Не те познавам,
нито зная кой си,
но усещам,
че търсиш мен.
Във всеки твой ден,
из различни места,
в непознати лица,
И не спираш…
Ти знаеш — някъде ме има.
Времето скъсява дистанцията помежду ни,
а Съдбата все повече ни доближава.
И щом тя ни срещне,
и в очите ми щом погледнеш,
щастлив
ще намериш
най-после и себе си!
Тук, далече, на край света,
но близко до много неща.
Тук, в пламъците
с усещане на живот.
Тук, загърбила много,
но открила всичко.
Тук.
С него.
Всеки ден по малко умираме,
всеки час нещо недовършваме
едни и същи сезоните гонят се,
а годините
се врязват в лицата ни.
Животът ни — самотна лодка
в океана на вечността
люлее ни шеметно
до началото на залеза.
В един последен наш час
глава назад ще обърнем.
И ще бъдем щастливи с изживяното,
или нещастни заради пропуснатото.
После тъмна завеса ще падне…
Разплакани стъкла
разплакани дървета
разплакани къщи
разплакано небе,
разплакани птици,
разплакан хоризонт,
разплакани лица,
разплакан свят
чрез сълзите си
виждам…
Ненадейно като мощно торнадо
грабна ме към небесата,
завъртя ме в спиралата си
и ме тръшна бездиханна на земята.
Като хищник настървен
се хвърли върху мен
захапа ме, разкъса ме, уби ме
остави ме в агония…
… и си отиде.
Събрах пъзела на сърцето си,
за да мога отново
и без теб да живея.
Искаш да уловиш вятъра,
да си му господар,
да го затвориш зад тежка врата —
само теб да освежава.
Искаш да оковеш вятъра…
Как се осмеляваш?
Не подценявай силата му,
с която ще те обрули
решиш ли да го вържеш.
Не ме предизвиквай!
Плъзгаш нажежени ръце
по голото ми тяло.
Дъха ти лиже
лицето ми.
Устните ти — хищно
хапят плътта ми.
Очите ти — хипнотизиращи
ме поглъщат.
Властно ме покоряваш!
Издигаш ме над вълни,
политам към небеса,
… колко е сладко умирането.
И отново е лято
и отново сме заедно тук.
Понякога сме много, понякога малко.
Някои от бедност, други напук.
И Бургас като шарена рокля
се разпъва и големее
от глъч, музика и светлина.
Бриз гальовно се смее.
И на бургаските капани
си спомняме за мечтаното,
от морето окъпани.
И силни като мачти.
Влязох в църква.
Свещ запалих
и коленичих пред икона.
Без молитва
вяра
или прошка.
Просто миг забрава.
И спокойствие за сълзите ми.
Безмълвно изкрещях
Името на безименния.
Тишината проговори.
От много гласове оглушах
Някой ме търсил
и викал името ми.
…
Не вярвам на мъглата.
Има ли в тъмното някой?
Мракът лепне като влага.
Къде съм?
Вървях след светлина,
бяхме двама,
а останах сама.
Хей, има ли някой?
Тишина, тишина…
Благодаря ви приятели за стрелите,
които по приятелски забихте в мен.
Така най-много боли,
сякаш е настъпил последният ми ден.
Благодаря ви за болките, които ми причинихте,
за пенебрегването — твърде съзнателно,
за обидите, направени лицемерно —
от това само вие загубихте.
Благодаря ви врагове за милувките
и за истините, които ми казвахте.
Вие в очите ми се издигахте,
защото ги нямаше преструвките.
Благодаря ви за вниманието
и за топлината, която ми дарявахте.
За това, че себе си зарязвахте,
и се задоволявате с мълчание.
Винаги по пълнолуние,
когато вълци страшно вият
при теб ще идвам като вещица —
с разкъсани дрехи, развети коси
и пламтящи очи
Ще те търся и ще те намирам.
Постелите ти ще подпаля
И ще те вдигна до чудни небеса,
та чак ще мислиш, че е сън.
На зазоряване
пияна от любов ще тръгвам.
