо го подритна с крак,
но любопитсво я обзе
и дръпна прашния капак.
Освободен от своя плен,
аз ръст изправих със замах,
прегърнах я и в миг блажен
с вековна жад я обладах.
И от тогава до сега
съпруга скъпа ми е тя!
* * *
Лилия
Цъфтят в градината цветята
със цветовете на дъгата
и мамят нежни и красиви,
като девици похотливи.
С маркуча сутрин ги поливам,
от мириса им се опивам
и тласкан от мистична сила
букет бера за мойта мила.
А тя, застанала на прага,
сънлива, сладко се протяга,
лицето ѝ цъфти в усмивка
и закачливо ми подмята:
"И аз съм цвете сред цветята,
нуждаещо се от… „поливка!“
* * *
В живота ни не те видях зад мен!
Не си зад здравия ми гръб се крила,
да търсиш завет, сянка и закрила
за своя нежен пол, от мощ лишен.
Но и пред мен не тръгна ни веднъж!
Не ме задмина — беше деликатна;
причината сам смогвах да отгатна —
щадеше ЕГО-то ми като мъж.
А редом с мен вървя в семеен впряг
до рамото ми като равна с равен,
назад не изостана ни на йота.
И в старостта не се предаваш пак.
Посрещаме я двама с взор, отправен
към гаснещия залез на живота.
* * *
И днес когато взор назад отправя,
се чудя още как ли сме могли
с такава стръв и с дисциплина здрава
да покорим житейски планини.
Какви несгоди, трудности, прегради
преодоляхме в дружен брачен впряг!
Макър че бяхме крехки, нежни, млади,
не вдигнахме докрая бял байрак.
И в старините пак сме оптимисти —
със борбен дух, младежки напористи.
Но чак сега разбирам в послеслов —
за всички тез успехи тайни няма!
Постигнахме ги с нашата голяма,
красива, чиста, истинска любов!
* * *
След половин век моята съпруга
блести все още с чар и с красота.
За нищо не света не бих със друга
я заменил — една остана тя.
Незаличими спомени съвместни
душите ни са свързали в едно
и няма между нас игри нечестни,
нито за трети, чужд човек, место.
Бе любовта ни чиста и прекрасна,
в другарство, в дружба с времето прерастна,
живяхме в хармоничен брак — мечта!
И ако имам друг живот, пак с нея
така бих искал да го изживея,
без нито ден, ни миг да променя!
* * *
С един единствен кратък епитет
бих обрисувал моята любима
и този епитет е „несравнима“,
но той обхваща качества безчет.
Красива е като модел наглед,
но с красота естествена, не мнима,
в гърдите си сърце на ангел има
и нежен, благ характер като мед.
Тя, с диплома от университет,
е също първокласна домакиня,
а в кухнята — вълшебница-богиня!..
Достигнах до седемдесет и пет,
но не намерих като нея друга
по-ценна и по-предана съпруга.
* * *
Старее милата ми, кротко страда —
годините ѝ много ѝ тежат.
И болести я мъчат без пощада —
износена е крехката ѝ плът.
А аз макър да съм по-стар от нея,
стоически понасям старостта,
с проблемите ѝ болестни живея,
кураж ѝ вдъхвам, с думи я теша.
И в спомен мил унесен виждам ясно
след сватбата момичето прекрасно
в онази нощ, останали сами…
И вечна благодарност в мен прелива
към таз, която нежна и свенлива
моминството си с обич ми дари!
* * *
Да се събудиш рано сутринта
с любимата до теб полузаспала
и топла плът, за близост закопняла
да милваш нежно с ласкава ръка.
И бодър, свеж, усетил лъвска мощ
да я обгърнеш и в прегръдка здрава
безумно да я любиш до забрава,
като жених през първа брачна нощ.
Но ако някой ден те домързи
да утолиш нагона в плът корава
и в размисъл, „To be or not to be“[14]
пропуснеш своя дълг и ритуал,
сънят пред секса предпочел, тогава
ще значи, че си вече остарял.
* * *
Откакто помня ний сме неразделни,
един до друг вървяхме в полет смел,
по два житейски пътя паралелни
в една посока, към еднаква цел.
И много скоро те в едно се сляха,
сърцата ни обвърза брачна сплав
и заживяхме тъй под обща стряха
до днешен ден в съюз свещен и здрав.
Но има висша, по-велика сила
от всяка обич. По закон нелеп
ще се яви сама пред мен и теб,
но няма заедно да ни повика
в едно и също време — ден и час;
Един ще бъде пръв. Дано съм аз!
* * *
Ще дойде тя — онази нощ последна!
Ще дойде в неизбежен кобен час
и ще обгърне с плащ в прегръдка ледна
душата на единия от нас.
На сутринта — о, свети ритуали,
с рутинна нежност милата ръка
безжизненото тяло ще погали
и в ужас ще установи смъртта.
И дълго горки вопли и ридания
в безсънни нощи глухо ще ехтят…
За живия, в тревоги и в страдания
ще бъде самотата страшен ад.
Живот е, мила, докато сме двама,
един отиде ли си — живот няма!
* * *
Стареем ний в спотменска надпревара —
жена и мъж в семеен маратон.
И аз се мъча да те изпреваря,
задъхан като грохнал болен кон.
А цял живот да си призная честно,
бях кавалер и правех все така,
че в нашето съжителство съвместно
да имаш ти във всичко преднина.
Но този път прощавай, моя скъпа,
аз няма първенството да отстъпя
и както съм решителност набрал,
не виждам нито пречка, ни причина
в мига последен да не те задмина
и пръв да стигна близкия „финал“!
* * *
Тя външно не е туй което бе!
Напразно се опитвам да намеря
чертите на момичето от вчера,
с които грабна моето сърце.
Набръчкано е милотото лице
и стройното като фиданка тяло
се е отпуснало и наедряло,
в очите ѝ умора се чете.
Но нейната духовна красота
и ангелската доброта безмерна,
и любовта ѝ предана и верна
не са се променили до сега.
Обичам я каквато е … такава
тя все по-скъпа с времето ми става!
* * *
Не съм до днес изпитал самотата,
но аз я чувствам, тя е вред край мен,
във всяка стара баба непозната,
погледнала ме с взор опечален.
На улицата, в парка, в магазина…
отчаян зов в очите ѝ чета:
„Самотна съм… Съпругът ми почина,
децата ми напуснаха дома!“
Понякога дори ме заговаря,
за времето направи коментар.
Съзнавам го, достатъчно съм стар,
мъжа не търси в мене, а другаря
покойния съпруг да замени
в нерадостните ѝ вдовишки дни.
* * *
Милата старица
„Ти все така си хубава и млада“ —
ѝ казах, и не беше комплимент.
А тя: „Фасада, миличък, фасада!…“ —
гласът ѝ прозвуча като ламент.
Изминаха години от тогава.
Запазих се и аз в приличен вид,
но спретнатата външност заблуждава —
зад нея немощен старик е скрит.
И чуя ли от някого похвали
по мой адрез, че съм изглеждал млад,
все нея си припомням как се жали,
че вътрешно е веч увехнал цвят.
И тъжните ѝ думи без отрада
мълвя: „Фасада, миличък, фасада!…“
* * *
Тя като сянка покрай мен премина —
за миг ми заприлича на врабче
с проскубана и мокра перушина,
с отпуснати, прекършени криле.
Накуцваше с бастунчето, сиротна,
на две превита — явно бе под стрес,
но роклята ѝ модна бе страхотна,
прическата, обувките… — финес!
На младини ще е била красива.
Кой знае — и богата, може би.
След нея със въздишка похотлива
мъжете са обръщали глави.
Приличаше на птица наранена,
но горда и с достойнство. Несломена!
* * *
С каквито и хвалебствени слова
за майка ми сонети да напиша,
все чувствам, че перото ми издиша —
не е, което заслужава тя.
Как с думи бих могъл да изразя
онази нейна обич безусловна
и преданост до гроб жертвоготовна,
и всеотдайност… — нямащи цена?
Не е възможно! Но друг начин знам,
да ѝ отдам респект. Да беше жива,
с делата ми тя би била щастлива.
Подарък най-желан и най-голям
би бил, ако в живота преуспея
и съм такъв родител като нея!
* * *
През всички векове и времена,
във племена, съсловия, народи,
с различни обичаи, бит и моди
тя все една и съща е била.
Без разлика на произход и род,
на вяра, етност, класа, цвят и раса,
Бог ѝ е дал велика цел, нагласа
да ражда, да създава нов живот.
Но не е край родилният ѝ акт!
От него истинският дълг започва,
защото тя е благодатна почва
за обич, всеотдайност, жертви, такт…
Тя, майката, без отдих и отмора
нон-стоп до гроб от нас изгражда хора!
* * *
За тях не се говори общо взето —
безименни незнайни прадеди;
в забрава ги покри небитието,
от идентичността им ги лиши.
Напразно като иманяр дълбая
във миналото с векове назад.
Трохи намирам, но и с тях накрая
възраждам тяхния погинал свят.
От корени, прораснали дълбоко
изграждам родословното дърво,
оформям в клони тяхните останки;
Там горе на върха му най-високо
и моят клон в свещенно тържество
се люшка с внуците ми — свежи гранки!
* * *
„Твоите деца не са твои деца.
Те идват чрез теб, но не от теб.“
Баща и син сме по закон,
но в родословното дърво
не съм филиз от твоя клон —
аз имам чуждо потекло.
Чрез теб дойдох на този свят,
но нося поетичен ген,
от някой древен бард-номад
по път нелеп онаследен.
Духът му горд е съхранен
като послание у мен,
отправено към вечността…
И аз по стар закон натам
като херолд ще го предам
на бъдещите си деца.
* * *
Защо съм с дух чувствителен устроен,
та плачове не мога да търпя
и чуя ли ги, тъжен и разстроен
зад тях предчувствам някаква беда.
Каквито да стоят зад тях проблеми
в един поток сълзите им текат,
с еднаква мощ и малки, и голями
раняват и разкъсват мойта гръд.
Но зная плач, като камбанка нежен —
достигне ли ме, се топя разнежен
и се възнасям умилен възбог…
Той нов живот широко възвестява
в родилното с успешната поява
на току-що роденият отрок!
* * *
Часовникът мълчеше полубуден,
стрелките му потрепваха едва.
Поглеждах ги тревожен и възбуден —
безкрай се очертаваше ноща.
От оживената родилна зала
долавях шум, неясни гласове…
Но сякаш че измина вечност цяла,
а детски глас не чух да изреве.
Дали в моментна дрямка бях унесен,
внезапен детски плач раздра покоя
и сякаш хор от ангели запя
най-нежната и най-омайна песен!
Роди се нов живот, по-скъп от моя —
най-милата, най-сладка дъщеря!
* * *
Да се не връща онзи черен ден!
Жестока вест сърцето ми попари
и тежка мъка легна върху мен,
премаза моя дух и плещи стари.
Най-свидното, най-скъпо същество
угасваше от болест покосено;
безпомощен до нея, свел чело,
молитви шепнех кротко и смирено.
Аз, атеистът, молех през сълзи
Всевишният от смърт да пощади
единствената моя щерка мила…
……………………………………………..
„Под ножа“ тя по чудо оживя!!!
Не знам какво бе, Бог или Съдба,
но явно ѝ помогна Висша Сила!
* * *
На Анита
То бе подарък скромен, малък жест —
саксийка с цвете нежно и омайно.
Поднесе ми го в оня ден злочест
на скръб и отчаяние безкрайно.
И с него пожелание дойде
за здраве и късмет на дъщеря ми;
тъй може само майчино сърце
духа ни да крепи в беди и драми.
Лежеше тя като прекършен цвят
без дъх на хирургическата маса.
Вън чакането беше страшен ад —
агония през девет дълги часа.
Тя, милата, напълно оздравя.
И дълго, дълго цветето цъфтя!
* * *
Човек не бива никога да губи
надежда до последния си час;
когато го слетят несрети груби,
би трябвало да вярва и тогаз.
Ний минахме премеждие голямо
със пет процента за избава шанс;
през плач се молехме за чудо само,
загубили душевен мир, баланс…
И то дойде в последните минути,
във тез проценти, сведени до пет;
съдба ли, Бог ли бе или късмет,
молитвите ни свисше бяха чути —
намерихме спасителния брод
до свиден бряг за нов честит живот!
* * *
Надеждата, дори да е нищожна,
по същество е винаги надежда
и даже да изглежда невъзможна,
пак с вяра в чудесата ни зарежда.
Изпитах го на собствените плещи —
душата ми трагедия изстрада,
но с нея, през терзания зловещи,
преминах всички кръгове на Ада.
Мъждеше тя като свещица в мене,
закрилях я от ветровете с шепи
и стана чудо — плахото горене
във огън лумна… С шансове нелепи,
надеждата ми рахитично бледа
в бедата ми се увенча с победа!
* * *
Кой е създал живота? И кога? —
Загадка вечна и неразрешима,
но щом Вселената и нас ни има,
то има и Създател на света!
Какъв е Той? Природа или Бог?
Или всевишна, всемогъща Сила,
която някога е сътворила
от хаоса небесния чертог.
Към тоз Създател в чер съдбовен ден,
останал без надежда и отчаян,
за помощ аз отправих скръбен зов…
И стана чудо — невъзможно! Мен,
неверникът, нещастен и окаян,
обсипа Той със своя благослов!!!
* * *
Ще помня аз до сетния си ден
онази Holly Night[15] и онзи миг,
когато с внука ми новороден
ти се показа със сияещ лик.
И аз разбрах по твоите очи,
че всичко е преминало добре
и, Thank’s my Lord[16], напразни са били
вълнения, тревоги страхове…
А в кошчето, заспал като Христос,
съзнаващ явно своята цена,
внимание не ми обърна той…
И ти, отгатнал моя ням въпрос,
в усмивка по-широка засия
и гордо рече: „It’s a perfect boy!“[17]
* * *
И пак е пролет. Слънцето пече.
Цветя ухаят… Пеят пойни птички…
Кръстосват парка бебешки колички
и вред народ — разбунено море.
И аз, един от първите, съм тук.
Сред млади баби, рано овдовели,
обединени от еднакви цели,
в количката разхождам своя внук.
Поглеждаме се, махаме с ръце,
обменяме хвалби, суперлативи
за бебетата сладки и красиви
и гордостта ни с тях безспир расте!…
Една любов безмерна и велика
за нова роля старостта извика!
* * *
Изпитвах ужас, страх от старостта
като от тежка болестна зараза,
ала като пристигна, се оказа,
че толкова опасна не била.
Напротив! Бе приятен тих сезон.
И двама внуци — палави момчета
ми чуруликаха като врабчета
и цял ден аз ги носех на дуркон.
Отново щастието ме обзе.
