Милорад Павич
Стъкленият охлюв
Разкази в интернет

Анотация

„… Любовта е нещо, което се учи и упражнява. Също така любовта е нещо, което трябва да се открадне. Ако всеки ден не откраднеш от самия себе си малко сила и време за любов, това не е любов!“

Из „Дамаскин“

„… Бъдещето е огромен континент, който ние тепърва трябва да открием, може би Атлантида. Там не важат парите, които ние използваме. Не важат дори и нашите погледи. Бъдещето ни вижда нас само когато се усмихнем или заплачем. Иначе не ни познава.“

„… Отново беше на кръстопът и отново се молеше на Хеката, богинята на Луната:

«Боя се от празните градини, изгубени в моето сърце, до които не знам пътя. Защото не избирам аз птиците, които да кацнат на тях, и моите спомени стават по-стари от мен, потъват в миналото и нямам власт да ги задържа…»

Тогава проумя, че в човека най-бързо старее потта, а най-бавно старее душата.“

Из „Шапка от рибя кожа“

Милорад Павич (1929) е професор по история на сръбската литература и история на културата в Белградския университет. Още с първия си роман „Хазарски речник“ (1984) се превръща в световна знаменитост. „За мое удивление — казва Павич — книгите ми досега са преведени 66 пъти на различни езици. Накратко, аз нямам биография. Имам само библиография“. Разказите в „Стъкленият охлюв“ (1998) са писани за Интернет и могат да бъдат намерени там на съответните страници. Те са нова среща с Милорад Павич, брилянтен, както винаги, този път в късия разказ.

Дамаскин
Разказ за компютър и пергел

Зидари

Една година в края на XVIII век някакъв турски салджия на Дрина, който си вареше кокоши яйца направо в конска урина, за да траят повече, удивено и добросъвестно преброи и съобщи на своите власти, че в Сърбия са преминали 800 сръбски зидари и дърводелци от Осат, всичките 800 на име Йован. След това в някаква строителна страст те тръгнаха като порой по бойното поле на току-що отшумялата война между Австрия и Турция. Предусещайки голямата работа, в безпримерен устрем с тях се срещнаха на Подунавието и зидари от Карловац, Земун, Сремска Митровица, Нови Сад, Осийек, Панчево, Рума, от белия свят и черната равнина. Тези „инджинери“, „дърводелци“, „баукюнстлери“, „баухауптмани“, „зидари и дърводелци“, „мазачи“, „мраморджии“ денем купуват мулета, следейки дали, като пасат и пият вода, използват петте си сетива, защото иначе не струват, а нощем сънуват, че стоят на брега на едно изчезнало море, което в сънищата им продължава да шуми и търкаля вълните на черната орница от Северна към Южна Панония, опирайки в Белградския гребен.

С невиждан замах и за най-късо време повдигнаха и обновиха Месичкия манастир, килиите на Върднишкия манастир, новата църква в Кърнйешевци, в Стара Пазова, в Чортановци на Фрушка гора, в Буковци, доиззидаха Карловачката Съборна църква, камбанарията в Бешка, храма в Ердевик, Николаевската църква в Ирига. Тези сърби от Равница и от Босна, а с тях и много чехи, немци и цинцари почнаха да сключват на вси страни договори над несръчни подписи с кръст, на кирилица или латиница. Тези 800 Йовановци от оттатък Дрина, тези Станаревичи, Лаушевичи, Власичи, Аксентиевичи, Димитриевичи, Ланеричи, Георгиевичи, Вагнери, Майзингери, Хангстери, Хинтермайери, Бауери, Ебени, Хаски, Киндли, Бломбергери и Хакери, карат саловете си, които носят дървен материал и камъни, конете си, които мъкнат олово, пясък и вар, а сънуват своите далечни жени такива, каквито там някъде, у дома си, те не могат вече да бъдат. И се измъчват, защото не умеят да плачат насън. Предлагат строителната си вещина и гордо изтъкват своите звания и препоръки на земевладелците от равнината и на търговците от Сърбия, които държат керванските пътища между Изтока и Запада. Носейки мустаците си по цариградски, виенски или пещенски тертип, те поемат неимоверни строителни начинания в две царства, в Австрия и Турция, и вземат за труда си цезарски дукати с образа на Йосиф Втори и на неговата майка, стари цекини и нови наполеони, сребърни форинти и посребрени перпери, а приемат и египетски динари, необрязани и обрязани аспри, а понякога и древни которски фолари. Пущат ги във вино „тамянка“ да видят истински ли са, и зидат. Непрестанно зидат. Уморени от размаха, забравят всичко за себе си и от своя живот си спомнят само миризмата…

Сънувайки на пет езика и кръстейки се по два начина, вдигат нови православни църкви в Бачевци, Купиново, Мирковци, Яково, Михалиевци, Бежани край Земун, в Добринци. Мият бради в зобниците на стоката си и най обичат да варосват зидария северно от „солната линия“, която върви по Белградския гребен и разделя северната солена земя, докъдето някога е опирало Панонско море, от южния сладък чернозем, дето никога не е имало море и сол. Доизграждат над солените подземия сръбски църкви покрай Дунава и покрай Сава, като ядат и пият жумейки, за да е як строежът, вдигат нови камбанарии или подновяват храмове в Шид, в манастира в Ясак и в Кувеждинския манастир.

А сетне, набързо наети от Карловацкия митрополит, те се отправят и към сладката земя южно от Сава и Дунава, южно от солената граница, спазват сръбски, гръцки и лютерански пост, докато подновяват или вдигат от основи манастири, каквито са в Кривая, „Свети Роман“ при Ражен, в Памбуковица, Райновци и Челие. Пляскайки конете си по задниците, сякаш пляскат жените си, преминават те с брадва и мистрия през сръбската революция от 1804-та, защото сръбските търговци на свине, вино, жито и восък, които плащат тази революция, плащат също така за обновата на манастирите в Кръчмар, Боговажда, Рача на Дрина, Волявац, Клисура на Моравица и Моравци под Рудник. Като хранят конете си със сол и брашно, техните строители и дърводелци възстановяват старите манастири, повредени в турския поход — Манасий, Раваница, Преображение и Николие, докато други се уславят да вдигат палати на богатите първенци.

И целият този строеж носи знаците на древната гръцка архитектура с колоните, тимпаните[1], но и ампирски разчленените фасади по палатите на Сервийски в Турска Каниджа, на Чарноевич в Оросин, на Текели в Арад, на Стратимирович в Кулпин, на Одескалиевич в Илок, на Елков във Вуковар, на Хадик във Фугота, на Гражалкович в Сомбор, на Марцибанини в Каменица. В същото време така започват да изглеждат и военните сгради по седалищата на австрийските гранични команди в Петроварадин, Тител, Земун, Панчево и Вършец. Тези нови строители носят пергели на цеховите си байраци и напускат накитените си домове, с претрупани картуши[2] и натруфени корнизи на своите деди и предходници… Изпод техните мистрии и отвеси прости фасади с атики и овални картуши, а както и ампирски портали с класически тимпан получават магистратите в Карловац, Темишвар, Кикинда, включително ампирските фасади на минералните бани в Меленци и на общината в Башаид.

Но не всички се прочуват еднакво. В зората на новия XIX век село Мартинци го прослави покрай другите центрове на строително умение един строител от род, който от поколение на поколение е давал изкусни леворъки строители. Майстор Димитрийс Шувакович. След 1808 година той заедно със своите мраморджии строеше всичко, което приемаха да платят търговците и богатите занаятчии в Бановци, Кленак, Адашевак, Бешеново, Дивоша, Вишица, Гъргуревци, Лединци, Нештина и Ямина. Девизът му беше и остана: „Ако искаш дълго и щастливо да живееш на земята, не се щади за нищо.“

Шувакович предложи на един от най-видните си клиенти — господаря Сервийски, да вдигне в имението му изкуствена пещера с каменна статуя на някакъв гръцки бог вътре, а на друг — на благородния господар Николич от Рудна, издигна освен малкия палат в нов стил и модерен парк с антични мраморни урни покрай алеите.

— За какво служат? — попита клиентът Шувакович.

— Да се събират сълзи в тях.

— Сълзи ли? — изуми се Николич и изпъди Шувакович.

Обядът

Господарят Николич фон Рудна беше кавалер на „Златното руно“, ректор на сръбските училища в Осийек и съдия по табла в Торонталската и Сремската жупания. По време на войната с французите и турците даваше безлихвени заеми на австрийското царство, а за сумата от 52 028 форинта бе купил пустата Рудна. В личния си живот господарят Николич беше чувствителен човек — напиваше се, като видеше чаша, дебелееше, щом си представяше повече от две ястия на масата. Нямаше син, а само една дъщеря на име Атилия, която прати на училище, като че е момче. Между впрочем дядото на Атилия по майка е бил видният педагог Мириевски, реформатор на училищата в Австрия и Русия.

Младата госпожица от Николич влетя в своята петнайсета година с възможно най-голяма бързина, с Орфелиновия „Вечен календар“ под мишница и с чувството, че времето стои. Обичаше да гледа птиците, когато летят през буря, имаше очи и гърди с лунички като змийски яйца и вече умееше за миг да си надене пръстена на лявата ръка, без да използва дясната. Носеше рокля виенска кройка, високо препасана и посипана с извезани ситно-ситно гарнитури, а гърдите й според владеещия вкус трябваше да са под прозрачен воал, така че можеше да се разбере къде са двете й женски мушици.

— Същински две глупави кокошлета, винаги им трябва някой петел да ги събуди — казваше, като ги разглеждаше учудено, сякаш за пръв път ги вижда. След това обръщаше жестоките си луничави очи към баща си. — Не е беда, че изпъди Шувакович. Беда е, че го изпъди преждевременно. Ела и погледни през този прозорец. Какво виждаш? Гора, разбира се. А какво казах аз, че трябва да се вижда през този прозорец? Палатът, в който ще живея, като се омъжа. А какво виждаш през другия прозорец? Кажи, какво виждаш?

По воала на Атилия на гърдите й трептяха две везани пеперуди. Между тях на златно синджирче висеше скъп подарък от баща й — женевски часовник, пълен със скъпоценни камъни, с компас на обратната страна.

— Нищо не виждаш — продължаваше Атилия да хока баща си, — а кому казвах аз какво трябва да се вижда от този прозорец? Църквата, в която ще се венчая. И къде е сега изпъденият Шувакович? Всичките ти работи аз трябва да довършвам. Върви и ми прати Ягода.

Така кочияшът Ягода получи нареждане от младата госпожица Атилия да намери строител, по-добър от изпъдения Шувакович.

— Намери ми най-добрия Йован между онези Йовановци — му нареди тя и Ягода както винаги се подчини.

Когато постъпи на служба при Николич, най-напред го научиха да мълчи. Това бе постигнато, като Ягода цяла седмица трябваше да носи един ден пълна уста с вода, на другия ден — пълна уста с ракия.

— Не се мълчи по един и същ начин с ракия в устата, както с вода в устата — смяташе господарят Николич.

В съседство работеше един от онези 800 дърводелци, които бяха дошли от Осат. Щом го доведе Ягода, госпожица Николич го попита кой е най-големият зидар измежду Йовановците.

— Не е ли онзи, дето работеше за Стратимирович?

— Не — гласеше отговорът, — двама са най-добрите. Единият е получил името от Йоан Дамаскин, който зидал в сърната на хората. Затова му викат Дамаскин. А другият е по името на църковния отец Йоан Стълпник, който градил стълба до небето. Дамаскин умее да вдига най-хубавите къщи, а другият е вещ в зидането на църкви.

— Доведи ми и двамата — нареди Николич. — Единият ще вдигне палат за щерка ми, а другият — църква, дето ще венчая щерка си.

Следващата сряда Ягода доведе двамата Йовановци на обяд в дома на Николич. Настаниха ги в трапезарията и им поднесоха „нахален паприкаш“ и сухи сливи, които са отлежавали в тютюн за лула. Миришеха приятно на този тютюн. А за обяда беше разпечатана бутилка манастирски вермут от Фенек. След обяда се условиха за един месец да представят на господаря Николич чертежите; по-старият Йован — за храма, по-младият, наричан Дамаскин — за палата.

— Плащам всяка година предварително, но всичко трябва да бъде направено едновременно — говореше им Николич. — Храмът без палат не върши работа, нито пък палатът без храм. И двата трябва да бъдат свършени в срок. А срокът е венчавката… Но Атилия има вече годеник. Това е поручик Александър, представителен млад господин от добро семейство, баща му е бил генерал на руска служба, но са от наше потекло. Сега служи при някакъв прелат в Горна Австрия.

Единият от строителите беше стар, уплашен човечец с къси ръце, толкова мълчалив, че устата му пукаше като рибешки мехур, когато се налагаше да проговори. Като чу, че очакват от него да вдигне църква за венчавка на младата госпожица Николич, попита колко е годишна.

— Още играе с децата на „Дай, бабо, огънче“ — успокои го господарят Николич. — Подкара петнайсетата.

Старецът се намръщи при тези думи и взе нещо да пресмята бързо с молив по дланта си. Другият, младият, и толкова не проговори. Само когато господарят Николич спомена, че църквата трябва да се вдигне до сегашната му къща, Дамаскин мръдна показалец наляво-надясно в знак на несъгласие.

— Ще зидаме на място, дето духа само един вятър — обясни Дамаскиновото движение другарят му, старият протомайстор Йован.

Дамаскин беше хубав и леворък, с яки прасци и твърда черна брада, стегната в опашка със златна шнола. Около ставите на ръцете си носеше вързана бяла кърпа, както сабляджиите. Като нападат със сабя и нож, кърпите трептят и заслепяват противника, който поради тях не знае къде точно са оръжията на нападателя и от коя страна трябва да се пази. Но младият Дамаскин не носеше нито сабя, нито нож. Беше ги оставил в преддверието, оглеждайки се подозрително. Почти през цялото време мълча, макар да не преставаше да прави нещо с ръце. По време на обяда от кора хляб и пръчица за разпалване на лула направи корабче и го подари на младата домакиня, щом тя влезе в стаята след обяда.

За изненада на баща си и за смущение на гостите Атилия по този случай бе изрисувала очи и клепки на гърдите си. Те гледаха в гостите през воала, всяко на своя страна, малко кривогледи, но омайни, с блестящи зелени зеници. В общото объркване Дамаскин проговори за пръв път, подавайки корабчето на Атилия:

— Това е за вас, хубава госпожице — й каза, на което тя отвърна:

— За да разбереш дали някоя жена е хубава, почакай да я видиш, като отвори уста, като се засмее или проговори. Никак не можеш да разбереш хубава ли е или не, докато не почне да яде пред теб. Затова аз не обичам да ме гледат, като ям. И кучето ми не обича това…

После взе корабчето, отиде при масичката за лули, избра една с дълъг чибук, вече напълнена, и я подаде на Дамаскин.

— Тютюнът е отлежал в сухи сливи и е взел малко от аромата им — каза.

Дамаскин протегна ръка за лулата, но Атилия не я пущаше. Обърна се полека и на дългия чибук го отмъкна в стаята за музициране.

Намериха се в просторна стая с отворени прозорци. Щом влязоха, огромна хрътка се нахвърли на Дамаскин, но за щастие беше вързана за един кожен фотьойл, доста изгризан. Атилия, която вече беше зад пианото, удари един акорд. Тогава кучето се умири, скимтейки, и се сви в своя фотьойл. Пианото стоеше насред стаята като огромен лакиран файтон с два фенера. Беше с оглозгани крака и големи черни клавиши. Малките бели клавиши бяха изработени от слонова кост. Атилия започна да свири. От тази свирня всичко в стаята затътна, развълнува се, сякаш се озова в някаква непостижима висота, а после пропадна и бурно се срина на земята. Дамаскин запляска, кучето отново заскимтя, а Атилия рязко прекъсна:

— Мислите, че свиря ли? — обърна се насмешливо към Дамаскин. — Няма такова нещо! С тези звуци аз поливам цветята в градината под прозорците. Така растат по-добре… Има песни, които цветята обичат. Както има песни, които ние обичаме. Но има и други, редки и скъпоценни песни, които умеят да обичат нас. Някои от тези песни не сме чували никога и никога не ще ги чуем, защото по света много повече са песните, които умеят да ни обичат, от онези песни, които ние обичаме. Същото се отнася и за книгите, картините, или къщите. Наистина, какво да кажем за къщите? Просто някои къщи имат дарбата да ни обичат, а някои — не. Всъщност къщите са постоянна преписка между зидарите и онези, които живеят в тях. Къщите на хората са нещо като големи, хубави или лоши писма. Пребиваването в тях може да прилича на делова преписка, на преписка, пълна с омраза между двама неприятели, преписка между господар и слуга, между затворник и тъмничар, но това може да бъде и любовна преписка… Защото къщите също като нас имат пол. Някои къщи са от женски, а други — от мъжки пол. Там е работата. Тъй че искам да ми вдигнеш къща, която прилича на любовно писмо. Знам, не всекиму е дадено да запали огън. На някои въобще не им се удава това. Но ти можеш. Знам, че можеш.

