Винаги когато се завръщам от експедиция в чужбина, се вълнувам много, щом зърна отново зоопарка: новите построени по време на моето отсъствие клетки, които преди това са съществували само на чертежи; новопристигналите животни; тези, които вече имат поколения; нестройните весели приветствия на различните животни, които ме познават и се радват, че ме виждат отново. Изобщо подобно завръщане у дома е безкрайно приятно и вълнуващо.
Този път обаче, след завръщане от едно доста продължително пътешествие из Австралия, Нова Зеландия и Малая, открих с ужас, че моят безценен зоопарк има запустял и занемарен вид. Освен това скоро разбрах, че се намирам на границата на банкрута. Нещо като че ме блъсна в главата — толкова много труд и средства бях вложил в него. Вместо да си почина след трескавото пътешествие, без каквото и да е протакане трябваше да се заема да помисля как да спася зоопарка.
Естествено, преди всичко поех ръководството в свои ръце, а мястото на заместник-директор предложих на Джереми Молинсън, който работеше при мен още от основаването на зоопарка. Неговата безгранична почтеност и дълбока любов към животните, за които се грижеше, ми бяха отдавна познати. Освен това той бе работил във всички отдели на зоопарка и следователно познаваше повечето от проблемите. Молинсън прие предложението ми и аз си отдъхнах с безкрайно облекчение. После свиках на съвещание ръководителите на останалите отдели и им обясних положението. Казах им, че е повече от вероятно зоопаркът да бъде затворен, но че ако те са готови да останат с мен, да се хванат здравата за работа, и то почти даром, има все пак някаква възможност да го измъкнем от блатото. За тяхна чест всички се съгласиха. Най-сетне се уверих, че животните няма да страдат, а ще бъдат добре гледани.
Следващата ми грижа бе да се опитам да намеря добър административен секретар. Работата не се оказа толкова лесна, колкото изглеждаше. Дадох обявление във вестника и посочих като основно изискване владеенето на стенография и машинопис, а най-главното — на счетоводство. За моя изненада рукна цял поток от кандидати. След като поговорих обаче с тях, установих, че половината не знаят колко прави две и две, а само неколцина бяха виждали през живота си пишеща машина. Един младеж дори си позволи да ми заяви, че кандидатствува, понеже смята, че ще овладее работата на място. Поговорих с двадесетина такива слабоумни и започнах да губя надежда. После дойде редът на някоя си Ката Уелър. В кабинета влезе с танцова стъпка дребна и закръглена жена със святкащи зелени очи и утешителна усмивка на лицето. Тя обясни, че току-що преместили мъжа й в Джърси и била принудена да напусне работата си в Лондон, с която се занимавала вече цели седемнадесет години. Да, естествено, владеела счетоводство, стенография и машинопис. Двамата с Джеки се спогледахме. Разбрахме инстинктивно, че чудото стана: намерихме точно това, което търсехме. И така само след няколко дни Ката Уелър постъпи на работа и се зае да внася ред в безпорядъка на счетоводството, създаден през моето отсъствие.
По онова време зоопаркът имаше два дълга: двадесет хиляди лири, които бях взел за нуждите на първоначалното строителство, и към четиринадесет хиляди лири — от преразходи и текущи дългове. Следващият ми проблем, и то, разбира се, не най-лекият, бе да осигуря достатъчно средства, за да свържа двата края и да спася зоопарка. Тази мисъл ме занимаваше дълго. А през това време неусвоилият още напълно работата си Джереми непрестанно идваше да се съветва с мен за животните, а Ката — за разните нови за нея финансови проблеми. Всичко това заедно с грижите ми за спасяване на зоопарка ме доведе до пълно отчаяние. Накрая въпреки протестите ми Джеки извика нашия лекар.
— Не съм болен — запротестирах аз. — Това е от много грижи. Не можеш ли да ми инжектираш нещо за подсилване?
— Имам и по-добро средство — отвърна Майк. — Ще ти дам едни таблетки.
Той ми предписа флаконче с някакви зловещи на вид малки капсулки, от които трябваше да вземам по една на ден. Нито Майк, нито аз подозирахме, че по този начин той извърши най-важното за спасяването на зоопарка.
Сред нашите най-добри и най-стари приятели на остров Джърси бяха Хоуп и Джими Плат. Джими прекарваше по-голяма част от времето си в Лондон, но Хоуп бе постоянна посетителка на зоопарка и често прескачаше да пийнем по нещичко. Случи се така, че една вечер тя намина при нас, когато вместо една по погрешка бях взел две капсулки от успокоителното. В резултат на това външният вид и говорът ми бяха като на доста пийнал човек. Хоуп е огромна жена. Тя ме погледна неодобрително, когато тръгнах с несигурни крачки да я посрещна.
— Какво става с теб? — попита тя с цялата внушителност на стокилограмовата си фигура. — Да не си препил?
— Не съм — отговорих аз. — Де да беше така! От проклетите успокоителни е. Нагълтах две таблетки вместо една.
— Успокоителни ли? — запита недоверчиво Хоуп. — Защо по дяволите са ти притрябвали успокоителни?
— Седни да ти налея една чашка и ще ти разкажа всичко — отвърнах аз.
Около час й изливах душата си. Накрая Хоуп се надигна тежко от стола и се приготви да си върви.
— Скоро ще приключим с всичко това — обяви решително тя. — Няма да ти позволя да се тъпчеш на твоята възраст с лекарства. Ще поговоря веднага с Джим.
— Не виждам защо трябва да безпокоиш Джим… — започнах аз.
— Слушай майка си — прекъсна ме Хоуп. — Непременно ще говоря с Джим.
И тя изпълни обещанието си. Последва телефонен разговор с Джим. Той ме помоли да намина при него и да му обясня всичко. Отидох и му разказах как отначало съм кроил планове да превърна зоопарка в тръст, след като започне да се самоиздържа, но че това сега е невъзможно поради огромните ми дългове. Джим бе съгласен с мен и известно време седя замислен.
— Може да се направи само едно нещо — промълви накрая той, — да се обърнеш с призив към обществеността. За начало ще ти дам две хиляди лири, за да се справиш с най-неотложните си задължения. Освен това ще вложа нови две хиляди към призива, за да поощря останалите. Ако призивът се окаже успешен, ще помислим отново.
Трудностите по учредяването на тръста се оказаха по-големи и по-сложни, отколкото очаквах — като се започне от размера на вноските на членовете (не толкова големи, за да могат хората да членуват в него, и не толкова малки, за да станат безполезни за нас) и се стигне до такива подробности, като издаването и разпространението на брошурите, които разясняваха нашите цели и задачи. Често бях получавал много писма от различни хора с отзиви за моите книги, на които отговаряхме, като запазвахме по едно копие от писмото. Сега им изпратихме на всички по една брошура заедно със заявление и за моя най-голяма радост повечето постъпиха веднага в тръста. Новата ми книга „Замък-менажерия“ имаше за мое щастие голям успех. В нея се обърнах с призив към читателите да се присъединят към тръста. Така дойде ново попълнение и сега в тръста имаме седемстотин и петдесет членове от различни краища на света. Особено ни въодушевяваше фактът, че жители на такива далечни страни, като Австралия, Южна Африка и Съединените щати, подкрепят едно начинание, което може би изобщо няма да могат да видят.
Макар че съществуването на зоопарка висеше, както и по-рано, на косъм, на хоризонта започвахме да забелязваме първите слаби признаци на успех, затова се трудехме безспирно. Да кажа, че в края на всеки работен ден се чувствахме изнемощели, значи да представя всичко в розова светлина. Точно по това време ме заля цял порой телефонни разговори, като обикновено ме търсеха в най-неподходящо време. Веднъж например ме извикаха на телефона точно когато обядвах — междуградски разговор с една жена от Торки, чиято костенурка току-що била снесла яйца. Интересуваше се какво да прави с тях. Друг път искаха да узнаят как да подрежат ноктите на едно вълнисто папагалче. Връх на всичко обаче беше телефонното позвъняване една вечер в единадесет часа, когато бях задрямал пред камината. Оказа се междуградски разговор, подаден от северната част на страната. Някой си лорд Макдугъл искаше да говори с мен. Помислих си наивно, че може би възнамерява да вложи голяма парична сума в тръста, затова помолих телефонистката да ме свърже с него. Още от първите думи на негова светлост разбрах, че лордът е от хората, надарени с прекомерно много мъдрост.
— Кой, Даръл ли? — осведоми се той.
— Да — отвърнах аз.
— Яшно — каза той. — И така в цяла Англия шамо вие можете да ми помогнете. Имам една птица.
Едвам сподавих стона си. Помислих си, че сигурно става дума за нов вълнист папагал.
— Шобшственик шъм… на кораби — обясни той, като произнасяше трудно думите — и един от моите капитани има… една птица ше штрополила на палубата и той ей шега току-що я донеше. Значи… Ишкам да ви попитам дали не можете да й помогнете?
— Що за птица е това? — заинтересувах се аз.
— Много шладко птиченце — отвърна той.
Човек наистина можеше да се затрудни при това зоологическо описание.
— Искам да кажа големината, формата й?
— Ами… една много мъничка, шивкавокафява птичка ш бели гърдички — отвърна той. — Шъвшем малки краченца… шъвшем малки краченца… Удивително малки краченца, наиштина.
— Струва ми се, че това е буревестник — отвърнах аз. — Те падат доста често върху палубите на корабите.
— Незабавно ще поръчам шпециален влак и ще ви я изпратя, штига да можете да я шпашите — обяви великодушно негова светлост лордът.
Обясних му надълго и нашироко, че това е напълно безполезно. Тези дребни птички прекарват по-голямата част от живота си в морето, хранят се с дребни организми и е почти невъзможно да се отглеждат в клетка. А освен това, дори и да ми изпратеше птичката, тя положително щеше да умре още по пътя.
— Рашходите не ме плашат — отвърна негова светлост. В този миг някой му отне слушалката и до ушите ми долетя необикновено аристократичен девически глас.
— Господин Даръл?
— Да — отвърнах аз.
— Искам да ви се извиня заради татко. Страхувам се, че той не е съвсем на себе си. Моля ви да не обръщате внимание.
Телефонът беше отнет и от нейните ръце и гласът на негова светлост отново прозвуча.
— Ще направя вшичко — каза той. — Шпортни автомобили, шамолети, вшичко, което ишкате, шамо и шамо да получите птичката.
— Страхувам се, че дори и да успеете да ми я изпратите, няма да мога да направя нищо — отвърнах аз.
— Предавам шлушалката на моя капитан, той ще ви обяшни вшичко — каза негова светлост.
В слушалката прозвуча суров глас с шотландско произношение.
— Добър вечер, господине.
— Добър вечер — отвърнах аз.
— Значи смятате, че това е буревестник — попита капитанът.
— Да — казах аз. — Почти съм убеден. Във всеки случай обаче най-доброто, което можете да направите, е да я оставите на топло и тъмно място и утре да я отправите с някой от вашите параходи. Когато параходът навлезе достатъчно навътре в морето, да кажем две-три мили, тогава я пуснете.
— Разбирам — отвърна той. — Извинете, че ви безпокоим по това време, но негова светлост настояваше.
— Да, да — казах аз. — Аз… хм… Разбирам отлично.
— Знаете ли, негова светлост — продължи гласът с шотландското произношение — има много добро сърце и много, твърде много обича птиците, но тази вечер не е много на себе си.
— Разбрах това — отвърнах аз. — Де да можех и аз да съм в неговото състояние.
— Хм… да, господине — обади се капитанът. — Е, тогава лека нощ, господине.
— Лека нощ — отвърнах аз и поставих слушалката.
— Какво се е случило за бога? — попита Джеки.
— Някакъв пиян лорд се опита да ми изпрати един буревестник — отвърнах аз и се отпуснах в креслото.
— Наистина ли? — избухна гневно тя. — На това трябва да се сложи край. Налага се да поискаме секретен телефонен номер.
Така и направихме и оттогава пороят от необикновени телефонни разговори приключи, слава богу.
На сутринта разказах случката на Ката. Тя ме изслуша съчувствено и попита:
— Чу ли за историята на Джереми с къртицата?
— Не съм. Какво се е случило?
Джереми превозвал тора от павилиона на бозайниците с товарния автомобил на зоопарка, като минал под двете големи арки, които се издигат пред двора. Щом наближил втората арка, видял как по чакъла пропълзява къртица. Той натиснал рязко спирачките, скочил от камиона и приближил крадешком къртицата с намерение да я вземе и пренесе на съседната нива, по-далече от грозящата я опасност. Като приближил до къртицата, Джереми видял, че тя не само била мъртва, но и завързана с въженце, което някой леко придърпвал през чакъла. Той тръгнал по въженцето и открил на другия край целия персонал на отдела за птици. Главният организатор на тази шега бил Шеп Малет (известен като Шеп, тъй като от момента на постъпването му лепнаха прякора Шептон Малет). Скоро не бе правил номера на никого и аз посрещнах шегата му като много добър признак — това означаваше, че мрачното и унило настроение, което преобладаваше при завръщането ми, бе изчезнало и бе заменено вече от надеждата и ентусиазма.
Макар че тогава се нуждаехме много от надежда и ентусиазъм, повече ни трябваха средства, имахме нужда от суха пара, за да ремонтираме клетките, които използувахме вече от пет години. А ние искахме да ги ремонтираме не как да е, а по специални, наши проекти. Едва ли не всеки ден поправяхме клетки, които в същност трябваше да разрушим. Това не се отнасяше за по-дребните животни и за птиците, но проблемът се изостряше, щом станеше дума за по-големите и по-опасните. Въпреки помощта, която ми оказваха Хоуп и Джими при създаването на тръста, продължавахме да изпитваме остра нужда от пари. Хубави клетки ни трябваха особено за онези животни, които биха представлявали смъртна опасност за околните в случай, че успееха да избягат. Някои събития, които се случиха обезпокоително скоро едно след друго, ме принудиха да се замисля и по този въпрос.
В най-отдалечения край на павилиона на бозайниците, където се намираха помещенията на горилите, поставихме малка кутия за волни пожертвувания, като обяснявахме целите и задачите на тръста. Бяхме изпълнени с надеждата, че любезните посетители ще пускат лептата си в нея. Много скоро кутията започна да се пълни. Веднъж по обяд, когато наоколо нямаше никой, аз влязох в павилиона на бозайниците да прегледам една мармозетка, която, предполагах, беше бременна. С ужас открих, че вратата на клетката на орангутана е отворена и стои увиснала на пантите си. Отидох бързо нататък и с облекчение видях, че двата орангутана са вътре, но Оскар, по-старият, бе разбил вратата с някакъв попаднал му под ръка инструмент. След това явно бе обиколил павилиона на бозайниците. Единственото интересно нещо, което бе откачил без усилие и бе отнесъл за спомен, беше кутията за волни пожертвувания на Джърсийския тръст за защита на дивите животни. Като чул, че нещо трака, той започнал да друса енергично кутията. Виждайки, че монетите не излизат от прореза, той бързо беше открил вратичката на гърба на кутията и беше я изкъртил. Когато пристигнах на местопроизшествието, Оскар седеше сред купчина монети от половин крона, шест пенса и отделни пенита. Той беше безкрайно възмутен, когато влязох в клетката, грабнах кутията и започнах да събирам монетите. Задачата ми се усложняваше от това, че не знаех колко пари е имало в кутията, но бях сигурен, че из сламата се крият още неоткрити монети. Погледнах Оскар и забелязах, че лицето му е подуто и изглежда някак си по-подпухнало от обикновено.
— Оскар — обърнах се строго към него, — в устата ти има нещо. Дай ми го!
Протегнах ръка и орангутанът изплю с най-голямо нежелание пет монети от по половин крона и четири от по шест пенса.
— Това ли е всичко? — попитах аз.
Той седна и ме погледна с малките си бадемови очи. Поставих парите обратно в кутията, излязох от клетката и закрепих временно вратата. Тъкмо се канех да си тръгна, за да кажа на техника да поправи вратата, когато Оскар изплю дръзко още едно пени върху мен.
Но инцидентът, който ни накара да разберем, че е необходимо час по-скоро да направим нови клетки на човекоподобните маймуни, беше бягството на шимпанзетата. Това се случи точно на Коледа, когато бяхме поканили на празничен обяд Ката и съпруга й Сам. Коледа е единственият ден през годината, в който зоопаркът е затворен, и имахме голям късмет, че целият персонал се намираше още в градината и не се бе разпръснал по гости. Пуйката бе чудесно опечена, кестените благоухаеха възхитително, зеленчуците бяха на масата и точно в един без четвърт вратата се отвори — в стаята се втурна един от служителите и извика:
Притежавах Чолмондли (или Чъмли, както обикновено го наричахме) от съвсем мъничък, но още тогава, когато майка ми веднъж се опита да му попречи да направи някаква лудория, той така я ухапа за ръката, че в резултат на това й направиха седемнадесет шева. А сега на ръст и тегло бе станал колкото мен и аз не изпитвах никакво желание да се спречквам с него или с жена му Шийна, която не му отстъпваше по ръст.
— Къде са? — попитах го аз.
— Сега влизат в двора.
Втурнах се към прозореца на гостната стая и погледнах навън. Наистина, Чъмли вървеше с прегърналата го нежно през рамото Шийна. Двамата удивително приличаха на възрастна двойка, разхождаща се край морския бряг при Борнмът. Точно в този момент в двора влезе колата на Ката и Сам, която спря пред вратата. При появата на това ново същество Шийна леко настръхна, но Чъмли приветства гостите с радостни викове. Автомобилът не представляваше новост за него, защото през детството си той неведнъж бе пътувал с мен и се бе възхищавал от прозореца на гледката и на преминаващите превозни средства. Чъмли наближи колата, но Ката и Сам предвидливо вдигнаха стъклата на прозорците. Чъмли почука по стъклото с надеждата, че Ката ще отвори и ще го покани на разходка, но тя нямаше такива намерения.
Аз се втурнах надолу и извиках на Джеки да заключи вратата след мен, затворих кабинета си, отворих канцеларията, а след това и входната врата. Щом ме зърна, Чъмли изпръхтя няколко пъти за поздрав и се отправи с лека походка към сградите. Аз минах през канцеларията и отворих вратата към коридора, който водеше към стълбите за втория етаж, където се намираха стаите на персонала, и към голямата кухня, където приготвяхме храната. Реших, че ако вкараме шимпанзетата в кухнята, все някак ще успеем да ги заловим. После излязох от къщата, заобиколих я, влязох отново през задната врата, застанах зад вратата, която водеше към канцеларията, и надникнах през процепа.
Точно в този момент Чъмли влизаше с Шийна през входната врата, като вероятно смяташе да прекара деня с мен и да ми пожелае весела Коледа. Нямаше къде другаде да отидат освен в канцеларията. Само за секунди затворихме зад тях плъзгащата се врата. Надявах се, че ще влязат колкото може по-бързо в задния двор, защото в канцеларията се намираше цялата ни архива и за кратко време можеха да направят големи поразии. След като се убеди, че в канцеларията няма никой, за мое облекчение Чъмли постъпи точно така. Озовал се обаче в задния коридор, той трябваше да избира: да продължи по него и да влезе в голямата кухня или да се качи по стълбите на горния етаж. Чъмли добре познаваше стълбите още от детството си, преминало в многоетажната къща, в която живеехме тогава, затова помисли, че тези стълби ще го отведат при мен. И така той се заизкачва нагоре, последван от малко разколебаната Шийна.
За щастие всички стаи бяха заключени с изключение на една, към която, естествено, се отправиха шимпанзетата.
Ние ги следвахме на почтително разстояние и щом влязоха в стаята, тръшнахме вратата след тях и я заключихме. След това излязохме навън, взехме стълби и се изкачихме до прозореца да видим какво правят. Чъмли откри с голямо задоволство, че в стаята има умивалник и парче сапун. Той развъртя докрай и двата крана и започна да си мие ръцете, привичка, която му беше останала още от детството. От своя страна Шийна заподскача върху леглото с притисната до гърдите си възглавница. След това тя откри нещо чудесно — щом забиеше нокти във възглавницата и дръпнеше силно, във въздуха се разлетяваше цял облак перушина. Тя разкъса и двете възглавници и в стаята като че забушува снежна буря. Много перушина напада и в умивалника и го запуши напълно. Той започна да се пълни с вода и накрая преля. Чъмли изгуби интерес към него и сега двамата с Шийна започнаха усърдно да разхвърлят леглото. Когато стигнаха до дюшека, откриха, че и той може да се разпори, а съдържанието му да се разхвърля из стаята. След малко стаята се изпълни не само с перушина, но и с малки парченца шуплеста пластмаса, конски косми и разни други материали. Проведох кратко съвещание с Джереми. Имахме една достатъчно здрава и голяма клетка, в която можехме да вкараме двете шимпанзета, но тя бе от дебела стомана и бяха необходими най-малко шест души, за да я вдигнат, а и аз се съмнявах дали ще успеем да я изкачим по стълбите до стаята.
— Единственият изход е да се опитаме да ги свалим отново долу — предложи Джереми. — Ако ги принудим да отидат в дъното на коридора, бихме могли да ги заловим между двете врати. След това ще докараме и клетката.
Отново се покатерихме по стълбите и надникнахме в стаята. Чъмли бе открил някаква закачалка за дрехи, с която бе разбил вече едно огледало. Шийна продължаваше да изтърбушва упорито дюшека със съсредоточения вид на световноизвестен хирург, който извършва операция по присаждане на сърце.
— Някой трябва да отвори вратата — каза Джереми, — да премине бързо в банята и да се заключи в нея. Там ще бъде в пълна безопасност. Тогава шимпанзетата могат и сами да слязат по стълбите.
— Добре, да опитаме — съгласих се аз.
Един от служителите се изкачи на горния етаж, отвори вратата на спалнята, в която се забавляваха шимпанзетата, после профуча по коридора и се заключи в банята. Както и предполагах, маймуните се чувствуваха отлично и нямаха никакво желание да напускат стаята. Те само повдигнаха глава при отварянето на вратата и възобновиха разнообразната си дейност. Чъмли събираше колкото се може повече перушина и я подхвърляше във въздуха, а Шийна продължаваше своята операция и изглежда, че дюшекът нямаше да може да я понесе.
— Струва ми се, че остава само едно средство — каза Джереми. — Ще се наложи да ги изгоним, като ги напръскаме с маркуча.
Странно наистина, двете шимпанзета обичаха да пият вода и да си играят с нея, но не обичаха да ги обливат. Понякога вечер отказваха да отидат в спалнята си, но заплашехме ли ги с маркуча, ставаха послушни като агънца. Помислихме, че това ще помогне и сега. Пренесохме тържествено маркуча, свързахме единия му край с крана в кухнята, а другия мушнахме през отвора. После пуснахме силно водата и насочихме струята в стаята. Шимпанзетата вдигнаха глави, учудени от това вероломно нападение, и когато водата започна да ги облива, те се втурнаха с крясъци навън, спуснаха се по стълбите и побягнаха по коридора. Тук ги очакваха други двама служители. Щом шимпанзетата стигнаха определеното място, ние затръшнахме двете врати на коридора и маймуните се оказаха здраво затворени в малкото пространство, където не можеха да направят никаква пакост и нямаха възможност да се измъкнат. Всички отдъхнахме с облекчение, защото шимпанзетата са доста истерични, те проявяват силен интерес към заобикалящата ги среда, превъзбуждат се много бързо и в такова състояние лесно могат да нападнат човек. А Шийна и Чъмли бяха несъмнено крайно възбудени.
Сега ни оставаше само да докараме голямата метална клетка. Това ни отне доста време, защото неупотребяваната дълго време клетка бе затисната от дъски и разни други материали от работилницата. Най-сетне я измъкнахме, шест души я пренесохме и я поставихме край вратата. Повдигнахме нагоре плъзгащата врата на клетката и отворихме много внимателно вратата на къщата. Шимпанзетата седяха вътре с войнствен вид и от козината им капеше вода. Цял час се мъчихме да ги примамим с какви ли не лакомства, но нищо, дори и рядкото за този сезон грозде не можеше да ги накара да влязат в клетката.
— А ако си послужим със змия? — подхвърлих аз, защото знаех, че Чъмли изпитва истински ужас от змии.
— Не, няма смисъл — отвърна Джереми. — На Чъмли ще подействува, но Шийна не се плаши от змии.
— Добре — казах мрачно аз, — ще трябва отново да прибегнем до маркуча. Господ знае какви бели сме направили вече с тази вода.
Пренесохме маркуча, отворихме другата врата и насочихме силната струя вода към двете шимпанзета, които веднага се втурнаха към клетката. Плъзгащата врата издрънча надолу и те отново се оказаха здраво затворени. Заедно с Берт, нашия техник, отидохме до постоянната клетка на шимпанзетата, за да видим как точно бяха успели да избягат. Мрежата беше достатъчно здрава и гъста, но Чъмли бе открил разхлабен край в нея. Това беше достатъчно за него, за да я разплете бързо като плетиво. И така Берт, който също се канеше да сяда на коледната трапеза, запретна ръкави да поправи клетката. След около час тя бе готова отново да приеме шимпанзетата. Най-сетне, към четири часа, вкарахме обратно шимпанзетата в клетката им и се разотидохме по домовете си, където ни чакаха коледните маси. Ката, Сам, Джеки и аз се събрахме около овъглената вече пуйка и зеленчуците, които бяха като че тъпкани от слон, но за награда ни чакаше поне изстуденото в лед вино.
Това съм аз — Джереми
Уважаеми господин Даръл,
Аз съм на десет години и според мен Вие сте най-добрият зоолог на Британските острови (с изключение на Литър Скот). Бихте ли ми изпратили Вашия автограф?
Следващата година нещата изглеждаха много по-добре, появиха се и реални резултати от нашата работа. Ката се трудеше като пчеличка, поддържаше в ред счетоводните книги на тръста и на зоопарка, бдеше да не превишаваме кредитите, предпазваше и мен, защото имам навика да харча големи суми без много-много да му мисля.
— Нали фламингото е чудесно животно! — възкликвах разпалено аз.
— Разбира се, че е прекрасно — отвръщаше Ката. — Само че колко ли струва?
— О, не чак толкова много — отвръщах аз. — Предполагам някъде около сто и двадесет лири едното.
Щастливата усмивка угасваше от лицето на Ката и в зелените й очи се появяваше стоманен блясък.
— Господин Даръл — започваше да мърка тя, — известно ли ви е с колко сме превишили кредитите?
— Разбира се, разбира се — отвръщах бързо аз. — Това бе само предложение.
Все пак, независимо от пестеливостта на Ката, ние напредвахме.
С помощта на Джереми и Джон Малет преустроихме напълно работата в зоопарка. Направихме картотека на животните. За всяко животно имаше по три карти: розова, синя и бяла. Върху бялата карта се отразяваха всички подробности по доставката на животното, състоянието му при пристигането и др. Втората — розовата, бе амбулаторната карта на животното и съдържаше пълни сведения за здравословното му състояние и проведените лечения. Синята карта съдържаше бележки за поведението на животното и като че бе най-важната, защото върху нея се отбелязваха такива неща, като брачните игри, сроковете на бременността, обезпаразитяването, маркирането на територия и много други данни. Освен това започнахме да водим и голям дневник, който беше нещо като летопис на зоопарка. Той стоеше в кабинета на Джереми и до него имаха достъп всички от персонала, за да могат да записват в него интересни неща за своите питомци. Тези бележки след това се нанасяха върху съответните карти от картотеката. По този начин започнахме да трупаме изключително интересен материал. Наистина, учудващо е колко малко знаем за обикновеното животно. Аз притежавам твърде богата библиотека от около хиляда тома, но ако се опитате да научите нещо съвсем обикновено, да речем за брачното поведение на някое животно, ще се убедите, че за това не е написана дори и думичка.
След това въведохме нова система на хранене. Бях чел, че Базелската зоологическа градина е разработила специален порцион като допълнение към ежедневната храна на животните, който не само подобрява тяхното общо състояние, но подпомага и процеса на размножаване. Очевидно е било установено, че колкото и пълноценно да се хранят животните — а ние винаги им давахме най-доброто, което можеше да се намери, — все пак съществува недостиг от минерални соли и различни други вещества, които са от съществена важност за доброто им физическо състояние, но липсват в храната им. Този своеобразен „кекс“ им набавя липсващите в храната вещества. И така писах на доктор Ернст Ланг от Базелската зоологическа градина и той любезно ми изпрати всички данни. След това обсъдихме въпроса с мелничаря на зоопарка господин Ле Маркан и той ни направи „кекса“. Когато най-сетне беше напълно готов, той представляваше отблъскващо кафяво тесто, което огледахме с недоверие. Независимо от това накарах Джереми да го изпробва една седмица и да види какво ще се случи. По онова време Джереми ме посещаваше често, за да се съветва по най-различни въпроси. На входната врата се почукваше, после тя се отваряше, показваше се главата на Джереми и той извикваше:
— Това съм аз — Джереми.
След това влизаше в гостната, където работех, за да разискваме поредния за деня въпрос. Беше минала една седмица, откакто давахме новата храна. От предната врата се разнесе познатото почукване, а след това: „Това съм аз — Джереми.“
— Влизай, Джереми — поканих го аз.
Той влезе и застана на прага на гостната с неспокойно изражение на лицето. Джереми е висок, косата му е с цвят на узрял ечемик, има нос като на Уелингтънския херцог и много сини очи, които ставаха малко разногледи, когато беше разтревожен. Сега той изглеждаше точно така: очевидно нещо не беше наред.
— Какво се е случило? — попитах аз.
— Ами, тази новата смес — отвърна той. — Нашите… хм… животни като че не я харесват. Някои маймуни похапнаха от нея, но според мен повече от любопитство. Останалите обаче не искат да я ядат.
— А човекоподобните маймуни?
— Дори и не я докосват — отвърна мрачно Джереми. — Опитах всякакви начини, дори сложих сместа в млякото, пак не искат да я ядат.
— Не се ли опита да ги оставиш малко да погладуват? — попитах го аз.
— Не съм — отвърна Джереми с виновен вид. — Всъщност не съм се сетил за това.
— Тогава опитай — посъветвах го аз. — Утре не им давай нищо освен мляко и „кекс“. После ще видим дали ще има някакъв резултат.
На следващия ден отново се разнесе познатото почукване: „Това съм аз — Джереми“. И Джереми се показа пак на вратата на гостната.
— Във връзка с човекоподобните — каза той. — Опитахме да ги оставим гладни, като им давахме само „кекс“ и мляко. Пак не искат да го близнат. Какво ще правим сега?
Затрудних се не по-малко от него. Животните от Базелската зоологическа градина поемаха с явно удоволствие тази смес. Очевидно нещо липсваше на нашия „кекс“ и той не беше вкусен. Посъветвах се с господин Ле Маркан по телефона.
— Как мислиш, какво трябва да му прибавим, за да стане по-вкусен? — попитах го аз.
Той се позамисли малко, после ми даде блестяща идея.
— Защо не му прибавиш анасон? — предложи той. — Анасонът е напълно безвреден, а повечето животни като че обичат аромата му.
— Добре — съгласих се аз, — няма да е вредно.
— Можеш ли да приготвиш смес с анасон? — обърнах се аз към мелничаря.
— Разбира се — отвърна той и направи „кекс“, от който се излъчваше силна миризма на анасон.
В момента, в който го поставихме в клетките, той подлуди всички животни. Дори и сега те предпочитат „кекса“ пред любимата си храна. В резултат общото им физическо състояние и процесът на размножаване се подобриха извънредно много. Само за една година след въвеждането на „кекса“ в храната ние получихме потомство от дванадесет вида бозайници и десет вида птици и бяхме много доволни.
Струва ми се, че най-забележителното събитие през тази година бе раждането на южноамериканския тапир, което ни създаде и най-големи грижи. Бащата Клавдий улових в Аржентина. Тогава той ни причини твърде много неприятности: избяга от зоопарка, опустоши градината на един приятел, преора градината на съседа и направи още куп лудории. След като му намерихме съпруга, която нарекохме Клодет, той улегна и стана сериозно и солидно животно. Тапирите приличат на кафяви, издължени шотландски понита, те имат дълги и подвижни носове, които едва-едва напомнят слонски хобот. Обикновено те са ласкави и дружелюбни. Когато Клодет порасна достатъчно, „запознахме“ я с Клавдий. Всички „срещи“ нанасяхме най-грижливо върху синята карта. Тогава разбрахме колко ценни ще се окажат картите. Когато у Клодет се появиха първите признаци на бременност, по датата на последната „среща“ можехме да пресметнем приблизително точно кога ще се роди малкото.
Един ден се раздаде познатото почукване на вратата: „Това съм аз — Джереми.“
— Идвам във връзка с Клодет, господин Даръл — започна той обезпокоен. — Ако се осланяме на картите, според мен тя ще роди през септември и хм… не ти ли се струва, че е по-разумно да я отделим от Клавдий и да я поставим в друга кошара?
Обсъдихме надълго и нашироко въпроса и решихме, че е по-разумно да ги разделим. Не знаехме как ще се отнесе Клавдий към новороденото, а освен това той беше късоглед и можеше да го стъпче по невнимание. И така преместихме Клодет в съседната кошара, откъдето тя можеше да долавя миризмата на Клавдий и да търка нос о неговия през телената преграда. Тук можеше спокойно да роди. Тя започна да ни създава голямо безпокойство по времето, когато сметнахме, че вече й предстои раждане. Клодет наистина наедря, но плодът не се движеше, а цицките й изобщо не се наливаха с млякото. Джереми, Томи Бет (ветеринарният ни лекар) и аз дълго се съвещавахме.
— Има дяволски дебела кожа — каза мрачно Томи, — а и иначе е много набита. Не мога да я притисна достатъчно силно и с пръсти да опипам плода.
— Според картите — обади се Джереми, който се отнасяше към тях като към оракул — може да роди всеки ден.
— Безпокои ме липсата на мляко — обадих се аз. — Нали е време да има вече мляко?
Всички се облегнахме на перилата на кошарата и насочихме погледи към Клодет, която дъвчеше замислено една глогинена клонка, не обръщаше ни най-малко внимание на обезпокоените ни физиономии и издаваше кратки и смешни писукания, характерни за тапирите.
— Ако роди — каза Томи — и няма мляко, ще се наложи да храним малкото с биберон. Какъв е съставът на млякото на тапирите?
— Нямам представа — отвърнах аз, — но мога да се поровя из библиотеката.
Всички вкупом се отправихме към моя кабинет, но в нито една книга не открихме данни за състава на млякото на тапирите.
— Е, добре — възкликна Томи, след като стигнахме до четиридесет и седмата книга, — трябва просто да рискуваме и да направим смес, която по състав да се доближава максимално до кобилешкото мляко. Струва ми се, че тя ще свърши работа.
Стерилизирахме шишета и биберони, осигурихме и всички съставки за приготвяне на смес, подобна на кобилешкото мляко. Чакахме, чакахме, но Клодет не даваше и най-слаби признаци, че се кани да ражда. Един ден към десет и половина сутринта, когато почистваха, както обикновено, кошарата й, все още нямаше и следа от малкото, но към три часа следобед Джефри, който се грижеше за нея, се втурна презглава по пътеката към нас с пламнало от напрежение лице.
— Роди! Роди! — викаше той.
Ние с Джереми обсъждахме някакъв сериозен проблем, но незабавно се спуснахме към кошарата на Клодет. Тя беше излязла отвън, ядеше от голям съд моркови, смесени с разни плодове, и не обръщаше ни най-малко внимание на нашето вмешателство. Надникнахме внимателно в колибката: върху сламата лежеше най-очарователното тапирче, което бях виждал през живота си. То бе голямо колкото кученце и беше с бели райета, както всички новородени тапирчета. Райетата преминаваха по дължината на цялата му шоколаденокафява козинка и малкото приличаше на оживял ментов бонбон. Просто недоумявах как не бяхме успели да напипаме движенията на този огромен плод в тялото на Клодет. Малкото, изглежда, се бе родило преди по-малко от час, защото козинката му бе още влажна по местата, където го бе лизала майка му. Внимателно му помогнахме да се изправи на крака, за да определим пола, но то направи няколко неуверени крачки и отново легна. Тапирчето се очертаваше ясно върху сламата, но ако човек си представи проникващата през гъстия покрив на гората светлина по местата, където живеят тапирите, ще разбере колко съвършена е тази окраска.
За да не прекъсваме „римската линия“, кръстихме малкото Цезар, после отидохме да проверим дали Клодет има мляко. За нас това бе най-тревожният въпрос, защото кърменето на новородените животни не е никак лесна работа. За наше най-голямо учудване установихме, че между десет часа сутринта и три часа следобед цицките й се бяха налели с мляко в предостатъчно количество. Така от раменете ни падна голям товар. Клодет се оказа образцова майка и не след дълго Цезар подтичваше зад нея из кошарата. Наблюдавахме и друго интересно нещо: тя хранеше малкото легнала, то също лягаше до нея и сучеше енергично.
Както вече казах, имам доста богата библиотека. Тапири се отглеждат от дълги години в зоологическите градини, но въпреки това не открихме в нито една книга тези три факта: първо, че е почти невъзможно да се определи дали женската е бременна или не, тоест, че не може да се напипат движенията на плода в нея; второ, че цицките й се наливат с мляко едва след като се роди малкото; трето, че храни малкото си легнала. Тъй като Клодет бе много добродушно животно, ние взехме лесно проба от нейното мляко и го изпратихме за анализ в една държавна лаборатория. Ако в бъдеще някой наш женски тапир роди малко и няма мляко, ще знаем каква смес да приготвим. Всички тези данни отразихме на картите и публикувахме в нашия годишен отчет.
Приблизително по същото време стана друго интересно събитие — роди една гелада. Възрастният бабуин-гелада е красиво животно: той има огромен шал от шоколадена козина и необикновено, почти сърцевидно петно от яркочервена кожа върху гърдите, което създава впечатление, че козината е оскубана и отдолу е останала само гола кожа. Мъжкият бабуин Алджи беше голяма личност. Възкъсите криви задни крака придаваха на походката му смешен и женствен вид. Той поздравяваше всички, които отиваха до клетката, поклащаше телената мрежа, повдигаше горната си устна така, че се виждаха венците и огромните му зъби, и докато му говореха, издаваше тихи радостни стонове. Отначало живееше в една клетка с един женски южноафрикански бабуин, но скоро след това му намерихме съпруга, която нарекохме Амбър, и както се изрази един от сътрудниците, Алджи се влюби до уши в нея. Той намираше смисъла на живота само в храната и в противоположния пол, затова не се изненадахме, че много скоро Амбър забременя.
Различните видове бабуини имат интересна социална организация, когато живеят на свобода, затова оставихме южноамериканския бабуин с двете гелади, за да разберем какво ще стане след раждането на малкото. Алджи, който играеше ръководна роля в клетката, се отнасяше еднакво благосклонно както към своята съпруга, така и към южноафриканския бабуин, който нямаше нищо общо с техния вид. Следваща в йерархията бе южноафриканката, а на най-ниското стъпало до раждането на малкото стоеше Амбър. Оставихме южноафриканския бабуин с тях само за да не нарушаваме структурата на съподчинение, защото тогава Алджи и съпругата му щяха да започнат обикновените за всички двойки примати кавги и заяждания. И така Алджи се заяждаше с южноафриканския бабуин, а той от своя страна с Амбър, но много по-меко, отколкото би го правил Алджи. Имахме известни опасения, че ако оставим южноафриканския бабуин в клетката, той може да навреди и дори да изяде новороденото, тъй като властваше над Амбър. Все пак решихме да рискуваме.
В диво състояние повечето бабуини създават много сложна социална система, която е изследвана подробно едва напоследък. Установено е, че когато някоя женска роди, останалите женски от групата се вълнуват много, особено по-старите, които не могат повече да раждат. В началото те се трупат около майката и оглеждат с голям интерес малкото, макар и да не им е позволено да се докосват до него. Майката постепенно престава да пази ревниво новороденото и тогава по-старите женски започват да оспорват помежду си правото да държат малкото, да го чистят и носят. Ако трите животни при нашия случай бяха от един и същ вид, можехме да очакваме същите прояви. Все пак имахме известно съмнение, че по-старият южноафрикански бабуин няма да реагира по този начин на едно новородено от съвършено друг вид.
Дългоочакваният ден настана. Малкото се роди през нощта в спалното помещение на бабуините. Открихме го чисто и сухо в осем часа на следващата сутрин. То се държеше здраво за майка си и нямаше никакви белези от пъпната връв и плацентата. Когато го пуснахме във външната клетка, веднага стана ясно, че другата маймуна е развълнувана, можеше дори да се каже зарадвана не по-малко от майката. Тя сядаше колкото може по-близо до Амбър, обикновено с лице към нея. Понякога я прегръщаше покровителствено с ръце така, че малкото, хванало се здраво за гърдите на майка си, оставаше заклещено между тях. Алджи, който, както вече казах, бе господарят на клетката, също се заинтересува от малкото и очевидно искаше да го огледа по-отблизо, но щом наближеше Амбър, тя се обръщаше към него, повдигаше горната устна, тракаше със зъби и издаваше някакъв провлечен звук, какъвто не бе чувал по-рано от нея. Това го принуждаваше да се отдръпне, да кръжи на около два метра около двете женски и малкото и да наднича с надеждата, че ще може все пак да го зърне.
Изолацията продължи около двадесет и четири часа, после му позволиха да се доближи и той можеше вече да разчесва козината на своята съпруга и на южноафриканския бабуин. Пет дни след раждането те постепенно се върнаха към обикновения си начин на живот. Южноафриканката продължаваше да се държи покровителствено към майката и новороденото, но на Алджи бе позволено да прегръща и ласкае своята съпруга.
Доколкото успяхме да забележим обаче, не му разрешаваха дори да се докосне до новороденото. Малкото беше необикновено силно и здраво и за разлика от останалите новородени бабуини имаше съвсем малко бръчки по лицето. След двадесет и четири часа то виждаше добре, съсредоточаваше много точно погледа си и следеше движенията на около два метра извън клетката. На петия ден майка му разреши да слезе от нея и да се поразходи малко по пода, макар и да го държеше съвсем близо до себе си. След седмия ден идилията завърши, тъй като южноафриканският бабуин, на когото вече позволяваха да държи малкото в ръце, прояви такива собственически наклонности, че искаше да държи малкото дори тогава, когато бе съвсем ясно, че то иска да отиде при майка си, за да се нахрани. Принудихме се заради доброто на малкото да отделим южноафриканския бабуин и Алджи в друга клетка.
Наближаваше първата годишнина на тръста и ние се замислихме как да отпразнуваме този ден. Решихме да организираме „ден на членовете на тръста“, който нарекохме на шега „битката за хляба“. Този ден щяхме да затворим зоопарка за посетители освен за членовете на тръста и да поканим на обед разни знаменитости. Надявахме се да присъстват губернаторът на острова и съдебният пристав. Вечерта устройвахме вечеря със събиране на средства, на която очаквахме нашите известни гости да държат речи в защита на нашето дело. Извършихме огромна подготвителна работа. Трябваше да ангажираме хотели, да съставим меню, да помислим как да разпределим гостите, от което просто подлудявахме, и да извършим още какви ли не други работи. На всичко отгоре по това време на годината над Джърси винаги пада мъгла, която непременно обгръща летището с непогрешима точност. Следователно налагаше се да приемем всички наши известни гости един ден по-рано, в противен случай можеше да се окажем сами на приема. Ката извърши деветдесет процента от работата, и то превъзходно, но аз се убедих, че в бъдеще за такива инициативи е необходимо да имаме не само съвет, но и няколко подкомитета.
Един от комитетите, който решихме да създадем, бе комитетът за събиране на средства. Веднъж се замислих по този въпрос, когато отивах на летището да посрещна Джеки. При влизането в чакалнята се оказах неочаквано лице срещу лице с най-прелестното създание, което бях виждал някога през живота си. Черни коси, големи зелени очи, излъчващи нежна любов и сърдечност, но чувството ми подсказваше, че те не са предназначени за мене. Въпреки това тя се приближи до мен. Настроението ми се повиши. Може би малкото коремче и торбичките под очите не се забелязваха чак толкова, колкото си мислех, а може би съществуваха момичета, които дори ги харесват. После настроението ми отново спадна, защото забелязах, че момичето носи каса за събиране на помощи.
— Не бихте ли желали — обърна се тя с меден глас — да внесете нещо?
— Разбира се — отвърнах аз. — Нима може да се устои на такива очи?
Разтършувах се из джобовете си и вместо половин крона пуснах по погрешка десетшилингова банкнота.
— Обзалагам се, че с такова очарователно лице като вашето вършите фантастично добре работата си — казах аз.
Тя се усмихна мило.
— О, не се оплаквам.
— Някога трябва да опитате да съберете нещо и за нас.
— А защо не ме поканите?
— Сигурно така и ще направя — отвърнах аз, но в този момент съобщиха, че самолетът на Джеки каца, и аз тръгнах към вратата.
Докато чаках, хрумна ми блестяща идея. Това бе най-подходящата девойка, а в същност тя сама предложи услугите си. Тя би вършила идеално тази работа. Кой би устоял на тези очи! Изчаках нетърпеливо пристигането на Джеки, сграбчих я за ръката и най-безцеремонно я помъкнах обратно към чакалнята.
— Бързо, бързо! — подканих я аз. — Търся едно момиче.
— Пак ли? — попита Джеки.
— Чакай, чакай. Тази е много особена, изключително красиво момиче. Преди малко събираше тук пари за нещо.
— Защо ти е притрябвала за бога? — обърна се Джеки към мен, изпълнена с подозрение.
— Тя е най-подходящият човек за комитета за събиране на средства — отвърнах аз. Всъщност тя ми предложи услугите си, но аз глупакът дори не записах името й.
Огледах безумно залата, но тя бе почти празна — имаше само няколко застарели вдовствуващи важни дами и полковници в оставка.
— По дяволите! — възкликнах аз. — Изпуснах най-добрата възможност в живота си.
— Но не можеш ли да разбереш коя е? Сигурно е тукашна — каза Джеки.
— Не зная — отвърнах аз. — Може би трябва да попитам Хоуп.
Веднага след като се прибрахме в къщи, позвъних на Хоуп по телефона.
— Хоуп — обърнах се аз към нея, — кое е онова красиво момиче със зелените очи, което събираше помощи днес на летището?
— Знаеш ли, Джери! — възкликна Хоуп. — Задаваш ми най-невероятни въпроси. Откъде мога да зная? И дори да разбера, за какво ти е притрябвало да знаеш?
— Искам да организирам комитет за събиране на средства — отвърнах аз — и според мен тя е идеалният човек за тази цел.
Хоуп се изкиска.
— Не се сещам за никого така изведнъж — каза тя. — Би могъл, разбира се, да се обърнеш към лейди Калторп. Казват, че е много добра в събирането на средства.
Изохках. Просто си представих как изглежда лейди Калторп: дълги пожълтели зъби, късо подстригани посивели коси, рокля от груб вълнен плат с мирис на кучета и кучета с мирис на вълнен плат.
— Добре, ще си помисля — отвърнах аз.
Ето че настъпи денят на „битката за хляба“. Не е необходимо да казвам, че на летището бе паднала мъгла. Вдигна се страхотна врява, докато докараме Питър Скот и съпругата му, и това стана в последния момент с помощта на частен самолет. В края на краищата всичко премина гладко. Сутринта разведох Питър и съпругата му из зоопарка, представих ги на сътрудниците и им разясних какво се опитваме да правим. За мое удоволствие, изглежда, това направи силно впечатление на Питър.
Обедът премина много приятно, според мене главно поради това, че никой не се опита да държи речи. Следобед всички отидохме отново в зоопарка. После едва ни остана време да вземем по един душ, да се преоблечем и да се подготвим за главното събитие на деня — вечерята и събирането на средствата. Бяхме поканили малка, но подбрана група хора, като се надявахме, че някои ще помогнат и по други начини. Пръв говори лорд Джърси, после той представи Питър Скот, който произнесе превъзходна реч за различните аспекти на опазване на природата и за значението на онова, което се мъчехме да направим ние. След него трябваше да говоря аз и тъкмо когато прехвърлях разсеяно бележките си от ръка в ръка, внезапно погледът ми падна върху едно момиче на другия край на масата. Момичето от летището! Какво за бога, помислих си аз, прави тя тук! Въпросът дотолкова ме удиви, че почти забравих речта си. Все пак се оправих някак и седнах на мястото си. Реших при първия удобен случай да прекося залата и да хвана момичето, преди да успее да ми избяга за втори път.
Скоро наставахме от масата. С най-голямата бързина, която приличието допускаше, си проправих път сред насъбралите се знаменитости и успях да хвана момичето на прага на вратата. Сложих ръка на рамото й като детектив, който арестува крадла в магазин. Тя се обърна и повдигна надменно вежди към мен.
— Вие сте момичето, което срещнах на летището — казах аз.
— Да — потвърди тя. — Затова съм и тук.
— Добре — продължих аз, — на летището казахте, че желаете да ми помогнете при събирането на средствата. Това на шега ли беше или имате сериозни намерения?
— Разбира се, че имам сериозни намерения.
По някакво чудо в джоба ми се оказаха късче хартия и писалка.
— Ще ми кажете ли името и телефонния си номер и кога мога да ви се обадя, за да обсъдим въпроса? — попитах я аз.
— Но, разбира се — отвърна тя, — по всяко време, когато пожелаете.
— Хм… Как се казвате?
— Саран Калторп.
Бях поразен. Гледах я втренчено и не вярвах на очите си.
— Но… но вие не сте лейди Калторп, нали? — попитах малко сприхаво аз.
— Вече от дълги години съм лейди Калторп.
— Но… искам да кажа… къде е късо подстриганата посивяла коса, кучетата, видът на престаряла кобила? — попитах отчаяно аз.
— Нима приличам на такава? — заинтересува се тя.
— Не, не! — отвърнах аз. — Аз… не исках да кажа това. Всъщност мислех си, че изглеждате като престаряла кобила. Сигурна ли сте, че на острова няма друга лейди Калторп?
— Доколкото зная — отвърна тя с голямо достойнство, — аз съм единствената. Можете да ми се обадите по всяко време — добави тя и ми подаде картичката си с адреса и телефонния номер.
Върнах се ликуващ при Джеки.
— Открих момичето!
— Кое момиче? — заинтересува се тя.
— За което ти говорех — отвърнах нетърпеливо аз. — Онова, което срещнах на летището. Оказа се лейди Калторп.
— Струва ми се, ти казваше, че лейди Калторп била заобиколена от кучета, че била облечена в груба вълнена рокля и разни други работи — каза Джеки.
— Не, не. — Това е… ей онова… прекрасно създание с… с… някаква черна рокля с бели работи по нея — обясних й аз.
— А, онази ли — зърна я Джеки. — Да… е, добре, тя наистина може да събере доста пари.
— Веднага ще се свържа с нея — казах аз. — Още утре сутринта. А сега за бога да си вървим по-скоро в къщи и да си лягаме.
„Битката за хляба“ се оказа много успешна. Удаде ни се възможност да се посъветваме с много хора, като Джеймс Фишър, Валтер Вандерберг — директора на Амстердамската зоологическа градина, Ричард Фитър от Дружеството за опазване на фауната, и с още много други хора, които не само високо оцениха извършената от нас работа, но ни направиха и конструктивна критика. Освен това със събраните пари можехме да се заемем с най-неотложната работа — със строежа на нови и просторни клетки за човекоподобните маймуни. Чертежите им отдавна гниеха върху чертожната маса, а двамата с Джереми не можехме да откъснем погледи от тях.
Те щяха да струват много повече, отколкото можеше да си позволи тръстът. След „битката за хляба“ разбрахме, че вече можем да пристъпим към построяването им, и при тази мисъл тържествувахме.
Винаги съм твърдял, че двете най-опасни същества, които не трябва да се оставят свободни в един зоопарк, са ветеринарният лекар и архитектът. Ветеринарният лекар веднага настоява да лекува дивите животни така, като че са домашни. Горското куче и динго също са от семейството на кучетата, но не можем да се отнасяме към тях като към китайски мопсове или спаниели. Когато се отчае, ветеринарят обикновено казва: „На ваше място бих махнал с ръка“. Ние имахме щастието да работим с двама ветеринари: господин Блампид и господин Бег. Те имаха точно противоположни разбирания и никога не махаха с ръка по отношение на което и да е животно.
Архитектите са съвсем друга пасмина. Оставите ли ги на свобода, ще ви проектират такива клетки, които имат художествена стойност за тях като архитекти, но са неудобни за животните, които ще ги обитават, или за персонала, който ще ги обслужва. Когато стана дума за клетките на човекоподобните маймуни, Джереми и аз огледахме много внимателно проектите, за да не допуснем някоя грешка. Клетките бяха много трудни за проектиране, защото трябваше да се построят върху наклонен терен край стената на сградата на бозайниците, и то с лице на юг. Теренът обаче бе наклонен в три посоки и това налагаше да се построи първо голяма циментова площадка, върху която да се издигнат клетките. Последният вариант на нашия архитект Бил Дейвис много ми хареса. Клетките бяха почти триъгълни, така че обитателите на всяка клетка имаха възможност да гледат какво стана в другите две. Човекоподобните маймуни проявяват също голямо любопитство към съседите си, както много хора, затова вместо тюлени завеси поставихме решетки, през които те можеха да надничат. Покривът на клетките беше наклонен леко назад, за да има колкото може повече слънчева светлина.
Строителите пристигнаха и започнаха да почистват терена. Клетките, в които живееха тогава маймуните, се намираха в сградата, но всяка имаше прозорец, от който те наблюдаваха строителните работи. Това им доставяше огромно удоволствие. Най-влюбеният в техниката от всички човекоподобна маймуни бе орангутанът Оскар. Той седеше буквално по цял ден на прозореца със съсредоточен израз, долепил до стъклото лицето си, което беше с китайски черти, и наблюдаваше как бъркат и полагат бетона. Една сутрин отидох да видя как върви работата и се заприказвах с един от работниците.
— Виждам, че Оскар следи дали строите клетките, както трябва — казах аз и посочих маймуната, която отново седеше с прилепнало към стъклото лице.
— Този ли? — възкликна работникът. — Честна дума, седи там по цял ден. По-лошо е, отколкото да те наблюдава някой проклет надзирател.
Родилните мъки на лъвицата
Уважаеми господин Даръл,
Казвам се Мириам. Пиша Ви, за да се посъветвам по следните въпроси:
1. Възможно ли е да се снабдя с новородено лъвче?
2. Ако може, откъде да го взема и знаете ли колко струва?
3. На каква възраст мога да го взема (да го отделя от майка му)?
4. Къде да го държа?
5. До каква възраст мога да го държа?
6. С какво да храня това малко новородено лъвче?
7. Колко голямо ще порасне? Добавете всичко, което според Вас трябва още да зная.
Много ви благодаря…
В никоя голяма колекция от диви животни не минава без болести и нещастни случаи, но понякога те се оказват фатални, защото и животните са смъртни като хората. Сред причините за нещастните случаи, колкото и да е неприятно, включвам и поведението на обикновения посетител. В миналото сме имали случаи, когато посетители са давали на маймуните ножчета за бръснене, а на големите човекоподобни маймуни — запалени лули и цигари, в резултат на което животните получаваха обгаряния. Няма ли постоянен пазач, трудно може да се предотвратят подобни постъпки.
Да вземем например случая с двата папагала ара — капитан Коу и Маккой. Те бяха пищно оцветени и добродушни птици. При хубаво време ги изваждахме от клетките и ги поставяхме върху ниската циментова стена край помещението на бозайниците, за да постоят на слънце, да почистят блестящата си перушина и да отправят хрипливи крясъци към посетителите. Един ден някаква извънредно дебела жена, очевидно уморена от разходките си из зоопарка, решила да поседне на стената, върху която се намирал капитан Коу. Вярвате или не, но тя седнала право отгоре му. Да не се забележи такава голяма и блестящо оцветена птица изглежда невероятно. За съжаление капитан Коу не успял да си отмъсти и да клъвне въпросната дама, защото целта била непосилно голяма, въпреки че ара имат едни от най-масивните клюнове от семейството на папагалите. Той бил просто размазан.
Нашият шлосер, който в момента минавал оттам, станал свидетел на произшествието. Жената явно изобщо не разбрала какво била направила. Шлосерът взел птицата и веднага я донесъл в канцеларията. За щастие точно тогава в зоопарка се намираше ветеринарният лекар Томи Бег, който веднъж седмично преглеждаше животните. Той веднага оказа помощ на капитан Коу. Бяха счупени и двата му крака и Томи майсторски му сложи шини. Освен това беше премазан гръдният кош, а някои от ребрата бяха пробили белия дроб. Въпреки грижите ни не след дълго папагалът умря.
Най-много ме удиви поведението на жената. Дори и да допуснем, че е била късогледа и не е видяла кацналата на стената голяма птица с блестящи алени и сини пера, поне трябваше да разбере, че е извършила нещо нередно, след като беше седнала върху него. Тя не само че не се яви в канцеларията да се извини за допуснатата от нея грешка и да се осведоми за състоянието на птицата, но не си направи труда да се обади и по телефона. Това е само един случай от поведението на многобройните посетители. Аз бих казал, че средно седемдесет процента от времето си използуваме за опазване на животните от посетителите, отколкото за самите животни.
Както във всяка сериозна зоологическа градина, ние не разрешавахме на посетителите да хранят животните. Случва се да им дават неподходящи неща или прекалено голямо количество храна, от тази, която им харесва особено много, и животните се отказват от грижливо разработената от нас диета. Човекоподобните маймуни например ядат шоколад до пресищане също като малки деца и след това не искат да поемат вечерята си, която е от много по-голяма полза за тях. Неправилното хранене може да доведе до стомашни и други заболявания, които трябва да се лекуват дълго време след това. Някои от посетителите на зоологическата градина не обръщат ни най-малко внимание на поставените навсякъде надписи: „Моля, не давайте храна на животните!“ и продължават да подхвърлят шоколад и разни други лакомства през решетките на клетките. Ветеринарният лекар на големия зоопарк има предостатъчно работа цяла година и без глупостта, а понякога и жестокостта на посетителите.
В единия край на нашия зоопарк има малко езерце, където държим смесена сбирка от водоплаващи птици, между които и някои редки видове. Няколко години птиците живееха там щастливо и се размножаваха. След това настъпи много топло лято. Малкото ручейче, което подхранваше езерцето, се превърна в едва забележима струйка, а нивото на водата забележимо се понижи. Скоро започнахме да откриваме по някоя умряла птица, но дори аутопсията не даваше задоволителен отговор за причината на смъртта й. След това неочаквано умряха наведнъж шест птици, включително две от нашите редки видове. Томи Биг огледа крайно озадачен навяващата скръб редица от умрели птици, която го очакваше в понеделник сутринта на визитацията.
— Какво по дяволите става с това езеро? — възкликна раздразнено той. — Водата е проверена, а доколкото зная, на птиците им нямаше нищо.
След това му хрумна нещо.
— Не съм ги проверил само за глисти. Възможно е да е от тях.
Той взе най-близката птица, която се оказа шпореста гъска, и със скалпел разряза внимателно воденичката, но не откри нищо. Тогава разтвори гушата на птицата и намери отговора на загадката: там имаше приблизително една шепа дванадесеткалиброви оловни сачми. След прегледа на останалите умрели птици открихме същото количество оловни сачми, а в една от тях — дори метален връх на един дванадесеткалибров патрон. Всъщност гушите на птиците биха могли да се сравнят със зъби, тъй като повечето птици поемат известно количество пясък, ситен чакъл, дори малки камъчета с храната си, които се натрупват в гушите и спомагат за стриването и сдъвкването на храната при преминаването й през тях. Когато песъчинките, ситният чакъл или камъчетата се изтрият, птицата поема нова доза, за да попълни запаса си от „зъби“. Тези птици бяха успели да открият по някакъв начин големи количества оловни сачми и естествено ги бяха поели, като ги бяха взели за малки камъчета. Те действително бяха изиграли ролята на зъби в гушите им, но храната ги бе разтворила и птиците бяха получили отравяне от оловото.
Разбира се, след разкриването на тайнствената причина за смъртта им ние изловихме всички птици от езерото и претърсихме много внимателно бреговете му, за да открием откъде идват тези сачми. Някъде сигурно имаше цяла кутия дванадесеткалиброви патрони или нещо подобно, но колкото и да търсехме, не открихме нищо. Една от уловените в езерото птици се разболя. Очевидно и тя страдаше от оловно отравяне. Опитахме се да я спасим, като й инжектирахме венозно калциев препарат. За нещастие това не помогна и птицата умря. Дълго време източникът на оловните сачми в езерцето остана в тайна за нас, докато най-после научихме, че езерцето се бе образувало едва след войната. Дотогава там имало малка долчинка, през която течало ручейче. Собственикът на мястото, сегашният ни хазаин — майор Фрейзър, — преградил поточето и така се образувало езерцето. Ние дойдохме до заключението, че по време на немската окупация някой бе притежавал дванадесеткалиброви патрони, които бе закопал в долчинката от страх да не ги открият у него. Постепенно под действие на водата и калта картонените части на патроните се бяха разяли и сачмите се бяха изръсили в езерцето. През горещото лято нивото на водата спадаше и гъските са имали възможност да се доберат до тинята, която иначе не можеше дори и да докоснат.
Разбира се, в зоопарка се случват и редица други, независещи от нас неща, срещу които сме безсилни. Например африканските циветки народиха много малки. Това беше истинско събитие, тъй като в малко зоологически градини може да се отглеждат циветки. Женската се държа три дни като безупречна майка, след което по някаква непонятна за нас причина се нахвърли върху малките и ги изяде. Или пък случаят със сервалите. Тези дългокраки котки с остри уши, къси опашки и прекрасна оранжевокафява, напръскана с черни петна козина са наистина много красиви животни и ние се зарадвахме извънредно много, когато Тами роди две малки. Тя също се оказа превъзходна майка. Котенцата растяха бързо, сучеха добре и Тами изглеждаше много доволна. След около седмица погледнахме в клетката й и открихме, че двете малки са мъртви. Нямахме никаква представа как беше станало това. Малките нямаха никакви външни увреждания и очевидно тя не ги бе хапала. Аутопсията обаче ни изясни всичко: малките се бяха задушили. Вероятно Тами се бе обърнала през нощта, бе легнала върху тях и ги бе задушила, без и самата тя да разбере. Понякога това се случва и с домашните котки при раждането на първите котенца, докато усвоят тънкостите на майчинството.
Струва ми се, че най-заплетеният ветеринарен въпрос за нас възникна, когато забременя лъвицата Шеба. Всичко като че вървеше добре и времето за раждане наближаваше. Един ден се наложи да обядвам с някакъв приятел в града и както обикновено, при излизане от зоопарка оставих адреса и телефонния номер на ресторанта, за да може в случай на нужда да ме повикат незабавно. Тъкмо бяхме свършили с обяда и по телефона ми съобщиха, че Шеба започнала да ражда. Малкото обаче се показало наполовина и не можела да го роди, колкото и да се мъчела. Лъвчето очевидно бе умряло. Метнах се на едно такси, пристигнах колкото се може по-скоро в зоопарка и двамата с Джереми обсъдихме положението. Лъвицата се мъчеше вече около 2-2½ часа: малкото висеше отпуснато, очевидно мъртво, но тя не можеше да го роди и, изглежда, много се измъчваше.
— Преди всичко — каза Джереми — трябва да я вкараме в малката клетка. Тогава вероятно ще можем да й помогнем.
За нещастие клетката, в която се намираше Шеба, бе твърде голяма и за да я прехвърлим в по-малката, трябваше да влезем вътре и да я изтеглим. Не смеех да поема този риск. Тогава ми хрумна една идея.
Знаех, че Лондонската зоологическа градина има специална пушка: тя прилича на пистолет, само че изстрелва игла, която действува като подкожна инжекция — забива се в определена част от тялото на животното и впръсква успокоително средство, антибиотик или нещо подобно. Реших, че ако се обадя по телефона на Лондонската зоологическа градина, сигурно щяха да ми изпратят пушката със самолет, за да я изпробвам върху Шеба. Отидох в къщи и позвъних.
Излишно е да споменавам, че беше събота. Всички подобни затруднения като че се случваха винаги в почивен ден. Когато все пак се свързах с лечебницата на Лондонската зоологическа градина, оттам потвърдиха, че притежават такава пушка. Единственият човек обаче, на когото било позволено да си служи с нея, бил главният им ветеринарен лекар доктор Оливър Греъм Джоунс. Полицията бдяла много зорко и не разрешавала пушката да се изнася от градината.
Аз познавах Оливър Греъм Джоунс от години и знаех, че ако имаше възможност, той щеше да понаруши закона. Казаха ми, че прекарвал седмичната си почивка в къщи. Тогава помолих за домашния му телефонен номер и след малко се свързах с него. Обясних му всичко и той ми влезе в положението.
— Но, мило момче — обърна се Джоунс към мене, — първо, не мога да ти изпратя пушката без разрешение на полицията и, второ, ако не си боравил с нея, тя може да се окаже много опасна. Не я ли заредиш, както трябва, изстреляната игла вместо подкожно действува като куршум и не само няма да излекуваш животното, а ще го убиеш. Това приспособление е твърде коварно.
— Щом не може, не може — отвърнах аз. — Ще се наложи да преместим лъвицата в по-малката клетка. Това означава, че вероятно ще трябва да влезем със запалени факли.
— Боже мой! — възкликна напълно потресен Оливър. — Недей да правиш това! Може всички ви да нападне, особено щом се намира в такова състояние. Тя няма да понесе спокойно подобно отношение.
— А как да постъпим?
Оливър се замисли за миг.
— За колко време — попита той — бих могъл да се добера до Джърси?
— Зависи от разписанието на самолетите — отвърнах аз, — но приблизително за около час.
— Добре, ако можеш да ми осигуриш място в някой самолет, ще прескоча до зоологическата градина да взема пушката и сам ще свърша работата.
— Прекрасно! — извиках възторжено аз. — Веднага ще се свържа с нашия пътнически агент и ще ти се обадя пак.
Работата се усложняваше от това, че летният сезон беше в разгара си и самолетите бяха пълни с младоженци или цели семейства, които идваха да прекарват отпуската си в Джърси. Аз се обърнах към мои познати от пътническите бюра и им обясних положението. Не можеха ли да ми осигурят едно място от Хийтроу[1] с някой от най-ранните самолети? Обещаха да ми се обадят по телефона. Половин час кръстосвах стаята и гризях нокти. Накрая телефонът иззвъня. Обаждаха се от пътническото бюро: има само едно място от Хийтроу, самолетът излитал към пет и половина. Казах им да позвънят в Хийтроу и ги предупредих, че мястото е за доктор Оливър Греъм Джоунс. След това се обадих отново на Оливър.
— Боже мой! — възкликна отново той, — та аз нямам почти никакво време! Във всеки случай ще направя всичко възможно.
— Ще те посрещна на аерогарата.
— Добре — отвърна той, — ще се моля на всевишния да не попадна на някое задръстване по шосето.
Посрещнах го на аерогарата и го вкарах моментално в колата. Оливър е чернокос, с големи кафяви очи и с вид на преуспяващ медик, а не на най-обикновен ветеринарен лекар. По пътя до зоопарка му разказах всичко, което се бе случило. Плодът все още не беше излязъл, Шеба се напъваше и бе много изтощена. Аз извиках нашите ветеринарни лекари и им поръчах да донесат необходимите инструменти, защото Оливър ми съобщи по телефона, че може би ще се наложи да й направим цезарово сечение, за да спасим живота й. Когато пристигнахме в зоопарка, там вече ни очакваха. Пред клетката на лъвицата бе поставена маса с прикрепени над нея лампи. Операционната зала бе твърде проста, но повече от това не можехме да направим. Оливър огледа пациентката, която лежеше изтощена от напрежение в ъгъла. Тя изръмжа жално към нас.
— Да — каза той. — Нямаме много време. Голямо щастие е, че успях да хвана самолета.
Той разопакова внимателно донесената пушка и зареди спринцовката с необходимия наркотик. След това се прицели внимателно и стреля в Шеба. Иглата се заби в хълбока й с тъп звук. Лъвицата потрепна, сведе поглед и толкова. Когато упойката започна да действа, лъвицата се изправи на крака, направи няколко несигурни крачки и отново легна. Взехме един дълъг прът и леко я боднахме. Тя не помръдна и ние разбрахме, че вече е упоена. После обиколихме клетката и вдигнахме пълзящата врата, за да я измъкнем оттам. Аз исках да вляза пръв и да завържа краката й, но Оливър не искаше и да чуе за това. Той обясни, че изпадналото в наркоза животно понякога не показва никакви признаци, че е в съзнание, но може да се събуди за миг и да се случи най-лошото. Ето защо Оливър влезе пръв и аз го последвах. Той постави дървена палка в устата на лъвицата, след което завърза здраво челюстта й, като остави устата й отворена. Така тя можеше да диша свободно, а и нас не ни грозеше опасност, в случай, че животното се събудеше. След това завързахме краката и започнахме да измъкваме Шеба навън. Тя тежеше ужасно много и бяха нужни шест души, за да я вдигнат и поставят върху масата. Учтив като медик професионалист, Оливър се обърна към господин Блампид и господин Бег и ги запита дали не биха желали да извършат операцията. Те отвърнаха също така учтиво, че след като е проявил любезността да дойде, на него се пада честта. Първо трябваше да се отстрани плодът. Това бе твърде проста процедура. Плодът се оказа много странен — като че някой бе напомпал с велосипедна помпа кожата му. Костите бяха отпуснати и меки, а муцуната — обезформена от натрупалия се под кожата газ.
След това с електрическа машинка, донесена от господин Блампид специално за тази цел, остригахме много внимателно Шеба от едната страна на корема, където трябваше да се направи разрезът. Оливър изми ръцете си, дезинфекцира ги и се приготви за операцията. Стана доста късно, стъмни се и запалихме поставените над масата лампи. На светлината видяхме, че зад мрежата на външната клетка се бе събрал целият персонал, решен на всяка цена да присъства на операцията. Попитах Оливър дали би имал нещо против, ако влязат в клетката, за да наблюдават всичко отблизо, и той се съгласи. Тогава всички влязоха и застанаха в полукръг около масата, а Оливър пристъпи към операцията, като през цялото време обясняваше какво прави.
Отначало той направи надлъжен разрез от едната страна. Коремът веднага спадна със свистене. Разнесе се най-отвратителната миризма, която бях усещал през живота си. Ръцете на Оливър се движеха бързо и сръчно. Той разшири разреза, без да обръща ни най-малко внимание на това, че двама-трима от моите сътрудници леко пребледняха, после пъхна внимателно ръце в коремната кухина на лъвицата и извади едно след друг още две лъвчета. Те бяха също така подпухнали, както и първото. И трите плода поставихме в кофа, за да ги изследваме и да се помъчим да установим какво точно се бе случило. После Оливър отстрани плацентата, проми кухината и заши кожата на корема. Поръсихме мястото с дебел слой антибиотик на прах, а като допълнителна предпазна мярка инжектирахме лъвицата с пеницилин и стрептомицин. До този момент дишането й не бе дълбоко, но ритмично. По време на цялата операция тя се намираше под обикновена наркоза, тоест на устата и носа й имаше маска, за която внимаваше госпожа Блампид.
Поставихме внимателно Шеба върху импровизирана носилка и я пренесохме в клетка, пригодена специално за нея — достатъчно голяма, за да може животното да се изправя, но не и да се движи из нея, защото се опасявахме да не прави опити за резки изправяния и да скъса по този начин конците. Важното бе да я държим на топло, за да не заболее от пневмония, затова я завихме с одеяла и поставихме около нея бутилки с топла вода. През определени интервали от време трябваше да се навлажняват с вода и глюкоза езикът и устата й, които от наркозата бяха пресъхнали. Това означаваше, че грижещият се по това време за нея Джеф трябваше да дежури през цялата нощ, да сменява бутилките с топла вода и да навлажнява езикът и устата й. По едно време посред нощ му се сторило, че на лъвицата й е студено и като не намерил нищо подходящо, донесъл своя пухен юрган и го хвърлил отгоре й. На следващата сутрин прегледът установи, че Шеба се възстановява съвсем нормално. Ирисът на окото й реагираше на светлината. Очевидно тя бе в полусъзнание, но нямаше опасност да ни нападне.
Взетата от коремната кухина на лъвицата проба бе изследвана в университета в Лийдс. Бе изолиран един необикновен, газообразуващ микроорганизъм — Clostridium sordellii. Вероятно животните го поемат от почвата, затова се среща твърде често при едрите преживни животни, но досега не бе откриван в нито един член от семейство Котки.
Преди да закарам Оливър в хотела, поканих у дома на чашка групата на ветеринарните лекари.
— Кажи ми — обърна се към мен Оливър — колко сътрудници присъствуваха на операцията?
— Всички — отвърнах аз. — Дори и тези, които имаха почивен ден.
— Сили небесни! — възкликна той. — Де да съществуваше такъв ентусиазъм и в Лондон. Съмнявам се, че някой би присъствал, ако правех подобна операция. Въпреки това ти успя да събереш всичките си сътрудници.
— Не съм ги събирал — отвърнах аз. — Сами дойдоха.
— Забележително! — възкликна отново Оливър. — Постарай се да останат винаги такива.
— Точно това се мъча да правя.
Аз вярвах, че бях постигнал именно това.
След пълното възстановяване на Шеба решихме да я държим поне шест месеца отделно от Лео, защото не ни се искаше да забременее скоро след такава тежка операция. Когато най-сетне ги събрахме, те бяха много доволни, че се виждат, и не след дълго Шеба отново забременя. Разбира се, ние я наблюдавахме с голямо безпокойство, но този път си купих пушка от Щатите, така че ако се случеше нещо неприятно, нямаше да се наложи да викаме отново Оливър чак от Лондонската зоологическа градина. Шеба роди без каквото и да е затруднение две закръглени и здрави лъвчета и ние въздъхнахме облекчено. Трагедията обаче не се бе свършила. Щом лъвчетата пораснаха толкова, че можехме да ги отделим от майка им, Шеба забременя отново.
Не се съмнявахме, че и следващата й бременност ще протече нормално. В последния момент обаче Шеба отново се зарази с газообразуващия микроорганизъм и ние се видяхме принудени да повторим цялата процедура. С помощта на пушката приспахме Шеба, след което господин Блампид и Томи Бег направиха цезарово сечение. Те отстраниха два плода, които бяха подути също като при първото раждане. Зашихме раната на Шеба, направихме и обичайните пеницилинови инжекции и отново я настанихме в клетката, в която бе живяла доскоро. И всичко като че се развиваше благополучно, докато за наш ужас един ден тя направи това, от което най-много се страхувахме и от което не можехме да я предпазим. Макар че клетката бе дълга и тясна, Шеба можеше да се изправя в нея, за да се поразтъпче. Вероятно тя бе ставала през нощта и бе правила опит да се обърне в клетката, при което бе разкъсала шевовете.
Наложи се отново да използуваме упойка, за да зашием повторно раната. Това се оказа особено трудна работа, защото старите конци бяха разкъсали и местата около раната. Трябваше да правим огромни шевове — някои дори с дължина до десет и петнадесет сантиметра, за да попаднем на здрава кожа, на която да се задържат конците. След операцията поставихме обичайните антибиотици и върнахме Шеба в същата клетка. На следващата сутрин тя се бе възстановила дотолкова, че успя да повдигне глава и да поеме малко глюкоза и вода. Инжектирахме я отново с пеницилин и й поставихме система. По обяд Шеба започна да се задъхва и въпреки лекарството за стимулиране на сърдечната дейност умря. Разбира се, ние изпитвахме горчиво разочарование, но знаехме, че бяхме направили всичко възможно за спасението й. Просто не й стигнаха сили да понесе и третата операция.
Господин и госпожа Д.
Уважаеми господин Даръл,
Онзи ден в нашия хол връхлетя кълвач и започна да кълве часовника на дядо. Може ли това да се сметне за нещо необикновено?
Струва ми се, Едгар Уолас някога беше казал, че ако човек има един прякор, значи го ценят, ако обаче има два или повече, значи не го обичат. Доколкото зная, ние с Джеки имаме само един прякор в зоопарка, ако това може да се нарече прякор: целият персонал се обръща към нас с господин и госпожа Д. Струва ми се, че Шеп Малет беше го измислил.
Къдрокосият, синеок и с широка, подкупваща усмивка Шеп е без съмнение най-красивият мъж сред нашите сътрудници. На времето Шеп разби толкова много сърца, че вече не помня броя им, а почти всяка девойка от отдела за птици беше попадала в плен на неговия чар. Всъщност спомням си как една от девойките се влюби силно в него и отиде да каже на Джереми, че нямало да работи повече в зоопарка, ако Шеп не отвърне на чувствата й. Тъй като това не било възможно, тя била принудена да напусне. Второто име на Шеп е Жуан и аз често се питах защо не го кръстим Дон Жуан, но той бе и си остана Шеп и на неговите плещи лежеше грижата за цялата сбирка от птици, която беше доста голяма.
Птиците изобщо нямат силни характери като бозайниците, но понякога сме имали птици с ярки индивидуалности. Струва ми се най-добрият пример за това бе Трампи — сивокрилият тръбач[2] от Южна Америка.
Сивокрилите тръбачи са големи колкото кокошки, имат високи, изпъкнали чела, подчертаващи големия им интелект, и огромни лазурни очи. Трампи бе питомен, затова го оставихме да се разхожда свободно из зоопарка. Той обичаше да помага в настаняването на новопристигналите обитатели — обикаляше наблизо или стоеше в клетката на всеки новопристигнал в продължение на двадесет и четири часа, докато не се убедеше, че новият обитател се чувствува добре. След това отиваше другаде.
Трампи прелиташе над оградата на двата пингвина, които имахме тогава, и ги тормозеше. Пингвините понасяха търпеливо всичко, докато един ден се хвърлили върху него и единият го изпратил с точен удар в басейна. Трампи, разбира се, не можеше да плува и попаднал в плен на пингвините. Открихме го окървавен във водата. Няколкото дълбоки рани кървяха непрекъснато и ние си помислихме, че сме го загубили. Целият зоопарк беше в траур. Все пак успяхме да го позакърпим и на следващия ден Трампи отново си беше Трампи. Изгубил няколко от перата си, той гордо крачеше наоколо и поздравяваше всеки срещнат.
Същият този Трампи винаги изпращаше последните посетители на зоопарка и веднъж дори се качи с тях в автобуса, за да провери дали не са тръгнали в погрешна посока. Гибелта му дойде съвсем неочаквано и потресе много Шеп, защото той отговаряше за него. Понесъл на гръб тежък чувал с дървени трици, Шеп влязъл в павилиона на бозайниците, без да знае, че Трампи го следва по навик по петите. След като стигнал до определената клетка, Шеп пуснал, без да се обръща, чувала с дървените трици на земята. Трампи се оказал под него и бил убит на място. Всички се разстроихме много, но по-късно ни се удаде възможност да се снабдим с две нови птици, на които също разрешихме да се разхождат свободно из градината. Те все още не са развили у себе си качествата на Трампи, но ние не губим надежда.
Друга забележителна личност беше Дингл — хайдушка гарга с червени крака. Тези необикновени представители на семейството на враните имат черна перушина, яркочервени крака и дълги, закривени червени клюнове. Отгледан от малък в къщи, Дингл бе напълно опитомен. Първите няколко дни след пристигането му го държахме у дома, но след като счупи осмата поред стъклена чаша, реших, че е време да го настаним в един от откритите птичарници. Той бе много мила птица и от всичко на света най-много обичаше да го чешат по главата — клякаше на земята или в скута, притваряше очи и потрепваше от удоволствие с крила. Дингл обичаше да каца върху рамото на Джеки и да прокарва внимателно клюн през косата й, като че търсеше буболечки или някакви други лакомства. Един ден кацна на рамото ми, издебна ме и успя да пъхне късче хартийка в ухото ми. Вероятно това бе някакъв неумел опит за построяване на гнездо, но хартийката беше напъхана така дълбоко, че се наложи да я вадя с пинсета. Дингл не се озлоби от това, че го изпъдихме в птичарника, и идваше да си говорим и да го чешем по главата през мрежата. В зоопарка има много говорещи птици. Папагалът Суку вечер след угасване на осветлението си казва сам: „Лека нощ, Суку!“. Нашата планинска майна Али пита: „Къде е Тригър?“ и отвръща: „О, какво добро момченце!“ Но като че най-добрият ни оратор е една по-малка майна, наречена Тапънс. Ако отидете при клетката на Тапънс и го заговорите, той започва да се смее и хихика, а ако пъхнете пръст през телената мрежа и го почешете по коремчето, притваря очи и казва: „О, колко хубаво! О, колко хубаво!“
Много хора ме питат дали говорещите птици действително разбират това, което казват. Не зная какво да отговоря. Вземете например Тапънс. Той казва: „О, колко хубаво!“, щом го почешат. Вероятно бившите му собственици са казвали тези думи, когато са го почесвали и то свързва звуците с действието. Един ден обаче Тапънс направи нещо, което почти ме накара да повярвам, че разбира какво казва. Нашият стар и уважаван от всички ни градинар господин Холи подстригвал храста в близост до клетката на Тапънс, закашлял се изведнъж и се изплюл. В същия миг Тапънс изрекъл с ясен и остър глас: „Мръсен старик!“ Господин Холи страшно се развеселил и цял ден се подсмихвал сам на себе си.
Съществуват, разбира се, безброй истории за папагали, повечето от които са крайно подозрителни. Аз обаче съм виждал два папагала да говорят, искам да кажа, не само да възпроизвеждат заучени звуци и фрази. Едни мои приятели от Гърция имаха папагал. Те го изнасяха всеки ден с клетката под сянката на дърветата. Веднъж някакъв селянин завърза магарето си от другата страна на живия плет. След малко то отметна назад глава, както правят всички магарета, изрева жално и завърши със силно пръхтене, което магаретата издават след изпълнението на своето соло. Папагалът слушаше много внимателно, навел на една страна глава, и когато магарето се нарева, той произнесе съвсем ясно с въпросителен тон:
— Какво се е случило, драги?
Вторият случай бе с един африкански сив папагал, домашен любимец на мой атински приятел. Той разполагаше с доста богат речник — на гръцки, естествено — и неговите собственици ужасно се гордееха с него. Веднъж седмично те организираха „ден за посещение“ и всички техни приятели знаеха, че могат да се отбият у тях на чай. През един от тези „дни за посещение“ главната тема на разговора бяха папагалът и неговият речник. Един от гостите твърдеше, че папагалите изобщо не могат да говорят. Издавали само неразбираеми звуци. Тогава гордите собственици възкликнаха веднага: „Чуйте само какво казва папагалът! Може това и това.“ Хванал чашата с чая в едната си ръка и парче кекс в другата, гостът се приближи до папагала, погледна го и попита: „Поли, ти не можеш да говориш, нали?“ Папагалът погледна госта за миг, слезе надолу по пръчката, на която бе кацнал, приближи се до него, наведе глава на една страна и произнесе ясно и недвусмислено: „Можеш ли да ме целунеш отзад?“ Това направи зашеметяващо впечатление на гостите. Никога преди това папагалът не бе произнасял този израз, не го произнесе никога и след този случай, но сега го бе изрекъл ясно като камбанен звън, без каквото и да е съмнение. Най-интересно реагира гостът: той остави чашата с чая и парчето кекс, взе шапката и бастуна си и напусна компанията побледнял от гняв, като заяви, че няма да остане в дом, в който обиждат гостите.
Обикновено зимно време птиците ни създават повече грижи от всички останали животни, взети заедно, особено тези, които живеят в оградени места и птичарници, защото трябва да се внимава да не се простудят и което е най-лошото, да не премръзнат. При премръзване на някое фламинго или на птица като него може да се стигне до ампутиране на няколко от пръстите му. Най-тежка за нас бе зимата на 1962/63 година с незапомнени в историята на Джърси студове. Наваля около половин метър сняг, а земята замръзна на дълбочина повече от половин метър. Освен за нашите ние трябваше да се грижим и за безброй много диви птици, които ни носеха — в безкрайна върволица пристигаха изтощени до крайност от липса на храна скорци, червеношийки, дроздове, косове. Ние можехме да направим само едно нещо — да закрием павилиона за птици за посещение (не защото нямаше посетители по това време) и да пуснем вътре всички диви птици, които ни носеха. Там бе поне топло. По пода поставихме огромни купчини храна. По едно време имахме четиридесет белочели водни кокошки, двадесет и пет шотландски тетрева, един воден бик, два лебеда и разни други дребосъци, всички пуснати на свобода в малкото пространство на птичарника. Точно през тази много студена зима веднъж на външната врата се почука. Отворих и на прага видях странен посетител, който приличаше на битник. Очевидно не бе се бръснал твърде отдавна, защото носеше дълги бакенбарди, косата му бе мазна и чорлава, а дрехите — мръсни и окъсани. През своите деветнадесет години като че не се бе къпал нито веднъж. Под мишницата си държеше две белочели водни кокошки.
— Слушай, приятелю — обърна се той към мен. — Можеш ли да помогнеш на тези бедни и окървавени птички?
Да кажа, че останах удивен, означава да не предам и част от онова, което почувствувах. Поех птиците, прегледах ги и установих, че и двете бяха простреляни през крилата. Раните им не бяха опасни и скоро щяха да заздравеят, но птиците бяха много изтощени и слаби. Погледнах битника с укор.
— Какво, на лов ли сте тръгнали? — попитах го аз.
— Не — отвърна той. — Не аз. Някакъв мръсен французин. Видях го как ги застреля. После разбрах, че бедните малки птиченца са само окървавени, затова отидох и ги прибрах. Взех пушката от французина и добре го наредих. Скоро няма да му се прииска да тръгне пак на лов.
— Ние, разбира се, ще направим, каквото можем за тях — отвърнах аз. — Много мило от ваша страна, че ги донесохте. Вече имаме четиридесет от тези птици.
— Това вече си е твоя работа, приятелче — произнесе весело той. — Благодаря ти все пак за всичко.
Младежът закрачи по дебелия сняг. Гледах след него и си мислех колко неправилно е да съдим за хората по външния им вид. Кой можеше да предположи, че под тази раздърпана външност се крие златно сърце?
Нова беда ни сполетя при потъването на петролния танкер „Тори Кенън“. Тогава вестниците вдигнаха страшен шум и привлякоха вниманието на обществеността върху голямата опасност, която крие замърсяването на водите, особено за морските птици. Ден след ден следяхме с тревога новините за огромното нефтено петно. След това за наш ужас течението и вятърът го понесоха към Ламанша. Скоро то се насочи право към Великобритания. Разбирах отлично, че ако се разлееше върху нашите брегове, петното щеше да унищожи напълно колониите на кормораните и брадвоклюните по Ламанша. Освен това ние трябваше да имаме готовност за спасяване на стотиците, ако не и хилядите залети с нефт морски птици.
Въпреки цялото ни желание в зоопарка нямахме място за повече от четиридесет-петдесет птици. Нещо трябваше да се направи, и то без каквото и да е отлагане, затова се обадих по телефона на организацията за закрила на животните, която представлява местна форма на RSPCA[3], и споделих опасенията си. Отговориха ми, че и те могат да помогнат само на около четиридесет-петдесет птици. Очевидно това не беше достатъчно, за да се справим с нещастието, което очаквах, затова позвъних на Саран Калторп и я помолих да намине при мен, за да се опитаме да съставим заедно някакъв план. Като блестящ генерал тя успя да организира целия остров за невероятно кратко време.
В канцеларията поставихме голяма карта със забодени на различни точки разноцветни карфици. Едни от тях сочеха местата по брега и скалистите заливчета, които щяха да се обхождат редовно от търсещи групи, други — местата, където щяхме да хващаме птиците, а трети — районите, в които щяхме да ги държим. Всички участници в спасителната акция бяха обзети от огромен ентусиазъм. Скаутите — както момчета, така и момичета — се включиха в патрулните групи, а също и отделни хора, които разполагаха със свободно време. Няколко души с товарни и леки автомобили сформираха транспортна бригада. За птиците осигурихме много навеси и хамбари. Директорът на един хотел ни предостави много любезно дори плувния басейн. Ограден с телена мрежа, той можеше да побере около двеста птици. След това зачакахме, изпълнени с решимост, разлелият се нефт да достигне нашите брегове. По някакъв каприз на съдбата обаче ветровете и теченията се промениха и макар че бяха засегнати един-два от англо-нормандските острови и бяха нанесени известни щети, петното мина покрай нас и се насочи към бреговете на Франция. Наложи се да окажем помощ само на пет-шест птици и цялата наша подготовка се оказа безполезна, но поне знаехме, че сме готови да посрещнем евентуални нещастия. Когато в края на краищата нефтеното петно се разля по френския бряг, то завари французите абсолютно неподготвени и в резултат на това загинаха хиляди морски птици.
Един чудесен пролетен ден се почувствувах особено благоразположен и реших да потърся Шеп. Когато не можехме да го открием по вътрешната система за връзка, която бяхме инсталирали из всички кътчета на градината, ние знаехме, че ще го намерим в така нареченото „поле на Шеп“. Това е една голяма ливада близо до развъдника за лебеди с южно изложение и форма на секира. По острието на тази секира бълбукаше поточе, което Шеп прегради. Образуваха се няколко малки вирчета, в които той развъждаше всички свои птици: във вирчетата — патици и гъски, а по бреговете — фазани. Фазаните са истинската страст на Шеп, а през тази година той постигна необикновени успехи с тях. Огрян от лъчите на пролетното слънце, аз се спуснах до ливадата. Посрещна ме обичайната какофония: гъските и патиците крякаха, малките фазанчета издаваха нежни писукания от местата, в които бяха оградени, а техните приемни родители — бантамки или кокошки, кудкудякаха гордо около тях. Шеп си подсвиркваше весело в компанията на кучето си, което беше вълча порода, и дребния шнауцер[4]. Той надничаше в една клетка, пълна с малки пухкави топчета, които се пъхаха между краката на една бантамка, а тя къткаше, като кълвеше нещо по земята.
— Добро утро — поздравих аз, като наближих.
Шеп се обърна:
— Добро утро, господин Д. Елате да видите.
Пристъпих напред и впих поглед в оживелите пухкави топчета, които обикаляха приемната си майка.
— Какви са тези фазанчета? — заинтересувах се аз, тъй като повечето новоизлюпени фазанчета не се различават на пръв поглед и обикновено се затруднявах при определяне на вида им.
— Елиотови — отвърна гордо Шеп. — Излюпиха се снощи. Исках да почакам, докато поизсъхнат, и тогава щях да дойда да ви съобщя.
