Джефри Арчър
Шах и мат

Перфектното убийство

Никога нямаше да узная истината, ако онази вечер не бях променил решението си.

Не можех да повярвам, че Карла беше спала с друг мъж, че беше излъгала за любовта си към мен — и че може би бях на второ или дори на трето място в сърцето й.

Карла ми се обади в офиса в работно време, нещо, което й бях казал да не прави, но тъй като я бях предупредил и никога да не ми звъни вкъщи, не й оставаше кой знае какъв избор. Както се оказа, искаше само да ми съобщи, че няма да има време за нашето „cinq à sept“^[1], както благоприлично го наричаха французите, тъй като трябвало да отиде във Фулам при болната си сестра.

Бях разочарован. Поредният потискащ ден, а сега трябваше да се откажа от единственото нещо, което щеше да го направи поносим.

— Мислех, че не се разбираш със сестра си — изрекох заядливо.

От другия край Карла замълча, но накрая попита:

— Ще се видим ли идния вторник по същото време?

— Не знам дали ще е удобно — отвърнах. — Ще ти звънна в понеделник, когато ще съм наясно с програмата си. — После оставих слушалката.

Обадих се с досада на съпругата си, за да й кажа, че съм на път за вкъщи — нещо, което обикновено правех от телефонната кабина до апартамента на Карла. Използвах този трик, за да поддържам фалшива сигурност у Елизабет, че знае къде се намирам във всеки миг от денонощието.

Повечето от служителите в офиса вече си бяха тръгнали, така че взех някои документи, за да поработя у дома. Откакто преди шест месеца фирмата смени собственика си, ръководството не само беше уволнило моя заместник в счетоводния отдел, но очакваше от мен да върша работата му плюс своята. Едва ли бях в позиция да се оплаквам, тъй като новият ми шеф пределно ясно ми бе обяснил, че ако това положение не ми е по вкуса, съм свободен да си търся работа другаде. Бих могъл да го послушам, но не се сещах за много фирми, които биха посрещнали с отворени обятия човек, достигнал онази вълшебна възраст някъде между ценен кадър и наемна ръка на разположение.

Докато изкарвах колата от служебния паркинг и се вливах във вечерния трафик, започнах да съжалявам, че бях толкова остър с Карла. Все пак ролята на другата жена едва ли й беше по сърце. Чувството на вина не изчезваше, затова, когато стигнах до ъгъла на Слоун Скуеър, скочих от колата и притичах от другата страна на улицата.

— Дузина рози — изрекох, докато се суетях да извадя портфейла си.

Мъжът, който сигурно си вадеше хляба от любовници като мен, подбра дванайсет напъпили рози без коментар. Изборът ми не се славеше с особено въображение, но поне Карла щеше да види, че се старая.

Подкарах към апартамента й с надеждата, че още не е тръгнала към сестра си и може дори да остане време за по едно бързо питие. После се сетих, че вече бях казал на жена си, че съм на път към вкъщи. Неколкоминутното закъснение можеше да се отдаде на задръстването, но би било неубедително оправдание, ако се забавех за питие.

Когато пристигнах пред дома на Карла, както обикновено трудно намерих къде да оставя ровъра, докато не съгледах едно свободно място срещу магазина за опаковки, където можех да паркирам. Спрях и щях да дам на заден, ако не бях забелязал някакъв мъж да излиза от жилищната сграда, където живееше Карла. Нямаше да му обърна внимание, ако тя не го беше последвала само след миг. Застана на входа, облечена в свободен син халат, и целуна за довиждане посетителя по начин, който едва ли можеше да се опише като сестрински. Когато затвори вратата, аз завих зад ъгъла и паркирах зад една спряла кола.

Проследих в огледалото за обратно виждане как мъжът пресече улицата, влезе в павилиона за вестници и след малко се появи с вечерен вестник и нещо, което приличаше на кутия цигари. Отиде до колата си, синьо беемве, спря се, за да махне фиша с глобата за паркиране от предното стъкло, и като че ли изруга. От колко ли време беше паркирано там беемвето? Започнах да се чудя дали не е бил при Карла, когато тя ми се обади да не идвам.

Мъжът се качи в беемвето, закопча колана и запали цигара, преди да потегли. Паркирах на мястото му като отплата за това, че ми беше взел жената. По моему размяната не беше справедлива. Преди да сляза и да отида до сградата, по навик огледах улицата в двете посоки. Вече се здрачаваше и никой не ми обърна внимание. Натиснах звънеца с надпис „Мурланд“.

Когато Карла отвори вратата, бях посрещнат с широка ослепителна усмивка, която бързо премина в смръщване и също толкова бързо отново в усмивка. Първата сигурно беше за онзи с беемвето. Често се бях питал защо не ми беше дала ключ от апартамента. Вгледах се в тези сини очи, с които най-напред ме бе запленила преди толкова много месеци. Въпреки усмивката те излъчваха студенина, която не бях виждал досега.

Тя се обърна, за да отвори докрай вратата, и ме пусна в апартамента си на партерния етаж. Забелязах, че под халата носеше виненочервения секси комбинезон, който й бях подарил за Коледа. Щом влязохме вътре, започнах да оглеждам стаята, която познавах толкова добре. Празна, на стъклената масичка в средата й стоеше чашата за кафе със Снупи, от която обикновено пиех аз. До нея видях чашата на Карла, също празна, и дузина рози във ваза. Пъпките им тъкмо бяха започнали да се разпукват.

Лесно кипвах и при гледката на цветята не можах да сдържа гнева си.

— Кой беше мъжът, който току-що си тръгна? — попитах.

— Застрахователен агент — отговори тя и разтреби чашите от масичката.

— Че какво застрахова? — настоях. — Любовният ти живот ли?

— Защо автоматично приемаш, че ми е любовник? — Тонът й се повиши.

— Винаги ли пиеш кафе със застрахователните агенти по комбинезон? Като си помисля, с моя комбинезон.

— Ще пия кафе с когото си поискам — отвърна тя, — облечена в каквото си поискам, особено когато ти се прибираш вкъщи при жена си.

— Нали исках да дойда при теб…

— А после да се прибереш при нея. Винаги си ми казвал, че трябва да имам собствен живот и да не разчитам на теб — добави Карла. Аргумент, към който прибягваше, когато се опитваше да скрие нещо.

— Знаеш, че не е толкова лесно.

— Зная, че за теб е достатъчно лесно да скочиш в леглото с мен винаги когато ти се прииска. Само за това ме бива, нали?

— Това не е честно.

— Не е честно ли? Не се ли надяваше за обичайното рандеву в шест, за да стигнеш навреме вкъщи за вечерята с Елизабет в седем?

— Не съм се любил с жена си от години! — извиках.

— Имам само твоята дума — изстреля презрително тя.

— Бил съм ти изцяло верен.

— Което, предполагам, означава винаги да съм ти на разположение.

— Престани да се държиш като курва!

Очите й мятаха светкавици, когато скочи към мен и ме зашлеви през лицето с цялата сила, на която беше способна.

Леко бях загубил равновесие, когато тя замахна повторно, но аз парирах ръката й в последния момент и дори успях да я избутам към камината. Тя бързо се съвзе и отново ми налетя.

В миг на неконтролируема ярост, точно когато щеше да ми се нахвърли, аз свих юмрук и замахнах към нея. Уцелих я отстрани по брадичката и тя се олюля назад от удара. Видях как протегна ръка, търсейки опора. Ала още преди да успее да се изправи и да ми отвърне, аз се обърнах и излязох от апартамента, като затръшнах входната врата.

Изтичах по коридора на улицата, скочих в колата си и потеглих светкавично. Едва ли бях прекарал и десет минути в апартамента й. Въпреки че тогава ми се искаше да я убия, още преди да се прибера, вече съжалявах, че я бях ударил. На два пъти едва не обърнах колата. Оплакванията й бяха съвсем основателни и се зачудих дали бих посмял да й се обадя от вкъщи. Въпреки че бяхме любовници едва от няколко месеца, тя несъмнено знаеше колко я обичам.

Дори да бе имала намерение да коментира закъснението ми, Елизабет промени решението си в мига, когато й подарих розите. Зае се да ги подрежда във ваза, докато аз си сипвах едно голямо уиски. Очаквах да каже нещо, тъй като рядко пиех преди вечеря, но тя явно беше погълната от цветята. Макар че вече бях намислил да се обадя на Карла и да се опитам да поправя нещата, реших да не го правя от вкъщи. Във всеки случай, ако изчаках до сутринта, за да й звънна от офиса, дотогава тя вероятно щеше да се е поуспокоила.

На следващия ден се събудих рано и още в леглото започнах да мисля под каква форма да поднеса извинението си. Реших да я поканя на обяд в малкото френско бистро по средата на пътя между моя офис и нейния, което много й харесваше. Тя винаги се радваше да ме види през деня, когато знаеше, че не е заради секса. След като се избръснах и облякох, се присъединих към Елизабет за закуска. На първа страница във вестника нямаше нищо интересно, затова обърнах на финансовия раздел. Акциите на фирмата отново бяха паднали, следвайки прогнозите на Ситито за слаби приходи от първото полугодие. Стойността им вероятно щеше да се понижи катастрофално след такава негативна статия. Вече знаех, че щом дойдеше време да огласим годишните си приходи, щеше да е цяло чудо, ако не сме на загуба.

След като пресуших втората чаша кафе, целунах съпругата си по бузата и се отправих към колата. Тогава ми хрумна да оставя бележка в пощенската кутия на Карла, вместо да се подлагам на неловкия телефонен разговор.

„Прости ми — написах. — В един часа в «Марсел». Камбала а ла Вероник в петък. С любов: Казанова“ Рядко пишех на Карла и винаги се подписвах с измисления ми от нея прякор.

Направих кратко отклонение, за да мина покрай дома й, но бях възпрепятстван от задръстването. Когато наближих апартамента й, видях, че то беше заради някакъв инцидент. Сигурно беше доста сериозен, тъй като срещуположното платно беше блокирано от линейка и колоната от коли не можеше да преминава. Един пътен полицай се опитваше да помогне, но само забавяше движението още повече. Очевидно щеше да е невъзможно да паркирам близо до апартамента на Карла, затова се примирих с мисълта, че ще й се обадя от офиса. Перспективата не ме изпълваше с радостни чувства.

Миг по-късно, когато видях паркираната линейка на няколко метра от входа на дома й, усетих как сърцето ми се обръща. Знаех, че е неоправдано, но започнах да се опасявам от най-лошото. Опитах се да се самонавия, че вероятно е станала пътна злополука, която няма нищо общо с Карла.

Тогава съгледах полицейската кола, скрита зад линейката.

Когато се изравних с двете превозни средства, видях, че входната врата на Карла зее отворена. От нея забързано излезе един мъж и отвори задната врата на линейката. Спрях, за да мога да видя по-добре какво става, с надеждата шофьорът зад мен да не изгуби търпение. Водачите от срещуположната посока вдигаха ръка в знак на благодарност, че ги пускам да минат. Реших, че мога да пусна десетина, преди някой да започне да недоволства. Пътната полицайка помогна, като им даваше знак да минават.

После от входа се появи носилка. Двама униформени санитари изнесоха покрито с чаршаф тяло и вкараха носилката в линейката. Не можах да видя лицето, тъй като беше покрито с чаршафа. Третият човек, който можеше да бъде единствено следователят, вървеше непосредствено зад носилката. Носеше найлоново пликче, в което се виждаше червена дреха. Опасявах се, че може да е комбинезонът, който бях подарил на Карла.

Повърнах закуската си върху съседната седалка и оброних глава на волана. След миг затвориха вратата на линейката, пуснаха сирената и пътната полицайка ми даде знак да потеглям. Линейката тръгна светкавично и мъжът зад мен започна да свири с клаксона. Все пак той беше само един невинен зрител. Потеглих рязко, а по-късно не можах да си спомня нищичко от пътуването си до офиса.

Щом стигнах до служебния паркинг, почистих колкото можах мръсотията от седалката и оставих прозореца отворен, преди да се кача с асансьора в тоалетната на седмия етаж. Накъсах на малки парчета поканата си за обяд до Карла и ги пуснах заедно с водата в тоалетната. Пристъпих прага на стаята си на дванайсетия етаж малко след осем и половина и заварих изпълнителния директор да крачи напред-назад пред бюрото ми — очевидно ме чакаше. Съвсем бях забравил, че е петък и от мен се очаква да му предам последните отчети.

Оказа се, че този петък той иска и авансовите баланси за май, юни и юли. Обещах да бъдат на бюрото му до обяд. Нуждаех се единствено от свободна сутрин, но нямаше никакъв шанс да я получа.

Всеки път, когато телефонът иззвъняваше, вратата се отваряше или някой ме заговаряше, сърцето ми спираше, защото очаквах да ме потърсят от полицията. До обяд бях изготвил нещо като отчет, но знаех, че изпълнителният директор веднага ще разбере, че документът нито е задоволителен, нито точен. Излязох на ранен обяд веднага щом оставих документацията на секретарката му. Усещах, че не съм в състояние да сложа нищичко в устата си, но поне щях да си купя първото издание на „Стандарт“ и да потърся репортаж за смъртта на Карла.

Седнах в ъгъла на местната кръчма, защото знаех, че не могат да ме виждат от бара. С доматен сок на масата, започнах да прелиствам бавно страниците на вестника.

Не беше стигнала до първа страница. Нито на втора, трета или четвърта. На пета страница й бяха отделили само един нищожен параграф. „Госпожица Карла Мурланд, 31-годишна, беше намерена мъртва в дома си в Пимлико рано тази сутрин.“ Спомням си как тогава си помислих, че дори не са написали възрастта й точно. „Детектив инспектор Симънс, който отговаря за случая, заяви, че разследването е проведено и изчакват доклада на патолога, но за момента няма причина да смятат, че е извършено престъпление.“

След тези новини дори успях да хапна малко супа и франзела. След като прочетох репортажа повторно, отидох до служебния паркинг и седнах в колата. Свалих и другото стъкло, за да влезе още свеж въздух, преди да пусна новините по радиото. Карла дори не бе спомената. Във времена на пушки помпи, наркотици, спин и обири на златни кюлчета, смъртта на една трийсет и две годишна лична асистентка бе отмината незабелязана от Би Би Си.

Върнах се в офиса и намерих на бюрото си бележка с редица въпроси от изпълнителния директор, която не оставяше никакви съмнения относно мнението му за моя отчет. Можах да отговоря на почти всички и да оставя отговорите на секретарката му, преди да си тръгна. Прекарах почти целия следобед в опити да убедя сам себе си, че каквото и да бе причинило смъртта на Карла, сигурно се бе случило, след като си бях тръгнал, и не би могло да има връзка с това, че я бях ударил. Ала червеният прозрачен комбинезон не ми излизаше от ума. Имаше ли начин да го свържат с мен? Бях го купил от „Хародс“ — разточителен жест, но едва ли беше уникат. Това беше единственият й сериозен подарък от мен. Бях й го поднесъл с надписана картичка. Дали я беше унищожила? Ами ако разкриеха самоличността на Казанова?

Тази вечер се прибрах направо вкъщи със съзнанието, че никога повече нямаше да мога да мина по улицата, на която живееше Карла. Изслушах в колата края на следобедната програма по радиото и веднага щом се прибрах, включих на новините в шест. Превключих на Би Би Си в девет. В десет минах на Ай Ти Ви и накрая дори изгледах късната емисия.

Според сборните им редакционни оценки смъртта на Карла беше по-маловажна от футболните резултати от третодивизионния мач между Ридинг и Уолсол. Елизабет продължи да си чете последната заета от библиотеката книга, несъзнаваща опасността, надвиснала над главата ми.

Тази нощ спах на пресекулки и веднага щом чух шума от пускането на вестниците в пощенската кутия, слязох тичешком долу, за да прегледам водещите заглавия.

ДУКАКИС НОМИНИРАН, се наби в очите ми от първа страница на „Таймс“.

Хванах се, че ни в клин, ни в ръкав се питам дали щяха да го изберат за президент. „Президентът Дукакис“ някак не ми звучеше.

Взех вестника на жена ми, „Дейли Експрес“, и от горната част на страницата ме блъсна заглавието УБИЙСТВО ПРИ ЛЮБОВНА СВАДА.

Краката ми се подкосиха и паднах на колене. Сигурно съм представлявал странна гледка, сгърчен на пода, докато се опитвах да прочета първия абзац. Без очила не можех да различа нищо по-нататък. Качих се с мъка на горния етаж и взех очилата от нощното шкафче. Елизабет продължаваше да спи дълбоко. Въпреки това се заключих в банята, където можах да прочета статията бавно и без риск да ме прекъснат.

Полицията вече разследва като убийство смъртта на красивата секретарка от Пимлико, Карла Мурланд, 32 г., която вчера сутринта беше намерена мъртва в апартамента си. Детектив инспектор Симънс от Скотланд Ярд, който разследва случая, първоначално смяташе, че смъртта на Карла Мурланд не е била насилствена, но рентгеновите снимки са показали счупена челюст, която може да е следствие единствено от побой.

Дознанието ще бъде проведено на 19 април.

Чистачката на госпожица Мурланд, Мария Лучия (48 г.), каза ексклузивно за „Експрес“, че работодателката й е била с приятел, когато тя си тръгнала от апартамента в пет часа във въпросната вечер. Друг свидетел, госпожа Рита Джонсън, която живее в съседния вход, заяви, че около шест часа видяла мъж да излиза от апартамента на госпожица Мурланд, който след това влязъл в павилиона за вестници отсреща и после потеглил с кола. Госпожа Джонсън добави, че не е сигурна за марката на колата, но може би е била ровър…

— Мили боже! — възкликнах с пълно гърло и се притесних да не съм събудил Елизабет. Избръснах се и взех душ набързо, като се напрягах да мисля през цялото време. Бях облечен и готов за излизане още преди жена ми да се беше събудила. Целунах я по бузата, но тя само се обърна на другата страна, затова написах бележка, в която обяснявах, че ще прекарам сутринта в офиса, защото имам да довършвам важен отчет, и я оставих от нейната страна на леглото.

По пътя към офиса репетирах точно какво щях да кажа. Повтарях си го непрекъснато. Стъпих на дванайсетия етаж малко преди осем и оставих вратата на стаята си широко отворена, за да видя навреме, ако някой се появеше. Бях сигурен, че имам цели петнайсет-двайсет минути, преди да дойдат колегите.

За последен път си преговорих точно какво трябваше да кажа. Намерих номера в указателя и го надрасках върху тестето с бележки пред мен, преди да напиша пет ключови думи с главни букви, нещо, което правех винаги преди среща на борда на директорите.

АВТОБУСНА СПИРКА

ПАЛТО

№19

БЕЕМВЕ

БИЛЕТ

После набрах номера.

Свалих си часовника и го поставих пред себе си. Някъде бях прочел, че за три минути могат да проследят откъде е обаждането.

Женски глас каза:

— Скотланд Ярд.

— Инспектор Симънс, ако обичате — бе всичко, което изрекох.

— За кого да му предам?

— Предпочитам да не се представям.

— Да, разбира се, господине — съгласи се тя, явно привикнала на подобни обаждания.

Друг телефонен сигнал. Устата ми пресъхна, когато мъжки глас обяви:

— Симънс. — За първи път чувах гласа на детектива. Изненадан бях, че мъж с толкова типично английско име може да има такъв силен глазгоуски акцент.

— Мога ли да ви помогна с нещо? — попита той.

— Не, но мисля, че аз мога да ви помогна — изрекох тихо с тон, няколко октави по-нисък от обичайния ми.

— С какво можете да ми помогнете, господине?

— Вие ли сте полицаят, разследващ случая на Карла-как-й-беше-името?

— Да, аз съм. Но как можете да помогнете? — повтори той.

Голямата стрелка показваше, че вече беше изтекла първата минута.

— Видях един мъж да излиза от апартамента й онази вечер.

— Вие къде бяхте в този момент?

— На спирката от същата страна на улицата.

— Можете ли да ми опишете мъжа? — Тонът на Симънс беше равен, също като моя.

— Висок. Около метър седемдесет и нещо, метър и осемдесет. Добре сложен. Носеше едно от онези модерни мъжки палта — виждали сте ги, черни с кадифена яка.

— Откъде сте толкова сигурен за палтото? — поинтересува се детективът.

— Зъзнех, докато чаках деветнайсетката, и му завидях за палтото.

— Спомняте ли си какво стана, след като той излезе от апартамента?

— Отби до магазина за опаковки отсреща, преди да се качи на колата си и да потегли.

— Да, и ние разполагаме със същата информация — потвърди детективът. — Предполагам, че едва ли си спомняте каква марка беше колата.

Вече бяха изтекли две минути и започнах да следя секундарника по-внимателно.

— Мисля, че беше беемве.

— А случайно да помните цвета?

— Не, беше твърде тъмно, за да го видя. — Замълчах. — Но забелязах да къса фиш за глоба за паркиране от предното стъкло, така че едва ли ще се затрудните да го откриете.

— По кое време стана всичко това?

— Около шест и петнайсет, шест и половина, инспекторе.

— А можете ли да ми кажете…

Две минути и петдесет и осем секунди. Затворих телефона. Цялото ми тяло се обля в пот.

— Радвам се да ви видя в офиса в събота сутринта — изрече мрачно изпълнителният директор, докато минаваше покрай стаята ми. — Искам да говоря с вас, щом приключите с каквото там се занимавате.

Станах от бюрото си и го последвах по коридора до кабинета му. През следващия час прегледахме прогнозните ми изчисления, но колкото и да се стараех, не можех да се съсредоточа. Не след дълго той престана да прикрива раздразнението си.

— Има ли нещо друго, което да ви занимава в момента? — Той затвори папката си. — Изглеждате ми разсеян.

— Не — отрекох, — заради извънредната работа е. — И се изправих, за да си ходя.

Щом се върнах в стаята си, веднага изгорих листчето с петте думи и се прибрах вкъщи. В първото издание на следобедния вестник статията „Убийство при любовна свада“ беше преместена на седма страница. Не съобщаваха нищо ново.

Съботата сякаш нямаше край, но най-сетне вестникът на жена ми, „Сънди Експрес“, ми донесе някакво облекчение.

„Разгласеният случай по убийството на Карла Мурланд получи нова насока след информация, постъпила в полицията от свидетел.“ Изтърканите изрази, които толкова често бях срещал в миналото, сега изведнъж придобиха реален смисъл.

Прерових останалите съботни вестници, изслушах бюлетините по радиото и изгледах всички новинарски емисии по телевизията. Когато жена ми прояви любопитство, й обясних, че в офиса са плъзнали слухове, че има вероятност фирмата да бъде погълната отново и може да загубя работата си.

До понеделник сутринта „Дейли Експрес“ вече беше посочил името на мъжа от „Убийство при любовна свада“ — Пол Мингис, петдесет и една годишен застрахователен брокер от Сътън. Съпругата му била на успокоителни в болница в Епсъм, след като бил задържан в затвора Брикстън. Започнах да се чудя дали господин Мингис бе казал на Карла истината за съпругата си и какъв ли е бил неговият прякор. Налях си чаша силно черно кафе и потеглих към офиса.

По-късно същата сутрин Мингис беше изправен пред магистратите от съда на Хорсфери Роуд по обвинение за убийството на Карла Мурланд. „Стандарт“ ме успокои, че полицията е успяла да отхвърли молбата за пускане под гаранция.

 

 

Шест месеца бяха нужни, както ми предстоеше да разбера, подобен род дело да стигне до Олд Бейли^[2]. Пол Мингис прекара тези месеци в затвора Брикстън. Аз прекарах същото това време на тръни при всеки звън на телефона, всяко почукване на вратата, при всеки неканен посетител. Всеки сам е творец на собствения си кошмар. Невинните хора си нямат представа колко много инциденти от този род се случват всеки ден. Стараех се да си върша работата, доколкото ми беше по силите, като често се питах дали Мингис беше наясно за връзката ми с Карла, дали бе чувал името ми и изобщо знаеше ли за мен.

Трябва да е било два месеца преди началото на процеса, когато фирмата проведе годишното си събрание. Вложих значителна доза творческо счетоводство, за да изкарам цифри, които да покажат някаква печалба изобщо. Тази година определено нямаше да има дивиденти за акционерите.

Излязох от събранието с облекчение, почти в приповдигнато настроение. Бяха изминали шест месеца от смъртта на Карла и през това време не се бе случило нищо, ни най-малък намек, че някой изобщо подозира за познанството ни, камо ли да смята, че съм я убил. Все още се чувствах виновен, тя дори ми липсваше, но след шест месеца можех да изкарам цял ден, без страхът да се загнезди в мен. Странно, но не се чувствах виновен за бедата, сполетяла Мингис. Все пак точно той бе инструментът, който щеше да ме отърве от доживотната присъда. Затова, когато ударът дойде, го почувствах с удвоена сила.

Беше 26 август — никога няма да го забравя — когато получих писмо, което ме накара да осъзная, че вероятно ще се наложи да проследя всяка дума от процеса. Колкото и да се опитвах да убедя сам себе си, че трябва да обясня защо ми е невъзможно да го направя, знаех, че няма да мога да устоя.

Същата сутрин, петък — предполагам, че тези неща винаги се случват в петък — бях повикан за рутинното седмично съвещание с изпълнителния директор, така поне предположих, само за да бъда уведомен, че фирмата повече не се нуждае от мен.

— Честно казано, през последните няколко месеца качеството на работата ти драстично се влоши — каза шефът ми.

Не изпитах желание да възразя.

— Затова не ми остави друг избор, освен да ти потърся заместник.

Учтив начин да кажеш: „Уволнен си“.

— Бюрото ти да бъде освободено до пет часа следобед — продължи изпълнителният директор, — когато ще получиш от счетоводството чек за 17 500 паунда.

Повдигнах вежда.

— Шестмесечната компенсация, посочена в договора ти, когато поехме фирмата — обясни той.

Когато изпълнителният директор протегна ръка, не беше за да ми пожелае всичко най-хубаво, а за да поиска ключовете от ровъра.

Спомням си първата мисъл, която ми хрумна, щом той обяви решението си: поне ще мога да ходя всеки ден на процеса, без да се притеснявам.

Елизабет прие зле новината за уволнението ми, но само попита как смятам да си намеря нова работа. През следващия месец се преструвах, че търся място в друга компания, но вътрешно бях убеден, че не бих могъл да се установя никъде преди края на делото.

Първата сутрин от процеса всички популярни вестници излязоха със снимков материал. „Дейли Експрес“ дори публикува на първа страница ласкателна фотография на Карла по бански на плажа в Марбея. Запитах се колко ли бяха платили на сестра й във Фулам за нея. Имаше и полицейска снимка на Пол Мингис, на която изглеждаше така, все едно беше вече осъден.

Бях сред първите, които научиха в коя точно зала на Олд Бейли щеше да се проведе процесът на короната срещу Мингис. Един униформен полицай ми даде подробни указания и заедно с неколцина други отидохме до зала №4.

Щом стигнахме, влязохме един по един и аз седнах в края на реда. Огледах се с чувството, че всички са вперили очи в мен, но за мое облекчение никой не показа ни най-малък интерес към особата ми.

Можех добре да огледам обвиняемия на подсъдимата скамейка. Мингис беше крехък мъж, който имаше вид на отслабнал драстично за кратко време; петдесет и една годишен, както писаха вестниците, но изглеждаше почти на седемдесет. Зачудих се колко ли се бях състарил аз през изминалите месеци.

Мингис носеше тъмносин елегантен костюм, който висеше по него, чиста риза и вратовръзка, както ми се стори, от военна униформа. Посивялата му коса беше вчесана назад, а малките сиви мустаци му придаваха армейски вид. Несъмнено нямаше вид на убиец, нито на желан любовник, но пък и всеки, който погледнеше мен, едва ли би си помислил нещо различно. Огледах морето от лица за госпожа Мингис, но никой в залата не отговаряше на вестникарското описание за нея.

Когато съдия Бюканън влезе, всички се изправихме на крака.

— Короната срещу Мингис — обяви разсилният.

Съдията се наведе напред, за да каже на Мингис, че може да седне, след което се обърна бавно към отделените с преграда редици на съдебните заседатели.

Обясни им, че въпреки значителния медиен интерес към делото, само тяхното мнение има значение, защото единствено те ще бъдат призовани да решат дали обвиняемият е виновен, или невинен по обвинението за убийство. Посъветва ги също да не четат вестникарските статии за процеса, нито да се вслушват в нечии чужди мнения, особено на онези, които не са присъствали в съда. Такива хора, каза той, винаги първи изказват неоспоримо мнение каква да бъде присъдата. Продължи с напомнянето колко е важно журито да се съсредоточи върху доказателствата, защото животът на един човек е поставен на карта. Хванах се, че кимам в съгласие.

Огледах се наоколо, за да се уверя, че никой в съдебната зала не ме е разпознал. Очите на Мингис не се отлепяха от съдията, който се беше обърнал към прокурора.

Когато сър Хъмфри Маунтклиф се изправи от мястото си на скамейката, изпитах чувство на облекчение, че обвинява Мингис, а не мен. Мъж с внушителен ръст, високо чело и посребрена коса, той властваше над съда не само с присъствието, но и с гласа си, който винаги звучеше авторитетно.

През остатъка от сутринта той изложи случая според обвинението пред смълчаното множество. Очите му рядко се отлепяха от скамейките с журито, освен когато не поглеждаше бележките си.

Направи възстановка на събитията, както предполагаше, че са се случили през онази априлска утрин.

Встъпителната реч продължи два часа и половина — по-кратко, отколкото бях очаквал. След това съдията предложи прекъсване за обяд и ни помоли да бъдем по местата си в два и десет.

След почивката сър Хъмфри призова първия си свидетел, детектив инспектор Симънс. Не бях в състояние да гледам директно в полицая, докато представяше доказателствата. Всеки негов отговор сякаш беше отправен лично към мен. Чудех се дали през цялото време не е подозирал, че има и друг мъж. Симънс много вещо и подробно описа как са намерили тялото и как по-късно са стигнали до Мингис благодарение на двама свидетели и уличаващата глоба за паркиране. Когато сър Хъмфри седна на мястото си, едва ли някой в залата би могъл да смята, че Симънс е арестувал не този, когото трябва.

Защитникът на Мингис, който се изправи, за да проведе кръстосан разпит на инспектора, не можеше да бъде в по-голям контраст със сър Хъмфри. Робърт Скот, кралски адвокат, беше нисък и набит, с гъсти рунтави вежди. Говореше бавно и без акцент. Със задоволство забелязах, че един съдебен заседател се мъчеше да остане буден.

През следващите двайсет минути Скот щателно върна инспектора към доказателствата, но не можа да накара Симънс да отрече нищо съществено. Когато инспекторът слезе от свидетелската скамейка, събрах увереност, за да го погледна право в очите.

Следващият свидетел беше патологът на Министерството на вътрешните работи, д-р Антъни Молинс. След като отговори на няколко встъпителни въпроса, очертаващи професионалния му статус, той продължи с информация, която изненада всички в залата. Патологът съобщи пред съда, че разполага с неоспорими доказателства, които сочат, че госпожица Мурланд е имала сексуален контакт малко преди смъртта си.

— Кое ви кара да сте толкова сигурен, д-р Молинс?

— Върху бедрото на починалата открихме следи от кръвна група Б, но по-късно се установи, че госпожица Мурланд е била от нулева кръвна група. Освен това имаше следи от семенна течност върху комбинезона, с който е била облечена преди смъртта си.

— Често срещани ли са тези две кръвни групи? — попита сър Хъмфри.

— Нулевата кръвна група е често срещана — призна д-р Молинс. — Кръвна група Б обаче е доста рядка.

— Каква според вас е причината за смъртта й?

— Удар или удари по главата, причинили счупване на челюстта и разкъсвания в основата на черепа, вероятно нанесени от тъп предмет.

Прииска ми се да стана и да извикам: „Мога да ви кажа какъв точно!“, когато сър Хъмфри изрече:

— Благодаря ви, д-р Молинс. Нямам повече въпроси. Моля изчакайте тук.

Господин Скот се отнесе към доктора далеч по-уважително, отколкото към инспектор Симънс, въпреки че Молинс беше свидетел на обвинението.

— Може ли ударът отзад по главата на госпожица Мурланд да е причинен от падане? — попита той.

Докторът се подвоуми.

— Има такава вероятност — съгласи се той, — но това не обяснява счупената челюст.

Господин Скот не обърна внимание на коментара и продължи настъпателно:

— Какъв процент от гражданите на Великобритания са с кръвна група Б?

— Около пет-шест процента — отзова се докторът.

— Два и половина милиона — изрече господин Скот и изчака цифрата да стигне до съзнанието на хората, преди внезапно да промени курса си.

Ала колкото и упорито да се опитваше, не можа да промени заключенията на патолога за часа на смъртта и на сексуалния акт, извършен по времето, когато клиентът му е бил с Карла.

Когато господин Скот седна, съдията попита сър Хъмфри дали желае да разпита отново свидетеля.

— Да, Ваша Милост. Д-р Молинс, казахте пред съда, че госпожица Мурланд е имала счупена челюст и наранявания по тила. Възможно ли е нараняванията да са причинени от падането върху тъп предмет, след като челюстта е била счупена?

— Възразявам, Ваша Милост — намеси се господин Скот, като се изправи необичайно бързо. — Въпросът е подвеждащ.

Почитаемият съдия Бюканън се приведе напред и впери очи в доктора.

— Съгласен съм, господин Скот, но бих искал да знам дали д-р Молинс е намерил следи от нулева кръвна група, кръвната група на госпожица Мурланд, по някой друг предмет в стаята?

— Да, Ваша Милост — отвърна докторът. — Върху ръба на стъклената масичка в средата на стаята.

— Благодаря ви, д-р Молинс — рече сър Хъмфри. — Нямам повече въпроси.

Следващият свидетел на сър Хъмфри беше госпожа Рита Джонсън, дамата, която твърдеше, че е видяла всичко.

— Госпожо Джонсън, на 7 април вечерта видяхте ли някакъв мъж да напуска жилищната сграда, където живееше госпожица Мурланд? — попита сър Хъмфри.

— Да, видях.

— По кое време стана това?

— Малко след шест.

— Моля, кажете на съда какво стана после.

— Той пресече улицата, махна глобата за паркиране, качи се в колата и потегли.

— Виждате ли този мъж сега в съда?

— Да — отвърна решително тя, сочейки Мингис, който разтърси енергично глава в знак на отрицание.

— Нямам повече въпроси.

Господин Скот отново се надигна много бавно.

— Каква казахте, че беше марката на колата, в която се качи мъжът?

— Не съм много сигурна — отговори г-жа Джонсън, — но мисля, че беше беемве.

— А не ровър, както отпървом сте казали на полицията на сутринта?

Свидетелката не отговори.

— Всъщност видели ли сте наистина въпросния мъж да маха глоба за паркиране от предното стъкло на колата? — попита господин Скот.

— Така мисля, господине, но всичко стана твърде бързо.

— Сигурен съм — отвърна господин Скот. — Всъщност изглежда, че е станало твърде бързо и вие сте сбъркали мъжа и колата.

— Не, господине — отвърна тя, но без предишната убеденост, която прозираше в досегашните й отговори.

Сър Хъмфри не разпита повторно госпожа Джонсън. Проумях, че той искаше показанията да бъдат забравени от журито колкото се може по-бързо. Както и стана. Когато тя напусна свидетелската скамейка, съмнението вече беше посято.

Чистачката на Карла, Мария Лучия, беше далеч по-убедителна. Тя заяви недвусмислено, че е видяла Мингис в дневната онзи следобед, когато отишла в апартамента малко преди пет. Ала, призна, никога преди това не го била виждала.

— Не е ли вярно обаче — попита сър Хъмфри, — че обикновено работите само сутрин?

— Да — отвърна тя, — въпреки че госпожица Мурланд имаше навика да си носи вкъщи работа в четвъртък следобед, така че за мен беше удобно да идвам тогава, за да си взема надницата.

— Как беше облечена госпожица Мурланд този следобед? — поинтересува се сър Хъмфри.

— Със синия си халат — отвърна чистачката.

— Така ли се обличаше обикновено в четвъртък следобед?

— Не, сър, но предположих, че се кани да се изкъпе, преди да излезе вечерта.

— Когато си тръгнахте, тя още ли беше с господин Мингис?

— Да, сър.

— Спомняте ли си с какво друго беше облечена този следобед?

— Да, сър. Под халата носеше червен комбинезон.

Прозрачният комбинезон, купен от мен, беше надлежно донесен и Мария Лучия потвърди, че е същият. На този етап гледах свидетелката право в очите, но тя с нищо не показа, че ме познава. Благодарих на всички божества на небето, че нито веднъж не бях посещавал Карла сутрин.

— Моля, изчакайте тук — бяха финалните думи на сър Хъмфри към госпожица Лучия.

Господин Скот се изправи за кръстосан разпит.

— Госпожице Лучия, казахте пред съда, че целта на посещението ви е била да си вземете надницата. Колко време останахте в апартамента този ден?

— Разчистих набързо в кухнята и изгладих една блуза — може би двайсетина минути.

— Видяхте ли госпожица Мурланд през това време?

— Да, влязох в хола, за да я попитам дали иска още кафе, но тя отказа.

— Господин Мингис беше ли при нея в този момент?

— Да, беше.

— Докато бяхте там, чухте ли някаква разправия между тях или просто повишаване на тон?

— Не, господине.

— Когато ги видяхте заедно, направи ли ви впечатление госпожица Мурланд да е разстроена или да се нуждае от помощ?

— Не, господине.

— После какво стана?

— Госпожица Мурланд дойде при мен в кухнята малко след това, плати ми и аз си тръгнах.

— Когато бяхте сами в кухнята с госпожица Мурланд, тя показа ли с нещо, че се страхува от госта си?

— Не, господине.

— Нямам повече въпроси, Ваша Милост.

Сър Хъмфри не разпита повторно Мария Лучия и уведоми съдията, че обвинението е приключило със събирането на доказателства. Съдия Бюканън кимна и каза, че за днес това е достатъчно, но едва ли стига, за да бъде осъден Мингис.

Когато се прибрах вкъщи вечерта, Елизабет не ме попита къде съм бил, а аз не пожелах да й кажа. Прекарах вечерта, преструвайки се, че преглеждам молби за работа.

 

 

На следващата сутрин закусих късно и прегледах пресата, преди да се върна на мястото си в края на редицата в зала №4 минута-две преди съдията да влезе.

Съдия Бюканън седна и намести перуката си, преди да покани защитата да започне. Господин Скот, кралски адвокат, отново се надигна със скоростта на костенурка — плащаха му на час, помислих си язвително. Започна с обещанието, че встъпителната му реч ще бъде кратка, след което не подгъна крак през следващите два часа и половина.

Започна защитата, като разказа с подробности важните според него моменти от миналото на Мингис. Увери всички ни, че онези, които поискат да направят дисекция на живота му, биха открили едно безупречно досие. Пол Мингис беше щастливо женен мъж, който живееше в Сътън със съпругата и трите си деца — Поли, двайсет и една годишна, Майкъл, на деветнайсет, и Сали, на шестнайсет. Две от децата му вече учеха в университет, а най-малката беше издържала държавните изпити за сертификат за средно образование. Лекарите бяха посъветвали госпожа Мингис да не присъства по време на процеса заради скорошното й изписване от болницата. Забелязах как две от жените в журито се усмихнаха съчувствено.

Господин Мингис, продължи господин Скот, е работил в една и съща застрахователна компания в лондонското Сити през последните шест години и макар че не е бил повишен, бил много уважаван член на колектива. Бил стълб на обществото сред съкварталците си като член на Териториалната доброволческа армия и на комитета в местния фотографски клуб. Веднъж дори представлявал общинския съвет в Сътън. Едва ли можеше да бъде описан като сериозен кандидат за убиец.

После господин Скот продължи със самия ден на убийството и потвърди, че господин Мингис е имал среща с госпожица Мурланд през въпросния следобед, но тя била строго професионална с цел да й помогне с личния застрахователен план. Нямало друга причина да посети госпожица Мурланд през работно време. Не е имал сексуален контакт с нея и със сигурност не я е убил.

Обвиняемият напуснал апартамента на клиентката си малко след шест часа. Знаел, че тя има намерение да се преоблече преди вечерята със сестра си във Фулам. Разбрали се да се видят следващата сряда в офиса му, за да изготвят окончателната полица. Защитникът, господин Скот, отбеляза, че по-късно ще представи като доказателство страница от дневник, който ще потвърди верността на това твърдение.

Обвиненията срещу клиента му, подчерта той, се базирали изключително само върху косвени доказателства. Бил убеден, че когато процесът наближи своя край, пред съдебните заседатели не би стоял друг избор, освен да върнат клиента му в лоното на любящото му семейство.

— Вие трябва да сложите край на този кошмар — заключи господин Скот, — който стигна твърде далече за един невинен човек.

В този момент съдията предложи прекъсване за обяд. По време на храненето не можех да се съсредоточа, нито да възприема какво се говори около мен. Мнозинството от изградилите си вече мнение бяха убедени, че Мингис е невинен.

Веднага щом се върнахме в залата в два без десет, господин Скот призова първия си свидетел — самия обвиняем.

Пол Мингис напусна подсъдимата скамейка и бавно отиде до свидетелската банка. Взе томчето с Новия завет с дясната си ръка и прочете със запъване думите на клетвата от картончето, което държеше в лявата.

Погледите на всички бяха приковани в него, докато господин Скот го напътстваше внимателно през минното поле от доказателства.