Изпитах непозната до днес радост,
навлязох в друга, чудна втора младост,
възнасях се на седмото небе.
И истината чак сега прозрях,
животът ми по-пълен стана с тях!
* * *
На Джордан
Лежим един до друг в леглото двама,
той здраво стиска моята ръка.
Приспивам го и в тъмнината няма
с тих глас народна приказка редя.
Превърнат в слух, той разказа попива,
но милият е капнал от игри —
личи си по прозявката сънлива,
че е готов и скоро ще заспи.
След миг усетих, че ме разцелува!
„Good night. I love you[18], дядо“ — промълви.
А моето сърце се развълнува —
разнежен, трогнат, насълзих очи.
В таз детска обич, чиста и велика
се крие щастието на старика!.
* * *
Звънец звъни, излизат ученици,
събират се в училищния двор;
Зад очилата си, присвил зеници,
към тях отправям миопичен взор.
Оглеждам ги — какви деца красиви!…
Охранени, облечени добре
и като птички волни и щастливи
Да можеше сега да съм дете!
А, ето ги… и те се появяват,
любимите ми внуци… Две лица
сред пъстрата тълпа се открояват.
Мой ред е в къщи да ги прибера.
Ех, дядовата гордост е голяма —
по-хубави от тях не виждам… Няма!
* * *
Тъгата все по-често ме облъхва —
ефирно нежна, сякаш лек зефир.
Душата ми потръпва и въздъхва,
потъва в своя неспокоен мир.
Тя в щастието си неутешима,
скърби и страда, че не съм по-млад,
страхува се, че няма да ме има,
когато внуците ми порастат.
И няма да ги видя възмъжали…
Но най ме ужасява мисълта,
че след смъртта ми някога едва ли
те ще си спомнят, как като деца
за тях се грижех, глезех и развличах,
и как безкрайно много ги обичах!
* * *
На Шон
Набира сили младото ти тяло,
със седмици и месеци расте
и става по-мъжествено, по-зряло —
не си веч дядовото ми хлапе.
От щастие и гордост се опивам,
но тъжна мисъл често ме гнети,
защото в твоя лик се преоткривам
в онези мои ранни младини.
И тъй за младостта ти се тревожа —
не го съзнаваш, че е кратка тя.
И аз не съм могъл да предположа,
че е безкрайно близко старостта.
Ти в своята наивност си блажен —
не можеш себе си да видиш в мен!
* * *
На Шон
Докосне ли с ръцете си китара
и с устрем вдъхновен и трепет млад
любимата мелодия подкара,
той сякаш литва в друг свой чуден свят.
Лицето му в усмивка засиява
и цялото му волно същество
под звуците ѝ се преобразява —
превръща се в естрадно божество.
Той свири… свири… В песента красива
душата си разбунена излива
и нотите в мечтателен летеж
се извисяват пламенни и горди
и носят с юношеските акорди
възторг, тъга, вълнение, копнеж!…
* * *
Твоите деца, не са твои деца…
Тяхен херолд си, не техен баща.
Те не от теб, а чрез теб са дошли,
с гени от чужди, далечни предци.
* * *
Когато нещо скъпо свърши, знай,
че то не е напразно отлетяло;
от всеки тъжен, безнадежден край
започва ново, по-добро начало.
* * *
В живота всичко става по съдба,
но съдбините кой предопределя?
Не е ли собствената ни ръка,
а не оназ божествена повеля!
* * *
Господи, търпение ми дай да понеса,
туй, което сам не бих могъл да променя!
Смелост — за да променя това, което бих могъл,
а за да ги различавам — мъдрост и акъл!
* * *
Почитай, радвай се на дребните неща,
че може някой ден, достигнал старостта,
като зарееш в спомените си очи,
да разбереш, че те големи са били.
* * *
Не можеш своя старт да промениш!
Животът е за жалост отлетял,
но можеш от сега, ако решиш
да промениш житейския финал.
* * *
Ти нямаш вече воля над вчерашния ден.
Не ти е още утрешният подчинен.
Но днешният пред теб е…, започнал е едвам.
Ако го пропилееш, виновен ще си сам.
* * *
Не е времето, което преминава,
истината другаде се крие —
според древнофилософската представа
преминаваме през него ние.
* * *
Когато си припомня младостта,
все още се вълнувам и жалея,
но ако трябва да се върна в нея
пак старините ще предпочета.
Не съм бил никога така богат
като сега със двамата си внуци
и ако доживея и правнуци,
спокойно ще напусна този свят.
Велико нещо е да виждам в тях
като в щафета родовите гени,
поели път към бъднини свещени.
И даже като се превърна в прах,
ще знам, че не напразно съм живял,
по образ свой потомство съм създал.
* * *
Отиде си изцяло моят свят —
от него нищо живо не остана;
а само спомени — сърдечна рана,
ме връщат със носталгия назад.
Споделям ги със внуците си днес,
а те уж слушат съсредоточено,
но стигна ли до хурка и вретено,
загубват моментално интерес.
Разправям им какво е гроздобер,
как в каца гроздето с крака се мачка,
за дървеното рало, за вършачка…
Не ме разбират — нямат си хабер.
Но по-добре! В модерен свят родени,
не го съзнават, че са ощетени!
* * *
Не се наслушах на красиви рими,
на трелите на славей-чародей,
на гласове и музики любими,
на лирата на древния Орфей.
Не се нагледах на простори сини,
на паркове с разцъфнали цветя,
на скулптури изящни, на картини,
на ангелска моминска красота.
Не се наситих на жени горещи,
на сладостта на зрялата им плът,
жадувам още за любовни срещи.
Ех,спомените парят, но сладнят!
Не се нарадвах и на дечурлига —
един живот за нищо ми не стига!
* * *
Пред болестите всички ний сме равни.
Медали, слава, титли, сила, власт…
престават в някой кобен ден и час
пред тях да са предимства меродавни.
Видял съм болни бедни и богати,
живяли в глад, в мизерия, без грош
или в палати — в пищност и разкош —
еднаква болест в гроба ги изпрати.
Назад, на историческите сцени,
крале, велики вождове, бойци…
в могъществото си не са били
и те от болестите пощадени.
На всички нам съдбата е еднаква —
два метра трап накрая ни очаква!
* * *
Юбилейно — 10 години Клиника по Хематология
Десет години борба за искрица живот!
Стъпка по стъпка преследвахме твърдо смъртта,
търсейки в мрак непрогледен спасителен брод,
за да възвърнем отново в света радостта.
Десет години събирахме опит горчив,
ту победилтели, ту победени в двубой
с призрачен враг, но по пътя неравен, трънлив,
ни за минутка не спряхме, не бихме отбой.
Десет години дарявахме миг подир миг,
късахме здраве от нашите щедри сърца,
нашата обич човешка бе броня и щик,
нашата вяра — звезда пътеводна в ноща.
Десет години Голгота… жестока съдба,
нощи безсънни и жадни очи за живот.
Колко от тях с помощта ни намериха брод,
за да се върнат отново с усмивка в света!
* * *
Като олово споменът за тях тежи —
пред себе си ги виждам. И в съня си даже.
Не може ужасът в невръстните очи
да се опише с думи, ни да се разкаже.
Един въпрос напира в погледа им ням:
„Защо на нас се падна тази орисия?!“
Не зная отговора, но и да го знам,
сърце не би ми дало да им го разкрия.
Безмилостна, жестока беше болестта.
Лечението — изпитание голямо.
Направих всичко мъките им да смекча
и в тежкия двубой утеха виждах само
в това, че изпълнявах своя дълг свещен
и нямаше по-вещ, по-опитен от мен!
* * *
През многолетната си кариера
какво не съм видял и преживял!
Понякога отчаян губех вера
в човечността и светския морал.
Одавна бе, а сякаш беше вчера —
преглеждах изнасилено дете.
И днес при спомена от гняв треперя —
захвърлили го бяха да умре!
Кое сърце с ръка окървавена,
коя нечиста съвест бе могла,
така да похити невинността?!
Повярвайте ми, при подобна сцена
аз се срамувах в двадесети век[19]
да се наричам с името човек!!!
* * *
Как може да застанеш пред дете
и то с усмивка болна и убита
печално те изгледа и запита
дали от болестта си ще умре?
Ще позволи ли твоето сърце
да кажеш истината дълго крита
или лъжа? Та то на теб разчита!
И съвестта нима не ще те спре?
Аз имам дълголетен трудов стаж
и кариерата ми е към края,
събрал съм много опит, такт, кураж…
Но даже вече старец белокос
не се срамувам днес да си призная:
„Не съм подготвен за такъв въпрос!!!“
* * *
Те идват от небесните простори,
незрими, тихо пърхайки с крила
и Бог чрез тях с напътствени слова
ни дава благослов и ни говори.
И песните им нежни и омайни
се леят с чуден арфен съпровод —
за Рая, за Отвъдния живот
пред нас разкриват чудеса и тайни.
За всеки има ангел да го брани,
да бди над него в земния му път…
Но, (много хора ще ми възразят),
те също дебнат в топлите си длани
да грабнат някоя душа без жал,
щом Бог го е решил и пожелал!
* * *
Не съществува правда в този свят —
щом има пръв, то има и последен.
Един е незаслужено богат,
а друг се трепе и до гроб е беден.
Уж равни сме родени, но не сме.
Умът ми и до днес не проумява,
защо детето трябва да умре,
а век старикът грохнал доживява.
Не! Няма справедливост в този свят!
А има ли на Другия, не зная.
Но като гледам, мъка ми припада —
с рушвети, с връзки в траурен парад
приемат явни грешници във Рая,
а праведниците изпращат в Ада!
* * *
На Н.[20]
Сред снежна белота в премяна бяла,
окъпана от сутрешни лъчи,
като принцеса, сладък сън заспала,
спокойна, неподвижна тя лежи.
Лицето ѝ в застинала усмивка
необичайно розово блести
и все тъй и във вечната почивка
е то красиво, без коси дори.[21]
Клепачите ѝ — плахи пеперуди,
притихнали, не трепват в свят покой.
Не може нищо — ни сълзи безброй,
ни майчиният плач да я разбуди.
През тази нощ отнесе болест зла
там, в небесата нейната душа!
* * *
Serenity[22]
Не се помръдва тялото младежко.
Спокойствие… Безмълвна пустота…
Преди минути дишането тежко
подобно ехо постепенно спря.
Не трепва болничното одеяло
като саван над спортните гърди;
лицето ведро, сякаш сън заспало,
в усмивка–тъжен ореол блести.
Не е успяла болестта[23] му кратка
в съдбовната и смъртоносна схватка
от красотата му да го лиши…
Прекършен цвят в разцвета на цъфтежа.
И младостта му безнадеждно свежа,
ще прецъфти след часове, след дни!
* * *
Сълзи съм виждал като дъжд пороен,
разкъсвали са моето сърце
и дълго аз съм бил от тях разтроен,
забрава докато ги отнесе.
Но те не са били прерогативи
в живота ми на лекар и човек,
сълзи на радост в мигове щастливи
съм изживял по своя път нелек.
Те капят като перлени мъниста
по грейналото детско личице
и благодарност истинска и чиста
в засмяните очички се чете.
Сълзите на детето оздравяло
разнежват моята душа и тяло!
* * *
От гледище на лекар аз твърдя,
че няма нищо пошло в голотата;
във всяка жива форма на плътта
божественост се крие — чиста, свята.
Природата искусна е била,
от тялото шедьовър е създала
и за да продължим с любов рода,
нам детеродни органи е дала.
Така по своя гениален план
е сляла в хармонично съвършенство
телесното с духовното блаженство
и само сквернословният профан
това изящество анатомично
би омърсил със прозвище: „цинично“!
* * *
Във болницата шества голотата,
но не е от музеен интерес,
защото изпълнява дейност свята —
помага на лечебния процес.
И смешно е дори да го спомена,
че и с нудизма няма връзка тя;
не е участница в конкурсна сцена
за Мис и Мистър Свят — по красота!
Тук светските лаически представи
за грозно и красиво не важат —
критерият е сведен до един.
Красиви са телата, щом са здрави,
но грозна — боледуващата плът.
И здравето за хубост е аршин!
* * *
В каквато да е възраст с пълно право
и скромното на вид човешко тяло
от здравна гледна точка, като цяло,
се смята за красиво, щом е здраво.
Когато лекарят го оценява,
не го вълнуват прелестите в пола,
дори плътта да е изящна гола,
я вижда грозна, ако е болнава.
Природата във тайнственост интимна
шедьовър от човека е създала
и в съществото му се е вградила…
За него здравето е синоним на
живот, любов, успех, триумф, възхвала
и тържество на вечната ѝ сила!
* * *
О, суета човешка! Нямаш край.
Докато на земята съществува,
човек ламти за мним еснафски рай —
със здравето си в пот облян търгува.
Закупи дом, но като го сравни
със ближния си, сякаш е хралупа;
заменя го; сменява и коли;
пари, злато, луксозни вещи трупа.
Но други грижи болния от рак
тревожат в тежки мъки и неволи
и той едно желание лелее —
като заспи, да се събуди пак
и в безнадеждност трескаво се моли
рождения си ден да доживее!
* * *
Децата ни са всичко в този свят!
Привързани с родителски окови,
за тях на саможертва сме готови
през всеки миг, ако ни призоват.
С това приключват нашите права.
Макър че от плътта ни са родени,
те носят родови (не наши) гени
на прадеди от прежни времена.
И не е в детеродната ни власт
да искаме да станат като нас;
животът ни отрежда дълг и роля
да им помогнем да се изградят
почтени хора и поемат път
по собствен вкус и тяхна, лична воля.
* * *
Какво му трябва на едно дете?
Семейство, дом, родителска защита…
Любов и топли грижи да изпита,
та волно и щастливо да расте.
Аз имах всичко — обич от сърце,
уют в семейство здраво и задружно,
готово всеки миг ако е нужно,
живота си за мен да отдаде.
В градивна атмосфера ден след ден
укрепна моят дух и лично его
и излетях в живота окрилен…
Щастливо детство без войни, без стрес!
Съзнавам ясно, че дължа на него
това, което представлявам днес.
* * *
Детето с такт, с чалъм се възпитава.
Когато върши пакости, бели,
то в своята незрялост не съзнава
дали са лоши те или добри.
Ако му обясниш и продължава,
смъмри го леко и го опрости,
ала след всяка следваща проява
ще трябва май да го наказваш ти.
Но сметнеш ли, че като го наказа,
си накърнил невръстното му ЕГО,
тактично крачка отстъпи назад!
Поука, а не злоба и омраза,
ти би желал да породиш у него
и не да го направиш невропат.
* * *
Недей, дете, живота си разкрива,
особено когато си добре,
че хората са паплач завистлива,
не ще ти се зарадват от сърце!