Богиня,
вещица или видение —
аз винаги по пълнолуние
ще прогонвам съня ти.
Един поглед разсъбличащ,
една усмивка самоуверена,
един допир в опиянение въвличащ,
една дума дълбоко премерена.
Един пейзаж, мечти навяващ,
една нощ, отприщваща любов,
един мъж, неудържимо влудяващ,
една жена, обречена на неговия зов.
Когато изгрее пълнолуние
и звезди падат от небето
когато вятър отвори прозореца ти,
тогава буден очаквай ме.
Ще дойда в призрачна одежда,
в косите с уханни цветя,
в ръце ще нося светлина
и любов — подарък за любовта.
Като прегладнели вълци —
настървени мисли.
Нахапана луна
гледа безсрамно —
настръхнал като
озверяло животно миг.
Нощта шумно примлясква
и игриво близва луната.
Две тела се мятат в страст.
Експлозия…
В очите се показва смъртта,
а луната се хили
съпричастно.
Ти ли беше целувал устните ми?
Ти ли беше галил косите ми?
Ти ли изричаше най-нежните думи?
Ти ли ме прегръщаше?
Ти ли ме обичаше?
Теб ли аз обичах?…
Сега виждам един лош непознат —
той с предателства и думи ме
ранява и убива.
И цветята на любовта
грубо тъпче и мачка.
Дали защото си ти,
боли толкова много?
Не те спирам — върви си!
От мъка няма да рухна,
на обидите няма да отвърна
и за чашите не ми пука!
Друго между нас ти счупи.
Можеш ли сега да ме обичаш
такава, каквато ме наричаш?
Не мога да не те отпратя —
ти току-що прекърши ми душата.
Върви си и затвори вратата!
Сега сме врагове.
Сега думите са куршуми,
сега с ръцете си хвърляме кал
и стръвно се дебнем!
Война между две губещи
отчаяни души…
И гордостта триумфира!
Събувам обувките си пред познатата врата,
тихо като крадец на пръсти влизам.
В слепоочията ми пулсира очакване.
Часовник някъде тиктака,
а времето сякаш е спряло за мен.
Плахо и виновно отварям другата врата,
зад която някой вече се вълнува.
Ръце събират се в прегръдка.
Очи росят…
Мамо, аз се върнах!
Опитваме напразно
да спрем пълзенето
в сивата прах.
Опитваме да вдигнем
главите клюмнали
Поне да зърнем звездите.
Болка вече не усещаме,
Гневът е заместен с бездушие.
Сломени и примирени,
живеем под наем в бунището
и плащаме със себе си.
Когато се чувстваш безсилен
и отречен от отречените.
Когато мислиш че си роб
на омразата на обречените…
Надскочи себе си!
Дори и да паднеш.
Вятър пресушава
дъжда от сълзите.
Изгубени листа
се вплитат в косите ми.
Моят поглед тъжно се взира
да открие други очи.
Стрестнато изкряскват птици
от вика на покаяла се душа.
Къде си? Къде си, моя светлина?
Гласът се сблъсква с тишина,
Сама…
Пред собствената си стена
и пред голготата
на късното признание.
Ако някога се срещнем…
Ще те позная ли?
Ще ме познаеш ли?
Ще ни върне ли времето
години назад…
Дали ще си спомним?
Дали ще паднем в прегръдките си
раздвоени,
объркани…
Дали ще махнем с лека ръка
над всичко, което досега сме създали?
Заради онова време,
в което сме били най-щастливи,
най-истински,
най-живи…
Ако някога се срещнем…
Дали?
Моля те, лъжи ме, лъжи ме!
Казвай ми най-хубавите неща,
с най-топлите думи…
О, да, прави го и не се свени!
Щом вратата ти отворя,
разтвори обятия и ме лъжи.
Къде си бил или какво си правил
не ме интересува, не важи!
И каквото и да казваш —
вярвам ти. О, как ти вярвам!
Лъжи ме, моля те, лъжи ме!
Как иначе ще мога още да мечтая…
Толкова мръсотия в душите,
толкова пошлост и студенина
в мислите, в думите…
Къде са им молитвите?