Мингис с всяка минута ставаше по-уверен в отговорите си, докато часовете се нижеха тягостно, и в четири и половина съдията обяви:

— За днес достатъчно. — Бях убеден, че ще избегне присъдата.

Прекарах неспокойна нощ, опасявайки се от най-лошото. Щеше ли да бъде освободен Мингис и щяха ли да започнат да ме търсят след това?

На третия ден господин Скот започна кротко, подобно на втория, но повтори толкова много въпроси от предния ден, че на всички им стана ясно — единствената му цел бе да подготви психически клиента си за разпита на обвинението. Преди да седне накрая, той попита за трети път Мингис:

— Имахте ли сексуален контакт с госпожица Мурланд?

— Не, господине. До този ден аз дори не се познавах с нея — твърдо отвърна Мингис.

— Вие ли убихте госпожица Мурланд?

— Категорично не, господине — отговори Мингис вече уверено и високо.

Господин Скот остана на мястото си с изражение на тихо задоволство.

В защита на Мингис, много малко неща в нормалния живот биха могли да подготвят някого за кръстосания разпит на сър Хъмфри Маунтклиф. Не бих могъл да си мечтая за по-добър прокурор.

— Ако разрешите, господин Мингис, бих искал да започна с това, на което вашият адвокат изглежда отдава голямо значение като доказателство за невинността ви.

Тънките устни на Мингис запазиха твърдата си хоризонтална линия.

— Бележката във вашия дневник, която сочи, че сте си уредили втора среща с госпожица Мурланд, убитата жена — последните две думи сър Хъмфри щеше да повтори многократно по време на кръстосания разпит, — за срядата след деня на убийството й.

— Да, сър — отговори Мингис.

— Тази бележка е направена — поправете ме, ако греша — след срещата ви в апартамента на госпожица Мурланд във вторник.

— Да, сър — потвърди Мингис, очевидно обучен да не добавя нищо, което по-късно би могло да помогне на обвинението.

— И кога написахте тази бележка? — поинтересува се сър Хъмфри.

— В петък сутринта.

— След като госпожица Мурланд е била убита?

— Да, но аз не знаех.

— Водите ли си личен дневник, господин Мингис?

— Да, но това е малък джобен дневник, а не служебният, който стои на бюрото ми.

— Сега носите ли го у себе си?

— Да.

— Ще ми разрешите ли да го видя?

Мингис неохотно извади малък зелен бележник от джоба на сакото си и го даде на разсилния, който го предаде на прокурора. Сър Хъмфри заразлиства страниците му.

— Виждам, че срещата ви с госпожица Мурланд следобеда, когато е била убита, не е отбелязана.

— Не, сър. Служебните срещи отбелязвам в служебния дневник, а личните в джобния си.

— Разбирам — изрече сър Хъмфри. Той замълча и вдигна очи. — Но не е ли странно, господин Мингис, че сте си уговорили среща с клиент, за да обсъдите подробности от застраховката му, и сте се доверили на паметта си, когато много лесно бихте могли да я отбележите в дневника, който винаги носите със себе си, и после да я препишете в служебния?

— Може да съм я записал на хвърчаща бележка, но както обясних, това е личен дневник.

— Така ли? — изрече сър Хъмфри и прелисти още няколко страници. — Кой е Дейвид Патерсън? — поинтересува се той.

Мингис погледна така, сякаш се опитваше да се сети.

— Господин Дейвид Патерсън, Сити Роуд 112, 11:30, 9 януари тази година — прочете на глас пред съда сър Хъмфри. — Бихме могли да призовем господин Патерсън, ако не можете да си спомните срещата — услужливо добави той.

— Той е клиент на фирмата, в която работя — обясни Мингис едва-едва.

— Клиент от фирмата, в която работите — повтори бавно сър Хъмфри. — Питам се колко такива бележки мога да намеря в дневника ви, без да се старая особено. — Мингис наведе глава, а сър Хъмфри предаде дневника на разсилния, след като бе изпълнил целта си.

— А сега бих искал да преминем към някои по-важни въпроси…

— Не преди да сме обядвали, сър Хъмфри — намеси се съдията. — Почти един часът е и мисля, че трябва да прекъснем сега.

— Както желаете, Ваша Милост — дойде вежливият отговор.

Напуснах сградата на съда в по-оптимистично настроение, макар че нямах търпение да науча какво би могло да е по-важно от този дневник. Изтъкването на дребните лъжи, макар и да не доказваше, че Мингис е убиец, разкриваше, че той все пак крие нещо. Започнах да се притеснявам, че по време на прекъсването господин Скот можеше да посъветва клиента си да признае за връзката си с Карла и така да придаде на историята по-правдоподобно звучене. За мое облекчение по време на храненето научих, че според английските закони Мингис не може да се допитва до адвоката си, докато е на свидетелската скамейка. Когато се върнахме в залата, забелязах, че усмивката на господин Скот се беше стопила.

Сър Хъмфри се изправи, за да продължи кръстосания разпит.

— Господин Мингис, вие заявихте под клетва, че сте щастливо женен мъж.

— Така е, сър — потвърди прочувствено обвиняемият.

— Първият ви брак също толкова щастлив ли беше, господин Мингис? — попита някак между другото сър Хъмфри.

Кръвта се дръпна от лицето на обвиняемия. Хвърлих бърз поглед към господин Скот, който не можа да прикрие, че тази информация не му е била доверена.

— Не бързайте с отговора — рече сър Хъмфри.

Всички погледи се обърнаха към мъжа на свидетелската скамейка.

— Не — отговори Мингис и бързо додаде: — Но тогава бях твърде млад. Беше преди много години и се оказа ужасна грешка.

— Ужасна грешка? — повтори сър Хъмфри, без да откъсва очи от журито. — Как свърши този брак?

— С развод — отвърна простичко Мингис.

— А какви бяха причините за развода?

— Жестокост, но…

— Но… искате ли да прочета пред съдебните заседатели под какво се е заклела първата ви съпруга пред съда по време на делото за развод?

Мингис се разтрепери. Знаеше, че дори да откаже, пак ще бъде заклеймен, а ако се съгласи, сам си слага въжето на врата.

— Е, след като явно не сте способен да вземете решение, с ваше позволение, Ваша Милост, аз ще прочета свидетелското показание, направено от първата госпожа Мингис пред съдия Роджър на 9 юни 1961 година в съда на графство Суиндън. — Сър Хъмфри прочисти гърлото си. — „Той имаше навика да ме бие, и то често, ставаше все по-лошо и бях принудена да избягам, защото се страхувах, че някой ден може да ме убие.“ — Сър Хъмфри наблегна на последните четири думи.

— Тя преувеличаваше — извика Мингис от свидетелската скамейка.

— Колко жалко, че горката госпожица Карла Мурланд няма как да е с нас днес, за да ни каже дали вашият разказ за нея също не е силно преувеличен.

— Възразявам, Ваша Милост! — намеси се господин Скот. — Сър Хъмфри тормози свидетеля.

— Съгласен съм — произнесе съдията. — За в бъдеще бъдете по-внимателен, сър Хъмфри.

— Извинете ме, Ваша Светлост — рече сър Хъмфри без грам съжаление. Той затвори папката, на която се позоваваше, и я постави на банката пред себе си, преди да вземе следващата. Отвори я преднамерено бавно, за да се увери, че в залата следят всяко негово движение, и чак тогава извади един-единствен лист. — Колко любовници сте имали, откакто сте женен за втората госпожа Мингис?

— Възразявам, Ваша Милост! Това няма отношение към делото.

— Ваша Милост, с цялото ми уважение твърдя, че има отношение. Възнамерявам да покажа, че отношенията на господин Мингис с госпожица Мурланд не са били по работа, а чисто лични.

— Въпросът може да бъде зададен на обвиняемия — отсъди съдията.

Мингис не каза нищо, докато сър Хъмфри държеше листа пред очите си и го разучаваше съсредоточено.

— Не бързайте, защото очаквам от вас точна бройка — изрече той, като погледна над очилата си.

Секундите се нижеха в очакване.

— Хмм… три, мисля — каза Мингис накрая с едва доловим глас. Представителите на пресата започнаха да пишат с бясна скорост.

— Три — повтори сър Хъмфри, втренчен невярващо в листа.

— Ами може би четири.

— Госпожица Карла Мурланд ли беше четвъртата? Тъй като сте имали сексуален контакт с нея онази вечер, нали?

— Не, не съм имал — отрече Мингис, но този път малцина в залата му повярваха.

— Добре тогава — продължи сър Хъмфри, като остави листа на банката пред себе си. — Но преди да се върнем към отношенията ви с госпожица Мурланд, нека видим каква е истината за другите четири.

Вторачих се в листа хартия, от който сър Хъмфри преди малко четеше. От мястото, където седях, ясно се виждаше, че на него не беше написано нищо. На банката лежеше чист бял лист.

Трудно ми беше да сдържа усмивката си. Миналото на прелюбодеец на Мингис беше неочакван бонус за мен и за пресата — и не можех да не се запитам как ли щеше да реагира Карла, ако бе знаела за него.

Сър Хъмфри прекара остатъка от деня в изясняване на различни подробности от предишните отношения на Мингис с четирите му любовници. Залата беше превъзбудена, а журналистите записваха трескаво със съзнанието, че са ударили джакпота. Когато съдът се изправи, очите на господин Скот бяха затворени.

Същата вечер шофирах до вкъщи с чувство на удовлетворение — като човек, който е свършил добра работа.

На влизане в залата следващата сутрин забелязах, че хората бяха започнали да си кимат като стари познати. Хванах се, че и аз правя същото и поздравявам мълчешком хората, докато се придвижвам към мястото си в края на реда.

Сър Хъмфри прекара сутринта в преглед на някои други простъпки на Мингис. Открихме, че е служил в Териториалната доброволческата армия само пет месеца и е напуснал след недоразумение с командира си заради продължителността на тренировките през почивните дни и разходите, които претендирал да му бъдат покрити. Научихме, че опитите му да влезе в местния общински съвет били предизвикани повече от гняв заради отказаното му разрешително за строеж върху земята до къщата му, отколкото от алтруистично желание да служи на съгражданите си. В името на справедливостта сър Хъмфри би могъл да изкара дори архангел Гавраил футболен хулиган, но козът му предстоеше да бъде хвърлен на масата.

— Господин Мингис, бих искал да се върнем към вашата версия на случилото се вечерта, когато госпожица Мурланд е била убита.

— Да — въздъхна уморено Мингис.

— Когато посещавате клиент, за да обсъдите застраховка, колко трае подобна консултация?

— Обикновено половин час, час най-много — отговори Мингис.

— А колко продължи консултацията ви с госпожица Мурланд?

— Цял час.

— И вие сте си тръгнали, ако правилно си спомням показанията ви, малко след шест.

— Точно така.

— За колко часа беше насрочена срещата?

— В пет часа, както е записано в работния ми дневник.

— Добре, господин Мингис. Ако сте пристигнали около пет според уговорката ви с госпожица Мурланд и сте си тръгнали малко след шест, как така получихте глоба за паркиране?

— Нямах дребни за автомата за паркиране — отвърна уверено Мингис — и вече закъснявах малко, затова поех риска.

— Поели сте риска — повтори сър Хъмфри бавно. — Очевидно вие сте човек, който поема рискове, господин Мингис. Чудя се ще бъдете ли така добър да погледнете въпросната глоба за паркиране.

Разсилният я подаде на Мингис.

— Ще прочетете ли на глас пред съда часа и минутите, които пътният полицай е записал в малките квадратчета, за да документира кога е извършено нарушението?

За пореден път Мингис се забави с отговора.

— От четири и шестнайсет до четири и половина — изрече накрая.

— Не чух какво казахте — намеси се съдията.

— Ще бъдете ли така любезен да повторите казаното за съдията? — помоли сър Хъмфри.

Мингис повтори осъдителните цифри.

— Значи установихме, че всъщност вие сте били с госпожица Мурланд малко преди четири и шестнайсет, а не както според мен сте записали по-късно в работния си календар, пет часа. Това е още една лъжа, нали?

— Не — отрече Мингис. — Сигурно съм пристигнал малко по-рано, отколкото съм смятал.

— Поне час по-рано, както изглежда. Според мен вие сте пристигнали в този ранен час, защото интересът ви към Карла Мурланд не е бил само професионален.

— Това не е вярно!

— Значи не сте имали намерение да я направите своя любовница?

Мингис се поколеба достатъчно, за да даде възможност на сър Хъмфри да отговори сам на въпроса си.

— Тъй като деловата част е приключила за обичайния половин час, нали така, господин Мингис? — Той изчака отговора, но такъв не дойде.

— Каква е кръвната ви група, господин Мингис?

— Нямам представа.

Сър Хъмфри смени тактиката без предупреждение.

— Случайно да сте чували за ДНК?

— Не — дойде озадаченият отговор.

— Дезоксирибонуклеиновата киселина е доказана техника, според която генетичната информация е уникална за всеки индивид. Могат да се свързват кръвни проби и проби от семенна течност. Семенната течност, господин Мингис, е не по-малко уникална от пръстовите отпечатъци. С подобна проба веднага ще стане ясно, ако сте изнасилили госпожица Мурланд.

— Не я изнасилих — възмутено отрече Мингис.

— Независимо от това е имало сексуален акт, нали? — тихо попита сър Хъмфри.

Мингис замълча.

— Да извикам ли патолога и да поискам да направи ДНК тест?

Мингис отново не отговори.

— И да проверим кръвната ви група? — Сър Хъмфри замълча. — Ще ви попитам още веднъж, господин Мингис. Имаше ли сексуален акт между вас и убитата жена през онзи следобед във вторник?

— Да, сър — отвърна шепнешком Мингис.

— Да, сър — повтори сър Хъмфри, така че целият съд да го чуе.

— Но не беше изнасилване — извика му Мингис.

— Не беше ли? — каза сър Хъмфри.

— И кълна се, не съм я убил!

Вероятно бях единственият човек в онази зала, който бе убеден, че той казва истината. Сър Хъмфри изрече само:

— Нямам повече въпроси, Ваша Милост.

Господин Скот мъжествено се опита да възкреси доверието в клиента си, но фактът, че Мингис бе уличен в лъжа за отношенията си с Карла, постави под съмнение всичко, което беше казал преди това.

Ако Мингис беше казал истината, че е бил любовник на Карла, историята му сигурно щеше да бъде приета. Зачудих се за какво ли му беше този цирк. За да защити съпругата си? Какъвто и да беше мотивът, заради него накрая излезе виновен в престъпление, което не беше извършил.

Същата вечер се прибрах и се нахраних обилно за първи път от няколко дни.

На следващата сутрин господин Скот призова още двама свидетели. Първият се оказа викарият от Сейнт Питър, Сътън, чиято роля беше да докаже какъв стълб на обществото е Мингис. След като сър Хъмфри свърши с него, викарият изглеждаше като мил наивен старец, който познава Мингис от спорадичните му посещения на неделната утринна молитва.

Вторият беше началникът на Мингис. Той беше далеч по-внушителна фигура, но не можа да потвърди, че госпожица Мурланд изобщо някога е била клиентка на компанията.

Господин Скот не излезе с други свидетели и уведоми съдия Бюканън, че защитата е приключила. Съдията кимна и се обърна към сър Хъмфри, за да му каже, че съдът очаква от него заключителна реч на следващия ден сутринта.

Това послужи като сигнал всички да се изправят на крака.

Двамата с Мингис трябваше да изтърпим още една вечер, която сякаш нямаше край, и още по-безкрайна нощ. Както през изминалите дни на процеса, на следващата сутрин побързах да заема мястото си, преди да влезе съдията.

Заключителната реч на сър Хъмфри беше образец за майсторство. Той изтъкваше всяка незначителна неистина така, че човек преставаше да вярва на повечето от показанията на Мингис.

— Никога няма да научим със сигурност — каза сър Хъмфри — причината, поради която младата Карла Мурланд е била убита. Отказ да се поддаде на интимните предложения на Мингис? Избухване, завършило с удар, от който е паднала и после е умряла сама? Ала все пак има някои неща, в които съдебните заседатели могат да бъдат сигурни. Можем да бъдем сигурни, че Мингис е бил с убитата жена този ден преди четири и шестнайсет заради уличаващата глоба за паркиране. Можем да бъдем сигурни, че си е тръгнал малко след шест, защото имаме свидетел, който го е видял да потегля с колата, и самият той не отрече този факт. И можем да бъдем сигурни, че е написал фалшива бележка в работния си календар, за да ви накара да повярвате, че е имал среща по работа с убитата жена в пет, а не любовна среща в по-ранен час. И сега можем да бъдем сигурни — излъгал е и че не е имал сексуален акт с госпожица Мурланд малко преди да бъде убита, макар да не можем да бъдем сигурни дали актът е бил извършен преди или след като челюстта й е била счупена. — Погледът на сър Хъмфри се спря на журито, преди да продължи.

— И накрая, от доклада на патолога можем да установим извън всякакво съмнение часа на смъртта и оттам, че Мингис е последният човек, който е могъл да види Карла Мурланд жива. Ето защо никой друг не би могъл да убие Карла Мурланд — да не забравяме доказателствата на инспектор Симънс. Ако приемете това, няма да имате никакво съмнение, че единствено Мингис би могъл да е отговорен за нейната смърт. А също колко уличаващ е фактът, че той се опита да скрие съществуването на първата си съпруга, напуснала го заради жестокост, и на четирите любовници, които са го напуснали незнайно защо и как. Впрочем те са само с една по-малко от тези на Синята брада — добави с чувство сър Хъмфри. — За доброто на всяко младо момиче, което живее само в нашата столица, трябва да изпълните дълга си, колкото и болезнен да е той. И да признаете Мингис за виновен в убийство.

След като сър Хъмфри седна, ми идваше да изръкопляскам.

Съдията ни изпрати в още една почивка. Хората около мен осъждаха Мингис. Слушах със задоволство, без да изразявам мнение. Знаех, че ако съдебните заседатели осъдят Мингис, делото ще бъде приключено и никой няма да заподозре за мен. Седнах на мястото си, преди съдията да се появи в два и десет. Той призова господин Скот.

Адвокатът на Мингис разпалено защити клиента си, като изтъкна, че почти всички улики, които бе посочил сър Хъмфри, са косвени и дори е възможно някой друг да е посетил Карла Мурланд, след като клиентът му си е тръгнал. Рунтавите вежди на господин Скот почти имаха свой собствен живот, докато той енергично подчертаваше, че е работа на обвинението да докаже вина извън всякакво съмнение, а според него многоуважаваният му колега, сър Хъмфри, не е успял да го направи.

По време на заключителната реч Скот избегна споменаването на бележки в работния календар, глоби за паркиране, бивши любовници, секс или въпроси за ролята на клиента му в обществото. Някой закъснял, който е чул само двете заключителни речи, би бил извинен, ако решеше, че двамата изтъкнати господа обобщаваха две различни дела.

Господин Скот имаше мрачно изражение, когато се обърна към журито със заключителните си слова.

— Вие дванайсетимата — рече той — държите съдбата на клиента ми в свои ръце. Затова трябва да бъдете сигурни, повтарям, сигурни извън всякакво съмнение, че Пол Мингис е в състояние да извърши такова злодеяние като убийството. Не сме се събрали да съдим начина на живот на господин Мингис, положението му в обществото, нито дори сексуалните му навици. Ако прелюбодеянието беше престъпление, убеден съм, че господин Мингис нямаше да бъде единственият на обвиняемата скамейка в тази зала. — Той замълча, докато обхождаше с поглед заседателите. — По тази причина съм убеден, че дълбоко в сърцата си ще намерите сили да освободите клиента ми от мъките, на които беше подложен през последните седем месеца. Той несъмнено беше показан като невинен човек, заслужаващ вашето състрадание.

Господин Скот се отпусна на пейката, след като по моему беше дал искрица надежда на клиента си.

Съдията ни каза, че няма да изнесе собствената си финална реч преди понеделник сутринта.

 

 

Съботата и неделята ми се сториха векове. До понеделник вече бях убеден, че достатъчен брой съдебни заседатели щяха да сметнат, че няма достатъчно доказателства, за да осъдят Мингис.

Веднага щом делото продължи, съдията отново започна да обяснява как единствено и само съдебните заседатели трябва да вземат окончателното решение. Не било негова работа да им обяснява на какво мнение е той, а само да ги посъветва относно закона.

Бюканън направи преглед на всички доказателства, като се опита да ги представи обективно, но освен намек не изрази собствено мнение. След като по-късно същия следобед приключи с обобщаването, той изпрати членовете на журито да обмислят присъдата си.

Чаках с почти същата тревога, която вероятно изпитваше и Мингис в този момент, докато изслушвах мненията на другите, а минутите се нижеха в малката стая. Четири часа по-късно до съдията беше изпратена бележка.

Той незабавно призова съдебните заседатели да заемат местата си, докато пресата изпълваше залата, която заприлича на Камарата на общините в деня за одобрение на бюджета. Разсилният чинно подаде бележката на съдия Бюканън. Той я отвори и прочете онова, което беше известно само на още дванайсет души в залата.

Подаде я обратно на разсилния, който чак тогава я прочете на притихналия съд.

Съдия Бюканън се намръщи, преди да попита дали има някаква възможност за единодушна присъда, ако отпусне още време. Щом разбра, че това е невъзможно, той неохотно кимна в съгласие с присъдата на мнозинството.

Съдебните заседатели отново изчезнаха на долния етаж, за да продължат обсъждането и не се върнаха през следващите три часа. Усещах напрежението в съда, когато хората в съседство споделяха мненията си, шепнейки високо. Разсилният призова за тишина, съдията изчака достатъчно време всички да се настанят и след това му нареди да продължи.

Когато разсилният се изправи, чувах дишането на човека до мен.

— Моля председателя да стане.

Аз се изправих от мястото си.

— Стигнахте ли до присъда, за която поне десетима от вас да са на едно мнение?

— Да, господине.

— Виновен или невинен е обвиняемият Пол Мингис?

— Виновен — отвърнах аз.

Игнейшъс Голямата метла

Малцина проявиха особен интерес, когато Игнейшъс Агарби беше назначен за министър на финансите на Нигерия. Все пак, изтъкваха циниците, той беше седемнайсетият поред на поста за последните седемнайсет години.

В първото си голямо изявление пред парламента Агарби обеща да сложи край на подкупите и корупцията и предупреди избирателите никой на държавен пост да не се чувства в безопасност, освен ако не води безупречен живот. Завърши първата си реч с думите:

— Възнамерявам да изчистя Авгиевите обори на Нигерия.

Ефектът от речта бе такъв, че тя дори не беше спомената в лагоския „Дейли Таймс“. Вероятно редакторът беше сметнал, че след като вестникът бе отразил в подробности речите на бившите шестнайсет министри, читателите може би щяха да си помислят, че вече са чували всичко това.

Игнейшъс обаче не се остави да бъде обезсърчен от липсата на доверие и се зае с новата си задача енергично и с усърдие. Дни след назначението си стана причина дребен чиновник от Министерството на търговията да бъде вкаран в затвора за фалшифициране на документи, свързани с вноса на пшеница. Следващият, който почувства игличките на новата метла на Игнейшъс, беше водещ ливански финансист, който бе депортиран без съд за нарушение на законите по контрола на търговията. След месец се случи събитие, което дори Игнейшъс сметна за личен триумф: арестът на главния ревизор на полицията заради приемане на подкупи — привилегия, която в миналото гражданите на Лагос считаха за неделима част от поста. Когато четири месеца по-късно началникът на полицията бе осъден на година и половина затвор, новият финансов министър най-сетне излезе на първа страница на лагоския „Дейли Таймс“. Водещото заглавие го обявяваше за „Игнейшъс Голямата метла“ — новата метла, от която гузните трепереха. Репутацията на Игнейшъс като Мистър Пропър продължи да нараства арест след арест и из столицата се понесоха непотвърдени слухове, че дори генерал Отоби, държавният глава, бил разследван от собствения си министър на финансите.

Игнейшъс сега сам разглеждаше, проверяваше и одобряваше всички чуждестранни договори на стойност над сто милиона долара. И въпреки че всяко негово решение беше щателно критикувано от враговете му, върху министъра не можеше да бъде хвърлена ни най-малка сянка от скандал.

Когато Игнейшъс начена втората година в качеството си на министър на финансите, дори циниците започнаха да признават постиженията му. Някъде по това време генерал Отоби се почувства достатъчно уверен, за да му се обади за импровизирана консултация.

Държавният глава посрещна министъра в президентската резиденция Додан Баракс и го настани да седне в удобно кресло в кабинета си с изглед към парадния плац.

— Игнейшъс, току-що прегледах последния доклад върху бюджета и съм обезпокоен от изводите ви, че хазната продължава да губи милиони долари всяка година в подкупи, плащани от чуждестранните компании на посредници. Имате ли представа в чии джобове потъват тези пари? Това искам да разбера.

Игнейшъс изпъна гръб като струна, без да сваля очи от държавния глава.

— Подозирам, че голям процент от парите отиват в частни сметки в швейцарска банка, но в момента не мога да го докажа.

— В такъв случай ще ви дам каквито поискате допълнителни правомощия, за да намерите доказателства — каза генерал Отоби. — Можете да използвате каквито мерки сметнете за нужни, за да издирите тези разбойници. Започнете с разследване на всички членове на кабинета ми, бивши и настоящи. Не се плашете и не проявявайте снизходителност, независимо от техния ранг или връзки.

— За да успея в подобна задача, ще ми е необходимо специално пълномощие, подписано от вас, генерале…

— В такъв случай ще го имате на бюрото си до шест часа тази вечер — отвърна държавният глава.

— И ранг на пълномощен посланик при пътуванията ми в чужбина.

— Имате го.

— Благодаря. — Игнейшъс стана от стола, решил, че аудиенцията е приключила.

— Ще имате нужда и от това — каза генералът на изпроводяк и подаде на Игнейшъс малък автоматичен пистолет. — Тъй като подозирам, че вече имате почти толкова врагове, колкото и аз.

Игнейшъс пое непохватно пистолета, мушна го в джоба си и измърмори благодарностите си.

Без да си разменят и дума повече, Игнейшъс напусна своя водач и беше закаран обратно в министерството.

Без знанието на управителя на Централната банка на Нигерия и без вмешателството на висши държавни служители Игнейшъс се зае с ентусиазъм с новата си задача. Правеше проучвания сам през нощта, а през деня не ги споделяше с никого. След три месеца беше готов за изненадващ ход.

Министърът избра август за непредвидено пътуване в чужбина, тъй като през това време на годината повечето нигерийци излизаха в почивка и отсъствието му нямаше да предизвика коментари.

Той помоли личния си секретар да направи резервация за него, съпругата му и двете им деца за полет до Орландо, като се погрижи билетите да бъдат платени от личната му сметка.

При пристигането си във Флорида семейството се настани в местния хотел „Мариот“, след което Игнейшъс уведоми съпругата си без предупреждение или обяснение, че ще прекара няколко дни в Ню Йорк по работа, преди да се присъедини отново към тях за остатъка от почивката. На следващата сутрин остави семейството си на чудесата на Дисни и се качи на самолета за Ню Йорк. Пътуването с такси трая съвсем кратко от „Ла Гуардия“ до „Кенеди“, където, след като се преоблече и си купи двупосочен туристически билет, като плати в брой, той се качи незабелязан от никого на самолета на „Суисеър“ до Женева.

След пристигането си Игнейшъс се настани в един ненабиващ се на очи хотел, легна си и спа непробудно цели осем часа. На закуска разгледа списъка с банки, който беше изготвил внимателно при проучването си в Нигерия — всяко име беше записано ясно и четливо със собствената му ръка. Реши да започне с „Жербер и Сие“, чиято сграда се виждаше от хотелската му стая и заемаше половината от Авеню дю Паршин. Той свери номера на телефона с портиера и чак тогава се обади. Управителят на банката се съгласи да го приеме в дванайсет часа.

Само с едно очукано куфарче в ръката, Игнейшъс пристигна в банката малко преди уречения час — необичайно за нигериец, помисли си младият мъж, облечен с елегантен сив костюм, бяла риза и сива копринена вратовръзка, който го чакаше в мраморното фоайе, за да го придружи. Той се поклони на министъра, представи се като личния асистент на управителя и обясни, че ще го придружи до кабинета на шефа. Заведе го до асансьора и никой от двамата не отрони и дума, додето не стигнаха до единайсетия етаж. Внимателното почукване на вратата на управителя предизвика „Entrez“ в отговор, на което младият мъж се подчини.

— Нигерийският министър на финансите, господине.

Управителят се изправи иззад бюрото си и пристъпи напред, за да поздрави госта. Игнейшъс не можа да не забележи, че той също носеше син костюм, бяла риза и сива копринена вратовръзка.

— Добро утро, господин министър — поздрави управителят. — Заповядайте, седнете. — Той поведе Игнейшъс към ниската стъклена масичка, обградена от удобни столове в дъното на стаята. — Поръчал съм кафе и за трима ни, ако нямате нищо против.

Игнейшъс кимна, остави очуканото куфарче на пода до стола си и се загледа през големия прозорец. Поведоха любезен разговор за прекрасната гледка към великолепния фонтан, докато едно момиче им сервираше кафето.

Щом младата жена излезе от стаята, Игнейшъс започна по същество:

— Държавният глава на нашата страна ме изпрати във вашата банка с една по-скоро необичайна молба. — Израженията на управителя и младия асистент останаха непроницаеми. — Той ме удостои с честта да проверя кои нигерийски граждани имат сметки във вашата банка.

Само устните на управителя се раздвижиха, след като узна целта на посещението.

— Нямам правото да разкривам…

— Позволете ми да изложа доводите си — вдигна бялата си длан министърът. — Първо, позволете ми да ви уверя, че имам всички правомощия от правителството си. — Без да добави нищо повече, Игнейшъс извади с апломб плик от вътрешния си джоб. Подаде го на управителя, който извади писмото и го прочете бавно.

Щом свърши с четенето, банкерът прочисти гърлото си.

— Господине, боя се, че този документ няма валидност в моята страна. — Той мушна листа в плика и го подаде на Игнейшъс. — Аз, разбира се, и за миг не се съмнявам, че имате пълната поддръжка от държавния си глава и като министър, и като посланик, но това не променя правилата за поверителност на банката. Няма условия, при които можем да разкрием имената на притежателите на сметки без тяхното изрично съгласие. Съжалявам, че не мога да ви помогна, но такива са и винаги ще бъдат правилата на банката. — Управителят се изправи, сметнал, че срещата е приключила, но той не познаваше таланта за пазарене на Игнейшъс Голямата метла.

— Държавният ни глава — изрече Игнейшъс със значително по-тих глас — ме упълномощи да предложа на вашата банка да бъде наш посредник във всички бъдещи трансакции между Нигерия и Швейцария.

— Поласкани сме от доверието ви в нас, господин министър — отвърна управителят, който остана прав, — но съм уверен, ще разберете, че не можем да променим отношението си към поверителността на нашите клиенти.

Игнейшъс не се смути.

— В такъв случай със съжаление ще ви информирам, господин Жербер, че на нашия посланик в Женева ще му бъде наредено да направи официално комюнике до швейцарското Министерство на външните работи относно отказа на вашата банка да ни сътрудничи с информация за сметките на нашите съотечественици. — Той изчака думите му да окажат необходимото въздействие. — Разбира се, може да избегнете неловката ситуация, като просто ми кажете имената на сънародниците ми, които държат сметки в „Жербер и Сие“, и сумите в тях. Уверявам ви, че няма да разкрием източника на информация.

— Ваша воля е да излезете с подобно комюнике, господине. Убеден съм, че нашият министър ще обясни на вашия посланик с възможно най-вежливия дипломатически език, че според швейцарските закони външното министерство няма властта да изисква подобни разкрития.

— В такъв случай ще наредя на моето Министерство на външната търговия да преустанови всякакви бъдещи сделки в Нигерия с граждани на Швейцария, докато тези имена не бъдат разкрити.

— Това е ваша привилегия, господин министър — отвърна управителят, ни най-малко впечатлен.

— Освен това можем да преразгледаме всеки договор, който вече е сключен от ваши сънародници в Нигерия. При това аз лично ще се погрижа да не бъдат платени никакви неустойки.

— Не смятате ли подобни действия за твърде прибързани?

— Мога да ви уверя, господин Жербер, че няма да загубя и минута от съня си заради това решение — отвърна Игнейшъс. — Дори ако усилията ми да науча тези имена принудят страната ви да падне на колене, пак няма да се трогна.

— Така да бъде, господин министър — отвърна управителят. — Ала това пак няма да промени нито политиката, нито отношението на тази банка към поверителността.

— Щом случаят е такъв, господине, още днес ще наредя на нашия посланик да затвори посолството ни в Женева и ще обявя вашия в Лагос за персона нон грата.

За първи път управителят повдигна вежди.

— Освен това — продължи Игнейшъс — ще проведа конференция в Лондон, на която ще дам недвусмислено да се разбере пред пресата за недоволството на държавния ни глава от тази банка. След подобна негативна реклама съм уверен, че много от клиентите ви ще поискат да закрият сметките си, докато други, които в миналото са ви считали за бастион на сигурността, ще решат да потърсят друга банка.

Министърът почака, но управителят все така не отговори.

— Тогава не ми оставяте друг избор — рече Игнейшъс и се изправи.

Управителят протегна ръка, решил, че министърът си тръгва, само за да види с ужас как Игнейшъс бръква в джоба си и вади оттам малък пистолет. Двамата швейцарски банкери замръзнаха на място, докато нигерийският министър на финансите пристъпи напред и долепи дулото до слепоочието на управителя.

— Тези имена ми трябват, господин Жербер, и вече сигурно сте разбрали, че няма да се спра пред нищо. Ако не ми ги предоставите незабавно, ще ви пръсна мозъка. Разбирате ли?

Управителят кимна леко, а по челото му избиха капки пот.

— А той ще бъде следващият. — Игнейшъс посочи към младия асистент, който стоеше онемял и парализиран само на няколко крачки от тях.

— Дайте ми имената на всички нигерийци, които имат сметки в тази банка — тихо изрече Игнейшъс, вперил поглед в младия мъж, — или ще пръсна мозъка на управителя ви върху този мек килим. Незабавно, чухте ли ме? — добави остро.

Младият мъж погледна към управителя, който трепереше, но изрече съвсем ясно:

— Non, Pierre, jamais.

— D’accord — прошепна в отговор асистентът.

— Не можете да отречете, че не ви дадох възможност. — Игнейшъс дръпна ударника. Потта вече се стичаше на вади по лицето на управителя, а младият мъж извърна очи в очакване на ужасяващия пистолетен изстрел.

— Отлично — каза Игнейшъс, свали пистолета от главата на управителя и седна на мястото си. И двамата банкери трепереха онемели.

Министърът взе очуканото куфарче от земята и го постави на стъклената масичка пред себе си. Натисна закопчалките и капакът се отвори.

Двамата банкери зяпнаха грижливо подредените редици от стодоларови банкноти. Всеки сантиметър от вътрешността на куфарчето беше запълнен. Управителят набързо изчисли, че сумата вероятно наброяваше около пет милиона долара.

— Чудя се, господине — рече Игнейшъс, — какво ще кажете да си отворя сметка във вашата банка?

От менюто

Артър Хапгуд беше демобилизиран на 3 ноември 1946 година. Само след месец вече беше на старата си работа в халето на завод „Триумф“ в покрайнините на Ковънтри.

Петте години, прекарани в шерудското лесничейство, четири от които като интендант, причислен към танковата бригада, само запечатаха следвоенната съдба на Артър въпреки надеждите му да си намери по-удовлетворителна работа след края на войната. Ала след завръщането си в Англия той бързо откри, че в „земята на героите“ не беше толкоз лесно да си намериш работа и макар да не му се искаше да се връща към това, което беше вършил през петте години преди обявяването на войната — монтиране на колела на автомобили — след четири седмици на социални помощи той отиде при бившия си началник в „Триумф“.

— Ако я искаш, работата е твоя, Артър — увери го началникът му.

— А перспективите?

— Колата вече не е играчка за ексцентрични богаташи, нито просто необходимост за бизнесмените — отвърна началникът. — Всъщност — продължи той — ръководството се подготвя за ерата на семействата с по две коли.

— Значи ще има още повече колела за монтиране — безнадеждно допълни Артър.

— Точно тъй!

След час Артър подписа договора и беше въпрос на дни, преди да се върне към стария си начин на живот. В крайна сметка, често казваше той на съпругата си, не ти трябва диплома за инженер, за да завиеш четири болта на едно колело стотина пъти на смяна.

Не след дълго Артър прие факта, че ще трябва да се примири с работа, която не му беше съвсем по сърце. Ала не такива бяха плановете за сина му.

Марк отпразнува петия си рожден ден, без баща му да го беше виждал, но от деня, в който се върна вкъщи, Артър отрупа момчето с цялото внимание и грижи, които можеше да му даде.

 

 

Артър беше решен Марк да не прекара живота си като работник в автомобилно хале. Той започна да работи извънредно, за да изкара достатъчно пари за допълнителни уроци на момчето по математика, природо-математически науки и английски. Почувства, че усилията му са възнаградени, когато синът му изкара изпитите на единайсет и влезе в гимназия „Крал Хенри VIII“. Гордостта му продължи да расте, когато Марк си взе петте гимназиални изпита за ниво О, а след две години добави успешно издържани два изпита за ниво А, което му даваше право да продължи нагоре.

Артър се опита да прикрие разочарованието си, когато на шестнайсетия си рожден ден момчето му съобщи, че не иска да ходи в университет.

— На каква кариера се надяваш, синко? — поинтересува се той.

— Попълних молба за работа при теб в халето, за да започна веднага щом завърша училище.

— Но защо изобщо би искал…

— Защо пък не? Повечето от съучениците ми, които завършват този срок, вече бяха приети от „Триумф“ и нямат търпение да започнат.

— Ти не си с ума си! Да не си се побъркал?

— Хайде де, татко. Заплащането е добро и ти показа, че винаги можеш да изкараш доста отгоре, като работиш извънредно. А аз не се плаша от тежка работа.

— Мислиш ли, че след като се бъхтих години наред, за да ти осигуря първокласно образование, ще те оставя да свършиш като мен, монтирайки автомобилни колела до края на живота си?! — извика Артър.

— Работата не се състои само в това и ти го знаеш, татко.

— Ще постъпиш там само през трупа ми — заяви баща му. — Не ме интересува каква работа ще започнат приятелите ти, интересуваш ме само ти. Можеш да станеш адвокат, счетоводител, офицер в армията, дори учител. Защо ще искаш да се загробиш като работник в завод?

— Например, защото е по-добре платено от учителстването — обясни Марк. — Учителят ми по френски веднъж ми каза, че не е толкова добре материално, колкото теб.

— Работата не е там, синко…

— Работата е там, татко, че не можеш да искаш от мен да работя до края на живота си нещо, което не ми харесва, само за да сбъдна мечтите ти.

— Няма да ти позволя да пропилееш живота си — отсече Артър и стана от масата за закуска. — Първата ми задача щом отида на работа, ще бъде да се погрижа молбата ти да бъде отхвърлена.

— Не е честно, татко. Имам право…

Баща му обаче вече беше излязъл от стаята и не отрони и дума на момчето, преди да тръгне за работа.

Цяла седмица баща и син не си обелиха и дума. На майката на Марк не й остана нищо друго, освен да потърси компромисно решение. Марк можеше да кандидатства за всяка работа, която баща му одобрява, и изкараше ли година, можеше да си подаде отново документите в завода, стига още да желаеше. Баща му от своя страна нямаше да му пречи по никакъв начин.

Артър кимна. Марк се съгласи неохотно с това решение.

— Но само ако изкараш пълна година — сериозно го предупреди Артър.

През последните дни от изтичащата лятна ваканция той излезе с няколко предложения пред Марк, но момчето не показа ентусиазъм към нито едно от тях. Майка му започна сериозно да се тревожи, че синът й ще си остане без работа, но веднъж, докато й помагаше да реже картофи за вечеря, той й довери, че смята хотелиерството за най-малко непривлекателното предложение от всички.

— Поне ще имаш покрив над главата си и ще те хранят редовно — каза майка му.

— Обзалагам се, че не готвят толкова хубаво като теб, мамо — отвърна Марк и нареди нарязаните картофи върху месото за ланкаширското задушено. — Нали е само една година.

През следващия месец Марк се яви на няколко интервюта в хотели из цялата страна без особен успех.

Тогава баща му откри, че сержантът от някогашното му интендантство е отговорник по персонала в „Савой“. Артър незабавно задейства връзките.

— Ако момчето го бива — увери го на чаша бира старият му другар по оръжие, — би могло да стане началник на персонала, дори мениджър на хотела. — Артър изглеждаше доволен, макар Марк все още да уверяваше приятелите си, че след една година ще отиде при тях.

На 1 септември 1959 година Артър и Марк Хапгуд пътуваха заедно в автобуса към гара Ковънтри. Артър стисна ръката на момчето и му обеща:

— С майка ти ще се погрижим да прекараш една незабравима Коледа тази година, дойдеш ли си за празниците. И не се тревожи — ще бъдеш в добри ръце със Сардж. Той ще те понаучи на това-онова. Само стой далеч от всякакви неприятности.

Марк не отвърна нищо и се усмихна насила, докато се качваше във влака.

— Никога няма да съжаляваш… — бяха последните думи, които чу от баща си, докато влакът напускаше гарата.

 

 

Марк съжали от мига, в който стъпи в хотела.