Те „всичко хубаво“ ти пожелават,
но сбъдне ли се, завист ги гризе;
понеже вечно с нещо се сравняват,
от тях не искат да си по-добре.
В момента, в който почне да завижда
и слепият без зрение роден
добива пак способността да вижда,
и немият от говора лишен
започва да говори и хортува,
и глухият започва пак да чува!!!
* * *
По фигура ти още си дете,
не бързай да се правиш по-голяма!
По модните ти дрехи се чете,
че искаш да изглеждаш млада дама.
На детско-юношески кръстопът
крилцата да разпериш си готова.
Отвред те хвалят, мамят и зоват,
но и хвалбите често са отрова.
Поспри се и се радвай на мига,
че си отива детската омая!
А зрелостта ще те слети сама
и цял живот ще бъде с теб, до края.
Но никога не ще си пак дете!
В една посока времето тече.
* * *
Ще дойде ден в живота ви, когато
храната няма веч да ви сладни,
виното ще е кисело, дори
водата ще с вкус на гнило блато.
Подаръците за рождени дни
не ще ви радват и да са от злато,
ни дрехите извезани богато,
ни власт, нито имане, ни пари…
Единствено семейството тогава
ще ви ощастливява и крепи.
За него изневярата е брадва,
пазете го от любовта лукава,
за да го имате в онези дни,
когато нищо няма да ви радва!
* * *
Не чакай цяла седмица да мине,
за да отъхнеш в уикенда чак!
Кой знае, може да ти се размине —
да ти подложи някой тайно крак.
Не чакай девет месеца в година
за лятото, да идеш на курорт!
Пътувай и през зимата в чужбина,
ще срещнеш там и лято и комфорт!
Не чакай цял живот да дойде прага
на старините — те не са далече,
да го удариш на живот тогава!..
Живей мига сега, недей отлага,
че утре може да е късно вече —
не всеки пенсията доживява!
* * *
В живота всеки своя избор прави.
Застане на съдбовен кръстопът
и пътища различни — криви, прави,
в неведоми посоки го зовът.
Според ума си сам реши проблема
и тръгва, своя жизнен път избрал;
по своя воля рискове поема
еднакво за успех и за провал.
Какъв човек ще стане в обществото?
Добър и честен, с лаври увенчан
или крадец, престъпник, наркоман…?
От него само зависи, защото
е всеки на съдбата си ковач —
себетворец или гробокопач!
* * *
Когато нещо можем да направим,
без разлика каквото да било,
ний вечно го отлагаме и бавим,
без даже да се питаме защо.
През младостта ни всичко е прекрасно!
В копнежите ни, в дръзките мечти
сме подсъзнателно съвсем наясно,
че то от нас самите зависи;
и щом желанието ни обземе,
ще го превърнем в дело без проблем,
но няма как тогава да прозрем,
че като го проточим дълго време,
ще се окаже някой ден и час,
че повече не зависи от нас!
* * *
В живота всичко има две страни:
Монетата — езито и турато,
делата биват лоши и добри
и обществото — бедно и богато.
След тъмна нощ се ражда светъл ден.
След страшна буря — свят покой настава.
След всяка смърт — отрок новороден
скръбта превръща в радост величава.
Там, гдето срещнеш пошлост, грозота,
откриваш също много красота,
под най-различни форми заблестяла…
Две лични гледни точки… Две страни…
От теб, от никой друг не зависи
коя страна ще виждаш на медала!
* * *
Веднъж една от лелите ми рече:
„Неволка беше моят помагач.
Не бих отишла толкова далече
ако се вайках през сълзи и плач.
Запретвала съм не веднъж ръкави
и тъй съм се оправяла сама;
не чаках друг нещата да ми прави,
не се предавах лесно без борба.“
И аз подобно тази моя леля
не търсех трудностите да споделя,
товара си на някой друг да дам.
Със двете си ръце отбивах злото
и нейното превърнах в свое мото
под ново име: „Направи си сам!“
* * *
На тънка вейка пойна птичка пее,
душата си във песента излива;
не е стабилна клонката чуплива,
ще се прекърши, вятър щом повее.
Но тя съвсем на нея не разчита,
крилете ѝ са нейната опора,
разперва ги широко и в простора
към безопасно място с тях полита.
И ти, дете, от птичката хвърката,
от волния ѝ дух вземи поука!
Не чакай чужда помощ и сполука,
загубиш ли опора под краката.
На себе си, на собствените сили
разчитай в дни критични и унили!
* * *
Когато от небето екне тътен,
след зарево от ярки светлини
и в океана вятърът попътен
пътуващия кораб връхлети,
то не е с цел, под напора му бесен,
да го обърне и го потопи,
а от гигантската му мощ понесен,
да стигне обетовани земи.
Тъй нас ни тласкат бурите метежни,
но не към крах по земния ни път,
а бойния ни дух да укрепят,
за да достигнем висоти безбрежни
и в бурния житейски океан
превърнем в дело всеки блян мечтан.
* * *
Не съм бил черноглед до днешен ден!
Да виждам всичко черно или сиво
и грозно — очевидното красиво;
да считам, че съм без късмет роден.
В живота с цялата му пъстрота
разчитах разумът ми да ме води,
посрещах неуспехи и несгоди
без хленчене, без някой да виня.
Запретвах всеки път ръкави сам
и предизвиквайки съдбата смело,
довеждах до победа всяко дело
без мисъл някога да се предам.
Късметът често е това, което
сами сме изградили в битието!
* * *
Из миналото с болка да се ровим,
да плачем над разплисканото мляко,
то значи да се ощетим двуяко —
не ще ги върнем, само ще се тровим.
За бъдещето си да се тревожим,
за нещо дето някога едва ли
ще ни се случи, век да сме живяли —
на адски мъки тъй ще се изложим.
А между тях достъпно и реално,
с възможности и шансове библейски,
е настоящето ни уникално;
от нас зависи всеки миг до края
да изживеем по епикурейски…
Това е Рая. Друг, уви, не зная!
* * *
Съдбата ни поднася изненади,
не винаги приятни и добри,
и няма как човек да предугади,
след ден, след час какво ще го слети.
Но трябва ли това да ни смущава?
Ако живеем в постоянен страх,
ще се лишим от спортната забава
в играта на житейския ни шах.
В живота ни освен успехи има
провали, несполуки и беди…
След пролет идва лято, после — зима
и пролет пак… И все така върви.
Съдбата всеки ден ни изненадва —
веднъж ни наскърби, друг път ни радва.
* * *
Какво е младостта? Красива пролет!
Пръщиш от здраве, мощ… Кръвта ти ври…
И твоят дух разбуден в дързък полет
поема към незнайни висини.
И окрилен от вяра и надежда,
не го съзнаваш, че е кратка тя;
животът вековечен ти изглежда,
а той, уви, е миг от вечността!
За теб е старостта миражна зима,
далеч е нейният убийствен мраз
и в своята незрялост извинима
не можеш себе си да видиш в нас.
Делят ни всъщност два сезона само,
но то е разстояние голямо!
* * *
Не давайте на младите съвети,
ако не са ги искали от вас!
И не бъдете с „чуждото“ предвзети —
мълчете си и си правете пас!
Не се опитвайте да ги възпрете,
дори да са поели грешен път!
Ще си смирят един ден духовете —
сами накрая ще се вразумят.
Така реката буйна и пенлива
напролет от топящия се сняг
приижда, бреговете си прелива…
Но лято дойде ли, покой намира
и укротила лудия си бяг,
в коритото водите си прибира.
* * *
Доброто
То се представя с хиляди лица,
но винаги с едно и също име
и в нашите представи синоним е
на благородство и на доброта.
Направи ли ти някой добрина,
дори наглед да ти се струва малка,
голям поврат като с магична палка
в съдбовен миг да стори би могла.
Доброто дело — дар от херувим,
животът е без него немислим,
над злото то победно триумфира…
И слепият го вижда без очи,
и глухият го чува без уши —
директно към сърцето път намира!
* * *
Добрата дума! Кой не я обича?
Приятно гали нашите уши,
но жалко, че не всеки я изрича,
а нищо не ни коства — грош дори.
Сравнил я бих по нежност с песен птича,
която като ехо с дни звучи
и хората един към друг привлича,
проправя път към техните души.
Тя в себе си магична сила крие
и в отклик на отчаян зов и вик
за помощ с нея би могла да свърне
решилия да се самоубие;
живота му в един единствен миг
към по-добро изцяло да обърне.
* * *
Всичко нам полезно и приятно,
като се размислим, е безплатно:
без пари са милата усмивка
и сънят, и сладката почивка.
Има ли цена добрата дума?
Колко струва, за да се издума?
А смехът? А песента омайна?
А излятата любовна тайна?
Всеки ги желае. И без оглед
на това, че влюбеният поглед
и онази ласкава милувка,
и прегръдката с една целувка
са с пари, с богатство неразменни,
те са от златото по-безценни!
* * *
Когато някой някак си ти навреди,
ти вярата си във човека не губи!
Защото нямат брой и нямат чет онез,
които зло не са ти сторили до днес.
* * *
Добър човек е, който прави,
не само винаги добро,
но който и с това се слави,
че никога не сторва зло.
* * *
Надеждата крепи човека в дни унили,
а Вярата го води към целта,
но Любовта му вдъхва нови сили…
Коя от тях по-важна е, коя?!
* * *
Мечтите са като хвъркати птици,
пренасят ни във утрешния ден;
И клетникът в затвора с белезници
чрез тях се чувства с дух освободен.
* * *
Настъпва пролет след студена зима…
Успешен край — след безнадеждна криза;
От всяка невъзможност изход има,
единствено от гроб не се излиза.
* * *
Тоз, който с вяра окрилен,
в браздите семена посее,
той гледа в утрешния ден
и в бъдещето веч живее.
* * *
Ако загубиш крак или ръка,
макър да е трагично, е логично,
че трябва да живееш, не с това,
което нямаш, а… с което е налично.
* * *
Щастие е, ако и в най-тежките ти дни,
близките до теб са живи и са здрави!
Всичко друго може, да се купи за пари
и да се поправи.… и да се забрави!
* * *
О, колко щедра е към нас била
Природата, като ни е дарила
с език и разум — уникална сила,
та с думите да вършим чудеса.
С тях всеки би могъл да изплете
красива чудна песен вместо с ноти
и без длето и чук да обработи
къс мрамор и му вдъхне дух, сърце…
Те също, като с пъстри багрила,
делата обрисуват във картина
или извезват с нишка от коприна
гоблен, не пипнат сякаш от ръка.
Без скритата магия на словата
животът ни би бил мечта саката.
* * *
На вид са само части на речта,
но изпълняват много важна роля;
веднъж изречени на свобода,
поемат пътя си по своя воля,
готови да извършат чудеса.
В тях дреме мощ велика, всепризната —
но както правят добрини, така
слугуват също и на Сатаната.
И носят вести лоши и добри,
клеветят, псуват, стрелят из засада,
изричат клетви за любов, хвалби… —
въздигат в Рая или смъкват в Ада.
Те, нашите обикновени думи
са много по-опасни от куршуми!
* * *
В живота нищо не е абсолютно
и нищо вечно — всичко се мени;
умират, раждатсе ежеминутно
наред със нас планети и звезди.
И истината, крива или права,
(че права е, тя винаги твърди),
на тези правила се подчинява,
подвластна е на злато и пари.
И уж от времето не се променя.
Напротив! Има хиляди лица,
сменява маски и не я е еня,
че като се извърта и измята,
все по-неразличима става тя
от своята посестрима, лъжата!
* * *
Искрените думи не са приятни,
а приятните не са искрени.
Не са приятни искренните думи —
в очите истината ни „боде“
и всеки трябва да се подвоуми,
преди на някой да я изрече.
Вредата с ползата да съпостави,
от всякъде да прецени дали
е връзката им на основи здрави,
на критиката ще ли издържи.
Човешката природа е такава,
ласкаят ни красивите слова
дори когато явно са изява
на груба подмазваческа лъжа.
Не са приятни искренните думи,
лъжливите сладнят като локуми!
* * *
Лицето е като открита книга,
която всеки може да чете,
да разгадава тайните му, стига
във него да се вгледа по-добре.
Ще види с лупата на детектива
от грижи, болки и тегла следи;
зад всяка бръчка пепелявосива
събитие съдбовно се таи.
Понякога усмивка мълчалива
ни казва повече от сто слова,
а тъжен влюбен поглед ни разкрива
страдания, по-тежки от смъртта.
И всяка горестна сълза пролята
е вопъл, стон, изтръгнат от душата!
* * *
Човек в живота си поставя цели,
с които тръгва да осъществи
онези чисти и наивно смели
от детството лелеяни мечти.
Ала на практика туй често значи,
че то влече след себе си проблем —
за да изпълним трудните задачи,
ще трябва в жертва нещо да дадем.
Така че преди в сляпа надпревара
да се заемем с тях в борба стремглава,
е нужно хладнокръвно да решим,
„за“ и „против“сложили на кантара,
дали успехът ни си заслужава
цената, със която ще платим?!
* * *
Ще прозвучи изтъркано, банално,
но вече старините ме обзеха
и трябва да призная, че буквално
приличам на протрита вехта дреха.
Поизбелела, утеснела, къса,
с прозирни шевове, привидно здрави,
но всеки миг готова да се скъса
и насред пътя да ме изостави.
Това съм аз. Зад гордата фасада
телото ми се къса и разпада
и ако още ме държат краката
изправен, с вирнато нагоре чело,
това безспорно е заслуга, дело
на волята ми — двойник на ината!
* * *
Защо и как се случи, не разбрах —
внезапно нещо ме прободе нож
и с адски болки в гръдния ми кош
простенах аз, обзет от смъртен страх.
Сърцето ми прескочи и non-stop
запърха с пулс неравен, ускорен
и с яростта на див кон, хванат в плен,
на място се понесе в луд галоп.
Не помня, колко време продължи.
Минута? Две?… За миг ми прилоша,
пред погледа ми падна пелена…
Когато взорът ми се проясни,
видях престилка бяла от поплин —
една сестра ми слагаше морфин!
* * *
На никого животът не е лесен!
През ранен или късен период
един след друг, от вихъра понесен,
ще влачи всеки кръст или хомот.
Велики хора, светила големи —
мъже, жени, облечени във власт,
са имали несрети и проблеми,
били са простосмъртни като нас.
С пари и слава са били мишени
за завист, злоба в светски водевил,
а в мнозинството са били лишени
от дребните ни радости човешки,
с които Бог нас е ощастливил,
в живот с лишения и грижи тежки!
* * *
Началото за всеки е различно —
денят познаваме от сутрината;
Един го чака бъдеще отлично,
роден с лъжица сребърна[24] в уста.
А друг съдбата от късмет лишава,
оставя го за цял живот невеж;
отрупва трети с почести и слава,
с възможности прекрасни за растеж.