— Чудесно! — въодушевих се аз, защото елиотовите фазани са включени в списъка на застрашените птици и е твърде вероятно дори вече да са изчезнали в диво състояние.
— От осем яйца се излюпиха осем фазанчета — отвърна Шеп. — Не съм и допускал такъв успех.
— Според мен всички изглеждат добре.
— Едно ми се струва малко не както трябва, но мисля, че ще се оправи — отвърна Шеп.
— Дойдох при теб с новини — подех аз. — Реших, че след тазгодишните ти успехи мога да ти купя двойка фазани, такива, каквито си харесаш, стига да се появят на пазара. Мисля, че зоопаркът и тръстът няма да могат да ги купят. Ще ги платя лично аз в знак на уважение към благородните ти усилия.
— Я гледай, наистина ли? — възкликна Шеп. — Много благодаря, господин Д.
Откъде можех да зная докъде щеше да ме доведе това мое прибързано обещание.
Всяка сутрин при разпределяне на пощата неизменно намираме каталози за разпродажба на животни, които предлагаха търговци от цял свят. Слагат каталозите на бюрото ми и аз ги преглеждам, като внимавам за всичко, което е особено рядко и има някаква стойност за тръста. Точно тази сутрин прегледах, както обикновено, каталозите, но, изглежда, пропуснах един от тях. Те бяха върнати в канцеларията, където сътрудниците щяха да ги прегледат подред. След малко на вратата се почука и след моето „Влезте“ се показа лицето на Шеп.
— Мога ли да ви видя за малко, господин Д.? — попита той. Блед и напрегнат, той не беше в обичайното си жизнерадостно настроение.
— Влез — повторих аз. — Какво се е случило?
Шеп прекрачи прага, стиснал в ръка един от каталозите, и затвори вратата след себе си.
— Видяхте ли този каталог? — попита той със сподавен глас.
— Кой?
— Джабира.
— Да, видях го. Но… защо? Какво има в него?
— Не забелязахте ли? — попита той. — Белоухи фазани.
— Сигурен ли си?
— Напълно. Погледнете… Тук.
Шеп постави списъка върху бюрото ми и посочи с пръст: „Наскоро се очакват белоухи фазани.“ Цената не беше посочена. Това бе злокобен знак, тъй като обикновено означаваше, че въпросното животно е скъпо и прекрасно. В този случай бях напълно убеден, че е така. Първо, белоухите са най-големите и най-импозантните фазани с уши. Второ, вероятно вече бяха изчезнали в диво състояние. И трето, доколкото знаех, някъде по света имаше само седем птици, повечето от тях в Америка. Въздъхнах. Разбирах прекрасно, че тръстът трябва да притежава тези птици, а помнех и обещанието, дадено на Шеп предния ден.
— Добре — отвърнах примирено аз, — обади им се веднага по телефона, защото останалите зоологически градини ще се нахвърлят отгоре им като мухи на мед. Само че, Шеп, цените трябва да са разумни. Финансовите ми възможности не са чак толкова големи.
— Естествено — отвърна той. — Разбирам това.
Той вдигна телефонната слушалка и след малко го свързаха с Холандия.
— Господин ван ден Бринк? — попита той с дрезгав от вълнение глас. — Обаждам се във връзка с белоухите фазани.
Последва дълго мълчание, през което Шеп слушаше какво му говори господин Бринк.
— Разбирам — отвърна Шеп, — разбирам.
Той постави ръка върху микрофона на слушалката и обърна умоляващ поглед към мен.
— Още не ги е получил, но са му ги изпратили. Иска по двеста и петдесет лири за птица.
Душата ми се сви от мъка, но обещанието си беше обещание.
— Добре — отвърнах аз. — Кажи му, че вземаме една двойка.
— Господин ван ден Бринк — продължи Шеп с разтреперан глас, — вземаме една двойка. Моля, запазете ни една двойка. Да, да, Джърсийски зоопарк… И ще ни съобщите. Ще ни предупредите, преди да пристигнат, нали?… Разбирам, пристигат през Париж… Това е много удобно за нас. Благодаря ви много. Дочуване.
Той постави слушалката и закръстосва нагоре-надолу из кабинета, обзет от безпокойство.
— Какво ти става сега, за бога? — попитах аз. — Казах ти, че ще имаш една двойка от тях. Защо си се оклюмал?
— Да… да. Струва ми се, че е рисковано само с една двойка — измърмори Шеп.
— Слушай, мило момче — обърнах се аз към него. — Това са цели петстотин лири, които току-що изхарчих за тези твои два фазана. Наистина не съм в състояние да ти купя още два.
— Не, не! Нямам пред вид вас — отвърна Шеп. — Имам пред вид себе си. Ще ми разрешите ли и аз да купя една двойка? Ще бъдем много по-сигурни, ако имаме две мъжки и две женски птици.
— Но, Шеп — възразих аз, — това са нови петстотин лири! Имаш ли толкова много пари?
— Имам, разбира се — отвърна припряно Шеп. — Имам… имам пари. Само че… само че ще ми разрешите ли да ги купя?
— Разбира се, че ще ти разреша, след като си решил да хвърляш парите си по тях — отвърнах аз. — Това обаче е твърде голяма сума.
— Много е голям рискът, ако останем само с една двойка и умре, да речем, мъжката или женската птица — отвърна Шеп. — Значи мога да ги купя?
— Разбира се, че можеш, само че по-добре се обади още сега.
— Господин ван ден Бринк? Отново по повод на вашите белоухи фазани… Решихме да купим вместо една две двойки… Да, да, две двойки… Благодаря ви много. Дочуване.
Шеп постави обратно слушалката и извърна към мен ликуващото си лице.
— Сега с тези две двойки ще можем да направим нещо — каза той.
Купуването на птиците обаче беше само началото, тъй като сега трябваше да се построят два открити птичарника за тях, и то на място, където дотогава не са били отглеждани други птици, за да няма опасност от останала в почвата зараза. Извършихме необходимите приготовления и зачакахме нетърпеливо пристигането на белоухите. Минаваше седмица след седмица, ние звъняхме редовно по телефона на господин ван ден Бринк, а той се извиняваше и обясняваше, че птиците идвали от Пекин, минавали през Москва, ГДР и Париж, откъдето вече се отправяли за нас — една твърде усложнена процедура. Стараел се да ни ги изпрати без никакво забавяне. Най-сетне настъпи дългоочакваният ден, когато той ни се обади по телефона, че птиците пристигнали в Берлин и на следващия ден тръгвали към нас.
Това развълнува страшно много Шеп и през целия ден той не беше в състояние да се съсредоточи в какъвто и да е разговор с някого. Той очакваше с много голям страх да разбере в какво състояние идват белоухите. Най-сетне те бяха докарани от летището. Разкъсахме зеблото от предната страна на клетките и пред очите ни се показаха две двойки белоухи фазани: красиви, големи бели птици с дълги, подобни на водопади опашки от бели пера, с розови лица и черни гребени на главите. Гледахме в захлас необикновено красивите птици. След това внимателно пренесохме клетката до двата специално приготвени птичарника и пуснахме всяка двойка поотделно.
Три от птиците бяха необикновено диви. Шеп смяташе дори, че бяха уловени скоро и изобщо не бяха живели в клетка. Четвъртата, едната от мъжките, обаче се оказа извънредно кротка, толкова кротка, че малко се озадачихме. Шеп ги нахрани и им даде вода. Тъй като бяха много неспокойни, покрихме птичарника със зебло, за да не се плашат от посетителите. На следната сутрин двамата с Шеп отидохме да ги навестим и видяхме, че мъжкият фазан е още по-унил. Беше ясно, че с него нещо не е в ред. Докато се мъчехме да се свържем по телефона с Томи Бег, за да се посъветваме с него, птицата умря. Томи пристигна, направи аутопсия и скоро установихме причината за смъртта. Дробовете на птицата бяха надупчени от аспергилоза — силно заразна форма на гъбно заболяване, което се разпространява със светкавична бързина и е нелечимо. Птицата можеше да поживее още някоя и друга година в това състояние, но дългото и изнурително пътуване се бе оказало непосилно за нея.
— Струва ми се, че идеята да купим две двойки се оказа добра — казах аз унило на Шеп.
— Да — отвърна той. — Знаете ли, имах чувството, че може би ще се случи нещо подобно. Нали щеше да е ужасно, ако това беше единствената ни двойка?
Напълно споделях мнението му.
Останахме с две женски и една мъжка, но птиците се намираха в много добро състояние и ние твърдо вярвахме, че ще имат потомство. Цялото лято и зимата те се приспособяваха към новите условия и през пролетта бяха вече сравнително опитомени. Мъжката птица проявяваше явно предпочитание към едната женска и ние ги отделихме заедно в птичарника, а другата преместихме. И ето че една сутрин Шеп се втурна в кабинета ми, понесъл женския белоух фазан на ръце.
— Боже господи, какво се е случило! — възкликнах аз. — Да не би да си е разбила главата?
При уплаха фазаните имат навика да излитат като ракети и да се блъскат в телената мрежа на тавана. Понякога те одираха съвсем кожата на главата си.
— Не, не, още по-лошо — отвърна Шеп. — Не може да снесе яйцето.
Птицата очевидно се мъчеше да снесе яйцето и бе останала почти без сили. Дадохме й малко глюкоза с вода, след което се обадих по телефона на Томи Бег. Той ме посъветва да й направим пеницилинова инжекция, а после да приложим всички познати методи за извличане на яйцето, без да му се нанесат каквито и да е повреди. Направихме инжекцията и после с помощта на растително масло, парата от един кипнал чайник и разни други методи, които ни хрумнаха, се помъчихме да извадим яйцето. Нищо не помогна. Накрая не ни оставаше нищо друго (а и птицата се умори толкова много, че не можеше вече да ни помага), освен да счупим яйцето в нея и да го извадим на части. Тази процедура е много опасна, защото, както е известно, може да причини перитонит. Все пак успяхме да извадим яйцето и неговото съдържание, после направихме промивка с топла вода, за да не би да е останало някое незабелязано от нас парченце. Накрая поставихме птицата на тъмно и топло в един сандък с надеждата, че ще се съвземе. След два часа обаче тя умря. Двамата с Шеп се изправихме унило пред мъртвата птица.
— Е — произнесох аз с възможно по-бодър глас, — все пак ни остана една двойка.
— Да — отвърна Шеп. — Предполагам, че ни остана. Нали знаете, че мъжкият не обича тази женска.
— Нищо, ще трябва да се влюби в нея — казах аз. Поставихме ги заедно. Брачният период бе вече преминал и ние зачакахме нетърпеливо следващата пролет. През това време те свикнаха един с друг и мъжкият започна да проявява някакви признаци на нежност към нея. Но една сутрин Шеп влезе в моя кабинет съвършено убит.
— Отново белоухите — каза той.
— Господи, отново ли? — възкликнах аз. — Какво се е случило сега?
— Елате да видите — предложи той.
Отидохме до птичарника и надникнахме вътре. Мъжката птица куцукаше силно и за миг помислих, че си е счупила крака. Шеп предположи, че нещо я бе изплашило през нощта и тя бе излетяла нагоре. Вероятно при падането бе заплела пръстите си в телената мрежа и бе разтеглила мускула на бедрото си, а може би бе повредила и нерва. Двамата с Шеп се спогледахме: и той, и аз мислехме за едно и също. Ако не си служи с двата крака, за мъжкия фазан ще бъде трудно, да не казвам невъзможно, да се съешава успешно с женската. Ако не успеехме да излекуваме крака му, едва ли щяхме да получим потомство от белоухите фазани. Подготвени за най-лошото, хванахме мъжкия и аз прегледах крака и бедрото. Нямаше никакви изменения, костите не бяха счупени и нашето първоначално предположение, че се касае само за разтегляне, ни възвърна надеждата, че всичко ще се оправи. Направихме му инжекция с витамин D3, който оказваше чудодейно въздействие при парализа на задните крайници на маймуните, и започнахме да го наблюдаваме ежедневно. Мъжката птица обаче не се оправяше, куцукаше из клетката и едва докосваше земята с пръсти, колкото да запази равновесие. Не говорехме с Шеп по този въпрос, но дълбоко в душите си и двамата разбирахме, че усилията ни да отгледаме белоухи фазани са обречени на провал.
Леопарди в тоалетната
Самуел Джон Алиру
чрез Филип Ансумана
Училище на Червения кръст
Бамбавуло
Уважаеми господине,
С настоящото най-учтиво Ви моля да ми проявите филма „Кодак 221“, който Ви изпращам по моя брат Филип. Ако можете, заемете се с промиването и изваждането на снимките.
Щях да дойда сам, но в момента композирам песен, която, надявам се, ще Ви изпратя следващата седмица.
Аз уча в средното училище „Уесли“ в Сезбвема.
Искрено Ваш Самуел Джон Алиру
Моля да ми отговорите
Дълго време уговарях BBC да заснемем една експедиция за залавяне на диви животни, но те проявяваха голямо късогледство по въпроса. Опитвах се да ги убедя, че очарованието на експедицията е не само в залавянето на животните, а и в отвеждането им по море в Англия и отглеждането им. Тази тема ми се струваше отличен материал за филм. Въпреки това те се колебаха повече от година, но в края на краищата казаха „да“. Бях доволен, мислех си, че това е прекрасно за тръста: първо, щеше да му даде голяма гласност; второ, колекцията му щеше да се обогати с интересни експонати и, трето, докато досега осигурявах сам средствата за всичките си експедиции, този път BBC щеше да ми помогне. Макар че тогава тръстът се развиваше добре, все още не бяхме в състояние да се заемем и с експедиции за залавяне на диви животни.
В началото мислехме да заминем за Гвиана, но ни смущаваше нестабилното политическо положение в страната. Веднъж попаднах на размирици, в резултат от които бях принуден да освободя половината от уловените животни, и сега не ми се искаше да ме сполети същото в разгара на снимките за серийния филм на BBC. Поразмислих и се спрях на Сиера Леоне. Все още не бях посещавал тази част от Западна Африка, а там имаше някои особено редки животни, много подходящи за тръста. Освен това се влюбих искрено в Западна Африка и нейните обитатели. С радост узнах, че BBC бе определила за режисьор на филма Крис Парсън. Той беше мой стар приятел, с когото бяхме работили по-рано по време на едно голямо пътешествие през Малая, Австралия и Нова Зеландия[5], когато го опознах и обикнах неимоверно много. И така заминах за Бристол, където уточнихме плана. Решихме аз да тръгна по море с някой мой сътрудник, да организираме базовия лагер и да заловим колкото може повече животни за възможно най-кратко време, след което филмовият екип начело с Крис Парсън да дойде със самолет. Щяхме да имаме две седмици за събиране на животни преди пристигането на групата. От особено значение бе при идването на екипа да разполагаме вече с животни за някои от филмовите епизоди. Остана само да определя кой от сътрудниците на зоопарка ще ме придружи. Спрях се на Джон Хартли, известен като Дългия Джон. Той е висок около два метра, необикновено слаб и прилича на някоя от карикатурите на Круикшанк. Тогава бе млад и много трудолюбив и посрещна с бурен възторг предложението ми.
После започна крайно необходимият, но твърде досаден процес на подбор на екипировката за експедицията. При едно такова пътешествие човек никога предварително не знае какво го очаква на място, и за да е спокоен, трябва да се подготви така, че да посрещне сам почти всички свои нужди. Взехме чукове и пирони, винтове, капани, мрежи и най-различни клетки, бутилки за хранене на бебета, спринцовки, лекарства и голямо количество детски храни, като млякото на прах „Комплен“, много полезно при отглеждане на новородени животни. Събра се цяла камара багаж. И тук, както изглежда, винаги се случва при подготовката на каквато и да е експедиция до която и да е част на света, се появи неочаквано препятствие. Оказа се, че нито един от пътуващите до Фритаун параходи не превозва животни. Обзет от отчаяние, аз се обадих по телефона в параходната агенция и се свързах с един от директорите. За щастие той бе чел и харесал някои от моите книги и параходството любезно направи изключение от наредбата за превозване на животни с пътническите параходи. Съобщиха ни, че не само можем да отплуваме с „Акра“, но и да се върнем с него, заедно с всички наши животни.
И така в един мрачен, сив и дъждовен ден ние с Дългия Джон натоварихме багажа на „Акра“ и още същата вечер потеглихме от пристанището на Ливърпул. Джеки реши да не идва с мен. Тя бе пътувала два пъти до Западна Африка и климатът не й бе понесъл. Вместо това тя тръгна на друго пътешествие, за Аржентина, заедно с Хоуп Плет и Ан Питърс.
По време на пътуването попаднахме на много силна буря. Морските бури не ме тревожат ни най-малко, не страдам и от морска болест. Любопитствах обаче как ще се държи Дългия Джон, защото никак не е лесно човек да се грижи за толкова много животни, ако го хване морска болест. За щастие оказа се, че Дългия Джон има железен стомах, и двамата не пропуснахме нито едно ядене. Прекарвахме голяма част от времето в пушалнята, почивахме, пиехме бира, разглеждахме книги за фауната на Западна Африка и изучавахме навиците на животните, които се надявахме да заловим. Дългия Джон се изтягаше на стола като претърпял корабокрушение жираф, но аз му напомнях, че пътуването е единственото време, през което може да си почине, така че да го използува колкото може по-добре. Казвах му също, че трябва да е готов на всичко. Рисувах му мрачни картини за пълни с паяци и скорпиони сламени колиби, топла вода, къпане с вода от бъчви и още много подобни страхотии на тропиците.
Пристигнахме във Фритаун в прекрасен слънчев ден и вятърът донесе до нас чудесните аромати на Западна Африка: мирис на палмово масло, благоухания на цветя, дъх на гниеща растителност, всичко примесено във възхитителен и опияняващ букет.
Щастието ми се усмихна — чрез господин Гедис, член на нашия тръст, бях установил връзка с господин Опенхаймер, който възложи на Диамантената корпорация в Сиера Леоне да ми окаже необходимата помощ. Знаех, че ще се наложи да прекараме известно време във Фритаун и предварително бях написал писмо с молба да ни ангажират стаи в хотела или по възможност да ни осигурят малък апартамент. Ето защо малко се смутих, когато на борда на парахода, непосредствено след нашето пристигане, се появи шофьор в безупречна униформа и ме попита аз ли съм господин Даръл. Отвърнах утвърдително и той ми съобщи, че ще ме отведе с кола в една от квартирите на Дикор[6], която ще бъде на наше разположение по време на престоя ни във Фритаун. Не очаквах кой знае какво, защото ме предупредиха, че квартирите във Фритаун са неудобни, задушни и влажни. Помолих го да почака, докато освободим багажа си от митницата, което стана изненадващо бързо. Струва ми се всъщност, че това е единствената митница, през която преминах за най-кратко време въпреки цялата планина от най-разнообразен багаж. Натоварихме багажа на огромния камион, предоставен ни любезно от фирмата „Лендроувърс“, аз седнах в елегантната кола до шофьора, а Дългия Джон подкара камиона след нас.
Прекосихме града и не след дълго се озовахме в много приятен район с къщи сред потънали в цветя градини. След малко свърнахме по някакъв криволичещ път с пламнали хибискуси от двете страни и пред нас се показа огромен и блестящ жилищен блок. Погледнах удивен.
— Това ли е мястото? — обърнах се аз към шофьора.
— Да, господине — отвърна той.
Спряхме пред сградата и в този миг от нея излязоха прислужници в бели униформи, поеха куфарите ни, отнесоха ги на третия етаж и ни въведоха в апартамент, при вида на който дъхът ми просто секна. Преди всичко той бе огромен: само гостната например можеше да побере около четиридесет души. Второ, обстановката беше като в холивудски филм, трето, имаше климатична инсталация и, четвърто, от верандата пред гостната се откриваше великолепен изглед към хълмовете на Ламли Бийч, един от най-хубавите плажове на Сиера Леоне, разпрострял се на мили покрай брега.
— Е! — възкликна Дългия Джон и се огледа. — Никак не е лошо, нали? Нямам нищо против такива сламени колиби, ако това сте имали предвид.
— Нищо подобно не съм имал пред вид — отвърнах строго аз. — Почакай, докато тръгнем из страната, там ще разбереш какво значи лишения. Това е само един малък… малък приятен сюрприз. Просто имахме късмет.
Аз отидох в кухнята и открих там един прислужник. Той се изправи бързо на крака и се изпъна.
— Вие от прислугата ли сте? — заинтересувах се аз.
— Да, господине — отвърна той и се усмихна, — аз съм стюардът на този апартамент. Казвам се Джон. Аз съм и готвачът, господине.
Огледах ослепително чистата кухня и забелязах в единия ъгъл огромен хладилник.
— Предполагам — започнах нерешително аз, — предполагам, че тук нямате бира, Джон?
— Има, господине. Има, господине. Веднага ще ви донеса, господине.
Върнах се в гостната и се отпуснах в едно кресло, все още леко замаян от целия този лукс. Дългия Джон влезе с бавна походка. Той бе успял вече да проучи останалата част на апартамента.
— Има три спални — съобщи той — и всичките големи колкото тази стая. Просто невероятно!
— Аз пък открих, че има леденостудена бира — казах му аз. — Изглежда няма да гладуваме.
Очакваха ни много работа и много срещи. Трябваше да получа разрешителни за лов на животни и за изнасянето им от страната, да установя връзки с най-различни хора, които можеха да ни помогнат, докато се намираме из вътрешността на страната. Най-неприятното бе, че обявиха както огромния, така и по-малкия лендроувър за товарна кола, а товарни коли не се допускат до централните улици на Фритаун. Проблемът обаче се разреши благодарение на любезността на местните власти, които ни предоставиха кола с шофьор.
След това трябваше да решим къде да разположим основния си лагер. Помислих малко и реших да се ориентирам към град Кенема, разположен на около четиристотин мили във вътрешността на страната. Спрях се на него не само защото е доста голям град, където по-лесно можехме да се снабдяваме с продукти и екипировка, но и защото Диамантената корпорация имаше там кантора. Смятах, че след като са така добре разположени към нас, ще е по-добре да сме по-близо до тях. Още на борда на „Акра“ се запознахме с Рон Фенел, който работеше като правителствен съветник в Сиера Леоне. Той пръв ми препоръча Кенема. Когато го запитах къде според него можем да си построим основен лагер, той каза: „Защо не опитате в хромовата мина?“ В началото помислих, че се шегува. Нямах намерение да живея в мина. Той обаче ми обясни, че на пет-шест мили от Кенема имало хромови мини и доста празни къщи, строени преди за миньорите и семействата им. След като хромът се изчерпал, мястото било изоставено. Фенел беше сигурен, че ще получа официално разрешение от властите да се настаня в една-две къщи. Тази идея страшно ми хареса и след безброй перипетии накрая открих съответния служител, който веднага ми издаде необходимото разрешително.
Не обичам градовете, но Фритаун е великолепен. Улиците са с възхитително неподходящи имена, като Сейнт Джеймс, Стренд или Оксфорд стрийт, всички ужасно поангличанени. Английските колонисти са забележителни. Дайте на англичанина някакво блато, разположено на две хиляди мили от някое населено място, и в изблик на оригиналност той ще го нарече Пикадили. Очарователни лондонски автобуси, наблъскани с африканци, си пробиваха с мъка път през улици, по които редом със стари, прекрасни и просторни дървени къщи се издигаха огромни небостъргачи. Аз предпочитам старата архитектура, но тя бе съчетана много умело с новата.
Следващата ни задача бе да си подберем помощници и аз се свързах със Саду. Един мой приятел, който бе прекарал няколко години в Сиера Леоне, ми го препоръча, защото бе работил с него. Описа ми Саду като превъзходен готвач и което е по-важно, като честен и съвестен работник. Саду се оказа дребен и съсухрен човечец с лице като на маймуна, озарено от палава усмивка. Когато се разбрахме за заплатата, аз го накарах да отиде в града и да потърси някое „хлапе“. На западноафрикански жаргон „хлапе“ означава нещо като помощник. Това всъщност е момчето, което бели картофи, оправя леглата и върши цялата черна работа, докато готвачът или стюардът е избавен от слугинската работа. Не след дълго Саду доведе Ламин — около четиринадесетгодишно момче, което беше много срамежливо и имаше обаятелна усмивка. Наехме го веднага. Настъпи и дългоочакваният ден на тръгването. Всички документи бяха подписани и подпечатани, приготовленията — завършени и големият лендроувър (малкия оставихме във Фритаун за групата на BBC) потегли за вътрешността на страната.
Първата част от пътя се оказа великолепна — равен, с чакълена настилка, дърветата и храстите встрани бяха потънали в цветове — червени, жълти, пурпурни и бели. Най-неочаквано, обаче, на деветдесет и третата миля — трас! — и чакълената настилка се смени от латерит. Червен прах покриваше растенията и дърветата от двете страни на пътя. Той беше ситен като пудра и проникваше навсякъде.
Колата се тресеше върху латерита, напукан от зимните валежи и вятъра, и след няколко мили започна да ни се струва, че се намираме върху пневматична сонда.
Завоите по пътя нямаха край, а прахът като че ставаше все по-гъст и по-гъст. От време на време преминавахме през някое селце с колиби, покрити с палмови листа, навън веднага се втурваха деца с пламнали очи и блеснали от белота зъби и размахваха за поздрав розовите си длани. Понякога прелиташе по някоя двойка птици-носорози, които размахваха отчаяно крила, а дългите им клюнове изглеждаха ужасно тежки. Оставахме с впечатление, че размахват така яростно крила, защото в противен случай тежестта на клюновете им щеше да ги накара да се забият по очи в земята.
След няколкочасово пътуване стигнахме село Бамбаво. Хромовите мини се намираха из хълмовете зад Бамбаво, но трябваше да минем през селото, за да вземем пазача, който държеше ключовете от различните постройки. След това завихме наляво и се заизкачвахме по една невисока верига от хълмове, разположена зад селото. Колкото по-високо се изкачвахме, толкова пътят ставаше по-лош, а гората — по-величествена и девствена; гигантски дървета се извисяваха върху огромни коренища, целите покрити с орхидеи, най-различни епифити и огромни водопади от гигантска папрат. Колкото повече се сгъстяваше гората, толкова по-мрачни мисли ме налягаха за жилището, което ни очакваше. След един завой хромовите мини се изпречиха пред погледите ни. Всичко се оказа напълно противоположно на това, което си представях. Първо, имаше голяма административна сграда и плувен басейн, който сега, разбира се, бе празен, ако не се смятаха сухите листа в него, но все пак басейн. Пътят продължи да се вие още малко нагоре, а там, на равното било на хълма, се издигаха седем-осем красиви малки вили, сгушени между дърветата. Отгоре се откриваше великолепен изглед към равнината, в която се намираше село Бамбаво, и към гъстите гори, прострели се на стотици мили, чак до границата с Либерия. Много от къщите бяха вече порутени, но ние намерихме две в отлично състояние и с великолепен изглед, разположени близо една до друга.
Докато разопаковаха и подреждаха вещите ни в къщите, узнах от пазача, че в административната сграда има динамо, което снабдявало малкото селище с електричество. Ако можем да доставим необходимото масло и нафта, електротехникът щял с радост да дойде да го обслужва срещу скромно възнаграждение. Уредихме и този въпрос, след което наех двама яки младежи от селото да почистят басейна и да го напълнят с вода. Двамата с Дългия Джон прекарахме останалата част от деня в разопаковане на багажа, който натрупахме на купчинки в ъглите на просторното ни жилище, а вечерта седнахме да хапнем от чудесното къри, което ни приготви Саду.
— Знаете ли, най-много се страхувах от тази част на пътуването — каза Дългия Джон, като посръбваше с удоволствие от студената бира. — Сламени колиби, скорпиони под покрива, паяци, топла бира…
— Пий, без да говориш — отвърнах аз. — Просто страшно много ни провървя. Никога не съм имал такъв разкошен лагер. Помисли си само, да разполагаш с баня и тоалетна, които са в изправност, а? Та това е върхът на разкоша.
Скоро разбрахме, че хромовите мини крият нови приятни изненади. Например водата, която идваше от изворите в гората съвсем близо зад къщите, бе толкова чиста, че можеше да се пие направо, без да се налага да се занимаваме с досадното преваряване и филтриране. Нямаше също така и комари, намирахме се на достатъчно високо място, долавяхме и най-слабия полъх на вятъра и в къщите никога не ставаше нетърпимо горещо.
Следващите няколко дни бяха крайно напрегнати. Разговаряхме със старейшината на Бамбаво, обяснихме на добродушния старец целта на нашето посещение и се обърнахме към него с молба да помоли селяните да ни уловят „бийф“[7]. На западноафрикански жаргон „бийф“ означава всяко животно от жабата до слона. След това наехме дърводелец и му възложихме да скове клетки, предните стени на които носехме от Англия. За кратко време редицата от празни клетки стана внушителна. След това обиколихме всички села в радиус от двадесет мили и разпространихме новината за нашето пристигане. Обяснихме намеренията си и казахме, че ще се върнем отново след три дни, за да видим дали са успели да ни уловят някой „бийф“.
Една вечер след едно от поредните пътешествия с агитационна цел, както ги нарече Дългия Джон, се окъпахме, преоблякохме, се, нахранихме се вкусно и тъкмо се бяхме поотпуснали преди лягане, когато дочухме откъм хълма необикновени звуци на флейти, барабани и песни. След малко зърнахме върволица хора, които се изкачваха нагоре по пътя към нас, а ветроупорните им фенери проблясваха между дърветата.
— Какви са за бога тези хора? — попита Дългия Джон, тъй като пътят водеше единствено към нашата къща.
— Не зная — отвърнах аз, — допускам, че е някаква делегация от селото. Може старейшината да ни изпраща своя оркестър или нещо подобно.
Изчакахме търпеливо и след малко групата пеещи африканци се показаха иззад ъгъла на къщата и се наредиха в редица пред нас на верандата. Двама мъже носеха на рамо прът с поклащаща се на него доста солидна, скована от грубо издялани дървета клетка.
— А! — възкликнах аз и се обърнах към Дългия Джон. — Изглежда, че това е нашият първи „бийф“. Слушай, каквото и да е животното, не се вълнувай особено много, защото цената веднага ще се вдигне.
— Няма — обеща Дългия Джон. — Ще се постарая да си придам вид, че животното е толкова противно, че дори и без пари да ни го дават, пак няма да го вземем.
— Е, приятели, какво носите? — обърнах се аз към събралата се компания.
— Бийф, господине, бийф — отвърна веднага в един глас тълпата, а зъбите на всички проблеснаха на светлината на фенерите и върху лицата им се разляха победоносни усмивки.
Те поставиха клетката в краката ни и ние се опитахме да надникнем през пролуките, за да видим какво има вътре. Помислих, че в голямата клетка има едро животно. Не се виждаше нищо, затова преместихме клетката на светло и прерязахме въжето от усукана трева на капака.
— Пазете се, господине! — извика един от ловците, когато повдигнах предпазливо капака, за да видя какво има в клетката. — Този бийф ще ви ухапе.
Вдигнах по-високо капака и надникнах в клетката. Съвсем неочаквано в отвора се появи прелестна муцунка. Оказа се маймунка макак, която можеше да се разположи съвсем удобно в голяма чаена чаша. На малкото зелено личице, върху носа, имаше бяло петно с форма на сърчице. Маймунката впи в мен блестящите си очички и издаде пронизителния писък на новородените маймунки, който скоро след това се превърна в обичайна музика в лагера. Отворих клетката и я извадих. Тя имаше зеленикаво тяло, дълга опашка и тъжно личице. Маймунката се сгуши в ръката ми и отново издаде силен писък.
— Този бийф не хапе — обърнах се аз към ловците. — Това не е голяма, а малка маймуна.
Този стар „номер“ ми беше добре известен. Поради някаква неясна причина африканците винаги си въобразяват, че ако преувеличат свирепостта на донесеното от тях животно, ще получат и повече пари. Подадох новородената маймунка на Дългия Джон, който я пое внимателно в огромните си длани и я държа така през цялото време, докато се пазарях. Пазарлъкът се проточи, но в края на краищата успях да смъкна цената от пет на две лири. Сумата бе много по-голяма, отколкото струваше малката маймунка, но опитът ме е научил да плащам в началото малко повече, за да накарам ловците да се заемат с улова на повече животни. След това можех вече да сваля цените. И така ловците, доволни от сделката, си тръгнаха, пеейки и удряйки по малкия барабан. Те се скриха от погледите ни надолу по хълма, а ние с Дългия Джон нахранихме малката прегладняла маймунка с топло мляко. После й направихме топло легълце от сухи бананови листа в една от нашите клетки и я оставихме да се наспи.
— Е — обърнах се аз към Дългия Джон, когато си лягахме, — това е първият ни „бийф“. Не е чак толкова лошо. Маймуните макаци са много редки. Може би е добро предзнаменование.
Новината за цената на маймунката се разпространи и както предполагах, скоро към нашата къща тръгна непрекъснат поток от ловци, които носеха най-различни животни. Имаше прилепи и новоизлюпени кукумявки, таралежи с пухкави опашки, новородени маймунки, огромни като котета плъхове, най-разнообразни по форма и размери мангусти. Същевременно агитационната ни дейност из селата започна да дава плодове и при повторните ни посещения рядко се завръщахме с празни ръце, макар че понякога уловът се състоеше само от някоя костенурка или млад питон. От клетките се носеха свирукания, шумолене, писукане и крясъци и ние се надявахме, че ще успеем да посрещнем групата на BBC с чудесна сбирка от животни. Въпреки това още не бяхме постигнали главната цел на идването си в Сиера Леоне: прекрасните маймуни колобуси и леопардите. И изведнъж, точно преди пристигането на групата, се снабдихме с леопарди, и то по най-неочакван начин.
Разпитвах най-внимателно всички ловци за възможността да се уловят някои от тези великолепни котки, чийто брой непрестанно намалява, защото ги избиват заради кожите им. Ловците клатеха глава и отвръщаха, че залавянето на леопарди е „просто невъзможно“. Започнах да си мисля, че ще останем без леопарди, и ето че един ден някакъв раздрънкан лендроувър се заизкачва по криволичещия път към къщата. Колата спря, от нея изскочи дългунест млад американец и се представи като Джо Шарп. Каза, че служи в Корпуса на мира, чул, че събираме животни. Не проявяваме ли случайно интерес към леопарди?
— Разбира се. Защо? Знаете ли къде можем да намерим?
— Вижте какво — отвърна накъсо той. — Аз имам два леопарда. Взех ги от един ловец и сам ги отгледах. Сега са на около шест месеца. Мислех си, че може би ще се заинтересувате от тях.
— И още как — отвърнах разгорещено аз. — Къде са?
— Тук са — отвърна той и посочи задната седалка на лендроувъра.
Джо заобиколи колата, отвори задната врата и отвътре изскочиха два от най-великолепните леопарди, които бях виждал през живота си. Те бяха големи колкото едри лабрадори[8], имаха прекрасен цвят и силни крака, а кожата им блесна на светлината, когато се запровираха между краката на Джо Шарп, силно мъркайки. Около врата си носеха нашийници. Отведохме леопардите пред къщата, завързахме ги с въжета за перилата на верандата, седнахме и ги заоглеждахме с възхитени погледи.
— Имената им са Герда и Локай — обясни Джо, изтегна се на един стол и пое подадената му чаша бира. — Струва ми се, че са брат и сестра. Ловецът ги донесе заедно и тогава бяха почти еднакви на ръст, макар че, както виждате, Герда е по-стройна от Локай.
Локай сложи лапи върху масата и започна да души подозрително чашата ми с бира. После ме погледна настойчиво в очите и ме близна бързо по ръката с грапавия си език.
— Е, ако желаете, те са ваши — каза Джо. — Всъщност никак не ми се иска да се разделяме, привързах се много към тях, но скоро се връщам в Щатите, а е невъзможно да ги взема със себе си.
— Разбира се, че ще ги вземем — отвърнах аз. — За първи път виждам толкова красиво оцветени леопарди. Може ли човек да им се довери напълно?
Казах това, защото тъкмо в този миг Локай прегръщаше нежно крака ми. Почувствувах как ноктите му се впиват в кожата ми.
— Как да ви кажа — отвърна Джо, — трябва да имате пред вид едно нещо. С мен се държат добре, а също и с някои други момчета от Корпуса на мира. Не обичат обаче един-двама от тях и тогава се държат малко странно. Локай например е в състояние да ви изненада и да скочи отгоре ви от някоя врата, а е доста тежичък.
— Ако ви изненада и ви удари, може да ви счупи врата — казах аз и освободих крака си с труд от лапите на Локай.
— Мисля, че скоро ще свикнат — отвърна Джо. — Всъщност много са добродушни.
— А къде — запита Дългия Джон и постави пръст в раната, — къде ще ги настаним?
За това не се бях и замислял. Точно тогава дърводелецът имаше почивен ден, а ние нямахме достатъчно голяма клетка за тях. Налагаше се да им построим нова, което означаваше, че трябва да се отиде до Кенема за дървен материал. Това изискваше време, а снимачната група пристигаше на следващия ден. Замислих се за миг и си спомних, че между нашата къща и малката къщичка по-долу, където щеше да се настани снимачната група, имаше малка колиба — два на три метра. Висока беше около три метра. Вероятно бе служила за тоалетна на персонала. Ако се почистеше добре, леопардите щяха да се чувствуват отлично в нея, докато им направехме нова клетка. Веднага се отправихме нататък, за да огледаме колибата, и установихме, че е напълно подходяща за леопардите с изключение на около двадесетсантиметровия отвор между покрива и горната част на стената. Джо ме увери, че те в никакъв случай не могат да се промъкнат през него.
И така след почистването заведохме Герда и Локай в новите им апартаменти и им дадохме по един голям съд с любимата им консервирана храна за кучета, с която ги бе хранил Джо. След като ги настанихме, ние се върнахме да пием по още една бира. Същата вечер, след тръгването на Джо, двамата с Дългия Джон понесохме вечерята на леопардите, изпълнени с вълнение. Щом чуха стъпките ни, те задраскаха с нокти по вратата и заръмжаха така, че Дългия. Джон и аз се спогледахме тревожно.
— Струва ми се — започнах аз, — струва ми се, че трябва да се въоръжим за тази операция.
За всеки случай си отрязахме по една дебела тояжка.
— А сега — предложих аз — мисля, че ако отворим внимателно вратата и пъхнем единия съд с храната, той ще привлече вниманието им, тогава ще пъхнем втория и ще измъкнем мръсните съдове навън.
— Добре… — отвърна неуверено Джон.
Отворих бавно и предпазливо вратата и леопардите се хвърлиха моментално към нея, като заръмжаха доволно при миризмата на храната. Пъхнахме бързо съда, той се хлъзна към насрещния ъгъл, а леопардите се спуснаха бясно след него. Ние се стрелнахме вътре, грабнахме мръсните съдове, поставихме другия пълен съд на пода, измъкнахме се веднага и тръшнахме вратата след себе си.
— Ох! — въздъхна Дългия Джон. — Ще ни създават неприятности. Колкото по-бързо ги затворим в клетка, толкова по-добре.
— Утре сутринта това ще е първата ни работа — казах аз. — Ако отидеш до Кенема за дъски, аз ще убедя дърводелеца да направи всичко предсрочно. Мисля, че до утре вечер той ще скове клетката. Конструкцията всъщност е много проста.
— Дадено — отвърна Дългия Джон. — Само че аз няма да ги храня сутринта. В противен случай може и да не доживея отиването до Кенема.
— Няма кой друг, така че налага се пак ние да го свършим.
— Е, добре — отвърна Дългия Джон. — Поне да бъде геройска смърт.
Легнахме си обзети от мрачни мисли.
На сутринта нахранихме леопардите по същия сложен начин, после открехнахме внимателно вратата и надникнахме вътре. Двата леопарда лежаха, облизваха се и мъркаха доволно. Изглежда, храната им действуваше успокоително. Тъй като все пак се налагаше да се сприятелим, стори ми се, че е настъпил най-удобният момент. И така ние с Дългия Джон се затворихме в тоалетната с двата леопарда и започнахме да им говорим и да ги милваме. Герда веднага хареса Дългия Джон, а Локай — мен, ако, разбира се, можем да наречем израз на привързаност това, че той сложи и двете си едри лапи върху коляното ми, протегна се, прозя се и впи нокти в капачката. След половинчасови излияния завързахме за нашийниците им две доста дълги въжета и ги изведохме на малка разходка. Леопардите се държаха много спокойно и изглеждаха великолепно на слънцето. Когато дойде време да ги вкараме обратно, имахме малки стълкновения, но за щастие, с помощта на друг съд с храна, те завършиха без кръвопролития.
Дългия Джон отиде в Кенема за дървен материал и някои необходими провизии, а аз почистих и нахраних животните и започнах да чакам пристигането на групата на BBC. Те пристигнаха заедно с Дългия Джон, когото бяха срещнали в Кенема. Той явно им бе наговорил какви ли не ужаси за нашия живот в лагера, защото след като лендроувърът спря и Крис слезе, по лицето му се изписа изумление.
— Късметлия! Виждам, че отново ти се е усмихнало щастието — каза той и тръгна засмян към мен.
— Да, не е лошо. Скромно местенце — отвърнах аз, — но има всички съвременни удобства и разните му там работи. А освен това отзад има и чудесна джунгла, в която можете да снимате.
— Късметлия! — повтори той.
Крис е човек със среден ръст, затова пък природата го е надарила с внушителен нос, върхът на който е като отсечен. В минути на размисъл той закрива като ястреб зелените си очи с гъстите си мигли, а когато нещо не върви, като че се прикрива зад носа си. Крис ме представи на останалите двама мъже от групата: — Хауард — нисък и набит брюнет с къдрава коса и огромни очила с рогови рамки, които му придаваха вид на добродушен бухал, и Юарт — оператора, висок блондин, който приличаше на скандинавец. Всички насядаха и аз помолих Саду да ни донесе бира.
— Как откри това място? — запита Крис.
— Чиста случайност — отвърнах аз. — Цялото селце е изоставено, но имаме всички удобства. Баните и в двете къщи работят, също и тоалетните, което е дори още по-важно. Имаме и хладилник, така че разполагаме със студени напитки и място за съхраняване на продуктите. Имаме електричество и можете да зареждате акумулаторите на камерите и така нататък. А под ей онзи път има и плувен басейн. Ако не се чувствувате изморени, може да поплувате.
— Боже господи! — възкликна Крис. — Просто невероятно.
— Така е. Това е най-фантастичният лагер, който съм имал, откакто се занимавам с лов на диви животни. Никога не съм живял сред такъв разкош.
— Добре — каза Крис и вдигна чаша. — Да пием за хромовите мини.
— Вече не са хромови мини — обади се Дългия Джон. Сега се наричат Говежди мини.
Оттогава започнахме да ги наричаме така.
След като допихме бирата, аз поведох новодошлите да им покажа жилището. На минаване край тоалетната махнах небрежно с ръка към нея.
— Впрочем — казах аз, — не отваряйте тази врата. Там са затворени два леопарда.
— Леопарди ли? — обади се Хауард. Очите зад очилата му бяха широко отворени. Искате да кажете… искате да кажете… леопарди!
— Да, да. Тези котки с петна по кожата — отвърнах аз. — Затворили сме ги тук, докато им направим подходяща клетка.
— Сигурни ли сте, че няма да избягат? — запита Хауард с треперещ глас.
— Сигурен съм. Не се съмнявам ни най-малко — отвърнах аз. — Всъщност те са още съвсем малки и са питомни.
След обяд Юарт, Хауард и Крис отидоха в къщата си да разопаковат багажа си, да проверят звукозаписната и фотографската техника и да се уверят, че не се е повредила при пътуването из неравните пътища. Дългия Джон се зае да храни с мляко новородените животни, а аз седнах да пиша писмо. Неочаквано се разнесоха викове: „Джери! Джери!“ и на върха на склона се появи задъханият Хауард със запотени от напрежението очила.
— Боже господи! — простенах аз и скочих на крака. Дългия Джон изостави веднага всичко, ние се въоръжихме с прътове и последвахме разтреперания Хауард.
— Къде са? — попитах аз.
— Като идвах към вас, ги видях върху покрива на тоалетната. Крис и Юарт останаха да ги пазят.
— Господ да ни е на помощ — казах аз. — Пъхнат ли се в гората, никога няма да можем да ги хванем.
Когато стигнахме долу, намерихме въоръжените с прътове Крис и Юарт. Обзети от голямо безпокойство, те стояха на почтително разстояние. Върху покрива на постройката беше само Герда, която тихо ръмжеше под нос, а от Локай нямаше и следа.
— Къде е Локай? — попитах аз.
— Току-що скочи от покрива. Не успях да го спра — отвърна виновно Крис. — Тръгна нататък.
Той посочи надолу към плувния басейн.
— Джон — извиках аз, — заеми се с Герда. Тя те обича повече от мен. Само за бога не прави глупости. Опитай се да я накараш да слезе долу… или пък се качи при нея и й завържи въжето за нашийника. Крис, ела с мен да потърсим Локай.
Двамата с Крис се спуснахме надолу по хълма и започнахме да търсим, макар да бях почти сигурен, че Локай се е вмъкнал в гъстата гора зад нас и повече няма да го видим. Изведнъж най-неочаквано го забелязахме — излегнал се мирно и тихо под едно портокалово дърво. Приближих се внимателно до него, заговорих му ласкаво, а той отвърна с приятелско мъркане. С треперещи ръце прекарах въжето през нашийника и здраво го завързах. След това подадох въжето на Крис.
— Дръж! Чакай ме тук с Локай — казах аз. — Връщам се да видя как се справя Джон с Герда.
— Какво да правя, ако тръгне нанякъде? — извика жаловито Крис след мене, когато се затичах нагоре по хълма.
— Тръгни и ти след него. Не прави обаче опити да го спираш.
Когато се върнах при тоалетната, Юарт и Хауард продължаваха да стоят разтреперани с прътове в ръце. Дългия Джон бе намерил отнякъде един сандък и стъпил върху него, завързваше въжето за нашийника на Герда. Така поне знаехме, че тя няма къде да отиде. Герда обаче беше по някаква причина в лошо настроение и отказваше да слезе от покрива на тоалетната. В края на краищата се принудихме да вземем дълъг прът и да я побутнем леко към ръба на покрива, за да я накараме да скочи на земята. Тя скочи, обърна се и заръмжа към Дългия Джон, като че той бе виновен за всичко, и дори замахна с лапа към него. Не биваше да забравяме, че макар да бяха само на шест месеца, леопардите си оставаха истински хищници и едно игриво замахване на лапата им можеше да отнесе половината лице. И така, като действувахме много предпазливо, успяхме да накараме Герда да влезе обратно в тоалетната. След като я вкарахме вътре, Дългия Джон седна до нея, започна да й говори и да я гали и тя се поуспокои. Аз се върнах надолу по хълма и заварих Крис да държи с вид на изоставен щъркел въжето, от другия край на което зловещо поглеждаше Локай. Поех въжето и леко го подръпнах, за да го накарам да се изправи на крака.
— Хайде, Локай — подканих го аз. — Хайде… Вкусна храна… Герда те чака. Хайде… Чудесна тоалетна. Хайде…
По този начин, бавно, с много спирания, по време на които Локай душеше нещо или се обръщаше, за да се възхити на изгледа, ние успяхме да го върнем обратно.
В това време спешно извиканият дърводелец донесе дъски и закова отвора на покрива, за да не се повтори бягството. Всички се върнахме в къщи и изпихме по една бира, за да се поуспокоим.
— Надявам се, че такива неща не се случват всеки ден — обади се Юарт.
— Разбира се, че не — отвърнах аз. — Средно по три-четири пъти на седмица, не по-често. Но в края на краищата нали дойдохте, за да снимате?
— Не можеш да държиш леопардите безкрайно тук — каза Крис. — Какво ще правиш с тях.
— В момента дърводелецът прави клетка. Довечера ще бъде готова и тогава ще ги преместим в нея. Това ще бъде нова забавна историйка.
— От това ще станат чудесни кадри! — възкликна Крис.
— Добре, но докато дърводелецът приготви клетката, ще се стъмни.
— Нищо — отвърна Юарт. — Ще запалим прожектори.
— Стига прожекторите да не ги изплашат — казах аз. — Страхувам се, че ако започнат да нервничат, ще се наложи да прекъснем снимките и да изключим осветлението. Нямам намерение да рискувам главата си за BBC.
— Ясно, ясно — отвърна Крис. — Обещавам ти, че ще постъпим точно така.
През останалата част от следобеда монтирахме прожекторите, а дърводелецът довършваше вече чудесно изработената клетка за двата леопарда. Когато я завърши напълно, бе паднал вече пълен мрак и ние включихме пробно прожекторите. Те наистина се оказаха много мощни и осветиха цялата околност с ярка светлина, която сигурно нямаше особено да се хареса на леопардите. Когато всичко бе готово, Дългия Джон и аз се въоръжихме за всеки случай с пълни блюда консервирана храна за кучета, въжета и прътове и отидохме при леопардите. Дадохме им храната и след като я изядоха, влязохме при тях, заговорихме им с ласкави гласове, казахме им, че ще станат филмови звезди, завързахме въжетата за нашийниците и ги изведохме навън. Тръгнахме бавно нагоре по хълма, като ги оставихме те да определят скоростта на движението. Много им харесваше да спират и да се заглеждат, тогава ушите им трепваха и се виждаше как мустаците им щръкваха напред като антени. Продължавахме да се движим бавно, докато стигнахме върха на хълма и навлязохме в светлината на прожекторите. За миг крачещият до мен Джон изчезна от погледа ми. Герда го помъкна като паленце надолу по хълма. Нищо не можех да направя, тъй като здраво държах Локай. Той не реагира на светлината на прожекторите, както Герда, и аз го поведох бавно нагоре към клетката. Локай никога през живота си не бе виждал клетка и, естествено, прояви известно подозрение. Позволих му да я обходи и да я подуши, след което поставих вътре съд с консервирана храна за кучета и го побутнах към нея. Бях го натикал почти наполовина през вратата, когато той неочаквано реши, че всичко това е някаква подготвена от мен подлост и направи опит да се дръпне назад. За щастие задницата му бе доста широка и с един удар успях да го вкарам вътре и да тръшна вратата след него. Той започна да яде, а аз развързах въжето от нашийника и го издърпах от клетката. В този момент на хоризонта се появи задъхан Дългия Джон, задърпал след себе си съпротивяващата се Герда. Тя беше в отвратително настроение и сега пред нас възникна въпросът как да вкараме един раздразнен леопард в клетката на друг леопард, който след като се бе наял до насита, проявяваше силно желание да излезе отново навън. Това ни отне доста време, но най-после успяхме, затворихме вратата след двата леопарда и въздъхнахме с облекчение. Иззад прожектора се разнесе гласът на Крис.
— Отличен епизод! — провикна се възторжено той. — И всичко мина като по вода. Не разбирам защо се безпокояхте толкова много.
Плувнали в пот, изподраскани здравата en route[9] от леопардите, Дългия Джон и аз се спогледахме.
— Да върви по дяволите цялото BBC — избухна гневно той.
— Резолюцията се приема — отсякох аз.
Хванете ми колобус
Уважаеми господине,
Жена ми постъпи в болница да ражда. Лекарят ми писа да отида и да заплатя за нея. Ако ни платите днес, ще отида. Ако не, моля Ви, господине, да ми заемете 4 леона или две лири. Не искам да отида без Ваше съгласие.
Желая Ви добро утро, господине.
По това време сбирката ни значително нарасна. Имахме вече и три буйни млади шимпанзета: Джими, Еймос Татлпени и Шемъс О’Тул. Дадоха ни ги хора, които ги бяха държали като домашни любимци. Голямата сбирка изискваше много допълнителна работа, тъй че се налагаше да ставаме с Дългия Джон още в ранни зори. Към девет — девет и половина, когато слънцето вече бе високо и осветлението подходящо, трябваше да сме почистили, нахранили и приготвили животните за снимки.
Колкото и да е странно, ранното ставане в Говеждите мини беше по-скоро удоволствие, отколкото наказание. Пред очите ни се откриваше изглед от триста-четиристотин мили, чак до либерийската граница, и в ранното утро всичко изглеждаше сякаш потопено в океан от мляко, само тук-там стърчаха като островчета малки хълмчета. Слънцето се появяваше по фантастичен начин — като замръзнал червен портокал, после, щом станеше по-топло, то раздираше мъглата на дълги и засукани чилета и изведнъж като че цялата гора, докъдето стигаше погледът, пламваше. След като изпивахме чаша чай и се любувахме на изгрева, ние се заемахме с обичайната си работа — обикаляхме край редицата клетки, за да видим дали някое животно не се бе разболяло през нощта. След това Дългия Джон започваше да храни новородените животинки с мляко, а аз — да почиствам клетките. После около час и нещо режехме на парчета плодове и разни други храни за животните. Настъпваше време за закуска, Крис и хората му се появяваха на хълма и идваха при нас, като се прозяваха и протягаха. След закуската започвахме да обсъждаме сюжетите за деня и се заемахме със снимките.
Снимането на филм, разбира се, е фалшификация, но от фалшификация до фалшификация има разлика. В нашия случай, когато трябваше да покажем например как е заловено някое животно, ние го извеждахме от клетката и отново го „залавяхме“ пред обектива на камерата. Когато искахме пък да заснемем поведението на животното, отново го извеждахме в гората, поставяхме го в подходящ, ограден с мрежи участък и чакахме да направи непринудено онова, което искахме от него. Понякога това се оказваше досадно и изискваше голямо търпение, особено когато се налагаше да се стои под палещото слънце.
Спомням си как веднъж се опитвахме да заснемем начина, по който се храни торбестият плъх и как след като се наяде до насита, той тъпче торбичките на бузите си с храна, за да се запаси. Торбестите плъхове не са привлекателни животни, на ръст са колкото средно голяма котка, имат големи, възрозови уши, гъсти, подвижни мустаци, дълга, розово-кафява опашка и тъмносива козина. Ние имахме един плъх на име Албърт, който веднага след поставяне на съда с храна в клетката му се тъпчеше до пресищане, после пълнеше торбичките на бузите си с останалата храна и я носеше в ъгъла до леговището си, където я криеше. Бях сигурен, че ако го изведем в гората, той ще повтори пред нас цялата процедура, затова в уречената сутрин оставихме Албърт без закуска и го пренесохме тържествено до основата на едно исполинско дърво. Оградихме участъка с мрежи, поставихме на земята купчина от разнообразни горски плодове и пуснахме Албърт.
Камерите зажужаха, но за наша изненада Албърт се заразхожда безразлично сред плодовете, без да проявява ни най-малък интерес към тях. Той си намери чудесна малка ниша в коренищата на дървото, сви се на кълбо и заспа. Измъкнахме го най-безцеремонно, поставихме го сред плодовете, но той повтори всичко отново. Четири пъти го изваждахме, но Албърт не обръщаше ни най-малко внимание на плодовете, макар че времето му за закуска отдавна беше минало и той сигурно беше гладен. Едва на петия път имаше просветление — Албърт забеляза плодовете и подуши нетърпеливо един плод, но вместо да направи това, което бях обещал на Крис, той го вдигна изискано с уста, сви се в едно ъгълче, клекна на задните си крака и започна да го хрупа с вид на самотна херцогиня, седнала да яде сладолед. Не това желаехме, но все пак беше нещо.
Друг път искахме да снимаме един западноафрикански лемур-пото. Това са странни, малки, приличащи на детски мечета животинчета, далечни родственици на маймуните. Те имат извънредно необикновени предни крайници — показалецът на лапата е редуциран просто в чуканче, което им помага да се залавят по-здраво за клоните на дърветата. Прешлените на шията им изглеждат като малки подутинки под кожата. При нападение пото се отбранява, като пъха глава между предните си лапи. Ако някой неприятел се опита да го сграбчи за врата, той се натъква на малките остри израстъци, които действуват като спирачка дори и за най-безстрашния хищник. Искаше ни се да заснемем пото за един „успореден епизод“, и да го свържем с друг, който бяхме заснели предишния ден. От пото се искаше само да седне на един клон, а после да премине до противоположния му край. Нищо повече. Той се нахрани добре, така че не бе гладен, и ние се надявахме, че ще приключим с цялата сцена за около пет минути. Открихме наклонен под подходящ ъгъл клон, разположихме прожекторите и камерите, което ни отне доста време, докарахме пото и го поставихме върху клона. Той веднага скри глава между предните си лапи и замръзна в тази отбранителна поза. Измина половин час, прожекторите се нагорещиха и трябваше да ги изключим. Пото продължаваше да стои неподвижен. Недоумявах защо така внезапно се изплаши от нас, след като приемаше с готовност храна от ръцете ни. Неизвестно защо цялата тази процедура го ужаси. Приклекнахме и зачакахме търпеливо край изключените прожектори.
Трябва да кажа, че за мен няма нищо по-прекрасно от потъналата нощем в мрак тропическа гора, а тази бе особено красива. През дъждовния сезон клисурата, в която се намирахме, навярно се превръщаше в буен и разпенен поток, но сега бе суха, огромните обли камъни бяха обрасли с мъх, а над тях летяха и пълзяха хиляди блеснали в яркозелено светулки. Край нас безшумно прелитаха призрачни нощни пеперуди, от всички страни звучаха песни на цикади и други насекоми в различни вариации — от жужене до тих камбанен звън. Погълнат от тези съзерцания, аз бях почти напълно забравил за пото и BBC, докато Крис прошепна в ухото ми:
— Струва ми се, че ще се раздвижи.
Заехме бойните си позиции, включихме прожекторите, пото повдигна за малко глава и отново я пъхна между лапите си. Изтече нов четвърт час и неочаквано се случиха две неща: пото повдигна глава, в същия миг Юарт погледна часовника си и според мен направи най-неуместната забележка в Африка от времето на Стенли и Ливингстън.
— По това време в Бристол излизат от пивниците — произнесе замислено той.
Думите му направиха силно впечатление на пото, който като че бе един от водачите на въздържателното дружество. Вместо да се спусне по клона към кинокамерата, той извърна опашка към нас и побягна в обратна посока. Измина половин час, докато го открием сред преплетените клони. Най-сетне го заловихме, поставихме го отново върху същия клон, той се държа превъзходно и ние заснехме желания епизод. В крайна сметка изгубихме повече от два часа за епизод, който трае около тридесетина секунди на екрана.
Ние, разбира се, заснехме и обичайната си ежедневна работа по почистването и храненето на животните, макар че за някои хора грижата за една сбирка от животни не е обичайна работа. Животните правят всичко възможно, за да ви дразнят и удивяват всеки ден. Например за едно много красиво африканско рибарче, което имахме, не можехме да доставяме естествената му храна в достатъчни количества — малки гущерчета, змии и обикновени и прелетни скакалци. Наложи се да го учим да яде месо. Преди да го погълне обаче, рибарчето „убиваше“ парченцето месо, като го удряше енергично в поставения в клетката пън.
От самото начало предупредих Дългия Джон, че при всяка експедиция за диви животни настъпва момент, когато човек започва да си мисли, че знае всичко. Това е много опасен момент, защото човек никога не е в състояние да узнае всичко независимо от старанието си. Точно тогава започва да важничи и да проявява високомерие по отношение на собствените си възможности, тогава допуска и най-големите грешки. Веднъж си въобразих, че зная всичко, и точно тогава ме ухапа змия — една твърде неприятна история. Това обаче ме научи винаги да проявявам предпазливост. Един ден пристигна някакъв ловец и донесе очарователно новоизлюпено пиленце, което се оказа белошлема птица-носорог. Тези птици обикновено са блестящочерни, но перата върху главите им са пухкави и чисто бели и приличат на памучни шапчици. Зарадвах се много, тъй като това бе първият ни носорог, и прочетох цяла лекция на Дългия Джон за тези птици и тяхното поведение. Новоизлюпените носорози и тукани се отглеждат лесно и бях убеден, че Томи, както нарекохме носорога, няма да ни създава затруднения. След това нарязахме плодове, поставихме Томи върху масата за хранене и провесихме пред клюна му малки парченца. Той не им обърна никакво внимание.
— След време ще свикне — казах аз, — но мисля, че отначало трябва да го храним насила.
Пъхнахме късче плод в гърлото му, но той моментално го повърна. Натикахме второто късче още по-дълбоко, но след няколко минути Томи успя да повърне и него.
— Сигурно не е свикнал още с обстановката — обърнах се аз към Дългия Джон. — Да го оставим малко в клетката, после ще се върнем. Все пак не знаем кога го е уловил ловецът. Може би майка му точно преди това го е хранила и той още не е гладен.
И така ние върнахме Томи обратно в клетката. След два-три часа отново го извадихме и повторихме цялата уморителна процедура, но той все повръщаше. През целия ден се мъчихме да го храним с плодове, но той отказваше да ги поема.
— Наистина нищо не разбирам — обърнах се аз към Дългия Джон. — Повечето млади носорози подлудяват след първото хранене и след това не може да им се насмогне.
На сутринта Томи съвсем се оклюма, но макар и гладен, продължаваше да се отвръща от плодовете.
— По дяволите! — ядосах се аз. — Остава само още една възможност. Ще отида да погледна в справочника. Може би се хранят с нещо по-специално.
С цялото си невежество имах чувството, че всички птици-носорози се хранят със зеленчуци, плодове и насекоми и може да бъдат наречени всеядни. В справочника прочетох, че Томи принадлежи към изключително редките птици-носорози, които се хранят почти само с месо. Когато сме го тъпкали с плодове, които той изобщо не обича, все едно че сме тикали парчета суров бифтек в гърлото на някой заклет вегетарианец. Изведохме Томи от клетката, поставихме го върху масата, накълцахме внушително количество месо и само за тридесетина секунди той го изгълта като вълк. Оттогава Томи не извръщаше повече глава от храната. Той ми даде добър урок, а, надявам се, също и на Дългия Джон.
Едно нещо е да се грижите за животните в добре обзаведена зоологическа градина, в която разполагате с всичко необходимо за хранене и лечение, а съвсем друго, когато се намирате на края на света и животните са затворени в малки дървени сандъци. Тогава се налага да бъдете всичко за тях — от ветеринарен лекар до техник. Междувременно животните, примирили се със своето затворничество, започват да проявяват за назидание цялата си ексцентричност. Странни са капризите и чудатостите им. Един ден например те са просто бесни за портокали, вие моментално увеличавате дажбите и ги заливате с портокали. Ако обаче им дадете същото и на следващия ден, те ви гледат като че сте ги обидили смъртно, и решават, че повече от всичко предпочитат фъстъци. Не задоволите ли желанието им, както прави престарялата лейди със своя китайски мопс, жизнерадостта и бодростта им изчезват.
По едно време притежавахме един люспест мравояд — панголин. Много се зарадвах, когато ни го донесоха, защото при предишните ми експедиции в Западна Африка изобщо не успях да се сдобия с тези странни животни, наподобяващи оживели борови шишарки с опашки. Причината бе храната им: те се хранят главно с мравки, които строят гнездата си по дърветата — това са черните, дребни и свирепи дървесни мравки. В Англия се затрудних много с прехраната на панголина и установих, че нещо липсва в сместа от сурови яйца, месо и мляко, с която го хранехме — вероятно мравчена киселина. За да проверя това, взех малко шишенце с мравчена киселина и всеки ден сам приготвях храната на панголина. Често си представях как специалистът по кулинарни въпроси на телевизията би описал моята рецепта:
„Драги зрители, вземете две чаени лъжички мляко на прах, разбъркайте го добре в сто и петдесет грама вода, докато получите гъста и подобна на крем маса. Добавете едно сурово яйце и го разбийте. Прибавете шепа накълцано на ситно сурово месо, разбъркайте внимателно, накрая гарнирайте с дребно нарязани парченца от гнездо на дървесни мравки и добавете капка мравчена киселина. Сервирайте веднага. Ще останете учудени от впечатлението, което блюдото ще направи на вашите гости, и без съмнение ще си спечелите име на организатор на най-добрия панголинов прием.“
Помислих си, че би било интересно да се състави готварска книга за колекционерите на диви животни, един вид „Гастрономически Ларус“, със съвети как най-добре да се поднасят личинки и т.н.
Ние вече бяхме заснели по-голямата част от животните в нашата сбирка и натрупахме планина от филмови ролки, но все още не бяхме открили две от животните, заради които пристигнахме в Сиера Леоне — червено-черните и черно-белите маймуни колобуси. Ловците ни носеха всякакви други маймуни, но не и колобуси и аз накрая започнах да се отчайвам.
— Това няма никакъв смисъл — обърнах се аз към Крис. — Налага се да организираме две хайки за маймуни.
— Какви са пък тези хайки за маймуни? — запита озадачено Крис.
— Организират ги из какаовите плантации — обясних аз. — Подгонват маймуните в определен участък и после ги избиват, понеже нападат какаовата реколта и я унищожават. Струва ми се дори, че правителството заплаща премия по един шилинг на глава. Още тази сутрин ще изпратя Дългия Джон в Кенема, за да разбере кой район е най-подходящ за нас. Всъщност това може да се окаже много интересен епизод.
Изпратих Дългия Джон в Кенема. Когато се върна, той ни съобщи, че е записал имената на три-четири села, в които редовно организирали хайки. Трябвало обаче да се срещнем първо с местните власти и да си осигурим тяхната подкрепа, за да убедим селяните да направят хайка, макар че още не бил настъпил сезонът. Решихме да уредим срещата още на другия ден и да организираме колкото може по-бързо хайката за маймуни.
На другия ден станах, както обикновено, в ранни зори и излязох да се поразходя на терасата, докато Саду донесе чая. Дългия Джон никога не ставаше преди мен, защото спеше като заклан. Стоях и впивах взор в обгърнатата от мъгла гора. Изведнъж до ушите ми долетяха някакви звуци, които идваха от долината под къщата. Знаех, че това са маймуни, защото се чуваше онзи прекрасен звук от скоковете им сред листата, който напомня плясъка на прибой в скалист бряг. Отначало не можах да видя какви бяха маймуните. Те се насочиха към едно голямо и много красиво дърво точно под терасата, високо около двеста метра, със зеленикавосивкав дънер и много сочни листа. По това време на годината то бе покрито с ярки вишневочервени и розови шушулки, дълги около петнадесетина сантиметра. Отново се чуха трясък и шумолене на листа. После за миг се възцари тишина. Съвсем неочаквано цялото дърво като че разцъфтя — всеки цвят представляваше по една маймуна. Това бяха червено-черни колобуси, при вида на които дъхът ми просто секна. Гъстите им, лъскави кестенявочервени и катраненочерни козини лъщяха като лакирани на утринното слънце. Гледката беше разкошна. Около дванадесетина маймуни имаха малки, удиви ме начинът, по който малките използуваха съвсем безразборно ту опашките на родителите си, ту клоните на дървото при придвижването си от едно място на друго. За моя изненада маймуните не се хранеха с шушулките на дървото, а се тъпчеха с големи количества млади листа и филизи. Без съмнение това бяха най-красивите маймуни, които бях виждал дотогава, и реших на всяка цена да обогатя нашата сбирка с няколко от тях. Маймуните продължаваха да се хранят спокойно на дървото и да си разменят тихи възгласи, когато изведнъж се появи Саду с огромен и дрънчащ поднос с чаени чаши. Погледнах отново към дървото, но маймуните вече ги нямаше. Докато посръбвах чая, спомних си за една глуповата жена, която на някакъв коктейл във Фритаун ми каза: „Не разбирам с какво толкова ви привлича вътрешността на страната, господин Даръл. Там не може да се направи или да се види абсолютно нищо.“ Как ми се искаше тя да зърне отнякъде тези колобуси.
Същия ден тръгнах заедно със снимачната група да се срещна с местните власти и оставих Дългия Джон да се грижи за животните. Ръководителят на местната администрация се съвещаваше със старейшините и трябваше да почакаме, преди да ни приеме. Той се оказа млад и красив мъж, беше облечен в проста бяла роба и пъстра шапчица, докато повечето от останалите старейшини носеха разкошни мантии в най-различни цветове.
С помощта на преводач обясних целта на нашето пребиваване в Сиера Леоне, като наблегнах на това, че имаме желание да заснемем и да заловим живи няколко екземпляра от двата вида колобуси. Непрекъснато подчертавах, че искаме маймуните „живи“, защото те дотолкова бяха свикнали да ги убиват, че не можеха да проумеят напълно защо пък ни трябват именно живи и невредими маймуни. Най-сетне успях да убедя старейшините и ръководителя. Останах с надеждата, че ще разгласят нашето желание из селата и ще изпратят ясно съобщение. Ръководителят и старейшините също останаха възхитени. Те имаха толкова живи и красиви лица! Черните им очи гледаха строго и преценяваха всичко като уличните търговци от лондонския Петикоут Лейн[10], но се оживяваха при най-малката шега и блясваха от въодушевление, което напълно липсва у европейците. Ръководителят обясни, че ако искаме само да снимаме маймуни, най-подходяща според него била някаква какаова плантация недалеч от селото. Там, каза той, гъмжало от най-различни маймуни. Мястото обаче не било подходящо за хайка. За тази цел трябвало да отидем до друго село, което се намирало малко по-далеч. Тъй като се намирахме недалеч от какаовата плантация, решихме да отидем дотам. По пътя размишлявах за положението на маймуните в Сиера Леоне. По време на хайките ежегодно се избиват около две-три хиляди маймуни, които за нещастие не разбират колко важна е какаовата реколта за икономиката на Сиера Леоне. Те се втурват в какаовите плантации и действително причиняват големи щети. Ето защо броят им наистина трябва да се ограничава, но за нещастие страдат и всички останали маймуни. Когато в Сиера Леоне организират хайка, участниците получават премия за всяка убита маймуна, затова те безразсъдно избиват всички видове, включително и двата вида интересуващи ни колобуси, въпреки че те теоретически се намират под закрилата на закона.
Това е типичен пример как се наказват едни заради греховете на други, защото колобусите фактически не причиняват никаква вреда на какаовите плантации. Подобна картина наблюдавам из целия свят, от нея винаги ми е ставало противно: правителства, които са готови да платят милиони за разни измишльотини, но нито грош за защита на животните. Така се е стигнало до положението да се избиват три хиляди маймуни годишно, половината от които не само че не нанасят никаква вреда на какаовите плантации, но биха могли да носят много ценни доходи от туризъм.
Едва когато пристигнахме в какаовата плантация, осъзнах необходимостта от хайки. Накъдето и да се обърнехме, виждахме цели гроздове от маймуни, увиснали по младите какаови дървета. Както и предполагах, те бяха предимно представители на видовете черноноса морска котка и морска котка Диана; сред тях нямаше нито един колобус. Като гледахме правилните редици на младите какаови дървета, лесно можехме да си представим как една група буйни маймуни само за десетина минути може да очисти от листата всяко две-тригодишно дръвче.
Крис и останалите от групата монтираха камерите и започнаха да снимат животните по дърветата, а аз тръгнах към края на плантацията и скоро се озовах в гората. Между тях не съществуваше ясно очертана граница, но щом не виждате какаови дървета, а само истинската гора и вкаменените фонтани от шумящи бамбукови листа, разбирате, че вече сте извън плантацията. Човек изпитва странно усещане, когато си проправя път през бамбуковите дървета, чиито мощни стъбла, дебели колкото човешко бедро, скърцат и стенат мелодично при най-слабия полъх на вятъра. Навярно подобна музика са слушали моряците на старите кораби, когато, издигнали всички платна на мачтите, са заобикаляли нос Хорн. Търсех колобуси, но трудността в тропиците идва от това, че на всяка крачка виждате толкова интересни неща, че просто забравяте за какво сте дошли. Виждате например цвете, каквото не сте виждали никога през живота си, ярко оцветена гъба или лишей, както и не по-малко ярко оцветена дървесна жаба или скакалец. Тропиците приличат на пищна холивудска сцена, която ви кара да осъзнаете колко дребен и незначителен е всъщност човекът и колко сложен и прекрасен е светът, в който живеем.
Крачех тихо през гората, от време на време спирах да огледам нещо, което привличаше погледа ми, и с голяма радост най-неочаквано открих онова, което търсех. Нещо прошумоля в дървото пред мен, аз продължих тихо напред и се оказах точно под група черно-бели колобуси. Групата бе малобройна: шест маймуни и една женска с близнаци, нещо, което се среща много рядко. Колобусите се хранеха тихо сред клоните на петнадесетина метра над главата ми и макар че ме забелязаха, не проявиха никакъв страх. Разгледах ги с бинокъла и установих, че не са толкова живописни, колкото червено-черните, но катраненочерната им козина, снежнобелите опашки и бялата, наподобяваща рамка козина около лицата им придаваше достойнството на членове от странен религиозен орден. Щом се нахраниха, маймуните напуснаха дървото и се отдалечиха. Дотогава ми се струваше, че червено-черните колобуси са твърде подвижни по дърветата, но сега се уверих, че черно-белите далеч ги превъзхождат в това отношение. Без много да му мислят, те се хвърляха от въздуха на някое петдесетметрово дърво и се „приземяваха“ по долните клони с такава грация и точност, че ако ги видеше Тарзан, би умрял от завист. Върнах се в плантацията и заварих друго рядко зрелище — ликуващия Крис и хората му, които бяха успели да направят прекрасни снимки на хранещите се маймуни.
След това прибрахме нещата си и тръгнахме обратно към селото.
Беше пазарен ден, а аз много обичам африканските пазари, затова спряхме да го поразгледаме. Всички хора бяха заети и възбудени: красивите им очи горяха, зъбите блестяха. Те носеха празничните си дрехи, от които струяха най-ослепителните краски. Купища разноцветни плодове и зеленчуци, дълги редици най-пъстри топове плат: все едно че се движехме през разноцветна дъга. Като че там имаше всичко, което може да си пожелае човек — от нанизани на бамбукови пръчки изсушени жаби до сандали от стари външни автомобилни гуми. Докато се разхождахме безцелно, до мен се приближи неочаквано строен младеж с омачкан тропически шлем, бяла долна фланелка и къси панталони в защитен цвят. Той повдигна учтиво шлема си и попита: „Не сте ли вие господин Далъл, сър?“ Гласът му бе толкова остър и писклив, че за миг го помислих за жена, въпреки че ме хвана здраво за рамото.
След утвърдителния ми отговор младежът обясни:
— Изпраща ме началникът, господине. Казвам се Мохамед. Началникът ми каза, че искате да уловите живи маймуни. Та, господине, аз мога да организирам всичко това за вас.
— Благодаря ви много — отвърнах предпазливо аз, понеже не ми приличаше на човек, който би могъл да организира хайка. Все пак, щом го изпращаше началникът, това означаваше, че той си знае по-добре работата от мен.
— Кога искате да направите хайката за маймуни, господин Далъл?
— Колкото се може по-скоро. Искам да уловим само колобуси — черно-бели и червено-черни. Знаете ли ги?
— Да, господине, зная ги — отвърна той. — Тук ги има много, много.
— Как всъщност организирате тези хайки? — полюбопитствувах аз.
— Сега ще ви обясня, господине — отвърна той. — Първо търсим маймуните, това става много рано сутрин, после ги гоним, гоним, викаме, гоним, пак викаме и пак ги гоним, докато ги закараме на определеното място. След това отсичаме всички дървета около тях. Накрая правим купчина под дървото, на което се намират маймуните.
— Купчина ли? Какво за бога е това?
— Струпваме клоните на земята, в основата на дървото, и правим огромен куп, разбирате ли? Маймуните се спускат по дървото, попадат в купчината и ние ги залавяме.
Това ми прозвуча крайно неправдоподобно, но от изражението върху лицето му разбрах, че знае какво говори.
— Кога може да организирате хайка? — попитах го аз.
— Мога да я направя вдругиден.
— Чудесно — казах аз. — И ние искаме да присъстваме от самото начало, за да заснемем всичко. Разбирате ли? Така че не започвайте без нас.
— Няма, господине.
— Ние ще дойдем към девет часа.
— Охо-о-о-о… много е късно, господине.
— Да, но по-рано не може да се снима, няма достатъчно светлина — обясних му аз.
— Добре тогава… ако докараме маймуните до определеното дърво, можете ли да снимате? — запита неуверено той.
— Да… стига да е достатъчно светло — отвърнах аз. — Ако вече е девет — девет и половина, ще има достатъчно светлина за снимане.
Той малко се замисли.
— Добре, господине. Елате в селото в девет часа, всичко ще бъде уредено и маймуните ще ви чакат.
— Добре. Много ви благодаря.
— Няма защо, господине — отвърна той, постави тропическия си шлем и закрачи важно през гъмжащия от хора пазар.
И така след два дни станахме много рано. Прегледахме внимателно, снимачната и звукозаписната апаратура и тръгнахме към селото, където се организираше хайката за маймуни. След като пристигнахме, ни заведоха в гората по тясна пътечка, която минаваше през бананова плантация. Чувахме постепенно усилваща се глъчка, която идваше някъде отпред, докато накрая стигнахме мястото с маймуните. Първото ми впечатление бе, че сме попаднали сред ужасен шум и бъркотия. Около триста африканци изсичаха всички храсти наоколо, а между тях се разхождаше важно Мохамед и даваше с висок глас разни нареждания, в които явно никой не се вслушваше. Ловците бяха успели да подгонят две групи колобуси на едно огромно дърво и сега изсичаха цялата растителност около него, за да им пресекат пътя за отстъпление. Храстите наоколо постепенно намаляваха и маймуните започнаха да изпадат в паника. Една-две полетяха със свистене от петдесетметровото дърво, хванаха се за върха на една палма и избягаха. Африканците извикаха в един глас и удвоиха усилията си.
Не обичам да гледам как секат дървета, и сега ми бе противно, като виждах как дърветата се повалят с грохот, но знаех, че този район скоро ще бъде разчистен за какаова плантация, тъй че рано или късно те щяха да бъдат изсечени. Накрая, след като и последното дърво, по което можеха да избягат маймуните, падна с трясък в храстите, останаха няколко палми, на които трябваше да се отсекат само големите клони. Клоните падаха на земята и шумоляха прекрасно, като че се кланяше дама, облечена в колосан кринолин.
С усилията на моята благородна група ловци около главното дърво бе разчистена доста голяма площ и аз очаквах с интерес какво ще стане по-нататък. Последва нещо като почивка за чай по африкански. Няколко души отрязаха парчета от някакво пълзящо растение, което отвътре е кухо и съдържа доста голямо количество вода — един вид жив кладенец, вдигнаха ги до устата си и засмукаха водата от тях. Уморени и жадни, плувнали целите в пот, те пиеха, без да спират да обсъждат най-добрия начин за провеждане на последния етап от операцията. След това Мохамед ме осведоми с пискливия си глас, че започват да правят купчината. Отново заработиха брадвите и трионите, в основата на дървото израсна конус от огромни клони и палмови листа, около който издигнахме мрежи. Ловците се пръснаха из храстите и си отрязаха дълги чаталести пръчки. След като маймуните скочеха върху клоните и оттам — върху мрежите, един от ловците щеше да натисне мрежата с чаталестата пръчка, а друг — да хване здраво маймуната за врата и опашката.
Аз наблюдавах внимателно върха на дървото със скупчените маймуни, но гъстата корона ми пречеше да ги преброя. Все пак успях да разбера, че сред тях имаше и от двата вида интересуващи ни колобуси. Мохамед съобщи, че всичко е готово, и аз наредих, по-скоро добронамерено, отколкото уверено, да приближат клетките. Съмнявах се в правилността на методите на ловците, но все пак съществуваше известна възможност да заловим колобуси и аз не исках да я пропускам. След това двама души донесоха бог знае откъде огромен допотопен трион, който нямаше почти никакви зъбци, прехвърлиха се през мрежата, изкачиха се по купчината клони до ствола на огромното дърво и се заеха да го режат.
— Какво правят? — обърнах се аз към Мохамед.
— Ако маймуната си помисли, че искаме да отрежем дървото, господине, тя ще слезе до купчината клони и ще я уловим — обясни той и изтри потта от челото си.
Насочих бинокъла към върха на дървото. Опитът да се отреже дървото не правеше ни най-малко впечатление на маймуните. Обиколката на ствола бе толкова голяма, че мъжете сигурно трябваше да режат поне шест месеца, за да могат да го отрежат с допотопния си трион.
След половин час се убедих, че усилията им са напразни. Извиках Мохамед.
Той дойде тичешком при мен и отривисто козирува.
— Слушам, господине!
— Слушай, Мохамед. Струва ми се, че по този начин няма да стане нищо — обърнах се аз към него. — Маймуните ни най-малко не са обезпокоени от рязането, а и тези двамата няма да могат да отрежат дървото дори за година. Защо не опитаме нещо друго?
— Ако разчистите малко място под дървото — казах аз, — но така, че купчината да не може да пламне, и запалите малък огън, върху който да нахвърляте много, ама много зелени листа, пушекът ще плъзне нагоре по дървото и ще принуди маймуните да слязат от него.
— Добре, господине — отвърна той. — Ще опитаме.
Той се отдръпна, изкряска с всички сили като чайка и след малко под дървото бе запален огън. Наблюдавах как пушекът започна да се вие бавно нагоре, обгърна ствола на огромното дърво и се заиздига все по-нагоре и по-нагоре. Вдигнах отново очи, за да видя какво впечатление прави на маймуните. Щом почувствуваха миризмата на пушека, колобусите се поразмърдаха неспокойно, но не проявиха никаква тревога. Малко по-късно обаче, след като добавихме още зелени листа върху огъня и пушекът стана по-гъст, те започнаха да се мятат по клоните.
Сега, в странен контраст на невероятната какофония, която цареше при почистването на храстите, африканците застанаха безмълвни около мрежата с готови чаталести пръчки. Тъкмо се канех да кажа на Мохамед да предупреди африканците да не се втурват вкупом към първата спуснала се от дървото маймуна, ако някоя наистина се наканеше да слезе, за да оставят без наблюдение цялата мрежа, когато един черно-бял колобус скочи от върха на дървото, приземи се грациозно, върху купчината и за мое учудване изчезна сред листата. Африканците извикаха „а-а-а“ като футболни запалянковци след вкарване на гол. Последва дълга пауза, после колобусът съвсем неочаквано се показа отново и побягна право към мрежата. Както предполагах, повечето от африканците се спуснаха нетърпеливо към него с чаталестите си пръчки.
— Кажи им да се връщат по местата си… да се връщат по местата си! — извиках аз на Мохамед.
С пронизителни команди Мохамед върна хората по местата, като остави само двама да се оправят с колобуса. Те притиснаха маймуната под мрежата и аз изтичах да я огледам. Единият от ловците тъкмо я бе сграбчил здраво с една ръка за врата, а другият — за основата на опашката и я измъкваше от мрежата. Това бе съвсем млада женска в отлично състояние. Макар меланхолични и хрисими на вид, тези маймуни са в състояние да хапят, и то доста опасно, затова човек трябва да е много предпазлив с тях. Пренесохме маймуната до една клетка, вкарахме я вътре, затворихме вратата и покрихме клетката с палмови листа, за да се чувствува по-сигурно в тъмнината. В този момент от дървото заваля като че дъжд от маймуни: те скачаха една след друга с трясък върху купчината листа, но толкова бързо, че не успявах да ги преброя, а после изчезваха сред клоните.
Настана същинско стълпотворение. Маймуните изскачаха една след друга и се оплитаха в мрежите, а африканците ги притискаха с чаталестите си пръчки и възбудено крещяха. Бъркотията бе неописуема. Аз нямах възможност да правя нищо друго освен да стоя край клетките, да определям набързо пола и броя на маймуните, които ми носеха африканците.
Като си помисля сега за онова време, учудвам се за колко много неща е трябвало да мисля едновременно. При приближаването на всяка двойка африкански ловци, понесли мятащата се маймуна в ръце, аз се тревожех да не би да я държат много силно и грубо. След това преценявах състоянието и ако зъбите й бяха проядени, това означаваше, че е много стара. Тогава се безпокоях дали щеше да издържи пленничеството?
Внимавах много при поставяне на маймуните в клетките, защото африканците затръшваха вратата след тях и понякога прищипваха опашките им. В същото време някъде в съзнанието ми се мяркаше мисълта, колко ли се е изплашило животното? Не беше ли много разгорещено? Щеше ли да понесе пътуването до Говеждите мини? И ако успеех да го заведа дотам, щеше ли да се приспособи към новия начин на живот? Любопитното бе, че повечето от маймуните приемаха след няколко часа храна от ръцете ми, макар да бяха уплашени не на шега.
След като поставихме и последната маймуна в клетка, прегледахме много внимателно купчината от клони, за да се убедим, че вътре не се спотайва още някоя. Най-сетне можех да отида да разгледам и да преброя моите пленници. Засега знаех само, че ни провървя невероятно много, тъй като само с един замах успяхме да заловим както червено-черни, така и черно-бели колобуси. След като огледах внимателно клетката, установих, че сме заловили десет червено-черни и седем черно-бели колобуси на различна възраст, големина и най-важното — от различен пол. Покрихме внимателно клетките с палмови листа, закачихме всяка поотделно на дълъг прът и цялата група потегли с победоносни весели песни на уста в дълга редица през гората.
Аз ликувах. След толкова седмици на очакване, след толкова пот и труд постигнахме крайната цел на експедицията: заловихме колобуси. Когато натоварихме клетките в огромния лендроувър и поехме бавно по неравния път към Говеждите мини, помислих си, че всичко това е само първата стъпка от играта. Предстоеше ни решаващото изпитание. Щяхме ли да успеем да запазим колобусите?
Запазете ми колобуса
Господа,
Ще ви бъдем признателни, ако вземете участие в нашата вечеринка днес, която започва точно в 9 часа. Танците се устройват в чест на сестра ни Регина, която служи в полицията и сега е в отпуск. Вечеринката е по повод на нейното заминаване. Каним всички на танците.
Очакваме незабавен отговор.
Адресът е Дж. Б. Муса
Дж. П. Муса
Бамбаво
Както и очаквах, залавянето на колобуси се оказа едно, а отглеждането им — съвсем друго нещо. Главната трудност не беше в това, че не свикват със своето пленничество, напротив, те почти веднага се примираха със съдбата си. Затруднения ни създаваше прехраната им. В диво състояние те живеят по най-горните клони на дърветата и се хранят предимно с листа, мъх и друга груба зелена храна. Аз предполагах обаче, че от време на време в диетата им се включва по някое яйце от птица или гущер. Ето защо вместо обикновена торба, както при останалите маймуни, стомахът им има два дяла, за да може да извлича максимално хранителните вещества от тази нискокалорична храна. Той прилича по много неща на стомаха на преживните животни. Често пъти стомахът на колобуса е толкова голям, че една четвърт от теглото на животното може спокойно да се припише на стомаха и неговото съдържание.
В началото нахранихме колобусите с естествената им храна, с която се снабдихме от заобикалящата ни гора, и те се нахвърлиха лакомо върху нея. Според мен известна роля изигра и шокът от залавянето им, защото само след двадесет и четири часа те загубиха почти всякакъв апетит. Започнахме да се безпокоим не на шега. Изпаднали в отчаяние, ние отидохме на пазара в Бамбаво, разположен в подножието на хълма, и закупихме огромни количества зеленчуци, които африканците отглеждат за себе си. Имаше няколко различни вида — едни приличаха на спанак, други — на широколистна детелина. Предложих ги на колобусите. Отначало те не проявиха никакъв интерес, после похапнаха това-онова. В края на краищата черно-белите колобуси, изглежда, се примириха със съдбата си и проядоха купуваните от нас зеленчуци, но червено-черните се хранеха само колкото да не умрат от глад. Те се различаваха толкова много от другите, че човек не можеше да допусне, че са колобуси. Будни и живи, черно-белите скоро се опитомиха дотолкова, че започнаха да приемат храна от ръцете ни. Червено-черните се оказаха съвсем различни — мрачни и унили, те се затвориха в себе си и като че винаги се цупеха.
Най-много ме безпокояха две неща: първо, скоро ни предстоеше да се връщаме във Фритаун, за да вземем парахода за Англия, и, второ, трябваше да приучим някак колобусите да ядат и друго освен естествената си храна — такива неща, които можехме да осигурим за из път, като ябълки, моркови и др. За нещастие по-голяма част от храната не можеше да се достави от Бамбаво или Кенема. Успяхме все пак да се снабдим с малко ябълки, и то на фантастични цени, но колобусите само ги подушиха и извърнаха глава. Като се надявах, че ще уловим колобуси, предварително бях уредил „Акра“ да докара голямо количество моркови, зеле и разни други зеленчуци, които според мен щяха да съблазнят маймуните. След презрението, с което те се отнесоха към ябълките, сърцето ми обаче се сви. Започнах да си мисля, че няма да сложат в уста нищо от онова, което щяхме да им даваме на парахода.
Червено-черните бяха толкова навъсени и затворени и се хранеха толкова малко, че в края на краищата стана ясно, че са ни нужни месеци на търпелив труд, докато ги научим да понасят пленничеството и да ядат непривичната за тях храна. Много разочаровани, ние решихме, че трябва да ги пуснем на свобода. В замяна на това черно-белите се чувстваха превъзходно, макар че продължаваха да гледат презрително ябълките и бананите. Тъй като зеленината увяхваше бързо от горещината, трябваше да ги храним по четири-пет пъти на ден, а това отнемаше много време, защото трябваше не само да снимаме, но и да се грижим и за останалите животни.
Точно тогава направих една от онези глупави грешки, които съпътстват всяка експедиция. С малкия лендроувър, с който пристигна групата на BBC, отидохме на две-три мили надолу по пътя в гората, за да снимаме един епизод. След като приключихме снимките, се отправихме към лагера. Аз седнах върху страничната дъска отзад. Движехме се доста бързо. Изведнъж колата подскочи от една неравност на пътя и аз полетях нагоре. За щастие паднах в колата, но се ударих силно в основата на гръбначния стълб и си пукнах две ребра.
Винаги съм смятал, че пукнатото ребро не е много болезнено. Сега съм на съвсем противоположно мнение: болката е ужасна. Първо, поради контузията в основата на гръбнака ми беше много трудно при сядане, второ, при навеждане, а дори и при дишане ребрата ми причиняваха непоносими болки. Работата ми около животните стана още по-трудна, тъй като при почистването на клетките бях принуден често да се навеждам, да не говорим за носенето на кофи с вода или извършването на други подобни работи. Със себе си носех само най-обикновени хапчета против главоболие, които изобщо не ми помагаха. Надявах се, че след няколко дни всичко ще мине, но за нещастие не се оправих. Напротив, положението ми дори се усложни и аз разбрах, че няма да мога да се справя със сбирката и снимките, които щяхме да правим на парахода. Трябваше ни трети човек.