— Откъде знаете, уважаема госпожице? — попита Дамаскин и наниза пръстенче дим с аромат на сухи сливи на муцуната на хрътката, която кихна.

— Откъде знам ли? Ами чуй, господине мой! Като бях на седем години, за пръв път ми се явиха мисли. Мисли здрави и същински като въжета. Дълги до Солун и така стегнати, че ми държаха ушите прилепнали от двете страни на главата. И над тях също така силни мечти и чувства или нещо подобно. Толкова много бяха, че трябваше да забравям. Забравях всеки ден не на пудове и килограми, а на тонове. Тогава разбрах, че мога да раждам деца и че ще ги раждам. И веднага започнах да упражнявам тази работа. Същия ден прочее, в един четвъртък следобед, раждам в мислите си и без отлагане момче на три години и почнах да го отглеждам и да го обичам. Любовта е нещо, което се учи и упражнява. Също така любовта е нещо, което трябва да се открадне. Ако всеки ден не откраднеш от самия себе си малко сила и време за любов, това не е любов. Кърмя го аз в сънищата си и забелязвам, че на лакътя има белег във формата на затворено око. Мия му косата с вино, целувам го във въображението си по ухото, да изпука, да запомни, играя с него на „Дай, бабо, огънче“, показвам как се гледа на моя компас, и тичаме заедно на обратно край някаква хубава вода или градим къща от пясък на Тиса… Той расте по-бързо от мен и пред очите ми става по-възрастен от мен. В мислите си го пращам да учи, първо в Карловац, в сръбско-латинското училище, а после — във Виена във военноинженерно училище, да стане умел в строенето и да гради най-хубавите къщи… Оттогава не съм го виждала, а много го обичах. И си представям точно какъв е той днес някъде по света, и жадувам за него. За моето дете…

— Хубава приказка е това, госпожице Атилия, но къде е тук отговорът на моя въпрос, къде е тук вашата къща и къде съм аз? Може ли да ви вдигне палат вашето измислено някогашно момче?

— Може — отвърна Атилия, като остави пианото. С ловко движение запретна ръкава на Дамаскиновата риза и на лакътя му се оказа белег с формата на затворено око.

Първо разклонение

Читателят може сам да избере в какъв ред ще чете следващите две заглавия — първо „Третият храм“ (ако чете от компютъра, трябва да избере с мишката това заглавие) или първо „Палатът“ (ако чете от компютъра, трябва да избере с мишката това заглавие). Разбира се, читателят може да зареже тези указания и да чете, както е навикнал, този, а и всеки друг разказ.

Третият храм

Точно на Свети Андрей Първозвани протомайстор Йован, наричан Стълпник, поднесе на господаря Николич от Рудна чертежите на храма „Въведение“, за който се бяха уговорили да го вдигне в имението на Николич на Тиса и да се обяви на името на госпожица Атилия като собственик. Сам протомайсторът избра мястото като най-подходящо, защото тука, както обясни, духал само един вятър. Когато разгърна в трапезарията на Николич чертежите си, те заеха цялата маса. Храмът трябваше да има седем прозореца, близо до олтара бяха предвидени столове за семейство Николич с техния герб на облегалките.

gerb.png

Господарят Николич се вдълбочи в чертежа и изведнъж рече:

— Ама тука, Йоване, има чертежи на три църкви, и то съвсем еднакви, а аз поръчах само една.

— Чертежите са за три църкви, но вие, господарю Николич, ще платите само една. Първата църква, която виждате начертана със зелена боя, ще бъде в градината ви под прозорците и няма да се зида, а ще расте от само себе си.

— Я не ме обърквайте, Йоване! Как така църква ще расте от само себе си?

— Може и веднага ще се съгласим, че може, господарю Николич. Още утре ще пратя трима градинари и те точно по този чертеж ще засадят чемшир в градината ви. Чемширът ще расте горе-долу със същата бързина, с която аз ще зидам от камък втората църква, нарисувана на моя чертеж с жълта боя, на определеното място във вашето имение на Тиса. Всяка седмица градинарите ми ще оформят и подрязват чемшира според чертежа, така че от прозореца вие постоянно ще можете да следите докъде сме стигнали аз и моите зидари и мраморджии там, на Тиса. Ще виждате всичко през прозореца — и като слагат сводовете на колоните, и като се поставя олтарът, като се издига кубето. Живот и здраве, да почнем, и всичко ще стане, както трябва и навреме…

— От хубаво по-хубаво. Но кажете ми, Йоване, за какво служи третата църква, третият чертеж, с виолетово мастило направен?

— Е, това е тайна, която ще откриете чак в края на строежа. Защото няма успешен строеж без тайна, нито истински храм без чудо.

Така се разотидоха и Йован почна да зида на Тиса храма „Въведение Богородично“, а господарят Николич показа на Атилия през прозореца как в градината им расте чемшир, подрязан във вид на църква, в която може да се влезе като в градинска алея с широк вход. Всяка сутрин Атилия се разхождаше из този природен храм, понякога стоеше пред тревния олтар, където щеше да се венчае, а един понеделник вечер в първия отворен прозорец на новата църква хвана звезда вечерница. Храмът от чемшир растеше към небето.

То се знае, че Атилия и баща й ходеха понякога на Тиса и там в имението си наблюдаваха как храмът „Въведение“ се въздига и расте от камък и мрамор. Със същия интерес навестяваха тогава и другия строеж, на Атилиния палат, който вдигаше Дамаскин. Но Дамаскин рядко биваше на строежа, като да се криеше от нещо.

Тогава се случи нещо неочаквано.

Една сутрин Ягода дойде при господаря Николич и каза:

— Чемширът спря да расте!

— Чудо голямо! — отсече господарят Николич. — Аз нито съм поръчвал, нито съм плащал храм от чемшир.

Все пак реши веднага да се увери сам на място как стоят нещата, и отиде бързо на Тиса да види кога ще може да приеме завършения храм и да го освети. Обаче там, на своя храм, той намери един прозорец по-малко и една врата по-малко от преди. А зидари и мраморджии нямаше.

— Тази антерия наистина взе да се разпаря — помисли господарят Николич и постъпи по стария си и проверен обичай. Не повика протомайстора Йован Стълпник да се осведоми за работата, а нареди на Ягода да му намери под дърво и камък Йовановия съперник Дамаскин. Не можеше да си представи двама майстори да не са съперници, а в живота — люти врагове. На другия ден се появи Дамаскин с превързана глава. Беше ранен. Под превръзката кървеше по малко.

— Какво е станало с църквата? — попита възбудено господарят Николич.

— Нали виждате. Вече не зидат.

— Как така вече не зидат? Защо?

— Нещо пречи на Йован да довърши църквата — каза Дамаскин. — Чемширът престана да расте.

— Като сте рекли чемшира, та чемшира! Пет пари не давам за чемшира — каза господарят Николич. — Платил съм на Йован да зида с камък и с камък трябва да зида. Не може ли да доиззида това, което липсва?

— Господине, Йован лесно може да продължи да зида с камък, но като не расте чемширът, значи не расте и третият храм, който видяхте нарисуван с виолетова боя в плановете на църквите. А този каменен храм се вдига само толкова педи, колкото педи напредва третият храм…

— Какво ще правим тогава?

— Нещо сте сбъркали, господарю Николич. Нещо сте останали длъжен, някому нещо сте взели от устата. Като се сетите какво сте сбъркали и кого сте ощетили, покайте се и поправете несправедливостта, като върнете дълга, и Йован ще ви довърши храма.

— Чакай, Дамаскине, къде зида Йован третия храм?

— На небето. Третия храм Йован зида винаги на небето.

 

 

(Ако сте прочели заглавието „Палатът“, идете на второто разклонение. Ако не сте, идете на това заглавие.)

Палатът

Съгласно договора зидарят Йован, наречен Дамаскин, поднесе точно на Свети Андрей Първозвани следобед на господаря Николич чертежите за палата, който трябваше да вдигне в имението на Николич на Тиса на подходящо място, където духа само един вятър. В трапезарията на Николич се скупчиха над хартиите Атилия, баща й и Дамаскин, който носеше белите си кърпи, а сабята и ножа бе оставил в преддверието. Според чертежите сградата трябваше да има четири колони на фасадата, която да се поддържа от тимпан, после бе големият хол с открито огнище, а особено хубави бяха двете стаи — обширната правоъгълна трапезария и спалното помещение.

— Добре си го замислил, дете мое — каза Атилия на Дамаскин и отиде в стаята с пианото и хрътката. На вратата се обърна и добави: — Ще видим дали ще изпълниш очакванията. А ти знаеш, сине мой, какви са тези очаквания. Миналия път ти казах. Къща като любовно писмо.

Тогава тя показа дланта на лявата си ръка с два пръстена, чиито камъни бяха обърнати към шепата, и ги впери в него като две сини очи. Сякаш правеше магии… После всяка събота Атилия нареждаше на Ягода да впряга и отиваше с баща си или без него на Тиса. Там палатът се издигаше бързо. Но Дамаскин почти никога не беше на строежа. Стените надхвърляха вече ръста на човек с вдигнати ръце, а Атилия успя само веднъж-дваж да размени няколко думи със своя мраморджия. Той като че се криеше от тях. Но веднъж стана обратното. Дамаскин повика господаря Николич да дойде бързо на Тиса. Като копаел основите на палата, открил в земята мраморна статуя на жена. Косата и очите й били зелени, а тялото — с тъмна плът, почти черно. Със свит показалец момичето викало някого при себе си. Дамаскин предложи на Николич да сложи статуята в хола.

— Този резил ли? — каза Николич, като едва го погледна.

Тогава Дамаскин взе чекийка и отдели ръката на скулптурата. Бликна някаква червена течност като вода, пълна с желязо. А в камъка се показаха жили, мускули и кости, сякаш бяха от живо същество, но цялото направено от чист мрамор…

Като чу това, на Атилия й идеше да убие баща си, но вече беше късно, Дамаскин беше махнал статуята от имението. Това като че вещаеше беда. Атилия не успя повече да срещне на Тиса „своето дете“ — Дамаскин. Съвсем наскоро Ягода донесе невероятни и много лоши известия. Кочияшът говореше като навит:

— Сега се разбра всичко. Нищо чудно, че Дамаскин постоянно носи със себе си сабя. Приказва се, че имал авантюри с жени и напуснатите любовници, годеници и съпрузи му отмъщавали и искали да се разправят с него. Честно казано, не бива да си криви човек душата, тези дни Дамаскин беше сложил покрив на палата край Тиса, даже го бе снабдил с обзавеждане, но първата нощ, когато понечил да преспи в него, бил коварно нападнат и ранен. Неизвестният нападател се прокраднал тихо до леглото на Дамаскин и щял да го убие, да не била станала грешка, ако това може да се нарече така. Не бил вечерял преди нападението. Както постъпват дуелистите преди двубой. Но тъкмо затова червата на непознатия закуркали силно в тъмнината. В последния миг това събудило Дамаскин и му спасило живота. Избегнал удара на сабята, грабнал ножа и в кратката схватка получил рана на главата, но отсякъл показалеца на нападателя. Онзи побягнал без пръста, а Дамаскин намерили окървавен на възглавницата…

При тази новина Атилия и баща й веднага отидоха на Тиса, но Дамаскин го нямаше вече там. Неизмазаният палат се издигаше в огромния парк и наоколо бяха Дамаскиновите зидари.

— Къде е Дамаскин? — попита Атилия уплашено.

— Къде е Дамаскин? — попита господарят Николич гневно.

— Отнесоха го. Ранен е. Каза ни да си искаме от вас плитата. В дванайсет месеца свършихме работа за три години, а сте ни платили предварително само за една година.

При тези думи господарят Николич побесня:

— Чуйте ме добре и ми плюйте в устата, ако излъжа! Докато не се довърши строежът, няма да получите и пукната пара̀!

И се върна в дома си.

Господарят Николич в такива случаи никога не разговаряше с онези, от чиито постъпки бе недоволен. Не потърси ранения си работник Дамаскин, а повика при себе си неговия съперник Йован Стълпник, протомайстора на храма, с молба да му разкаже по-подробно какъв е и що е този Дамаскин.

— Като светия отец Дамаскин и неговият едноименник, вашият зидар Йован, служи на небесната математика, която се различава от тукашната. Поне толкова, колкото светата лингвистика на Ориген се различава от тукашната граматика…

— Можеш ли да кажеш нещо по-веществено за Дамаскин? — прекъсна на това място господарят Николич протомайстора.

— Мога. Дамаскин владее едно голямо умение. Той умее да спи. Става преди съмнало, нахранва конете си, обикаля строежа и хапва нещо. След това, облегнат на къщата, която строи, дремва няколко мига прав. Друг път след обяда пробягва своите спомени насън, клечейки в сянката на някоя стена. Трети път след вечеря се тръшва и проспива своя дял от нощта… Но да не забравя — завърши разказа си протомайсторът, — Дамаскин поръча да ви предам, че вече няма да зида при вас, и ви праща тази кутия.

Когато господарят Николич от Рудна отвори кутията, в нея лежеше един кървав показалец.

 

 

(Ако не сте прочели заглавието „Третият храм“, идете на това заглавие. Ако сте го прочели, продължете четенето и идете на второто разклонение)

Второ разклонение

Читателят може сам да избере в какъв ред ще чете следващите две заглавия — „Спалнята“ (ако чете от компютъра, трябва да избере с мишката това заглавие) или първо „Трапезарията“ (ако чете от компютъра, трябва да избере с мишката това заглавие). От този избор ще зависи кое от двете заглавия ще предпоче за край на разказа.

Трапезарията

„Всеки нов ключ е една грижа повече“, утешаваше се Атилия, като гледаше недовършените стаи в палата си край Тиса. Напразно търси Дамаскин, но не за да довърши работата, а за да докаже на самата себе си, че „нейното дете“ е в състояние да направи хубав палат. Но строителят изчезна. Дори и Ягода не можа да му влезе в дирите. Все пак Атилия обичаше да броди из строежа, да мечтае и да разглежда хубавите вещи, които Дамаскин бе определил за нея и които лежаха в безредие навсякъде. Навремени си мислеше, че Дамаскин й е оставил някъде някакво съобщение, някакво писмо, не можеше да повярва, че си е отишъл, без да й каже нито дума на раздяла. Разбира се, той имаше сериозно извинение за това, беше ранен, но я заболя, че така, още с превръзки, бе идвал веднъж в бащината й къща, а не бе пожелал да й се обади. Поразговарял малко с баща й за онзи, другия майстор Йован и това било всичко.

Един следобед, дремейки на дивана в недовършения палат, Атилия слушаше през просъница звуците около себе си. Холът беше претъпкан с различни, още ненаредени по местата им вещи, подготвени за ползване, и един слуга на Николич ги описваше. Сричаше над листа си:

— Стол, скрин, още два стола, свещник, още един свещник, стомна, сито, солница, сукно, сахан…

Тогава Атилия схвана, че всички вещи в хола започват с една и съща буква. Като че Дамаскин си е играл с нея на „Дай, бабо, огънче“. Това, разбира се, нищо не показваше, освен че Дамаскин е запомнил как баща й спомена по време на обяда, че някога тя си е играла така. Или е запомнил, че тя някога, като малка, си е играла така със „своето дете“. И това я сепна. Имаше заръка тук, но някак учудваща, защото никаква дума не можеше да се състави, като се вървеше от едно на друго „с“.

Тогава на Атилия й хрумна нещо. От едно чекмедже извади ключа за трапезарията и изтича в нея. Трапезарията я изуми. Стените бяха гола тухла, но таванът беше завършен и измазан, целият блестеше в гипс и позлата. Представляваше синьо небе със слънце, месечина и звезди. Най-необикновено изглеждаше слънцето. Беше във формата на златен часовник, който за жалост не работеше, беше спрял на 10 без 10. Още нещо странно имаше на небето: там блестяха само четири звезди. Най-долната се намираше над прозореца, в който като в стъклен затвор лежеше корабче, съвсем като това, което Дамаскин й беше направил от хлебна кора и пръчицата за лула в онзи първи ден в къщата на баща й.