На някой глад, мизерия отрежда,
но пълни къщата му със деца,
а друг, богат, лишава от надежда,
и той да стане някога баща.
Различни са житейските начала,
ала за всички е един финала!
* * *
И оптимиста, както песимиста
не може фактите да промени;
каквото и да каже, ще е чиста
заблуда и без полза може би.
Тъй ако чашата наполовина
е пълна и го проверим с очи,
логично другата ѝ половина
е празна, всеки ще го потвърди.
На средна възраст оптимистът смята,
че половин живот е изживял —
да вижда в розово му е присъщо…
А песимистът, черноглед в душата,
твърди, че е наполовин умрял.
Не е ли в същност то едно и също!
* * *
В живота си не съм познал ненавист,
от злост не бе духът ми осквернен,
не бях от детството до днешен ден
изпитал даже благородна завист.
Че някои са от пари червиви
и имат къщи, вили и коли… —
с подобен факт не биха те могли,
да ме отровят с чувства завистливи.
Но скръбна вест за мой познат починал
в мен нещо промени и превъртя;
здрав, читав легнал…, а на сутринта
в леглото го намерили изстинал.
Тогаз за първи път извърших грях —
за тази „лека“ смърт… му завидях!!!
* * *
Когато стигнеш края на живота,
ти много си видял и преживял
и съдиш от житейската си кота,
че край успеха си търпял провал.
Препъвал си се и с душа ранена
си падал духом не веднъж и дваж,
пълзял си без да спираш на колена
и пак си ставал, насъбрал кураж.
И аз не бях от светските окови
на завист и на пошлост пощаден,
но не допуснах злост да ме отрови,
нито омраза да проникне в мен.
И не загубих свойта вяра свята
в доброто, в любовта и в красотата!
* * *
Мечтите ни са важна част от нас,
осмислят нашето съществувание,
но щом се сбъдне някоя, тоз час
тя губи своя чар и обаяние.
В стремежа, не в постигнатата цел
се крие истинската ѝ заслуга
и смятай, че по дух си жив-умрел,
ако не я заместиш скоро с друга.
Когато болна старост те слети
и земните ти дни са преброени,
не спирай да мечтаеш и тогава!
Дори с лишените от шанс мечти
да бъдат някога осъществени,
по-лек и по-щастлив животът става.
* * *
Не съществува възраст за мечтите,
съпътстват ни догде плътта е жива;
духът от сладостта им се опива —
с крилата им се носи към звездите.
И моят дух изцяло с тях пропит е,
сърцето ми в ритмична реч излива
и славя Бог, че по съдба щастлива
ми даде цел и смисъл в старините.
Не знае никой утре що го чака.
Животът ми е може би към края,
но аз все още планове чертая…
И досега не съм развял байрака,
не съм прострял ръце за поражение —
мечтая пак с младежко дръзновение!
* * *
Детето още диша вътре в мен,
с годините голямо не порасна;
запази се във възрастта прекрасна
на чист копнеж и порив въжделен.
То детската си вяра в чудеса
в гърдите си ненакърнена носи
и търси отговори на въпроси
вълнували от памтивек света.
Духът ми млад на него се крепи
и докато плътта ми застарява
и все по-бързо дните ми летят,
той гони нови цели и мечти
и търси в друго поприще изява…
Детето волно диша в мойта гръд.
* * *
Приятелството трудно се гради,
години често са необходими
и истински, сияйни висоти
не винаги са в него достижими.
И друга важна негова черта
е, че по правило е много рядко
и все по-дефицитно… При това,
ако не го подхранваш, трае кратко.
Ала от всичко най-голям проблем
е, че го имитират дубликати
и веч е късно, като разберем,
че сме се свързали с фалшификати.
Приятелството се гради с години,
а кратък миг го срива до руини!
* * *
Приятелството в ранните години,
когато сме във всичко още равни,
безкористно в задружен кръг крепи ни,
обвързва ни със лудурии славни.
Но после постепенно се разпада.
Когато някой здравата закъса,
„приятелите“ често без пощада
го изоставят… Връзката се къса.
А и в успеха му е същ проблема.
Не му се радва никой и тогава!
Дълбока злобна завист ги обзема,
безследно дружбата се изпарява.
И все пак вярна дружба, нерушима,
на този свят, макар и рядко, има!!!
* * *
Когато дружбата ни е фалшива
с измамна мнима светлина блести;
така ни заслепява и прикрива
предателства, измами и лъжи.
Но чистото приятелство обратно
рекламен шум не вдига, не тръби,
а с примери доказва многократно,
че е до нас и че не сме сами.
Приятелят ако е искрен, верен,
такъв ще се запази до смъртта,
не ни напуска с довод лицемерен,
дори ако ни сполети беда;
но също стигнем ли успех и слава,
не ни завижда и не ни предава!
* * *
О, сянко моя
Ти неотлъчно се въртиш край мен —
отпред, отзад, отляво и от дясно
под слънцето в съдружие прекрасно
за миг не ме оставяш сам цял ден.
Щом вечер лик разбули лунен рог,
заставаш пак до моята особа
и в парка бродим чак до късна доба…
А нощем щом потъна в сън дълбок,
от мен не се отделяш и тогаз —
ефирно нежна, тиха и незрима,
по-верна от най-верната любима
ме чакаш пак да се разбудя аз.
Не зная никой друг така готов
да легне с мен и в гробния ми ров!!!
* * *
Щом всеки път към мен погледне то
и завърти опашката охотно,
аз виждам в него живо същество,
не кучето, със прозвище животно.
Невинните му искренни очи
не знаят лицемерие, преструвка…
Безкористна любов от тях струи
и то най-често за една милувка,
за някой кокал и коричка хлеб.
Не знам приятел друг, по-скъп, по-верен,
готов за мене да умре… и плаче,
когато ме покрие черен креп.
Но в този свят лъжлив и лицемерен
не би могло да бъде другояче.
* * *
По вярност то едва ли има равно,
не се интересува от пари;
богат ли си, не го вълнува явно,
приема те дори бедняк да си.
Нехае и колата ти каква е —
„Москвич“ ли е или е „Беемве“;
дали си умен или прост не знае,
нито — модерен или демоде.
То, кучето, от теб очаква дружба,
приятелство и ще ти стане роб,
ще ти отвръща с вярна, честна служба
и ще ти бъде предано до гроб.
За колко хора в твоята среда
ти би могъл да потвърдиш това!!!
* * *
Когато близък или непознат,
случайно, без да иска, те обиди,
помръкваш, нанагорно ти се види
и дълго време ти е крив цял свят.
Но да речем, че същото лице,
нарочно те похвали без заслуга,
съзнаваш, че е истината друга,
но се ласкаеш и ти е добре.
Задай си в двата случая въпрос!
Правдиви ли са думите? Не са.
Тогава трябва да ги игнорираш:
Похвалят ли те, да не вириш нос.
Обидят ли те, даже на шега,
да го отминеш, без да се нервираш.
* * *
Пари… Приятел… Вяра и надежда…
Ако загубиш някога пари,
макър трагедия да ти изглежда,
нищожно нещо си загубил ти.
Парите се печелят, слава Богу!
Но ако се с приятел разделиш,
ще значи, че си веч загубил много —
и все пак можеш с друг да го смениш.
Но да загубиш вярата в доброто,
надеждата, че утре обществото
ще има по-висок и здрав морал,
такава участ, имаш ли представа,
на практика дословно означава,
че губиш всичко и си… жив-умрял!
* * *
Животът ме научи да прощавам,
защото е човешко да грешим.
Размисля ли се, честно си признавам
и аз не съм безгрешен херувим.
Научи ме и да не се оплаквам,
защото няма полза от това —
от този акт най-много да очаквам
да си разголя слабите места.
Научи ме дори да не споделям,
не е секрет секретът споделен;
то означава сам да се застрелям —
ще го използват после срещу мен.
Но ме научи също да обичам,
за правото на жертви да се вричам!
* * *
Не глад ни мъчи — вълчи апетит
е обсебил богатия дори;
препил, преял, макър доволно сит
за повече от бедния ламти.
И непознава в алчността лимит,
живота с който да ощастливи;
все гони, трупа и не е честит
с наличното богатство и пари.
А можем ли да го сравним с вълка?
Напада звярът стадото овце,
но само за да утоли глада
и никога в излишък не краде.
Човекът, колкото да е богат,
той страда, не вълка, от вълчи глад!
* * *
Едва ли някога човещината
по-дефицитна стока е била;
във днешните модерни времена
за много хора тя е непозната.
Макър че външно сме очовечени,
дълбоко в себе си сме зверове,
към джунглата инстинктът ни зове
и носим още животински гени.
Кой хищен звяр е годен да убива
в кръвопролитни битки и войни?
В такъв мащаб земята да руши,
да се самоубива в перспектива!
Човекът в двадесет и първи век
загубил своя облик на човек!!!
* * *
Да можеше да виждаме душата,
тъй както голото човешко тяло,
как биха се променили изцяло
критериите ни за красотата!
Зад някоя пленителна особа,
с лице на ангел, нежен и чаровен,
се крие образ долен и лъжовен —
същински дявол, изтъкан от злоба.
Но външността не само не разкрива
душата, (ако въобще я има);
Днес тя не е естествена, а мнима —
изкуствено постигната, фалшива.
Така е — зад красивата фасада
е често скрита грозна изненада!
* * *
Защо се тровим с ревност, завист, злоба —
човеци ли сме или зверове?!
Накрая всеки ще отиде в гроба
без нещо земно там да отнесе.
С еднаква ласка слънцето ни жари,
една земя ни стига за сега.
И въздухът е общ за всички твари,
и общи са природните блага.
Защо не може людската омраза
в любов всемирна дружно да превърнем
и в хармоничен свят на красота,
изкоренили светската проказа
по братски / сестринсли да се прегърнем,
че братя и сестри сме по съдба?!
* * *
Кой болно обществото е създал,
щом още днес се смята приемлива,
по светските закони и морал,
войната на мира алтернатива?
Защо безсъвестен държавник-крал
на смърт изпраща младостта красива?
Кой право на престъпника е дал,
в разцвета здрави хора да убива?
А с друг подход под болничния свод
се бори денонощно персонала
за всеки час, за всеки миг живот?!
Природата скъп дар ни го е дала
и никой, само тя по всяко време
е в правото обратно да го вземе.
* * *
Помисля ли го, ужас ме обзема.
Очи щом склопиш — мрак и пустота.
И ме измъчва вечната дилема,
какво отвъд ни чака след смъртта.
Какво е да се луташ слепешката,
лишен от светлина и красота?!
Без песента на птиците в гората
да тънеш в глуха гробна тишина?!
И как без плът и без сърце безгласно
душите ни во веки и веков
ще страдат без милувки и любов?!
Ала не е ли много по-ужасно,
че мнозинството между нас така
в тоз ад живее и преди смъртта?!
* * *
по Пауло Куельо
Човек за жалост върши всичко грешно!
Мечтае в детството да порасте,
а цял живот въздиша безутешно,
че няма как да стане пак дете.
В усилен труд почивка не познава,
прахосва златно здраве за пари,
но като го загуби, с тях тогава
се мъчи всуе да го възкреси.
С взор в бъдещето към миражна слава
пропуска настоящето, така
в действителност от двете се лишава…
Живее, сякаш вечен на света
ще бъде, несъзнаващ своя хал,
а го напуска без да е живял!
* * *
Заробване или фатална дружба —
с коя ли дума да го назова,
та прозвучи ли, вредом да събужда
представа вездесъща за беда?
Намеквам за онази връзка стара,
обвързала заклетия пушач
с любимата тютюнева цигара —
съюз между осъден и палач.
За него тя е винаги готова,
да му достави своята отрова
и изгори… О. незавидна цел!
Ала и той, макър да е наясно,
че пушенето много е опасно,
от нея да умре го е приел!
* * *
Малката пушачка
По случай месеца на трезвеността и тютюнопушенето
„Я помню чудное мгновенье…“
Яви се тя пред мен невинна, чиста,
с очи кристални като две мъниста,
с изящни форми, с ангелско лице,
а бе полу-жена, полу-дете.
Ръката ѝ, по детски крехка, малка,
умело щракна лъскава запалка
и в облачета от цигарен дим
изчезна без следа ликът любим!
* * *
В живота има и такива дни,
в които се оказва неизбежно
и умният неволно да сгреши,
дори да се старае най-прилежно.
„Човешко е да се греши“ — твърдят.
И аз вина за грешки ще поема,
но трезво го отчитам всеки път,
че не е в същност само в тях проблема.
Бедата ни по-скоро е в това,
че даже да си извлечем поука,
не винаги се спираме дотука…
Забравяме я скоро с лекота
и продъжаваме да правим грешки,
с последствия по-трайни и по-тежки!
* * *
Животът е неспирен кръговрат.
Красивото във грозно се прелива
и грозотата става пак красива —
такъв е нашият променлив свят.
Един ден се намираш на върха,
живееш там разкошно и богато,
а следващия падаш в гнило блато
и пак съдбата се мени така.
Когато си успешен, си щастлив;
нещастен ставаш с всяка несполука;
днес дишаш и се радваш, че си жив,
а утре те изхвърлят на боклука.
Помни, където и да бъдеш ти,
достойнство и надежда не губи!
* * *
О, младост волна, палава, красива,
разперила за полет смел криле,
пред теб живот прекрасен се разкрива —
за подвизи и слава те зове.
Ти с ум, с потентност, с дързост си дарена,
но нямаш мъдростта на старостта,
морето ти е плитко до колена,
а любовта — забава и игра.
И мислиш, че си вечна на земята,
прахосваш здраве, сили и мерак,
а в същност си по-кратка от росата
и без да разбереш кога и как,
се виждаш с изненада, побеляла
и в старческия дом се озовала.
* * *
Веселят се на плажа в слънчев ден
младежи и девойки полуголи.
Телата бодри, свежи, с бронзов тен,
не знаят що са старчески неволи.
На пейка седнал, сякаш призрак ням,
на младостта им дивна се любувам,
а те не подозират, че съм там —
аз, старецът, за тях не съществувам.
Деца! Познали обич, страст и грях,
нехаете вий в дръзкия си полет,
че младостта е крехка и ранима…
И аз бях млад и здрав, но не разбрах,
кога и как житейската ми пролет
след кратко лято, стана есен, зима!
* * *
Щастието споделено,
щастие е удвоено;
Споделената беда —
половин беда е тя.
* * *
И в древно време, и във настоящо
сравняват щастието със стъкло;
когато е най-ярко и блестящо,
тогава най-чупливо бива то.
* * *
Умен не е този, който не греши.
Всеки по различно време грешки прави.
Умен е тоз, който, щом ги улови,
бърза без отлагане да ги оправи.
* * *
Трудът не позори човека.