Като младши пиколо денят му започваше в шест сутринта и свършваше в шест вечерта. Имаше право на петнайсетминутна сутрешна почивка, четирийсет и пет минутна обедна почивка и още една петнайсетминутна почивка следобед. След първия месец не можеше да си спомни ден, в който да е ползвал и трите, и бързо научи, че няма на кого да се оплаче. Задълженията му се състояха в носене на куфарите на гостите по стаите, а после свалянето им долу, когато гостите напускаха хотела. С около триста гости, отсядащи в хотела всяка вечер, процесът беше безкраен. Заплащането се оказа наполовина на това, което получаваха приятелите му вкъщи, и понеже беше длъжен да дава всичките си бакшиши на главния портиер, независимо колко извънредни часове полагаше, Марк не видя нито пени отгоре. Единствения път, когато се осмели да го спомене пред главния портиер, той само отсече:

— И твоето време ще дойде, момче.

Марк не се притесняваше, че униформата не му бе по мярка, нито че стаята му беше два на два метра с изглед към гара „Чаринг Крос“, нито дори че не вземаше дял от бакшишите. Притесняваше се единствено от това, че колкото и да се стараеше да е изряден, не можеше да угоди на главния портиер.

Сержант Гран, който смяташе „Савой“ за продължение на старата си танкова бригада, нямаше много време за подопечните си младежи, които не бяха отбили военната си служба.

— Ама аз не подлежах на военна служба — настояваше Марк. — Никой, роден след 1939 година, не е викан в казармата.

— Не се оправдавай, момче.

— Не се оправдавам, Сардж. Това е самата истина.

— И не ми викай „Сардж“. За теб съм сержант Гран и не го забравяй.

— Да, сержант Гран.

В края на всеки ден Марк се прибираше в стаята колкото кибритена кутийка с малко легло, малък стол и миниатюрен шкаф и се строполяваше изтощен. Единствената картина в стаята — на Смеещия се кавалер — беше от календар, окачен над леглото. Датата 1 септември 1960 година бе оградена с червено, за да му напомня кога ще може да се присъедини към приятелите си в завода. Всяка вечер преди да заспи, той зачертаваше омразния ден като затворник, който рисува чертички по стената.

По Коледа Марк се върна вкъщи за четири дни и когато майка му видя в какво състояние е, тя се опита да склони баща му да му разреши да се откаже от работата по-рано, ала Артър беше непреклонен.

— Споразумяхме се. Не можете да очаквате от мен да му намеря работа в завода, ако той не е в състояние да спази своята част от уговорката.

През празниците Марк чакаше пред портите на завода да свърши смяната на приятелите му и слушаше историите им за футбол, запои в кръчмата и танци на музиката на Евърли Брадърс през почивните дни. Всички му съчувстваха и с нетърпение чакаха да се върне при тях през септември.

— Само няколко месеца са — опитваше се да го ободри един от тях.

Дните отлетяха неусетно и Марк се върна в Лондон, където продължи с нежелание да влачи куфари нагоре-надолу по хотелските коридори месец след месец.

Щом английският дъжд намаля, започна обичайното нашествие на американски туристи. Марк харесваше американците, които се отнасяха към него като към равен и често пъти му оставяха по цял шилинг вместо обичайните шест пенса. Но каквато и сума да получаваше, тя неизменно потъваше в джобовете на сержант Гран с думите:

— И твоето време ще дойде, момче.

Един американец, за когото Марк тичаше усърдно всеки ден през двуседмичния му престой, при напускането си му връчи десетшилингова банкнота на входа на хотела.

Марк благодари учтиво и когато се обърна, се натъкна на сержант Гран.

— Дай я насам — изрече Гран в мига, в който американецът се отдалечи.

— Щях да ви я дам веднага — рече Марк и подаде банкнотата на началника си.

— И не смяташе да отмъкнеш онова, което по право ми се полага, нали?

— Не, макар бог да ми е свидетел, че си ги изкарах.

— И твоето време ще дойде, момче — изрече сержантът по навик.

— Не и докато завися от скръндза като вас — остро отвърна Марк.

— Какво каза? — попита главният портиер и се завъртя на пета.

— Чухте ме още първия път, Сардж.

Зашлевяването през ухото свари Марк неподготвен.

— Ти, момче, току-що си загуби работата! Никой, ама никой не може да ми говори по този начин. — Сержант Гран се обърна и се запъти наперено към офиса на управителя.

Управителят на хотела Джералд Дръмънд изслуша версията на главния портиер за случилото се, преди да повика Марк да се яви незабавно в офиса му.

— Разбираш, че нямам друг избор, освен да те уволня — бяха първите му думи, след като вратата се затвори.

Марк погледна високия елегантен мъж в черен костюм, бяла риза и папийонка.

— Мога ли да ви разкажа какво всъщност се случи, господине?

Господин Дръмънд кимна, после изслуша, без да го прекъсва, разказа на Марк за случилото се сутринта, както и за споразумението с баща му.

— Моля ви да ми позволите да довърша оставащите ми десет седмици — завърши Марк — или баща ми ще каже, че не съм спазил моята част от сделката.

— Нямам свободна длъжност в момента — възрази управителят, — освен ако не си съгласен десет седмици да белиш картофи.

— Каквото и да е — рече Марк.

— Тогава утре сутрин в шест се яви в кухнята. Ще предупредя третия готвач за теб. Ако мислиш, че главният портиер е педант, почакай да се запознаеш с Жак, нашия главен готвач. Той няма да те перне по ухото, а направо ще ти го отреже.

На Марк не му пукаше. Не се съмняваше, че за десет седмици ще издържи на всичко и в пет и половина на следващата сутрин смени тъмносинята си униформа за бяла куртка и синьо-бели карирани панталони, преди да се яви на новата си работа. За негова изненада кухнята заемаше почти целия сутерен на хотела и в нея цареше по-голямо оживление дори от лобито.

Третият готвач го настани в ъгъла на кухнята до една планина от картофи, купа със студена вода и остър нож. Марк бели картофи по време на закуската, обяда и вечерята и вечерта заспа на леглото си, без да има сили да зачертае деня на календара.

През първата седмица така и не видя прословутия Жак. При седемдесет души, работещи в кухните, Марк беше уверен, че ще изкара целия период, без изобщо да го забележат.

Всяка сутрин в шест започваше да бели, после връчваше картофите на дългунест младеж на име Тери, който на свой ред ги режеше по нарежданията на третия готвач според блюдото на деня. Понеделник соте, вторник пюре, сряда пържени, четвъртък нарязани, петък печени, събота крокети… Марк бързо налучка метод, който му осигуряваше необходимата преднина пред Тери, и така си спестяваше неприятностите.

След като беше наблюдавал повече от седмица как работи Тери, той беше сигурен, че може да покаже на младия чирак как да си облекчи работата по съвсем прост начин, но реши да си държи устата затворена. В противен случай можеше да си навлече още неприятности, а управителят нямаше да му даде втори шанс.

Скоро откри, че Тери винаги изоставаше много с вторнишкия овчарски пай и четвъртъчното ланкаширско задушено. От време на време третият готвач идваше да се оплаче и хвърляше поглед към Марк, за да се увери, че не той спъва процеса на готвенето. Марк внимаваше винаги да има допълнителна тава с обелени картофи до себе си, за да си спести конското.

Сутринта на първия четвъртък от август (ланкаширско задушено) Тери си отряза връхчето на показалеца. Кръв пръсна навсякъде по нарязаните картофи и по дървената маса, докато момчето викаше истерично.

— Махнете го оттук! — Гласът на главния готвач се извиси над шума в кухнята и той гневно се приближи.

— А ти — изрече, сочейки Марк — почисти тази свинщина и донарежи картофите! Имам осемстотин гладни клиенти, които очакват да бъдат нахранени.

— Аз ли? — попита невярващо Марк. — Но…

— Да, ти. Не би могъл да се справиш по-зле от онзи идиот, чирака, който си отряза пръста. — Главният готвач бързо се отдалечи, а Марк с неохота отиде до масата, където беше работил Тери. Нямаше желание да спори, докато календарът му напомняше, че му остават още двайсет и пет дни.

Захвана се с работата, която много пъти беше вършил в помощ на майка си. Еднаквите тънки парчета се трупаха с умение, което Тери така и не бе успял да овладее. Към края на деня, въпреки че беше изтощен, Марк не се чувстваше и наполовина така изморен, както преди.

В единайсет часа през нощта главният готвач захвърли шапката си и излезе през летящите врати, знак за останалите, че могат да си тръгнат, щом свършат с почистването. Миг по-късно вратите се отвориха и главният готвач влетя обратно. Огледа се, докато всички чакаха да видят какво ще направи. Той намери каквото търсеше и се запъти право към Марк.

„О, боже! — помисли си Марк. — Ще ме убие.“

— Как се казваш? — строго запита главният готвач.

— Марк Хапгуд, господине — успя да изрече момчето.

— Губиш си времето с картофите, Марк Хапгуд. От утре се заемаш със зеленчуците. Искам те тук в седем. Ако онзи кретен с отрязания пръст някога се върне, сложете го да бели картофи.

Главният готвач се завъртя на пети, преди Марк да има възможност да му отговори. Сърцето му се свиваше при мисълта за цели три седмици в средата на кухнята, през цялото време в полезрението на главния готвач, но разбираше, че няма друг избор.

На следващата сутрин той дойде в шест сутринта от страх да не закъснее и цял час наблюдава разтоварването на пресни зеленчуци от пазара на Ковънт Гардън. Домакинът на хотела внимателно провери всяка щайга, като отхвърли няколко, преди да се подпише под документа за доставката, който показваше, че хотелът е получил зеленчуци на стойност над три хиляди паунда. Един обикновен ден, увери той момчето.

Главният готвач се появи няколко минути преди седем и половина, провери менютата и нареди на Марк да направи резки на брюкселското зеле, да подреже фасула и да обели външните листа от зелките.

— Ама аз не знам как — честно си призна Марк. Почувства как другите чираци в кухнята се отдръпнаха от него.

— Тогава аз ще те науча — гръмогласно отвърна главният готвач. — Ако искаш да станеш добър готвач, трябва да можеш да вършиш работата на всички останали в кухнята, дори на белача на картофи.

— Ама аз не искам да стана… — започна Марк, но размисли. Главният готвач явно не го беше чул, докато заемаше мястото си до новобранеца. Всички в кухнята го гледаха как показва на Марк основните умения в рязането и кълцането.

— И не забравяй за пръста на онзи идиот — рече главният готвач в края на урока, преди да подаде острия като бръснач нож на ученика. — Твоят може да е следващият.

Марк предпазливо започна да реже морковите на кубчета, после брюкселското зеле, като обелваше външните листа, преди да направи решителен разрез на кръст в основата. След това се зае да подрязва фасула и за пореден път изобщо не се затрудни да изпълнява предсрочно нарежданията на главния готвач.

В края на всеки ден, след като главният готвач си тръгнеше, Марк оставаше да наточи ножовете, за да са готови за следващата сутрин, и не напускаше кухнята, преди да я е оставил в безупречен вид.

На шестия ден, след едно отсечено кимване на главния готвач, Марк си помисли, че сигурно не прави нещо както трябва. До следващата събота вече чувстваше, че е усвоил простите умения за подготовка на зеленчуците, и откри, че се заплесва по работата на самия главен готвач. Въпреки че Жак рядко се обръщаше към когото и да било, докато обикаляше из кухнята, освен за да измърмори под нос одобрението или неодобрението си — второто по-често — Марк бързо се научи да предугажда нуждите му. Не след дълго той се чувстваше част от отбора — макар добре да знаеше, че е само новак.

В свободния ден на помощник-готвача през следващата седмица му позволиха да подрежда сготвените зеленчуци в купите и той се постара всяко блюдо да изглежда не само вкусно, но и естетически издържано. Главният готвач не само че забеляза, но дори промърмори най-голямата си похвала — „Bon“.

През оставащите три седмици в „Савой“ Марк дори не погледна календара над леглото.

Един четвъртък сутринта дойде съобщение от заместник-управителя да се яви в кабинета му при първа възможност. Марк съвсем беше забравил, че е 31 август — последният му ден в хотела. Той наряза десет лимона на четвъртинки, после приключи с приготовлението на четирийсет чинии с тънко нарязана пушена сьомга, предназначени за първото блюдо на един сватбен обяд. С гордост огледа резултата от труда си, преди да сгъне престилката и да отиде да вземе документите си и последната надница.

— Къде си мислиш, че отиваш? — попита го главният готвач.

— Отивам си — отвърна Марк. — В Ковънтри.

— В такъв случай до понеделник. Заслужаваш един ден почивка.

— Не, прибирам се вкъщи за постоянно — поясни Марк.

Главният готвач прекъсна огледа на парчетата говеждо алангле, подготвени за основно блюдо на сватбеното празненство.

— Прибираш се? — повтори, сякаш не разбираше думата.

— Да. Годината ми изтече и сега се връщам вкъщи, за да започна работа.

— Надявам се, че си намерил първокласен хотел — изрече главният готвач с неподправено любопитство.

— Няма да работя в хотел.

— В ресторант тогава?

— Не, ще постъпя в „Триумф“.

Главният готвач придоби объркано изражение. Не беше сигурен дали неразбирането му идва от неговия английски, или от това, че момчето му се подиграва.

— Какво е това „Триумф“?

— Място, където правят коли.

— Ти ще правиш коли?

— Не цяла кола, само ще им монтирам гумите.

— Ще монтираш коли на гумите? — попита невярващо главният готвач.

— Не — засмя се Марк. — Гуми на колите.

Главният готвач още не можеше да разбере.

— Значи ще готвиш за работниците?

— Не. Както казах, ще монтирам гуми на колите — произнесе бавно Марк, като изговаряше отчетливо всяка дума.

— Не е възможно.

— О, не, напротив — отвърна Марк. — Цяла година чаках, за да го докажа.

— Ако ти предложа да станеш помощник-готвач, ще си промениш ли решението? — тихо попита главният готвач.

— Че защо да го правите?

— Защото в тези пръсти се крие талант. Мисля, че за нула време ще станеш главен готвач, вероятно дори много добър главен готвач.

— Не, благодаря. Връщам се в Ковънтри при приятелите си.

Главният готвач сви рамене.

— Tant pis^[3] — процеди той и без да се обърне повече, се зае с разфасоването на говеждото. Хвърли поглед на чиниите с пушена сьомга. — Талант, хвърлен на вятъра — добави, след като вратата се затвори зад гърба на потенциалното му протеже.

Марк заключи стаята си, изхвърли календара в кошчето за боклук и се върна в хотела, за да издаде работните си дрехи. Накрая върна ключа на стаята си на помощник-управителя.

— Надницата, фишовете ти и документът за удържаните данъци. О, и главният готвач се обади да каже, че с удоволствие ще ти даде препоръка — обясни помощник-управителят. — Няма да си кривя душата, че това не се случва всеки ден.

— Няма да ми трябва за там, където отивам — отвърна Марк. — Все пак, благодаря.

Той забърза към гарата, размахвайки очукания малък куфар, но с приближаването към целта крачките му ставаха все по-бавни. Вече на Юстън, се запъти към седми перон, където започна да крачи напред-назад, като от време на време поглеждаше големия часовник над гишетата за билети. Първо изпрати с поглед един влак, после и втори се изниза към Ковънтри. Забеляза как на гарата притъмня от сенките, които се процеждаха през прозорците и се спускаха над чакалнята. Внезапно се обърна и напусна гарата с още по-широка крачка. Ако побързаше, все още можеше да успее да се върне навреме, за да помогне на главния готвач с вечерята.

 

 

Марк изкара пет години стажуване при Жак льо Рено. След зеленчуците последваха сосове, след рибата — пилешко, сладкиши след месото. След осем години в „Савой“ го назначиха за втори готвач. Толкова много беше научил от наставника си, че редовните посетители вече не можеха да познаят кога главният готвач беше в почивен ден. Две години по-късно Марк стана майстор готвач и когато през 1971 г. на Жак му предложиха да се върне в Париж, за да поеме кухнята на „Джордж V“ — заведение, което за Париж се равняваше на „Хародс“ за Лондон — Жак се съгласи, но само при условие Марк да дойде с него.

— Не е по път към Ковънтри — предупреди го Жак — и във всички случаи в „Савой“ ще ти предложат да заемеш мястото ми.

— По-добре да дойда с теб, иначе онези франсета никога няма да разберат какво е свястна храна.

— Онези франсета — възрази Жак — винаги познават кога е почивният ми ден.

— Да, и резервациите се удвояват — добави със смях Марк.

Не след дълго парижани се тълпяха в „Джордж V“ не за да си почиват, а да опитат ястията на двамата готвачи.

Когато Жак отпразнува шейсет и петия си рожден ден, прочутият хотел не трябваше да търси надалеч, за да му намери заместник.

— Първият англичанин главен готвач в „Джордж V“ — обяви Жак и вдигна чаша с шампанско на прощалния си банкет. — Кой би повярвал? Разбира се, ще трябва да промениш изписването на името си по френски маниер, за да си запазиш позицията.

— Нито едното, нито другото ще стане — отвърна Марк.

— О, напротив, защото те препоръчах.

— Тогава ще откажа.

— Ще се върнеш да слагаш коли на гумите, peutetre^[4]? — пошегува се Жак.

— Не, но открих един малък ресторант на Левия бряг. Само с моите спестявания едва ли мога да си позволя наема, но с твоята помощ…

„При Жак“ на улица „Плезир“ на Левия бряг отвори на 1 май 1982 година и не след дълго клиентите, които бяха свикнали с „Джордж V“, прехвърлиха лоялността си към новия ресторант.

Репутацията на Марк нарасна, когато двамата майстори започнаха да експериментират с леките и артистични ястия на нувел кузин^[5] и скоро единственият начин да получиш маса, без да си я резервирал три седмици по-рано, беше да си филмова звезда или член на правителството.

В деня, когато „Мишлен“^[6] даде на „При Жак“ третата си звезда, с благословията на Жак Марк реши да отвори втори ресторант. Пресата и клиентите спореха помежду си кое е по-изисканото заведение. Резервациите ясно показваха, че клиентите не правеха разлика.

Когато през октомври 1986 година Жак почина на седемдесет и една годишна възраст, кулинарните критици писаха самоуверено, че стандартите няма как да не паднат. След една година същите тези журналисти трябваше да признаят, че един от петте най-добри готвачи на Франция произлизаше от градче в британските Мидландс, чието име дори не можеха да произнесат.

Смъртта на Жак само засили носталгията на Марк по дома и когато прочете в „Дейли Телеграф“ за новия строеж в Ковънт Гардън, той се обади на предприемача, за да научи повече.

Третият ресторант на Марк беше открит в сърцето на Лондон на 11 февруари 1987 г.

 

 

През всичките тези години Марк Хапгуд често се връщаше в Ковънтри, за да се види с родителите си. Баща му отдавна се беше пенсионирал, но Марк все още не успяваше да убеди родителите си да прескочат до Париж, за да опитат кулинарните му произведения. Сега, когато беше отворил заведение в столицата, се надяваше да ги изкуши.

— Няма нужда да ходим до Лондон — каза майка му, докато слагаше масата. — Ти ни готвиш винаги когато се връщаш, а от вестниците разбираме за успехите ти. Пък и краката на бащата ти нещо не го държат напоследък.

— Как му викаш на това, синко? — попита след малко баща му, когато му поднесоха чинията с кръгла агнешка пържола, гарнирана с морковчета.

— Нувел кузин.

— И хората дават пари за това?

Марк се засмя и на следващия ден сготви на баща си любимото му ланкаширско задушено.

— Е, на това му казвам истинско ядене — каза Артър, след като си сипа допълнително за трети път. — И ще ти кажа нещо, момче. Сготвил си го почти като майка си.

След година „Мишлен“ обяви ресторантите по света, на които присъждаше така желаната трета звезда. „Таймс“ огласи пред читателите си, че „При Жак“ е първият английски ресторант, на който беше оказана тази чест.

За да отпразнуват наградата, родителите на Марк най-накрая се съгласиха да дойдат до Лондон, и то след като се наложи Марк да изпрати телеграма, в която пишеше, че обмисля дали да не приеме онази работа в „Бритиш Лейланд“^[7]. Той изпрати кола за родителите си и ги настани в апартамент в „Савой“. Вечерта беше резервирал на тяхно име най-популярната маса в „При Жак“.

Зеленчукова супа, пържола и пай с бъбреци, а за десерт пудинг с хляб и масло бяха сервирани за специалните гости на маса седемнайсет, без да фигурират във фиксираното меню.

Под въздействието на най-доброто вино, предлагано в ресторанта, езикът на Артър се развърза и той започна да си бъбри с всеки, който имаше желание да го изслуша, и не можеше да се сдържи да не повтори на главния келнер, че синът му е собственик на ресторанта.

— Не ставай глупав, Артър — прекъсна го съпругата му. — Той много добре го знае.

— Приятна двойка са родителите ти — сподели с шефа си главният келнер, след като им сервира кафето и даде на Артър пура. — Какво работеше твоят старец, преди да се пенсионира? Банкер, адвокат, учител?

— О, не, нищо подобно — тихо отговори Марк. — Цял живот е монтирал гуми на коли.

— Но защо си е пропилял времето с подобна работа? — попита невярващо келнерът.

— Защото не е извадил късмета да има баща като моя — отвърна Марк.

Само имитация

Джералд Хаскинс и Уолтър Рамсботъм ядяха корнфлейкс от една година.

— Разменям моя Военен кръст и Ордена за забележителни заслуги за твоя Кръст „Виктория“ — предложи Уолтър една сутрин на път за училище.

— Няма начин — отвърна Джералд. — При това ти трябват десет опаковки, за да получиш Кръста „Виктория“, а за Военен кръст и Орден за забележителни заслуги — само две.

Джералд продължи да колекционира опаковки, докато не събра всички медали, показани на гърба на пакета.

Уолтър така и не се сдоби с Кръста „Виктория“.

Според Анджела Бредбъри и двамата бяха глупаци.

— Та това са само имитации — все им повтаряше тя, — не са истински, а мен ме интересуват само истинските неща — надменно завършваше.

По това време нито Джералд, нито Уолтър се интересуваха от мнението й. Двете момчета все още се вълнуваха повече от медали, отколкото от противоположния пол.

Офертата на „Келогс“ с медалите приключи на първи януари 1950 г. точно когато Джералд успя да си попълни колекцията.

Уолтър се отказа да яде корнфлейкс.

Пред децата от петдесетте се отвори възможността да открият света на „Мекано“. От „Мекано“ настояваха да се ядат още повече корнфлейкс и само за година Джералд беше събрал такъв комплект, с който можеше да построи мостове, понтони, кранове и дори офис сграда.

Семейството на Джералд великодушно продължи да дъвче корнфлейкс, но когато той съобщи, че иска да построи цял град — несъмнено последната оферта в „Келогс“ — се наложи почти всичките му приятели от пети клас на гимназията „Хъл“ да му помогнат в поглъщането на достатъчно количество зърнени закуски, за да осъществи амбицията си.

Уолтър Рамсботъм отказа да му помага.

Помощта на Анджела Бредбъри така и не бе поискана.

Всеки от тримата продължи по пътя си.

 

 

След две години Джералд Хаскинс го приеха в университета Дърам и никой не се учуди, когато той избра инженерните науки, а като свое хоби посочи събирането на медали.

Уолтър Рамсботъм постъпи при баща си в семейната бижутерийна фирма и започна да ухажва Анджела Бредбъри.

По време на пролетната ваканция през втората година на Джералд в Дърам пътищата му отново се пресякоха с тези на Уолтър и Анджела. Седяха на един ред на концерт на Бах в залата на кметството на Хъл. През антракта Уолтър го осведоми, че току-що са се сгодили, но още не са определили дата за сватбата.

Джералд не беше виждал Анджела от години, но този път се вслуша в мнението й, защото също като Уолтър и той се влюби в нея.

Замени яденето на корнфлейкс с упорити покани за вечеря към Анджела в опит да я отнеме от стария си съперник.

Джералд отбеляза още една победа, когато Анджела върна годежния пръстен на Уолтър няколко дни преди Коледа.

Уолтър разказваше навсякъде, че Джералд искал да се ожени за Анджела само защото баща й бил председател на градския градоустройствен комитет на Хъл и се надява да получи пост в съвета, след като завърши Дърам. Когато поканите бяха разпратени, Уолтър не фигурираше в списъка.

 

 

Господин и госпожа Хаскинс отидоха в Мултавия за медения си месец отчасти защото не можеха да си позволят Ница и не искаха да ходят в Клийторпс. А и местният туристически агент правеше специални оферти на тези, които пожелаеха да посетят миниатюрното кралство между Австрия и Чехословакия.

Когато младоженците пристигнаха в хотела си в столицата Теске, разбраха защо цените бяха толкова умерени.

През петдесет и девета Мултавия преминаваше през криза на идентичността, като се опитваше да се нагоди към поредното споразумение, изготвено от холандски адвокат в Женева, написано на френски, но съобразено с руснаците и американците. Все пак благодарение на крал Алфонс Трети, проницателния и обичан монарх, кралството продължаваше да се радва на непрекъснат поток помощи от Запада и мирни визити от Изтока.

Температурата в столицата на Мултавия, бързо откриха Хаскинови, през юни варираше около трийсет и три градуса суха жега, без никакви дъждове, а канализацията беше безразборно бомбардирана и от двете страни между 1939 и 1944 година. Анджела дори си стискаше носа, докато вървеше по каменните улици. „Народният хотел“ твърдеше, че разполага с четирийсет и пет стаи, но в брошурата никъде не беше посочено, че само три от тях бяха с бани и нито една нямаше тапа за ваната. А и храната или по-скоро недостигът на такава… За първи път през живота си Джералд отслабна.

На младоженците им предстоеше да открият, че Мултавия не можеше да се похвали с каквито и да е забележителности, художествени галерии или оперни театри, достойни за отбелязване, а затънтената провинция беше по-плоска и безинтересна дори от блатата на Кембриджшир. Кралството не граничеше с море, а единствената река, Плоц, течеше от Германия към Русия, затова никой от местните нямаше доверие в нея.

В края на медения си месец Хаскинови с огромно удоволствие научиха, че Мултавия няма национална авиокомпания и се прибраха живи и здрави с Британските държавни авиолинии. Това щеше да е краят на преживяванията на Джералд в Мултавия, ако не беше онази канализация или по-скоро отсъствието й.

 

 

Щом Хаскинови се върнаха в Хъл, Джералд прие работата на помощник в инженерния отдел на градския съвет. Първото му назначение беше като трети инженер със специални отговорности за градската канализация. Повечето амбициозни млади мъже биха се отнесли към подобно назначение като към поредното стъпало в стълбицата на живота. Джералд обаче го прие другояче. Той бързо осъществи контакти с всички водещи канализационни фирми, с техните съветници и конкурентите им в други компании от графството.

След две години беше в състояние да представи пред комисията на тъста си доклад, който показваше как комитетът би могъл да спести значителна сума от парите на данъкоплатците, като преустрои канализационната система.

Комисията беше впечатлена и реши да изпълни препоръките на господин Хаскинс и в същото време го назначи за втори инженер.

Това беше първият път, когато Уолтър Рамсботъм се кандидатира за съветник. Той не беше избран.

Когато след три години мрежата от малки тунели и водопроводни тръби беше завършена, усърдието на Джералд беше възнаградено с поста заместник градски инженер. През същата тази година неговият тъст беше избран за кмет, а Уолтър Рамсботъм стана съветник.

Градските съвети из цялата страна вече смятаха Джералд за експерт, чието мнение има тежест при всякакви проблеми с канализацията. Това предизвика непочтителна обмяна на вицове на всяка вечеря на Ротъри клуб, на която присъстваше той, но независимо от всичко го приветстваха като водещ авторитет в тази област, или по-точно в канализацията.

Когато през 1966 общината на Халифакс реши да направи търг за изграждането на нова канализационна система, първият, с когото се консултираха, беше Джералд Хаскинс и така Йоркшир се превърна в единственото място на земята, където пророк беше признат в собствената си страна.

След като прекара един ден в Халифакс с градския главен инженер и видя колко средства са необходими за новата канализация, Джералд отбеляза пред съпругата си не за първи път:

— Мръсотията и парите са като дупе и гащи.

Именно Анджела обаче прояви проницателност и видя възможността за печалба с минимален риск. През следващите няколко дни Джералд обмисли предложението на съпругата си и когато отиде в Халифакс следващата седмица, първата му работа беше не да посети камарата на общината, а банка „Мидланд“. Банка „Мидланд“ не беше избрана произволно; управителят й беше и председател на плановата комисия на съвета на град Халифакс.

Двамата джентълмени сключиха взаимоизгодна сделка и с благословията на банката Джералд си подаде оставката като заместник градски инженер, за да основе частна компания. Когато представи офертата си в конкуренция с няколко големи лондонски организации, никой не се изненада, че Хаскинс от Хъл бе избран единодушно от плановата комисия.

След три години Халифакс имаше чудесна нова канализация, а банка „Мидланд“ — удоволствието да обслужва фирмената сметка на Хаскинс.

През следващите петнайсет години Честър, Рънкорн, Хъдърсфийлд, Дарлингтън, Макълсфийлд и Йорк общо и поотделно бяха доволни от услугите, предоставени им от Джералд Хаскинс и публичната компания с ограничена отговорност „Хаскинс & Компания“.

После „Хаскинс & Компания (Интернешънъл)“ започна да сключва договори с Дубай, Лагос и Рио де Жанейро. През 1983 г. Джералд получи от благодарното правителство Наградата на кралицата за заслуги в индустрията, а година по-късно беше обявен от признателния монарх за кавалер на Ордена на Британската империя.

Церемонията се проведе в Бъкингамския дворец през същата година, когато крал Алфонс Трети от Мултавия почина и беше наследен от сина си, крал Алфонс Четвърти. Новокоронованият крал реши, че е крайно време да бъде направено нещо относно канализационните проблеми на Теске. Последната воля на баща му бе да не се налага народът му да понася повече тези непристойни миризми и крал Алфонс Четвърти нямаше намерение да завещава този проблем на своя син.

След продължително просене и заеми от Запада и доста визити и преговори с Изтока новопомазаният монарх реши да обяви официален търг за изграждането на нова канализационна система в столицата на кралството.

Документът за търга, който описваше подробните изисквания на няколко страници и изброяваше проблемите, пред които би се изправил всеки инженер, решил да се заеме с работата, тупна на масите в съвещателните зали на повечето водещи световни инженерни компании. След като документите бяха разгледани под лупа и възможностите за печалба претеглени, крал Алфонс Четвърти получи само няколко отговора. Въпреки всичко той будуваше по цели нощи, преценявайки достойнствата на трите най-добри заинтересовани компании. Кралете също са хора и когато Алфонс разбра, че преди двайсет и пет години Джералд бе избрал Мултавия за медения си месец, това наклони везните. Преди да се предаде на съня същата сутрин, Алфонс Четвърти вече беше решил да предпочете офертата на „Хаскинс & Компания (Интернешънъл)“.

По този начин Джералд Хаскинс посети за втори път Мултавия, но вече придружен от строителен инженер, трима чертожници и единайсет инженери. Той получи частна аудиенция с краля и го увери, че работата ще бъде свършена навреме за уговорената цена. Освен това сподели колко се радва, че отново е в страната. Въпреки това, когато се върна в Англия, увери съпругата си, че в Мултавия все още няма кой знае какви забавления, достойни да бъдат споменати.

 

 

Няколко години по-късно, след сериозни пазарлъци по увеличените цени на материалите, Теске се сдоби с една от най-добрите канализации в Централна Европа. Кралят беше доволен, макар че продължи да се оплаква как „Хаскинс & Компания“ са надхвърлили първоначално договорената цена. На няколко пъти трябваше да се обяснява на монарха терминът „непредвидени разходи“, който пък осъзна, че самият той на свой ред трябва да оправдава допълнителните двеста и четирийсет хиляди лири разходи пред Изтока и да ги „заеме“ от Запада. След много завоалирани заплахи и адвокатски уведомления за щети „Хаскинс & Компания“ си получиха последния транш, но не и преди кралят да получи допълнителна помощ от британското правителство — плащане, в което посредничиха банка „Мидланд“ на Слоун стрийт, която прехвърли сумата в банка „Мидланд“, Хай стрийт, Хъл, преди Мултавия да сложи ръце на парите. По този начин, обясни Джералд на съпругата си, се разпределяха повечето помощи от чужбина.

 

 

Историята на Джералд Хаскинс и канализационните проблеми на Теске можеше да свърши дотук, ако британският външен министър не беше решил да направи визита в кралство Мултавия.

Основната цел на европейската обиколка на външния министър бяха Варшава и Прага, за да се види отблизо как гласността и перестройката работят в тези страни. Но когато откри колко голяма помощ беше отпусната на Мултавия и след като му бе обяснена ролята й като буферна държава, външният министър реши да приеме отдавнашната покана на крал Алфонс и да посети малкото кралство. Подобни визити в по-малки страни обикновено се провеждаха в някоя зала на летището — навик, който британските външни министри бяха усвоили от Хенри Кисинджър, а по-късно от другаря Горбачов. Но не и този път. Прецениха, че Мултавия заслужава цял един ден.

Тъй като в хотелите беше настъпило незначително подобрение от медения месец на Джералд, външният министър беше поканен да отседне в двореца. Кралят го помоли да вземе участие само в две официални мероприятия по време на краткия си престой: откриването на новата канализационна система на столицата и тържествения банкет.

Щом външният министър се съгласи, монархът покани Джералд и съпругата му на церемонията по откриването — на техни собствени разноски. Когато денят на откриването настъпи, външният министър произнесе подходяща за случая реч. В началото той поздрави Джералд Хаскинс за забележителната работа в духа на великите традиции на британската инженерна мисъл, а после похвали Мултавия за отличната преценка при избора на британска компания. Той пропусна да спомене факта, че в крайна сметка британското правителство беше гарантирало със свои средства целия проект. Джералд обаче беше трогнат от думите на външния министър и сподели това с него, след като той дръпна лоста, който отваряше вратата на първия шлюз.

Същата вечер в двореца се състоя банкет за над триста гости, между които посланическият корпус и няколко водещи британски бизнесмени. Последваха вечните речи за „исторически връзки“, ролята на Мултавия в англо-съветските отношения и „специалните връзки“ с британското кралско семейство.

Връхната точка на вечерта обаче настъпи след речите, когато кралят обяви две церемонии. Първата беше награждаването на външния министър с Ордена на пауна (Втора степен).

— Най-високото отличие, което един гражданин без благороднически произход може да получи — обясни кралят пред събралото се множество, — тъй като Орденът на пауна (Първа степен) е запазен за кралски особи и държавни глави.

После кралят обяви втория отличен. Орденът на пауна (Трета степен) се даваше на Джералд Хаскинс, Кавалер на Британската империя, за работата му по канализационната система на Теске. Джералд беше изненадан и с удоволствие стана от мястото си, за да отиде при краля, който се наведе, за да му окачи голям златен синджир, инкрустиран със скъпоценни камъни с различен цвят и големина. Джералд направи две почтителни стъпки заднишком и се поклони ниско, а външният министър му се усмихна окуражително от мястото си.

Джералд беше последният чужд гост, който напусна банкета тази вечер. Анджела, която си беше тръгнала сама преди повече от два часа, вече спеше, когато той се върна в хотелската им стая. Джералд остави верижката на леглото, съблече се, облече си пижамата и след като провери дали съпругата му не се е събудила, си окачи отново верижката.

Изправи се и в продължение на няколко минути се съзерцава в огледалото в банята. Нямаше търпение да се прибере у дома.

На мига щом се върна в Хъл, Джералд продиктува писмо до Форин Офис. Поиска разрешение да носи новия си медал в случаите, когато в долния десен ъгъл на поканата пише да се носят ордените и медалите. Форин Офис надлежно отправи запитването до Двореца, където кралицата, далечна братовчедка на крал Алфонс Четвърти, отговори положително на молбата.

Следващото официално събитие, на което Джералд имаше възможността да носи Ордена на пауна, беше церемонията по встъпване в длъжност на кмета, която се провеждаше в залата на кметството на Хъл, предшествана от вечеря в общината.

Джералд се върна от Лагос специално за повода и още преди да си облече смокинга, не можа да се сдържи да не се полюбува на Ордена на пауна (Трета степен). Отвори кутията, в която пазеше това ценно притежание и не можа да повярва на очите си: златото беше потъмняло, а един от камъните сякаш всеки момент щеше да падне. Госпожа Хаскинс прекъсна тоалета си, за да хвърли един поглед на ордена.

— Не е златен — заяви с простота, която би спряла на мига Международния валутен фонд.

Джералд не отговори и бързо залепи разхлабения камък с „Аралдит“, но трябваше да признае, че изработката не би издържала на по-критичен оглед. И двамата не отвориха дума по темата, докато пътуваха към залата на кметството.

Някои от гостите по време на вечерята в чест на кмета проявиха любопитство към историята на Ордена на пауна (Трета степен) и въпреки че Джералд беше повече от доволен да обясни как е получил отличието и официалното разрешение на кралицата да го носи на определените случаи, той почувства, че един-двама от неговите колеги ни най-малко не изпитваха благоговение към загубилия блясъка си паун. Освен това смяташе, че е извадил лош късмет да седи на една маса с Уолтър Рамсботъм, вече заместник-кмет.

— Предполагам, че трудно ще се оцени истинската му стойност — изрече Уолтър, взрян пренебрежително във верижката.

— Определено ще е трудно — отвърна твърдо Джералд.

— Нямах предвид паричната стойност — поясни бижутерът и се подсмихна. — Никой не би се затруднил. Говорех за сантименталната стойност, разбира се.

— Разбира се — съгласи се Джералд и се опита да смени темата. — Мислиш ли, че догодина ще станеш кмет?

— Според традицията — поясни Уолтър — заместникът наследява кмета, ако той не се кандидатира за още една година. А ти, Джералд, не се съмнявай, че ще се погрижа да седиш на централната маса по време на тържеството. — Уолтър замълча. — Верижката на кмета, знаеш, е от четиринайсеткаратово злато.

Тази вечер Джералд напусна рано банкета, решен да направи нещо по въпроса с Ордена на пауна, преди Уолтър да стане кмет.

Никой от приятелите му не би го описал като екстравагантен и дори съпругата му беше изненадана от пристъпа на суетност, който последва. В девет часа на следващата сутрин той се обади в офиса си, за да предупреди, че няма да ходи на работа този ден. После хвана влака за Лондон, за да посети Бонд стрийт и по-специално един известен бижутер.

 

 

Вратата на магазина на Бонд стрийт отвори охраната — бивш сержант, сега пенсионер. Още с влизането си Джералд каза за какво е дошъл на високия слаб джентълмен в черен костюм, който пристъпи напред, за да го посрещне. После джентълменът го заведе до кръглия стъклен щанд в средата на магазина.

— Нашият господин Пулинджър ще дойде веднага — увери го той.

Само след минута-две експертът по скъпоценни камъни на „Аспри“ дойде и с радост се съгласи да оцени Ордена на пауна (Трета степен). Господин Пулинджър положи верижката на черна кадифена възглавничка, преди да разгледа камъните през малка лупа.

След един бегъл поглед той се намръщи с разочарованието на човек, спечелил трета награда по стрелба на пристана на Блекпул.

— Е, колко струва? — без заобикалки попита Джералд, след като бяха изтекли няколко минути.

— Трудно е да се определи стойността на нещо толкова… — Пулинджър се поколеба — необичайно.

— Камъните са стъклени, а верижката месингова, това ли се опитвате да кажете, момко?

Господин Пулинджър го погледна по начин, който говореше, че самият той не би могъл да се изрази по-стегнато и точно.

— Вероятно бихте могли да получите няколкостотин паунда от някой колекционер на ордени, но…

— О, не — възрази Джералд, обиден. — Нямам намерение да го продавам. Целта на идването ми в Лондон е да проверя дали можете да направите копие.

— Копие? — невярващо попита експертът.

— Да — отговори Джералд. — Първо, искам всеки камък да бъде заменен със съответния на цвят скъпоценен камък. Второ, очаквам обковът да впечатли дори херцогиня. И трето, изисквам най-добрият ви златар да направи верижката от ни повече, ни по-малко осемнайсеткаратово злато.

Експертът от „Аспри“, въпреки годините работа с клиенти от арабския свят, не можа да прикрие изненадата си.

— Няма да е евтино — произнесе тихо той. В „Аспри“ очевидно не одобряваха думата „евтино“.

— Не съм се и съмнявал — каза Джералд, — но трябва да разберете, че това е изключително ценна награда за мен. За кога би могла да е готова офертата?

— Месец, шест седмици най-много — отвърна експертът.

Джералд замени плюшения килим на „Аспри“ за канализацията на Нигерия. Когато долетя в Лондон след малко повече от месец, той отиде до Уест Енд, за да се срещне отново с господин Пулинджър.

Бижутерът не беше забравил за Хаскинс и странната му поръчка и бързо извади от книгата с поръчките грижливо сгънато листче. Джералд го разгъна и бавно прочете офертата. Материали за поръчката на клиента: дванайсет диаманта, седем аметиста, три рубина и един сапфир, всички с идеален цвят и от най-високо качество. Паун, изсечен от слонова кост и оцветен от специалист. Цялата верижка да бъде излята от най-доброто осемнайсеткаратово злато. Най-отдолу пишеше: „Двеста и единайсет хиляди паунда — без ДДС“.

Джералд, който не би се поколебал да се пазари за суми от порядъка на няколко хиляди паунда за материали за покрив или за наема на тежки машини, или дори за сроковете за плащане, просто попита:

— Кога ще мога да го взема?