„Като че става дума за някакво плаване — помисли Атилия, — като че Дамаскин иска да ме прати на път! Като че трябва да се оправям по звездите, за да не се заблудя. Но това не може да е всичко…“

И тя загледа внимателно вещите, наредени покрай стените. На пръв поглед и тук бяха наблъскани без никакъв ред. За миг спря и си отдъхна, като видя, че предметите в трапезарията не започват с еднаква буква като онези в хола. Можеше да се опита нещо. Почна да срича първите букви на мебелите вдясно от входа на ляво, но нищо не излезе. Тогава почна от ляво на дясно и сърцето й заигра от щастие, когато се появи заръка. Звучеше съвсем невероятно и неразбираемо, но я имаше. Началните букви на вещите можеха да се наредят в три думи:

„Аршин сто мили“, заръчваха предметите, наредени по дължината на трапезарията в палата на Николич, и изречението свършваше в един от прозорците с хаван в него. Без съмнение в къщата имаше заръка от Дамаскин. Само трябваше внимателно да я прочете.

— Ягода! — извика радостно Атилия и нареди на кочияша да измери какво е разстоянието от първата до втората звезда на тавана на трапезарията.

Той се изненада, но я послуша.

— Аршин и половина — каза от стълбата.

— Кой град е на сто и петдесет мили оттук? — попита Атилия развълнувано.

— Ами Будим, уважаема госпожице, кой друг?

— Мери по-нататък! — викна му Атилия.

Разстоянието между втората и третата звезда на тавана на трапезарията беше малко по-късо, отколкото между първите две — правеше аршин и трийсет, значи трябваше да се върви от Пеща още 130 мили. По небесната карта на Дамаскин сега Атилия можеше да се движи без компас с помощта на звездите. Тази втора отсечка на пътя я водеше почти право на запад. Звездите на небето на трапезарията показваха точно това.

Разстоянието между третата и четвъртата звезда едва имаше малко повече от аршин, а това, ако сметките на Атилия бяха точни, правеше още около сто мили. И звездата отново я водеше право на запад. Само четвъртата звезда не беше нарисувана като останалите. Беше отбелязана на небето във вид на златен кръст.

— Впрягай! — викна Атилия на Ягода, като се закикоти, мислейки: „Да не ме праща в манастир Дамаскин?“

Още на другия ден тя поиска разрешение от баща си да тръгне на път. Той й даде лакираната карета с позлата, Ягода за кочияш, хрътки и своите въоръжени ловци да я придружават на коне. Облече хората в официални униформи, а един бързоходец на бърз кон прати на един ден езда преди тях да им намери място за отсядане в Пеша. Атилия сложи до себе си в каретата своята хрътка от стаята за музика и потеглиха още на следващия ден рано сутринта.

Пренощува в Пеща, после в Будим изяде някакъв сладкиш в една сладкарница до църквата „Свети Стефан“, а на Ягода нареди да разпита какво се намира на сто и трийсет мили на запад от Пеща.

— Че какво да се намира? — отвърна учуден сладкарят. — Всеки знае. Там е Виена.

— Карай тогава за Виена!

Така младата госпожица Атилия продължи за Виена, загрижена какво ще бъде след Виена, а Ягода, загрижен за квартирата й, за хората си, за конете и кучетата. Във Виена Атилия нареди според упътването от Дамаскиновата трапезария да се продължи право на запад. В Санкт Пьолтен се спряха пред магазин, пълен с блестящи цигулки. Над входа пишеше със златни букви:

Eustahius Stoss

Сега за пътя разпитваше лично Атилия.

— Като се тръгне от тук към Линц, има ли някакъв голям манастир? — попита тя стария продавач на цигулки.

— Има, как да няма — отвърна той. — Там е, гнедигес фройлайн, Кремсмюнстер!

Пет дни по-късно Атилия седеше в един ресторант в град Кремсмюнстер и пишеше писмо на баща си. Искаше поне малко от малко да му даде представа за незабравимите преживявания, които имаше в този град през изтеклите три дни.

Мили татко,

Град Кремсмюнстер лежи в низината, на равно, край малката река Кремс. Въпреки че не е голям, има много хубави зидани къщи. От едната страна над града се издига планина, в която има един голям манастир, накитен с много чудесни украси. В него живеят калугери от католическата вяра, наречени бенедиктинци, чийто старейшина се нарича прелат (което отговаря на поста архимандрит). Градът спада към този манастир. Не го бяхме наближили и на две мили, когато се зададе, а после и пристигна при нас пратеник на прелата — форстмайсторът (което ще рече старейшина на ловците). Под негово управление беше цялата околна земя и гората на този град, и манастирът, а управляваше и тамошната зоологическа градина, рибарника и риболова. Той яздеше напред, а след него — четирима ловци с пушки, хубаво и богато облечени. Като дойде при нас, запита за старейшината и понеже Ягода яздеше пред нас в своята официална униформа, отговори, че е той. Тогава пратеникът свали от главата си зелената си кадифена шапка с бяло снопче пера, предаде поздрав от прелата с молба да не убиваме животни и птици. След тази молба Ягода веднага нареди никой да не посмее да стреля или да лови зайци с хрътките и каза на форстмайстора, че той лично отговаря за манастирското имущество и че няма да има никакви щети.

На нашите ловци, които водеха ловни хрътки, той нареди веднага да си вържат кучетата. И аз наредих на слугата да върже моето, защото наистина, ако не ги бяха вързали, можеше да има много щети, тъй като никога дотогава не бяхме виждали толкова зайци и най-разнообразни птици, нито толкова стада елени и сърни.

Форстмайсторът, като видя колко сме предохранителни, нареди на своите ловци да убият два фазана и да ги донесат. Това не ги затрудни никак, защото по земята наоколо и по дърветата имаше премного. Веднага след заповедта ловците донесоха два фазана, а майсторът ги предаде на нашия кочияш като подарък и щом измина половин миля с нас, се сбогува с Ягода и се понесе към града със своите хора, а ние след него и като стигнахме в града, се разотидохме по определените за нощуване места.

Същата вечер прелатът изпрати при нас двама калугери да поканят от негово име мен и всички нас на другия ден на обяд. Съгласно тази покана на другия ден дойдохме в манастира около единайсет часа.

Прелатът ни посрещна много добре в преддверието, въведе ни в своя дворец и ни покани да седнем. Поднесоха кафе и ракия. Кой каквото искаше, с това се черпеше. Прелатът разговаряше с нас за различни неща, за войната и за земята, от която сме дошли, и така прекарахме времето до обяда.

Като влязохме в залата, ястията бяха вече на масата. Съдовете бяха сребърни, масата — мраморна, дълга около два и половина и широка около два аршина. Преливаше в живи бои в червено, зелено, синьо, бяло и жълто. Тясната гладка страна на плота, широка една педя, беше позлатена. В средата на масата имаше голяма плитка чиния, почти аршин широка. В средата на чинията беше поставена тръбичка, която влизаше в средата на една колона под масата, а на тази тръбичка беше прикрепен кит, излят от сребро. Той представляваше онзи кит, който изхвърлил от утробата си Йон. Самият този кит без чинията, както ни казаха, тежал двайсет фунта. Люспите по него изглеждаха като златни, сложени измежду другите, сребърните. От вътрешната страна на обръча бяха запоени две тънки колела, едното — сребърно, другото — позлатено, а на тях имаше сини кристални чаши с позлата, пълни с пиво. По-късно сипаха и вино в тях.

Едва седнахме на масата, и прелатът раздвижи с ръка онази чиния и изведнъж от ноздрите на кита бликнаха две струи. Бяха тънки като гъше перо, високи около два аршина, а от зъбите му също така тръгнаха струи (от ушите му течаха два реда струи, тънки като конец).

Целият таван на залата бе украсен с рисунки и злато. Картините изобразяваха разни неща от историята. Стените бяха издялани от каменни квадрати, а в единия ъгъл, дето беше масата с храната, стоеше мраморно корито, над което в стената имаше тръба с медна позлата с кран. През този кран течеше студена вода и оттук я наливаха в чашите и ги слагаха на масата. В коритцето се миеха чашите, а водата изтичаше долу. Завесите на вратите и прозорците бяха прескъпи, със златни ресни, пискюлчета и гайтани. По време на обяда църковни органи свиреха разни песни. Подът беше от орехови дъски с инкрустации от различно дърво.

След обяда минахме отново в стаята при прелата, където ни поднесоха десерт и кафе.

На сутринта след това посещение прелатът ми даде придружител до Виена, а ако потрябва, и за нататък.

— Това е един поручик, доверен мой човек — добави, — вие го познавате вече, вчера беше на обяда с нас.

Така, татко мой, завърши това по най-хубавия начин и утре се връща дъщеря ти

Атилия

Така Атилия тръгна обратно, заслепена от разкошното посещение при прелата. Поручикът наистина я придружаваше на хубав вран кон и в Санкт Пьолтен я почерпи лимонада в една гостилница. Привечер Атилия повика поручика, който цял ден бе яздил до каретата, да влезе. Без да забавя галопа на своя кон, той хвърли юздите на кочияша Ягода, изу крака от зенгиите, полегна по животното и се спусна на стъпенката на каретата, като остави коня в бяг.

Хрътката заръмжа, а после започна да се умилква. Поручикът се облегна на седалката и извади една книга от маншета на ръкава си.

— Какво е това, господин поручик? — попита със смях Атилия.

— Нещо, което сигурно ще искате да прочетете и което, вярвам, ще ви изненада.

— Трудно е да ме изненада нещо, господин поручик.

— Четете тогава.

Ръката на поручика в черна ръкавица със златна халкичка във вид на пръстен подаде книгата на Атилия. На корицата пишеше:

ЖИВОТОПИС НА ГЕНЕРАЛ-МАЙОР

И КАВАЛЕР СИМЕОН,

СИН НА СТЕФАН ПИШЧЕВИЧ

(за годините 1744–1784)

Виена 1802

Атилия разгърна книгата, а поручикът й показа от кое място да започне. И тя четеше с все по-голямо учудване. В книгата дословно пишеше:

„… град Кремсмюнстер лежи в низината, на равно, край малката река Кремс. Въпреки че не е голям, има много хубави зидани къщи. От едната страна над града се издига планина, в която има един голям манастир, накитен с много чудесни украси. В него живеят калугери от католическата вяра, наречени бенедиктинци, чийто старейшина се нарича прелат (което отговаря на поста архимандрит). Градът спада към този манастир. Не го бяхме наближили и на две мили, когато се зададе, а после и пристигна при нас пратеник на прелата — форстмайсторът (което ще рече старейшина на ловците). Под негово управление беше цялата околна земя и гората на този град, и манастирът, а управляваше и тамошната зоологическа градина, рибарника и риболова. Той яздеше напред, а след него — четирима ловци с пушки, хубаво и богато облечени…“

Атилия четеше с удивление и ужас нататък описанието на посещението в Кремсмюнстер от 1744 година. Беше описано всичко буквално и точно, така, както тя го преживя и както писа после на баща си. И елените, и сърните, и срещата с форстмайстора и неговите ловци, и връзването на хрътките и как хората му отстреляха дивеч и го подариха на случайните гости, чудесния обяд при прелата, сребърните съдове и мраморната маса под водоскока във вид на кит със златни люспи… И най-сетне, песните, които се свиреха на орган, та и в книгата на края на този раздел пишеше:

„След обяда минахме отново в стаята при прелата, където ни поднесоха десерт и кафе.“

Атилия седя известно време безмълвна с книгата в ръка на седалката си, тапицирана с кадифе в цвета на нейните коси. В книгата всичко се беше случило както преди малко в нейния живот.

— Къде, за бога, намерихте това чудо? И кой е този Пишчевич? Роднина ли ви е? — попита удивено Атилия своя спътник, връщайки му книгата с шеговита ужасеност. — Дори броят на подарените фазани съвпада. Вече не зная завчера ли съм ходила на посещение при прелата или преди сто години и сега от Кремсмюнстер или от книгата излизам?

— Направо от книгата, хубава госпожице Атилия — каза поручикът и обърна разговора. — Вероятно в Кремсмюнстер имахте много поклонници.

— Имах, но чакайте малко да се съвзема. Действително ме изненадахте… Да, и в Кремсмюнстер някакъв господин ме учуди много. Някой си Александър.

— Говорете. Сега вие мен ще учудите. Но мен трудно можете да ме учудите, госпожице Атилия… Прочее готов съм.

— Наистина ли искате?

— Слушам.

— И трябва да слушате — каза Атилия и се закиска, — та значи дойде една сутрин при мен този Александър, хубав, черен и рошав, седна в леглото ми на цветчета и говори с мен, а ме изяжда с очи. Парче по парче. Най-напред гърдите. После устата. Повали ме и си отиде. Питам се какво искаше от мен?… Следобед отново дойде, такъв прав и чернокос, с меки коси и твърдо дупе. Седна в онзи мой креват на цветчета, говори нещо, като че вода клокочи, и пак ми опердаши цицките, изгори ме и пак си отиде. Не знам какво искаше и защо идва… На сутринта пак ме търси, хубав, широк в раменете като двукрила врата. Сяда в онзи мой креват на цветчета. Цялата ме опипа, повали ме още веднъж и си отиде. Всеки ден така. Наистина не знам какво искаше той от мен. Какво мислите вие, господин поручик?

При тези думи и двамата прихнаха в смях, поручикът прегърна Атилия и каза:

— Знам какво е искал, искал е да се сватоса с вас, драга госпожице Атилия.

С тези думи поручикът взе Атилия в скута си, опердаши й цицките и Атилия му прошепна в унес на ухото:

— Стигни ме, стигни ме, ще съм бърза!

Няколко мига след любовта, блажено отпусната на люлеенето на каретата, госпожица Атилия си мислеше в прегръдките на своя мил:

— По-добър Александър от този Александър не мога да намеря.

Нямаше как да види, че ръката на нейния годеник, който я прегръща, има под ръкавицата сребърен напръстник вместо показалец.

 

 

(Ако не сте прочели заглавието „Спалнята“, идете на това заглавие. Ако сте го прочели, това е за вас краят на разказа.)

Спалнята

Хрътката използваше случая, когато Атилия не поливаше цветята с музика, да глозга крака на пианото. Така беше и тази сутрин. Атилия не свиреше. Тя плачеше и пишеше писмо на капака на пианото. От време на време животното прекъсваше мързеливата си работа, за да погледне угрижено господарката си.

Драги протомайсторе Йоване,

Както знаете, баща ми изпъди Дамаскин и неговите работници, без да им плати. Каза, че няма да плаща за недовършена къща. Като че те са виновни. А и на вас не иска вече да плаща, защото „чемширът не расте“ — както казва.

Съвестта ме гризе поради това, защото за всичко е виновен баща ми. Кой знае къде и какво е сгрешил. Затова ви пращам добавка за разходите, които сте имали, както и пари за Дамаскин и неговите работници, за да платя техния труд по палата. Само вие можете да ги намерите по строежите и да се издължите пред тях с тези пари. Аз и моят кочияш не можахме да им влезем в следите. Ако нещо остане, употребете го за зидане на църква някому, комуто църквата от чемшир расте.

Съжалявам, че всичко около моята бъдеща венчавка завърши така безславно. Но погледнете вечер: звездно небе и над него във всемира — огромна всеобхватна мисъл…

Ваша като щерка

Атилия

След като писмото и парите бяха връчени, Атилия започна да разхожда хрътките на бащи си, за да си изтъркват ноктите. Беше пролет, градината, отдавна засадена по план край бащината й къща, изпускаше едни аромати сутрин, други растения (нарочно подбирани с тази цел) дъхаха на свежест по обяд в жегата, а нощните цветя откликваха с ухание на месечината и приливите. Атилия плачеше в урните за събиране на сълзи, поставени някога от горкия Шувакович покрай пътеките, времето минаваше, месеците изтичаха. Атилия реши да си пусне дълга коса. Дочака нова месечина, отряза си косата и я сложи под камък, да не я отнесат птиците в гнездото си.

Седеше и чакаше да й порасне коса. Самотна се чувстваше, годеникът й Александър беше далече на поход, майсторите Дамаскин и Йован бяха кой знае къде, баща си не разбираше и му се караше, когато заприлича на покойната й майка, а той приличаше на умрялата си жена Мария особено много в неделя и в празник…

Една сутрин Ягода дойде развълнуван и донесе важна новина на господаря си:

— Чемширът потръгна! Чемширът отново расте!