Напротив,знае го светът,
че хората от памтивека
със мързела го позорят.
* * *
Така започва — губиш си нещата,
не знаеш, где си сложил очилата,
забравяш ключ, не помниш случки, дати…
и близките ти стават непознати.
* * *
На моята възраст, освен че съм жив,
не знаете колко се чувствам щастлив,
щом в стаята влеза и знам за какво,
и помня къде е оставено то!
* * *
Природата езика е създала,
не само мислите ни да разкрива,
но според правилата на морала,
зад голи фрази също да ги скрива!
* * *
Не може радостта
да бъде светла, чиста,
когато съвестта
е гузна и нечиста.
* * *
През всички възрасти преминах аз,
от детството до старостта преклонна;
Мнозина си отидоха от нас,
съдбата бе към мене благосклонна.
Достатъчно ми даде, време, дни —
причини нямам да съм недоволен;
със здраве, с разум, с воля ме дари,
приши криле на моя полет волен.
Постигнах туй което бях мечтал,
но в мен остана тиха тайна жалба
по младостта ми — недопита халба.
Да можех само, всичко бих отдал,
престиж и титли бих сменил за нея,
та пак, повторно да я изживея!
* * *
O, ако би могло с магичен трик,
живота си да почна отначало,
повторно бих го изживял изцяло
без да променям в него нито миг.
Бих същите пътеки извървял,
оставил бих съдбата да ме води
през хилядите пречки и незгоди,
пак бих във всяка област преуспял.
Отново бих, в щастливи майски дни,
любов изпитал, сладости, наслади,
успехи бих пожънал и награди
и всичко би било както преди;
Но с малка разлика — да би могъл
да ми даде Бог днешния акъл!!!
* * *
По Александър Брюханов
Склерозата в свещен мир на забрава
отнася всичко лошо яко дим!
Отслабващият слух ни задължава
дочули-недочули да мълчим.
Ченето ни напомня, че храната
не е най-важно нещо в тоз живот.
А болките в гръбнака и краката —
че трябва да забавим своя ход.
И взорът ни към бабата болнава,
която страстно любехме преди,
ни убезждава, че не заслужава
да губим времето си по жени.
Тъй с времето ни идва онова,
което съставлява… мъдростта!!!
* * *
Ще ви разкажа тъжен анекдот
за старец и за баба овдовели;
омръзнал им самотният живот —
били за близост вече закопнели.
И ето че в един съдбовен ден
старикът на старицата предложил,
но " да"-то ѝ забравил и смутен
разказвал после как се разтревожил:
„Поисках снощи нейната ръка,
но хич не помнех, каза ли ми «да»,
та сутринта въпроса пак поставих.
Добре че се обади — рече тя, —
аз знам, че казах «да», но след това
на кой го казах, взех, че го забравих!“
* * *
Достигнахме до старини пределни —
животът се изниза яко дим.
След петдесет години неразделни
настава време да се разделим.
Статистиката, мила, е горчива —
мъжът обикновено по-напред
от болната съпруга си отива,
макър за Оня Свет да няма ред.
Одавна с този факт съм примирен —
приел съм го, дори го предпочитам.
Но днес от друга мисъл се терзая,
че може в някой недалечен ден,
да се събудя и да те попитам:
„Коя си ти?“ — и да не те позная!!!
* * *
Не смятам мислите ми да споделят
дори най-близките около мен;
едни сближават, други ни разделят —
нормално е… В това съм убеден.
И аз не винаги се съгласявам —
с изказаното мнение споря,
но както собственото отстоявам,
зачитам също чуждото така.
Човеци, явно е че сме рзлични
по раса, класа, вяра, възраст, пол…,
но то не пречи в мигове критични
наместо да ни тикат към разкол,
културно да спорим и всички ний
отстъпим с „Let‘s agree to disagree!“[25]
* * *
Понякога се питам кой съм аз
и отговорът ми е прост: Не зная!
Шом чуя да говори моят глас,
не мога в него да се разпозная.
Изричам чужди мисли и слова,
изказвам мнения, от друг внушени,
със доводи заимствани споря,
цитирам философи и учени…
От раждането ми до днешен ден
на мощната масмедия изложен,
завинаги съм бил обезличен,
в един процес, от модите наложен.
И в резултат на тази светска драма
в мен нищо лично, нищо мое няма!
* * *
Тъй както пишех върху лист хартия,
внезапно химикалката ми спря
и друга, пълна докато открия,
ми мина странна мисъл през ума.
Не сме ли хората като писалки?
Щом свършим силите и нас така
ни хвърлят, никому ненужни, жалки…
Сиреч, изпълнили сме си дълга.
На наше място идва млада смяна,
а ние млади също сме били,
заемали сме нечии места…
Но кой е схващал старческата драма?!
Разбрахме го едва на старини,
щом същата съдба ни сполетя!"
* * *
Животът на човека се дели
на пет последователни сезони,
през тях той разни интереси гони.
Тъй в детството се радва на игри,
но бъдеще започва да гради,
щом в юношеството веднъж прекрачи
и с нови дръзки цели и задачи
навлиза в буйните си младини.
На средна възраст, задомен, с деца,
за тях работи и блага създава,
но скреж косите му като поръси
и го налегне здраво старостта,
забавя темпото едва тогава —
обира плодовете на труда си!
* * *
At seventy three I can understand:
every beginning has also an end
and everything has to finish in time,
but like my verse, with a beautiful rhyme.
At seventy three I know well,
it’s time for a dignified farewell.
The naked truth I can boldly face:
I’ll be remembered no more than three days.
At seventy three I don’t have wealth,
but I am still fit in good mental health;
I’d like to be free and to enjoy life,
before start wetting and lose sex drive.
At seventy three, My Lord, it’s high time
to leave, before I’m kicked out in the grime!
Sydney, Australia — 2012
* * *
На седемдесет и три всеки го знай,[26]
щом има начало, то има и край,
но краят да бъде навреме и в срок —
и като стих с рима, с красив епилог.
На седемдесет и три виждам добре,
че време за сбогом с достойнство дойде
и голата истина срещам смирен —
най-много три дни ще си спомнят за мен.
На седемдесет и три не съм богат,
но още съм здрав и духът ми е млад.
За себе си аз ще живея от днес,
докато в мен тлей за любов интерес.
На седемдесет и три трябва да спра,
преди да се видя изритан в калта.
* * *
Животът по спирала се развива —
това което нявга е било,
ще се повтори пак във перспектива
на по-високо, следващо ниво.
Зареял взор на миналото в мрака
чрез него смогнах с ужас да прозра,
каква съдба за в бъдеще ни чака,
какво ще ни последва след смъртта.
Съгледах дъщеря си остарела,
и внуците ми с техните деца… —
редица от потомци, път поела
след нас и жал сърцето ми скова.
Там, бъдещето като в огледало
видях във миналото отлетяло!!!
* * *
В живота имах много светли дни,
но също дни на мъки и печали;
от всички тях, най-тежки са били
онез, в които преживях раздяли.
Ужасно и непоносимо бе,
щом знаех, че е срещата последна
и никога любимото лице
на този свят пак няма да погледна.
А има ли отвъден, вечен свят?
Чудесно щеше да е, да го има,
но кой от там се е върнал назад
и логиката е необорима.
Един живот в един свят ни е даден —
природният закон е безпощаден!
* * *
Не вярвам аз в задгробен Рай и Ад.
Но често мисля — би било чудесно,
да съществуваше друг, вечен свят
и е реално царството небесно.
Животът би бил по-щастлив и лек
и всяка смърт и горестна раздяла
със някой свиден близък нам човек
далеч в по-слаба степен би тежала.
Да вярваш, че днес ни разделя бог,
но не завинаги — въпрос на време,
и горе някъде, след кратък срок
вовек пак всички ще се събереме.
Прекрасна би била подобна вера —
били са по-щастливи с нея вчера!
* * *
Ний всички сме създания човешки,
заченати в утроба и родени,
и носим в себе си дефектни гени,
с вродени или придобити грешки.
Макър по външен вид да сме различни —
от бяла, жълта или черна раси,
едни — богати, други — сиромаси,
все пак сме сходни, даже идентични.
Човешки са и нашите проблеми:
страдания телесни и душевни,
интимни драми, грижи ежедневни,
и болести по малки и големи.
И разлики останат ли, тогава
смъртта с един замах ги заличава!
* * *
Три пресни гроба паст разтварят
в очакване на трима мъртавци.
„Кажи ми — заговори ме гробарят —
Кой гроб на кой от тях принадлежи.
Единият покойник е бил беден,
а другият порядъчно богат,
но третият, докаран тук последен,
е пръв милионер и е най-млад!“
Огледах ги от всичките посоки —
една и съща форма и размер,
два метра дълги, тесни и дълбоки…
„Еднакви са — отвърнах аз. — Изглежда,
че за бедняк и за милионер
една съдба накрая Бог отрежда!“
* * *
Безброй неща ме свързват с този свят
като дебели нишки от коприна;
не знам как с него ще ме разделят,
щом дойде краят ми и го замина.
И ако има друг живот отвъд,
там, в Райските селения небесни,
с градини цветни, (както го твърдят),
със хор от ангелски и птичи песни,
нима ще могат те да заменят
онези мелодични родни звуци,
от ярешките гайди и дудуци,
които с векове по своя път
народът е създал до съвършенство
за земно, чисто българско блаженство!
* * *
Защо не мога времето да върна,
да стана пак на двадесет години,
с Пегас сред древни нимфи и богини
таланти поетични да разгърна?
А гоних титли, звания… химери,
лекувах болните си всеотдайно,
а скрито в мен покълна хоби тайно,
но почва за растеж там не намери.
За него тъй и не заделях време,
претупвах го с любителски куплети,
а жалби днес разкъсват ми сърцето,
че скоро вечността ще ме поеме
и още много песни неизпети
ще се изгубят с мен в небитието.
* * *
Когато правя лична равносметка
на моя вече отлетял живот,
тъга сърцето в гръдната ми клетка
облъхва с тих цигулков съпровод.
То страда, чезне и ме обвинява,
че не написах стотна от това,
което в мене търсеше изява
за да покаже по-красив света.
Но също ме ласкае трезва мисъл —
зад всеки стих, зад всеки мой куплет,
които до сега не съм написал,
в двубоя свят със болестите тежки,
стои от благодарности обзет
един спасен от мен живот човешки!
* * *
Един живот — един път ни се дава,
повторен шанс не ни е отреден;
Забравя ли или не го съзнава,
човек, потънал в своя трудов ден,
че времето без милост го ограбва
и той на суетата светска в плен,
не го ли изживее както трябва,
остава безвъзвратно ощетен.
И утре-то и всеки ден нататък
отмята каледарът все така
и чак когато взор назад обърне,
се осъзнава, че животът кратък
е отлетял и старост е дошла,
и няма как обратно да го върне.
* * *
Не знам дали човекът помъдрява,
когато старостта го грабне в плен,
но аз добивам странната представа,
че точно туй сега се случва с мен.
Работим цял живот за чест и слава,
еснафски стоки трупаме, пари…
И всичко щом умрем след нас остава,
та някой друг да го онаследи.
Банални мисли. Знаем го. За жалост
нехаем, че животът е раним,
прахосваме го и хабим нахалост…
На старини когато го прозреме,
е вече отлетяло яко дим
от Бога отреденото ни време.
* * *
Животът ни е благото, което
изцяло само нам принадлежи;
дори когато е от нас отнето,
не може никой да го присвои.
А всяко земно нещо под небето —
имоти, вещи, злато и пари,
макър и по закон да е прието,
че лично наши са, не са, уви!
Каква илюзия! Каква измама!
Човек за тях се трепе и ламти,
но като свършат земните му дни,
загърбва всичките блага и няма
освен живота си да отнесе
на Оня Свят една игла поне!
* * *
Човек без нищо идва на земята
но вместо да живее със това,
с което е Природата богата,
тъй както всички живи същества,
той цял живот се мъчи да събира
в излишък мъртви вещи и пари
и колкото да е богат, не спира
за още… и за още да ламти.
И чак накрая сам се осъзнава,
че земните блага до днес събрал
са чужди и не му принадлежат;
зад него всичко на место остава
и само туй, що е изпил, изял
отнася в гроба си от Този Свят!
* * *
Ний хората сме пътници вовеки,
поели по един и същи път;
билетите, без разлика, за всеки
в една посока винаги важат.
Но кой не знае тази мъдрост стара?!
А бързаме в гонитба за пари,
за вещи, власт, богатство… в надпревара,
докато старостта ни покоси.
За всички е кончината ни жалка —
еднаква е за беден и богат.
Отнася мощите ни катафалка
във траурна процесия до гроба;
зад нас в неспирен светски маскарад
остава всичко: власт, богатство, злоба…
* * *
Не съм изпитал хиляди неща;
не съм се насладил на красотата,
с която е земята ни богата,
а скоро с нея ще се разделя.
Но като се замисля за онез,
които на света не са родени
с пропаднали в небетието гени
в миг радостта ми взема връх, превес…
Тогаз разбирам, колко съм щастлив,
че бях сред тях една душа избрана,
със шанса от калта човек да стана;
че съм по дух и с тяло още жив,
благословен и с малкото, което
Природата ми даде с битието!
* * *
Всеки ден, всеки час, всеки миг
повсеместно край нас из Всемира
по закон необхватно велик
непрестанно животът умира.
Всичко в права посока тече,
все напред и напред се развива
със единствена алтернатива
към всевечното небитие.
Но смъртта не е краен процес —
тя е другия лик на медала.
Всеки миг нещо ново се ражда
и расте в непрестанен прогрес…
Тъй животът в победна спирала
непрестанно се самовъзражда!
* * *
Лисица и щъркел
Басня — по Федър
Поканила Лисицата на гости
за обед Щъркела и в плитък съд
поднесла манджа двама да ядат,
но госта не успяла да нагости.
Въртял се той, напразно с клюна тракал,
от манджата така и не вкусил…
Подобна подигравка не простил,
отвърнал ѝ със същия спектакъл.
Поканил я на свой ред с мисъл ядна,
надробил гозба в глинено гърне —
тоз път тя не успяла да яде,
отишла си посрамена и гладна.
……………………………………………
Това, което нему бе сторила
ѝ се отвърнало със съща сила!
* * *
Еленът и ловците
Басня — по Бабрий
Рогат елен през лятна жега ожъднял
и като пил вода в спокойно езерце,
съзрял, но не харесал своите нозе,
а с хубавите си рога се възгордял.
Внезапно чул и зърнал хрътки и ловци,
ударил го през ширното поле на бяг,
но стигнал лес и вплел рогата си в клонак —
не можел никой с нищо веч да го спаси.
„Какъв глупак съм аз! Краката си презрях,,
а цял живот в лова спасяваха ме те;
Рогата — гордостта на моето сърце,
накрая ме докараха до явен крах!“
…………………………………………….