Къде са им сълзите?
Ледени са им сърцата.
Ще ти построя храм
от любовта ми
и от бяла светлина.
Крилати, чисти чувства
ще го вдигнат и издигнат
над всичко грозно и гримирано.
От ухаещи рози
ще ти направя олтар
и сутрин, когато се събуждаш,
ще виждаш рая.
Ще построя храм
от любовта си
и от бяла светлина —
за теб и мен.
До болка те обичам,
не разбра ли?
Няма ли на мъките ми край?
Летя към теб с обятия разтворени,
но чувствата ти са за мен заключени.
Боса вървя из речни дълбини,
на земята с плач се свличам
и проклинам дните, в които ме плени.
Любовта дойде страстна.
Любовта беше прекрасна!
Любовта си отиде бясна…
Остана малкото креватче,
със спящото дете…
И един стол.
Детето търсеше и втория
с очи — изплашени и тъжни…
Любовта и него не пощади.
Пресмехулното лице на лъжата
ме гледа тържествуващо
с изцъклени, студени очи.
Вони!
Предизвиква ме на дуел
с истинското, което ми открадна.
И се смее на болката ми.
Омраза и погнуса тресат съзнанието ми.
Насреща й се изправям —
тя се наежва в лъжлива невинност
и очаква да започна битка.
Колко е грозно лицето й…
С ръка замахвам и просто си тръгвам.
А тя се срутва
в самосъжаление.
С нож ще изрежа
мислите си за теб,
ще ги заровя —
да не ме търсят.
Във вино ще отровя спомените,
стиховете за тебе ще изгоря.
После на бял лист ще напиша:
Беше толкова хубаво! Свърши!
И ще си тръгна чиста.
Събличам се бавно,
обърнала гръб на срама,
захвърлила всякакво благоприличие
пред прага ти.
После лягам до теб.
Ти си щастлив!
И дяволски ме обичаш!
Ръцете не питат,
устните жадно се впиват.
На зазоряване ще тръгна
и ще се слея с тълпата,
а по устните ми ще горчи
медът от твоите целувки.
Времето…
Все не достигаше…
Денят ни уморяваше,
нощта ни приспиваше.
Живеехме егоистично
в собственият си свят,
без време за другия.
Загубихме се в ежедневност,
разминавания и мълчания.
Къде остана времето да се обичаме?
Върна се,
изморен от разстояния,
побелял от самота.
Върна и спомените,
измачкани от криене по ъглите.
Почука на сърцето ми.
То не отговори —
свикнало без любовта ти.
Сведе глава
в очакване на прошка.
Но има ли прошка за убийство
на любовта?
Замълчи!
Не казвай нищо,
от което да боли!
Не искам и да зная
за разочарованията,
за мечтите ти…
Дали си ме чакал,
дали за мен си плакал,
мислил и тъгувал?
Не искам да зная!
Подръж още миг ръката ми!
Не говори!
С думи мига не руши!
В него
сме предишните!
Жадна идвам —
от теб да се напия.
Гладна идвам —
на теб да се наситя.
Уморена идвам —
при теб да си почина.
Дива идвам —
да бъда покорена.
Като заблудена вълна
намирам брега си.
Теб!
Да бе омраза —
отдавна да е изтляла
да бе любов —
отдавна да е утихнала.
Страст е!
Необуздана,
приливаща,
никога не заспиваща.
Като два вулкана тлеят телата ни.
Страст е!
И все пак някаква хармония красива!
Разкъсани дрехи.
Нахапана плът.
Кървави дири от рани…
Прогонена,
охулена,
омърсена и оплюта,
куцайки върви
от никого нежеланата
голата истинска истина.
Триумфира лъжливата —
тази, която всеки гримира
така, както иска да види.
А тя самата — отдавна е забравила:
била е истина!
Голи се раждаме…
После крадем,
лъжем,
раняваме,
купуваме се,
продаваме се,
всичко правим,
всичко даваме
за пари…
А голи умираме.
Ден след ден,
нощ след нощ,
сърцето ми за теб плаче.