Точно така беше: зеленият храм на протомайстора Йован се издигаше отново към небето бавно, но сигурно.

— Това значи, че и другият храм от камък край Тиса също расте — заключи Николич и заедно с дъщеря си препусна право в имението си на Ада.

Но там го очакваше разочарование. Започнатият и недовършен строеж беше в повече от окаяно състояние. Камъните бяха разтръгнати чак до основите, в храстите, пущинака и бурените едва се виждаше къде е бил някога градежът.

Побеснял, Николич понечи да ритне хрътката, която се въртеше около тях, но се сети, че тя хапе, преди кракът му да я достигне, и навреме се въздържа. Седна в каляската и се върна вкъщи.

Атилия не тръгна с него. Седеше на брега на реката и полугласно пееше:

Тиса, Тиса, тиха вода,

на сърце ми свобода,

капка си на слабост,

извор си на радост!

 

Арвийско злато

плава посред тебе,

с обич съм богата,

тя ще ме обсеби…

Привечер влезе в недовършения палат. В преддверието под колоните от гледжосани тухли беше направена голяма карта на целия този дял земя покрай Тиса. В ярки цветове от печена пръст беше показана околността — и Ада, и палатът на Тиса, и горите, бреговете и градовете в далечините. Долу бяха дадени размерите на картата с разделите в мили. А в горния край беше нарисувана голяма топка на земното кълбо, прободено със стрели, които показваха посоките на света.

В хола с открита камина на единия прозорец намери ключовете от стаите. А малко по-нататък — и големия дюлгерски пергел от дърво на Дамаскин.

— Я, забравил е нещо!

Беше все пак някаква заръка от него и това я зарадва.

Спалнята не беше заключена и Атилия влезе. От Дамаскиновите чертежи знаеше, че спалнята е център на палата. Но не очакваше да е толкова голяма, кръгла, с разкошна кръгла постеля в средата. Хвърли се плачешком на кревата.

Мръкваше се, реши да пренощува в палата, въведе хрътката и нареди да й донесат вечерята в леглото. Яде сладко, както сладко се яде винаги след плач, и разглеждаше чудната стая над себе си. Косата й пукаше непрестанно, през мислите й протичаха безсмислени откъслеци от отдавнашни разговори, размътвайки ги. Край нея властваха две тишини, едната — малка в палата и другата — безгранична навън в нощта, от която се плашеше и хрътката в стаята… Погледна през прозорците, три на брой. Единият от тях гледаше към Тиса, която не се виждаше в нощта, и през него нахлуваха свежест и мирис на вода. От Тиса влезе и някакъв вик, който я уплаши, и Атилия реши да се заключи. Но ключът се обръщаше в бравата, а тя не искаше и не искаше да го поеме. Ако нямаше безгранично доверие в умението на Дамаскин, Атилия щеше да помисли, че бравата е повредена. Продължаваше да превърта ключа и да брои. Чак при трийсетото превъртане на ключа бравата скръцна и заключи вратата. Атилия се уплаши още повече от това. Не знаеше дали ще може да отключи стаята, и с ужас помисли, че може да остане пленена в палата. Но при отключването, на трийсетото превъртане, вратата леко се отвори. Уморена от плач и страх, като гледаше през прозореца към Тиса, Атилия заспа.

На сутринта я събуди слънцето. Дамаскин така бе обърнал стаята, че всяка сутрин слънцето да буди Атилия. Край нея се простираше непозната, кръгла като начертана с пергел спалня. Атилия си спомни за пергела, който намери, и си помисли:

— Ако забода пергела в средата на стаята, което ще рече в средата на палата и на този креват, в чиято среда лежа…

И тогава Атилия извика, сякаш усети Дамаскиновия пергел точно между краката си.

„Ама че е безобразен Дамаскин!“, помисли неволно. Като се поокопити, всъщност подтикната по някакъв начин, Атилия продължи изследването. Спря да погледне през прозореца, пълен със слънце, и остана там без дъх. В градината пред прозореца стоеше мургавата женска фигура със зелена коса. Каменната девойка гледаше със стъклените си очи Атилия и я викаше при себе си с показалеца на лявата ръка. Дясна ръка нямаше.

„Това е статуята, която е изкопал Дамаскин“, разбра Атилия и веднага заключи, че торсът е върнат в имението тайно от баща й като заръка от Дамаскин.

„Ако приема спалнята като изрисуван с пергел кръг, мога да тръгна от центъра на стаята по права линия през този прозорец на изток, където ме вика статуята. Ако продължа колкото трябва да вървя, за да се случи нещо, може би ще открия какво ми поръчва по-нататък Дамаскин. Но колко трябва да вървя?“

Атилия искаше да излезе в градината, но отново се изпречи бравата. Трийсет пъти трябваше да обърне ключа като вечерта, за да се отключи вратата. Тогава й стана ясно. Това число в действителност беше следващото изречение от Дамаскиновото писмо без думи.

Тя излезе в преддверието и отиде при картата на земите край Тиса. Забоде пергела на Дамаскин в Тиса при Ада, където беше палатът, и направи кръг от 30 мили с рамото му, като използва указанието за милите в основата на картата. После от центъра изтегли права линия точно на изток. Кръгът и рамото се пресякоха на града, който се нарича Темишвар. Атилия подскочи весело и викна на Ягода:

— Впрягай, Ягода, тръгваме на път! В Темишвар!

В този град я упътиха към новоиздигнатия храм „Въведение“. Тя го позна веднага по чертежа, който навремето Йован Стълпник поднесе на баща й. Храмът беше съвсем същият като онзи чемширов храм, само че тук бе довършен от камък и мрамор, със седемте му прозореца. Без съмнение това беше църквата на протомайстора Йован, посветена на Въведението на Пресвета Богородица в Храма.

Атилия влезе.

— Влезте, влезте, госпожице Атилия, отдавна ви чакаме — каза свещеникът и я настани на един стол близо до олтара.

Над него Атилия съгледа добре изваян герб на Николич от Рудна — своя герб:

gerb.png

Свещеникът й поднесе едно удостоверение с печат и мъничка кожена кутийка. Удостоверението беше документ от църквата „Въведение“. Издадено бе на Атилия като собственик. В кутийката имаше две халки.

— Подарък от строителя Йован за вас и вашия годеник — обясни свещеникът.

От вътрешната страна двата пръстена имаха гравирана по една буква А.

— От кой Йован? — попита Атилия. — Те са двама!

— Ами и пръстените са два — отвърна попът и се засмя.

 

 

(Ако не сте прочели заглавието „Трапезарията“, идете на това заглавие. Ако сте го прочели, тук е за вас краят на разказа.)

Шапка от рибя кожа
Любовен разказ

I

В ранния припек освободеният от царска служба Аркадий нахлупи шапката си от рибя кожа и се нахвърли на закуската — черно вино и маслини. Загледа се в котките, които ловяха пеперуди в сянката на едно дърво, и в стареца, който седеше пред него — как будеше сетивата си с пипер и оцет и как огромният му член личеше и под плаща му като навита на пясъка змия. Как му беше обаче името на стареца, Аркадий никак не можеше да се сети.

„Имената на хората са като бълхи“, помисли си Аркадий, изплю костилката от маслина и продължи да се учи на четмо от стареца.

„Inter os et offam multa accidere possunt“ — четеше Аркадий надписа на един глинен светилник. На него беше изобразена жена с мъж под себе си. Беше вдигнала краката му на раменете си и завряла лице в корема му. За да разбере какво пише, Аркадий веднага преведе надписа на гръцки:

„Много неща могат да се случат между устата и залъка…“

Младежът знаеше от по-рано да чете на гръцки, но сега се учеше да чете на латински. Носеше наметало, тънко, като че подплатено с вода от Найсус, беше млад, зад себе си имаше всичко на всичко малко повече от година сънища, двама любовници и само една любовница, лесно учеше и най-напред се научи да пише, а едва после да чете. В началото прерисуваше буквите, без нищо да разбира, но сега вече можеше и да срича. И това му стана страст. Четеше, където и каквото му попаднеше за четене. Започна със сричане на думите „Agili“, „Atimeti“, „Fortis“ или „Lucivus“ по печатите на глинените светилници, после сякаш се отблъсна в широкото море и все сричаше надписите на каменните прагове, на триножниците, храмовете, стените, на надгробните камъни, на топките и свещниците, на тоягите и пръстените; четеше какво пише над рамките на вратите, на печатите, по стените, по стълбовете, столовете и масите, в амфитеатрите, по троновете, щитовете, по умивалниците и ваните, в тепсиите, по завесите и облеклата, по стъклото на чашите, по мрамора на театралните седалки и по знамената, в чиниите, на сандъците и под броните, на жълтиците и под бюстовете, на гребените и закопчалките, в котлите, на подметките, под купите, четеше какво пише на фибулите, на ножовете, на слънчевите часовници, на вазите и коланите, по пясъка и на водата, в птичия полет, на шлемовете и в сънищата. И особено на катинарите и ключовете. Защото Аркадий имаше още една тайна страст — обичаше хубави ключове. Без значение, дали бяха от ключалката на някой сандък, от градски порти, от старо катинарче или от някой храм — той все се увърташе покрай тях, крадешком взимаше от тях отпечатъци върху восък и ловко лееше копия от метал. Това му напомняше детството, преминало край голям рудник, който имаше свои монети с надпис Aeliana Pincensia. От време на време изравяше стари, отдавна излезли от употреба ключове. Ключове вдовци, ключове без ключалки. За да ги разкраси, им лееше или ковеше нови дръжки във вид на звезди, рози или човешки лица. Най обичаше вместо дръжка да слага на ключовете си монети с образа на Филип Арабски или на някой друг, с женски фигури на опаката им страна и с надпис Abundantia или Fortuna.

Като видя Аркадиевите творения, учителят му каза един ден:

— Ако вървиш доста дълго на север, ще стигнеш граница и река, която се нарича Δανουβιος или пък Истър. Там е Виминациум и в него е царският монетен двор. Ще можеш да видиш как се изработват медни пари в техните работилници.

— Какво е това север? — попита Аркадий.

— Това е, когато слънцето на пътя ти грее едното или другото ухо.

До следобеда Аркадий не обърна особено внимание на тези думи. Учителят му каза тогава:

— Блазе на онези, които са позвани на сватбата на агнеца…

При тези думи Аркадий усети, че времето около него се разпростира с главоломна бързина и че със същата бързина той се отдалечава от самия себе си. Без да се двоуми, той излезе от Медиана, където живееше дотогава, напусна своя двор с геран, в който винаги беше есен, и своята маймуна, която умееше да хвърля зар и с която печелеше пари.

И преди тръгване не се сети да попита учителя как му е името. Взе само своите ключове на една халка. И на главата — шапката от рибя кожа, която му беше подарил старецът.

II

„Във всеки град царува различно годишно време“, помисли Аркадий, вървейки на север и хващайки слънцето с уши. Намери се на пътя, който водеше от Тесалоники към границата, и веднага започна усърдно да моли Хеката, пазителка на пътищата и кръстопътищата. Шепнеше: „В дима над огнищата се чуват птиците и се топят първите снежинки. В моите очи снегът се превръща в сълзи и когато затворя очи, през студените клепачи надалече от бузите си ясно виждам: вятърът е станал черен, стъблата му прииждат при мен като зверове на поило и стоят в една редица около мен…“ Действително виждаше по тези стъбла и на пътищата ужасни смърти, всяка от които можеше да бъде и негова, и заключи, че целият живот, колкото и щастлив да е бил, не заслужава такава страшна и такава дълга смърт на дърво. А такива смърти имаше около него като плодове. Уморен и ужасѐн, продаваше по един от ключовете си, които все повече му тежаха. Пътят се удължи.

Но тогава на Аркадий му се случи нещо приятно, което го окуражи в намерението му да стигне до монетолеярната. Видя в далечината един град, зарадва се за края на пътя, обаче му казаха, че това е Сингидунум, че се е заблудил на запад и че трябва да се върне на изток, за да стигне във Виминациум. Разочарован, Аркадий не се вслуша в тези думи. Минаха край ушите му. Като омагьосан гледаше прекрасното парче бронз, поставено на кръстопътя.

Когато най-сетне помириса, а после и чу огромната и страшна река Данубиус, която разтръгваше с грохот нощта, на тамошния сал вече нямаше салджии. Говореше се, че духове нападат всяка вечер пътниците, щом се отдалечат от брега. Така че сам седна в сала и пое през мрака и течението. След като измина една трета от водата, усети, че е капнал като куче, след това — че му се е увеличила мъжката жажда, и най-сетне усети, че на главата му е поникнала чужда коса, и то женска. Като превали средата на реката, се появи месечината и той съгледа жълта пеперуда да пърха над някакъв тъмен силует в края на сала. Аркадий изкрещя и бутна духа във водата, чу как той плесна в реката, докара криво-ляво сала до брега, където побягна в най-близкия хан, който просветваше със светлика си в нощта.

Седеше и гризеше шестолистен кантарион, когато в хана се появи мокра и кална фигура, изплашена до мозъка на костите, и седна до Аркадий. Под наметалото на новодошлия трепереше трета гръд, израсла под лявата.

— Нападна ме дух на реката и ме хвърли във водата — възкликна непознатият.

— И аз видях дух на сала — каза Аркадий и чак сега разбра работата.

И двамата прихнаха в смях, като се познаха.

— Много беше слаб за дух, друже — и щеше да бутне на шега събеседника си по рамото, когато видя на рамото на онзи все още да пърха жълтата пеперуда като снопче светлина.

Аркадий се загледа в пеперудката, понечи да я хване, но тя не се даде.

— Остави я, нищо няма да ти направи — каза непознатият, — тя си лети така, както ми казват, вече с години. Всички освен мен я виждат.

— Че за какво ти е тя?

— Знам ли. Мисля, че е дух на светлината и любовта, ковач на облика на душата, моят женски демон… Името му е Ерос. Всеки мъж над рамото си има своя женски демон, а всяка жена — мъжки. Това са демони на страстното желание. Казват ми, че моят се върти край мен и когато работя в работилницата.

— А ти кой си?

— Аз съм роб и спадам към работна група, която се нарича фамилия монеталис.

— Какво е това?

— Това е монетен двор за царски пари.

— Сребърници ли лееш?

— Не, аз лея nummi mixti. Това е най-трудният начин за изработка на пари във Виминациум.

— Във Виминациум ли?

— Да.

— А от коя страна на реката е Виминациум?

— От онази страна, която напуснахме, пътувайки със сала.

— Значи погрешно съм се прехвърлил?

— Ако отиваш във Виминациум, ще трябва да се върнеш през водата. И да чакаш утре вечер сал, защото онзи вече са го откарали обратно. Cras, eras, semper cras…

— Какво каза?

— Утре, утре, винаги утре, момче. Целият човешки живот се свежда до утре. А аз не отивам утре във Виминациум.

— А къде?

— Изпраща ме по работа procurator monetae и се връщам след двайсет дни…

— Какво е това procurator monetae?

III

Така Аркадий продаде последния си ключ, легна да се наспи и чак на другия ден вечерта се натовари обратно по Данубиус със страх до кости и женски коси на главата.

Беше сам на сала, доколкото можеше да се види в мрака, мелодична тишина царуваше, чу как огромни сомове излизат на брега на реката да пасат трева, чу как му пищят ушите, лявото — с дълбок глас, а дясното — с най-тънък. За да си даде кураж, започна да пее. Вече кажи-речи беше стигнал другия бряг, когато забеляза, че почти нечуто с неговия глас още някой лее същата песен, съвсем близо, точно зад гърба му. Не се решаваше да обърне глава, не можеше с лявата ръка да намери дясната и тогава отведнъж нададе вик и нападна. Непознатото същество му се противопостави трескаво и го омота в дългите си коси като гладиаторска мрежа. Двамината паднаха от сала, при което Аркадий усети, че под него има женски демон.

„Емпуза!“, помисли ужасѐн. Тогава демонката го зашлеви, а той я облюби със силата на своите многомесечни неизхвърлени мъжки манзиси и после я бутна във водата и калта край брега и побягна в хана при пристана на сала.

Като влезе, помисли, че е в обор… Навсякъде около огъня в стаята имаше прасета, гъски по двойки, зайци, петли и пилета. Бяха издялани от дърво и оцветени, за да знаят новодошлите какво могат да получат за ядене. Ядеше яйца, печени в черупките, когато в стаята влезе кално и мокро момиче, седна до него при огъня да изсуши дългата си коса и каза:

— На сала срещнах духа. Едва се спасих. Хвърли ме във водата.