— Не може да се каже със сигурност колко време ще е необходимо да се изработи такова изящно бижу — отговори господин Пулинджър. — Опасявам се, че намирането на подходящите по цвят камъни ще отнеме известно време. — Той замълча. — Надявам се също, че нашият главен бижутер ще е свободен да работи по тази поръчка. Напоследък е зает с изработването на подаръци, поръчани от кралицата за предстоящата й визита в Саудитска Арабия, затова мисля, че едва ли ще бъде готов преди края на март.

Точно навреме за следващия кметски банкет, помисли си Джералд. Съветник Рамсботъм нямаше да може да му се подиграва този път. Четиринайсеткаратово злато, а?

 

 

Канализацията в Лагос и Рио де Жанейро работеше безотказно много преди Джералд да успее да се върне в „Аспри“. И можа да види уникалния орден само няколко седмици преди встъпването в длъжност на новия кмет.

Когато господин Пулинджър показа на клиента си завършеното произведение, йоркширецът ахна от радост. Орденът беше толкова великолепен, че Джералд реши да купи от „Аспри“ перлена огърлица за съпругата си, за да си осигури мълчанието й.

Когато се върна в Хъл, изчака да мине вечерята, за да отвори зелената кожена кутия от „Аспри“ и да я изненада с новия орден.

— Достоен за монарх, момиче — увери я той, но вниманието на Анджела беше погълнато от перлите й.

След като Анджела отиде в банята, съпругът й продължи да се любува още известно време на красивия орден, толкова изкусно изработен и превъзходно шлифован, преди накрая да затвори кутията. На следващата сутрин с неохота занесе бижуто в банката и обясни, че трябва да се съхранява на сигурно място в трезора, тъй като ще го изнася един, може би два пъти годишно. И не можа да устои да не покаже обекта на възхищението си на управителя на банката, господин Седжли.

— Без съмнение ще го сложите в деня на избора на нов кмет — поинтересува се господин Седжли.

— Ако ме поканят — отвърна Джералд.

— О, убеден съм, че Рамсботъм ще иска старите му приятели да присъстват на церемонията. Особено ти, така мисля — добави без повече обяснения.

 

 

Джералд прочете на съпругата си новината от рубриката на „Таймс“, посветена на кралското семейство:

— От Бъкингамския дворец обявиха, че крал Алфонс Четвърти от Мултавия ще направи официална визита във Великобритания между 7 и 11 април.

— Чудя се дали ще имаме възможността да се срещнем с краля отново — каза Анджела.

Джералд замълча.

Всъщност господин и госпожа Джералд Хаскинс получиха две покани във връзка с официалното посещение на крал Алфонс — едната за вечеря с краля в „Клариджис“ — лондонското посолство на Мултавия не беше достатъчно голямо за събитието, а втората дойде ден по-късно с куриер от Бъкингамския дворец.

Джералд беше на седмото небе. Орденът на пауна явно щеше да има три изяви в един месец, тъй като посещението им в двореца щеше да е десет дни преди встъпването в кметската длъжност на Уолтър Рамсботъм.

Държавната вечеря в „Клариджис“ беше паметна и въпреки че там присъстваха стотици други гости, Джералд все пак успя да се види за миг с домакина си, крал Алфонс Четвърти, който, за негово удоволствие, не можа да откъсне очи от Ордена на пауна (Трета степен).

Посещението в Бъкингамския дворец седмица по-късно беше второ за Анджела и Джералд, тъй като първото беше през 1984 година по повод на награждаването на Джералд с отличието Кавалер на Ордена на Британската империя. Обличането отне на Джералд почти толкова време, колкото и това на съпругата му. Известно време той се суети с яката, за да се вижда в целия му блясък Орденът на Британската империя, докато Орденът на пауна прилягаше на раменете му. Беше помолил шивача си да пришие няколко гайки на фрака, за да не се налага непрекъснато да наглася ордена.

Когато Хаскинови пристигнаха в Бъкингамския дворец, те последваха тълпата окичени с отличия мъже и короновани с тиари дами до залата за официални вечери, където един лакей подаваше на всеки гост картичка с разположението на местата за сядане. Джералд отвори своята и видя стрелка, която сочеше към името му. Той хвана съпругата си за лакътя и я поведе към местата им. Забеляза как Анджела извръща глава след всяка тиара.

Макар че седяха на известно разстояние от централната маса на Нейно Величество, все пак от лявата страна на Джералд бе настанен далечен родственик на кралското семейство, а от дясната — министърът на земеделието. Той беше повече от доволен. Всъщност цялата вечер мина почти неусетно и Джералд започваше да си мисли, че честването на новия кмет щеше да представлява нещо като антикулминация. И все пак си представяше как съветник Рамсботъм се възхищава на Ордена на пауна (Трета степен), докато слуша разказа му за вечерята в Двореца.

След два тоста и два национални химна кралицата се изправи. В обръщението си към тристате гости тя говори с топлота за Мултавия и с обич за далечния си братовчед, краля. Нейно Величество добави, че се надява да посети кралството в близко бъдеще. Думите й бяха посрещнати със силни ръкопляскания. После тя завърши речта си, като заяви, че иска да връчи две отличия.

Кралицата направи крал Алфонс Четвърти рицар на Кралския викториански орден, а посланика на Мултавия в двора на Сейнт Джеймс Кавалер на същия орден — лични отличия на монарха. Беше отворена кутия в кралско синьо и двата ордена бяха окичени на раменете на удостоените. Веднага щом кралицата приключи с официалното си задължение, крал Алфонс се изправи, за да отвърне на свой ред на жеста.

— Ваше Величество — продължи той, след като изказа обичайните формалности и благодарности, — аз също бих искал да дам две награди. Първата е за англичанина, който се отличи със забележителната си служба в страната ни и със знанията и усърдието си. — Кралят погледна към Джералд. — Човек — продължи той, — който извърши подвиг в санитарното инженерство, с какъвто всяка нация по света би се гордяла. Откриването, Ваше Величество, беше направено от вашия външен министър. Ние в столицата Теске ще му бъдем задължени поколения напред. Ето защо връчваме на господин Джералд Хаскинс Ордена на пауна (Втора степен).

Удостоеният с тази чест не можеше да повярва на ушите си.

Бурни ръкопляскания поздравиха втрещения Джералд, докато отиваше към Техни Величества. Той застана неподвижно зад столовете на кралицата на Англия и краля на Мултавия. Кралят се усмихна на новия носител на Ордена на пауна (Втора степен), докато двамата си стиснаха ръцете. Но преди да му връчи новото отличие, крал Алфонс се наведе и с известно затруднение свали от раменете на Джералд Ордена на пауна (Трета степен).

— Вече нямате нужда от него — прошепна той в ухото му.

Джералд проследи ужасен как безценната му вещ изчезна в червена кожена кутия, отворена за случая от частния секретар на краля, който стоеше зад своя суверен. Той продължи да гледа втрещено частния секретар, който или беше дипломат от висок ранг, или не беше посветен в плана на краля, тъй като изражението му не издаваше нищо. Щом великолепната награда беше успешно свалена, капакът на кутията щракна като вратата на сейф с неизвестна за Джералд комбинация.

Той понечи да протестира, но остана безмълвен.

После крал Алфонс извади от друга кутия Ордена на пауна (Втора степен) и му го окачи. Загледан в безличните стъклени камъни, Джералд се поколеба малко, преди да отстъпи спънато една крачка назад, после се поклони и се върна на мястото си в голямата зала. Не чу ръкоплясканията, които го съпроводиха, единствената му мисъл беше как би могъл да си върне златната верижка веднага щом свършеха речите. Той се отпусна с прегърбени рамене на стола до съпругата си.

— А сега — продължи кралят — искам да дам едно отличие, което не е връчвано на никого след смъртта на баща ми. Орденът на пауна (Първа степен), който имам специалното удоволствие да връча на Нейно Величество кралица Елизабет Втора.

Кралицата стана от стола си и частният секретар за пореден път пристъпи напред. В ръцете си държеше същата червена кутия, в която лежеше плътно затворена безценната вещ на Джералд. Кутията бе отворена отново, кралят извади разкошния орден и го постави на раменете на кралицата. Скъпоценните камъни заблестяха на светлината на свещите и гостите ахнаха от абсолютното великолепие на бижуто.

Джералд беше единственият човек в залата, който знаеше истинската му стойност.

— Е, винаги си казвал, че е достойно за монарх — отбеляза съпругата му, като докосна перлената си огърлица.

— Да — отвърна Джералд. — Но какво ли ще каже Рамсботъм, когато види това? — добави тъжно, като опипа Ордена на пауна (Втора степен). — Веднага ще разбере, че не е истински.

— Не виждам какво значение има — рече Анджела.

— Какво искаш да кажеш, момиче? — попита Джералд. — Ще се превърна в посмешище в деня на стъпване в длъжност на новия кмет.

— Трябва да започнеш да четеш вечерните вестници, Джералд, и да престанеш да се оглеждаш във всяко огледало, и тогава ще разбереш, че Уолтър няма да стане кмет тази година.

— Няма да стане кмет? — повтори Джералд.

— Не. Сегашният реши да изкара още един мандат, затова Уолтър няма да стане кмет до догодина.

— Вярно ли е? — попита Джералд с усмивка.

— И ако си мислиш онова, което си мисля, че си мислиш, Джералд Хаскинс, този път ще ти струва тиара.

Просто добри приятели

Събудих се преди него с донякъде похотливо настроение, но знаех, че няма какво да направя.

Примигнах и очите ми веднага се нагодиха към сумрака. Вдигнах глава и се загледах в огромната маса неподвижна бяла плът, изтегната редом. Да беше правил гимнастика поне колкото мен, тази лоена възглавница нямаше да я има, помислих си без капка съчувствие.

Роджър се размърда неспокойно и дори се обърна към мен, но аз знаех, че няма да се събуди напълно, докато алармата от неговата страна на леглото не се включеше. Зачудих се за момент дали да не опитам да заспя отново, или да стана и да си спретна закуска, преди да се е събудил. В крайна сметка реших да си полежа мирно и да си помечтая, без да го будя. Когато накрая отвореше очи, бях решила да се преструвам на заспала — така той щеше да ми приготви закуската. Започнах да планирам какво трябва да свърша, след като той отиде в офиса. Стига да си бях вкъщи, готова да го посрещна, щом се върне от работа, какво правех през деня, не го интересуваше.

От неговата страна на леглото се разнесе леко похъркване. Хъркането на Роджър не ми пречеше. Любовта ми към него беше безкрайна и съжалявах, че не можех да намеря думи, с които да я изкажа. Всъщност той беше първият мъж, който истински ме бе впечатлил. Докато се вглеждах в небръснатото му лице, си припомних, че не с външността си ме привлече онази вечер в кръчмата.

Срещнах го за първи път в „Котка и свирка“, кръчма, разположена на ъгъла на Мафакинг Роуд. Бихте я нарекли кварталното заведение. Той имаше навика да идва около осем, да поръчва пинта от слабата бира и да сяда на масичката в ъгъла точно зад дъсчената мишена за дартс. Повечето пъти седеше сам и наблюдаваше как хората се прицелват в центъра, но най-често улучват единицата или петицата, ако изобщо успеят да уцелят мишената. Самият той никога не играеше и често се питах от стратегическото си място зад бара дали се бои да не му заемат любимото място, или просто играта не го интересува.

После всичко за Роджър внезапно се промени — за добро, както той несъмнено смяташе — когато една вечер рано през пролетта блондинка, казваше се Мадлин, облечена в имитация на кожено палто, се настани на високото столче до него с чаша джин в ръката. Не я бях виждала в кръчмата до този момент, макар че в квартала явно я познаваха, но от дочутото на бара останах с впечатление, че едва ли още дълго ще се радваме на компанията й. Разбирате ли, слуховете гласяха, че тя търси някого, чиито хоризонти да се простират отвъд „Котка и свирка“.

Всъщност любовната история — ако изобщо можеше да се окачестви като такава — продължи едва двайсет дни. Знам го със сигурност, защото броих всеки от тях. После една вечер тонът се повиши и всички обърнаха глави, за да видят как тя напусна високото столче така внезапно, както беше дошла. Умореният му поглед я проследи до свободното място на ъгъла на бара, където се настани, но той с нищо не показа изненадата си, нито направи опит да я последва.

Напускането й беше знак да действам. Почти скочих иззад бара и с бързи крачки, доколкото достойнството ми позволяваше, само след миг вече седях на свободното столче до него. Той не каза нищо, нито направи опит да ми предложи питие, но погледът, който ми хвърли, не подсказваше, че ме намира за неприемлив заместник. Огледах се наоколо, за да се уверя, че никой не възнамерява да узурпира мястото ми. Мъжете, скупчени около мишената, не проявяваха никакъв интерес. Резултатът поглъщаше цялото им внимание. Погледнах към бара, за да видя дали шефът е забелязал отсъствието ми, но той беше зает с поръчките. Забелязах, че Мадлин вече пие чаша шампанско от единствената бутилка в кръчмата, почерпена от някакъв непознат, чието стилно двуредно сако и раирана вратовръзка ме убедиха, че тя едва ли ще си прави труда да се занимава с Роджър.

Погледнах Роджър — знаех как се казва от известно време, макар да не се бях обръщала по име към него, нито бях сигурна, че той знае моето. Започнах да пърхам с мигли малко превзето. Почувствах се глуповато, но поне предизвиках лека усмивка. Той се наведе и докосна бузата ми, ръцете му бяха изненадващо нежни. Никой не изпитваше необходимост да говори — и двамата бяхме самотни и нямаше нужда да обясняваме причината. Поседяхме мълчешком, от време на време той отпиваше от бирата си, а аз прекръстосвах крака, докато на половин метър от нас стреличките следваха неопределения си курс.

Когато кръчмарят извика: „Последни поръчки!“, Роджър пресуши чашата си, а играчите довършиха последната си игра.

Никой не каза нищо, когато си тръгнахме заедно, и Роджър не възрази, че го придружих до къщата му. Знаех къде живее, защото на няколко пъти го бях виждала да чака автобуса на Добсън стрийт, нареден на мълчаливата опашка от сутрешни пътници по неволя. Веднъж дори се бях подпряла на близката стена, за да огледам чертите му по-добре. Притежаваше анонимно, почти обикновено лице, но имаше най-топлите очи и най-сърдечната усмивка, каквито бях виждала у мъж.

Тревожех се само, че той явно не забелязваше съществуването ми, всяка вечер очите му и всяка сутрин мислите му бяха погълнати от Мадлин. Как завиждах на това момиче! Тя имаше всичко, за което мечтаех — освен свястно кожено палто, единственото нещо, което моята майка ми остави. Всъщност нямах никакво право да злобея, тъй като миналото на Мадлин едва ли беше по-мътно от моето.

Всичко това се случи преди повече от година и за да докажа пълното си себеотдаване на Роджър, оттогава не съм стъпвала в „Котка и свирка“. Явно беше забравил за Мадлин, тъй като нито веднъж не я спомена пред мен. Необичайно за мъж, той не ме попита и за миналите ми връзки.

Може би трябваше. Бих искала да знае истината за живота ми, преди да се запознаем, макар че сега всичко изглежда без значение. Разбирате ли, бях най-малката в четиричленно семейство, затова винаги бях на последно място. Не познавах баща си, а една вечер се прибрах вкъщи и открих, че майка ми е избягала с друг. Трейси, една от сестрите ми, ме предупреди да не я чакам да се върне. Оказа се права, тъй като от този ден повече не видях майка си. Ужасно е да признаеш, та дори само пред себе си, че майка ти е уличница.

Вече сираче, започнах да скитам, често пъти опитвайки да съм една крачка пред закона — трудна задача, когато невинаги имаш къде да подслониш глава. Дори не си спомням как се оказах с Дерек, ако изобщо това беше истинското му име. Дерек, чиято смугла чувствена хубост би привлякла всяка по-податлива жена, ми каза, че през последните три години бил работил на търговски параход. Когато се любеше с мен, бях готова да повярвам на всичко. Казах му, че искам само уютен дом, храна на масата и може би след време собствено семейство. Той ме увери, че едно от желанията ми е изпълнено, и наистина, няколко седмици след като ме напусна, се оказах с близнаци, момичета. Дерек така и не ги видя — върна се в морето, преди да му кажа, че съм бременна. Не беше нужно да ми сваля звезди; беше красавец и сигурно е знаел, че ще му се отдам веднага след като ме почерпи няколко питиета.

Опитах се да отглеждам момичетата както трябва, но този път властите ме пипнаха и загубих и двете. Питам се къде ли са сега. Един господ знае. Надявам се само да са попаднали в добро семейство. Поне наследиха неустоимия външен вид на Дерек, което може само да им помогне в живота. Това е още един факт от миналото ми, който Роджър никога няма да узнае. Безрезервното му доверие само ме кара да се чувствам още по-виновна, а сега вече не мога да намеря начин да му призная истината.

След като Дерек се върна в морето, бях сама почти цяла година, преди да си намеря почасова работа в „Котка и свирка“. Кръчмарят беше толкова стиснат, че дори нямаше да ми осигури храна и пиене, дори да бях спазила моята част от сделката.

Роджър имаше навика да идва веднъж-дваж седмично, преди да се запознае с блондинката с опърпаното фалшиво кожено палто. След това идваше всяка вечер, докато тя не стана и не го напусна.

Разбрах, че е мъжът за мен, още първия път, когато го чух как поръча пинта от слабата бира. Пинта от слабата — не бих могла да измисля по-добро описание на Роджър. В онези дни барманките открито флиртуваха с него, но той не проявяваше интерес. Докато Мадлин не се впи в него, аз дори не знаех какви жени предпочита. Вероятно, в крайна сметка, моята андрогинна външност го е привлякла.

Мисля, че бях единствената в кръчмата, която търсеше нещо по-постоянно.

И така Роджър ми позволи да прекарам нощта с него. Спомням си, че се шмугна в банята, за да се съблече, докато аз се излегнах на както предположих, моята страна на леглото. Оттогава той нито веднъж не ме помоли да си отида, камо ли да се опита да ме изрита навън. Връзката ни е много естествена. Няма случай да ми е повишил тон или да ми се е скарал безпричинно. Извинете ме за клишето, но един път и на мен да ми се усмихне щастието.

Брр. Брр. Брр. Проклетата аларма. Ако можех, щях да я заровя в земята. Звъненето не преставаше, докато най-накрая Роджър не реши да се размърда. Веднъж опитах да се протегна през него и да сложа край на това пъклено звънене, но успях само да съборя уреда на земята, което го раздразни повече от шума. Никога повече, реших тогава. Най-накрая изпод одеялото се подаде една дълга ръка, дланта се стовари върху часовника и ужасната врява утихна. Аз спя леко — и най-малкото движение ме събужда. Само да ме беше помолил, щях да го будя всяка сутрин далеч по-нежно. Все пак моите методи са много по-надеждни от някаква си сглобена машинария.

Наполовина разбуден, Роджър ме гушна за малко, преди да ми разтрие гърба, което гарантирано предизвикваше усмивката ми. После се прозя, протегна се и заяви както всяка сутрин:

— Трябва да бягам, иначе ще закъснея за работа.

Подозирам, че някои жени биха се подразнили от предсказуемостта на сутрешните ни навици, но не и тази дама. Това беше част от живота, която затвърждаваше у мен чувството за сигурност и убеждението, че най-после бях намерила нещо, което си заслужава.

Роджър успя да обърка левия и десния чехъл — вероятност петдесет на петдесет — преди да се затътри към банята. Петнайсет минути по-късно излезе оттам в едва забележимо по-добър външен вид, отколкото преди да влезе. Научих се да живея с някои от неговите слабости, както биха се изразили някои, а той на свой ред прие моята мания за чистота и нуждата ми от сигурност.

— Ставай, мързеланке — подкани ме Роджър, но само се усмихна, когато аз се настаних още по-удобно и отказах да напусна затоплената ямка, оставена от него. — Предполагам, че чакаш да ти сервирам закуската, преди да изляза за работа? — добави, докато слизаше по стълбите.

Не си направих труда да отговоря. Знаех, че само след малко ще отвори входната врата, ще вдигне вестника, пощата, ако е дошло нещо, и обичайното шише с мляко. Надежден, както винаги, той щеше да сложи чайника, да отвори килера, да напълни купа с любимата ми храна за закуска и да сипе от млякото, като остави за себе си точно колкото за две чаши кафе.

Можех да чакам почти до мига, в който закуската стане готова. Първо, щях да чуя чайника да завира, малко след това млякото щеше да е сипано и накрая щеше да се разнесе стърженето на стола по пода. Това беше сигналът, който потвърждаваше, че е време да закусваме.

Бавно опънах крака и забелязах, че ноктите ми имат нужда от внимание. Вече бях решила, че ще се къпя едва след като той излезе за работа. Чувах как столът стърже по линолеума в кухнята. Почувствах прилив на щастие и скочих от леглото. Миг по-късно вече бях долу. Въпреки че устата му вече беше пълна с корнфлейкс, той спря да дъвче, щом ме видя.

— Хубаво, че реши да хапнеш с мен — рече с усмивка.

Приближих се до него и го погледнах с очакване. Той се наведе и побутна купата към мен. Започнах да лоча радостно млякото, въртейки опашка.

И не е вярно, че въртим опашки само когато сме ядосани.

Кражбата

Кристофър и Маргарет Робъртс винаги прекарваха лятната си почивка толкова надалеч от Англия, колкото можеха да си позволят. Тъй като обаче Кристофър беше преподавател по класически езици в „Сейнт Кътбърт“, малко подготвително училище на север от Йовил, а Маргарет беше училищната икономка, познанията им за четирите от петте континента се осланяха предимно на ежемесечни издания като „Нешънъл Джиографик“ и „Тайм“.

Въпреки това годишната почивка на Робъртсови през август беше свещена и те прекарваха останалите единайсет месеца в спестяване, планиране и подготовка на своя единствен разточителен жест на лукс. Следващите единайсет месеца разказваха приключенията си пред „потомството“. Робъртсови, които нямаха собствени деца, гледаха на учениците от „Сейнт Кътбърт“ като на свое потомство.

През дългите вечери, когато се предполагаше, че „потомството“ спи дълбоко в спалните помещения, семейство Робъртс се надвесваха над картите, анализираха експертните мнения и чак тогава съставяха кратък списък, от който да избират. В последните си експедиции бяха стигнали чак до Норвегия, Северна Италия и Югославия, а предната година бяха обходили острова на Ахил, Скирос, и източното крайбрежие на Гърция.

— Тази година е ред на Турция — обяви Кристофър след дълго обмисляне.

След седмица и Маргарет излезе със същото заключение и можеха да преминат към втория етап. От местната библиотека заемаха всяка книга за Турция, изчитаха я до най-малката подробност, след време отново я заемаха и отново я изчитаха до кора. Всяка брошура, до която се добираха от турското посолство или от местната туристическа агенция, бе подложена на същото безпощадно критично изследване.

До първия ден от ваканцията чартърните билети вече бяха платени, имаше наета кола и резервирани нощувки, а всичко, което можеше да бъде застраховано, беше старателно обезпечено. В плановете им липсваше само един последен детайл.

— Е, каква ще бъде „кражбата“ ни тази година? — попита Кристофър.

— Килим — без колебание отвърна Маргарет. — Няма какво друго. Повече от хиляда години Турция произвежда най-търсените килими в света. Глупаво би било да искаме нещо друго.

— Колко да похарчим за него?

— Петстотин лири — отговори Маргарет с чувството, че е ужасно разточителна.

След като постигнаха съгласие, за кой ли път двамата се върнаха към спомените си за „кражбите“, които бяха правили през годините. В Норвегия „кражбата“ беше зъб от кит, гравиран под формата на галеон от местен художник, който малко след това беше откупен от „Стюбен“. В Тоскана беше керамична купа от едно селце, където ги оформяха и изпичаха, а после продаваха в Рим на безбожни цени. Един малък дефект, който само експерт би забелязал, я превърна в „кражба“. В покрайнините на Скопие Робъртсови посетиха местна стъкларска фабрика и се сдобиха с кана за вода, която беше направена пред очите им, а в Скирос бяха намерили най-големия си триумф до този момент — фрагмент от урна, открита сред изоставени разкопки. Робъртсови докладваха незабавно на властите, но гръцките чиновници не сметнаха чирепа за достатъчно важен, за да попречат да бъде изнесен.

При завръщането си в Англия Кристофър не устоя и го занесе при преподавателя си по класически науки в старата си Алма Матер. Той потвърди, че фрагментът най-вероятно датира от дванайсети век. Тази последна „кражба“ сега беше внимателно изложена над камината в дневната.

— Да, един килим би бил идеален — размишляваше Маргарет. — Проблемът е, че всички отиват в Турция с идеята да открият евтин килим. Затова намирането на наистина хубав…

Тя се наведе и започна да мери малкото пространство пред камината.

— Седем на три би свършил работа — заяви.

Само след броени дни срокът свърши и Робъртсови отидоха с автобуса до Хийтроу. Пътуването отне малко повече време, отколкото с влака, но затова пък им излезе на двойно по-ниска цена.

— Спестените пари могат да отидат за килима — напомни на съпруга си Маргарет.

— Дадено, спестовнице — изрече със смях Кристофър.

На Хийтроу предадоха багажа си за чартърния полет, избраха две места за непушачи и през оставащото до полета време наблюдаваха излитането на самолетите към още по-екзотични места.

Кристофър пръв забеляза двамата пътници, които тичаха по асфалта, явно закъснели.

— Виж — посочи ги той.

Жена му изгледа затлъстелите съпрузи, все още с тен от предишната почивка, които се клатушкаха нагоре по самолетната стълбичка.

— Господин и госпожа Кендал-Хюм — невярващо изрече Маргарет и след като се поколеба, добави: — Не бих искала да съм немилостива към когото и да било от потомството, но намирам, че младият Малкълм Кендал-Хюм е… — Тя замълча.

— Малко, разглезено джереме? — подсказа съпругът й.

— Да — съгласи се Маргарет. — Не мога да не се запитам какви ли са родителите му.

— Преуспели, ако приказките на момчето са верни — каза Кристофър. — Верига от гаражи за коли втора ръка от Бирмингам до Бристол.

— Слава богу, че не са с нашия полет.

— Бих предположил Бермудските или Бахамските острови.

Гласът от високоговорителите не даде възможност на Маргарет да изкаже мнението си.

— Пътниците на „Олимпик Еъруейз“, полет 172 до Истанбул, да се явят на изход 37.

— За нас е — изрече радостно Кристофър, докато крачеха забързано към изхода.

Оказаха се първите пасажери на борда и щом се настаниха на местата си, започнаха да разлистват пътеводителите за Турция и трите папки с предварителни проучвания.

— Непременно трябва да видим Храма на Диана, когато отидем в Ефес — каза Кристофър, докато самолетът се насочваше към пистата за излитане.

— Да не забравим, че ще бъдем само на няколко километра от последния дом на Дева Мария — добави Маргарет.

— Приеман с резерви от сериозните историци — отбеляза Кристофър така, сякаш говореше на ученик от четвърти клас, но съпругата му бе твърде погълната от четивото си, за да забележи. Двамата продължиха да разлистват книгите си, преди Кристофър да се поинтересува какво чете съпругата му.

— „Килими — истина и измислица“ от Абдул Везироглу — седемнайсето издание — заяви тя, убедена, че всички грешки от предишните издания са били поправени. — Дава много информация. Най-изящните образци, както изглежда, са от Хереке и са изтъкани от коприна. Понякога ги изработват до двайсет млади жени, дори и деца, едновременно.

— Защо млади? — зачуди се Кристофър. — Човек би си помислил, че опитът е изключително важен за подобна деликатна работа.

— Явно не е така — отговори Маргарет. — Килимите от Хереке са тъкани от най-младите с остро зрение, за да могат да различават и най-сложните шарки, понякога с размерите на глава на топлийка и с по деветстотин възела на квадратен инч. Подобен килим — продължи Маргарет — може да струва до петнайсет, дори двайсет хиляди паунда.

— А в другия край на скалата? Килими, изтъкани от вехти остатъци вълна от стари жени? — предположи Кристофър, като сам отговори на въпроса си.

— Несъмнено — съгласи се Маргарет. — Все пак има прости ориентири дори за нашето скромно портмоне.

Кристофър се наведе, за да чуе всяка дума на фона на рева на двигателите.

— Убитите червени и сини цветове на зелена основа са най-почитаните от турските колекционери. Трябва да избягвате яркожълтите и оранжевите — прочете на глас съпругата му. — Не обръщайте внимание на килими с животни, птици или риби по тях, тъй като те са произведени само за да задоволят западните вкусове.

— Нима не харесват животни?

— Мисля, че причината е в друго — поясни Маргарет. — Сунитските мюсюлмани, които са религиозните водачи в страната, не одобряват изображения на идоли. Но ако търсим достатъчно старателно по базарите, няма начин да не попаднем на сделка за няколкостотин паунда.

— Какво прекрасно извинение да прекараме цял ден по базарите.

Маргарет се усмихна, преди да продължи:

— Слушай сега. Най-важно е да се пазарим. Има голяма вероятност началната цена, която обявява продавачът, да е двойна на онова, което очаква да получи, и тройна на реалната стойност на килима. — Тя вдигна очи от книгата. — Ако ще се пазарим, ти трябва да го направиш, скъпи. В „Маркс & Спенсър“ нямат подобна практика.

Кристофър се усмихна.

— И последно — продължи съпругата му и прелисти страницата, — трябва да приемеш, ако продавачът ти предложи кафе. Това означава, че очаква пазарлъкът да продължи, както и че му се наслаждава толкова, колкото на продажбата.

— Ако случаят е такъв, няма да е лошо да сварят цяла кана за нас — заключи Кристофър и затвори очи в размисли за удоволствията, които го очакваха.

Маргарет остави книгата с килимите едва когато самолетът докосна истанбулската писта и отвори папка номер едно, надписана „Пристигане“.

— В северния край на терминала ще ни чака автобус на авиокомпанията. Той ще ни закара до вътрешния полет — увери тя съпруга си, който грижливо премести стрелката на часовника си с два часа напред.

Не след дълго Робъртсови следваха потока от пътници към паспортния контрол. Първите хора, които съзряха пред себе си, бяха същите двама на средна възраст, за които бяха предположили, че пътуват към по-екзотични брегове.

— Питам се накъде ли са се запътили — изрече Кристофър.

— Предполагам, към истанбулския „Хилтън“ — беше догадката на Маргарет, докато се качваха на автобус, бракуван от автобусната компания в Глазгоу преди повече от двайсетина години. Той изпусна черни кълба дим и двигателят изрева, преди да се отправи към вътрешните линии.

Скоро двамата съвсем забравиха за господин и госпожа Кендал-Хюм, щом погледнаха през илюминаторите на малкия аероплан и очите им се насладиха на гледката на западното турско крайбрежие, окъпано от лъчите на залязващото слънце. Самолетът се приземи в Измир тъкмо когато трептящото червено кълбо изчезна зад най-високия хълм. Друг автобус, още по-стар от предишния, се погрижи семейството да стигне малката къщичка за гости тъкмо навреме за една късна вечеря.

Стаята им беше малка, но чиста. Собственикът ги поздрави със силно жестикулиране и блестяща усмивка, която беше добро предзнаменование за следващите двайсет и един дни. Рано на следващата сутрин Робъртсови прегледаха подробните си планове за Ден първи в Папка номер две. Първо трябваше да вземат наетия фиат, предплатен още в Англия, преди да се отправят през хълмовете към древната византийска крепост в Селчук рано сутринта, а ако им останеше време, Храмът на Диана ги очакваше следобеда.

След като закуската беше изядена до троха и зъбите измити, Робъртсови напуснаха къщичката за гости малко преди девет. Въоръжени с документите за колата под наем и пътеводител, те поеха към гаража „Беязик“, където ги очакваше обещаната кола. Минаха по калдъръмените улици покрай спретнати бели къщурки, като се наслаждаваха на морския бриз, и неусетно стигнаха залива. Кристофър забеляза табелата за гаража „Беязик“ далече преди да го стигнат.

Докато минаваха покрай величествените яхти, закотвени в пристанището, те се изпитваха един друг за националността на всяко знаме и почти се чувстваха като „потомството“ на изпит по география.

— Италианско, френско, либерийско, панамско, германско. Няма много британски лодки — изрече с необичаен патриотизъм Кристофър, както винаги ставаше, когато бяха в чужбина, помисли си Маргарет.

Тя се загледа в редицата от блестящи корпуси, подредени като автобуси на Пикадили в пиков час.

— Чудя се какви хора биха могли да си позволят подобен лукс — запита се, без да очаква отговор.

— Господин и госпожа Робъртс, нали? — извика някой зад тях.

И двамата се обърнаха и видяха вече позната фигура, облечена в бяла риза и бели шорти, с шапка, с която приличаше на капитана от рекламата за рибни пръчици, да им маха от носа на една от по-големите яхти.

— Качвайте се на борда, мили моряци — изрече ентусиазирано господин Кендал-Хюм по-скоро като команда, отколкото като покана.

Семейство Робъртс неохотно се изкатери по подвижното мостче.

— Виж кой е тук — извика към големия отвор в средата на палубата домакинът им. След миг се показа госпожа Кендал-Хюм, облечена в прозрачен оранжев саронг и оранжево горнище на бански. — Господин и госпожа Робъртс. Спомняш ли си? От училището на Малкълм.

Кендал-Хюм се обърна към смаяната двойка.

— Не помня малките ви имена, но това е Мелъди, а аз съм Рей.

— Кристофър и Маргарет — призна учителят, докато се ръкуваха.

— Какво ще кажете за по едно питие? Джин, водка или…

— О, не — отвърна Маргарет. — Много ви благодарим, но ще пием само портокалов сок.

— Сипете си — покани ги Рей Кендал-Хюм. — Трябва да останете за обяд.

— Не бихме могли да се натрапваме…

— Настоявам — каза домакинът. — Все пак сме на почивка. Между другото, отиваме от другата страна на залива за обяд. Там има дяволски красив залив, където ще можем да се печем и да плуваме на спокойствие.

— Колко мило от ваша страна — вметна Кристофър.

— Къде е младият Малкълм? — поинтересува се Маргарет.

— На скаутски лагер в Шотландия. Не обича да се мотае из моретата с нас.

За първи път Кристофър изпита някакво уважение към момчето. Миг по-късно моторът забоботи гръмовно.

По време на плаването през залива Рей Кендал-Хюм разви теорията си „да се махнеш от всичко“.

— Нищо не може да се сравни с яхтата, ако искаш да се уединиш и да стоиш далеч от простолюдието. — Той желаеше само да се наслаждава на простите неща в живота: слънцето, морето и нескончаем запас от добра храна и пиене.

Желанията на Робъртсови клоняха точно в противоположната посока. В края на деня и двамата страдаха от лек пристъп на слънчев удар и морска болест. Въпреки белите, червените и жълтите хапчета, предлагани от Мелъди, когато най-после се добраха до стаята си, сънят бягаше от очите им през цялата нощ.

 

 

Да избягват семейство Кендал-Хюм през следващите двайсет дни се оказа нелека задача. До „Беязик“, гаража, където малката наета кола ги чакаше всяка сутрин и където я връщаха всяка вечер, се стигаше само покрай пристанището, където моторната яхта на Кендал-Хюм беше акостирала като непреодолима бариера. Почти не минаваше ден, в който Робъртсови да не трябва да прекарат част от безценното си време в клатушкане напред-назад из неспокойните крайбрежни води на Турция, в ядене на мазна храна и обсъждане на размерите на килима за дневната на семейство Кендал-Хюм.

Въпреки всичко все пак успяха да изпълнят голяма част от заплануваното и решително отделиха последния ден от почивката си за търсене на набелязания килим. И тъй като нямаха нужда от наетата кола, за да стигнат до града, се чувстваха сигурни, че поне през този ден ще успеят да избегнат мъчителите си.

Последния ден станаха малко по-късно от планираното и след закуска се отправиха с лека крачка по калдъръмената пътека — Кристофър със седемнайсетото издание на „Килими — истина и измислица“, Маргарет с рулетка и петстотин паунда в пътнически чекове.

Учителят и съпругата му стигнаха до базара и веднага започнаха да оглеждат безбройните магазинчета, без да знаят откъде да започнат своето приключение. Мъже с фесове се опитаха да ги примамят да влязат в миниатюрните им дюкяни, но Робъртсови прекараха първия час, потапяйки се в атмосферата.

— Вече съм готова да започнем търсенето — извика Маргарет над глъчта наоколо.

— Значи ви намерихме точно навреме — изрече един глас, от който смятаха, че са избягали.

— Ние тъкмо…

— В такъв случай — след мен!

Надеждите на Робъртсови бяха разбити на пух и прах, докато следваха Рей Кендал-Хюм през базара обратно към града.

— Послушайте съвета ми и ще направите сделка за милиони — увери ги Кендал-Хюм. — Притежавам истински съкровища от всеки край на света за цени, на които няма да повярвате. С радост ще ви позволя да се възползвате от експертното ми мнение без комисиона.

— Не знам как издържате на шума и миризмата на базара — обади се Мелъди, очевидно доволна да се завърне сред познатите витрини на „Гучи“, „Лакост“ и „Сен Лоран“.

— Ние мислехме да…

— Спасени точно навреме — прекъсна го Рей Кендал-Хюм. — Казаха ми за едно място, с което трябва да започнете и да свършите, ако искате да си купите истински килим — магазина „При Осман“.

Маргарет се сети за името от книжката за килимите: „Отидете там, ако парите не са от значение и знаете точно какво търсите“. Безценната последна сутрин щеше да бъде безвъзвратно пропиляна, помисли си тя, когато влезе през голямата стъклена врата на „При Осман“ и се оказа на приземния етаж с големината на тенискорт. Имаше килими навсякъде по пода, стените, витрините и дори по масите. Бяха разстлани върху всяко свободно кътче. И макар семейство Робъртс да знаеха, че едва ли нещо от изложеното беше по джоба им, съвършената красота пред очите им ги заплени.

Маргарет обходи бавно помещението, като мислено премерваше малките килими, за да имат представа за какъв да се оглеждат веднага щом успееха да се измъкнат.

Висок елегантен мъж със събрани като за молитва ръце и безупречно скроен камгарен костюм, който като нищо можеше да е ушит на „Савил Роу“, побърза да ги посрещне.

— Добро утро, сър — обърна се той към господин Кендал-Хюм, разпознал паралията с лекота. — Мога ли да ви помогна с нещо?

— Несъмнено — отвърна Кендал-Хюм. — Искам да ми покажете най-хубавите си килими, но нямам намерение да плащам внушителните ви цени.

Продавачът се усмихна любезно и плесна с ръце. Трима помощници донесоха шест малки килима и ги разстлаха в средата на магазина. Маргарет се влюби в единия — бледозелен, с бордюр от миниатюрни червени квадратчета. Не можеше да откъсне очи от изящната шарка. От любопитство го измери — точно седем на три.

— Имате отличен вкус, мадам — похвали я продавачът.

Маргарет се изчерви леко, бързо се изправи и отстъпи, като скри ролетката зад гърба си.

— Какво мислиш за тези, зайче? — посочи килимите Кендал-Хюм.

— Нито един не е достатъчно голям — едва ги погледна Мелъди.

Продавачът плесна с ръце повторно и килимите бяха навити и отнесени. На тяхно място донесоха четири по-големи.

— Желаете ли кафе? — обърна се към Кендал-Хюм продавачът.

— Не разполагам с толкова време — отсече Кендал-Хюм. — Дошъл съм да купувам килим. Ако искам кафе, винаги мога да седна в някое кафене — изрече през смях.

Мелъди се усмихна в съгласие.

— Аз бих искала — заяви Маргарет, решена поне веднъж да се разбунтува.

— Удоволствието е мое, мадам — каза продавачът и един от помощниците излезе, за да изпълни желанието й, докато семейство Кендал-Хюм разглеждаха новите килими.

Кафето пристигна почти веднага. Тя благодари на помощника и отпи бавно от черната течност. Превъзходно, помисли си и се усмихна на продавача в знак на благодарност.

— И тези не са достатъчно големи — настоя госпожа Кендал.

Търговецът издаде едва доловима въздишка и за сетен път плесна с ръце. Помощниците започнаха да навиват отхвърлената стока. Продавачът се обърна на турски към един от служителите си. Помощникът погледна със съмнение наставника си, но той кимна решително и го отпрати. След малко помощникът се върна с цял взвод помагачи, понесли два килима, които покриха почти целия под, след като ги разгънаха. Маргарет ги хареса още по-малко от предишните, но след като мнението й не беше поискано, тя не го и предложи.

— Тези по̀ стават — отсече Рей Кендал-Хюм. — Точно като за дневната, нали, Мелъди?

— Идеални — отвърна съпругата му, без да понечи да ги премери.

— Радвам се, че сме на едно мнение. Кой от двата обаче, зайчето ми? В бледочервено и синьо или в яркожълто и оранжево?

— Жълто-оранжевия — избра без колебание Мелъди. — Харесва ми ивицата с птици в ярки цветове по края. — Кристофър забеляза как продавачът трепна.

— Тогава остава да се договорим за цената — рече Кендал-Хюм. — Ти, зайче, по-добре седни, защото може да се позабавим.

— Надявам се да приключим бързо — решително остана права госпожа Кендал-Хюм. Семейство Робъртс бяха безмълвни.

— За съжаление, сър — започна продавачът, — вашата съпруга си избра един от най-хубавите килими, които предлагаме, и се опасявам, че почти нямаме мегдан за договаряне.