Напразни надежди —
само теб искам и чакам.
Очите ми се нагледаха
на прелетели сезони,
на безбройни тълпи…
Но теб, мили мой, не видяха.
Косите ми разбъркани кой ще погали?
И кой сълзите ще спре?
Кой за ръка ще ме поведе
и любов ще ми даде,
ако ти не се върнеш?
Беснееща буря облада въздуха,
засипа го с листа и прах,
черни облаци замацаха небето,
светкавица изтрещя —
всички я чуха.
Предсмъртен вик на нечия душа —
чак въздухът се сви от болка…
Хората…
Те чуват само с ушите.
Внимавай! Огън момиче съм!
Топли се отдалеч и се пази от искрите —
да не подпалят дръзките ти ръце!
Внимателно ме подклаждай,
с не какви да е съчки,
с не какви да е дърва,
но не мисли, че огън вечно ще имаш.
Понякога само росата от хладни думи
може да ме направи пепел…
Разкъсала оковите на омразата,
танцувам шеметно,
сякаш Бог ми е заповядал!
С боси крака тъпча спомени.
И танцувам, танцувам…
От очите сълзи извират,
попили в себе си лоши думи.
За миг — два боси крака
и тяло на змия.
Дъжд мие сълзите…
Още, още, още дъжд,
за да се пречистя.
Ще танцувам,
докато прогоня омразата.
Ще танцувам… прераждайки се.
Ти заговори сърцето ми.
То те чу.
То искаше да ти отвърне.
Думите ти се оказаха
само думи…
Аз не искам
в друг
живот да те обичам,
надявам,
чакам,
тичам.
Искам те сега и тук!
Всичко с теб да бъда.
Искам да горя,
а не да тлея.
С теб до мен
да полудея!
И живея.
Никога няма да можеш да ме забравиш!
Колкото и да ме сравняваш.
И да искаш да избягаш,
няма да можеш да ме забравиш.
Подобна като мен ще търсиш,
а вече знаеш — няма да намериш!
Единственото ти спасение е
да се върнеш.
Не поглеждай дълбоко в очите ми —
ще се удавиш!
Ще видиш нежна пролет,
ще чуеш песни на сирени,
ще усетиш копнежа на бриза,
ще съзреш хоризонт многоцветен,
небе, обляно със звезди,
слънчево море…
И любов…
Не поглеждай в очите ми зелени —
те са опасни, дори засмени.
Попаднал във водовъртежа,
ще потънеш.
Не от дъжд е мокро лицето ми.
Не е морска бурята,
която брули в сърцето ми.
С тъжен поглед хоризонта поря,
но далече е морето, далече е …
Очи затварям и съм на брега.
Нежна пяна нозете ми гали
и шепот на вълни ме залюлява
в солени летни дни.
Топъл бриз косите ми сплита
И затворени спомени
като миди черупки отварят.
Гларус стреснато изкрясква
и всичко се стапя в мъгла.
Колко много тъга в копнежа
да се завърна
при спомена!
Мислех, че съм те забравила,
а сега си пред мен.
Случайна среща на някаква улица…
И си толкова реален,
че изпадам в нереалност.
Разминаваш ме неразпозната.
Изкрещявам името ти.
Доближаваш ме…
Ти! Ти ли си?
Времето е обезличено.
Съдбата реши
отново
да бъдем аз и ти.
Странна сме компания —
аз разплакана, ти усмихната.
Аз уморена, съсипана, ти —
неостаряваща, силна.
В ръцете ми лежи прах,
ти в твоите — мен държиш.
Остави ме! Махни се!
Какво още искаш от мен?
Всичко ти дадох —
красота, вярност, душа…
За теб дишах и живях.
На пиедестал те поставих.
Сега гоня те…
А знам —
утре ще моля
да се върнеш.
Душата
ми е птица.
Сърцето ми —
море голямо.
Крилете ми —
Пречупени
от ледни бури.
Вятърът ме носи над вълните…
Крилете щом заякнат
и раните преболят,
ще литна пак нагоре,
към светлината…