Пред красотата първо ползата търсете,
защото много рядко се покриват двете!
* * *
За пороците на хората
Басня — по Федър
На всички хора Юпитер е дал,
за ползване до края на живота,
един — отпред, а друг — отзад, чувал,
пороците да носят с неохота.
Чувалът на гърдите, окачен
на шията и през едното рамо
по волята му е предназначен
да носи чуждите пороци само.
А в тоз, през другото, отзад висящ,
са личните ни слабости и грешки;
И не е чудно, че човек така
за тях е сляп, а е критично зрящ
за хорските, които с думи тежки
осъжда с незавидна лекота!
* * *
Бръсначът
Басня — по Леонардо да Винчи
Показал се един бръснач навън
и неговото остро голо тяло
на слънцето тъй ярко заблестяло,
че гордо Нарцис сепнало от сън.
И рекъл си:" Не бива да хабя
в бръснарницата красота такава;
почивка и отмора заслужава,
за да се съхрани по-дълго тя."
Така и сторил. Дълго след това,
на слънце пак като изложил тяло,
то, изтъпено, вече не блестяло —
било покрито цялото в ръжда.
…………………………………………..
Умът подобна участ сполетява,
ако престане да се упражнява!
* * *
Чучулигата
Басня по Езоп
Веднъж видяла чучулига ясно
в капан на пода житено зрънце
и без да прецени, че е опасно,
се вмъкнала, за да го изкълве.
Но само миг след първата ѝ стъпка,
зад нея хлопнал с кратък щрак капак;
за необмислената си постъпка
се осъзнала тя тогава чак!
Заплакала, завикала горещо,
не е откраднала злато, пари…,
а трябва за такова дребно нещо
с живота си сега да заплати.
……………………………………………
Тъй също за най-дребната облага
човекът на опасност се излага.
* * *
Кучка и свиня
Басня по Езоп
Веднъж спорели кучка и свиня,
коя от двете е по-плодовита;
похвалила се кучката сама,
че себе си най-плодовита счита.
От всичките четириноги тя
единствена на цялата планета
се отличава явно по това,
че бързо ражда своите кутрета.
Свинята я прекъснала така:
„Говориш думи грешни и нелепи,
навред се хвалиш — бърза си била,
ала забравяш, че ги раждаш слепи!“
…………………………………………………
По зрелостта, а не по бързината
отчитаме цената на делата!
* * *
Вълк и агне
Басня по Езоп
Съгледал вълк вода да пие от поток
невинно агне — плячка всепризната;
„Ще те изям!“ — той го заплашил под предлог,
че уж така му мътело водата.
„Не е възможно! — плахо възразило то —
Виж, че от теб към мен тече потока!
И няма начин от по-низкото ниво
да тръгне той в обратната посока.“
„А лани ти обиди моя стар баща.“
„Та лани аз не съм било родено!“
„Родено или не, ще те изям сега…“
…………………………………………………
И справедливата защита несъмнено
дори да е пледирана добре,
решилият да стори зло не ще възпре!
* * *
Влюбеният лъв и селякът
Басня по Езоп
Веднъж в девойка се влюбил лъвът.
Според тогавашните обичаи
отишъл, както си му е редът,
ръката ѝ да иска от баща ѝ.
Селякът не харесвал звяр за зет.
Накарал го, (с надежда да откаже),
зъбите си да махне по-напред
и да изреже ноктите си даже.
Лъвът тъй сторил. Обезоръжен,
пред него скоро се явил повторно;
бащата го нахокал и с ръжен
от къщи го изгонил най-позорно.
……………………………………………..
От същността си ако се лишиш,
загубваш всичко: власт, респект, престиж!…
* * *
Магаре, което носи сол
Басня по Езоп
Магаре, натоварено със сол,
се влачело останало без сила
и спъвайки се, паднало във гьол,
а във водата тя се растопила.
Така олекнал тежкият товар.
Възрадвало се то на трика речен;
след време сюнгери на гол самар
понесло бодро към пазар далечен.
Като нагазило в една река,
нарочно(!) паднало пак… — в глупоста си.
Но те попили тутаси вода
и го удавили под тежестта си.
…………………………………………..
И хората с подобни хитрини
връхлитат много често на беди!
* * *
Селянин и орел
Басня по Езоп
Един селяк, тъй както си вървял,
орел съгледал в примка уловен,
на явна смърт обречен в своя плен —
развързал го и свобода му дал.
И седнал под един порутен зид.
Орелът като умно преценил,
че този зид почти се е срутил
и му се привидял мъжът убит…
Отмъкннал кърпата му за глава
и скоро недалеч я пуснал пак;
към нея хукнал милият селяк —
зидът след него рухнал на мига!!!
………………………………………………….
На правещият добрина така
му се отвръща — също с добрина.
* * *
Магаре и лъв
Басня
Веднъж магарето и царят лъв
били поканени на сватбен пир
и докато пътували във мир,
те разговор започнали такъв:
„Кой правото на първа брачна нощ
ще има днес?“ — лъвът попитал с мощ.
„Ти знаеш, че съм щедро надарено,
за мене смятам, то е отредено.“
„О, не, грешиш! На мене, царят лъв
законът повелява да съм пръв.
Тук аз съм пълновластен господар
и първо мой е всеки божи дар!“
Тъй както си спорели най-подир
пристигнали на сватбения пир
без спора те сами да разрешат,
но мигом се стъписали във смут,
пред тях с корем порядъчно подут
стояла булката като на съд!
……………………………………………
За всяко нещо се намира цяр,
дори за похотливия мерак
на Марко, „надарения“ глупак
или на висшия държавник–цар!
* * *
Детето не обича критики да слуша.
И проповедите са му дошли до гуша.
Създадено е то с нагласа и направа
на лоши и добри дела да подражава.
* * *
Където дума блага
сърцето не затрогне
и дрянова тояга
там няма да помогне.
* * *
Лицето срещу теб е като огледало.
Каквото се огледа, там се отразява;
И ако твоето лице се е засмяло,
и то така в усмивка също засиява.
* * *
Какво са правдата и свободата?
Нима за всички нас са идентични!
В очите на вълка и на овцата
са две понятия съвсем различни.
* * *
Не е печална старостта —
живота удължава;
Трагичното е, че и тя
за жалост преминава.
* * *
Животът и смъртта са две страни
в безкраен кръговрат и оборот
и дойде ли смъртта, не се плаши,
че тя е друга форма на живот!
* * *
Интриги, завист, злоба оставете,
веднъж прекрачите ли този праг!
Тук всички ний сме прах за боговете,
без разлика — приятел или враг.
* * *
Човече, виж, аз съм това,
което ти ще станеш — прах!
А ти сега си онова,
което аз до скоро бях.[27]
И преводите със жените бих сравнил —
когато са красиви, не са верни!
А верните по съдържание и стил
не са, за жалост, ни красиви ни модерни.
* * *
Чета във превод древните поети[28] —
не съм (със три езика) полиглот;
сонетите им майсторски изпети
красят и днес модерния живот.
На тяхния талант се възхищавам —
изящни пълни рими, ритъм, стил!…
Но те са преводи, след миг решавам,
как бих с оригинала ги сравнил!
Наред с поета и на преводача
заслуга трябва да се отдаде,
стои пред него трудната задача
с подобно майсторство да преведе
шедьовъра на български език
все тъй красив и елегантно шик!
* * *
Изстрелях аз във въздуха стрела…
Къде и как се приземи, не зная,
защото толкоз бързо прелетя,
че се загуби някъде в безкрая.
Мелодия във въздуха изпях…
Не знам къде потъна в синевата,
че полета ѝ волен не успях
да проследя с очи през маранята.
Измина дълго време… В горски дъб
стрелата си открих непроменена
и във сърцето на приятел скъп
намерих песента си съхранена.
* * *
На една уморена домакиня
Почива в мир тя под трева зелена,
жена, приживе вечно уморена,
достойна майка, баба и съпруга,
работила без помощ и прислуга,
на челядта си цял живот отдала
и тези думи рекла на раздяла:
„Деца любими, към Небитието
на Оня Свят съм тръгнала, където
не вършат нищо — не перат, не шият,
не готвят, не ядат — затуй не мият.
Там всичко е по моя вкус и воля,
за безответна помощ не ще моля.
Ще слушам само химни, нежни песни,
ще ми прислужват ангели небесни.
Така че вий за мене не тъжете,
сълзи не лейте, траур не носете!
Отивам да си карам аз живота
и нищо повече да не работя!!!“
* * *
Значи няма веч да има срещи
и разходки нощни до зори,
нищо че в сърцата ни горещи
любовта ни все така пламти.
Мечът ножницата изхабява
и душата влюбена — гръдта,
и сърцето с време залинява,
и почивка търси любовта.
Но макър че тайнствена и нежна
за любов е дадена ноща,
няма веч да бродим в страст метежна
с шепот тих, на лунна светлина.
* * *
Музикални строфи
Нищо в жриците на красотата
бих със твоя чар сравнил;
като звън на арфа над водата
е за мен гласът ти мил.
И когато под звука му дивен
стихнат морските води,
и зефирът нежен в танц приспивен
се унася във мечти.
И луната бляскава верига
от злато с лъчи плете,
а морето тиха гръд издига,
сякаш диша в сън дете.
Тъй духът пред теб се преклонява
и те слуша възхитен,
пълен с чувства той те обожава,
като прилив в летен ден.
* * *
Прозорец
Когато в есенна позлата
просветна плахо месец блед,
в прозорец тъмен през мъглата
съзрях момински силует.
Тя там умислена седеше,
с уплаха тайна в млада гръд
и със вълнение следеше
хълмистия безлюден път.
„Аз тук съм!“ — той нетърпеливо
прошепна и открехна тя
прозореца си боязливо…
Скри облак бледата луна.
Щастливец! — мислех с жал в душата.
Очаква те нощ с рай блажен!
Кога прозорец в тъмнината
ще се отвори и за мен?!
* * *
Желание
Мъчително се влачат мойте дни
с тъга в сърцето по любов нещастна;
изчезнаха възсторзи и мечти,
надеждата ми като свещ угасна.
Но аз мълча без ропот, с дъх сломен,
сълзи проливам — скръбно утешение;
душата ми в любовен скръбен плен
във мъката намира наслаждение.
О, мой живот! Лети! Аз съм готов.
Изчезвай в мрака празно привидение!
Приятно ми е моето мъчение
и нека да умра, но от любов!
* * *
Старик
Не съм аз веч любовник страстен,
в леглото удивил света;
че пролетта, сезон прекрасен,
во век безследно отлетя.
Амур, наказа ме сурово!
А верен твой служител бях.
Ах, ако се родя отново,
пак бих ти служил тъй, с ищах!
* * *
Не питай ти, защо сам на забава
обзет от мрачни мисли съм унил
и в моя взор умора надделява,
защо животът веч не ми е мил!
Не питай ти, защо с душа ранима,
на любовта разлюбих вкуса благ
и не наричам никоя любима —
ако си любил, не ще любиш пак!
За втори път не ще изпиташ щастие,
друг миг блажен не ти е отреден,
от младостта с моментно сладострастие
ще се събудиш с дух изпепелен.
* * *
Птичка
В чужбина строго съблюдавам
старинен руски обичай —
аз птичката освобождавам,
щом светла пролет засияй.
Как тъй, обзет от състрадание
пред бог ще възроптая сам,
когато на едно създание
аз мога свобода да дам!
* * *
Сълза
Измъчен от кошмар сърдечен,
на чаша пунш с хусар седях
и гледах пътя пуст, далечен,
с невиждащ поглед и мълчах.
„Къде по пътя взор зарея —
попита той — И я кажи,
нали сватовници при нея
не си изпратил още ти?“
„Хусарю… — мъка ме задави
и смънках, свел глава възнак
гръдта си — Тя ме изостави!…“
Въздъхнах и замлъкнах пак.
Сълза от моята ресница
към чашата ми полетя…
„Хлапе, ти плачеш за девица.
Спри! Засрами се!“ — изкрещя.
Ех, остави! Недей злослови,
че ме сърцето заболя,
достатъчна е да отрови
бокала ми една сълза!"
* * *
Обичах ви
Обичах ви. Любов все още може
да тлее, скрита в моята душа,
но нека вече тя не ви тревожи —
не искам с нищо да ви наскъбя.
Обичах ви ревниво, безнадеждно
и страдах сам без ропот и без звук,
обичах ви тъй искрено и нежно,
дай Боже, тъй да те обича друг!
* * *
Надраснах своите желания,
разлюбих не една мечта,
останаха ми куп страдания —
плод на сърдечна празнота.
Увехна в бурята метежна
венецът ми, отрупан с цвят,
самотен чезна в скръб безбрежна
и чакам своя край нерад.
Така от късен хлад попарен,
през зимата на клон безлист,
от вихри люшкан в ад кошмарен
трепери сам останал лист.
* * *
Ако животът те измами,
не се сърди и не тъжи!
Повярвай! По-щастливи дни
ще дойдат с веселби голями.
Сърцето в бъдното живей,
а всичко днешно е унило.
За миг скръбта ще избледней,
ще стане миналото мило.
* * *
Нощ
Към теб отправен, моят нежен, ласкав глас
тревожи тишината в късен нощен час.
Печално свети до леглото ми свеща
и стихове на нежна обич аз редя —
потоци от любов към теб текат.
Очите ти пред мен на тъмен фон блестят,
усмихват се… и чувам сладкия ти глас:
„Обичам те, мой мили… и съм твоя… твоя аз!“
* * *
Славей и роза
През майска нощ в градина тиха с нежен глас
под роза влюбен славей пее във захлас,
но тя не слуша химна му и горделива,
безчувствена, над любовта му се надсмива.
Не пееш ли ти тъй на хладна красота?!
Поете, вразуми се! Не те чува тя.
Стремиш се към жена, бездушна и суетна,
цъфти пред теб, зовеш я — тя е безответна!
* * *
Талисман
Там где плиска океана
връз пустинните скали,
где блести луна засмяна
в сладки вечерни тъми;
где в харемите наслада
вкусва мюсюлманът с дни,
там маггьосница с отрада
талисман ми подари.
И ми каза с ласка мила:
"Талисманът ми пази!
Има той магична сила,
обич в него се таи.
От недъзи, болки, рани,
от тайфуни и беди
той не може да те брани,
ни от смърт да те спаси.
Дарове от Ориента,
няма как да ти даде,
от порока сто процента
няма да те отърве.
От изгнание в чужбина
няма да те върне той,
в скута топъл на роднина
да намериш свят покой.
Но ако очи коварни
те пленят с неискрен зов
или в мрак очи невярни
те целунат без любов,
талисманът ми тогава
от сърдечните тъги,
от измама, от забрава
ще те брани и спаси.