— Знам — отвърна Аркадий — и аз срещнах на сала демонка, едва се измъкнах от косата й. Взе ми шапката от рибя кожа, тази, която е сега у теб.

И двамата се разсмяха. Тогава тя му каза:

— Твърде слаб беше духът!

А той отвърна:

— Твърде силна беше за жена.

— Само онзи, който иска да види демон, може да го види — заключи тя и му върна шапката. Като си тръгваше, добави:

— От къде на къде носиш шапка от рибя кожа? Знаеш ли какво означава рибата?

— Не.

Тя се засмя и нейната омайна усмивка й проби бузата. В същия миг усмивката й се повтори на Аркадиевото лице като в огледало и той усети как тази усмивка му разперва ушите.

— Ако ходиш тези дни на пазар, купи първото, което ти предложат. Останалото е моя грижа.

Така каза момичето и си отиде.

На сутринта Аркадий закуси вино и маслини и реши да не бърза за Виминациум. Много път му се събра. Искаше да си остане, където е, да си почине на голямата река. Шепнеше: „От немите паници ще ядем месечината и младите градини, които пълнят босите сенки с вишни и листа…“

IV

Беше пролет и ливадите миришеха на утрешна заран, после дойде лято и нивите замирисаха на вчерашен ден. Аркадий отиде на пазара да купи дарданско сирене. Преди да намери това, което търсеше, един продавач му предложи вещ, която Аркадий никога по-рано не беше виждал. Беше странна фигура на младеж, изкусно издялана от дърво и оцветена.

— Какво е това? — попита той продавача.

— Това е нещо като ключ.

— Дървен ключ? — удиви се Аркадий и загледа фигурката. Вместо дръжки имаше разтворени ръце, а кръстосаните стъпала служеха като „перо“, като онази част от ключа, която влиза в бравата. Ключът имаше четири отвора, по един във всяка ръка, един общ в кръстосаните стъпала и един между ребрата.

— Кой е това? — продължи да пита Аркадий.

— Син на Юпитер. А майка му е еврейка.

— От каква брава е този ключ?

— Бравата тепърва трябва да се намери. Казват, че става на всички брави, но аз не съм опитвал.

Аркадий се засмя и купи ключа.

„Още един ключ вдовец“, помисли и си продължи пътя с дървения ключ под мишница. Но скоро забеляза, че не върви сам. Някой ходеше след него, стъпвайки във всяка негова стъпка. Той се огледа и видя момиче с черна коса, сплетена на главата й като своеобразен храм. На ушите си имаше обици във вид на два сребърни паяка. Носеше в ръце кафез за птици. Кафезът беше празен, а телчетата му звънтяха като лира. Вървеше усмихвайки се и нейните усмивки се повтаряха на лицата на минувачите, като да й бяха деца… Сякаш оплождаше лица по пътя си.

— Какво искаш? — попита я и му се стори позната миризмата на нейната пот.

— Нищо.

— Защо вървиш след мен?

— Не вървя след теб. Аз принадлежа на дървения ключ. Като си купил него, си ме купил и мен. Аз вървя навсякъде след дървения ключ и не се отделям от него. Казвам се Микаина. Не се плаши от мен. Няма да ти преча…

И момичето се засмя. Аркадий усети, че му се раздалечават ушите, и си помисли, че не е хвърлял зар, откакто остави маймунчето си в Медиана, та поведе момичето.

— Струва си понякога да хвърлям зар с теб.

В своето временно и тясно жилище, платено с последните пари, той окачи дървения ключ на стената на малкото, измазано с глина помещение, където настани и Микаина. Стаичката беше добре вкопана, в нея стомна вода три дни оставаше прясна, а мислите тук не се забравяха.

През първите три дни от общия им живот забеляза, че когато се разговаря с добро с Микаина, тя става същинска хубавица, а като обърне на кавга, тя погрознява. Окачи кафеза си над входа и тозчас започна да пее много хубаво. Бързо и леко минаваше от тихите на най-силните звуци, от най-бързите на бавните и от високите на най-ниските. Още повече го изненада, че умееше да готви като никой друг. Когато й каза това, тя отговори:

— Никой е бил Одисей… А всяка жена трябва да знае едно „свое“ ядене, което само тя умее да сготви. Освен това всяко ядене има своя песен. Например онзи сос от вино с мерудия и хайвер обича да му се пее песента за рибата. С тази песен става по-добър.

И го научи да пее песента за рибата. Понякога го будеше с целувки и го научи, че всеки човек има своя нощ.

— Това значи, че и мъжете, а не само жените имат своя нощ през месеца. Това значи също така, че не всички нощи принадлежат на теб — обясняваше му, — но ти сам трябва да улучиш коя от всичките е тъкмо твоята нощ. А после е нужно да уцелиш какво трябва да направиш с нея, как да я използваш — за любов, за омраза, за кражба, за гледане на звездите, за отмъщение и лечение на сън или за пътуване и риболов. Една нощ може да се използва по безброй начини, но както казах, само една или две нощи през месеца са твои и само един е правилният начин да ги употребиш. Тези, които сгрешат, обикновено и не забелязват това, но се разболяват по тази причина…

— Защо трябва да улучвам кои нощи са мои?

— За да се очистиш. Само в тези нощи можеш да се очистиш.

V

Като влезе една вечер, стаичката беше пълна с черна коса, разплетена и разпростряна по всички кътчета, а Микаина клечеше в тази току-що разресана коса като в шатра и правеше от шепите си раковина под дървения ключ на стената.

— Събраните ръце са онази дума, която сме забравили — каза тя, а той я позна по тази коса. Тя доближи събраните си ръце до ухото му и той чу от тях гръцки език, келтски стихове и пение като в синагога.

Като й разтвори ръцете, видя между тях морска раковина, която свири. И в това докосване той усети на жарката си кожа нейните прохладни пръсти и това го привлече.

— Cras, eras, semper eras… — шепнеше тя, карайки го да я научи как се облича мъж… Така взаимно се съблякоха и облякоха, той нея в своята мъжка одежда, а тя него в своята, женска. Тя метна краката му на раменете си и зарови глава в корема му.

— Много нещо може да се случи между устата и залъка — спомни си Аркадий и от отворите на нейните пъпки изсмука две мънички чепчета, като две зърна пясък. По това позна, че отдавна не е била обичана. Падна върху нея и Микаина усети как неговата гъба расте и диша под сърцето. Той изхвърли семе, нахранено с маслини и вино от закуската, и каза, обръщайки се по гръб:

— Вечната, мръсна душа гълта тялото.

Тя само го погледна. На корема му се белееше едра, влажна пъстърва с надути хриле, извърната по гръб.

— Какво е това душа? — попита той.

— Чувал ли си за лабиринта на Крит? Душата и тялото са лабиринт — каза му тихо, — защото и лабиринтът има тяло и душа. Тялото са стените на лабиринта, а душата — пътеките, които водят или не водят до центъра. Да влезеш, е да се родиш, да излезеш — да умреш. Когато се разрушат стените, остават само пътеките, които водят или не водят до центъра…

Лежаха под дървения ключ и мълчаха. Той лежеше на 1356 морски мили отдалечен от нея и се къпеше в мислите си край остров Патмос с един младеж, чиято коса приличаше на бяло перо.

— Ти си демонката от сала — каза й най-сетне. — Казват, че такива като теб могат да сънуват утрешния ден. Какво е това утрешен ден?

— Cras, eras, semper eras! — отвърна тя.

На въпросите за пророческите сънища и за бъдещето Микаина дълго не отговаряше. Или отговаряше загадъчно, например:

— Иди и се ослушай какво се чува от моя кафез.

Той се смееше, защото кафезът беше празен, но понякога наистина можеше да се чуе как отвътре долитат вопли, смях, смесен със звънтеж на желязо, любовни викове, вятър или шум на вода. Това все пак не му се виждаше отговор на въпроса за бъдещето, докато Микаина най-сетне не каза:

— На дъното на всеки сън, ако се вгледаш дълбоко, лежи смъртта на сънувача. Затова, щом се събудим, забравяме онова, най-дълбокото, което сме видели насън. Защото миналото и бъдещето на човека живеят само в тайните. Във всичко друго са мъртви. А бъдещето, то е за нас чужд език, който ние не разбираме. Бъдещето е огромен континент, който ние тепърва трябва да открием, може би Атлантида. Там не важат парите, които ние използваме. Не важат дори и нашите погледи. Бъдещето ни вижда нас само когато се усмихнем или заплачем. Иначе не ни познава. Но виж, това, че аз виждам бъдещето, не значи, че аз го създавам! Аз го виждам като огледало и не съм отговорна за неговите действия и бездействия. Мога да ти кажа, че бъдещето е отвратително колкото миналото, и аз, макар че се занимавам с него и непрекъснато съм в неговото общество, не съм изцяло на негова страна… Горко вам, които живеете на земята и по морето, защото дяволът слезе при вас и много се разгневи, тъй като знае, че има малко време…

— Това твоята нощ ли е? — запита Аркадий, сякаш не бе чул какво говори Микаина.

VI

На следващия ден той извади заровете и започнаха да ги хвърлят. Микаина нито веднъж не улучи предварително цифрата и загуби всички игри. За да я утеши, той й подари бронзовата халка с най-хубавия си ключ, а тя я закачи на врата си и почна да шие.

Докато шиеше, му разправяше:

— Ако искаш да си ясновидец, не е достатъчно да гледаш в своя мъжки сън. Ако искаш ключа на бъдещето, трябва да се научиш да сънуваш и мъжки, и женски сънища. Трябва да научиш разликата между тях.

— Какви са женските сънища? — попита той.

— Мисля, че това няма да те интересува. На теб ти е работата да лееш ключове и монетки, които ще важат до утре или до новия император. Затова по-добре да те науча на нещо друго. Не е нужно сам да си ясновидец. Няма нужда да си триеш очите с вино и мерудия, магданоз или други подправки. И от чужд сън можеш да прочетеш какво ще бъде утре.

— Cras, eras, semper cras… — каза той.

— Сънят, тоест нечие чуждо бъдеще, може да се отнеме или открадне. Аз мога да те науча как да откраднеш чужд сън. И мой, ако искаш. Сънищата се крадат най-добре по време на болест, когато не са здрави нито крадецът, нито този, който ще бъде ограбен. Сядаш при някой, който спи, и чакаш да му се разгърми сънят. Тогава го целуваш по устата, за да го събудиш, и в целувката отнасяш недосънуваната половина от неговия сън, както лисицата краде кокошка. Аз затварям в моя кафез откраднатите сънища и от време на време, когато съм в добро настроение, ги пускам на воля като птици. Между тях има и мъжки, и женски сънища. И хубаво се чуват… Но твоите сънища не държа в кафеза. Пазя ги в раковината…

— Какво чуваш? — попита Аркадий внезапно.

Из помещението бяха разхвърляни разкошни рокли в разни цветове и наметала, обшити с червена прежда. Имаше в цвета на влажна канела, в цвета на млад мъж, в цвета на топъл опал и изстинала кръв. Тези одежди обаче тя не кроеше и не шиеше за себе си. Всичко това беше в огромни размери.

— Това са рокли за нашата къща — каза тя. — Искам хубаво да облека нашата къща, искам да има най-скъпите одежди… Знам, че скоро ще я напуснеш, та докато си тук, нека нашата къща да бъде най-хубава…

Гледаше го втренчено и усещаше как с цвета на този поглед, с движението на краката си или с аромата на косата си събужда и умножава в него семето. Усещаше също така, когато това семе, което събужда в него, избуява за зачатие на момиче. А той и напомни:

— Не оставяй последния залък в чинията, това предвещава бедност.

— Аз и без това искам да съм бедна — отвърна тя.

В този миг Аркадий загледа бронзовата халка с ключа на Микаининия врат. Халката беше потъмняла.

— Да не си болна? — попита.

— Нима не виждаш? Вече две нощи сънувам, че нещо ми претичва през възглавницата. А ти?

— Вече три дни съм мъртъв.

Тогава тя се засмя и започна да се реши.

Докато се решеше, той я рисуваше на парче глина с въглен и шило. Беше вързала косата си във вид на шлем.

risunka_na_glina.png

— Не те обичам, Аркадий — каза му тогава, като си играеше с маслиново клонче, — обичам друг.

— Кого?

— Не зная. Никога не съм го виждала. Само го чувам. Той вика от своя сън с някакъв странен глас, който не е твоят и който ме плаши ужасно. Преди няколко вечери познах този глас, докато се любехме. С този глас той се обажда от теб, когато правим любов. Него обичам, а не теб, Аркадий. Ако ти ме загубиш, ще ме загубиш в себе си, а не в мен.

При тези думи той я нарисува от другата страна на глиненото парче в цял ръст с маслиново клонче в ръце. Като видя, че е тъжна, я взе в скута си и я утешаваше с монети. На сребърна монета й показваше лъва, което значеше, че монетата е в обращение в областта на Сингидунум, където е разположен IV легион на Флавий, показваше й къде се означава на парата годината по местното датиране и как от монетата може да се прочете къде е лята, дали я е пуснал в употреба монетният двор на Сисций, Стоби или Виминациум. Тъкмо когато й показваше бика, изобразен на една медна монета, и й обясняваше, че това е знакът на VII легион на Клавдий, Микаина си помисли, че лъвът всъщност е домът на Слънцето, а бикът — Венериният дом, и заспа.

Изчака, докато стадото на нейните зашумели сънища се обърна в бяг някъде на запад, и тогава с целувка измъкна от тялото й недосънувания сън. Тя заплака и се събуди, но той вече имаше плячката и виждаше ясно всичко:

В Микаининия сън витаеха два чудни краища на звук, а после се появи сандъче, отвори се и на капака му бяха изписани няколко златни думи и цифри, които Аркадий прочете, но не разбра:

ibm_microprocessor.png

На сутринта Микаина го попита какво е видял в нейния сън, но сънят й не значеше нищо за него. И това й каза. А после той отвори вратичката на Микаининия кафез и пусна на свобода всички сънища. И нейния с тях.

VII

— Докато живеехме бързо, времето течеше бавно и бяхме по-бързи от него. Сега живеем бавно, а времето ни минава бързо… Стига мързелуване, Микаина! Приготви се, утре отиваме във Виминациум! — каза Аркадий, щом се заесени.

Свали от стената дървения ключ и отиде на пазара да го продаде. Когато се върна, Микаинините прекрасни „рокли за къщата“ бяха намъкнати на тяхното мъничко жилище. Викна, но никой не се обади. Разкъса плата, влезе, но вкъщи нямаше никой. Микаина беше изчезнала. Намери само халката, хвърлена на леглото. Досети се за бедата, изтича на пазара, човекът, комуто продаде дървения ключ, вече не беше там.

Напразно разпитва два дни, а на третия му казаха, че човекът, който бе купил дървения ключ, се качил на сала. И че с него имало някакво момиче. Аркадий се отправи веднага към реката, но видя, че хората бягат на тълпи от водата. От оттатъшната страна на Данубиус варвари слизаха на големи орди на брега и се готвеха да преминат границата. Добре се виждаха и те, и конете, и кучетата. И жените, които водеха пленени. За тях беше известно, че не знаят какво е това война. Едновременно ту грабеха и палеха, ту хващаха в плен, ту убиваха или пък спяха с жените, които улавяха по пътя. И то всеки където и както му текнеше. Не можеше да се воюва срещу тях, бяха като потоп, можеше само да се побегне и да се изчака, докато сами се оттеглят.

Аркадий остана още един ден, без да знае какво чака, а после реши въпреки всичко да премине реката и да потърси Микаина дори между варварите. Знаеше, че IV легион на Флавий не възнамерява да защитава тази част на територията, и въпреки това с парите, които бе получил за дървения ключ, купи меч и слезе на брега. Искаше да се прехвърли, но салът беше на отсрещната страна. Той и шепата хора, които още не бяха побягнали, стояха в калта и се вторачваха на север. Тогава се видя как на отсрещния, варварския бряг един конник пришпори жребеца си покрай брега и го подкара към закотвения сал. Без да спре да язди, той пое по течението, което го носеше право към мястото, където стоеше Аркадий с меча си и група хора край него. Виждаше се как течението носи сала и самотния конник на него. Изведнъж той размаха над ушите на коня извадена сабя и Аркадий разбра, че варваринът носи огън през водата. На сабята, обърната с плоската страна, държеше седем запалени лоеници. Щом дойде на римския бряг, варваринът пришпори коня и полека слезе от сала между насъбралия се народ, запазвайки и седемте пламъчета на сабята си. Веднага се усети, че вони на свинска мас. Като приближи до Аркадий, който държеше изваден меч, варваринът извика „хоп!“, измъкна сабята изпод лоениците, преполови ги всичките във въздуха и пак ги понесе на сабята си, без да ги изгаси.