За щастие Джеки се връщаше в Англия от Аржентина приблизително по същото време, когато „Акра“ тръгваше да ни вземе от Западна Африка. Изпратих й телеграма и я помолих да тръгне с „Акра“, без да й обяснявам защо. Всичко това, разбира се, ставаше чрез Ката и зоопарка, защото не знаех къде се намира сега корабът на Джеки и не можех да й се обадя направо. Скоро в отговор получих телеграма, че след пристигането на кораба тя разполагала само с четиридесет и осем часа, за да се приготви, да вземе „Акра“ и да тръгне в съвсем друга посока. Толкова ли било необходимо да идва при мен? Не ми се искаше да пращам нова телеграма и да обяснявам истината, защото не желаех да я тревожа, затова отговорих така: „Пристигането на Джеки не е наложително. Просто обичам жена си.“ Това не само оказа своето въздействие, но предизвика смайване у телеграфистките, през чиито ръце премина телеграмата. Очевидно човек не трябва да бъде толкова откровен в телеграмите си.
Най-сетне настъпи денят, когато трябваше да напуснем Говеждите мини. Винаги при експедиция на диви животни е трудно да се реши дали да се пътува денем или нощем. Денем за животните е ужасно горещо, а непрестанното клатушкане по изровените пътища не им дава възможност да се хранят. Нощем пак се минава по неравни пътища и животните не могат да спят, но поне им е прохладно. Решихме да пътуваме през нощта. За да превозим всички събрани животни, бяха ни необходими освен нашия огромен лендроувър още три камиона. Най-много ме безпокояха новородените животни, защото те щяха да понесат най-зле пътя до Фритаун.
Точно тогава ни се притече на помощ Шарп. Той се появи съвсем неочаквано и веднага предложи да ме откара до Фритаун с малкия си лендроувър заедно с всички новородени „бийфчета“, както ги наричахме. Щял да вземе разстоянието за няколко часа, докато на камионите им била необходима цяла нощ. При това положение щяхме да пътуваме през деня и можехме да спираме, за да храним животните. И така рано една сутрин двамата с Джо Шарп потеглихме от Говеждите мини с натъпкани в задната част на колата „бийфчета“. Дългия Джон и групата на BBC щяха да ни последват още същата нощ с камионите. На тръгване погледнахме през рамо наклонената хълмиста верига и прекрасната гора. За пръв път в живота си изпитвах тъга по напуснатия лагер.
Джо караше бързо, но без да друса много малките ни спътници и ние пристигнахме във Фритаун за рекордно кратко време. Диамантената корпорация още веднъж любезно ни предостави разкошния си холивудски апартамент, в който бяхме отседнали преди. Освен това имахме на разположение и два големи открити гаража за животните. Настаних новородените животни в апартамента и моментално си легнах, защото исках да бъда на крака при пристигането на Дългия Джон с конвоя от животни. Очаквахме ги към шест часа сутринта, но в шест от тях нямаше и следа. В шест и петнадесет започнах малко да се безпокоя, в шест и половина се разтревожих истински… Дали пък някой от камионите не бе хлътнал в канавката, обърнал и избил всичките ни безценни животни? А може да ги е забавило спукването на някоя гума? В седем часа ме обзе отчаяние, макар че не можех да направя нищо. Двамата с Джо надничахме непрекъснато през прозореца, изпълнени с надежда, но от камионите, както и преди, нямаше и следа. Най-сетне към седем и петнадесет с грохот пристигна първият прашен камион и спря пред блока. В това време всички съседи, които знаеха за пристигането на животните, чакаха нетърпеливо по балконите, за да зърнат нашия улов. Камионите спираха един след друг в двора и учудването на наблюдателите растеше непрестанно. Ние разтоварихме всички „бийф“ и с голямо облекчение установих, че нито едно от животните не беше пострадало от пътуването с изключение на женския леопард, който се намираше в малко по-лошо настроение от обикновено. Подредихме клетките в гаражите и се заехме бързо да почистим и нахраним животните, защото трябваше да отида на пристанището да посрещна Джеки, която пристигаше с „Акра“.
Джо ме закара на пристанището. Взех със себе си малка картонена кутия, където в удобно легълце от памук се гушеше новородена горска катеричка, която току-що бе прогледнала. Един ловец ми я бе донесъл в последния момент. Тези малки катерички са най-очарователните същества на света. Те имат зеленикавозлатисти телца с по една бяла черта от двете страни, спретнати малки ушички и огромни пухкави опашки, на върха — черни, а в средата — червени. Знаех, че Джеки обожава катеричките, а това бе единственото, което можех да й подаря по случай нейното пристигане. Тъй като не знаех, че трябвало да се снабдя с пропуск, закъсняхме малко и аз зърнах ядосаната Джеки.
— Къде беше досега? — обърна се вместо поздрав към мене любящата ми съпруга.
— Мъчех се да вляза в това дяволско пристанище — отвърнах аз.
Джеки пристъпи към мен да ме целуне и аз я предупредих:
— Не ме притискай много силно, понеже имам пукнато ребро.
— Какво си правил по дяволите? — запита тя войнствено. — Ходи ли на лекар? Бинтоваха ли ти гърдите?
— Не, не още. Току-що пристигам. Тук… Това е подарък за тебе.
Това бе опит да отвлека вниманието й от моите проблеми.
Тя пое кутията изпълнена със силно подозрение.
— Какво е това? — попита тя и ме погледна.
— Подарък — отвърнах аз. — Хайде… отвори я.
Джеки отвори кутията и веднага забрави всичко на света, дори и пукнатото ми ребро. Тя започна да говори мили думи на мъничката катеричка, полегнала върху дланта й.
— Хайде — обърнах се аз към нея. — Да вървим в апартамента.
— Прелестна е! Кога я взе?
— Буквално пет минути преди тръгване. Взех я, понеже знаех, че ще ти хареса.
— Очарователна е! Нахрани ли я?
— Да — отвърнах аз. — Всичко е в ред. Когато отидем в апартамента, може да й смениш пеленките. Само да се връщаме за бога по-скоро, защото имаме много работа.
— Добре — съгласи се тя.
— Между другото — обърнах се аз към Джеки — това е моят приятел Джо Шарп.
— Здравей, Джо — поздрави го Джеки.
— Здравейте.
След тази непринудена среща между съпруг и съпруга, които не бяха се виждали цели четири месеца, ние седнахме в лендроувъра и се отправихме към къщи.
В апартамента Джеки веднага настани своята катеричка в спалнята и се обърна към мен:
— Къде е телефонният указател?
— За какво ти е притрябвал пък телефонен указател? — заинтересувах се аз.
— Ще телефонирам на някой лекар за това твое ребро.
— Не ставай глупава. Лекарят нищо не може да направи.
— Може — отвърна тя. — Ще се прегледаш. Няма да пипна нищо друго, преди да уредя този въпрос.
— Добре — отвърнах неохотно аз. — Ще отида до апартамента над нас. Там живее един човек на име Ян. Предполагам, че той знае как да намери лекар.
Качих се до Ян, взех от него името и адреса на лекар, и слязох отново в нашия апартамент. След няколко минути Джеки се свързва с лекаря по телефона и му обясни цялото положение. Той любезно се съгласи да дойде веднага. Когато пристигна, той огледа голямата синина в основата на гръбначния ми стълб и каза, че може би съм спукал костта на опашката, след това ме натисна така по ребрата, че от болка подскочих три метра.
— Ясно. Виждам, че сте спукали две ребра.
След това той бинтова така здраво гръдния ми кош, че едва можех да дишам.
— Не трябва да се навеждате или да вдигате тежки предмети и изобщо да се напрягате — нареди ми той. — Поне засега. Докато се приберете в Англия, всичко ще мине. Ще ви предпиша хапчета против болки.
Хапчетата ми подействуваха и веднага се почувствувах по-добре, но носенето на стегнатата превръзка около гърдите в горещината на Сиера Леоне бе непоносимо и накрая бях принуден да я сваля.
— Повече от ясно е, че от тебе няма да има голяма полза на парахода — каза Джеки, — след като няма да можеш да се навеждаш и да вдигаш тежки предмети. А ако двамата с Джон сте заети и с правенето на снимки, практически аз ще трябва сама да се грижа за сбирката.
— О, все някак ще се справим.
— Не, не, това е неразумно — отвърна тя. — Какво ще кажеш, ако извикаме Ан?
Както вече обясних, Ан бе моята секретарка, която току-що се бе върнала с Джеки от Аржентина.
— Смяташ ли, че може да дойде бързо тук? Знаеш, че „Акра“ ще се върне скоро.
— Ако й изпратим телеграма още днес, струва ми се, ще успее да вземе някой самолет — каза Джеки.
Изпратихме телеграма на Ан и получихме веднага отговор, с който тя ни съобщаваше, че вече си е намерила билет за самолет. След два дни пристигна и самата Ан, енергична и делова блондинка, и остана възхитена от нашата сбирка. Тя много обичаше животните и веднага се съгласи да помага при почистването и храненето на парахода. Обясних й всичко за колобусите.
— Трудността е в това, че някой трябва да се занимава само с тях — казах й аз. — А честно казано, на парахода няма да ни остане време за това. Не съм също така сигурен дали ще поемат новата храна. Ето защо ми се иска да оставя цялата група колобуси на теб, да не се занимаваш с нищо друго, само и само да накараш тези проклетници да ядат, за да ги закараме живи в Англия.
— Ще се опитам — каза тя, — от това, което ми казахте обаче е ясно, че никак няма да е лесно.
— Не, няма да е лесно — отвърнах аз. — Поне аз мисля така, освен ако изведнъж не се пристрастят към зелето или нещо друго. Във всеки случай ще почакаме и ще видим.
Скоро след пристигането на Ан сбирката ни се обогати с нов екземпляр, който се оказа едно от най-възхитителните животни. Една вечер си пиехме аперитива, когато телефонът иззвъня, и Джеки вдигна слушалката.
— Обажда се Амброуз — обърна се тя към мен. — Казва, че ти е намерил прасе.
С Амброуз Джендър, майор от армията на Сиера Леоне, се запознахме по-рано във Фритаун. Представиха ми го главно за това, че участвуваше в едно детско предаване по местната телевизия като „чичо Амброуз“. Той винаги показваше на децата по някое животно и им разказваше за него. Поех телефонната слушалка.
— Здравей, Амброуз — поздравих го аз.
— Здравей, Джери — прозвуча мелодично дълбокият му глас. — Намерил съм ти едно прасенце. Чудесно прасенце! Името му е Блосъм[11].
— Какво е прасенцето? — заинтересувах се аз.
— Не съм сигурен, но мисля, че го наричате червено речно прасе.
— Наистина ли? Това е чудесно!
От всички прасета най-много обичам червените речни прасета. Възрастните имат ярка, червеникавокафява козина, дълга опашка и дълги бели кичурчета на ушите.
— Можеш ли да дойдеш да го вземеш? — попита Амброуз.
— Разбира се. Откъде се обаждаш?
— Тъкмо слизам в студиото за моето предаване. Защо не дойдете да ме видите и да вземете прасето?
— Добре — отвърнах аз. — Какво е предаването ти тази вечер?
— Ще покажа отново полицейски кучета. Последния път толкова много ги харесаха, че ни засипаха с писма да повторим предаването. Този път обаче няма да се оставя да ме ухапят.
В предишното предаване за полицейските кучета Амброуз си превързал ръката, за да покаже как едно от тях напада престъпник, но кучето така здраво го захапало за ръката, че зъбите му пробили плата.
— Добре. В колко часа трябва да сме в студиото?
— След около половин час — отвърна Амброуз.
— Добре. Идваме.
Вечеряхме на бърза ръка и отидохме в студиото. То бе малко, но добре обзаведено. За наше учудване големите летящи врати никога не се заключваха по време на предаване. Отзад имаше дори редица столове, така че всеки външен човек, който минаваше случайно оттам и искаше да види какво става в телевизионното студио, можеше да влезе и да седне. Тази свобода потресе Крис до дъното на душата му.
— Подобно нещо не е възможно в BBC — каза той.
— Но това не е BBC — отвърна Амброуз, — а телевизията на Сиера Леоне.
Амброуз бе среден на ръст, с много приятна външност и огромни живи очи, в които винаги играеха весели пламъчета. Вероятно по време на военното си образование в Сендхърст той си бе пуснал великолепни черни мустаци със завити краища.
— Сега започва моята програма — каза ми той. — Може ли да ме почакате и след това ще ви дам прасето?
— Разбира се — отвърнах аз. — Много ми се иска да те видя с тези полицейски кучета.
Напоследък грабежите във Фритаун зачестиха много и отчаяната полиция, за да сплаши престъпниците, внесе от чужбина три подготвени полицейски кучета. В светлината на прожекторите се появиха кучетата с тримата си придружители. Те отвориха уста и задишаха тежко от горещината. Амброуз зае мястото си пред камерите.
— Добър вечер, деца — започна той. — Чичо ви Амброуз отново е с вас. Ние получихме толкова много писма, в които молите да видите отново полицейските кучета, че аз пак ги доведох тук. Първо ще ви покажем колко са послушни: те следват навсякъде своите придружители.
Придружителите, следвани по петите от кучетата, направиха важно по един кръг около камерите и след това се наредиха в редица.
— А сега — каза Амброуз, — за да видите колко много слушат кучетата, треньорите ще ги накарат да седнат, после ще отидат в другия край на студиото и ще ги повикат и вие ще видите как кучетата ще им се подчинят.
Треньорите заповядаха на кучетата да седнат и те се подчиниха с изплезени от топлината езици. После треньорите преминаха в другия край на студиото.
— Виждате ли? — по лицето на Амброуз засия широка и щастлива усмивка. — Това куче се казва Питър и е на пет години. Онова там е Томас и е на четири години…
Точно в този момент третото куче, на което цялата тази работа му дойде до гуша, се изправи на крака и тръгна към противоположния край на студиото, по-далече от нагорещените лампи.
— А онази — продължи невъзмутимо Амброуз и посочи с ръка нататък, накъдето се скри кучето — е Жозефина и е кучка.
Чувствам се виновен, но трябва да призная, че всички запушихме уста с носни кърпи, инак смехът ни положително щеше да се чуе и от телевизионните зрители.
Кучетата изпълниха още няколко команди, Амброуз завърши кратката си програма и дойде при нас плувнал в пот, но с широка усмивка на лицето.
— А сега — каза той — мога да ви дам Блосъм.
Той отиде в единия от ъглите на студиото и се върна с невероятно малко сандъче. Да си призная, очаквах да видя голяма клетка. Амброуз отвори капака на сандъчето и от него се подаде най-прекрасното прасенце, което бях виждал някога. Шоколаденокафявата му козина беше набраздена по дължина от яркожълти ивици, които му придаваха вид на необикновена, космата оса от неизвестен вид. То имаше прекрасна зурличка, малки живи и весели очички и дълги увиснали ушички. Прасенцето изскочи от сандъчето, загрухтя от удоволствие, задуши нетърпеливо в краката ни и започна да търси нещо за ядене из маншетите на панталоните ни. Всички веднага се влюбихме в него и го отведохме тържествено в апартамента. На следващия ден му поръчах подходяща клетка при един местен дърводелец.
Наближаваше време да тръгваме за Англия и аз започнах да се безпокоя как ще превозим животните от апартамента на „Дикор“ до пристанището. Направих справка във Фритаун, но осигуряването на камиони очевидно бе много трудно. Една вечер при нас мина на чашка Амброуз и аз случайно му споменах за това. Запитах го дали не знае някоя фирма, от която бихме могли да наемем три камиона за това съвсем кратко пътуване.
— А за какво са ти тези три камиона? — заинтересува се той.
— Трябва някак да закараме животните до пристанището. Не можем да ги носим на ръце.
— Но, драги приятелю, ще имаш на разположение армията — каза Амброуз.
— Как така ще имам на разположение армията?
— Ами така, армията. Аз ще ти дам три военни камиона да превозиш животните.
— Но това е невъзможно, Амброуз! — възкликнах аз. — Ти не можеш да нареждаш на военните камиони да разкарват животни из пристанището.
— Защо не? — отвърна той. — Аз съм майор и войската е на мое подчинение. Разбира се, че мога да направя това. За кога ти трябват камионите.
— Но — възразих аз — сигурен ли си, че това е редно? Не ми се иска да те изправят пред военен съд.
— Не се безпокой, Джери — отвърна той. — Не се безпокой. Всичко ще уредя. Кажи ми само кога ти трябват камионите, и те ще бъдат тук.
Уточнихме часа и точно в определения ден камионите пристигнаха пред жилищния блок на „Дикор“, шофьорите слязоха, строиха се и козируваха стегнато. Гледката бе внушителна. Натоварихме внимателно животните и потеглихме. На пристанището дигнаха клетките в огромни мрежи и ги спуснаха в трюма, а аз ръководех разтоварването и показвах къде да се постави всяка клетка. Матросите и старшият помощник-капитан ни оказаха изключително голяма помощ, но товаренето продължи около час под палещите лъчи на слънцето и не бе никак приятно. Аз стоях съвсем безпомощен, защото не бях в състояние да повдигна дори и една щайга. Въпреки всичко подредихме животните в трюма, както трябва, и се изкачихме на палубата да изпием по една последна глътка бира. В това време параходът се отдели бавно от пристана, Фритаун постепенно се превърна в мъждукащо петно, а радиото не преставаше да гърми „Рул Британия“[12] над омаслените морски води.
Първата ни грижа с Дългия Джон бе да потърсим готвача. Когато се превозват животни, той е най-важният човек на парахода: той ще свари твърди яйца или ще приготви ориз, той е и отговорникът на хладилната камера, където се съхраняват най-ценните продукти. Аз изпитвах малко безпокойство, защото все още не знаех дали поръчаните хранителни продукти са натоварени в Англия. За щастие те се оказаха тук: купища моркови, щайги с прекрасно зеле, ябълки, круши и най-различни деликатеси, с които се надявах да съблазня колобусите. Съобщих на готвача какви са приблизителните ни ежедневни дажби, но го предупредих, че по-нататък положително ще станат по-големи, защото от морския въздух, изглежда, апетитът на животните винаги се увеличава. Той се оказа много любезен човек и заяви, че с удоволствие ще направи всичко необходимо за нас.
Киноснимките ни отнеха много време, тъй като на идване с Дългия Джон снимачната група не бе на „Акра“. Ето защо сега трябваше да се снимат епизодите от работата ни на път за Фритаун и обратно. След това снимахме ежедневната работа около животните в трюма на парахода. Тук ние с Дългия Джон имахме доста задължения, но понеже бяхме заети със снимките, по-голяма част от тази работа се падна на Ан и Джеки. Моите възможности в това отношение също бяха ограничени поради окаяното състояние на ребрата ми. Наистина, можех да храня например леопардите, които поглъщаха с невероятна настървеност пилета и зайци, можех да нарязвам храната на останалите животни. Само моя задача бе да помагам при храненето на Блосъм. Това напомняше по-скоро схватка между борци, отколкото хранене. Не можехме да внасяме храна в клетката, защото прасенцето моментално преобръщаше съда, плодовете и млякото и всичко останало се превръщаше в лепкава каша, която изобщо не можеше да се изчисти. Затова го пускахме два пъти на ден от клетката, за да се нахрани. То си имаше голяма и плоска тава, която препълвахме със сочни плодове и зеленчуци и заливахме с мляко. В момента, в който заставахме пред клетката и поставяхме тавата на пода, прасенцето започваше да квичи с всички сили и да блъска вратата с малката си зурличка. Това беше най-сложната част от цялата операция. Трябваше да отваряме вратата и веднага да го сграбчваме здраво, за да не се втурне презглава към съда и да го преобърне, както бе правило неведнъж. Стремяхме се да го хванем за едно от двете дълги и увиснали уши и да го държим здраво, понеже то излиташе от вратата като куршум. После го отвеждахме внимателно при тавата, то стъпваше с двете си яки предни крачета в нея, разтваряше широко малките си копитца, зариваше зурличка в храната, започваше тихо да мърка от удоволствие, а от време на време квичеше пронизително.
Дори когато от тавата изчезнеше и последната капка мляко, дори когато намереше и погълнеше и последната троха от храната, прасенцето беше напълно убедено, че не може да не открие и друга храна, стига да я потърси; затова не му ли попречехме, то се втурваше в бесен галоп около другите клетки. Обикновено бягаше около клетките на маймуните, но веднъж се втурна към леопардите и аз едва успях да го хвана. Отворът за почистване в основата на тяхната клетка бе достатъчно широк, за да проврат лапа през него, а това би бил краят на Блосъм. Блосъм обаче не проявяваше никакви признаци на страх, независимо че леопардите ръмжаха и драскаха с нокти по телената мрежа в желанието си да го сграбчат. Прасенцето издаваше кресливи и изпълнени с възмущение грухтения, показваше на леопардите малките си зъби и се мъчеше отчаяно да се отскубне от ръцете ми, за да се нахвърли върху тях. Те бяха поне двадесетина пъти по-едри от него, но въпреки това то не изпитваше никакъв страх.
Ан се посвети изцяло на колобусите, както бе обещала. Бях напълно прав: работата се оказа всепоглъщаща. Колобусите трябваше да свикнат не само със съвършено новата за тях храна, но и да се научат на нови навици при хранене. Маймуните колобуси нямат палци. В диво състояние те се движат толкова бързо и правят такива изумително грамадни скокове от клон на клон, че палците само биха им пречили, затова от тях са останали само къси израстъци. Това ги затруднява да вдигат каквото и да е от земята, защото могат само да загребват с длани, както човек събира трохи от маса. Знаете ли как се хранят колобусите? Те седят на върха на някое дърво, поемат храната с уста, после я пускат и тя изчезва някъде на петдесетина метра под тях, на земята. След това маймуните се придвижват на друг клон. В клетката това обаче е невъзможно. В Сиера Леоне, където хранехме колобусите с листа, всичко беше твърде просто. Пъхахме листата отгоре през мрежата, маймуните увисваха надолу и когато искаха, си късаха от тях, а онова, което не желаеха, пускаха долу. Те обаче не слизаха да го вдигнат от пода. Сега не разполагахме със зелени листа, а най-подходящо беше зелето. Колобусите обаче не обръщаха кой знае какво внимание нито на зелето, нито на останалите продукти, с които разполагахме: моркови, круши, ябълки, грозде и др.
Разрази се истинска битка между твърдото намерение на Ан да не остави маймуните да умрат и нежеланието им да ядат предлаганата от нас храна. Ан клечеше с часове пред тяхната клетка. Търпеливо ги учеше да вдигат разни неща от пода, мъчеше се да ги накара да опитат поне някое зрънце грозде или парченце морков и да разберат вкуса му, но те само го подушваха и го хвърляха с презрение, без дори да го вкусят. Най-едрият колобус от групата бе един стар мъжки на тринадесет-четиринадесет години, когото кръстихме Сод[13], понеже мразеше всички. Омразата му към Ан бе особено голяма. През цялото плаване между Сод и Ан се води ожесточена битка кой да наложи своята желязна воля. Ако храната му се подаваше в клетката в съд, Сод го обръщаше и за да покаже презрението си към храната и към Ан, започваше да се тътри напред-назад по задник из дървените стърготини, докато плодовете и триците се смесваха в някаква отвратителна каша.
Наложи се Ан да прибегне до друг метод. Сод изпитваше огромна ненавист към нея, която като че придаваше смисъл на живота му, но независимо от това Ан седеше търпеливо пред клетката му, поставила някаква храна върху дланта си. Телената мрежа даваше възможност на Сод да промушва лапата си, затова той скачаше, удряше силно глава в мрежата, протягаше светкавично лапа и се мъчеше да сграбчи ръката на Ан, да я придърпа колкото може по-близко до мрежата и да я ухапе. В резултат на това храната се разхвърчаваше из целия трюм. Един ден, след като сцената се повтори няколко пъти, Ан се опита да му даде за разнообразие парче кокосов орех. Тя мислеше, че белият кокосов орех ще се открои по-ярко върху ръката й, още повече, че Сод беше показал презрението си към всичко останало, което му бе предложила.
Може да е било случайно съвпадение, но този път вместо да сграбчи ръката на Ан, той сграбчи ореха, дръпна лапата си в клетката, подуши го и го пусна на пода. Ан продължи с невероятно търпение, час след час, да изпълнява същата процедура, докато накрая Сод като че започна да се поддава. Той продължаваше да удря глава в мрежата при появяването на Ан, но щом посегнеше към ръката й, грабваше кокосовия орех, подушваше го и отхапваше от него. Не след дълго започна да го взема много по-учтиво и за нас стана ясно, че сме намерили нещо, което наистина му харесва. Постепенно Сод и останалите колобуси се научиха как да се хранят от поставен на пода съд и с всеки изминат ден изяждаха малко повече храна. Ободрихме се духом. Макар че продължаваха да ядат малко, маймуните започнаха да опитват от гроздето и морковите, да похапват парченца ябълка и най-важното — да пият млякото, което подсилвахме с витамини. Вече бяхме убедени, че се хранят достатъчно, за да могат да оживеят. Това обаче представляваше наистина херкулесов труд, който изискваше от Ан цялото й търпение, за да продължат маймуните да се държат така и занапред. За щастие имахме хубаво време; ако морето се развълнуваше, колобусите сигурно щяха да се разболеят от морска болест. Това би преляло чашата и бях сигурен, че щяхме да ги изгубим.
Най-сетне стигнахме Лас Палмас, слязохме на брега и се запътихме направо към местния пазар. Там накупихме всичко, което ни попадна и което според нас можеше да съблазни колобусите, макар че много неща те виждаха за пръв път: спанак, ягоди, череши и най-различни зеленчуци и плодове. Отнесохме тържествено всичко на парахода и го предложихме на колобусите. Не е необходимо да казвам, че те отвърнаха носове от скъпите и прескъпи череши и ягоди, макар малко по-късно да проядоха череши. Спанака опитаха, но изглежда не им хареса. Бяхме купили за всеки случай и малко от някакъв необикновен, наподобяващ фасул зеленчук, който Ан бе забелязала в последния момент. Ако знаехме само, щяхме да купим цял чувал: колобусите се нахвърлиха като луди върху него и се тъпкаха, докато не изядоха всичко.
Най-сетне стигнахме и Ливърпул. Беше слънчев и топъл летен ден. Помислих си, че мъките ни вече са към края си, оставаше ни само да превозим животните от парахода до аерогарата и да отлетим направо за Джърси. Привечер щяхме да ги настаним благополучно в зоопарка, където ще бъдат обкръжени от любовта, грижите и вниманието на целия персонал. Докато параходът се приближаваше бавно към пристана, ние заковавахме с възможно най-голяма бързина зебла и стари одеяла от предната страна на клетките. Винаги вземаме подобни предпазни мерки не толкова заради животните, колкото за да попречим на хората да надничат и да пъхат пръсти в клетките, от което животните се плашат и дразнят, и има опасност да ухапят някого. Освен това, докато клетките подскачат и се блъскат при разтоварването, животните се чувствуват по-сигурно на тъмно. Отново ги поставиха в огромни мрежи, вдигнаха ги във въздуха и ги спуснаха на пристанището до приготвените камиони, за да ги превозят до летището и специалния чартърен самолет. След като ги разположихме внимателно в камионите, въздъхнах с облекчение. След няколко часа щяхме да си бъдем вече у дома в Джърси. Точно тогава към мен приближи дребен мъж и ме попита дали аз съм господин Даръл. Кимнах утвърдително и щастливо се усмихнах.
— Знаете ли, господине — започна той, — става дума за вашите леопарди.
Сърцето ми се сви от лошо предчувствие.
— Какво им се е случило? — запитах аз.
— Ето какво, господине, нямате разрешително за внос.
— Как да нямам — възразих аз. — Ние се обърнахме към министерството, оттам ни издадоха разрешително и казаха, че след като леопардите заминават веднага от Ливърпул за Джърси, не е необходимо да бъдат карантинирани в Англия.
— Аз не притежавам подобен документ, господине — каза той.
— Вижте… Достатъчно е да се обадите по телефона в зоопарка.
— Нищо не зная, господине. Без документ не мога да ги пусна.
Овладях се. В миналото се бях сблъсквал често с бюрокрацията и бях научил, че най-лошото, което може да направи човек в подобен случай, е да изгуби самообладание.
— Може ли тогава аз да се обадя в зоопарка? — обърнах се аз към него.
— Добре, господине. Страхувам се обаче, че трябва да заплатите за телефонния разговор.
— С удоволствие — процедих през зъби аз.
Влязохме в малка мрачна канцелария и се обадих на Ката.
Къде по дяволите са разрешителните за леопардите? Ката съобщи, че току-що ги бе получила в зоопарка. Озадачена от това, се обадила в министерството, макар и да смятала, че един екземпляр е изпратен в Ливърпул. Отвърнали й любезно, че не са изпращали копие в Ливърпул, защото документи се изпращали само на лицата, които очаквали леопарди или разни други животни.
От гърдите ми се отрони дълбок стон.
— Добре, Кет — отвърнах аз. — Сам ще се обадя в министерството.
Тя ми съобщи съответния отдел и телефонния му номер и аз се свързах с него. Служителите се оказаха много любезни, но според тях всичко било правилно, документите били изпратени там, където пристигали леопардите.
— Ще бъдете ли така любезни да обясните на господина, който се намира до мен? — помолих аз. — Той не разрешава да откарам леопардите в Джърси, понеже нямал документи… Убедете го моля ви, че документите са издадени.
Подадох телефонната слушалка на чиновника. Той замънка, заоплаква се, мъчеше се всячески да попречи на работата, но чиновникът от министерството накрая успя да го убеди, че е издадено разрешително за леопардите. Дребният мъж постави обратно слушалката с кисела физиономия. Развалих му най-приятния момент от деня.
— Мога ли сега да си вървя? — попитах мило аз.
— Да, разбира се — измърмори той.
Пристигнахме на летището. Заради цялата тази препирня изгубихме един час и се наложи да се обадим по телефона да задържат самолета. На летището прехвърлихме всички клетки от камионите на самолета, после се качихме и ние, седнахме и затегнахме предпазните колани. Двигателите зареваха, после поработиха на място и самолетът потегли. След това самолетът съвсем неочаквано спря и се върна на първоначалното си място, моторите зареваха отново, потеглихме, но пак спряхме. Върнахме се отново и двигателите този път изобщо не заработиха. Пилотът дойде при мен и започна да се извинява:
— Страхувам се, господине, че има някаква техническа неизправност. Не можем да излетим.
— Колко време ще ви е необходимо, за да отстраните повредата? — попитах аз.
— Трудно ми е да ви кажа, господине.
— А може ли да оставя животните в самолета, докато го поправите?
— Може да ги оставите, господине, но ако желаете, можем да ги преместим в един от хангарите.
— Предпочитам да ги преместим в хангара — отвърнах аз, — защото трябва да храним някои от тях.
И така всички животни бяха свалени отново от самолета и пренесени в голям празен хангар. Минаваха часове, ние хранехме животните и им давахме мляко. Най-сетне при мен дойде представител на авиокомпанията и ми съобщи, че продължават да полагат усилия за установяване на причината за повредата и че ще ми съобщят веднага при първата възможност за излитане. Позвъних на Ката в зоопарка и й казах какво се бе случило. Дойде време за обяд, после стана два часа, три часа, четири часа. В пет часа дойдоха да ми съобщят, че отново са изпробвали самолета, но установили, че повредата не е отстранена.
— Няма значение — отвърнах аз. — Ще ни осигурите друг самолет.
— Нека опитаме още веднъж, господине — помолиха ме те.
— Добре — съгласих се аз. — Само че никак не ми харесва да летя със самолет, който може да ми изиграе някакъв номер. Не обичам да пътувам със самолет, особено когато не е в изправност.
Беше много късно, когато дойдоха отново. Най-сетне повредата била отстранена. Ребрата ме боляха ужасно, а нервите ми се бяха опънали до крайност: първо, не обичам самолетите, и, второ, ставаше студено и животните можеха да се простудят.
— Не — отсякох аз с неочаквана решителност. — Да бъда проклет, ако тръгна с този самолет. Искам друг.
— Уверявам ви, господине — каза пилотът. — Самолетът е в пълна изправност.
— В това не се и съмнявам — отвърнах аз. — Просто имам предчувствие, а когато имам предчувствие, не обичам да летя, което в повечето случаи… Проклет да съм, ако полетя с всичките си животни и с жена си в този прокълнат самолет. Не, страхувам се, че ще трябва да наема друг.
— Добре, щом е такова желанието ви, господине — отвърна пилотът с огорчение.
Отправих се към началника на летището, получих разрешение да оставя животните в хангара и се заех да намеря друг чартърен самолет. Това се оказа трудна работа, но в края на краищата успях. На сутринта отидохме бързо на летището и проверихме внимателно клетките. Безпокояхме се да не би някое животно да бе пострадало през нощта от студа. След това ги натоварихме на новия самолет, който наистина излетя.
Когато се издигнахме във въздуха, изтрих потните си длани, изтегнах се, запалих цигара и затворих очи. Всичко е към края си, казах си аз, остава само да кацнем благополучно в Джърси. Двигателите бръмчаха равномерно, самолетът се носеше в небето и най-сетне островът се показа като петънце на хоризонта. Започнахме да слизаме все по-ниско и по-ниско, кацнахме напълно безупречно и докато приближавахме към сградата на летището, забелязахме подредените, готови за товарене на клетките електрокари с повдигателни устройства, а доколкото видях — и всички сътрудници на зоопарка.
Разтоварихме животните, засвяткаха светкавици и фоторепортери заснеха леопардите, шимпанзетата и останалите животни в момента на товаренето на електрокарите, а след това при прехвърлянето в камионите, с които щяхме да ги закараме в зоопарка. След час си бяхме вече у дома, разтоварихме отново животните, а тези, които трябваше да бъдат карантинирани, пуснахме веднага в новите клетки. Въздъхнах с огромно облекчение: бяхме успели да доведем колобусите. Вече имахме предостатъчно време, за да им посветим цялото си внимание. Сега към обичайната им храна можехме да добавяме зелени листа в неограничено количество — от дъб, бряст, липа и разни други дървета. Не се съмнявах, че ще поемат тази храна и ще заякнат. Поне се надявах, че всичко ще стане точно така.
Забележителни раждания
Уважаеми господин Даръл,
Толкова много ни хареса Вашата програма „Хванете ми колобус“, че Ви поздравявам и Ви желая нови успехи.
Напомняте ми много един мой приятел от Ню Йорк, с когото дружахме преди около дванадесет години. Да не би случайно да се казвате Джон Мичъл? Много ми се иска да узная…
Естествено е, когато човек се връща от пътешествие, било то и най-краткото, да го очаква огромна недовършена работа. Макар че по време на отсъствието ми ме уведомяваха за развоя на нещата в зоопарка, предстоеше ми да се захвана с безброй неща. Първо, трябваше да разбера какво бяха извършили моите комитети, независимо че на бюрото ми се бе натрупала цяла планина от писма, на които трябваше да се отговори. За щастие се оказа, че всичко бе вървяло прекрасно.
Броят на членовете на тръста се бе увеличил и сега те вече бяха около две хиляди, петстотин от които пръснати из всички краища на Земята. Приходите от членския внос и от продажбата на входните билети за зоопарка ни даваха възможност да пристъпим към изпълнение на някои от плановете, за които отдавна мечтаехме.
За мое безкрайно облекчение всички докарани от Сиера Леоне животни се приспособиха много добре към новите условия. Леопардите преминаха, разбира се, шестмесечна карантина в помещенията на зоопарка и бяха инжектирани против котешки ентерит, от което те не останаха никак доволни. А колобусите, които живееха сега в по-просторни клетки, където можеха да скачат и да се люлеят, поглъщаха лакомо много храни, които отказваха на парахода. Направихме дори един опит, като им дадохме бамбук и бодлива зеленика. Те започнаха да ги ядат с апетит и за наша радост разбрахме, че можем да им доставяме зелена храна и през зимните месеци. Разделихме ги на две групи: Сод и три възрастни женски поставихме в една клетка, а младия мъжки и две млади женски приблизително на същата възраст — в друга. Характерът на Сод не бе от най-добрите и ако ги поставехме всички заедно, той можеше да нарани смъртоносно другия мъжки. Тъй като Сод бе вече на възраст и смятахме, че няма да живее още дълго, не искахме нашият млад колобус, при това единствен, да бъде убит или ранен.
След първите няколко дни, когато бях много зает с настаняването на животните и преглеждането на всички нововъведения в клетките, се затворих в кабинета си, за да отговоря на писмата и да проведа заседания с комитетите. И, разбира се, точно по средата на едно такова заседание Шийна, възрастното шимпанзе, реши да ражда. Тя отдавна бе бременна и аз почти я бях забравил. Бременността при шимпанзето продължава, както при човека, девет месеца, а това е доста дълъг период за едно такова щастливо събитие. В началото на бременността Шийна страдаше силно от нарушение на водния обмен и в резултат от това лапите, стъпалата и лицето й подпухнаха, което вероятно бе крайно болезнено. Това се случва често и при хората, сред бременните майки, но след като се консултирахме с нашия лекар — което правим винаги при заболяване на човекоподобните маймуни — и с ветеринарния лекар, успяхме да я накараме да поеме едни хапчета, от които отокът спадна чувствително, а по-късно съвсем изчезна. Независимо от това, че вместо един, сега Шийна пиеше по седем литра вода на ден, нищо не показваше приближаването на щастливото събитие. И ето че веднъж, по средата на едно заседание на управителния съвет, на което обсъждахме необходимостта от построяване на нови клетки, доставката на нови животни и разни други важни въпроси, вратата на кабинета внезапно се отвори най-безцеремонно и вътре връхлетя Джеки.
— Бързо! — извика ми тя пред изумените погледи на членовете на съвета. — Шийна ще се сдобива!
След това Джеки изчезна по посока на сградата на бозайниците, аз също скочих на крака и хукнах след нея. На всички страни се разхвърчаха разни листа. Не е необходимо да казвам, че моето поведение озадачи членовете на бедния ми комитет, защото те не знаеха, че на жаргона на нашия зоопарк „сдобивам се“ означава „започва да ражда“, а тъй като никога не бях виждал раждане на шимпанзе, твърдо бях решил да не го изпускам. Пресякох тичешком двора до помещението на бозайниците и спрях задъхан пред клетката на Шийна. Тя седеше на полицата с гръб към нас и се напъваше — върхът на главата на малкото вече се виждаше. След малко тя се изправи на крака и започна да прави гнездо от слама, като от време на време се спираше и започваше леко да се напъва, без да проявява никакво безпокойство. Това, което се виждаше от главата на малкото, бе приблизително колкото гъше яйце. От време на време Шийна посягаше назад и напипваше с пръсти главата на малкото, но все още не проявяваше признаци на неразположение.
След половинчасово безсистемно строене на гнездото, напъвания и сноване нагоре-надолу из клетката Шийна внезапно се обърна с лице към нас, опря се на лявата си ръка и разтвори крака. Изглежда, че в това положение тя започна да се напъва много по-силно и изведнъж подложи с учудваща бързина ръка под себе си. В следващия миг преобърна новороденото и го постави върху дланите на ръцете си. Всичко стана толкова бързо, че просто беше невъзможно да се фотографира. Малкото лежеше в ръцете на Шийна по гръб, с леко наведена на една страна главичка. Най-много ме заинтригува изражението върху лицето на Шийна, която като че не вярваше на очите си. Вероятно й се струваше, че от нея е излязъл някакъв необикновено голям екскремент, но въпреки очакванията й отпред лежеше нейното миниатюрно копие.
Точно в този момент малкото издаде такъв силен и пронизителен писък, че ако не наблюдавахме внимателно, щяхме да помислим, че пищи самата Шийна. Майката реагира с мълниеносна бързина. Тя притисна малкото силно към гърдите си и го прикри с ръце. От момента на раждането до това движение не бяха изминали повече от четири-пет секунди. Две-три минути Шийна притиска здраво малкото по този начин, след това постепенно го отпусна и започна да го разглежда. Първата й работа беше да почисти главата му с близане и смучене; от време на време върхът на черепа изчезваше напълно в устата й, а като знаех колко големи и добре развити зъби има Шийна, аз се ужасявах да не би да всмукне или ухапе малкото по меката главичка и да го убие. Смученето очевидно беше много нежно, тъй като малкото не изглеждаше ни най-малко обезпокоено. След това Шийна се зае да почиства ръцете и краката му, като смучеше всеки пръст поотделно и изблизваше много внимателно дланите му. После, хванала малкото в ръце като в бебешка люлка, тя облиза очите му; от време на време спираше и издухваше със стържещ звук въздуха от гърдите си през свитите си устни. Дали по този начин навлажняваше мястото, което после почистваше, или проявяваше своята нежност, не успяхме да разберем. Твърде любопитно бе това, че Шийна не почистваше тялото на малкото. Дългата пъпна връв бе дебела около два и половина сантиметра, а дължината на прикрепената към нея плацента достигаше вероятно около двадесетина сантиметра.
След като почисти малкото, Шийна едва сега обърна внимание на пъпната връв и на плацентата, които я разтревожиха. Притиснала малкото към себе си с лявата ръка тя се заразхожда напред-назад по полицата; с дясната ръка бе хванала пъпната връв, на чийто край се подмяташе плацентата. От време на време Шийна пускаше плацентата на пода, покриваше я внимателно със слама, утъпкваше сламата с крака, отдръпваше се назад и сядаше; изглежда си въобразяваше, че по този начин се бе отървала от този дразнещ я предмет. След няколко минути разбираше, че малкото все още е свързано с плацентата чрез пъпната връв, и отново повтаряше всичко отначало. За половин час тя зарови шест-седем пъти плацентата в сламата. Веднъж дори отиде до края на полицата, провеси за наш ужас плацентата и я заклати насам-натам като махало. Ако я бе изпуснала и пъпната връв се бе скъсала, малкото щеше да получи кръвоизлив и да умре. Пред клетката се бяха събрали всички членове на управителния съвет. Тук беше и нашият лекар, който бе дошъл да навести един болен сътрудник. Те наблюдаваха като хипнотизирани цялото представление. Когато обаче Шийна заразмахва плацентата, лекарят отвърна ужасен поглед встрани.
— Просто не мога да гледам — каза той. — Страшно е само като си помисля какво може да се случи.
За щастие Шийна държеше здраво плацентата в ръката си и всичко това не се отразяваше ни най-малко на новороденото. След малко тя слезе от полицата и сграбчи малко слама. Сигурно се надяваше да се отърве по този начин както от пъпната връв, така и от плацентата, но след миг отново се покачи на полицата.
След час Шийна се примири с пъпната връв и с плацентата като неудобен, но необходим белег на майчинството, започна да я разглежда по-внимателно и да я побутва с пръсти, които след това облизваше. След още половин час тя я взе в ръце и започна да я яде някак нерешително — по-скоро убедена, че това е единственият начин да се отърве от нея, отколкото да й хареса. Не след дълго тя изяде половината от плацентата. През цялото време Шийна държеше малкото високо на гърдите си, но доколкото виждахме, не правеше никакви усилия да му покаже къде се намират зърната. Това бе доста тревожно, тъй като при първо раждане у маймуните нерядко се случва майката да не насочи инстинктивно новороденото към гърдите си или да го държи много ниско. Така то не може да ги достигне и е възможно да умре от глад. Шийна обаче държеше малкото си доста високо и то, като мънкаше нещо, откри гърдите й. Забелязахме, че суче както от лявата, така и от дясната гърда. След като сука известно време, малкото съвсем неочаквано започна да издава приветствените звуци на шимпанзетата: „ех, ех, ех, ех, ех“, от което Шийна се развълнува много и го притисна още по-силно. После тя се загледа в лицето му, като от време на време облизваше очите му. Тази вечер тя легна да спи на дясната си страна, а остави малкото до гърдите си. Всички въздъхнаха с облекчение, понеже до този момент всичко вървеше, както трябва.
На следващия ден пъпната връв и плацентата почти изсъхнаха, но Шийна не направи отново опит да ги яде. За нейно облекчение на третия ден напълно изсъхналата и станала чуплива пъпна връв падна сама. Ние бяхме напълно доволни от развитието на малкото, то се хранеше добре, а Шийна, изглежда, имаше мляко в изобилие. Не е необходимо да изтъквам, че служителите от сградата на бозайниците ходеха със самодоволен вид, защото в края на краищата никак не е лесно да се роди шимпанзе в условия на пленничество. Дори в някои от най-старите европейски зоологически градини — например в Амстердамската, която е основана преди цели сто години — не са успели да получат потомство от шимпанзета. С една дума страшно се гордеехме със себе си.
Новороденото се развиваше забележително добре, а Шийна се оказа грижовна майка. То скоро започна да пълзи по пода на клетката, а понякога се покатерваше по решетката, но издадеше ли и най-слабия звук, Шийна се втурваше към него и го притискаше покровителствено до гърдите си. Когато стана на четири месеца, Мафит — така нарекохме малкото, започна да проявява интерес към плодовете. В началото само ги въртеше в устата си, но скоро започна да ги яде. Той се научи да пие и мляко от бутилка. По същото време забелязахме, че Мафит се заиграва със слама: той пълзеше из различните ъгли на клетката, събираше слама и я трупаше на едно място. Това не беше правене на легло, а просто игра. Около две седмици след това забелязахме как събира, подрежда и утъпква сламата на едно място за миниатюрно гнездо, каквото майка му правеше всяка вечер.
За нещастие обаче Мафит не се развиваше нормално. Един ден го наблюдавах отблизо и някак не ми хареса начинът, по който се движеше. Ръцете и краката му не бяха така ловки и пъргави, както трябваше да бъдат на неговата възраст. Освен това, когато Мафит се изкачи по решетката и започна да я смуче, забелязах, че венците му са по-светли от нормално. Казах това на Джереми, след което всички сътрудници на зоопарка, включително и Джеки, се отправихме към клетката и се вгледахме отблизо в Мафит. Всички се съгласиха с мен по отношение на бледия цвят на венците, но в държането му не откриха нищо необикновено. Аз продължих да настоявам, че за шимпанзе на неговата възраст движенията му не са достатъчно чевръсти. Споделих това с Томи Бег при следващата му визитация. Решихме да увеличим дозата на витамин B12, която му давахме, и да се опитаме да излекуваме проявяващата се вече анемия.
С течение на времето стана ясно, че Мафит е сериозно болен. Необходимо беше да го лекуваме, но не можехме да направим нещо, без да го отделим от Шийна. Упоихме Шийна със специалната пушка, влязохме в клетката, докато тя беше в безсъзнание, и взехме Мафит. Макар че извършихме всичко бавно и възможно най-внимателно, това, изглежда, много го изплаши. Той бе свикнал много с нас, но бе ни виждал от другата страна на решетката и след като го отделихме така неочаквано от майка му, Мафит припадна. Лицето и езикът му посиняха, той се задъха и престана да диша. Направихме му изкуствено дишане, дори дишане уста в уста. Бихме му и инжекция със стимулатор, който, изглежда, подействува. Продължихме изкуственото дишане и Мафит започна да диша. Десет минути по-късно обаче сърцето му престана да бие и дишането спря. Опитахме всичко възможно, но не успяхме да съживим Мафит.
Излишно е да казвам, че изпаднахме в униние, но все пак изпратихме тялото на Мафит за аутопсия с надеждата да научим причината за смъртта му. Това щеше да ни помогне в бъдеще, ако Шийна родеше ново шимпанзе. Резултатите от аутопсията се оказаха извънредно интересни, защото показаха до каква степен едно животно може да е болно, без да съществуват каквито и да е външни симптоми отначало. Установи се, че лявата ръка на Мафит е била изкривена вследствие на вътрешно увреждане на тъканите на ставата, при което костта не е била достатъчно калцирана. Долните леви ребра бяха деформирани и кухи. Освен това близо до сърцето имаше голямо разязвяване, макар че анатомично сърцето бе напълно нормално. По всяка вероятност това бе станало причина за смъртта. Резултатите от аутопсията все пак малко ни поутешиха, тъй като завършваха със следното: „Изследваното животно е имало сериозни увреждания и лечението дори в ранен стадий от живота му едва ли е могло да му помогне да преодолее състоянието си“. Накрая поне разбрахме, че първо, Шийна очевидно не бе поемала достатъчно калций в храната си и, второ, че не сме виновни за смъртта на Мафит, тъй като сърдечният паралич рано или късно щеше да се прояви независимо дали бяхме правили опит да извадим животното от клетката или не. От това обаче не ни стана по-леко.
Не след дълго Шийна отново забременя. Тя роди през нощта. Този път малкото беше силно и здраво женско шимпанзе, което сега, когато пиша тази книга, е почти на две години. Малкото е отделено от майка си и се чувствува отлично. То не показва симптомите на Мафит. В последните месеци на втората бременност на Шийна увеличихме, разбира се, количеството на калция в млякото й. Мисля, че прекрасното здраве на Алекса се дължи и на допълнителните витамини, които давахме на майка й. Все пак смъртта на Мафит ни научи на нещо.
Мина известно време и ние се развълнувахме от ново щастливо събитие. Възбуден, със зачервен нос и разрошени руси коси в кабинета ми се появи Джереми.
— Колобусите! — извика той. — Колобусите си имат малко.
Невероятна новина! В света има само една зоологическа градина освен нашата, която притежава същия вид колобуси, но доколкото ми беше известно, те не бяха се размножавали досега. За нас бе истински успех дори това, че колобусите се бяха приспособили към новия начин на живот и се радваха на превъзходно здраве. Ако успеехме да отгледаме и новороденото, триумфът ни щеше да е двоен. Всички се втурнахме към клетката. Трите женски се натискаха коя по-напред да вземе малкото в ръце и ни беше трудно да определим коя е майката. Както всички новородени колобуси, малкото бе чисто бяло. Ние не знаехме какво е поведението на колобусите в диво състояние в подобни случаи. Имаше голяма вероятност да се държат като бабуините: при раждане на малко всички женски се изреждат в ролята на „лелки“. Сега новороденото минаваше от ръце на ръце, при което го дърпаха силно. Ето защо решихме, че трябва да определим майката, преди да се е случило нещо лошо.
Влязохме в клетката, успяхме да вземем малкото, претеглихме го набързо и определихме пола му. Най-дребната от трите женски се хвърли към мрежата и направи отчаян опит да си върне малкото. Така разбрахме коя беше майката. Затворихме останалите две женски в спалното помещение и върнахме новороденото на майка му. Оставихме ги няколко дни сами, докато се уверихме, че то суче добре и е заякнало достатъчно, за да понася грижите на своите лелки. Когато ги пуснахме при майката и новороденото, избухнаха няколко малки схватки: останалите две женски се опитаха да си присвоят малкото, но след като не успяха, седнаха да се пощят една друга. Няколко часа по-късно малкото вече ходеше ту при едната, ту при другата лелка, но веднага щом писнеше пронизително, майка му бързо и насила им го отнемаше.
Сод, който играеше ролята на властен викториански баща, проявяваше малко внимание към малкото, непрестанно го блъскаше встрани и често ги гонеше с майката от вътрешните помещения. Най-често ги пренебрегваше напълно и седеше с присъщия си надменен и блуждаещ израз на лицето, като господар на всичко наоколо. Малкото се развиваше много добре и стана чудесна женска. Нарекохме я Ан, тъй като преди всичко благодарение на усилията на Ан Питърс успяхме да докараме колобусите в Джърси. Оттогава колобусите родиха няколко пъти и сега групата ни наброява дванадесет животни. Както вече споменах, нашият зоопарк е единственият в света, който е отгледал малки колобуси, и ние смятаме това за едно от нашите най-големи постижения.
За да не изостане от другите, женският ни орангутан Бали също забременя. От наша гледна точка това беше много вълнуващо събитие. Особено важно е орангутаните да се размножават в условия на пленничество, защото според някои специалисти при бързината, с която биват унищожавани в момента, след десет-двадесет години тези маймуни ще изчезнат напълно от лицето на земята. Бали беше изключително мило и кротко създание и това улесняваше твърде много задачата ни, защото можехме да влизаме в клетката й и редовно да я преглеждаме. Тя ставаше все по-едра и по-едра и предполагаемият срок за раждане изтече. Започнахме малко да се безпокоим. Вече споменах, че както повечето европейски зоологически градини, ние също имахме лекар, който се грижеше заедно с ветеринарния лекар за човекоподобните маймуни, понеже приличат толкова много на хората, че понякога лекарят поставяше спокойно диагнозата там, където ветеринарният лекар се затрудняваше. Един ден споделяхме с Джереми тревогите си около бременността на Бали, когато нашият лекар пристигна по друг повод в зоопарка. Разговорихме се за малкото на Бали и аз казах, че според мен цялата тази работа е истинска измислица.
— Знаете ли, ако мога да поставя стетоскопа върху корема й, възможно е да чуя сърдечните тонове на плода. Питомна ли е маймуната?
— О, да — отвърна Джереми. — На мравките път прави.
— Добре, тогава да отидем и да опитаме — предложи Майк. Отправихме се към сградата на бозайниците и Джереми влезе в клетката, последван от Майк. Лекарят приклекна в сламата, постави слушалките на врата си и тръгна бавно и внимателно към Бали, като не спираше да й говори. Бали лежеше с вид на весел и космат Буда и с любопитство наблюдаваше лекаря с кротките си бадемовидни очи. Най-сетне Майк се доближи до нея, постави слушалките на ушите си и започна да притиска леко стетоскопа върху огромния й корем. Бали остана възхитена. Пред нея стоеше един чудесен и любезен господин, той й говореше ласкаво и притискаше нещо върху корема й, което си заслужаваше вниманието, а то самото бе хванато за две дълги тръбички, които може би ставаха и за ядене. Тя вдигна внимателно ръка и докосна стетоскопа, но Джереми я накара да се отдръпне. След около минута Майк свали слушалките от ушите си.
— Е? — обърнах се аз нетърпеливо към него. — Чу ли нещо?
— Не съм уверен — отвърна той. — Чувам някакво двойно биене. Може би това са сърдечните тонове на плода. Но тя не е легнала, както трябва. Ако се поизправи малко, ще бъде по-добре.
Джереми се опита да накара Бали да се изправи, но тя не искаше. Харесваше й да лежи, както си беше, чувствуваше се доволна да се излежава и да оставя този чудак да си играе по цял ден с корема й, щом това му доставяше такова голямо удоволствие. Успяхме да я обърнем малко на една страна и Майк предприе нов опит. Той чу отново слаби двойни тонове, които можеха да бъдат и сърдечните тонове на плода, но не бе съвсем сигурен. Трябваше да се откажем. Майк излезе от клетката и изтупа сламата от безупречния си костюм.
— Не мога да ви кажа нищо определено — каза той. — Може би е бременна, но тя лежи така, че от ударите на сърцето не мога да направя точен извод. Страхувам се, че ще се наложи просто да изчакате.
И ние зачакахме. Бали продължаваше да става все по-кръгла и по-кръгла, по-ленива и отпусната. И ето че една сутрин Джереми видял, че Бали била родила. За наше огорчение обаче плодът беше мъртъв. Той го извадил от клетката и го разгледал. Нашата преценка за продължителността на бременността на Бали вероятно е била невярна, тъй като макар и чудесно оформено, очевидно малкото бе преждевременно родено. Това бе и причината за смъртта му. Такива случаи не са нещо необикновено при дивите животни, които раждат за пръв път. Това, което до известна степен ни утешаваше, бе обстоятелството, че Бали беше още млада и имаше възможност да роди чудесно, здраво малко. И така стиснахме палци, изпълнени с надеждата, че следващия път ще ни провърви повече.
Струва ми се, че на Бали й харесаха грижата и вниманието, проявени към нея по време на бременността й, защото скоро след това тя започна отново да проявява всички признаци на бременност. Ние започнахме отново да я глезим: отделихме я от съпруга й, давахме й всевъзможни лакомства, отново се появи любезният човек, който влезе при нея в клетката и притисна стетоскопа към корема й — но безрезултатно. Държахме я отделена от Оскар, докато срокът за раждането, ако изобщо щеше да ражда, изтече. Решихме, че този път бременността й е фалшива, и не се излъгахме, тъй като наскоро след като я върнахме при Оскар, коремът и гърдите й спаднаха. Разсърдихме й се страшно много за това разиграване, но все още се надявахме, че някой ден тя ще стане щастлива майка.
Отново настана пролет и за разлика от всички останали нас с Шеп пак ни обзе мисълта за размножаване на белоухите фазани. Мъжкият фазан продължаваше да куца силно и ние вече не вярвахме, че той ще може да изпълни съпружеските си задължения. Проучихме възможността за изкуствено осеменяване. Докато при домашните животни този метод е твърде обикновен, за дивите птици е направено малко в това отношение. Съветвахме се с най-добрите специалисти както от Европа, така и от Англия. Всички бяха единодушни, че след като имаме само една двойка от тези птици и те са такава рядкост, рискът от наша страна би бил твърде голям. Най-добре било да ги оставим на спокойствие и да се надяваме, че кракът на мъжкия ще се оправи и един ден ще получим яйца от женската.
По това време заминах да прекарам годишната си отпуска в Гърция. Разбира се, истинска отпуска нямам никога, защото тогава, когато съм далеч от телефона и всички останали задължения, използувам удалата ми се възможност да се концентрирам и да напиша книга. Аз си почивах под лъчите на гръцкото слънце и се любувах на пролетните цветя и на маслиновите храсти, а след това, без да бързаме, си тръгнахме през Франция, като през цялото време се тъпчехме като прасета. Ката и Джереми непрестанно ме уведомяваха с писма за всичко, което ставаше в мое отсъствие, и ако се случеше нещо спешно, винаги знаеха къде могат да ми се обадят по телефона, за да се върна веднага. За щастие това не се оказа необходимо.
Джереми бе уредил чудесен обмен със Смитсъновия институт във Вашингтон и бе получил няколко различни вида тенреци — чудновати малки мадагаскарски насекомоядни животни, наподобяващи таралежи. Те също са включени в списъка на изчезващите животни и затова бяхме щастливи, че имаме такава група, която може да се размножава. Когато прекосихме половината Франция, решихме да се обадим по телефона на Ката, за да се осведомим за състоянието на тенреците и да й съобщим приблизителната дата на пристигането ни в Джърси. Седяхме на масата с Джеки, аз тъкмо се чудех дали да започнем с раци-фламбе или с охлюви и си пийвах замислено от чудесното сухо бяло вино, когато келнерът ни извика за поръчания с Джърси телефонен разговор.
— Ще се обадя аз — каза Джеки и стана от масата, а аз продължих да чета менюто, от което просто ми потекоха слюнки. След малко Джеки се върна и от светналото й лице разбрах, че се е случило нещо вълнуващо.
— Какво ново има? — попитах аз.
— Никога няма да се сетиш!
— Хайде, хайде. Не ме карай да си блъскам напразно главата. Кажи ми.
— Белоухите фазани — каза тя. — Снесли са деветнадесет яйца, от които Шеп е излюпил четиринадесет пиленца.
Трудно е да опиша обзелите ме в този момент чувства. Първо не повярвах, после бях обхванат целия от силно вълнение: успеехме ли да отгледаме четиринадесет белоухи фазана, щяхме да имаме най-многобройната размножаваща се група извън пределите на Китай. Ако птицата наистина е изчезнала в диво състояние, ние вече бяхме в състояние да я задържим здраво в условията на градината и да я спасим по този начин от пълно унищожение. Най-сетне тръстът започна да изпълнява функциите, заради които го създадохме. Поръчахме си разкошен обяд и поляхме обилно славното събитие, а през целия следващ ден, докато пътувахме сред чудесната френска природа, аз не преставах да си мисля: „Четиринадесет пиленца! Четиринадесет пиленца!… Шестнадесет със старата двойка… А ако женската снесе толкова и на следващата година… Боже мой! Тогава ще можем да ги разпространим из всички зоологически градини в света, за да не са от един пол… Трябва да им построим специален птичарник. Това просто е необходимо…“
Изпълнени с радостни мисли, ние стигнахме до морския бряг и отлетяхме за Джърси. Като пристигнахме в парка, първата ми работа бе да отида при Шеп.
— Какво чувам? — попитах аз. — Изтребил си всички белоухи фазани.
— Точно така — отвърна той. — Всички са измрели. Съжалявам, но е така. Нищо не успях да направя.
— Хайде, глупчо, да вървим да погледнем.
Шеп ме заведе до специално ограденото място, в което квачката къткаше между своите, станали вече на една седмица, фазанчета. Всички те бяха чудесни, здрави малки пиленца. Шеп бе взел необходимите предпазни мерки, за да ги държи на абсолютно чист терен, и ние се надявахме, че ако щастието ни се усмихне докрай, ще успеем да отгледаме всичките. Поканих Шеп у нас, отворих бутилка шампанско и пихме тържествено за здравето на белоухите фазани. След несполуките и огорченията, последвали купуването на птиците, най-сетне настъпи часът на ликуването.
Разкопаването на Попокатепетъл
Пейзажът е много по-привлекателен и красив поради внушителната панорама на планинските вериги и причудливите върхове — истинско чудо на природата. Прибавете към това топлия климат, флората и фауната на местността.
Пътеводител на Мексико
Веднъж, след като приключих с четенето на пощата, заразлиствах бегло различните списания върху бюрото ми. Вниманието ми бе привлечено от статията на господин Норман Пелъм Райт в списание „Енимъл“[14]. В нея се говореше за един необикновено малък заек, наречен вулкански заек или тепоринго. Знаех за съществуването на такъв заек, но до прочитането на статията не допусках, че и него го грози опасност от пълно изтребване. Тепоринго живее в много малък ареал: среща се само по склоновете на няколко вулкана около Мексико сити. Дребен е и изобщо не става за ядене, но макар и защитен много строго от закона, честните ловци се упражняват в стрелба по него и обучават ловните си кучета. Господин Пелъм Райт завършваше статията си с призив някоя зоологическа градина или парк да направи опит да се снабди с няколко от тези дребни зайци за създаване на размножаваща се колония, ако те напълно изчезнат в диво състояние.
Помислих си, че това е подходяща задача за тръста. С такова животно лесно можем да се справим, защото беше дребно на ръст. Макар и да ми бе известно, че отглеждането на разните видове зайци не е лесна работа, бях сигурен, че с малко търпение и упоритост ще успеем да се справим. Отпуснах се на стола и се замислих над въпроса. Първо проверих в моите справочници и открих, че с прехраната ще имаме затруднения, както при колобусите, защото вулканският заек живее на много голяма надморска височина из боровите гори, сред високата трева закатон, с която, изглежда, предимно се храни. Чудех се как ли би се отнесъл към друга зеленина. На второ място стоеше въпросът с надморската височина. Тя можеше да се окаже наистина много голям проблем, защото от Мексико зайците щяха да бъдат пренесени със самолет до Джърси, което означаваше, че от три хиляди метра височина щяха да бъдат спуснати на самото морско равнище. Въпреки това се надявах да се справим някак с тези два проблема.
Известно време размишлявах върху трудностите, но междувременно се наложи да свърша много други работи. Не можех просто да скоча в някой параход и да се отправя незабавно към Мексико. Идеята продължаваше да мъждука в съзнанието ми, но още не бях взел решение, когато получих писмо от господин Пелъм Райт. Странно наистина — аз самият тъкмо се канех да му пиша по въпроса, който вълнуваше и двама ни — вулканския заек. В писмото си той пишеше, че чул за тръста и работата, която опитваме да вършим, и се осмелил да ни предложи да се заемем с вулканския заек. Уверяваше ме, че лично ще ми окаже необходимата помощ, стига да се заема с улавянето на няколко заека. Джеки и аз отдавна мечтаехме да заминем за Мексико, а този повод бе наистина чудесен.
Да се изнесе от някоя страна животно, което се защищава строго от закона, не е чак толкова лесно, колкото изглежда, дори за която и да е известна научна организация. Наложи се двамата с господин Пелъм Райт да започнем дълга кореспонденция с мексиканското правителство, преди да ми разрешат да замина, за да уловя вулкански зайци. След известни проучвания установих, че в Мексико има още три застрашени от пълно изчезване вида, също строго защитени от закона. И трите вида бяха птици: кветцал — прекрасна златистозелена птица с алена гръд и дълги, блестящи пера на опашката; рогат хоко — голяма колкото пуйка птица с чудноват, остър рог на челото, както на носорога; дебелоклюн папагал — яркозелена птица с маска от червени пера на „лицето“ и червени оттенъци по крилата и краката. Мексиканските власти ми издадоха разрешително за лов само на вулкански зайци и дебелоклюни папагали, тъй като смятаха, че рогатият хоко и кветцалът са станали твърде редки. Вероятно те имаха свои планове за защита на областта, която населяват тези птици, и скоро щяха да ги осъществят на практика. Получаването на две разрешителни от четири възможни беше повече, отколкото можех да очаквам, и аз тържествувах от постигнатия успех.
Заехме се да съставим плановете на експедицията. Трябваше да се проектират и построят сглобяеми клетки, да се пакетират различни хранителни продукти, да се направят мрежи. Най-важното бе да намерим параход, който спира във Веракрус, най-близкото пристанище до Мексико сити, защото знаех, че съм длъжен да отида до града, за да засвидетелствувам уважението си към властите. Накрая уредихме всичко, но това ни струваше няколко месеца упорита работа и безброй телефонни разговори и писма. Най-сетне се качихме на парахода и поехме към Мексико.
Групата се състоеше от пет души: Джеки, моя милост, Шеп, (когато е възможно, старая се да взимам подред със себе си някои от сътрудниците на зоопарка, а тъй като ни предстоеше да ловим птици, помислих, че Шеп е най-подходящият), моята секретарка Дорийн (Ан Питърс напусна и постъпи другаде) и Пеги Кеърд, много близка наша приятелка, която работеше дълго време в BBC, а сега бе преминала на свободна практика. Помолих я да дойде с нас, защото смятах, че може да направи интересни записи на гласовете на животните към снимките, които смятахме да направим по време на лова на вулкански зайци. Взех с нас Дорийн, тъй като е първокласна шофьорка, а ние наистина се нуждаехме от такъв шофьор за районите на Мексико, които щяхме да посетим. Освен това се канех да пиша по пътя нова книга.
След четири седмици параходът „Ремшид“ влезе в пристанището на Веракрус и аз излязох на палубата да погледна града. Весел, жив и топъл град, а във въздуха се носеха такива приятни миризми, че Мексико изведнъж много ми хареса. След влизането ни в митницата веднага разбрах, че никак не е разумно човек да се уповава на първото впечатление. Митничарите из целия свят са трудни хора, но с ловеца на диви животни — два пъти повече, защото той носи със себе си най-невероятни съоръжения, като се започне от машинки за мелене на месо и се стигне до спринцовки. Ето защо те просто не могат да повярват, че единствената цел при пристигането му в страната е да лови животни. Те смятат, че той е някакъв крайно съмнителен пътуващ търговец. Когато планината багаж, който носехме със себе си, бе разположен върху поставката в митницата, той зае около десетина метра, а това бе предостатъчно, за да накара митничаря сериозно да се замисли.
За моя изненада митничарят се оказа жена, при това доста красива. Тя изглеждаше като подобрено издание на Ърта Кит и моментално ми хареса. С елегантната си зелена униформа и красивото си смугло лице тя ми вдъхна надежда и аз бях сигурен, че двамата ще се разберем прекрасно. Сърцето ми се сви, когато тя смръщи вежди пред подредения в дълга редица багаж. Оказа се, че не е такава, каквато очаквах — „simpatica“, както казват в Южна Америка. За щастие Пеги ми помогна при превода, защото моят испански не бе достатъчно добър, за да обясня на мексиканската митничарка защо ловя животни. Тя започна да отваря безразборно куфарите и да бърка вътре с ръка. Помислих, че при това темпо ще са ни необходими много часове, ако не и дни. Веднъж в Аржентина митницата конфискува цялата ми ловна екипировка и изминаха седмици, преди да я освободя и започна работата, заради която бях отишъл. Заподозрях с ужас, че това щеше да се повтори и в Мексико сити. След като Ърта Кит разгледа третия куфар (а й оставаха още четиридесет), тя погледна малко надменно към Пеги.
— Всички тези ваши ли са? — заинтересува се тя.
— Да — отвърна Пеги.
Митничарката се замисли за миг, след това повика със знак Пеги на другия край на поставката. Когато Пеги се върна, очите й блестяха зловещо.
— Каза ми, че иска да бъде удовлетворена — съобщи тя.
— Ами казва, че ако я удовлетворите, няма да си прави труда да преглежда останалия багаж.
Погледнах Пеги и не вярвах на ушите си.
— Няма ли си мъж тази митничарка? — попитах аз. — Това ми се струва доста странен начин за освобождаване на багаж от митницата.
— Не, не това! — отвърна Пеги и се заля от смях. — Има пред вид някакъв бакшиш.
— Господи! — възкликнах отново потресен аз, защото никога досега не бях правил опити да подкупвам митничари. Все едно, че човек плюе в лицето на началник на полицията.
— Колко, смяташ, трябва да й дадем? — попитах аз, когато се съвзех от смущението.
— Ще отида да я попитам — отвърна Пеги и пристъпи към края на поставката.
След малко тя се върна:
— Каза, че триста песо са достатъчни.
— Колко е това в английски лири? — заинтересувах се аз.
— Около десет лири.
— Добре, дай й колкото иска, и да освобождаваме този проклет багаж.
Извадих портфейла си и подадох парите на Пеги. Тя отиде до края на поставката, където митничарката бе заета с други хора. Очаквах, че предаването на подкупа ще стане с известна предпазливост, която Пеги всъщност прояви. Тя се прокрадна като таен агент, усъмнен в своята маскировка. Накрая митничарката я забеляза, приведе се над поставката с багажа и просто протегна ръка. Пеги пъхна уплашено парите в ръката й и се върна бързо при мен.
Открихме един престарял гном-носач, който натрупа на купчина багажа ни и каза, че ще уреди да пристигне камион да го вземе, като преди това щял да го отнесе на някакво друго място. В този момент се натъкнах на нова трудност. Докато двамата с Пеги се занимавахме с багажа, Джеки, Дорийн и Шеп се заеха с книжата, необходими за свалянето на нашия лендроувър от парахода. Открих ги изтормозени и изпотени, скупчени на едно място в другия край на митницата.
— Готово — обадих се весело аз, — всичко е готово. Багажът е свободен. Всичко стана за нула време… невероятно… Най-добрата система от всички митници по света, които съм виждал досега.
— Тогава ела по-добре и се опитай да оправиш и тази каша — обади се ядосано Джеки. Изглежда, че сме взели други документи за лендроувъра.
— О, боже! — изстенах аз. — Отново ли!
Митничарят бе обаятелен. Дори и да искахме, не можеше да се държи по-учтиво. Това обаче не му пречеше да държи твърдо на своето. За съжаление документите ни за лендроувъра били неправилно оформени и тук нямало как да се поправят, това можело да стане само в Мексико сити. Какво би ни посъветвал той? Митничарят сви изразително рамене като патица, отърсваща се от водата. Сеньорът трябвало да отиде до Мексико сити и да вземе необходимите документи за освобождаване на колата. Съжалявал много, но нищо повече не можел да направи. Сбогувахме се съкрушени и обсъдихме създалото се положение.
— Няма какво да се прави — казах аз. — Все едно, налага се да останем един ден във Веракрус, а имаме ангажиран и хотел. Ще наемем кола и ще отидем за документите в Мексико сити.
— Да, прав си — каза Джеки. — Но колко време и пари ще ни струва това. Не мога да си обясня как онези глупаци са направили тази грешка с документите. Те отлично знаеха, че внасяме колата само за няколко месеца.
— Няма смисъл да спорим повече — заключих аз. — Да дадем багажа на гардероб, да се настаним в хотела и да действаме.
Хотел „Мокамбо“, разположен в близките покрайнини на Веракрус, ни възнагради отчасти за всички наши огорчения. Той се оказа толкова причудлив и странен, че за момент отвлече вниманието ни от всички неприятности. Архитектът, който бе проектирал тази огромна сграда, сигурно се е намирал под силното влияние на младия Салвадор Дали или пък е бил някой неуспял морски капитан, защото навсякъде наоколо имаше щурвали от стари кораби. Дори и от тавана на огромния кръгъл хол висеше гигантски щурвал, с диаметър най-малко седем-осем метра. По всички прозорци имаше щурвали и корабни платна. По стените висяха картини на кораби. Останалата част от тази величествена постройка — тя не би могла да бъде удостоена с друго определение — представляваше съчетание от широка дървена стълба, водеща някъде нагоре, открити балкони с изглед над короните на дърветата към морето, и огромни вътрешни дворове с гръцки колони, издигнати като че съвсем случайно и без никаква причина. Сигурен съм, че всеки професионален архитект би изгубил разсъдъка си, ако прекара поне една нощ в този хотел, чиято изключителност просто ме изуми.
Останалата част от деня прекарахме в преговори за колата, с която щяхме да отидем на следващата сутрин в Мексико сити, а вечерта отидохме във Веракрус, за да опитаме за пръв път мексиканската кухня. Предупредиха ни, че е отвратителна, затова бяхме приятно изненадани, когато установихме обратното. Дребните стриди на Веракрус се оказаха най-вкусните, които бях слагал някога в уста където и да е по света, а огромните и тлъсти едри скариди, които се разрязват на две и се пекат на огън върху тенекия — великолепни. Те се изпичат в собствения им сос, а черупките им стават толкова крехки, че може да се ядат заедно с едрата скарида също като някаква необикновена, розова бисквита. Имаше още едно ново за нас блюдо — тортила, палачинка, която може да се яде мека (което на мен не ми харесваше) или изпържена, когато става тънка и ронлива като бисквита. Те се ядат с черен фасул и чудесен лютив сос, приготвян от зелени чушки. Нахранихме се до насита и настроението ни се оправи.
На сутринта Джеки, Пеги и аз се качихме в колата и тръгнахме за Мексико сити, като оставихме Шеп и Дорийн да се наслаждават на охолния живот във Веракрус. Пътувахме сред необикновена природа, която изобщо не очаквахме да видим. Околностите на Веракрус наподобяват тропика — с банани и най-различни други тропически плодове. По-късно, когато започнахме да се изкачваме, картината напълно се промени: появиха се субтропични дървета с прекрасни цветове и форми. След това съвсем неочаквано навлязохме в борова гора, където беше толкова прохладно, че трябваше да облечем вълнени фланели. Пресякохме огромна гола равнина и след малко в далечината пред нас се показаха вулканите Попокатепетъл, Икстаксиуатъл и Ахуско. В подножието им бе надвиснал огромен, сиво-бял облак.
— Това е Мексико сити — каза Пеги.
— Какво?… Да не искаш да кажеш, че този облак? — попитах аз.
— Точно той — отвърна тя. — Така ми го описаха. Това е смог.
Не можех да повярвам на очите си.
— Какво говориш, нима това е смог? Хората сигурно се задушават в него.
— Говорят — каза Пеги, — че мексиканците имат най-лошия смог в света.
— Хм! Виждам колко приятни ще бъдат предстоящите ни два дни.
Пресякохме покрайнините на града, които бяха в доста окаяно състояние, но щом започнахме да навлизаме в града, се показаха много красиви, предимно съвременни сгради. Това, което каза Пеги за смога, се оказа истина. Миризмата във въздуха бе просто непоносима: пушеци от дизелово гориво, дим, изпарения от бензин, мирис на човешки тела, всичко бе се примесило така, че имахме чувството, че дробовете ни никога вече няма да се очистят. При улично задръстване, което често се случваше, не ни оставаше нищо друго освен да вдигаме догоре стъклата на колата с риск да се опечем живи или да вдишваме веднъж на пет минути, за да не хванем рак на белите дробове. Не можех да си представя как живеят и работят хората в Мексико сити. Настанихме се в хотел, след което Джеки и Пеги тръгнаха да се оправят с лендроувъра, а аз се възползувах от удалата ми се възможност да се обадя по телефона на всички адреси, с които разполагахме, да съобщя за нашето пристигане и за това, което възнамерявахме да правим. Навестих и господин Пелъм Райт; той се оказа много любезен и услужлив и ми даде редица ценни сведения. След това двамата отидохме при доктор Корзо, който ръководи защитата на фауната в Мексико сити, и при неговия заместник — доктор Моралес. Обясних на доктор Корзо намеренията си и той с готовност ги одобри. Въпреки това не се съгласи да ми издаде разрешително за рогатия хоко, макар че го молих със сълзи на очи. Щели да създадат специален резерват, където хоко щял да бъде специално охраняван, без опасност от бракониерство. Макар и да бях разочарован, че не успях да го трогна, поне ми беше приятно да узная, че се върши нещо конструктивно за запазване на рогатия хоко в диво състояние.
Служителите от кантората на „Шел“ в Мексико сити бяха безкрайно услужливи към нас, дори получавахме на техен адрес нашата поща. Един ден, когато отидох да проверя дали нямаме някакви писма, ме забеляза управителят, господин Макдоналд, и ме покани в кабинета си.
— Кажете ми — обърна се той към мен. — Зная, че групата ви е от пет души, но все пак нямате ли нужда от допълнителна помощ?
— Впрочем… би могло… — започнах много предпазливо аз, тъй като си помислих, че вероятно има някоя неомъжена още леля, която от детинство обожава животните и сега би желала да се присъедини към нашата експедиция. — Защо се интересувате?
— Знаете ли, познавам един младеж — отвърна той. — Чудесно момче, познава страната като петте си пръста, естествено, говори испански и много се увлича по животните. Той е студент в университета, но до започване на занятията има още два месеца, та си помислих, че може да е подходящ за вас. Има и собствена кола, която също може да ви е от полза.
Това ми прозвуча извънредно обещаващо. Ние имахме нужда от второ превозно средство и проучвахме възможността да наемем кола, но цените бяха астрономически и не можехме да си го позволим. Ако този човек имаше собствена кола, поне се решаваше нашият проблем.
— Как се казва? — попитах аз господин Макдоналд.
— Дикс Бранч — отвърна той. — Да му кажа ли да намине в хотела и да ви се обади? Това не ви ангажира ни най-малко с каквото и да е.
— Добре, кажете му да дойде днес следобед. Около пет часа.
В пет часа слязох във фоайето на хотела и видях висок, дългокрак и добре сложен младеж с дълга черна коса, която почти закриваше челото му, и със замислени очи. Той незабавно ми хареса, макар че след петминутен разговор разбрах, че се отнася твърде сериозно към живота, дори прекалено сериозно. Обясних му целта на нашето пристигане и го попитах каква е колата му. Когато ми каза, че е мерцедес, настроението ми се повиши, а когато я огледах, установих, че има огромен багажник, който можеше да побере половината от екипировката ни. Казах му, че ако желае да се включи в експедицията и ни помага, ще поема всичките му разходи. Той се съгласи. От този момент Дикс ни стана безценен помощник. Не само че познаваше всички главни и второстепенни улици на Мексико сити, местата, където можехме да се нахраним превъзходно, най-добрите магазини, от които да купим необходимите ни неща, но притежаваше и безгранично търпение при сблъсък с бюрокрацията, от което се нуждаехме особено много по време на последните етапи от нашето пътешествие.
Джеки и Пеги нямаха късмет по въпроса с лендроувъра. Просто ги прехвърляха от служба в служба и всяка вечер се връщаха уморени и раздразнени. Това се проточи цяла седмица. Един ден Дикс и аз седяхме в необикновения, изпълнен с палми салон на хотела и пиехме разхладителни напитки. Джеки и Пеги се върнаха и се отпуснаха уморено върху столовете.
— Най-сетне уредихме всичко — каза Джеки.
— Прекрасно! — отвърнах аз. — Не изглеждате много възторжени.
— Какъв ти възторг — обади се Джеки. — Знаеш ли какво е станало? Тези глупаци във Веракрус — грешката е тяхна. Документите ни са в ред. Можеха веднага да освободят лендроувъра. Сбъркали са просто номерата.
От гърдите на Пеги се отрони въздишка.
— Не искам повече да стъпя в правителствено учреждение — заяви тя.
— Значи можем да отидем да си вземем лендроувъра, така ли? — попитах аз.
— Да. Всичко е уредено — отвърна Джеки. — Обадиха им се по телефона във Веракрус и здравата ги насолиха, та поне ми поолекна. Утре можем да се връщаме обратно.
Докато се връщахме, изложих плана си на Дикс. Макар и да не ми разрешиха лова на рогатия хоко и на кветцала, исках поне да зърна обитаваната от тях местност. Ето защо предложих след освобождаването на лендроувъра и подреждането на багажа първо да пресечем Мексико и след това да се спуснем надолу към гватемалската граница, където живеят тези птици. Смятах, че така ще получим добра обща представа за Мексико, както и да посетим en route много интересни места. След това щяхме да се върнем обратно в Мексико сити, да си устроим там основен лагер и да се изкачим по склоновете на вулкана за тепоринго.
Измъкнахме най-сетне нашия лендроувър от прегръдките на сега угоднически настроените и примирени митничари, подредихме багажа и оставихме под попечителството на страхотния хотел „Макамбо“ вещите, които нямаше да ни бъдат необходими. След като приключихме с всичко това, една сутрин, когато пукваше зората, потеглихме към брега на Тихия океан и по-нататък — към границата с Гватемала.
Не си спомням да съм пътувал някъде из света през такава необикновено разнообразна страна и за толкова сравнително кратко време. През първата част от нашето пътешествие пресякохме субтропичните равнини около Веракрус, пресечени от много протоци и канали, където видяхме и много птици. Над шосето прелитаха лодкоопашати, враноподобни дроздове на огромни ята, приличащи на струпвания от малки черни свраки с къси и дебели клюнове. Из протоците и каналите, гъсто обрасли с най-различни водорасли, се виждаха много якани — своеобразни дребни птици с издължени пръсти, които им дават възможност да стъпват върху водните растения на повърхността на водата. Като ги видите как се поклащат делово върху водните лилии и другите растения, на пръв поглед може да ги сбъркате с шотландски тетреви, но когато колите ги подплашиха и те излетяха, ние забелязахме яркожълтата вътрешна част на крилата им. Видяхме и много лодкоклюни чапли, които според мен са най-тъжните птици: с масивен лодкообразен клюн и огромни наскърбени очи те седяха накацали по дърветата с увиснали към гърдите клюнове и приличаха на траурно събрание на патета на Уолт Дисни.
Минавахме край села и градове, обгърнати от блещукащата синя омара на палисандровите дървета. Къщите бяха като че потънали под тежестта на огромни декоративни храсти бугенвилии — пурпурни, розови, оранжеви, жълти и бели. След това пътят се заизкачва нагоре и ние минахме през една почти тропическа гора: от клоните на дърветата се спускаха огромни водопади зеленикав испански мъх, а стволовете им почти не се виждаха от орхидеи и други израснали върху тях епифити. Стръмните банкети на пътя бяха покрити със същински килим от по-дребни растения и храсти, особено от големи струпвания на огромна папрат. Растителността бе толкова разнообразна и необикновена, че проклинах оскъдните си познания по ботаника.
Докато пътувахме през тази великолепна местност заваля: заваля така, както вали само в тропиците. От небето се лееше пороен дъжд, настана същински потоп. Пътят се превърна в опасна киша, а видимостта намаля до няколко десетки сантиметра. Джеки, Дорийн и Шеп пътуваха с лендроувъра, а Пеги, аз и Дикс водехме отпред с мерцедеса. Оставихме ги зад нас, тъй като, ако по една или друга причина нашата кола затънеше, лендроувърът лесно можеше да ни издърпа. По едно време от огромната сива водна завеса видимостта съвсем намаля и за да ми минава по-бързо времето, започнах да чета отделни извадки от един занимателен пътеводител, на който имах щастието да попадна в Мексико сити.
— Нали няма да стигнем до Акапулко? — обърнах се аз към Дикс, защото знанията ми за Мексико бяха твърде оскъдни.
— Не — отвърна навъсено Дикс. — Изобщо не те съветвам да отиваш там. Обикновено място за развлечения.
— Но според тази книга мястото е възхитително. Чуйте само: „Своеобразната топография предлага внушителна панорама: тихи и кристалночисти големи и малки заливчета; плажове с разбиващи се в тях огромни вълни, които си заслужава да се видят; водата е топла, а също и климатът (25 градуса), има лек ветрец почти през цялата година, тъй че трябва да носите леко облекло. Почти винаги е слънчево, обикновено вали нощем. Местните жители спазват древните обичаи, особено по отношение на облеклото.“
— Чудесно! — възкликна Пеги. — Колко жалко, че няма да отидем.
Точно в този момент се спука гума и двамата с Дикс се заехме да сменим колелото, макар че Дикс свърши по-голямата част от работата. Пъхнахме се мокри до кости в колата и продължихме да пълзим като охлюви под изливащите се отгоре ни потоци вода. Избърсах лицето, косата и ръцете си и се заех отново с четенето на моя пътеводител.
— А, това място непременно трябва да посетим — казах аз. — Само послушайте: „Благодарение на умерения си климат, ясното небе и слънчевото време почти през цялата година това място е идеално за почивка. Гостоприемството и дружелюбието на местните жители дават възможност на гостите да се чувствуват като у дома си, тишината на този град представлява истинско успокоително средство за онези, които търсят спокойствие за разнебитените си нерви от напрежението в сегашния начин на живот, разпространен почти навсякъде по света. Съветваме ви да посетите църквата, живописния главен площад, а така също и пазара.“
След малко дъждът спря, а не след дълго излязохме от тропическата гора. Поради необикновеното разположение на растителността в Мексико веднага навлязохме в растящата на по-голяма надморска височина борова гора. Небето се изясни и ние спряхме да пием кафе, предвидливо приготвено от Джеки. Докато преди десетина минути се потяхме от тропическата горещина, сега стана толкова прохладно, че бяхме принудени да облечем топли дрехи, каквито ни попаднаха под ръка.
По-нататък пътят като че побесня: снижаваше се с лъкатушене към долини, изкачваше се стръмно по височини или ги заобикаляше. Растителността ставаше все по-необикновена. В долините се срещаше изобилната растителност на тропиците, после, само след няколкоминутно изкачване по криволичещия път, излизахме на някоя огромна, открита и изгорена от слънцето местност, суха и безводна, обрасла с редици останали напълно без листа дървета с изумително красиви, сребристочервени стъбла. Както стъблата, така и клоните бяха толкова извити, че миля след миля ни се струваше, че минаваме край огромен и застинал в причудливи форми кордебалет. После, след някой завой, червените дървета неочаквано изчезнаха. Вместо тях се издигаха все така криви, но сребристосиви дървета, които блестяха почти като метал там, където ги докосваха лъчите на слънцето. И по тях нямаше нито едно листо.
Още един завой и дърветата изчезнаха напълно, на тяхно място се появиха гигантски кактуси, някои от които бяха високи до шест-седем метра. Те бяха от рода на канделабрите, което означава, че са разклонени, от главното стъбло стърчат на всички посоки клонки и им придават вид на необикновени зелени свещници, обрасли гъсто на планинския склон. В синьото небе бавно кръжаха някакви ястреби, които приличаха на малки черни кръстове. През пътя често минаваше в галоп по някоя земна кукувица (пътен бегач) — странна малка птица с качулка, дълга опашка и огромни плоски стъпала. При бягане краката й почти докосват клюна, а тя самата е приведена така целеустремено напред, като че се кани да подобрява световния рекорд по бягане на една миля. Изобилието на птици и пищната растителност ме изпълваха с желание да спираме по-често по пътя, но аз знаех, че това ще се окаже пагубно за нас, тъй като краткият срок на пребиваването ни в Мексико се определяше от валутата, отпусната ни с нежелание от английската банка. Ние просто се състезавахме с времето.
По-късно пристигнахме в малкото градче Туле. Неизвестно защо Дикс паркира внимателно колата край оградата на някакъв малък парк с църквица в него. Лендроувърът спря непосредствено зад нас.
— Защо спираме тук? — заинтересувах се аз.
— За да видим Дървото — отвърна Дикс с присъщия си малко мрачен тон и посочи написаната с големи букви табела. — Пеги иска да го види.
— Какво е това Дърво? — попитах аз.
— Нима не знаеш? — обърна се развълнувано Пеги към мен. — В Мексико няма човек, който да не е дошъл да го види.
Погледнах към пътя. Освен играещите в прахта три момиченца с големи очи и раздърпани дрешки не се виждаше друга жива душа.
— Не виждам туристите да се тълпят да видят това чудо — отвърнах аз.
— Ти трябва непременно да дойдеш да го видиш — настоя упорито Пеги.
— В такъв случай непременно ще дойда — съгласих се аз. Излязохме от колата и до ушите ни долетя някаква особена музика от флейта в съпровод на барабан. Влязохме през портата в малкия парк около църквицата и точно там, над нея, се извисяваше Дървото; около основата му грижливо бе издигната ограда. При вида му дъхът ми просто секна. Не само от невероятната му височина — всъщност, струва ми се, бях виждал и по-високи дървета, а от исполинските му размери: огромен, извисен като кула конус от шумолящи листа; ствол, пред чиито размери човек остава с отворена уста; корени, дръзко впити в земята като нокти на огромна хищна птица, сграбчила земята като птицата Рух от приказките на Синдбад или нещо подобно. Не знаех нищо за историята и възрастта на Дървото, но дори аз с цялото си невежество разбирах, че това е дърво на дърветата. То беше наистина необикновено и зашемети всички ни, с изключение на Дикс, който го бе виждал и по-рано. И той обаче го гледаше с благоговение, защото изпитваше голяма слабост към дърветата.
— Казват — съобщи Пеги с приглушен глас, като че се намираше пред божество, — казват, че е на три хиляди години. То е било голямо дърво, много голямо дърво, защото когато тук пристигнал Кортес, местното население му го показало.
Вдигнах глава към огромния фонтан от листа над мен и си помислих, че в такъв случай Дървото е било млада фиданка хиляда години преди нашата ера.
Освен нас при Дървото бяха само един възрастен сляп индианец с парцаливи, избелели дрехи и смачкана сламена шапка, който свиреше на флейта някаква странна, тайнствена, като че ориенталска мелодия, и изправеното до него шест-седемгодишно момченце, което изпълняваше някакви много заплетени удари върху барабан. Те не ни обърнаха никакво внимание.
— Какво, смяташ, правят? — попитах аз Пеги, тъй като те не се обърнаха към нас и следователно нямаха намерение да спечелят някое и друго песо със своето изпълнение.
— Басирам се, че свирят на Дървото — каза Джеки.
— Може и така да е — отвърнах аз. — Пеги, отиди да ги попиташ.
— Всъщност, не ми се иска да ги безпокоя — отвърна Пеги, която в подобни случаи проявяваше срамежливост.
Случаят ни помогна, защото точно в този момент старецът свали флейтата, изтри уста и остана с лице към Дървото, момченцето престана да барабани, сведе надолу глава и зарови из прахта с босия си крак.
— Хайде… хайде, попитай го — подканих аз Пеги.