* * *
На Дорида
Любим съм, знам. Духът от вяра се нуждае.
Не! Милата ми лицемерие не знае.
Във нея всичко е открито: нежна жар,
девическа свенливост — мил безценен дар,
на думите приятната небрежност
и имена гальовни на детинска нежност.
* * *
Отстъпила пред похотта Аглая,
но нейният любовник, слаб и блед,
безсилен се показал и накрая
задъхан се задоволил с поклон.
„Мосю, защо, кажете, като лед —
му рекла тя с вискокомерен тон,
видът ми ви смразява и каква
причина тук се крие? Отвръщение?“
Той смънкал: „Боже мой! Не е това.“
„Излишък от любов?“
„Не! От уважение!“
* * *
Десетата заповед
„Не пожелавай чуждите блага!“ —
ти, Боже тъй ми повеляваш;
но сили имам ли, как преценяваш,
на чувствата да устоя?
Съседа да обида, не желая,
с респект го гледам и ценя,
не искам крепостните му села,
от вола му не се нуждая.
За всичко негово съм глух и сляп —
пари, богата къща, стока…
Но ако има сладка, черноока
слугиня… Боже, аз съм слаб!
Ако съпругата му е красива
и с мили ангелски очи,
о, Боже праведни, прости ми ти,
за завистта ми нечестива.
Сърцето чужда заповед не трай.
На мъки кой не се обрича?
Кой може ближния да не обича?
Как Рая да не пожелай?
Въздишам, гледам, чезна и копнея,
но на честта си аз държа.
Без смелост грешна лъст да утоля,
мълча… и тайно вехна, крея!
* * *
Облак
О, облак последен от стихнали бури!
Самотен се рееш из ясни лазури
и своята сянка унила прострял,
облъхваш сияйния ден със печал.
Доскоро небето покрил с наметало,
ти с трясък и гръм го разтърсваше цяло
и с мълнии страшни от всички страни
земята исъхнала с дъжд напои.
Но стига! Отивай си! Бурята стихна,
природата свежа под теб се усмихна
и галещ листята живителен бриз
те гони спокойно в небесната вис.
* * *
Жених
Една търговска дъщеря —
Наташа, се затрила.
След три дни в къщи си дошла
и паднала без сила.
Кахърни майка и баща
я питали, где е била.
Тя плаче и въздиша,
трепери, едва диша.
Тревожили се месец, два…
Накрая се предали,
но тайната ѝ за беда
така и не узнали.
Тя станала като преди
засмяна, с розови страни,
пред портата седяла
и с дружки си играла.
Веднъж пред портата така
спокойно с тях стояла,
и тройка с дива бързина
по пътя се задала.
Младеж стоял непоклатим,
конете си завил с килим;
команди им издава,
с камшик ги направлява.
Той приближил и я видял.
Наташа го съзряла.
Той като вихър прелетял
тя смъртно пребледняла.
„Това е той! Познах го! Той!“ —
надала тя неистов вой,
към къщи полетяла,
„Спасете ме!“ — крещщяла.
Обзела близките печал,
поклащали главите.
Баща ѝ: „Мила, бих желал
да споделиш бедите.
Кой те обиди ни кажи!
Какво те мъчи и гнети?“
Наташенка оклюмва,
ни дума не продумва.
Сватовница на сутринта
дошла в момински двори;
Наташа щедро хвали тя,
с баща ѝ тъй говори:
„Аз виждам стоката у вас,
но купувачът е у нас,
левент красив, разумен,
добър и сладкодумен.
Богат е и пред никой той
в поклон гръб не превива…
с болярски качества без брой —
момчето си го бива.
Жена си с кожено палто,
със перли, с пищно облекло,
и с пръстени от злато
ще надари богато.
Видял я вчера на езда,
с другарки да играе
и с хубост в миг успяла тя
ума му да замае.“
На прага сватята седи,
за сватба доводи реди…
А бъдната невеста
мълчи край тях злочеста.
Съгласие бащата дал,
направили годежа —
Наташа в църква под воал
ще влезе със младежа.
Момата в ранни младини
с мъж трябва да се задоми,
огнище да му свие,
с деца да се сдобие.
А до стената с шепот плах
гърба си тя опряла,
избухнала във плач и в смях,
и се разтресла цяла.
Към нея сватята търчи,
с вода студена я пои
и плисва пълна чаша
в лицето на Наташа.
А тя добила ум и свяст,
им рекла по неволя:
„Добре! Ще ви послушам аз,
да бъде вашта воля.
Жениха доведете тук,
печете хляб, месо, суджук
и пчелен мед вадете,
но и Съд призовете!“
Бащата:
„За теб Наташа, ангел мой,
аз всичко ще направя!“
Голяма сватба вдигнал той,
тъй както подобава.
Почтени гости надошли —
шеги, закачки, веселби,
другарки пеят, плачат,
летят шейните, скачат…
Женихът скоро там дошел,
звънят, трещят стакани,
с наздравица черпак поел
сред гостите пияни.
Женихът:
„Защо, приятели добри,
невестата ми днес мълчи
и ни яде, ни пие —
каква ли мъка крие?“
Годеницата:
„Ще ви разкрия най-подир
аз свойта неудача,
защото нямам вече мир
и денонощно плача.
Кошмар сънят ми тих смути.“
Баща ѝ: „Сън? Какъв? Кажи!
Я обясни, какво е,
дете любимо мое!“
"Сънувах — обяснила тя —
гора непроходима;
бе късно, светеше луна
през облак едва зрима.
Загубих се сред пустошта,
и страх душата ми скова,
дочувах шумолене
на борове край мене.
И изведъж отпред тогаз
изникна горска къща;
на входа тропах, виках аз,
но никой не отвръща.
Врата открехнах… Гледам там
мъждука свещ във хол голям
и вред сребро и злато,
и пищно, и богато.
Женихът:
„Чудесен сън,! Вещае той
брак с бъдеще богато.“
Годеницата:
„Почакай, господарю мой!
Аз на сребро и злато,
на кърпи, платове, брокат,
на плюш, килими с пъстър цвят
цял час се наслаждавах
и им се удивлявах.
Но ето чух младежки глас
и тропот на копита;
врата притворих, клекнах аз
зад печката прикрита.
И чувам още гласове —
видях дванадесет мъже
и с тях и гълъбица,
красавица девица.
Нахлуха шумно изведнаж,
иконата закриха,
насядаха без «Отче наш»
и шапки не свалиха.
На лично място — по-стар брат,
отдясно — втори брат, по-млад,
отляво — гълъбица,
красавица девица.
Гълчава, песни, смях и звън,
разпуснато безделие…“
Женихът:
„Че не е страшен твоят сън,
вещае той веселие“.
Годеницата:
„Постой, не съм свършила аз.
Измина може би цял час,
гуляят им бушува,
девойката тъгува.
Не пие, не яде… мълчи,
поток сълзи пролива,
а братът старши нож върти,
във нея поглед впива.
И изведнъж с див бяс в очи
той хвана нейните коси,
ръката ѝ отсече,
девойката посече.“
„Небивалици са това —
женихът обяснява, —
но не тъгувай, спри плача
и имай с нас забава!“
„А от чия ръка, кажи,
е този пръстен? Погледни!“ —
Наташа тъй мълвяла
и пръстена въртяла.
Той затреперил, пребледнял…
Наскачали мъжете.
И заповед Съдът издал:
„Убиеца хванете!“
Злодеят там бил заловен,
осъден и обезглавен.
Прослави се Наташа
и приказката наша!
* * *
Просяк
Пред храма божи, свел глава,
стоял и просил подаяние
бедняк съсухрен, жив едва
от глад, от жажда и страдание.
Къс хляб той молел, полусляп,
със взор излъчващ мъка жива
и някой камък вместо хляб
сложил в ръкатз костелива.
Тъй аз те молех през сълзи
за любовта ти на колене.
Тъй безсърдечна беше ти —
без жал се подигра над мене.
* * *
Бор
Бор в дивия север стои единак
на голия връх на скалата
и в дрямка унесен, покрит с преспа сняг
лениво се люшка и мята.
Сънува, че в южна далечна страна,
там слънцето гдето изгрява,
красавица палма сама на скала
расте сред пустинна жарава.
* * *
Сън
Сред бял ден в Дагестан с димяща рана
лежах с куршум в гърдите си в несвяст
и в зноя летен, с плът във кръв обляна,
без звук, без стон, не се помръдвах аз.
Лежах на пясъка сам в долината
и слънцето ме жареше без жал,
блестяха скални върхове в позлата
над мен, но сън мъртвешки бях заспал.
Сънувах аз огньове под звездите,
вечерен пир във родната страна,
край мен девойки със цветя в косите
говореха във шумна веселба.
Но в разговора им не се включила,
седеше там умислена една
и в мрачен сън, душата ѝ унила,
Бог знай, защо, тъгуваше сама.
Присънваше ѝ се кошмарна сцена —
трупът познат лежеше в Дагестан…
Димеше още раната студена
и кръв струеше като чер катран.
* * *
По Гьоте
Високо планините
спят в мрака на ноща,
а долу низините
са пълни със мъгла.
Без прах, чист пътят дреме,
не трепва лист дори…
Почакай, в скоро време
ще найдеш мир и ти!
* * *
Сам потеглям в нощ небесно синя,
пътят каменист блести в мъгла.
В Бог се вслушва тихата пустиня
и звезда говори със звезда.
В небесата е спокойно, чудно!
Спи земята в ярка синева.
А защо ми е тъй болно, трудно?
Що ли чакам? За какво тъжа?
Веч не чакам нищо от живота
и за миналото нямам жал,
търся свобода и мир с охота —
сън дълбок, забрава бих желал.
Но не хладен сън във гроб-могила,
искам да заспя навек така,
че в гръдта да дреме жива сила
и с дъха да се издига тя.
За любов глас сладък да ми пее,
ден и нощ да гали моя слух,
тъмен дъб над мен да зеленее,
с шумолене, като шепот глух!
* * *
Ангел
Сред нощ в небесата летял ангел бял
и песен божествена пял;
и облаци рой, и звезди и луната
се вслушвали в песента свята.
Той пял за душите безгрешни, отвъд,
блаженстващи в райския кът.
За бог всемогъщи той искренно пеел
и чисти възхвали лелеел.
Той носил в ръцете си млада душа
към свят на сълзи и тъга;
и в тази душа песента му красива
останала — няма, но жива.
И пълна с желания, дълго в света
копняла и чезнела тя.
Уви! Не заместили химните звучни
онез земни музики скучни!
* * *
Русия мръсна, сбогом! С векове
страна на роби и на богове,
и вий мундири, стражи на властта,
и ти, народ, покорно свел глава.
Възможно ли е да се скрия аз
от твоите паши далеч в Кавказ,
от тяхните всевиждащи очи,
от тяхните всечуващи уши?!
* * *
Арфа
Когато с битието кратко се простя,
когато над праха ми плъзне мъх зелен,
ще бъда само звук във твоята уста —
неясна сянка в спомена за мен.
Кога приятели на пир се съберат
и в тоста си пропуснат да ме споменат,
тогава простата ми арфа ти вземи —
тя бе другар на моите мечти.
Срещу прозореца я увеси, така
че с нея вятърът да свири и звъни
и с нежни песни да му отговори тя —
далечно ехо от щастливи дни.
Но звънката ѝ струна твоята ръка
не ще успее да разбуди от съня,
защото тоз, що за любов ти беше пял,
сън непробуден вече е заспал.
* * *
Облаци
Облаци, вечно витаещи странници,
перли в небесната шир заблестели,
бързате вий, като мене изгнанници,
в луд бяг от север на юг полетели.
Кой ви преследва? Съдбовно решение?
Завист потайна ли? Злоба открита?
Или ви мъчи вина, престъпление
и от другар клевета ядовита?
Не, вам доскучаха ниви безплодни…
Чужди за вас са любов и страдание;
вечно студени и вечно свободни,
няма за вас без родина изгнание!
* * *
Скалата
Златен облак над гръдта нощува
на скала гигантска, монолитна;
в ранно утро с нея се сбогува
и игриво из лазура литна.
Но остави влага той високо
на скалата в маранята синя
и сама, замислена дълбоко
тя заплака в тихата пустиня.
* * *
Желание
Защо не съм птица аз, врана в степта,
подобно на таз прелетяла сега?
Защо да не мога в небесната шир
сам тъй да се рея на воля безспир?
Кръжил бих на запад над тучни лъки,
там гдето живяли са мойте предци,
где в замък старинен, на хълма зелен,
забравен почива прахът им свещен.
Виси на стената семейният щит
и мечът им боен, в ръжда цял покрит;
с крилата си, пърхайки в полет над тях,
избърсал бих с почит столетния прах.
И арфа шотландска, докоснал едвам,
с разстоени струни би звъннала там,
и приказки би ми разказала тя
за войни и битки в онез времена.
Напразни мечти! Безполезни молби!
Съдбата сурова не ще се смили.
На хиляди мили от онзи скъп кът
безкрайни моря и реки ни делят.
Последен потомък от славни бойци,
увяхвам, заточеник, в чужди земи;
аз тук съм роден, но съм с чужда душа…
О, Боже, защо не съм врана в степта!
* * *
Сонет 18
Дали със летен ден да те сравня?
Ти с външност си по-мила, по-сияйна;
обрулва вятър майските листя
и пролетта е много краткотрайна.
И често жари слънцето над нас,
понякога зад облаци се скрива;
по зла съдба или по висша власт
увяхва красотата и загива.
Но вечна ще е твойта красота
и все така без възраст ще младееш,
и няма да те обсеби смъртта,
защото ти в стиха ми ще живееш.
И докато на този свят го има,
не ще увехнеш с неговата рима!
* * *
Сонет 130
Очите ѝ не са слънца; с корали
не мога устните ѝ да сравня;
гърдите ѝ са смугли, а не бяли
и черна тел е нейната коса.
Видял съм рози пъстри, ароматни,
но рози бузите ѝ не красят
и вдъхвал съм парфюми по-приятни
от онзи неин топъл дъх познат.
Обичам как говори и нехая
на музиката нежна, за звука;
богините как шестват, аз не зная,
но знам как с бодра стъпка стъпва тя.
И, Боже, мисля, че е несравнима
с онези хвалени за хубост мнима!
* * *
Уви! Очи със завист устремил назад,
без нищо да смекчи тук моята тъга,
неспирно гледам оня миг от моя свят,
във който плесна тя с криле и отлетя.
Аз този миг ще виждам вечно до смъртта.
Когато през сълзи извиках с пълен глас:
„Детето, дето притежавах до сега,
какво! След само миг го нямам аз!“
* * *
В спокойна вечер горко плака ти,
сълзи горчиви те обляха цяла
и болка стегна моите гърди —
кавгата ни завърши със раздяла.