Тозчас Аркадий и всичко живо на брега хукна в безумен тридневен бяг и чак до Виминациум не се спря никой.

— Смотаняк като мен може и на кора хляб да се пореже — шепнеше Аркадий бежешком.

Пътем чу от един млад човек, че наблизо живее прочут учител, който имал школа край една тъкачница за сукно и платно. Отиде, изпълнен с любопитство, и го намери обкръжен от множество ученици, дошли от различни краища. Слушаха уроците с удоволствие и Аркадий се присъедини към тях да види какво ще стане. Школата беше под открито небе, учеше се по време на разходки. Имаше уроци по поетика, реторика, метафизика. Учителят беше завладял всички. Въпреки това за своя изненада Аркадий забеляза, че учениците понякога се пръскат. За да си припечелят издръжката, се наемаха да работят при сукнаря. Така постъпваше от време на време и той, принуден от неволята. А понякога тайно изваждаше от вързопа си глиненото парче с образа на Микаина, онзи, който беше изрисувал с шило, и го гледаше. Някои от по-големите и силни ученици тези дни минаха на постоянна работа при сукнаря и напуснаха вече почти завършеното учение. Като видя това, Аркадий попита учителя защо не опита да ги задържи.

— Да ги задържа ли? — отвърна учителят. — Ами че и аз съм нает от сукнаря да отворя школата, така че сукнарят винаги да има измежду учениците достатъчно работна сила на разположение.

Тогава и Аркадий напусна школата и отиде във Виминациум.

Във Виминациум намери своя познайник от сала. Над рамото му все още летеше жълтата пеперудка.

— Cras, eras, semper eras — каза робът, като се смееше, и отведе Аркадий при отговорника, показа му ключа, който беше отлял Аркадий, и така приеха пришълеца в монетарницата да мери плочките, от които ще се леят медните пари.

На Аркадий му допадаше тази работа. Беше прилежен и след смъртта на неговия познайник му дадоха да лее вместо покойника бронзови монети, пременени в сребърна обвивка. Това се наричаше nummi mixti.

В това време Аркадий вече беше оженен и имаше дъщеря Флацила. Това стана случайно. Една вечер в един тесен проход някакво момиче, бързайки, завъртя задник пред него и той я ощипа по гръцки начин по дупето. Тя изпусна възглавницата за пазене на душата, която носеше, и зашлеви Аркадий. На него му се стори, че позна в плесницата онази Микаинина плесница от сала. Като нямаше време да проверява, той повали момичето и му направи Флацила. Оттогава тримата живееха във Виминациум. Това не измени почти нищо във всекидневния му живот, но той, живеейки край жена си и малката си дъщеря, разбра, че насън няма същия рожден ден като наяве. Насън тази дата бягаше в миналото с безумна бързина, отдръпна се хиляди години назад.

— Насън човек е по-стар, отколкото наяве — заключи Аркадий тези дни. — Насън имам опита на целия човешки род, а наяве — само собствения си опит на отделното лице, освободения от царска служба Аркадий. Сънищата от миналия век се различават от сънищата на това столетие, защото моите са натоварени с точно сто години минал живот повече. Сънищата, които сънува нощем император Траян Деций, са натоварени с цели триста години живот повече, отколкото са били сънищата, които е сънувал Юлий Цезар.

И тогава той заключи:

— Насън сме по-стари, отколкото наяве, и в съня сме направо безсмъртни. Насън придобиваме вечен живот. Но нашето безсмъртие тече срещу течението, почва преди раждането и се разширява, бягайки в миналото. Насън човек става безсмъртен на обратно.

И той се сети отново за Микаина, която твърдеше, че ни е обещан вечен живот в бъдещето, че безсмъртието на човек започва след смъртта и че вечността стои пред нас, а не зад нас. И това не му даваше мира. Микаина продължаваше да му е постоянно в ума.

Затова когато имаше време, Аркадий ходеше по пазарищата, слушаше разговорите на хората и разпитваше някой не е ли виждал някъде дървения ключ. И момиче с дълга черна коса. Търсейки сведения за Микаина, слушаше разни хора по пазарища и улици. Един можеше да измисля чудесни разкази, но ги разказваше неумело. Друг пък не умееше да измисля разкази, но чудесно разказваше чужди разкази. Трети не умееше нито едното, нито другото, но всичко, което разказваха по панаирите онези двама, беше за този третия. Тъкмо един такъв, от немтурите, но известен и описван, носеше шапка от рибя кожа и каза на Аркадий, че в някакъв храм на брега на Понт видял на стената окачен дървен ключ. Сега Аркадий спадаше към работилницата, която лееше пари в калъпи. Това не беше кой знае колко интересен занаят. Този начин много по-често се използваше за изработка на фалшиви пари, освен това монетите излизаха нечетливи и на Аркадий не му допадаше да работи в тази работилница… Така че не се колеба дълго. Прости се със семейството си и отплава по реката към Понт Еуксини да търси Микаина.

VIII

Напяваше си на двукормилната лодка песента за рибата, когато при него дойде момиче с шапка от рибя кожа. Сякаш беше привлечена от песента. Веднага забеляза, че гърдите à имат огромни пъпки, на които носеше пръстени, като да бяха пръсти. През тези пръстени на сини сълзи капеше мляко. Момичето се усмихна на Аркадий и усмивката й проби бузите. Той понечи да я прегърне, но тя го отклони, казвайки, че има кръв в себе си. Той помисли, че е разбрал, но момичето добави, че е свещеници и че това е Божа кръв.

— Sangreal — добави тя. И извади от устата си мъничък червен камък.

— Какво е това? — попита той.

Тогава свещеницата му разказа повест за камъчето. Това било „кралски камък“, по-точно вкаменена Божа кръв. Вече почти триста години свещеничките наследявали от поколение на поколение такива камъчета. Държали камъчетата в устата си по време на обредите в храма и през тях изговаряли молитвите. Поради това някои камъчета били съвсем излизани и малки, а други, по-рядко използвани, били по-големи. Най-високо се ценял един мъничък червен камък, пазен в един храм в Палестина. За него се смятало, че е принадлежал на някаква свещеница по име Магдалена. Тя починала отдавна в Галия, но преди да се отправи по дълбокото море в родината си, оставила камъка, чрез който се молела…

Щом чу разказа, Аркадий попита момичето за храм с дървен ключ на стената и тя му каза, че знае за такъв храм и че той е на прав път.

Като слязоха, спътницата на Аркадий му показа един хълм, под който може да се наспи насън.

— А заспиването насън — каза — донася будене в някой друг живот.

След това се напиха с топла шипяща вода — вода на познанието, видяха вратата, през която който мине, умира след четирийсет дни, и бакъреното гумно, по което вършееха жито десет коня. Когато се сбогува със спътницата си, във въздуха над водата видя една скала, която висеше вече хиляда години, защото Соломон бил наредил на демоните да я държат там. А същата такава скала на брега лееше вода, където и да я преместеха.

Обаче Аркадий не намери храма по описанието, което му бе дадено. На споменатия бряг нямаше никакъв храм. Някакви случайни минувачи му казаха, че храмът е под земята. Щом се спусна, видя — на стената на храма наистина бе окачен дървен ключ. Само че беше много по-голям от ключа, който Аркадий бе продал, преди да излезе от Виминациум. В началото разпитваше из околността, а после и в самия храм свещеничките няма ли между тях момиче на име Микаина. Казаха, че няма и че напразно я търси, ако тя се е обрекла за свещеница. Казаха още, че ще му дадат да яде.

Отчаян и уморен, принесе в храма жертвоприношение, както правеха другите, седна при дървената маса и зачака времето за обяд. Най-напред изнесоха четириножник и на него един запален светилник. И в една чашка пшеница, в пшеницата забодоха седем пръчици, увити в прежда. Тогава Му дадоха купичка и в купичката сипаха сос от вино и мерудия с хайвер. Още по миризмата го позна.

— Наистина между устата и залъка може много нещо да се случи! — мина му през ума, защото това беше яденето, което приготвяше Микаина.

Изтича като луд при свещеницата, която му бе казала, че в храма няма Микаина, заклинаше я да го допусне до онази, която търси. Като видя, че е напразно, почна да вика Микаина, да пее песента за рибата и най-сетне, капнал от умора, рухна под едно дърво, все така с купичката в ръка.

Останалите посетители на храма го гледаха учудени. Забеляза, че по пътя му мнозина имаха усмивки, които много си приличаха една на друга. Микаинините усмивки бяха това.

„Така е, помисли той, защото Микаина е минала тук и е посяла своите усмивки, та сега покълват по лицата на минувачите, които е срещнала…“ Забеляза един мъж и момиченце, което му заприлича на Микаина, и за миг помисли, че може би и те са дошли да търсят и видят Микаина.

„Да не би това да са мъжът и дъщерята на Микаина?“, попита се той. Момиченцето го погледна през усмивка, която някак беше по-стара от него самото и пробиваше бузите му… Аркадий искаше да ги заговори, но старецът тъкмо тогава викна „Я виж!“, наведе се и изрови от пясъка пред краката на Аркадий пръстен с голям зелен камък.

— Този добър човек и аз намерихме пръстен! — каза непознатият на детето до него и добави, обръщайки се към Аркадий: — Хайде да делим! Ти вземи пръстена, защото е намерен при твоите крака, а на мен, тъй като го намерихме заедно, за отплата ми дай за моята половина от пръстена един сребърник.

Аркадий се смути, защото отбираше от всякакъв вид ковани предмети и от пръв поглед разбра, че пръстенът е имитация без стойност, който непознатият носи в шепата си и уж го намира в пясъка, за да измъкне пари от лековерните. Това го натъжи, защото разбра, че от такъв измамник, дори и наистина да бе мъж на Микаина, не би могъл да получи достоверно сведение.

Тогава край тях мина онази свещеница, с която вече два пъти беше разговарял. На главата си носеше шапка от рибя кожа. Каза му:

— Да не заспиш под това дърво. Който заспи тук, ще спи седемдесет години. И не се безпокой повече за своята Микаина. Ако е тръгнала след Божия син, тя е щастлива и е станала негова невеста.

И свещеницата показа дървения ключ, който висеше в подземието на храма.

— Неговият знак е риби, затова твоята Микаина е сложила на главата си шапка от рибя кожа, каквито носим и ние, останалите, и никога вече няма да бъде Микаина. И не може повече да бъде твоя невеста. Сега нейният жених е и Бог, и крал, и ключ на бъдещето… Не зная къде е сега твоята Микаина — добави накрая свещеницата, — но е сигурно, че тя чува другояче, а не като теб… И гледа бързо като всички жени. Гледа по-бързо от вас, хората. Тя вижда бъдещето. Затова мисли за своята Микаина като за онази смокиня, от която се учи притчата — когато клоните й се подмладят и разлистят, значи, че лятото е близо…

— Ами аз? Какво ще стане с мен?

— Сложи и ти шапка от рибя кожа на главата си и се посвети на Микаининия Бог!

— Но аз търся Микаина, а не бог! Какво е това бог?

— Бог е любов!

— Откога Венера е станала мъж? — отсече Аркадий и тръгна да търси лодка за връщане.

На лодката се намери онзи човек с дъщерята, когото бе забелязал в храма. Тогава Аркадий намисли да измъкне сведение за Микаина от непознатия и момиченцето, без да пита нищо. Погали детето и понечи да му помирише дланта, дано по миризмата на дланта на бащата или на детето познае Микаинината пот и масло, но тогава се изненада, защото момиченцето му напипа члена под наметалото и за миг го изправи умело.

— Иди сега при моя татко — прошепна му, — но после ела и при мен, защото всички отиват тутакси при татко, а аз оставам без нищо.

В този миг Аркадий усети на рамото си твърдата длан на непознатия, който го попита какво иска от дъщеря му. Аркадий се сбърка съвсем и едва измърмори въпроса си:

— Добри човече, познаваш ли Микаина?

Онзи се разсмя така, че усмивката му раздалечи ушите, и Аркадий предугади, че тази усмивка, която пробива бузите и раздалечава ушите, е отговор на Микаинината усмивка, че тя е белязала с тази усмивка непознатия, който каза:

— Може и да съм познавал Микаина, но кой твърди това? Ако бъдеш любезен с мен и ме издоиш добре, може и да ти кажа.

И неговата ръка плъзна също така под наметалото на Аркадий.

— Аз имам два леви крака — говореше, ровейки с ръка все по един начин, — аз ловя и укротявам пространството като див кон…

Докато непознатият дишаше тежко под него, Аркадий се опитваше да познае Микаининия мирис и пот в неговото тяло, решен, ако ги подуши, веднага да се върне на Понт или да иде на която и да е друга страна, където би го упътил непознатият, окажеше ли се даже малка следа от надежда, че може да срещне Микаина…

Но всичко беше напразно. Под чужденеца нямаше Микаинини следи или миризма. Мъжът миришеше на други хора, но не и на Микаина. Аркадий не намери и тук това, което търсеше, докато онзи търсеше това, което намери… Аркадий го отблъсна, при което непознатият каза укоризнено: — Нима не ме позна? Аз съм Микаина! Моят мъж и баща на това дете, Ибик, загуби главата си. Варварите му я отсякоха. И аз слязох в подземието, което е на устието на Истър. Тъкмо тук, където плава сега нашата лодка. Търсих от бога Хадес главата на моя мъж… Даде ми я. И се върнах на този свят при своето дете с главата на своя любим на раменете вместо със своята глава. Това на мен е Ибиковата глава. А моята, тоест Микаинината, глава остана под земята…

Така продължаваше да лъже непознатият.

Беше нощ, чуваше се как на брега кучетата лаят със сключени челюсти насън. Седейки в своята болка като в лодка, а в лодката като в проказа, Аркадий си помисли, че душата на човек е като ястията, има различни, студени и топли, някои души са люти и чорбаливи като грах, някои са като заешко на зеле, а някои са като капка гъст мед…

Неговата в момента беше обикновена помия. И тъкмо тогава Микаина му се яви насън, прегърна го, превърна го отново в самец и му взе малко мъжко семе.

„Може би — помисли той на сутринта с облекчение, — може би от това семе някъде тя прави нашите деца.“

IX

Като си пристигна вкъщи, във Виминациум, Аркадий намери монетния двор затворен. Не работеше вече. През втората година от своето управление римският император Галиен го беше затворил. Понеже монетният двор не заработи и следващата година, Аркадий се пресели със семейството си в Стоби, в леярната на местни монети. Сега работеше с клещи. Долната челюст на клещите имаше вдлъбнат калъп, а горната — изпъкнал. След като приготвеше и премереше медните плочки, Аркадий ги загряваше, докато станат ковки. Тогава ги слагаше в клещите, стягаше и удряше по клещите, ковейки по този начин бакърените монети.

Сякаш всичко беше наред с него, но жена му знаеше, че понякога насън мъжът й за миг побелява напълно и след миг-два цветът на косата му се връща отново. Като че това беше краткотраен прилив на старост, отзвук от временен страх насън, който по никакъв начин не можеше да избие на повърхността и да проникне в действителността.

Една нощ той се събуди ужасѐн. Този път Микаина му се яви насън и го попита:

— На колко години сме ние двамата?

Той пресметна, че двамата имат точно сто години, но не това го уплаши. Разбра, че вече не е във Виминациум, а в Стоби, и че сега Микаина, ако поиска, дай, боже, да го потърси, няма да може да го намери. Тя не знаеше вече къде е той.

Аркадий реши веднага да предприеме нещо. Този път поиска да вае образи за коване на монети. Сложи пред себе си глиненото парче, на което някога с въглен и шило беше нарисувал Микаина, и почна да пренася образа на калъпите. От бакърените монети, ковани в Стоби, из царството се пръснаха профилите на Микаининото лице на женските фигури, които олицетворяваха Съгласие (Concordia), Щастие (Fortuna) или Плодородие (Abudantia). Като чу, че във Виминациум монетарницата работи отново, се върна със семейството си и веднага се нае да приготви калъп за монета, която изобразява царицата на цар Траян Деций. Херния Етрусцила доби Микаинините черти и коса, сресана по Микаининия начин.

moneta.png

На ръба на монетите Аркадий поставяше както обикновено знак за мястото, където е излята парйта. Така Микаина, като познае своя образ на монетата, би могла да разбере, че ги сече Аркадий, а ако поиска да се върне при него, винаги би могла да узнае къде се намира Аркадий.