— Колко? — попита Кендал-Хюм.

— Сър, този килим е изтъкан в Демирджи, провинция Измир, от над сто тъкачки, а изработката е отнела повече от година.

— Не ми ги разправяйте тия — намигна на Кристофър Кендал-Хюм. — Кажете ми направо колко се очаква да платя.

— Сър, мой дълг е да изтъкна, че този килим изобщо нямаше да е тук — започна жаловито турчинът, — тъй като беше изработен за един арабски принц, но сривът на цените на петрола му попречи да преведе парите.

— Все пак с него е била договорена някаква цена?

— Не мога да разкрия точната сума, сър. Неудобно ми е да я изрека.

— Аз не изпитвам такова неудобство. Хайде де, каква е цената?

— В каква валута предпочитате да платите? — попита турчинът.

— Британски лири — паундове.

Търговецът извади от джоба на сакото си тънък калкулатор, въведе няколко цифри и после погледна скръбно към семейство Кендал-Хюм.

Кристофър и Маргарет останаха безучастни като ученици, които се боят, че учителят може да им зададе въпрос, чийто отговор не знаят.

— Хайде де, кажете с колко се надявате да ме ужилите!

— Господине, мисля, че трябва да се подготвите за шокираща цена.

— Колко? — нетърпеливо повтори Кендал-Хюм.

— Двайсет и пет хиляди.

— Британски лири?

— Британски.

— Сигурно се шегувате — изрече Кендал-Хюм, като заобиколи килима и накрая застана до Маргарет. — Сега ще разбереш защо ме смятат за напаст в търговията с коли в Ийст Мидландс — прошепна той в ухото й. — Няма да платя повече от петнайсет хиляди за този килим — обърна се към търговеца, — дори животът ми да зависи от него.

— В такъв случай се опасявам, че си загубихте времето, сър — отвърна турчинът, — тъй като този килим е предназначен само за познавачи. Може би мадам ще размисли и ще предпочете онзи в червено и синьо?

— В никакъв случай! — отсече Кендал-Хюм. — Цветовете са избелели. Не виждате ли? Явно сте го държали твърде дълго на витрината на слънце. Не, вие ще обмислите цената, ако искате оранжево-жълтия килим да попадне в дома на познавач.

Търговецът въздъхна, докато пръстите му пробягаха по калкулатора.

По време на разговора Мелъди наблюдаваше безучастно и от време на време хвърляше поглед към залива.

— Не мога да сваля нито пени под двайсет и три хиляди лири.

— Склонен съм да дам осемнайсет хиляди — рече на свой ред Кендал-Хюм — и нито пени повече.

Семейство Робъртс проследи как търговецът сметна нещо на калкулатора.

— Тази сума няма да покрие цената, която аз съм платил — тъжно изрече той, загледан в светещите цифри.

— Притискате ме, но не прекалявайте! Деветнайсет хиляди. Това е последната ми оферта.

— Двайсет хиляди лири е най-ниската цена, която мога да приема — отвърна продавачът. — Нищожна цена, кълна се в гроба на майка си.

Кендал-Хюм извади портфейла си и го постави на масата до търговеца.

— Деветнайсет хиляди и да си стиснем ръцете.

— Но как ще изхранвам децата си?! — вдигна високо ръце продавачът.

— Както аз моите — засмя се Кендал-Хюм. — Със сносна печалба.

Търговецът замълча, сякаш обмисляше, после каза:

— Не мога да го направя, господине. Съжалявам. Трябва да ви покажем други килими. — Помощниците се появиха като по даден знак.

— Не, искам този — възпротиви се госпожа Кендал-Хюм. — Не се разправяй за хиляда лири, пухче.

— Имате честната ми дума, мадам — обърна се към нея търговецът. — Семейството ми е обречено на глад, ако всички клиенти са като вашия съпруг.

— Добре, ще ви дам двайсет хиляди, но при едно условие.

— Условие?

— Касовата ми бележка трябва да бъде за десет хиляди паунда. В противен случай ще се наложи да платя разликата на митницата.

Търговецът се поклони ниско, сякаш да покаже, че не намира условието за необичайно.

Господин Кендал-Хюм отвори портфейла си и извади десет хиляди паунда в пътнически чекове и десет хиляди в брой.

— Както виждате — изрече с усмивка, — дошъл съм подготвен. Той извади още пет хиляди паунда и ги размаха пред търговеца. — И щях да платя и повече.

Търговецът вдигна рамене.

— Бива ви в пазарлъка, сър. От мен обаче няма да чуете оплакване за сделката.

Огромният килим беше сгънат, опакован и касовата бележка изготвена, докато се извършваше плащането.

Робъртсови не бяха изрекли и думичка през изминалите двайсет минути. Когато видяха парите да сменят собственика си, през ума на Маргарет мина мисълта, че това е повече, отколкото двамата изкарваха за цяла година.

— Време е да се връщаме на яхтата — подкани Кендал-Хюм. — Заповядайте да обядвате с нас, ако дотогава изберете килим.

— Благодаря — едновременно изрекоха Робъртсови. Изчакаха семейството да се отдалечи, преди да благодарят на търговеца за кафето, и се запътиха към вратата.

— Какъв килим търсите? — попита търговецът.

— Боя се, че цените ви не са по нашия джоб — учтиво отвърна Кристофър. — Все пак ви благодаря.

— Е, нека поне да видим. Харесахте ли някой килим, вие или съпругата ви?

— Да — отговори Маргарет, — малкият, но…

— А, да — каза търговецът. — Спомням си как очите на мадам блеснаха, когато видя онзи хереке.

Той ги остави, за да се върне миг по-късно с малкия килим със зелена основа, червени квадратчета и меки тонове, който Кендал-Хюм бяха отхвърлили категорично. Без да чака помощ, търговецът го разви, за да могат да го разгледат по-внимателно.

Маргарет си помисли, че втория път килимът изглеждаше още по-великолепен и едва ли можеха да се надяват да намерят нещо подобно през оставащите им няколко часа.

— Идеален — призна тя, без да се притеснява.

— Тогава остава само да се договорим за цената — любезно изрече търговецът. — Колко сте решили да похарчите, мадам?

— Планирахме да похарчим триста паунда — намеси се Кристофър.

Маргарет не можа да скрие изненадата си.

— Но нали се разбрахме… — започна тя.

— Благодаря, скъпа, но мисля, че аз трябва да се заема с това.

Търговецът се засмя и отново започна пазарлък.

— Мога да ви го продам за шестстотин паунда. И един по-малко би било пладнешки обир.

— Четиристотин е последното ми предложение. — Кристофър опита да си придаде невъзмутим вид.

— Не бих могъл да падна под петстотин — на свой ред изрече търговецът.

— Вземам го! — извика Кристофър.

Един от помощниците заръкомаха оживено и шумно забърбори нещо с търговеца на родния си език. Собственикът вдигна ръка, за да спре протестите на младежа, докато Робъртсови наблюдаваха с тревога сцената.

— Синът ми — обясни търговецът — не е доволен от договорката ни, но аз съм радостен, че килимчето ще краси дома на семейство, което несъмнено ще цени истинската му стойност.

— Благодаря ви — тихо отвърна Кристофър.

— Вие ще искате ли касова бележка с различна стойност?

— Не, благодаря. — Кристофър подаде десетте банкноти по петдесет паунда и изчака килимът да бъде опакован и касовата бележка издадена.

Докато изпращаше с поглед семейството, понесло безценната си придобивка, търговецът се усмихна сам на себе си.

Когато стигнаха на пристанището, яхтата на Кендал-Хюм беше стигнала до средата на залива на път към пустия плаж. Робъртсови въздъхнаха с облекчение в унисон и се върнаха на базара, за да обядват.

 

 

Чакаха багажът им да се появи на лентата в Хийтроу, когато Кристофър усети потупване по рамото. Обърна се и видя грейналата усмивка на Кендал-Хюм.

— Чудя се дали би могъл да ми направиш една услуга, приятелю.

— Разбира се, стига да мога — отвърна Кристофър, който още не се беше съвзел напълно от последната им среща.

— Много е просто — каза Кендал-Хюм. — С моята женичка донесохме твърде много подаръци и се питах дали няма да можеш да прекараш един от тях през митницата. Иначе като нищо ще си отвисим тук цяла нощ.

Мелъди, застанала зад една накамарена количка за багаж, се усмихна мило на двамата мъже.

— Независимо от това ще трябва да платите дължимото мито — твърдо отбеляза Кристофър.

— Не бих си и помислил нещо друго. — Кендал-Хюм с усилие натовари един огромен пакет на количката на Робъртсови. Кристофър понечи да възрази, когато Кендал-Хюм отброи две хиляди паунда и подаде парите и касовата бележка на учителя.

— Какво ще правим, ако установят, че вашият килим струва много повече от десет хиляди паунда? — попита разтревожена Маргарет, като застана до съпруга си.

— Платете разликата и веднага ще ви върна парите. Но ви уверявам, че това едва ли ще се случи.

— Надявам се, че сте прав.

— Разбира се, че съм прав — изрече Кендал-Хюм. — Не се притеснявайте. Правил съм го неведнъж. А и няма да забравя помощта ви, когато училището набира средства следващия път — добави и ги остави с огромния пакет.

Щом Кристофър и Маргарет съзряха багажа си, те го натовариха на втора количка и се подредиха на опашката пред гишето с червен надпис „За деклариране“.

— Притежавате ли стоки на стойност над пет хиляди паунда? — попита учтиво младият митничар.

— Да — отговори Кристофър. — Купихме два килима от Турция. — Той подаде касовите бележки.

Служителят разгледа внимателно бележките и ги помоли да му покажат килимите.

— Разбира се. — Кристофър започна да разопакова по-големия пакет, докато Маргарет се зае с по-малкия.

— Ще трябва да повикам експерт да ги оцени — каза служителят, щом пакетите бяха разопаковани. — Едва ли ще отнеме повече от две-три минути. — Отнесоха килимите.

„Две-три минути“ се оказаха двайсет и Кристофър и Маргарет започнаха да съжаляват, че бяха приели да направят тази услуга на семейство Кендал-Хюм, независимо от обещаната помощ за училището. Поведоха лек разговор на незначителни теми, който не би заблудил и най-големия аматьор сред копоите.

Най-накрая митническият служител се върна.

— Елате, ако обичате. Моят колега би искал да поговорите на четири очи.

— Наложително ли е? — попита Кристофър и лицето му се обля в червенина.

— Опасявам се, че е наложително, господине.

— Изобщо не трябваше да се съгласяваме — прошепна Маргарет. — Досега не сме имали проблеми с властите.

— Не се терзай, скъпа. Ще видиш, че след малко ще сме приключили.

Кристофър сам не си вярваше. Последваха младия мъж към дъното на помещението в една малка стая.

— Добър ден, господине — поздрави един белокос мъж. — Съжалявам, че се наложи да чакате, но експертът трябваше да огледа килимите ви и е убеден, че има някаква грешка.

Кристофър искаше да възрази, но не можа да отрони и дума.

— Грешка? — успя да изрече Маргарет.

— Да, мадам. Касовите бележки, които представихте, не се връзват.

— Не се връзват?

— Да, мадам — потвърди старшият служител. — Повтарям ви, убедени сме, че е станала някаква грешка.

— Каква грешка? — попита Кристофър, възвърнал способността си да говори.

— Вие декларирате два килима. Според касовите бележки единият е на стойност десет хиляди, а другият на стойност петстотин паунда.

— Да?

— Всяка година стотици хора се връщат в Англия с турски килими, затова имаме опит в тази област. Нашият сътрудник е сигурен, че бележките са издадени неправилно.

— Още не мога да разбера… — каза Кристофър.

— Ами — обясни старшият служител, — нишката на големия килим, както ни увериха, е изпредена от груба вълна и има само двеста възела на квадратен инч. Въпреки размерите му изчислихме, че стойността му е някъде около пет хиляди паунда. Малкият килим, от друга страна, според нашите изчисления има деветстотин възела на квадратен инч и е изящен образец на копринен, ръчно тъкан традиционен хереке. Несъмнено дяволски добра сделка за цена от петстотин паунда. Тъй като и двата килима са от един същи магазин, приемаме, че е станала чиновническа грешка.

Робъртсови останаха онемели.

— Това няма значение за митото, което ще платите, но решихме, че ще искате да го знаете с оглед на бъдещата застраховка.

Семейството продължи да мълчи.

— Тъй като имате право на петстотин паунда, освободени от мито, митото си остава две хиляди.

Кристофър подаде пачката банкноти на Кендал-Хюм. Старшият служител ги преброи, докато колегата му опакова отново двата килима.

— Благодаря ви — рече Кристофър, когато му подадоха пакетите и разписка за две хиляди паунда.

Робъртсови бързо натовариха по-големия пакет на количката, преди да я прекарат през залата на тротоара отвън, където нетърпеливо ги чакаше семейство Кендал-Хюм.

— Забавихте се — каза Кендал-Хюм. — Някакви проблеми?

— Не, направиха оценка на килимите.

— Имаше ли допълнително мито?

— Не, вашите две хиляди паунда покриха всичко. — Кристофър подаде разписката.

— Значи ни се размина, приятелю. Браво! Дяволски добра покупка за колекцията ми. — Кендал-Хюм се обърна, за да хвърли големия пакет в багажника на мерцедеса си, преди да го заключи и да седне зад волана. — Браво! — повтори на потегляне през смъкнатия прозорец. — Няма да забравя за училищното дарение.

Семейство Робъртс проследиха с поглед как сребристосивата кола се вля в движението към града.

— Защо не каза на господин Кендал-Хюм каква е истинската цена на неговия килим? — попита Маргарет, щом седнаха в автобуса.

— Доста помислих дали да не му кажа, но стигнах до извода, че истината е последното нещо, което той би искал да научи.

— Нямаш ли угризения? Все пак ние откраднахме…

— Никак, драга моя. Нищо не сме откраднали. Тазгодишната ни „кражба“ сама ни се предложи.

Полковника
Британска жаба бик

Има една катедрала в Англия, която никога не е имала нужда да моли за дарения.

 

 

Когато Полковника се събуди, откри, че е вързан за стълба, където му бяха устроили засадата. Кракът му беше изтръпнал. Последното, което си спомняше, беше как байонетът прониза крака му. Сега чувстваше само как мравките пълзят по крака му към раната.

По-добре да беше останал в безсъзнание.

После някой го развърза и той падна ничком в калта. Да беше умрял по-добре. Успя някак да се изправи на колене и пропълзя до съседния стълб. За него беше завързан ефрейторът, който вероятно беше мъртъв от часове. Беше покрит с мравки, които влизаха в устата му. Полковника съдра парче от ризата му, намокри го в близката локва и почисти доколкото можа раната на крака си, преди да я превърже стегнато.

Това се случи на 17 февруари 1943 година — дата, която се запечата завинаги в паметта на Полковника.

Същата сутрин японците получиха заповед новите военнопленници от съюзническите войски да бъдат преместени призори. Много умряха по време на прехода, още повече загинаха, преди той да започне. Полковник Ричард Мур бе твърдо решен да не е сред тях.

Двайсет и девет дни по-късно сто и седемнайсет от първоначалните седемстотин и трийсет войници стигнаха в Тончан. Човек, който не беше пътувал по-далече от Рим, едва ли можеше да бъде подготвен за това, което ги очакваше в Тончан. Строго охраняваният военнопленнически лагер на около петстотин километра от Сингапур, скрит в дълбоката екваториална джунгла, не даваше никаква надежда за изход към свободата. Замислилият бягство не би оцелял в джунглата повече от няколко дни, а тези, които останаха, откриха, че шансовете им не бяха кой знае колко по-големи.

Когато Полковника пристигна тук, майор Саката, комендантът на лагера, го уведоми, че той е най-високопоставеният офицер и затова ще бъде държан отговорен за благосъстоянието на съюзническите войници.

Полковник Мур погледна надолу към японския офицер. Саката сигурно беше около трийсет сантиметра по-нисък от него, но след двайсет и осем дневният марш британският войник едва ли тежеше повече от дребния майор.

Първото, което направи Полковника, след като напусна кабинета на коменданта, беше да свика всички офицери от съюзническите войски. Те представляваха разнообразен сбор от британци, австралийци, новозеландци и американци, но малцина можеха да бъдат описани като годни или във форма. Мъжете измираха всекидневно от малария, дизентерия и недохранване. Изведнъж изразът „мрат като мухи“ му се изясни.

Полковника научи от офицерите, че през изминалите две години от съществуването на лагера бяха построили бамбукови колиби за японските офицери. Трябваше да ги завършат, преди да им разрешат да започнат изграждането на болница за събратята си, а едва наскоро им бяха позволили да вдигнат колиби за себе си. Много от пленниците бяха умрели през тези две години не от болести, а от всекидневните жестокости на японците. Майор Саката, известен като Клечката заради кльощавите си ръце, не беше главният злодей. Заместникът му, лейтенант Такасаки (Гробаря), и сержант Ают (Свинята) бяха от друго тесто и трябваше да бъдат избягвани на всяка цена, предупредиха Полковника хората му.

Няколко дни му бяха достатъчни, за да разбере защо.

Първата му задача беше да се опита да повдигне разклатения дух на войниците си. Тъй като сред военнопленниците нямаше духовно лице, той реши всяка сутрин да започват с кратка молитва. Щом службата свършеше, мъжете започваха работа по железопътната линия, която минаваше покрай лагера. Всеки изнурителен ден те полагаха релси, за да могат японците да стигат до фронта по-бързо и да убиват и пленяват още повече съюзнически войници. Пленник, заподозрян в спъване на работата, бе обвиняван в саботаж и ликвидиран без съд. Според лейтенант Такасаки всяка нерегламентирана петминутна почивка беше саботаж.

На обяд позволяваха на затворниците да прекъснат за двайсет минути, за да изядат купичка ориз — обикновено с червеи — и ако им се усмихнеше късметът, да изпият чаша вода. Въпреки че мъжете се връщаха в лагера изтощени, Полковника не се отказа да сформира отряди, които отговаряха за чистотата в колибите и отходните места.

Само след няколко месеца той успя да организира футболен мач между англичаните и американците и след успеха му дори основа лагерна лига. Радостта му бе двойна, когато мъжете дойдоха за уроците по карате при сержант Хоки — як и набит австралиец, който имаше черен колан и като добавка свиреше на хармоника. Малкият инструмент бе оцелял по време на марша през джунглата, но всички очакваха скоро да го открият и конфискуват.

Всеки ден Мур затвърждаваше решимостта си да не позволи на японците и за миг да повярват, че съюзниците са победени — въпреки че откакто беше в Тончан, бе загубил още девет килограма от теглото си и поне по един от хората си на ден.

За негова изненада въпреки японския национален кодекс на честта, според който войник, позволил да бъде пленен, трябва да се третира като дезертьор, комендантът на лагера не постави твърде много ненужни пречки на пътя му.

— Приличате ми на голяма британска жаба бик — каза майор Саката една вечер, докато Полковника дялкаше от бамбук малки пръчици за вратички за крикет. Това беше един от редките случаи, когато Мур се усмихна.

Източник на истинските му проблеми продължаваше да бъде лейтенант Такасаки със своите главорези, за които пленените съюзнически войници не бяха нищо повече от предатели. Такасаки винаги внимаваше как се отнася лично с Полковника, но нямаше такива резерви, що се отнася до другите рангове, в резултат на което войниците често пъти оставаха дори без оскъдните си дажби, получаваха приклад в стомаха или с дни висяха завързани за някое дърво.

Когато Полковника направи официално оплакване пред коменданта, майор Саката го изслуша със съчувствие и дори направи опит да отстрани главните виновници. Най-щастливият момент на Мур в Тончан беше гледката на Гробаря и Свинята, качени на влака към фронтовата линия. Никой не направи опит да саботира композицията. Комендантът ги замени със сержант Акида и ефрейтор Суши, известни сред войниците с почти гальовния прякор Сладко-кисело свинско. Ала Японското главно командване изпрати нов заместник на коменданта, лейтенант Осава, който бързо стана известен като Дявола, тъй като вършеше жестокости, пред които Гробаря и Свинята бледнееха и изглеждаха направо като църковни деятели.

С времето взаимното уважение между Полковника и коменданта растеше. Саката дори сподели с английския си пленник, че е помолил да бъде изпратен на фронта, за да се включи в истинската война.

— И ако — добави той — Главното командване удовлетвори молбата ми, ще поискам да ме придружат само двама офицери.

Полковник Мур знаеше, че майорът има предвид дуото Сладко-кисело свинско, и трепереше какво ще стане с хората му, ако единствените трима японци, с които можеше да се разбере, бъдат изпратени на фронта и лейтенант Осава останеше начело на лагера.

 

 

Полковник Мур се досети, че се бе случило нещо изключително, за да дойде майор Саката лично в колибата му, тъй като никога дотогава не го беше правил. Той остави купичката с ориз на масата и помоли тримата съюзнически офицери, с които споделяше закуската си, да почакат отвън.

Майорът застана мирно и отдаде чест.

Полковника се изправи в целия си ръст от метър и осемдесет и отвърна на поздрава, след което погледна надолу и срещна очите на Саката.

— Войната свърши — обяви японският офицер. За един кратък миг Мур си помисли най-лошото. — Япония капитулира безусловно. — Вие, сър — тихо изрече Саката, — отсега нататък сте командир на лагера.

Полковника незабавно се разпореди всички японски офицери да бъдат поставени под арест в щаба на коменданта. Докато изпълняваха заповедите му, той лично се зае да намери Дявола. Прекоси плаца и се запъти към офицерските помещения. Стигна до колибата на заместник-коменданта, изкачи стъпалата и отвори вратата на Осава. Никога нямаше да забрави онова, което се разкри пред очите му. Полковникът беше чел за харакири, без действително да има представа как изглеждаше резултатът от него. Лейтенант Осава сигурно се бе намушкал многократно, преди най-накрая да умре. И най-обръгналия касапин би си изповръщал червата заради кръвта, вонята и гледката на обезобразеното тяло. Само от главата се разбираше, че някога останките са принадлежали на човешко същество.

Полковника нареди да погребат Осава извън пределите на лагера.

 

 

Когато най-накрая капитулацията на Япония беше подписана на борда на американския кораб „Мисури“ в Токийския залив, всички военнопленници в Тончан слушаха церемонията по единственото лагерно радио. След това полковник Мур ги строи на плаца. За първи път от две години и половина носеше парадната си униформа, в която приличаше на Пиеро, случайно попаднал на някакво тържество. От името на съюзниците той прие от Саката японското знаме в знак на капитулация, а после накара победения враг да издигне американското и британското под звуците на двата национални химна, изпълнявани от Хоки на устна хармоника.

Накрая проведе кратък благодарствен молебен в присъствието на японските и съюзническите войници.

 

 

Щом командването премина в неговите ръце, Полковника зачака да бъде изпратен вкъщи, но седмица след седмица минаваха напразно. Много от хората му получиха заповеди да поемат по дългия преход от десет хиляди мили към Англия през Банкок и Калкута, но за Полковника такава заповед не дойде и той напусто чакаше документите си за репатриране.

После, през януари 1946, един елегантно облечен млад офицер от гвардията пристигна в лагера със заповед да види Полковника. Съпроводиха го до офиса на коменданта и той отдаде чест, преди да се здрависат. Ричард Мур се вгледа в младия капитан, който, съдейки по здравия му тен, очевидно беше пристигнал в Далечния изток много след като японците бяха капитулирали. Капитанът връчи писмо на Полковника.

— Най-сетне вкъщи — безгрижно възкликна по-възрастният мъж, докато отваряше писмото само за да научи, че щяха да минат години, преди да може да се надява да замени оризовите полета на Тончан за тучните зелени поляни на Линкълншир.

Писмото изискваше Полковника да замине за Токио и да представлява Великобритания в предстоящия военен трибунал в японската столица. Капитан Рос от колдстриймските гвардейци щеше да поеме командването на Тончан.

Трибуналът се състоеше от дванайсет офицери под председателството на генерал Матю Томкинс. Мур щеше да бъде единственият британски представител и трябваше да рапортува на генерала „веднага щом намерите удобен момент“. Допълнителните подробности щяха да му бъдат съобщени след пристигането му в Токио. Писмото завършваше: „Ако имате нужда от помощта ми за вземане на решение по някоя присъда, не се колебайте да се свържете с мен лично“. Следваше подписът на Клемънт Атли.

Щабните офицери нямат навика да не се подчиняват на заповедите на министър-председателя, така че Полковника се примири с удължения си престой в Япония.

За да се свика трибуналът, бяха необходими няколко месеца и през това време полковник Мур продължи да надзирава завръщането на британските войници в родината. Оформянето на документацията нямаше край, а някои от мъжете под негово командване бяха твърде крехки, затова той смяташе за нужно да повдигне духа им и да ги закрепи физически, преди да ги качи на корабите към родните им места. Някои починаха много след ратифицирането на декларацията за капитулация.

През периода на изчакване полковник Мур използваше за свръзка майор Саката и двама щабни офицери, на които имаше голямо доверие, сержант Акида и ефрейтор Суши. Тази внезапна промяна на командването не се отрази на отношенията между двамата старши офицери, макар Саката да призна пред Полковника, че му се иска да е бил убит в защита на страната си, а не да стане свидетел на унижението й. Според Полковника японците бяха все така дисциплинирани, докато чакаха да разберат съдбата си, и повечето от тях приемаха, че смъртта е естествено последствие от поражението.

 

 

Военният трибунал проведе пълното си пленарно заседание в Токио на 19 април 1946 година. Генерал Томкинс се настани на петия етаж на Императорския съд в токийския квартал Гинза — една от малкото сгради, останала незасегната от военните действия. Томкинс, набит, избухлив мъж, описван от подчинените му като „книжен плъх от Пентагона“, пристигна само седмица преди да започне да издава първите си присъди. Единственият откос, който този генерал беше чувал, сподели свободно с полковник Мур щабният офицер, бе от пишещата машина на секретаря му. Ала що се отнасяше до подсъдимите, Томкинс нямаше колебания кой е виновен и какво трябва да бъде наказанието му.

— Избесете всички жълти копелета с дръпнати очи — беше любимият му израз.

Седнали на масата в старата съдебна зала, дванайсетимата членове на трибунала произнасяха своите присъди. От самото начало стана ясно, че генералът няма намерение да взима предвид „смекчаващи вината обстоятелства“, „чисто минало“ или „хуманитарни основания“. Като слушаше възгледите на Томкинс, Полковника започна да се бои за живота на невинните военни, които се изправяха пред генерала.

Той бързо разпозна четиримата американци от трибунала, които също като него невинаги бяха съгласни със светкавичното отсъждане на генерала. Двама от тях бяха адвокати, а другите двама идваха от фронта. Петимата се съюзиха, за да противодействат на най-предубедените решения на Томкинс. През следващите седмици можаха да убедят един-двама от другите членове да заменят обесването с доживотен затвор за неколцина японци, осъдени за деяния, които нямаше как да са извършили.

По време на обсъждането на всеки от случаите генерал Томкинс не криеше какво мисли за възгледите на петимата.

— Проклети симпатизанти на жълтурковци! — често промърморваше той и невинаги под носа си. Тъй като генералът винаги председателстваше дванайсетчленния трибунал, успехите на Полковника се брояха на пръсти.

Когато настъпи часът да се реши съдбата на онези, които бяха ръководили военнопленническия лагер в Тончан, Томкинс настоя за масово обесване на всички японски офицери от лагера, без да си прави труда да се преструва, че провежда законен съдебен процес. Той не се изненада, когато обичайната петорка от трибунала надигна глас в протест. Полковник Мур говори красноречиво за опита си като пленник в Тончан и се застъпи за майор Саката, сержант Акида и ефрейтор Суши. Опита се да обясни защо обесването им само по себе си би било варварско и равносилно на жестокостите, проявени от японците. Настоя присъдите им да бъдат заменени с доживотен затвор. Генералът се прозяваше през цялото време и щом Мур приключи със защитата си, не направи опит да обоснове позицията си, а направо пристъпи към гласуване. За негова изненада против обесването гласуваха шестима. Американският адвокат, който досега беше на негова страна, вдигна ръка и се присъедини към петорката на Полковника. Без да се колебае, генералът даде решаващия си глас в полза на бесилката. Той погледна злобно към Мур в другия край на масата и каза:

— Време е за обяд. Не знам за вас, господа, но аз умирам от глад. Никой не би могъл да каже, че този път не дадохме на жълтите копелета шанс за справедлив процес.

Полковник Мур стана и без да каже нищо, излезе от стаята.

Изтича надолу по стъпалата на съда и нареди на шофьора си да го закара колкото се може по-бързо до Британския генерален щаб в центъра на града. Краткото разстояние им отне известно време заради масата хора, които се тълпяха по улиците ден и нощ. Щом пристигна в кабинета си, той нареди на секретаря си да се свърже с Англия. Докато служителят изпълняваше заповедта му, Мур отиде до зеления шкаф и прехвърли няколко папки, докато не стигна до една, обозначена с надписа „Лично“. Отвори я и извади някакво писмо. Искаше да е сигурен, че е запомнил изречението правилно…

Ако имате нужда от помощта ми за вземане на решение по някоя присъда, не се колебайте да се свържете с мен лично.

— Той всеки момент ще дойде на телефона, сър — притеснено изрече секретарят.

Полковника взе слушалката и зачака. Хвана се, че стои мирно, когато чу тихия, възпитан глас, който попита:

— Вие ли сте, полковник? — На Ричард Мур му трябваха по-малко от десет минути, за да обясни проблема, пред който беше изправен, и да получи правомощията, от които се нуждаеше.

Щом приключи разговора, се отправи незабавно към съда, където заседаваше трибуналът. Влезе направо в съдебната зала тъкмо когато генерал Томкинс се настаняваше на стола си, за да започне следобедното заседание.

Полковника стана от мястото си, когато генералът обяви заседанието на трибунала.

— Ако ми позволите, като начало бих искал да обявя нещо — помоли той.

— Заповядайте — съгласи се Томкинс, — но бъдете кратък. Чакат ни още много японци.

Полковник Мур огледа останалите мъже около масата.

— Господа — започна той, — подавам оставката си като британски представител в тази комисия.

Генерал Томкинс не можа да скрие усмивката си.

— Правя го — продължи Полковника — с неохота, но с подкрепата на моя министър-председател, с когото говорих преди малко. — При тази новина усмивката на Томкинс премина в смръщване. — Връщам се в Англия, за да направя пълен доклад пред господин Атли и кабинета за начина, по който се провежда този трибунал.

— Виж сега, синко — започна генералът. — Не можеш…

— Мога, сър, и ще го направя. За разлика от вас аз не искам да омърся ръцете си с кръвта на невинни войници и да живея с това до края на живота си.

— Виж сега, синко — повтори генералът. — Хайде да обсъдим нещата, преди да сториш нещо, за което ще съжаляваш.

Този ден нямаше повече прекъсвания за почивка и до късния следобед присъдите на майор Саката, сержант Акида и ефрейтор Суши бяха заменени с доживотен затвор.

Само за месец генерал Томкинс беше отзован от Пентагона и заменен с изтъкнат американски морски пехотинец, отличен с медал за храброст по време на Първата световна война.

В седмиците след новото назначение смъртните присъди на двеста двайсет и девет японски военнопленници бяха отменени.

Полковник Мур се върна в Линкълншир на 11 ноември 1948 година, преситен от жестокостите на войната и лицемерието на мира.

 

 

Само след две години Ричард Мур даде обет и стана енорийски свещеник в едно заспало селце в Съфолк. Радваше се на призванието си и макар рядко да споменаваше пред енориашите си за преживяванията си по време на войната, често мислеше за онези дни в Япония.

— Блажени миротворците, защото те ще се нарекат… — започна викарият службата си от амвона през една Страстна седмица в началото на шейсетте, но не можа да довърши изречението.

Енориашите му го погледнаха разтревожени, но видяха само как лицето му се разля в широка усмивка, когато погледът му се спря на един мирянин, седнал на третия ред.

Мъжът кимна притеснено и викарият бързо продължи със службата си.

Щом тя приключи, Ричард Мур изчака до източната врата, за да се увери, че очите му не са го подвели. Когато се изправиха един срещу друг, двамата се поклониха и после си стиснаха ръцете.

Същия този ден, докато обядваха в къщата му, свещеникът с радост научи, че Клечката Саката бил освободен от затвора само след пет години по споразумението на съюзниците с новото японско правителство за освобождаване на всички затворници, които не са извършили углавни престъпления. Когато Полковника се поинтересува от Сладко-кисело свинско, майорът призна, че е загубил връзка със сержант Акида (Сладко), но с ефрейтор Суши (Кисело) работели за една и съща компания за електроника.

— Винаги когато се срещнем — увери той свещеника, — си говорим за благородния човек, който ни спаси живота — „британската жаба бик“.

 

 

През годините свещеникът и неговият приятел от Япония напреднаха в професиите си и редовно си пишеха. През 1971 г. Ари Саката беше назначен за директор на голям завод за електроника в Осака, а шест месеца по-късно Ричард Мур стана Негово Преподобие Ричард Мур, глава на линкълнската катедрала.

„Прочетох в лондонския «Таймс», че твоята катедрала набира средства за нов покрив“ — написа Саката от родината си през 1975 година.

„Нищо необичайно — обясни свещеникът в отговора си. — Няма храм в Англия, чийто покрив да не е изгнил или пострадал от бомбардировките. Първият случай е безнадежден, но вторият има някакъв шанс.“

След няколко седмици той получи чек за десет хиляди лири от никому неизвестна японска компания за електроника.

Когато през 1979 година Негово Преподобие Ричард Мур беше назначен за епископ на Тонтън, новият изпълнителен директор на най-голямата компания за електроника в Страната на изгряващото слънце долетя в Англия, за да присъства на ръкополагането му.

— Виждам, че имаш още един покрив за оправяне — отбеляза Ари Саката, загледан в скелето около амвона. — Колко ще струва този път?

— Най-малко двайсет и пет хиляди на година — отвърна епископът без замисляне. — Колкото да се уверим, че покривът няма да падне върху паството по време на най-строгите ми проповеди. — Той въздъхна, когато мина покрай доказателството за започналата реконструкция. — Веднага щом поема новите си задължения, възнамерявам да призова за дарения, за да спестя на заместника ми грижите по този покрив вовеки веков.

Изпълнителният директор кимна с разбиране. Седмица по-късно на бюрото на църковния служител пристигна чек за двайсет и пет хиляди паунда.

Епископът положи всички усилия да изрази дълбоката си признателност. Съзнаваше, че не трябва да допусне Клечката да се почувства неловко от щедростта си, тъй като това само би го обидило и несъмнено би сложило край на дружбата им. Написа безброй чернови, преди да се убеди, че последният вариант на дългото, написано на ръка писмо би бил достоен за японската висша дипломация. Най-накрая писмото беше изпратено.

Годините минаваха и Ричард Мур започна да се страхува да пише на приятеля си повече от веднъж годишно, тъй като всяко писмо предизвикваше още по-голям чек. И когато към края на 1986 г. той все пак му писа, не спомена нищо за решението на управителния съвет на катедралата да определи 1988 за година на събиране на дарения. Нито пък спомена за влошеното си здраве, да не би възрастният джентълмен от Япония да се почувства отговорен по някакъв начин, тъй като лекарят го беше предупредил да не очаква, че някога ще се възстанови напълно от преживяното в Тончан.

Епископът се зае да сформира комитет по събиране на даренията през януари 1987. Принцът на Уелс стана патрон, а лорд-лейтенантът^[8] на страната — негов председател. В обръщението си към членовете на комитета епископът заяви, че техен дълг е да наберат не по-малко от три милиона паунда през следващата година. Някои от събраните около масата придобиха угрижени изражения.

На 11 август 1987 година епископът на Тонтън беше съдия на мач по крикет в селото, когато ненадейно получи инфаркт и се строполи на земята.

— Погрижете се брошурите за даренията да са отпечатани навреме за следващата среща — бяха последните му думи към капитана на местния отбор.

Паметната служба за епископ Мур се проведе в тонтънската катедрала, водена от архиепископа на Кентърбъри. Този ден в храма нямаше нито едно свободно място. Пейките бяха заети до краен предел, затова оставиха отворена западната врата. Закъснелите трябваше да слушат обръщението на архиепископа по високоговорителите, разположени около площада.

Случайните минувачи сигурно бяха озадачени от присъствието на няколко възрастни японци, пръснати из насъбралото се множество.

След края на службата в канцеларията на катедралата архиепископът проведе частна среща с управителя на най-голямата компания за електроника в света.

— Вие сигурно сте господин Саката. — Архиепископът топло стисна ръката на мъжа, който пристъпи пред групичката японци. — Благодаря ви, че си направихте труда да ме известите с писмо за пристигането си. Изключително ми е приятно най-сетне да се запознаем. Епископът винаги говореше с голяма обич за вас като близък приятел — Клечката, ако правилно съм запомнил.

Господин Саката се поклони ниско.

— Освен това знам, че той се смяташе лично задължен към вас заради огромната ви щедрост през тези години.

— Не, не, не на мен — отвърна бившият майор. — Аз, също като скъпия ми приятел епископа, съм представител на по-висша власт.

Архиепископът недоумяваше.

— Разбирате ли, сър — продължи господин Саката, — аз съм само управител на компанията. Ще ми позволите да ви представя моя президент?

Господин Саката отстъпи назад, за да може един още по-дребен японец, когото първоначално архиепископът беше сметнал за част от антуража му, да пристъпи напред.

Президентът се поклони ниско и без да продума, подаде един плик на архиепископа.

— Ще разрешите ли да го отворя? — попита висшият църковен служител, несведущ за японския обичай да се изчака оттеглянето на дарителя.

Дребният мъж отново се поклони.

Архиепископът отвори плика и извади чек за три милиона паунда.

— Покойният епископ сигурно ви е бил много близък приятел — беше всичко, което можа да му хрумне.

— Не, сър — отвърна президентът. — Нямах тази привилегия.

— Тогава сигурно е направил нещо изключително, за да заслужи този щедър жест.

— Преди четирийсет години извърши една благородна постъпка и сега аз се опитвам да се отплатя подобаващо.

— Тогава той несъмнено ви е помнел — каза архиепископът.

— Възможно е да ме е помнел, но само като киселата половина от Сладко-кисело свинско.

 

 

Има една катедрала в Англия, която никога не е имала нужда да моли за дарения.

Шах и мат

Когато тя влезе в стаята, всички погледи се обърнаха към нея.

Любуват ли се на жена, някои мъже започват от главата и продължават надолу. Аз започвам от глезените и продължавам нагоре.

Носеше черни велурени обувки на висок ток и прилепнала черна рокля, която достигаше на достатъчно разстояние над коленете, за да разкрие най-съвършените стройни крака. Погледът ми се плъзна нагоре и се спря, за да се наслади на тънката талия и слабата спортна фигура. Ала най-вече бях пленен от овалното лице, леко нацупените устни и най-големите сини очи, които бях виждал, чиято красота изпъкваше заради рамката от гъста черна коса, късо подстригана. Появяването й беше още по-смайващо заради обстановката, която беше избрала. Всички погледи щяха да се обърнат на дипломатически прием, светски коктейл, дори на благотворителен бал, но на турнир по шах…

Поглъщах с очи всяко нейно движение, като предположих със снизхождение, че едва ли би могла да е играч. Тя се приближи бавно към масата на секретаря на клуба и се записа, за да ме опровергае. Дадоха й номер, който определяше противника й на първата среща. Всички, които още бяха без опонент, чакаха да видят дали няма да заеме срещуположното място.

Участничката провери номера си и се запъти към един възстар мъж, който седеше в дъното на помещението — бившия капитан на клуба, отдавна преминал разцвета на възможностите си.

Като нов капитан на клуба, аз бях отговорен за организирането на тези групови турнири. Срещахме се всеки последен петък от месеца в голямото помещение на последния етаж на Мейсънс Арм на Хай стрийт. Хазяинът осигуряваше трийсет маси, храна и напитки. Три или четири от областните клубове изпращаха петима-шестима играчи, за да участват в блиц турнирите, като ни даваха шанс да се изправим срещу съперници, с които не играем редовно. Правилата на мачовете бяха много прости — за всеки ход се даваше една минута, така че играта не траеше повече от час и ако една пешка не беше превзета след трийсет хода, партията автоматично се обявяваше за реми. Кратката почивка за по питие между срещите, плащано от загубилия, беше гаранция, че всеки има шанс да играе срещу двама противници за вечерта.

Един слабоват мъж с очила и тъмносин костюм с жилетка се насочи към моята дъска. Усмихнахме се и се здрависахме. Първата ми догадка бе, че е адвокат, но се оказа счетоводител във фирма за канцеларски материали в Уокинг.

Трудно се концентрирах върху добре отработения московски дебют, тъй като очите ми бягаха от дъската и шареха към момичето с черната рокля. Веднъж погледите ни се срещнаха и тя ми се усмихна загадъчно, но колкото и да опитвах, не успях да предизвикам същата реакция втори път. Въпреки раздвоеното ми внимание все пак успях да победя счетоводителя, който явно не подозираше, че има няколко начина да се измъкнеш от атака със седем пешки.

По време на почивката след първата половина на мача трима членове на клуба вече й бяха предложили питие, преди изобщо да стигна до бара. Знаех, че нямам шанс да играя втората си партия срещу момичето, тъй като от мен се очакваше да се състезавам срещу капитаните на гостуващите отбори. Всъщност накрая тя игра със счетоводителя.