Отлитна ти далеч. Къде? Не знам!
Мечтите ми угаснаха без краски
и изоставен аз останах сам
да страдам без любов и нежни ласки.
И често ходя в тих вечерен мрак
към мястото на свидните ни срещи
и в моите мечти те виждам пак,
и чувам плачовете ти горещи.
* * *
Няма да се върне таз нощ хладна,
милата си не ще видя аз,
песента на славея отрадна
няма пак да слушам до захлас.
Отлетя таз майска нощ. Не мога
да ѝ кажа: „Спри! Върни се ти!“
Есента дойде сурова, строга,
с дъждове поройни и мъгли.
В хладна гръд стаила обич нежна
милата ми в гроба кротко спи
и не може бурята метежна
да разбуди нейните очи.
Песента на славея замлъкна,
той в земи далечни отлетя…
В нощната прохлада сам се мъкна
и тъгувам с плачеща душа.
* * *
Мисли
Мисли нерадостни, мисли студени,
мисли горчиви — тормоз безпощаден,
мисли от щастие вечно лишени,
спътници в моя живот безотраден.
Мисли, родили жестоки мъчения,
мисли нещастни — пустини безводни,
мисли, донесли сълзи, огорчения,
мисли, политнали волни, свободни.
Защо вий мъчите гръд изнурена,
защо подрязвате мойте крила?
Защо подбуждате плътта сломена
пак за борба в непрогледна тъма?
Огънят тлеещ не ще съживите.
Късно е веч, мисли празни, негодни.
Болки сърдечни не ще облекчите —
мисли безжизнени, болни, безплодни!…
* * *
Нощ
Денят превали, в нощ прерастна,
притихна шумната вълна,
зад хълма слънцето угасна,
луната над света изгря.
Бълбука ручей в долината,
разнежена го слуша тя.
Омайва славеят гората —
приспива я със песента.
Реката бреговете гали
с тих шепот, слуша песента,
а весело листя развяли
тръстики шумолят едва.
* * *
Вещица
Разрошена страшна, с коса побеляла,
тя смело се стрелва, парцали развяла.
Уплашена стихва ноща в тъмнината,
със шалове облак закрива луната.
Развихря се вятър, свисти, грозно пее,
в затънтен, гъст, непроходим лес вилнее,
заплашва еловите клони чупливи.
Прикриват се бухали с крясъци диви.
Звездите примигват зад облаци гъсти,
тя маха в закана съсухрени пръсти
и волно кръжи с вихри бесни, сърдити;
висят от косите ѝ змии в кръг свити.
Под звън на елите тя с кикот танцува…
Разтърсен от гръм черен облак отплува.
* * *
Сбогом друже! Твоят лик любим
е в гръдта ми с дружбата ни свята,
писано е да се разделим
и се срещнем горе, в небесата.
Сбогом, друже! Без плач, без тъга,
без прегръдка, без прощално слово…
Не е ново нещо днес смъртта,
но и да живееш не е ново!
* * *
Сираче
Маша, кръгла сиракиня
с мащеха живее зла.
Тя момичето измъчва,
кара ѝ се без вина.
И доведената щерка
с Маша лошо се държи;
плаче Маша тихомълком,
скришом ронейки сълзи.
С дръзки думи не отвръща
и тормоза им търпи,
а сестрицата отбива
кандидатите момци.
Злата мащеха отнела
Машиният нов сукман,
ходи Маша, поглед свела
пред момчетата от свян.
Ходи в стари дрехи с кръпки
от износен евтин плат,
а гердани по сестра ѝ
с обеци дрънчат, лъщят.
Маша нов сукман ушила
от парчета плат сама
и забрадила със синя
кърпа своята глава.
Иска ѝ се да отиде
в църква с новия сукман;
плахо мащехата моли
да ѝ подари гердан.
Ала тя с нескрита злоба
„Вън!“ — ѝ креснала, така
че молбата ѝ замряла
на сирашките уста.
С плач навън излезла Маша.
Где да иде? Сам сама?
В гробището? Гробът майчин
не ще найде под снега.
Вън фъртуната, полето
бе покрила с бял саван;
пътят с трапища дълбоки
цял бе от снега заслан.
На верандата се спряла,
с болка в своята немощ,
а край нея вие вятър,
а наоколо е нощ.
Плаче Маша, дъх стаила
в ъгъл свита на студа
и подсмърчайки, с ръкава
бърше мокри бузки тя.
Плаче Маша. Застудява,
дядо Мразко се гневи,
а от милите очички
капят бисерни сълзи.
Месец из-зад тъмен облак
с ярка светлина изгрял.
Гледа тя — на пода леден
някой перли рзпилял.
И от щастие безмерно
там приклекнала сама
и с ръце от студ сковани
перлите събрала тя.
Машенка резето дръпва,
и врата отваря в миг
а от преспа сняг към нея
тича беловлас старик.
„Ей, красавице, почакай!
В този сняг и зимен мраз,
на верандата, тук нейде,
перли съм забравил аз.“
Маша със тревога скрита
му отправя поглед плах
и запъвайки се, рекла:
„Аз в престилка ги събрах.“
От престилката свенливо,
скривайки лице с ръка,
перлите на пода леден
тя изсипала сама.
„Спри, дете, не ги изсипвай! —
благо старецът мълви —
тези перлени герданаи
са за теб, вземи ги ти!“
Маша радостно се смее
с бяло-румени страни,
а старикът мил до нея
с нежни думи я теши:
„О, дете, видях, видях аз
колко сълзи ти проля
и как мащехата злобна
те изгони от дома.
А сестра ти със злорадство,
в къщи решейки коси,
се надсмиваше над тебе
и над твоите беди.
На верандата ти плака,
а навред бе студ и мраз,
твоите сълзи превърнах
за награда в перли аз.
Зарад тебе, рожбо мила,
зарад твоя живот клет,
майката и дъщерята
замразих с дъх хладен в лед.
Ето моята награда
за потоците сълзи…
Аз, нали добър съм, Маша,
Дядо Мраз съм аз, нали?“
И изчезнал той безследно.
Перлите прибрала тя,
постояла вън, накрая
се прибрала у дома.
Сутринта на гроба рано
тя разровила снега;
по туй време кралска свита
за сватосване дошла.
Кралят заповед им връчил —
вред по цялата страна
да вървят и му намерят
хубавица за жена.
Скоро Машенка видяли,
заговорили я те;
тя на мъртвите решила
храна първо да даде.
И направила тих помен,
стихнала моминска жал.
С Маша, кръглото сираче
кралят руски се венчал!
* * *
Strepnja[29]
Не! Не казвай нищо! От далеч желая
с обич да се взирам в твоите очи;
не в самата среща, чудната омая
е докато чакаш и предвкусваш ти.
Не! Не казвай нищо! По-опиянява
онзи сладък трепет, чезнене, копнеж…
Всичко е по-скъпо в твоята представа,
докато го търсиш, гониш и зовеш.
Не! Не казвай нищо! И недей ме пита!
Само от далеч звездата тъй блести.
Само от далеч света следим с възхита.
Не! Не приближавай твоите очи!
* * *
Буря
Дълго не отстъпи Любошка-съседка.
Най-накрай прошепна: „В парка знам беседка,
щом настъпи мрак — разбираш ме, нали?“
Цял ден страдах, чаках нощните тъми.
Кръв младежка вреше. — Не! Не бе шега!
В облаци небето злобно притъмня.
Гледах и не вярвах… Гръмна изведнъж…
Като из ведро заплиска силен дъжд.
Тръгнах, смръщил везди, с мисли мрачни, зли.
Няма днес да има среща… Забрави!
Чудо ще е, ако Любошка страхлива
дойде в тази буря страшна, дъжделива;
вярвам, че не би се спряла пред дъжда,
ако…, но до там обича ли ме тя?
Без надежда стигнах тъмната беседка,
спрях се и съгледах Любошка-съседка,
мокра до костите, зъзнеща сама —
моя грижа беше да я изсуша.
Затова след туй събитие голямо
като чуя буря, се подсмихвам само.
* * *
Пролет
И ето пак пристигна пролетта!
Жужат пчелички, птици са запяли.
Потоци ромолят, цъфтят цветя;
зефир полъхва, с топъл дъх ги гали.
Отеква гръм и облак тъмен плащ
отмята от просторите небесни.
Изгрява слънце и в деня кипящ
пак птиците запяват нежни песни.
Стадата дремят. Кучета край тях
ги пазят в пъстроцветните ливади.
Зелени вейки шумолят едва…
Гайдари свирят с гайди, в шум и смях
танцуват нимфите с овчари млади —
на воля тържествува пролетта.
* * *
Лято
Едва вървят стадата в летен зной…
На слънце камък и дърво се пукат.
Изгаря борът. В глухия покой
гугутки гукат, кукувици кукат.
Полъхва бриз, но страшен северняк
връхлита скоро, настрана го лашка…
Овчарят виждащ в облаците враг,
трепери за реколтата селяшка.
Страхът пред бурята го е лишил
от отдих за краката уморени;
комари и мухи кръжат навред…
И среща той вестта смирен, унил —
нивята от градушка покосени,
са сринали бедняшкия късмет.
* * *
Есен
Празнуват с танци, с песни в късна есен
селяци с Бакхус щедър урожай,
и в царството му не един понесен,
със сън завършва пищния гуляй.
А други, още жадни за забава,
се радват на сезона до среднощ,
ала и тях умората слетява,
заспиват сладко, капнали, без мощ!
На сутринта, като изгрей зората
на лов потеглят хрътки и ловци;
дивеча гонят, хванали следата,
стрелби и глъч се чуват, рог търби…
Уплашен, изтощен, до смърт ранен,
накрая звярът пада покосен.
* * *
Зима
Трепериш ти на хлъзгавия сняг,
пред теб свирепо духа севернякът;
подскачаш без да спреш от крак на крак,
за да се стоплиш, а зъбите тракат.
И си представяш, че навън вали,
а ти седиш пред топлата камина…
И предпазливо стъпваш, да не би
да паднеш върху ледната пъртина.
Пързалката гъмжи от веселба,
пропуква се под кънките ледът
и падат, стават възрастни и млади…
А ветровете духат у дома,
врати, стени… не могат да ги спрат.
И зимата е време за наслади.
* * *
Sonnet d’Anvers
Една житейска тайна в себе си тая —
любов от поглед пръв родена, ала вечна,
но тази, в чийто плен е моята душа,
не знай, че се топя в агония сърдечна.
Уви! Пред нея минах незабележим,
самотен бях и съм, измъчван от дилема;
животът ми така ще мине яко дим,
без смелост да поискам, нито пък да взема.
А нежна, сладка, тя от Бога сътворена,
върви по своя път, нехаеща за мен
и тъй ще чезна от любов несподелена…
Когато прочете тез пламенни куплети,
пропити с нея, ще попита с глас студен:
„Коя е таз жена?“ И няма да се сети.
* * *
Защо говориш, друже, под такъв секрет
за любовта си в миг родена, но безкрайна?!
И чезнеш в безнадеждност, от печал обзет,
че тя не знае за сърдечната ти тайна.
Не! Ти не си останал незабележим.
Не си самотен бил, измъчван от дилема.
Понякога и този, който е любим,
и той не иска нищо, нито нещо взема.
Понеже бог сърце горещо ни е дал,
приятно е да чуем в радост и в печал
след стъпките ни нежен шепот да витае…
А таз, за вярност дала някому обет,
ще разбере зова на тъжния сонет,
на нея посветен…, но няма да признае!
* * *
Ти, мили мой, ме забавляваш с твойта тайна
за любовта си в миг родена, но безкрайна;
наивна мисъл днес душата ти терзае,
че тази, за която страдаш, тя не знае.
Да би край мене минал, би бил забелязан,
не би се чувствал с мен от самотата смазан.
Във теб, любезни, е към щастието ключа
и аз, ако не искам, няма да получа.
От мен го запомни, жената се нуждае,
възлюбеният да я хвали и ласкае,
след себе си да чува нежната му лира!…
Не я упреквай ти за чувствата ѝ „ледни“,
защото не е тя, приятелю мой бедни,
а ти, да, ти си този, който не разбира!!!
* * *
Не може, скъпи, любовта да трае вечно!
Един ден дай покой на твоята душа
и забрави страданието си сърдечно!
От него да те излекувам бих могла.
Едно добро момче не може да остава
незабелязано, да чезне в самота;
Ела във моя скут за сладостна забава,
каквато ти не си получил до сега!
Ще ти покажа аз от първата ни среща,
че съм чаровна, с пищни форми и гореща —
ни скромна, ни светица … и не се кълня,
да бъда вярна. Любовта не знае плен.
И спомнил си за мен, ще кажеш някой ден:
„Таз влюбена… Какво момиче беше тя!!!“
* * *
„Не носих дълго скрита в своята душа
безумната си обич, в кратък миг родена;
от луда страст обзет, не можех да мълча —
разбра за любовта ми цялата вселена.
Край нея не останах незабележим,
не в самота изпитах щастие упойно,
в прегръдките ѝ се почувствах мъж любим,
и нещо щом поисквах, получавах двойно.
Бог не напразно с хубост, с чар я е създал;
върви по своя път, тя — ангел нежен, бял
и слуша влюбен шепот и в съня си даже…
Когато прочете тез мили стихове
на нея посветени, знам, ще разбере,
че тя е таз жена…, но няма да го каже.“
* * *
Платното с рамката ми имат своя тайна —
пейзаж вековен, но в един миг уловен.
Поле ли, езеро ли съм? Мълча незнайна.
Не бе създателят ми също убеден.
Уви! Той неизвестен мина по земята,
с мен, в глуха самота, за близост закопнял;
и се прости завинаги накрай с мечтата
похвала да получи, камо ли медал.
Туристите, в крак със съвременната мода,
ме отминават, глухи за екскурзовода…
Без отзвук глъхне моят вик пред мен да спрат!
Накрая в бара, взели пълни халби с пиво,
ще се попитат, пиейки благочестиво:
„Какъв е тоз боклук“… И не ще разберат.
* * *
Лорелай
Не зная какво означава
сърдечната моя тъга;
легенда в ума ми изплава,
от времена древни дошла.
Преваля денът в долината,
Рейн тихо бълбука, шепти,
планински връх грее в позлата,
облян от златисти лъчи.
Девойка със хубост прочута
сама на скалата седи,
златеят по нея бижута
и реши тя златни коси.
Със златен тя реши се гребен
и пее ли, пее в захлас,
а нейният глас е вълшебен,
омайва с магическа власт.
Задава се лодка в реката,
от чудната песен пленен,
лодкарят отпуска веслата
и гледа върха, удивен.
От речния вихър понесен,
намира той там своя край…
Към гибел със своята песен
го тласка така Лорелай!