Но тази поща като че не стигаше до целта си. Монетите с Микаининия образ се пръснаха от Стоби, а после от Виминациум по царството, но всичко беше напразно. Годините минаваха, а от Микаина нямаше ни вест, ни кост.

Изглеждаше десет години по-стар, отколкото беше, но вече не се променяше, като че стоеше някъде в бъдещето, чакайки самия себе си и своите години да го настигнат. Често си служеше с едно особено упражнение. Опитваше се да прекъсне от корен всяка своя мисъл, щом се появеше. Една току-що родена мисъл убиваше с друга своя малко по-стара мисъл. Сякаш с камък разбиваше камъка. Така постепенно остана гол пред сетивата си. Сега миризмите, картините, звуците и допирите убиваха неговите мисли…

„Мислите са само подправка на душата“, заключи той и започна отново както някога на младини да чете. Сякаш търсеше нещо. И го намери. В мозайката на една вана прочете следните думи: „Sic ego non sine te, пес tecum vivere possum.“ И чак привечер ги разбра, превеждайки ги на гръцки: „Така аз не мога да живея без теб, нито с теб.“ Думите от ваната се обръщаха тъкмо към него и говореха за неговата съдба.

Тогава с Аркадий се случи нещо, което той не можеше да види. Над лявото му рамо се появи малка червена пеперудка. И не се махна вече. Следваше го като куче, но Аркадий не я забеляза, защото той единствен не можеше да види пеперудката. Но я забеляза дъщеря му Флацила.

Наскоро след това някакъв човек донесе и предаде на Аркадий едно кълбенце с червена прежда. Беше пролет, беше нощ, чуваше се как някъде някаква робиня учи птица да говори. Птицата беше некадърна и трудно и погрешно повтаряше зададените думи.

— Това кълбенце прежда ти праща Микаина — каза непознатият. — Това е единственото, което е останало след нея. Тя умря преди десет дни.

— Къде? — попита Аркадий, но не получи отговор.

И непознатият не знаеше. Само изпълнявал поръчката на свой приятел, който го помолил за услугата, щом и без това отивал във Виминациум…

X

Така Аркадиевото издирване угасна от само себе си. Отиде на брега на Данубиус в хана, където някога бе седял с Микаина след случката на сала, гледаше дървените фигури на патици, кокошки и зайци, дървените яйца, яребиците и прасенцата, които стояха из кръчмата, за да покажат какво може да се получи за ядене, и не намираше утеха. Мъката продължи упорито и дълго като болест и Аркадий заряза работата в монетния двор.

„Cras, eras, semper eras!“, шепнеше си.

Най-накрая се върна със семейството си в Медиана, почувства, че душата няма тежест, че не може да падне като камък, ако я изпуснеш, нито да излети като копие, когато го мятат в небето. Не знаеше какво ще прави с нея. Понякога отиваше на реката, която тече край Найсус, и чакаше, когато в четвъртия час на следобеда вятърът за миг щеше да спре водата. Тъгуваше тук, после го заболяваше глава малко преди блатото и мочурището да започнат да разнасят смрад на умрели треви. Взе една от монетите с Микаининия образ и я строши на две, за да я има и използва на онзи свят Микаина, защото това, което тук е счупено, на онзи свят е цяло. Така Микаина и в смъртта си щеше да знае, че Аркадий я чака.

Ранен и полуунищожен от отчаяние, една вечер усети, че настъпва „неговата нощ“, както би казала Микаина. Нощта на неговото очищение. И веднага разбра как да я използва. Беше есен. Гледаше как падат пред него листата и чу как същите тези листа зад гърба му шумолят, падайки. Отново беше на кръстопът и отново се молеше на Хеката, богинята на Луната:

„Боя се от празните градини, изгубени в моето сърце, до които не знам пътя. Защото не избирам аз птиците, които да кацнат на тях, и моите спомени стават по-стари от мен, потъват в миналото и нямам власт да ги задържа…“

Тогава проумя, че в човека най-бързо старее потта, а най-бавно старее душата. Неговата душа беше поне десет години по-млада от тялото му. Той беше на петдесет години, а душата му беше все още около четирийсетгодишна. За нея все още бяха живи онези, които за него отдавна вече бяха мъртви. Неговата душа все още „не знаеше“, че Микаина я няма. И отведнъж Аркадий започна да се отнася към Микаина като към жива. Взе ужасно да я мрази. Заради своя нещастен живот, за напуснатата си работа, за опустошеното огнище. Благодарение на тази омраза една сутрин той се измъкна от тъгата си като от болест, като от зимен сън. Укрепен, почти радостен, той обърна внимание на всичко около него, на жена си, видя я променена, почти непозната и изтича да види дъщеря си.

На влизане в стаичката й се вкамени. Стаята беше пълна с черна коса. Под тази коса като под шатра клечеше женска фигура с ръце, събрани във вид на раковина. На главата й имаше шапка от рибя кожа, а на стената пред нея висеше дървен ключ. Аркадий извика, разгърна косата и под нея видя своята дъщеря Флацила.

— Събраните ръце са онази дума, която сме забравили — каза му тя и се усмихна. Гледаше, без да мигне, пеперудката, която пърхаше над Аркадиевите рамене като снопче светлина.

Баща й раздели дланите. В тях имаше кълбенце червена прежда. Флацила го отмотаваше бавно под погледа на баща си и най-сетне, когато цялата прежда беше размотана, показа на Аркадий седем парички, които Микаина е криела в своето кълбенце. Онези парички, които той лееше, отпечатвайки образа на своята любов върху парите на римското царство.

Бяха шест медни и една сребърна пара. С отпечатан знак къде са излени.

Стъкленият охлюв
Предпразничен разказ

Читателят може сам да избере с кое от двете уводни заглавия ще започне този разказ и с кое от двете заключителни заглавия ще завърши четенето. От така избраните пътеки зависи какъв разказ ще получи и на кой изход ще стигне. Между другото, ако има желание, човек може да прочете този разказ повече пъти по различен начин. Останалото е работа на писателя.

Госпожица Хатчепсут

Госпожица Хатчепсут, продавачка в един магазин за дамско бельо, се събуди пак много късно и с усещането за самотност. Сънувала бе стомна с две гърла. В съня й виното се върза на възел и в раздвоени струи напълни едновременно две чаши.

Както обикновено в такива случаи, когато се почувстваше самотна, тя веднага знаеше какво трябва да направи. Първо погледна към реката. Този ден облаците не бяха успели да хвърлят мост над водата. Ветровете се вихреха срещу течението по десния бряг на Дунав и заприщваха устието на Сава. Привечер тръгна на работа. Работеше втора смяна и оставаше до късно вечер. Този ден при будката за вестници на ъгъла забеляза изискан господин в зимно палто с цвят на черен лак. Застана до него, протегна дясната си ръка с парите към продавача, а с лявата измъкна от десния джоб на господина първата вещ, която напипа там. В този момент продавачът й подаде вестника и тя напусна незабелязано мястото на кражбата. Господинът влезе в колата си с цвета на палтото му и изчезна.

Сега на госпожица Хатчепсут й оставаше по-леката част от работата. На Теразия тя извади от чантата си малко огледалце и се вдълбочи в него. Беше доволна от образа си, който видя в огледалото:

ogledalo.png

Жалко, че тази картина не може да остане тук. А кой знае, може и да остане? Впрочем поне подпис ще сложа. И целуна огледалцето, оставяйки на стъклото малко от червилото си. В подлеза на Теразия се качи на ескалатора и без да я усетят, пусна огледалото в чантата на една минувачка.

Работата беше завършена успешно и госпожица Хатчепсут си отдъхна. В магазина за дамско бельо, където работеше, влезе като преродена, като че с часове е била на масаж, в сауна или на изпотяване под уредите на някой стадион. Усещането за самота беше изчезнало както винаги след като постъпваше по този начин. Винаги същото. Едно нещо откраднеш, друго подариш. И то на различни хора. Без да избираш какво или на кого. Понякога, според случая, се налагаше да обърне реда на ходовете и първо да подари, чак тогава да открадне. Но този път всичко беше наред.

Много по-късно, чак когато се озова за миг сама в магазина, успя да погледне какво бе откраднала от джоба на господина с лакираното палто. Беше запалка. Скъпа и нова-новеничка. Още й се подаваше гаранцията от лъскавото кожено калъфче. На червената камилска кожа имаше обозначение МОЗИС III. Нещо като знак на собственика. А на капачето беше гравирано:

Ако ме щракнеш три пъти,

ще ти се изпълни едно желание.

Госпожица Хатчепсут не успя да разгледа по-подробно плячката си, защото в магазина влезе нов купувач. Тя хвана зад гърба си с лявата си ръка дясната за лакътя и го огледа.

Беше млад мъж с дънки, със синя риза и тъмно сако, с обувки от дълговлакнеста кожа. В ръцете си носеше шлифер и малка кутийка, увита в златна хартия, с панделка отгоре. Първото, което погледна, бяха джобовете му. Съвсем подходящи бяха, малко открехнати. Тогава разгледа и онзи, комуто принадлежаха джобовете. Беше странно прошарен въпреки младостта си. Имаше пет пътя, направени в косата му напряко, от ухо до ухо. Строен, с чудни очи.

„Този е късоглед и в съня си“, помисли тя и го попита какво желае.

Той остави шлифера и кутийката на масичката до нейното кресло и каза със стеснителен, топъл глас:

— Бих искал да купя нощница. Коледен подарък за жена ми. Тя носи четвърти номер.

„Топлината на такъв глас може да се усети нощем някъде високо между две женски крачки, които отекват в пуста улица…“, помисли, а каза:

— Тези номера са горе, на рафта — и притегли стълбичката. Качвайки се, усети неговия поглед върху себе си. Тя държеше този поглед на мястото, нависоко в бедрата, и като слезе, бутна с крака на стълбичката, която незабелязано наклоняваше, златната му кутийка така че тя падна от масата в креслото. Сега кутийката беше отделена от шлифера на посетителя. Надяваше се младият мъж да не забележи липсата й и да я забрави в магазина.

Но тогава той каза нещо толкова неочаквано, че тя остави стълбичката, където си бе, и се загледа в очите му. Като през вода се вглеждаше той през няколко хиляди години право в нея. Тези очи бяха сини от времената, през които я гледаха.

— Може би моето желание ще ви се види прекалено — каза той, — но не умея да купувам дамски нощници. Бихте ли я облекли? Така бих разбрал подходяща ли е или не. Жена ми има почти същата фигура като вас…

Ако не беше кутийката в креслото, госпожица Хатчепсут лесно щеше да отклони предложението. Но сега отговори:

— Не сте единственият, който иска това. Ще я облека в кабината и после ще можете да видите. Само преди това да махна тази стълбичка.

Като знаеше, че женският поглед винаги е по-бърз от мъжкия, госпожица Хатчепсут бутна леко младия мъж със стълбичката така, че й се удаде да пусне незабелязано запалката в джоба му.

Когато се появи в нощницата номер четири, забеляза, че дъхът му спря. В късогледите му очи прочете нещо като думите: „Тази нощ е трудна. Бременна е с нов разкошен ден!“

А го чу да казва тъжно:

— Знаете ли, сега и при най-добро желание не мога да купя тази нощница. Така прекрасно ви стои, че винаги щом я облече жена ми, вечер ще мисля за вас… А не върви. Сама разбирате, нали? Във всеки случай благодаря и лека нощ…

С тези думи той излезе от магазина, загръщайки се с шлифера, а госпожица Хатчепсут силно възбудена го изпрати с поглед по улицата. После все още с нощницата, с трескави пръсти разопакова златната кутийка, като запази хубавата хартия и панделчицата за всеки случай.

Вътре имаше нещо очарователно, чието предназначение тя не можа да отгатне веднага. Разкошен стъклен охлюв, пълен със сребърен прах и запушен с розов восък с фитил в средата. Беше нещо като декоративна свещ. Госпожица Хатчепсут понечи да я запали, но се сети, че е по нощница, че стои в магазина и че вече няма запалка.

Господин Давид Зенмут, архитектът

Тъкмо този ден разведената жена на младия архитект Давид Зенмут се почувства особено самотна. Веднага се сети какво трябва да направи. Първо погледна към реката. Този ден облаците не бяха успели да хвърлят мост над водата. Ветровете се вихреха покрай десния бряг на Дунав в посока, обратна на неговото течение, и заприщваха устието на Сава. Бившата госпожа Зенмут с трескави пръсти разопакова мъничката кутийка, увита в златна хартия. Вътре имаше нещо чудесно, чието предназначение там, в магазина за кристал, където го купи предния ден, не можа веднага да отгатне. Чудесен стъклен охлюв, пълен с розов прах и запушен с розов восък с фитил в средата. Беше нещо като декоративна свещ. Подарък за бившия й мъж. За миг поиска да напише нещо като посвещение върху черупката на охлюва, но се отказа. Нямаше доверие на езика.

Знаеше, че езикът е само карта на мислите, чувствата и спомените на човека. „Като всички карти — мислеше си — езикът е стотина хиляди пъти умалена карта на онова, което се опитва да изрази. Стотина хиляди пъти стеснена картина на човешките чувства, мисли и спомени. На тази карта моретата не са солени, реките не текат, планините са равни, а снегът по тях не е студен. Вместо урагани и ветрове там е нарисувана само мъничка роза на ветровете…“

Така, вместо да напише нещо, бившата госпожа Зенмут внимателно махна восъчната тапа, изсипа в тоалетната розовия прах от стъклената черупка на охлюва и на негово място сипа сребърен смъртоносен пясък от едно шишенце, на което пишеше: „Експлозив с голяма разрушителна сила. Запалително!“ След това върна внимателно в стъклената черупка восъчната тапа с фитил в средата.

След като охлювът беше отново в кутийката си, госпожа Зенмут уви подаръка в златната хартия и го върза с панделката.

— Давид положително няма да може да устои на това — промърмори, сложи кутията с панделката на чертожната маса, която до неотдавна принадлежеше на мъжа й, и излезе от жилището.

Младият господин арх. Давид Зенмут не живееше вече тук. След развода трябваше да си наеме отделно жилище, но чифт ключове от старото жилище, където сега живееше бившата му жена, се намираше все още у него. Той можеше да влезе, когато поиска, при условие, че в това време бившата госпожа Зенмут не е там. Можеше да гледа телевизия, да пийне нещо, но не и да отнесе каквото и да е. Такава беше уговорката. В противен случай, а жена му добре знаеше защо постъпва така, бравата веднага щеше да бъде сменена и полицията уведомена какво липсва от дома.

В този ден архитект Зенмут се отби по време, когато знаеше, че няма да завари бившата си жена. Изми си зъбите със старата си четка, изпи едно уиски със сода и седна. Но не го сдържаше. Мръкваше се, когато забеляза на чертожната си маса кутийката в златна хартия с панделка. Не можа да устои. Взе я, като че крадеше нещо, а всъщност действително я открадна. И излезе на улицата.

Поскита из града, като оглеждаше в коя гостилница да открадне още нещо, и търсеше сгода да разгледа вече откраднатата от бившата си жена вещ. Тогава през витрината на един магазин за дамско бельо съгледа нощници, наслагани на рафта. Без да се колебае, влезе. Младата продавачка там може би подхождаше на намеренията му. От опит знаеше — ако крадеш, трябва да го измамиш другия, преди да си му казал добър ден. След това е късно. Щом влезе, хвърли поглед на нощниците, наредени на рафта и сложени в кутии. Нито една не беше четвърти номер. Каза добър ден и остави нещата си на масата. Поиска да купи една нощница.

— Четвърти номер. Това е номерът на жена ми — каза той.

— Тези тук на рафта са номер трети. Четвърти номер е на полицата — каза момичето. Взе стълбичката и се качи да вземе търсената стока, а той се опита да задигне от тезгяха една нощница трети номер. Но момичето вече слизаше със стоката в ръце, в тесния магазин го бутна леко, като сгъваше стълбичката, и лъхна на опияняващ вносен парфюм. Това осуети опита му за кражба. Тогава той й каза стеснително:

— Знаете ли, не съм много опитен в тези неща. Бихте ли я пробвали вместо моята жена? Приблизително с еднаква фигура сте… Много бихте ми помогнали…

Тя го измери с поглед, тежък най-малко кило и триста грама. Но за негова изненада се съгласи. Влезе в кабинката да облече нощницата, а в това време господин арх. Давид Зенмут не устоя. При втория опит мушна в джоба си една от нощниците номер три, като остави на тезгяха акуратно затворената кутия, така че нищо не можеше да се забележи.