Победих противника си за малко повече от четирийсет минути и като внимателен домакин, трябваше да проявя интерес към другите мачове, които продължаваха да се играят. Започнах да обхождам масите с цел обиколката ми да свърши до нейната. Видях, че счетоводителят я побеждава, и само минута след приближаването ми тя вече беше загубила царицата и играта.

Представих се и открих, че най-обикновеното ръкуване с нея е равносилно на сексуално преживяване. Лавирайки между масите, отидохме заедно до бара. Името й, както сама се представи, беше Аманда Кързън. Поръчах й чаша червено вино, както тя поиска, и халба бира за себе си. Започнах да й съчувствам за загубата.

— Как протече вашата игра с него? — попита тя.

— Успях някак да спечеля. Но той беше на косъм от победата. Как мина играта ви с нашия стар капитан?

— Стигнахме до пат — отвърна Аманда, — но мисля, че той прояви любезност.

— Последния път, когато играхме заедно, също свършихме пат.

Тя се усмихна.

— Може би няма да е лошо да поиграем някой път?

— Нямам търпение — отговорих, докато Аманда допиваше виното си.

— Ще тръгвам — изведнъж обяви тя. — Трябва да хвана последния влак до Хаунслоу.

— Позволете ми да ви закарам — галантно предложих. — Това е най-малкото, което може да се очаква от домакина.

— Вероятно изобщо не ви е на път?

— Нищо подобно — излъгах. Хаунслоу беше на около двайсет минути с кола от апартамента ми. Допих последната глътка от бирата си и помогнах на Аманда с палтото. Преди да тръгнем, благодарих на хазяина за отличната организация на вечерта.

Запътихме се бавно към паркинга. Отворих вратата на моето сироко, за да се качи Аманда.

— Леко подобрение на лондонския транспорт — пошегува се тя, докато сядах в колата. Усмихнах се и поех в северна посока. Черната рокля, която описах в началото, се вдигна още по-нагоре след сядането. Това явно не я смути.

— Все още е много рано — осмелих се след няколкото незначителни реплики за вечерта в клуба. — Имате ли време да се отбиете у дома за по едно питие?

— Съвсем за кратко обаче — отвърна тя, като си погледна часовника. — Утре ме чака тежък ден.

— Разбира се. — Продължих да бърборя, като се надявах да не забележи отклонението, за което едва ли можеше да се каже, че е по пътя за Хаунслоу.

— В града ли работите? — попитах.

— Да. Рецепционистка съм на фирма за недвижими имоти на Бъркли скуеър.

— Изненадан съм, че не сте модел.

— Бях — отвърна без повече обяснения. Явно не забелязваше маршрута, по който поех, тъй като ми разказваше за плановете си за почивка в Ибиса. Щом пристигнахме пред дома ми, паркирах колата и се качихме в моя апартамент. В коридора й помогнах да си свали палтото, преди да я поканя в дневната.

— Какво ще пиете?

— Отново вино, ако имате отворена бутилка — отвърна тя, докато обикаляше и оглеждаше необичайно подредената стая. Майка ми сигурно се бе отбила сутринта, помислих си с благодарност.

— Това е само една ергенска квартира — натъртих на думата „ергенска“, преди да отида в кухнята. За мое облекчение имаше една неотворена бутилка вино в шкафа. Отворих я, извадих две чаши и отидох при Аманда, която разглеждаше дъската за шах и прокарваше пръсти по фигурките от слонова кост, подредени за играта, която играех по пощата.

— Какъв красив комплект — изрече тя, докато й подавах чашата. — Откъде го имате?

— Мексико. — Не й обясних, че го бях спечелил на турнир по време на една почивка. — Жалко, че не можахме да играем един срещу друг.

Погледна часовника си.

— Имам време за една бърза партия — настани се тя на стола до белите фигури.

Веднага седнах на стола отсреща. Тя се усмихна, взе черния и белия офицер и ги скри зад гърба си. Роклята се опъна по нея още повече и очерта формата на бюста й. После протегна пред мен стиснатите си юмруци. Докоснах дясната й ръка и тя обърна юмрук и го разтвори, за да покаже белия офицер.

— Какво ще кажеш за някакъв залог? — безгрижно попитах аз.

Тя погледна във вечерната си чантичка.

— Имам само няколко паунда у мен.

— Нямам нищо против да играем с малки залози.

— Например? — попита тя.

— Колко можеш да предложиш?

— Ти колко би искал?

— Десет паунда, ако спечелиш.

— А ако загубя?

— Ще съблечеш нещо.

Съжалих за думите си в мига, в който ги изрекох, и очаквах да ме зашлеви или да си тръгне, но тя само каза:

— Не пречи кой знае колко, ако изиграем само една партия.

Кимнах и се загледах в дъската.

Не играеше лошо, но беше аматьор и първият й ход беше класически. Успях да протакам играта до двайсет минути, като жертвах няколко фигури, без да изглежда нарочно. Когато казах: „Шах и мат“, тя изрита обувките си и се засмя.

— Искаш ли още една чаша вино? — попитах без особена надежда. — Все пак е едва единайсет.

— Добре. Само няколко глътки и после потеглям.

Отидох в кухнята, върнах се веднага с бутилката и напълних чашата й.

— Исках само половин чаша — намръщи се тя.

— Извадих късмет — отбелязах, без да обръщам внимание на забележката й, — след като офицерът ти плени моя кон. На косъм бях.

— Може би — отвърна тя.

— Какво ще кажеш за още една игра? — осмелих се аз.

Тя се поколеба.

— Двойно или нищо.

— Какво имаш предвид?

— Двайсет паунда или още една част от облеклото.

— Никой от нас няма да загуби много тази вечер, нали?

Тя придърпа стола си, а аз обърнах дъската, за да подредим отново фигурите от слонова кост.

Втората партия продължи малко по-дълго, тъй като в началото допуснах една глупава грешка, като направих рокада, и ми трябваха няколко хода, за да си възвърна позициите. Въпреки това пак успях да свърша играта за по-малко от трийсет минути и дори ми остана време да допълня чашата на Аманда, докато гледаше встрани.

Тя ми се усмихна и вдигна роклята си нагоре, така че да мога да видя ръбовете на чорапите й. Откопча жартиерите и бавно смъкна чорапите, преди да ги пусне пред мен на масата.

— Почти те бих този път — каза тя.

— Почти — отвърнах. — Искаш ли още една възможност за реванш? Този път, да кажем, петдесет лири — предложих, като се постарах офертата да прозвучи великодушно.

— Залозите стават високи и за двамата — отговори тя, докато подреждаше дъската.

Започнах да се чудя какво ли й минаваше през ума. Каквото и да бе, тя пожертва безразсъдно двата си топа още в началото и играта свърши за няколко минути.

Още веднъж вдигна роклята си, но този път доста над талията. Погледът ми се залепи за бедрата й, докато сваляше черния си колан за жартиери, после го вдигна високо и го пусна на масата до чорапите.

— Нямах големи шансове, след като изгубих втория си топ.

— Така е. Затова ще е честно да ти дам само още една възможност — изрекох, докато бързо подреждах дъската. — Все пак — додадох, — този път можеш да спечелиш сто паунда. — Тя се усмихна.

Това беше най-добрата партия, която тя изигра за тази вечер, и с варшавския си гамбит успя да ме задържи на масата повече от половин час. Всъщност за малко да загубя още в началото, тъй като не можех да се съсредоточа както трябва върху защитната й стратегия. На няколко пъти Аманда се закикоти, когато мислеше, че ме е надвила, но стана ясно, че не е гледала как Карпов играе сицилианска защита и печели от на пръв поглед невъзможна позиция.

— Шах и мат — обявих накрая.

— По дяволите! — Тя се изправи и се обърна с гръб към мен. — Трябва да ми помогнеш. — Треперейки, аз се наведох и бавно свалих ципа до кръста й. За сетен път ми се прииска да докосна гладката й кадифена кожа. Тя се обърна с лице срещу мен, сви грациозно рамене и роклята падна на пода, все едно свалиха покривалото на статуя. Тя се наведе и ме погали по бузата. Сякаш ток ме удари. Сипах остатъка от виното в нейната чаша и отидох до кухнята с извинението, че трябва да напълня своята. Когато се върнах, не беше помръднала. Прозрачният черен сутиен и бикините бяха единствените останали части от облеклото й, които все още се надявах да видя свалени.

— Предполагам, че няма да искаш още една игра? — Опитах се да не прозвуча отчаяно.

— Време е да ме закараш вкъщи — изрече тя с кикот.

Подадох й чашата с вино.

— Само още една — примолих се. — Но този път трябва да са и двете части от облеклото.

Тя се усмихна.

— В никакъв случай. Не мога да си позволя да загубя.

— Тази игра е последна — съгласих се. — Но този път двеста паунда и играем за двете части. — Изчаках с надеждата размерът на залога да я изкуши. — Шансовете несъмнено са на твоя страна. Все пак на три пъти ти почти спечели.

Тя отпи от виното, сякаш обмисляше предложението.

— Добре — съгласи се. — Последно хвърляне.

Никой не изрече на глас какво несъмнено щеше да се случи, ако тя загубеше.

Не можах да овладея треперенето си, докато подреждах дъската. Проясних ума си — надявах се тя да не забележи, че бях изпил само една чаша вино за цялата вечер. Бях решен да завърша тази партия бързо.

Направих ход напред с пешката пред царицата. Тя си върна, като премести пешката пред царя си напред с две квадратчета. Знаех точно какъв ще бъде следващият ми ход и той предреши играта, която продължи единайсет минути.

Никога през живота ми не ме бяха побеждавали така безапелационно. Аманда беше от съвсем друга категория. Предугаждаше всеки мой ход и правеше гамбити, които не бях срещал, нито пък бях чел за тях.

Неин ред беше да изрече „шах и мат“ със същата загадъчна усмивка, след което добави:

— Ти каза, че шансовете са на моя страна този път.

Оброних глава, без да мога да повярвам. Когато вдигнах поглед, тя вече беше облякла красивата черна рокля и пъхаше чорапите и жартиерите във вечерната чантичка. Миг по-късно беше обула и обувките си.

Извадих чековата си книжка, попълних името й: „Аманда Кързън“, след което добавих сумата „200 паунда“, датата и се подписах. Докато пишех чека, тя подреди фигурките от слонова кост под конец, както ги беше заварила, когато за първи път влезе в стаята.

Наведе се и ме целуна нежно по бузата.

— Благодаря ти. — После прибра чека в чантата си. — Трябва да поиграем пак някой път. — Все още не можех да откъсна очи от подредената дъска, когато чух входната врата да се затваря.

— Почакай! — втурнах се към вратата. — Как ще се прибереш?

Стигнах точно навреме, за да видя как изтича по стълбите към отворената врата на едно беемве. Качи се в него и можах да мерна още веднъж дългите й стройни крака. Тя се усмихна, а вратата на колата се затвори след нея.

Счетоводителят заобиколи, без да бърза, към шофьорското място, качи се, запали двигателя и закара шампиона вкъщи.

Дегустатор на вино

Срещнах за първи път Сефтън Хамилтън в края на август миналата година, когато със съпругата ми вечеряхме с Хенри и Сюзан Кенеди в дома им на Уоруик скуеър.

Хамилтън беше един от онези късметлии, наследили огромно богатство, и нищо повече. Той бързо ни убеди, че почти няма време да чете, още по-малко — да ходи на театър или опера. Това обаче не му пречеше да изразява мнение по всяка тема от Шоу до Павароти и от Горбачов до Пикасо. Остана силно изненадан например от недоволството на безработните, че помощите, които получават, са малко по-малко от парите, които той плащаше на работниците в имението си. Така или иначе, увери ни той, те ги харчат за бинго и пиене.

Пиенето ме подсеща за другия гост на вечерята — Фреди Баркър, президента на Винарското общество, който седеше срещу съпругата ми и за разлика от Хамилтън, рядко проронваше и дума. Хенри ме бе уверил по телефона, че Баркър не само беше успял да възвърне финансовата стабилност на Обществото, но беше признат и за водещ авторитет в областта си. С нетърпение очаквах да науча някои полезни факти, известни само на специалистите. Всеки път, когато Баркър успяваше да се вреди да каже нещо, показваше достатъчно познания по обсъжданата тема, за да се убедя, че би бил извънредно интересен събеседник, ако Хамилтън си затвореше устата поне за малко.

Докато домакинята ни сервираше ордьовъра, спаначено суфле, което се топеше в устата, Хенри обиколи масата и наля на гостите по чаша вино.

Баркър го помириса одобрително.

— Много подходящо за двестагодишнината е да пием австралийско шабли от такава добра реколта. Убеден съм, че скоро техните бели вина ще принудят французите да бранят репутацията си.

— Австралийско? — изрече невярващо Хамилтън и остави чашата си. — Че какво разбира нация от пиячи на бира от производството на сносно вино?

— Мисля, ще откриете — започна Баркър, — че австралийците…

— Двестагодишнина — продължи Хамилтън. — Да си го признаем, те празнуват двеста години от освобождението си от каторга. — Никой освен Хамилтън не се засмя. — Да можех, щях да пратя там и останалите ни престъпници.

Никой не се усъмни в думите му.

Хамилтън отпи предпазливо от виното като човек, който се бои да не бъде отровен, после се впусна да обяснява защо според него съдиите са твърде снизходителни към дребните престъпници. Открих, че съм съсредоточен повече в храната, отколкото в непрестанните словоизлияния на съседа ми по маса.

Винаги ям с удоволствие говеждо „Уелингтън“, а Сюзан прави тесто, което не се рони при разрязване, и месото е толкова крехко, че когато привършиш с порцията, не може да не се сетиш за Оливър Туист. Това много ми помогна да изтърпя надутите приказки на Хамилтън. Баркър успя да направи на Хенри комплимент за качествата на бордото между мнението на Хамилтън за шансовете на Пади Аштън да възроди Либералната партия и оценката му за ролята на Артър Скаргил в профсъюзното движение, които следваха едно след друго без никаква пауза, за да може някой да ги коментира.

— Не позволявам на работниците ми да членуват в какъвто и да било профсъюз — обяви Хамилтън, докато пресушаваше чашата с вино. — Държа ги с твърда ръка. — Той се засмя на шегата си и вдигна празната чаша, която сякаш щеше да се напълни с вълшебна пръчица. Всъщност я напълни Хенри с дискретност, която посрами Хамилтън — не че той забеляза. В кратката пауза, която последва, съпругата ми изказа мнение, че профсъюзите са били създадени в отговор на действителна обществена потребност.

— Глупости, мадам — възрази Хамилтън. — Моите уважения, но профсъюзите са най-важният фактор за упадъка на Великобритания. Те не се интересуват от никого, освен от себе си. Само вижте Рон Тод и фиаското с „Форд“, за да ви стане ясно защо.

Сюзан започна да раздига чиниите и забелязах как смушка с лакът Хенри, който бързо смени темата.

Веднага след това беше сервиран пай от целувки с малини, полят с гъст сос. Светотатство беше да се разреже подобно произведение на изкуството, но Сюзан бързо го раздели на шест големи парчета като бавачка, която храни подопечните си. В същото време Хенри отвори бутилка сотерн от 1981 година. Баркър буквално се облиза в очакване.

— И още нещо — продължаваше Хамилтън, — премиерът вкара в кабинета си твърде много мекотели за моя вкус.

— Но с кого бихте ги заменили? — попита невинно Баркър.

Ирод едва ли щеше да се затрудни да убеди предложените от Хамилтън господа, че избиването на младенци е просто допълнение към програмата за грижа за детето.

За пореден път бях погълнат повече от кулинарните изпълнения на Сюзан, най-вече защото ми достави удоволствие със сервирането на чедър за финал на вечерята. В мига, когато го опитах, разбрах, че е купен от фермата „Алвис Брадърс“ в Киншам. Всички ние сме познавачи в някаква област, а чедърът е моята специалност.

Към сиренето Хенри предложи портвайн, който беше гвоздеят на вечерта.

— „Сандеман“, 1970 — пошушна на Баркър, докато наливаше първите капки в чашата на експерта.

— Да, разбира се — каза Баркър, като я приближи до носа си. — Бих го познал навсякъде. Типичната топлина на „Сандеман“, но с истинска плътност. Надявам се, че си заделил известно количество, Хенри — добави. — Ще ви хареса още повече, след като поотлежи.

— Смятате се за авторитет по вината, нали? — зададе първия си въпрос за вечерта Хамилтън.

— Не точно — започна Баркър, — но аз…

— Всички вие сте шайка шарлатани — прекъсна го Хамилтън. — Душите, разклащате, дегустирате и плюете, после избълвате куп глупости и очаквате от нас да ги преглътнем. По дяволите топлината и плътността! Не можете така лесно да ме измамите.

— Никой не се и опитва — изрече разпалено Баркър.

— Цяла вечер се опитвате да направите точно това — отвърна Хамилтън — с вашето „Да, разбира се. Навсякъде бих го познал“. Хайде, признайте си го.

— Не съм имал намерение да подлъгвам… — започна Баркър.

— Ако искате, ще го докажа — каза Хамилтън.

Останалите петима се бяхме вторачили в неучтивия гост и за първи път тази вечер се запитах какво щеше да последва.

— Чувал съм — продължи Хамилтън, — че Сефтън Хол има репутацията на една от най-добрите винарни в Англия. Създадена е от баща ми и неговия баща преди това, макар че признавам, не съм имал време да продължа традицията. — Баркър кимна в съгласие. — Но икономът ми знае точно какво харесвам. Затова ви каня, сър, да обядвате с мен следващата седмица в събота, когато ще извадя да дегустирате четири от най-добрите ни вина. И ви предлагам облог — добави, вперил поглед в Баркър, — петстотин паунда срещу петдесет на бутилка от ваша страна — несъмнено изкусителен залог, че няма да успеете да познаете нито едно. — Той погледна войнствено изтъкнатия президент на Винарското общество.

— Сумата е толкова голяма, че не бих могъл да…

— Не искате да приемете предизвикателството, а, Баркър? В такъв случай вие, сър, сте страхливец и шарлатанин.

След неловката пауза, която последва, Баркър отговори:

— Както желаете, сър. Очевидно не ми остава друг избор, освен да приема предизвикателството.

На лицето на опонента му се изписа доволна усмивка.

— Трябва да дойдеш като свидетел, Хенри — обърна се той към домакина ни. — И защо не доведеш този самообявил се писател? — добави и посочи мен. — Тогава за разнообразие наистина ще има за какво да пише.

От държането на Хамилтън стана ясно, че чувствата на съпругите ни бяха без значение. Мери ми се усмихна кисело.

Хенри ме погледна притеснено, но аз спокойно наблюдавах завръзката на драмата. Кимнах в съгласие.

— Добре. — Хамилтън се изправи от мястото си, без да махне салфетката от яката си. — С нетърпение очаквам трима ви в Сефтън Хол по̀ следващата събота. Да кажем, в дванайсет и половина? — Той се поклони на Сюзан.

— Боя се, че няма да мога да дойда — рече тя, като премахна и най-малкото съмнение, че е включена в поканата. — В събота винаги обядвам с майка си.

Хамилтън махна с ръка, за да покаже, че това никак не го засяга.

След като странният гост си отиде, настъпи мълчание, преди Хенри да се реши да се изкаже:

— Съжалявам за станалото — започна. — Майка му и леля ми са приятелки от младини и тя няколко пъти ме моли да го поканя на вечеря. Изглежда никой друг не иска.

— Не се притеснявай — обади се накрая Баркър. — Ще се постарая да не те разочаровам. И в замяна на отличното ви гостоприемство дали ще бъдете така любезни да си оставите съботната вечер свободна? Има — обясни той — една гостилница близо до Сефтън Хол, която отдавна се каня да посетя — „Хамилтън Армс“. Храната, както ме увериха, е повече от добра, но листа с вината е… — той се поколеба — смятан от експертите за изключителен.

С Хенри проверихме бележниците с ангажиментите си и охотно приехме поканата.

 

 

През следващите десет дни Сефтън Хол не излизаше от ума ми и очаквах обяда ни със смесица от страх и вълнение. В събота Хенри закара трима ни до Сефтън Парк. Пристигнахме малко след дванайсет и половина. Всъщност минахме през масивните порти от ковано желязо точно в дванайсет и трийсет, но пристигнахме пред входната врата чак в дванайсет и трийсет и седем.

Още преди да сме почукали, един висок, елегантен мъж във фрак, колосана яка и черна вратовръзка отвори тежката дъбова врата. Адамс, икономът, както се представи сам. Заведе ни в дневната, където бяхме посрещнати от бумтящите цепеници в камината. Над нея висеше портрет на начумерен мъж. Предположих, че е дядото на Сефтън Хамилтън. На другата стена имаше масивен гоблен на битката при Ватерло и огромно маслено платно със сцена от Кримската война. Стаята бе обзаведена изключително със старинни мебели, а единствената изложена скулптура беше на гръцки дискохвъргач. Настоящият век беше представен единствено от телефонния апарат.

Сефтън Хамилтън връхлетя в стаята като хала, помитаща злочесто крайбрежно градче. Веднага застана с гръб към огъня и блокира всякаква топлина, на която бихме могли да се порадваме.

— Уиски! — гръмогласно нареди той, когато Адамс се появи за втори път. — Баркър?

— За мен не — отговори Баркър с подобие на усмивка.

— А, искате да запазите чувствителността на вкусовите си рецептори, нали?

Баркър не отговори. Преди да започнем обяда, научихме, че имението е голямо седем хиляди акра и е едно от най-добрите ловни имения извън Шотландия. Резиденцията се състоеше от сто и дванайсет стаи, в една-две от които Хамилтън не беше стъпвал от дете. Само покривът, увери ни накрая той, бил един акър и половина — статистика, която дълго ще остане в паметта ми, тъй като градината ми беше със същия размер.

Часовниковият шкаф в ъгъла на стаята удари един.

— Време е състезанието да започне — обяви Хамилтън и измарширува от стаята като генерал, който знае, че войската ще го последва безпрекословно. Така и направихме, като изминахме трийсетметровия коридор до трапезарията. Четиримата се настанихме около масата от седемнайсети век, около която спокойно можеха да седнат двайсет души.

Средата на масата красяха две джорджиански гарафи и две бутилки без етикет. Първата бутилка беше пълна с прозрачно бяло вино, първата гарафа — с червено, втората бутилка — с по-наситено по цвят бяло вино, а втората гарафа — с ръждивочервена течност. Пред четирите вина имаше четири бели картички. До всяка беше поставена тънка пачка от банкноти по петдесет паунда.

Хамилтън зае мястото си на голям стол начело на масата, с Баркър седнахме един срещу друг по средата с лице към виното, а за Хенри остана мястото в другия край.

Икономът застана на крачка зад стола на господаря си. Той кимна и се появиха четирима прислужници, които носеха първото ястие. Пред всеки от нас беше поставена чиния с риба и пастет от скариди. Адамс изчака сигнал от господаря си, преди да вземе първата бутилка и да напълни чашата на Баркър. Баркър го изчака да обиколи масата и да напълни останалите три чаши, преди да започне ритуала си.

Първо завъртя течността в чашата, като в същото време я изучаваше изпитателно. После я помириса. Поколеба се и на лицето му се изписа изненадано изражение. После отпи.

— Хм — произнесе накрая. — Признавам, че е предизвикателство. — Той помириса отново само за да се увери. После вдигна очи и се усмихна доволно. Хамилтън го гледаше втренчено с леко отворена уста, въпреки че остана необичайно смълчан.

Баркър отпи още веднъж.

— „Монтани Тет де Кюве“, 1985 — обяви той с увереността на експерт, — бутилирано от Луи Латур. — Всички погледнахме Хамилтън, който, точно обратното, се бе намръщил недоволен.

— Прав сте — призна Хамилтън. — Бутилирано е от Латур. Ала това е все едно да ни кажете, че в бутилките на „Хайнц“ има доматен сос. Тъй като баща ми почина през 1984 година, бъдете сигурен, сър, че грешите. — Той се обърна назад към иконома си, за да потвърди думите му. Изражението на Адамс остана непроницаемо.

Баркър обърна картичката. На нея пишеше: „Шевалие Монтраше ле Деморсел 1983“. Той зяпна картичката, като очевидно не вярваше на очите си.

— Приключихме с първото, остават още три — обяви Хамилтън, без да се интересува от реакцията на Баркър.

Прислужниците влязоха отново и отнесоха чиниите от рибата, за да ги заменят с крехко патешко месо. Докато сервираха гарнитурата, Баркър не продума. Втренчен в останалите три гарафи, той дори не чу как домакинът уведоми Хенри кои ще бъдат гостите му за първия лов за сезона през следващата седмица. Спомням си, че имената горе-долу съответстваха на онези, които Хамилтън беше предложил за своя идеал за кабинет.

Баркър опита от патешкото, докато чакаше Адамс да му напълни чашата от първата гарафа. Не беше довършил пастета от скариди след първия провал и само отпиваше от чашата с вода.

— Тъй като с Адамс прекарахме голяма част от сутринта в избор на вина за този малък дуел, да се надяваме, че този път ще се справите по-добре — каза Хамилтън с видимо задоволство.

Баркър отново завъртя виното в чашата. Този път се забави повече, помириса го няколко пъти, преди да допре чашата до устните си и накрая да отпие.

На лицето му се изписа усмивка, щом разпозна виното, и той не се поколеба:

— „Шато ла Лувиер“, 1978.

— Този път уцелихте годината, но обидихте виното.

Баркър мигновено обърна картичката и прочете с недоверие:

— „Шато Лафит“, 1978.

Дори аз знаех, че това беше може би най-доброто бордо, което можеш да опиташ някога. Баркър потъна в дълбоко мълчание и продължи да си взема по малко от храната. Хамилтън явно се наслаждаваше колкото на виното, толкова и на резултата от първото полувреме.

— Сто паунда за мен, нищо за президента на Винарското общество — напомни ни той.

Смутени, с Хенри се опитахме да поддържаме разговора до сервирането на третото ястие — лимонено суфле, което не можеше да се сравнява с вида и финеса на което и да е от кулинарните произведения на Сюзан.

— Ще преминем ли към третото предизвикателство? — попита рязко Хамилтън.

Адамс отново взе гарафата и започна да налива виното. С учудване забелязах как разля малко, докато пълнеше чашата на Баркър.

— Несръчен простак — излая Хамилтън.

— Много се извинявам, сър — каза Адамс. Той попи капката от дъбовата маса със салфетка. През това време гледаше Баркър с отчаян поглед, който, сигурен бях, нямаше нищо общо с разлятото вино. Ала не изрече и дума и продължи обиколката си около масата.

Баркър отново извърши ритуала със завъртането, помирисването и дегустацията. Този път се забави повече. Хамилтън изгуби търпение и започна да барабани по масата с дундестите си пръсти.

— Това е сотерн — започна Баркър.

— Всеки бавноразвиващ се може да ти го каже — прекъсна го Хамилтън. — Искам да знам годината и реколтата.

— „Шато Жиро“, 1976 — категорично отсече Баркър.

— Поне сте последователен. Винаги бъркате.

Баркър обърна картичката.

— „Шато д’Икем“ 1980 — изрече невярващо.

Тази реколта бях виждал само в края на листа с вината в скъпите ресторанти и никога не бях имал привилегията да го опитам. Недоумявах как Баркър можеше да сбърка Джокондата на вината.

Той бързо се обърна към Хамилтън, за да възрази, но сигурно видя Адамс, застанал зад господаря си — мъж, висок метър и деветдесет — да трепери, както и аз в същия този момент. Щеше ми се Хамилтън да излезе от стаята, за да попитам Адамс от какво го е страх, но собственикът на Сефтън Хол бе разгърнал атаката си.

Междувременно Баркър бе забелязал състоянието на иконома и сведе поглед, без да вземе участие в разговора, докато портвайнът не беше сервиран двайсетина минути по-късно.

— Последна възможност да избегнете пълното унижение — рече Хамилтън.

Плато сирена обиколи масата и всеки от гостите си избра каквото желае — аз се спрях на чедър и можех да кажа на Хамилтън, че сиренето не беше направено в Съмърсет. През това време икономът, вече блед като платно, разля портвайна по чашите. Вече се чудех дали няма да припадне, но той някак си успя да напълни и четирите, преди да застане отново зад стола на господаря си. Хамилтън не забеляза нищо.

Баркър отпи от портвайна, без да си прави труда с ритуала от предишните дегустации.

— „Тейлърс“ — започна той.

— Съгласен съм — отвърна Хамилтън. — Ала тъй като в света има само сносни доставчици на портвайн, от значение най-вече е годината — както вие, на вашето високопоставено място, сигурно много добре знаете, господин Баркър.

Фреди кимна в съгласие.

— Хиляда деветстотин седемдесет и пета — изрече твърдо, после бързо обърна картичката.

— „Тейлърс“, 1927 — прочетох наопаки.

Още веднъж Баркър се обърна рязко към домакина, който се тресеше от смях. Икономът се беше вторачил в госта с измъчен поглед. Баркър се поколеба само за миг, преди да извади чековата книжка от вътрешния си джоб. Написа името „Сефтън Хамилтън“ и цифрата 200 паунда. Подписа чека и безмълвно го подаде през масата на домакина.

— Това е само половината от сделката — изрече тържествуващият Хамилтън.

Баркър се изправи, замълча, а после каза:

— Аз съм шарлатанин.

— Наистина сте такъв, сър — съгласи се Хамилтън.

След трите най-неприятни часа в моя живот успях да се измъкна с Хенри и Фреди Баркър малко след четири часа следобед. Никой от нас не продума, докато се отдалечавахме от Сефтън Хол. Може би чувствахме, че Баркър пръв трябваше да каже нещо.

— Боя се, господа — започна той най-накрая, — че няма да съм добра компания през следващите няколко часа, затова с ваше разрешение ще повървя и ще се присъединя към вас за вечеря в „Хамилтън Армс“ около седем и половина. Резервирал съм маса за осем часа. — Без да каже нищо повече, Баркър даде знак на Хенри да спре, слезе и проследихме как се отправи надолу по пътя. Хенри не потегли, преди приятелят му да се е скрил от погледите ни.

Симпатиите ми бяха изцяло на страната на Баркър, макар че недоумявах от цялата тази работа. Как можеше президентът на Винарското общество да допусне такива елементарни грешки? Аз, например, можех да прочета страница от Дикенс и да позная, че не е Греъм Грийн.

Също като доктор Уотсън исках да получа пълно обяснение.

 

 

Баркър ни завари да седим около огъня в частния бар на „Хамилтън Армс“ малко след седем и половина същата вечер. Изглеждаше в по-добро разположение на духа след разходката на чист въздух. Побъбри на незначителни теми и нито веднъж не спомена за станалото на обяд.

Трябва да е било няколко минути по-късно, като се обърнах да погледна часовника над вратата, когато забелязах на бара иконома на Хамилтън, погълнат от разговор със съдържателя на гостилницата. Нищо нямаше да си помисля, ако не бях забелязал същия изплашен поглед от по-рано, когато той посочи към нас. Съдържателят също придоби разтревожен вид, сякаш беше хванат да сервира алкохол без акцизи.

Той взе няколко менюта и дойде при нашата маса.

— Нямаме нужда от тях — каза Баркър. — Репутацията ви е добре известна. Оставяме се в ръцете ви. С радост ще вземем каквото ни предложите.

— Благодаря ви, сър — отвърна той и подаде на домакина ни листа с вината.

Баркър разгледа съдържанието в кожената подвързия, след което на лицето му се разля широка усмивка.

— Мисля, че е по-добре вие да изберете вината, тъй като имам чувството, че знам какво бих могъл да очаквам.

— Разбира се, сър — отвърна съдържателят и взе листа с вината от Фреди, което ме озадачи силно, тъй като помнех, че това е първото посещение на Баркър в гостилницата.

Съдържателят влезе в кухненските помещения и не се показа в следващите петнайсет минути, докато ние бъбрехме оживено.

— Господа, масата ви е готова. — Последвахме го в съседното помещение. Имаше не повече от шест маси, но тъй като само нашата беше все още празна, нямаше никакво съмнение относно популярността на заведението.

Съдържателят беше избрал лека вечеря, състояща се от бульон консоме от говеждо месо, последван от тънки резени патешко филе, все едно знаеше, че нямаше да можем да понесем още едно обилно хранене след обяда ни в Хол.

С изненада открих също, че всички подбрани от него вина бяха в гарафи, и приех, че той навярно се беше спрял на наливни вина от заведението. Признавам, че след като опитах от всичките, на моето необучено небце те се сториха далеч по-превъзхождащи вината, които пихме на обяд в Сефтън Хол. Баркър задържаше в устата си всяка глътка и веднъж каза одобрително:

— Това е истински „Маккой“.

В края на вечерта, когато разчистиха масата, ние се облегнахме и с наслада запалихме пури към портвайна.

Чак тогава Хенри спомена Хамилтън за първи път.

— Няма ли да ни осветлиш какво точно се случи днес на обяд? — попита той.

— Аз самият още не съм сигурен — дойде отговорът на Баркър, — но в едно съм убеден: бащата на господин Хамилтън е познавал вината си, за разлика от своя син.

Щях да го притисна да продължи по темата, ако не беше дошъл съдържателят.

— Отлична храна — заяви Баркър, — а що се отнася до виното — изключително.

— Много любезно от ваша страна, сър — отвърна съдържателят и му подаде сметката.

Любопитството ми надделя, признавам си, и погледнах най-долу на продълговатото листче. Не можех да повярвам на очите си — сметката възлизаше на двеста паунда.

За моя изненада Баркър само каза:

— Много приемливо, като се има предвид всичко. — Той написа чек и го подаде на съдържателя. — Едва днес по-рано опитах „Шато д’Икем“, 1980. — После добави: — А „Тейлърс“, 1927, досега не бях пробвал.

Съдържателят се усмихна.

— Надявам се, че и двете са ви харесали, сър. Убеден съм, че не бихте искали достойнствата им да бъдат похабени от някой шарлатанин.

Баркър кимна в съгласие.

Проследих как съдържателят на гостилницата излезе от помещението и се върна на мястото си зад бара.

Той подаде чека на иконома Адамс, който го разгледа за миг, усмихна се и после го накъса на малки парченца.

Низ от беди

Запознахме се с Патрик Травърс на ежегодната ни зимна почивка във Вербие. Бяхме се наредили на опашката за лифта онази първа съботна сутрин, когато един мъж, около четирийсетгодишен, отстъпи мястото си на Керълайн, за да можем да се качим заедно. Той обясни, че вече се е спуснал два пъти и не му пречи да почака. Благодарих му и забравих.

Щом стигнахме до върха, със съпругата ми се разделихме както обикновено. Тя отиде на най-стръмната писта при Марсел, инструктор на напреднали скиори (Керълайн кара ски от седемгодишна), а аз — на умерения наклон при първия свободен инструктор (захванах се със ските на четирийсет и една години), и честно казано, и той е твърде труден за мен, макар че никога не бих си го признал, особено пред нея. Винаги се срещахме на лифта, след като се бяхме спуснали поотделно.

Същата вечер отново видяхме Травърс в бара на хотела. И тъй като беше сам, поканихме го да вечеря с нас. Оказа се забавен събеседник и прекарахме приятна вечер заедно. Той флиртуваше кавалерски със съпругата ми, без да прекрачва границата, и тя явно бе поласкана от вниманието му. С годините бях свикнал с вниманието на мъжете към нея и нямах нужда от напомняне какъв щастливец съм. По време на вечерята научихме, че Травърс е търговски банкер с офис в Ситито и апартамент на Итън скуеър. Идваше във Вербие всяка година, откакто за първи път бе дошъл тук на училищна екскурзия в края на петдесетте. Гордееше се, че е пръв на лифта сутрин, и почти винаги биеше местните скиори по майсторство.

Травърс се оказа искрено заинтригуван от моята малка галерия в Ийст Енд; както се оказа, самият той беше нещо като колекционер — събираше картини на не толкова известните импресионисти. Обеща да се отбие, когато се върне в Лондон, за да разгледа следващата ни изложба.

Уверих го, че е добре дошъл, и забравих. Всъщност видях Травърс само още два пъти до края на почивката. Веднъж разговаряше със съпругата на един приятел, който имаше галерия за ориенталски килими, а по-късно го забелязах да следва майсторски Керълайн по коварната стръмна писта.

 

 

Чак след шест седмици и известно замисляне от моя страна успях да го разпозная онази вечер в галерията ми. Трябваше да напрегна тази част от паметта си, която съхраняваше имената — умение, на което политиците разчитат ежедневно.

— Радвам се да те видя, Едуард — каза той. — Видях възторжената рецензия в „Индипендънт“ и си спомних за любезната ти покана да разгледам експозицията.

— Хубаво, че си намерил време, Патрик. — Спомних си името точно навреме.

— Не се блазня от светските откривания и не обичам шампанско — сподели той, — но бих отишъл на другия край на света, за да видя Вилар.

— Харесваш ли го?

— О, да. Бих го сравнил с Писаро и Бонар. Той си остава един от най-подценяваните импресионисти.

— Съгласен съм. Галерията ми е на същото мнение за Вилар от доста време насам.

— Колко струва „Дамата на прозореца“? — поинтересува се той.

— Осемдесет хиляди паунда — тихо отговорих.

— Напомня ми на негова картина в Метрополитън — отбеляза, докато разглеждаше репродукцията в каталога.

Бях впечатлен и обясних на Травърс, че нюйоркският Вилар е рисуван по същото време. Той кимна.

— А малката актова картина?

— Четирийсет и седем хиляди.

— Госпожа Хенсел, съпругата на търговеца на картини и втора любовница на Вилар, ако не се лъжа. Французите са толкова по-цивилизовани в тези неща от нас. Но любимата ми картина в тази експозиция — продължи той — може да се сравни с най-добрите му платна. — Той се обърна към голямото маслено платно на момиче, свирещо на пиано, докато майка му прелиства нотите.

— Великолепна — изрече той. — Мога ли да попитам за цената?

— Триста и седемдесет хиляди — отговорих, чудейки се дали тази цена му беше по джоба.

— Какво превъзходно парти, Едуард — изрече един глас зад мен.

— Пърси! — извиках и се обърнах. — Нали каза, че няма да можеш да дойдеш?

— Да, стари ми приятелю, но реших, че не мога все да си стоя у дома сам, затова дойдох да удавя мъката си в шампанско.

— Правилно — съгласих се. — Чух за Даяна и съжалявам — добавих, преди той да продължи обиколката си. Когато се обърнах, за да продължа разговора си с Патрик Травърс, не го открих. Огледах помещението и го забелязах в ъгъла на галерията с шампанско в ръка, увлечен в разговор със съпругата ми. Тя носеше зелена рокля с голи рамене, твърде модерна за моя вкус. Очите на Травърс сякаш бяха залепени на няколко сантиметра под раменете й. Нямаше да ми направи впечатление, ако го бях видял да говори с друга.

Срещнах го отново след седмица на връщане от банката, където бях теглил малка сума пари. Пак стоеше до платното на Вилар с майката и дъщерята на пианото.

— Добро утро, Патрик.

— Не мога да изкарам тази картина от ума си — заяви той и продължи да гледа двете фигури.

— Разбираемо.

— Предполагам, че едва ли ще ми позволиш да я занеса вкъщи за седмица-две, докато взема решение. Естествено, с радост ще оставя депозит.

— Разбира се — отвърнах. — Ще ми трябва банкова гаранция и депозит от двайсет и пет хиляди паунда.

Той се съгласи и на двете условия без колебание, затова го попитах къде иска да му доставим картината. Даде ми визитка с адреса си на Итън скуеър. На следващата сутрин банкерите му потвърдиха, че сумата от триста и седемдесет хиляди не представлява проблем за клиента им.

За двайсет и четири часа платното на Вилар беше закарано в дома му и окачено в трапезарията на първия етаж. Той ми се обади следобед, за да ми благодари, и попита дали с Керълайн бихме желали да вечеряме с него. Искаше, както каза, второ мнение дали картината стои добре на мястото си.

Разумно беше да приема поканата, като се има предвид сумата, която щях да получа, а и Керълайн много искаше да приемем, тъй като била любопитна как изглежда къщата му.

Вечеряхме с Травърс следващия четвъртък. Оказа се, че сме единствените поканени, и помня как се изненадах, че няма госпожа Травърс или поне приятелка, която да живее с него. Той беше внимателен домакин и храната беше превъзходна. Все пак ми се струваше твърде погълнат от Керълайн, която не криеше, че се радва на пълното му внимание. По едно време започнах да се чудя дали някой от двамата щеше да забележи, ако внезапно се бях изпарил.

Когато си тръгвахме от Итън скуеър, Травърс сподели с мен, че почти е взел решение за картината, което ме успокои, че все пак вечерта не е била пропиляна напразно.

След шест дни донесоха обратно картината в галерията с бележка, в която пишеше, че вече не го интересувала. Травърс не посочваше причината, а само завършваше с думите, че се надявал да се отбие някой път и да огледа други платна на Вилар. Разочарован му върнах депозита, но знаех, че клиентите често се връщат след месеци, дори години.

Травърс обаче не се появи повече.

Месец по-късно разбрах защо. Обядвах на голямата централна маса, която в повечето мъжки клубове е запазена за членове, които наминават сами. Пърси Фелоус влезе в трапезарията и седна срещу мен. Не бяхме се виждали от изложбата на Вилар, където почти не можахме да си поговорим. Пърси беше един от най-уважаваните търговци на антики в Англия и веднъж бяхме направили добра размяна — писалище от времето на Чарлз Втори за холандски пейзаж от Утрильо.