Пеги тръгна боязливо и чухме как заговори стареца. Тя се върна със сияещо от задоволство лице.
— Не ми се искаше да го питам — отвърна Пеги. — Струваше ми се, че е…, че е малко невъзпитано.
— Във всеки случай си заслужава да го запишеш — предложих аз.
Пеги извади от колата магнетофона. Старецът поднесе отново флейтата към устните си, обърна слепите си очи към Дървото и засвири, а Пеги записа цялата мелодия.
Дали старецът не свиреше изпълнен с надеждата, че то ще му върне зрението? Или пък просто затова, че е дърво на дърветата? Никой от нас нямаше желание да го попита, затова след малко си тръгнахме. Седнахме в колите и потеглихме под жалните звуци на флейтата и ударите на барабана, с които слепият старец и момченцето изказваха почитта си на огромното дърво.
Макар и прекрасно, пътешествието ни към гватемалската граница, където се надявахме да видим рогатия хоко и кветцала, се оказа напълно безуспешно. То завърши в село Сан Кристобал, откъдето не можехме да продължим по-нататък, защото по това време в Гватемала имаше някакви политически вълнения. Предупредиха ни, че през границата в двете посоки минават разни въоръжени групи и че ако дръзнем да продължим, може да се натъкнем на някои от тях и да станем жертва заради екипировката, облеклото и парите, които носехме със себе си. Върнахме се обратно с голямо нежелание и се насочихме отново към Мексико сити.
След завръщането ни в столицата решихме, че ще ни излезе по-евтино, ако наемем квартира. С помощта на един приятел от „Шел“ успяхме да намерим идеално жилище: в центъра на града, с три спални с по две легла, две бани, огромна всекидневна и кухня. След като се настанихме, всеки се зае със своите работи: женската половина от групата тръгна по магазини и екскурзии, а Дикс, Шеп и аз — на лов за зайци.
Реших да направим първия опит на самия Попокатепетъл. И така рано една сутрин натоварихме екипировката в колата и потеглихме към гигантския вулкан. Колкото по-нагоре се изкачвахме, толкова по-студено ставаше. От височината на огромната чаша, образувана от кратера на вулкана, в бледата утринна светлина виждахме пъстроцветната покривка на Мексико сити с отблясъци от различни светлини — в този утринен час все още не се бе образувал пушек. През втората половина на деня от същото място градът изобщо не можеше да се види.
В подножието на Попокатепетъл имаше няколко малки хотелчета. Избрахме най-приличното от тях и отседнахме в него. Собственикът се оказа словоохотлив и хитър мексиканец. Разпитахме го за вулканските зайци, тъй като самият той се оказа страстен ловец и имаше две ловни кучета. Той ни каза, че заекът се среща високо, до границата на снега на вулкана, и че щял да се опита да ни свърже със свой приятел, който според него щял да ни помогне. Докато чакахме да се появи приятелят му, ние продължихме с колата нагоре по вулкана, докъдето позволяваше пътят, в самите дълбини на Националния парк „Попокатепетъл“. Ако срещнехме конните горски пазачи, според мен те сигурно щяха да ни информират за местонахождението на тепоринго. Пътят криволичеше нагоре по вулкана и не след дълго навлязохме в гъста борова гора. Под боровете като огромни невчесани перуки растеше на златисти туфи тревата закатон. Най-сетне слязохме от колата; всичко наоколо бе прекрасно, а въздухът толкова студен и толкова чист, че отначало едва го поемахме с дробовете си. Над нас беше върхът на вулкана, който се извисяваше като исполински снежен купол. С мъка открихме един от горските пазачи, който се оказа доста разговорлив. Да, знаел за вулканските зайци, виждал ги доста често из различни части на парка и по другите склонове на вулкана. Всъщност, заяви той гордо, уловил два такива заека.
— Къде са? — запитах го аз.
— Как къде? Изядох ги — отвърна той.
Тепоринго е животно, което поне на книга е строго защитено в Мексико, а ето какво ми заявява горски пазач от национален парк. Това е обичайно не само за Мексико, а и за други райони по света, където според мен животните са защитени „само на книга“.
След като се уверихме, че въпреки старанията на пазача бяха останали тепоринго, ние се върнахме в хотела. Собственикът беше преорал земята, но бе открил своя приятел и го бе довел да се срещне с нас. Той беше огромен, добре сложен мъж с грамадно сплескано лице като лицата на най-отблъскващите дървени маски от времето на маите, но с подвижни и хитри очи, които изглеждаха твърде малки за едрото му лице. Той знаеше много неща за местонахождението и навиците на вулканските зайци. Каза ни, че може да се заловят само като се изкопаят от земята. Това било убийствен труд, но според него той, Дикс, Шеп, аз и още двама души ще успеем да се справим. И така уговорихме се още на другата сутрин да се изкачим отново на вулкана и да започнем първия лов на зайци.
Аз прочетох всичко, което успях, за вулканския заек и неговите навици, но то се оказа твърде малко, защото, изглежда, никой не го бе изучавал, както трябва. Узнах, че живее само в тревата закатон и се храни изключително с нея. Един специалист дори пишеше, че тези зайци се хранят с ароматния див джоджен, но ние дори не видяхме такова растение. Скоро установихме, че ловуването в тревата закатон не е лесна работа. Тя е светлозлатистожълта, висока е почти един метър и расте на огромни туфи в меката черна вулканична почва.
В тази почва вулканските зайци копаят дълги и сложни проходи. Под надвисналата им отгоре трева закатон те прокопават цял лабиринт от малки тунелчета. Зайците, изглежда, излизат върху туфата и ядат както старата, така и младата трева, като оставят само нещо подобно на ръб от трева около краищата на туфата, защото видяхме гладко опасани туфи, които приличаха на окосени ливади. Изкачвахме се по склоновете на Попокатепетъл, на около три хиляди метра височина, движехме се бавно и се оглеждахме внимателно във всички посоки, за да открием следи от вулкански заек. Струваше ми се, че няма никаква надежда да видим заек, тъй като шумът от двигателя на колата щеше да го накара да потърси веднага убежището на своята дупка. За мое най-голямо учудване след един завой обаче зърнахме един тепоринго, застанал като часовой на върха на голяма туфа закатон.
Въпреки че спряхме доста шумно колата, тепоринго продължи да седи благовъзпитано върху своята туфа, без да ни обърне никакво внимание. Макар и да се намираше само на около десетина метра от нас, аз започнах да го разглеждам внимателно и жадно с бинокъла. На големина беше приблизително колкото домашния заек, известен под името холандско джудже — с други думи колкото добре охранено морско свинче. Малките му закръглени ушички бяха прилепнали плътно към главата и отначало трудно се забелязваха, а опашка изобщо не се виждаше. Козината му бе предимно кафява, с малки бели кръгчета около очите, а там, където я огряваха лъчите на слънцето, тя преливаше в зелено. След като се убедих, че това действително е животното, заради което бях изминал толкова дълъг път, а не някой друг вид от обитаващите Мексико зайци, всички излязохме от колата. В този момент тепоринго издаде лек писък, наподобяващ звука, който се получава, когато се прокара мокър палец върху надуто детско балонче — само че по-пронизителен, — подскочи нагоре във въздуха, падна отново върху туфата трева, на която дотогава седеше, като я използува за трамплин, пъхна се в закатона и изчезна от погледите ни.
Ние незабавно се заловихме за работа. Оградихме цялото място с мрежа, после започнахме да търсим под закатона буци пръст, за да запушим вероятния изход на дупката на заека. След това насочихме вниманието си върху дупката, през която според нас изчезна заекът, и започнахме да копаем. Дикс, Шеп и аз не бяхме свикнали с тази надморска височина и най-малкото движение ни караше да се задъхваме. Дори поставянето на мрежата, една най-обикновена работа, ни умори толкова, че захриптяхме като престарели товарни коне на път за кланицата. Копаенето, най-меко казано, се оказа уморително за нас и не след дълго ние седнахме и оставихме всичко в ръцете на тримата ловци. Те не възразиха ни най-малко, а продължиха много енергично да копаят, защото височината очевидно изобщо не им влияеше. Те изкопаха цяла планина пудрообразна черна вулканична пръст, разкриха дупката, но вътре нямаше нищо. Стана ясно, че съществува страничен, неоткрит и незапушен от нас тунел, през който заекът бе успял да избяга. Горчиво се разочаровах и разбрах, че залавянето на тепоринго по този начин няма да е никак лесно. Независимо от всичко продължихме по склона на вулкана, открихме нов участък, за който знаехме, че се населява от зайци, и отново се заловихме за работа.
Първо търсехме дупка, пред която имаше пресни животински изпражнения, за да сме сигурни, че не е празна. После повтаряхме отново целия труден процес по запушване на останалите дупки, които откривахме наоколо, и едва тогава започвахме да копаем. Пет пъти повторихме цялата процедура и петте пъти всичко бе напразно. Щастието ни се усмихна едва на шестия опит. Както копаеше, един от ловците внезапно издаде някакъв нечленоразделен звук, падна на колене в черната пръст, пъхна ръце в останалата част от дупката и измъкна едно младо, светлооко и съвсем жизнено зайче. Отначало животинчето се опита да се съпротивява, след това изобщо престана да се движи и замря в ръцете му. Уплаших се да не би да е получило шок, затова определихме набързо пола му — оказа се женско — и го пренесохме внимателно в една от клетките.
Знаех, че пленените зайци изпадат в паника: като смятат, че неприятелят е наблизо, те се хвърлят силно върху дървената или телената преграда на клетката и лесно могат да се самоубият. Ето защо, докато слагах в клетката нашия първи тепоринго, изпитвах малко страх да не би той да постъпи по същия начин. Бях приготвил дори палто, което да хвърля върху клетката, за да може заекът да се почувствува по-сигурно, но тепоринго просто се сви в единия ъгъл и започна спокойно да ни гледа. След малко посегнах колебливо с ръка и докоснах леко телената мрежа, за да видя как ще реагира.
Останах слисан, когато тепоринго подскочи леко, приближи мрежата и подуши пръста ми. Той се държеше като питомен и беше толкова спокоен, като че бяхме заловили домашен, а не див заек.
Свечеряваше се и залязващото слънце обагряше огромната снежна шапка на Попокатепетъл в нежни розови тонове. След като се полюбувах на нашия трофей, реших, че най-добре ще бъде да го занеса в Мексико сити, за да видя как ще се приспособи, преди да продължа лова.
По пътя мислих за вулканските зайци. Беше ясно, че ако продължим да ги търсим на тази надморска височина, ние тримата ще бъдем съвсем безполезни като ловци, но аз знаех, че тепоринго се среща на малки групи също по по-ниските склонове на огромния вулкан. Най-разумно според мен бе да прибягна до метода, който бях използувал в много части на света: да заинтересувам селяните в селата около вулкана и да им предложа прилична цена за всеки донесен здрав заек. Но преди това исках да се убедя, че заловеният от нас тепоринго ще се приспособи към условията на пленничеството. Горчивият опит ме бе научил, че залавянето на животни е едно, а отглеждането им — съвсем друго нещо.
В градската квартира поставихме благоговейно телената клетка с тепоринго върху разгънат вестник по средата на гостната стая, след което се отправихме към един от местните пазари и накупихме най-различни плодове, зеленчуци и друга зеленина. Когато се върнахме от пазара, заварихме тепоринго все така спокоен, както в първите минути след залавянето. Приготвихме внимателно храната и преброихме внимателно всичко — толкова и толкова парченца от това, толкова от онова, толкова късчета ябълка и тъй нататък, за да знаем точно какво е дадено, какво е изядено и какви са предпочитанията на заека. После поставихме всички лакомства в клетката, покрихме я, за да бъде заекът спокоен, и излязохме.
Отпразнувахме успеха си с хубав обяд и след около три часа се върнахме. Свалих внимателно покривалото от клетката, за да видя дали заекът е хапнал нещо. Обикновено на току-що заловено животно е необходимо известно време, докато се нагоди към новите условия, а и храната бе съвсем необичайна за тепоринго. Просто не повярвах на очите си — той беше изял почти всичко с изключение на някаква трева, която явно не му бе харесала. Бе изял и ябълката, която не очаквах дори да докосне. Колкото и да ме зарадва този резултат, знаех, че трябва да почакаме още няколко дни, за да се убедим, че новата храна няма да му навреди: да му причини ентерит или някое подобно заболяване, от което можеше лесно да умре. Засега обаче всичко вървеше толкова добре, че просто не можехме да повярваме.
На следващия ден оставихме нашия пръв тепоринго на грижите на Джеки, а Дикс, Шеп и аз проучихме разположените по ниските склонове на Попокатепетъл села. Те бяха много, но колониите от тепоринго бяха близо само до две от тях. Разговаряхме с кметовете на тези села, обяснихме им какво искаме, и за всеки донесен здрав заек предложихме цени, които бяха цяло състояние за бедните мексиканци. Оставихме им достатъчно клетки и обещахме да се върнем след два дни, за да видим какво са успели да направят.
Два дни наблюдавах като ястреб заека: опасявах се да не се появят някакви признаци на изтощение или безпокойство, но той беше спокоен и ядеше с явно наслаждение почти всичко, което поставяхме в клетката. От цялата си душа се надявах, че жителите от двете села ще постигнат успех, защото престоят ни в Мексико наближаваше своя край и макар да имахме онова, за което бяхме пристигнали, единственият женски заек не бе от кой знае каква полза. Искахме да заловим толкова, за колкото имахме разрешение, тоест десет екземпляра, като се надявах поне четири да бъдат мъжки. Тогава можехме да създадем колония и да се надяваме на потомство.
След като се убедих на дело колко трудно се ловят тепоринго, сложих мислено кръст на другия вид — дебелоклюния папагал, за който имах разрешително за лов, тъй като смятах, че няма да ни стигне времето. Но докато чакахме да минат двата дни, неочаквано щастието ни се усмихна. Бяха ми споменали за някакъв търговец на животни, чийто магазин се намирал в покрайнините на града, и макар да знаех, че властите следят внимателно да не се търгува със строго защитени животни, реших, че си заслужава да видя с какво разполага магазинът. Зарадвах се много, когато видях клетка с три двойки дебелоклюни папагали — подвижни, пищни, с хрипливи гласове, с палави пламъчета в очите и без нито едно оскубано перо. След доста продължително пазарене купих и трите двойки и ги пренесох победоносно до квартирата. Птиците бяха прекрасни, чудесно оцветени, млади и съвършено здрави. Шеп изпадна във възторг, а аз бях доволен, че ги открихме без никакви усилия. Въпреки това тепоринго не ми излизаше от главата. Един хванахме, но ударът щеше да е голям, ако не успеехме да се снабдим преди заминаването с повече. В такъв случай трябваше да пуснем женската там, където я заловихме, като проваляхме по този начин цялата експедиция.
Дните минаваха, ние редовно посещавахме двете села, но всеки път се връщахме с празни ръце. Уверяваха ни, че копаели непрестанно, но безуспешно, и аз напълно им вярвах, не можех да направя нищо друго освен да повиша предлаганата от нас цена до астрономически размери, с надеждата, че това ще ги подтикне да продължат, независимо от неуспеха. Аз падах все повече и повече духом.
И ето един ден щастието като че най-после ни се усмихна. Ние се отправихме на едно от нашите редовни посещения по селата. Щом спряхме на прашната главна улица пред къщата на кмета в село Парас, той се втурна към нас сияещ и размахал ръце. Разбрахме, че най-сетне бяха успели. Кметът ни преведе през къщата си до едно малко задно дворче и там, в оставените от нас клетки, зърнахме три тепоринго. Животинчетата нямаха никакви наранявания, те седяха спокойно в клетките и като че пленничеството не ги тревожеше ни най-малко, както първият уловен заек. Извадихме ги внимателно, за да определим пола им, и радостта ми малко се помрачи, защото се оказаха само женски. Независимо от всичко по-добре беше да имаме четири тепоринго, отколкото един. Разплатихме се с тържествуващия кмет и отнесохме зайците в апартамента. Отначало ги поставихме по два в клетка, но скоро установихме, че имат заядлив характер, и трябваше да ги настаним поотделно.
Новите зайци свикнаха с необичайната за тях храна също така бързо, както и първият, и това бе обнадеждаващо. Най-много се безпокоях, че времето на престоя ни изтичаше. Оставаха още няколко дни до отлитането на Шеп с животните за Джърси, а ние все още не бяхме уловили разрешения ни брой вулкански зайци. И най-важното — все още нямахме мъжки заек. Два дни след заминаването на Шеп трябваше да тръгнем за Веракрус, за да се качим на парахода, така че не ни оставаше никакво време за лов на нови зайци. Обикаляхме всеки ден селата, поощрявахме селяните да продължават търсенето и повишихме цената до абсурдно големи суми, но макар и да се трудеха упорито, хората не успяваха да заловят нито един тепоринго. Изпаднах в отчаяние и реших, че ми остава само една възможност. Взех Дикс за преводач, отидох отново при д-р Моралес в Министерството на земеделието и му обясних моето затруднение. Изтъкнах, че за мен беше пълно поражение да отнеса само четири тепоринго — при това само женски, — след като направих такова дълго пътешествие и изхарчих толкова много пари, за да се сдобия с вулкански зайци. Не можеше ли да се прехвърли моето разрешително на името на Дикс, който ще се опита да улови след нашето заминаване още шест тепоринго. Бях сигурен, че сред тях ще има и мъжки екземпляр. За мое облекчение д-р Моралес се отнесе с разбиране. Той схвана положението ми и веднага даде съгласието си за прехвърляне на моето разрешително на името на Дикс. Просто не знаех как да му благодаря.
Следващите двадесет и четири часа бяха изпълнени с непосилно напрежение. Трябваше да се направят транспортни клетки за тепоринго и една специална клетка за дебелоклюните папагали — не само лека (за пътуване със самолет), но и достатъчно здрава, тъй като папагалите имаха страшно силни клюнове. Те можеха само за четвърт час да разрушат дървена клетка, а никак не ми се искаше да се измъкнат на свобода в самолета, пресичащ Атлантика.
Настъпи денят, в който Шеп трябваше да замине със скъпоценния товар, и всички отидохме да го изпратим на летището. Той обеща да предаде на Ката да ми се обади по телефона два дни след пристигането му, за да ме уведоми как се чувствуват нашите вулкански зайци. Ние установихме, че е много по-просто да се свързваме с тръста по телефона, отколкото по телеграфа, защото телеграмата пристигаше в такъв изопачен вид, че човекът, на когото я изпращахме, беше принуден да отговаря с молба да му поясним какво сме искали в началото. След като това ни се случи два-три пъти, стана ясно, че е много по-евтино да се телефонира.
След два дни Ката ми се обади по телефона. Съобщи ми, че вулканските зайци, папагалите и Шеп са пристигнали благополучно. Зайците вече посвиквали, също и папагалите и изобщо всичко било наред. От плещите ми падна огромен товар, но все пак оставаше въпросът, дали Дикс ще успее да намери още тепоринго, сред които да има и мъжки екземпляр. Толкова често го инструктирах, че сигурно бях му омръзнал. Настоявах да определя много внимателно пола на всички зайци и да не взема повече женски, да ги пуска на свобода, като продължи дотогава, докато не осигури мъжки екземпляри. Той вече знаеше как да храни зайците и да се грижи за тях, как да ги подготви за пътуването, така че не се безпокоях за това. Знаех, че вродената му любов към животните и неговата чувствителност ще го накарат да положи необходимите грижи за тях. Можехме вече да се отправим отново за Веракрус, където се качихме на парахода. Пътешествието беше прекрасно, но не мина без огорчения. Ако Дикс се справеше със задачата си и ни изпратеше поне един мъжки тепоринго, можех да смятам, че експедицията е била успешна. Не ми оставаше нищо друго, освен да стискам палци и да се надявам.
Първата ми работа след пристигането ни в Джърси бе да проверя как се чувствуват тепоринго. От Джил, момичето, което се грижеше за тях, узнах, че на деветнадесетия ден най-възрастната женска родила близнаци. Два дни всичко вървяло нормално. След това намерили малките мъртви в гнездото. Смятам, че причина за смъртта им е била небрежността на майката. Бяхме огорчени, но едва ли имахме право да виним майката — все пак тя бе заловена бременна и бе пренесена от много голяма надморска височина в обвит от пушек град, а след това транспортирана със самолет до Джърси. Всъщност, преди да бе успяла да се приспособи към обстановката, тя се бе изправила лице в лице с проблема за отглеждането на две малки.
Седмиците минаваха, а от Дикс нямаше никаква вест. Аз му пишех окуражителни писма, насърчавах, го, но той не си правеше труд да ми отговаря. Започнах да си мисля, че след като бе работил така упорито и неуморно с нас по време на експедицията, сега цялата работа с вулканските зайци му бе дотегнала. И изведнъж телефонът една сутрин иззвъня. Търсеха ме от Мексико. Мога ли да се обадя, питаше телефонистката? Нямаше как да й обяснявам с какво нетърпение очаквах този разговор, затова отвърнах без заобикалки „да“. Обаждаше се Дикс. Връзката беше отлична: гласът му беше ясен като камбана и се чуваше, сякаш се намирахме в една и съща стая. Дикс ми съобщи, че най-после успял да се снабди с шест заека, два от които мъжки, че всички са настанени, както трябва, у дома му и се хранят добре. Току-що направил транспортни клетки и през следващите двадесет и четири часа щял да ми изпрати зайците. Съобщи ми номера на полета от Мексико и всички останали подробности. Ужасно се развълнувах. При заминаване на експедиция невинаги може да се разчита на успех, но на мен винаги ми бе вървяло невероятно много. Изглежда, че и мексиканската експедиция нямаше да бъде изключение. Веднага след разговора с Дикс се свързах с лондонското летище. С кой ли служител само не разговарях за вулканските зайци, подчертавах колко са редки, колко е важно да ги изпратят веднага в приюта за животни, в случай че пристигнат твърде късно и не успеят да ги прехвърлят в самолета за Джърси. Обадих се и на господин Уиттейкър от приюта за животни (той се ръководи от RSPCA) споделих радостната вест с него и му обясних най-подробно какво да прави с тепоринго, ако се наложи да пренощуват при него. Нямаше повече какво да правя, освен да седна и да чакам. Стараех се да не се вълнувам чак толкова много.
Пресметнахме, че зайците ще пристигнат сутринта в Лондон и ще има предостатъчно време да ги натоварят на самолета за Джърси, и когато дългоочакваният ден настъпи, зачаках нетърпеливо известието. Два часа след като самолетът вероятно бе кацнал на лондонското летище, се обадих по телефона да разбера какво става. Никой от служителите не знаеше нищо за вулканските зайци. Обадих се и на господин Уиттейкър. И той не ги беше получил, въпреки че беше подготвил всичко за приемането им. По обяд отново позвъних и служителите отново отговориха, че не знаят нищо. Започнах да се безпокоя не на шега и да си мисля дали да не се обадя на Дикс и да узная дали бе успял да изпрати зайците с въпросния полет. В четири часа следобед на лондонското летище още не знаеха нищо за зайците.
Обадих се повторно и на господин Уиттейкър и му казах, че съм разтревожен безкрайно много. Той отговори, че не са му съобщавали нищо за пристигане на животни на летището, но сам щял да провери и да ми обади. След известно време той ми съобщи, че е открил зайците и че те са вече под неговите грижи. Очевидно в документите е имало някакво малко несъответствие, съвсем достатъчно за разните дребни чиновничета, за да напъхат зайците в някакъв хангар и да ги държат там, докато продължи жизненоважната работа по уточняване на документите им. Господин Уиттейкър ме увери, че сам огледал зайците. Макар че били поизплашени, те изглеждали в добро състояние. Беше вече много късно да ги изпраща със самолет за Джърси, затова ги задържа през нощта при себе си и ни ги изпрати на следващата сутрин.
Когато клетката пристигна в зоопарка, разкъсахме внимателно поставеното отпред зебло, като едва сдържахме вълнението си, и надникнахме вътре. В клетката имаше пет живи зайци с доста изплашен вид. Шестият беше мъртъв. Извадихме ги предпазливо и определихме пола им. Не е необходимо да казвам, че мъртвият беше мъжки. Между останалите пет имаше един мъжки и четири женски. Да кажа, че страшно се ядосах, значи да предам всичко в много смекчен вид. Допусках, че смъртта на заека се дължеше на необоснованото задържане на лондонското летище. Новопристигналите зайци поставихме в единични клетки, за да преминат през всички необходими проверки, преди да ги съберем с другите тепоринго.
Аз крачех напред-назад из кабинета си и обмислях как да взривя във въздуха лондонското летище и да го изтрия от лицето на Земята. Внезапно ме осени една идея. Сър Джайлс и лейди Гатри бяха членове на тръста. Те проявяваха голям интерес към нашата работа и често ни помагаха. Сър Джайлс беше председател на Британската авиокомпания. Само той можеше да натрие носа на когото трябва. Вдигнах телефонната слушалка и поръчах телефонния му номер. Оказа се, че е в Швейцария, но лейди Гатри си бе в къщи. Разказах й цялата история с вулканските зайци и й обясних, че единствената причина, заради която вдигам толкова голям шум, е, че ако и в бъдеще ни изпратят някои редки животни и по една или друга причина се наложи те да прекарат известно време на лондонското летище, не бих искал отново да се случи нещо подобно.
— Разбира се, че не бива — отвърна разгорещено тя. — Абсолютно смешна работа. Сама ще се погрижа за всичко. Ще накарам Джайлс да се заеме с този въпрос веднага щом се върне.
Цялата следваща седмица получавах унизителни извинителни писма от какви ли не високопоставени служители на лондонското летище, които се извиняваха по всевъзможен начин за лошото отношение към зайците. Писмата ме удовлетворяваха само дотолкова, че това нямаше да се повтори повече: при други пратки за нас автоматично щяха да се запалват червените сигнални лампички в мозъците на чиновниците. Но никакви извинения не можеха да върнат живота на нашия мъжки тепоринго.
Ние редовно оглеждахме женските и когато те се разгонваха, пускахме мъжкия за няколко часа в клетката, като не ги оставяхме без наблюдение. Това бе необходимо, защото, както вече казах, тепоринго имат крайно заядлив нрав и не искахме да се излагаме на риска някоя от женските да убие последния ни мъжки екземпляр. И ето един прекрасен ден забелязахме, че една от женските си бе направила в спалното помещение сламено гнездо, оградено с нападал от тялото й мъх. В гнездото имаше две малки. Това ни достави огромна радост. Следяхме ежедневно развитието на малките и колкото по-големи ставаха, толкова по-високо вирвахме нос. Но, изглежда, се възгордяхме повече, отколкото трябваше, от постиженията си, защото, както изглежда, често се случва, съдбата ни поднесе няколко неприятни изненади. Първо, една сутрин Джил откри, че по някакъв необясним начин едно от новородените се бе оплело в глогинена клонка, която се бе усукала около врата му и го бе притиснала към телената мрежа. Така останахме само с едно новородено, и то женско. След това умря и възрастният мъжки заек. Аутопсията показа, че причината за смъртта бе кокцидиоза — заболяване, което се открива много трудно в началните стадии. Като предпазна мярка веднага дадохме сулфаметазин на останалите зайци, тъй като по едно или друго време всички бяха в контакт с него, но въпреки това загубихме по същия начин и две женски.
В крайна сметка се върнахме на изходното положение: имахме много женски, но нито един мъжки заек. Точно по това време подготвихме и отпечатахме нашия пети „Годишник“ с пълен отчет на мексиканската експедиция и снимки на женската и нейното малко. Изпратих екземпляри на д-р Корзо, д-р Моралес и, разбира се, на Дикс Бранч. Писах на Дикс и го попитах дали не би се съгласил да се заеме сам с лов на тепоринго, ако успея да му издействувам от мексиканското правителство разрешително за още няколко заека. Той ми отвърна с вдъхновено писмо, че ще направи всичко възможно, за да ми помогне. Писах и на д-р Моралес и му обясних всички наши затруднения. Споменах, че макар и да притежаваме цяла група женски зайци, не можем да получим поколение, защото нямаме мъжки. Писах му за резултатите ни, които показваха, че усилията ни не бяха отишли съвсем напразно. Ние доказахме например, че вулканските зайци може да се отглеждат в клетка, при това на много по-малка надморска височина, и че могат да се размножават при тези условия. Установихме също така и редица интересни факти от патологията на тепоринго, включително и това, че формата на кокцидиозата, от която те страдат, е специфична може би само за тях. Уточнен бе и срокът на бременността, по който съществуваха известни съмнения. Всъщност успехите ни бяха повече от неуспехите. Накрая молех д-р Моралес да издаде разрешително на Дикс Бранч за залавяне на още няколко заека. За моя най-голяма радост той ми отговори с крайно любезно писмо, в което пишеше, че след като сме постигнали такива успехи, той, разбира се, ще издаде разрешително на Дикс. Надявам се, че няма да чакаме дълго и в колекцията на тръста успешно ще бъде създадена колония от тези редки и симпатични малки същества.
Нека винаги да има животни
Като продължава да унищожава природата, човек реже клона, на който седи, защото разумната защита на природата е същевременно и защита на човечеството.
„Изчезнали и изчезващи животни“
От книжните лавици, ограждащи отвсякъде моя кабинет, постоянно ме наблюдават две дебели книги с червени подвързии. Те първи привличат сутрин погледа ми и последни ме изпращат вечер, когато затварям кабинета си. Те стоят на постоянна стража. Това са Червените книги, издадени от Международния съюз за защита на природата. Едната е посветена на бозайниците, а другата — на птиците. В тях са посочени всички бозайници и птици, заплашени от изчезване — в повечето случаи пряко или косвено от вмешателството на хората. Засега са излезли само тези два тома, но предстои издаването и на други. Те ще направят положението още по-потискащо, защото единият том ще бъде посветен на влечугите и земноводните, другият — на рибите, а третият — на дърветата и тревистите растения. Веднъж един репортер от някакъв вестник ме попита, когато ме интервюираше:
— Кажете ми, господин Даръл, всъщност колко вида животни са изправени пред опасност от изчезване?
Отидох до лавицата, взех двете дебели червени книги и ги сложих на коленете му.
— Не съм сигурен — отвърнах аз. — Не ми достига смелост да ги преброя.
Той хвърли поглед върху двата тома и вдигна изпълнените си с ужас очи към мен.
— Боже мой! — възкликна той. — Нима искате да кажете, че всичко това са застрашени животни?
— Не, това са само половината — обясних му аз. — Тези томове се отнасят само за птиците и бозайниците.
Той остана потресен, защото дори днес повечето хора не осъзнават колко много рушим света, в който живеем. Ние приличаме на група малоумни деца, които са въоръжени с отрова, триони, сърпове, пистолети и пушки и са оставени на свобода в прекрасна, нямаща равна на себе си градина, която превръщат бавно, но сигурно в гола и безплодна пустиня. Напълно е възможно през последните няколко седмици от лицето на Земята да е изчезнал още един бозайник, птица, влечуго или растение. Дано да не е така, но зная със сигурност, че дните на някои от тях са вече преброени.
Светът е крехък и сложен като паяжина: докоснете ли една нишка, трепетът преминава по всички останали. Ние обаче не само докосваме паяжината, а правим огромни дупки в нея; обявили сме своеобразна биологична война на заобикалящия ни свят. Изсичаме съвсем безпричинно гори, създаваме ерозирани места и променяме по този начин дори и климата. Замърсяваме реките с промишлени отпадъци, замърсяваме моретата и атмосферата.
Започнеш ли да говориш за защита на природата, хората веднага правят извода, че като страстен любител на животните имаш предвид защитата само на пухкавата коала или на нещо подобно. Не, под защита на природата се разбира нещо съвсем друго: това е запазването на всичко живо в света, независимо дали е дърво, трева или дори самият човек. Не бива да се забравя, че някои племена са били изтребени много успешно през последните няколкостотин години, а други, като патагонските индианци, ескимосите и др., се намират на границата на изчезването. С нашето безразсъдство, алчност и глупост през следващите петдесет години и даже по-скоро ще създадем такава биологична ситуация в света, при която ще стане трудно изобщо да се живее.
Независимо от това, че преди всичко се занимавам със защитата на животните, аз съм дълбоко убеден, че трябва да се защищават и местата, които те обитават, тъй като едно животно може да се изтреби успешно не само с пушка, капан или отрова, но и като се унищожи средата му. Когато ме питат, а това се случва често, защо взимам всичко така присърце, аз отговарям: навярно затова, защото съм щастлив човек и през целия ми живот светът ме е дарявал с най-големите радости. Аз се чувствувам задължен на него, затова се мъча да направя нещо в отплата. Хората винаги ви гледат малко смутено, когато говорите по този начин, като че сте казали нещо неприлично, но на мен ми се иска повече хора да се чувствуват задължени на света и да проявяват готовност да сторят нещо за него.
Сред безбройните писма, които получавам всеки ден, винаги има такива, в които хората ме питат дали действително е необходимо да се защищава природата. Както току-що обясних, аз наистина мисля, че това е едно от най-наложителните неща в един свят, изпълнен с толкова безсмислени работи, а природозащитниците не вдигат напразен шум. Получавам писма и от хора, които очевидно никога не са насочвали погледи към заобикалящия ги свят. Те разбират единствено от цифри, само записаните върху хартия цифри означават нещо за тях. На такива хора давам цифри. В това отношение североамериканският континент предлага два много убедителни примера за опустошителната дейност на човека.
Когато европейците открили Северна Америка, там съществували два вида в най-многобройните струпвания, каквито човек може да си представи на Земята. Един от тези видове бил североамериканският бизон. В началото животните били избивани заради месото. След това започнали да ги изтребват по политически съображения — за да уморят от глад индианците, които не можели да съществуват без бизоните. Те представлявали всичко за индианеца — дори костите и кожата били важни за съществуването му. Прословутият Уилям Коди, наречен Бъфало Бил, веднъж убил само за един ден двеста и петдесет бизона. Пътуващите през местата, населени с бизони, затваряли прозорците на вагоните заради смрадта от разлагащите се трупове, защото по това време бизоните били избивани само заради езиците, смятани за голям деликатес, а телата оставали там, където падали мъртвите животни. За щастие бизонът бе спасен навреме, но какво означават жалките останки пред милионите животни, които са се носели с величествен грохот през североамериканските прерии!
Другият вид е странстващият гълъб — по всяка вероятност един от най-многобройните птичи видове, каквито е имало и ще има на Земята. Ята гълъби, наброяващи до два милиона птици, засенчвали небето. Под тежестта им се чупели дори огромни клони на дървета. Всички смятали, че е невъзможно гълъбите да бъдат изтребени — месото им било много вкусно, но те били толкова многобройни. И така хората започнали да ги избиват и избиват; стреляли по възрастните птици, ограбвали яйцата и малките от гнездата. През 1869 г. само в един район уловили седем и половина милиона птици. През 1879 г. в щата Мичиган заловили един милиард птици. Постъпвали така, защото било „невъзможно“ напълно да се унищожат странствуващите гълъби. Те били многобройни. Размножавали се бързо.
Последният странствуващ гълъб в света умира през 1914 година в зоологическата градина на Синсинати…
На човек винаги му е стигал умът как да унищожи даден вид, но той все още не е открил начини да го възстанови. Повечето хора, изглежда, не се безпокоят от този факт. Дори и сред зоолозите се намират „умни глави“, които твърдят, че това е естествен ход на еволюцията и че без нашата намеса животните пак щяха да изчезнат. Решително възразявам против такова твърдение. Да се нарече това естествен ход на еволюцията е безсмислица и оправдание. Също като човек, който притежава банка с кръв и казва на друг, чиято кръв изтича: „Слушай, старче, ние имаме много кръв, но не можем да ти прелеем, защото ти е определено да умреш сега“.
— Но — ще възразят някои, — така е било в миналото; сега това не може да стане. Съществуват резервати и така нататък, в които животните са на сигурно място. Днес не се вършат такива работи.
За хората, които вярват в това, мога да цитирам някои съвсем нови данни, за да изясня малко картината. Всяка година се „жънат“ — на езика на китоловците — между шестдесет и седемдесет хиляди кита. Независимо от предупрежденията на учените, че в резултат на тази експлоатация няколко вида китове вероятно ще изчезнат много скоро и ще се сложи кръст върху китобойната промишленост, избиването продължава. Изглежда, девизът на китоловците е: „Обогатявайте се днес, а утрешният ден да върви по дяволите.“
Съществуват много и различни начини за пълното унищожаване на някое животно и те не са свързани с убиването му заради кожата, месото или заради това, че е смятано за вредител. Срещаните на изток различни видове носорози били жестоко преследвани, в резултат на което сега техният брой е толкова намалял, че са останали само няколкостотин екземпляра. Причината за това е крайно глупавото вярване, че ако се вземе вътрешно, смляният му на прах рог действува възбуждащо, възвръща силата на старците и ги прави привлекателни за младите момичета. Това, забележете, става в един от многото райони на света, в който пренаселеността е толкова голяма, че трябва да се мисли по-скоро за противозачатъчни средства, отколкото за стимулатори. След като практически бяха изтребени всички носорози в Индия, Суматра и Ява, сега вниманието е насочено към африканския носорог и аз не се съмнявам, че той е следващият застрашен от пълно унищожение вид.
Или да вземем случая с тихоокеанския морж. Когато ескимосите го използували само като източник на прехрана, те украсявали огромните му бивни с най-сложни и прекрасни резби. След като интелигенцията „откри“ ескимоското изкуство, всички се подлудиха и сега моржът бива преследван само заради бивните. Избиват го в такава степен, че вероятно в скоро време ще изчезне от лицето на Земята. Той вече е включен в списъка на застрашените от изчезване животни.
Ето още един пример на задълбочено мислене от страна на група хора, които не разбират нищо от природата. В Африка решили, че дивите животни са носители на причиняващите сънна болест организми. Така се стигнало и до блестящото решение: за да се защити човекът и неговият мършав добитък (който е унищожавал и унищожава бързо шубраците и опустошава по този начин обширни области), да се избиват всички диви животни. Загинали половин милион зебри, антилопи, газели и други животни, преди да се разбере, че и по-дребните животни са преносители на това заболяване. Така че унищожението на толкова много великолепни животни се оказало напълно безсмислено.
Хората негодуват, когато всяка година по пътищата на Великобритания загиват около две хиляди души. Това, разбира се, е истинска трагедия, но малцина знаят, че там ежегодно загиват и около два милиона диви птици. В малък район, проучен от един датски учен, броят на загиналите по пътищата животни за една година е, както следва: 3014 диви заека, 5377 таралежа, 11 557 плъха, 27 834 различни дребни бозайника, 111 728 птици, 32 820 земноводни. Разбира се, става дума само за главните пътища; ако се прибави и броят на убитите по страничните пътища, вероятно цифрите ще се утроят. Ако бяха убивани толкова много хора, в която и да е страна в света, щяха да се надигнат такива протести, такава врява, такива оплаквания, че всяко правителство щеше да се принуди да забрани автомобилите като превозно средство и да се върне към конете и каруците. Аз съвсем не съм против автомобилите, но нали ме разбирате?
Изобщо не се осъзнава един такъв факт: ако погледнем картата на света, ще видим, че местата, определени за резервати на диви животни, са безкрайно малки точици, всичко останало е исполински резерват за човечеството. Не е достатъчно да има резервати, необходими са и средства за поддържането им. Повечето правителства не проявяват желание да харчат пари за защита на средата или на фауната (освен ако обществеността не надигне глас и не стане дума за някое особено ефектно животно), а много други просто не разполагат с необходимите средства.
Не бива да допускате нито за миг, че рисувам твърде мрачни картини. Бих могъл да изпълня цялата книга с потресаващи статистически данни, но те само ще докажат, че от всички населявали Земята същества — от гигантските хищни влечуги на древността до днешните създания — най-ненаситният, най-безразсъдният и най-кръвожадният хищник е човекът. Но нали със своето поведение той си нанася непоправимо зло. Това е необикновена форма на самоубийство — изтребвайки животните, ние убиваме и себе си.
Както вече споменах, съществуват паркове, резервати и др., но разрешете ми да цитирам още едно място от превъзходната книга „Изчезнали и изчезващи животни“, от която взех и мотото за тази глава: „Вземаните от правителствата предохранителни мерки са безсмислени, ако не се осигуряват средства за ефикасното им изпълнение.“ Следователно можем да простим греховете на нашите прадеди, като кажем: „Те не знаеха какво вършат.“ Но можем ли ние във века на техниката, с която толкова много се гордеем, да си простим онова, което вършим и продължаваме да вършим сега въпреки протестите на всички здравомислещи независимо от това, дали са зоолози, еколози, природозащитници или просто разумни и прозорливи хора! Ние стъпихме вече на Луната и това е забележително постижение. Но защо отидохме там — за да си доставим някои по-редки минерали или за да използуваме Луната като огромен сияещ трамплин към другите планети, на някои от които може да се окажат същите форми на живот? Но ако тръгнем от планета на планета, за да създаваме същия безпорядък, както на нашата собствена планета, тогава, струва ми се, много по-добре би било, ако огромните средства, използувани за космически изследвания, бъдат вложени за лекуване раните на Земята, причинени от самите нас.
Проблемът за защитата на животните и средата, в която живеят (както заради самите нас, така и заради онези, които идват след нас), е огромен и сложен. В света има много страни, които, както вече споменах, защищават само „на книга“ животните, защото правителствата утвърждават закони за защита на животните, но не отпускат достатъчно средства, за да може резерватите — дори когато са вече създадени — да се контролират и ръководят, както трябва. В една посетена от мен страна попитах с какви резервати разполагат, и отговорният за защита на животните служител разгърна огромна карта, изпъстрена със зелени петна. Ето, обясни ми гордо той, това тук са резервати. После уж случайно, се заинтересувах дали тези райони са изследвани от зоолози, еколози или биолози, които биха могли да кажат дали всъщност те са най-подходящите за резервати. О, не, отвърна той, за това нямали средства. Тогава може би тези големи зелени петна са проучени, за да се установи дали всъщност има животни в тях и дали местата са удобни за резервати? Не, и това също не било направено, не достигали средства да се наемат подходящи хора… Е добре, поне охраняват ли се по някакъв начин? Не, нямали пари да наемат пазачи и надзиратели… Така чудесната, изпъстрена със зелени петна карта всъщност не означаваше нищо.
Както вече казах, от липса на средства се оплакват почти всички страни в света, в които съществуват някакви закони за защита на околната среда и фауната. А има и много други страни, в които изобщо няма такива закони. Това се разбира много добре от природозащитниците и те отдават всичките си сили, за да поправят положението, но всичко става много бавно. Страхувам се, че тогава, когато приемем закони за защита на природата и животните, много видове ще са изчезнали вече от лицето на Земята.
В повечето цивилизовани страни съществуват много клубове, групи и дружества — орнитоложки или за общо естествознание, които полагат отчаяни усилия за спасяването на местната фауна. Има и големи организации, като Международния съюз за защита на природата и Световния фонд за защита на животните. С радост мога да кажа, че те в много случаи постигат успехи. В Испания например бе спасена огромната област Гуадалкивир с площ 625 000 акра. В Австралия бе наново открита храстовата птица, смятана дотогава за изчезнала. За съжаление тя гнездела в район, определен за застрояване. Преди петнадесет години това щеше да се сметне за твърде неудобно и птицата щеше да загине при построяването на града, но сега строителните планове били преразгледани: храстовата птица била оставена на спокойствие и районът — обявен за резерват. Така че светли петна има, но те са твърде малко, преобладават тъмните.
Докато настояваме за защита на животните в естествената им среда, има и нещо друго, което можем да направим. Точно затова е създаден и нашият тръст. Много видове са спасени от изчезване благодарение на това, че се отглеждат при специални условия — в зоологически градини или паркове. Това, разбира се е, последният изход, но той поне спомага да не изчезне напълно даден вид. Остава и надеждата, че някога законите за защита на природата в родината на вида ще започнат да се прилагат строго и че със спасеното ядро от размножаваща се колония популацията ще може да се възстанови отново. Списъкът на спасените по такъв начин животни е дълъг и внушителен. Да вземем например елена на Давид (милу), който изчезнал в Китай по време на Боксерското въстание. За щастие Бедфордският херцог събрал всички елени на Давид, които успял да открие из европейските зоологически градини, и ги пуснал на свобода в имението си в Уобърн, където те се приспособили отлично и започнали да се размножават. Сега стадото е толкова голямо, че двойки елени се разпращат в зоологическите градини в цял свят, а напоследък — дори и в тяхната родина. Ако там успеят да се размножат, би могло да им се отдели някой район за строго охраняван резерват. По този начин еленът на Давид ще се върне отново в естествената си среда. Хавайската гъска е друг пример. Тази прекрасна птица бе почти на изчезване, но благодарение на разумната позиция на хавайските власти и на прозорливостта на Питър Скот тя бе спасена от сигурна гибел. Доста дълъг е списъкът на подпомогнатите по такъв начин животни — европейския зубър, североамериканския бизон, антилопата сайга, дивия кон на Пржевалски и др., но много повече са животните, които спешно се нуждаят от такава помощ.
Нашият тръст се стреми да изпълнява точно такива функции. Ние съзнаваме ясно, че той представлява само едно винтче в съвременния сложен механизъм на защитата на природата, но смятаме, че това винтче е важно. Тръстът не бе създаден, за да държи животните само като пленници. Аз гледам на него като на резервоар — своеобразен стационарен Ноев ковчег — в който, надявам се, ще можем и занапред да отглеждаме и размножаваме най-застрашените животни. По този начин ние може би ще ги върнем някога по родните им места. С радост бих разпуснал още утре тръста, стига да няма повече нужда от него. Страхувам се, че сега той е много нужен и ми се ще подобни тръстове да се открият из целия свят.
Както вече обясних, аз съм посветил живота си на тази дейност, изхарчил съм много собствени средства и затова не се стеснявам да се обърна за помощ и към вас, моите читатели. Ако сте прочели тази книга и тя ви е харесала, ако която и да е от моите книги ви е доставила удоволствие, позволете да отбележа, че те нямаше да бъдат написани никога, ако не се отнасяха за дивите животни. Въпреки това много от тези животни се намират в опасност и ако не им се помогне, ще загинат. Аз се старая да върша това, което мога, но не съм в състояние да се справя без ваша помощ… Ако не ви харесва нашият тръст, тогава ви моля да се включите в някоя организация, която прави нещо, за да спре разорението на Земята. Правете всичко, което е по силите ви: безпокойте непрестанно вашия депутат в парламента (или съответния му колега във вашата страна), ако смятате, че се извършва неразумно посегателство върху природната среда, или ако някое растение, птица или животно са в опасност и не им се оказва достатъчно помощ. Пишете възмутени писма. Само като надигнете глас, ще принудите властите да се вслушат във вас. Действувайте според принципа: ако викаш достатъчно дълго и силно, накрая някой ще те чуе. Помнете, че животните и растенията нямат депутати в парламента, те не могат да пишат или да провеждат стачки; никой не се застъпва за тях освен нас, хората, които съжителствуваме заедно с тях в един свят, който не е само наша собственост.
Птици, животни и роднини
Разговор
Суровата зима не си отиваше, въпреки, че според календара вече беше пролет. Минзухарите проявяваха затрогваща и непоколебима вяра в точната смяна на сезоните и с мъка пробиваха тънката снежна корица. Очакваше се всеки миг да завали нов сняг от сивото навъсено небе, а около къщата свистеше мразовит вятър. Общо взето, времето не предлагаше идеални условия за традиционна семейна среща, и то на собственото семейство.
Жал ми беше, че най-близките ми хора трябваше да понасят несгодите на снежната виелица, точно когато се бяхме събрали за пръв път след Втората световна война. Това не ги предразполагаше да блеснат с цялата си доброта. Изглеждаха по-раздразнителни, по-обидчиви и не особено склонни да се вслушват в мнението на другите.
Бяхме наобиколили буйния огън като сърдити лъвове. Големите игриви пламъци действително можеха да запалят комина. Сестра ми Марго бе стъкнала огъня по най-простия начин: домъкнала бе целия ствол на едно дърво от градината и бе сложила единия му край в огнището, а другия — на килимчето пред камината. Майка ми плетеше, но по леко разсеяния й вид и по мърдането на устните (сякаш четеше молитва наум), личеше, че е погълната от мисли какво да сготви утре за обяд. Брат ми Лесли бе забил нос в един дебел наръчник по балистика, а Лорънс — по-големият ми брат, навлякъл пуловер с поло яка, каквито носят рибарите, само че с няколко номера по-голям, стоеше до прозореца, кихаше хремаво на равномерни интервали и се секнеше в огромна алена кърпа.
— Това наистина е ужасна страна! — обърна се той към нас, като че ли всички до един бяхме виновни за лошото време.
— Още щом стъпиш на брега при Дувър, те блъсва същинска вълна от бацили… Известно ли ви е, че от дванадесет години изобщо не съм се разболявал? Просто защото имах благоразумието да стоя далече от Англия. Тук не можах да срещна здрав човек. Изглежда, населението на британските острови през цялата година се мотае насам-натам и всеки киха свирепо в лицето на другия… Нещо като кръговрат на заразата. Човек няма възможност да я избегне!
— Искаш да кажеш, че настъпва краят на света само защото ти си се простудил — каза Марго. — Не мога да разбера защо мъжете винаги вдигат толкова шум!
Лари я погледна смразяващо със сълзливите си очи:
— Цялата ви трагедия е в това, че изпитвате удоволствие да се изкарвате мъченици. В това… царство на вирусите могат да издържат само хора с мазохистични наклонности. Вие до един сте се разкиснали! Много ви харесва да тънете в това блато на заразата. За хора, които не са виждали нищо друго, е оправдано, но всички вие сте се любували на слънцето в Гърция. Трябва да проявите по-зряло отношение към тия работи.
— Да, миличък — каза успокоително мама, — но ти просто си попаднал в лош момент. Тук може да бъде и много хубаво, например през пролетта.
Лари отправи свиреп поглед към нея.
— Не ми е приятно да те изваждам от състоянието на Рип Ван Уинкъл[15] — каза той, — но се предполага, че сега тук е пролет… Я погледни навън! Необходим е впряг от ескимоски кучета, ако човек тръгне да пуска писмо в пощата.
— Половининчов[16] сняг! — изсумтя Марго. — Ти съвсем се увличаш!
— Аз съм съгласен с Лари — намеси се Лесли, като изведнъж подаде лицето си иззад книгата. — Навън е адски студ. Просто нямаш желание да живееш. Дори и на лов не може да се тръгне.
— Точно така — победоносно възкликна Лари. — А в една порядъчна страна, като Гърция, човек може да закуси на чист въздух и после да направи сутрешната си баня в морето. Тук така ми тракат зъбите, че едва смогвам да хапна нещичко за закуска.
— Много те моля, престани да опяваш за твоята Гърция! — каза Лесли. — Напомняш ми за оная отвратителна книга на Джери. Цяла вечност мина, докато успея да залича от паметта си това скандално четиво.
— На теб ти е трябвало цяла вечност? — попита язвително Лари. — А какво да кажа аз? Знаеш ли колко навреди на литературната ми кариера тази пародия в дикенсов стил?
— Но той ме е представил като човек, който се занимава само с пушки и лодки! — каза Лесли.
— Е, наистина ти никога не мислиш за друго, освен за пушки и лодки.
— Аз пострадах най-много — обади се Марго, — писал е само за акнето ми.
— По мое мнение всички сте обрисувани доста правдоподобно — каза мама, — ала мен е изкарал кръгла глупачка.
— Нямаше да ме е яд, ако един пасквил против мен е в изискана проза — отбеляза Лари, като се секнеше енергично, — но не мога да понеса подобно нещо на лош английски език.
— Обидно е самото заглавие — каза Марго, — „Моето семейство и други животни“! Дошло ми е до гуша да чувам от хората: „А вие кое животно сте?“
— Миличка, според мен заглавието е доста забавно — каза мама. — Не ми харесва само това, че са изпуснати най-интересните случки.
— Да, съгласен съм — потвърди Лесли.
— Кои най-интересни случки? — подозрително попита Лари.
— Ами да кажем твоята обиколка с яхтата на Макс около острова. Беше смях до припадък!
— Под съд щях да го дам!
— Защо пък ще го съдиш, като действително беше забавно? — каза Марго.
— Ами ако те беше изрисувал теб, когато се увлече по спиритизма? Щеше да ти е съвсем забавно, нали? — саркастично попита Лари.
— Не, в никакъв случай, това е недопустимо! — ужаси се Марго.
— Аха, видя ли! — победоносно заяви той. — Ами съдебният процес на Лесли?
— Защо пък забъркваш и мен в тая каша? — попита Лесли.
— Ти натякваше, че бил изпуснал най-интересните епизоди — отвърна Лари.
— Вярно, бях ги забравила — с усмивка каза мама. — Джери, по мое мнение ти си пропуснал най-веселите истории.
— Това ме радва — любезно отвърнах аз.
— Защо? — намеси се Лари и ме стрелна със заплашителен поглед.
— Защото съм решил да напиша още една книга за остров Корфу и да запълня всички тия пропуски обясних невинно аз.
Веднага се вдигна врява.
— Забранявам! — изрева Лари, като се секнеше с всичка сила. Абсолютно ти забранявам!
— Няма да пишеш за спиритизма ми! — пискаше Марго. — Мамо, кажи му, че няма право!
— Нито за моя съдебен процес! — озъби се Лесли. — Няма да допусна това!
— И само да си споменал за яхти… — започна Лари.
— Лари, миличък, не викай! — прекъсна го мама.
— Тогава му забрани да пише тая книга! — изкрещя той.
— Не говори глупости, миличък, аз не мога да го спра! — отвърна мама.
— Пак ли искаш да ни навлече беля на главата? — попита с пресипнал глас Лари. — Банката да ни праща писмо с любезна молба да погасим отпуснатия ни кредит, продавачите да ни гледат недоверчиво, да ни се подхвърлят пред вратата пакети с усмирителни ризи, да ни обръщат гръб всички роднини? Ти си глава на семейството — няма да му даваш да пише книгата!
— Лари, миличък, ти наистина преувеличаваш! — каза мама. — Въпреки всичко как мога да го спра, щом иска да я пише? Не смятам, че ще навреди някому, а според мен това са най-интересните случки. Не мога да разбера защо да не напише тази книга?
Семейството скочи едновременно и започна гръмогласно да й обяснява защо не трябвало да пиша книгата. Изчаках глъчката да стихне и казах:
— А освен тези случки има и доста други.
— Кои, миличък? — обади се мама.
Зачервили лица и притаили дъх, всички ме гледаха напрегнато.
— Ами — дълбокомислено казах аз, — искам да опиша любовното ти приключение с капитан Крийч, мамо.
— Какво? — кресна мама. — Да не си посмял!… Любовно приключение с това отвратително старче! Как ли не! Не ти разрешавам да пишеш за това!
— Аз смятам, че това е най-интересният епизод мазно каза Лари. — Страстният трепет на романса, опияняващият стародавен чар на примадоната… Как само бе замаяла главата на бедния старик!
— Уф, я млъквай! — гневно отсече мама. — С тия приказки действително ме ядосваш! Джери, смятам, че ще сбъркаш, ако се заловиш с тая книга.
— Точно така! — каза Лари. — Ако я публикуваш, ще те дадем под съд колективно.
Пред такова сплотено и непреклонно семейство, обладано от решимост да ми попречи на всяка цена, ми оставаше само една възможност: да седна и да напиша тази книга.
Подобна работа е изпълнена с опасности за автора. Новите му читатели не желаят да им се досажда с препратки към предишната му книга, с която не са запознати. А тези, които са я чели, не желаят постоянно да им се повтарят вече известни събития. Надявам се, че съм успял да избегна и едното, и другото.
Първа част Перама
Тука издигат стъбла към небето високи дървета — нарове, ябълки, круши, натегнали с плод превъзходен, сладки смокини и още маслини, разлистени чудно. Никога техният плод не пропада, не се покварява цяла година — и лете и зиме. Лъхът на зефира вечно заражда едни и налива за зреене други. Круша след круша старее, след ябълка, ябълка зрее, грозд подир грозд пожълтява, смокинята сменя смокини.[17]
Омир
Кръщението
Островът се намира до албанското и гръцкото крайбрежие и прилича на дълъг, като че разяден от ръжда ятаган. „Дръжката“ му е планински район, в по-голямата си част неплодороден, каменист и с извисяващи се канари, където намират подслон сини скални дроздове и соколи — скитници. От златисточервените скали обаче изобилно блика вода към долините и там растат бадемови и орехови гори, под чиито сенки е прохладно като в кладенец. Пред погледа се издигат гъсти редици от копиевидни кипариси и смокинови дървета със сребристи стъбла и с големи като подноси листа. По „ятагана“ се разстила вълнообразен сребристозелен „юрган“ от гигантски маслинови дървета. Някои от тях са очевидно на над 500 години и имат своеобразен изгърбен вид, като че страдат от артрит. Стволовете им са обсипани със стотици дупчици и приличат на пемза. Към острието на „ятагана“ е Лефкими с пясъчните си дюни, чийто блясък дразни очите, и с големите си солени блата. В тях вирее много тръстика; стъблата й скриптят, шумолят и си шушнат тайнствено. Островът се нарича Корфу.
Пристигнахме през август. Островът, безжизнен и упоен от жега, се беше изтегнал в синкавозеленото море, притихнало под избелялото от жестоката мараня небе. Стегнахме багажа си и напуснахме мрачните брегове на Англия без някаква конкретна причина — просто бяха ни дотегнали скучният еснафски живот и студеният неприятен климат. Избягахме в Корфу с надежда, че слънцето на Гърция ще ни излекува от умствената и физическата леност, която ни беше налегнала по време на дългия престой у нас. Още с пристигането успяхме да се сдобием с две неща — вила и приятел в Корфу.
Приятелят бе Спиро — набит човек с бъчвообразно тяло, с огромни силни ръце и загрубяло, обгоряло от слънцето навъсено лице. Той владееше майсторски някакъв странен, но задоволяващ потребностите му английски и караше като такси своя допотопен „Додж“. Не ни трябваше много време да се убедим, че, както повечето хора в Корфу, Спиро има своеобразен характер. За нас нямаше съмнение, че се познава с всички и може да намери и да направи всичко. Той посрещаше даже и най-чудноватите искания на семейството с думите:
— Недей вас тревозис това. Аз уреди всицко.
И действително се справяше дори и с най-трудните задачи. Първият му голям успех бе намирането на вилата, която по настояване на мама трябваше да бъде с баня — една съвсем необходима предпоставка за нормален живот, но рядкост тук. Естествено, Спиро знаеше вила с баня и на бърза ръка с викове, врява и ръкомахания благополучно ни настани, като се кандилкаше облян в пот, докато пренасяше тежкия ни багаж. От този ден той престана да бъде просто шофьор на таксито ни — приехме го за наш водач, философ и приятел.
По форма вилата приличаше на тухла. Светлорозова, със зелени капаци на прозорците, тя се гушеше в маслинова горичка, израснала на склона към морето, и беше заобиколена с цветни лехи, засадени с обожаваната от викторианците геометрична точност. Дворът бе ограден с висок дебел жив плет, в който тайнствено шумоляха птички. Слънцето, ярките багри и благоуханието ни действаха като опияняващо вино след няколкогодишните ни мъки в студената сивота на Англия.
Членовете на семейството възприемаха промяната по различен начин. Лари бродеше като замаян и от време на време декламираше на мама дълги стихотворения. Тя или не му обръщаше внимание, или казваше разсеяно:
— Да, много хубаво, миличък!
Запленена от голямото разнообразие на плодове и зеленчуци, мама прекарваше повечето време в кухнята и усамотена приготвяше сложни и вкусни ястия. Марго беше убедена, че слънцето ще подейства на акнето й много по-ефикасно, отколкото всички хапчета и лекарски сиропи, които беше изгълтала. С цялото си упорство тя се подложи на слънчеви бани в маслиновите горички и получи болезнени изгаряния на кожата. Лесли откри с радост, че в Гърция може да се купят огнестрелни оръжия без разрешително, и постоянно изчезваше в града. После се появяваше с най-разнообразни оръжия — от стари турски кремъклийки до револвери и ловни пушки. Понеже той упорито изпробваше всяка своя покупка, нервите ни съвсем се опънаха и както Лари отбеляза с известна горчивина, ние като че живеехме във вила, заобиколена от „революционни сили“.
Градината, занемарена от доста време, беше потънала в избуяли цветя и буренаци, а в тях жужеше, шумолеше и обикаляше пъстроцветно множество от насекоми, които приковаха вниманието ми.
Колкото и пищни да са били различните ни градини в Англия, никога не бях намирал такова разнообразие от животинки. Станах жертва на странно чувство за нереалност. Като че се раждах отново в някакъв друг свят. На тази ярка ведра светлина можех пълноценно да възприема истинския ален цвят на елитрите на калинката, великолепния шоколадено — кехлибарен цвят на бръмбара, наситения лъскав ахатов цвят на мравката. Можех да се любувам на изумително голям брой непознати за мен създания: огромни, мъхести като мечета пчели ксилокопи[18] които с жужене обикаляха от цвят на цвят; жълто — зелени пеперуди на черни ивици с опашки като на лястовици правеха пируети нагоре-надолу из живия плет и две по две танцуваха сложен менует в елегантните си рединготи; пеперуди вечерници, напомнящи колибри, се задържаха от трептенето на крилата си пред всеки цветец, докато го проучеха с дългото си нежно хоботче.
Бях съвсем невеж дори и за най-простите неща, свързани с живота на тези същества, а и нямах книги за тях. Оставаше ми единствено да ги наблюдавам из градината или да ги ловя, за да мога по-подробно и непосредствено да ги изследвам. За кратко време стаята ми се напълни с редици от буркани за сладко и тенекиени кутии за бисквити — в тях поставях „трофеите“ си от малката ни градина. Трябваше да ги вмъквам в къщи тайно, защото семейството, може би с изключение на мама, гледаше с голяма тревога на присъствието на тази фауна във вилата.
Всеки божи ден предлагаше нови загадки, които подчертаваха невежеството ми. Торният бръмбар бе едно от създанията, което най-много разпалваше любопитството ми и ме ядосваше. Легнал по корем в компанията на кучето ми Роджър, аз наблюдавах два черни лъскави торни бръмбара, всеки с по едно изящно извито рогче на главата си. Те бутаха (с огромно себеотрицание) безупречно оформено топче говежди тор. Най-напред исках да разбера как съумяват да постигнат такава идеална сферична форма. От собствен опит знаех, че е изключително трудно да се измайстори съвсем кръгло топче от глина и пластилин, колкото и да се търкаля и да се мачка с пръсти. А торните бръмбари само с остричките си крачка, без шублер или някакъв друг инструмент бяха изпълнили задачата с абсолютна точност — топчето бе кръгло като Луната. После възникнаха и други въпроси — защо го бяха направили и накъде го бутаха.
Посветих цяла сутрин на два торни бръмбара и разреших тази загадка или поне част от нея, без да погледна нито за миг към други насекоми в градината или да обърна внимание на тихите стонове и отегчените прозевки на Роджър. Бавно, пълзешком, стъпка по стъпка проследих бръмбарите из градината — за мен едно съвсем малко парче земя, а за тях — огромен свят. Накрая те стигнаха до малко възвишение от мека почва под живия плет. Търкалянето на топчето нагоре бе гигантска задача за тях: на няколко пъти крачетата им го изпущаха и то бързо се връщаше в подножието на възвишението. Бръмбарите се разбързваха подире му, а аз си мислех, че по пътя си разменят „любезности“. Най-после изтикаха топчето до върха, а от там го пуснаха по обратния склон. Чак сега забелязах, че от другата страна на възвишението има кръгла дупчица, изкопана в земята като кладенче. Бръмбарите напредваха към нея. Когато стигнаха на няколко инча от дупчицата, единият от тях избърза, вмъкна се заднишком и се загнезди в нея, махайки ожесточено с предните си крачка. Другият с огромни усилия (почти бях убеден, че чувам как се задъхва) изтърколи топчето до дупката. След доста бутане и дърпане то бавно изчезна в дълбините на земята, а след него — и бръмбарите. Това ме ядоса. В края на краищата очевидно щяха да правят нещо с топчето тор, но под земята — и аз нямаше да мога да видя нищичко. Реших да занимая с този въпрос семейството по време на обяда. Какво, попитах, правят торните бръмбари с топчетата тор? Всички ме погледнаха учудено.
— Ами, предполагам, че ги използват някак си, миличък — обади се неуверено мама в настъпилата тишина.
— Надявам се, че нямаш намерение да вкараш тайно няколко топчета във вилата? — попита Лари. Не желая да живея в къща, чийто под е „украсен“ с топчета тор.
— Не, не, миличък, сигурна съм, че няма такива намерения — каза мама умиротворително и недоверчиво.
— Е, аз само предупреждавам за всеки случай отвърна Лари. — Той, изглежда, е прибрал в спалнята си всички по-опасни насекоми от градината.
— Вероятно им трябват, за да се топлят — каза Лесли след продължителни размишления върху въпроса за торните бръмбари. — Торът е много топло нещо, ферментира.
— Ще имам предвид това, ако някога ни потрябва централно отопление — обади се Лари.
— Вероятно ги ядат — добави Марго.
— Марго, мила, недей, когато обядваме! — възмути се мама.
Както винаги семейството отново ме разочарова с недостатъчните си знания по биология.
— Знаеш ли какво трябва да прочетеш? — разсеяно запита Лари и си сипа още една чиния задушено, за което току-що бе казал на мама, че е безвкусно. На теб ти трябва да прочетеш Фабър[19]
Попитах най-вече от учтивост какво или кой е Фабър, защото бях убеден, че щом Лари дава съвет, Фабър ще се окаже някой неизвестен средновековен поет.
— Естественик — каза Лари с пълна уста, като ми махна с вилицата. — Писал е за насекоми и подобни неща. Ще се опитам да ти намеря книгата му.
Поразен от това неочаквано великодушие на по-големия ми брат, през следващите дни се стараех да не го ядосвам. Но дните минаваха, а аз не получавах никаква книга. Най-накрая забравих за нея и се залисах по други насекоми из градината.
Думата „защо“ обаче ме преследваше и измъчваше на всяка крачка. Защо пчелите ксилокопи изрязваха малки кръгли парченца от листата на розите и отлитаха с тях? Защо мравките изживяваха нещо като страстна любов с трупащите се безброй листни въшки, които опустошаваха много растения в градината? Каква бе тайната на чудноватите кехлибарено прозрачни тела на насекомите или черупчиците, залепени по стръкчетата трева и по маслиновите дървета? Дали не бяха кухите втвърдени и крехки ципи на някакво насекомо с издуто тяло, изпъкнали очи и двойка предни крака с много шипчета? Защо всяка от тези черупчици имаше надлъжна цепка по задната си част? Дали някой бе нападнал тези животинки и бе изсмукал всичките им жизнени сокове? Ако е така, кой е нападателят и кои са те самите. Бях затънал в море от въпроси, на които семейството ми не можеше да отговори.
Когато след няколко дни дойде Спиро, бях в кухнята и показвах на мама най-новата си придобивка — дълга тънка стоножка с цвят на карамел, която, настоявах аз, независимо от маминото недоверие, излъчва бяла светлина през нощта. Спиро влезе в кухнята потен и както винаги недодялан и угрижен.
— Аз донесъл вас поща, госпожи Дарълс — каза той на мама и се обърна към мен. — Добри утра, господари Джерис.
Най-чистосърдечно очаквах, че Спиро ще сподели възторга ми от моето ново откритие, и бутнах буркана със стоножката под носа му, за да може по-отблизо да се полюбува на животинчето. Той стрелна с поглед стоножката, която обикаляше дъното на буркана като детско влакче, изпусна пощата на пода и бързо отстъпи зад кухненската маса.
— Божичко, господари Джерис — възкликна той, какво ти прави с тази?
Озадачен от реакцията му, обясних, че това е една най-обикновена стоножка.
— Тях гадини отровен, госпожи Дарълс — каза с много сериозен тон Спиро. — Честни кръстове, господари Джерис, не трябваш да имаш работи с такива като тази!
— Е, може би не трябва — неуверено каза мама. Но той е захласнат по такива неща. Изнеси я навън, миличък, за да не се дразни Спиро.
— Мене страх — чух Спиро, докато излизах от кухнята със скъпоценния си буркан. — Честни кръстове, госпожи Дарълс, мене страх какво този момче намираш.
Успях да прибера стоножката в стаята си, без да срещна някой друг от семейството, и я настаних в малка чинийка, изкусно украсена с мъх и парченца дървесна кора. Бях изпълнен с решимост да направя впечатление на семейството с постижението си — намиране на стоножка, която свети в тъмното. Мислех след вечеря да организирам специално пиротехническо представление. Стоножката и фосфоресцирането й обаче съвсем излязоха от ума ми, когато открих в пощата дебел кафяв пакет. Щом го видя по време на обяда, Лари каза лаконично: „Фабър“ и ми подхвърли пакета.
Зарязах яденето, разкъсах опаковката и видях дебела зелена книга, озаглавена „Свещеният бръмбар и други“ от Жан Анри Фабър. Отворих я и изпаднах във възторг — на титулната страница имаше рисунка на два торни бръмбара, които ми се сториха толкова познати, сякаш бяха братовчеди на моите. Разлиствах с наслада всяка страница. Текстът ме възхити — не забъркани наукоподобни писания, а просто и ясно четиво, което разбирах дори аз.
— Остави книгата за после, миличък. Яж си обяда, преди да е изстинал! — каза мама.
Неохотно сложих книгата в скута си и се нахвърлих на яденето с такава бързина и ожесточение, че през целия следобед ме боля стомах от недобре сдъвканата храна. Това все пак не можа да попречи на удоволствието ми да се вглъбя в труда на Фабър. Докато семейството се бе оттеглило на следобедна почивка, аз лежах в градината под сянката на мандариновите дървета и жадно поглъщах написаното страница след страница. Когато дойде време за чай, за мое голямо разочарование бях стигнал до края на книгата. Ликувах обаче от неописуем възторг. Сега знанията ми вдъхваха сили. Имах чувството, че знаех всичко, което бе известно за торните бръмбари. Те вече не бяха някакви загадъчни насекоми, пълзящи тромаво из маслиновите горички, а мои близки приятели.
Горе-долу по същото време се появи първият ми частен учител, който засили и разшири интереса ми към зоологията, макар че тогава не си давах сметка за това. Джордж беше приятел на Лари. Той бе висок като върлина, брадат и очилат, със сдържано и саркастично чувство за хумор. Вероятно никой частен учител не е бил принуден да си къса нервите с такъв неподатлив ученик като мен. Първите уроци бяха преизпълнени с трудности, защото изобщо не намирах смисъл да уча нещо друго, което не бе свързано със зоология. После Джордж установи, че като съчетава преподаването на история, география и математика със зоология, може да се получи известен резултат, и по този начин напреднахме доста. Според мен обаче най-хубава бе онази сутрин от седмицата, в която се занимавахме със зоология. Джордж и аз ревностно се взирахме в новите ми животни, опитвахме се да ги разпознаем и да опишем жизнения им цикъл. Водехме най-точен дневник, в който с бои рисувахме много пъстри и някак разкривени картинки, убедени, че приличат на въпросните животни.
Като си спомням за това време, изпитвам смътното чувство, че сутрините, посветени на зоологията, са доставяли на Джордж също удоволствие. Ходех да го посрещам само в тия дни. Шляех се из маслиновите горички, докато стигна до средата на пътя към мъничката му вила. После Роджър и аз, скрити в група миртови храсти, го чакахме да се приближи. След малко той се появяваше, облечен в избелели къси панталони, със сандали и с огромна съдрана сламена шапка. В едната ръка носеше куп книги, а с другата размахваше дълъг тънък бастун. Признавам с угризение на съвестта, че посрещах Джордж, ръководен от съвсем користни съображения. Обикновено клечахме с Роджър в дъхавите мирти и се ловяхме на бас дали тази сутрин Джордж ще се сражава с маслиново дърво.
Джордж беше фехтовчик от класа. За това свидетелстваха редица купи и медали, с които е бил награждаван. Затова често го обземаше желание да влиза в двубой с някакъв въображаем противник. Когато крачеше с бляскави очила по пътеката, имаше навик да размахва бастуна си и изведнъж някое маслиново дърво се „превръщаше“ в зло същество, на което трябваше да се даде заслужен урок. Джордж хвърляше книгите и шапката си край пътечката, настъпваше предпазливо към въпросното дърво, бастунът му се превръщаше в „сабя“, стисната в дясната му ръка в положение на готовност, а лявата беше елегантно протегната назад. Бавно, със стегнати мускули на краката, като териер, който наподобява донякъде булмастиф той обикаляше дървото, дебнейки с присвити очи за първото движение на „противника“. После внезапно се втурваше напред и върхът на бастуна му изчезваше в някоя дупка на маслиновото дърво. Джордж възкликваше доволно „Ха!“ и незабавно се оттегляше, преди дървото да си „отмъсти“. Забелязах, че ако забиеше „сабята си“ в някоя малка дупка, той мислеше, че това не е смъртоносна рана, а само лека драскотина. Явно се разяряваше, защото в следващия миг „повеждаше“ жесток бой на живот и смърт. Подскачайки пъргаво около дървото, той „нанасяше“ и „отклоняваше“ удари, а за да отбие „яростното нападение“ на маслиновото дърво, отскачаше със светкавична бързина, която не ми позволяваше да забележа някакви движения на „противника“. Джордж „ликвидираше“ някои маслинови дървета мигновено, със смъртоносно „намушкване“, при което „сабята“ изчезваше почти до дръжката в някоя по-голяма дупка. Няколко пъти обаче той „попадаше“ на по-силен „противник“ и водеше жесток двубой в продължение на около половин час. С мрачен израз на лицето Джордж прилагаше всичките си трикове, за да „сломи съпротивата“ на грамадното дърво и да го „убие“. След сразяването на „противника“ той грижливо избърсваше „кръвта“ от „сабята“, налагаше си шапката, вземаше книгите и продължаваше по пътечката, тананикайки със затворена уста. Винаги го оставях да се отдалечи от страх да не го засрамя, че съм наблюдавал въображаемата му битка, и после го настигах.
Джордж ме запозна с доктор Теодор Стефанидис — човекът, който изведнъж щеше да стане най-важната личност в живота ми. За мен Теодор бе един от най-забележителните хора, които съм срещал някога (и след 33 години съм на същото мнение). С пепеляворусата си коса и брада и с красивите си орлови черти на лицето той изглеждаше като гръцки бог. Тази прилика се потвърждаваше и от всестранните му знания. Освен лекар той беше и биолог (със специалност сладководна биология), поет, писател, преводач, астроном и историк, а отгоре на всичко намираше време да помага в рентгеновата лаборатория, единствена по рода си в Корфу. За първи път се срещнах с Теодор във връзка с един мой въпрос за земния паяк[20] — животинче, което бях открил наскоро — и той ми даде с известно стеснение толкова интересно обяснение, че изпаднах във възторг и от обяснението, и от самия Теодор, който се отнесе с мен като с възрастен.
Бях убеден, че след първата ни среща вероятно никога нямаше да мога да го видя, защото толкова начетен и известен човек не би имал време да се занимава с едно десетгодишно дете. На следващия ден обаче, той ми изпрати подарък — малък джобен микроскоп и бележка, с която ме канеше на гости в апартамента си в града. У тях го обсипах с вълнуващите ме въпроси, развихрих се из огромната му библиотека и гледах с часове през блестящите тръби на микроскопите в причудливите и красиви форми на езерния свят, който Теодор разкриваше като вълшебник от всяка капка кална вода. След първото си гостуване попитах нерешително мама дали мога да поканя Теодор у нас на чай.
— Защо не, миличък — каза мама, — предполагам, че говори английски.
Мама водеше безнадеждна битка с гръцкия език. Предишната сутрин тя приготвяла няколко часа много вкусна супа и след като, очарована от постиженията си, я пресипала в супник, го подала на домашната прислужница. На озадачения й поглед мама отвърнала с една от малкото гръцки думи, които бе успяла да запомни: „Ексо“, казала тя и махнала с две ръце: „Ексо“. После продължила да готви на печката, но се обърнала тъкмо когато прислужницата изливала супата в умивалника. Оттогава мама придоби, съвсем обяснимо, комплекс за малоценност по отношение на лингвистичните си способности.
Обясних с известно възмущение, че Теодор говори перфектно английски, всъщност по-добре от нас, ако изобщо може да става дума за сравнение. Успокоена, мама предложи да поканя Теодор на гости следващия четвъртък. Прекарах два мъчителни часа, докато го чаках да пристигне. Обикалях из градината, надничах час по час през живия плет и се тормозех от ужасни съмнения. Може би не е получил поканата или пък я е пъхнал в джоба си, забравил е и в момента скита замислен из южната част на острова. Или може би просто е чул какво представлява нашето семейство, и не иска да дойде.
Зарекох се, че ако е така, няма да простя лесно на семейството си. Накрая обаче той се появи — спретнат, в костюм от туид[21], с мека шапка. Крачеше между маслиновите дървета, размахваше бастун и си тананикаше. Беше преметнал през рамо колекционерската си чанта, станала неделима част от него, както ръцете и краката му.
За мое щастие Теодор бързо пожъна огромен успех сред цялото семейство. Той можеше да говори свенливо и изтънчено за митология, гръцка поезия и венецианска история с Лари, за балистика и най-добрите райони за лов на острова с Лесли, за ефикасни диети за отслабване и лекарства против акне с Маргарет и за селски ястия и криминални истории с мама. Семейството се държа към Теодор както аз, когато му ходих на гости. Той бе неизчерпаем извор на знания и без усилия, като жива енциклопедия, отговаряше на неспирната канонада от въпроси. А за да подсили доброто впечатление, добавяше по някой невероятен каламбур или остроумен анекдот за острова и обитателите му.
За мое голямо неудоволствие по едно време Лари каза, че Теодор не трябва да разпалва интереса ми към зоологията, понеже вилата вече гъмжала от всевъзможни гадни буболечки и бръмбари, които съм успявал да докопам.
— Мен това не ме безпокои — каза мама. — Бедата е, че ужасно се цапа. Вярвайте ми, Теодор, че след разходка с Роджър винаги трябва да преобличам Джери. Просто не знам какво прави с дрехите си.
Теодор — с щръкнала брада и развеселени очи възкликна тихо от удоволствие.
— Спомням си, че веднъж — каза той, като пъхна парче кекс в устата си и започна методично да го дъвче, — отивах на чай с няколко… ъъ… разбирате ли, мои приятели тук от Перама. По това време служех в армията и доста се надувах, че току-що ме бяха произвели капитан. Затова… ъъ… разбирате ли… ъъ… за да се похваля, си бях сложил униформата, идеално лъснатите ботуши и шпорите, фериботът ме закара до Перама и като вървях през една мочурлива ливада, зърнах непознато за мен растение. Отбих се да го откъсна за хербария си. Когато стъпих… разбирате ли… според мен на здрава почва, внезапно потънах до гърдите във воняща тиня. За щастие наблизо имаше едно дърво и аз… ъъ… успях да се вкопча за него и да се измъкна, но бях изцапан до кръста със зловонна черна кал. Морето беше ъъ… разбирате ли… доста близо, затова… ъъ… реших, че е по-добре да бъда мокър от чиста морска вода, отколкото изцапан с кал. Нагазих във водата и започнах да вървя насам-натам. В същото време по шосето мина автобус и щом пътниците забелязаха как газя в морето с мундир и фуражка, шофьорът спря, за да могат… ъъ… всички да видят зрелището. Те изглеждаха доста учудени, но изпаднаха в пълно недоумение, когато излязох от морето обут с ботуши и на всичкото отгоре с шпори.
Теодор изчака с тържествуващ израз на лицето смехът да утихне.
— Смятам, разбирате ли — каза той замислено и с доста сериозен тон, — че съвсем разколебах вярата им в нормалния разсъдък на армията.
Теодор спечели симпатиите на нашето семейство и после редовно ни гостуваше поне веднъж в седмицата, а понякога и по-често, ако можехме да го склоним да се откъсне от многобройните си занимания.
Ние бяхме завързали приятелство с безброй селски семейства в околността — много приказливи и гостоприемни хора, затова и най-кратката ни разходка траеше неопределено дълго. Трябваше да се отбиваме във всяка къщурка, край която минавахме, да пийнем чаша вино или да хапнем плодове в компанията на домакините и да си поприказваме с тях. Всяка такава среща ни беше от полза, защото усъвършенствахме сравнително слабите си знания по гръцки език. Скоро установихме, че сме натрупали доста опит и можем да водим сложни разговори със селските ни приятели. След това те направиха жест, с който потвърдиха, че са ни приели в своята среда: поканиха ни на сватба. Младоженката се казваше Катерина — сестра на домашната ни прислужница Мария. Катерина беше темпераментно момиче с широка искряща усмивка и кафяви очи, големи и меки като градински теменуги. Весела, игрива и сладкогласна като славей, през моминските си години тя беше пленила сърцата на младежите в цялата околност. Сега се беше спряла на Стефанос — силен и красив момък, който при появата на Катерина си глътваше езика от вълнение и поруменяваше.
Не беше трудно да разберем, че тук сватбата се празнува по всички правила на обичая. Първо направиха годежа. Отидохме с подаръците си в къщата на булката, а тя любезно ни благодари и предложи вино. Като „поразвеселиха“ порядъчно гостите, булката и младоженецът тръгнаха към бъдещия си дом начело със селския оркестър (две цигулки, флейта и китара), подел весела мелодия. Следваха гостите с разнообразни дарове в ръце. Най-големият дар бе огромен месингов двоен креват — носеха го четирима приятели на Стефанос в началото на шествието. Подире им се нижеше върволица от гости с чаршафи, калъфки за възглавници, дървен стол, тигани, големи бутилки зехтин и други неща. След като оставихме даровете в новата къщурка, пихме за здравето на младоженците, за да „внесем топлина“ в бъдещия дом. После с леко замаяни глави всички се разотидохме в очакване на следващото действие — самото сватбено тържество.
Попитахме с известно стеснение дали може да дойде и Теодор. Булката и родителите й изпаднаха във възторг от тази идея, понеже, както обясниха те с присъщото си простодушие, много малко сватби в околността можели да се похвалят с такива гости цяло английско семейство и истински доктор.
Денят на големия празник настъпи. Облякохме най-хубавите си дрехи, взехме Теодор от града и тръгнахме към родителите на Катерина. Къщата им, скрита сред маслинови дървета, гледаше към лъчезарното море. Тържеството щеше да бъде тук. Заварихме голямо оживление — също като в кошер. Някои от роднините бяха изминали на магаретата си десетки мили, за да дойдат. Около къщата седяха грохнали старци и бабички, които поглъщаха огромни количества вино и клюкарстваха непрекъснато и разпалено като свраки. За тези хора денят беше забележителен не само със сватбата, но и с това, че понеже живееха далече един от друг, вероятно за пръв път от двадесет години имаха възможност да си кажат някои новини. Свирнята беше в разгара си — цигулките виеха, китарата дрънкаше, а флейтата надаваше от време на време писклив звук, като някое изоставено кученце. По-младите гости играеха народни танци под дърветата, а наблизо на дълги шишове, четири агнета цвъртяха над огромен огън от дървени въглища.
— Аха! — каза Теодор със сияещи очи. — Това е танцът на Корфу. Той и… ъъ… мелодията са от Корфу. Според някои специалисти танцът… тоест стъпките били типични за фолклора на Крит, но лично аз мисля, че това си е… ъъ… изцяло народно изкуство от Корфу.
Девойките, облечени в яркоцветни носии, играеха красиво в полукръг, а пред тях наперен мургав момък с алена кърпичка в ръка се изпъваше, скачаше, извиваше се и приклякваше като буен петел, пред възхитената си кокоша свита. Катерина и нейните близки ни посрещнаха и ни поканиха на почетното място — разнебитена дървена маса, постлана с бяла покривка. Тук вече беше заел мястото си внушителен стар поп, който щеше да изпълни ритуала. Той беше дебел като кит, имаше снежнобели вежди, вълнести мустаци и толкова голяма брада, че от лицето му се виждаха само две бляскащи маслинено черни очи и грамаден вирнат червен нос. Като разбра, че Теодор е лекар, попът описа по най-затрогващ начин и с най-големи подробности многобройните симптоми на няколкото си болести (които го бяха споходили по божия воля) и след своя монолог гръмогласно се смя на „детинската“ диагноза на Теодор, че с по-малко вино и с повече движение страданията ще намалеят.
Лари наблюдаваше Катерина, която се беше хванала да играе. В белия тесен сатен на булчинската рокля коремът й се открояваше и изпъкваше повече от нормално.
— Тая сватба никак не е прибързана — каза Лари.
— Тихо — прошепна мама, — някой може да разбира английски.
— Любопитно е — каза Теодор, забравил строгата забележка на мама, — че при много сватби булката се намира в… ъъ… подобно положение. Селяните тук имат съвсем викториански възгледи. Ако някой момък… ъъ… сериозно ухажва някоя девойка, нито един от родителите и на двамата дори за момент не се съмнява, че той няма да се ожени за нея. Всъщност, ако той дори се опита да… ъъ… разбирате ли… да я изостави, ще си има неприятности не само със семейството на девойката, но и със своите родители. Създава се ситуация, при която всички момци в околността… ъъ… закачат ухажващия младеж, тоест вземат го на подбив и казват, че се съмняват в… ъъ… нали разбирате… в способностите му да стане баща. При това положение бедният момък се вижда принуден да… ъъ… нали разбирате… ъъ… да го докаже.
— Според мен това е много неблагоразумно — рече мама.
— Не, не — възрази Теодор с желание да поправи ненаучния подход на мама към този проблем. — Всъщност смята се, че е доста добър признак, ако булката е бременна. Това потвърждава… ъъ… нейната плодовитост.
Скоро попът прехвърли товара на огромното си тяло върху подутите си крака и се отправи към гостната. Там щеше да бъде ритуалът. Когато отчето се приготви, група младежи с шеги и смях избутаха към къщата плувналия в пот и замаян от щастие Стефанос, стегнат в тесен костюм, очевидно малък за ръста му. Няколко девойки вдигнаха глъчка и направиха същото с Катерина.
Стаята беше съвсем тясна — след като добре охраненият поп вкара там телесата си и всичките принадлежности на своята професия, едва остана място щастливата двойка да се изправи пред него. Ние трябваше да се примирим с надзъртане през вратата или през прозорците. Службата бе невероятно дълга и неразбираема за нас, макар че Теодор откъслечно превеждаше на Лари. Стори ми се, че има доста излишно и монотонно напяване, придружено от безброй прекъсвания и пръскане на гейзери от светена вода. После двама души издигнаха като ореоли над главите на Катерина и Стефанос по едно венче, докато попът продължаваше провлаченото си пеене. Накрая той постави пръстените на почернелите и загрубели от работа пръсти. Така Катерина и Стефанос бяха действително и по наше убеждение безвъзвратно венчани.
По време на ритуала цареше почти мъртва тишина, нарушавана понякога от ненадейното сънливо каканижене на някоя кокошка или от пронизителния, но незабавно спиран рев на бебе. Щом обаче свърши официалната част, веселбата се разгоря отново. Оркестърът изнамери от своя репертоар по-весели и по-живи мелодии. Отвсякъде се разнасяше смях, подмятаха се грубовати шеги. Виното бълбукаше от бутилките, а зачервените и щастливи сватбари играеха в кръг непрекъснато и непоколебимо като часовникови стрелки.
Празненството свърши късно след полунощ. Всички по-възрастни гости вече бяха си тръгнали, възседнали клепоухи магарета. Огромните огньове, по които имаше захвърлени остатъци от печените агнета, гаснеха под сивата покривка на пепелта, изпъстрена с мъждукащи въгленчета. Пихме с Катерина и Стефанос по чаша вино за изпроводяк и поехме към къщи през маслиновите горички, посребрени от луната — голяма и бяла като цвят на магнолия. Бухали си разменяха тъжни стонове и тук-там ненадейно проблясваше със смарагдовозеленото си огънче светулка. Топлият въздух бе изпълнен с дъха на отминалия слънчев ден и ухаеше на роса и на стотици дъхави треви. Развеселени и упоени от виното, ние вървяхме край грамадните прегърбени маслинови дървета, чиито стволове бяха нашарени от хладната лунна светлина, и според мен всички чувствахме, че бяхме успели да се доближим до хората от острова, че те ни бяха приели. Под спокойното лъскаво сияние на луната получихме „кръщението“ си като жители на Корфу. Красивата нощ ни подсещаше, че утрото ще бъде начало на още един лъчезарен ден. Сякаш Англия никога не бе съществувала за нас.
Заливът на маслиновите горички
Надолу от вилата, под маслиновите горички, минаваше пътят, покрит с дебел слой бял и мек като коприна прах. На около половин миля от него започваше стръмна пътечка, която излизаше на малък залив с формата на полумесец. Тесният бряг беше покрит с бял пясък. По него се издигаха големи камари изсушени водорасли, изхвърлени от зимните бури и намотани като лошо направени птичи гнезда. В двата края на залива имаше малки стръмни скали, а в подножието им — безброй скални корита, пълни с блясъка и великолепието на морския свят.
Щом разбра, че като ме държи затворен всяка сутрин във вилата, не мога да уча с необходимото внимание, Джордж въведе в действие нов метод „уроци на открито“. Пясъчният бряг и влакнестите купчини водорасли скоро се превърнаха в „знойни пустини“ и „непроходими джунгли“, които започнахме да изследваме като Марко Поло с помощта на някой инатлив рак или пясъчен скакалец[22]. Бях безкрайно очарован от тези уроци по география. Веднъж решихме да направим до самия бряг карта на света от камъни — изключително интересна задача, тъй като не беше много лесно да намерим камъни с формата на Африка, Индия или Южна Америка и понякога се налагаше да съединяваме два или три камъка. Обръщахме много внимателно избрания камък, но под него откривахме гъмжило от представители на морския свят. Това поглъщаше цялото ни внимание и ние седяхме щастливо заплеснати около четвърт час, докато Джордж се сепнеше, осъзнал, че изоставаме с картата на света.
Този малък залив стана едно от любимите ми места и почти всеки следобед, докато семейството почиваше, се спусках с Роджър през безветрените маслинови горички, трептящи от цвъртенето на цикадите. Тръгвахме по прашния път и Роджър започваше да киха безспир, понеже с огромните си лапи вдигаше прах, който му действаше като емфие. Заливът изглеждаше като видение с позлатени от следобедното слънце тихи и прозрачни води. Отначало плувахме малко в плитчините, а после всеки се заемаше с любимите си занимания.