Когато момичето излезе от кабината по нощница, той си помисли, заслепен от вида й: „Като че виждам за пръв път. Когато ти се случи подобно нещо, е като да си видял някого в предишен живот. На такава жена си струва да построиш къща, да й бъдеш поклонник или каквото и да е, да й гледаш децата, да й станеш обожател или приятел…“

Така си мислеше. А каза:

— Знаете ли, не мога да купя тази нощница. Твърде скъпа е за мен.

И изхвръкна от магазина с плячката в джоба. Едва успя да си вземе шлифера.

Като обиколи няколко заведения, за да убие времето, след две-три дребни кражби на цигари около полунощ той намери пред къщи, или по-точно — пред наетото жилище, телефона си изхвърлен на стълбите. Поради неплатени сметки го бяха изгонили от квартирата. Отчаян, в съседното кафененце включи за миг телефонния секретар и изслуша обажданията. Имаше само едно. Обаждаше се бившата му жена. Гласът от кутията беше приветлив:

— Знам, че си идвал. Знам и какво си направил. Пак си откраднал нещо. Малката златна кутия с панделката. Но не се бой, не те обадих на полицията. Засега. Този път си взел само подаръка, който ти бях приготвила за Коледа…

На това място той прекъсна рязко съобщението и почна да си претърсва джобовете. Но кутията в златна хартия с панделка я нямаше никъде. Напрягаше си ума да си спомни къде може да я е забравил, но нищо не се сещаше. Още веднъж си претърси джобовете и тогава напипа нещо, чиято форма не можа да познае под пръстите си. Извади от джоба скъпа мъжка запалка в кожено калъфче, без да може да се сети как е попаднала тази вещ в шлифера му и кога и от кого я бе откраднал… На запалката пишеше:

„Ако ме щракнеш три пъти

ще ти се изпълни едно.“

Дъщерята, която би могла да се нарича Ниферуре

Отседна в най-близкия хотел, на сутринта нае нова квартира на кредит и някъде привечер тръгна да обходи заведенията, в които бе прекарал част от предишната нощ. Никъде нямаше и следа от неговия подарък, увит в златна хартия. Тогава се сети за момичето от магазина за дамско бельо. В първата книжарница купи тъмносин плик, напръскан със звезди, и сложи в него откраднатата снощи нощница. После отиде в магазина за дамско бельо и каза на продавачката, като й подаде подаръка: — Дойдох, госпожице, да се извиня. Вчера ви излъгах и това не е хубаво. Аз нямам жена и не исках да купувам нощница. Исках вас да видя в нощницата. Толкова хубаво ви стоеше, че нощес не можах да заспя. Едва дочаках да се отворят магазините и ви купих за подарък същата нощница.

— Не е същата — отговори момичето и се засмя, — тази е трети номер.

При тези думи младият мъж се тръшна в креслото. Беше разобличен. Най-сетне каза с отчаян глас:

— Да ви питам нещо между другото… Снощи не съм ли забравил при вас едно пакетче, увито в златна хартия?

— Пакетчето, увито в златна хартия? С панделка?

— Да, да!

— Не сте го забравили тук — каза момичето решително, — щях да го намеря и щях да знам, както винаги знаем и връщаме на купувачите, ако са забравили нещо при нас… Но сега аз да ви попитам нещо. Какво правите, когато на Бъдни вечер се чувствате самотен? Има ли начин неусетно да се изчезне от този свят?

Той я погледна изумено. Клепките й докосваха веждите и ги разбъркваха. От очите й се виждаше, че вечността е несиметрична. Попита я:

— Не сте ли имали някога дъщеря? Отдавна. Преди много, много години.

— Имате предвид преди четири хиляди години ли? Може и да съм имала. Но сега нямам. И затова съм сама по празниците. Искате ли да дойдете у дома на Бъдни вечер да я погледате малко?

— Кого?

— Ами тази дъщеря, която нямам. Ето ви моя адрес.

— С удоволствие — каза младият мъж, целуна продавачката по ухото и си тръгна. На вратата спря и добави: — Аз й знам името.

— На кого?

— Ами на тази дъщеря, дето я нямате. Казвала се е Ниферуре.

Декоративната свещ

Госпожица Хатчепсут обичаше животни, особено котки, вносни парфюми и вносни цветя. Но нямаше достатъчно доходи за своите слабости. Нямаше пари дори за някое „джобно куче“. За Бъдни вечер едва набави риба и юфка да я приготви със сливов конфитюр. За подаръци, разбира се, не можеше и да помисли. Като свърши подготовката за вечерята, се облече, спусна с черен молив вътрешните ъгли на очите си надолу, за да ги отдалечи от носа, а външните краища на клепките продължи с дебел молив почти до ушите. Около челото си върза лента. Горната й устна беше изрисувана равна, а долната — нарочно извита. Чувстваше се добре, доволна от вида си. Като пред някакъв завоевателски поход. Отиде до прозореца и погледна към реката.

— Облаците прехвърлиха водата — заключи тя.

После внимателно отви златистата хартия и извади стъкления охлюв. Не à харесваше сребристият пясък, с който беше пълна стъклената черупка. Извади внимателно восъчната тапа и изтърси в тоалетната съдържанието на охлюва. После изплакна черупката, подсуши я и я напълни със своя ароматен син прах за къпане. След това върна на мястото восъчната тапа с фитила. Охлювът пак можеше да се употреби като декоративна свещ и просветваше красиво със синята си утроба. Цветът на охлюва напомняше сега очите на младия мъж, чието посещение очакваше.

— Атлантида-синьо — каза момичето и се учуди на тези думи.

— Глупости — каза сама на себе си, — откъде знаеш, че това е „атлантида-синьо“?

След няколко минути стъкленият охлюв беше отново в кутията си, увит в златната хартия и вързан на кръст с панделката. Готов да бъде връчен като подарък.

В това време се звънна на вратата. Посетителят носеше вино. И топлия си глас. Тя го настани на масата и седна до него. Взе четири ореха и ги хвърли на четири страни, като прекръсти стаята. После извади от чекмеджето стъкления охлюв и му го даде.

— Това ти е коледният подарък от мен — каза и го целуна.

На него му светнаха очите. Трепетен като дете, разви златната хартия и извади стъкления охлюв. На лицето му се изписа учудване.

— Не е възможно да не си знаел какво има в кутийката? — попита госпожица Хатчепсут.

— Не знаех — отвърна той.

— Разочарован ли си?

— Да.

— Да?

— Не. Прекрасен е. Благодаря ти.

После я прегърна.

— И аз имам подарък за теб — добави с намерение да заглади малко работата. Извади на масата червено-бял плик, посипан с миниатюрни огледалца. Госпожица Хатчепсут разви подаръка и намери в пликчето вече познатата й запалка с гравирания надпис за изпълнение на едно желание. Госпожица Хатчепсут беше малко смутена от развоя на вечерта. Сега тя беше разочарованата. И за да заглади и тя малко работата, съобщи:

— Знам как се казваш.

— Откъде знаеш?

— Не зная точно откъде, но знам. И то отдавна. Може би зная това по миризмата. Казваш се Зенмут.

— Не може да бъде. Откъде ти хрумна? — попита и сложи охлюва върху сребърна чинийка, да го запали и да вечерят на свещи.

— Чудесно! — извика госпожица Хатчепсут, подавайки му запалката. — Моля те, запали стъкления охлюв, докато донеса вечерята.

Арх. Зенмут взе запалката и прочете гласно надписа върху нея:

„Ако ме щракнеш три пъти

ще ти се изпълни едно.“

— Ще стане, да знаеш, ще ти се сбъдне! Още тази вечер — добави тя, смеейки се.

Тогава той щракна веднъж и запалката се запали. Тя запляска с ръце. Той доближи пламъка до фитила на охлюва и го запали. Стъкленият охлюв заблестя на масата и се превърна в най-красивата декоративна свещ. Стаята като че се откъсна от основата си и се зарея в нежното кълбо светлина.

— Какво правиш? — извика тя. — Трябва да щракнеш три пъти!

— Защо да щракам три пъти, като запалих свещта от първия път?

— Ами така пише на запалката! Не знаеш ли? Всяко нещо, за да бъде чуто, трябва да се каже три пъти.

Тогава той щракна втори път и запалката изхвърли зелено пламъче, което тя дочака с гръмогласно „Браво!“. Когато запалката пламна за трети път, силна експлозия разнесе жилището и тях в него. Останаха само имената. Те могат да се намерят във всяка история на Египет (18-а династия).

Запалката

На Бъдни вечер арх. Давид Зенмут отново се отби в квартирата на бившата си жена, която му беше на път. Окъпа се там, изми си зъбите, среса си косата, седна и си хвана колената така, че заприлича на някакъв зар. Почина си няколко минути в това положение. За миг пожела да има в прегръдките си някакво малко създание, дете, може би момиченце, да го защитава и пази… След това извади от джоба си запалката и я сложи в червено-бяло пликче, поръсено с прах, направен от мънички огледалца. Изпи едно уиски и избра от барчето на жена си бутилка синьо италианско пенливо вино. Спря се на синьото дамско шампанско „Блу“, онова, сладкото, с означение „мускат“, а не мъжкото, с надпис „брут“. Като увиваше бутилката в бяла хартия, си помисли, че виното е постоянен болник като жена, а умира като мъж и само някое рядко вино надживява човешкото време…

На бележката от продавачката на дамско бельо прочете адреса й и отиде там, като носеше шампанското. Тя го посрещна с посипана по пода на стаята слама и го прегърна, подавайки му кутийка в златна хартия с панделка.

— Не е възможно! — възкликна той.

— Моят коледен подарък за теб — каза тя.

Той я погледна смутен и помисли, че мракът в очите й е слязъл от небето да пренощува тук. Само звукът на евтините й гривни със звънчета струваше повече от най-скъпото куче.

Разви златистата хартия и за свое удивление намери вътре само една подходяща за момента свещ за еднократна употреба във вид на някаква черупка, пълна със син прашец.

„Значи бившата ми жена наистина умее да обиди човек. Това ми било подарък!“, помисли си той.

— Разочарован ли си? — попита продавачката на дамско бельо.

— Не. Напротив — отвърна, извади от джоба си пликчето на червени и бели линии и го подаде на момичето. — И аз ти донесох подарък.

Тя извади от пликчето познатата й запалка, която бе откраднала преди няколко дни от господина с лакираното палто.

— Чудесно, тъкмо нямах запалка!

Тя прегърна и целуна арх. Давид Зенмут, като добави:

— Запали стъкления охлюв, докато донеса вечерята!

— Какво пише на нея? — подхвърли, докато шеташе около яденето.

— На кое?

— На запалката.

— Имаш предвид упътването за употреба ли? Не знам. Изхвърлих го. За какво ти е упътване за употреба на запалка?

— Ама не, питам какво пише на самата запалка!

— Не си спомням, чакай да видя…

Тогава тя го изпревари и издекламира по памет:

— „Ако ме щракнеш три пъти подред, ще ти се изпълни едно желание!“ Не пише ли това?

Арх. Давид Зенмут се изуми още веднъж тази вечер. Изобщо не можеше да се сети кога бе откраднал от продавачката на дамско бельо и запалката. А ако не беше нейна, откъде щеше да знае какво пише на нея. За нощницата трети номер знаеше, но че й е откраднал и запалката, това не можеше да си обясни.

Несъмнено нещата с подаръците бяха тръгнали наопаки. Нещо трябваше да се направи, за да не пропадне вечерта. И той подхвърли първото, което му дойде на ум:

— Аз знам как се казваш!

— Наистина ли? — отвърна продавачката на дамско бельо. — Откъде знаеш?

— Не знам откъде, но зная. Ти се казваш Хатчепсут.

— За пръв път някой ми казва това — отвърна тя и сложи стъкления охлюв върху сребърната чинийка, която беше в средата на масата.

Арх. Давид Зенмут щракна тогава запалката. Първия път тя хвърли хубав синкав пламък. И господин Зенмут запали стъкления охлюв. Светлината се разля по масата, озари стаята. Златна светлина имаше навсякъде, дори в техните усти. Това се виждаше, щом проговореха.

— Щракни още веднъж — каза тя, — три пъти трябва.

И втория път запалката се прояви добре. Но не и третия път. Засече.

— Няма значение — каза арх. Зенмут на госпожица Хатчепсут, — няма да ми се изпълни желанието.

— Ще се изпълни, и още как — каза тя и целуна своя архитект Давид Зенмут така, както никой никога не бе го целувал.

Под тази дълга целувка на пода, в сянката на масата, лежеше захвърлено упътването за ползване на запалката:

„ВНИМАНИЕ! ОПАСНО ЗА ЖИВОТА! Да се държи далече от огън. Това не е запалка. Това е оръжие със специално предназначение. Динамитният пълнеж в него се активизира след третото поредно щракване на изделието.“

За автора на таза книга
Автобиография

Аз съм писател от вече двеста години. В далечната 1766 година един Павич е публикувал в Буда своя стихосбирка и оттогава се смятаме за писателска фамилия.

Роден съм през 1929 година на брега на една от четирите райски реки в 8 и 30 сутринта под знака на Везни (втори знак — Скорпион). Змия според хороскопа на ацтеките.

За първи път ме бомбардираха, когато бях на 12 години. За втори път — когато бях на 15 години. Между тези две бомбардировки се влюбих — също така за първи път, и под германска окупация научих принудително немски. Крадешком обаче научих и английски от един господин, който пушеше ароматен тютюн за лула. В същото време за първи път забравих френски (после го забравих още два пъти). Най-сетне, в един кучкарник, където се озовах, бягайки от англо-американските бомбардировки, един руски офицер емигрант започна да ми преподава руски от стихосбирките на Фет и Тютчев. Нямаше други руски книги. Днес мисля, че ученето на езици беше своеобразното ми претворяване в различни омагьосани животни.

Обичал съм двама Йоановци — Йоан Дамаскин и Йоан Златоуст (Хризостом).

Много повече любови съм изживял в своите книги, отколкото в своя живот. С едно изключение, което продължава още. Нощем, докато спя, ми се лепи сладко и по двете бузи.

До 1984 година бях най-нечетеният автор в своята страна, а оттам нататък — най-четеният.

Написах роман във вид на речник, друг — във формата на кръстословица, трети — във вид на воден часовник и четвърти — във вид на ръководство за гадаене по картите таро. Старал съм се колкото може по-малко да преча на тези романи. Смятам, че романът е рак. Живее от своите метастази. От ден на ден все по-малко съм автор на собствените си книги и все повече — автор на бъдещите, които може би никога няма да напиша.

За мое удивление книгите ми досега са преведени 66 пъти на различни езици. Накратко, аз нямам биография. Имам само библиография.

Френските и испанските критици отбелязаха, че съм първият писател на XXI век, макар че живях през XX век, когато трябваше да се доказва невинността, а не вината.

Най-големи разочарования в живота са ми донесли победите. Победите не могат да се изплатят.

Знаех, че не бива да докосвам живите с ръката, с която насън съм докосвал мъртъвци.

Никого не съм убил. Но мен ме убиха. Много преди смъртта. За моите книги би било по-добре да им е автор някой турчин или германец. Бях най-известният писател на най-омразния народ в света — сръбския.

Мисля, че Бог ме е осенил с безкрайна милост, като ми е дарил радостта от писането, но в същата мяра ме е и наказал тъкмо заради тази радост.

XXI век за мен започна в Белград под бомбите на НАТО от 1999 година.

Милорад Павич

Допълнителна информация

$id = 8638

$source = Моята библиотека

Издание:

Автор: Милорад Павич

Заглавие: Стъкленият охлюв

Преводач: Христиана Василева

Година на превод: 1999

Език, от който е преведено: сръбски

Издание: Първо издание

Издател: Издателска група „Агата-А“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2000

Тип: роман

Националност: Сръбска

Печатница: Светлина АД — Ямбол

Редактор: Константин Оруш

Художник: Илко Грънчаров

Коректор: Димана Илиева

ISBN: 954-540-017-X

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5940

Бележки

[1] Гладко или скулптирано пространство между дълги или прави линии над входна врата или фасада на сграда. — Б.пр.

[2] Орнамент, вид архитектурна украса. — Б.пр.