Отново изказах съжалението си за раздялата му с Даяна.

— Все някога щях да се разведа — обясни той. — Тя скачаше от спалня в спалня из целия Лондон. Бях започнал да се чувствам пълен рогоносец, а онзи проклет Травърс беше последната капка.

— Травърс — повторих, без да разбирам.

— Патрик Травърс, мъжът, посочен в молбата ми за развод. Познаваш ли го?

— Само като име — колебливо отговорих. Исках да науча повече, преди да призная, че го познавам бегло.

— Интересно — каза той. — Можех да се закълна, че го видях онази вечер на изложбата.

— Какво искаше да кажеш с това, че е бил последната капка? — попитах, за да го отвлека от мисълта за изложбата.

— Запознахме се с мръсника в Аскът. Поканихме го на обяд, пи доволно от шампанското ми, яде от ягодите ми със сметана, а после, преди седмицата да беше изтекла, спа с жена ми. Това обаче беше само началото.

— Началото?

— Подлецът има смелостта да се появи в магазина ми и да депозира голяма сума за една масичка в стил крал Джордж. После покани мен и жена ми на вечеря, за да видим как стои в къщата му. След като се порадва достатъчно на Даяна и масичката, ги върна леко захабени. Не изглеждаш добре, приятелю — изведнъж рече Пърси. — Да не би нещо с храната? Не е същата, откакто Хари отиде в „Карлтън“. Няколко пъти писах до комисията по виното, но…

— Не, добре съм. Просто имам нужда от чист въздух. Моля да ме извиниш, Пърси.

Докато се връщах пеша от клуба до вкъщи, реших, че трябва да направя нещо относно господин Травърс.

 

 

На следващата сутрин изчаках пристигането на пощата и проверих всички писма, адресирани до Керълайн. Нямаше нищо подозрително, но после си помислих, че Травърс едва ли би бил толкова глупав, за да остави доказателство черно на бяло. Започнах да подслушвам телефонните й разговори, но той не беше сред хората, които я търсеха, поне не и докато си бях вкъщи. Дори проверих километража на нейния мини, за да видя дали не е карала на големи разстояния, но пък нали Итън скуеър не беше толкова далече. Често пъти те издава онова, което не правиш, реших аз. Не бяхме се любили от две седмици, а тя не казваше нищо.

През следващите две седмици продължих да наблюдавам внимателно Керълайн, но очевидно Травърс й се бе наситил още при връщането на картината. Това ме ядоса още повече.

Тогава замислих план за отмъщение, който ми се струваше доста необичаен по това време, и приех, че само след няколко дни ще ми мине и дори ще го забравя. Но не стана така. Нещо повече, идеята се превърна в мания. Започнах да убеждавам сам себе си, че мой неотменим дълг е да премахна Травърс, преди да е омърсил още някого от приятелите ми.

През живота си не съм нарушавал съзнателно закона. Глобите за паркиране ме дразнят, хвърлянето на боклук на улицата ми боде очите, плащам си данъците в деня, когато омразният жълтеникавокафяв плик тупне в пощенската ми кутия.

Въпреки това се заех със задачата педантично веднага щом взех решението. В началото обмислях дали да не застрелям Травърс, докато не разбрах колко трудно се взема разрешително за оръжие и че ако го направех както трябва, той почти нямаше да почувства болка, което не влизаше в плановете ми. После през ума ми мина да го отровя — но това изискваше рецепта и пак нямаше да мога да наблюдавам дългата мъчителна смърт, каквато му желаех. После удушаването, което изискваше твърде голяма смелост — а и той беше по-едър от мен и като нищо удушеният можеше да се окажа аз. Сетне удавяне, което можеше да отнеме години, за да го хвана близо до вода, а и вероятно нямаше да мога да издържа достатъчно във водата, за да се уверя, че наистина е потънал. Дори обмислих дали да не сгазя проклетника, но отхвърлих идеята, щом осъзнах, че шансовете ми са почти нулеви, а и нямаше да имам време да проверя дали е мъртъв. Бързо започна да ми се изяснява колко трудно е да убиеш някого — и да не те хванат.

По цели нощи стоях буден и четях биографиите на убийци, но фактът, че ги бяха хванали и осъдили, не ме изпълваше с увереност. Обърнах се към детективските романи, при които винаги имаше някакво случайно стечение на обстоятелствата, късмет и момент на изненада, с каквито аз не желаех да рискувам, докато не попаднах на благословената фраза на Конан Дойл: „Всяка набелязана жертва, която има строго установени навици, е много по-уязвима“. Тогава си спомних за една от привичките на Травърс, с която той особено много се гордееше. Трябваше да изчакам още шест месеца, но това пък ми даде възможност да усъвършенствам плана си. Използвах добре принудителното изчакване, защото винаги когато Керълайн отсъстваше за повече от едно денонощие, аз ходех на уроци по ски на изкуствената писта в Хароу.

Открих, че е учудващо лесно да разбера кога Травърс се връща във Вербие, и организирах зимната ни ваканция така, че пътищата ни да се пресекат само за три дни — предостатъчно време, за да извърша първото си престъпление.

 

 

Пристигнахме във Вербие в петък, през втората седмица от януари. През коледната ваканция Керълайн неведнъж бе коментирала колко съм изнервен и сега хранеше надежди, че почивката ще ми се отрази добре. Едва ли можех да й обясня, че именно мисълта за почивката опъваше нервите ми. А когато в самолета към Швейцария тя ме попита дали мисля, че Травърс може да е там, ми стана още по-зле.

Първата сутрин след пристигането ни се качихме на лифта около десет и половина и щом стигнахме горе, Керълайн надлежно се представи на Марсел. След като тръгнаха към стръмната писта, аз се върнах на по-умерената, за да се спусна сам. Разбрахме се, както винаги, да се видим при лифта или ако се разминехме, поне за обяд.

През следващите дни не спрях да премислям и най-малките подробности от плана, който бях отработил в ума си и упражнил старателно в Хароу, докато не придобих увереност, че е съвсем безопасен. До края на първата седмица вече чувствах, че съм готов.

 

 

Вечерта преди пристигането на Травърс си тръгнах от пистите последен. Дори Керълайн отбеляза колко много съм напреднал със ските и каза на Марсел, че съм готов за стръмния склон с острите му завои и вертикални наклони.

— Може би следващата година — отвърнах с лековат тон и се върнах на умерената писта.

Последната сутрин се спуснах безброй пъти по първата миля от склона и толкова се улисах в задачата си, че почти забравих за обяда ни с Керълайн.

Следобед проверих многократно мястото на всички червени знаменца, които маркираха пистата, и щом се уверих, че и последният скиор я е напуснал, събрах трийсетина от тях и ги поставих на разстояния, които внимателно бях изчислил. Последната ми задача беше да проверя подготвения участък, преди да натрупам голям куп сняг на около двайсет крачки над избраното място. Щом привърших с приготовленията, поех бавно надолу в угасващата светлина на отиващия си ден.

— Ти да не се готвиш за златен олимпийски медал? — ме попита Керълайн, когато се прибрах в стаята ни.

Затворих вратата на банята, така че нямаше как да очаква отговор.

Травърс се регистрира в хотела един час по-късно.

Изчаках да стане време за обичайното питие в бара, където го заварих. Изглеждаше малко нервен, когато ме видя, но аз бързо го накарах да се отпусне. Старата му самоувереност скоро се върна, което само затвърди у мен решимостта да изпълня плана си. Разделих се с него няколко минути преди Керълайн да слезе за вечеря, за да не ни види заедно. Неподправената изненада, щом приключеше замисленото, беше част от плана.

— Не е типично за теб да ядеш толкова малко, особено след като пропусна обяда — отбеляза Керълайн, след като излязохме от трапезарията.

Замълчах, когато минахме покрай Травърс, който седеше на бара с ръка върху коляното на поредната нищо неподозираща жена на средна възраст.

През нощта не можах да мигна и призори, малко преди шест, се измъкнах тихо от леглото, за да не събудя Керълайн. Всичко беше подредено на пода на банята, както го бях оставил предишната вечер. Облякох се бързо и слязох по задното стълбище на хотела, за да не ползвам асансьора, и се измъкнах през пожарния изход. За първи път разбрах какво изпитват крадците. Носех вълнена шапка, спусната над ушите, и скиорски очила — дори Керълайн не би ме познала.

Стигнах до лифта четирийсет минути преди да го пуснат. Докато стоях сам зад бараката, подслонила електрическия механизъм, който задвижваше лифта, осъзнах, че сега всичко зависеше от това дали Травърс ще остане верен на навиците си. Не бях сигурен дали щях да мога да изпълня плана си повторно, ако се наложеше да го оставя за следващия ден. Докато чаках, потропвах с крака в прясно навалелия сняг и се потупвах по гърдите, за да се стопля. Час по час поглеждах иззад ъгъла с надежда да го зърна, запътил се към мен. Най-накрая в подножието на хълма, отстрани на пътя се показа една точица, след което различих чифт ски на раменете на човека. Ами ако се окажеше друг, а не Травърс?

Излязох иззад бараката и отидох при топло облечения човек. Беше Травърс, който не можа да скрие изненадата си, че ме вижда там. Започнах неангажиращ разговор за безсънието си и как съм помислил, че мога да направя няколко спускания, преди да се събере навалицата. Малко след седем се появи инженерът и огромният смазан механизъм се задвижи.

Ние бяхме първите двама, които седнаха на малките седалки, преди лифтът да ни издигне над дълбоката клисура. Все се обръщах, за да се уверя, че няма хора.

— Обикновено успявам да се спусна, преди да се появи първият човек — каза ми Травърс, когато лифтът стигна най-високата точка.

Отново се обърнах назад, за да се уверя, че сме извън полезрението на инженера на лифта, после погледнах надолу към шейсетметровата бездна и се запитах какво ли е да се приземиш на главата си в клисурата. Зави ми се свят и съжалих, че погледнах.

Седалката се залюля бавно на заледената жица и най-сетне стигнахме мястото за слизане.

— По дяволите! — Изругах, след като скочихме долу. — Марсел го няма.

— Никога не е тук по това време — отбеляза Травърс и се запъти към пистата за напреднали. — За него е твърде рано.

— Няма да се спуснеш с мен, предполагам? — извиках след него.

Той се спря и погледна назад с подозрение.

— Керълайн смята, че съм готов за стръмната писта — обясних, — но аз не съм съвсем уверен и бих оценил още едно мнение. Няколко пъти вече счупих собствения си рекорд на умерената писта, но не бих искал да се изложа пред съпругата си.

— Ами аз…

— Щях да помоля Марсел, ако беше тук. А и ти си най-добрият скиор, когото познавам.

— Добре, ако ти… — започна той.

— Само веднъж, после те оставям да си караш на стръмната писта. Това спускане ще ти бъде нещо като загрявка.

— Бих могъл, за разнообразие — съгласи се той.

— Само този път — повторих. — Така ще може да ми кажеш дали съм достатъчно подготвен.

— Искаш ли да се състезаваме? — изненада ме Травърс тъкмо когато притягах ските. Не можех да се оплача. Всички книги за убийства ме бяха предупреждавали да очаквам неочакваното. — Само така ще разберем дали си подготвен — добави наперено.

— Щом настояваш. Не забравяй, аз съм по-стар и по-неопитен от теб. — Бързо проверих ските си, защото знаех, че трябва да потегля преди него.

— Ти обаче познаваш пистата като петте си пръста — възрази той. — А аз никога не съм я доближавал.

— Съгласен съм да се състезаваме, ако приемеш един облог.

За първи път усетих, че съм привлякъл вниманието му.

— Колко? — попита той.

— О, нищо просташко като пари, например. Победителят трябва да каже на Керълайн истината.

— Истината? — изглеждаше озадачен.

— Да — отвърнах и се оттласнах надолу по хълма, преди да каже нещо. Стартът ми беше добър, лавирах между червените знаменца, но като погледнах през рамо, той бързо се бе окопитил и набираше скорост. Разбирах, че за мен е жизненоважно да запазя преднина през първата трета от трасето, но вече усещах как Травърс скъсява водачеството ми.

След половин миля на слалом и бясно спускане той извика:

— Трябва да караш много по-бързо, ако искаш да ме победиш! — Арогантната му реплика ме амбицира да запазя преднината си, но водех само защото познавах всеки сантиметър от първата миля. Отдъхнах си, щом видях, че ще стигна преди него наново маркирания участък. Все пак бях тренирал по следващите двеста метра по петдесет пъти дневно през изминалите десет дни, но си давах сметка, че този път е единственият, който има значение.

Погледнах през рамо и видях, че Травърс вече е на трийсетина метра зад мен. Забавих едва-едва с наближаването на подготвения леден участък, като се надявах, че той няма да забележи или да си помисли, че съм загубил кураж. Когато достигнах до началото на участъка, намалих още повече и вече чувах дишането му. После, съвсем изненадващо, в мига преди да стигна леда, аз заорах със ските и се спрях в купа сняг, който бях натрупал предната вечер. Травърс профуча покрай мен с около шейсет километра в час и миг по-късно летеше високо във въздуха над клисурата с писък, който няма да забравя никога. Не можах да събера смелост да погледна от ръба, защото знаех, че по него не е останала здрава кост в мига, в който е паднал върху снега трийсет метра по-надолу.

Внимателно заравних купчината сняг, която спаси живота ми, а после се изкачих нагоре колкото се може по-бързо, като събрах всичките трийсет знаменца, които бяха очертали фалшивия ми маршрут. После слязох от единия край на склона до другия и ги подредих на старите им места, някои от които бяха на сто метра от грижливо подготвения от мен заледен участък. Спуснах се по хълма със самочувствието на олимпийски шампион. Вече долу, нахлупих ниско шапката и останах със скиорските си очила. Свалих ските и се запътих, без да бързам, към хотела. Влязох в сградата през задния вход и в осем без двайсет вече си бях в леглото.

Опитах да успокоя дишането си, но мина известно време, преди пулсът ми да се нормализира. Керълайн се събуди след малко, обърна се и ме прегърна.

— Уф, леден си! Да ни си спал върху завивките?

Засмях се.

— Сигурно си ги издърпала към себе си през нощта.

— Отивай да си вземеш гореща вана.

След едно бързо къпане се върнах в леглото и се любихме, а после се облякох за втори път и проверих да не съм оставил следи от по-ранното ми ставане, преди да сляза за закуска.

Докато Керълайн ми наливаше втора чаша с кафе, чух сирените на линейка да се задават откъм града, а после обратно.

— Надявам се, че не е станало нещо фатално — каза съпругата ми и продължи да налива кафето.

— Какво? — попитах малко по-високо от нормалното и вдигнах очи от вчерашния „Таймс“.

— Сирените, глупчо. Сигурно е станал инцидент в планината. Вероятно Травърс — добави.

— Травърс? — повторих след нея още по-високо.

— Патрик Травърс. Снощи го видях в бара. Не ти казах, защото не го харесваш.

— Но защо Травърс? — попитах притеснено.

— Нали винаги твърдеше, че е пръв на пистата сутрин? Дори преди инструкторите.

— Така ли?

— Не може да не си спомняш. Ние се качвахме за първи път в деня, когато го срещнахме, а той вече се спускаше за трети.

— Нима?

— Тази сутрин загряваш много бавно, Едуард. Да не си станал с дупето нагоре? — засмя се тя.

Не отговорих.

— Е, надявам се само да е Травърс — добави Керълайн и отпи от кафето си. — Никога не съм го харесвала.

— Защо? — попитах слисано.

— Веднъж се опита да ме сваля — изрече небрежно тя.

Зяпнах я онемял.

— Няма ли да ме попиташ какво стана?

— Не знам какво да кажа, толкова съм шокиран.

— Беше се залепил за мен онази вечер в галерията, а после ме покани на обяд, след като вечеряхме у тях. Казах му да се разкара — обясни Керълайн. Тя ме погали нежно по ръката. — Не съм го споменавала пред теб, защото мислех, че това е причината да върне платното на Вилар и се чувствах виновна.

— Аз трябва да се чувствам виновен — казах, докато въртях препечената филийка в ръцете си.

— О, не, скъпи, ти не си виновен за нищо. Така или иначе, ако искам да ти изневеря, няма да го направя с професионален жиголо като този. Бога ми! Даяна ме беше предупредила какво да очаквам от него. Не е в моя стил.

Седях и мислех как карат Травърс към моргата, или още по-лошо, лежи погребан под снега. Знаех, че няма какво да направя.

— Мисля, че е време да се заемеш със стръмната писта — каза Керълайн, когато привършихме със закуската. — Напреднал си невероятно.

— Добре — отвърнах малко разсеяно.

Почти не пророних дума, докато вървяхме към лифта.

— Добре ли си, скъпи? — попита Керълайн, докато пътувахме нагоре.

— Добре съм — отговорих, без да мога да погледна към клисурата, докато минавахме над нея. Дали Травърс все още беше долу, или вече пътуваше към моргата?

— Престани да гледаш като уплашено дете! След всички тренировки през тази седмица си повече от подготвен да караш с мен — даде ми кураж тя.

Усмихнах се насила. Когато стигнахме горе, аз скочих от лифта малко преждевременно и веднага щом пристъпих, разбрах, че съм си изкълчил глезена.

Керълайн не прояви никакво съчувствие. Беше убедена, че преигравам, за да избегна спускането по стръмната писта. Тя мина покрай мен и се спусна надолу, докато аз се върнах безславно с лифта. Вече долу, погледнах към инженера, но той не ми обърна внимание. Докуцуках до здравния пункт и влязох. Керълайн дойде малко след мен.

Обясних й, че дежурният медик се опасява от фрактура и ме е посъветвал веднага да отида в болницата.

Керълайн се намръщи, свали ските си и отиде да намери такси да ни закара в болницата. Пътуването не продължи дълго, но от начина, по който шофьорът вземаше хлъзгавите завои, личеше, че често минава по пътя.

— Това ще ни даде тема за цяла година разговори на вечеря — обеща ми Керълайн, когато минахме през двойните врати на болницата.

— Ще бъдете ли така любезна да изчакате отвън, мадам — помоли санитарят, когато ме вкараха в рентгена.

— Да, но ще видя ли някога бедния си съпруг? — рече тя театрално, преди вратата да се затвори пред нея.

Стаята беше пълна със сложна апаратура, над която царуваше лекар, облечен в скъпи дрехи. Казах му какво според мен ми има и той вдигна внимателно пострадалия крак, за да го нагласи в апарата. След малко вече разглеждаше големия негатив.

— Няма фрактура — увери ме той, като посочи костта. — Но ако все още имате болки, няма да е зле да бинтовам стегнато глезена. — После той закачи снимката ми до петте останали, които висяха на релсата.

— Да не би да съм шестият за днес? — попитах, загледан в редицата от снимки.

— Не, не — засмя се той. — Останалите пет са на един и същ човек. Мисля, че вероятно се е опитал да прелети над клисурата, глупакът.

— Над клисурата?

— Да, перчил се е, предполагам. — Лекарят започна да бинтова глезена ми. — Всяка година имаме по един такъв, но този нещастник си е счупил двата крака, ръката и ще му остане грозен белег на лицето, който да му напомня за глупостта му. Според мен е извадил късмет, че е жив.

— Извадил късмет, че е жив? — повторих немощно.

— Да, но само защото не е знаел какво прави. Четиринайсетгодишният ми син прескача клисурата и се приземява на ските като чайка на вода. Той обаче — лекарят посочи снимките — няма да се спуска повече през този сезон. Всъщност няма да може да ходи поне шест месеца.

— Нима?

— А що се отнася до вас — добави, след като ме бинтова, — дръжте глезена върху лед на всеки три часа и всеки ден сменяйте бинта. След два, най-много три дни ще можете да се върнете на пистите.

— Тази вечер летим обратно. — Внимателно се изправих.

Радостен, излязох куцукайки от рентгена и заварих Керълайн навела глава над „Ел“.

— Изглеждаш доволен от себе си — отбеляза тя.

— Така е. Оказа се, че не е нещо по-лошо от два счупени крака, счупена ръка и белег на лицето.

— Колко глупаво от моя страна — каза Керълайн — да си помисля, че е просто изкълчване.

— Не аз. Травърс. Инцидентът тази сутрин, помниш ли? Линейката. Казаха ми, че ще оживее — добавих.

— Жалко — рече тя и ме хвана под ръка. — След целия труд, който си направи, надявах се поне да си успял.

Вратичката

— И аз чух същата версия — каза Филип.

Един от членовете на клуба, който седеше на бара, погледна към тях заради повишаването на тона, но когато видя кой говори, само се усмихна и продължи разговора си.

Клубът по голф „Хасълмиър“ беше доста пълен през онази съботна сутрин. А точно по обедно време трудно се намираха места в просторното клубно помещение.

Двама от членовете вече си бяха поръчали второто питие и се бяха настанили в нишата, която гледаше към първата дупка, много преди помещението да започне да се пълни. Филип Мастърс и Майкъл Гилмор бяха приключили сутрешната си съботна игра по-рано от обикновено и сега изглеждаха потънали в разговор.

— И каква беше тя? — попита тихо Майкъл Гилмор, но с глас, който се чуваше ясно.

— Че и ти не си съвсем безукорен.

— Нищо подобно — отрече Майкъл. — Какво искаш да кажеш?

— Нищо не искам да кажа — отвърна Филип, — но не забравяй, че мен не можеш да излъжеш. Работил си за мен и те познавам от достатъчно дълго време, за да приема казаното от теб за чиста монета.

— Не се опитвах да заблудя никого — рече Майкъл. — Всички знаят, че си загубих работата. Никога не съм твърдял противното.

— Съгласен съм. Ала не всички знаят как я загуби и защо не можеш да си намериш нова.

— Не мога да си намеря нова по много проста причина — в момента не е много лесно да попаднеш на нещо подходящо. Освен това не съм виновен, че ти си пример за успял мъж и проклет милиардер.

— Аз ли съм виновен, че си без пукната пара и почти винаги безработен? Истината е, че много лесно ще си намериш работа, ако имаш препоръка от последния си работодател.

— Какво точно намекваш? — попита Майкъл.

— Нищо не намеквам.

Няколко членове преустановиха разговорите си, тъй като се опитваха да чуят какво се говори зад тях.

— Казвам само — продължи Филип, — че никой няма да те наеме, по простата причина че не можеш да представиш препоръка — и всички го знаят.

Всички не го знаеха, което обясняваше защо повечето от хората в помещението сега се опитваха да разберат.

— Бях съкратен — настоя Майкъл.

— В твоя случай съкратен е само евфемизъм за уволнен. Никой не би го използвал навремето.

— Наложи се да ме съкратят — повтори Майкъл — по простата причина че годишните печалби на компанията се оказаха малко разочароващи.

— Малко разочароващи?! Много смешно! Та те бяха несъществуващи.

— Само защото един-двама от големите ни клиенти отидоха при конкуренцията.

— Конкуренти, които, както ми казаха, с радост са платили за малко вътрешна информация.

Сега вече почти всички членове на клуба бяха прекратили разговорите си и се бяха наклонили, извили, обърнали и привели напред в стремежа си да не изпуснат нито една дума от разговора на двамата мъже, седнали в нишата.

— Причината за загубата на тези клиенти е подробно обяснена в доклада за акционерите на годишното отчетно събрание — каза Майкъл.

— Беше ли обяснено обаче на същите тези акционери как един бивш служител може да си позволи да си купи нова кола само дни след като е бил уволнен? — не се отказваше Филип. — Втора кола, ако ми позволиш да добавя. — И отпи от доматения сок.

— Не беше нова кола — защити се Майкъл. — Беше мини втора ръка и го купих с част от обезщетението при съкращение, защото трябваше да върна служебния автомобил. Така или иначе, знаеш, че Каръл ходи с колата си на работа в банката.

— Честно казано, удивен съм, че тя още не те е зарязала след всичко, което преживя заради теб.

— Всичко, което е преживяла заради мен?! Какво искаш да кажеш? — попита Майкъл.

— Нищо — отговори Филип. — Но е факт, че една определена млада особа, която няма да назовавам — тук подслушвачите останаха разочаровани, — също е била съкратена по това време, да не споменаваме, че е била и бременна.

Никой не беше поръчвал питие на бармана в течение на седем минути и до този момент малцина вече си правеха труда да се преструват, че не слушат караницата на двамата мъже. Някои дори зяпаха с нескрито учудване.

— Та аз почти не я познавах — възрази Майкъл.

— Както казах, не това чух. Нещо повече, казаха ми, че детето е копие на…

— Това вече минава границата…

— Само ако нямаш какво да криеш — мрачно го прекъсна Филип.

— Знаеш, че нямам какво да крия.

— Нима? Дори русите косми, които Каръл намери по цялата задна седалка на новото мини? Колежката беше руса, нали?

— Да, но космите бяха от кучето, порода голдън ретривър.

— Ти нямаш голдън ретривър.

— Знам, но предишният собственик е имал.

— Тази кучка не е била на предишния собственик и отказвам да повярвам, че Каръл се е вързала на тази плоска лъжа.

— Повярва, защото беше истина.

— Боя се, че истината е нещо, с което си загубил връзка преди много, много време. Беше уволнен, първо, защото не можеш да си държиш ръцете далеч от всяка персона с пола под четирийсет, и второ, заради крадливите ти пръстчета. Не забравяй, че аз се разделих с теб по същите причини.

Майкъл скочи. Бузите му бяха придобили цвета на доматения сок на Филип. Той вдигна юмрук и тъкмо да замахне към другия мъж, когато до него се появи президентът на клуба.

— Добро утро, сър — поздрави полковника Филип и се изправи.

— Добро утро, Филип — гръмко отвърна полковникът. — Не смятате ли, че това малко недоразумение стигна твърде далеч?

— Недоразумение?! — запротестира Майкъл. — Не го ли чухте какви ги наприказва за мен?

— За нещастие чух всяка дума, също като останалите присъстващи. — Полковникът обърна гръб на Филип и добави: — Дали да не си стиснете ръце като добри приятели и да не прекратите спора?

— Да стисна ръката на този донжуан, измамник и шарлатанин?! — възмути се Филип. — Казвам ви, полковник, той не е достоен да бъде член на този клуб и ви уверявам, че сте чули само половината от историята.

Преди полковникът отново да вкара в ход дипломацията, Майкъл налетя на Филип и само с намесата на трима по-млади от президента на клуба мъже двамата бяха разтървани. Полковникът незабавно се разпореди да напуснат и ги предупреди, че поведението им ще бъде докладвано на клубния комитет на следващото му месечно заседание. А дотогава и двамата да се смятат за отстранени.

Секретарят на клуба, Джеръми Хауърд, изведе двамата извън сградата и проследи с поглед как Филип се качи на ролс-ройса си, потегли плавно и мина през портите. Трябваше да изчака на стъпалата още няколко минути, преди Майкъл да отпраши със своя мини. Като че ли пишеше нещо. Когато най-после мина през портите на клуба, секретарят се завъртя на пети и се върна в бара. Какво правеха извън клуба, си беше тяхна работа.

Вътре в клубното помещение секретарят видя, че разговорът не се е върнал към вероятния победител на турнира за голф, финалистите за купата на Дамския хендикап, нито към обсъждането кой ще спечели спонсорството на Младежкия турнир.

— Тази сутрин, когато минах покрай тях на шестнайсетата дупка, ми изглеждаха в доста добро настроение — сподели капитанът на клуба пред полковника.

Полковникът призна, че е в недоумение. Познаваше ги откакто бяха дошли в клуба преди почти петнайсет години. Не бяха лоши момчета, увери той капитана. Всъщност дори ги харесваше. Открай време играеха голф всяка събота сутрин и не се беше чуло да са си разменили и дума напреко.

— Жалко — каза полковникът. — Надявах се да поканя Мастърс за спонсор на Младежкия турнир тази година.

— Добра идея, но не виждам как ще стане сега.

— Не мога да си представя какво ги беше прихванало.

— Може би причината е в постиженията на Филип и трудните времена, които настанаха за Майкъл — предположи капитанът.

— Не, сигурно има нещо друго — отвърна полковникът. — Тазсутрешният епизод изисква изчерпателно обяснение — добави велемъдро.

Всички в клуба знаеха, че Филип Мастърс беше изградил бизнеса си от нулата, след като беше напуснал първата си работа като продавач на кухни. „Готови кухни Мастърс“ започна от бараката на Филип в дъното на градината и стигна до фабрика в другия край на града, в която работеха триста души. След като „Кухни Мастърс“ пусна акциите си на борсата, финансовата преса предположи, че само акциите на Филип възлизат на два милиона. Когато пет години по-късно компанията беше купена от „Джон Люис Партнършип“, стана публично достояние, че Филип е излязъл от сделката с чек за седем милиона паунда и петгодишен договор за обслужване, който би удовлетворил дори попзвезда. Част от крупната сума отиде за разкошна къща в стил крал Джордж сред шейсет акра гори точно до Хасълмиър — игрището за голф се виждаше от спалнята му. Филип имаше над двайсетгодишен брак. Съпругата му Сали беше председател на местния клон на фонда „Спасете децата“. Синът им наскоро беше приет в оксфордския колеж „Сейнт Ан“.

Майкъл беше кръстник на момчето.

Майкъл Гилмор се намираше в противоположния край на скалата. След като завърши училище, където с Филип бяха съученици и най-добри приятели, той се местеше от една работа на друга. Започна като стажант в „Уотнис“, но изкара едва няколко месеца, преди да отиде в една издателска група като репортер. Също като Филип, той се ожени за училищната си любов, Каръл Уест, дъщеря на местен лекар.

Когато се роди тяхната дъщеря, Каръл започна да се оплаква от дългите отсъствия на Майкъл, затова той напусна издателската група и постъпи като дистрибутор в местна фирма за безалкохолни напитки. Изкара там две години, докато не го прескочиха и не повишиха заместника му преди него, след което напусна обиден. След първия кратък период на социални помощи Майкъл постъпи в една фирма за опаковка на зърнени храни, но се оказа, че е алергичен към царевица, и с медицинското като доказателство, взе първото си обезщетение при съкращение. Тогава започна работа при Филип в „Готови кухни Мастърс“, но напусна без обяснение само месец след като компанията беше погълната. Последва още един период на безработица, преди да стане мениджър по продажбите във фирма за микровълнови фурни. По всичко личеше, че най-накрая се е установил, когато го съкратиха без предупреждение. Вярно беше, че печалбите на компанията намаляха наполовина през тази година и директорите съжаляваха, че Майкъл трябва да си отиде — или поне така написаха в печатния бюлетин на компанията.

Каръл не можа да скрие огорчението си, когато той остана без работа за четвърти път. Заплатата му нямаше да им дойде в излишък сега, когато на дъщеря им бяха предложили място в художественото училище.

Филип беше кръстник на момичето.

 

 

— Какво възнамеряваш да правиш? — попита разтревожено Каръл, когато Майкъл й разказа за случилото се в клуба.

— Има само едно нещо, което мога да направя — отговори той. — В края на краищата репутацията ми е опетнена. Ще съдя копелето.

— Не бива да говориш така за най-стария си приятел. Освен това не можем да си позволим да водим дело — рече Каръл. — Филип е милионер, а ти нямаш пукната пара.

— Неизбежно е — възрази Майкъл. — Отиваме на съд, та ако ще да продам всичко.

— Дори ако семейството ти трябва да страда заедно с теб?

— Никой няма да страда, когато накрая ми плати разноските по делото плюс тлъста сума за нанесени морални вреди.

— А ако загубиш? Тогава ние ще останем голи като тояги — още по-зле дори.

— Няма как да стане — възрази Майкъл. — Той допусна грешката да изрече всичките тези лъжи пред свидетели. В клуба имаше повече от петдесет човека плюс президента и редактора на местния вестник, които чуха всяка дума.

Не можа да убеди Каръл и когато през следващите няколко дни не спомена името на Филип, тя си отдъхна облекчено. Надяваше се съпругът й да се е вразумил и да е забравил случката.

Но тогава „Хасълмиър Кроникъл“ реши да отпечата версията си за кавгата между Майкъл и Филип. Под заглавието „Свада избухва в голф клуб“ следваше подробно описание на случилото се предната събота. Редакторът на „Хасълмиър Кроникъл“ много добре знаеше, че не може да предаде разговора дословно, ако не иска да бъде съден, но успя по завоалиран начин и с намеци да предаде всички пикантерии.

— Това вече преля чашата! — възкликна Майкъл, когато свърши да чете статията за трети път. Каръл разбра, че каквото и да каже сега, няма да може да спре съпруга си.

На следващия понеделник Майкъл се свърза с един местен адвокат, Реджиналд Ломакс, който му беше съученик. Въоръжен със статията, той се консултира с него относно разговора, който „Кроникъл“ необмислено бе решил да възпроизведе в големи подробности. Освен това Майкъл сам описа на Ломакс случилото се в клуба и като доказателство му връчи четири страници бележки, изписани на ръка.

Ломакс прочете внимателно бележките.

— Кога написа това?

— В колата, веднага щом ни изгониха от клуба.

— Много предвидливо от твоя страна — отбеляза Ломакс. — Изключително предвидливо. — Вгледа се изпитателно в клиента си над очилата за четене. Майкъл не каза нищо. — Разбира се, трябва да знаеш, че правото е скъпо забавление — продължи той. — Делото за клевета не е евтино и дори при необорими доказателства като тези — той потупа бележките — пак може да загубиш. Зависи много какво си спомнят хората, или още по-важно, какво ще признаят, че си спомнят.

— Знам много добре — отвърна Майкъл, — но съм твърдо решен да го направя. През онази сутрин имаше около петдесет човека, които чуха всяка дума.

— Така да бъде — съгласи се Ломакс. — В такъв случай ще са ми необходими пет хиляди паунда такса за непредвидени разходи, които да покрият всички непосредствени разходи по подготовката на делото. — За първи път Майкъл изглеждаше разколебан.

— Сумата подлежи на връщане, разбира се, но само ако спечелим делото.

Майкъл извади чековата си книжка и написа сума, която, като си помислеше, едва щеше да бъде покрита от остатъка от обезщетението за съкращение.

На следващата сутрин „Ломакс, Дейвис и Ломакс“ изготвиха призовка за дело за клевета с ответник Филип Мастърс.

След една седмица призовката беше приета от друга адвокатска кантора в същия град, всъщност в същата сграда.

 

 

В клуба разискванията кой е прав и кой крив в делото „Гилмор срещу Мастърс“ не стихнаха седмици наред.

Членовете на клуба се питаха крадешком помежду си дали няма да ги призоват като свидетели. Неколцина вече бяха получили писма от „Ломакс, Дейвис и Ломакс“ с молба да дадат показания какво си спомнят, че са чули през онази сутрин. Голяма част се позоваха на амнезия и глухота, но имаше свидетели, които предадоха кавгата в най-големи подробности. Окуражен, Майкъл не се отказа, за голямо смайване на Каръл.

Една сутрин около месец по-късно, след като Каръл замина на работа в банката, Реджиналд Ломакс се обади на Майкъл Гилмор. Адвокатите на ответника помолили за „непредубедена“ консултация.

— Едва ли е изненада за теб след доказателствата, които събрахме — рече Майкъл.

— Все пак е само консултация — напомни му Ломакс.

— Консултация или не, няма да се съглася на по-малко от сто хиляди паунда.

— Добре, още не знам дали те… — започна Ломакс.

— Аз знам, освен това знам също, че през последните три месеца не са ме повикали на нито едно интервю за работа заради това копеле! — изрече с негодувание Майкъл. — Нищо по-малко от сто хиляди паунда, чуваш ли ме?

— Предвид обстоятелствата мисля, че оптимизмът ти е пресилен, но ще ти се обадя и ще те информирам какъв е отговорът на другата страна веднага щом мине срещата.

Вечерта Майкъл съобщи на Каръл добрите новини, но и тя беше скептично настроена също като Реджиналд Ломакс. Звънът на телефона прекъсна спора им по темата. Майкъл, с Каръл, застанала до него, изслуша новините от Ломакс. Филип очевидно имал желание да се споразумеят за двайсет и пет хиляди лири и бил съгласен да плати разноските на двете страни.

Каръл кимна с благодарност, но Майкъл само повтори на адвоката да не се съгласява на нищо по-малко от сто хиляди.

— Не виждаш ли, че Филип вече е пресметнал какво ще му струва, ако делото стигне до съд? Той много добре знае, че аз няма да се откажа.

Каръл и Ломакс не бяха убедени.

— Не осъзнаваш, че нещата са на кантар — обясни му адвокатът. — Журито на Върховния съд може да приеме думите за приятелска размяна на реплики.

— Приятелска размяна на реплики?! Ами боят, който последва след това? — попита Майкъл.

— Който ти си започнал — отбеляза Ломакс. — Двайсет и пет хиляди е добра сума предвид обстоятелствата — добави.

Майкъл отказа да отстъпи и приключи разговора, като повтори искането си за сто хиляди.

Минаха две седмици преди другата страна да предложи петдесет хиляди в замяна на бързо споразумение. Този път Ломакс не се изненада, когато Майкъл моментално отхвърли офертата.

— Да върви по дяволите бързото споразумение. Казах ти, че няма да приема по-малко от сто хиляди. — Ломакс вече знаеше, че всякакви призиви за благоразумие щяха да бъдат глас в пустиня.

Изминаха три седмици и още няколко телефонни обаждания между адвокатите, преди другата страна да приеме да плати кръглата сума от сто хиляди. Реджиналд Ломакс се обади на Майкъл късно една вечер, за да му съобщи новината, като се опита да прозвучи така, сякаш този триумф беше лично негова заслуга. Увери Майкъл, че необходимите документи ще бъдат изготвени незабавно, а споразумението — подписано в рамките на няколко дни.

— Естествено, всички твои разноски ще бъдат покрити — добави.

— Естествено.

— Сега остава само да дадеш съгласието си за изявлението.

Изготвиха кратко изявление и със съгласието на двете страни го публикуваха в „Хасълмиър Кроникъл“. Вестникът го отпечата следващия петък на първа страница. „Делото за клевета между Гилмор и Мастърс — съобщаваше «Кроникъл» — е оттеглено, ала едва след извънсъдебно споразумение, включващо крупна сума, изплатена от ответника. Филип Мастърс се е отказал безусловно от думите си в клуба през въпросната сутрин, извинил се е и е обещал никога повече да не повтаря тези думи. Господин Мастърс е покрил изцяло разноските на ищеца.“

Същия този ден Филип написа писмо до полковника, в което признаваше, че е прекалил малко с алкохола през въпросната сутрин. Съжаляваше за прибързаното си избухване, извиняваше се и уверяваше президента на клуба, че това няма да се повтори.

Единствена Каръл се натъжи от изхода на събитията.

— Какво има, скъпа? — попита Майкъл. — Ние спечелихме. Нещо повече, това ще реши всичките ни финансови проблеми.

— Зная — отвърна Каръл, — но струва ли си да загубиш най-добрия си приятел за някакви си сто хиляди?

Следващата събота Майкъл се зарадва, когато откри сред сутрешната си поща писмо с щемпела на клуба за голф. Отвори го с треперещи ръце и извади листа. Там пишеше:

Уважаеми г-н Гилмор,

На месечното събрание на комитета, проведено миналата сряда, полковник Мадър повдигна въпроса за поведението ви в клуба сутринта на 16 април, събота.

Решихме да пренебрегнем оплакванията на няколко членове и да наложим на двама ви с г-н Мастърс строго мъмрене. Ако за в бъдеще подобен инцидент се повтори, автоматично ще бъдете лишени от членство. Временното отстраняване, наложено от полковник Мадърс на 16 април, е вдигнато.

Искрено Ваш:

Джеръми Хауърд (секретар)

— Отивам на пазар — извика Каръл от най-горното стъпало на стълбището. — Какви са плановете ти за сутринта?

— Ще поиграя голф — отговори Майкъл и сгъна писмото.

— Добра идея — изрече тихо Каръл и се запита с кого ли щеше да играе Майкъл отсега нататък.

 

 

Мнозина членове на клуба видяха как Майкъл и Филип застанаха заедно на първата дупка в събота сутринта. Капитанът на клуба сподели с полковника колко е доволен да види, че караницата е приключила благополучно.

— Не и за мен — промърмори полковникът под носа си. — Човек не се напива с доматен сок.

— Бих дал мило и драго да разбера за какво си говорят — рече капитанът, докато наблюдаваше двамата през еркерните прозорци.

Полковникът вдигна бинокъла си и се вгледа в тях.

 

 

— Как можа да пропуснеш само на метър и двайсет от дупката, глупчо? — попита Майкъл, когато стигнаха подравнената тревна част. — Сигурно пак си пил.

— Много добре ти е известно — отвърна Филип, — че никога не пия преди вечеря, затова приемам обвинението ти, че съм употребил алкохол, чисто и просто за клевета.

— Да, но къде са ти свидетелите? — рече Майкъл, докато отиваха до следващата площадка. — Не забравяй, че аз имах над петдесет.

И двамата се засмяха.

По време на първите осем дупки разговорът им скачаше от тема на тема, без да засяга предишната им кавга, докато не стигнаха деветата тревна площадка, най-далечната точка от сградата на клуба. И двамата се огледаха за евентуален подслушвач. Най-близкият играч беше на осмата дупка на двеста метра зад тях. Едва тогава Майкъл извади един обемист кафяв плик от чантата си за голф и го подаде на Филип.

— Благодаря — каза Филип, пусна пакета в своята чанта и извади един стик. — Отдавна не съм провеждал толкова добре изпипана операция — добави, докато удряше топката.

— В крайна сметка спечелих четирийсет хиляди — ухили се Майкъл, — а ти не загуби нищо.