Роджър правеше отчаяни опити да хване някоя от рибките, които припляскваха и трептяха в плитката вода. Той имаше навика да върви дебнешком, с тихо ръмжене, с наострени уши и с втренчен във водата поглед. Изведнъж си потапяше главата и се чуваше тракане на челюстите му. После се измъкваше на брега, кихаше силно и изтръскваше козината си, а въпросното попче, което се беше опитал да лапне, се отдалечаваше на няколко ярда[23], спираше до някоя подводна скала и блещейки се, кокетно въртеше опашка.
За мен в заливчето имаше такова изобилие от живи създания, че просто не знаех откъде да започна да колекционирам. Под и върху скалите се намираха като някаква усукана и сложна глазура на торта, тебеширено — белите тръбички на седящите многочетинести червеи, а в пясъка бяха набити парченца от миниатюрни маркучи. Ако човек застане и се взре, ще види, че от края на всеки „маркуч“ се показва снопче нежни мъхести, наподобяващи някакво цвете пипалца в преливащи тонове на синьо, червено и кафяво, което започва бавно да се върти в кръг. Това също бяха многочетинести червеи — според мен доста грозно име за толкова красиви същества. Понякога попадах на малките им колонии, които приличаха на градинска леха от мърдащи се цветя. Трябваше да ги приближавам безкрайно бавно и внимателно, тъй като раздвижването на водата сигнализира за опасност, и пипалцата мигновено се свиват и се скриват в тръбичката.
Тук-там по пясъчното дъно на залива растяха под формата на полумесец лентовидни лъскави черни водорасли, които приличаха на тъмни шалове от пера, забити в пясъка. Тук можеше да се намерят риби „морски игли“, които в главата поразително приличат на удължени морски кончета, но имат дълго тънко тяло. Морските игли плават прави сред водораслите и толкова приличат на тях, че трябваше да се взирам дълго, за да мога да ги разпозная.
Под скалите край брега намирах „мънистени“ анемонии, украсени като игленици с алени и сини скъпоценни камъчета, или „змиевидни“ анемонии, чиито нежни кафяви стъбълца и дълги виещи се пипалца образуваха „прически“, на които горгоната Медуза можеше само да завижда. По всяка скала имаше розови, бели или зелени корали, изящно многообразие от съвсем дребни водорасли, включително и нежни стръкчета ацетабулария. Тънките им като конец и крехки стъбълца завършваха с нещо като малък зелен слънчобран, обърнат наопаки от някакъв „подводен вятър“. Понякога намирах скала, обраснала с голяма черна морска гъба с издадени отвори, които наподобяваха миниатюрни вулкани. Гъбата може да се откъсне и да се отвори с ножче за бръснене, тъй като понякога в нея се намират интересни форми на живот, но за „отмъщение“ тя пуска слуз, която мирише отвратително на развален чесън, и трябва да минат часове, докато изветрее.
Намирах непознати миди и охлюви, пръснати по брега и в скалните езерца, и прибавях находките си към моята колекция. Удоволствие ми доставяха не само красивите форми на мидите и охлювите, но и необикновените им имена. Стана ми приятно, като разбрах, че почти кръглият бял конусовиден охлюв се нарича „китайска шапчица“. Имаше мида „ноев ковчег“: разделени, двете й черупки наистина приличаха (с малко въображение) на два миниатюрни ковчега. Имаше и други раковини, усукани и заострени като бивник на нарвал или изпъстрени със зигзагообразни шарки в алено, черно или синьо. Под няколко големи скали намирах миди, които на върха на черупката си имаха странен отвор за дишане, наподобяващ ключалка. При повече късмет можеше да се открие сплеснат охлюв: от външната страна черупката му е с дупчици, но като я отвориш и махнеш законния й обитател, цялата й вътрешна страна засиява с вълшебната красота на седефените цветове на залеза. Тогава нямах аквариуми и бях принуден да си направя скално езерце в единия край на залива с дължина около осем и широчина четири фута, където слагах различните си трофеи. Така бях почти сигурен, че ще ги намеря на другия ден.
Точно в този залив хванах първия си рак „морски паяк“, който щях да отмина спокойно, вземайки го за камък, покрит с водорасли, ако не беше направил едно непредпазливо движение. Тялото му наподобяваше малка сплескана круша, а заостреният му край бе украсен с много шипчета, които образуваха две рогообразни издатини над очите. Краката и щипците му бяха дълги, нежни и тънички. Най-много ме учудиха гърбът и крачката му. Бяха „облечени“ в „костюм“ от мънички, сякаш израснали от черупката му водорасли. Запленен от това необикновено същество, аз го пренесох победоносно до скалното си езерце и го оставих там. Докато го носех, изтрих доста голяма част от водорасловия му костюм, защото трябваше да го държа здраво. Ракът започна да прави отчаяни опити да избяга. Поставих го в плитката бистра вода, легнах по корем и започнах да го наблюдавам. Изправен на крачка като паяк, той бързо избяга на около фут от мястото, където го бях оставил, и „замръзна“. Дълго време стоя така и тъкмо бях решил, че ще остане неподвижен до обяд, когато той, съвзел се от изненадата при улавянето му, внезапно протегна дългата си нежна щипка, много изящно, почти срамежливо откъсна мъничко парче водорасло, поникнало върху близкия камък, сложи го в беззъбата си уста и започна да дъвче. Отначало помислих, че се храни, но скоро разбрах грешката си. С недодялана грация той протегна щипката над гърба си, потърси нещо пипнешком и после постави мъничкото водорасло върху черупката си. Предположих, че бе мокрил водораслото със слюнка или нещо подобно, за да може да го залепи на гърба си. После бавно обиколи езерцето и събра разнообразни водорасли с усърдното себеотрицание на професионален ботаник в неизследвана джунгла. След около час гърбът му бе покрит с такъв гъст слой растителност, че ако застанеше неподвижен и за момент откъснех поглед от него, нямаше да мога да го открия.
Заинтригуван от тази хитра маскировка, внимателно започнах да търся из залива и намерих друг морски паяк. За него построих специално малко езерце с пясъчно дъно без никакви водорасли. Оставих го тук и той се настани доста удобно. На следващия ден дойдох с четка за нокти, която за голямо съжаление била, както се оказа, на Лари. Вдигнах нещастния морски паяк и го трих енергично до тогава, докато по краката и гърба му не остана дори следа от водорасли. След това пуснах в езерцето най-различни неща: няколко миди, парчета от корал, малки морски анемонии и дребни парченца стъкло от бутилки, които морето бе изгладило така, че приличаха на матирани скъпоценни камъни. После седнах и започнах да наблюдавам.
Морският паяк стоя неподвижен няколко минути, явно за да се съвземе от унижението, на което го бях подложил с четката за нокти. После вдигна двете щипки над главата си и започна най-внимателно да опипва гърба си, сякаш не можеше да повярва, че го е сполетяла такава зла участ, и с явна надежда в някакво чудо — че е останало поне едно късче от водораслите. Но аз си бях свършил работата добре, гърбът му бе съвсем излъскан. Ракът направи няколко нерешителни крачки, седна и се цупи половин час. После превъзмогна мрачното си настроение, отиде до края на езерцето и опита да се набута в един подмол. Той не помръдна, отчаян и замислен върху загубата на своята маскировка, докато стана време да си вървя.
На следващата сутрин дойдох много рано и за моя радост видях, че ракът морски паяк бе поработил в мое отсъствие. Черупката му бе накичена с много от нещата, които бях оставил. Изглеждаше издокаран, готов за карнавал. По гърба му имаше раирани миди и парченца корали, а върху главата си беше закрепил като елегантно боне с панделки две мъхести анемонии. Гледах го как пълзи по пясъка, и си мислех, че сега съвсем лесно се забелязва, но за моя голяма изненада, щом отиде и се настани в любимия си подмол, той се превърна в купчинка мидени и коралови парчета с няколко анемонии върху тях.
Вляво от малкия залив, на около четвърт миля от брега, се намираше остров Пондикониси, или Мишият остров. Имаше форма на равнобедрен триъгълник. Гъста растителност от стари кипарисови дървета и олеандрови храсти ограждаше малка снежнобяла църква и няколко къщички около нея. На острова живееше възрастен и отвратителен монах с дълго черно расо и килимявка. Изглежда, неговата житейска мисия се свеждаше до това да бие камбаната на малката като кибритена кутийка църква и от време на време привечер да отива, бавно гребейки с лодка, до един съседен нос в залива, където имаше женско манастирче с три престарели монахини. Там калугерът си пийваше узо и чашка кафе, навярно обсъждаше греховете в съвременния свят и после, на залез, когато слънцето превръщаше тихите води около острова в многобагрена копринена плащеница, поемаше обратния път като гърбав черен гарван в скърцащата и пропускаща вода лодка.
Открила, че постоянните слънчеви бани възпаляват младежките й пъпки, Марго сега реши да опита друго лекарство на майката природа — къпане в морето. Всяка сутрин тя ставаше към пет и половина, измъкваше ме от леглото и заедно отивахме на брега, гмуркахме се във все още хладната вода и плувахме бавно и отпуснато до Пондикониси. Тук Марго се просваше на някоя скала, а аз се лутах щастлив из скалните езерца край брега. За съжаление посещенията ни на острова, изглежда, действаха зле на монаха, понеже той слизаше с тропот по дългата каменна стълба на църквата, размахваше юмрук към Марго и хокаше на неразбираем гръцки език от глъбините на дългата си рошава брада. Сестра ми винаги го посрещаше с лъчезарна усмивка и весело му махваше с ръка, което почти го докарваше до апоплектична ярост. С развятото и шумящо черно расо той започваше да трополи напред-назад, вдигаше нагоре към небето мръсния си треперещ пръст, а с другата ръка сочеше Марго. Това се повтаряше многократно и аз успях да запаметя няколко предпочитани израза на монаха, който нямаше особено богат речник. Когато помолих приятеля си Филимон да ми ги преведе, той едва не припадна от смях и хълцане. Накрая разбрах, че монахът имал няколко обидни израза за Марго, най-умереният, от които бе „бяла вещица“.
Когато разправих това на мама, за моя изненада тя доста се разстрои.
— На всяка цена трябва да се оплачем някъде каза тя. — В англиканската църква никой не може да си позволи такова държане.
Накрая обаче цялата тази работа се превърна в нещо като игра. Когато Марго и аз ходехме на острова, носехме малко цигари за монаха. Той се спускаше по каменните стъпала и ни заплашваше с юмрук и божия гняв. После с чувство на изпълнен дълг си запретваше расото, сядаше на оградата и в много добро настроение пушеше от нашите цигари. Понякога дори отскачаше до църквата и ни носеше шепа смокини или млечни бадеми.
Между Пондикониси и любимия ми залив се простираха цяла редица рифове. Повечето бяха плоски, някои — големи колкото маса, а други — колкото малка градина. Издигаха се около два инча над повърхността на водата, затова ако се качиш и се изправиш на тях, отдалече изглежда, като че ходиш по морето. От доста време имах желание да изследвам тези рифове, осеяни с дребни морски животни, които не се намираха в плитките води на залива, но срещнах непреодолими пречки, защото не можех да занеса там съоръженията си. Направих опит да преплувам до един риф с два големи буркана от сладко, провесени с въженце на шията ми, и със сак в ръка, но по средата на пътя бурканите внезапно и зловещо се напълниха с вода и ме повлякоха надолу. Минаха няколко секунди, докато успея да се освободя от тях и да изплувам, задъхан и нагълтал вода, а в това време бурканите ми се люшкаха и проблясваха на един клафтер[24] от мен, безвъзвратно загубени, като че бяха на Луната.
Един горещ следобед търсех под камъните в залива някое от дългите многоцветни плоски червейчета, които се намираха из тези места. Погълнат от тази работа, не бях чул кога една лодка се бе врязала в пясъчния бряг до мен. На кърмата стоеше младеж, облегнат на единственото гребло (тукашните рибари използваха само едно гребло за тласкане на лодката като с рибешка опашка), с тъмен, почти черен загар, черна къдрава коса и черни лъщящи очи, а зъбите му блестяха на тъмното лице с удивителна белота.
— Ясу — каза той. — Твое здраве.
Отвърнах на поздрава и се загледах в младежа, който пъргаво скочи от лодката и здраво закачи малка ръждясала котва зад два реда съхнещи водорасли. Беше облечен само с една парцалива фланелка и избелели от слънцето панталони. Дойде, дружелюбно клекна до мен и извади от джоба си тенекиена кутия с тютюн и цигарени книжки.
— Днес е горещо — каза младежът и направи гримаса.
Широките му загрубели пръсти ловко свиха цигара. Сложи я в устата си и я запали с голяма тенекиена запалка. Пое дълбоко цигарения дим, въздъхна и като ми даде знак с вежди, полюбопитства:
— Ти от ония чужденци ли си, дето живеят горе на хълма?
Вече можех да говоря гръцки сравнително добре и потвърдих, че съм от тях.
— А другите? — попита той. — Кои са другите във вилата?
Своевременно бях разбрал, че хората от Корфу, особено селяните, изгаряха от желание да научат всичко за нас и в замяна на това бяха готови да споделят най-интимните подробности от личния си живот. Обясних, че другите са майка ми, двамата ми братя и сестра ми. Той кимна сериозно, като че тези сведения бяха изключително важни за него.
— А баща ти? — продължи той. — Къде е баща ти?
Обясних, че е починал.
— Горкият — изрази съчувствие младежът. — И нещастната ти майка се грижи за четири деца?
Той печално въздъхна при тази потресаваща мисъл, но после си възвърна доброто настроение.
— Няма как — каза философски той, — това е животът. Какво търсиш под тия камъни?
Вложих всичкото си старание да му обясня, въпреки че никога не успявах да накарам селяните да ме разберат защо толкова се интересувам от най-разнообразни животинки, някои — противни, други съвсем незначителни, а нито една от тях не можеше да се яде.
— Как се казваш? — попита ме момъкът.
Обясних, че името ми е Джералд, което на гръцки език е най-близко до Герасимос. И допълних, че моите приятели ме наричат Джери.
— Аз се казвам Таки — каза той. — Таки Танатос. Живея в Беницис.
Попитах го защо е дошъл чак тук, толкова далече от селото. Той вдигна рамене.
— Идвам от Беницис и пътьом ловя риба. После ям, спя и щом се стъмни, запалвам светлините, тръгвам за Беницис и пак ловя риба.
Наострих уши — неотдавна на връщане от града спряхме на шосето до пътечката за вилата и ни направи впечатление една лодка с голяма петролна лампа на носа. Рибарят гребеше бавно в тъмните плитки води, лампата осветяваше голяма площ от морското дъно и се виждаха ясно рифовете — лимоненозелени, розови, жълти и кафяви. Реших, че това е очарователно преживяване, но не познавах никакъв рибар. Започнах да гледам на Таки с известна надежда.
Веднага се заинтересувах кога смята да тръгне на риболов и дали ще обикаля рифовете между залива и Пондикониси.
— Тръгвам към десет — каза той. — Греба около острова и после поемам към Беницис.
Попитах дали може да ме вземе със себе си и му обясних, че там има много чудновати животинки, които не мога да уловя без лодка.
— Защо не? Ще те чакам пред Менелаос. Ела в десет часа. Ще те разведа около рифовете и ще те върна при Менелаос, преди да се прибера в Беницис.
Уверих го с възторг, че ще бъда там в десет. После набързо събрах сака и бурканите си, свирнах на Роджър и светкавично си тръгнах, защото ме бе страх Таки да не промени решението си. След като се отдалечих достатъчно, забавих ход и се замислих как да убедя семейството, по-конкретно мама, да ме пусне на разходка в морето в десет часа през нощта.
Мама много се безпокоеше, че отказвам да почивам следобед през най-голямата горещина. Бях се опитал да й обясня, че това е най-подходящото време за ловене на насекоми и други дребни животни, но безрезултатно. Затова вечер, тъкмо когато ставаше нещо интересно (например словесен двубой между Лари и Лесли), мама казваше:
— Време е да си лягаш, миличък. Не забравяй, че не си почивал следобед!
Стори ми се, че в това се крие решението на проблема ми за нощния риболов. Беше още три часа и знаех, че всички се бяха излегнали при добре затворени капаци на прозорците. Едва към пет и половина се събуждаха и започваха да си бръщолевят сънено като упоени от слънцето мухи.
Хукнах към вилата. Когато наближих на около сто ярда, свалих ризата си и увих в нея бурканите, за да не дрънкат. Под заплаха от смъртно наказание предупредих Роджър да не издава никакъв звук. Влязохме на пръсти и се вмъкнахме като сенки в спалнята ми. Роджър легна задъхан на пода, наблюдавайки ме с изненада: аз свалих всичките си дрехи и се хвърлих в леглото. Той никак не одобри това несвойствено за мен поведение. Според него аз се канех да проспя целия следобед, през който ни очакваха вълнуващи приключения, и изскимтя изпитателно, но аз така свирепо му изшътках, че ушите му клюмнаха. Роджър подви късичката си опашка и се сви с печална въздишка под леглото. Взех книга и се помъчих да чета. С полузатворени капаци на прозорците стаята изглеждаше като хладен зелен аквариум, но в действителност въздухът беше неподвижен и горещ. По гърдите ми се стичаха вадички пот. Неспокойно се въртях във вече мокрия чаршаф и се чудех какво чак толкова намираха другите в следобедната почивка? С какво ги съблазняваше? За мен бе пълна загадка, как успяваха да заспиват по това време? В този момент съм потънал в забрава.
Събудих се в пет и половина и още сънен излязох, залитайки, на верандата, където семейството пиеше чай.
— За бога! — извика мама. — Да не би да си спал?
С най-голямо безразличие отвърнах, че за мен почивката този следобед е била полезна.
— Да не би да си неразположен, миличък? — попита загрижено тя.
— Не — отговорих аз и потвърдих, че се чувствам чудесно. Казах, че съм решил да си почина следобед, за да се подготвя за вечерта.
— Защо, какво ще правиш, миличък?
Съвсем равнодушно обясних, че в десет часа ще ходя с един рибар на нощен риболов, защото някои животни излизат вечер и мога да ги уловя само тогава.
— Надявам се, че не си решил — каза Лари със зловещ глас, — да докараш в стаите ни октоподи и едри змиорки. Я не го пускай, мамо. Няма да усетим как цялата вила ще замирише като Гримзби[25].
Отвърнах доста разгорещено, че нямам намерение да нося животните си във вилата, а ще ги пусна направо в моето специално скално езерце.
— Десет часа е доста късно, миличък. Кога ще се върнеш? — попита мама.
Излъгах нагло, че мисля да се върна към единадесет.
— Добре, но да си облечеш дебели дрехи — каза мама с неизменното си убеждение, че колкото и да са топли нощите, аз неизбежно ще хвана двойна пневмония, ако не нося пуловер.
Послушно обещах да изпълня заръката, изпих си чая и изпълнен с вълнение и задоволство, прекарах близо час в подреждането на колекционерските си принадлежности. Приготвих мрежичката с дългата дръжка, бамбуковата пръчка с трите телени кукички за придърпване на интересни туфи от водорасли, осем буркана от сладко с големи гърла и няколко тенекиени кутии за раците и мидите. Сигурен, че съм извън полезрението на мама, си сложих банските гащета и скрих един пешкир на дъното на чантата, защото бях убеден, че ще се наложи да се гмуркам за някои животни. Ако мама ме зърнеше, опасенията й за двойната пневмония щяха да я накарат съвсем да си глътне езика.
В десет без четвърт метнах чантата си на гръб и с фенерче в ръка тръгнах през маслиновите горички. В светлото звездно небе грееше избледнелият сърп на луната. Женски светулки блещукаха като смарагди около корените на маслиновите дървета, а от сенките чувах бухали.
Таки ме чакаше: беше се облегнал на лодката и пушеше. Петролната лампа гореше — ядосано съскаше, миришеше силно на чесън и хвърляше ярък кръг бяла светлина в плитката вода край брега. Наоколо се бяха насъбрали безброй животинки. От подмолите бяха излезли риби — попчета и морски кучета, които се мъдреха нацупени върху покритите с водорасли подводни камъни, преглъщайки в очакване като театрална публика, преди да се вдигне завесата. Раци морски паяци пробягваха напред-назад, спираха от време на време, галантно откъсваха някое водорасло и внимателно го слагаха в устата си. Навсякъде се мотаеха раци пустинници, които се бяха настанили в охлювни черупки.
Подредих колекционерските си принадлежности на дъното на лодката, седнах и въздъхнах от задоволство. Таки избута лодката и я подкара с греблото през плитката вода, между лентовидните водорасли, които шумоляха и си шушнеха край нас. Щом стигнахме до по-дълбокото, той стана, за да гребе прав. Движехме се много бавно и Таки беше вперил поглед в ореола, който осветяваше морското дъно в радиус от около дванадесет фута. Греблото мелодично скърцаше и той си тананикаше със затворена уста. В лодката имаше осемфутов шиш за риболов, който завършваше с пет жестоко заострени зъбеца. На носа на лодката забелязах малко шишенце зехтин крайно необходима принадлежност за рибаря, защото при слаб вятър поръсването на водата със зехтин има магически успокоителен ефект върху надиплената морска повърхност. Бавно, но неотклонно се промъквахме към черния триъгълен силует на Пондикониси, където бяха рифовете. Когато наближихме, Таки спря да гребе и ме погледна.
— Тук ще се завъртим за пет минути да хвана някоя и друга риба. После ще те заведа да уловиш твоите животинки.
С удоволствие се съгласих, понеже горях от нетърпение да видя как лови риба с дългия шиш. Промъкнахме се съвсем бавно край големия риф. Осветените подводни скали, покрити с розови и лилави водорасли, приличаха на чудновати пухкави дъбове. Втренчен във водата, аз се чувствах като керкенез, който с разперени криле се носи плавно над многоцветната гора.
Внезапно Таки престана да гребе и тихо потопи греблото, за да спре лодката. Когато взе шиша, тя бе почти неподвижна.
— Виж — каза той, като сочеше пясъчното дъно под огромна крепост от подводни скали, — морски скорпион.
Отначало не можех да видя нищо, после изведнъж съзрях дълга около два фута риба с грамаден филигран от остри шипове по дължината на гърба й, наподобяващи драконов гребен, и с огромни перки като крила на буревестник. Тя имаше страхотно широка глава със златисти очи и нацупена уста. Но най-удивителното нещо бе цветът й: богата гама от нюанси на червено — от алено до винено, тук-там с бели петънца и точки. Легнала на пясъка, с ярката си украса тя изглеждаше много самоуверена и страшна.
— Добра е за ядене — прошепна Таки за моя изненада, понеже рибата очевидно беше отровна.
Той бавно и предпазливо спусна шиша във водата, като движеше острието му инч по инч към рибата. Само сърдитото съскане на лампата нарушаваше тишината. Острието се приближаваше бавно, но неотклонно към целта. Притаих дъх. Нима огромната риба не забелязваше с пъстрите си златисти очи приближаващата я опасност? Само едно внезапно пляскане на опашката и от нея нямаше да остане следа, освен облак от пясък. Но рибата лежеше невъзмутимо и преглъщаше методично и наперено. Когато шишът стигна на фут от нея, Таки спря. Видях го как внимателно хвана дръжката по-нагоре. За секунда, въпреки че на мен ми се стори безкрайно дълго, той замръзна на мястото си. После изведнъж толкова бързо, че не успях да проследя движението му, той умело заби петте зъбеца на шиша в задната частна голямата й глава. Образува се водовъртеж от пясък и кръв. Рибата се мяташе и се гърчеше, извърташе тялото си така, че удряше шиша с гръбните си шипове, но напразно — Таки бе забил зъбците съвсем точно и изкусно, с много бързи движения изтегли шиша и вкара рибата — пляскаща и гърчеща се в лодката. Приближих се да му помогна да я измъкне от зъбците, но той сурово ме отблъсна:
— Пази се, морският скорпион е лоша риба!
Гледах го как изтегля рибата от шиша с широкия край на греблото, а тя дори и след смъртта си продължаваше да се гърчи и да пляска, правейки опити да пробие с шиповете си лодката от вътрешната страна.
— Виж, виж! — каза Таки. — Разбра ли сега защо я наричаме скорпион? Ако те намушка с тия шипове, свети Спиридон да ти е на помощ, ще примреш от болка и трябва да отидеш веднага в болница!
С греблото и шиша той сръчно вдигна рибата скорпион и я пусна в празна газена тенекия, където не можеше вече да прави пакости. Исках да разбера как я ядат, щом е отровна.
— А, само шиповете са отровни. Те се изрязват, а месото е сладко като мед. Ще ти я дам да си я занесеш вкъщи.
Той отново хвана греблата и лодката пое със скърцане покрай рифа. Тук морското дъно бе пясъчно, имаше само няколко купчинки млади лентовидни водорасли. След малко Таки спря да гребе, задържа лодката, докато спре, и хвана шиша.
— Виж — каза той. — Октопод.
От вълнение ме присви стомах, тъй като бях виждал само сушени октоподи по магазините в града и знаех, че никак не приличат на живите. Взирах се напрегнато, но на дъното не се забелязваха никакви признаци на живот.
— Там, там — Таки ми сочеше с шиша, спускайки го плавно във водата. — Къде зяпаш? Там, там. Виж, почти го докосвам.
Пак не виждах нищо. Таки спусна шиша на още един фут.
— Сега виждаш ли го, глупчо? — усмихна се той под мустак. — Точно при края на зъбците.
Изведнъж съзрях октопода. През цялото време бях гледал натам, но той — сив като пясъка, се сливаше с морското дъно. Лежеше в гнездо от пипала и оттам сякаш две невинни човешки очи отчаяно ни гледаха.
— Голям е — каза Таки.
Той премести полека шиша в ръката си, но движението се оказа непредпазливо. Цветът на октопода се смени — от бозав, жълто-червеникав стана зелен — тревожен, като зеления цвят на дъгата. Той изхвърли струя вода и във вихрушка от пясък се „изстреля“ от морското дъно.
Пипалата му се мотаеха след тялото. Изглеждаше като балон, отнесен от вятъра.
— Ах, гамото! — изруга Таки.
Той хвърли шиша, хвана греблото и бързо загреба подир октопода. Очевидно животното имаше трогателна вяра в естествената си маскировка, понеже пак беше легнало на морското дъно, на около 35 фута от предишното си място.
Таки отново намали скоростта на лодката и внимателно спусна шиша във водата. Този път не рискува и не допусна непредпазливи движения. Когато зъбците стигнаха на един фут от октопода, той стисна пръта по-здраво и го заби право в целта. В миг сребристият пясък като че изригна и закипя от ударите на пипалата на октопода, които шибаха, гърчеха се и се увиваха около шиша. От тялото му бликна защитна течност, увисна като трептяща завеса от черна дантела във водата и започна да се разстила по пясъка на валма, като пушек. Сега Таки хихикаше от удоволствие. Той бързо издърпа пръта, но когато вкарваше октопода в лодката, две от пипалата му се вкопчиха в нея и залепнаха за едната й страна. Таки го дръпна рязко и откачи пипалата му шумно като при отлепване на лейкопласт, но хиляда пъти по-силно. После бързо сграбчи кръглото лигаво тяло и ловко го извади от зъбците. За мое учудване той вдигна тази гърчеща се маса и я приближи към лицето си — пипалата започнаха да се увиват около челото, бузите и врата му, а смукалата оставяха бели отпечатъци по тъмната му кожа.
Таки внимателно се вгледа в октопода и внезапно заби зъбите си в него — леко щракна като териер, който пречупва гръбнака на плъх. Пипалата веднага се отлепиха и се отпуснаха безжизнени. Само краищата им едвам помръдваха и се извиваха. Очевидно той бе прехапал жизненоважен център от нервната система на животното. Таки хвърли октопода в тенекиената кутия при рибата скорпион, плю, гребна шепа морска вода и изплакна устата си.
— Ти ми донесе сполука — каза той, като се усмихваше и бършеше устата си. — Рядко попадам на октопод и морски скорпион.
След това обаче сполуката явно изостави Таки, защото не хванахме нищо друго, въпреки че обиколихме рифовете няколко пъти. Наистина, видяхме главата на морена, която прилича на глава на малко куче. Тя се додаваше от един подмол в рифа с изключително зловещ вид, но когато Таки спусна шиша, морената се оттегли в дълбините на рифа с грациозно движение, много спокойно и достолепно и повече не я видяхме. Лично аз тайно се радвах, защото предполагах, че е била дълга около шест фута, и борбата с подобна морена в слабо осветената лодка би било преживяване, без което спокойно можеше да мине дори такъв всеотдаен природолюбител като мен.
— Е, няма значение — примири се Таки философски. — Сега да идем за твоя риболов.
Той ме закара до най-големия риф и ме стовари с всичките ми принадлежности на плоската му повърхност. Тръгнах дебнешком по края на рифа със сака в ръка, докато Таки гребеше на около шест фута зад мен и осветяваше стаената красота на скалите. Имаше толкова много животинки, че изпаднах в отчаяние от невъзможността да хвана всичките: грациозни морски кучета, украсени със златисто и алено; мънички колкото половин кибритена клечка рибки с несъразмерно големи черни очи и с червени люспи като цвета на пощенска кутия[26], други рибки със същата големина бяха оцветени в комбинация на тъмно пруско синьо и бледо сиво-синьо; кървавочервени или нежновиолетови морски звезди, чиито нежни иглообразни дълги пипала вечно се навиваха и се развиваха — трябваше да ги ловя съвсем внимателно със сака, защото при най-малкото разтърсване те разтваряха всичките си пипала с лекомислена щедрост; миди, на които половината долна страна беше с такъв тънък ръб от черупката, че създаваше известна илюзия за торбест, безформен домашен чехъл, за подут крак; охлюви: някои бяха бели като сняг, с нежни ивици, а други — бледокремави, с много морави петна. Видях новородена сепия, голяма колкото кибритена кутийка, и едва не паднах от ръба на рифа в стремежа си да я хвана, но за мое дълбоко разочарование тя избяга. Само след половинчасова работа установих, че бурканите, тенекиените и, картонените ми кутии бяха натъпкани догоре с животинки. За съжаление трябваше да привършвам.
Развеселен, Таки ме закара с лодката до любимия ми залив. Беше му забавно да ме наблюдава, докато внимателно изпразвах бурканите с животните в моето скално езерце. После ме откара обратно до кея под Менелаос. Тук той прекара едно въженце през хрилете на вече мъртвата риба скорпион и ми я подаде.
— Кажи на майка си — заръча той, — да я сготви с люти червени чушки, олио, картофи и тиквички. Става много вкусно.
Благодарих му за подаръка и за търпението, което бе проявил към мен.
— Ела пак на риба — каза той. — Ще бъда тук другата седмица. Може би в сряда или в четвъртък. Щом дойда, ще ти се обадя.
Благодарих и му казах, че ще го чакам. Таки отблъсна лодката и почна да я тика с веслото през плитчините по посока на Беницис.
Извиках му:
— Бъди щастлив!
— Пасто кало — отвърна той. — По живо, по здраво!
Уморен, с натежали крака се заизкачвах по хълма. С ужас установих, че е два и половина часа, и си представих как мама си мисли, че или съм се удавил, или ме е изяла акула, или ме е сполетяло друго подобно нещастие. Все пак се надявах да я успокоя с морския скорпион.
Миртовите гори
Маслиновата горичка оредяваше на около половин миля северно от вилата и започваше огромна равнина — 50–60 акра[27]. Тук растеше просторна зелена гора от миртови храсти, която се редуваше със сухи каменисти пасища, украсени с чудноватите, наподобяващи големи свещници магарешки бодили. Това беше един от любимите ми ловни райони, защото имаше забележително много насекоми.
Ние с Роджър обичахме да присядаме под благоуханната сянка на миртовите храсти и да наблюдаваме шествието на животинките, които минаваха край нас. В определени часове на деня клоните бяха оживени като главна улица.
Миртовите храсти бяха пълни с богомолки, които се люлееха на дългите си задни крачка, лукаво прибрали предните като за лицемерна молитва. Те бяха дълги около три инча, имаха яркозелени крилца, малки заострени лица и издути сламено жълти очи, които се въртяха насам-натам, за да не изпуснат нищо — като мършави, озлобени стари моми на коктейл. Ако някоя бяла зелева пеперуда или седефка кацнеше на лъскавите миртови листа, богомолките се приближаваха най-внимателно, като се движеха почти незабележимо, и се спираха от време навреме да се полюшнат напред-назад на крачката си, сякаш умоляваха пеперудата да повярва, че те всъщност са само подухвани от вятъра листа.
Веднъж наблюдавах как една богомолка издебна пеперуда лястовича опашка, която леко трепкаше с крилца, и се хвърли върху нея. В последния миг обаче стъпи накриво и вместо да хване тялото на пеперудата, успя да докопа едното й крило. Пеперудата се сепна и така енергично размаха крила, че успя да повдигне предницата на богомолката. Като махна още няколко пъти с крила, за разочарование на богомолката, лястовичата опашка излетя наклонена на една страна — голяма част от едното й крило липсваше. Богомолката дълбокомислено изяде парчето крило, което бе задържала с ноктите си.
Под разхвърляните по земята камъни, сред магарешките бодили живееше учудващо многообразие от животинки, въпреки че почвата бе изсъхнала от слънцето и беше твърда като скала — достатъчно гореща, за да опечеш яйце. Тук живееше дребно създание, при вида на което винаги ме полазваха тръпки — плоска скрипя, дълга около два инча, чиито заострени тънички крачка приличаха на ресни от двете страни на тялото й. Тя бе толкова плоска, че можеше да се вмъкне в най-тясната цепнатина, и се движеше с огромна скорост — като че се плъзгаше по земята, плавно и бързо, както плоско речно камъче се пързаля по лед.
Между камъните зееха дупки в твърдата почва. Отвътре имаха нещо като копринена подплата, а около отвора им, голям колкото половин крона[28] или малко повече, в кръг до три и половина инча бе разстлана паяжина. Това бяха леговищата на тарантулите — огромни отровни паяци с шоколаден цвят на сиво-бежови и светло кафяви петна. С разпънати крака те достигаха размерите на кафеена чинийка, а тялото им бе колкото орех. Тарантулите са изключително силни паяци, бързи и жестоки при нападение на жертвата и със забележителен рефлекс на злоба. Ходят на лов предимно нощем, но понякога и през деня пълзят бързо с дългите си крака из магарешките бодили и търсят плячка. Щом видят човек, обикновено бягат и се крият в миртите, но веднъж видях една тарантула така захласната, че успях да се приближа до нея.
Тя се намираше на около шест — седем фута от дупката си. Беше се изкачила докъм средата на един магарешки бодил, махаше с предните си крачка и се озърташе. Много ми напомняше ловец, изкачил се на някое дърво, за да види дали има наоколо дивеч. Паякът стоя така още около пет минути, а аз приклекнах, без да отделям очи от него. Той се смъкна предпазливо на земята и решително се насочи към нещо, което изглежда беше забелязал от наблюдателницата си. След като се огледах внимателно, не открих никакъв признак на живот и изобщо не можех да си представя, че зрението на тарантулите е чак толкова силно. Тя продължи да напредва настойчиво, докато стигна до голяма туфа тънка трепетлива трева, чиито семена приличат на малки бели кифлички. Приближих се и изведнъж разбрах крайната цел на тарантулата — в нежната трева имаше гнездо на чучулига, а в него четири яйца. От едното току-що се беше излюпил мъничкият розов мъхест потомък и още немощно се бореше с остатъците от черупката.
Преди да успея да направя нещо, за да го спася, тарантулата вече беше прекрачила в гнездото. Изправи се за миг, чудовищна и ужасна, после бързо притегли треперещото пиленце към себе си и заби дългите си извити челюсти в гърба му. Пиленцето издаде два тихи, едва доловими писъка и широко отвори човката си от краткия гърч в косматата прегръдка на паяка. Отровата подейства моментално — то се изпъна за момент и после увисна безжизнено. Паякът почака неподвижен, докато се увери, че отровата е свършила работата си, после се обърна и се измъкна с увисналото пиленце в уста. Приличаше на някакво странно дългокрако ловно куче, което носи първата си за сезона птица. Без да спре, той стигна бързо до дупката си и се вмъкна в нея с безжизненото затрогващо телце на новоизлюпеното.
Тази случка ме смая по две причини: първо, не можех да си представя, че тарантулите нападат жертва, голяма колкото пиленце, и второ, не можех да си обясня как паякът бе разбрал, че гнездото се намира там — а той явно знаеше, защото отиде без колебание право там. Разстоянието от магарешкия бодил до гнездото беше около 35 фута — измерих го с крачки и бях уверен, че няма паяк с толкова силно зрение, за да забележи от това разстояние едно така добре прикрито гнездо и новоизлюпеното в него. Оставаше само обонянието. Знаех, че животните усещат и най-тънката миризма, която нашите нечувствителни ноздри не могат да доловят, но в един съвсем безветрен тих ден е необходимо изключително обоняние, за да се определи от 35 фута точното местонахождение на новоизлюпената чучулига. Единственото логично обяснение бе, че паякът бе открил гнездото по време на обиколките си и постоянно е проверявал дали са се излюпили малките. Но и това не ме задоволи, понеже предполагаше мисловна способност у един паяк, нещо, което е абсолютно невъзможно. Дори „оракулът“ ми, Теодор, не можа да даде задоволителен отговор на тази загадка. Знаех със сигурност само едно — тази двойка чучулиги не успя да отгледа нито една рожба през цялата година.
В миртовите гори много ме заинтригуваха ларвите на мравколъвите. Тези насекоми имат различни размери и в повечето случаи — доста невзрачен цвят. Приличат на извънредно немарливи и налудничави водни кончета. Крилата им са съвсем несъразмерни с тялото. Насекомото ги размахва с всички сили и с такова отчаяние, като че се страхува да не си разбие главата в земята. Това са кротки животинки, които по цял ден си бръмчат и не причиняват никому вреда. Но за ларвите им не може да се каже същото. За сухите пясъчни места из миртовите гори, те са като хищните ларви на водните кончета за езерата. Единственият признак за наличието на ларви на мравколъви са странните конусовидни вдлъбнатини в местата с мека и песъчлива почва. Когато видях тези форми за пръв път, бях много озадачен кой ги е правил. Питах се дали не са ги дълбали мишки, за да търсят корени или нещо подобно. Но знаех, че в основата на всяка такава вдлъбнатина се крие нейният „архитект“, който винаги е нащрек и чака жертвата си, зарит в пясъка на тази опасна клопка. Веднъж гледах как действа един от тия конуси и разбрах, че това е не само гнездо за ларвата на мравколъва, но и чудовищен капан. По пясъка пробягваха малки, работливи черни мравки (винаги си представях, че си тананикат със затворена уста, докато се трудят) или големи, червени и самотни мравки, които кой знае защо се щураха в околността, насочили коремчетата си към небето като противовъздушни оръдия. Щом някоя мравка преминеше ръба на една от малките вдлъбнатини, склоновете започваха да се движат надолу като сипеи и жертвата неминуемо се свличаше на дъното. После тя се обръщаше и се мъчеше да се изкачи, но пръстта или пясъкът започваше да се стича като малка лавина под краката й. Свличането на тази „лавина“ към дъното беше сигнал за ларвата да започне да действа. Мравката изведнъж попадаше под силен „картечен огън“ от пясък или пръст, който ларвата изхвърляше с главата си от дъното на вдлъбнатината, и то с невероятна скорост. От движещата се под краката й почва и бомбардировките с пръст или пясък мравката изгубваше равновесие и позорно се търкулваше на дъното. Със светкавична бързина от пясъка се появяваше главата на ларвата, сплесната като глава на мравка, но с две огромни, извити като сърп челюсти. Те потъваха в тялото на нещастната жертва и ларвата се скриваше отново в пясъка, повличайки ритащата и бореща се мравка в гроба й. Понеже ларвите на мравколъвите подло се възползваха от несъобразителността на наивните, но трудолюбиви мравки, аз не изпитвах никакви угризения на съвестта, когато изравях тези „хищници“. Прибирах ги вкъщи и ги оставях да се излюпят в малки муселинени клетки. Ако имаше непознат за мен вид, прибавях го към колекцията си.
Веднъж се разрази една от ония необикновени бури, когато небето става синьо-черно и светкавиците чертаят сребърен филигран по него. После започва дъждът — с едри, тежки и топли като кръв капки. Щом бурята премине, изчистеното небе става ясносиньо като яйцето на горска завирушка, а влажната земя ухае с удивително богата, почти гастрономична миризма, като плодова пита или пудинг със стафиди. Стъблата на маслиновите дървета съхнат и изпускат пара, като че всеки миг ще пламнат. Роджър и аз обичахме тези летни бури. Беше много приятно да шляпаш в локвите и да чувстваш как дрехите ти стават все по-мокри и по-мокри в топлия дъжд. Освен това Роджър имаше допълнително забавление — лаеше по светкавиците. Когато дъждът спря, ние бяхме стигнали миртовите горички и аз се мушнах наслуки в храсталаците да видя дали са се появили някои животни, които обикновено се крият от дневната топлина. И ето че на един миртов клон два тлъсти охлюва с медено-кехлибарен цвят пълзяха един към друг, предизвикателно движейки рогцата си. Знаех, че обикновено в разгара на лятото тези охлюви са в сънно състояние: залепват се на някой удобен клон, покриват отвора на черупката с тънка като хартия ципа и се оттеглят дълбоко в извивките на къщичката си, за да запазят влажността на тялото си от жестоката топлина на слънцето. Те очевидно се бяха пробудили от необикновената буря, обхванати от хубаво, романтично настроение. Постепенно допълзяха един до друг и рогата им се допряха. Останаха неподвижни и дълго и настойчиво се гледаха. После единият се измести леко, така че да може да се плъзне покрай другия. Когато телата им се изравниха успоредно, случи се нещо, което ме накара да не вярвам на собствените си очи. Почти едновременно двата охлюва изхвърлиха по една мъничка крехка бяла стреличка, прикрепена за тънка бяла нишка. Стреличката на първия охлюв прободе тялото на втория и изчезна, а със стреличката на втория охлюв се случи същото в тялото на първия. Така те прилепнаха един към друг, свързани с двете малки бели нишки, и останаха в това положение като два странни, съединени с въжета платнохода. Станалото до този момент бе достатъчно за удивление, но последваха още по-странни действия: постепенно нишките започнаха да се скъсяват и да притискат двата охлюва един към друг. Вторачил се в охлювите толкова отблизо, че носът ми почти ги докосваше, стигнах до невероятния извод, че чрез някакъв чудноват механизъм в тялото си, всеки навиваше бялата нишка и притегляше другия, докато телата им се притиснаха плътно едно о друго. Знаех, че сега сигурно се съешават, но бяха почти слети и не можех да видя точно какво става. Така те стояха в екстаз около петнадесет минути и после запълзяха в противоположни посоки без никакъв жест на поздрав или благодарност. Нямаше нито следа от стрелички и нишки, нито някакъв израз на възторг, че са изживели пълноценно любовното си приключение.
Заинтригуван от този случай, едва успях да дочакам следващия четвъртък Теодор да дойде на чай. Той слушаше, леко се поклащаше и кимаше със сериозно изражение на лицето, докато му описвах нагледно всичко, каквото бях видял.
— Аха, да. Ти си имал… ъъ… разбираш ли… ъъ… голям късмет. Наблюдавал съм безброй охлюви, но никога не ми се е случвало да видя това.
Попитах дали не ми се е привидяло за малките стрелички и нишки.
— Не, не — отвърна Теодор. — Това е съвсем вярно. Стреличките са от някакво… ъъ… варовито вещество и щом проникнат в охлюва, разбираш ли, изчезват… разтварят се. Има известни доказателства да се приеме, че стреличките предизвикват възбуда, която… ъъ… явно е приятна на охлювите.
Попитах дали правилно съм схванал, че всеки охлюв е навивал в тялото си бялата нишка.
— Да, да, това е съвсем вярно — каза Теодор. — Те, изглежда, имат някакъв… ъъ… механизъм в тялото, който издърпва обратно нишката.
Казах, че това е един от най-необикновените случаи, които съм наблюдавал някога.
— Действително! Извънредно интересно — потвърди Теодор и изтърси нещо, което съвсем ме ликвидира. — Щом застанат успоредно… ъъ… мъжката половина на единия охлюв се съешава с… ъъ… женската половина на другия охлюв и ъъ… обратно, така да се каже.
Трябваше ми около минута, за да възприема тази фантастична информация. Правилно ли съм разбрал, попитах предпазливо, че всеки охлюв е мъжки и женски?
— Ъъ. Да — отговори Теодор, — хермафродит.
Той ме погледна със сияещи очи и потърка брадата си с палец. Лари, който беше слушал с израз на досада, както обикновено, когато Теодор и аз говорехме за зоология, бе не по-малко учуден от това поразително разкритие за половия живот на охлювите.
— Ти се шегуваш, Теодор! — възрази той. — Искаш да кажеш, че всеки охлюв е едновременно мъжки и женски?
— Да, наистина — каза Теодор и добави със сдържаността на знаещия, — много е любопитно.
— Боже господи! — извика Лари. — Каква несправедливост! Всички тия проклети лигави същества се прелъстяват като луди из храстите и изпитват двойно удоволствие от усещанията и на двата пола. Искам да знам защо човекът е лишен от този дар?
— Да, но тогава ще трябва да снасяш яйца — изтъкна Теодор.
— Вярно — каза Лари. — Но какъв прекрасен повод да се измъкнеш от коктейл: „Страхотно съжалявам, че не мога да дойда. Трябва да мътя яйцата си.“
Теодор се позасмя.
— Но охлювите не мътят яйцата си — обясни той. Те ги заравят във влажна пръст и ги оставят.
— Идеален начин за отглеждане на семейство каза мама неочаквано, но много убедително. — Бих искала да мога да ви заровя всичките в малко влажна пръст и да ви оставя.
— Говориш много грубо и невъзпитано — каза Лари. — Ще създадеш комплекс на Джери за цял живот.
Ако разговорът ми бе създал комплекс, той се отнасяше за охлювите, защото вече замислях експедиция за лов на охлюви с Роджър, за да донеса дузини от тях във вилата и да ги държа в тенекиени кутии, където можех да наблюдавам до насита как забиват любовните си стрелички. През следващите седмици хванах стотици охлюви, слагах ги в тенекиени кутии и ги обсипвах с най-големи грижи (дори им устройвах изкуствени гръмотевични бури с помощта на лейка), но въпреки всичко не можех да ги накарам да се съешат.
Отново наблюдавах тази странна любовна игра едва когато успях да се сдобия с двойка други охлюви, които живееха по каменистите бърда на Планината на десетте светци. Главната причина да се изкача дотам и да ги намеря бе, че за моя рожден ден мама ми подари малко яко магаренце — съкровената ми мечта.
Още като пристигнахме в Корфу, разбрах, че тук има много магарета — всъщност те играеха основна роля в цялото земеделие на острова, но не бях им обръщал внимание до деня, в който отидохме на сватбата на Катерина. Тук доста магарета бяха с малките си, много от които бяха само на няколко дни. Закръглените им колене, големите им уши и клатушкащата им се неуверена походка ме очароваха и тогава реших, че на всяка цена трябва да се сдобия със собствено магаренце.
Обясних на мама, като вложих цялото си старание да я убедя, че ако имам магаре, което да носи мен и принадлежностите ми, ще мога да ходя на много по-далечни места. Попитах я защо да не го получа за Коледа? Защото, отвърна тя, първо, били прекалено скъпи и, второ, тъкмо по това време нямало малки магаренца. Щом са много скъпи, спорех аз, защо да не получа едно като подарък за Коледа и за рождения си ден? Бих се отказал от всички останали подаръци в замяна на едно магаре. Мама каза, че щяла да види, което, знаех от горчив опит, обикновено означаваше, че скоро ще забрави напълно молбата ми. Когато наближи рожденият ми ден, още веднъж повторих всички доводи в полза на магарето. Мама само повтори, че щели сме да видим.
Един ден Костас, братът на домашната ни прислужница, се появи в маслиновата горичка пред градината ни с голям вързоп дълги бамбукови пръчки на рамо. Свирукайки весело, той започна да копае дупки в земята и да поставя в тях бамбуковите пръчки, докато се образува квадрат. Гледах го през живия плет и се чудех какво бе намислил да прави. Подсвирнах на Роджър да идем да разберем какво ще става.
— Строя — каза Костас, — къща за майка ти.
Бях учуден. За какво, по дяволите, е дотрябвала на мама бамбукова къщичка? Да не би да е решила да спи навън? Бях убеден, че това няма да стане.
— За какво й е на мама бамбукова къщичка? — попитах Костас.
Той ме изгледа с безразличие и вдигна рамене:
— Кой знае? Може би иска да държи растения в нея или да се запаси с батати за зимата.
Бях сигурен, че и това няма да стане, но като постоях при Костас половин час, се отегчих и отидох на разходка с Роджър.
На следващия ден скелетът на бамбуковата колиба бе готов и Костас се зае да увива снопчета тръстика между пръчките бамбук, за да направи плътни стени и покрив. След още един ден колибата бе готова. Тя приличаше досущ на първите домостроителни опити на Робинзон Крузо. Когато попитах мама за какво възнамерява да използва къщичката, тя отвърна, че още не е съвсем сигурна, но предполага, че все за нещо ще послужи. Трябваше да се задоволя с тази мъглява информация.
В навечерието на рождения ми ден всички започнаха да се държат много странно. Лари по причини, известни само на него, кръстосваше из къщата и викаше „Дръж!“ и други ловни възгласи. Понеже доста често го прихващаха, аз не му обърнах внимание.
Марго постоянно се суетеше из къщата и носеше загадъчни пакети. По едно време я срещнах в антрето и с учудване забелязах, че ръцете й са пълни с разноцветни украшения, останали от Коледа. Като ме видя, тя уплашено изписка и се втурна в спалнята си така виновно и лукаво, че се опулих и зяпнах от изненада.
Дори на Спиро и на Лесли като че нещо им бе станало: те постоянно отиваха в градината и си шушукаха. От откъслечните им изрази в разговора, който дочух, не можах да разбера какво замислят.
— На задните седалки — каза Спиро намръщено. Честни кръстове, господари Леслис, аз правил тази преди.
— Е, щом си сигурен, Спиро, добре — отвърна колебливо Лесли, — но не ни трябват счупени крака или нещо подобно.
Тогава Лесли видя как открито ги подслушвам и грубо ме попита какво, по дяволите, си въобразявам, като подслушвам личните разговори на хората? Защо не отида до най-близката скала и не скоча от нея? Чувствайки, че семейството не е дружески настроено, взех Роджър и отидох в маслиновите горички, където през останалата част от деня безрезултатно гонихме зелени гущери.
Същата вечер, тъкмо бях изгасил лампата и се бях сгушил в леглото, когато чух дрезгаво пеене и смях откъм маслиновите горички. Постепенно врявата се приближаваше и аз разпознах гласовете на Лесли, Лари и Спиро, съчетани в някаква обща мелодия, но всеки от тях като че пееше различна песен. Личеше, че се връщат от веселие, където са прекарали прекалено добре. От възмутения шепот и тропота в коридора разбрах, че Марго и мама бяха стигнали до същия извод.
Тримата нахлуха във вилата, като се смееха истерично на някакво остроумие на Лари. Марго и мама свирепо им изшъткаха.
— Тихо! — каза мама. — Ще събудите Джери. Какво сте пили?
— Вино — отвърна високомерно Лари и хълцукна.
— Вино — обади се и Лесли. — А после танцувахме. И Спиро танцува, и аз танцувах, и Лари танцува. И Спиро танцува, и после Лари танцува, и после аз танцувах.
— Най-добре е да лягате да спите! — каза мама.
— И после Спиро пак танцува — продължи Лесли, — после Лари танцува.
— Добре, миличък, добре — каза мама. — За бога, лягайте си! Спиро, не биваше да им позволяваш да пият толкова.
— Спиро танцува — упорито настояваше Лесли.
— Ще го сложа да си легне — каза Лари. — Аз съм единственият трезвен член на компанията.
По плочника се чуваше шум от препъващи се крака, докато Лесли и Лари се носеха хванати под ръка из коридора.
— Сега танцувам с теб — прозвуча гласът на Лесли, когато Лари го завлече в спалнята му и го сложи да си легне.
— Аз извинявас, госпожи Дарълс — каза Спиро с плътния си глас, станал по-басов след пиенето, — но аз не може да ги спре.
— Докара ли го? — попита Марго.
— Да, госпожице Марги. Не се тревожиш — каза Спиро, — те са долу с Костас.
После Спиро си тръгна, а мама и Марго си легнаха. Това сложи съответния тайнствен край на един загадъчен за мен ден. Бързо забравих странното поведение на семейството ми, защото, докато лежах на тъмно и се чудех какви подаръци ще получа на следващия ден, съм заспал.
На сутринта се събудих, обзет от чувството, че ме очаква нещо необикновено, и се досетих, че имам рожден ден. Лежах и предвкусвах удоволствието от деня, който щеше да бъде посветен на мен — хората щяха да ми дават подаръци, а семейството щеше да бъде принудено да задоволява всички мои разумни желания. Тъкмо щях да ставам от леглото, за да отида и да разгледам подаръците си, когато в хола избухна странна глъчка.
— Дръж му главата! Дръж му главата! — разнесе се гласът на Лесли.
— По дяволите с тия проклети украшения — ругаеше Лесли. — Дръж му главата!
— Хайде, хайде, милички — успокояваше ги мама, не се карайте.
— Боже мили! — каза Лари с отвращение. — Целият под е покрит с фъшкии!
Този загадъчен разговор бе придружен от странен тропот, като че някой тупкаше с топки за пинг-понг по плочките на хола. Питах се какво ли бе решило да прави семейството ми сега? Обикновено по това време те лежаха и още сънени пипнешком търсеха чашата си сутрешен чай. Седнах в леглото и започнах да се обличам, за да отида в хола и да се присъединя към забавлението на семейството, когато вратата се отвори с трясък и едно магаре, украсено с гирлянди от цветна разтегателна хартия, коледни украшения и три огромни пера, изкусно прикрепени между големите му уши, нахлу в галоп в спалнята ми. Лесли безмилостно теглеше опашката му и викаше: „Спри, копеле такова!“
— Дръж си езика, миличък! — мама стоеше при вратата с доста развълнуван вид.
— Разваляш украшенията — изписка Марго.
— Колкото по-скоро животното излезе оттук — заяви Лари, — толкова по-добре. Сега целият хол е във фъшкии.
— Ти го подплаши — каза Марго.
— Нищо не съм му направил — възмути се Лари. Просто леко го бутнах.
Магарето се спря край кревата ми и втренчи в мен огромните си кафяви очи. Изглеждаше доста изненадано. То енергично се разтърси и перата между ушите му изпопадаха. После със задните си крака много сръчно ритна Лесли по пищяла.
— Оле, боже! — изрева той, подскачайки на един крак. — Счупи ми крака, проклетото!
— Лесли, миличък, няма нужда от толкова ругатни! — каза мама. — Недей да забравяш Джери.
— Колкото по-скоро го изкараме от тая спалня, толкова по-добре — предупреди Лари. — Иначе цялата стая ще замирише на торище.
— Вие направо сте съсипали украшенията му! — хленчеше Марго. — Толкова време загубих да го окичвам!
Аз изобщо не обръщах внимание на семейството. Приближило се до ръба на леглото, магарето изпитателно ме гледаше, после издаде някакъв гърлен звук и пъхна в протегнатите ми ръце сивата си муцунка, нежна като всичко нежно, което можех да си представя — пашкули на копринени буби, новородени кученца, морски камъчета или кадифената мекота на дървесната жаба. Лесли беше събул панталоните си, разглеждаше натъртения си пищял и ругаеше невъздържано.
— Харесваш ли го, миличък? — попита ме мама.
Дали го харесвам? Бях занемял от възхищение!
Магарето беше тъмнокафяво, почти тъмновиолетово, с огромни уши като калии и бели „чорапки“ над копитцата, излъскани и спретнати като обувките на танцьор на степ. На гърба си имаше широк черен кръст, който гордо свидетелстваше, че негов събрат е носил Христос на влизане в Йерусалим (и от тогава досега е едно от най-злепоставените домашни животни). По един кокетен бял кръг около големите му бляскави очи подчертаваше отличителния белег на магаретата от село Гастури.
— Помниш ли магарето на Катерина, което толкова много хареса? — попита Марго. — Това е негова рожба.
Тази подробност, разбира се, правеше магарето още по-специално. То стоеше като беглец от цирк и замислено дъвчеше парче от сърмената украса, докато аз нахлузвах дрехите си. Със затаен дъх попитах мама къде ще го настаним. Очевидно не можех да го държа във вилата поради факта, който Лари току-що бе изтъкнал: ако желае, мама може да отгледа добра реколта картофи в хола.
— Точно затова Костас построи къщичката — каза мама.
Не бях на себе си от възторг. Какво благородно, добро и щедро семейство имах! Колко хитро бяха пазили тайната, за да ме изненадат! Колко се бяха мъчили да окичат магарето в такава премяна! Бавно и внимателно, като че беше крехък порцеланов съд, изведох магаренцето навън, преведох го през градината в маслиновата горичка, отворих вратата на бамбуковата колибка и го вкарах в нея. Реших, че трябва да проверя дали е достатъчно голяма, защото Костас се ползваше с името на неумел работник. Къщичката бе великолепна. Тъкмо като за магаренцето. Изведох го отново и го завързах с дълго въже заедно маслиново дърво. Прекарах половин час в приказен транс, любувайки му се от всички страни, докато то кротко пасеше. Когато мама ме извика за закуска, доволно въздъхнах. Бях сигурен, и то съвсем безпристрастно, че това бе най-хубавото магаренце на целия остров Корфу. Реших просто тъй, без причина, да го кръстя Сали. Бързо го целунах по копринената муцунка и отидох да закуся.
За моя голяма изненада Лари великодушно заяви, че ако искам, ще ме научи да яздя. Учудих се, че може да язди.
— Разбира се, че мога — каза самодоволно той. Когато бяхме в Индия, постоянно препусках на най-различни понита. Чешех ги, хранех ги и така нататък. Трябва да си запознат с тия работи, разбира се.
И тъй, въоръжени с одеяло и дълго въже, ние излязохме в маслиновата горичка, сложихме одеялото на гърба на Сали и я вързахме с въжето. Тя гледаше на тия приготовления с интерес, но без ентусиазъм. С известно затруднение, защото Сали обикаляше упорито в кръг, Лари успя да ме качи на гърба й. После от въжето й направи поводи и оглавник.
— Сега — каза той, — просто я управлявай, все едно, че е лодка. Ако искаш да върви по-бързо, само я ритвай в ребрата с пети.
Ако ездата се състоеше в това, бях уверен, че е най-лесната работа. Дръпнах повода и забих пети в ребрата на Сали. За жалост мигновено се озовах в един голям избуял къпинов храст. Сали учудено ме гледаше, докато се измъквах от бодливата прегръдка на къпината.
— Може би — каза Лари, — ти трябва пръчка. Тогава ще можеш да се стискаш с крака в магарето, за да не падаш.
Той ми отряза къса пръчка и аз пак яхнах Сали. Този път стегнах плътно краката си около цилиндричното й тяло и рязко я шибнах с пръчката. Тя възмутено подскочи няколко пъти, но аз се държах здраво като удавник и за моя радост след половин час вече карах магарето да припка напред-назад между маслиновите дървета и да се подчинява, когато дърпах повода. Лари лежеше под маслините, пушеше и наблюдаваше напредъка ми. След като овладях ездаческото изкуство, той стана и извади джобното си ножче.
— Сега — каза той, когато слязох от Сали, — ще ти покажа как да се грижиш за нея. Преди всичко всяка сутрин трябва да я чешеш. Ще ти вземем четка от града. После трябва да проверяваш дали копитата й са чисти. Необходимо е това да се прави всеки ден.
Озадачен, попитах как се почистват копитата.
— Ще ти покажа — каза Лари равнодушно.
Отиде до Сали, наведе се и вдигна крака й.
— Тук — посочи той с острието на ножчето копитото на Сали, — се събира ужасно много мръсотия. Това може да доведе до най-различни неща, заразна болест по краката и така нататък. Ето защо много е важно да се чистят копитата.
С тези думи Лари заби острието на ножа в копитото на Сали. Той не беше съобразил, че в Корфу магаретата не бяха подковани и че копитото на едно малко магаренце е все още сравнително крехко и нежно. Затова никак не беше неестествено, когато Сали подскочи, сякаш Лари я беше намушкал с нажежена кама. Тя измъкна крака си от ръцете му и в момента, когато той се изправяше и учудено се обръщаше, направи красив пирует и го ритна с двата задни крака право под лъжичката. Лари се отпусна на земята тежко, пребледня и се сви, като притискаше корема си и издаваше странни хъркащи звуци. Разтревожих се не за него, а за Сали, защото бях сигурен, че когато се съвземеше, той щеше да си отмъсти по най-ужасен начин. Развързах бързо въжето, пернах Сали с пръчката и тя се понесе в галоп между маслиновите дървета. После изтичах в къщи и съобщих на мама, че Лари е пострадал. Цялото семейство и Спиро, който току-що беше пристигнал, изтичаха в маслиновата горичка, където Лари все още се гърчеше и издаваше силни хриптящи звуци.
— Лари, скъпи — каза мама разтревожена, — какво ти е?
— Нападна ме — започна Лари с дълбоки въздишки, прекъсвани от хлипания. — Без да съм го предизвикал… Животно лудо… Вероятно бяс… Спукан апендикс.
От едната страна го хвана Лесли, а от другата Спиро. Те бавно го поведоха към вилата. Мама и Марго се суетяха съчувствено и безполезно около него. При криза от такъв мащаб в семейството ми, човек трябваше да запази самообладание или всичко щеше да отиде по дяволите. Изтичах бързо в кухнята, задъхан, но невинен, казах на домашната прислужница, че ще прекарам деня вън от къщи, и поисках малко храна. Тя ми сложи половин хляб, малко лук, маслини и голямо парче печено месо в една кесия. Знаех, че мога да взема плодове от всеки мой приятел от селото. После хукнах към маслиновите горички с кесията в ръка да търся Сали.
Намерих я на половин миля да пасе сочна трева. След няколко безрезултатни опита успях да се покатеря на гърба й, вкарах пръчката в действие и подгоних Сали в бърз тръс — колкото може по-далече.
Трябваше обаче да се върна във вилата, защото Теодор щеше да идва на чай. Заварих Лари, увит в одеяла, да разказва на Теодор цялото произшествие в пълни подробности.
— И после, без изобщо да съм я предизвикал, тя внезапно ме нападна с лигава муцуна и връхлетя с устрем на лека кавалерия.
Когато влязох в стаята, той спря и ми хвърли гневен поглед:
— А, значи реши да се върнеш. И мога ли да попитам какво направи с тази магарешка напаст?
Отвърнах, че благополучно съм прибрал Сали в обора и че за щастие не е пострадала от произшествието. Лари ме изгледа кръвнишки.
— Е, много се радвам — каза язвително той. — Фактът, че аз лежа тук с разкъсан на три места далак, явно няма никакво значение за теб.
— Донесох ти… ъъ… един малък, нали знаеш… ъъ… подарък — каза Теодор и ми подари точно копие от собствената си колекционерска чанта — набор епруветки и тънък муселинен сак.
Не можех да си представя по-хубав подарък и многословно му благодарих.
— Добре е да отидеш да благодариш и на Катерина, миличък — посъветва ме мама. — Знаеш ли, че тя всъщност не искаше да се разделя със Сали.
— Чудно! — обади се Лари. — Според мен тя може само да се радва, че се е отървала от магаренцето.
— По-добре да не ходиш при Катерина сега — каза Марго. — Времето й е наближило.
Заинтригуван от този необичаен израз, попитах какво означава „времето й е наближило“.
— Тя очаква дете, миличък — обясни мама.
— Най-чудното е това — отбеляза Лари, — че не го роди в притвора на църквата.
— Лари, миличък — каза мама. — Не пред Джери.
— Наистина — продължаваше той. — За пръв път виждам булка в такава напреднала бременност.
Казах, че според мен е добре да отида да благодаря на Катерина, преди да е родила бебето, защото след това вероятно ще е много заета. Мама неохотно се съгласи.
На следващата сутрин яхнах Сали и тръгнах през маслиновите дървета по посока на Гастури. Роджър припкаше отзад, увлечен в една игра, която той и Сали си бяха измислили: от време навреме той се хвърляше и леко гризваше задните й крака, като ръмжеше яростно, при което тя плашливо подскачаше и правеше опити на шега да го ритне в ребрата.
Пристигнахме пред ниска бяла къщурка с изравнена площадка пред входната врата, кокетно оградена с кичести цветя в стари, ръждясали консервени кутии. Седем мъже в напреднала възраст седяха около малка масичка на чаша вино и си приказваха, а огромните им увиснали, пожълтели от никотин мустаци мърдаха нагоре-надолу. Пред къщата се беше струпала голяма група от жени и роднини, които бърбореха, едновременно ръкомахаха и надзъртаха нетърпеливо през единствения малък прозорец.
Отвътре се разнасяха пронизителни писъци и призиви за помощ от всевишния, дева Мария и свети Спиридон. От цялата тази глъч и оживление подразбрах, че съм дошъл в разгара на семейна кавга. Тия вътрешносемейни войни бяха нещо обичайно сред селяните и ми се струваха много забавни, тъй като всяка подобна свада, дори и най-незначителната, се водеше с неумолима твърдост, докато се изчерпеха всички резерви на драматизъм. Хората сипеха ругатни едни срещу други през маслиновите дървета, а мъжете периодично се гонеха с бамбукови пръчки.
Завързах Сали и се отправих към предната врата на къщата. Интересно за какво ли беше тази кавга. Предишната, която си спомнях, трая удивително дълго (три седмици) и беше започната от малко момченце, което казало на братовчед си, че дядо му лъжел на карти. Пробивайки си упорито път през хората, които задръстваха входа, се вмъкнах вътре. Цялата стая бе натъпкана с роднините на Катерина. Доста рано в живота си бях разбрал, че единственият начин да се справиш с подобно положение бе да лазиш на ръце и крака. Така успях да стигна до първия ред в навалицата от роднини, които бяха наобиколили голямото двойно легло.
Разбрах, че става нещо много по-интересно от семейна кавга. Катерина лежеше на леглото и евтината й щампована рокля бе вдигната точно над големите й подути гърди. Ръцете й стискаха здраво таблата на голямото месингово легло, белият й подут корем се тресеше и напрягаше, като че имаше свой собствен живот. Тя постоянно вдигаше краката си, крещеше и въртеше глава ту на една, ту на друга страна и цялото й лице бе обляно в пот. Край леглото стоеше ниска, мръсна и съсухрена старица — същинска вещица, която явно имаше ръководна роля и държеше в едната си ръка кофа с кладенчова вода. От време на време тя мокреше връзка мръсни парцали и бършеше с тях лицето и бедрата на Катерина. На масата край леглото имаше кана с вино и чаша. Всеки път, когато приключеше с измиването, старата вещица сипваше глътка вино в чашата и го изливаше насила в устата на Катерина. После пълнеше чашата и за себе си. Вероятно в качеството си на акушерка имаше нужда да поддържа не само Катеринината, но и собствената си душа.
Радвах се от сърце, че не се отклоних, когато идвах насам, заради няколко интересни неща, които зърнах по пътя. Ако например бях спрял, за да се изкача на едно дърво заради нещо, което съвсем сигурно бе гнездо на сврака, щях да пропусна цялата тази вълнуваща гледка. Колкото и да е странно, бях така свикнал с пискливото възмущение на селяните от най-незначителни неща, че не свързвах пронизителните писъци на Катерина с особени страдания. Явно тя изпитваше някакви болки. Лицето й беше бяло, сбръчкано и състарено, но аз автоматически възприех деветдесет на сто от виковете като преувеличени. Когато тя надаваше особено висок писък и молеше свети Спиридон за помощ, всичките роднини крещяха съчувствено и също умоляваха светията да се намеси. Какофонията в това мъничко помещение не подлежеше на описание.
Изведнъж Катерина стисна още по-здраво таблата на леглото и мускулите на почернелите й ръце ясно се очертаха. Тя се сгърчи, вдигна краката си и ги разтвори широко.
— Идва, идва! Слава на свети Спиридон — извикаха в хор всички роднини и аз забелязах как между краката й се появи нещо кръгло и бяло, наподобяващо върха на яйце.
Последва моментна тишина и Катерина пак се напрегна и изстена. После, смаян от изненада, видях как изведнъж, като заек от шапка, изскочи главата на бебе, а след това розовото му потрепващо тяло. Лицето и крайниците му бяха сбръчкани и нежни като листенцата на роза. Но най-интересно за мен бе малкото му съвършено тяло. Акушерката се довлече до леглото и крещейки молитви и нареждания на Катерина, грабна бебето. За мое голямо раздразнение в тоя момент кръгът от роднини съвсем се затвори. Те се натрупаха да видят дали бебето е момче или момиче, затова пропуснах следващата част от гледката. Всичко, което можех да видя, бяха големите и съвсем изхвръкнали задници на две от по-едрите лели на Катерина.
Докато се провирах между краката и широките им поли до първия ред на кръга, акушерката — при всеобщи радостни възгласи — обяви, че бебето е момче, и преряза пъпната връв с голяма и много стара чекия, която извади от джоба на полата си. Една от лелите и акушерката завързаха връвта. После, докато лелята държеше ревящата, мърдаща жива розова топчица, акушерката топна връзката с парцали в кофата и започна да мие бебето. След това наля вино в чашата, даде на Катерина да изпие няколко глътки, а останалото изля в беззъбата си уста и започна да го пръска през стиснатите си устни върху главата на новороденото, като същевременно прекръстваше малкото му телце. После го притисна към гърдите си и гневно се нахвърли върху тълпата от роднини.
— Хайде, хайде! — изписка тя. — Свърши! Той дойде! Сега си вървете, вървете си!
Роднините излязоха от малката къщичка със смях и весел брътвеж. Веднага започнаха да пият вино и да си честитят, сякаш бяха взели лично участие в сполучливото раждане на бебето. В душната стаичка, пропита с миризма на пот и чесън, Катерина лежеше изтощена и правеше безпомощни опити да дръпне роклята си надолу и да покрие голотата си. Отидох до леглото и я поздравих.
— Ясу, мой Джери! — каза тя и се помъчи да се усмихне.
Получи се пародия на обичайната й блестяща усмивка. Катерина изглеждаше невероятно стара. Вежливо й честитих първородния син и благодарих за магарето. Тя пак се усмихна:
— Иди навън. Ще те почерпят с вино.
Излязох и тръгнах подир акушерката, воден от желание да разбера какво ще прави по-нататък. Тя отиде зад къщата и постави бебето върху малка маса, постлана с ленена покривка. После взе много широк бинт и започна да го повива бавно и методично. Помагаше й една от по-чевръстите и трезви лели. От време навреме спираше, за да се увери, че ръцете му са прилепнали плътно до тялото, а краката — опънати един до друг. Спретнато като гвардеец, бебето заприлича на пашкул — само главата му се подаваше. С голямо любопитство попитах акушерката защо го повива така.
— Защо! Защо! — врясна тя и мърдайки прошарените си вежди, яростно впери в мен помътнелите си старчески очи. — Защото иначе ръцете и краката му няма да израснат прави. Костите му са крехки като яйце. Не се ли повие така, ще се изкривят. Ако свободно рита и мята ръцете, може да ги счупи като клечки дървени въглища.
Знаех, че в Англия не повиват бебетата по този начин, и се питах дали не го правят, защото британците имаха по-здрави кости. Мислех, че в противен случай британските острови щяха да бъдат пълни с кривокраки хора. Наумих си при първа възможност да обсъдя този медицински въпрос с Теодор.
След като изпих няколко чаши вино в чест на бебето и изядох голяма чепка грозде, възседнах Сали и полека-лека се прибрах в къщи. Реших, че това, което видях тази сутрин, не можеше да се замени с нищо на света. Докато се движехме бавно под шарената сянка на маслините, размишлявах кое ми бе направило най-силно впечатление: че тъй съвършено и красиво нещо може да се създаде и да излезе от вътрешността на една стара за моите представи жена. Все едно, мислех си аз, да разчупиш старата бодлива кафява обвивка на кестен и да намериш вътре хубав лъскав плод.
Втора част Контокали
На тези острови гостоприемството днес, не по-малко, отколкото в древността, действително е свещен дълг, изпълняван с най-голяма добросъвестност.
Професор Анстид
Миниатюрната джунгла
През един топъл, син като перцето на сойка пролетен ден нетърпеливо чаках Теодор, за да отидем да обядваме сред природата и да повървим две-три мили до едно малко езерце, което ни предлагаше чудесни възможности за събиране на животинки. Тези дни с Теодор, „екскурзиите“, както ги наричаше той, изцяло поглъщаха вниманието ми, но сигурно са били много изморителни за него, защото го обсипвах непрекъснато с въпроси — от момента на пристигането му, докато си тръгнеше.
Кабриолетът му се появи с тропот и звън. Теодор беше облечен както винаги в най-неподходящото за нашите занимания облекло: спретнат костюм от туид, хубави лъснати ботуши и сива мека шапка, кацнала перпендикулярно на главата му. Единственото нещо, което беше в разрез с джентълменския му вид, бяха преметнатата през рамо колекционерска чанта, пълна с епруветки и стъкленици, и малката мрежа, закачена на края на бастуна му, от която се показваше бутилчица.
— А, ъъ! — каза той, като ми стискаше силно ръката. — Как си! Виждам, че сме улучили… ъъ… хубав ден за екскурзия.
Денят не бе някакво изключение, понеже през този сезон имаше седмици наред хубави дни, но Теодор държеше да го отбележи като някакъв специален дар от боговете на колекционирането. Бързо натъкмихме чантата с храната и малките глинени шишета с питие от джинджифил, които мама ни беше приготвила. Нарамихме всичко това заедно с колекционерските ми принадлежности, които бяха малко повече от принадлежностите на Теодор, тъй като трябваше да бъда готов за всякакви изненади.
Свирнах на Роджър и тръгнахме под шарените сенки на окъпаните в слънце маслинови горички. Пред нас се простираше целият остров, изпълнен с пролетна свежест и светлина. По това време на годината маслиновите горички бяха пълни с цветя: бледоцветни анемонии с червени ръбчета на венчелистчетата, като че бяха потапяни във вино; пирамидални орхидеи, сякаш направени от розова глазура; жълти минзухари, плътни и лъскави като восъчни само да доближиш кибритена клечка до тичинките им и ще пламнат. Обикновено криволичехме по неравните каменисти пътеки между маслиновите дървета и вървяхме около миля по път, от двете страни на който се издигаха високи стари кипариси като стотици тъмни четки за рисуване, обсипани с прах. Отбивахме се от пътя, изкачвахме се по билото на едно възвишение и под нас лъсваше езерото, голямо около четири акра. Брегът му беше обрасъл с тръстики, а водата му бе зелена от растения.
Докато се спускахме към езерото, аз вървях пред Теодор и изведнъж спрях, втренчил поглед в поточето край пътеката. То немощно криволичеше надолу към езерото — ранното пролетно слънце бе успяло да го превърне в малка струйка. В коритото му, после нагоре през пътеката и отново в поточето се беше проточило нещо като дебел кабел, сякаш загадъчно одухотворен от свой собствен живот. Като се вгледах по-внимателно, открих, че „кабелът“ бе образуван от стотици малки прашни змийчета. Настоятелно викнах на Теодор и му посочих поточето.
— Аха! — каза той. Брадата му беше настръхнала, а очите му светеха от любопитство. — Ъъ, да. Много интересно. Змиорчета.
Попитах какви змии са змиорчетата и защо се движат в колона?
— Не, не. Не са змии. Това са малки змиорки и изглежда, ъъ… разбираш ли, се движат към езерото.
Учуден се наведох над дългата колона малки змиорки, които неотклонно се провираха през камъните, тревата и трънливите магарешки бодили. Изглежда, бяха милиони. Кой можеше да предположи, че в тая суха прашна местност ще пълзят змиорки?
— Цялата, ъъ… история на змиорката — каза Теодор, като остави колекционерската си чанта на земята и седна на една удобна скала, — е много любопитна. Разбираш ли, в определено време възрастните змиорки напускат езерата и реките, където са живели, и ъъ… се отправят към морето. Всички европейски змиорки правят това, а също и северноамериканските. Дълго време беше загадка, къде изчезват. Единственото нещо, ъъ… разбираш ли, което учените знаеха, беше, че те никога не се завръщат, но че такива малки змиорки идват и се заселват в същите реки и потоци. Едва след доста време се разбра какво става всъщност.
Той спря и замислено потри брадата си.
— Тези змиорки прекосяват Средиземно море и Атлантическия океан, докато стигнат Саргасово море, което, както знаеш, мие североизточния бряг на Южна Америка. Северноамериканските змиорки, разбира се, нямат толкова много път, но се отправят към същото място. Тук се размножават и умират. Ларвите на змиорките са много интересни, ъъ… разбираш ли, прозрачни животинки с формата на листа, толкова различни от възрастните змиорки, че дълго време са били класифицирани като друг вид. Същите ларви се връщат бавно към мястото, откъдето са дошли родителите им, и докато стигнат до Средиземно море или до бреговете на Северна Америка, стават като тези.
Тук Теодор млъкна, отново потри брадата си и внимателно вкара края на бастуна си в движещата се колона млади змиорки. Те започнаха да се гърчат с възмущение.
— Изглежда, имат много ъъ… разбираш ли, силен инстинкт за родното място — каза Теодор. — Трябва да сме на около две мили от морето и въпреки това всички змиорчета си проправят път през тази местност, за да се върнат в същото езеро, което родителите им са напуснали.
Той спря, огледа внимателно наоколо и после посочи с бастуна:
— Пътешествието им е доста рисковано.
Един керкенез летеше като малък черен кръст точно над движещата се колона, спусна се и отлетя, сграбчил с нокти гърчещо се кълбо змиорки.
Докато вървяхме покрай колоната, видяхме други грабители: пред нас хвръкнаха ята свраки и чавки и няколко сойки, а с крайчеца на окото си зърнахме червения силует на лисица, побягнала от нас в миртовите храсти.
На брега на езерото дълго обсъждахме кое дърво е най-подходящо — кое ще хвърли най-дебела и хубава сянка по обед, за да оставим под него част от екипировката и храната си. След това приближавахме езерото, въоръжени с мрежичките и кутиите. Тук прекарвахме щастливо до обед. Крачехме бавно и съсредоточено като двойка чапли, търсещи риба, и гребяхме с мрежичките си в пълната с водорасли вода. Теодор беше в стихията си. Нагазил в затънтения край на езерото сред рояк от алени водни кончета, бръмчащи като стрели край него, той разкриваше загадки с вълшебство, на което би завидял дори Мерлин магьосникът.
В застоялите виненозлатисти води се намираше цяла миниатюрна джунгла. По дъното дебнеха ларвите на водните кончета, хитри като тигри хищници бавно се промъкваха през остатъци от безброй миналогодишни листа. Черните попови лъжички, гладки и лъскави като сладник, се забавляваха в плитчините и наподобяваха стадо дебели хипопотами в африканска река. Многоцветни рояци от микроскопични животинки трептяха и пъплеха като ята екзотични птици в зелените водораслови „гори“, а в мрака на корените, тритони и пиявици се извиваха като огромни змии, издигайки се нагоре настоятелно, ненаситно. Ларвите на ручейниците, във влакнести одежди от клонки, приличаха на мечки, току-що станали от сън. Те пълзяха с премрежени очи през позлатените от слънцето „хълмове и долини“ от мека черна тиня.
— А, ето това тук е доста интересно. Виждаш ли това, ъъ… това нещо, подобно на личинка? То е ларвата на нощната пеперуда порцеланова огневка. Всъщност май имаш една в колекцията си. Какво? Казват се нощни пеперуди порцеланова огневка заради характерните фигури по крилете си, защото наподобяват печатите, които грънчарите слагат на… ъъ… разбираш ли, много хубав порцелан — Споуд[29]. Порцелановата огневка е една от малкото нощни пеперуди с водни ларви. Ларвите живеят под водата, докато… ъъ… наближи да се превърнат в какавиди. Интересното при този биологичен вид е, че има… ъъ… ъъ… нали разбираш, два вида женски. Мъжкият, разбира се, има напълно развити крила и лети, когато се излюпи, и ъъ… същото се отнася за единия вид от женските. Когато се излюпят, ъъ… женските от другия вид нямат крила. Те продължават да живеят под водата и плуват с крака.
Теодор направи още няколко крачки по калния бряг, вече изсъхнал и напукан като парчета юфка. От малката върба излетя като син фойерверк земеродно рибарче, а една рибарка се спусна откъм средата на езерото и плавно се зарея на грациозните си сърповидни крила. Теодор потопи сакчето си в пълната с водорасли вода и започна да го движи леко напред-назад, като че галеше котка. После го вдигна нависоко и най-внимателно разгледа през лупа мъничката бутилчица, която висеше на сака.
— Ъъ, да, няколко циклопса. Две ларви на комари. Аха, това е интересно. Виждаш ли, тая ларва на ручейник си е направила обвивката изцяло от черупки на охлювчета. Тя е, нали разбираш… извънредно красива. Ах, ето! Тук имаме, мисля… да, да, ето няколко ротатории.
В името на отчаяните си опити да възприема това богатство от знания, попитах какво представляват ротаториите и се взрях през лупата в малката бутилчица, за да видя трепкащите и гърчещи се същества, както ми обясни Теодор.
— Ранните естественици са ги наричали колеловидни животни заради странните им реснички, разбираш ли? Движат се по много особен начин, тъй че изглеждат почти като… ъъ… разбираш ли… ъъ… ъъ… като колелца на часовник. Когато следващия път ми дойдеш на гости, ще ти ги покажа под микроскопа. Действително са много красиви същества. Тия тук, разбира се, са женски.
Естествено, попитах защо трябва всичките да са женски?
— Това е едно от интересните неща за ротаториите. Женските снасят неоплодени яйца… ъъ… тоест снасят яйца, без да са имали допир с мъжки ротатории. Ъъ… ъъ… разбираш ли, нещо като кокошките. Но разликата е в това, че от яйцата на ротаториите се излюпват други женски, които на свой ред снасят повече яйца, от които… ъъ… отново се излюпват женски. Но понякога женските снасят по-малки яйца, от които се излюпват мъжки. Ще видиш под микроскопа, че женската има — как да кажа — доста нежно тяло, храносмилателен канал и така нататък. Мъжкият е устроен много по-просто. Друго интересно нещо за тях — Теодор продължи с наслада да разказва чудесия след чудесия, — е, че понякога ъъ… разбираш ли, когато лятото е горещо или нещо такова и има вероятност езерото да пресъхне, те се спускат на дъното и образуват нещо като твърда черупка около себе си. Това е своеобразна летаргия, защото езерото може да пресъхне м… ъъ… ъъ… да кажем седем — осем години, и те просто ще си стоят там в праха. Но щом падне първият дъжд и напълни езерото, те пак се съживяват.
Продължихме да вървим по брега, прокарвайки сакчетата си през балонообразните купчинки жабешки яйца и навързаните като огърлици яйца на красивите жаби.
— Ето… ъъ… ако вземем лупата, ще видиш една изключително нежна хидра.
През лупата се открои мъничко късче от водорасло, за което бе прикрепено дълго тънко стълбче с цвят на кафе, завършващо с много виещи се нежни пипала. Докато наблюдавах, един закръглен циклопс, който старателно носеше две големи и явно тежки торбички с розови яйца, доплува с няколко стремителни тласъка прекалено близо до виещите се „ръце“ на хидрата. В миг тя го погълна. Преди да изчезне напълно, той направи няколко отчаяни напъна да се измъкне. Знаех, че ако наблюдавах продължително, щях да видя агонията на още циклопси, поглъщани бавно и сигурно като движеща се издутина надолу по тялото на хидрата.
Палещите лъчи на издигналото се в зенита си слънце ни напомняха, че е време за обяд. Връщахме се под нашите маслинови дървета, обядвахме и пиехме питието си от джинджифил. Наоколо се носеше сънливото цвъртене на новоизлюпените цикади, което наподобяваше звуците на цитра, и нежното въпросително гукане на гугутките. В прохладната сянка на маслините мъничките мравки, черни и лъскави като хайвер, събираха трохите по опадалите миналогодишни маслинови листа, изсъхнали, обагрени в ореховокафяво и бананово жълто, с накъдрени краища като бисквити. По склона зад нас минаваше стадо кози под скръбния звън на хлопатара на козела — водач. Чувахме хрупането на козите, които безразборно унищожаваха всеки свеж лист, който можеха да достигнат. Водачът дойде при нас и ни загледа със зли жълти очи, като сумтеше и въздишаше дълбоко. Дъхаше на мащерка.
— Не трябва, ъъ… нали разбираш, да ги оставят без надзор — каза Теодор и леко побутна козела с бастуна си. — Козите нанасят повече вреда на околната растителност, отколкото почти всички други животни.
Козелът избля язвително и се отдалечи, послушно следван от целия си пакостлив отряд.
Полежавахме около час, докато ни се смелеше храната, загледани през сплетените маслинови клони нагоре в небето, нашарено с мънички бели облачета, като отпечатъци от детски пръстчета по син заскрежен зимен прозорец.
— Е… — казваше накрая Теодор и ставаше, — мисля, че може би трябва… разбираш ли, просто да видим какво може да ни предложи отвъдната страна на езерото.
И така още веднъж започвахме да обикаляме бавно брега. Епруветките, бутилките и бурканите ни постепенно се изпълваха с блясъка на микроскопични животинки, а картонените и тенекиените ми кутии и чанти — с жаби, малки водни костенурки и много бръмбари.
— Предполагам — казваше накрая Теодор, поглеждайки към залязващото слънце, — предполагам… нали разбираш, че трябва да си тръгваме.
С мъка мятахме на гръб вече съвсем натежалите колекционерски чанти и се отправяхме към къщи, капнали от умора. Роджър, изплезил език като розово знаме, подтичваше въздържано пред нас. Щом стигнехме във вилата, разквартирувахме улова си. После си почивахме и обсъждахме работата през деня, изпивахме огромни количества силен топъл чай и се тъпчехме със зачервени горещи кифлички, които мама току-що изваждаше от фурната.
Веднъж отидох на езерото без Теодор и съвсем случайно хванах животинче, за което бях мечтал отдавна. Като извадих мрежичката си от водата и внимателно започнах да разглеждам заплетената маса водорасли, неочаквано открих, че в тях се бе спотаил един паяк. Възторгът ми нямаше граници, защото бях чел за това интересно същество, известно като един от най-необикновените видове паяци в света поради съвсем своеобразния му начин на живот във водата. Беше дълъг около половин инч и имаше неясно изразени сребристи и кафяви петна. Победоносно го сложих в една тенекиена кутия и внимателно го занесох вкъщи.
Подготвих аквариум с пясъчно дъно и го украсих с клонки и езерни водорасли. Поставих паяка на една щръкнала над водата вейка и започнах да го наблюдавам. Той се спусна по клонката, потопи се във водата и веднага доби ярък и красив сребрист цвят поради многобройните мънички мехурчета въздух, които се задържаха около космите на тялото му. След това потича около пет минути напред-назад под водата, за да „изучи“ всички клонки и водорасли, преди да си избере място за „строеж“ на жилище.
Понеже водният паяк е най-ранният „изобретател“ на водолазния звънец, седях втренчен в аквариума, за да разбера как го прави. Паякът свърза първо водораслите и клонките с няколко дълги нишки паяжина. Те трябваше да служат за котви. После застана приблизително по средата между тях и започна да плете несиметрична елипсовидна плоска, общо взето, традиционна паяжина, но по-нежна, нещо като примка. Това му отне около два часа: той плете, докато конструкцията го задоволи. Сега предстоеше да достави въздух. Паякът извърши многократни пътешествия до повърхността — излизаше отгоре, а на връщане вкарваше във водата въздух с повърхността на тялото си — то ставаше сребристо от въздушните мехурчета. После изтичваше надолу, заставаше под паяжината, гладеше тялото си с крачета и се освобождаваше от въздушните мехурчета, които се издигаха. Паяжината веднага ги впримчваше. След пет — шест такива операции всички мънички мехурчета се сляха в един голям мехур. Паякът донасяше все повече въздух и мехурът ставаше все по-голям и по-голям и започна да избутва паяжината нагоре, докато накрая паякът постигна целта си: във водата увисна въздушен купол с формата на камбана, здраво закотвен с нишките между водораслите и клонките. Сега домът на паяка беше готов за удобен живот, без дори да се налагаха чести посещения до повърхността, защото въздухът в „камбаната“ щеше да се опреснява от кислорода, освобождаван от водораслите, а въглеродният двуокис, който се отделя от паяка, щеше да се просмуква през „стените“ на „къщата“ му.
Седях, гледах този великолепен образец на майсторство и се чудех как първият воден паяк бе успял да измисли такъв находчив начин за живот под водата. Но способността да живее в „собственоръчно“ направената си подводница не е единствената чудновата особеност на този вид паяк. За разлика от много други видове мъжкият е около два пъти по-голям от женския и след като се съешат, „жена“ му не може да го излапа, както често се случва в съпружеския живот на паяците. По големината разбрах, че моят паяк е женски, и ми се стори, че коремът му е доста надут. Предположих, че очаква щастливо събитие, и се постарах да му осигуря голямо количество добра храна. Той обичаше дебели зелени дафнии, които хващаше много умело, когато плаваха покрай него. Но вероятно любимата му храна бяха току-що излюпените питомци на тритоните, които нападаше без колебание, въпреки че бяха доста обемиста плячка. Каквото и да уловеше, паякът го занасяше в „камбаната“ си и сладко го изяждаше.
После настъпи денят, когато паякът се зае да разшири „камбаната“. Той не бързаше с тази работа, която му отне два дни. Когато погледнах една сутрин в аквариума, за своя радост открих, че в „детската стая“ имаше топка от яйца. В съответния срок те се излюпиха в миниатюрни копия на майка си. Скоро имах повече водни паяци, отколкото ми трябваха и с възмущение установих, че без абсолютно никакво родителско чувство майката апетитно си хапваше от собствените си рожби. Бях принуден да преместя малките в друг аквариум, но когато пораснаха, те започнаха да се изяждат взаимно; затова накрая просто си оставих два, които изглеждаха „най-интелигентни“, а останалите отнесох до езерото и ги пуснах във водата.