— Само защото плащам големи данъци, което ми дава право да приспадна загубата като законен разход на фирмата. Освен това нямаше да мога да го направя, ако не беше работил за мен преди време.

— А аз, като печелившата страна, не трябва да плащам данъци за обезщетение, което съм получил по гражданско дело.

— Вратичка, за която дори сегашният министър на правосъдието не подозира — каза Филип.

— Макар че отидох при Реджи Ломакс, все пак ме е яд за адвокатските хонорари — добави Майкъл.

— Няма проблем, стари приятелю. Те също са сто процента освободени от данъци. Така че както виждаш, аз не загубих нито пени, докато ти се оказа с четирийсет хиляди паунда необлагаеми.

— И никой не разбра — заключи със смях Майкъл.

 

 

Полковникът прибра бинокъла в калъфа.

— Държиш под око тазгодишния победител от турнира между възпитаници на Оксфорд и Кеймбридж? — попита капитанът.

— Не — отговори полковникът. — Само спонсорът на тазгодишният Младежки турнир.

Кристина Розентал

Равинът знаеше, че няма как да начене писането на проповедта, преди да прочете писмото. Седеше на бюрото пред белия лист хартия повече от час и все още не можеше да измисли първото изречение. Напоследък му беше трудно да се съсредоточи върху задължението, което изпълняваше всяка петъчна вечер през последните трийсет години. Сигурно се бяха досетили, че вече не му е по силите. Извади писмото от плика и бавно разгъна страниците. После намести очилата за четене на носа си и започна да чете.

 

 

Скъпи татко,

„Еврейче! Еврейче! Еврейче!“ бяха първите думи, които я чух да изрича, когато минах покрай нея в първата обиколка от състезанието. Тя стоеше до парапета в началото на пистата със свити на фуния длани пред устните, за да мога да чуя добре скандирането й. Навярно беше от друго училище, защото не я познавах, но само един поглед ми бе достатъчен, за да видя, че до нея стоеше Грег Рейнолдс.

След петте години, през които трябваше да понасям подигравките му и тормоза в училище, ми се искаше да му отвърна с „нацист, нацист, нацист“, но ти винаги си ме учил да стоя над подобни провокации.

Опитах се да ги прогоня от мислите си, тъй като навлизах във втората обиколка. От години мечтаех да спечеля бягането на една миля в шампионата на гимназия „Уест Маунт“ и бях твърдо решен да не им позволя да ми попречат.

На връщане при втората обиколка на правата можах да я огледам по-добре. Стоеше сред група приятелки, които носеха шалчета на женския манастир „Марианаполис“. Вероятно беше около шестнайсетгодишна и тънка като топола. Чудя се дали ти щеше да ме порицаеш, ако бях извикал „плоска като дъска, плоска като дъска, плоска като дъска“ с надежда да провокирам момчето до нея да налети на бой. Тогава преспокойно можех да ти кажа, че той е започнал пръв, но в мига, в който научеше, че е бил Грег Рейнолдс, щеше да се сетиш колко малко ми е трябвало, за да отвърна.

Когато стигнах до правата, отново се подготвих за скандиранията. Те станаха модни в края на петдесетте, когато по стадионите викаха екзалтирано „За-то-пек, За-то-пек, За-то-пек“ в чест на големия чешки шампион. За мен обаче нямаше да викат „Ро-зен-тал, Ро-зен-тал, Ро-зен-тал“, когато ги наближа.

„Еврейче! Еврейче! Еврейче!“, повтаряше тя като развалена грамофонна плоча. Приятелят й Грег, типично богаташко синче, започна да се смее. Знаех, че той я подстрекава, и така ми се щеше да изтрия самодоволната му усмивка. Стигнах обозначението за половин миля за две минути и седемнайсет секунди — време, което ми позволяваше да бия училищния рекорд, и чувствах, че само така ще сложа подигравчийката и онзи фашист Рейнолдс на мястото им. Нямаше как да не си помисля колко несправедливо е всичко. Аз бях истински канадец, роден и израсъл в тази страна, докато тя беше просто имигрантка. Та нали ти, татко, си избягал от Хамбург през 1937 година и си започнал от нулата. Нейните родители са стъпили на тази земя едва през 1949 г., когато ти вече си бил уважават член на обществото.

Стиснах зъби и се опитах да се съсредоточа. Затопек пише в автобиографията си, че бегачът не може да си позволи да загуби концентрация по време на състезание. Когато стигнах предпоследния завой, неизбежното скандиране се поднови, но този път само ме амбицира да тичам още по-бързо, за да счупя рекорда. Щом стъпих отново на правата, чух моите приятели да викат с пълно гърло: „Давай, Бенджамин, ти можеш“, и съдията с хронометъра да отброява: „Три двайсет и три, три двайсет и четири, три двайсет и пет“, когато навлязох във финалната обиколка.

Знаех, че рекордът — четири трийсет и две — е на една ръка разстояние, и изведнъж разбрах, че всички онези студени и тъмни вечери на тренировки през зимата са си заслужавали. Щом стигнах обратната права, поведох и дори почувствах, че няма да трепна пред момичето. Събрах всичките си сили в този последен напън. Бързият поглед зад рамото ми потвърди, че съм на метри пред съперниците си, така че бях сам срещу времето. После чух скандирането, този път дори по-силно от преди: „Еврейче! Еврейче! Еврейче!“. Беше по-силно, защото сега двамата викаха в унисон и точно когато се показах, Рейнолдс вдигна ръка в нагъл нацистки поздрав.

Само ако бях продължил още двайсетина метра, щях да стигна до безопасната права при одобрителните възгласи на приятелите ми, купата и рекорда. Ала те ме вбесиха толкова силно, че повече не можех да се сдържам.

Напуснах трасето, прекосих тревните площи и ямата за дълъг скок и се насочих право към тях. Безумната ми постъпка поне ги накара да спрат да скандират, защото Рейнолдс отпусна ръка и просто стоеше и гледаше жалко зад ниския парапет, който отделяше трасето. Прескочих го и се приземих точно пред противника си. С цялата си енергия, която пазех за финалния спринт, замахнах с всичка сила към него. Юмрукът ми го удари под лявото око, той се преви и падна на земята до нея. Тя бързо клекна, а после вдигна очи и ме погледна с неописуема омраза. След като се уверих, че Грег не може да се изправи, аз се върнах с бавни крачки на трасето, докато последните бегачи летяха към финала.

„Отново последен, еврейче“, чух я как извика, докато тичах напред, толкова далеч след останалите, че не си направиха труда да отбележат времето ми.

Колко често си ми цитирал думите: „Аз само търпеливо вдигах рамо, защото да търпи, от памтивека е отлика на древното ни племе“^[9]. Прав беше, разбира се, но аз бях само на седемнайсет и дори след като научих истината за бащата на Кристина, все още не можех да проумея как човек, дошъл от победена Германия, Германия, заклеймена от целия свят заради отношението си към евреите, може да се държи по този начин. По онова време наистина вярвах, че родителите й са били нацисти, но си спомням как търпеливо ми обясняваше, че баща й е бил адмирал в германския флот и е спечелил Железен кръст заради потопяването на съюзнически кораби. Помниш ли, когато те попитах как може да проявяваш търпимост към такъв човек, камо ли да му позволиш да се засели в нашата страна?

Ти започна да ме убеждаваш, че адмирал Фон Браумер, произлизащ от римокатолическо семейство, вероятно е презирал нацистите не по-малко от нас и е напуснал флота с почести като офицер и джентълмен. Аз обаче не мога да приема твоето отношение или просто не искам.

Не помогна и това, татко, че винаги си се поставял на мястото на другите, и въпреки че майка си отиде без време от този свят заради тези копелета, ти все още намираш в себе си сили да простиш.

Ако се беше родил християнин, щеше да бъдеш светец.

 

 

 

Равинът остави писмото и разтърка уморените си очи, преди да обърне следващата страница, изписана с красивия почерк на сина му, школуван от самия него преди толкова много години. Бенджамин винаги усвояваше бързо, от еврейските свещени писания до сложни алгебрични уравнения. Старецът дори беше започнал да се надява, че момчето би могло да стане равин.

 

 

Спомняш ли си, когато те попитах една вечер защо хората не могат да разберат, че светът се е променил? Това момиче не разбираше ли, че не е по-добро от нас? Никога няма да забравя какво ми отговори ти. Тя е, каза ти, много по-добра от нас, ако единственият начин, по който можеш да докажеш превъзходството си, е да забиеш юмрук в лицето на приятеля й.

Прибрах се в стаята си ядосан заради твоята слабост. Трябваше да минат години, преди да разбера силата ти.

Когато не тичах по пистата, се готвех за стипендията в „Макгил“ и почти не ми оставаше време за друго, затова се изненадах, когато нейните и моите пътища се пресякоха съвсем скоро.

Трябва да е било след около седмица, когато я видях в местния плувен басейн. Когато влязох, тя стоеше в дълбокия край, точно под трамплина. Дългата й руса коса танцуваше по раменете й, ярките й сини очи с оживление следяха всичко, което ставаше наоколо. Грег беше до нея. С доволство забелязах тъмнолилавата синка под лявото му око. Спомням си, че вътрешно се изкикотих, защото тя наистина имаше най-плоските гърди, които бях виждал у шестнайсетгодишно момиче, макар че трябва да призная, краката й бяха фантастични. Сигурно е особнячка, помислих си. Обърнах се, за да отида в съблекалнята — и цопнах във водата. Когато изплувах и си поех дъх, нямаше следа от човека, който ме беше бутнал, само ухилени, но невинни лица. Не ми трябваше докторска степен по право, за да се сетя кой е бил, но както ти винаги си ми напомнял, татко, без доказателства няма вина… Нямаше да обърна кой знае какво внимание, че ме бяха бутнали в басейна, ако не носех най-хубавия си костюм — всъщност единствения си костюм с дълъг панталон — този, с който ходех в синагогата.

Изкатерих се отвън, но не си губих времето да се оглеждам за него. Знаех, че Грег отдавна се беше изпарил. Прибрах се вкъщи по крайните улички, без да се качвам на автобуса, за да не ме види някой и да не ти каже в какво състояние съм бил. Веднага щом се прибрах у дома, се промъкнах покрай кабинета ти и се качих в стаята си, за да се преоблека, преди да си ме видял.

Старият Исак Коен ме погледна неодобрително, когато след час се появих в синагогата по сако и джинси.

На следващата сутрин занесох костюма на химическо чистене. Струваше ми джобните за три седмици, за да съм сигурен, че никога няма да научиш какво стана в басейна тогава.

 

 

 

Равинът взе снимката на седемнайсетгодишния си син в костюма за официални случаи. Спомняше си много добре как той се бе появил на проповедта му със сако и джинси и Исак Коен гласно го беше укорил. Равинът бе благодарен, че господин Аткинс, инструкторът по плуване, му се беше обадил, за да го предупреди за станалото, така че поне той не доля масло в огъня след острите думи на господин Коен. Продължи да съзерцава снимката дълго време, преди да се върне към писмото.

 

 

Следващият път, когато видях Кристина — вече бях научил името й — беше на танците по случай завършването на годината в училищния физкултурен салон. Смятах, че изглеждам доста шик в грижливо изгладения си костюм, докато не видях Грег, застанал до нея в изискан вечерен костюм с бяла риза и папийонка. Помня, че си помислих дали изобщо някога щях да мога да си позволя вечерен костюм. Грег беше приет в „Макгил“ и го разправяше на всички, които имаха желанието да го слушат, което ме амбицира още повече да спечеля стипендия за там догодина.

Не можех да откъсна очи от Кристина. Беше облечена с дълга червена рокля, която покриваше изцяло красивите й крака. Тесен златен колан подчертаваше тънката й талия. Не носеше никакви бижута, с изключение на семпло златно колие. Знаех, че ако почакам още малко, ще събера кураж да изпълня намисленото. Стиснах юмруци, отидох до мястото, където седяха, и както винаги си ме учил, татко, се поклоних леко, преди да я попитам:

— Ще танцувате ли с мен?

Тя ме погледна в очите. Кълна се, че ако тогава ми беше казала, че първо трябва да убия хиляда мъже, преди да се осмеля да я поканя отново, щях да го сторя.

Тя дори не проговори, но Грег се наведе над рамото й и каза:

— Защо не си намериш някое хубаво еврейско момиче? — Мисля, че по лицето й премина сянка при тази реплика, но аз само се изчервих като дете, хванато да бърка в буркана с бонбоните.

Тогава бях убеден, че я мразя.

През последната седмица от срока счупих училищния рекорд за бягане на една миля. Ти дойде да ме гледаш, но слава богу, нея я нямаше. През онази лятна ваканция заминахме за Отава при леля Ребека. Един съученик ми каза, че Кристина е прекарала нейната във Ванкувър у едно германско семейство. Поне Грег не е бил с нея, увери ме приятелят ми.

Ти продължи да ми напомняш колко е важно доброто образование, но нямаше нужда, защото всеки път, когато видех Грег, се изпълвах с решимост да спечеля стипендията.

Трудих се още по-усърдно през лятото на ’65-а, когато ти ми обясни, че за канадците „Макгил“ е като Харвард или Оксфорд и ако го завърша, животът ми ще е уреден завинаги.

За първи път бягането мина на заден план за мен.

Въпреки че рядко виждах Кристина през срока, тя не излизаше от ума ми. Един съученик ми каза, че вече не излизала с Грег, но не можа да ми обясни причината за скъсването. По това време имах една така наречена приятелка, която винаги седеше в другия край на синагогата — Наоми Голдблац, помниш я — но тя ме канеше на срещи, не аз нея.

Когато наближиха изпитите, бях благодарен, че винаги намираше време да прегледаш есетата и тестовете ми. Не подозираше обаче, че се връщах в стаята си да ги преработя за трети път. Често пъти заспивах на бюрото. Когато се събуждах, прелиствах страницата и продължавах да чета.

Дори на теб, татко, който нямаш грам суета в себе си, ти беше трудно да скриеш от паството гордостта си от моите осем отлични оценки и пълната стипендия за „Макгил“. Чудех се дали Кристина знае за това. Сигурно. Името ми беше изписано със златни букви на таблото с почестите върху чисто нова златна табела, така че все някой сигурно й е казал.

 

 

Бяха минали три месеца, когато я видях отново по време на първия ми семестър в „Макгил“. Помниш ли, когато ме заведе на „Жана д’Арк“ в театър „Кентавър“? Тя беше там, седеше няколко реда пред нас с родителите си и един второкурсник, Боб Ричардс. Адмиралът и съпругата му имаха строг пуритански вид, но не изцяло коравосърдечен. През почивката я видях как се смееше и се шегуваше с тях; очевидно се забавляваше. Аз не видях почти нищо от „Жана д’Арк“ и макар че не отделях очи от Кристина, тя не ме забеляза. Да можех да съм на сцената в ролята на дофина, за да ме види.

Когато завесата падна, тя и Боб Ричардс оставиха родителите й и се отправиха към изхода. Последвах ги през фоайето до паркинга и проследих как се качиха в един тъндърбърд. Тъндърбърд! Помислих си, че някой ден може да съм в състояние да си купя вечерен костюм, но никога тъндърбърд.

От този момент нататък тя винаги беше в мислите ми, независимо дали тренирах или работех, дори когато спях. Проучих, доколкото можах, Боб Ричардс и открих, че всички около него го харесваха.

За първи път в живота си се мразех, че съм евреин.

Следващия път, когато видях Кристина, бях изпълнен със страх какво би могло да се случи. Бях на старта на състезанието по бягане на една миля срещу Ванкувърския университет и като първокурсник, извадих късмет да ме изберат да представлявам „Макгил“. Излязох на пистата да загрея и я видях на третия ред заедно с Ричардс. Държаха се за ръце.

Тръгнах последен след сигнала, но когато се връщах по правия участък, напреднах до пета позиция. Не бях тичал пред по-голяма публика и щом стигнах правата към финала, зачаках скандирането „Еврейче! Еврейче! Еврейче!“, но нищо такова не се случи. Чудех се дали е видяла, че съм сред бегачите. Беше забелязала, защото чух ясно гласа й: „Давай, Бенджамин, трябва да победиш!“, викаше тя.

Исках да погледна назад, за да се уверя, че е била наистина Кристина, но трябваше да пробягам още четвърт миля, преди да мина отново покрай нея. Когато подминавах нейното място, вече бях трети и съвсем ясно я чух: „Давай, Бенджамин, можеш!“.

Тутакси поведох, защото единствената ми цел бе да се върна отново при нея. Втурнах се, без да ме интересува кой е зад мен, и когато я подминах за трети път, бях на няколко метра пред останалите. „Ще спечелиш“, викаше тя, когато тичайки, достигнах средата за три минути и осем секунди — единайсет секунди по-бързо от досегашния ми най-добър резултат. Помислих си, че трябва да напишат в наръчниците по тренировка нещо за любовта, която дава по три секунди на обиколка.

Гледах я през цялото време, докато тичах по правата, и когато навлязох в последния завой, тълпата се изправи на крака. Обърнах се, за да я видя. Тя подскачаше и викаше: „Внимавай, внимавай!“, без да разбирам защо, докато не бях задминат от вътрешната страна от най-добрия атлет на Ванкувърския университет, за когото треньорът ме беше предупредил, че е известен със силния си финиш. Със залитане прекосих финала втори, но продължих да тичам, докато не стигнах убежището на съблекалнята. Седнах сам до шкафчето. Четири минути и седемнайсет секунди, чух някой да ми казва. Шест секунди по-бързо от всички мои досегашни резултати. Това не помогна. Дълго време стоях под душа и се опитвах да разбера какво бе причинило промяната в отношението й.

Върнах се на пистата по-късно, когато само персоналът по поддръжката беше останал. Погледнах за последен път финиша и отидох в библиотеката „Форсайт“. Нямах сили да изляза на обичайната среща с приятелите, затова се опитах да се успокоя, като си напиша есето за правата на омъжените жени върху недвижимото имущество.

Библиотеката беше празна в събота вечер и почти дописвах третата си страница, когато чух един глас да изрича:

— Надявам се, че не те прекъсвам, но ти не дойде в „Джо“. — Погледнах и видях срещу мен Кристина. Татко, не знаех какво да кажа. Онемял, гледах втренчено красивото създание с модерна синя минипола и тесен пуловер, който подчертаваше най-съвършените гърди.

— Аз бях тази, която ти викаше „еврейче“ в гимназията. Още ме е срам. Исках да ти се извиня на бала, но не събрах смелост в присъствието на Грег. — Кимнах с разбиране. Не можех да намеря подходящите думи. — Оттогава не съм му проговорила — добави тя. — Но ти едва ли помниш Грег.

Само се усмихнах.

— Искаш ли да пием кафе? — попитах безгрижно, все едно нямаше да ми направи впечатление, ако отвърнеше: „Съжалявам, но трябва да се връщам при Боб“.

— С удоволствие — отговори тя.

Заведох я в кафенето на библиотеката — само това можех да си позволя. Тя не си направи труда да обясни какво е станало с Боб Ричардс, нито аз я попитах.

Стана ми неудобно, че Кристина знаеше толкова много за мен. Помоли ме за прошка за подвикванията си на стадиона преди две години. Не се оправда, не хвърли вината върху друг, просто помоли за прошка.

Каза ми, че се надява да постъпи в „Макгил“ през септември, специалност немски.

— Малко е нагло — призна тя, — тъй като това е родният ми език.

Прекарахме остатъка от лятото заедно. Гледахме отново „Жана д’Арк“ и дори се редихме на опашка за филма „Доктор Но“, който беше много нашумял по това време. Работехме заедно, хранехме се заедно, играехме заедно, но спяхме поотделно.

Не ти споменавах за Кристина много по онова време, но се обзалагам, че ти вече знаеше колко много я обичам. Никога не съм крил нищо от теб. И понеже си ме възпитавал в прошка и разбиране, едва ли щеше да си против.

 

 

Равинът спря да чете. Сърцето го болеше, защото знаеше какво щеше да последва, макар че по онова време нямаше как да предугади как ще завърши всичко. Не беше предполагал, че някой ден ще съжалява за ортодоксалното си възпитание, но когато госпожа Голдблац за първи път му каза за Кристина, той не можа да скрие неодобрението си. С времето ще мине, беше й казал. Толкова за мъдростта.

 

 

Когато ходех в дома на Кристина, винаги бях посрещан любезно, но семейството й не можеше да скрие неодобрението си. Те говореха неща, в които не вярваха, само за да покажат, че не са антисемити, и винаги когато отварях пред Кристина дума за това, тя ми отвръщаше, че преувеличавам. И двамата знаехме, че не преигравам. Те просто смятаха, че не съм достоен за дъщеря им. Прави бяха, но това нямаше нищо общо с еврейския ми произход.

Никога няма да забравя първия път, когато се любихме. Беше в деня, когато Кристина научи, че е спечелила място в „Макгил“.

Бяхме отишли в стаята ми, за да се преоблечем за тениса в три часа. Аз я взех в обятията си, както предполагах, за мимолетна прегръдка и до следващата сутрин не се разделихме. Не беше планирано, но и как можеше да бъде, като и на двамата ни беше за първи път?

Казах й, че ще се оженя за нея. Не го ли казват всички мъже първия път? Само че аз наистина го мислех.

След няколко седмици цикълът й не дойде. Умолявах я да не изпада в паника и двамата изчакахме още един месец, защото тя се боеше да отиде при който и да е лекар от Монреал.

Ако тогава ти бях казал всичко, татко, може би животът ми щеше да поеме в друга посока. Ала аз не ти казах и не мога да обвинявам никого освен себе си.

Започнах да планирам женитба, която нито семейството на Кристина, нито ти щяхте да приемете, но това не ни засягаше. Любовта не се интересува от родителите, нито прави разлика между религиите. Когато и на втория месец цикълът й не дойде, аз се съгласих Кристина да каже на майка си. Попитах я дали иска да присъствам на разговора, но тя чувстваше, че трябва да го направи сама.

— Ще те чакам тук — обещах.

Тя се засмя.

— Ще се върна, преди да си имал време да размислиш за женитбата.

Седях в стаята си в „Макгил“ през целия следобед — четях и крачех, предимно крачех, но тя не се върна и аз не отидох да я търся, докато не се стъмни. Промъкнах се до дома й, като през цялото време се самоубеждавах, че сигурно има някакво просто обяснение за това, че тя не се върна.

От алеята видях, че лампата в стаята й свети, но останалата част от къщата беше тъмна, затова реших, че сигурно е сама вкъщи. Минах през портата, качих се на верандата, почуках на вратата и зачаках.

Отвори ми баща й.

— Какво искаш? — Очите му не ме изпускаха и за секунда.

— Обичам дъщеря ви и искам да се оженя за нея.

— Тя никога няма да се омъжи за евреин — изрече и затвори вратата.

Помня, че не я затръшна; просто я затвори, което бе някак си още по-зле.

Стоях на алеята, загледан в стаята й, повече от час, докато лампата не угасна. После се прибрах. Спомням си, че тази нощ ръмеше и нямаше много хора по улиците. Опитах се да измисля какво да направя, въпреки че ситуацията ми се струваше неразрешима. Легнах си с надеждата да стане чудо. Бях забравил, че чудесата са за християните, а не за евреите.

До следващата сутрин вече бях измислил план. Обадих се в дома на Кристина в осем часа и почти затворих телефона, когато чух гласа отсреща.

— Госпожа Фон Браумер — каза той.

— Кристина вкъщи ли е? — попитах шепнешком.

— Не, няма я — дойде овладяният безличен отговор.

— Кога очаквате да се върне?

— Няма да е скоро.

Оказа се година. Писах, обаждах се по телефона, питах приятели от училище и университета, но така и не открих къде я бяха отвели.

После един ден, без предизвестие, тя се върна в Монреал със съпруг и дете. Моето дете. Научих горчивите подробности от всезнаещата Наоми Голдблац, която вече ги беше видяла.

След около седмица получих лаконична бележка от Кристина, която ме умоляваше да не правя никакви опити да се свържа с нея.

Тъкмо бях започнал последната си година в „Макгил“ и като някакъв джентълмен от осемнайсети век уважих желанието й и отдадох цялата си енергия на последните изпити. Тя продължи все така да владее мислите ми и когато в края на годината ме приеха да следвам право в Харвард, реших, че съм извадил късмет.

Заминах от Монреал за Бостън на 12 септември 1968.

Сигурно си се чудил защо нито веднъж не си дойдох у дома през трите години. Знам, че не одобряваше. Благодарение на госпожа Голдблац всички знаеха кой е бащата на детето на Кристина и аз чувствах, че принудителното ми отсъствие ще улесни живота ти.

 

 

Равинът прекъсна четенето при спомена как госпожа Голдблац му бе съобщила това, което тя смяташе „единствено за свой дълг“.

— Бъркате се където не ви е работа, стара сплетнице — беше й казал. До следващата събота тя се беше преместила в друга синагога и целият град беше научил защо.

Той беше по-ядосан на себе си, отколкото на Бенджамин. Съжаляваше, че не беше отишъл в Харвард, за да каже на сина си, че го обича и винаги ще го обича. Толкова за способността му да прощава.

Взе отново писмото.

 

 

През годините в правния факултет имах много приятели от двата пола, но Кристина рядко напускаше мислите ми за повече от няколко часа. Докато бях в Бостън, й написах над четирийсет писма, но не ги пуснах. Дори й звънях, но винаги вдигаше някой друг. Ако бях попаднал на нея, дори не знам дали щях да кажа нещо. Просто исках да чуя гласа й.

Не ти ли беше любопитно за жените в моя живот? Имах връзки с умни момичета като Радклиф, която четеше правна, историческа и научна литература, и с една продавачка, която не беше отваряла книга. Можеш ли да си представиш как се прави любов, докато мислиш за друга жена? Вършех си работата на автопилот и дори страстта ми към тичането беше сведена до един час джогинг на ден.

Много преди края на последната година водещи правни фирми от Ню Йорк, Чикаго и Торонто идваха да ни интервюират. Харвардската тежка артилерия беше търсена из целия свят, но дори аз бях изненадан от посещението на старшия съдружник от „Греъм Дъглас & Уилкинс“ от Торонто. Не бяха известни като фирма със съдружници евреи, но на мен ми допадаше идеята табелата един ден да гласи „Греъм Дъглас, Уилкинс & Розентал“. Дори баща й щеше да бъде впечатлен.

Ако живеех и работех в Торонто, убеждавах сам себе си, поне щях да бъда достатъчно далече, за да я забравя, и с малко повечко късмет да намеря жена, към която да изпитам същите силни чувства.

„Греъм Дъглас & Уилкинс“ ми намериха просторен апартамент с изглед към парка и ми дадоха тлъста начална заплата. Отблагодарих им се, като работех през всички часове, които Господ — който и да е той — беше ми дал. Татко, ако съм си мислел, че в „Макгил“ или Харвард е било много тежко, оказа се, че те са били само суха тренировка за истинския живот. Не се оплаквах. Работата беше вълнуваща и ми се отплати далеч над очакванията ми. Сега можех да си позволя тъндърбърд, но вече не го исках.

Появиха се нови приятелки, но си отиваха, щом отвореха дума за брак. Еврейките обикновено повдигаха въпроса още първата седмица, а нееврейките, както от опит разбрах, изчакваха малко по-дълго. Дори започнах да живея с една еврейка, Ребека Верц, но и това свърши — един четвъртък.

Шофирах към офиса през онази сутрин — сигурно е било малко след осем, което за мен беше късно — когато видях Кристина от другата страна на натоварената с коли магистрала. Делеше ни само мантинелата. Тя стоеше на автобусната спирка и държеше за ръка едно момченце, около петгодишно — синът ми.

Натовареният сутрешен трафик ми позволи да я погледам по-дълго, смаян и вцепенен. Исках да ги гледам и двамата едновременно — тя носеше дълго леко палто, което даваше възможност да видя, че не е развалила фигурата си. Лицето й беше спокойно и ми напомни, че тя рядко напускаше мислите ми. Синът й — нашият син — беше опакован във възголямо вълнено палто, с бейзболна шапка на главата, от която разбрах, че е поддръжник на „Делфините“ от Торонто. За съжаление точно тя ми попречи да видя как изглежда. Не може да си в Торонто, мислех аз, трябваше да си в Монреал. В огледалото за обратно виждане проследих как двамата се качиха на автобуса. Точно този четвъртък сигурно съм бил най-ужасният адвокат за всички клиенти, потърсили съвета ми.

През следващата седмица минавах покрай спирката всяка сутрин по времето, когато бяха чакали там, но никога повече не ги видях. Започнах да се чудя дали не съм си го въобразил. Тогава зърнах Кристина отново на връщане от среща с клиент извън офиса. Беше сама. Натиснах рязко спирачките, докато я гледах как влиза в един магазин на Блуър стрийт. Този път запречих изхода на една спряла кола и бързо прекосих улицата като някакъв евтин детектив, който си вади хляба с надничане през ключалките.

Това, което видях, ме изненада — не беше клиентка в изискан магазин за рокли — открих, че работеше там.

Щом я видях да обслужва клиент, веднага се върнах бързо в колата. В офиса попитах секретарката си дали знае нещо за магазин „Уилингс“.

Секретарката ми се засмя.

— Произнася се по немския начин с „в“. Ако имахте съпруга, щяхте да знаете, че това е най-скъпият магазин за рокли в града.

— Знаете ли нещо друго за него? — опитах се да попитам между другото.

— Нищо — отговори тя, — освен че собственичката е богата немкиня, която се казва госпожа Клаус Вилинг, а в женските списания често пишат за нея.

Нямаше нужда да й задавам повече въпроси и няма да ти губя времето, татко, с моите разследвания. Въоръжен с тези късчета информация, много бързо научих къде живее Кристина. Съпругът й беше представител на „Бе Ем Ве“ и имаха едно дете.

 

 

Старият равин въздъхна дълбоко, когато погледна часовника на бюрото си повече по навик, отколкото от нужда да знае времето. След малко се върна към писмото. Толкова се беше гордял със сина адвокат; защо тогава не беше направил първата крачка към помирението? Толкова бе искал да види внука си.

 

 

За решението, което взех, не се искаше ум на юрист, само малко здрав разум — макар че адвокат, който дава съвети сам на себе си, има глупак за клиент. Контактът, реших, трябва да е директен и писмото беше единственият начин, който според мен щеше да бъде приемлив за Кристина.

През онази понеделнишка сутрин написах просто послание, после го пренаписах няколко пъти, преди да се обадя на „Флийт Деливърис“ и да ги помоля да го доставят лично в магазина. Когато младежът тръгна с писмото, ми се прииска да го последвам, за да се уверя, че го предава на когото трябва. Все още мога да повторя всяка дума от него.

Скъпа Кристина,

Сигурно знаеш, че живея и работя в Торонто. Може ли да се видим? Тази седмица ще те чакам във фоайето на хотел „Роял Йорк“ всяка вечер между шест и седем. Ако не дойдеш, бъди спокойна, никога повече няма да те безпокоя.

Бенджамин

Онази вечер подраних с трийсет минути. Седнах в голямото безлично фоайе отстрани на централната зала и поръчах кафе.

— Чакате ли още някого, господине? — попита сервитьорът.

— Още не знам — отговорих.

Никой не дойде, но аз стоях до седем и половина.

До четвъртък сервитьорът вече спря да ме пита дали чакам някого. Седях сам пред изстиващата чаша кафе и през час поглеждах часовника си. Всеки път, когато влезеше руса жена, сърцето ми се обръщаше, но никога не беше тази, на която се надявах.

Наближаваше седем в петък, когато най-сетне видях Кристина, застанала на входа. Носеше елегантен син костюм, закопчан почти до шията, и бяла блуза, която й придаваше вид на делова жена. Дългата й руса коса беше прибрана зад ушите, за да й придаде строг вид, но колкото и да се опитваше, „красива“ беше единствената дума, с която можех да я опиша. Изправих се и вдигнах ръка. Тя се приближи бързо и седна до мен. Не се целунахме и известно време дори не проговорихме.

— Благодаря, че дойде — казах.

— Не трябваше, беше глупаво.

Мина известно време, преди някой от нас да заговори отново.

— Да ти налея ли кафе? — попитах.

— Да, благодаря.

— Черно?

— Да.

— Не си се променила.

Колко банално щеше да прозвучи, ако някой ни беше подслушал.

Тя отпи от кафето си.

Още тогава трябваше да я прегърна, но нямаше как да съм сигурен, че тя го иска. Поговорихме няколко минути за незначителни неща, като избягвахме погледите си, когато аз изведнъж изрекох:

— Знаеш ли, че все още те обичам?

Очите й се напълниха със сълзи, когато отговори:

— Разбира се, че знам. Аз също не съм престанала да те обичам. Не забравяй, че всеки ден те виждам чрез Никълъс.

Тя се наведе и заговори почти шепнешком. Разказа ми за срещата с родителите си преди повече от пет години, сякаш изобщо не се бяхме разделяли. Баща й с нищо не издал, че е ядосан, когато научил за бременността й, но семейството заминало за Ванкувър на сутринта. Там отседнали у Вилинг, фамилия от родния им Мюнхен, стари приятели на семейство Фон Браумер. Синът им Клаус отдавна бил влюбен в Кристина и приемал с разбиране факта, че е бременна и в действителност не изпитва нищо към него. Бил уверен, че с времето всичко ще се нареди.

Не се наредило, нямало как. Кристина била убедена, че няма да се получи, колкото и да се опитвал Клаус. Дори напуснали Монреал в опит да си дадат шанс. Клаус й купил магазина в Торонто и я отрупвал с всичко, което може да се купи с пари, но напразно. Бракът им бил очевидна преструвка, но не можели да наранят семействата си с развод, затова още от самото начало всеки заживял собствения си живот.

Докоснах бузата й, щом свърши разказа си, а тя хвана ръката ми и я целуна. От този момент се виждахме всяка свободна минута, която можехме да откраднем, нощ и ден. Това беше най-щастливата година в живота ми и не можех да скрия от никого щастието си.

Извънбрачната ни връзка — така я описваше клюката — неизбежно стана обществено достояние. Колкото и да се опитвахме да бъдем дискретни, бързо открих, че Торонто е много малък град, пълен с хора, на които им доставяше удоволствие да съобщят на всички, на които държахме, че често са ни виждали заедно и дори че Кристина си тръгва от дома ми призори.

После изведнъж нямахме избор: Кристина ми каза, че отново е бременна. Този път ситуацията не ни смути.

Щом тя съобщи новината на Клаус, разводът протече с най-голямата бързина, на която най-добрият бракоразводен адвокат в „Греъм Дъглас & Уилкинс“ беше способен. Оженихме се няколко дни след подписването на последните документи. И двамата съжалявахме, че родителите на Кристина не поискаха да присъстват на сватбата, но аз не разбирах защо ти не дойде.

 

 

Равинът не можеше да повярва на собствената си липса на толерантност и късогледство. Трябваше да обърне гръб на каноните на ортодоксалния юдаизъм, щом това означаваше да загуби единственото си дете. Той беше преровил всеки ред от Талмуда, за да намери пасаж, който да му позволи да наруши доживотната си клетва. Напразно.

 

 

Единственото тъжно нещо в целия развод беше, че дадоха на Клаус попечителството над нашето дете. Освен това той настоя в замяна на бързия развод да нямам право да виждам Никълъс, докато не навърши двайсет и една, и да не му казваме, че аз съм истинският му баща. По това време ни се струваше много висока цена, дори за щастие като нашето. Знаехме, че нямаме друг избор, освен да приемем условието му.

Често се питах как е възможно всеки ден да е в пъти по-хубав от следващия. Кристина ми липсваше, ако не я видех дори няколко часа. Ако фирмата ме изпратеше в командировка извън града, аз й звънях два, три, може би четири пъти, а ако беше за повече от един ден, тя ме придружаваше. Спомням си как ти описваше любовта си към мама и тогава се питах дали мога да се надявам някога на такова щастие. Започнахме да правим планове за раждането на нашето дете. Уилям, ако е момче — нейният избор; Дебора, ако е момиче — моят. Боядисах свободната стая в розово, защото вярвах, че аз ще спечеля.

Кристина ме възпираше да не накупя камари детски дрешки, но аз я предупредих, че бездруго ще имаме дузина деца. Евреите, напомних й аз, вярват в династиите.

Тя редовно посещаваше гимнастиката за бременни, хранеше се внимателно, почиваше си разумно. Казах й, че не би могло да има по-старателна майка, дори за моята дъщеря. Попитах дали мога да присъствам на раждането на бебето и лекарят й отначало прие молбата ми с неохота, но после се съгласи. Когато тя влезе в деветия месец, предизвикахме такава суетня, че от болницата сигурно решиха, че се чака раждането на някоя коронована особа.

Закарах Кристина в женската университетска болница на път за работа миналия четвъртък. И макар че после отидох в офиса, не можах да се концентрирам и за секунда. От болницата се обадиха следобед, за да ми съобщят, че очакват детето да се роди рано вечерта: явно Дебора не искаше да нарушава работното време в „Греъм Дъглас & Уилкинс“. Аз обаче пристигнах в болницата много по-рано. Седях в края на леглото при Кристина, докато контракциите не станаха на една минута и тогава, за моя изненада, ме помолиха да изляза. Трябвало да спукат околоплодния й мехур, за да изтекат водите, обясни сестрата. Помолих я да напомни на акушерката, че искам да присъствам на раждането.

Излязох в коридора и започнах да крача напред-назад като бащите по филмите. След половин час дойде лекарят на Кристина и ми се усмихна широко. Забелязах, че в горното си джобче бе затъкнал пура, очевидно запазена за щастливите татковци.

— Всеки момент ще роди. — Друго не каза.

Дойде втори лекар, когото не познавах, и бързо влезе в стаята. Той само ми кимна. Чувствах се като обвиняем на подсъдимата скамейка в очакване на решението на съдебните заседатели.

Сигурно беше след около петнайсетина минути, когато по коридора се зададоха няколко забързани млади стажанти, които бутаха някакъв апарат. Влязоха в стаята на Кристина и дори не ме погледнаха.

Чух писъци, които отстъпиха място на жалния плач на новородено. Благодарих на моя Господ и на нейния. Когато лекарят се показа от стаята, забелязах, че пурата я нямаше.

— Момиче е — тихо каза.

Бях преизпълнен от радост. През ума ми мина, че няма нужда да пребоядисвам стаята.

— Може ли вече да видя Кристина?

Той ме хвана за ръката и ме заведе в кабинета си.

— Моля, седнете. Боя се, че имам лоши новини.

— Тя добре ли е?

— Съжалявам, ужасно съжалявам да ви съобщя, че съпругата ви почина.

Отначало не му повярвах, отказвах да му повярвам. Защо? Защо?! Идваше ми да изкрещя.

— Ние я предупредихме — добави той.

— Предупредихте я? За какво?

— Че кръвното й налягане може да не издържи втория път.

Кристина никога не ми беше казвала това, което ми обясни лекарят — че раждането на първото ни дете е било с усложнения и че лекарите са я посъветвали да не забременява повече.

— Защо не ми е казала? — настоях да науча. После проумях защо. Тя беше рискувала всичко заради мен — егоистичния сляп глупак — и накрая убих единствения човек, когото обичах.

Позволиха ми да подържа Дебора за малко, преди да я сложат в кувьоз, и ми казаха, че следващите двайсет и четири часа ще бъдат решаващи дали ще успее да се пребори.

Не знаеш какво означаваше за мен, татко, това, че дойде толкова бързо в болницата. Родителите на Кристина пристигнаха по-късно същата вечер. Бяха великолепни. Той ме помоли за прошка — помоли за моята прошка. „Това нямаше да се случи — не спираше да повтаря, — ако не бяха глупостта и предразсъдъците ми.“

Съпругата му ме хвана за ръката и ме попита дали може да вижда Дебора от време на време. Съгласих се, разбира се. Тръгнаха си малко преди полунощ. Седях, крачех и спах в онзи коридор през следващите двайсет и четири часа, докато не ми казаха, че животът на дъщеря ми е извън опасност. Тя щеше да остане още няколко дни в болницата, обясниха, но вече сучела мляко от шише.

Бащата на Кристина беше така добър да се заеме с погребението.

Сигурно се питаш защо не се появих, и ти дължа обяснение. Реших само да се отбия в болницата на път за погребението, за да прекарам няколко мига с Дебора. Вече бях прехвърлил цялата си любов върху нея.

Лекарите не можеха да ми го съобщят. Накрая един смел мъж ми каза, че сърцето й спряло да бие малко преди да дойда. Дори старшият хирург плачеше. Когато напуснах болницата, коридорите бяха опустели.

Искам да знаеш, татко, че те обичам с цялото си сърце, но нямам желание да прекарам остатъка от живота си без Кристина и Дебора.

Моля те само да ме погребеш до съпругата ми и дъщеря ми, за да бъда запомнен като техен съпруг и баща. По такъв начин неразумните люде ще се поучат от любовта ни. И когато прочетеш това писмо, помни само, че когато бях с нея, изпитах най-голямото щастие на земята, затова смъртта не ме плаши.

 

 

Старият равин остави писмото на масата пред себе си. Четеше го всеки ден през последните десет години.

Допълнителна информация

$id = 8861

$source = Моята библиотека

Издание:

Автор: Джефри Арчър

Заглавие: Шах и мат

Преводач: Теодора Божилчева

Година на превод: 2009

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2009

Тип: разкази

Националност: американска

Излязла от печат: 12.10.2009

Редактор: Евгения Мирева

ISBN: 978-954-655-068-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6783