По време на увлечението ми по водните паяци пристигна Свен Олсън. За ужас на мама Лари канеше тайфи от художници, поети и писатели у нас, без да я пита. Свен Олсън бе скулптор и в известна степен ние знаехме за посещението му — той няколко седмици поред ни бомбардираше с противоречиви телеграми, които бяха докарали мама до лудост, защото трябваше постоянно да застила и да раздига леглото му. Мама и аз пиехме спокойно чай на верандата, когато един кабриолет се появи по алеята, приближи до къщата и спря. Отзад седеше огромен човек, който в лице поразително приличаше на реставрираните образи на неандерталец. Носеше бяла фланелка, широк, ярко кариран голф и сандали. Върху голямата си глава имаше сламена шапка с широка периферия. Две дупки на дъното й напомняха, че е била предназначена за кон. Свен Олсън слезе тромаво от кабриолета с голяма смачкана пътна чанта в ръка и акордеон през рамо. Мама и аз отидохме да го посрещнем. Той свали шапката си със замах и се поклони, показвайки, че огромният му череп бе напълно лишен от коса, с изключение на един особен, побелял проскубан кичур на врата му, който беше като опашка на патица.
— Госпожа Даръл? — попита той, вторачвайки се в мама с детински сини очи. — Очарован съм да се запозная с вас. Казвам се Свен.
Той говореше безупречен английски, почти без акцент, но гласът му бе доста необикновен — между плътен мек баритон и треперещ фалцет, като че мутираше въпреки напредналата възраст на Свен. Той протегна голямата си бяла ръка с форма на лопата към мама и още веднъж се поклони.
— Е, радвам се, че най-накрая успяхте да дойдете — каза мама приветливо и лицемерно. — Моля, влезте да пийнете чай.
Взех акордеона и ръчната му чанта и заедно отидохме на верандата. Пихме чай и се оглеждахме внимателно. Настъпи дълго мълчание. Свен дъвчеше парче препечен хляб и от време на време се усмихваше нежно на мама. Тя му отвръщаше също с усмивка и отчаяно си блъскаше главата да измисли подходяща интелектуална тема за разговор. Свен глътна парче препечен хляб и се закашля силно. Очите му се напълниха със сълзи.
— Много обичам препечен хляб — каза той, задъхвайки се. — Просто го обожавам. Но винаги се задавям от него.
Напоихме го с още чай и след малко кашлицата му премина. Той се наведе напред, прибра в скута си огромните си ръце, белеещи се на фона на отвратителната шарка на голфа му, и отправи въпросителен поглед към мама.
— Имате ли — попита той, изпълнен с очакване, имате ли случайно наклонност към музиката!
— Ами — каза мама стреснато и очевидно обзета от ужасно подозрение, че ако каже „да“, Свен може да я помоли да изпее нещо, — обичам музиката, разбира се, но… не мога да свиря на нищо.
— Дали — каза Свен неуверено, — ще имате нещо против да ви изсвиря нещо?
— А, ъъ, не, разбира се. Би било чудесно!
Свен я погледна с нежни сияещи очи, взе акордеона си и разкопча ремъка му. Разтегна го като гъсеница и той издаде звук, подобен на финален магарешки рев.
— Нагълтал се е с морски въздух — обясни Свен и нежно го помилва.
Той намести акордеона по-удобно, подпря го на широкия си гръден кош, внимателно нагласи дебелите си като кебапчета пръсти върху клавишите, затвори очи и засвири. Мелодията беше много сложна и странна. По грозното лице на Свен се изписа такъв възторг, че ме напуши смях и трябваше да хапя вътрешните страни на бузите си, за да не се разсмея. Лицето на мама изразяваше ледена учтивост, като на някакъв световноизвестен диригент, принуден да слуша рецитала на изпълнител на пищялка.
Мелодията завърши с пронизителни и нехармонични тонове. Свен въздъхна с истинска наслада, отвори очи и се усмихна на мама:
— Бах е прекрасен!
— О, да! — каза мама с добре престорено въодушевление.
— Радвам се, че ви харесва. Ще ви посвиря още.
И така през следващия час мама и аз седяхме като хванати в капан, а Свен свиреше мелодия след мелодия. Всеки път, когато мама се опитваше да стане, за да подири някакво спасение, Свен вдигаше една от огромните си ръце, като че спираше поток от въображаемо пътно движение, и лукаво казваше „Само още едно парче!“, а мама се отпускаше обратно на стола с треперлива усмивка.
С голямо облекчение посрещнахме останалите членове на семейството. Лари и Свен затанцуваха в кръг, зареваха като бикове и бурно се запрегръщаха. После Лари замъкна Свен в стаята си. Там дълго приказваха в уединение и понякога избухваха във внезапен смях.
— Какво представлява той? — попита Марго.
— Ами, всъщност не знам, миличка — отговори мама. — Откакто е дошъл, все свири.
— Свири ли? — попита Лесли. — На какво свири?
— На латерната си или както там го наричате рече мама.
— Господи — каза Лесли. — Не мога да понасям тия неща. Дано не почне да свири из цялата къща.
— Не, не, миличък, сигурна съм, че няма — отвърна бързо мама, но тонът й не беше убедителен.
Точно в този миг Лари се появи на верандата:
— Къде е акордеонът на Свен? Иска да ми изсвири нещо.
— Нали няма да свири на този акордеон през цялото време, миличък? — попита мама. — Вече ни изнесе едночасов концерт и главата ми ще се пръсне.
— Разбира се, няма да свири през цялото време каза раздразнено Лари, като взе акордеона. — Просто иска да ми изсвири една мелодия. А на вас какво ви свири?
— Много странна музика — отговори мама. — От някакъв човек, нали се сещаш, има нещо общо с дърветата.
До края на деня се измъчихме, най-меко казано. Репертоарът на Свен бе явно неизчерпаем и по време на вечерята той настоя да ни възпроизведе как са се хранили войниците в шотландска крепост, като неуморно маршируваше около масата и свиреше един от по-немелодичните шотландски танци. Съпротивителните сили на семейството бяха към края си. Дори Лари изглеждаше доста загрижен. Без задръжки и с ясни отношения към хората Роджър обобщи мнението ни за изпълнението на Свен, като отметна назад глава и зави тъжно — нещо, което правеше само когато свиреха националния химн.
Три дни след пристигането на Свен вече свикнахме до известна степен с акордеона му, а самият той ни очарова. Излъчваше някаква наивна доброта — каквото и да направеше, човек не можеше да му се сърди, както не може да се сърди на бебе, което си е подмокрило пелените. Той бързо спечели симпатиите на мама с това, че бе страстен готвач. Носеше огромна тетрадка с кожена подвързия, в която си записваше рецепти за ястия. Свен и мама прекарваха с часове в кухнята — взаимно се учеха как да приготвят любимите си ястия, и резултатите не закъсняха: яденето беше толкова вкусно и в такива огромни количества, че ни се явиха киселини и почувствахме неразположение.
Около седмица след пристигането си, Свен влезе една сутрин случайно в стаята, която гордо наричах свой кабинет. В тази голяма вила имахме толкова много стаи, че бях успял да накарам мама да ми отдели една специално за мен, в която можех да държа всичките си животни.
По това време менажерията ми беше доста богата. В нея влизаше бухалът Одисей, който прекарваше по цял ден кацнал на корниза над прозореца, като имитираше гниещ маслинов пън и от време навреме с изражение на голяма надменност цвъкваше по някоя курешка на вестника, разстлан под него. Контингентът на кучетата се увеличи на три — едно селско семейство ми подари за рождения ден двойка малки мелези. Заради абсолютно недисциплинираното им поведение ги бяхме кръстили Пикльо и Посерко. Имах цели редици буркани, някои с животни в денатуриран спирт, а други с микроскопична фауна. Притежавах и шест аквариума, в които живееха много тритони, змии и жаби. Купища кутии със стъклени похлупаци съдържаха пеперуди, буболечки и водни кончета. За моя изненада Свен прояви голям, почти благоговеен интерес към колекцията ми. Поласкан от такова отношение към любимата ми менажерия, аз го разведох навсякъде и му показах всичко. Дори, след като го заклех да пази тайна, му представих семейство мънички скорпиони с шоколаден цвят, които бях вмъкнал скришом в къщата. Най-силно впечатление му направи подводната камбана и той стоя дълго пред аквариума, втренчил големите си сини очи в паяка, който ловеше плячка и я носеше под купола си. Свен прояви такъв ентусиазъм, че си позволих с известна нерешителност да му предложа да се разходим в маслиновите горички и да му покажа някои от животните в естествената им среда.
— Колко любезно от твоя страна! — голямото му грозно лице светна от радост. — Няма ли да ти преча?
Уверих го, че няма.
— Тогава ще дойда с удоволствие. С най-голямо удоволствие.
И така, през останалото време от гостуването му изчезвахме след закуска от вилата и прекарвахме по няколко часа в маслиновите горички.
В деня на заминаването на Свен — той тръгваше с вечерния кораб — организирахме малък прощален обяд в негова чест и поканихме Теодор. Очарован, че има нова публика, Свен веднага изнесе на Теодор половинчасов рецитал от творби на Бах.
— Ъъ — каза Теодор, когато Свен свърши, — знаете ли, ъъ… знаете ли някои други мелодии?
— Само назовете някоя, докторе — Свен сърдечно разтвори ръце, — и ще ви я изсвиря.
За момент Теодор се замисли, поклащайки се на краката си.
— Да знаете случайно, ъъ… една песен, която се нарича „В града има една механа“? — плахо попита той.
— Разбира се! — каза Свен и веднага поде началните тонове на песента.
Теодор пееше с жар, брадата му стърчеше, очите му светеха. Когато песента свърши, Свен, без да спира, продължи с „Клементайн“. Окуражена от филистерското отношение на Теодор към Бах, мама попита Свен дали знае „Ако бях кос“ и „Песента на чекръка“, които бяха незабавно и превъзходно изпълнени.
После пристигна кабриолетът, за да отведе Свен на пристанището, и той с насълзени очи прегърна нежно всеки от нас. Качи се на задната седалка с пътната чанта в ръка и скъпоценния си акордеон в скута и непрекъснато ни маха, докато кабриолетът изчезна по пътя.
— Какъв мъжествен човек! — каза със задоволство мама, когато се прибрахме. — Досущ от старата генерация.
Сепии и раци
Всяка сутрин, когато се събудех, по стените на спалнята ми имаше тигрови шарки от слънцето, което надзърташе през капаците на прозорците. Както обикновено, кучетата, примъкнали се в леглото ми през нощта, без да ги усетя, заемаха повече от полагаемата им се площ и спяха дълбоко и спокойно. Край прозореца се мъдреше Одисей, обърнат към сноповете златиста слънчева светлина с присвити очи в знак на гневно неодобрение. Отвън се чуваха дрезгавото, подигравателно кукуригане на петле и тихото шумолене на кокошките (звук, наподобяващ клокочеща овесена каша), които кълвяха под портокаловите и лимоновите дървета. Носеше се далечен звън на хлопатари. Врабчетата под стрехите пронизително чуруликаха, а внезапният глъч от пресипнали умолителни писукания показваше, че лястовичката е донесла нещичко за ядене на челядта си в гнездото под прозореца ми. Отмятах чаршафа и изхвърлях кучетата на пода. Те се отърсваха, протягаха се с прозявка и изваждаха розовите си езици, завити като листа на екзотични растения. Отивах до прозореца и разтварях капаците. Облегнат на перваза, докато очите ми свикнеха със светлината, подлагах голото си тяло на топлите ласки на утринното слънце и замислено чешех розовите „печати“, които кучешките бълхи бяха оставили върху кожата ми. После поглеждах над сребристите маслинови дървета към брега и синьото море, от което ме делеше около половин миля. Точно на този бряг от време на време рибарите издърпваха мрежите си. Това винаги представляваше голяма съблазън за мен, тъй като мрежата, изтеглена на брега от дълбините на синия залив, съдържаше многобройни очарователни морски животни, които иначе бяха недостижими.
Щом видех някоя малка рибарска лодка да се люлее над водата, бързо се обличах и с колекционерските си принадлежности хуквах през маслиновите горички надолу по шосето, към брега. Познавах почти всички рибари по име, но с един от тях — висок силен младеж с четинеста кестенява коса, имах специални приятелски отношения. Както можеше да се предполага, той носеше едно от най-често срещаните имена — Спиро, от Спиридон, и за да го различавам от другите Спиридоновци, които познавах, нарекох го Кокино, или червен. Кокино много обичаше да ме снабдява с разни животни. Самият той изобщо не се интересуваше от тях, но се радваше, че ми доставя голямо удоволствие.
Когато един ден отидох на брега, мрежата беше изтеглена наполовина. Рибарите, с орехов тен на кожата, дърпаха мокрите въжета и забиваха в пясъка разтворените пръсти на краката си за по-голяма устойчивост, докато изваждаха тежката мрежа от морето.
— Твое здраве, кирие[30] Джери! — извика ми Кокино и размаха голямата си покрита с лунички ръка за поздрав. Рошавата му коса проблясваше на слънцето като пламък. — Днес ще имаш чудни животинки, защото хвърлихме мрежата на ново място.
Клекнах и търпеливо зачаках на пясъка, докато рибарите, с приказки и шеги, равномерно дърпаха въжетата.
Скоро в плитчините се показа дъното на мрежата, където се виждаха бляскащи и трептящи риби. Изтеглената на пясъка мрежа бе като жива, пулсираща маса, която издаваше постоянен, пърпорещ в стакато звук от безнадеждно пляскащите опашки на рибите. Целият улов се изсипваше в кошници. Имаше най-различни риби — червени, бели, с виненочервени ивици, риби скорпиони — преливащи в многобагрен гоблен. Намираше се и по някой октопод или сепия, със злокобен вид и уплашен израз на разтворените си подобни на човешки очи. Щом рибарите извадеха всичко, което можеше да се използва за ядене, идваше моят ред.
На дъното на мрежата имаше огромна купчина камъни и водорасли и точно тук ловях трофеите си. Веднъж намерих плосък камък с прикрепен към него чисто бял корал. Приличаше на малко буково дръвче през зимата — с оголени, безлистни, като че покрити със сняг клони. Понякога откривах морски звезди, дебели почти колкото пандишпан, но със закръглени, а не заострени и удължени лъчи както при обикновените. Тия морски звезди имаха блед сиво-бежов цвят и ярки алени петна. Веднъж намерих два интересни криви рака, чиито щипци и крака в прибрано положение прилягаха с безупречна точност към тялото. Раците имаха ръждивочервена шарка на гърба си, която доста приличаше на човешко лице. Това очевидно не беше защитна окраска и щом можеха да се движат по морското дъно в такава крещяща премяна, трябваше да се предполага, че нямат много врагове.
Бях почнал да ровя в един голям куп водорасли, когато Кокино, след като беше наслагал всичката риба в кошниците, дойде да ми помага. Имаше обикновения асортимент от мънички, къси колкото кибритена кутия калмари, риби игли, криви раци, раци морски паяци и различни дребни риби, които не бяха успели да избягат през дупките на мрежата. Изведнъж Кокино изсумтя приятно изненадан, измъкна нещо от заплетеното валмо водорасли и ми го поднесе на загрубялата си длан. Просто не вярвах на очите си — морско конче. Кафяво-зеленикаво, с прецизно наредени плочици във вид на пръстени, то лежеше в дланта на Кокино като някакво подобие на шахматна фигура, зяпнало с чудатата си стърчаща муцунка, а опашката му неистово се завиваше и се развиваше. Бързо го грабнах и го потопих в буркан, пълен с морска вода, а в душата си горещо се молех на свети Спиридон да му спаси живота. За моя радост то се съвзе и сякаш увисна във водата, а мъничките перки от двете страни на конската му глава трептяха толкова бързо, че не се виждаха. След като се уверих, че животът му е вън от опасност, започнах да ровя във водораслите със страстта на златотърсач, който е намерил къс самородно злато в коритото на реката. Старанието ми беше възнаградено — след няколко минути вече шест различно големи морски кончета плаваха провиснали в буркана. Замаян от сполуката си, набързо се сбогувах с Кокино и другите рибари и тичешком се прибрах вкъщи.
Тук най-безцеремонно лиших от подслон четиринадесет слепока и узурпирах аквариума им, за да настаня новия си улов. Знаех, че в буркана морските кончета ще останат без кислород, поради което трябваше да действам бързо, за да ги запазя живи. Изтичах до брега с аквариума, измих го внимателно, напълних дъното с пясък и бегом го отнесох във вилата. Трябваше да ходя три пъти с кофи до морето, за да нося вода за аквариума. Когато излях в него и последната кофа, бях толкова изморен, че започнах да се питам дали заслужава да се трепя толкова заради морските кончета. Щом обаче ги преместих в аквариума, разбрах, че трудът ми не бе отишъл напразно. В пясъка на дъното бях забил маслиново клонче. След като цопнаха във водата, морските кончета се окопитиха и се понесоха из аквариума като пуснати в полето понита. Перките им се движеха толкова бързо, че не се виждаха — сякаш всяко морско конче се движеше със скрито моторче. След като обиколиха в галоп новата си територия, те се насочиха към маслиновото клонче, нежно увиха опашките си около него и застанаха мирно.
Морските кончета пожънаха мигновен успех. Те бяха може би единствените животни, които семейството ми посрещна с единодушно одобрение. Дори Лари идваше тайно в стаята ми, за да ги гледа как плуват прави като свещ и се клатят напред-назад в аквариума. Отнемаха ми много време, защото установих, че морската вода бързо се разваля, и за да я сменям, трябваше да ходя с кофи до морето по четири — пет пъти на ден. Въпреки умората бях доволен, че не се отказах, защото иначе нямаше да стана свидетел на много интересно нещо.
Едно от морските кончета явно беше възрастно — почти черно и с добре издуто коремче. Отдадох това просто на възрастта. Една сутрин забелязах, че коремчето му беше цепнато, като порязано с ножче за бръснене. Чудех се дали морските кончета не се бяха били и какво бяха използвали за оръжие, защото изглеждаха съвсем беззащитни. За моя голяма изненада цепнатината се разтвори и от нея изплува мъничко крехко копие на морското конче. Не можех да повярвам на очите си, но щом първото конче бебе се появи и увисна в бистрата вода, се появи още едно, после още едно и още едно, докато се събраха двадесет миниатюрни морски кончета, плуващи около огромния си родител като някакъв малък облак. Ужасен да не би големите морски кончета да изядат новородените, приготвих бързо още един аквариум и сложих в него, според наивните си представи, майката и рожбите й. Поддържането на два аквариума бе херкулесова задача и аз започнах да се чувствам като кон в руднична шахта. Въпреки това твърдо бях решил да не се отказвам до четвъртък, когато Теодор идваше на чай, и да му покажа придобивките си.
— Аха — каза той, надничайки в аквариума с професионален жар, — наистина са извънредно интересни. Разбира се, според книгите морските кончета се срещат в нашия район, но лично аз, ъъ… нали разбираш… никога не съм виждал.
Показах му майката и рояка нейни рожби.
— Не, не. Това не е майката, това е бащата.
Отначало помислих, че се шегува, но Теодор обясни, че когато женската снесе оплодените яйца, мъжкият ги прибира в специална торба, където те се развиват и излюпват. Така че това, което си мислех за горда майка, всъщност беше гордият баща.
Скоро работата по поддържането на „конюшнята“ с микроскопичен морски „фураж“ и свежа морска вода стана непосилна и затова с голямо нежелание трябваше да изсипя аквариумите в морето и да освободя кончетата.
Кокино не само ми осигуряваше животни от мрежата си, но ми показа и един от най-оригиналните начини за риболов — нещо, което никога не бях виждал.
Един ден го срещнах на брега, когато слагаше в малката си разнебитена лодка газена тенекия, пълна с морска вода. На дъното лежеше голяма сепия, която имаше много сантиментален вид. Кокино я беше завързал с канап там, където главата се съединява с огромното й яйцевидно тяло. Попитах го къде ще ходи. На лов за сепии! Учудих се, понеже в лодката нямаше никакви въдици, мрежи или дори прът с тризъбец. Как тогава щеше да лови сепии!
— С любов — каза загадъчно Кокино.
Чувствах за мой дълг да изуча всеки начин за лов на животни и помолих Кокино да ме вземе със себе си, за да видя този тайнствен начин на риболов. Гребахме навътре в синия залив, докато стигнахме до кристално бистра вода. Кокино хвана края на канапа, с който беше вързана сепията, и го закачи внимателно за големия пръст на крака си. После вдигна сепията и я пусна отстрани на лодката. За момент тя се задържа на повърхността на водата, като ни гледаше недоверчиво, после, изхвърляйки пръски вода, се шмугна с последователни резки тласъци, като влачеше канапа след себе си, и скоро изчезна в сините дълбини. Канапът бавно потъна във водата и после се опъна на пръста на Кокино. Той запали цигара и приглади косата си.
— Сега — той се ухили, — ще видим какво може да прави любовта.
Кокино хвана греблата и подкара бавно и леко лодката в залива, като спираше често и се втренчваше в канапчето. Изведнъж изсумтя, остави греблата под ъгъл, като крила на нощна пеперуда, сграбчи канапа и започна да го тегли. Наведох се над бистрата вода и се взрях да видя края на опънатото черно въженце. Скоро от дълбините се появи мътно петно, Кокино задърпа по-бързо въженцето и сепията се показа. Когато я изтегли на повърхността, с изумление видях, че това бяха две сепии, вкопчени в страстна прегръдка. Кокино бързо ги издърпа до лодката и с рязко движение на канапа ги стовари на дъното. Мъжкият бе тъй запленен от любимата си, че дори резкият преход от водните му чертози във въздуха не му направи никакво впечатление. Така здраво се бе усукал в женската, че Кокино с мъка го отдели и го пусна в тенекията с морска вода.
Този съвсем необикновен начин за риболов много ми хареса, макар че дълбоко в себе си го мислех за малко непочтен. Приличаше ми на излавяне на кучета с помощта на разгонена кучка, вързана на дълга каишка. За един час хванахме пет мъжки сепии в сравнително малък район на залива. Учудих се, че има толкова много, понеже обикновено трудно се намират, освен ако отидеш на нощен риболов. През цялото време женската сепия изпълняваше ролята си със стоическо безразличие, но все пак чувствах, че трябваше да бъде възнаградена. Убедих Кокино да я пусне на свобода, което той стори с явно нежелание.
Попитах го как бе разбрал, че женската привлича мъжките, а той вдигна рамене.
— Сега му е времето — отговори Кокино.
— В такъв случай можеш ли да вържеш всяка женска на края на въженце и да разчиташ на успех?
— Да — каза Кокино. — Но, разбира се, някои женски сепии, както и някои жени, са по-привлекателни от други и затова с тях се получават по-добри резултати.
Главата ми се замая при мисълта за сравняване на женските достойнства на две сепии. Съжалявах, че този метод не можеше да се използва при други животни. Много ме блазнеше например идеята да пусна във водата вързано за един конец женско морско конче и после да изтегля цяла свита от страстно вкопчени в него мъжки морски кончета. Доколкото ми бе известно, Кокино беше единственият, който практикуваше този своеобразен вид риболов, вероятно непознат на други рибари. Всички, на които после разказвах за този метод, посрещаха думите ми с явно недоверие.
Начупената брегова линия близо до вилата създаваше условия за съществуването на истинско богатство от морски животни. Морето бе сравнително плитко и удобно за моите ловни експедиции. Успях да придумам Лесли да ми направи лодка, което много ме улесни. Този „плавателен съд“ беше почти кръгъл, с плоско дъно и със силно наклонен десен борд. След магарето това беше най-любимото ми нещо. Напълвах дъното на лодката с буркани, тенекиени кутии и сакове, вземах голям пакет храна и потеглях, придружен от екипажа си — Пикльо, Посерко и Роджър, а от време на време, когато проявяваше благосклонност да ни придружи, идваше и бухалът ми Одисей. Прекарвахме горещите безветрени дни в изследване на отдалечени малки заливчета и скалисти архипелази, покрити с водорасли. По време на тези експедиции имахме много интересни приключения. Веднъж открихме огромно множество охлюви морски зайци, които бяха покрили близо цял акър земя. Те имаха яркопурпурни яйцевидни тела, изящен „плисиран волан“ и две странни издутини на главата, които всъщност удивително приличаха на дългите уши на заек. Бяха стотици — всички пълзяха по скалите и през пясъка към южната част на острова. Понеже нито се докосваха, нито проявяваха някъде интерес един към друг, предположих, че не се събират, за да се съешават, а се преселват някъде другаде.
Друг път група отегчени едри и добродушни делфини ни завариха, когато бяхме на котва в един малък залив. Вероятно привлечени от приветливия оранжев и бял цвят на моята лодка, те започнаха да играят около нас: подскачаха и се гмуркаха, приближаваха се успоредно на лодката с ухилените си муцуни и ни отправяха дълбоки страстни въздишки. Един млад делфин, по-смел от възрастните, дори се гмурна под лодката и почувствахме как гърбът му се отърка о плоското й дъно. Вниманието ми бе раздвоено от една страна, се наслаждавах на очарователната гледка, а от друга потушавах бунта на моя екипаж. Всички реагираха на пристигането на делфините по свой, индивидуален начин. Пикльо, който никога не се бе проявявал като хладнокръвен воин, беше оправдал най-невъздържано името си и скимтеше свит, треперещ при носа на лодката. Посерко реши, че единственият начин да спаси живота си е да напусне кораба и да преплува до брега. Наложи се да употребя сила, за да задържа него и Роджър, който беше убеден, че само да му разрешах да скочи в морето и щеше за секунда да избие всички делфини.
По време на една от тези експедиции намерих великолепен трофей, който стана косвена причина да дадат Лесли под съд, въпреки че тогава изобщо не можех да допусна това. Цялото семейство беше в града, с изключение на Лесли, който се лекуваше от много силен пристъп на дизентерия. Беше първият ден, в който се чувстваше малко по-добре, и той лежеше на канапето в гостната, слаб като котенце, сърбаше леден чай и четеше голям наръчник по балистика. Уведоми ме по съвсем недвусмислен начин, че не желае да се мотая наоколо и да му досаждам, и понеже не исках да ходя в града, изведох кучетата с лодката.
Както си гребях, зърнах в тихите води на залива нещо, което ми се стори като жълти водорасли. Винаги си струваше да изследвам водораслите, защото неизменно съдържаха многобройни морски обитатели, а понякога, когато имах късмет — доста едри животни. Затова подкарах лодката нататък. Като понаближих, водораслите заприличаха на жълтеникаво оцветен камък. Но можеше ли камък да плава? Взрях се по-внимателно и за моя радост, колкото и невероятно да ми се струваше, установих, че това е доста голяма морска костенурка. Прибрах греблата, накарах кучетата да млъкнат, настаних се на носа и зачаках напрегнато, докато лодката дрейфуваше все по-близо и по-близо. Костенурката се носеше по повърхността на водата, разперила крака. Тя бе заспала дълбоко. Целта ми беше да я хвана, преди да се събуди. Сакчетата и разнообразните ми други принадлежности в лодката не можеха да ми послужат, защото морската костенурка беше дълга около три фута. Реших, че единственият начин да я уловя бе да се гмурна към нея, да я сграбча и да я вкарам някак в лодката, преди да се събуди. Поради силното ми вълнение и през ум не ми мина, че толкова едра морска костенурка е много силна и че няма да се предаде без бой. Когато лодката стигна на около шест метра, поех въздух и се гмурнах. Ориентирах се да действам под костенурката, за да й пресека пътя, така да се каже. Хвърляйки се в хладката вода, отправих кратка молитва да не я събудя с шумното си гмуркане. Молех се също да бъде прекалено сънена, за да не може да предприеме бързо отстъпление. Бях се гмурнал дълбоко и се обърнах на гръб — над мен като огромна златна монета беше морската костенурка. Изплувах към нея и я сграбчих за предните крака, които се показваха от черупката й като мазолести сърпове. За мое учудване, дори и сега тя не се събуди. Когато задъхан показах глава над водата, като продължавах да стискам краката й, цялата тая загадка изведнъж се изясни — морската костенурка бе умряла доста отдавна, както подсказваха носът ми и многобройните мънички риби, които си зобаха от люспестите й крайници.
Малко се разочаровах, но по-добре мъртва морска костенурка, отколкото никаква. Ето защо с мъка я докарах до лодката, където здраво завързах единия й крак. Кучетата бяха много заинтригувани, като си въобразяваха, че това е някакъв вкусен екзотичен деликатес, доставен специално за тях. Поради формата й лодката не беше никак лесна за управление, а сега проявяваше склонност да плава в кръг около безжизненото тяло на морската костенурка. Въпреки това след едночасово усилено гребане пристигнахме благополучно на кея. Завързах лодката и издърпах плячката си на брега, за да я разгледам внимателно: морска костенурка. От черупката на този вид правят рамки за очила, а понякога излагат препарирани екземпляри по витрините на магазините за оптически стоки. Масивната й глава с голяма сбръчкана гуша от жълта кожа и с нос като човка приличаше поразително на ястреб. Черупката й беше олющена вероятно от океанските бури или от зъбите на акули и тук-там беше украсена със снежнобели гроздчета от малки балануси. Долната й част — бледо нарцисово жълта, мека и гъвкава — наподобяваше дебел влажен картон.
Наскоро бях правил продължителна и много интересна дисекция на речна костенурка и реших, че сега имам идеална възможност да сравня вътрешната анатомия на сладководната и на морската костенурка. Изкачих се по склона, взех назаем ръчната количка на градинаря, пренесох с нея моя трофей до къщата и го изложих за поклонение на предната веранда.
Знаех, че ще има неприятни последици, ако се опитам да извърша дисекцията вътре във вилата, но мислех, че никой нормален човек не би имал нещо против да разрежа морската костенурка на предната веранда. Приготвих си тетрадка, различни триони, скалпели и бръснарски ножчета, подредени като в операционна зала, и се залових за работа.
Установих, че мекият жълт коремен щит се отделя много по-лесно, отколкото при речната костенурка, който ми отне три четвърти час, докато го прережа с трион. Когато освободих пластрона и го вдигнах като похлупак на тенджера, се откриха всички възхитителни тайни на вътрешните органи на морската костенурка — многоцветни и вмирисани до краен предел. Обзе ме такова любопитство, че миризмата изобщо не ми направи впечатление. Кучетата ми обаче, които обикновено приемаха оборския тор за източник на идеален аромат, придаващ пикантност на любопитните им вълнения, започнаха непрекъснато да кихат и изчезнаха с единодушно възмущение. За мое щастие открих, че костенурката е женска: имаше много яйца, големи почти колкото топки за пинг-понг, меки и оранжеви като цвят на латинка. Преброих ги — четиринадесет. Внимателно ги наслагах в лъскава лепкава редица на плочите. После се заех с голямата купчина черва и реших, че трябва да запиша точната дължина на този изумителен вътрешен механизъм във вече изцапаната ми с кръв тетрадка. Със скалпел ги отделих от задния отвор на костенурката и започнах да ги вадя. Струваше ми се, че нямат край, но най-после успях да ги простра на верандата в низ намотки и извивки като някаква „пияна“ железопътна линия. С тях беше свързан стомахът — отвратителна сивкава торба, като балон, пълен с вода. Очевидно той съдържаше последната храна на костенурката и аз бях убеден, че в интерес на науката трябва да проверя какво е яла точно преди смъртта си. Забих един скалпел в голямата потръпваща торба и направих пробен разрез. Мигновено стомахът изпусна въздуха си с отвратително пуфтене, подобно на въздишка, и се разнесе такава воня, пред която всички останали непоносими миризми отстъпиха на втори план. Дори аз, колкото и да бях задълбочен в изследванията, политнах назад, давейки се.
Бях сигурен, че докато семейството се върне от града, ще успея да почистя верандата, но развълнуван от новата си придобивка, съвсем забравих за съвземащия се от болестта Лесли, който лежеше в гостната. Миризмата от вътрешностите на костенурката беше проникнала през двойните стъклени врати на верандата и беше стигнала до канапето, на което той се беше проснал. Първият сигнал за катастрофалния ход на нещата беше ужасен рев откъм гостната. Преди да мога да предприема някакви разумни действия, Лесли, увит в одеяла, се появи на двойните стъклени врати към верандата.
— Каква е тая дяволски гадна воня? — попита той с гърлест глас.
После видя нарязаната морска костенурка и красиво подредените й вътрешности на плочите, очите му се изцъклиха и по лицето му изби светловиолетов цвят.
— Какво, по дяволите, е това?
С известна неувереност отговорих, че е морска костенурка, на която правя дисекция. Женска, бързо продължих аз, надявайки се да отвлека вниманието му с подробности. Посочих красивите яйца и му обясних, че съм ги измъкнал от вътрешността й.
— По дяволите яйцата й! — изкрещя Лесли, като че изричаше някаква странна средновековна клетва. — Махай това гнусно нещо оттук! С тая смрад ще прогониш всички ни от вилата.
Поясних, че почти съм свършил с дисекцията и че имам намерение да заровя всички меки части на костенурката, а да запазя само скелета и черупката й за колекцията си.
— В никакъв случай! — изрева Лесли. — Веднага махай цялото това гадно нещо и го заравяй. После се връщай, за да изстържеш верандата.
Готвачката ни Лукреция, привлечена от глъчката, се появи до Лесли. Тя отвори уста, за да попита за естеството на тая семейна свада, но миризмата на морската костенурка внезапно я задави. Лукреция постоянно страдаше от петнадесет — шестнадесет болести, които се обаждаха поред. Тя се отнасяше с такъв интерес и внимание към тях, както други хора се отнасят към сандъчетата си за цветя на прозорците или към китайските си мопсове. По това време стомахът й създаваше най-много грижи. Тя ахна два-три пъти тихо като риба, прошепна сподавено „Свети Спиридоне!“ и се отпусна в обятията на Лесли с много сполучлива преструвка на припадък.
В този момент за мой ужас по алеята към вилата се появи кола с другите членове на семейството и тържествено спря под верандата.
— Здравей, миличък — мама слезе от колата и тръгна към стъпалата. — Добре ли прекара сутринта?
Преди да мога да се обадя, морската костенурка ме изпревари. Мама издаде няколко странни хълцащи стона, измъкна носната си кърпичка и бързо я сложи на носа си.
— Каква — запита тя през кърпичката, — е тази ужасна миризма?
— Питай това проклето момче! — изрева Лесли откъм двойните стъклени врати, като продължаваше безрезултатните си опити да подпре стенещата Лукреция на рамката на вратата.
Лари и Марго вървяха подир мама по стълбите и видяха накълцаната морска костенурка.
— Какво…? — започна Лари, но се сгърчи в пристъп на конвулсивна кашлица. — Ах, това е дело на нашето проклето хлапе! — изруга задъхано той.
— Ясно, миличък — каза мама през кърпичката си. — Лесли току-що ми каза.
— Отвратително! — изрида Марго, като вееше носната кърпичка пред носа си. — Прилича на железопътна катастрофа.
— Какво е това, миличък? — попита ме мама.
Обясних, че е извънредно интересна морска костенурка, женска, в която има яйца.
— Непременно ли трябваше да я кълцаш на верандата? — възмути се тя.
— Момчето е откачено — каза Лари, дълбоко убеден в думите си. — Цялата къща вони на гнусен китоловен кораб.
— Действително трябва да я занесеш другаде, миличък — каза мама. — Не може да мирише така на предната веранда.
— Кажи му да зарови това гадно нещо! — ревна Лесли, като се загърна в одеялата си.
— Защо не предложиш на някое ескимоско семейство да го осинови? — попита Лари. — Те обичат китова мас, ларви и други подобни неща.
— Лари, не говори гнусотии! — обади се Маргарет. — Не е възможно да ядат такива неща. Само като си помисля, ми се повдига.
— Според мен трябва да влезем вътре — рече мама с последни сили. — Може би там няма да мирише толкова силно.
— Джери, миличък, трябва да почистиш това — каза мама, като внимателно избираше къде да стъпи покрай вътрешностите на морската костенурка. — И да дезинфекцираш плочите.
Семейството влезе вътре, а аз се залових със задачата да махна морската костенурка от предната веранда. Чувах ожесточени спорове.
— Отвратителна напаст! — викаше Лесли. — Както си лежах тук и кротко си четях, внезапно ме удари в носа.
— Гадно! — възмущаваше се Марго. — Нищо чудно, че Лукреция е припаднала.
— Крайно време е да му се намери друг учител каза Лари. — Пет минути отсъстваш от къщи и като се върнеш — той изкормил Моби Дик на предната тераса.
— Сигурна съм, че не е имал лоши намерения измънка мама. — Но е постъпил доста глупаво, като е избрал за тая работа верандата.
— Глупаво! — каза Лари язвително. — През следващите месеци ще ходим като кьорави из къщата с противогази на лицата.
Натоварих остатъците от морската костенурка в ръчната количка и я закарах на върха на хълмчето зад вилата. Тук изкопах дупка, зарових всички меки части на костенурката, а черупката и скелета оставих до мравуняка на едни приятелски настроени мравки, които при други случаи много ми бяха помагали с прецизното си изчистване на скелети. Досега най-голямото нещо, което бях им предлагал, бе един много едър зелен гущер. Затова бях любопитен дали ще се захванат с морската костенурка. Те се затичаха към нея, нетърпеливо махайки с антени, после спряха, помислиха малко, направиха кратко съвещание и масово се оттеглиха. Очевидно дори и мравките бяха против мен. Върнах се унил във вилата. На още вонящата веранда заварих един слаб, стенещ човек да спори с Лукреция с войнствени нотки в гласа му, явно под влияние на изпито вино. Попитах какво иска този човек.
— Казва — отвърна Лукреция с велико презрение, че Роджър е светил маслото на пилетата му.
— Пуйки — поправи човекът. — Пуйки.
— Добре де, пуйки — съгласи се Лукреция.
Сърцето ми се сви. Струпваше се беда след беда на главата ми. Знаехме, че Роджър имаше осъдителния навик да трепе пилета. През пролетта и лятото гоненето на лястовици беше едно от многото му безобидни развлечения. Лястовиците го докарваха до апоплектичен бяс, като профучаваха под носа му и летяха ниско над земята точно пред него, а той ги гонеше с настървен лай, настръхнал от ярост. Селските пилета се криеха из миртовите храсти и точно когато минаваше, изскачаха под носа му, изпляскваха шумно с крила и кудкудякаха лудо и истерично. Роджър, сигурен съм, беше убеден, че тия пилета са един вид тромави лястовички, с които може да се счепка, и въпреки протестните ни викове се хвърляше върху тях, бързо ги сдавяше и ги умъртвяваше, влагайки в това цялата си омраза към предизвикателните лястовички. Не му въздействаше никакво наказание. С изключение на този лош навик, иначе Роджър беше извънредно добро и послушно куче. Намирайки се в безизходица, ние се принуждавахме да обезщетяваме собствениците, но само при условие, че представеха като доказателство умъртвените пилета.
Неохотно влязох да кажа на семейството, че Роджър пак бе направил беля.
— Господи! — изпъшка Лесли и с мъка се изправи. — Пак ти и твоите ужасни животни!
— Хайде, хайде, миличък — поде мама умиротворяващо. — Какво е виновен той, че Роджър трепе пилета?
— Пуйки — каза Лесли. — Бас държа, че ще иска безбожно много пари.
— Почисти ли верандата, миличък? — попита мама.
Лари махна от лицето си огромна, напоена в одеколон кърпа.
— Отървахме ли се от миризливите неща от верандата? — заинтересува се той.
Мигновено отвърнах, че ей сега ще почистя, и последвах Лесли, за да разбера резултата от разговора със собственика на пуйките.
— Е — войнствено започна Лесли, прекрачвайки на верандата, — какво искаш?
Човекът зае мазна, унизителна, угодническа и напълно отблъскваща поза.
— Бъди щастлив — отговори Лесли с груб тон, който загатваше правилния му усет за този човек. — За какво искаш да ме видиш?
— Пуйките ми, кирие — обясни човекът. — Извинявам се за безпокойството, но кучето ви, видите ли, изпотрепа пуйките ми.
— Е — попита Лесли, — колко пуйки?
— Пет, кирие — отговори селянинът, клатейки тъжно глава. — Пет от най-хубавите ми пуйки. Аз съм беден човек, кирие, иначе изобщо нямаше да отварям въпрос…
— Пет! — учуди се Лесли и ме погледна въпросително.
Отвърнах, че е съвсем възможно. Ако пет истерични пуйки са изскочили от някой миртов храст, не се съмнявах, че Роджър ги е умъртвил всичките. Това поначало добро и дружелюбно куче, щом веднъж се разгневеше, можеше да се превърне в безпощаден убиец.
— Роджър е добро куче! — каза решително Лукреция.
Тя се беше примъкнала до нас на верандата и явно изпитваше към собственика на пуйките същата неприязън, каквато и аз. Освен това в нейните очи Роджър беше като ангел.
— Е — Лесли се опита да излезе майсторски от тежкото положение, — щом е утрепал пет пуйки, добре пет пуйки. Такъв е животът. Къде са?
Последва кратка тишина.
— Пуйките ли, кирие? — нерешително попита собственикът на пуйките.
— Пуйките, пуйките — викна нетърпеливо Лесли. Умрелите пуйки, разбираш ли? Ясно ти е, че не можем да платим, докато не ги покажеш.
— Но това е невъзможно! — каза развълнуван собственикът на пуйките.
— Какво значи невъзможно! — попита Лесли.
— Ами невъзможно е да донеса пуйките, кирие отвърна той, осенен от внезапно хрумване, — защото кучето ви ги изяде.
Това предизвика изблик на силно възмущение. Всички знаехме, че Роджър е прехранено и злоядо куче. Макар че трепеше пилета, нищо не бе в състояние да го накара да ги изяде.
— Лъжи! Лъжи! — изписка Лукреция с насълзени от вълнение очи. — Той е добро куче.
— Той никога в живота си не е ял умъртвено от него животно — извика Лесли. — Никога.
— Само пет от пуйките ми! — каза дребният човек. — Изяде пет от пуйките ми!
— Кога ги утрепа? — изрева Лесли.
— Тая сутрин, кирие, тая сутрин — отговори човекът и се прекръсти. — Аз самият го видях. И ги изяде всичките.
Намесих се да обясня, че тази сутрин Роджър е бил с мен в лодката и въпреки че се отличава с висока интелигентност, не разбирам как може да изяде цели пет пуйки в стопанството на тоя човек и едновременно да е с мен в лодката.
Лесли беше изживял една мъчителна сутрин. Единственото нещо, което му се искаше, бе да си лежи на канапето и да си чете наръчника по балистика. Но най-напред аз почти го бях задушил е анатомичните си проучвания върху морската костенурка, а сега този дребен пиян човек се опитваше по мошенически начин да измъкне от него парите за пет пуйки. Лесли и без това не можеше да сдържа гнева си, но сега направо кипна.
— Ти си лъжец и мошеник! — изръмжа той.
Дребният човек отстъпи назад, пребледня и каза с пиянска дързост:
— Ти си лъжец и мошеник! Ти си лъжецът и мошеникът. Ти пущаш кучето си да трепе нашите пилета и пуйки, а когато трябва да плащаш, отказваш. Ти си лъжецът и мошеникът!
Струва ми се, че дори и след тези думи разумът можеше да надделее, но дребният човек направи фатална грешка: той лепна голяма тлъста храчка в краката на Лесли. От ужас Лукреция нададе пронизителен вой и сграбчи ръката на Лесли. Познавайки неговия характер, аз го хванах за другата. Дребният човек за момент изтрезня от уплаха и се отдръпна. Лесли се разтърси като вулкан, но Лукреция и аз го държахме здраво.
Хубавите гръцки псувни се лееха цветисти, вулгарни и с биологична яснота. Лицето на дребния човек от бяло стана розово и от розово — червено. Очевидно той съвсем не подозираше, че Лесли така добре владее най-пикантните гръцки ругатни.
— Ще съжаляваш! — каза той с разтреперан глас. Ще съжаляваш!
Изхрачи се още веднъж с някакво патетично предизвикателство, после се обърна и избяга по алеята.
Трябваше ни три четвърти час, за да успокоим Лесли с дружните усилия на цялото семейство и на Лукреция. Наложи се да прибегнем и до успокоителното действие на три големи коняка.
— Не му обръщай внимание, кирие Лесли! — бе окончателното обобщение на Лукреция. — Цялото село го знае колко е проклет! Не му обръщай внимание.
Наложи се обаче да му обърнем внимание, защото той незабавно беше дал Лесли под съд за неизплатени дългове и за клевета.
Когато разправихме тези случка на Спиро, той побесня.
— Божички, госпожи Дарълс — каза той със зачервено от гняв лице. — Защо не дадеш на господари Леслис да застреляш кучи син?
— Не мисля, че това е решение на въпроса, Спиро — обясни мама. — Ние искаме да разберем дали този човек има изгледи да спечели делото.
— Спечелиш! — каза Спиро с най-голямо презрение. — Това копеле нищо не спечелиш. Само оставиш на мен. Аз оправиш.
— Да не направиш нещо прибързано, Спиро! — предупреди мама. — Само ще се усложни работата.
— Аз няма направиш нищо прибързано, госпожи Дарълс. Но аз оправиш това копеле.
В продължение на няколко дни той ходи насам-натам с вид на мрачен конспиратор. Сключил гъстите си вежди над челото в израз на невероятно съсредоточаване, той отвръщаше на въпросите ни едносрично. Около две седмици преди да се гледа делото, всички бяхме отишли в града да се разсеем из пазара. Накрая, отрупани с покупки, се отправихме към широката Еспланада, озеленена от двете страни с дървета, и седнахме да пийнем по нещо. Разменяхме си поздрави с многобройните ни познати, които минаваха край нас. Спиро, който скришом се озърташе, като че го дебнеха врагове, изведнъж се наежи. Вдигна огромния си корем и се наведе през масата:
— Господари Леслис, вижда оная човек там, оная с бяло коси?
Той посочи с пръста си, подобен на кебапче, към един спретнат нисък човек, който кротко сърбаше чашка кафе под сянката.
— Е, кой е той? — попита Лесли.
— Съдии — отвърна Спиро.
— Кой съдия?
— Съдии, който гледаш твое дело — обясни Спиро. — Аз искаш ти отиваш там и говориш с него.
— Мислиш ли, че това е разумно? — каза Лесли. Може да помисли, че си пъхам носа в правораздаването, и да ме осъди на десет години затвор или нещо подобно.
— Божичко, не! — възкликна Спиро, ужасен от подобна мисъл. — Той няма сложиш господари Леслис в затвор. Той знаеш добре какво правиш така, докато аз тука.
— Но дори и така да е, Спиро, не мислиш ли, че на него ще му се стори малко странно, ако Лесли изведнъж го заприказва? — попита мама.
— Божке, не! — каза Спиро.
Той се огледа, за да се увери, че никой не ни чува, наведе се напред и прошепна:
— Той събираш марки.
Семейството се смути.
— Искаш да кажеш, че е филателист? — запита Лари.
— Не, не господари Ларис! Той не от тях. Той женен човек имаш две децата.
Целият разговор стана по-объркан от всички разговори, които обикновено водехме със Спиро.
— Какво — попита спокойно Лесли, — общо има това, че събира марки?
— Аз заведеш теб там — отговори Спиро, като разкри за пръв път макиавелианската сложност на своя замисъл, — и ти казва него, че намираш марки от Англия за него.
— Но това е подкупничество — каза възмутена Маргарет.
— Не е подкупничество, госпожици Марги — възрази Спиро. — Той събираш марки. Той искаш марки.
— Предполагам, че ако се опиташ да го подкупиш с марки, ще те осъди на около петстотин години каторжен затвор — каза благоразумно Лари на Лесли.
Попитах нетърпеливо дали ако осъдят Лесли, ще го изпратят във Видо — затвор на един малък остров, който се намираше на около половин миля от града в лъчезарното море.
— Не, не, миличък! — каза мама с растящо безпокойство. — Няма да изпратят Лесли във Видо.
Съжалявах, че нямаше да го изпратят. Вече имах един приятел затворник, който излежаваше във Видо присъда за убийство на жена си. Той беше „доверено лице“ и затова му бяха позволили да си построи собствена лодка и да си ходи у дома в края на седмицата. Беше ми дал една зловеща чайка с черно на гърба, която тиранизираше всичките ми животни и семейството. Струваше ми се, че колкото и вълнуващо да бе приятелството с истински убиец, по-добре щеше да бъде да имам брат в затвора във Видо, за да може и той да се връща в края на седмицата. Изглеждаше ми доста интересно да си имам брат затворник.
— Всъщност поне няма да има вреда, ако просто отида и поприказвам с него — реши Лесли.
— Аз не бих го направила — каза Марго. — Не забравяй обратната страна на медала.
— Действително трябва да си много внимателен, миличък! — предупреди мама.
— Виждам му края — каза шеговито Лари. — Лесли окован във верига с желязно гюлле. Вероятно и Спиро като съучастник. Марго им плете топли чорапи за зимата, мама им изпраща колети с храна и мехлем против въшки.
— Ох, моля те, Лари, престани! — каза раздразнено мама. — Работата е съвсем сериозна.
— На всяка цена трябва говори с него, господари Леслис! — настояваше Спиро. — Честни кръстове, трябва, иначе аз не можеш оправи работа.
Досега Спиро не ни беше подвеждал. Съветите му винаги бяха правилни, макар и не правни, и нямахме основание да се съмняваме в него.
— Добре — съгласи се Лесли. — Хайде да пробваме.
— Моля те, внимавай, миличък! — каза мама, докато Лесли и Спиро ставаха.
Съдията ги поздрави много любезно и в продължение на половин час Лесли и Спиро седяха на масата му, сърбаха кафе, а Лесли говореше с увлечение, но на неправилен гръцки. После съдията стана и се раздели с много ръкостискания и поклони. Трескаво очаквахме да научим как бе минал разговорът.
— Очарователен дядка! — каза Лесли. — Извънредно мил човек. Обещах му марки. Кой от познатите ни в Англия събира марки?
— Ами, баща ти събираше — отвърна мама. — Той беше много страстен филателист.
— Божичко, не казва това, госпожи Дарълс — каза Спиро е искрено съжаление.
За сравнително кратко време ние успяхме да му обясним значението на думата филателист.
— Все още не виждам как това ще помогне на делото — продължи да се заяжда Лари, — дори и да го отрупате с черни пенита[31]
— Не се тревожиш за това, господари Ларис — каза мрачно Спиро. — Аз оправи, така бъде. Само оставя на мен.
През следващите няколко дни Лесли, убеден, че Спиро може да въздейства на правораздаването, писа в Англия на всички, които можа да измисли, и поиска марки. Като последица пощата ни се увеличи трикратно. Практически всяко празно пространство във вилата бе заето от купища марки и понякога вятърът ги пръскаше като есенни листа из стаите за радост на кучетата, които ръмжаха от удоволствие. От въргаляне по пода много марки добиха леко износен вид.
— Тези няма да му ги даваш, нали? — попита презрително Лари, оглеждайки куп разкъсани полусдъвкани марки, които Лесли преди половин час бе спасил от устата на Роджър.
— Е, марките трябва да са стари — подчерта Лесли.
— Стари вероятно да — потвърди Лари, — но съвсем не мокри от слюнки, от което ще получи хидрофобия.
— Е, ако можеш да измислиш нещо по-добро, казвай! — отвърна Лесли.
— Драги момко, мен не ме е грижа! — каза Лари. Но да не ми се сърдиш, ако съдията започне да тича наоколо и да хапе колегите си, докато ти гниеш в гръцки затвор.
— Единствената ми молба е да си гледаш работата! — извика Лесли.
— Недей така, миличък. Лари иска само да ти помогне — рече мама.
— Да помогне — изръмжа Лесли и хвана шепа марки, които вятърът щеше да издуха от масата. — Той, както винаги, само се меси без полза.
— Е, миличък — каза мама, като нагласи очилата си, — струва ми се, че действително е прав, разбираш ли. Все пак някои от тия марки наистина изглеждат малко, разбираш ли, вехтошарски.
— Той иска марки и, ей богу, ще получи достатъчно — отговори Лесли.
И клетият съдия получи марки в смайващо разнообразие от размери, форми и степен на разпадане.
После се случи още нещо, което стократно увеличи надеждата на Лесли, че ще спечели делото. Човекът с пуйките, когото Лари постоянно наричаше Крипенпопулос, бе достатъчно неблагоразумен да призове Лукреция за своя свидетелка. Вбесена, Лукреция искаше да откаже, но успяхме да й обясним, че е задължена по закон да се яви.
— Представете си, тоя човек ме вика свидетел, за да му помогна — каза тя. — Е, не се безпокойте, кирие Лесли, ще кажа на съда как ви принуди да го псувате и да го наричате…
Всички дружно запротестирахме и на висок глас предупредихме Лукреция, че не бива да прави това. Изгубихме половин час, докато й втълпим какво трябва и какво не трябва да говори. Накрая се почувствахме съвсем изтощени, понеже Лукреция, като повечето хора от Корфу, не беше много добре с логиката.
— Е, с такава свидетелка на обвинителя — подметна Лари, — ми се струва съвсем вероятно да получиш смъртна присъда.
— Лари, миличък, не приказвай така! — помоли мама. — Никак не е смешно, дори като шега.
— Не се шегувам — отвърна Лари.
— Глупости! — каза Лесли с известно смущение в гласа. — Сигурен съм, че ще се справи.
— Смятам, че ще е много по-сигурно да маскираме Марго като Лукреция — предложи с безразличие Лари. — С нейния перфектен гръцки вероятно ще бъде много по-безопасна.
— Да! — каза развълнувана Марго, поразена за пръв път от проницателността на Лари. — Защо пък да не стана свидетелка?
— Я не бъди толкова глупава! — възрази Лесли. Ти не си била там. Как можеш да станеш тогава свидетел?
— Почти бях там — каза Марго. — Стоях в кухнята.
— Само това ти трябва — обърна се Лари към Лесли. — Марго и Лукреция на свидетелската банка и няма да имаш нужда дори от съдия. Тълпата направо ще те линчува.
На сутринта в деня на делото мама събра семейството.
— Нелепо е да отиваме всички — каза Лари. — Ако Лесли се натиска да влезе в затвора, това си е негова работа. Не виждам защо трябва да се влачим подире му и ние. Освен това днес исках да понапиша нещичко.
— Наш дълг е да отидем — отсече мама. — Трябва смело да браним позицията си. В края на краищата не желая хората да останат с впечатление, че съм отгледала семейство от престъпници.
И така, нагласихме се с най-хубавите дрехи и седнахме търпеливо да чакаме, докато Спиро дойде да ни вземе.
— Сега, не се тревожите, господари Леслис — каза Спиро с навъсено лице, малко напомнящ тъмничар в килия за осъдени на смърт. — Всичко бъдеш наред!
Въпреки това предсказание Лари успя да раздразни Лесли с рецитацията на „Балада за Редингската тъмница“[32], докато пътувахме с колата към града.
В съдебната зала цареше безредие. Някои сърбаха кафе в малки чашки, други безцелно, но съвсем задълбочено се ровеха в купчини документи. Имаше много шум и смях. Крипенпопулос беше на линия в най-хубавия си костюм, но отбягваше погледите ни. Лукреция, по причини, които само тя си знаеше, беше в черни дрехи. Както отбеляза Лари, това бе прибързано от нейна страна. Съвсем определено трябваше да отложи траура си за след делото.
— Сега, господари Леслис — каза Спиро, — ти застане там, а аз застане тук и превеждаш на теб.
— Защо? — попита озадачен Лесли.
— Защото ти не говоря гръцки — отговори Спиро.
— Вярно, Спиро — възрази Лари, — признавам, че гръцкият му не е като на Омир, но знае предостатъчно за случая.
— Господари Ларис — намръщи се Спиро. — Господари Леслис не трябваш говори по гръцки.
Междувременно настана всеобща суетня и съдията влезе. Той седна на мястото си и огледа залата с блуждаещ поглед, но като забеляза Лесли, засия и му кимна.
— Съдиите, които осъждат на смърт, винаги се усмихват така — каза Лари.
— Лари, миличък, престани! — ядоса се мама. Дразниш.
Последва дълга пауза, докато човекът, който вероятно беше секретар на съда, прочете обвинителния акт. После извикаха Крипенпопулос да представи доказателствата си. Той изигра чудесно ролята си — мигновено зае позата на раболепен, възмутен и смирен, но непримирим тъжител. Явно това подейства на съдията и аз доста се развълнувах. Може би все пак ще имам брат затворник. После дойде ред на Лесли.
— Вие сте обвинен — започна съдията, — че сте изрекли клеветнически и обидни думи по адрес на този човек и сте се опитали да го лишите от полагащото му се по закон обезщетение за загубата на пет пуйки, умъртвени от вашето куче.
Лесли хвърли безизразен поглед към съдията и попита Спиро:
— Какво казва той?
Спиро повдигна корема си с ръце.
— Той казваш, господари Леслис — той така повиши тон, че гласът му се разнесе из съдебната зала като гръмотевица, — той казваш, че ти обижда този човек и се опитва да го измами с пари за негова пуйки.
— Това е смешно! — каза твърдо Лесли.
И тъкмо щеше да продължи, когато Спиро вдигна ръката си, наподобяваща бут шунка, спря го и се обърна към съдията.
— Кириос отхвърля обвинението — извика той. Така или иначе е невъзможно да е виновен, защото не говори гръцки.
— Исусе Христе! — изстена Лари като на умряло. Дано Спиро разбира какво прави.
— Какво казва? Какво прави? — попита нервно мама.
— Доколкото мога да разбера, слага примка на шията на Лесли — обясни Лари.
Съдията, който беше изпил толкова много кафета с Лесли, беше получил толкова много марки от него и беше разговарял толкова много на гръцки с него, невъзмутимо гледаше Лесли. Дори ако изобщо не познаваше Лесли, пак не можеше да не знае, че Лесли говори малко гръцки. Нищо за никого не можеше да остане скрито в Корфу, а към чужденец, разбира се, интересът беше по-голям и информацията за него — също. С притаен дъх чакахме реакцията на съдията. Спиро бе навел леко масивната си глава като бик, който се кани да напада.
— Разбирам — каза сухо съдията.
За момент той порови безцелно в някакви документи и после вдигна поглед.
— Установявам — продължи той, — че тъжителят има свидетелка. Смятам, че трябва да я изслушаме.
Настъпи часът на Лукреция. Тя стана, скръсти ръце и величествено изгледа съдията. Лицето й, обикновено бледо, сега поруменя от вълнение, а одухотворените й очи сияеха.
— Вие сте Лукреция Кондос и работите при тези хора като готвачка? — попита съдията.
— Да — каза Лукреция, — по-мило и по-щедро семейство не съм виждала. Ами например оня ден дадоха по една рокля на мен и на дъщеря ми и само преди един-два месеца помолих кириос…
— Да — прекъсна я съдията, — ясно. Но това няма голяма връзка с делото. Разбирам, че сте били там, когато този човек е идвал за пуйките си. Сега ми разкажете със свои думи какво стана.
Лари изпъшка:
— Ако му разкаже със свои думи, гарантирам, че ще осъдят Лесли.
— Ами — каза Лукреция, като обърна поглед към съдебната зала, за да се увери, че я слушат всички. Кириос беше прекарал много тежка болест, наистина много тежка болест. На моменти ние се страхувахме за живота му. Постоянно предлагах на майка му да поставим вендузи, но тя не искаше да чуе за това…
— Ще можете ли да говорите по същество? — попита съдията.
— Ами — подхвана неохотно Лукреция, като изостави въпроса за болестта, което беше любимата й тема. — Кириос за пръв път стана от леглото този ден и беше толкова слаб. После този човек — тя посочи Крипенпопулос пренебрежително с пръст, пристигна мъртво пиян и каза, че кучето утрепало пет негови пуйки. А кучето не може да прави това, кирие съдия. Никой в Корфу не е виждал по-ласкаво, добро и благородно куче.
— Кучето не е дадено под съд — каза съдията.
— Ами — продължи Лукреция, — когато кириос много правилно каза, че трябва да види умрелите пуйки, преди да плати на човека, човекът каза, че не може да ги покаже, защото кучето ги е изяло. Това е смешно, както и вие, кирие съдия, може добре да си го представите, защото никое куче не може да изяде пет пуйки.
— Вие сте свидетелка на тъжителя, нали? — каза съдията. — Само питам, понеже вашите показания не съвпадат с тези на тъжителя.
— На него — натърти Лукреция, — недейте му вярва. Той е пияница и лъжец и цялото село знае, че си има две жени.
— Значи твърдите — каза съдията, опитвайки се да изясни тази бъркотия, — че кириос не го е ругал на гръцки и не е отказвал да плати за пуйките?
— Разбира се, че не е. По-благ, по-мил и по-доблестен кириос…
— Да, да, добре — каза съдията.
Той седя известно време, потънал в размисъл, докато всички напрегнато чакахме, после вдигна глава и погледна Крипенпопулос:
— Не виждам никакво доказателство, че англичанинът се е държал тъй, както твърдите вие. Първо, той не говори гръцки.
— Но той действително говори гръцки — извика гневно Крипенпопулос. — Нарече ме…
— Запазете тишина — прекъсна го хладно съдията. — Първо, както казах, не говори гръцки. Второ, вашата собствена свидетелка отрича, че знае нещо за случая. Но за мен става ясно, че сте се опитали да измъкнете пари за пуйки, които всъщност не са били умъртвени и изядени от кучето на ответника. Тъй като сега не сте призован да отговаряте за това деяние, просто ще призная ответника за невинен, а вие ще трябва да платите разноските по делото.
Веднага настъпи хаос. Крипенпопулос стана на крака, почервенял от яд, и закрещя колкото му глас държи, като призоваваше свети Спиридон да се намеси. Спиро, ревейки като бик, прегърна Лесли и го целуна по бузите. Лукреция със сълзи на очи направи същото. Докато успеем да се измъкнем от съда, мина доста време. Стигнахме тържествуващи до площада и седнахме на една маса под дърветата да ознаменуваме случая.
След малко мина съдията и ние едновременно станахме да му благодарим и да го поканим да седне и да пийне нещо с нас. Той срамежливо отказа питието и после впи проницателен поглед в Лесли:
— Не бих искал да мислите, че в Корфу правото винаги се раздава по този начин, но аз проведох дълъг разговор със Спиро за делото и след като обмислих, реших, че вашето престъпление не е толкова голямо, колкото на другия човек. Сметнах, че ще му послужи за урок в бъдеще да не изнудва чужденци.
— Аз действително съм ви много благодарен — каза Лесли.
Съдията леко се поклони. Той погледна часовника си:
— Трябва да тръгвам. Впрочем много ви благодаря за марките, които ми изпратихте вчера. Между тях имаше две доста ценни, които ми липсваха в колекцията.
Той повдигна шапката си за поздрав и тръгна по площада.
Интермедия на духовете
Скоро след съдебния процес Марго я сполетя още една беда. Тя внезапно започна да пълнее и скоро за свой ужас стана почти квадратна. Извикахме Андрочели, нашия лекар, да види тази загадка. Той дълго и печално пуфтя „по, по, по“, докато гледаше пълнотата на Марго. Изпробва безрезултатно няколко вида хапчета, сиропи и много диети.
— Той смята — плачливо сподели Марго с нас един ден на обяд, — че е свързано е жлезите.
— С жлезите? — разтревожи се мама. — Какво иска да каже с „жлезите“?
— Не знам — изстена Марго.
— Винаги ли трябва да обсъждаме болестите ти по време на ядене? — попита Лари.
— Лари, миличък, Андрочели казал, че било свързано е жлезите! — потвърди мама.
— Глупости! — махна безгрижно Лари. — Това е пубертетно напълняване.
— Пубертетно напълняване! — изписка Марго. — А знаеш ли колко килограма тежа?
— Трябва повече да се движиш! — препоръча Лесли. Защо не започнеш да се занимаваш с ветроходство?
— Лодката няма да я побере — рече Лари.
— Звяр! — избухна в плач Марго. — Ако знаеше какво ми е, нямаше да кажеш подобно нещо.
— Лари, миличък — намеси се умиротворително мама, — не беше много любезно от твоя страна.
— Какво съм крив, че тя се носи насам-натам като пъпчива тиква — обади се сприхаво Лари. — Като ви слушам, ще излезе, че аз съм виновен за всичко.
— Трябва да вземем мерки — каза мама. — Утре ще се посъветвам с Андрочели.
Андрочели повтори, че според него най-вероятно това се дължи на жлезите. По негово мнение Марго трябваше да отиде на лечение в Лондон. И така, след тревожна размяна на писма и телеграми, Марго беше изпратена в Лондон и беше поверена на нежните грижи на две от единствените свестни роднини, с които още не бяхме скарани — братовчедката на мама, Прудънс, и майка й — пралеля Фан.
Освен краткото писмо, с което ни се съобщаваше за благополучното пристигане на Марго и за това, че тя, братовчедката Пру и леля Фан са се настанили в един хотел близо до Нотинг Хил Гейт и че са я свързали с добър лекар, доста дълго време не получихме друго известие от Марго.
— Защо Марго не ни се обажда? — въздъхна мама.
— Не се безпокой, мамо — каза Лари. — За какво друго може да пише, освен да ти съобщи новите си размери.
— Е, искам да знам какво става с нея. В края на краищата тя е в Лондон.
— Какво общо има Лондон с тази работа? — попита Лари.
— В такъв голям град всичко може да се случи отговори мрачно мама. — Разказват най-различни работи за момичета в големи градове.
— Мамо, ти се безпокоиш съвсем излишно! — каза раздразнено Лари. — Какво, за бога, може да й се случи? Да не мислиш, че са я примамили в някой вертеп? Никога няма да успеят да я вкарат през вратата!
— С това шега не бива, Лари.
— Но ти се паникьосваш без основание. Питам те кой уважаващ себе си търговец на бели робини ще погледне Марго втори път? Още повече не знам дали ще се намери толкова як злодей, който да може да я отвлече.
— Да, но аз се безпокоя за нея и ще бия телеграма.
И тя изпрати телеграма на братовчедка си. Леля Прудънс най-подробно ни отговори, че Маргарет се е сприятелила с хора, които тя не одобрява, и смята, че ще е добре мама да дойде и да я вразуми. Настъпи хаос. Изумяла, мама изпрати Спиро за билети и започна трескаво да приготвя багажа си, но внезапно се сети за мен. Съзнавайки, че ако ме остави на нежните грижи на двамата ми по-големи братя, ще има повече вреда, отколкото полза, тя реши да ме вземе със себе си. Спиро бе изпратен да купи още билети и опаковахме още багаж. Аз възприемах цялата ситуация като жест на небесата, защото точно тогава ми бяха намерили нов учител — господин Ричард Кралевски, който въпреки съпротивата ми се опитваше с неумолима твърдост да набие в главата ми неправилните френски глаголи. Пътешествието до Англия щеше да бъде тъй потребната почивка от това мъчение.
Пътуването мина без особени произшествия, освен постоянния страх на мама да не я арестуват фашистките карабинери. Този страх се умножи стократно, когато в Милано нарисувах карикатура на Мусолини на изпотения прозорец на купето. Мама я бърса цели десет минути с носната си кърпичка с усърдието на чистачка, явила се на състезание, докато се увери, че не бе останала никаква следа от моето произведение.
Тъй като идвахме от тихите, спокойни и лъчезарни дни на Корфу, пристигането ни късно вечерта в Лондон беше съсипващо преживяване. На гарата множество непознати за нас хора бързаха мрачни и загрижени. Носеше се почти неразбираемият език на носачите, а Лондон бе залят от светлини и гъмжеше от хора. Таксито си пробиваше път през Пикадили като бръмбар през преграда от фойерверки. Когато приказвахме, от студения въздух дъхът ни излизаше като дим от устата и приличахме на герои от комикс.
Най-накрая таксито спря пред покритите със сажди колони на Балаклава Маншън, оформени в коринтски стил. С помощта на възрастен кривокрак ирландски портиер пренесохме багажа си в хотела, но никой не ни посрещна. Явно телеграмата, с която съобщавахме за нашето пристигане, беше сбъркала пътя си. Портиерът ни каза, че младата дама била на събрание, а госпожица Хюс и възрастната дама отишли да хранят кучетата.
— Какво каза той, миличък? — попита мама, когато портиерът излезе от стаята, понеже произношението му беше толкова неразбираемо, че звучеше почти като на чужд език. Обясних, че Марго била на събрание, а братовчедката Пру и леля Фан хранели кучетата.
— Какво иска да каже? — озадачи се мама. — На какво събрание е отишла Марго? За какви кучета говори?
Отговорих, че не зная, но ако се съди по това, което бях видял, на Лондон му липсваха само още няколко кучета.
— Е — реши мама, като пусна несръчно един шилинг в автомата за газ и запали отоплителната печка, — смятам, че най-добре е да се настаним и да ги изчакаме.
Беше минал цял час, когато вратата внезапно се отвори и братовчедката Пру нахлу в стаята като някаква странна блатна птица, викайки: „Луиз, Луиз, Луиз!“ Докато ни прегръщаше, тъмните й като трънкосливки очи сияеха от любов и вълнение. Покорно я целунах и усетих, че красивото й лице, напръскано с хубав парфюм, беше меко като градинска теменуга.
— Започнах да си мисля, че никога няма да дойдете — каза тя. — Мама идва. Горкичката, трудно й е да се качва по стълбите. Е, и двамата изглеждате толкова добре. Трябва всичко да ми разкажете. Харесваш ли хотела, Луиз? Съвсем евтин и удобен, но е пълен с много особени хора.
През отворената врата се чу леко хриптящо дишане.
— А, ето я и мама! — извика Пру. — Мамо! Мамо! Луиз пристигна.
На вратата се появи пралеля ми Фан. На пръв поглед ми заприлича, казано доста немилостиво, на ходеща палатка. Бе обгърната в ръждивочервен костюм от туид с невероятен модел и размери. Изглеждаше като червеникавокафява пирамида. На главата си носеше смачканичка шапка от памучно кадифе, модел, към който по-голямо предпочитание имат феите. Очилата й блещукаха пред помътнелите й очи.
— Луиз! — извика тя, като разпери широко ръце и вдигна поглед, сякаш мама беше някакъв божествен дух. — Луиз и Джералд! Най-после пристигнахте!
Мама и аз получихме сърдечни целувки и прегръдки. Това не бе ефирната, нежна като венчелистче прегръдка на братовчедката Пру. Пралеля Фан ни дари с искрена прегръдка, от която изпукват ребрата, и силна целувка, от която чувстваш устните си като подути.
— Извинявай, че не бяхме тук да те посрещнем, мила Луиз — каза Пру, — но не знаехме кога пристигате, и трябваше да храним кучетата.
— Какви кучета? — попита мама.
— Как какви? Бедлингтънчетата[33] ми, разбира се отвърна Пру със звучен смях. — Не знаеше ли? Мама и аз започнахме да развъждаме кучета.
— Миналия път развъждахте нещо друго — отбеляза мама. — Кози ли, какво беше?
— Все още си ги имаме. И пчелите, и пилетата ми. Но Прудънс реши, че ще е добре да започнем да развъждаме кучета. Много я бива в търговията.
— Действително мисля, че е доходна работа, мила Луиз — каза разпалено Пру. — Купих Тинкърбел и после Лусибел…
— И после Тайнибел — прекъсна я леля Фан.
— И Тайнибел — допълни Пру.
— И Лусибел — каза леля Фан.
— Ох, мамо, моля те, млъкни! Вече казах Лусибел.
— А също и Тинкърбел — продължи леля Фан.
— Мама малко недочува — ненужно разясни Пру. И всички родиха кученца. Доведох ги в Лондон за продан и същевременно държим под око Марго.
— Къде е Марго? — попита мама.
Пру отиде на пръсти до вратата и тихо я затвори:
— На събрание, мила.
— Знам, но какво събрание?
Пру неспокойно се огледа.
— Събрание на спиритисти — прошепна тя.
— А също и Лусибел — добави леля Фан.
— Ох, мамо, моля те, млъкни!
— Събрание на спиритисти? — учуди се мама. — Защо, по дяволите, е тръгнала на събрание на спиритисти?
— Да си лекува пълнотата и акнето — каза Пру. Но помни ми думата, нищо хубаво няма да излезе от тая работа. Това е тъмна сила.
Забелязах, че мама се разтревожи.
— Не мога да разбера — въздъхна тя. — Изпратих Марго в Англия, за да отиде на онзи лекар, как му беше името?
— Знам това, мила — каза Пру. — После, като дойде в този хотел, попадна под влиянието на тази зла жена.
— Коя зла жена? — попита мама, вече доста разтревожена.
— Козите също са добре — обади се леля Фан, — но млеконадоят им спадна тази година.
— Хадък, Хадък? — повтори унесено мама. Нишката на мисълта й лесно се прекъсваше, щом се споменеше нещо из областта на кулинарното изкуство.
— Тя е медиум, мила моя. Впримчила е Марго. Казала й е, че има водач.
— Водач? — попита немощно мама. — Какъв водач?
Чувствах как във вълнението си мама започваше да мисли, че Марго се е захванала с алпинизъм или някакво подобно занимание.
— Водач дух. Нарича се Моуейк. Бил индианец.
— В момента имам десет кошера — рече гордо леля Фан. — Добиваме два пъти повече мед.
— Млъкни, мамо! — извика Пру.
— Не разбирам — каза тъжно мама. — Защо не ходи при лекаря за инжекциите си както преди.
— Защото Моуейк й казал да не ходи. Преди три спиритични сеанса той казал — според Маргарет, а, разбира се, всичко това излиза от госпожа Хадък, за това изобщо не може да му се вярва — според Маргарет Моуейк казал да не й правят повече никакви пункции.
— Пункции? — учуди се мама.
— Ами, предполагам, че така се казва инжекция на индиански.
— Много се радвам, че си пак сред нас, Луиз — каза леля Фан. — Хайде да пием по чашка чай!
— Това е много добра идея — прие с отпаднал глас мама.
— Няма да сляза долу за чай, мамо! — отсече Пру, като хвърли поглед към вратата, като че зад нея се намираха всички демони на ада. — В никакъв случай по време на тяхното събрание.
— Защо, какво става? — попита мама.
— И малко препечен хляб с чая ще ни дойде добре — продължи леля Фан.
— Ох, мамо, моля те, млъкни! Нямаш представа, Луиз, какво става на тези събрания. Госпожа Хадък изпада в транс и после се покрива с ектоплазма.
— Ектоплазма? Какво е това ектоплазма?
— Имам буркан мед в стаята си, собствено производство — похвали се леля Фан. — Сигурна съм, че ще ти се услади, Луиз. Съвсем натурален, за разлика от тия изкуствени неща, които се продават сега.
— Това е някакво вещество, което изпущат медиумите — обясни Пру. — Прилича на, хм, прилича на нещо като — никога всъщност не съм го виждала, но са ми казвали, че прилича на мозък. Освен това те можели да накарат разни фанфари и подобни работи да хвърчат. Казвам ти, мила моя, никога не слизай на долния етаж на хотела, когато правят събрание.
Макар че разговорът съвсем ме увлече, възможността да видя жена на име Хадък, покрита с мозък, и няколко летящи насам-натам фанфара, не беше за изпускане, затова си предложих услугите да отида и да поръчам чай.
За мое разочарование обаче на долния етаж на хотела не видях нищо, което поне да загатва за описаното от братовчедката Прудънс, но успях да взема подноса с чай, който ми даде ирландецът. Когато дойде Маргарет, с голяма зелка под мишница, придружена от дребна трътлеста жена с изпъкнали сини очи и оредяла коса, пиехме чай и аз усърдно се опитвах да обясня на леля Фан какво представлява ектоплазмата.
— Мамо! — извика патетично Марго. — Ти дойде!
— Да, миличка — отвърна строго мама. — И явно съвсем навреме.
— Това е госпожа Хадък — представи я Марго. Тя е прекрасна!
Веднага се разбра, че госпожа Хадък страда от странно заболяване. По някаква неясна причина тя не можеше да диша, когато говореше. Говореше бързо, неясно и произнасяше слято всички думи като наниз от мъниста. Щом останеше без дъх, спираше и всмукваше въздух, което звучеше като „Хуаааха“.
Тя каза на мама:
— Приятно ми е да се запозная с вас, госпожо Даръл. Разбира се, духовният ми водач ми съобщи за пристигането ви. Предполагам, че сте пътували добре… Хуаааха.
Мама, която имаше намерение да посрещне госпожа Хадък много студено и самоуверено, се пообърка от тази странна артикулация.
— Ами да — отвърна смутено тя, като напрягаше слух, за да разбере какво казва госпожа Хадък.
— Госпожа Хадък е спиритистка, мамо! — заяви гордо Марго, като че ни представяше Леонардо да Винчи или откривателя на първия самолет.
— Така ли, миличка? — отвърна мама с ледена усмивка. — Колко интересно.
— Знанието, че онези, които са си отишли в миналото, все още общуват с някого, е голяма утеха за мен… Хуаааха — каза уверено госпожа Хадък. — Толкова много хора не чувстват… Хуаа… аха… света на душите, които се намират толкова близо около нас.
— Трябваше да видиш кученцата тази вечер, Марго — обади се леля Фан. — Малките негодници бяха разкъсали цялата си постеля.
— Моля те, млъкни, мамо! — викна Пру, без да откъсва поглед от госпожа Хадък, като че очакваше всеки момент да й пораснат рога и опашка.
— Дъщеря ви има голям късмет до толкова, доколкото… Хуаа… аха… успя да се свърже с един от добрите водачи — продължи госпожа Хадък, сякаш Маргарет бе прелистила „Дебрет“[35], преди да избере духовния си наставник.
— Казва се Моуейк — добави Марго. — Той е прекрасен.
— Не ми се струва да ти е помогнал много досега — каза язвително мама.
— Това изисква време и търпение и безрезервна вяра в задгробния живот… Хуаа… аха… скъпа госпожо Даръл — обясни госпожа Хадък с болничава, сладникава усмивка.
— Да, сигурно — каза мама. — Но определено бих предпочела някой видим лекар, който да лекува Марго.
— Според мен не са го направили с лоши намерения — подхвърли леля Фан. — Мисля, че им никнат зъби. Сърбят ги венците, нали знаете.
— Не говорим за кученца, мамо. Говорим за водача на Марго.
— Съветът на духа е несравнимо по-мъдър, от което и да е земно същество… Хуаа… аха. Дъщеря ви не може да попадне в по-добри ръце. Моуейк е бил велик лечител в собственото си племе. Един от най-добре осведомените в цяла Северна Америка… Хуаааха.
— И ми даде такъв добър съвет, мамо — похвали се Марго. — Нали, госпожо Хадък?
— Вече никакви пункции. На бялото момиче вече никакви пункции не трябва да му се правят… Хуаааха — произнесе напевно госпожа Хадък.
— Вземете си още малко мед — подкани общително леля Фан. — Не е като тия изкуствени работи, които човек купува сега в магазините.
— Млъкни, мамо!
— Все още смятам, че бих предпочела дъщеря ми да е под грижите на реална медицинска помощ, вместо на този Моуейк.
— Ох, мамо, ти си толкова ограничена с твоите викториански разбирания — каза раздразнено Марго.
— Скъпа госпожо Даръл, трябва да се научите да вярвате в силното влияние на света на духовете, които в края на краищата само се опитват да ни помогнат и направляват… Хуаааха. Чувствам, че ако дойдете на едно от нашите събрания, ще се убедите във великите сили на доброто, което нашите духовни водачи притежават… Хуаааха.
— Много благодаря, но предпочитам да ме направлява собственият ми дух — заяви с достойнство мама.
— Медът не е както едно време! — обади се леля Фан, след като бе поразсъждавала по въпроса.
— Ти си съвсем предубедена, мамо — рече Марго. — Осъждаш нещо, без дори да си опитала.
— Уверена съм, че можеш да убедиш майка си да присъства на едно от нашите събрания… Хуаа аха. Тя ще открие съвсем нов свят, който е пред нея.
— Да, мамо, трябва да дойдеш на едно събрание. Сигурна съм, че ще повярваш в нещата, които виждаш и чуваш! В края на краищата всяка крушка си има опашка.
Разбирах, че мама преживява душевна борба. Тя живо се интересуваше от суеверия, заклинания, магьосничество и подобни неща години наред и сега изкушението да приеме поканата на госпожа Хадък бе много голямо. Чаках със затаен дъх и се надявах, че ще приеме. Нямаше друго нещо, което да желаех по-силно от това, да видя госпожа Хадък покрита е мозък и хвърчащи около главата й фанфари.
— Е — отговори нерешително мама, — ще видим. Утре ще поговорим за това.
— Уверена съм, че щом с вас прекрачим преградата, ще можем да ви окажем много помощ и ръководство… Хуааха.
— О, да — потвърди Марго — Моуейк е просто чудесен!
Човек можеше да помисли, че говори за любимата си филмова звезда.
— Ще проведем още едно събрание утре вечер тук в хотела… Хуаааха — продължи госпожа Хадък, — и много се надявам, че вие и Марго ще присъствате… Хуаааха.
Тя ни се усмихна анемично, сякаш неохотно прощаваше нашите грехове, погали Марго по бузата и си отиде.
— Марго — каза мама, когато вратата се затвори зад госпожа Хадък, — ти действително ме ядосваш.
— Ох, мамо, толкова си старомодна! Този доктор изобщо не ми помагаше с инжекциите си, а Моуейк прави чудеса.
— Чудеса! — изсумтя презрително мама. — Според мен все още си с абсолютно същите размери.
— Смята се — каза леля Фан, дъвчейки препечен хляб, — че детелината е най-добра за пчелен мед, но лично аз предпочитам пирена.
— Казвам ти, мила — подчерта Пру, — че тази жена те е оплела в мрежите си. Тя е зло същество. Обърни внимание, докато не е станало късно.
— Единственото нещо, за което ви моля, е само да дойдете на едно събрание и да видите!
— Никога! — възрази потрепервайки Пру. — Нервите ми няма да издържат.
— Интересно е също, че им трябват земни пчели, които да опрашат детелината — отбеляза леля Фан.
— Е — каза мама, — сега съм прекалено уморена, за да обсъждам този въпрос. Ще говорим утре сутринта.
— Би ли ми помогнала със зелката! — попита Марго.
— Моля? — не разбра мама.
— Да ми помогнеш със зелката — повтори Марго.
— Често съм се чудила дали човек не може да отглежда земни пчели — каза замислено леля Фан.
— Какво правиш със зелката си? — попита мама.
— Слага си я на лицето — обади се Пру. — Смехории!
— Не са смехории! — ядоса се Марго. — Тя безкрайно много помага на акнето.
— Как? Вариш ли я, какво я правиш? — попита мама.
— Не, ще сложа листата на лицето си и ти ще ги вържеш. По съвета на Моуейк е. Дава невероятни резултати.
— Мила Луиз, това е смешно. Трябва да й забраниш — наежи се Пру като охранено котенце. — Това е само някаква безполезна магия.
— Е, нямам никакви сили да споря повече — рече мама. — Смятам, че поне няма да има вреда.
Марго седна на един стол, като придържаше към лицето си големи къдрави зелеви листа, които мама грижливо върза на главата й с червена връв. Марго заприлича на някаква странна зеленчукова мумия.
— Това е най-примитивно езичество — възмути се Пру.
— Глупости, Пру, ти съвсем излишно вдигаш голям шум за дреболии — изфъфли Марго с приглушен от зелевите листа глас.
— Понякога се питам — каза мама, като връзваше последния възел, — дали семейството ми е с ума си.
— Марго на бал с маски ли отива? — попита леля Фан, която бе наблюдавала процедурата с интерес.
— Не, мамо — изрева Пру, — това е за пъпките й!
Марго стана и пипнешком отиде до вратата.
— Аз си лягам.
— Ако срещнеш някого на площадката, ще го изплашиш до смърт — каза Пру.
— Приятно прекарване! — извика леля Фан. — Не закъснявай. Знам ви аз вас младите.
След като Марго си отиде, Пру се обърна към мама:
— Нали виждаш, мила Луиз? Не преувеличих. Оная жена й влияе зле. Марго се държи като побъркана.
— Е — каза мама, чийто принцип в живота бе винаги да защищава децата си, независимо дали са на погрешен път, или не, — мисля, че тя постъпва малко неразумно.
— Неразумно! Зелеви листа по цялото й лице! Никога не прави друго, освен това, което тоя Моуейк й казва! Това е болестно състояние.
— Никак няма да се изненадам, ако спечели първата награда! — леля Фан се усмихна лукаво. — Сигурно никой друг няма да е маскиран като зелка.
Доста време спорът се разгаряше и затихваше, съпроводен от спомените на леля Фан за балове с маски в Индия. Накрая Пру и леля Фан се прибраха, а мама и аз се приготвихме за лягане.
— Понякога си мисля — каза мама, като се зави и изгаси нощната лампа, — понякога си мисля, че съм единственият нормален човек в семейството.
На сутринта решихме да отидем на пазар, понеже много неща, които мама искаше да си набави, не можеха да се намерят в Корфу. Пру се възхити от този план, защото пътьом щяла да остави бедлингтънските териери при новия им собственик.
И така, в девет часа се срещнахме на тротоара пред Балаклава Маншън. Вероятно сме били доста любопитна гледка за минувачите. Леля Фан, навярно в чест на нашето гостуване, си беше сложила феерична шапка с голямо перо. Стоеше на тротоара, обвита като майско дърво[37] в каишките на осем бедлингтънски териера, които лудуваха, бореха се и пикаеха около нея.
— Май че е по-добре да вземем такси — каза мама, като гледаше с безпокойство подскачащите кученца.
— А, не, Луиз — отвърна Пру. — Много е скъпо! Може да вземем метрото.
— С всичките кученца ли? — попита колебливо мама.
— Да, мила. Мама е свикнала да се справя с тях.
Трябваше да отвържем леля Фан, която бе така усукана с каишките, че не можеше да мръдне, и след това тръгнахме към станцията на метрото.
— Мая и сироп от кленов сок — нареждаше Марго. — Да ме подсетиш за мая и сироп от кленов сок, мамо. Моуейк казва, че са превъзходни за акне.
— Ако още веднъж споменеш този човек, сериозно ще се разсърдя! — отсече мама.
Напредвахме бавно, защото кученцата заобикаляха по различен начин всяко препятствие на пътя си и трябваше непрекъснато да спираме, за да отмотаваме леля Фан от електрически стълбове, пощенски колонки и случайни минувачи.
— Малки негодници! — възкликваше задъхано тя след всяка подобна засечка. — Те не го правят умишлено.
Когато накрая пристигнахме пред гишето за билети, Пру поде продължителен и ожесточен спор за цената на билетите за бедлинггънските териери.
— Но те са само на осем седмици — продължаваше да протестира тя. — Вие не таксувате деца под три години.
Накрая билетите бяха купени и ние се отправихме към ескалаторите. Посрещна ни топла въздушна струя от недрата на земята, което въодушеви кученцата. С джавкане и ръмжене те се понесоха напред във възел от каишки и повлякоха леля Фан като солиден галеон[38] след себе си. Едва когато видяха ескалаторите, кученцата се стреснаха от това, което до този момент изглеждаше като вълнуващо приключение. Явно не им допадаше да стоят върху движещи се неща. Като се борехме с истерично квичащите кученца, скоро всички бяхме омотани в здрав възел на входа на ескалатора.
Зад нас се образува опашка.
— Това не трябва да се разрешава! — смразяващо процеди през зъби един мъж с бомбе. — Не трябва да допускат кучета в метрото.
— Платила съм за тях! — запъхтяна обясни Пру. Те имат право да пътуват в метрото на равни начала с вас.
— Дявол да го вземе — обади се друг човек. — Много бързам, пуснете ме да мина!
— Малки негодници! — шеговито подвикна леля Фан. — На тая възраст са много палавички.
— Я всеки от нас да вземе по едно кученце! — предложи мама, обезпокоена от негодуванието на тълпата.
В този момент леля Фан стъпи заднишком на първото стъпало на ескалатора, подхлъзна се и падна в камара от туид, като повлече квичащите кученца със себе си.
— Благодаря на господа — каза мъжът с бомбето. — Може би сега можем да слезем с ескалатора.
Пру стоеше при входа на ескалатора и се взираше надолу. Леля Фан, стигнала до средата, не беше в състояние да се изправи под тежестта на струпаните отгоре й кученца.
— Мамо, мамо, зле ли ти е? — изкрещя Пру.
— Сигурно не, мила — утеши я мама.
— Малки негодници! — немощно се обади леля Фан, носейки се надолу.
— След като вече кучетата ви заминаха, госпожо — попита човекът с бомбето, — възможно ли е ние също да използваме съоръженията на тази станция?
Пру се обърна настръхнала за битка, но Марго и мама я сграбчиха и поеха надолу по ескалатора към ритмично надигащата се купчина от туид, бедлингтънски териери и леля Фан.
Вдигнахме я, изтупахме прахта от туида и размотахме кученцата. Тръгнахме по перона. Сега кученцата представляваха подходяща тема за афиш на RSPCA[39]. Дори и в най-добрата си форма бедлингтъните никога не правят добро впечатление, но в критични моменти имат вид на най-жестоко малтретирани кучета. Те издаваха пронизителни скимтящи звуци, трепереха и от време на време приклякаха с разтворени крака, за да украсят перона с крайния резултат на своя страх.
— Горките мънички създания — съчувствено се обади една дебела жена. — Срамота е такова отношение към животните!
— А! Чухте ли я? — каза войнствено Пру. — Иска ми се да й дам добър урок!
За щастие в този момент метрото пристигна с рев, изтласквайки струя горещ въздух, и привлече вниманието на всички. Кученцата изведнъж се оживиха. Докато преди минута трепереха и скимтяха като умиращи от глад агънца, сега те се понесоха на долу по перона като впряг ескимоски кучета, повличайки леля Фан подире си. Хукнахме след тях, а Пру изпищя:
— Мамо, мамо, върни се!
Тя беше забравила метода на леля Фан за водене на кучета: Никога не тегли каишката, защото може да им нараниш вратовете. Според този нов метод леля Фан препускаше в галоп по перона, а бедлингтънските териери се носеха пред нея. Най-накрая я спряхме и обуздахме кученцата, но точно тогава вратите на вагоните се затвориха със самодоволно свистене. И така, трябваше да чакаме следващия влак сред стадо от бедлингтънски териери. Щом ги вкарахме във вагона, настроението им изведнъж се оправи. Те с увлечение се боричкаха, ръмжаха и тичаха. Увиваха каишките си около краката на хората, а едно от тях, в изблик на добро настроение, подскочи и разкъса вестник „Таймс“ в ръцете на един мъж, който имаше вид на директор на Английската банка.
Заболя ни главата, докато пристигнахме. Само леля Фан, възхитена от жизнеността на кученцата, беше в добро настроение. По съвет на мама изчакахме, докато се изтегли потокът от хора, и тогава се качихме на ескалатора. Приятно изненадани, закарахме кученцата до изхода почти без затруднения. Те явно бяха усвоили пътнически навици.
— Слава богу! — въздъхна мама, когато стъпихме на площадката.
— Боя се, че кученцата малко ви обезпокоиха каза смутено Пру. — Но пък, нали разбираш, свикнали са със селския живот и мислят, че в града всичко е объркано.
— А? — попита леля Фан.
— Объркано — извика Пру. — Кученцата. Мислят, че всичко е погрешно.
— Жалко! — каза леля Фан и преди да можем да я спрем, се понесе с кученцата към другия ескалатор и пак потъна в земните дълбини.
Макар че кученцата доста ни измъчиха, след като се отървахме от тях, направихме добър сутрешен пазар. Мама си набави всичко, от което се нуждаеше, Марго купи сиропа си от кленов сок, а аз, докато те се отрупваха с тези доста излишни работи, успях да се сдобия с една прекрасна червена птица кардинал, един черен дъждовник на жълти петна, дебел и лъскав като гага, и един препариран крокодил.
Върнахме се в Балаклава Маншън, доволни от покупките си.
По настояване на Маргарет, мама реши вечерта да присъства на сеанса.
— Недей, мила Луиз — настоя Пру. — Това означава да се подложиш на измамата на неизвестното.
Мама оправда намерението си със забележителна логика:
— Чувствам, че трябва да се свържа с този тип Моуейк. В края на краищата той лекува Маргарет.
— Добре, мила — склони Пру, убедена в непреклонността на мама. — Мисля, че е истинска лудост, но ще трябва да дойда с теб. Не мога да те оставя сама.
Помолих да ме вземат и мен. Обясних на мама, че преди известно време бях заел от Теодор една книга за изкуството да се разобличават лъжливи медиуми и че знанията ми можеха да свършат полезна работа.
— Не трябва да взимаме мама — предупреди Пру. Смятам, че ще й повлияе зле.
В шест часа вечерта с трепкащата сред нас като уловена птичка Пру се отправихме към стаята на госпожа Хадък в сутерена. Тук заварихме доста хора: управителката на хотела; госпожа Глът — висока мрачна рускиня, която говореше с толкова неясно произношение, като че устата й бе пълна със сирене; младо русо момиче с много сериозен вид; млад безделник, известен с това, че следва актьорско майсторство, но никой не го беше виждал да се заеме с някаква друга работа, освен кротко да дреме в ограденото с палми преддверие на хотела. За мое неудоволствие мама не ми разреши да претърся стаята преди започване на сеанса, за да видя дали няма скрити въженца и имитация на ектоплазма. Все пак успях да кажа на госпожа Хадък за книгата, която бях чел, като мислех, че ако е истински медиум, ще прояви интерес към изданието. Тя ми отправи поглед, който в никакъв случай не можеше да се окачестви като доброжелателен.
Седнахме в кръг, хванати за ръце и изживяхме доста злокобно начало — при изгасване на лампите Пру нададе пронизителен писък и скочи от стола. Установи се, че ръчната й чанта, която тя бе подпряла на стола, се беше хлъзнала и докоснала крака й със студената си кожа. Когато успокоихме Пру и тя се увери, че не беше нападната от зъл дух, седнахме пак и се хванахме за ръце.
Върху една чинийка мъждукаше къса дебела свещ и примигваше от разтопения восък. Сенките ни се мърдаха из стаята, а лицата ни изглеждаха, като че току-що бяхме оживели отново в някаква древна гробница.
— Сега не искам никой да говори и трябва да ви помоля всички да стискате здраво ръцете си, за да не пропуснем нищо от същността… Хуаааха — започна госпожа Хадък. — Знам, че сред нас има неверници. Въпреки това ви моля да успокоите духовете си ида ги настроите да възприемат.
— Какво иска да каже? — прошепна Пру на мама. — Не съм неверница. Моята беда е, че прекалено много вярвам.
След като ни инструктира, госпожа Хадък седна в едно кресло и с измамна лекота се унесе в транс. Наблюдавах я внимателно. Бях решил да не пропускам ектоплазмата. Отначало госпожа Хадък седеше там със затворени очи и не се чуваше никакъв звук, освен шумоленето и треперенето на развълнуваната Пру. После започна да диша дълбоко, да хърка силно и да се тресе. Шумът напомняше изпразването на чувал с картофи върху пода на таванско помещение. Не ми направи впечатление. В края на краищата хъркането е едно от най-лесните за симулиране неща. Ръката на Пру, която стискаше моята, беше влажна от пот и аз усещах как по нея пропълзяваха тръпки от уплаха.
— Ахаааааааа — извика внезапно госпожа Хадък.
Пру подскочи на стола си и отчаяно изписка, като че я бяха намушкали.
— Ахаааааааа — повтори госпожа Хадък, изтръгвайки целия драматизъм от това просто възклицание.
— Не ми харесва — прошепна с треперещ глас Пру. — Луиз, мила, не ми харесва.
— Млъкни или ще развалиш всичко — прошепна Маргарет. — Отпусни се и настрой духа си да възприема.
— Виждам непознати сред нас — каза госпожа Хадък с такъв силен индиански акцент, че ми се дощя да се изхиля. — Дошли са непознати да се присъединят към нашия кръг. На тях ще кажа „добре дошли“.
Единственото необикновено нещо за мен беше, че госпожа Хадък вече не нижеше думите си една след друга и не вдишваше въздух по този странен начин. Тя мънка и мърмори неразбираемо около една минута и после каза ясно: „Говори Моуейк.“
— Ооо! — обади се с възхищение Маргарет. — Той дойде! Ето на, мамо! Това е Моуейк.
— Ще припадна! — изхлипа Пру.
Втренчих се в госпожа Хадък на слабата, мъждукаща светлина, но не видях никакви признаци на ектоплазма или фанфари.
— Моуейк казва — обяви госпожа Хадък, — че на бялото момиче вече никакви пункции не трябва да му се правят.
— Ето! — каза тържествуващо Маргарет.
— Бяло момиче трябва слуша Моуейк. Не трябва да се влияе от неверници.
Чух как мама изсумтя войнствено в мрака.
— Моуейк казва, че ако бяло момиче му вярва, преди да минат два месеца, ще се излекува. Моуейк казва…
Но нямахме честта да чуем това, което Моуейк щеше да каже, тъй като в този момент една котка, която сновеше из стаята безшумно като облак, незабелязано скочи в скута на Пру. Чу се оглушителен писък. Тя се изправи с викове: „Луиз, Луиз, Луиз!“ и като заслепена нощна пеперуда започна да се блъска в хората. При всяко докосване надаваше крясък.
Някой се сети да запали лампата, преди Пру да направи беля в кокошата си паника.
— Слушайте, това вече е прекалено! — възмути се младият безделник.
— Може да сте й причинили непоправими страдания — каза русото момиче, като гледаше гневно Пру и вееше на госпожа Хадък с носната си кърпичка.
— Нещо ме докосна. Докосна ме. Дойде в скута ми — обясни през сълзи Пру. — Ектоплазма.
— Ти развали всичко! — ядоса се Маргарет. — Тъкмо когато заговори Моуейк.
— Мисля, че това, което чухме от Моуейк, ни е съвсем достатъчно — каза мама. — Крайно време е според мен да престанеш да се занасяш с тия глупости.
Госпожа Хадък, която продължи да хърка с достойнство, изведнъж се събуди.
— Глупости? — възкликна тя, фиксирайки мама с изпъкналите си сини очи. — Осмелявате се да казвате, че това са глупости?… Хуаааха.
Това бе един от редките случаи, когато виждах мама действително ядосана. Тя се изправи настръхнала в целия си ръст от четири фута и три и половина инча.
— Шарлатанка — викна мама на госпожа Хадък. Казах, че са глупости, и повтарям, че са глупости. Няма да позволя моето семейство да се забърква в такива далавери. Хайде, Марго, хайде, Джери, хайде, Пру! Тръгваме си!
Удивени от тази проява на решителност на кротката ни майка, покорно излязохме след нея от стаята, изоставяйки вилнеещата госпожа Хадък и няколкото й последователи.
Щом се озовахме в нашата стая, Марго избухна в неистов плач:
— Ти развали всичко! Ти развали… всичко развали! Госпожа Хадък никога вече няма да ни проговори.
— Толкова по-добре — каза мама и с помрачено лице сипа чаша коняк на гърчещата се и все още уплашена Пру.
— Добре ли прекарахте! — попита леля Фан, която се събуди внезапно и ни погледна с помътнели очи.
— Не — отвърна мама, — не прекарахме добре.
— Не мога да избия тая ектоплазма от главата си! — говореше Пру, като гълташе жадно коняка. Беше като някакво… като… разбирате ли, като конфитюр.
— Тъкмо когато Моуейк започна да говори! — виеше Марго. — Тъкмо когато щеше да ни каже нещо важно!
— Добре, че се върнахте рано — каза леля Фан, дори и по това време на годината става хладно вечер.
— Сигурна бях, че иска да ме хване за гърлото. Сигурна бях, че се мъчи да докопа гърлото ми. Беше нещо като… един вид… някакво мармаладено нещо като ръка.
— А Моуейк е единственият, който изобщо ми помогна.
— Моят баща казваше, че през този сезон времето е много коварно — рече леля Фан.
— Маргарет, престани да се държиш така глупаво! — ядоса се мама.
— Мила Луиз, чувствах как тези отвратителни мармаладени пръсти търсят пипнешком гърлото ми — говореше Пру, украсявайки преживяването си, без да обръща внимание на Марго.
— Баща ми винаги си носеше чадър, зиме и лете. Хората му се смееха, но много често, дори през доста горещи дни, неговата предвидливост беше оправдана — той го използваше.
— Ти винаги разваляш всичко! — викна Марго. Винаги се месиш.
— Бедата е, че съвсем малко се меся! — тросна се мама. — Казвам ти да престанеш с всички тези глупости и да спреш да плачеш. Веднага се връщаме в Корфу.
— Ако не бях скочила — не спираше Пру, — щеше да се стегне около вратната ми вена.
— Баща ми казваше, че няма нищо по-полезно от чифт галоши — обясняваше леля Фан.
— Няма да се върна в Корфу! Няма! Няма!
— Ще изпълняваш, каквото ти казвам!
— То така зловещо се уви около врата ми!
— Той не одобряваше гумените ботуши, защото изтласквали кръвта в главата.
Престанах да слушам. Цялата ми душа бе изпълнена с вълнение. Връщахме се в Корфу. Напускахме неумолимата бездушна абсурдност на Лондон. Връщахме се при вълшебните маслинови горички и синьото море, при сърдечността и смеха на нашите приятели, при дългите слънчеви и тихи дни.
Маслиновата въртележка
Когато настъпи май, беритбата на маслини вече беше започнала. Набъбналите и узрели през горещите дни плодове сега капеха изобилно и лъщяха в тревата като черни перли. Селянките идваха на групи с тенекиени кутии и кошове на главите си. Наклякваха в кръг около маслиновото дърво и с глъч като ята лястовици събираха и слагаха маслините в съдове. Някои от маслиновите дървета бяха раждали плодове в продължение на петстотин години и в продължение на петстотин години селяните бяха събирали маслини точно по същия начин.
Това беше благодатно време за смях и клюки. Аз ходех от дърво на дърво при различните групи, прикляквах, помагах им да събират лъскавите маслини и слушах клюки за всички роднини и приятели на берачите. От време на време се присламчвах към тях, когато седяха под дърветата и се хранеха. Те лакомо поглъщаха клисавия черен хляб и малките сплескани питки, приготвени от миналогодишни сушени смокини и завити в лозови листа. Пееха се песни, а най-странното беше, че селските гласове, груби и резки в разговор, ставаха тъжно мелодични, когато се извисяваха в хармония. По това време на годината жълтите восъчни минзухари тъкмо започваха да се показват покрай корените на маслиновите дървета и склоновете се обагряха от виолетови камбанки. Скупчените под дърветата селянки изглеждаха като движеща се цветна леха и песните ечаха надолу из стародавните маслинови градини. Мелодията им беше меланхолична и благозвучна, като че от кози хлопатари. Когато съдовете се напълваха, ги вдигахме и в дълга бъбреща редица тръгвахме надолу към маслиновата преса. Маслиновата преса — мрачна и неприветлива сграда — се намираше в една падина, в която ромолеше малко блестящо поточе. Тук командваше папа Деметриос, жилав старец, изкривен и превит като самите маслинови дървета, със съвсем плешива глава и огромни, бели като сняг мустаци — с изключение на жълтите петна от никотин, известни като най-големите мустаци в целия Корфу. Папа Деметриос беше груб и злонравен старец, но кой знае защо ме хареса и с него се разбирахме чудесно. Дори ме пускаше да влизам в неговата светая светих — маслиновата преса.
Тук имаше голямо кръгло корито, подобно на декоративно басейнче за рибки, а в него — огромен воденичен камък. От оста му хоризонтално стърчеше дървена греда. В нея беше впрегнат престарелият кон на папа Деметриос, който с чувал на главата, за да не му се завива свят, обикаляше около коритото и въртеше воденичния камък. Така се смилаха изсипваните в коритото лъскави маслини. А от тях се разнасяше остра и кисела миризма. Тишината се нарушаваше от тежкото трополене на конските копита, от грохота на големия воденичен камък и от равномерните капки зехтин, който се процеждаше през дупките на коритото, златист като слънчева светлина.
В единия ъгъл на пресата се издигаше голяма ронлива купчина — остатъците от маслините: натрошени костилки, люспи и пулп, пресовани в черни хрупкави пити, като зърнист торф. Те имаха силна възкисела миризма, която подсказваше, че стават за ядене. Всъщност с тях селяните хранеха добитъка през зимата заедно с друг фураж. Използваха ги също така като изключително ефикасно, макар и прекомерно силно гориво.
Селяните отбягваха папа Деметриос поради злия му нрав. Те предаваха маслините си и бързо напускаха постройката, защото никой не можеше да бъде сигурен, че на човек като папа Деметриос няма да му хрумне някоя злобна мисъл. Затова самотният старец посрещна с радост моята поява във владенията му. От мен научаваше всички местни клюки: кой беше родил и дали бебето е момче или момиче; кой кого ухажваше, а понякога и по-пикантна новина например, че Пепе Кондос бил арестуван за контрабанда на тютюн. В замяна на това, че му бях нещо като вестник, папа Деметриос ми улавяше животинки. Понякога ми хващаше бледорозов гекон, богомолка или гъсеница, нашарена като персийски килим в розово, сребристо и зелено. От папа Деметриос получих един от най-очарователните си любимци, които имах по онова време — жаба балканска чесновница, която кръстих Август Тикълтами.
Бях отишъл в маслиновите горички да помагам на селяните и огладнях. Знаех, че папа Деметриос винаги има хранителни припаси, и реших да го посетя. Беше ясен ден и буен, свеж вятър свиреше като на арфа в маслиновата горичка. Побиваха ме тръпки от утринния хлад и затова тичах през целия път, а кучетата подскачаха покрай мен и лаеха. Когато пристигнах зачервен и задъхан, намерих папа Деметриос наведен над огъня, накладен с маслинови пити.
— А-а! — каза той, като ме погледна начумерено. Дойде, нали? Къде се изгуби? Не съм те виждал от два дни. Сега, като настъпи пролетта, не ти остава време за старци като мен.
Обясних, че съм бил зает с най-различни неща например да правя нова клетка за моите свраки, понеже бяха нахлули в стаята на Лари и животът им висеше на косъм, ако не ги затворех.
— Хм. Е, добре. Искаш ли малко пуканки?
Отговорих с най-равнодушен тон, че няма нищо друго, което да ми се иска повече.
Папа Деметриос стана и се понесе важно с кривите си крака към постройката, а после се появи с голям тиган, лист тенекия, шише с олио и пет златистокафяви кочана царевица като слитъци злато. Сложи тигана на огъня и сипа малко олио. Почака го да зацвърчи, да заблести и леко да задими. После хвана един кочан и го изрони бързо с изкривените си от артрит пръсти. Златните царевични зърна затракаха в тигана като дъждовни капки по покрив. Старецът покри тигана с тенекията, изпухтя, седна и запали цигара.
— Чу ли за Андреас Папоякис? — попита той, като поглади разкошния си мустак.
Казах, че не съм чул.
— А — продължи старецът със задоволство. — Той е в болница, глупакът му с глупак.
Изразих съжаление, понеже Андреас ми допадаше. Той беше весело, добродушно и темпераментно момче, което винаги успяваше да направи някоя беля. За него в село казваха, че ако можеше, щеше да язди магарето на заден ход. И какво, попитах аз, го е сполетяло?
— Динамит — каза папа Деметриос, очаквайки да види реакцията ми.
Леко подсвирнах от ужас и поклатих бавно глава.
Папа Деметриос, уверен, че го слушам с внимание, се намести по-удобно.
— Ето как станало това — започна той. — Знаеш, че този Андреас е глупаво момче. Главата му е празна като гнездо на лястовици през зимата. Но въпреки това е добро момче. Никому не е сторил зло. Отишъл да лови риба с динамит. Нали знаеш това малко заливче долу до Беницис? Той закарал лодката си там, защото му казали, че селският полицай бил отишъл надолу по брега. Разбира се, това глупаво момче дори и не помислило да провери и да се убеди, че полицаят го няма наоколо.
Цъкнах печално с език. Наказанието за риболов с динамит беше пет години затвор и голяма глоба.
— И тъй, той се качил в лодката и бавно си гребял, когато видял пред себе си, в плиткото, голямо стадо барбуни. Спрял да гребе и запалил фитила на шашката динамит.
Папа Деметриос замълча драматично, надникна да види какво става с пуканките и запали още една цигара.
— Всичко щяло да бъде наред — продължи той, но точно когато щял да хвърли динамита, рибата побягнала и какво, мислиш, направил този идиот? Продължил да стиска шашката и подкарал лодката след рибата. Бум!
Възкликнах, че сигурно нищо не бе останало от Андреас.
— О, напротив — каза папа Деметриос презрително. — Той дори не може да си служи както трябва с динамит. Шашката била толкова малка, че му отнесла само дясната ръка. Той дължи живота си на полицая, който не бил отишъл надолу по крайбрежието. Андреас успял да докара лодката до брега и там припаднал от загуба на кръв. Без съмнение щял да умре, ако полицаят, който чул експлозията, не се бил спуснал да разбере кой гърми с динамит. За щастие току-що минавал автобусът и полицаят го спрял. Качили Андреас и го откарали в болницата.
Казах, че е много жалко да се случи такава беда на този хубав момък, но поне е имал късмет. Предположих, че когато Андреас се оправи, ще го арестуват и ще го изпратят във Видо за пет години.
— Ами, няма. Полицаят каза, че според него Андреас бил наказан предостатъчно, и затова обяснил в болницата, че ръката му била откъсната от някаква машина.
Царевичните зърна бяха почнали да се пукат и дрънчаха по тенекията като снарядчета от миниатюрни оръдия. Папа Деметриос вдигна тигана от огъня и свали тенекията. Всяко зърно се беше пукнало в малко жълто-бяло кълбесто облаче, хрупкаво и вкусно. Той извади от джоба си свито парче хартия и го разгърна. В него имаше едра сива морска сол. Започнахме да топим малките облачета пуканки в солта и да ги хрускаме с наслада.
— Имам нещо за теб — каза накрая старецът, като избърса грижливо мустаците си с голяма кърпа в червено и бяло. — Още едно от тези ужасни животни, които толкова много искаш да уловиш.
Натъпках останалите пуканки в устата, избърсах пръстите си в тревата и нетърпеливо попитах какво е животното.
— Ще го донеса — изправи се той. — Много странно нещо. Досега не съм го срещал.
Изгарях от любопитство, докато той влезе в постройката и се появи отново с една очукана тенекиена кутия в ръка, покрита с листа:
— Ето го. Внимавай, защото мирише.
Махнах листата, надникнах в кутията и разбрах, че папа Деметриос беше съвсем прав: миришеше така силно на чесън, както в селския автобус в пазарен ден. На дъното се беше свил средно голям зеленикавокафяв жабок с гладка кожа, огромни кехлибарени очи и застинала, малко налудничава усмивка. Когато пъхнах ръка да го взема, той мушна глава между предните си крака, прибра изпъкналите си очи в черепа по странния начин, по който жабите правят това, и изкряка — остро, блеещо, като миниатюрна овца. Извадих го от кутията, а той започна енергично да се дърпа, като изпускаше ужасна миризма на чесън. На задните си крака имаше по един черен рогов израстък, остър и с форма на палешник. Бях във възторг, понеже отдавна, но безуспешно се мъчех да намеря жаба с лопатки на краката. Горещо благодарих на папа Деметриос и триумфално отнесох жабока вкъщи. Поставих го в аквариума в моята спалня.
Бях покрил дъното на аквариума е пласт от пясък и пръст, дебел 2–3 инча, и Август, след като беше кръстен и пуснат вътре, веднага се зае да си прави жилище. Със странни движения на задните си крака, използвайки лопатковидните израстъци, той много бързо изкопа една дупка и изчезна от погледа ми. Виждах само изпъкналите му очи и ухилената му уста. Установих, че Август е много интелигентно животно и с доста привлекателни черти на характера, които се проявяваха при опитомяването му. Когато идвах в стаята, той излизаше от дупката си и правеше отчаяни опити да ме достигне през стъклените стени на аквариума. Щом го извадех и сложех на пода, той почваше да подскача из стаята след мен и после, щом седнех, се покачваше с мъка по крака ми. Когато стигнеше до скута ми, се изтягаше в най-различни непристойни пози, топлеше се от тялото ми, примигваше, хилеше ми се и преглъщаше. Именно тогава открих, че обича да лежи по гръб и да му масажирам нежно корема с показалец. Затова си спечели прозвището Тикълтами[40]. Разбрах също така, че щом е гладен — пее. Когато държах голям, гърчещ се земен червей над аквариума. Август изпадаше в екстаз. Очите му като че все повече и повече изпъкваха от възбуда и той издаваше последователни слаби грухтения и странното блеещо квакане, с което ми направи впечатление още когато го хванах за пръв път. След като пуснех червея пред него, той поклащаше енергично глава, сякаш в знак на благодарност, сграбчваше единия му край и започваше да го тъпче с палци в устата си. На нашите гости представяхме рецитал на Август Тикълтами и всички съвсем сериозно и единодушно твърдяха, че в сравнение с жабите, които бяха виждали, той има най-хубавия глас и репертоар.
Приблизително по това време Лари доведе Доналд и Макс. Макс беше необикновено висок австриец с руса къдрава коса, руси мустаци, кацнали като изящна пеперуда на горната му устна, и ясносини добри очи. Доналд беше нисък и бледолик: един от тези англичани, първото ти впечатление от които е, че са не само мълчаливи, но и напълно безлични.
Лари беше попаднал на тази странна двойка в града и гостоприемно ги беше поканил да пият по чаша у дома. Фактът, че те пристигнаха в два часа сутринта „поуморени“ от разнообразни алкохолни „стимули“, не направи някакво особено впечатление на никого от нас, понеже вече бяхме свикнали или почти свикнали с познатите на Лари. Мама си беше легнала рано поради тежка простуда, а останалите също се бяха оттеглили по стаите си. Само аз не спях. Чаках Одисей да се върне от нощните си похождения и да погълне вечерята си от месо и кълцан черен дроб. Както си четях, чух неясен шум откъм маслиновите горички. Отначало помислих, че това е компания от селяни, които се връщат от сватба, и не обърнах внимание. Но какофонията все повече се усилваше: чуха се тропот и звънтене. Предположих, че са среднощни гуляйджии, които минават с файтони долу по пътя. Песента им не приличаше много на гръцка и се зачудих кой може да бъде. Станах от леглото и се надвесих през прозореца, взирайки се надолу през маслиновите дървета. В този момент файтонът зави и пое нагоре по дългата алея към вилата. Имаше добра видимост, защото един от седящите на задното място държеше някаква факла. С любопитство и учудване гледах как файтонът блещука и се друса по алеята между дърветата.
В този момент Одисей се появи от нощното небе, понесен безшумно от вятъра като глухарче, и се опита да кацне на голото ми рамо. Сложих го на земята и му донесох чинията с храна. Той започна да кълве и да гълта шумно, като си говореше нещо със слаб гърлест звук и примигваше с блестящите си очи срещу мен.
Междувременно файтонът наближаваше бавно, но сигурно и се насочи към предния двор на къщата. Наведох се от прозореца и главата ми се замая от гледката:
На задната седалка седяха двама души. Те държаха по един огромен сребърен свещник с големи бели свещи, които хората обикновено купуват, за да ги запалят в църквата на свети Спиридон. Двамата пееха високо и фалшиво, но много наперено една песен от „Девицата на планините“, опитвайки се според възможностите си да постигнат хармония.
Файтонът спря шумно до стъпалата, които водеха към верандата.
— На седемнайсет… — въздъхна един баритон с подчертано британско произношение.
— На седемнайсет! — подхвана другият певец с доста силен средноевропейски акцент.
— Той се влюбва лудо — каза баритонът, размахвайки необуздано свещника, — в едни нежносини очи.
— Нежносини — повтори средноевропейският акцент, влагайки такава похотливост в тези прости думи, че трябваше човек лично да го чуе, за да повярва на ушите си.
— На двайсет и пет — продължи баритонът, — смята, че си е изпатил зле.
— От очи с различни цветове — каза баритонът и направи такъв отчаян жест със свещника, че свещите изхвърчаха като ракети и паднаха със свистене на тревата.
Вратата на спалнята ми се отвори и влезе Марго, увита в много дантели и нещо като муселин.
— За бога, какъв е този шум? — попита тя с дрезгав, обвиняващ шепот. — Знаеш, че мама не е добре!
Обясних, че нямам нищо общо с шума, но че явно си имаме компания. Марго се наведе от прозореца и видя файтона, в който певците току-що се канеха да почнат следващия куплет на песента.
— Слушайте! — извика тя с приглушен глас. — Моля ви да не вдигате толкова шум. Майка ми е болна.
Възцари се внезапна тишина. После един висок като върлина мъж се изправи несигурно. Той вдигна високо свещника си и втренчи поглед в Марго.
— Не треба, скъпа лейди — поде той с гробовен глас, — не треба тревожим майката!
— Ей богу, в никакъв случай! — потвърди и английският глас от вътрешността на файтона.
— Кои са тия? — развълнувано ми прошепна Марго.
Казах, че съвсем сигурно са приятели на Лари.
— Вие да не сте приятели на брат ми? — измяука Марго от прозореца.
— Благородно създание — отвърна високата фигура, като й махаше със свещника. — Той ни покани да пием.
— Аха… Един момент, сега ще сляза долу.
— Да ви разгледам отблизо, значи да осъществя моята мечта в живота — възкликна високият и се поклони някак неуверено.
— Да ви видя отблизо — поправи го тих глас от задната седалка на файтона.
— Ще отида долу — каза ми Марго, — ще ги вкарам вътре и ще гледам да пазят тишина. Върви да събудиш Лари!
Нахлузих къси панталонки, вдигнах безцеремонно Одисей (който храносмилаше с притворени очи), отидох до прозореца и го изхвърлих навън.
— Изключително! — възкликна високият човек, гледайки как Одисей отлита над посребрените от луната върхове на маслиновите дръвчета. — Това като къща на Дракула, а, Доналд?
— Ей богу, да! — потвърди Доналд.
Тръгнах с бързи крачки по коридора и нахлух в стаята на Лари. Загубих известно време, докато го вдигна от сън, защото поради твърдото си убеждение, че мама го е заразила с простудни микроби, беше изгълтал профилактично половин бутилка уиски преди лягане. Най-после той седна в кревата и ме погледна с мътен поглед.
— Какво, по дяволите, искаш пък ти?
Обясних за двата субекта във файтона и за твърдението им, че били поканени да пийнат у нас.
— Ох, господи! — изпъшка Лари. — Направо им кажи, че съм отишъл в Дубровник.
Обясних, че трудно ще успея да сторя това, понеже Марго сигурно вече ги е примамила да влязат в къщата, и че не бива да вдигаме шум, защото мама е неразположена. Лари се измъкна, пъшкайки от леглото, сложи си халата, обу си чехлите и заедно се понесохме по скърцащите стълби към гостната. Там заварихме Макс — дълъг като върлина, изящен и добродушен, отпуснал се на един стол. Той размахваше пред Марго свещника си, всичките свещи на който бяха изчезнали. Доналд седеше прегърбен и мрачен на друг стол с вид на помощник — директор на погребално бюро.
— Твоите очи, те са нежносини — каза Макс, като размахваше пръст пред Марго. — Ние пеех за сини очи, нали Доналд?
— Ние пеехме за сини очи! — поправи го Доналд.
— Това казва и аз — отвърна Макс благосклонно.
— Ти каза „пеех“ — възрази Доналд.
Макс се позамисли за момент:
— Както и да е, очите било сини.
— Бяха сини! — поправи го Доналд.
— А, ето те и теб! — каза Марго със затаен дъх, когато Лари и аз влязохме. — Мисля, че това са твои приятели, Лари.
— Лари! — измуча Макс и стана, олюлявайки се с тромавата грация на жираф. — Ние дойдохме, както каза ни ти.
— Много мило — Лари насили смачканата си от сън физиономия да покаже нещо подобно на любезна усмивка. — Имаш ли нещо против да говорим по-тихо, понеже майка ми е болна?
— Майката — изрече Макс с дълбоко уважение, са най-важно нещо на свят.
Той се извърна към Доналд, вдигна показалец напречно на мустаците си и толкова силно каза „Шш-шт“, че Роджър, потънал в спокоен сън, моментално скочи на крака и започна да лае неудържимо. Пикльо и Посерко гръмогласно се присъединиха.
— Ужасно неприлично държане! — обади се Доналд между джафканията. — Гостът не бива да разлайва кучетата на стопанина.
Макс коленичи и обгърна все още лаещия Роджър с дългите си ръце — ход, който наблюдавах с известна тревога, тъй като Роджър можеше да го изтълкува погрешно.
— Тихо, бау-бау! — каза Макс с лъчезарен поглед към настръхналия и войнствено настроен Роджър.
За моя изненада Роджър веднага престана да лае и започна енергично да ближе лицето на Макс.
— Искате ли… ъ-ъ… нещо за пиене — запита Лари. — Разбира се, не мога да ви поканя да останете по-дълго, понеже за съжаление майка ми е болна.
— Много учтиво от твоя страна — каза Доналд. Много учтиво, наистина. Трябва да ти се извиня заради него. Нали разбираш, чужденец.
— Е, аз трябва да вървя да спя — измънка Марго, промъквайки се нерешително към вратата.
— А, не! — лавна Лари. — Някой трябва да сипе питието.
— Недей! — Макс приклекна на пода с Роджър в ръце и погледна с тъга Марго. — Недей местиш тес очи от моя орбита!
— Добре, тогава ще отида да взема питиетата! — развълнувано каза Марго.
— А аз помогне — Макс захвърли Роджър и скочи на крака.
Роджър беше останал с погрешното впечатление, че Макс възнамерява да го милва до сутринта пред гаснещия огън, и, естествено, се раздразни, когато го захвърлиха настрани. Той започна отново да лае.
Вратата на гостната се отвори с трясък и там се появи Лесли гол-голеничък с ловна пушка в ръка:
— Какво става тук, дяволите да го вземат?
— Лесли, върви да си сложиш някакви дрехи! — писна Марго. — Това са приятели на Лари.
— Ох, господи! — каза отчаяно Лесли. — Стига вече!
Той се обърна и тръгна обратно нагоре.
— Пиене! — възкликна Макс, като сграбчи ентусиазирано Марго и започна да я върти във валс под акомпанимента на почти истеричния лай на Роджър.
— Много те моля да не вдигаш толкова шум — каза Лари — Макс, за бога!
— Ужасно неприлично държане — потвърди Доналд.
— Не забравяй за майка ми! — повтори Лари и това очевидно засегна някаква струна в душата на Макс.
Той веднага престана да валсира със задъханата Марго и се закова на място.
— Къде твойта майката? — попита той. — Госпожата болната… заведи ме при нея, аз може осигуря нея.
— Не осигуря, а помогна! — каза Доналд.
— Ето ме! — обади се мама с леко гъгнещ глас откъм вратата. — Какво става тук?
Тя беше по нощница и носеше поради настинката голям шал на раменете си. Беше взела под мишница клюмналия пъхтящ и апатичен Додо — нейния териер Денди Даймънт[41].
— Идваш тъкмо навреме, мамо — посрещна я Лари. — Искам да ти представя Доналд и Макс.
Доналд за пръв път прояви енергичност. Той стана, бързо прекоси стаята, отиде при мама, хвана ръката й и слабо се поклони:
— Очарован съм. Ужасно съжалявам за безпокойството. Нали разбирате, моят приятел е от континента.
— Много ми е приятно, че се запознахме — промълви мама със сетни сили.
При влизането й Макс беше разперил широко ръце и сега я гледаше с цялата всеотдайност на кръстоносец, който за пръв път вижда Ерусалим.
— Вие сте — попита Макс, за да си изясни нещата, — болната майка?
— А, само лека настинка! — възрази мама.
— Ние пропудили вас — Макс сложи ръка на сърцето си и очите му се напълниха със сълзи.
— Пробудихме или разбудихме! — каза Доналд полугласно.
— Ела — Макс обгърна мама с дългите си ръце, заведе я до един стол край камината и възможно най-деликатно се опита да я сложи да седне. Той свали палтото си и покри внимателно коленете й. След това клекна край нея, взе ръката й и я загледа в лицето:
— Какво — попита той, — иска майката?
— Да не й прекъсват съня — обади се току-що появилият се Лесли, сега облечен по-приемливо: в пижама и със сандали.
— Макс — каза Доналд строго, — престани да монополизираш разговора. Спомни си за какво сме дошли.
— Разбира се! — започна възторжено Макс. — Ние имаме чудесните новини, Лари. Доналд решил да стане автор.
— Нямаше как — промърмори скромно Доналл. Като ви гледам как всички вие живеете в разкош, как се сипят хонорари. Разбрах, че трябва да си опитам късмета.
— Това е много хубаво! — реагира Лари с недостатъчно въодушевление.
— Току-що свърших първата глава и тръгнахме на часа, за да мога да ти я прочета.
— О, господи! — ужаси се Лари. — Не, Доналд, моля те. Критическите ми способности напълно се изпаряват в два часа и половина сутринта. Не можеш ли да я оставиш тук да я прочета утре?
— Тя е кратка — продължи Доналд, без да обръща внимание на Лари, и извади малко листче хартия от джоба си, — но мисля, че стилът ще ти се стори интересен.
Лари изпъшка раздразнено и всички седнахме в очакване. Междувременно Доналд се поизкашля, за да си пооправи гласа.
— Внезапно — започна той с плътен трептящ глас, — внезапно, внезапно, внезапно показа се той и после внезапно показа се тя, внезапно, внезапно, внезапно. И внезапно погледна я той, внезапно внезапно, внезапно и внезапно погледна го тя, внезапно. Тя внезапно разтвори обятия, внезапно, внезапно и разтвори обятия той, внезапно. После внезапно се прегърнаха те и внезапно, внезапно, внезапно той почувства топлината на нейното тяло и внезапно, внезапно тя почувства топлината на неговата уста върху своята, когато внезапно, внезапно, внезапно, внезапно паднаха заедно те на дивана.
Настъпи дълга пауза, докато чакахме Доналд да продължи. Той преглътна два-три пъти, развълнуван от собственото си творение, сгъна грижливо листчето хартия и го сложи обратно в джоба си.
— Какво ще кажеш? — попита той Лари.
— Ами, малко е късичко — смънка предпазливо Лари.
— Да, но стилът?
— Ами, хм, интересно е. Въпреки че е познат отпреди.
— Не е възможно. Вярвай, че това ми хрумна едва тази нощ.
— Мисля, че повече не бива да му се дава да пие каза високо Лесли.
— Тихо, миличък! — прекъсна го мама. — Как смятате да озаглавите това, Доналд?
— Реших — заяви Доналд тържествено, — реших да го назова „Внезапната книга“.
— Много дръзко заглавие — каза Лари. — Смятам обаче, че трябва да разкриеш индивидуалните образи на главните си герои, преди да ги свалиш на дивана.
— Да. Възможно е да си прав.
— Да, това наистина е интересно — каза мама и кихна силно. — А сега смятам, че е най-добре всички да изпием по чаша чай.
— Аз ще направя чай за теб, майката! — скочи Макс и отново разлая всички кучета.
— Аз ще ти помогна — присъедини се Доналд.
— Марго, скъпа, по-добре иди с тях и им помогни да намерят, каквото им трябва! — помоли мама.
Когато тримата излязоха от стаята, мама погледна Лари.
— И това са хората, за които казваш, че не са ексцентрични.
— Е, Доналд не е ексцентричен. Само е малко отнесен.
— И внезапно, внезапно, внезапно, внезапно той се напи — поде Лесли, като слагаше още цепеници в огъня и го разбутваше да пламне.
— Те и двамата са много добри момчета — защити ги Лари. — Доналд вече шашна половината Корфу.
— Какво искаш да кажеш? — попита мама.
— Нали знаеш как жителите на Корфу обичат да измъкват всяка тайна от човека. Всички са убедени, че той, понеже има такава типична английска външност и сигурно е пълен с пари, явно има много знатно потекло. А Доналд пък се забавлявал, като им разказвал най-различни истории. Той бил, ме убеждават тукашните хора, големият син на един херцог, братовчед на лондонския епископ и незаконният син на лорд Честърфийлд. Бил завършил в Итън, Хароу, Оксфорд, Кеймбридж, а тази сутрин ми беше много забавно, когато госпожа Папанопулос ме убеждаваше, че той я уверил, че завършил образование в Гъртън.
Точно в този момент в гостната влезе Марго. По лицето й беше изписано смущение.
— Лари, трябва да дойдеш и да ги вразумиш! Макс току-що запали кухненската печка с банкнота от пет лири, а Доналд изчезна някъде и непрекъснато ни се обажда с викове „Куее“[42], но не можем да го открием.
Всички нахлухме в огромната кухня, покрита с каменни плочи. Един чайник вече дигаше пара на печката, а Макс държеше в ръка овъглена петлирова банкнота и я съзерцаваше с печал.
— Макс — каза мама, — наистина си направил голяма глупост.
Той се обърна към нея със сияещи очи.
— Никакъв разход заради майката не голям — той лепна на дланта й остатъците от петачката, — пази го, майката, за сувенир!
— Куеее! — долетя скръбен, ехтящ зов.
— Това Доналд — заяви гордо Макс.
— Къде е той? — попита мама.
— Не знам, кога иска да крие, той може да крие.
Лесли отиде до задната врата и я отвори.
— Доналд! — извика той. — Тук ли си?
— Куеее! — изтръгна се вибриращ зов с бавно затихващо ехо.
— Господи! — изохка Лесли. — Този глупак е паднал в кладенеца.
В градината зад кухнята имаше голям кладенец, дълбок около петдесет фута, в който се спускаше дебела желязна тръба. Ехото от гласа на Доналд категорично потвърждаваше, че Лесли е прав. Грабнахме една лампа и мигновено наобиколихме кладенеца. Надникнахме в тъмните му глъбини: Доналд се беше вкопчил с ръце и крака в тръбата. Той погледна нагоре към нас и свенливо се обади:
— Куее!
— Доналд, не ставай глупак! — каза ядосано Лари. — Хайде, излизай оттам! Ако паднеш във водата, ще се удавиш. Не че толкова ми е жал за теб, но ще замърсиш целия ни запас от вода.
— Няма! — възрази Доналд.
— Доналд! — каза Макс. — Ние те иска. Ела! Там студено долу. Ела да пиеш малко чай с майката и ще приказваме пак за твоя книга.
— Държите ли много на това?
— Да, да, държим! — потвърди Лари нетърпеливо.
Бавно и с големи усилия Доналд се закатери нагоре по тръбата. Следяхме със затаен дъх всяко негово движение. Когато се приближи достатъчно, всички се наведохме, сграбчихме различни части от тялото му и го издърпахме навън. След това пак въведохме гостите в къщи и започнахме да ги поим с огромни количества горещ чай, за да възвърнат трезвия си вид. Изтощение от безсъние обаче не може да се възстанови с чай.
— А сега се прибирайте у вас — каза Лари твърдо, — и утре ще се срещнем в града.
Придружихме ги до верандата. Конят отчаяно клюмаше, впрегнат във файтона, файтонджията го нямаше.
— Имаха ли файтонджия? — попита ме Лари.
— Честно казано, бях заплеснат в свещниците и не съм забелязал.
— Аз ще карам! — каза Макс. — А Доналд ще ми пее.
Доналд се настани внимателно със свещниците в ръце на задната седалка, а Макс седна на капрата. Той съвсем професионално плесна с камшика и конят, сякаш изваден от състояние на кома, изпръхтя и се затътри тромаво надолу по алеята.
— Лека нощ! — извика Макс и размаха камшика.
Почакахме, докато се изгубиха от погледа ни зад маслиновите дръвчета, след това се прибрахме вкъщи, затворихме вратата и въздъхнахме с голямо облекчение.
— Лари, не биваше да каниш гости в този късен час! — каза мама.
— Не съм ги канил в такъв късен час! — отвърна той с раздразнение. — Те сами дойдоха по това време. Аз по принцип ги бях поканил на чаша питие у нас.
Точно в този момент се разнесе силно тропане на предната врата.
— Е, повече не мога, отивам си — и мама пъргаво офейка нагоре.
Лари отвори и на вратата се показа изпадналият в паника файтонджия.
— Къде ми е карочиното? — изкрещя той.
— А ти къде беше? — викна му Лари. — Кириосите го взеха.
— Откраднаха ми карочиното! — изрева файтонджията.
— Хич не са ти го откраднали, глупако! — вече извън себе си изкрещя Лари. — Понеже ти не си беше на мястото, те го подкараха, за да се приберат в града. Ако тичаш бързо, можеш да ги настигнеш.
Призовавайки на помощ свети Спиридон, файтонджията хукна през маслиновата горичка надолу към пътя.
За да не пропусна последното действие от този спектакъл, изтичах до удобно за наблюдение място, откъдето виждах ясно разклона за нашата алея и обляния в лунна светлина път за града, файтонът се движеше бързо, а Доналд и Макс пееха в безгрижен дует. Тъкмо когато излизаха на пътя, файтонджията изскочи от маслиновата горичка и с проклятия продължи да тича подир файтона.
Макс погледна стреснато назад.
— Вълкове, Доналд! Дръж се здраво! — изкрещя той и започна да налага с камшика нещастния кон.
Животното се стресна и препусна в галоп, но такъв, какъвто позволяват скромните сили на един файтонджийски кон в Корфу. Все пак бързината му беше достатъчна, за да поддържа разстояние около десетина крачки от тичащия с всички сили файтонджия. Той викаше и умоляваше почти през сълзи. Решен да „спаси“ Доналд на всяка цена, Макс безмилостно шибаше коня, а Доналд от време на време се показваше от задната облегалка на файтона и викаше към файтонджията: „Бум!“ После се изгубиха от погледа ми по пътя за града.
Сутринта на закуска цялото ни семейство се чувстваше малко уморено, а мама строго мъмреше Лари, че беше допуснал да идват хора у нас в два часа през нощта. В този миг колата на Спиро спря рязко пред вилата и той с клатушкаща се походка дойде на верандата, стиснал в ръце огромен, увит в кафява хартия пакет.
— Това е за ваше, госпожи Дарълс — каза той.
— За мен! — изненада се мама, като оправяше очилата си. — Какво ли е това, за бога?
Тя внимателно разопакова кафявата хартия и пред нас засия с цветовете на дъгата най-голямата кутия шоколадови бонбони, която бях виждал през живота си. Отгоре беше закачена с карфичка малка бяла картичка, на която трепереща ръка бе написала: „С извинения за снощи. Доналд и Макс.“
Бухали и аристокрация
Вече беше ни налегнала зима. Навсякъде се разнасяше дим от маслинови дървета. От вятъра капаците на прозорците скърцаха и удряха по стените на къщата, а птици и листа кръжаха в надвисналото мрачно небе. Кафявите планински върхове на континента бяха покрити с дрипави гугли от сняг, а дъждът плющеше в ерозиралите скалисти долини и ги изпълваше с разпенени порои, които нетърпеливо се носеха към морето, влачейки кал. Те се вливаха като жълти вени в синята вода, а повърхността й се осейваше с луковици от синчец, пънове, стари криви клони, умрели бръмбари и пеперуди, туфи кафява трева и парчета тръстика. Сред побелелите върхари на албанските планини се развихряха бури, които после се извиваха над острова. Огромни черни маси кълбести облаци лееха пороен дъжд, а на небето мигновено цъфваха и увяхваха светкавици като жълти папрати.
Точно в началото на зимата получих следното писмо:
Скъпи Джералд Даръл,
От нашия общ приятел д-р Стефанидис научих, че сте запален естественик и притежавате доста голяма колекция от животни. Не зная дали не бихте искали да имате бял бухал, който моите работници намериха при разрушаването на един стар хамбар? За жалост крилото му е счупено, но иначе е здрави се храни добре. Ако желаете, предлагам да дойдете на обяд в петък и да го вземете със себе си. Надявам се, че ще бъдете любезен да ми отговорите. Един без петнадесет или един часа ще бъде удобно време.
Искрено Ваша
Херцогиня Мавродаки
Това писмо ме развълнува по две причини: първо, винаги съм искал да имам улулица — явно ставаше дума за такъв вид бухал — и, второ, цялата общественост в Корфу правеше от дълги години напразни усилия да опознае херцогинята. Тя беше в истинския смисъл на думата отшелница. Притежаваше огромно богатство, живееше в огромна, но безразборно построена венецианска вила, далеч във вътрешността на острова, не приемаше никакви посетители и не се срещаше с никого, освен с работниците в огромното си имение. Запознанството й с Теодор се дължеше единствено на това, че той й беше медицински съветник. Говореха, че херцогинята притежава голяма библиотека, и Лари имаше огромно, но за жалост неосъществимо желание да бъде поканен на посещение във вилата й.
— Боже мой — каза той с горчивина, когато му показах поканата си. — Аз се опитвах в продължение на месеци да убедя тази стара харпия[43] да ме пусне да разгледам книгите й, а тя кани на обяд тебе. Няма правда на тоя свят!
Казах, че след като обядвам с херцогинята, бих могъл да я помоля той да разгледа книгите й.
— След като обядва с теб, мисля, че няма да се съгласи да ми покаже дори един брой на „Таймс“, а за библиотеката — да не говорим! — отговори Лари с хладен тон.
Въпреки че моят брат подценяваше способностите ми за изтънчени обноски, бях решил твърдо да му ходатайствам, ако ми се отдадеше удобна възможност. Смятах, че поводът е важен, дори тържествен, и затова се погрижих да бъда подходящо облечен. Ризата и късите ми панталони бяха грижливо изпрани и изгладени, а освен това успях да склоня мама да ми купи нови сандали и нова сламена шапка. Понеже имението на херцогинята беше сравнително далеч, яхнах Сали, на която по този случай бяхме сложили ново одеяло вместо седло.
Денят беше мрачен, а земята — влажна и мека. По всичко личеше, че наближава буря, но се надявах да я изпреваря, за да не развали снежната белота на ризата ми. Напредвахме бавно със Сали сред маслиновите дървета. Понякога случаен бекас се стрелваше от миртите. Започнах да се безпокоя, че не съм се подготвил добре. Първо, бях забравил да взема моето спиртосано четирикрако пиле. Бях сигурен, че херцогинята щеше да пожелае да го види и при всички случаи то щеше да ми помогне като тема за разговор в началните моменти на неловкост по време на гостуването ми. Второ, бях забравил да се посъветвам как да се обръщам към една херцогиня. „Ваше величество“ сигурно ще бъде прекалено официално, мислех си аз, особено като се има предвид, че ще ми даде и бухал? Може би „Височество“ ще бъде по-добре или пък просто „Госпожо“?
Докато си блъсках главата върху тънкостите на протокола, Сали, останала без ръководство, беше потънала в магарешка дрямка. От всички товарни животни само магарето може да заспи по време на движение. И така постепенно беше отишла встрани от пътя, близо до канавката. Тя изведнъж се спъна, залитна и аз, потънал в размисъл, се изтърсих от гърба й в шест инча вода и кал. Сали ме погледна втренчено с израз на укоряваща изненада — нещо, което правеше винаги, когато разбереше, че беше сбъркала. Толкова се вбесих, че щях да я удуша. Новите ми сандали бяха подгизнали, ризата и късите ми панталони, тъй спретнати и чисти, признак на такова добро възпитание само преди миг, сега бяха наплескани с кал и остатъци от гниещи водни растения. Щях да заплача от яд и безсилие. Нямаше време да се връщам вкъщи и да се преобличам. Оставаше ми единствено да продължа, мокър и окаян, напълно убеден, че обръщението ми към херцогинята вече нямаше никакво значение. Не се съмнявах, че щом зърне циганския ми вид, тя ще ме изпрати незабавно в къщи. Щях да се лиша не само от бухала, но и от всякаква възможност да уредя Лари да разгледа библиотеката й. Какъв съм глупак, мислех си аз с огорчение. Трябваше да тръгна пеш, вместо да се доверявам на това несигурно същество с щръкнали уши, което сега припкаше бързо.
Скоро стигнахме до вилата, заобиколена от маслинови горички. До нея водеше алея от високи евкалиптови дървета със зелено — розови стволове. На входа се издигаха две колони, а на тях бяха притаили дъх чифт белокрили лъвове, които гледаха презрително към нас със Сали, докато препускахме по алеята. Грамадната къща се ширеше на едно празно място. На времето е била боядисана в красив наситеночервен венециански цвят, сега избледнял до розово. По мазилката имаше издутини и пукнатини от влагата, а от покрива липсваха доста от кафявите керемиди. Под стрехите имаше безброй лястовичи гнезда — празни като малки, изоставени кафяви фурни. Толкова много гнезда на едно място не бях виждал през живота си.
Завързах Сали за едно дърво и се отправих към арката, през която се влизаше в централния вътрешен двор. Дръпнах ръждясалата верига и чух как един звънец слабо издрънча някъде навътре в къщата. Почаках търпеливо и тъкмо се канех да позвъня отново, масивната дървена врата се отвори. Появи се един мъж, който съвсем приличаше на бандит. Беше висок и плещест, с голям стърчащ нос като клюн на ястреб, буйни къделести бели мустаци и грива от къдрава бяла коса. Носеше ален фес, широка бяла риза, красиво извезана с алено златна сърма, широки надиплени черни потури с чарукиас[44], украсени с огромни червено-бели пискюли. Кафявото му лице се разтегна в усмивка и аз видях, че всичките му зъби бяха златни: като че надзърнах в монетен двор.
— Кирие Даръл? — попита той. — Заповядайте!
Последвах го през двора с магнолии и запустели цветни лехи и влязохме в къщата. Минахме по дълъг коридор, покрит с алени и сини плочи, и влязохме в голяма мрачна стая. По стените имаше от долу до горе лавици с книги, а на единия край в голяма камина пламтеше, съскаше и пращеше буен огън. Над камината висеше в златна рамка огромно, почти почерняло от годините огледало. До огъня, на дълъг миндер, затрупана с пъстроцветни шалове и възглавнички, седеше херцогинята.
Тя съвсем не изглеждаше такава, каквато си я бях представял. Очаквах да видя висока, слаба и доста строга жена, но когато се изправи и плавно прекоси стаята, за да дойде при мен, оказа се, че е малка, много дебела, румена като розова пъпка и с трапчинки на бузите. Тъмно русата й коса беше повдигната доста над главата й в стил Помпадур, а очите й под неизменно извитите в учудване вежди бяха зелени и лъскави като неузрели маслини. Тя взе ръката ми в двете си топли малки пухкави ръчички и я притисна до пълната си гръд.
— Колко мило, колко мило от твоя страна, че дойде! — възкликна тя с напевен глас като на малко момиченце. Лъхаше на теменужки и коняк. — Много, много мило. Мога ли да те наричам Джери? Разбира се, че мога. Моите приятели ме наричат Матилда… Това не е истинското ми име, разбира се. Казвам се Стефани Зиния… толкова банално име. Много повече предпочитам Матилда, а ти?
Казах предпазливо, че смятам Матилда за много хубаво име.
— Да, успокояващо старомодно име. Имената са толкова важни, не мислиш ли? Ето например този — каза тя, като посочи с жест човека, който ме бе въвел, — той се нарича Деметриос. Аз му викам Мустафа.
Херцогинята хвърли поглед към него, след това се наведе напред, като почти ме задуши с дъх на коняк и теменужки, и неочаквано пошушна на гръцки:
— Той е незаконороден турчин.
Лицето на мъжа почервеня и мустаците му настръхнаха, от което съвсем заприлича на бандит.
— Не съм турчин — изръмжа той. — Ти лъжеш!
— Турчин си и името ти е Мустафа! — отвърна бързо тя.
— Не… Не съм… Не… Не съм! — мъжът заекваше от ярост. — Лъжеш!
— Не лъжа!
— Лъжеш!
— Не лъжа!
— Лъжеш!
— Не лъжа!
— Ти си една проклета стара лъжкиня!
— Стара! — изписка тя и лицето й почервеня. — Ти се осмеляваш да ме наричаш стара… ти… турчин недей.
— Ти си стара и дебела! — каза Деметриос — Мустафа равнодушно.
— Това вече е прекалено! — изпищя тя. — Стара… дебела… това вече е прекалено. Уволнен си! След един месец напускаш. Не, отивай си още сега, ти незаконороден турчин.
Деметриос — Мустафа се изпъчи царствено:
— Чудесно! Искаш ли да сервирам напитките и обеда, преди да си замина?
— Разбира се!
Той мълчаливо прекоси стаята и извади бутилка шампанско от кофичка с лед зад дивана. Отвори я и напълни три големи чаши с коняк и шампанско в еднакво съотношение. Подаде ни по една и сам вдигна третата.
— Вдигам тост във ваша чест — обърна се той тържествено към мен. — Предлагам да пием за здравето на една дебела стара лъжкиня.
Видях се в чудо. Ако приемех наздравицата, излизаше, че споделям мнението му за херцогинята, а това нямаше да бъде любезно; ако откажех, той можеше като нищо да ми види сметката. Докато се колебаех, за мое учудване херцогинята се закикоти доволно и на гладките й дебели бузи се появиха очарователни трапчинки.
— Не бива да дразниш нашия гост, Мустафа. Но трябва да призная, че тостът си го биваше — каза тя и гаврътна чашата си.
Деметриос — Мустафа ми се ухили с лъщящите си зъби, които проблясваха на огъня.
— Пийте, кирие! — подкани той. — Не ни обръщайте внимание. Тя живее за ядене, пиене и бой, а моето задължение е да й осигуря всички тези три неща.
— Глупости! — херцогинята ме хвана за ръката и ме заведе до дивана, а аз се почувствах като обхванат от малък, пухкав и розов облак. — Глупости. Аз живея заради много, много други неща. Ей, не се увличай, пияницо такъв! Върви и се погрижи за храната.
Деметриос — Мустафа пресуши чашата си и излезе от стаята, а херцогинята се намести на дивана, като стискаше ръката ми и ми се усмихваше.
— Така е уютно — каза тя с наслаждение. — Само ти и аз. Кажи, винаги ли дрехите ти са кални?
Обясних бързо и смутено за Сали.
— Значи си дошъл на магаре — каза тя с интонация, загатваща за много екзотична форма на транспорт. — Колко умно от твоя страна. Аз също нямам вяра на автомобилите. Шумни неща, които не подлежат на контрол. Несигурни. Помня, че когато мъжът ми беше жив, имахме голям и жълт автомобил. Боже мой, беше същински звяр. Подчиняваше се на мъжа ми, но не правеше нищичко, което исках аз. Веднъж нарочно тръгна назад, мина през една голяма сергия с плодове и зеленчуци — въпреки всичките ми опити да го спра — и след това се обърна от бордюра на пристанището в морето. Когато излязох от болницата, казах на мъжа си: „Хенри“ — така се наричаше той, такова хубаво буржоазно име, нали? Докъде бях стигнала? А, да. И тъй „Хенри“, казах, „тази кола е злонравна“, казах. „Обладана е от зъл дух. Трябва да я продадеш.“ И той я продаде.
Конякът и шампанското на празен стомах се съюзиха с огъня и аз се почувствах на градус. Главата ми приятно се замайваше, кимах и се усмихвах, докато херцогинята продължаваше оживено да бъбри.
— Мъжът ми беше много културен човек, много културен, наистина. Знаеш ли, той колекционираше книги. Книги, картини, марки, капачки от бирени бутилки — всичко културно го привличаше. Точно преди да умре, започна да колекционира бюстове на Наполеон. Ще се учудиш, ако разбереш колко бюстове на този ужасен малък корсиканец са направени. Мъжът ми имаше петстотин осемдесет и два. „Хенри“, му казах, „Хенри, стига вече! Или ще спреш да събираш бюстове на Наполеон, или ще те напусна и ще отида на остров Света Елена.“ Казах го на шега, разбира се, само на шега, а знаеш ли какво отговори той? Каза, че си е мислел да отиде на Света Елена на почивка — с всичките си бюстове. Боже мой, каква пристрастеност. Това беше непоносимо. По мое мнение, необходимо е малко култура, но на място, а не да й станеш роб.
Деметриос — Мустафа влезе в стаята, отново напълни чашите, каза: „След пет минути — обяд“ и излезе.
— Драги мой, за него можеше с основание да се каже, че е непоправим колекционер. Колко пъти ме побиваха тръпки, когато виждах онзи фанатичен блясък в очите му. Веднъж на един панаир той видя някакъв комбайн — едно огромно нещо. Аз съзрях блясъка в очите му, но му скръцнах със зъби: „Хенри, Хенри, не искам да трупаме комбайни навсякъде. Щом трябва да колекционираш, защо не колекционираш нещо разумно? Бижута или кожи, или нещо подобно?“ Може да ти се вижда грубо, миличък, но какво можех да сторя? Ако за миг се бях отпуснала, щеше да напълни цялата къща със селскостопански машини.
Деметриос — Мустафа влезе отново в стаята.
— Обядът е готов — каза той.
Като продължаваше да бърбори, херцогинята ме поведе за ръка извън стаята, по покрития с плочи коридор и надолу по някаква скърцаща дървена стълба към подземието. Влязохме в огромна кухня. Кухнята в нашата вила беше доста голяма, но в сравнение с тази изглеждаше като кутийка. Подът беше облицован с каменни плочи, а в единия край една същинска батарея от печки с дървени въглища светеше и примигваше под врящите тенджери. По стените висяха най-разнообразни бакърени тенджери, чайници, тави, джезвета, огромни съдове за сервиране и супници. Светлината от огъня трептеше с розово-червени отблясъци по тях. В средата се намираше маса за хранене от красиво, полирано орехово дърво, дълга дванадесет фута. Тя беше грижливо подредена за двама — със снежнобели салфетки и лъскави прибори, в средата на масата имаше два огромни сребърни свещника и на всеки от тях — по една бяла „гора“ от запалени свещи. Това съчетание на кухня и място за официални обеди правеше доста странно впечатление. Беше много горещо и се разнасяха силни миризми на вкусни ястия, по-силни от благоуханието на херцогинята.
— Надявам се, че нямаш нищо против да се храним в кухнята — каза херцогинята с такъв тон, като че наистина най-унизителното нещо е да се обядва в такава обстановка.
Казах, че смятам храненето в кухнята за много разумна идея, особено през зимата, понеже е по-топло.
— Съвсем правилно — каза херцогинята, като сядаше на поднесения й от Деметриос — Мустафа стол. А освен това, ако се храним горе, този стар турчин ми се оплаква, че било далече за сервиране.
— Не се оплаквам от разстоянието, а от носенето на много храна. — Деметриос — Мустафа наля в чашите ни бледо жълто — зеленикаво вино. — Нямаше да е зле, ако ядеше по-малко.
— О, я престани да се оплакваш и започвай да сервираш — каза отегчено херцогинята, като внимателно затъкна салфетката под брадичката си.
Погълнал достатъчно шампанско и коняк, аз вече се чувствах доста пийнал и гладен като вълк. Гледах с тревога многобройните прибори за ядене около чинията ми, понеже не бях сигурен кой да използвам най-напред. Спомних си уроците на мама, че се започва с най-външните, но приборите бяха толкова много, че се обърках напълно. Реших да изчакам ида видя какво ще прави херцогинята, за да последвам примера й. Решението ми не беше разумно, защото установих, че тя си служеше най-безразборно с ножове, вилици и лъжици без никаква последователност. Така се слисах, че започнах да правя същото.
Първото блюдо, което Деметриос — Мустафа сложи пред нас, беше хубава бистра супа с мънички златисти капчици мазнина и пържени парченца хляб колкото човешки нокът, плаващи като малки хрупкави салчета в кехлибарено море. Супата беше много вкусна и херцогинята изяде две порции. Звукът, който се чуваше, когато хрускаше парченцата хляб, наподобяваше шума от стъпки по изсъхнали листа. Деметриос — Мустафа доля чашите ни със светлото вино и сложи пред нас една тава с дребни рибки, всяка от които беше изпържена до златистокафяво. После донесе чиния с парченца жълто-зелени лимони и сосиера, пълна догоре с някакъв екзотичен, непознат за мен сос. Херцогинята натрупа висока купчинка от риба в чинията си, заля я със сос като с лава и след това обилно изстиска лимонов сок върху рибата, масата и себе си. Тя ми се усмихна със сияещи очи, лицето й сега беше светлочервено като роза, а челото й — обсипано е капчици пот. Изглежда, че изумителният й апетит ни най-малко не пречеше на способността й да разговаря, защото тя непрекъснато приказваше.
— Нали харесваш тези малки рибки? Божествени! Разбира се, толкова е жалко, че трябва да умрат така млади, но какво да се прави. Колко е хубаво да можеш да ги изядеш всичките, без да се грижиш за костите. Би било такова удобство! Хенри, мъжът ми, по едно време започна да колекционира скелети. Божичко, къщата изглеждаше и миришеше на морга. „Хенри“, казах му, „Хенри, трябва да престанеш. Това е някакво ненормално желание за смърт. Трябва да отидеш да се прегледаш на психиатър.“
Деметриос — Мустафа прибра празните чинии, наля ни червено вино, тъмно като сърце на дракон, и след това постави на масата блюдо с бекасини. Главите им бяха така извити, че дългите им човки можеха да се забият в телата им, а празните им очни кухини като че ни отправяха укор. Всяка от тях, тлъста и изпечена до кафяво, беше сложена върху парче препечен хляб. Около тях бяха наредени като купчинки есенни листа, кръгчета изпържени картофи, светло резедави аспержи, които изглеждаха като свещи, и дребен грах.
— Просто не мога да разбера що за хора са вегетарианците! — каза херцогинята, като удряше с вилицата си енергично по черепа на една бекасина, за да го счупи и да й извади мозъка. — Хенри веднъж се опита да стане вегетарианец. Представяш ли си? Аз обаче не можах да понеса това. „Хенри“, казах му, „трябва да престанеш с това вегетарианство. В зимника има храна за цяла армия и аз не мога да я ям сама.“ Представи си, миличък, току-що бях поръчала две дузини зайци. „Хенри“, казах, „ще трябва да се откажеш от този щурав каприз.“
Направи ми впечатление, че Хенри, който очевидно е бил малко мъчен съпруг, въпреки всичко беше водил семеен живот, свързан с доста разочарования.
Деметриос — Мустафа вдигна остатъците от бекасините и наля още вино. Усещах, че съм се издул от ядене, и се надявах, че няма да има други изненади. Но арсеналът от неизползвани ножове, вилици и лъжици все още стоеше до чинията ми, така че с тревога гледах как Деметриос — Мустафа идва към нас в мрачната кухня с огромно блюдо в ръце.
— А! — каза херцогинята, като вдигна от възбуда дебелите си ръце. — Основното блюдо! Какво е то, Мустафа, какво е то!
— Дивият глиган, който Макроянис изпрати.
— О, глиганът! Глиганът! — писна херцогинята, като стисна с ръце дебелите си бузи. — О, чудесно! Съвсем бях забравила за него. Нали обичаш глиган?
Отговорих, че това е едно от любимите ми ястия, което беше вярно, но поисках, ако е възможно, само едно малко парченце.
— Ама, разбира се! — каза тя, като се наведе над големия кафяв, лъскав от соса бут и започна да реже от него дебели розови парчета.
Тя сложи три от тях в една чиния, очевидно смятайки, че по всякакви стандарти това е малка порция, и след това започна с гарнитурите: купчинки от вкусни златисти диви дребни гъби припънки с фин вкус, почти като на вино; малки тиквички, пълнени със сметана и кейпър[45] печени небелени картофи, изкусно разрязани и намазани с масло; моркови, червени като слънце през мразовита зима, и големи парчета бял праз, сварен в сметана. Огледах порцията и тайничко си разкопчах трите най-горни копчета на късите панталони.
— Толкова често ядяхме глигани, когато Хенри беше жив. Знаеш ли, той ходеше в Албания на лов. Но сега рядко си хапваме глиган. Какъв специалитет! Искаш ли още малко гъби? Не? Толкова са полезни. След това, мисля, трябва да направим почивка. Винаги съм смятала, че почивката е от съществено значение за доброто храносмилане — сподели херцогинята, като добави чистосърдечно, — и след това ти създава възможност да изядеш още толкова.
Глиганът беше сочен и вкусен, добре маринован с ухаещо на билки вино и напълнен със скилидки чесън, но въпреки това едва успях да изям порцията си. Херцогинята изяде две еднакви по големина порции, след това се изтегна назад — бледо кафеникавото й лице беше поруменяло — и избърса потта от челото си с микроскопична дантелена кърпичка.
— Почивка, а? — каза тя с прегракнал глас, усмихвайки се. — Почивка, за да съберем нови сили.
Чувствах, че нямам никакви сили за събиране, но не исках да го кажа. Кимнах, усмихнах се и разкопчах всички останали копчета на панталоните си.
През почивката херцогинята изпуши една дълга тънка пурета и яде солени фъстъци, говорейки непрекъснато за съпруга си. Почивката ми подейства добре. Поободрих се и ми поолекна на стомаха. Когато реши, че сме дали достатъчно почивка на вътрешните си органи, херцогинята поиска следващото блюдо и Деметриос — Мустафа донесе два малки за щастие омлета — хрупкаво кафяви отвън и воднисти и сочни отвътре — напълнени с дребни розови скариди.
— Какъв е сладкишът? — попита херцогинята с пълна уста.
— Не съм приготвил десерт — каза Деметриос — Мустафа.
Херцогинята се втренчи в него и ококори очи:
— Не си приготвил сладкиш? — повтори тя с такъв ужас, сякаш той признаваше, че беше извършил някакво отвратително престъпление.
— Нямах време. Не мога да приготвям целия този обяд и да върша домакинската работа.
— Но няма сладкиш! — каза херцогинята отчаяно. — Не може обяд без сладкиш!
— Е, купил съм ви малко целувки. Ще трябва да се задоволите с тях.
— Чудесно! — възкликна херцогинята, отново щастлива и със светнало лице. — Точно от това се нуждаем!
Аз най-малко се нуждаех от целувките. Те бяха големи, бели и крехки като корали и препълнени с крем. Дълбоко съжалявах, че не взех Роджър — той можеше да стои под масата и да изяде половината от храната ми, без да забележи херцогинята, която беше залисана с ястията и спомените си.
— Е — каза тя накрая, като глътна последното парче от целувките и обърса белите трохи от брадичката си. — Е, нахрани ли се добре! Или би искал още нещо? Може би малко плодове? Въпреки че няма много от тях по това време.
Казах, че много благодаря, но това ми е напълно достатъчно.
Херцогинята въздъхна и ме погледна сантиментално. Мисля, че нищо нямаше да й достави по-голямо удоволствие от това да ме натъпче с още две-три ястия.
— Ти не ядеш достатъчно! — продължи тя. — Момче, което расте, трябва да яде повече. Прекалено си слаб за възрастта си. Майката ти храни ли те, както трябва?
Можех да си представя гнева на мама, ако чуеше тази прикрита нападка. Казах, че мама готви отлично и всички ние се храним като лордове.
— Радвам се. Но ти все пак ми се виждаш малко залинял.
Не бих казал, че е вярно, по-скоро това се дължеше на обилното количество храна в стомаха ми. Обясних възможно най-учтиво, че ще трябва да се прибирам.
— Ама, разбира се, миличък. Боже господи, вече е четири и четвърт. Как лети времето!
Тя въздъхна при тази мисъл, а след това видимо се оживи.
— Всъщност, вече е почти време за чай. Наистина, не искаш ли да постоиш и да хапнем още нещо?
Казах, че мама ще се тревожи за мен.
— Чакай, чакай. За какво беше дошъл? А, да, бухалът. Мустафа, донеси бухала на момчето и ми занеси малко кафе и малко от онези хубави локуми горе във всекидневната.
Мустафа се появи с една картонена кутия, завързана с връв, и ми я подаде.
— Ако съм на твое място, няма да я отворя, докато не си отида вкъщи — каза той. — Този бухал е див!
Обзе ме ужасен страх, че ако не избързам, херцогинята ще ме накара да ям локум с нея. Искрено благодарих на двамата за бухала и се отправих към предната врата.
— Да — възкликна херцогинята, — очарователно беше, че те видях, съвсем очарователно. Трябва да дойдеш пак. Трябва да дойдеш през пролетта или през лятото, когато има по-голям избор на плодове и зеленчуци. Мустафа знае един начин за приготвяне на октопод, просто се топи в устата ти.
Казах, че с най-голямо удоволствие бих дошъл отново, като се заклех наум, че ако го направя, ще гладувам предварително три дни.
— Ето — херцогинята пъхна един портокал в джоба ми, — вземи го. Можеш да огладнееш по пътя.
Когато възседнах Сали и я подкарах в тръс по алеята, херцогинята извика:
— Внимавай по пътя!
Яздех мрачен, притиснал бухала до гърдите си. Щом излязохме извън имението на херцогинята, друсането на гърба на Сали ми дойде твърде много. Слязох, отидох зад едно маслиново дърво и повърнах обилно и с голямо облекчение.
Когато се прибрах вкъщи, отнесох бухала горе, в моята спалня, развързах кутията, извадих го — буйстващ и тракащ с човка — и го оставих на пода. Кучетата, които се бяха насъбрали в кръг, за да разгледат новата придобивка, бързо подвиха опашки. Те знаеха какво може да направи Одисей, когато е в лошо настроение, а този бухал беше три пъти по-голям. Това беше една от най-хубавите птици, които бях виждал досега. Перата на гърба и крилата му бяха златисти като медена пита и покрити с бледо пепелявосиви точици, гърдите му — безупречно бели като сметана, а маската от бели пера около тъмните му очи, които имаха удивително ориенталски вид, беше надиплена и изглеждаше колосана като плисирана яка от епохата на Елизабет I. Крилото му не беше в такова лошо състояние, каквото предполагах. След половинчасова борба, по време на която той успя да ми пусне на няколко пъти кръв, накрая за мое удоволствие съумях да направя сполучлива шина на счупеното. Бухалът, когото реших да нарека Лампедуза просто защото името ми харесваше, се отнасяше с настървение, но и с уплаха към кучетата, нямаше никакво желание да се сприятели с Одисей и гледаше на Август Тикълтами с неприкрито отвращение. Реших, че докато свикне, може би ще се чувства по-доволен на тъмно, изолирано място, и затова го отнесох на тавана. Там имаше стаичка с едно прозорче, покрито с паяжина и прах, което пропущаше съвсем оскъдна светлина. Беше тихо и тъмно като в пещера, затова сметнах, че на Лампедуза ще му бъде приятно. Оставих го на пода до една чинийка с кълцано месо и внимателно заключих вратата, за да не бъде обезпокояван. Вечерта, когато му отидох на посещение, носейки в ръка една умряла мишка, той имаше явно подобрение. Беше изял повечето от месото и тракаше клюна си срещу мен с разперени крила и пламтящи очи, като топуркаше по пода. Окуражен от явния му напредък, аз го оставих с мишката и отидох да спя.
След няколко часа ме събудиха гласове от стаята на мама. Като се чудех още сънен какво бе намислило да прави семейството в този късен час, станах от леглото и си подадох главата през вратата, за да чуя по-добре.
— Казвам ви — говореше Лари, — че това е проклет зъл дух!
— Не може да е зъл дух, скъпи — обясни мама. Злите духове хвърлят разни неща.
— Добре, каквото и да е, то е там горе и дрънчи с веригите си. Настоявам да го прогоним. Ти и Марго сте специалисти по задгробния живот. Идете горе и действайте!
— Аз не отивам горе — разтрепери се Марго. — Кой знае какво ще е? Може да е зъл дух.
— Сигурно е ужасно зъл — предположи Лари. — Не ми дава да спя вече от един час.
— Сигурен ли си, че не е вятър или нещо друго, миличък? — попита мама.
— Мога ясно да различавам вятъра от един проклет дух, който си играе с железни топки и вериги.
— Може би са крадци — каза Марго, по-скоро за да добие кураж. — Може би са крадци и трябва да събудим Лесли.
Полусънен и все още замаян от алкохола, не можех да схвана за какво говореха. Изглеждаше интригуващо като всички кризи, които те създаваха по най-неочаквано време на денонощието, затова отидох до вратата на мама и надникнах в стаята. Лари маршируваше нагоре-надолу и халатът му царствено шумолеше.
— Трябва да се направи нещо — настояваше той. Не мога да спя с дрънчащи вериги над главата си, а щом не спя, не мога и да пиша.
— Не зная какво очакваш да направим ние, миличък? — каза мама. — Сигурна съм, че е вятърът.
— Не можеш да караш нас да ходим горе — възрази Марго. — Ти си мъж, ти иди!
— Слушай — отвърна Лари, — ти се върна от Лондон, покрита с ектоплазма и говореща за безкрайността. Това вероятно е нещо дяволско, което си извикала на някои от твоите сеанси, и то те е последвало тук. Това го прави някой твой любимец. Ти върви да се разправяш с него!
Думата „любимец“ веднага ме накара да се замисля. Дали не е Лампедуза? Но улулиците имат меки и тихи крила като глухарче. Явно той не може да вдига такъв шум.
Влязох в стаята и попитах за какво говорят.
— За някакъв дух, миличък — обясни мама. — Лари открил един дух.
— Той е на тавана — каза Марго възбудена. — Лари мисли, че ме е последвал от Англия. Чудя се дали не е Моуейк.
— Няма да повтаряме цялата тази история пак! — отсече твърдо мама.
— Не ме е грижа кой е — каза Лари, — точно кой от твоите безплътни приятели! Искам да бъде отстранен.
Изказах предположение, че има една съвсем малка вероятност да е Лампедуза.
— Какво е това? — попита мама.
Обясних, че това е бухалът, който ми даде херцогинята.
— Можех да се досетя — извика Лари, — можех да се досетя! Защо не ми дойде наум веднага, просто не зная.
— Е, хайде, миличък — каза мама. — Това е обикновен бухал.
— Обикновен бухал! — натърти Лари. — Вдига шум колкото цял танков батальон там горе. Кажи му да го махне от тавана.
Казах, че не мога да разбера защо Лампедуза вдига шум, тъй като бухалите са най-тихите същества… Казах, че те се носят в нощта на тихите си крила като прашинки пепел…
— Този няма тихи крила — възрази Лари. — Шуми като джазов оркестър. Иди да го махнеш.
Бързо взех един фенер и отидох на тавана. Когато отворих вратата, мистерията се изясни веднага. Лампедуза беше изгълтал мишката и беше открил, че в чинията има още едно парче месо. През дългия горещ ден то се беше втвърдило и залепнало за нея. Убеден, че това ще мине за лека закуска, която ще му държи влага до сутринта, Лампедуза се беше опитал да го отлепи от чинията. Острият му крив кехлибарен клюн беше пробил месото, но то беше отказало да се отлепи и Лампадуза стоеше здраво хванат в „капана“, пляскайки напразно с криле, думкаше и тряскаше чинията по дъските, за да измъкне клюна си. Освободих го от тая клопка, отнесох го долу в спалнята си и за по-сигурно го затворих в неговата кутия.
Трета част Криседа
Това място е удивително красиво. Бих искал да му се насладиш. Ако дойдеш, ще те настаня чудесно и ще те нагостя с питие направено от джинджифил, с червено вино, с едри скариди и със смокини.
През пролетта се преместихме в нова вила — елегантна, снежнобяла — разположена недалеч от предишната в района на маслиновите горички, в сянката на огромно магнолиево дърво. Тя се намираше на склона на един хълм и гледаше към обширна равнина, прорязана от напоителни канали като гигантска шахматна дъска. Всъщност това бяха стари венециански солници, използвани преди много време да събират солена вода от голямото солено езеро, с което граничеха. Езерото отдавна се беше затлачило с тиня и каналите, сега препълнени със сладка вода от дъждовете, поддържаха тези тучни полета, които изобилстваха с животинки и затова бяха едно от любимите ми места.
Беше очевидно, че пролетта в Корфу винаги е разкошна. Сякаш за една нощ зимните ветрове бяха изчистили небето, което сияеше с ясносиния си цвят, и за още една нощ от зимните дъждове долините се изпъстриха с диви цветя: розовите орхидеи, жълтите минзухари, дългите бледи класчета на бърдуците, сините „очички“ на кукувичето грозде, които гледат от тревата, и виненочервените анемонии, които се превиват от най-слабия бриз. Маслиновите горички бяха изпълнени с живот и шумоляха от новодошлите птици. Папуняците, червеникаво оранжеви и черни, с вирнати качулки, чоплеха с дългите си извити човки меката земя между туфи от яркозелена трева; щиглеците пееха, цвъртяха и танцуваха весело от клонка на клонка, а перата им лъщяха в златистожълто, алено и черно. В напоителните канали из полетата водата беше позеленяла от водорасли, оплетени с нанизи от жабешки яйца като гердани от черни бисери. Смарагдово зелените жаби си квакаха една на друга, а водните костенурки с черни като абанос черупки изпълзяваха на брега, за да копаят дупки и да снасят яйца. Стоманено сини, тънки като конци водни кончета се излюпваха и като димен облак се носеха през шубраците в странния си полет с вдървени телца. Нощем по бреговете пулсираха бледозелените „фенерчета“ на хиляди светулки, а денем блещукаха диви ягоди, увиснали като алени фенери на сянка. Беше вълнуващо време — време за изследвания и нови открития, време, когато под един преобърнат пън можеше да се открие почти всичко: като се почне от гнездо на полска мишка и се стигне до гърчещите се малки слепоци, лъскави, като че изляти от бронз.
Един ден бях долу в полетата и се мъчех да хвана из напоителните канали водна змия. Една старица, която познавах слабо, ме повика. Тя разкопаваше земята с мотика с къса дръжка и широко острие. Краката й, обути в груби вълнени чорапи, каквито слагат селяните при такива случаи, бяха потънали до прасците в лепкавата глина.
— Намерила съм ти нещо — извика тя. — Ела бързо!
Беше невъзможно да стигна бързо дотам, понеже полетата бяха прорязани от напоителни канали и търсенето на мост изискваше много време, както в лабиринт.
Тичах, скачах, препусках, почти падах в каналите, спринтирайки по паянтовите мостчета от дъски, и най-сетне, задъхан, стигнах до нея.
— Там — каза тя, като посочи с ръка, — там. Внимавай да не те ухапят.
Видях наръч листа, в който мърдаше нещо бяло. Предпазливо разтворих листата с дръжката на мрежата за пеперуди и за моя голяма радост видях четири дебели новородени таралежчета, розови като циклами, с меки, снежнобели бодли. Те не бяха още прогледнали и се извиваха и се душеха едно друго като мънички прасенца. Вдигнах ги, внимателно ги мушнах в пазвата си и след като благодарих на старицата, се отправих към къщи. Вълнувах се за новите си любимци главно защото бяха съвсем малки. Вече имах два възрастни таралежа, наречени Ич и Скрач[47], понеже приютяваха огромни количества бълхи, но те не бяха съвсем питомни. Тези бебета, мислех си аз, ще израснат по друг начин, аз ще изпълнявам ролята на майка. Представях си как вървя гордо през маслиновите горички, пред мен се движат кучетата. Одисей и двете ми свраки, а по петите ми се носят влек тръс четири питомни таралежа, които ще съм научил на разни номера.
Семейството се беше разположило на верандата под лозата и всеки се бе отдал на индивидуални занимания. Мама плетеше, броеше на глас бодовете и от време на време казваше „по дяволите“, щом сбъркаше. Лесли клечеше на каменните плочи и внимателно отмерваше барут и малки купчинки сребристи сачми, за да пълни лъскавите червени гилзи за ловджийски патрони. Лари четеше един обемист том и от време на време раздразнено поглеждаше към Маргарет, която тракаше на шевната си машина, шиейки някаква прозрачна дреха, и фалшиво пееше единствения стих, който знаеше от любимата си за момента песен.
— Тя носеше малкия си син жакет — чуруликаше Маргарет. — Тя носеше малкия си син жакет, тя носеше малкия си син жакет, тя носеше малкия си син жакет.
— Единственото забележително нещо в твоето пеене е упоритостта ти — каза Лари. — Всеки друг, изправен пред неспособността да изпее една мелодия и да запомни и най-простия текст, щеше с примирение да се откаже от музиката.
Той хвърли угарката от цигарата си на плочите и предизвика яростен рев от страна на Лесли.
— Внимавай с барута! — изкрещя той.
— Лесли, миличък — каза мама. — Много те моля да не викаш така, защото забравих докъде бях стигнала.
Извадих гордо таралежите си и ги показах на мама.
— Ах, колко са сладки! — възкликна тя, като ги погледна благосклонно през очилата си.
— О, господи! Намерил е нещо ново, нали? — попита Лари и погледна с отвращение моите розови рожби с бели кожуси. — Какво е това?
Обясних, че са таралежчета.
— Не може да бъде — каза той. — Всички таралежи са кафяви.
Невежеството на семейството ми за света, в който живее, винаги ме е хвърляло в тревога и никога не съм пропускал възможността да ги просветя. Обясних, че женските таралежи не могат да родят малки, които са покрити с твърди бодли, без да се подложат на големи мъчения, и затова малките се раждат с тези малки еластични бели бодли, които се извиват като перца. По-късно бодлите потъмняват и се втвърдяват.
— Как ще ги храниш, миличък? Те имат такива малки устица — каза мама. — А пък и сигурно още пият мляко?
Казах, че съм видял в един магазин в града пълен комплект играчки за хранене на кукли, който се състои от няколко безполезни неща, като целулоидна кукла, лигавник, нощно гърне и така нататък, но един предмет беше привлякъл вниманието ми: миниатюрно шише биберон с мънички червени цицки. Обясних й, че това ще бъде идеално за хранене на малките таралежчета, а гърнето, куклата и другите принадлежности мога да дам на някое дете от селото. Имаше само една малка пречка: напоследък трябваше да посрещам някои сериозни разходи (като например телта за кафеза на свраките) и затова бях похарчил повече от предвидените ми джобни пари.
— Добре, миличък — каза неуверено мама, — ако не е прекалено скъп, мога да ти го купя.
Казах, че изобщо не е скъп, ако се вземе предвид, че това е нещо като капиталовложение — не само ще се сдобия с ценен биберон, който ще използвам и за други животни, но също така ще отгледам четири питомни таралежа и ще зарадвам някое признателно дете с тази изгодна покупка. Какъв по-добър начин, попитах аз, да се изразходват пари? И така, комплектът беше купен. Едно малко селско момиче, което доста харесвах, прие с най-голяма радост куклата, гърнето и останалите боклуци, а аз се заех с трудната задача да отгледам моите бебета.
Те живееха под леглото ми в голяма, пълна с памук картонена кутия, която нощем поставях върху буркан с топла вода, за да не изстинат. Исках да ги сложа да спят при мен в леглото, но мама ми обърна внимание, че това не е удобно не само от хигиенни съображения, но и защото можех да се извъртя върху тях през нощта и да ги смажа. Установих, че таралежите растат най-добре, когато бозаят разредено с вода прясно краве мляко, и усърдно ги хранех по три пъти на ден и веднъж в полунощ. Нощното хранене се оказа малко трудно. За да съм сигурен, че ще се събудя, взех назаем от Спиро голям тенекиен будилник. Той изгърмяваше като изстрел от мускет и за нещастие събуждаше не само мен, но и цялото семейство. Оплакванията на семейството бяха толкова сериозни, че в крайна сметка мама предложи да давам на таралежчетата допълнителната порция късно вечерта, когато си лягам. Така и направих. Таралежите заякваха и растяха. Очите им се отвориха, а бодлите им се превърнаха от снежнобели в сиви и станаха по-твърди. Както бях предвидил, сега те ме смятаха за тяхната майка, и когато отварях кутията, се катереха по ръба й, като се бутаха и се блъскаха, за да захапят първи биберона, издавайки слаби хрипливи писъци и грухтения. Бях изключително горд с тях и очаквах щастливия ден, когато щяха да тръгнат в лек тръс по петите ми през маслиновите горички.
Мама и аз бяхме поканени да прекараме един уикенд с приятели в крайната южна част на острова и аз се видях в чудо. Много ми се искаше да отида, защото по песъчливите плитки южни брегове можеше да намеря морски таралежи със сърцевидна форма, които всъщност изглеждат като истински малки таралежи. Те са покрити с меки бодли, които образуват пискюлеста опашка, и на гърба „шапка“, подобна на индианските. Бях намерил само един от тях, но той беше доста обезформен от морето и трудно можеше да се разпознае. Помнех обаче от Теодор, че ги има в изобилие на два-три инча дълбочина в пясъка в южната част на острова. Все пак трябваше да се съобразя с моята челяд от таралежи. Не можех да ги взема с мен, а тъй като мама също щеше да дойде, не оставаше никой, на когото можех да разчитам, че ще се грижи добре за тях.
— Аз ще гледам таралежите — предложи Марго. Миличките!
Съмнявах се. Осъзнаваш ли, попитах я, колко сложно е това. Например, че памукът в картонената им кутия трябва да се сменя по три пъти на ден? Че трябва да се хранят само с разредено прясно краве мляко? Че млякото трябва да бъде затоплено точно до нормалната човешка температура и нито градус повече? И най-важното — че при всяко хранене трябва да им се дава само по половин биберон мляко? Защото много скоро бях разбрал, че ако ги оставиш, те се налочват до състояние на кома при всяко хранене, а това имаше най-ужасни последици, които включваха дори по-честа смяна на памука.
— Не ставай глупав! — каза Марго. — Разбира се, че ще мога да се грижа за тях. Имам представа от гледане на бебета и подобни неща. Ти само напиши на един лист какво трябва да правя, и таралежите ти ще бъдат в сигурни ръце.
Изпаднах в душевно раздвоение. Страшно исках да търся морски таралежи със сърцевидна форма в златните пясъци, залети от топлото плитко море, и все пак се съмнявах в способностите на Марго да бъде детегледачка. Марго обаче така се възмути от съмненията ми, че накрая отстъпих с нежелание. Успях да придумам Лари, който случайно беше в добро настроение, да напише на машина подробен списък с наставления за отглеждане на таралежи: какво трябва и какво не трябва да се прави, и проведох с Марго практически курс по затопляне на буркан и подмяна на памук.
— Изглеждат ужасно гладни — каза тя, като вдигаше всяко гърчещо се, пискащо „бебе“ от кутията и вкарваше цицката на биберона в търсещата му жадна муцунка.
Обясних, че винаги са такива. Човек не трябва да обръща внимание на това. Те просто бяха лакоми по природа.
— Горките животинки! — каза Марго.
Това трябваше да ми послужи като предупреждение.
Прекарах един ободряващ уикенд. Кожата ми изгоря лошо, понеже слабото пролетно слънце подлъгваше, но се върнах победоносно с осем морски таралежа със сърцевидна форма, четири нови миди за моята колекция и едно малко врабче, което беше паднало от гнездото си. След като изтърпях приветствения лай, близането и гризването, с което кучетата винаги ни посрещаха, ако бяхме отсъствали повече от два часа, попитах нетърпеливо Марго как са малките ми таралежчета.
— Сега са добре — каза тя. — Но действително, Джери, ти се отнасяш зле с твоите любимци. Беше уморил от глад тези бедни мъничета. Толкова бяха гладни. Нямаш си представа!
Слушах сестра си и нещо започна да ме присвива неприятно под лъжичката.
— Изгладнели като вълци, горките. Знаеш ли, всяко от тях изпиваше по две бутилки на всяко хранене!
Ужасен се втурнах към стаята си и извадих картонената кутия изпод леглото. Четирите таралежчета лежаха подути до пръсване. Коремите им бяха толкова големи, че те можеха само да драскат леко с крачетата, без да могат да се придвижват. Бяха се изродили в розови торби, пълни с мляко и покрити с бодли. Всичките измряха през нощта и Марго плака неудържимо над балонообразните им трупове. Нейната скръб обаче не ме удовлетвори, защото моите таралежчета никога нямаше да тичат послушно в тръс по петите ми през маслиновите горички. За наказание на прекалено милостивата ми сестра, изкопах в градината четири малки гроба, издигнах четири малки кръста, за да й напомнят постоянно за това, и в продължение на четири дни не й говорих.
Скръбта ми по таралежите обаче беше краткотрайна, защото по това време Доналд и Макс пак се появиха триумфално с една 30-футова яхта, а Лари въведе в нашата среда капитан Крийч.
Мама и аз бяхме прекарали много приятен следобед в маслиновите горички. Тя бра диви цветя и билки, а аз лових новоизлюпили се пеперуди. Изморени, но щастливи си тръгнахме към къщи, за да пием чай. Когато наближихме вилата, мама внезапно спря:
— Кой се е разположил на верандата?
Хвърлях клечки на кучетата, така че не бях забелязал нищо. Сега видях непозната фигура с измачкани бели дочени панталони, изтегнала се на верандата.
— Кой е? Можеш ли да видиш? — попита мама развълнувана.
По това време тя страдаше от заблуждението, че управителят на банката ни в Англия може всеки момент да прелети до Корфу, за да обсъдим спешно превишаването на нашия кредит, така че тази непозната фигура на верандата засили опасенията й.
Внимателно разгледах непознатия. Той беше стар, почти съвсем плешив и малкото останала му коса, залепена за задната част на черепа, беше дълга, бяла и тънка като семена на магарешки бодил в късно лято. Брадата и мустаците му, също побелели, бяха занемарени. Уверих мама, че доколкото мога да видя, той изобщо не прилича на управител на банка.
— О, господи! — каза нервно мама. — Намерил кога да дойде. Нямам абсолютно нищо за чая. Кой ли пък може да е?
Когато наближихме, непознатият, който кротко беше задрямал, изведнъж се събуди и ни съзря.
— Хей! — извика той толкова високо и толкова внезапно, че мама се спъна и за малко не падна. — Хей! Вие трябва да сте мама Даръл и момчето, разбира се. Лари ми разправи всичко за вас. Добре дошли на борда!
— О, господи! — прошепна мама. — Още един от хората на Лари.
Когато се приближихме, видях, че нашият гост има съвсем необикновено лице — розово и неравно като орех. Хрущялът на носа му очевидно беше получавал толкова много жестоки удари, че се извиваше надолу по лицето му като змия. Същата участ беше постигнала и челюстта му — тя беше извита на една страна, закачена като че с невидима нишка за долната месеста част на дясното му ухо.
— Приятно ми е да се запознаем — каза той, като че вилата беше негова собственост, и влажните му очи светнаха. — Леле, ама ти си била по-голяма хубавица, отколкото те описа синът ти!
Мама се вдърви и изпусна една анемония от букета с цветя.
— Аз — каза тя с хладно достойнство, — съм госпожа Даръл, а това е моят син Джералд.
— Казвам се Крийч. Капитан Патрик Крийч.
Той замълча и се изплю точно и изобилно през парапета на верандата в любимата на мама леха с цинии.
— Добре дошла на борда! — каза той отново с дружелюбен тон. — Радвам се, че се запознахме.
Мама нервно се изкашля.
— Моят син Лорънс тук ли е? — попита тя, въвеждайки в действие звучния си аристократичен глас; тя прибягваше до това само в моменти на извънредно голямо напрежение.
— Не, не — отговори капитан Крийч. — Оставих го в града. Той ми каза да дойда тук на чай. Каза, че скоро ще бъде на борда.
— Е — опита се мама да замаже положението. Седнете, моля. Извинете ме за момент, ще отида да приготвя малко кифлички.
— Кифлички, а? — попита капитан Крийч, като изгледа мама така похотливо, че тя изпусна още две диви цветя. — Обичам кифлички и жена, която е сръчна в корабната кухня.
— Джери — каза мама резервирано. — Забавлявай капитан Крийч, докато донеса чая.
Тя излезе бързо и малко неуважително, а аз останах да се оправям с капитан Крийч.
Той отново се просна на стола си, като ме зяпаше с воднистите си очи изпод парцаливите си бели вежди. Погледът му беше така втренчен, че започнах да губя смелост. Съзнавайки задълженията си на домакин обаче, му предложих кутия цигари. Той надникна в нея като в кладенец, а челюстта му се движеше насам-натам като марионетка на кукловод.
— Смърт! — извика той толкова ненадейно и силно, че за малко не изтървах цигарите.
Капитан Крийч се облегна назад, фиксирайки ме със сините си очи.
— Цигарите са смърт, малкият!
Бръкна в джоба на белите си дочени панталони и извади къса лула, почерняла и изкривена като дървени въглища. Пъхна я между зъбите си и челюстта му още повече се изкриви.
— Никога не забравяй! Най-добрият приятел на човека е лулата!
Той гръмогласно се засмя на собствената си шега и аз също се засмях покорно. След това стана, изхрачи се обилно през парапета на верандата и пак се пльосна тежко на стола. Напрегнах си мозъка да измисля тема за разговор. Като че нищо не ми идваше на ум. Сигурно нямаше да го заинтересува това, че днес бях чул първата цикада, нито пък че кокошката на Агата снесе шест яйца, големи колкото лешници. Тъй като го влечеше морето, чудех се дали няма да му е интересно да чуе вълнуващата новина, че Таки, който нямаше пари да си купи лодка, ходил на нощен риболов, държейки фенер над главата си с едната ръка и шиш с другата, и набол с шиша стъпалото на крака си, понеже го помислил за някакъв екзотичен вид риба.
Капитан Крийч обаче сам започна разговора, зяпайки ме иззад гъстия дим от лулата.
— Чудиш се защо ми е такова лицето, нали, малкият? — каза той укорително и аз забелязах, че кожата по бузите му стана по-розова и по-лъскава, като атлаз.
Преди да мога да възразя, той продължи:
— Платноходите. Те са виновни. Платноходите. Завивахме покрай нос Хорн. Луд вятър излизаше направо от дирника на земята. Аз паднах. Платната плющяха и бучаха като небесен гръм. Въжето се изхлузи от ръцете ми като слузеста змия. Направо на палубата. Те направиха, каквото можаха… Разбира се, нямахме лекар на кораба. — Той замълча и замислено опипа челюстта си. Седях прикован на стола си и слушах с възхита.
— Докато стигнахме Чили, то се беше втвърдило като цимент — капитан Крийч поглади челюстта си. Бях на шестнадесет години.
Чудех се дали да му изкажа съчувствията си, или не, но той беше потънал в размисъл и сините му очи гледаха неопределено. Мама дойде на верандата и се спря, изненадана от нашето неподвижно състояние.
— Чили — каза капитанът с наслада. — Чили. Там за пръв път хванах гонорея.
Мама се сепна и високо се изкашля:
— Джери, ела да ми помогнеш да донесем чая.
Донесохме с нея чайника, каната с млякото, чашите, чиниите със златистожълти кифлички и препечения хляб, който мама беше приготвила.
— Кльопачка! — и капитан Крийч напълни устата си с една кифличка. — Спира къркоренето на тумбака.
— Дълго ли, ъ-ъ, ще останете тук? — попита мама, очевидно надявайки се на обратното.
— Мога да заседна тук — отговори капитан Крийч неясно, като избърсваше трохите от мустаците си. Изглежда хубаво малко местенце. Мога да пусна котва тук.
Той беше принуден заради челюстта си да сърба чая шумно. Виждах как тревогата на мама нарастваше.
— Нямате ли, ъ-ъ, кораб? — попита тя.
— Как ли пък не! — капитан Крийч грабна още една кифличка. — В оставка, това е моето положение. Сега имам време да поогледам малко по-добре хубавиците.
Той замечтано гледаше мама, докато приказваше и дъвчеше кифличката с голямо ожесточение.
— Легло без жена е като кораб без трюм — отбеляза той.
За щастие пристигането на колата, в която бяха останалите от семейството заедно с Доналд и Макс, избави мама от задължението да реагира на този коментар.
— Майката, ние сме тук — обяви Макс, като й се усмихна и нежно я прегърна. — И виждам, че дошли навреме за чай. Проститутчици[48]! Колко хубаво! Доналд, имаме проститутчици за чая!
— Питчици — поправи го Доналд.
— Това са кифлички — обясни мама.
— Спомням си една проститутка в Монтевидео каза капитан Крийч. — Чудесна развратница. Забавлява целия кораб в продължение на два дни. Днес не се въдят леки жени с такава издръжливост.
— Кой е този противен старец — попита мама веднага щом намери възможност да издърпа Лари настрана от компанията, която се веселеше пълноценно.
— Казва се Крийч — отвърна Лари.
— Знам това, но за какво си го довел тук?
— Той е интересен дядка — обясни Лари, — но няма много пари. Струва ми се, че е дошъл тук, за да се оттегли в оставка с малка пенсийка.
— Добре, но няма да се оттегля на нашия гръб! — рече твърдо мама. — Не го кани повече.
— Мислех, че ще ти хареса. Той е пътувал из цял свят. Бил е дори в Индия. Знае най-забавни истории.
— Колкото се отнася до мен, може да продължи да пътува. Историите, които разказа досега, не са такива, каквито аз наричам забавни.
Щом веднъж откри нашия „пристан“, както се изразяваше той, капитан Крийч стана редовен посетител. Той пристигаше в повечето случаи тъкмо когато беше време за хранене, и се провикваше:
— Хей, там! Мога ли да дойда на борда и да си полафим.
Понеже беше извървял две мили и половина през маслиновите горички, за да стигне до нас, не можеше да му се откаже тази привилегия. И така, мърморейки злобно, мама се втурваше в кухнята, разреждаше супата с вода и нарязваше наденичките на две, за да може капитан Крийч да се присъедини към нас. Той пък ни „угощаваше“ с разкази за живота си по море и за местата, които беше посетил. Имена, които познавах само по карта, се лееха съблазнително от изкълчената му уста: Тринкомали, Дарвин и Дърбан[49], Буенос Айрес, Уелингтън и Калкута, Галапагос, Сейшелските острови, островите Тонга. Изглежда, че нямаше кътче в света, на което да не беше стъпвал кракът на капитан Крийч. Той изпъстряше тези разкази с дълги и изключително вулгарни морски песнички и хумористични петстишия с такава биологична сложност, че за щастие мама не можеше да ги разбира.
Настъпи незабравимият ден, в който капитан Крийч пристигна неканен за чай точно когато бяхме поканили местния английски пастор и съпругата му, повече от чувство на благоприличие, отколкото от религиозни подбуди. За наше учудване капитан Крийч се държа удивително добре. Той поговори с пастора за отровните тропични морски змии и височината на приливните вълни. Обясни на съпругата му разликата между географската дължина и ширина. Поведението му беше за пример и ние се почувствахме доста горди с капитана. Към края обаче жената на пастора успя с майсторска хитрост да насочи разговора към децата си. За нея тази тема засенчваше всички други. Човек би помислил, че е не само единствената жена в света, която е раждала, но и че е заченала девствена. След като ни нагости с един десетминутен монолог за невероятната прозорливост на нейното потомство, тя прекъсна за момент, за да изпие чая си.
— Аз съм твърде стар, за да имам бебета — каза капитан Крийч.
Жената на пастора се задави.
— Но — продължи той със задоволство, — доста се забавлявам, като се опитвам.
Този следобеден чай не се увенча с успех.
След няколко дни се отбиха Доналд и Макс.
— Майката — каза Макс, — ще те отнесем.
— Разходка с яхта — добави Макс, като размаха дългите си ръце с всеобхващащ жест.
— Ама аз мислех, че не знаете как да я управлявате — каза Лесли.
— Не, не. Ние не управлява. Лари управлява — поясни Макс.
— Лари? — попита недоверчиво Лесли. — Че той не разбира абсолютно нищо от плавателни съдове.
— О, не! — отвърна Доналд сериозно. — О, не. Той е голям експерт. Взимаше уроци при капитан Крийч. Капитанът само ще дойде като член на екипажа.
— Е, това изяснява нещата — каза мама. — Няма да дойда на яхтата с този отвратителен старец, а да не говорим за опасността, на която се подлагам, ако Лари управлява лодката.
Положиха всички усилия да я убедят, но мама беше непреклонна. Успяха само да я склонят да дойде с останалите от семейството и с Теодор да ги посрещне с кола в един залив, където можехме да си устроим пикник и да се изкъпем, ако е достатъчно горещо.
Когато тръгнахме, сутринта беше ясна и хубава, и предлагаше идеални условия за плаване и за пикник, но щом стигнахме другата страна на острова и извадихме нещата за пикника, почувствахме, че скоро ще се разрази сироко[50]. Теодор и аз се отправихме през гората надолу, към края на залива. Морето имаше студен стоманено — сив цвят, а вятърът беше прострял и колосал доста много бели облаци по синьото небе. Изведнъж в морската далечина се появиха три водни смерча, които се извиха на хоризонта като огромни вълнообразни шии на някакви праисторически чудовища. Потъвайки и люшкайки се, грациозни като лебеди, след като „потанцуваха“ на хоризонта, те изчезнаха.
— Аха — каза Теодор, който беше наблюдавал това явление с интерес. — Никога не съм виждал три смерча заедно. Много странно. Забеляза ли как се движеха заедно, почти като… ъъ… разбираш ли, животни в стадо?
Казах, че ми се щеше да ги видя отблизо.
— Хм — Теодор потърка брадата си с палец. — Не мисля, че водните смерчове са нещо, с което човек иска… ъ-ъ… да се запознае отблизо. Спомням си, че веднъж отидох на едно място в Македония, където на брега беше… ъ-ъ… разбираш ли, излязъл един. След него беше останала следа от разрушения, широка двеста ярда и дълга четвърт миля, тъй да се каже, навътре в сушата. Дори и доста големи маслинови дървета бяха, ъ-ъ, разбираш ли, повалени, а по-малките — натрошени на трески. И, разбира се, на мястото, където водният смерч се беше разпаднал накрая, земята беше напоена с тонове солена вода и така беше станала, разбираш ли, напълно негодна за обработване.
— Ей, видяхте ли ония ужасни големи водни смерчове? — попита Лесли, като дойде при нас.
— Да, много странно — каза Теодор.
— Мама е в паника — добави Лесли. — Тя е убедена, че се насочват право към Лари.
— Мисля, че няма такава опасност — предположи Теодор. — Струва ми се, че са твърде далече.
Докато се разполагахме в маслиновата горичка на края на залива, стана ясно, че ни беше връхлетял един от онези внезапни и изключително силни сироко, които духаха по това време на годината. Вятърът зашиба маслиновите дървета, а водата в залива се разпени: появиха се дълги вълни с бели гребени.
— Защо не си отидем вкъщи? — попита Лесли. Няма да е много весело да правим пикник в такова време.
— Не можем, миличък — каза мама. — Обещахме да се срещнем с Лари тук.
— Ако имат поне малко акъл, ще спрат някъде другаде — отбеляза Лесли.
— Не им завиждам, че са в морето в такова време — каза Теодор, като гледаше втренчено как вълните се разбиват о скалите.
— Господи, дано нищо не им се случи! — завайка се мама. — Лари действително е глупав.
Чакахме в продължение на един час. Мама изпадаше във все по-голяма паника с всеки изминат момент. Лесли, който се беше покатерил на една близка скала, се върна с новината, че ги вижда.
— Трябва да призная, че много съм учуден, дето са отишли толкова далече. Утлегарът[51] се върти на всички посоки и те фактически се движат в кръг.
След малко яхтата се насочи към тясното устие на залива. Видяхме как Доналд и Макс се движеха насам-натам и дърпаха въжетата и платната, а Лари и капитан Крийч, вкопчени в румпела, очевидно даваха наставления. Наблюдавахме ги с интерес.
— Предполагам, че няма да забравят за оня риф каза Лесли.
— Какъв риф? — попита тревожно мама.
— Има един проклет голям риф ей там, където е бялата вода — отвърна Лесли.
Спиро стоеше като кафяв гаргоил[52] и се мръщеше, втренчил поглед в морето.
— Аз не харесваш това, господари Леслис — рече той с дрезгав шепот. — Те не изглежда знаеш как да плаваш.
— О, господи! — каза мама. — Защо изобщо се съгласих на това?
В този момент (понеже, както разбрахме по-късно, Доналд и Макс бяха приели погрешно инструкциите и вместо да смъкнат, бяха вдигнали едно платно) се случиха няколко неща едновременно. Платната на яхтата внезапно бяха уловени от блуждаещ порив на вятъра и се издуха. Утлегарът се завъртя, разцепи се с такъв трясък, че можахме да го чуем от брега, и прекатури Макс зад борда. Яхтата почти легна на една страна и тласната от порива на вятъра, се блъсна право в рифа, като изпращя удивително силно. За един кратък миг остана изправена и после, като че отчаяна от яхтсмените на борда, се отпусна безжизнено на една страна. Настъпи голяма паника. „Боже мой! Боже мой!“ — закрещя мама, олюля се и приседна на един маслинов корен. Маргарет избухна в сълзи, като размахваше ръце и пищеше:
— Ще се удавят! Ще се удавят.
Спиро, Лесли и аз отидохме до края на залива. Не можехме да направим почти нищо, тъй като нямахме на разположение лодка, за да я спуснем в морето като спасителен плавателен съд. Скоро обаче видяхме четиримата морски вълци да се отдалечават с плуване от мястото на корабокрушението. Лари и Доналд очевидно бутаха капитан Крийч напред. Аз, Лесли и Спиро се съблякохме бързо и се гмурнахме в морето. Водата беше леденостудена, а вълните — значително по-силни, отколкото си мислех.
— Всички ли сте добре? — извика Лесли, когато „флотилията“ от корабокрушенци се приближи към нас.
— Да — каза Макс. — Повече от добре.
На челото му имаше рана, дълга четири инча. Кръвта се стичаше по лицето му и се събираше в мустаците му. Едната буза на Лари беше натъртена и ожулена, а окото му подуто. Лицето на капитан Крийч, което потъваше и изплуваше между главите на Лари и Доналд, беше придобило съвсем морав цвят, като на патладжан.
— Помогнете ни да извадим капитана — извика Лари. — Дъртият глупак ми каза, че не може да плува чак след като яхтата се обърна.
Спиро, Лесли и аз сграбчихме капитан Крийч и освободихме запъхтените Доналд и Лари от спасителната им мисия. Сигурно сме представлявали интересна гледка, когато, задъхани и олюлявайки се, прекосихме плитчините и излязохме на брега. Лесли и Спиро крепяха капитан Крийч от двете страни, тъй като краката му бяха съвсем омекнали.
— Хей — извика той на мама. — Здрасти, мойта красавица.
— Вижте главата на Макс! — изпищя Марго. — Ще му изтече кръвта.
Добрахме се, клатушкайки се до подслона на маслиновите горички, и докато мама, Марго и Теодор оказваха първа помощ на Макс и на Лари, ние сложихме капитан Крийч да легне под едно дърво, понеже явно не беше в състояние да се държи на краката си.
— Най-сетне пристанище! — установи той със задоволство. — Най-сетне пристанище. Все пак ще направя от вас моряци, момчета.
Сега, когато имахме време да се поогледаме, стана ясно, че капитан Крийч беше пиян до козирката.
— Наистина, Лари, много ме ядосваш — каза мама. — Можехте всички да се издавите.
— Аз не съм виновен — обади се той. — Правехме това, което капитанът ни казваше. Доналд и Макс отидоха и издърпаха други въжета, а не тия, които трябваше.
— Как можеш да приемаш наставленията му? — възмути се мама. — Той е пиян.
— Не беше пиян, когато тръгнахме. Сигурно е имал някакви скрити запаси някъде на борда. Като си помисля сега, той май доста често се мушкаше в кабината.
— Не му вярвай, благородна девойко! — изпя капитан Крийч с несигурен баритон. — Въпреки че сърцето му е чисто като злато, в едно хубаво утро той ще те остави с товар в утробата.
— Пиене, моите момчета! — извика капитан Крийч дрезгаво, като жестикулираше към разчорлените Макс и Доналд. — Не можеш да плаваш без пиене.
След като направихме всичко възможно, за да изстискаме водата от дрехите си и да се подсушим, отправихме се зъзнещи нагоре по хълма към колата.
— Какво ще правим с яхтата? — запита Лесли, понеже Доналд и Макс като собственици, изглежда, не бяха обезпокоени от съдбата й.
— Ще спираме в следващото село — каза Спиро. Аз знаеш рибар там. Той я оправиш.
— Ако носим някаква подкрепителна напитка обади се Теодор, — няма да е зле да дадем малко на Макс. Той може да има сътресение след такъв удар.
— Да, имаме малко коняк — мама започна да рови в колата.
Тя извади бутилка коняк и една чаша.
— Мило момиче! — рече капитан Крийч, като спря блуждаещия си поглед върху бутилката. — Точно каквото предписа докторът!
— Няма да ти дам нищо! — каза мама твърдо. Това е за Макс.
Трябваше да се разположим в колата, както можем, сядайки един в друг, за да направим колкото се може по-голямо място за Макс, чието лице беше придобило много лош оловносив цвят. Въпреки коняка той трепереше силно. За неудоволствие на мама, тя беше настанена, ще не ще, до капитан Крийч.
— Седни в мен — каза капитанът гостоприемно. Седни в мен и можем да се гушнем, за да се стоплим.
— В никакъв случай! — отвърна мама с ледена сдържаност. — По-скоро ще седна в скута на Доналд.
Докато се връщахме през острова към града, капитанът ни развличаше с негови версии на някои морски песнички. Между членовете на семейството се разгоря ожесточен спор.
— Много те моля да го спреш да пее тези песни, Лари! — каза мама.
— Как мога да го спра аз? Ти си отзад. Ти го спри!
— Той е твой приятел!
— Не е ли жалко тая девица да храни своето малко само с една цица. Бедното изтърсаче не ще може да играе ръгби и да порасне славно юначе.
— Можеше да ви убие всичките този мръсен стар грубиян! — възмути се мама.
— Всъщност Лари е виновен най-много — обади се Лесли.
— Не съм. Ти не беше там, така че не знаеш. Извънредно трудно е да разбереш някой, който ти вика да обърнеш срещу вятъра или каквото и да било, когато духа страшен вятър.
— Имаше в Чичестър младо момиче — продължаваше капитан Крийч с наслада, — що караше всички светци подир него да тичат.
— Единствено ми е жал за бедния Макс — каза Марго, като го погледна със състрадание.
— Не разбирам защо трябва да му съчувствате на него — възнегодува Лари, чието око се беше скрило вече почти напълно в подутина, наситено черна и лъскава. — Този глупак е виновен за всичко това. Справях се с яхтата отлично, докато той не вдигна платното.
— Ти за мен не си никакъв моряк! — викна Марго. — Ако беше моряк, нямаше да му кажеш да го вдигне.
— Точно там е работата — озъби се Лари. — Не съм му казвал да го вдига. Той го вдигна на своя глава.
— Това беше хубавият кораб „Венера“ — започна нова песен капитанът, чийто репертоар беше неизчерпаем.
— Не спори за това, миличък — каза мама. — Имам ужасно главоболие. Колкото по-бързо стигнем в града, толкова по-добре.
Първо оставихме Доналд и Макс в хотела, а после — все още тананикащия капитан Крийч, и потеглихме към къщи мокри, зъзнещи и начумерени.
На другата сутрин седяхме на верандата, привършвайки закуската. Всички бяхме леко оклюмали. Подутината на Лари придоби нюанси на залязващо слънце, които можеха да бъдат уловени само от четката на Търнър. Спиро дойде с колата си, свирейки с клаксона, а кучетата тичаха пред нея, ръмжаха и се опитваха да захапят колелата.
— Спиро не бива да вдига такъв шум, когато идва у нас — каза Лари.
Спиро се изкачи куцукайки на верандата и изпълни обичайния си сутрешен ритуал.
— Утро, госпожи Дарълс, утро, госпожици Марги, утро, господари Ларис, утро, господари Леслис, утро, господари Джерис. Как е твоите очи, господари Ларис? — попита той, като сгърчи лицето си в съчувствена гримаса.
— В момента се чувствам така, като че до края на живота си ще се движа с бяло бастунче.
— Имаш едно писмо за теб — каза Спиро на мама.
Мама си сложи очилата и го отвори. Ние стояхме в очакване. Лицето й почервеня.
— Какво нахалство! Какво безочие! Отвратителен стар грубиян! Никога не ми се е случвало такова нещо!
— Какво, за бога, се е случило? — попита Лари.
— Ах, тази стара гадина Крийч! — отвърна мама, като размахваше писмото пред очите му. — Ти си виновен. Ти го представи на семейството.
— Какво съм направил пък сега? — озадачи се Лари.
— Тоя мръсен стар грубиян ми е направил писмено предложение.
За момент настъпи тишина от изненадата, докато осъзнаем тази невероятна вест.
— Предложение? — попита Лари предпазливо. Вероятно неприлично предложение?
— Не, не. Пише, че иска да се ожени за мен. Каква прекрасна малка женичка съм била и куп подобни сантиментални глупости.
Всички ние — като никога единодушни — прихнахме да се смеем, докато ни се появиха сълзи.
— Хич не е за смях! — каза мама, като трополеше по верандата. — Трябва да направите нещо.
— Ох — Лари бършеше сълзите си. — Ох, това е най-хубавото нещо, което се е случвало до днес. Сигурно си мисли, че щом вчера си е свалил панталоните пред теб, за да ги изстиска, днес трябва да постъпи почтено с теб.
— Моля те, престани да се смееш! Не е смешно.
— Представям си цялата процесия — продължи лигаво Лари. — Ти с бял муселин, аз и Лесли — с цилиндри, за да те дадем на младоженеца, Марго ти е шаферка, а Джери — шафер. Ще бъде много вълнуваща гледка. Църквата ще бъде пълна с измъчени куртизанки и всички от завист ще очакват бракосъчетанието да се анулира.
Мама го погледна свирепо:
— Когато настъпи някаква истинска криза, от вас, децата, няма никаква полза.
— Ама аз мисля, че ще изглеждаш чудесно в бяло — кикотеше се Марго.
— Къде решихте да прекарате медения си месец? — попита Лари. — Казват, че Капри е ужасно красив по това време на годината.
Мама обаче не слушаше. Тя се обърна към Спиро, обзета от непоколебима решителност.
— Спиро, трябва да кажеш на капитана, че отговорът е „не“ и че не искам повече кракът му да стъпи в тази къща.
— А всички вие — нахвърли се мама яростно върху нас, — не бива да разправяте никому за това! Не искам името ми да се свързва с този отвратителен… отвратителен негодяй.
И така повече не видяхме капитан Крийч. Но това, което всички споменавахме като големия роман на мама, постави добро начало на годината.
Говорещата глава
Лятото зина над острова като отвор на голяма пещ. Дори под сянката на маслиновите дървета не беше хладно. Непрекъснатото пронизително жуженене на цикадите като че се усилваше и по пладне на всеки нов горещ безоблачен ден ставаше все по-настойчиво. Водата в езерцата и каналите намаля и калта около тях се напука от слънцето като юфка. Морето беше безжизнено и неподвижно като опъната коприна, а водата в плиткото — толкова топла, че в никакъв случай не действаше освежително. Трябваше да влизам с лодката навътре в морето, където аз и моето отражение във водата бяха единственото движещо се нещо. Когато се гмурках, за да се разхладя, имах чувството, че се гмуркам в небето.
Настъпи времето на пеперудите. Денем по склоновете на хълмовете, от които палещото слънце като че беше изсмукало влагата до капка, можеха да се намерят големи пеперуди лястовичи опашки, пърхащи елегантно и на посоки от храст на храст; седефки, разлютени и нажежени до червено като живи въглени, подхвръкваха бързо и чевръсто от цвят на цвят; бели зелеви пеперуди, лимонници, ливадни и оранжеви жълтушки пърхаха насам-натам с раздърпани крила. В тревата се плъзгаха и бръмчаха като малки пухкави кафяви самолетчета перокрилки, а на лъскавите шисти като куп бижута кацаха пъстроцветни адмирали, които отваряха и затваряха крила, сякаш издъхваха от жега. Вечер лампите се превръщаха в гъмжащи сборища на нощни пеперуди и геконите по тавана, които имаха големи очи и изкривени на вън крачка, така се угощаваха с тях, че едва можеха да се движат. Зелени и сребристи вечерници внезапно се стрелваха в стаята неизвестно откъде и в изблик на безумна любов се хвърляха с пикиращ полет към лампата, като я удряха с такава сила, че я разклащаха. Мъртвешки глави, върху чиито тъмнокафяви гърди личеше образът на човешки череп и кости, се изтърколваха надолу по комина, просваха се пърхащи и потрепващи на решетката на камината и цвъркаха като мишки.
Нагоре по хълмовете, из просторните изсъхнали и нагрети от слънцето лехи пирен, бродеха костенурки, змии и гущери, а по зелените листа на миртите висяха и се люлееха бавно и злобно напред-назад богомолки. Най-подходящото време за изследване фауната по хълмовете бяха следобедите, но тогава беше и най-горещо. Слънцето като че играеше дивашки танц по черепа ми, а спечената земя пареше като нажежен тиган под обутите ми в сандали крака. Пикльо и Посерко се страхуваха от слънцето и никога не излизаха с мен следобед, но Роджър, тоя неуморим природоизследовател, винаги ме придружаваше, като пъхтеше тежко и със затруднение преглъщаше течащите си лиги.
Заедно с него имахме много приключения. Веднъж гледахме в почуда как два таралежа, които бяха излапали падналите под лозите полуферментирали гроздови зърна, се бяха така напили, че се клатушкаха в кръг, зъбеха се войнствено един на друг, хълцукаха и надаваха силни писъци. Друг път наблюдавахме как едно лисиче, червено като есенен лист, откри първата си костенурка сред пирените. Костенурката се сви по своя обичаен флегматичен начин в черупката си, затворена плътно като куфар. Но лисичето беше видяло, че нещо се мърда, наостри уши и започна внимателно да обикаля около нея. След това с неопитността си на паленце бързо тупна черупката на костенурката с лапа и отскочи назад, очаквайки разплата. После легна, свряло глава между лапите си, и започна да оглежда костенурката. След малко предпазливо се приближи: направи няколко неуспешни опита, подхвана костенурката с челюстите си и с гордо вдигната глава побягна през пирените. На тези хълмове гледахме как от яйца с тънки като хартия черупки се излюпваха малки костенурчета, съсухрени и сбръчкани, като че бяха на хиляди години. Точно тук за пръв път станах свидетел на любовния танц на змиите.
Роджър и аз седяхме под сенчестото прикритие на голяма група мирти. От едно кипарисово дърво наблизо беше излетял подплашен ястреб и ние търпеливо го чакахме да се върне, за да го опознаем. Изведнъж на някакви си десет фута от нас видях две змии да се измъкват из гъсталака от кафяви пиренови стъбла. Роджър, който кой знае защо се плашеше от змии, тихичко и неспокойно заскимтя и скърши уши. Моментално го накарах да млъкне и зачаках да видя какво ще правят змиите. Едната неотклонно следваше другата. Дали, чудех се аз, не я преследва, за да я изяде? Те се измъкнаха от пирените, мушнаха се в огрените от слънцето туфи трева и се скриха от погледа ми. Проклинайки лошия си късмет, тъкмо се канех да се преместя с надеждата да ги зърна отново, когато те пак се появиха — този път на сравнително открито място.
Тук първата се спря, другата изпълзя до нея и след като полежаха така минута — две, преследващата започна колебливо да приближава главата си до главата на първата. Реших, че първата змия е женска, а другата — неин другар. Мъжкият продължи да трие гушата й с глава, докато вдигна главата и шията й малко над земята. Тя застина в това положение. Като се отдръпна на няколко инча, той също вдигна глава и те останаха доста продължително време като замръзнали, втренчили поглед един в друг. После мъжкият бавно се плъзна напред, уви се около тялото на женската и двете змии се изправиха възможно най-високо, без да губят равновесие, усукани като две поветици. За известно време останаха неподвижни, а след това започнаха да се люшкат като борци, които се стремят да се повалят един друг на тепиха. Опашките им се извиваха и захващаха стръкчета трева за по-голяма опора. Изведнъж тупнаха на една страна, задните краища на телата им се срещнаха: съешиха се легнали на слънцето, вплетени като серпентини на карнавал.
В този момент Роджър, следил с растящо безпокойство моя интерес към змиите, се изправи, поотърси се, преди да мога да го спра, и даде да се разбере, че що се отнася до него, за предпочитане е да се преместим. За беля змиите го усетиха. Мигновено се намотаха в заплетено кълбо, което проблясваше на слънцето. После женската се разви и се стрелна към спасителното убежище на пирените, влачейки със себе си мъжкия, който все още беше закачен за нея. Роджър ме погледна, кихна тихо от удоволствие и завъртя късата си опашка. Мен обаче ме беше ядна него и недвусмислено му дадох да разбере това. В края на краищата, подчертах аз, как би се чувствал той, ако го връхлети някаква опасност, когато е заклещен с някоя кучка и го издърпат така позорно от полето на любовта?
С настъпването на лятото на острова пристигнаха цигани, за да помогнат в прибирането на реколтата и да откраднат, каквото могат. Движеха се из белите, прашни пътища на семейства, яхнали магарета или жилави и лъскави като кестени малки кончета. Бяха тъмнооки, с мургави кожи, изгорели от слънцето почти до черно, с несресани коси и дрипави дрехи. Катуните им винаги бяха бедняшки, но очарователни с дузината гърнета, в които бълбукаха различни варива, и със стариците, които клечаха под сянката на мърлявите си навеси, държаха в скут главите на по-малките деца и внимателно ги пощеха. По-големите, парцаливи като листа на глухарче, се търкаляха, кряскаха и играеха в прахта. Мъжете бяха заети с някаква своя, странична работа. Един връзваше на грозд многоцветни балони: те остро скърцаха и приемаха причудливи форми на животни. Друг, който беше горд притежател на театъра на сенките „Карагьоз“, стягаше отново яркоцветните изрязани фигури и практикуваше някои от простащините и закачките на „Карагьоз“ за голямо удоволствие на кикотещите се хубави млади жени, които бъркаха яденето във врящите гърнета или плетяха под сянката.
Винаги съм искал да се сближа с циганите, но те бяха боязлив, враждебен народ, който едва понасяше гърците. Рошавата ми коса, станала от слънцето почти бяла, и сините ми очи автоматично събуждаха подозрение. Позволяваха ми да посещавам катуните им, но никога не проявяваха любезността на местните селяни да ми разказват за личния си живот и за стремежите си. Въпреки това именно циганите носеха косвена отговорност за една врява в нашето семейство. По изключение аз бях съвсем невинен.
Беше краят на един изключително горещ летен следобед. Роджър и аз бяхме доста уморени от преследването на голям смок, който се криеше в стар зид. Щом като го разтуряхме там, където се криеше змията, тя плавно изпълзяваше и се завираше под други камъни. Докато възстановявахме събореното и отново откриехме дирите й, минаваше около половин час. Накрая трябваше да се признаем за победени и да си тръгнем за чая — жадни, запотени и покрити с прахоляк. Когато излязохме от един завой на пътя, погледнах към маслиновата горичка, която се спускаше по склона на хълма в малка долина, и видях нещо, което ми се стори като човек с много голямо куче. Взрях се по-внимателно: колкото и невероятно да ми изглеждаше, това беше мечкар. Тъй се изненадах, че несъзнателно извиках. Мечката се изправи на задни крака и се обърна към мен. Същото стори и мечкарят. Те се вгледаха в мен за момент, после мъжът махна небрежно с ръка за поздрав и отново се зае да подрежда нещата си под маслиновото дърво, а мечката приклекна и го загледа с интерес. Обзет от силно вълнение, бързо се спуснах по склона. Бях чувал, че в Гърция се срещат мечкари, които разиграват мечки, но не бях ги виждал. Тази възможност не можеше да се отмине. Наближих и поздравих мечкаря, а той, наведен над разхвърляния си багаж, се обърна и ми отговори доста учтиво. Беше циганин с тъмни диви очи и с мораво черна коса. Изглеждаше много по-заможен от събратята си: с приличен костюм и с обувки — признак на благосъстояние по онова време дори и сред земеделците на острова.
Попитах дали е опасно да се приближа, понеже мечката беше отвързана, въпреки че имаше кожен намордник.
— Ела — повика ме мечкарят. — Павло няма да те нарани, но отстрани кучето.
Обърнах се към Роджър и разбрах, че въпреки смелостта си не харесва мечката и стои до мен само от чувство за дълг. Накарах го да си върви вкъщи, а той ме погледна признателно и заприпка нагоре по хълма, като се опитваше да си даде вид, че нищо не знае за случилото се. Въпреки уверенията на мечкаря, че Павло е безобиден, аз се приближих предпазливо, защото, макар и млад, като застанеше на задни крака, мечокът беше с повече от един фут над мен, а на широките си космати лапи имаше внушителни и много яки лъскави нокти. Изправен на задни крака, той се взираше в мен с блещукащите си кафяви очички и леко пъхтеше. Приличаше на голяма купчина от размъкнати кафяви водорасли. За мен той беше най-привлекателното животно и аз обикалях около него, разглеждайки великолепието му от всички страни. Обсипах мечкаря с въпроси. На колко е години? Откъде го е взел? Какво прави с него?
— Той играе, за да изкара своята и моята прехрана — каза мечкарят, който явно се забавляваше от големия ми интерес към мечока. — Ето, ще ти покажа.
Той взе една палка с малка кука на края и я закачи за халката на намордника на мечока.
— Хайде, поиграй с тати си!
Мечокът бързо се изправи на задни крака. Мъжът щракна с пръсти и засвири с уста една тъжна мелодия, като започна да си влачи краката в такт с песента. Мечокът го последва. Те заиграха бавен, величествен менует сред синьо-зелените магарешки бодили и сухите стъбла на бърдуните. Можех да ги гледам така цял живот. Когато мечкарят спря да свири, мечокът по навик се отпусна на четирите си крака и кихна.
— Браво! — похвали го мечкарят нежно. — Браво!
Ръкоплясках въодушевено. Никога, казах искрено аз, не съм виждал такъв прекрасен танц, нито пък такъв съвършен изпълнител като Павло. Ще мога ли да го погаля?
— Можеш да правиш с него, каквото си искаш каза мечкарят, усмихвайки се под мустак, докато откачаше палката си от намордника на мечока. — Той е голям глупак, тоя мечок. Няма да посегне дори на разбойник, който му краде храната.
За доказателство той започна да чеше мечока по гърба. Мечокът вдигна муцунката си към небето и издаде тихи гърлести звуци в израз на удоволствие. После постепенно се отпусна по корем на земята в екстаз, разтворил крака. Приличаше на килимче от мечешка кожа.
— Обича да го гъделичкат — каза мечкарят. — Ела го погъделичкай!
Следващият половин час беше истинско щастие за мен. Гъделичках мечока и той започна да издава тихи напевни звуци от удоволствие. Разглеждах големите му нокти, ушите му и малките му бляскащи очички, а той си лежеше и мируваше, сякаш беше заспал. После се облегнах на топлото му тяло и започнах да говоря със собственика му. В главата ми се зараждаше сериозно намерение. Мечокът, реших аз, трябва да стане мой. Кучетата и другите ми животни скоро ще свикнат с него и ние всички можем да тръгнем да кръстосваме хълмовете с валсова стъпка. Стигнах до убеждението, че семейството ми ще бъде извън себе си от радост, като види, че съм се сдобил с такъв умен любимец. Но първо трябваше да предразположа мечкаря, за да се спазарим. Пазаренето със селяните е шумна, продължителна и трудна работа. Този човек обаче беше циганин, а това, което те не знаят за пазарлъка, спокойно можеше да се побере в жълъдова черупка. Мечкарят изглеждаше много по-приказлив и общителен от другите цигани, с които се бях запознал, и за мен това беше добър признак. Попитах го откъде идва.
— Доста отдалече, доста отдалече — каза той, като покри вещите си с окъсан брезент и изтърси едни овехтели одеяла, които очевидно щяха да му послужат за постеля. — Слязохме на брега при Лефкими миналата нощ и оттогава непрекъснато вървим. Павло, Главата и аз. Никой не искаше да приеме Павло в автобуса, плашат се от него. Така че миналата нощ изобщо не сме спали, но тази нощ ще спим тук и утре ще сме в града.
Заинтригуван го попитах какво иска да каже с „Павло, Главата и аз“?
— Моята Глава, разбира се — каза той. — Моята малка говореща Глава.
И той взе палката и плесна с нея по купчинка вещи под брезента, като ми се ухили. Бях измъкнал от джоба на панталонките си смачкани остатъци от шоколад и ги давах на мечока, който приемаше всяко парченце с одобрение и течащи лиги. Казах на мечкаря, че не разбирам за какво говори. Той клекна, запали цигара и се взря в мен с тъмните си загадъчни като гущер очи.
— Имам Глава — циганинът посочи с пръст купчинката с нещата си, — жива Глава, която говори и отговаря на въпроси. Без съмнение това е най-голямото чудо на света.
Бях озадачен. Попитах го, да не би да има предвид глава без тяло?
— Разбира се, без тяло. Само глава — и той събра длани така, като че държеше кокосов орех. — Закрепена е на малка пръчка и говори. Подобно нещо светът не е виждал.
— Но как може да живее, ако е отделена от тялото?
— Магия — каза тържествено мечкарят. — Магия, наследена от моя прапрадядо.
Бях сигурен, че се шегува, и въпреки интересната тема за говорещите глави усещах, че се отклонявам от целта си — незабавно да придобия неотменими права върху Павло, който смучеше през намордника последното парченце шоколад. Внимателно разгледах мечкаря, който клечеше със сънени очи и забулено от облак дим лице. Реших, че с него е най-добре да се действа смело. Попитах го направо дали смята да продаде мечката и за колко.
— Да продам Павло? Никога! Той ми е като роден син.
Защо не, попитах аз, ако отиде в добра къща? Където ще го обичат и ще му позволяват да играе. Може би това ще изкуши мечкаря да го продаде? Циганинът ме гледаше и пушеше цигарата си.
— Двадесет милиона драхми? — попита той и се разсмя на вцепенения ми от ужас вид. — Хората, които си имат ниви, трябва да имат и магарета, за да ги обработват. Те не се разделят лесно с тях. Павло е моето магаре. Той играе, за да изкара своята и моята прехрана, и докато не остарее, че да не може да играе, аз няма да се разделя с него.
Бях много разочарован, че циганинът е непреклонен. Надигнах се от широкия, топъл и леко похъркваш гръб на Павло, където се бях облегнал, и се изтърсих от праха. Е, казах аз, нищо повече не мога да направя. Разбирах твърдото му намерение да задържи мечката, но го помолих да ми се обади, ако промени решението си. Той кимна сериозно. И ако изнася представления в града, би ли обяснил къде, за да мога да присъствам?
— Разбира се — каза той, — но смятам, че хората ще ти кажат къде съм, понеже моята Глава е цяло чудо!
Кимнах и стиснах ръката му. Павло се изправи и аз го погалих по главата.
Когато стигнах до горния край на долината, погледнах назад. Двамата стояха един до друг. Мечкарят ми махна с ръка, а Павло, олюлявайки се на задните си крака, вдигна зурла — навярно душейки към мен. Искаше ми се да приема това като израз на сбогуване.
Бавно крачех към къщи, мислейки за мечкаря, за неговата говореща глава и за чудесния Павло. Чудех се дали ще мога да си намеря отнякъде едно мече и да го отгледам. Може би трябва да дам обявление в някой вестник в Атина?
Семейството беше във всекидневната и пиеше чай. Реших да поставя проблема си на всеослушание. Когато влязох обаче, спокойната атмосфера изведнъж се промени. Марго нададе пронизителен писък. Лари изпусна една пълна чаша на скута си, а после скочи и се скри зад масата. Лесли сграбчи един стол, а мама се ококори в мен с ужасено лице. Никога не съм предполагал, че присъствието ми може да предизвика такава реакция на семейството.
— Махай го оттук! — изрева Лари.
— Да, махни тази ужасна твар оттук! — каза Лесли.
— Всички ни ще унищожи! — изпищя Марго.
— Дайте пушка! — каза мама с отмалял глас. — Дайте пушка и спасете Джери!
Изумен от изненада, не можех да разбера какво им става. Те всички се бяха вторачили в нещо зад мен. Обърнах се: там на вратата Павло любопитно душеше към масата. Отидох при него и го хванах за намордника. Той нежно си отърка муцуната о мен. Обясних на семейството кой е Павло.
— Това няма да понеса! — каза Лари с гърлест глас. — Това няма да понеса! Птици, кучета и таралежи навсякъде в къщата, а сега пък и мечка. Какво си мисли той за това жилище, по дяволите? Кървава римска арена?
— Джери, миличък, моля те, внимавай! — предупреди ме мама с разтреперан глас. — Изглежда доста свирепа.
— Всички ни ще изяде! — каза Марго с треперещ глас, дълбоко убедена в думите си.
— Не мога да мина, за да си взема пушките! — възмути се Лесли.
— Тая няма да я бъде. Забранявам! — кресна Лари. — Няма да позволя да превърнеш къщата в меча бърлога!
— Къде я намери, миличък? — попита мама.
— Не ме интересува къде я е намерил — каза Лари. — Той трябва да я върне веднага, още преди да ни е разкъсала на парчета. Това момче няма чувство за отговорност. Не искам в наши дни да ме сполети фаталната съдба на християнски мъченик от древността!
Павло се изправи на задните крака и издаде дълъг хриптящ стон, който изтълкувах като желание да се присъедини към нас и да си хапне от лакомствата на масата. Семейството го изтълкува обратно.
— Олеле! — изпищя Марго, като че я деряха жива. — Напада ни.
— Джери, внимавай! — викна мама.
— Не отговарям, ако дам на това момче заслужен урок — каза Лари.
— Ако оцелееш — обади се Лесли — Я млъквай, Марго, ти само влошаваш положението ни. Ще раздразниш тая ужасна твар.
— Мога да пищя, колкото си искам! — възмути се Марго.
Всички бяха така вбесени, че нямах възможност да се обадя. Сега се опитах да им обясня, че, първо, Павло не е мой и, второ, че е питомен като куче и няма да посегне и на муха.
— Две твърдения, на които отказвам да вярвам! — отряза ме Лари. — Ти си я задигнал от някой опожарен цирк. Не само ще бъдем изкормени, но и ще ни арестуват, защото укриваме откраднати животни.
— Хайде, хайде, миличък! — успокои го мама. — Нека Джери да обясни.
— Да обясни? — извика Лари. — Да обясни? Как ще обясни присъствието на дяволски голяма мечка в гостната стая?
Казах, че мечката е на един циганин, който има говореща глава.
— Какво искаш да кажеш? — попита Марго.
Обясних, че Главата е без тяло и може да говори.
— Момчето е чалнато! — заяви Лари, дълбоко убеден в думите си. — Колкото по-скоро го освидетелстваме, толкова по-добре.
Цялото семейство се беше оттеглило в най-далечния ъгъл на стаята и трепереше.
Казах възмутено, че разказът ми е абсолютно верен, и за доказателство накарах Павло да поиграе: сграбчих едно парче кекс от масата, вкарах пръста си в халката на намордника му и произнесох същите думи, които бях чул от господаря му. С жадно впити очи в кекса. Павло изрева и започна да играе с мен.
— О-о-о, гледайте — учуди се Марго. — Гледайте! Играе.
— Хич не ме интересува, ако ще и да играе като цяла балетна трупа — каза Лари. — Искам да махнете това проклето нещо оттук.
Мушнах кекса през намордника на Павло и той лакомо го погълна.
— Той наистина е доста мил! — рече мама, като нагласяваше очилата си и се взираше в него. — Спомням си, че едно време брат ми имаше мечка в Индия. Много симпатично животно беше.
— Не! — ревнаха Лари и Лесли в хор. — Няма да му дадеш да я купи!
Казах, че не мога да я купя, защото мечкарят не иска да я продава.
— Много добре постъпва човекът — заключи Лари. — Защо не му я върнеш, ако си свършил вече с кабаретния си номер?
Взех още едно парче кекс за примамка, пак закачих пръста си на халката на Павловия намордник иго поведох навън. По средата на пътя към маслиновата горичка срещнах обезумелия мечкар.
— Ето го! Ето го! Проклетникът. Не можех да си представя къде е отишъл. Обикновено никога не се отделя от мен и затова не го държа вързан. Трябва много да те е харесал.
Честността изискваше да призная, че Павло ме последва само заради шоколада.
— Пфу! — каза мечкарят. — Успокоих се. Мислех, че е отишъл до селото. Тогава щях да си имам неприятности с полицията.
Неохотно предадох Павло на собственика му и проследих с поглед как се връщат към своя подслон под дърветата. А после, с тревога в сърцето, се отправих към къщи, за да се изправя лице с лице със семейството. Страхувах се, че немирствата ми в миналото не бяха в моя полза и сега трябваше доста да убеждавам роднините си, че в случая нямам вина.
На сутринта, все още погълнат от мисли за Павло, послушно отидох в града — както правех всяка сутрин — при моя учител Ричард Кралевски. Кралевски беше джудже с лека гърбица и големи искрени кехлибарени очи. Той беше подложен на истински мъчения в неуспешните си опити да ме образова. Притежаваше две много привлекателни качества: едното беше силната му любов към естествената история (целият таван на къщата му беше пълен с най-разнообразни канарчета и други птици), а другото, че поне от време на време се пренасяше в страната на приказките, като героят беше винаги той. Тогава ми разказваше приключения. Неизбежно го съпътстваше една героиня, която не беше назовавана по име, а само като „една дама“.
Първата половина от сутринта беше посветена на математиката. Прехласнат от впечатленията си от Павло, за ужас на Кралевски, който беше останал с убеждението, че е проникнал до дъното на невежеството ми, аз се показах още по-тъп.
— Мое мило момче, тази сутрин ти просто не можеш да се съсредоточиш — каза той искрено. — Изглеждаш неспособен да схванеш дори и най-простото нещо. Може би си преуморен? Да си починем малко, а?
Тези малки почивки доставяха и на Кралевски същото удоволствие. Той се туткаше известно време в кухнята и се връщаше с две чаши кафе и малко бисквити. Ние сядахме приятелски и той ми разправяше много украсени истории за въображаемите си приключения. Тази сутрин обаче не му се отдаде такава възможност. Щом седнахме удобно и започнахме да сърбаме кафето си, аз му разказах всичко за Павло, за мечкаря и за говорещата глава.
— Съвсем необикновено! — каза той. — Човек не може и да предполага, че ще попадне на такова нещо в маслинова горичка. Обзалагам се, че си бил много изненадан.
После очите му просветнаха и той се замисли, вдигнал очи към тавана. Без да иска, разля кафето си в чинийката. Очевидно моят интерес към мечката беше предизвикал рояк от мисли в главата му.
Преди няколко дни бях слушал част от мемоарите му и зачаках с нетърпение да видя какво щеше да разкаже по-нататък.
— Като младеж — започна Кралевски и ме погледна изпитателно, за да провери дали слушам, — като младеж бях малко развей — прах. Винаги правех бели.
Той се усмихна на себе си, унесен в спомени, и изтръска няколко бисквитени трохи от жилетката си. С изящния маникюр на ръцете му и с големите му, нежни очи ми беше трудно да си го представя като развей — прах, но покорно слушах.
— По това време си мислех, че ще постъпя в пътуващ цирк — каза той с вид на човек, който се изповядва в детеубийство. — Спомням си, че в селото, където живеехме, дойде голям цирк, и аз присъствах на всяко представление. Буквално на всяко представление. Опознах циркаджиите много добре и те дори ме научиха на някои от номерата си. Казаха, че съм отличен на трапеца.
Той ме погледна с крайчеца на окото си да разбере как ще реагирам. Кимнах сериозно, като че нямаше нищо смешно в това — Кралевски на трапец в трико с пайети.
— Искаш ли още една бисквита? — попита той. Да? Точно това ни трябва. И аз мисля да си взема една.
Дъвчейки бисквитата, аз търпеливо го чаках да продължи.
— Е, просто не усетих кога измина седмицата и дойде вечерта на последното представление. За нищо на света нямаше да го пропусна. Придружаваше ме една дама, една моя приятелка, която желаеше да види цирка. Колко се смя тя на клоуните! И беше във възторг от конете. Тя не предполагаше какъв ужас ни очакваше.
Кралевски извади слабо напарфюмираната си кърпичка и потупа с нея влажното си чело. Той винаги се вълнуваше повече, когато приближаваше до кулминацията на разказа си.
— Последният номер изпълняваше укротителят на лъвове.
Позамълча, за да може цялата трагичност на разказа да проникне в съзнанието ми.
— Той имаше пет животни. Огромни нубийски лъвове с черни гриви. По негови уверения, току-що докарани от джунглата. Дамата и аз седяхме на първия ред, за да виждаме най-добре арената. Нали знаеш кафеза от решетки, дето го монтират за номера с лъвовете? Е, добре, по средата на номера на една от решетките се разхлабиха болтовете и тя падна навътре. За наш ужас видяхме как удари главата на укротителя и го простря в безсъзнание.
Кралевски спря за малко, сръбна нервно глътка кафе и избърса още веднъж челото си.
— Какво трябваше да се направи? — зададе той риторичен въпрос. — Имаше пет огромни ръмжащи лъва, а до мен стоеше дама. Мислех трескаво. Ако трябваше да се спасява дамата, виждах само един изход. Сграбчих бастуна си, скочих на арената и влязох в кафеза.
Издадох едва доловими звуци в израз на възхищение.
— През седмицата, когато посещавах цирка, бях изучил много внимателно метода на укротителя на лъвове и сега благославях съдбата за това. Ръмжащите зверове се надвесиха над мен от пиедесталите си, но аз ги погледнах право в очите. Човешкият поглед, нали знаеш, има голяма власт над животното. Бавно ги фиксирах с пронизващ поглед и с насочен към тях бастун ги овладях, изтиках ги инч по инч към коридора им и ги прибрах в клетката. Една ужасна трагедия беше предотвратена.
Казах, че дамата сигурно му е била признателна.
— Да, наистина, тя наистина беше много признателна. Дори се увлече и каза, че съм го направил по-добре от самия укротител.
Попитах дали, когато е бил в цирка, е имал нещо общо с дресирани мечки?
— С най-различни животни — отговори с доста въображение Кралевски. — Слонове, тюлени, кучета, мечки. Там имаше всякакви животни.
В такъв случай, казах аз колебливо, не би ли искал да дойде и да види мечока? Точно отвъд пътя. Макар че не е цирк, може би щеше да го заинтересува.
— Ей богу, това е идея! — Кралевски извади часовника си от джоба на жилетката и го погледна. — Десет минути, а? Тъкмо за малко разведряване.
Той взе шапката и бастунчето си и тръгнахме заедно по тесните многолюдни улици на града, които ухаеха на плодове, зеленчуци и прясно изпечен хляб. Попитахме няколко малчугани и разбрахме къде собственикът на Павло дава представлението си — голям, мрачен хамбар на гърба на един магазин в центъра на града. Взех назаем малко пари от Кралевски и купих едно лепкаво парче нуга, защото не можех да отида при Павло, без да му занеса подарък.
— А, приятелят на Павло! Добре дошли! — каза циганинът, когато се появихме на вратата на хамбара.
За мое удоволствие Павло ме позна, излезе напред, като си влачеше краката, и с тихо ръмжене се изправи пред мен. Кралевски се дръпна назад, според мен доста бързо за човек с неговата циркова подготовка, и стисна по-здраво бастуна.
— Внимавай, мойто момче!
Дадох нугата на Павло. Когато откърти и последното лепкаво парче от задните си зъби и го глътна, той въздъхна от задоволство и легна с глава между лапите си.
— Искате ли да видите Главата? — попита циганинът.
Той посочи към задната част на хамбара, където имаше една небоядисана чамова маса, а върху нея квадратна кутия, очевидно направена от плат.
— Почакайте да запаля свещите.
Около дузина големи свещи бяха закрепени на горния край на една кутия. След като ги запали, пламъчетата им заблещукаха, затрептяха и образувалите се сенки заиграха. След това циганинът се приближи към масата и почука по нея с палката си.
— Глава, готова ли си? — попита той.
По гърба ми полазиха тръпки от уплаха и предчувствие за неизвестното. От вътрешността на платнената кутия един ясен глас отговори:
— Да, готова съм.
Циганинът повдигна плата от едната страна на кутията, направена от тънки рамки, на които беше закрепен с кабари тънък плат. Всяка стена на кутията бе около девет квадратни фута. В центъра й имаше малък пиедестал, на който беше сложена глава на седемгодишно момче: на трепкащата светлина на свещите гледката беше зловеща.
— Ей богу! — възхити се Кралевски. — Умно!
Изуми ме това, че беше жива глава на циганче, наплескана доста грубо с черно мазило, за да прилича на негър. Очите й се пулеха и мигаха срещу нас.
— Готова ли си сега да отговаряш на въпроси? — попита циганинът, гледайки с явно задоволство опиянения от възторг Кралевски.
Главата облиза устни и проговори:
— Да, готова съм.
— На колко си години?
— На повече от хиляда.
— Откъде си?
— От Африка и името ми е Нго.
Циганинът задаваше монотонно въпросите си, а Главата отговаряше, но мен не ме интересуваше това. Исках да зная как става този трик. Когато циганинът за пръв път ми каза за Главата, очаквах нещо направено от дърво или гипс, което чрез кукловодско умение може да имитира говор. Но пред очите ми беше жива глава, поставена върху малък дървен пиедестал. Не се съмнявах, че е жива, понеже очите й блуждаеха насам-натам, докато отговаряше автоматично на въпросите, а веднъж, когато Павло се изправи и се отърси, на лицето й се появи уплаха.
— Ето — каза циганинът гордо, когато свърши с въпросите си. — Нали ви казах! Това е най-голямото чудо на света.
Попитах го дали мога да разгледам Главата по-отблизо. Внезапно си спомних, че Теодор ми беше разказвал за подобна илюзия, която се създава с помощта на огледала. Не виждах къде можеше да бъде скрито тялото, което очевидно принадлежеше на Главата, но имах силно желание да проверя масата и кутията.
— Разбира се! — каза циганинът за моя изненада. Ето, вземи палката ми. Но само те моля да не докосваш Главата.
Внимателно мушнах с палката навсякъде около пиедестала, за да видя дали няма някакви скрити огледала или жици, а Главата ме наблюдаваше с леко забавно изражение на черните си очи. Стените на кутията без съмнение бяха само от плат, а отдолу нямаше друго, освен плота на масата, върху която беше поставена кутията. Минах отзад, но не забелязах нищо. Дори пропълзях под масата, но и там нямаше нищо. Бях напълно объркан.
— Е — подхвана циганинът тържествуващо. — Не очакваше това, нали? Ти си мислеше, че там съм скрил момче, нали?
Смирено потвърдих подозрението си и го помолих да ми обясни как става това.
— А, не! Не мога да ти кажа! — отвърна той. — Това е магия. Ако ти кажа. Главата ще изчезне в облак дим.
Прегледах внимателно и кутията, и масата за втори път, но дори когато приближих свещ, за да улесня проверката, не можах да си обясня как бе постигнат този трик.
— Ела — каза циганинът. — Стига вече сме се занимавали с Главата. Ела и поиграй с Павло.
Той закачи халката за намордника на мечката и Павло се изправи на задните си крака. Циганинът ми подаде палката, а след това взе една цафара и засвири, а ние с Павло изкарахме един тържествен танц.
— Отлично, ей богу! Отлично! — възкликна Кралевски и заръкопляска ентусиазирано.
Предложих му и той да потанцува с Павло, като имах предвид огромния му цирков опит.
— А бе — каза Кралевски, — чудя се дали ще бъде, общо взето, разумно? Животното, видиш ли, не ме познава.
— О, не се бой от него! — каза циганинът. — Той е питомен и никого не напада.
— Е, добре — измънка Кралевски с нежелание. Ако си сигурен. Щом настояваш.
Той взе предпазливо палката и застана с много уплашен вид срещу Павло.
— А сега — каза циганинът, — ще танцуваш. — И той засвири една игрива мелодийка.
Стоях очарован от гледката: мъждукащата жълта светлина на свещите открояваше на стената сянката на малката гърбава фигура на Кралевски и косматия силует на мечока, докато правеха пируети, а от своя пиедестал в кутията ги наблюдаваше ухилената Глава.
Разгневените бъчви
В края на лятото дойде време за гроздобер. През цялата година човек възприема лозята като част от пейзажа и само когато настъпи гроздобер, си спомня предварителните етапи на това събитие: зимата, когато лозите изглеждат безжизнени като изхвърлени на брега дървета, забодени в земята в редици; после оня пролетен ден, когато човек за пръв път забелязва на всяка лоза зеленинка от разлистването на нежните накъдрени листенца. След това те наедряват и увисват на лозите като зелени ръце, които се греят на слънчевата топлинка. Появяват се зърната — дребни топченца на разклонено стъбло, които постепенно наедряват и се наливат на слънчевата светлина като яйца с цвят на нефрит, снесени от странно морско чудовище. Тогава идва времето за пръскане. Варта и синият камък в големи бъчви се докарват до лозята в малки дървени каручки, теглени от безкрайно търпеливите магарета. Пръскачите се появяват в странните си одежди като пришълци от друга планета: с очила, маски и голяма пръскачка на гърба. От нея излиза подвижен като слонски хобот гумен маркуч, по който минава разтворът.
А той е с такъв син цвят, който засрамва небето и морето — пречистеният син тон на всичко синьо на света. Резервоарите се пълнят, пръскачите поемат из редовете и покриват всеки лист, всяка чепка зелено грозде с изящна паяжина в синкав цвят. Под тази защитна синя мантия гроздовете набъбват и узряват, докато накрая, в страшните летни горещини(от 3 юли до 11 август), са готови за беритба и за сок.
Гроздоберът беше време за гости, за излети и празнуване. Време, когато човек изваждаше миналогодишното вино и се унасяше в съзерцание над пълната си чаша.
Бяхме поканени на гроздобер от някакъв си господин Ставродакис — мъничък благ съсухрен човечец с лице като на гладна костенурка. Той имаше вила и няколко големи лозя в северната част на острова. Ставродакис живееше заради виното си и смяташе, че това е най-важното нещо на света. Затова поканата му ни беше връчена с подобаващата за случая тържественост и приета със същата тържественост от наша страна. На лъскавата медна плочка, украсена с малки ажурни извивки и заврънкулки като плетеница от ковано желязо, пишеше: „Много Ви моля да се чувствате свободни да доведете тези Ваши приятели, за които това може да представлява удоволствие.“
— Чудесно! — зарадва се Лари. — Той е известен с най-хубавата изба в Корфу.
— Е, добре, смятам, че можем да отидем, ако искаш — каза мама несигурно.
— Разбира се, че искам! Помисли си само за виното му. Знаеш ли, ще наема една бензина[53] и ще съберем компания.
— О, да! — каза Марго с готовност. — В имението му има прекрасен плаж. Трябва да поплуваме още малко, преди да свърши лятото.
— Можем да поканим Свен — предложи Лари. Той ще се е върнал до тогава. И Доналд, и Макс.
— И Теодор — обади се Лесли.
— Лари, миличък — каза мама, — човекът само ни е поканил да гледаме как ще мачкат гроздето му или каквото там ще го правят; не можем да заведем цяла сюрия хора.
— В поканата си той казва да вземем, когото си искаме от нашите приятели — настоя Лари.
— Да, но не можем да заведем цял цирк. Как ще ни нахрани всичките, горкият човек?
— А, това ще се оправи лесно. Напиши му, че ще си носим храна.
— Предполагам, че това означава да я сготвя аз.
— Глупости — махна Лари неопределено. — Само ще вземем няколко пържоли или нещо подобно и ще ги изпечем на огън.
— Знам какво значи това.
— Но, разбира се, че можеш да го организираш някак си. В края на краищата сигурен съм, че това е най-лесната работа.
— Е, добре — отстъпи мама с нежелание. — Утре ще говоря със Спиро и ще видя какво може да се направи.
И така, мама съчини акуратно писъмце до господин Ставродакис, в което се казваше, че с най-голямо удоволствие приемаме поканата му и че ще водим няколко приятели. Ще донесем храна и ако е възможно, ще направим пикник на плажа. Господин Ставродакис изпрати обратно още една медна плочка с причудлива плетеница, като изразяваше голямата си радост от любезността ни да приемем поканата му и казваше, че очаква с нетърпение да ни види. Той беше прибавил: „Много ви моля да дойдете необлечени — ще бъдем семейно!“ Тази фраза доста ни озадачи — понеже той беше стар ерген — но после разбрахме, че я беше превел буквално от френски.[54]
Окончателният състав на компанията включваше Доналд и Макс, Теодор, Кралевски, Свен, който пристигна в последния момент от Атина, Спиро и нашето семейство. Събрахме се в 5,30 часа сутринта при хлътналите в морето стъпала зад кралския дворец в града, където една тантуреста, прясно боядисана бензина ни приветстваше с клатушкане върху леките вълнички. Качването на борда ни отне доста време. Трябваше да натоварим многобройните кошници с храна и вино, готварските принадлежности и огромния чадър на мама, без който тя отказваше да пътува през летните месеци. После Кралевски, с поклони и усмивки, трябваше да изпълни ритуала с подаването на ръка на мама и на Марго, за да се качат на борда.
— Внимавайте сега да не се спънете. Точно така! — говореше им той и ги поемаше в лодката с цялата учтивост на венециански дож, който помага с ръка на новата си дама да влезе в гондолата.
— За щастие — каза Теодор, като се взираше проницателно в синьото небе изпод периферията на меката си шапка, — за щастие, изглежда, че… ъ-ъ… нали разбирате, денят ще бъде чудесен. Радвам се, понеже, нали разбирате, и от най-малкото клатушкане ми става лошо.
Свен стъпи накриво, когато се качваше на борда, и почти изтърси скъпоценния си акордеон във водата, но дългата ръка на Макс го спаси от гибел в морето.
Най-после всички се настанихме в лодката. Тласнаха бензината, запалиха двигателя и потеглихме.
В бледия перлен опал на ранната утринна омара, градът приличаше на някакво детско творение от дървени кубчета. Фасадите на високите стари къщи във венециански стил, леко изронени и оцветени в нюанси на кремаво, кафяво, бяло и цикламено розово, под воала на утрото изглеждаха като зацапана пастелна рисунка.
— Живот на океанска вълна! — издекламира Кралевски, като драматично вдишваше топлия неподвижен въздух. — Точно това ни трябва!
— Въпреки че морето изглежда съвсем спокойно — отбеляза Теодор, — мисля, че има леко, почти недоловимо вълнение.
— Ами, глупости, Теодор! — каза Лари. — На водата можеш да оставиш либела и мехурчето изобщо няма да мръдне!
— Добре ли е майката? — с нежен глас попита Макс.
— О, да, драги, благодаря, много съм добре — отговори мама. — Но малко се безпокоя дали Спиро не е забравил чесъна.
— Не тревожи се, госпожи Дарълс — каза Спиро, който беше чул забележката. — Взел съм всички нещо, кои ми казала.
След като прегледа най-внимателно акордеона и се увери, че не се е повредил от падането, Свен го сложи на гърдите си и прокара пръсти по клавишите.
— Една морска песничка за настроение! — обяви Доналд. — Ето какво ни трябва. Йо-хо-хо и бутилка ром.
Оставих ги да пеят и отидох в предния край на бензината, легнах по корем и вперих поглед надолу пред носа й, който пореше синьото, гладко като стъкло море. Понякога водата пред нас се набраздяваше от ята хвърчащи риби. Когато изскачаха на повърхността и се плъзгаха по нея, те отразяваха блясъка на слънцето, сини и сребристи като луната. Наподобяваха лястовици, литнали за насекоми в синя ливада.
В осем часа пристигнахме. Брегът се простираше около половин миля под склоновете на Пантократор. Тук маслиновата горичка слизаше почти до морето — разделяше ги тясна ивица чакъл. Наближихме брега, изключихме двигателя и продължихме да се движим плавно по инерция. Сега в тишината чувахме цикадите, които ни приветстваха с цвъртенето си. Бензината с дълбока въздишка заби нос в камъчетата на плитчините. Пъргавото почерняло лодкарче излезе на носа на лодката, взе котвата, скочи на брега и здраво я заби в чакъла. После натрупа камара от сандъчета до носа и направи нещо като клатушкаща се стълба, по която слязоха мама и Марго. Кралевски беше на поста си — той ги поемаше и се покланяше елегантно, щом стъпеха на брега. Само малко поразвали ефекта, понеже мръдна невнимателно назад, нагази в шест инча морска вода и ръбът на елегантния му панталон безвъзвратно изчезна. Най-после слязохме с всичките си партакеши. Оставихме ги под маслиновите дървета като остатъци от корабокрушение и потеглихме нагоре по хълма към вилата на Ставродакис.
Вилата беше голяма, квадратна, с избелял червен цвят и зелени капаци на прозорците. Височината й подсказваше, че долният етаж всъщност е просторна изба. По алеята вървяха с котешка грация много селски девойки и носеха кошници с грозде на главите си. Ставродакис се промушваше между тях, за да ни посрещне.
— Много мило, много мило! Наистина много мило! — продължаваше да повтаря той, докато се запознаваше с всеки от гостите.
Той ни покани да седнем на верандата под голяма, яркочервена шатра от бугенвилия[55] и отвори няколко бутилки от най-хубавото си вино — силно, тръпчиво и тъмночервено като гранат. Когато се подкрепихме с това питие, главите ни леко се замаяха. Ставродакис ни поведе надолу към избите си, подтичвайки пред нас като добродушна черна хлебарка.
Избата беше толкова голяма, че най-тъмните й кътчета се осветяваха с кандила — малки блещукащи фитили в гърнета с кехлибарен зехтин. Беше разделена на две помещения. В едното се мачкаше гроздето — три огромни каци изпъкваха на мъждивата светлина. Едната се пълнеше с грозде от непрекъснатата върволица селянки, а в другите две се мачкаше гроздето. В ъгъла, върху буренце, седеше побелял старец и с голямо благоговение свиреше на цигулка.
— Това е Таки, а това Яни — каза Ставродакис и посочи двамата работници, които мачкаха гроздето.
Главата на Таки едва-едва се показваше от едната каца, а от другата все още се виждаха главата и раменете на Яни.
— Таки мачка гроздето от снощи — продължи Ставродакис, като погледна неспокойно към мама и Марго, — затова се страхувам, че е малко пиян.
До нас достигаха опияняващите изпарения на джибрите и дори ние чувствахме удивителната им сила, която навярно се утрояваше в топлото дъно на кацата. От нея изтичаше шира в едно корито и престояваше там, розова като бадемов цвят и покрита с разкъсана пяна. После я източваха в бъчви.
— Сега, разбира се, е краят на гроздобера — обясняваше Ставродакис — Това е последното червено грозде. Берем го от едно малко лозе, там на високото, и правим, осмелявам се да мисля, едно от най-добрите вина на Корфу.
Таки спря своя танц върху гроздето, хвана се за ръба на кацата и увисна там като пияна лястовица в гнездото си. Ръцете и дланите му бяха покрити с джибри.
— Време е да излизам — изфъфли той с пресипнал глас. — Иначе ще се напия до козирката.
— Да, да, след една минутка, мой Таки — Ставродакис се оглеждаше нервно наоколо. — След една минутка Костас ще дойде да те смени.
— Човек трябва и да пикае — обясни Таки с огорчение. — Човек не може да работи, ако не пикае.
Старецът остави цигулката и вероятно за компенсация подаде комат твърд хляб на Таки, който лакомо го погълна.
Теодор с вещина изнасяше лекция на Свен за виното, като сочеше с бастуна си и хората, които мачкаха гроздето, и каците, като че бяха музейни експонати.
— Кой беше оня — попита Макс Лари, — дето се удавил в голяма бъчва с малвазия[56]?
— Един от по-разумните герои на Шекспир — отвърна Лари.
— Спомням си — каза Кралевски на Доналд, — как развеждах дама в една от най-големите винарски изби на франция. По средата на обиколката си започнах да ставам неспокоен. Предчувствах някаква опасност и поканих дамата навън. В този момент четиринадесет каци се сгромолясаха с оръдеен грохот.
— Тук, както виждате, мачкаме гроздето — обясни Ставродакис. — Сега, ако ме последвате насам, ще ви покажа къде отлежава виното.
Той ни преведе през един свод в другото мрачно помещение на избата, където бяха наредени бъчвите. Тук се разнасяше невероятен шум. Отначало помислих, че идва отвън, но се оказа, че е от бъчвите. Докато виното ферментираше в кафявите им търбуси, бъчвите бълбукаха, писукаха и си ръмжаха една на друга като разгневена тълпа. Звукът беше интересен, но леко ужасяваш: като че във всяка бъчва беше затворен някакъв страшен демон, който изричаше непонятни ругатни.
— Селяните казват — рече Теодор със зловеща наслада, като чукаше леко по една от бъчвите с бастуна си, — селяните казват, че прилича на шум от давещ се човек.
— Малвазия! — каза Макс възбудено. — Бъчви, бъчви с малвазия! Лари, ние се утафим заедно!
— Удавим! — поправи го Доналд.
— Много интересно — лицемерно се възхити мама, обръщайки се към Ставродакис. — Но ако ни извините, по-добре е аз и Марго да се върнем на брега, за да се погрижим за обеда.
— Чудя се каква енергия се създава вътре — каза Лесли, като се оглеждаше мрачно наоколо. — Искам да кажа, ако се създава достатъчно енергия, за да изхвърли един от тези чепове, чудя се откъде се взема тая сила.
— Доста голяма — отвърна Теодор. — Спомням си, че веднъж видях един човек, който беше доста пострадал от чеп, изхвръкнал при удар на бъчва.
И за да демонстрира това, той удари силно една бъчва с бастуна си и всички ние подскочихме.
— Да, добре, но ако ни извините — каза мама нервно, — мисля, че е по-добре аз и Марго да тръгваме.
— Но другите, другите нали ще дойдете горе в къщи да пийнете малко вино? — помоли Ставродакис.
— Разбира се, че ще дойдем — прие Лари, като че му правеше услуга.
— Малвазия! — повтаряше Макс, като въртеше очи в захлас. — Ще пийнем малвазия!
И тъй, Марго и мама отидоха на брега да помагат на Спиро за обеда, а Ставродакис припряно ни заведе отново на верандата и започна да ни налива с вино, така че когато стана време да се връщаме на брега, бяхме в повишено настроение, загрети и зачервени.
— Сънувал — изви гласа си в подобие на песен Макс, когато вървяхме между дърветата заедно с доволния Ставродакис, когото бяхме поканили да обядва с нас. — Сънувал, че съм в мраморни зали с ладии и трева край мен.
— Прави това само за да ме дразни — довери се Доналд на Теодор. — Той прекрасно знае тази песен.
На брега на морето, под дърветата, три огъня, поддържани с дървени въглища, искряха, светлееха и извиваха тънък дим към небето. На тях вряха и цвъртяха най-различни ястия. Марго беше постлала под сянката голяма покривка, слагаше прибори и чаши, и пееше фалшиво. Мама и Спиро се бяха навели като вещици над огньовете, мажеха едно цвъртящо печено яре със зехтин и счукан чесън и заливаха с лимонов сок голяма риба, съблазнително препечена на скарата.
Обядвахме бавно, изтегнати около чистата покривка, а в чашите ни искреше вино. Месото на ярето беше тлъстичко, сочно и напоено с подправки, а рибата се топеше в устата. Разговорът потръгна и се оживи, а после отново затихна.
— Трябва да си влюбен в някое камъче — започна важно Свен. — Гледаш една дузина камъчета и си казваш: „Пфу! Това не е за мен.“ Тогава виждаш едно от тях — елегантно и изящно, и се влюбваш в него. Също както с жените. После обаче идва бракът, а той може да е ужасен. Бориш се с камъка и откриваш, че е твърд. Ти си в отчаяние, но после внезапно той омеква в ръцете ти като восък и създаваш една форма.
— Спомням си — каза Теодор, — когато ме покани Берлинкур. Нали го знаете, оня френски художник, който живее отвъд, при Палеокастрица. Той ме покани да отида да видя работите му. Каза… ъ-ъ… разбирате ли, съвсем ясно: „Ела да видиш картините ми.“ Отидох един следобед и той ме посрещна много добре. Почерпи ме… ъ-ъ… разбирате ли, с чаени курабийки. После аз казах, че бих искал да видя картините му, и той посочи едно голямо платно, което беше на… ъъ, как беше това нещо, дето използват художниците? А, да, статив. Беше доста хубава картина, наистина. На залива при Палеокастрица с манастира. Когато й се налюбувах, огледах се наоколо да видя къде са останалите му работи, но такива очевидно нямаше. Тогава аз… ъъ… го попитах къде са останалите му картини. Той посочи към статива и каза… ъъ… „Тук отдолу“. Излезе, че той не можел да си осигури платна и затова рисувал картините една върху друга.
— Великите художници са обречени на страдание печално промърмори Свен.
— Когато дойде зимата, ще ви заведа до блатото Бутринго — каза ентусиазирано Лесли. — Там има страхотно много диви патици, а горе по хълмовете дяволски големи глигани.
— Патици ги обичам, но глигани доста големи за мен — обясни Макс с увереността на човек, който си знае мярката.
— Не смятам, че Макс е годен за тая работа — каза Доналд. — Той вероятно ще офейка в критичния момент. Чужденец, нали знаете.
— И след това — говореше мама на Кралевски, слагате дафинов лист и киселец точно преди да започне да къкри.
— И тъй аз му казал, госпожице Марго, казал му, че не ме интересува, дори и да е френски посланик, той е копеле.
— А пък на края на блатото, разбира се, там е малко трудно да се върви, понеже почвата е съвсем мека — можеш да удариш горски бекаси и бекасини.
— Спомням си, че веднъж посетих едно село в Македония, където правеха много странни… ъъ… разбирате ли, дървени фигурки.
— Познавах една жена, която го приготвяше с щипка джоджен вместо с дафинов лист.
Беше най-горещото време на деня, когато дори и цикадите забавят песента си и от време на време се запъват. Черните мравки се движеха делово по покривката и събираха трохите. Една конска муха с блестящи като смарагди зли очи кацна за малко на брадата на Теодор и след това отбръмча.
Натъпкан с храна и вино, бавно станах и тръгнах надолу към морето.
— А понякога — чух Ставродакис да говори на Марго, — понякога бъчвите наистина крещят. Вдигат шум, като, че се бият и не ме оставят да спя.
— О, не! — Марго потрепери от ужас. — Само като си помисля, ме полазват тръпки.
Морето беше спокойно и топло, изглеждаше като лакирано и само леки вълнички се плискаха лениво на брега. Нагорещеният чакъл хрущеше и се местеше под краката ми. Големите и малките камъчета, с които беше покрит брегът, имаха причудливи форми и цветове. Изгладени от вълните и от лекото триене едно о друго, те бяха изваяни в безброй форми: остриета на стрели, сърпове, петлета, коне, дракони, морски звезди. Шарките им бяха удивителни! Запазили багрите на земната сърцевина отпреди милиони години, сега те се открояваха, полирани от морето: бели със златистожълт или червен филигран; кървавочервени с бели точици; зелени, сини; бледо сиво-бежови, бежови, кафяви в тъмни ръждивочервени краски, отпечатани като папрат върху тях; розови с бели египетски йероглифи, съдържащи мистично, неразгадаемо послание. Всичко това ми приличаше на разкрито съкровище от скъпоценни камъни, пръснати покрай морето.
Нагазих в топлите плитчини, гмурнах се и доплувах до по-хладна вода. Тук, ако си поемеш въздух и се оставиш да потънеш до дъното, мекото кадифено одеяло на морето за момент запушва ушите и те писват. След малко се нагаждат към подводната симфония: далечното туптене на корабен мотор, слабо като ударите на сърце, нежният шепот на пясъка, когато вълните го изтеглят и връщат отново на мястото му, и най-вече напевният звън на камъчетата покрай брега. За да можех да чуя как морето работи над големия си запас от камъчета, как ги търка и лъска с любов, плувах от дълбоките води към плитчините. Закотвях се с шепа многоцветни камъни и после, с потопена във водата глава, слушах музиката на брега при всяка милувка на малките вълни. Ако можеха, мислех си, ореховите дървета щяха да издават същия звук. Хрускане, звънтене, скърцане, мънкане, хриптене, тишина, докато вълната се отдръпва, и след това всичко се повтаря в различна тоналност при следващата вълна. Морето свиреше на брега като на музикален инструмент. Починах си малко в топлите плитчини, а после сънливо се отправих към маслиновите горички.
Всички спяха проснати безразборно около остатъците от храната. Изглеждаше като сцена след някаква страшна битка. Свих се като съсел между корените на едно голямо маслиново дърво и се унесох в сън.
Събудих се от звънтене на чаени чаши. Марго и мама постилаха покривката за чая. Спиро съсредоточено гледаше огъня, на който беше сложил метален чайник. Изведнъж чайникът засъска и нахално се залюля към него. Спиро го сграбчи за дръжката с голямата си ръка и изля врящата вода в порцеланов чайник. После се обърна и навъсено погледна към проснатите тела.
— Чайове — изрева той гръмогласно. — Чайове е готов!
Всички се стреснаха и ококориха очи.
— Боже господи! Бива ли да крещиш така, Спиро? — жално попита Лари с прегракнал от спане глас.
— Чай? — каза Кралевски, като се разсъни и се огледа наоколо с вид на раздърпана нощна пеперуда. — Чай! Ей богу. Чудесно!
— Господи, боли ме главата — оплака се Лесли. Трябва да е от онова вино. Удря те като къч от муле.
— Да, и аз се чувствам малко отпаднал — обади се Лари, като се прозяваше и се протягаше.
— Чувствам се като удавник — каза уверено Макс. Удавен в малвазия и после съживен с изкуствено вдъхновение[57].
— Защо винаги така безмилостно кастриш английския език? — попита Доналд с раздразнение. — Бог ми е свидетел — достатъчни са хиляда англичани, за да развалят нашия език, без да е нужно да се намесват и чужденците.
— Спомням си, че четох някъде… — започна Теодор, който се беше събудил мигновено като котка и след като беше спал също така леко, изглеждаше безупречен, съвсем бодър. — Спомням си, веднъж четох, че в планините на Цейлон едно племе говори на език, който никой не може да разбере. Искам да кажа, че дори езиковеди не са могли да го разберат.
— Това ми напомня английския на Макс — каза Доналд.
Под въздействието на чая, препечените филийки с масло, солените бисквити, сандвичите с кресон и огромната плодова пита, сочна, крехка и ухаеща, започнахме да се разсънваме. По-късно отидохме до морето и поплувахме в топлите води, докато слънцето се скри и планината хвърли сянката си над брега, който изведнъж стана студен и безцветен. Отидохме във вилата на Ставродакис и седнахме да наблюдаваме залеза: цветовете потъмняваха и се сливаха над морето. Разделихме се със Ставродакис, който настояваше да ни даде дузина големи бурета от най-хубавото си вино за спомен, и се върнахме при бензината.
Когато влязохме навътре в морето, от сянката на планините минахме отново под топлата светлина на слънцето. То потъваше в кървавочервени багри зад масива на Пантократор и хвърляше трепкащо отражение във водата като пламтящ кипарис. Няколко малки облачета се оцветиха в розово и винено жълто. После слънцето се скри зад планината, небето от синьо стана бледозелено и гладката повърхност на морето за кратко време прие всички магични цветове на огнения опал. Моторът туптеше и като че размотаваше топ бяла дантела зад нас. Свен засвири тихичко началото на „Бадемовото дърво“ и всички започнахме да пеем:
„Разцъфнало бадемово дръвче
във слънчев ден разтърси тя
с ръцете си — тъй нежни, бели.
Посипаха се белоснежните цветя
по раменете и гръдта,
и на косата в тъмните къдели.
Посипаха се белоснежните цветя
по раменете и гръдта,
и на косата в тъмните къдели.“
Гласът на Спиро — плътен, мек като черно кадифе и напевен, хармонираше с приятния баритон на Теодор и с тенора на Лари. Две риби изскочиха над водата изпод сините глъбини току пред носа на бензината, плъзнаха се по водата и изчезнаха в сумрачното море.
Вече беше се стъмнило достатъчно и ние можехме да гледаме фосфоресцирането на морето, докато лодката ни се плъзгаше по водата. Тъмното вино — същото червено вино, което миналата година беше лежало и ръмжало на себе си в кафявите бъчви — приятно кълколеше от глинените кани в чашите. Лек ветрец, топъл и мек като лапа на котенце, погали лодката. С отметната назад глава и с просълзени големи очи Кралевски запя към синьото кадифено небе, на което потрепваха звездите. Морето се плискаше покрай лодката с нежното шумолене на зимни листа, които, повдигнати от вятъра, милват гальовно стъблата на дърветата — техните родни люлки.
И мойта мила, щом съзрях
във белоснежна тога край брега
за миг до нея бях в екстаз.
Блестящите цветчета отстраних
от плитките й със ръка,
целунах я и казах…
Блестящите цветчета отстраних
от плитките й със ръка.
целунах я и казах…
Далеч навътре в протока между Корфу и континента тъмнината беше изпъстрена и оцветена със светлините на рибарските лодки. Като че малко от Млечния път беше паднал в морето. Луната бавно се показа зад раковината на албанските планини, отначало червена като слънцето, след това избледня до медночервено, после до жълто и накрая почти побеля. Малки вълнички блещукаха по повърхността на морето като хиляди рибени люспи.
Топлият въздух, виното и меланхоличната красота на нощта ме изпълниха със сладостна тъга. Винаги ще бъде така, помислих си аз. Прекрасният дружелюбен остров, изпълнен с тайни. Моето семейство и моите животни край мен, а също така и нашите приятели: брадатата глава на Теодор, която се открояваше на светлината на луната, трябваха му само рогца, за да се превърне в Пан; Кралевски, който сега без стеснение изливаше в сълзи мъката си като черно джудже, разциврило се, защото го бяха изгонили от царството на феите; Спиро с начумереното си тъмно лице, чийто глас трептеше с богатите трели на милион пчели; Доналд и Макс, които се мръщеха и усърдно се напъваха да си спомнят думите на песента и да пеят в унисон; Свен, като голямо грозно бяло бебе, който нежно изтръгваше сантименталната мелодия от разнебитения си акордеон.
„О, глупавичката ми, да посипеш
тъй скоро косата си със сняг.
Ще чакаш дълго може би!
Нерадостните зимни дни,
когато духа хладен буен северняк,
недей да изпреварваш ти!
Нерадостните зимни дни,
когато духа хладен буен северняк,
недей да изпреварваш ти!“
Сега, мислех си аз, наближава зимата, но скоро отново ще бъде пролет — сияйна, великолепна и бляскава като чинка; а след това ще дойде лятото с дългите горещи и жълти като нарцис дни.
„О, глупавичката ми, да посипеш
тъй скоро косата си със сняг.
Ще чакаш дълго може би!
Нерадостните зимни дни,
когато духа хладен буен северняк,
недей да изпреварваш ти!“
Приспиван от виното и от пулсиращото сърце на мотора, от топлата нощ и от песента, аз потънах в сън, докато лодката ни откарваше по топлите гладки води към нашия остров и към чудните дни, които повече нямаше да се върнат.
Епилог
Корфу има такова голямо значение за мен, че загубата му би нанесла фатален удар на плановете ми. Запомнете: при сегашното положение в Европа най-голямото нещастие, което може да ме сполети, е загубата на Корфу.
Наполеон
Кореспонденция
Писмо
Скъпа госпожо Даръл,
Изглежда, войната вече е неизбежна, и мисля, че Вие съвсем разумно напуснахте Корфу. Човек може само да се надява, че ще се срещнем в по-щастливо време, когато човечеството ще е възвърнало разума си. Аз ще чакам това с нетърпение.
Ако искате да ми се обадите, адресът ми е: Йонийска банка, Атина.
Желая на Вас и на Вашето семейство всичко най-хубаво за в бъдеще.
С обич към всички вас!
Ваш Теодор
Пощенска картичка
Мамо,
Преместих се в Атина, тъй че се обаждай. Мястото е чудесно. Акрополът е като розова плът на слънце. Изпратих ти нещата си. В куфара, означен с „3“, ще намериш книга със заглавие „Преценка за Марлоу“. Би ли ми я изпратила? Тук всеки носи каска и изглежда като на война. Купувам си голямо копие.
С обич Лари
Писмо
Скъпа мамо.
Един мръсен италианец ми задигна всички чекове. За малко не ме арестуваха, защото го фраснах по мутрата. Гърците цена нямат. Би ли могла да ми пратиш малко пари в хотел „Магнифика“, Плаца де Контина, Милано. Скоро ще си дойда в къщи. Не се тревожи.
С обич Лесли
P.S. Изглежда, че ще има война, нали?
Писмо
Мила мамо.
Пиша ти набързо само едно писъмце, за да те известя, че в понеделник тръгвам с кораб, така че ще си бъда в Англия след около три седмици. Положението тук е малко напечено, но какво друго може да се очаква? Въобще не вали дъжд, но вали сняг. Мисля, че това, което правят германците, е просто отвратително. Ако имах възможност, щях да им го кажа.
Скоро ще се видим.
С обич Марго
P.S. Прилагам едно писмо от Спиро. Много странно.
Писмо
Скъпи госпожици Марго,
Пиша това, за да Ви кажа, че са обявени война.
Никому ни дума.
Спиро
За книгата и автора
Джералд Даръл (1925–1995) е англичанин, но е роден в Джамшедпур, Индия. Баща му работел там като строителен инженер. След неговата ранна смърт семейството се връща в Англия, а от 1933 до 1938 г. живее на гръцкия остров Корфу в Средиземно море. Джералд Даръл описва детството си, прекарано сред великолепната южна природа, в трилогията: „Моето семейство и други животни“, „Птици, животни и роднини“ и „Градината на боговете“.
През 1947 г. той организира първата си експедиция в Камерун. Връща се преизпълнен с впечатления и написва първата си книга — „Препълненият Ноев ковчег“, която се разпродава буквално за дни.
Даръл продължава с пътешествията си: събира редки животни в Африка, Гвиана, Парагвай, Аржентина. Всяка експедиция завършва с нова книга.
През 1959 г. Джералд Даръл създава свой зоопарк, разположен на площ от 15 хектара на нормандския остров Джърси в протока Ламанш. Там той прилага нови методи за успешно отглеждане и размножаване на застрашени животни. В 1964 г. преобразува зоологическата градина в Тръст за опазване на дивите животни — изследователски и учебен център с 15 000 члена, приемащ 200 000 посетители годишно.
Даръл е автор на дванадесет телевизионни сериала. Ранните му експедиции за събиране на животни са филмирани от Би Би Си. Филмите му са гледани от 150 милиона зрители в 40 страни.
През целия си живот Джералд Даръл написва общо 37 книги, които са преведени в десетки страни.
Обръщение от „Тръст за опазване на дивите животни“, основан от Джералд Даръл
Живите същества, които Джералд Даръл събира в буркани от конфитюр и кутии от бисквити, оказват огромно влияние върху него и предопределят заниманието, на което по-късно посвещава живота си — защита на застрашените от изчезване видове. Детските му преживявания на остров Корфу вдъхновяват кръстоносния му поход за опазване многообразието на животинския свят на планетата.
Този кръстоносен поход не завършва със смъртта на Джералд Даръл през 1995 година. Трите тръста за опазване на дивите животни, основани от него, продължават делото му с неуморен ентусиазъм.
Дълги години преживелиците на Джералд Даръл, както и неговата проницателност, оказват силно въздействие върху читателите. У мнозина се поражда желанието да дадат своя принос в това благородно дело, като подкрепят Тръстовете за опазване на дивите животни. Надяваме се, че и вие чувствате същото, защото чрез живота и книгите си Джералд Даръл отправя към всички ни своето послание. „Животните са едно огромно мнозинство — пише той, — което няма право на глас и което може да оцелее единствено с нашата помощ.“
Моля, не позволявайте вашата съпричастност към идеята за опазването на животинския свят да изчезне със затварянето на тази страница. Пишете ни, а ние ще ви посочим как да станете част от нашия кръстоносен поход за опазване на животните от изчезване.
За повече информация или за изпращане на дарения пишете до:
